Право

1. Гражданският процес като защита и санкция


    1. Гражданският процес (ГП) е призван да възстанови законосъобразното развитие на материалните правоотношения. Затова е необходимо да се познава законосъобразното развитие на материалните правоотношения и след това да се види незаконосъобразното им развитие.
        1.1. Законосъобразно развитие на материалните правоотношения. Те възникват и се осъществяват спонтанно - когато се развиват законосъобразно, те не се забелязват, а човек разбира, че се развиват тези правоотношения, когато не се развиват нормално.
            1) Материалните правоотношения се развиват законосъобразно, когато техните субекти са в съгласие относно правнорелевантните относно правоотношението факти и тяхното материалноправно значение (т.е. съдържанието на правоотношението, правните последици на тези факти) - съгласие относно възникването, съществуването и съдържанието на материалното правоотношение.
            2) Трябва да съществува не само съгласие относно фактите и тяхното значение, но и поведението на страните да съответства на съдържанието на материалните правоотношения. Носителят на правото трябва да го упражнява в неговите предели, а носителят на задължението трябва да го изпълни добросъвестно и точно.
        1.2. Незаконосъобразно развитие на материалните правоотношения. То има три форми:
            1.2.1. Правен спор - превръща спорното право в спорно. Това е обективно явление (не е различие в представите на субектите на правоотношението, защото не съществува спор, докато не се обективира) - външно обективирано различие в становищата на два или повече субекти относно възникването, съдържанието и съществуването на определено материално правоотношение. Онова, което е в съзнанието, не е обективирано и не е спор.
                1) Трябва да се различава от неправния спор. За да има правен спор, трябва да се спори относно материално правоотношение, което е съществувало към определен момент: 1) съществувало някога до този момент или 2) съществуващо и към този момент. При неправния спор се спори за нещо, което не са материални правоотношения - даже да се отнася до права, е спор относно бъдещи правоотношения (дали да бъдат учредени и т.н.). Тези спорове не са от интерес за класическия ГП, не се решават от държавна юрисдикция. Може да са от интерес за арбитража, където се решават и неправни спорове - напр. 2 страни искат да сключат договор, но имат спор относно клаузи на този договор и се намесва едно трето лице - арбитраж. В момента преддоговорните спорове се преодоляват по пътя на медиацията (услуга и от двата правилника на арбитражите у нас); преди от държавния арбитраж, закрит през 1991 г. Неправните спорове не интересуват държавните съдилища, може би има само един случай - стопанска непоносимост по ТЗ. Решението по неправен спор създава или изменя правоотношения, а не защитава накърнени права.
                2) Правният спор може да бъде два вида (О.Ст.):
                    а. Спор относно факти (дали са се осъществили).
                    б. Спор относно правното значение на фактите - спор относно съдържанието на материалното правоотношение. Страните спорят какво правоотношение е възникнало от фактите, без да спорят, че са се осъществили - едната страна смята, че е възникнало едно материално правоотношение (напр. дарение), а другата страна смята, че е възникнало друго материално правоотношение (заем за послужване).
                    в. Спор и за двете.
                3) Правният спор може да се раздели (според Ж.Ст.) и на:
                    а. Неоснователно претендиране на несъществуващо право - създава впечатление, че правната сфера на насрещния субект е обременена с тежестите от претендираното право, и заплаха, че ще се пристъпи към осъществяване на това право.
                    б. Неоснователно отричане на съществуващо право - означава и отричане на задължението, съдържа потенциално бъдещо нарушаване на правото чрез неизпълнение на задължението (напр. неоснователно претендирано право на строеж пречи на собственика да го продаде, да строи; неоснователно претендирано вземане, удостоверено с несъдебно изпълнително основание, създава опасност от принудително изпълнение).
Това деление няма значение и не представлява интерес за съдилищата, няма практическа нужда да правим това деление (според О.Ст.).
    Правният спор е най-леката форма на незаконосъобразно развитие на материалното правоотношение - превръща правото от безспорно в спорно. Често е причина да се отиде към по-тежка форма на незаконосъобразно развитие. Дори и правният спор нарушава материалното право, пречи да бъде упражнено нормално (напр. предявена претенция може да осуети продажбата на имота). Правният спор води до наличието на оспорено право, решава се по пътя на исковия ГП.
            1.2.2. Неизпълнение на дължими задължения - по-остра (най-остра) форма на незаконосъобразно развитие. Липсва съвпадане между дължимото и фактическото поведение. Това прави притезанието неудовлетворено притезание (кореспондиращото право се превръща в неудовлетворено притезание) - длъжникът не се лишава от това, което е бил длъжен, като изпълни доброволно. Тази форма често е продължение на първата. Може и да съществува самостоятелно (да няма правен спор) - длъжникът може да не изпълнява не защото отрича задължението си, а защото напр. няма пари (обективни причини - не е в състояние да изпълни) или е злонамерен (субективни причини - не иска да изпълни). Причината е без значение за правото - неизпълнението е нарушение на правото и води до задвижване на изпълнителния граждански процес (уредбата е с много недостатъци - има много начини да се попречи на принудителното изпълнение и тогава спечелването на делото остава без значение; навсякъде по света е така).
            1.2.3. Предприемане на действия, които целят осуетяването на бъдещата реализация на правото. Докато исковото производство е висящо, съществува реална опасност ото юридически или фактически действия, с които се обезсмисля реализацията на правото. Според О.Ст. в учебника има липса на прецизност - “осуетяване на защитата на правото”. Правото се защитава чрез съдебно решение, осуетява се чрез действия, но те не могат да осуетят защитата на правото, могат да осуетят реализацията му - правото може да бъде защитено, но да не бъде реализирано. Защитата на правото се дава от съда, но ако обектът на правото не съществува, то не може да се реализира. Тези действия могат да бъдат юридически и фактически:
                1) Юридически действия: 1) кредиторът има да получава парична сума, длъжникът има паричен влог, но изтегля средствата и кредиторът вече няма с какво да се удовлетвори (увреждане на кредитор по чл. 134 ЗЗД); 2) заем за послужване, заемателят продава вещта на трето лице; 3) банков кредит, длъжникът се освобождава от имуществото си; 4) владелецът може да извърши разпоредителни действия, особено при движима вещ.
                2) Фактически действия: 1) унищожаване на имота; 2) намаляване на стойността.
Срещу тези действия отреагира ГП с обезпечителния процес.
Юридическите и фактическите действия могат да се проявяват самостоятелно или заедно (?).
    Тези 3 форми на незаконосъобразно развитие могат да са самостоятелни или да се проявяват едновременно. Срещу тях идва да отреагира ГП и да възстанови законосъобразното развитие на материалните правоотношения - накърнява се не само субективното право, но и правния ред, затова той организира и урежда защитата на това спорно (при правен спор), неудовлетворено (при неизпълнение) или застрашено (при препятстване на бъдещета реализация) право. Исковият, изпълнителният и обезпечителният процес не са етапи с определена поредност - възможно е първо да има неизпълнение, после предприемане на действия; при несъдебно изпълнително основание (чл. 237, б. “в” и сл.) започва изпълнителен процес, а след това правен спор и исков процес по чл. 252 и сл. (но другата поредност е нормалната). Поредността зависи от формите на нарушение, всичко е относително.
    2. Аспекти на ГП (понякога се обозначават като теории за ГП, концепции за ГП, но не са, а са различни аспекти на ГП) - ГП като защита-санкция, производство и система от правоотношения. Това са 3 различни аспекта на ГП - един ГП може да бъде видян по всеки един начин от различна гледна точка. ГП не е нито едно от трите, а трите неща, взети заедно: 1) защита и санкция; 2) производство; 3) система от правоотношения. Само за нуждите на преподаването се различават трите.
    3. ГП като защита и санкция. ГП е организиран като защита-санкция - да даде на правоимащия това, което би получил при законосъобразно развитие, като лиши правонарушителя от целената с правонарушението незаконна облага.
        3.1. Защита и санкция.
            1) Защита: ГП идва при незаконосъобразно развитие на материалното правоотношение и неговата цел е да защити законосъобразното му развитие.
    Но моделът на всяко правоотношение е, че на всяко право съответства дадено задължение. Правото и задължението са двете страни на една монета - две страни на явлението правоотношение: едното не може да съществува без другото. Затова защитавайки правото, трябва да наложим санкция на задължението.
            2) Санкция: за да дадем защита, трябва да наложим санкция - за да защитим едно право, трябва да наложим санкция на насрещната страна, да санкционираме този, който неоснователно отрича правото или не изпълнява своето задължение.
    ГП е защита-санкция, а не “защита И санкция” - на правото съответства задължение и обратното.
        3.2. Съотношение между защита и санкция. Целта на ГП (доминиращото) е защитата, а санкцията е нещо последващо, защото защитата е невъзможна без санкцията (в наказателния процес определяща е санкцията). Съотношението между защита и санкция в ГП се определя от неговата цел.
        3.3. ГП като защита и санкция не е еднакъв при различните форми на незаконосъобразно развитие на материалното правоотношение - защитата и санкцията зависят от нарушението (напр. един исков процес е различен от изпълнителния процес).
            3.3.1. Защита-санкция в исковия процес.
                1) Защита-санкция.
                    а. Сила на пресъдено нещо. Исковият ГП установява със сила на пресъдено нещо (СПН) съществуването или несъществуването на определено материално правоотношение. СПН е универсална защита-санкция, която исковото производство дава.
                        - Терминът “СПН” е въведен от Ж.Ст. през 1956 г., преди това се използва друг термин - “законна сила” (res iudicata), към който според О.Ст. трябва да се върнем (този термин се използва и в другите езици). Присъжда се притезание, но има и конститутивни, установителни искове, затова се използва “пресъдено”, което означава предварително съдено нещо. Вече не съществува такова явление (в ГПК след 1997 г.), а точният термин е “законна сила” - презполага сила, равна на закон, за съдебното решение по конкретно правоотношение.
                        - СПН: всяко едно необжалваемо (влязло в сила) съдебно решение, независимо от това дали уважава или отхвърля иска и независимо от това какъв е бил искът (установителен, осъдителен, конститутивен), се ползва със СПН. СПН придава на спорното правно положение качеството на безспорност. Това означава, че от този момент страните са длъжни да се подчиняват на съдебното решение (чл. 220, 221), независимо дали съдебното решение отговаря на реално съществуващите материални правоотношения между тях (съдебното решение има установителен характер - чл. 158). СПН прегражда възможността същият иск да се предяви отново пред който и да е съд (чл. 224) - СПН погасява правото на иск. Това е защитата-санкция, която дава съдебното решение - защита, за този, който печели делото (чието правно твърдение съдът е потвърдил), и санкция за загубилия (чието правно твърдение съдът е отрекъл). По този начин се преодолява правният спор и се възстановява законосъобразното развитие.
    Исковият процес дава и две други защити-санкции в зависимост от това дали искът е осъдителен или конститутивен:
                    б. Изпълнителна сила. Когато предмет на спора е било едно притезателно право, съдът, ако уважи иска, не само установява, че едно притезателно право съществува (1), но и осъжда длъжника (2) - да предаде, да престира. Защита: на базата на това съдебно решение кредиторът може да си извади изпълнителен лист (чл. 237, 323). Втората защита-санкция е т.нар. изпълнителна сила, която е по-интензивна защита-санкция. Това е защитата за кредитора - ако само се признае, че едно право съществува, не се дава защита (кредиторът не може да извади изпълнителен лист и да поиска започване на принудително изпълнение).
                    в. Конститутивно действие. Третата защита, която исковото производство може да даде, е конститутивното действие - проявява се, когато е предявен конститутивен иск (най-интензивна защита). Конститутивното действие е правна промяна в материалното правоотношение (в правната сфера на ищеца и ответника), която настъпва от съдебното решение в резултат на уважен конститутивен иск (има за предмет притезателно право). Напр. обявяване на предварителен договор за продажба за окончателен - съдебното решение прави ищецът (купувач) собственик и това е промяната и защитата.
                2) Интензивност на защитата и санкцията в исковия процес.
                    а. СПН е нещо добро, но няма много голяма ефективност - не е толкова голяма защита с оглед на интензитета.
                    б. При изпълнителната сила защитата е далеч по-интензивна, но за да се реализира притезателното право, е необходимо да се намеси още един орган - съдия-изпълнител (правото ще е неудовлетворено до намесата му).
                    в. При конститутивното действие не е необходима допълнителна намеса - правото се реализира (промяната настъпва) със самото съдебно решение и затова защитата е най-интензивна.
                3) Дали самият процес не е сам по себе си защита-санкция, или неговите последици са такива. Ако исковият процес се състои само от тези 3 типа защита, това са само последици и едва ли би могло да се каже, че самият процес е защита-санкция. Исковият процес обаче сам по себе си е защита-санкция:
                    а. Исковият процес още в самото си начало е защита-санкция: последица от подаването на една искова молба е прекъсване на давностните срокове, а това е вид защита за ищеца - процесът още в началото си е защита-санкция.
                    б. От съдебното решение (влизането му в сила) започва да тече нова давност - винаги общата 5-годишна давност.
                    в. От предявяването на исковата молба не се дължи лихва.
            3.3.2. Защита-санкция в изпълнителния процес. Целта на изпълнителния процес е да се реализира едно изискуемо притезание (има неосъществено притезание). Изпълнителният процес принудително отнема от длъжника едно плащане (благо), от което той е бил длъжен сам (доброволно) да се лиши, и дава на взискателя това, което му се дължи (или негов сурогат - не винаги е възможно да се даде това, което се дължи - задължения intitu personae). Принудителното удовлетворяване на правото действа като защита в полза на носителя му и като санкция спрямо неизправния длъжник. По този начин се възстановява законосъобразното развитие. Защитата е многократно по-интензивна отколкото в исковия процес, тъй като необходимостта от нея е най-голяма.
            3.3.3. Обезпечителен процес. Цели се предотвратяване на действията, които създават опасност от осуетяване на бъдещата реализация на правото. Защитата се състои в това, че при обезпечаване на иска се запазва статуквото (юридическо и фактическо) по начина, по който е при налагането на обезпечителната мярка. По този начин се гарантира на ищеца, че в бъдеще неговото право ще бъде реализирано. Защита е, защото се гарантира, че нещата ще останат непроменени. Отнемат се някои възможности на длъжника (санкция), но не като в изпълнителния процес. Защитата-санкция е по-интензивна отколкото в исковия процес и по слаба от изпълнителния. Обезпечителният процес е винаги функционално свързан с исковия, а когато подготвя успешния изход на принудителното удовлетворяване на правото - и с изпълнителния.
    Изпълнителен и обезпечителен процес - съпоставка. При изпълнителния процес се налага запор, прави се публична продажба, сумата се внася по сметка на съдия-изпълнителя, предава се на взискателя. При обезпечителния процес може да се иска запор, ищецът не получава собственост - длъжникът се лишава от възможността за разпореждане, не от собствеността.
    Всеки от тези способи на защита е самостоятелен - може да се приложи без другите, но и заедно с тях в зависимост от характера на накърняване на нуждаещото се от защита право. Няма и предопределена от закона поредност, когато няколко от тези способи трябва да бъдат приложени. Съотношението може да бъде различно - напр. при спор при започнало принудително изпълнение въз основа на несъдебно изпълнително основание изпълнителният процес ще предхожда исковия, при обезпечаване на бъдещ иск исковият процес ще следва изпълнителния.
        3.4. Интензивност на защитата-санкция в трите форми:
            1) Най-интензивна е в изпълнителния процес - получава се дължимото или негов сурогат.
            2) Най-слаба е защитата-санкция в исковия процес - не се получава нищо реално (СПН).
            3) Обезпечителният процес е по средата.
При правен спор само се спори, а когато има неизпълнение, има най-сериозно нарушение на законосъобразното развитие на материалното правоотношение - интензивността на защита е различна.
        3.5. Общи белези на ГП като защита и санкция.
            1) ГП е заместител (сурогат) на липсващото законосъобразно развитие на материалните правоотношения и в трите вида процес - той не е никога равен на законосъобразното развитие (напр. СПН е сурогат на дължимата безспорност на действителното правно положение). Тъй като е сурогат, той възстановява накърненото право като го възпроизвеждат принудително - от тази гледна точка ГП е способ (форма) за живот на спорното, неудовлетвореното или заплашеното гражданско право.
    Възстановяващият характер на ГП го отличава от другите видове отговорност (наказателна, административна) - от гледна точка на санкционираното лице той е възстановяваща отговорност, в което е и връзката с гражданската отговорност (обезщетение за вреди и т.н.)
            2) Защитата-санкция се дава от трето незаинтересовано лице - не участва в нуждаещото се от защита правоотношение и организационно напълно обособен от неговите субекти. Това е разлика от самозащитата (напр. разваляне по чл. 87 ЗЗД) - непозната на ГП.
            3) За да има защита-санкция, тя трябва да бъде поискана - дава се при наличие на искане, трябва да има сезиране, иначе не може да бъде получена - няма самосезиране. Водещо е диспозитивното начало, защото ГП защитава материални граждански права - титулярите им имат свобода на разпореждане по отношение на тези права (разпоредителни правомощия) и свобода на волята и ГП трябва да се съобрази с това: защита се дава само при поискване. Диспозитивното начало очертава:
                а. Кога се дава защитата - когато бъде поискана.
                б. В каква рамка да се даде защитата - в каквато се поиска.
                в. Докога да се даде защита - докато се иска.
    По този белег ГП се различава от служебното възстановяване на граждански права (принудително изваждане на самонастанил се; връщане на открадната вещ, намерена от крадеца и др.).
За да се гарантира даването на защита, законът дава право на защита (право на иск, на принудително удовлетворяване или на обезпечение) - при упражняването му правозащитният орган е длъжен да постави в ход исканото защитно производство. ГП е дължима защита-санкция, която се поставя в ход хо искане на лицето, което има право на защита.
            4) Защитата се дава по ред, предвиден в закона (нарочно предвидени и уредени производства), с гарантиране на равни възможности на страните в процеса да отстояват своите позиции - да издействат за себе си защита съобразно процесуалната си роля по реда на състезателното производство (предоставят им се обезпечени от закона процесуални права). По този белег ГП се отличава от други производства, по реда на които по изключение могат да се защитят граждански права (напр. производство по принудително събиране на държавни вземания - могат да се осъществят и граждански вземания на държавата) - производството е предвидено за друго.
            5) Ж.Ст.: ГП упражнява извънпроцесуално действие - за да се постигне защитата-санкция, способите за защита трябва да се отразят на материалните правоотношения. Това въздействие може да бъде държавноправно (СПН) и гражданскоправно (промяна, постановено с конститутивно съдебно решение, обезпечителна мярка). И в двата случая обаче защитата-санкция е проява на държавна принуда - постановява се в властнически акт, който едностранно обвързва правонарушителя (за разлика от гражданскоправните санкции - породени от нарушението нови гражданскоправни отношения, а при спор и те се осъществяват по реда на ГП подобно на първичните граждански права). Арбитражното решение има също едностранен характер и публичноправни последици като решението на държавния съд, макар да е израз на договорно учредена власт.
        3.6. Освен тази защита-санкция (първична), има и вторична защита-санкция.
            1) По отношение на материалните правоотношения защитата-санкция е първична - за да се получи тя, трябва да се осъществи процесуалното право на защита: исковата молба да е приета, да е разгледана и да се постанови съдебно решение.
            2) При вторичната защита-санкция не се защитават самите материални правоотношения, а се защитава самото право на защита (правото на иск защитава самото материално право, а защитата на правото на иск е вторична защита) - по реда на обжалване на определението (отказа) на съдията (съдия-изпълнителя) в 3-инстанционно производство, както и отмяна на влезли в сила порочни решения. С отстраняване на незаконосъобразното поведение или се възстановява дължимата защита (отмяна на откази), или се възстановява законосъобразното развитие на ГП (отмяна на незаконосъобразни действия)
    Тази втора защита се дава от контролни органи в същата система (висшестоящи съдилища), развива се с участието на същите страни и е регулирана от същия закон. Затова първичната и вторичната защита-санкция образуват заедно ГП като институция за защита на граждански права. Вторичната защита-санкция не е необходима съставна част на всеки процес и е желателно конкретният ГП да се изчерпи с първичната, образуваща неговото необходимо ядро.

2. Гражданският процес като производство и правоотношение

    1. ГП като производство. В исторически план първото обяснение на ГП е като производство, защото ГП като производство е нещо, което може да бъде сетивно възприето.
        1.1. ГП като производство.
            1) ГП е уреден като производство, защото за да се стигне до защита-санкция в пълния й обем, е необходимо да се извършат множество действия. За да се стигне до защитния акт (решение, принудително удовлетворяване, обезпечителна мярка), трябва да се проверят условията и де се подготви издаването му. Съвкупността от предписаните от процесуалния закон действия и завършващия ги защитен акт образува ГП като производство.
            2) Ж.Ст.: ГП като производство е верига от последователно развиващи се действия, насочени към определена цел. Той е ФС, който трябва да се осъществи, за да настъпят защитните и санкционните последици, към които ГП е насочен. Всички действия трябва да се приспособят към целената защита-санкция - затова процесуалните действия в исковия, изпълнителния и обезпечителния процес са толкова различни. Тези производства обаче имат и общи белези.
            3) ГП като производство се родее с другите видове производства - законодателен, данъчен, административен, финансов, наказателен процес; има общи черти между тях и ГП (повече заемки от ГП).
        1.2. Белези на ГП, присъщи на всяко производство.
            1) Характерно за ГП е, че е уреден като динамичен фактически състав. При статичния ФС осъществяването му е свързано с пораждане на правните последици - ако не се осъществят юридическите факти, последици няма (всеки факт е conditio sine qua non).
                а. Динамичният ФС е ФС, при който е гарантирано настъпването на правните последици, поради което има взаимозаменяемост на отделни негови елементи - ако не се осъществи някой от елементите, той може да се замени с друг. ГП е динамичен ФС - понякога се стига до възстановяване на законосъобразното положение на материалните правоотношения. Развитието и приключването на процеса е правно нормирано и гарантирано - развитието до завършващия акт е правно обезпечено чрез специфични процесуални права и задължения. Даването на защита и санкция е правно гарантирано, но може да се осъществи по различен начин - гарантирано е настъпването на правните последици по един или друг начин (по-лесно или по-трудно): съдът е длъжен да даде защита.
                    - Ж.Ст.: Всяко процесуално действие е правопораждащ юридически факт за прикрепените към него процесуално право и задължение и правопогасяващ факт за процесуалното право и задължение, в изпълнение на които е било предприето. Производството е верижно развиващ се динамичен ФС (виж т.4), затова може да бъде окачествено като процес.
                    - Ж.Ст.: Развитието на процеса е обусловено от правни (нормативни) зависимости, затова той е един правен (юридически процес).
                б. Динамичният ФС на ГП може да бъде: 1) минимален - обхваща минимално необходимите действия, които трябва да се извършат, за да се достигне до резултата (защита и санкция) и 2) максимален - обхваща максимално възможните процесуални действия, които могат да се извършат, за да се достигне до крайния резултат. Максималният ФС винаги включва в себе си минималния ФС. Минимумът е това, което трябва да се извърши, максимумът включва елементи, които могат да се извършат. Разликата е голяма не само в количествено, но и в качествено отношение. Минимално необходимото е: подаване на исковата молба, проверка по чл. 100, препис и призовка на ответника, призовка на ищеца, първо съдебно заседание, може да премине в заседание по същество. Максималният ФС включва и много други елементи. В първия случай процесът приключва за 3 м., във втория може да продължи 15 и повече години. Исковият процес има две срещупоставени страни - ако едната страна има интерес да получи максимално бързо защита, другата страна има интерес да бави делото възможно най-дълго.
            2) ГП е многоличен (многостранен) ФС. Процесуалните права и кореспондиращите им задължения са моторът на движение на ГП - гражданското производство не се развива само пред едно лице. Правото и насрещното му задължение трябва да имат различни носители. Затова ГП като производство е организиран като многоличен ФС - на правото на едно лице съответства задължението на друго.
            3) Предмет на процесуалните права и процесуалните задължения са само процесуални действия. Значими за материалното право са правнорелевантните факти (действия, събития, състояния и ... ), а в ГП значение за производството имат само юридически действия - само от тях възникват и се погасяват права и задължения (напр. чл. 182, б. “б” - спиране на производството). Смъртта на страна не е юридическо действие, а събитие - въпросът е дали смъртта като юридически факт има пряко или косвено значение. Смъртта на страна е юридически факт, който няма непосредствено значение, защото, за да бъде спряно производството, е необходимо да има определение на съда - ако липсва, производството ще продължи своя ход (Ж.Ст. приема, че смъртта има пряко значение за процеса), от определението на съда като процесуално действие производството спира. Ж.Ст. приема, че с помощта на юридически събития производството не може да се разива, те могат само да оказват въздействие върху него, без да стават съставка на неговия строеж (чл. 182, б. “б”).
            4) Съставляващите процесуални действия на производството имат само вътрешнопроцесуална релевантност. Всяко вътрешно действие, извършено от участниците в процеса, се явява изпълнение на процесуални задължения и осъществяване на процесуални права (двете поотделно или заедно) Едно процесуално право, упражнено по този начин, се погасява (това е неговата вътрешна процесуална релевантност), едновременно с това се погасява и процесуалното задължение. Същото процесуално действие е правопораждащ факт за следващото процесуално право или задължение. По този начин процесът като призводство е верижен ФС - процесуалното действие има две противоположни свойства  - пораждане и погасяване на процесуални права или задължения. Като накрая се стига до съдебно решение. Вътрешната процесуална релевантност се състои в погасяване и пораждане на процесуални права и задължения. Такава нямат отделните елементи на статичния ФС (напр. отделните владелчески действия, образуващи ФС на давността).
Поради тази самостоятелна вътрешнопроцесуална релевантност всяко процесуално действие заедно с неговите процесуални правни последици може да бъде разглеждане обособено, като самостоятелно правно явление (Ж.Ст.).
            5) На вътрешнопроцесуалната релевантност противостои външна процесуална релевантност - вътрешните права и задължения не оказват въздействие върху материалното правоотношение. Единствено въздействие оказва съдебното решение. Отделните процесуални действия, подготвящи крайния акт, са лишени от непосредствено значение за прикрепените към този акт последици. Само доколкото обуславят валидността на крайния акт, тези действия косвено, чрез валидността му, обуславят правните му последици. Иначе източник на тези последици е само крайният акт. Ж.Ст.: при статичните ФС всеки елемент е conditio sine qua non за правните им последици.
    Ж.Ст.: строежът на производството има важно практическо значение - обезпечава стаболността на правните последици на крайния акт (настъпват дори някое от подготвящите действия да липсва или да е порочно). Липсата или порочността на някое действие обаче имат значение - могат да предизвикат унищожаемостта на крайния акт.
            6) Понеже подготвящите процесуални действия са само средство към крайния акт, те стават безпредметни и с обратна сила загубват правното си значение, ако крайният не може да бъде постановен и производството трябва да бъде прекратено, преди да се стигне до този акт - в това е вътрешнопроцесуалното значение на тези действия. Имат смисъл, само доколкото той може да бъде постановен - недопустими са, ако липсват процесуалните предпоставки, при които може да бъде издаден. Ако не може да се стигне до съдебно решение, всички вътрешни процесуални действия се заличават с обратна сила, защото имат само вътрешнопроцесуално значение. Напр. исково производство: преди делото има правен спор и възниква право на иск за всяка от страните - те могат да подадат искова молба, което е едно процесуално действие (чл. 95 - същата искова молба не може да се подаде пак - погасява се правото за извършване на действието, но се поражда задължение за съда по чл. 100 - да провери дали исковата молба е редовна). Ако исковата молба е редовна, се постановява с разпореждане да се насрочи дата за първо заседание - това действие погасява това право и задължение на съда. Ако по някаква причина делото бъде прекратено (подаването на искова молба прекратява и спира давностните срокове), тогава се счита, че давността никога не е била спирана (прекъсвана). Напр. договори за заем и поръчителство - ако се заведе обективно съединени искове, а после се прекрати по отношение на главния длъжник, се приема с обратна сила, че иск не е бил предявен срещу поръчителя в 6-месечния срок по чл. 147 ЗЗД.
        1.3. Специфични белези на ГП като производство.
            1) ГП е двустранно производство. Дава се защита и едновременно с това се налага и санкция - в производството трябва да участват минимум две срещупоставени страни. За да се даде възможност на всяко от тези лица да вземе участие в проверката на условията, при които крайният акт може да бъде издаден, и в подготовката на издаването му, законът организира ГП като двустранно производство, което обезпечава на всяка страна еднакви процесуални възможности за участие. Всеки един процес, който не е двустранен, не е ГП (охранителните производства не са същински ГП). ГП е поставен в зависимост от действията на двете срещупоставени страни - доколкото няма служебно начало, а състезателно, страните трябва да извършват процесуалните действия. Практическото значение на срещупоставените страни е, че ако ищецът и ответникът се слеят, делото се прекратява; ако единият почине, се призовават наследниците.
            2) ГП е устроен на принципа на диспозитивното начало. Има за предмет на защита нарушени материални права. В материалното право съществува автономия на разпореждаемост и свобода на волята, затова ГП дава защита само когато страна иска такова производство да се образува. Участието на страните се привлича по начало чрез стимула от интереса им от защитния акт, а не чрез задължения за процесуални действия и отговорности при непредприемането им, законът обаче ограничава възможността за тези действия с определени срокове (Ж.Ст.). Производството обхваща само и единствено процесуални действия, които трябва да се гарантират по някакъв начин (тяхното осъществяване и изпълнение). Процесуалните действия са на 3 лица: правозащитен орган, ищец, ответник. Осъществяването на процесуалните действия се гарантира по различен начин за съда и страните по делото.
                а. За съда осъществяването на процесуалните права и задължения се гарантира по няколко начина:
                    - Жалба за бавност (чл. 217 и сл.) - за да няма отрицателни последици за съда, съдията е мотивиран да си върши работата. Ефективна е, но не е полезна според О.Ст.
                    - Частна жалба срещу определения и разпореждания на съда.
                    - Обжалване на постановеното съдебно решение чрез въззивна или касационна жалба.
                б. За страните.
                    - ГП е изграден на принципа на състезателното начало и от голямо значение са процесуалните действия на страните. Развитието на производството се обезпечава чрез действията на съда и без да се предприемат от страните възможните действия - така се стига до разликата между законно необходим (минимален) и законно възможен (максимален) състав на производството.
                    - Гарантирането на това, че процесуалните действия на страните ще бъдат осъществени, става основно чрез процесуалните тежести - заместват липсващото процесуално действие на страната. Санкционната последица е за този, който не е упражнил процесуалното си право или задължение. Неизгодните за страната последици от бездействието й са процесуални тежести. Чрез тях законът: 1) стимулира страната за съответното действие и 2) обезпечава развитието на производството, ако страната не извърши действието. Всяка страна е стимулирана да извърши процесуалното действие, защото ще спечели; ако не го извърши, за нея настъпват неблагоприятни процесуални последици.
                        * Има нередовна искова молба, която трябва да бъде поправена в 7-дневен срок - ако страната не го извърши, делото се прекратява.
                        * При непосочване на съдебен адрес по чл. 44, ал. 1 страната се счита редовно призована съгласно ал. 2.
                        * Съдът е длъжен да счита недоказаните факти за несъществуващи, а това означава, че и твърдяните последици не са настъпили.
                    - По чл. 65 има неблагоприятни последици: понасяне на разноски за конкретния случай (за допълнителното отлагане на делото).
ГП включва в строежа си процесуални действия на страните и защитния орган и процесуални бездействия на страните с прикрепените към тях тежести.
            3) Ж.Ст.: Специфични само за ГП са: 1) особеният предмет на защита - накърнени граждански права; 2) особените защитни и санкционни последици за възстановяването им - сила на пресъдено нещо, принудително удовлетворяване, обезпечаване. Тези белези предопределят съдържанието на процесуалните действия, последиците и поредността им, защото ГП като производство е средство към целта - защита на накърнените граждански права.
        1.4. Ж.Ст.: ГП включва множество производства, приспособени към различните видове накърнени права и различната им защита. Групирани са в три основни форми, отговарящи на формите на незаконосъобразно развитие на материалните правоотношения и на трите способа за защита-санкция: исково, изпълнително и обезпечително производство. Към всяко от тях се напластяват вторични защитни производства, обезпечаващи законосъобразното им развитие (обжалване, извънредни средства за отмяна) - ГП обхваща и първичните, и вторичните производства за защита-санкция.
    2. ГП като правоотношение. ГП като минимум съществуват 2 правоотношения - по-точно е да се обозначи като правоотношения (ГП като система от правоотношения). Това обяснение следва от естеството на производството като динамичен ФС и от естеството на гражданското процесуално право като съвкупност от условни правни норми, чието регулиращо действие е мислимо само посредством правоотношения. ГП е организиран като една система от правоотношения, защото има за цел да бъде възстановено нормалното развитие на материалните правоотношения - трябва да се гарантира, че тази цел ще бъде постигната. Затова всяка организация на правоотношенията трябва да бъде системно организирана, за да се постигне целта.
        2.1. Има няколко теории:
            1) ГП като производство, защита-санкция и като правоотношение.
            2) Голдшмит (1925 г.). Основната му идея е, че от съдията се иска резултат като трябва да е свободен в своите действия - да не е обвързан от процесуални задължения, защото иначе ще бъде принуден да процедира по определен начин - затова има процесуални очаквания от съда.
            3) Има и разбиране, че ГП съществува като правоотношение. Когато ГП е производство, в него има участници, а когато го разглеждаме като система от правоотношения, там има не участници, а субекти на правоотношенията. Според първата теория процесуални правоотношения има само между страните в процеса, а не между страните и съда - виждането изхожда от това, че ГП в Рим е бил част от гражданското право, а не от публичното. Другото разбиране е, че има процесуални правоотношения между двете страни, между ищеца и съда, между ответника и съда - има 3 правоотношения.
            4) Стамболиев: в ГП съществуват правоотношения между страните и правораздавателния орган, без между страните да има правоотношение.
        2.2. По силата на Конституцията физическите и юридическите лица имат право на съдебна защита, следователно трябва да има някакво задължение, което му кореспондира, т.е. задължение за съда (чл. 2 ГПК).
            1) Според Ж.Ст. при предвидените в закона условия защитният орган дължи защита - задължение спрямо държавата в изпълнение на възложената му защитна функция и задължение спрямо лицето, което има право на защита (това право предхожда производството и обезпечава започването му - носителят на правото може да наложи образуването му като обжалва отказа да се даде ход). За да се даде защита, трябва да се приложи санкция - защитният орган е овластен да приложи държавна принуда срещу нарушителя, който е длъжен да я понесе (да го призове, конституира като страна, да го обвърже с решението си).
                а. Правото на защита и задължението да се даде образуват съдържанието на правоотношението между защитния орган и лицето, което търси защита.
                б. Властта да се наложи санкция и задължението да се понесе образуват съдържанието на правоотношението между защитния орган и лицето, срещу което се търси защита.
Двете правоотношения са неразривно свързани - защитният орган е овластен да наложи санкция, защото дължи защита. Тази двойка е основа на законността в процеса и образува основната правна рамка, в която се развива производството.
            2) Има и друга теория, че задължението е на държавата, а не на съда, защото той действа от името на държавата.
            3) Според О.Ст. конституционното право на съдебна защита е конституционно абстрактно право на правосъдие. По-правилно е, защото ако една искова молба бъде отхвърлена като неоснователна, ищецът ще загуби делото и няма да получи защита, а санкция (защото ГП е защита-санкция). Затова се получава правосъдие - съдебно решение, без значение какво пише в него.
                а. ГП е правоотношение, защото на правото на правосъдие кореспондира задължението на съда да разгледа всяка отправена до него молба - чл. 2 ГПК.
                б. От гледна точка на правния спор право на правосъдие има както едната, така и другата спореща страна - при внасяне на спора в съда насрещната страна се конституира като ответник без значение каква е волята й. Но и двете страни имат право на правосъдие - право на защита и задължение да търпят санкция.
        2.3. Динамика. Веднъж възникнали процесуалните правоотношения, те са в постоянна динамика. Променят се в хода на процеса, за да се стигне до постановяване на съдебно решение.
            1) Ж.Ст.: Правото на защита преди образуването на производството е право да се предприеме началното действие; с предприемането му правото да се образува производството се погасява и възниква по-богато право на защита, защото то е насочено към защитно действие, което е по-близо до крайния защитен акт (правото да се подаде искова молба става право да се иска от съда връчване на препис на ответника); с удовлетворяването на новото право то се погасява и възниква по-богато по съдържание право на защита. Когато производството стигне до крайния защитен акт, правото и задължението за защита и властта да се наложи санкция са с най-богато съдържание - отнасят се до самата защита-санкция, а не до действие, подготвящо защитата.
            2) Ж.Ст.: ГП като производство е динамичен, но същевременно последователно сменящите се права и задължения образуват единство (насочени са към една цел - защита). Затова ГП е система от последователно възникващи и погасяващи се процесуални правоотношения. В конкретен момент обаче процесът се състои от една двойка възникнали и още неосъществени правоотношения (предходните са погасени, а следващите още не са възникнали).
        2.4. В ГП има две основни процесуални правоотношения, но може да има и други.
            1) Правоотношенията (основните) са между лицата, които търсят защита, и правозащитния орган (ищец, ответник, съд), изпълнително производство (взискател ... ), обезпечително производство (.......).
                а. Ж.Ст.: Централен субект на процесуалните права и задължения е защитният орган - всяко негово действие е едновременно изпълнение на задължението да се даде защита и упражняване на властта да се наложи санкция. Законосъобразното им упражняване се гарантира чрез обжалванията на действия и откази и извънредните способи за отмяна на влезли в сила решения, при което възникват вторични процесуални правоотношения: с въззивната инстанция (обжалване на определения и решения на първа инстанция), с ВКС (обжалване на определения и решения на въззивния съд и отмяна на влезли в сила решения), с РС (обжалване на откази и действия на съдия-изпълнителя).
                б. Ж.Ст.: Страните са носители предимно на процесуални права, чието упражняване не дължат. Носители са и на процесуални задължения (да представят намиращи се у тях доказателства, ползващи другата страна и т.н.), но няма производства за осъществяването им (осъждане и изпълнение - процесът би станал бавен и скъп), затова се използват отговорност за вреди (чл. 3), за съдебни разноски (чл. 65), процесуални тежести.
            2) Допълнителните процесуални правоотношения са с обслужваща роля - свидетелят, вещото лице са допълнителни участници в производството и имат свои процесуални права и задължения. Без тяхното участие процесът може да се развие. Ж.Ст.: тези правоотношения са със служебен и производен характер спрямо основното правоотношение, което може да се развие и без тях - участниците в тях не са адресати на защитата или санкцията, а сътрудници на защитния орган.
        2.5. Права и задължения на съда и страните.
            1) В ГП като система от правоотношения основните задължения са за правораздавателния орган. Също може да се говори, че всяко право е и задължение за съда (както при другите държавни органи - право-задължение).
            2) Но подобен подход може да има и по отношение на страните, те имат права и задължения - неизпълнението на процесуално задължение е свързано с настъпването на процесуални тежести за тях. Напр. чл. 127 - ако страната, която се позовава, не докаже, съдът е длъжен да смята, че фактът не се е осъществил и следователно и благоприятните последици не са настъпили; следователно, процесуалната тежест е, че страната ще загуби делото. Има и нова теория, че процесуалните права на страните са и техни задължения, и обратното - може да се говори за права-задължения и в ГП.
        2.6. Процесуалните правоотношения са публични правоотношения - не са правоотношения на равнопоставени субекти. Те са правоотношения между орган, носител на държавна правозащитна власт, и страните, които са подчинени на тази власт. Има едно единствено изключение - ГП съществува успоредно с частния ГП (арбитраж), там правоотношенията не са от публичноправен характер.
            1) Ж.Ст.: Различават се от другите публични отношения по предназначението си - защита на накърнени граждански права (предопределя и съдържанието им).
            2) Ж.Ст.: Различават се от материалните правоотношения по метода на регулиране, по субекти, юридически факти и съдържание, но са и функционално свързани с тях - целят да възстановят законосъобразното им развитие, затова имат спрямо тях вторичен и служебен характер.
            3) Ж.Ст. В сравнение с другите правоотношения процесуалните имат следните особености:
                а. Имат изключително вътрешнопроцесуално значение и служат само на развитието на производството - чрез тях не се уреждат вече съществуващи отношения, а тепърва се предизвикват такива между защитен орган и страни. Битието на тези правоотношения (като на всяка санкция) се дължи само на правото и лежи изключително в неговата сфера.
                б. Имат временен, преходен характер, съпровождащ развитието на производството - раждат се и умират с всяко процесуално действие, като в своята цялост защитното правоотношение важи до даване на защитата с крайния акт (създава се за защита и се прекратява с даването й).
            4) Ж.Ст.: Процесуалните правоотношения се различават от правоотношенията, породени от крайния акт - извънпроцесуални (след процеса), окончателни и неотменими с оглед на санкционното и защитното си предназначение (само обезпечителните имат преходен и временен характер).

3. Гражданско процесуално право

    1. Гражданско процесуално право (ГПП).
        1.1. ГПП като обективно право е система от процесуални норми, които уреждат трите аспекта на ГП: производство, правоотношение, защита-санкция. Тези норми уреждат: 1) процесуалните действия, образуващи ГП като производство; 2) процесуалните права и задължения, образуващи ГП като правоотношение; 3) защитните и санкционните последици, в които се състои ГП като защита-санкция. В съвкупността от тези норми се състои ГП като институция и като такава той действа превантивно (като всички сънкционни норми); конкретният ГП се развива въз основа на ГП като институция (действа репресивно като всяка конкретна санкция). Има разлика между процесуални норми и материалноправни норми.
        1.2. Метод на регулиране. Характерно за ГПП е, че е публично право - методът на регулиране е властническият метод (като конституционното, наказателното право и т.н.).
        1.3. Функционални връзки с други отрасли (Ж.Ст.).
            1) ГПП противостои на отраслите, които регулират отношенията с метода на равнопоставеност, но с тях се намира в най-тясна функционална връзка, тъй като урежда тяхната защита - гражданскопроцесуалните норми спрямо материалните са вторични и служебни, норми относно норми. Процесуалните норми са обусловени от защитаваните материални, а от друга страна им въздействат като поддържат и възстановяват регулиращата им сила.
            2) Функционалната връзка с  другите отрасли не е толкова тясна. КП определя положението на съда, а ГП урежда предвидените от Конституцията съдилища и гарантира упражняването на правото на защита. АП урежда администрацията на правосъдието, ГП решава административноправни спорове и служи за събиране на глоби. НП обезпечава ГП като защита-санкция, а ГП осъществява наказателната отговорност под формата на глоби. В наказателния процес се осъществява гражданска отговорност за престъпления, а ГП установява извършено престъпление при недопустим наказателен процес.
        1.4. Ж.Ст.: ГП е самостоятелен клон на правото. Отличава се по предмет - защита на накърнени граждански права чрез приспособени към нея производства и процесуални правоотношения (виж 3.2.2.).
    2. Източници.
        2.1. Конституция: съд, правосъдие.
        2.2. Международни конвенции, които са ратифицирани от Р България и обнародвани в ДВ; двустранни международни договори (договори за правна помощ).
        2.3. Закони и подзаконови нормативни актове:
            1) ГПК - основно.
            2) Закон за международния търговски арбитраж; ТЗ, част IV - универсално принудително изпълнение + съдебен конкордат.
            3) Норми от материални закони.
Съдилищата са длъжни да прилагат издадените след Конституцията закони, а ако смятат, че й противоречат, уведомяват ВКС или ВАС. Трябва да отказват прилагането на противоречащи на Конституцията заварени закони (§3, ал. 1).
        2.4. Решения на КС (според Ж.Ст. тълкувателните решения).
        2.5. Ж.Ст. включва и актовете на авторитетно тълкуване (напр. закон за тълкуване на закон).
        2.6. Тълкувателни решение на ОСГК на ВКС; преди постановления на пленума (продължават да са задължителни - Ж.Ст.). Противоречие в търкуванията се преодолява с тълкувателно постановление на пленумите на ВКС и ВАС (чл. 41 ЗСВ).
Ж.Ст.: Тълкувателните актове (на КС, актовете на авторитетно тълкуване, актовете на ВС и ВКС) са: 1) нормативни; 2) вторични - образуват едно цяло с тълкувания акт и имат сила от деня на влизането му в сила (чл. 50, ал. 1 ЗНА, но съобрази ал. 2); 3) задължителни за съдилищата - не може да се приложи чл. 15 ЗНА несъобразяването с тях е несъобразяване с тълкуваните актове.
    3. Норми на ГП.
        3.1. Нормите на ГПК обикновено са императивни правни норми (не диспозитивни).
            1) Диспозитивната правна норма намира приложение в случай, че същото правоотношение не е уредено по друг начин от субектите на правоотношението. Характерни са за гражданските отношения, които се уреждат предимно договорно, на принципа на договорната автономия.
            2) Императивната правна норма се прилага във всички случаи. Нормите са основно императивни не защото са публичноправни, а са публичноправни, защото са императивни. Актовете са публичноправни и императивни, защото има диаметрално противоположни интереси. ГП преднамира два диаметрално противоположни интереса - за да могат да бъдат уредени, не е подходящо да се уреждат с диспозитивни норми, а е необходим порядък, който да даде защита и да наложи санкция противно на волята на една от страните.
                а. За съда (чл. 2) има задължение да даде защита по всяка подадена до него молба. Ако процесът е конвенционален, няма да може да даде защита.
                б. Процесът трябва да бъде организиран така, че да се стигне до резултат, а с диспозитивни норми е невъзможно.
Ж.Ст.: Неприсъщо на процеса е договорното регулиране: 1) интересите са противоречиви и ако съгласието на страните е условие за предприемане на действия, то налагането на санкция ще зависи от правонарушителя; 2) при договорно регулиране съдът ще се явява трето лице и не би бил обвързан; 3) договорното регулиране би изключило равенството на страните - страната няма да има свобода на процесуално поведение, защото ще бъде подчинена на уговорен вече способ за процедиране. Договорно регулираният процес е допустим само по дела, които страните възлагат на арбитраж.
Ж.Ст.: Недопустими са и процесуалните договори, с които страните се задължават да извършат или да не извършат определени процесуални действия по бъдещ или висящ процес (напр. да не се предявява иск, да не се възразява срещу иска). Тези договори са допустими по изключение (арбитражен договор, договор за местна подсъдност). Съдебната спогодба е допустима - съгласието за прекратяване на делото е съгласие за оттегляне на иска; допустимо е и съглашение, че страните при спор ще се опитат да го уредят, преди да предявят иск. Доказателствените клаузи (изключване на допустими доказателствени средства, придаване на задължителна доказателствена сила на доказателства, които съдът свободно преценява) са недействителни; страните могат да уговарят допустимите доказателства пред абритраж.
        3.2. Процесуални норми (и материални норми).
            3.2.1. Разлика в действието във времето. Материалноправните норми имат действие за в бъдеще. Процесуалните норми имат обратно действие (по принцип). Обратно действие има, когато след влизане в сила на нормата се промени завареното правоотношение. Това е така, защото:
                1) Материалноправните норми биха накърнили автономията на страните, ако им се придаде обратно действие - страните сключват конкретен договор по определен начин в определени условия. Между страните остават тези права и задължения, които законът е предписвал при осъществяване на факта, от който те са възникнали, макар при упражняване на правата и изпълнение на задълженията законът да предписва други или да не предписва правни последици от този факт. По изключение законът може да въведе обратно действие на материалния закон.
                2) При процесуалните норми се предполага, че новата процесуална норма е по-съвършена и урежда по по-добър начин новото производство. Обратното действие на процесуалната норма се състои в това, че едно процесуално действие едновременно погасява и поражда процесуални права. С влизането на новата норма в сила не оказва влияние на погасените вече процесуални права, но нереализираните процесуални права се променят, защото новата норма придава на конкретното действие различни последици - погасява правните последици на завареното от нея последно процесуално действие и прикрепва към него нови правни последици, насочени към въведеното от нея процесуално действие. Законът може да изключи незабавното действие. Възникналите при действието на стария закон защитни и санкционни последици (СПН, принудително удовлетворение, обезпечение) запазват силата си и при действието на новия закон, дори той да урежда другояче предпоставките и съдържанието им (Ж.Ст.).
            3.2.2. Разграничение между материална и процесуална норма. Източникът е индиция, без да е сигурен критерий (не е задължително ГПК да съдържа само процесуални норми) - има смесване на материални и процесуални норми в един нормативен акт: материални закони съдържат оборими презумпции, правила за доказателствена тежест (чл. 45, 85 ЗЗД), доказателствени средства (чл. 77, 99, 109 ЗЗД); правила на ГПК уреждат граждански отношения (отговорност за съдебни разноски - чл. 64-69; чл. 3; недействителност на сделки след запор  или възбрана - чл. 345-347). Има няколко различни критерия:
                1) Предмет и метод на регулиране. Предметът на регулиране на гражданскопроцесуалните норми е ГП като производство, правоотношение и защита-санкция. Методът на регулиране е властническият. Ж.Ст.: процесуалната норма урежда действията и правоотношенията в производството по защита и самата защита; материалната норма урежда взаимоотношенията между граждани и юридически лица като равнопоставени субекти.
                2) Адресат на процесуалните норми винаги е държавен правозащитен орган, освен ако не е частен арбитраж. Според Ж.Ст. нормата е процесуална, ако има за адресати орган, овластен да даде защита и да наложи санкция, и лица, заинтересувани от защитата и санкцията. Адресатът на материалните норми никога не е съдия или съд в това му качество; адресати са граждани или юридически лица. От гледна точка на съда материалноправната норма е мащаб за чуждо поведение, а процесуалната - за неговото поведение (какво трябва той да направи). Всички законови оборими презумпции са процесуалноправни норми - този, който трябва да счита нещо, е съдът.
        3.3. Ж.Ст.: Според вида на защитата нормите на ГП са норми на исковия, на изпълнителния и на обезпечителния процес. Всяка защита поставя три основни групи въпроси, според чието уреждане нормите биват:
            1) Норми, които уреждат предпоставките за допустимост на търсената защита (за всяко от трите производства) - условия за пораждане, съществуване или упражняване на правото на иск, на правото на принудително изпълнение и на правото на обезпечение.
            2) Норми, които уреждат развитието на допустимото производство за защита - уреждат процесуалните действия на защитния орган и страните, подготвящи защитния акт, и самия акт.
            3) Норми, които уреждат предпоставките и съдържанието на защитните и санкционните последици.
Тези норми са от значение за валидността, за правилността или за допустимостта на защитния акт. Има и норми, които целят бързина или икономичност на защитата или дисциплина в производството, но нарушението им е без значение за законосъобразността на защитата.
    4. Тълкуване на нормите на ГП (Ж.Ст.) - съобразно чл. 46 ЗНА. ГПП е формално право, но това не обосновава стриктното и формалистично тълкуване, а трябва да се тълкува с оглед на предназначението си (форма на живот на материалното право) - така и ВС. ВС прилага по аналогия правила на ГПК спрямо несъдебни производства по сходни със съдебния процес въпроси.
Заварените от Конституцията закони, които остават в сила (§3, ал. 1), трябва да се тълкуват в нейния дух.

4. Материално гражданско право и граждански процес

    1. Взаимна функционална връзка.
        1.1. Материалното ГП и гражданския процес се намират във взаимна функционална връзка. Те са клонове на различни отрасли (публично и частно право), но са във взаимна връзка на обусловеност и въздействие - материалното право обуславя гражданския процес, а гражданският процес има за функция да възстанови законосъобразното развитие на материалните правоотношения (материалното право регулира отношенията с метода на равнопоставеност - гражданско, търговско право и т.н.).
        1.2. Взаимните връзки могат да се разгледат на две нива:
            1) Абстрактно (нормативно) ниво - съотношението се разглежда на ниво правни норми (обективно право и как влияе то на гражданския процес). Материалното право има присъщи форми на живот в гражданския процес.
            2) Ниво на конкретно материално право и конкретен граждански процес (ниво на конкретни материални и процесуални отношения) - ниво на конкретно правоотношение като материално право и граждански процес.
        1.3. Връзката е права и обратна:
            1) Има влияние на материалното право върху гражданския процес - права връзка.
            2) Гражданският процес влияе върху материалното право - обратна връзка.
    2. Нормативно (абстрактно) ниво.
        2.1. Права връзка. Зависимостта произтича от служебния характер на ГП спрямо материалното право - възстановяването на материалните права е в зависимост от приспособеността на ГП към особеностите им, но това не следва да води до излишно множество от процесуални норми (напр. за всяко право да има специален иск като напр. в римското право) - Ж.Ст.
            1) Незаконосъобразното развитие на материалните правоотношения води до специфични форми за защитата им. Формите на незаконосъобразно развитие на правоотношението са форми, уредени от материалното право. Те влияят върху гражданския процес - той урежда формите на защита, предопределени от формите на нарушение на материалното право.
                а. За разрешаване на правни спорове е исковото производство.
                б. Неизпълнението на изискуеми задължения трябва да бъде заместено в гражданския процес от принудителното изпълнение (неизпълнението води до изпълнителен процес) - точно същото (доброволно изпълнение) не може да се получи, получава се неговият сурогат (принудително изпълнение).
                в. При застрашаване на дадено право се стига до обезпечителния процес.
            2) Материалните правоотношения са различни (едно от друго), поради което не винаги общата процедура е в състояние да възстанови законосъобразното им развитие.
                а. Спецификите в материалните правоотношения водят до особени искови производства (поставяне под запрещение, производство по сключване на окончателен договор, брачен процес, начетно производство - производство по финансови начети, делбено производство).
                б. При изпълнителния процес: задълженията могат да бъдат доброволно реализирани по различен начин (носими, търсими и т.н.) - невъзможно е да се изпълнят по един начин от материалноправна гледна точка. Изпълнителният процес е сурогат на доброволното изпълнение и трябва максимално да се доближи до него, затова в изпълнителния процес няма общ изпълнителен процес - има отделни изпълнителни способи в зависимост от естеството на задълженията (заради влиянието на материалното право).
            3) Материалните правоотношения имат различна социална ценност. Някои от тях имат по-голяма социална ценност и това намира отражение в гражданския процес - държавата дава по-особен режим на тяхната защита: тези права имат привилегировано положение в гражданския процес и получават по-улеснена и ефективна защита. Това са тези права, които гарантират оцеляването на индивида (от изпълнението на тези материални правоотношения зависи животът му):
                а. Право на издръжка. За по-добра защита гражданският процес дава приоритет при неговата защита в няколко направления: 1) на входа не се плаща държавна такса (плаща се при приключването на процеса от изгубилата страна) - лицето вероятно няма пари; 2) предвидена е алтелнативна местна подсъдност в чл. 81, ал. 2 (принципна местна подсъдност - чл. 81, ал. 1); 3) исковете се разглеждат по реда на бързото производство (чл. 126а и сл.) - издръжката е от жизненоважно значение; 4) предварителна изпълняемост на съдебните решения по исковете за издръжка - изнесена напред изпълнителна сила; 5) притезанията за издръжка са с привилегировано положение спрямо другите притезания - разширява се кръгът на секвестируемите права; 6) правото на издръжка е несеквестируемо (освен ако средствата се дължат като издръжка на друго лице).
                б. Право на трудово възнаграждение: 1) не се плаща държавна такса на входа; 2) бързо производство; 3) предварителна изпълняемост на решенията; 4) привилегировано удовлетворяване (чл. 136 ЗЗД) - Ж.Ст.; 5) частична несеквестируемост - правото на трудово възнаграждение е секвестируемо, макар и не напълно.
Друго несеквестируемо право е собствеността на жилището - по принцип несеквестируемо (също и някои движими вещи) - пак влияние на материалното право и на ценността на правото на собственост върху единственото жилище.
            4) В материалното право съществуват и усложнения в материалното правоотношение. Елементарното материално правоотношение има два субекта, има право, на което кореспондира правно задължение. Какви усложенения са възможни:
                а. Може да има повече от двама субекти - отношения при СИО между съпрузите и трето лице (ако само единият съпруг продаде, сделката е унищожаема - трябва да продадат двамата на третото лице); солидарност на кредитори, на поръчители и т.н. Тези усложнения са отчетени в гражданския процес - предвидена е фигурата на другарството, на субективното съединяване на искове (чл. 171, 172, 173).
                б. Усложнение с оглед на правоотношенията - между едни и същи лица може да има повече материални правоотношения (напр. заем + наем). Гражданският процес отговаря на това усложнение с фигурата на обективното съединяване на искове (чл. 103, 104, 175, ал. 2, чл. 118 и на други места).
Ж.Ст.: възможни са и други усложнения на гражданските правоотношения (правоприемство, зависими правоотношения, регресна отговорност, последващи промени на правото и т.н.), към които се приспособява ГП (процесуално правоприемство, допълнително встъпване и привличане, обратен иск, инцидентен установителен иск, изменение на иска).
            5) Ж.Ст: Обусловеност на разпределението на тежестта на доказване и на доказателствените средства от материалноправния ефект на юридическите факти (правопораждащи, правоизключващи, правоизменящи и т.н.) и от формата за сключване на правните сделки.
        2.2. Обратна връзка:
            1) Гражданският процес влияе върху материалното право и го превръща в право. За да говорим за право, трябва зад правната норма да стои държавната принуда, да може да се намеси държавата и да принуди към изпълнение. Гражданският процес е тъкмо апаратът, който принуждава да се спазват правните норми - държавна принуда, която трябва да бъде приложена при незаконосъобразно развитие на материалните правоотношения. Ако не съществуваше гражданският процес, материалното право едва ли щеше да може да се нарича право (правото се гарантира от държавната принуда, без нея то се превръща в нещо друго).
            2) Социална (не “социологическа”) връзка (обратна социална зависимост): колкото по-ефективен е гражданският процес, толкова повече ще се спазват правните норми (материалните правоотношения ще се развиват законосъобразно). Това може да бъде видяно на две нива (две причини):
                а. Превантивно въздействие: ако всички субекти бяха убедени, че в кратки срокове гражданският процес ще се намеси да възстанови законосъобразното развитие на материалните правоотношения, щяха да спазват задълженията си - гражданският процес мотивира субектите на материалните правоотношения да изпълняват доброволно своите материалноправни задължения.
                б. Колкото по-ефективен е гражданският процес, толкова по-бързо ще се стигне до законосъобразното развитие (колкото по-бързо се възстанови законосъобразното развитие, толкова по-бързо ще се приложи в живота законосъобразното материално правоотношение). Триинстанционната съдебна система е създадена да гарантира законността на съдебното решение, но за сметка на нея се пренебрегва друга ценност - бързината.
    3. Връзка на конкретно ниво - ниво на конкретни материални правоотношения, на конкретен граждански процес.
        3.1. Права връзка.
            3.1.1. Най-ярка и най-тясна е връзката в областта на изпълнителния ГП. В него принудително се отнема от длъжника едно благо, от което той е бил длъжен сам да се лиши, и се предоставя на взискателя.
                1) Притезателно право. Изпълнителният процес е най-интензивната санкция (отнема се благо от длъжника), а с това и най-интензивната защита (благото се връща на кредитора). Изпълнителният процес навлиза най-дълбоко в правната сфера на длъжника за сметка на взискателя. Поради това, за да се задвижи изпълнителният процес, е необходимо да съществува притезателно право - за да има право на принудитилно изпълнение, трябва да има доказано притезателно право (реално съществуващото притезание поражда правото на принудително изпълнение). Иначе изпълнителният процес би се превърнал в своя антипод. Правото на принудително изпълнение съществува само дотолкова и докогато съществува притезателното право, което трябва да бъде осъществено. Ако материалното право не съществува, изпълнителен процес е недопустим и ако е започнат, трябва да се прекрати (също и ако правото се погаси през време на процеса) - Ж.Ст. Докато в исковия процес ролите са въпрос на инициатива, тук те са предопределени от материалното правоотношение - взискател е кредиторът в материалното правоотношение, ответник е длъжникът.
                2) Установено притезателно право. За да се стигне до принудително изпълнение (чл. 323), трябва да има изпълнителен лист. За да се издаде изпълнителен лист, трябва да има изпълнително основание (чл. 237) - когато съществува неудовлетворено, изискуемо, ликвидно притезателно право, то не е достатъчно, за да се започне изпълнителен процес, а това право трябва да е закрепено в изпълнително основание. Това също не е достатъчно - изпълнителното основание трябва да е проверено от съда (чл. 242) и съдът издава изпълнителен лист. Едва тогава възниква правото на принудително изпълнение.
                3) Несъществуване или оспорване на притезателното право. Връзката между притезателното право и изпълнителния процес е неразривна. Ако не съществува притезателно право (бъде прекратено доброволно - плати се), процесът ще се прекрати - няма защо да съществува, безпредметен е. Ако притезанието бъде оспорено, процесът ще спре - извънсъдебно изпълнително основание, издава се изпълнителен лист, започва принудително изпълнение, но длъжникът може да направи възражение, че не дължи, изпълнителният процес ще бъде спрян и ще се даде 30-дневен срок на кредитора да предяви установителен иск, ако го направи, изпълнителният процес ще се спре, защото притезателното право може да съществува, но може и да не съществува - защита в изпълнителния процес се дава само на доказано притезателно право, не и на оспорено.
Прекратяването на изпълнението, защитата срещу незаконно принудително изпълнение, както и изпълнителните основания, отразяват връзката между изпълнителния процес и материалното право (Ж.Ст.).
            3.1.2. Обезпечителен процес. Обезпечителният процес е по-малко интензивен от изпълнителния като санкция и защита, затова и самата връзка между застрашеното право и обезпечителният процес е по-слаба. За да има обезпечителен процес, трябва да има право на обезпечаване на иска. За да има такова право (за да бъде допуснато обезпечаването на иска), трябва 1) да се представят убедителни писмени доказателства, за да се докаже вероятното съществуване на правото, вероятната основателност на иска (в изпълнителния процес трябва да се докаже реалното съществуване) и опасността, че правото, което ще бъде обезпечено, няма да може да се реализира, или 2) да се представи гаранция по чл. 180, 181 ЗЗД (ако не може да докаже).
                1) Трябва да се докаже по вероятностен начин, че такова право има и че има опасност това право да не се реализира. Не е достатъчно да се твърди, че правото съществува, както е в исковия процес, но и не е необходимо да се докаже, че правото съществува, както е в изпълнителния процес.
                2) Гаранцията се дава, за да се гарантира, че ако обезпечението е неоснователно, насрещната страна ще бъде възмездена за щетите от евентуално наложената обезпечителна мярка. Освен това създава убеждение у съда, че правото вероятно съществува.
    Трябва да се докаже по вероятностен начин основателността на иска, за да се допусне намеса в чужда правна сфера. Обезпечителният процес предпоставя едно вероятно съществуващо право (ако правото не съществува - отговорност по чл. 322).
            3.1.3. В исковия процес връзката между материално право и ГП е най-слаба. Връзката е твърдяно право - за да съществува право на иск, трябва да съществува поне субективно твърдение, че определено материално право съществува и то се нуждае от защита (засегнато е от правен спор). Доказателство за тази връзка е чл. 15, ал. 1, чл. 97, ал. 1.
                1) В исковата молба се посочват обстоятелствата, на които се основава искът, и какво съдебно решение се иска да бъде постановено (петитум). С тези две обстоятелства ищецът очертава един модел на материално правоотношение. Без да има очертаване на спорно субективно материално право, право на иск не съществува - ищецът очертава това спорно субективно материално право в двата елемента на исковата молба. Ж.Ст: правото може да се твърди от ищеца, но и от ответника, срещу когото ищецът е предявил отрицателен установителен иск - без твърдяно право исковият процес е недопустим, защото няма формулиран правен спор, който да се разреши.
                2) Ж.Ст.: Може да се отхвърли исканата от ищеца защита, но това не означава липса на защита и санкция - защита се дава на ответника (потвърждава се твърдението му) и санкция се налага на ищеца (отрича се твърдението му). Защитено ще бъде или твърдяното от ответника право (при отрицателен установителен иск), или правото му, заплашено от претендираното от ищеца право - не е необходимо съвпадане на спорно и защитено право, макар да е възможно при уважен положителен установителен, осъдителен или конститутивен иск, тъй като при исковия процес е неясно чие е правото (има спор).
                3) Ж.Ст.: Поради горното процесуалните роли на страните не са предопределени от ролите в спорното правоотношение, но понеже твърденията са различни, исковете ще бъдат различни: претендентът на правото би предявил положителен установителен, осъдителен или конститутивен иск, а отричащият правото - отрицателен установителен иск. Всяка от страните по правния спор обаче ще упражни право на иск (ответникът чрез защита срещу иска - иска решение, обратно на поисканото в исковата молба) - всяка от страните търси защита на правното си твърдение и на правото, което брани чрез него.
                4) Ж.Ст.: При изпълнителния и обезпечителния процес винаги има съвпадане между правото, предмет на процеса, и правото, което се брани чрез него, затова и процесуалните роли са предопределени от ролите в материалното правоотношение - защита може да получи само едната страна. Изпълнителният и обезпечителният процес поради съвпадането на претендираното и защитаваното право трябва да бъдат прекратени, ако правото не съществува. Исковият процес не се прекратява при несъществуване на предявеното право - защитата е в потвърждаване на правното положение, поддържано от ответника.
        3.2. Обратна връзка (Ж.Ст.): ГП защитава и възстановява конкретното материално право (затова конкретният ГП спрямо накърненото материално право е необходима форма на неговия живот). Има и други материалноправни последици, функционално свързани със защитната последица: исковата молба прекъсва давността и поставя в забава длъжника; запорът и възбраната лишават от разпоредителна власт; продажбата на движима вещ, публичната продан, възлагането на вземане вместо плащане лишават длъжника от негови права и ги прехвърлят на друго лице (процесуални действия с гражданскоправни последици - смесени правни институти; има и гражданскоправни договори с процесуални последици - за арбитраж, за местна подсъдност, съдебна спогодба).

5. Принципи на гражданския процес. Същност и видове. Принцип на законността в гражданския процес.

    1. Принципи на ГП.
        1.1. Понятие.
            1.1.1. Принципите на ГП са основни ръководни начала, основни ръководни правни норми (чл. 4 ГПК).
            1.1.2. Относно това няма съмнение в българската гражданскопроцесуална наука, но в българската правна наука има още две разбирания:
                1) Основни ръководни правни идеи, т.е. елемент от идеологията.
                    а. Основните ръководни правни идеи са субективна категория. В ГП принципите са основни ръководни правни норми - трябва да ги има в обективното право, да съществуват реално.
                    б. Дори да се обективира идеята, въпросът е доколко ще има съответствие. Възможно е идеята на законодателя да е една, но да се превърне в друго действащо право (между идеята и реализацията може да има разлика) - действащият закон да се различава от ръководните правни идеи, а принципите са нещо, с което се работи. Съдът трябва да прилага закона.
                2) Теоретични постановки, базиращи се на правните норми. Всяка наука е различна от обекта на познание - въпреки че науката се стреми към този обект (да го опознае), тя не е обектът. Всяко мнение обаче е мнение на експерт, но ако това нещо го няма в практиката, това е теоретично положение, изобщо не е принцип на правото. За съда е задължителна правната норма, а не експертното мнение, затова принципите на ГП са правни норми.
Принципите са част от действащия правен ред, а не правни идеи или теоретични постановки (Ж.Ст.)
        1.2. Принципите на ГП са основни ръководни правни норми.
            1) Принципите на ГП са основни правни норми - те са основата, на която се формира цялата съвкупност от частни проявления на съответния принцип. Принципите са скелетът, около който се образуват съвкупности от норми, проявления на принципите. Те са основата на ГП, на който са изградени цели комплекси правни норми.
            2) Принципите са ръководни правни норми - чл. 4 ГПК. Съгласно чл. 46 ЗНА, когато съдът има съмнение за прилагането на определена правна норма, ще се ръководи от принципите - когато прилага норма, която не е принцип, съдът отива към принципа и се ръководи от него като цяло. Според Ж.Ст. са основа и за попълване на празнотите чрез аналогия на правото. Според Ж.Ст. чл. 4, ал. 1 ГПК е неточен - обичаят не може да предхожда принципите; при празнина първо се преминава към аналогия на закона, ако не може - аналогия на правото.
Според Ж.Ст. имат още две характеристики: 1) отразяват и изразяват пъководните правни идеи и ценности на обществото и държавата; 2) разкриват най-ярко качествените особености на обусловените от тях съвкупности от норми.
        1.3. Ж.Ст.: Правният принцип може да е прогласен изрично - законност, равенство, състезателно начало и дирене на истината (чл. 4, ал. 1 и чл. 121, ал. 1 и 2 на Конституцията), или да е изразен мълчаливо чрез съдържанието на нормите, които обуславя - диспозитивно начало.
        1.4. Ж.Ст.: Правният принцип обуславя съдържанието на комплекси от норми, затова не са принципи отделни съдоустройствени и процесуални норми (съдийска независимост, публичност). Конституционното прогласяване на нормата не я прави непременно принцип, но ако един принцип е закрепен в Конституцията, това го гарантира срещу отмяната му със закон (принцип за законност и др.). Бързината и процесуалната икономия не са норми, а са цели на процеса (процесуалните срокове целят бързина, съединяването на искове - процесуална икономия, чл. 102 - и двете), допълнителни изисквания - бавната и неикономична защита е лоша, но не незаконосъобразна защита.
    2. Видове принципи на ГП. Според своя обхват се разделят на 3 групи.
        2.1. Общи за цялата правна система принципи (общоправови) - принципът намира проявление в ГП, но е общ за цялата правна система (всички правни отрасли). Такъв е принципът на законност - залегнал е и в Конституцията (България е правова държава).
        2.2. Междуотраслеви принципи - принципи, които се проявяват не в цялата правна  система, но в няколко правни отрасъла.
            1) Принцип на състезателността. Този принцип се проявява и в наказателния процес. Според О.Ст. в наказателния процес не може да съществува състезателно начало - при състезателното начало има равни позиции на състезателите, а в наказателния процес обвиняемият е невинен до доказване на обратното, т.е. той може да не се състезава, а прокурорът не може да се състезава сам със себе си.
            2) Принцип на служебното начало.
            3) Принципът на истината в ГП има различно съдържание според различните тълкуватели. Според О.Ст. (и според Ж.Ст.) това е принцип на формалната истина и той е междуотраслев (разлика с наказателнопроцесуалната теория, където се говори за установяване на обективната истина).
        2.3. Отраслеви принципи - присъщи само на ГП. Такъв принцип е диспозитивното начало.
    *Според Ж.Ст. има принцип на социалната справедливост, не и според О.Ст. В българския ГП, за да говорим за този принцип, първо трябва да определим какво значи справедливост, после какво значи социална справедливост и после да проверим дали го има. Както и да го разбираме, този принцип е несъвместим с принципа на състезателното начало (а той е закрепен в Конституцията), освен ако го разбираме по друг начин.
    3. Принципите на ГП съществуват в едно диалектическо единство - не може един да бъде променян, без да се променят останалите. Те са взаимно свързани, влиянието им един върху друг е изключително сериозно и промяната на един от тях влече и промяна на останалите. Това е естествено, защото те са основата (ядрото) на ГП - ако се промени елемент от нея, трябва да се променят и другите елементи. Затова принципите не са самостоятелни.
    4. Принцип за законност - чл. 4, ал. 1 Конституция, чл. 4 ГПК.
        4.1. Според този принцип при извършването на процесуални (и други) действия от участниците в процеса (страните и съда) те трябва да бъдат съобразени точно с процесуални норми, а при даване на защита и санкция (решаване на делата) съдът (правораздавателният орган) трябва да приложи точно материалноправните норми към внесените чрез твърденията и доказванията на страните факти по делото. Следователно, принципът на законност има две проявления: 1) в процеса - в хода на процеса съдът прилага процесуалните норми; 2) при решаването на делото по същество - материалните норми. В хода на процеса процесуални действия извършват съдът и страните.
            1) О.Ст.: Този принцип гарантира и други принципи - състезателното начало се гарантира от дадените отнапред правила и гарантираното им спазване.
            2) О.Ст.: Този принцип прави производството предвидимо - всяко процесуално действие води до еднозначни процесуални последици; също и решението - страните познават приложимата материална норма и са наясно за доказаните факти (съдът е длъжен да реши делото на база събрания доказателствен материал като приложи точно материалната норма).
            3) О.Ст.: Този принцип се отнася и за трите производства.
        4.2. Гаранции при осъществяване на процесуални действия.
            4.2.1. Страните трябва да съобразят действията си с процесуалния закон. Гаранции:
                1) Когато действията на страните не са съобразени с процесуалния закон, тези действия са недопустими - всяко недопустимо действие не поражда целения резултат (не произвежда действие, правни последици) и съдът не трябва да го взема предвид (настъпва процесуална тежест). Съдът дава срок за поправяне и ако процесуалното действие бъде поправено, действието ще се валидира с обратна сила, но ако не се поправи, все едно не е било извършено (чл. 25, ал. 2, чл. 100, ал. 1, чл. 199, ал. 3, чл. 218в, ал. 2).
                2) Принципът на законност по отношение на страните се гарантира (освен с недопустимостта на несъобразените с процесуалния закон действия) и със забрана за злоупотреба с процесуални права. Чл. 3 формулира забраната като задължение за добросъвестно упражняване на процесуалните права - насочено към участващите в процеса (страни, трети лица наддавачи о публична продан, присъединени кредитори) и представителите им за всички процесуални действия (Ж.Ст.). Добросъвестност е налице, когато процесуалното право се упражнява с убеждението, че съществува - незнанието, че правото не съществува, изключва недобросъвестността (Ж.Ст.) Злоупотреба има при знание, че правото не съществува или че не съществува материалното право, чиято защита се търси - умишлено упражняване на процесуално право в противоречие със защитното му предназначение, напр. организиране на симулиран процес за прикриване на действителното правно положение, използване на формално налично изпълнително основание, позоваване на несъществуващи свидетели за отлагане на делото (Ж.Ст.)
                    а. Гаранция срещу това страните да искат от съда нещо, което е в противоречие с процесуалните норми (процесуалните права се употребяват не с целта, с която са създадени). Решението ще бъде в полза на страната, чиято позиция съответства на закона (О.Ст.).
                    б. Отговорността за разноските по делото - разноските по допълнителното заседание при неоснователно отлагане на делото (чл. 64). Ж.Ст.: злоупотребилият с процесуално право отговаря спрямо другата страна за претърпените вреди, претенцията се предявява по исков ред (ако е постановено решение при злоупотреба, искът се предявява след отмяната му, защото СПН потвърждава предявеното несъществуващо право).
                    в. Ж.Ст.: Съдът е длъжен да отхвърли искането, представляващо злоупотреба с процесуално право - да прекрати симулирания процес, не трябва да вземе предвид по чл. 188, ал. 3 материалноправните промени, предизвикани с цел затрудняване на защитата срещу недобросъвестната страна (напр. прехвърляне на владението на ревандикирана вещ през време на делото).
                    г. Ж.Ст.: При организиране на симулиран процес организаторът е обвързан от решението, плод на симулирана нужда от защита (чл. 220, ал. 3).
                    в. Ж.Ст.: За страните настъпват процесуални тежести при несъобразяване с изискванията на процесуалния закон или при неизпълнение на процесуални задължения.
            4.2.2. По отношение на съда принципът за законност се гарантира:
                1) Чрез възможността да се обжалват разпорежданията или определенията на съда, когато съдът е приложил процесуалните норми неправилно - частна жалба, когато действията са обжалваеми.
                2) Чрез обжалваемостта на съдебните решения - крайният акт може да се обжалва с въззивна или касационна жалба (триинстанционен ГП). Всяко нарушение, което е съществено процесуално нарушение, може да бъде релевирано с касационна жалба. Триинстанционната съдебна система беше създадена за гарантиране на принципа за законност - законността беше изведена като свръхценност. Според О.Ст. принципът на законностата е надценен, подценени са други ценности (бързина). Предвижда се извънредно средство за контрол и отмяна - чл. 231.
Според Ж.Ст. гаранции са и: 1) независимостта и безпристрастността на органите (чл. 117, ал. 2 от Конституцията, чл. 12 ГПК, чл. 14 ЗМТА); 2) участието на прокурора - чл. 27 (според О.Ст. е било гаранция до 1997 г., сега участието е минимално); 3) спиране на делото от ВС при противоконституционност на прилагания закон.
        4.3. Гаранции по отношение на материалното право - по-сериозни:
            1) Въззивно обжалване, касационно обжалване.
            2) Отмяна по чл. 231.
            3) Триинстанционно производство.

6. Диспозитивно и служебно начало

    1. Диспозитивно начало.
        1.1. Диспозитивно начало.
            1) Това е едно от проявленията на връзката между материално право и ГП - в материалното право има относително свободна разпореждаемост с правата, това води до въвеждане на диспозитивното начало в ГП. Носителят на правото може да го прехвърли, да го обремени, да го упражни или не. Един от способите за упражняване на правото е защитата, която се търси при накърняването му, затова и упражняването й зависи от волята на носителя на правото. Този принцип е проявление на свободната разпореждаемост в материалното право. Диспозитивното начало означава, че съдът дава защита (процесът се движи), когато е поискана, доколкото (в рамките, в които е поискана) и докогато страните искат защита.
            2) Ж.Ст.: Диспозитивното начало има основание и в положението на защитния орган - в ГП той е трето лице, затова не може да започне производството, да го продължи, да измени предмета му служебно, тъй като би се превърнал в страна, която застава наред с лицето, чието право брани, срещу другата страна. Така не би се спазило изискването за безпристрастие, затова диспозитивното начало е гаранция за съдийско безпристрастие. О.Ст.: определено по негативен начин, диспозитивното начало, забранява на съда да разглежда въпрос, с който не е сезиран, да се произнася в повече или по нещо различно от това, с което е сезиран, да продължи разглеждането на делото, когато е валидно десезиран.
Приложното поле на диспозитивното начало е упражняване на правото за защита, не означава свобода на разпореждане с процесуални права, служещи на развитието на процеса (конвенционалният процес е недопустим).
        1.2. Диспозитивното начало има проявление в 3 насоки (две са направления във времето, а едно е количествено и качествено) - процесът се  движи тогава, доколкото и докогато страните искат защита.
            1) Кога. ГП ще влезе в действие, когато има искане за това - когато има сезиране. Процес има само тогава, когато заинтересованата страна иска да има такъв - молба или жалба на легитимираното лице (чл. 2, ал. 2). Това е първото направление във времето - кога. Негативно погледнато, диспозитивното начало забранява на съда да се самосезира като правозащитен орган.
            2) Докога. Защитата ще бъде дадена само дотогава, докогато тази защита се търси - дотогава има процес. При оттегляне на иска, отказ от иска, сключване на спогодба делото се прекратява; подобно във въззивната и касационната инстанция (оттегляне, отказ от жалбата), в изпълнителното производство (оттегляне на искането за принудително изпълнение, в обезпечителното производство. Ж.Ст.: делото се прекратява и при бездействие на търсещия защита (чл. 184 и 330, б. “д”).
            3) Доколко - количествено и качествено направление:
                а. Количествено направление: ищецът може да потърси защита на всяко свое право или само на част от него като предяви частичен иск и съдът се произнася само за тази част (може да се предяви иск за цялото, но може и за част). Частичният иск е именно израз на това количествено направление (в първа инстанция); във въззивната инстанция може да се подаде частична жалба (не само върху целия иск, но и само върху част от него).
                б. Качествено направление: ищецът може да иска установяване (защитата да бъде СПН), може да иска установяване + осъждане (СПН + изпълнителна сила), може да иска установяване + правна промяна (СПН + конститутивно действие). В резултат на диспозитивното начало се търси качеството на защита, която ще бъде дадена - качеството на защитата се определя от ищеца в исковата молба (в петитума); във въззивната жалба или касационната жалба също трябва да се опише какво се иска (в петитума). Съдът няма право да даде повече от поисканото.
Ж.Ст.: Съдът е длъжен да даде защита в рамките, посочени от ищеца с основанието и петитума на иска - не може да уважи иска на неизтъкнато основание или въз основа на неизявен петитум. Защитният орган не може да измени основанието, предмета или страните по делото, това зависи от търсещия защита; встъпването на трето лице също зависи от встъпващия, а привличането - от привличащия.
    Ж.Ст.: Апогей на диспозитивното начало е възлагането на делото на арбитраж - страните определят процедурата (съобразно повелителните норми).
        1.3. Гарантиране на диспозитивното начало - то може да бъде нарушено в две направления:
            1) Да се даде по-малко от поисканото - може да се иска допълване на съдебното решение (в 1-месечен срок). В случая не се дава защита в рамките, в които е поискана. Ако съдът откаже да разгледа подадения иск, подава се частна жалба пред горестоящата инстанция.
            2) Съдът да се е самосезирал (Ж.Ст: служебно образувано едло, служебно привлечени страни, незаявен от страните спорен предмет, служебно възобновяване на спряно по съгласие на страните дело) - тогава съдебното решение е процесуално недопустимо. Има прекрачване на рамките на диспозитивното начало и съдебното решение е процесуално недопустимо - средството за защита е въззивното обжалване; ако границата е прекрачена от въззивния съд - касационна жалба, ВКС обезсилва недопустимото съдебно решение (чл. 218б, ал. 1, б. “б”). Недопустимото съдебно решение се обезсилва по реда на въззивното или касационното обжалване (Ж.Ст.: може да се атакува и чрез извънредните средства за отмяна). Ако съдът се е произнесъл свръх петитум, съдебното решение в тази своя част е недопустимо и ще бъде обезсилено. Прекрачвайки границите на диспозитивното начало, съдът постановява недопустимо съдебно решение.
        1.4. Граници на диспозитивното начало (Ж.Ст. и О.Ст.). Тези явления според О.Ст. не са ограничения на диспозитивното начало:
            1) Невъзможен е предварителен отказ от правото на защита (на иск, на жалба - чл. 203, ал. 2, на принудително изпълнение, на обезпечение) - отказът е недействителен. Веднъж обаче възникнало, титулярът на правото може да се откаже валидно от него - напр. извънсъдебна спогодба, с която страните преодоляват спора и заявяват, че няма да предявяват искове по вече уредения спор; страните могат да заявят, че няма да обжалват (О.Ст.).
            2) Не само носителят на накърненото право разполага с право на защита, но и други лица в предвидени от закона случаи (процесуални субституенти). Тези случаи са възможност за косвена защита на свои материални права чрез пряка защита на чужди права. Защитата е детерминирана отново от волята на легитимираните лица - диспозитивното начало важи.
Ж.Ст.: Процесуалните действия на страните за разпореждане с правото на защита не са неконтролируеми (съдът потвърждава спогодбата - чл. 125, ал. 1; преценява признанието на иска, не е обвързан - чл. 127, ал. 2). Съдът не контролира обаче отказа от иск (чл. 119, ал. 2).
    2. Служебно начало.
        2.1. Служебно начало - задължава съда служебно да предприеме всички необходими процесуални действия по движението и разглеждането на делото, без да има изрично искане за това, включително и да постанови крайното решение. Според Ж.Ст. служебното начало се свежда до служебна проверка на допустимостта на искането за защита, до служебно движение на делото, когато е допустимо, и прилагане на закона.
            1) Служебното начало дава възможност на съда да изпълни задължението си по чл. 2 (и е продиктувано от него) - да се произнесе, когато е сезиран. Трябва да се произнесе по всяка подадена до него молба за защита. Съдът няма право да не разгледа делото - дори и страните да бездействат, съдът е длъжен да доведе делото до край.
            2) Служебното начало има проявление само при провеждането и края на процеса (при движението и приключването на процеса): служебна проверка на исковата молба (жалбата), служебно да изпрати призовка на ответната страна и насрочва първо заседание, след първо заседание служебно насрочва заседание по същество, служебно след приключването на съдебните прения да се произнесе с решение, служебно да уведоми страните. Въззивната инстанция служебно трябва да провери дали обжалваното решение не е нищожно и да прогласи нищожност, ако е такова. В изпълнителния процес съдия-изпълнителят служебно трябва да връчи призовка за доброволно изпълнение и да предприеме процесуалните действия в съответния изпълнителен способ. Според Ж.Ст. служебното начало се свежда до:
                а. Служебна проверка на допустимостта на искането за защита (положителни и отрицателни предпоставки) - дали има право на иск, на принудително изпълнение, на обезпечение; допустимост на жалбата срещу решението, определението за прекратяване на исковия процес, обезпечението, действията на съдия-изпълнителя. Предявяването на исковата молба слага началото на производството и за да не бъде опорочено развитието му, се налага служебната й проверка.
                б. Служебно движение - при заявено и поддържано искане за защита, защитният орган е длъжен да предприеме действията си по свой почин, след като възникнат условията за това, без да чака нарочна молба от заинтересуваната страна (съдът насрочва първото съдебно заседание без молба от ищеца - чл. 102; чл. 360; чл. 183). Молбата за защита е искане да се развие цялото производство и въз основа само на нея може да се осъществи целият законно необходим (минимален) състав на производството (всички действия по подготовка на защитния акт и самия защитен акт). Защитата на правата става бърза и икономична (чл. 123), неформалистична (чл. 83) и достъпна.
        2.2. Гарантиране на служебното начало (има отношение само към съда - длъжен е да извърши служебно необходимите процесуални действия) - жалба за бавност (чл. 217а, 217б). Целта й е (Ж.Ст): 1) да обезпечи служебното движение на делото; 2) да постигне бързина на дължимите от съда действия.
            1) Съгласно чл. 217а всяка страна във всяко положение на делото при необосновано забавяне на разглеждането, решението или изпращането на жалбата срещу решението може да подаде жалба за бавност до по-горния съд. Подаването е безсрочно. Жалбата се разглежда от председателя на съда в закрито заседание. Указанията относно съда, допуснал забавянето, са задължителни. Определението не подлежи на обжалване. Виж чл. 217а.
                а. Ж.Ст.: Защитата срещу бавност може да се използва и по особени искови производства. Не може обаче по висящи пред ВКС дела - няма по-горен съд.
                б. Според Ж.Ст. жалбата за бавност може да се използва и по неискови производства (страните не могат да бъдат оставени без защита) по аргумент за по-силното основание. По неискови дела, възложени на съд, по-горният съд ще се определе съгласно чл. 217, ал. 1, а по изпълнителни дела като такъв ще функционира съдът, пред който се обжалват действията и отказите на съдия изпълнителя (чл. 332, ал. 1 и чл. 333).
Според Ж.Ст. изискването на делото създава опасност от изгубване на досието.
            2) Жалбата за бавност гарантира преди всичко превантивно, а не ефективно (при реално подаване) - за съда съществува възможност за жалба за бавност, а това може да доведе до негативни последици. Ако съдът не е изпълнил задължението си да движи процеса, може да има предложение до ВСС за налагане на санкции (чл. 217а, ал. 4). Това е най-сериозната гаранция. Според Ж.Ст. дисциплинарната отговорност трябва да се допусне и по почин на ръководителя на съда, чийто съдия е допуснал бавността, както и по молба на засегнатото лице.
        2.3. Ж.Ст.: Съдът не е обвързан с правната квалификация на фактите, а сам трябва да определи приложимия закон (чл. 4, 188, ал. 2); отнася се и за тежестта на доказване, защото зависи от материалния закон - при грешка на страните по тези въпроси, съдът трябва да ги уведоми за становището си.
        2.4. Служебното начало граничи със състезателното начало - състезателното начало започва там, където завършва служебното. Дори според О.Ст. е обратното: състезателното начало е определящо - където то свършва, започва служебното.
        2.5. Служебното начало има проявление навсякъде в ГПК.

7. Принципи на състезателността и равенството на страните

    1. Състезателно начало. (Има разлика със статията на О.Ст. в ПрМ 2/1998: разглеждат се състезателността и равенството на страните като отделни гаранции, сега се разглежда равенството на страните като част от състезателното начало.) Прогласено от Конституцията (чл. 121, ал. 2).
        1.1. Състезателно начало.
            1) Принципът на състезателното начало възлага върху страните задължението да посочат фактите, които намерят за необходимо (от които според тях зависи съществуването на правоотношението) (1), и да посочат доказателствените средства за доказване на твърдяните факти (2). Фактите се посочват в твърдения, твърденията трябва да бъдат доказани, това става с доказателствени средства. Според Ж.Ст. този принцип означава, че всяка страна има право на участие в производството, по реда на което ще бъде постановен актът, явяващ се спрямо нея като защита или като санкция.
                а. Ж.Ст.: С участието си страната има възможност да въздейства чрез процесуалните си действия върху развитието на производството и върху съдържанието на крайния акт. Затова състезателното начало е чуждо на едностранните съдебни производства (напр. охранителните) и е най-силно в исковия процес.
                б. Ж.Ст.: Състезателното начало се състои в правото на всяка страна да участва в процеса, като по този начин брани материалните си права (лично или чрез представител); нарича се и право за защита, право на страната да бъде изслушана. Включва: 1) право на страната да бъде уведомена за исканията и възраженията на противната страна; 2) право да подкрепи исканията и възраженията си с факти и доказателства, които съдът да обсъди; 3) право да бъде призована за съдебните заседания и да бъде уведомена за актовете на съда, постановени извън тях; 4) право да участва в събиране на доказателствата и в разискване на фактическата и правната страна на делото; 5) право да атакува порочните действия на защитния орган.
            2) Негативно определение: състезателното начало забранява на съда да напътства страните кои факти са от значение за делото (1) и да напътства страните за необходимите доказателствени средства, както и да събира служебно такива (2). До 1997 г. съгласно чл. 4 съдът беше длъжен служебно да напътства страните (малограмотност и т.н.), съгласно чл. 109 беше длъжен да указва на страните за кои обстоятелства от значение за делото не сочат доказателства. Сега вече не е така.
        1.2. Чистото състезателно начало има доста негативни страни - критикува се от Силяновски, О.Ст.
            1) Според проф. Силяновски (в курса от 1945 г.) то превръща съдията в пасивен безпристрастен наблюдател на процесуалното състезание между страните, при което основното задължение на съда е да следи за спазване на правилата на процесуалното състезание (1) и да присъди победата на по-силната страна (2). Според американски автори ролята на съдията е да следи за спазване на правилата на процесуалното състезание и ако не се спазват, да налага определени процесуални санкции.
            2) Освен това според Силяновски съдът се превръща в марионетка в ръцете на страните, по-точно на по-опитната от тях. Съдът нищо не може да направи за доказването - дори да вижда, че страната не извършва необходимите действия и е права в материалноправния спор, не може да я напъти. Въззивният съд не може да отмени неправилно решение, ако страната е пропуснала да се позове на определен факт от съществено значение на делото и за основателността на жалбата й (след отмяната на чл. 206, ал. 1).
О.Ст. споделя вижданията на Силяновски.
        1.3. Поради това, че състезателното начало е пречка на законността в ГП, ВКС коригира състезателното начало в няколко области: назначаване на вещо лице и т.н. (ТР 1/2000 и 1/2001). Нарушава се състезателното начало за сметка на служебното начало.
        1.4. Проявления на състезателното начало:
            1) Чл. 98: ищецът да опише осъществилите се факти, въз основа на тях трябва да посочи доказателствата за твърдяните факти. В първото съдебно заседание ответникът трябва да направи възраженията за фактите, да посочи други факти и да посочи с какви доказателствени средства ще ги докаже (чл. 108). Двете страни трябва да посочат доказателствените средства, които искат да бъдат събрани (чл. 110).
            2) Въззивна жалба - чл. 198: въззивникът посочва пак факти и доказателства, на които се позовава (посочва новите доказателства, които иска да бъдат събрани - б. “д”); първоинстанционният съд изпраща до насрещната страна и тя трябва да посочи факти и обстоятелства срещу тези, които е посочила въззивната страна, да посочи своите доказателства (чл. 210, ал. 1).
        1.5. Гаранции на състезателното начало (Ж.Ст.):
            1) Призоваване най-малко 7 дни преди заседанието (чл. 41, ал.  5).
            2) Представяне на заключението на вещото лице 5 дни преди заседанието (чл. 157, ал. 1).
            3) Отмяна на решението по реда на обжалването или на чл. 231, б. “з”, ако правото на страната за участие в производството е нарушено.
    2. Принцип за равенство на страните - част от принципа на състезателното начало. Прокламиран в чл. 121, ал. 1 от Конституцията и чл. 4, ал. 2 ГПК.
        2.1. Принцип за равенство - на страните е предоставена равна процесуална възможност да отстояват своите твърдения (да доказват и защитават своите позиции) и да издействат за себе си благоприятен изход от процеса с оглед на процесуалните роли, които изпълняват. Според Ж.Ст. принципът за равенство се състои в еднаквите процесуални права, с които всяка страна разполага, за да защити в ГП материалните си права съобразно с процесуалната роля, която заема.
            1) Страните имат равна възможност за издействане на благоприятен изход от процеса, но съобразно процесуалното си положение - страните нямат еднакви права (и задължения). Правата им са според положението им в процеса: ищецът може да оттегли иска, ответникът не може и т.н., но и двете страни имат еднаква възможност да си издействат благоприятен изход от процеса. Равенство има само там и тогава, когато се отчитат разликите между различните процесуални позиции.
                а. О.Ст.: Ищецът е упражнил правото си на иск, а ответникът е лицето, срещу което искът е предявен - право на разпореждане има лицето, което е предявило иска. Във въззивното и касационното производство ролите може да са сменени - въззивникът може да се разпорежда с жалбата.
                б. О.Ст.: Във обезпечителното производство ролите отново са различни, затова и правата са различни.
                в. В изпълнителното производство правата също са различни.
            2) Ж.Ст.: Интензитетът на равенството на страните зависи от степента, в която крайният акт е обусловен от процесуалните действия на страните - принципът за равенството е най-ярко изразен в исковия процес.
        2.2. Принципът на равенството на страните е част от състезателното начало, тъй като процесуалното състезание е немислимо без него - трябва страните да имат равна възможност да издействат за себе си благоприятен изход от процеса съобразно процесуалното си положение. Немислимо е състезание без равенство - равенството в процеса гарантира равната възможност при неравните условия, затова принципът на равенството е част от принципа за състезателното начало
    Според О.Ст. състезателното начало обхваща в себе си принципа за равенството на страните - то дава възможност на срещупоставените субекти в ГП да въздействат върху развитието на процеса и да издействат за себе си благоприятен изход (в статията и при Ж.Ст. е различно).
        2.3. Проявления на принципа за равенство (Ж.Ст.):
            1) Във всички производства: 1) право на всяка страна да участва с представител (чл. 20); 2) да бъде уведомена за исканията на другата страна (връчване на преписи - от исковата молба, от молбата за изменяне или отменяне на обезпечителната мярка, на призовка за доброволно изпълнение - чл. 102, 325, 317, 321); 3) да обжалва действията на защитния орган (чл. 196, 213, 218а, 315, 332); 4) отвод на съдия по чл. 13. В исковия и изпълнителния процес страната има право да участва при предприемане на действията на защитния орган (призоваване за съдебните заседания, огледи, разпити, за изпълнителните действия).
            2) В исковия процес: 1) право на всяка страна да изнесе пред съда фактическите си твърдения и да ги подкрепи с доказателства (чл. 98, 109, 110); 2) да иска обезпечаване на доказателства (чл. 165) или представяне на документ (чл. 152, 153); 3) да участва в заседанията по делото при събиране на доказателствения материал; 4) да обсъди събрания доказателствен материал и да направи своите изводи; 5) да предяви инцидентен установителен иск (чл. 118); 6) да привлече помагач (чл. 175); 7) да обжалва решението или да иска отмяната му чрез извънредното средство.
            3) О.Ст.: В производството по универсално принудително изпълнение всеки кредитор може да предяви вземанията си по чл. 685, ал. 1 и 688, ал. 1 ТЗ, да прави възражения по чл. 690 и 692, ал. 2, да участва в разпределението и да получи плащане. В производството по индивидуално принудително изпълнение взискателят може да иска осъществяване на един или друг изпълнителен способ, длъжникът - да предяви възражение (чл. 250, ал. 1 ГПК), отрицателен установителен иск (чл. 254, 255); кредиторът и длъжникът имат равна възможност за привеждане на доказателства в производството по издаване на дубликат от изпълнителния лист (чл. 248).
            4) В обезпечителното производство принципът се проявява в пълнота след налагане на обезпечителната мярка (чл. 315, 317, 321, 322).
Принципът се проявява най-широко в исковия процес (всяка страна търси защита), най-ограничено - в обезпечителния процес (налага се бързина и изненада, затова в първата фаза - допускане на обезпечението, принципът е изключен, проявява се след това, при обжалване, изменяне, отменяне) - зависи от естеството на защитата.


8. Принципът за установяване на истината в гражданския процес

    1. Принципът за обективната истина предпоставя съществуването на някаква истина преди и извън процеса: съдът е длъжен да установи и да постанови съдебно решение съобразно действителните материални правоотношения между страните (такива, каквито са преди и извън процеса).
        1.1. Съдът беше длъжен да подпомогне страните или дори да действа сам, за да установи фактите по делото (чл. 129, ал. 1 - отм.). При този принцип съдебното решение беше неправилно, ако не съответстваше на обективните (действителните) материални правоотношения (чл. 207, б. “в” - отм.). Имало е и такова основание за обжалване пред втора инстанция - непълнота на доказателствата.
        1.2. Принципът за обективната истина е отменен с отмяната на чл. 4, ал. 2 през 1997 г. с въвеждането на състезателното начало (до отмяната на ал. 2 водещо е било служебното начало). Служебното начало е стеснено с промяната на ал. 3 през 1997 г.
    2. Антипод на принципа за обективната истина е принципът за формалната истина - съдът е длъжен да постанови съдебното решение на основата (да съответства) на събрания по делото доказателствен материал.
        2.1. Съдебното решение е неправилно, ако не съответства на събрания по делото материал - ако съответства, е правилно. За съда не съществува друга истина освен тази, която е установена в рамките на процеса. Съдът няма право или задължение да установява истината извън процеса. Съдът обаче има свобода на убеждението при преценката на достоверността на информацията в събрания по делото доказателствен материал.
        2.2. О.Ст.: Проявления на принципа:
            1) При въззивното обжалване страните не могат да се позовават на нови факти, които на се изтъквани, но са могли да бъдат посочени пред първоинстанционния съд (чл. 198, б. “д”, чл. 205, ал. 1) - при непосочване на такъв факт решението е правилно от гледна точка на формалната истина.
            2) В касационното обжалване не са допустими никакви нови доказателства и доказателствени средства (чл. 218б, б. “в”).
        2.3. Принципът на формалната истина е свързан с това, че в процеса действа състезателното начало и е отречено инквизиционното начало.
            1) При състезателното начало субект на доказване в ГП са страните по делото, не и съдът (разлика от Ж.Ст. - според него и съдът). По силата на състезателното начало и равенството на страните им се осигурява равна възможност да направят своите твърдения и да ги подкрепят с доказателства, а решението трябва да е в съответствие с доказаните факти - формалната истина е осигурена, не противоречи на чл. 121, ал. 2 от Конституцията (О.Ст.).
            2) При инквизиционното начало страните не са субект на доказване, а по-скоро са обект на доказване - съдът извършва доказателствената дейност.
    Принципът на обективната истина предпоставя донякъде съдът да участва в доказателствената дейност, принципът на формалната истина напълно отрича възможността съдът да участва в доказателствената дейност.
    3. Според някои съществува принцип за дирене на истината. Нормите, проявление на този принцип, вече не съществуват. Вече в процеса принцип на истината не съществува, на мястото на тези норми е принципът на състезателното начало. Според Ж.Ст. този принцип съществува и той е залегнал в чл. 121, ал. 2 от Конституцията - не формалната, а действителната истина.
        3.1. Ж.Ст.: Истината в ГП се отнася до отделни факти на миналото (юридически факти) и до индициращите ги факти на миналото или настоящето (доказателствени факти).
        3.2. Ж.Ст.: Принципът на дирене на истината предпоставя правото на всяка страна да сочи факти и доказателства в подкрепа на правните си твърдения, но и задължава съда да предизвика и улесни това право.
            1) Най-силният стимул за страните е интересът от изгодно решение; подсилва се от заплахата на чл. 231, б. “а” - окончателна неотменимост на неправилното решение в резултат на неизвинителна небрежност на страната при попълване на делото с факти и доказателства.
            2) Помощта на съда обхваща: 1) изясняване пред страните на спорното право съобразно с основанието и петитума на иска - релевантните факти в много случаи се предопределят от естеството на правото (чл. 108); 2) извличане на фактите и включване в делото чрез въпроси към страните (чл. 109, ал. 2).
        3.3. Улесняване на диренето на истината (Ж.Ст.):
            1) Задължение за говорене на истината (чл. 3):
                а. Отнася се до всички факти: 1) релевантни за спорното право, доказателствени факти, процесуални факти; 2) твърдяни и отричани; 3) изгодни и неизгодни. Задължението е да се съобщят всички известни факти - чл. 3 забранява и процесуалната лъжа, и премълчаването.
                б. Задължението се нарушава при съзнателно твърдение на неистина или премълчаване на истината. Обективната неистинност или непълната сигурност на страната в истинността не ангажират отговорността й по чл. 3 (забранява само лъжата).
            2) Уредено е доказването като път към истината:
                а. Формалните доказателства с неопровержима и обвързваща съда сила са пречка за дирене на истината - затова съдът преценява истинността на признанието (чл. 127, ал. 2).
                б. Средства за отстраняване на недостоверността на доказателствата: наказателна отговорност за лъжесвидетелстване или лъжливо експертно заключение; забрана заинтересувано лице да се назначи за експерт; режим за събиране и преценяване на доказателствата (устност, публичност, непосредственост, свободна преценка на доказателствата от съда).
            3) Средства за отстраняване на опасността от пристрастие - при съмнение може да се отстрани съдията, прокурорът, секретарят (чл. 12, 13).
            4) Осуетяване на съдебната грешка (при фактически констатации) - задължения да се вземат предвид всички данни на делото (чл. 188, ал. 1 и 3) и да се мотивира съдебното решение (чл. 189, ал. 2).
        3.4. Гаранция (Ж.Ст.) - нарушаване на принципа е съществено процесуално нарушение и основание за отмяна на решението чрез обжалване или по чл. 231.
9. Подведомственост. Понятие за гражданско дело

    1. Подведомственост.
        1.1. Терминът “подведомственост” е остарял - в международните документи се говори за международна подсъдност, а не подведомственост. В другите европейски езици се говори за подсъдност, равнозначно на подведомственост - идентични термини. Терминът идва от руски език: ведомство - знаещ  подзнаене - компетентност.
        1.2. Понятие. Подведомствеността може да бъде разгледана по два начина според гледната точка:
            1) От гледна точка на органа - това е неговата компетентност да се произнесе по поставения пред него въпрос с краен акт.
            2) От гледна точка на въпроса - подчинеността му на компетентността и на властта на определен орган.
Ж.Ст.: Подведомствеността е правото и задължението да се издаде съответния държавен акт (не само овластяване, но и задължение за упражняване на възложената компетентност). Правилата за подведомственост очертават пределите на компетентността и разпределят между различните органи различните категории дела.
        1.3. Подведомствеността може да се разглежда в 3 различни плана (нива):
            1) Международна подведомственост (подсъдност) - разпределя делата между българската юрисдикция и чуждестранната юрисдикция (държавни органи и съдилища).
            2) Вътре в държавата - разпределението на делата между съдебни и несъдебни органи (третата и втората власт - съдебна и изпълнителна власт).
            3) Разпределяне на делата между държавния съд и недържавния съд (частен арбитраж).
    2. Нива на подведомственост.
        2.1. Международна подведомственост. Първият план е в чл. 7 и 8 ГПК - всяка държава е заинтересована максимално да разшири своята правораздавателна власт.
            2.1.1. Почти във всеки случай Р България може да се произнесе, ако ищец е български гражданин, също ако ответник е български гражданин, ако и двамата са чужди граждани, но единият има постоянно местожителство в България.
            2.1.2. Единственото изключение е за лицата, които се ползват с право на екстериториалност. Те също обаче могат да станат ответници пред български съд (чл. 8), когато:
                1) искът има за предмет право на собственост и други вещни права върху недвижими вещи;
                2) при предприятие на такова лице в България;
                3) ако такова лице предяви иск пред български съд, делото става подсъдно на български съд.
            2.1.3. Дерогиране на българската подведомственост. Съгласно чл. 9, ако една от страните по гражданскоправен спор има седалище или местожителство в чужбина, може да сключи договор с другата страна, по силата на който един правен спор, съществуващ между тях, или потенциален спор да се разгледа не от български, а от чуждестранен съд. Договорът е процесуален.
                1) Условие за дерогиране на компетентност е една от страните да е с местожителство или местоседалище в чужбина.
                2) Спорът да може да се отнесе към чуждестранин съд. Трябва да е за имуществен спор (чл. 9, ал. 1 - за неимуществен спор е невалиден договорът). Не всеки имуществен спор може да е предмет на такъв договор - във връзка с чл. 9, ал. 1 спорът не трябва да се отнася до право на издръжка, трудови правоотношения и вещни права и право на собственост върху недвижим имот, намиращ се в България.
            2.1.4. Правно значение.
                1) Ако има висящо дело пред чужд съд, няма пречка да се гледа и от български съд (висящите дела не могат да си влияят).
                2) Но ако чуждо съдебно решение влезе в сила преди българския съд, може да се иска признаване на чуждестранното съдебно решение пред СГС (молба за екзекватура) и прекратяване на делото в България. Ако обаче има българско решение, след това чуждестранното не важи за Р България.
        2.2. Вторият план е уреден в чл. 6 ГПК: На съдилищата са подведомствени всички граждански дела с изключение на онези, които по силата на специални закони са предоставени за разрешаване от други органи (ал. 1).
            2.2.1. За да се разбере какво е подведомственост, трябва да се разбере какво е “дело” - в българския език в това понятие се влагат три различни съдържания:
                1) Обикновена папка с документи - канцеларско досие от последователно подреждане на съдебните книжа, документиращи процесуалните действия.
                2) Производство по конкретен спор.
                3) Правен спор/въпрос (който може да бъде решен) - това е и смисълът на чл. 6.
            2.2.2. “Граждански спор (въпрос)”. Ж.Ст.: понятието има значение за: 1) компетентността и 2) процедурата за разглеждане на делото: гражданските, наказателните и административните дела не са подсъдни на едни и същи съдилища (?) и не се разглеждат по един ред (ГПК, НПК или ЗАП).
                1) Разлика между наказателно и гражданско дело - имат различен предмет. Предметът на наказателното производство е разглеждане на искания за извършени престъпления: тяхното установяване (дали е извършено престъпление), какво престъпление, кой го е извършил, какво наказание да се наложи.
                2) Административно дело и гражданско дело - разграничението е по-трудно. Няма да се ръководим от елементите на спора (има смесване на елементите - може да има едни и същи субекти, обекти, юридически факти, елементите могат да служат само като индиция, доколкото обикновено различават гражданските и административните правоотношения), а според същността на правоотношението - методът, с който се урежда. Често в гражданскоправния ФС се включва административен елемент и обратното - критерият за разграничение е методът на регулиране: власт и подчинение при административното дело, гражданските правоотношения се регулират чрез метода на равнопоставеност.
Ж.Ст.: Няма значение към кой отрасъл спада правоотношението, методът трябва да е на равнопоставеност (граждански, търтовски и т.н. правоотношения), за да бъде делото гражданско - напр. правото на вземане за обезщетение за отчуждаване е гражданско (може да се предяви иск), макар да е регулирано от административното право. Правоотношението може да е административно, макар и да е от областта на осигурителното право (правоотношения по задължителното обществено осигуряване).
                    а. Ж.Ст.: Административни са делата по повод искане да се отмени, измени, издаде административен акт - решаваща е тази цел на искането; напр. да се върне данък поради незаконосъобразност на облагането, но ако данъкът е обявен за незаконосъобразен, може да се иска връщане на платеното. Когато административният акт е издаден, породеното гражданско право може може да бъде защитено по исков ред.
                    б. Ж.Ст.: Делото не става административно, защото решаването му зависи от преюдициални административни въпроси или от възражения, черпени от административни актове - решаващо е естеството на правото, относно което се търси решение. Ако възражението, черпено от административен акт, е основателно, искът ще бъде отхвърлен като неоснователен, а не като недопустим. Гражданско е делото за връщане на сума, претендирана като недължимо платена срещу несъществуващо данъчно задължение, искът за разваляне на наемно правоотношение, макар и учредено с акт на държавен орган. Споровете относно валидността на смесени фактически състави, са граждански даже когато са опорочени административни елементи, стига гражданският елемент да преобладава и последиците на състава да са граждански.
Ж.Ст.: Правната квалификация на спорното право (гражданско или административно) се извежда от основанието или петитума - ищецът определя правото, чиято защита търси; при неясна искова молба от значение е смисълът.
    Съдът правораздава по граждански и наказателни дела, по административни - по изключение.
            2.2.3. Дали всички гражданскоправни спорове са подведомствени на съдилищата. Съдилищата се ползват с компетентност (подведомственост) по исковите дела - искови и охранителни производства (виж 2)  (те са два типа: производства за спорна съдебна администрация на граждански правоотношения и за безпорна съдебна администрация на граждански правоотношения - тези производства по изключение са подведомствени на съдилищата).
                1) На съдилищата са подведомствени граждански дела, но компетентността на съда не е ограничена, а само по два типа дела: 1) относно притезателно право; 2) относно съществуването или несъществуването на правоотношение. От исковите производства производството за установяване на факти е допустимо като исково производство само в предвидените изрично случаи (чл. 97, ал. 3). Според Ж.Ст. съдът има компетентност при спорове, свързани с потестативни права по изключение - това е така, защото при тях едностранно може да се предизвика промяна на чужда правна сфера. Подведомствени на съда са само потестативни права, които се реализират по съдебен ред (развод, делба, обявяване на предварителен договор за окончателен); прихващането е пример за обратното.
                2) Охранителни производства. (според Ж.Ст. охранителни са само производствата по безспорна съдебна администрация, при спорна съдебна администрация няма охранителни производства - определя ги и двете като неискови дела).
                    а. По изключение на съдилищата са подведомствени не само правни спорове, но и някои случаи на нормално реализиране на материални права - съдът спомага за нормалното реализиране на материални права (производство по съдействие - чл. 2). Производствата за съдействие са охранителни производства - те също по изключение са подведомствени на съдилищата. Това е едностранно производство - безспорна съдебна администрация на граждански правоотношения. Съдът не правораздава, а администрира. Безспорна съдебна администрация има тогава, когато по смисъла на чл. 2 ГПК съдът оказва съдействие при нормалното упражняване на материални права (напр. регистърно производство - регистрация на фирми, партии). Има само една страна.
                    б. Спорна съдебна администрация има тогава, когато съдът не правораздава, а администрира - съдът преценява по целесъобразност, а няма права (родителски права). При правораздаването има предварително съществуващи права (съдът трябва да ги констатира и в съответствие с тях да постанови решение), при съдебната администрация съдът решава по целесъобразност, а не по право - упражняване на родителските права в брачния процес, семейно жилище.
    По силата на общата подведомственост на съдилищата са подведомствени исковите производства, по изключение охранителните в предвидените случаи. На съдилищата са подведомствени установителните и осъдителните искове, а конститутивните искове - не по общо правило, а в изрично предвидени случаи.
        2.3. Третият план е в чл. 9, ал. 1 - арбитражно споразумение, което води до създаване на компетентност за арбитража и дерогиране на компетентността на държавните съдилища. Необходима е писмена форма (ЗМТА) и спорът да бъде арбитрируем - такива са само имуществените спорове без исковете за право на издръжка, трудови правоотношения, право на собственост и владение.
    3. Препирня за подведомственост. Съгласно чл. 6, ал. 2 всеки съд има властта сам да реши дали заведеното пред него дело му е подведомствено или не. Съдебният ред се ползва с предимство спрямо административния: ако един въпрос се разглежда от административен орган, а се повдигне и пред съда, съдът може да го приеме за разглеждане (сам преценява); ако въпросът е приет за разглеждане от съда, а се повдигне и пред административен орган, административният орган не може да го приеме за разглеждане, дори да счита, че делото му е подведомствено. Може да възникне препирня (спор) за подведомственост. Препирнята за подведомственост е несъвпадане на становищата на съда и на несъдебния орган по въпроса на кого делото е подведомствено.
        3.1. Споровете за подведомственост могат да са два вида:
            1) Положителен спор за подведомственост - в относително едно и също време (около 1 м.) съд и несъдебен орган считат, че делото им е подведомствено. Според Ж.Ст. положителната препирня заплашва правораздавателната власт на несъдебния орган.
            2) Отрицателен спор за подведомственост - в относително едно и също време съд и несъдебен орган от втората власт считат, че делото не им е подведомствено. Това е по-големият проблем, защото се отказва защита за лицето, което я търси (отрицателната препирня заплашва правото на защита).
        3.2. Преодоляване на препирни за подведомственост - чл. 11 ГПК.
            1) При положителна препирня учреждението, което смята, че делото му е подведомствено, може да повдигне спор пред ВКС. Учреждението по чл. 6 няма право да разгледа делото. Ищецът или ответникът по делото не могат да повдигнат положителна препирня - за тях няма интерес (спорът им ще бъде разрешен).
                а. Според Ж.Ст. съд не може да повдигне положителна препирня за подведомственост, само административният орган може.
                б. Според О.Ст. това не е точно - според чл. 11 не може, но в чл. 10, ал. 1 изрично пише, че може. Според Ж.Ст. по чл. 10 (както и в чл. 6, ал. 2) по всяко време, докато делото е висящо пред съда, той може да се върне на въпроса дали делото му е подведомствено или не - ако първоначално е допуснал грешка и е приел дело, което не му е подведомствено, не е обвързан от становището си и може да отмени определението за допускане и да издаде друго, с което да прекрати делото. О.Ст. в същата хипотеза (“може да бъде повдигнат”) може да повдигне препирня, но въпросът е пред кого, пред него самия или не. Щом е повдигане, означава, че не се връща пак към въпроса, а проблемът се отнася към по-висшестояща инстанция (ВКС). Следователно, легитимирани да повдигнат положителен спор за подведомственост са съдът и учреждението. Но съдът едва ли сам би повдигнал такъв спор - той няма интерес, защото съществува чл. 6, ал. 3 - самото учреждение ще повдигне препирня за подведомственост пред ВКС. В някои случаи съдът има интерес.
Ако се повдигне положителна препирня, делото пред съда се спира, докато се реши въпросът; съдът може обаче да постанови обезпечение (чл. 11, ал. 1).
            2) Отрицателна препирня за подведомственост. Има молба до съда, по която той се е счул за некомпетентен, препраща делото до компетентния според него орган и ако учреждението също счита, че делото му е неподведомствено, може да повдигне отрицателна препирня за подведомственост. Отрицателна препирня може да се и от заинтересованата страна - ищец по делото (за да реализира правото си на защита). Според Ж.Ст. може да се повдигне само от ищеца.
        3.3. И при положителната, и при отрицателната препирня ВКС се произнася с определение, което е задължително и за съдилищата, и за органите на изпълнителната власт (според Ж.Ст. е задължително за органа, на който е изпратен за разрешаване спорът).
        3.4. Законодателното решение на чл. 11 ГПК е оригинално, не се среща в Европа. Там има две други решения:
            1) Франция, Полша и др.: положителната и отрицателната препирня за подведомственост могат да бъдат повдигнати пред орган, в който на паритетни начала са представени и двете власти (по 3 във Франция). В българската съдебна система спорът се решава от орган в системата на съдебната власт и се нарушава равновесието.
            2) Германия: ако съдът е приел за разглеждане дело, никой друг орган не може да го приеме и не може да повдигне препирня за подведомственост (преодолява се опасността от положителната препирня). Ако съдът смята, че дадено дело не му е подведомствено, с определение прекратява делото пред себе си и го изпраща на орган от изпълнителната власт - определението за него е задължително и той не може да повдигне препирня за подведомственост. Следователно, изобщо не може да възникне препирня за подведомственост.
Според О.Ст. германският вариант е по-удачен - не се хаби време, de lege ferenda да се махне чл. 11 ГПК: 1) препирните бавят допълнително процеса (6 м.-1 г.); 2) има дублиране на средствата за защита - определението на съда за подведомственост е обжалваемо с частна жалба (същото като препирнята).
        3.5. Споровете за подведомственост по чл. 11 не са предвидени да се прилагат за първия и третия вид подведомственост.
            3.5.1. Първият възможен спор за подведомственост е по първия план - тогава всеки съд работи самостоятелно.
            3.5.2. На трети план проблемът е дали споровете за подведомственост могат да бъдат решавани по чл. 11 ГПК - решаване по различен начин.
                1) Пред АС към БТПП е повдигнат спор, АС не е решил делото,защото страна е било държавно учреждение - имало е валидно арбитражно споразумение, но по закон страна пред АС не може да бъде държавата или държавно учреждение. Държавният съд също е отказал разглеждането на делото, защото се е позовал на арбитражната клауза. ВКС след повдигната отрицателна препирня за подведомственост от ищеца решава, че делото е подведомствено на АС.
                2) Според О.Ст. споровете за подведомственост не могат да се разглеждат по чл. 11 (учреждение), също по чл. 6 - арбитражът не е учреждение (формално). Чл. 11 и 6 визират, формално погледнато, орган от изпълнителната власт, а арбитражът не е орган - той черпи своята компетентност от волята на страните. Арбитражът като решава спора всъщност действа по един договор за поръчка - извършва правно действие, правна услуга (решава спор). Затова определението на ВКС не може да задължи частен арбитраж (институционален или ad hoc) да приеме дело    . Чл. 11 урежда спор между държавен съд и втората власт.
    4. Въпросът за подведомствеността може да бъде повдиган и докато делото е висящо. Съдът за първи път се занимава с този въпрос при приемане на делото, а за последен - в тайното съвещание, когато се взема съдебното решение. Чл. 10 - съдът се произнася по спор за подведомственост с определение. То може да е положително - приема делото за разглеждане, или отрицателно - не приема, тогава посочва и на кой орган е подведомствено. Определението е задължително за органа, той може обаче да повдигне препирня за подведомственост. Определението на съда подлежи на обжалване с частна жалба - чл. 10, ал. 2. Според О.Ст. това прави чл. 11 излишен - има дублиране на две възможности за защита.

10. Подсъдност - понятие и видове. Родова и функционална подсъдност.

    1. Подсъдност.
        1.1. Подсъдността може да се определи по два начина:
            1) От гледна точка на съда е неговата компетентност да реши определен правен спор.
            2) От гледна точка на правния спор е подчинеността на правния спор на правораздавателната власт на компетентния съд.
        1.2. Подсъдността разпределя делата вътре в рамките на съдебната система. Подсъдността предполага подведомственост - съдът преценява първо дали едно дело му е подведомствено и след това дали му е подсъдно. За да има подсъдност изобщо, трябва да има подведомственост. Има различни по степен, по териториален обхват съдилища - при толкова много съдилища се налага да има подсъдност. Подсъдността е различна от вътрешното разпределение на делата, подсъдни на определен съд, между различните решаващи състави (Ж.Ст.).
        1.3. Подсъдността е различни видове.
            1) Родова (предметна) подсъдност - разпределя делата между различни по степен и еднакви по съдебен район съдилища - РС и ОС като първоинстонционни съдилища (разпределение по вертикал). Критерий е родът (предметът) на делото.
            2) Функционална подсъдност - разпределя правораздавателните функции при разглеждане на едно и също дело между различни по степен съдилища (при разглеждане на едно дело има различни функции - функция първа инстанция, функция втора инстанция, функция касационна инстанция). Предопределена е основно от родовата подсъдност - като се определи кой съд ще разгледа делото на първа инстанция, е ясна и втора инстанция. Функционалната подсъдност разпределя кой съд решава едно дело на всяка инстанция (при разглеждане на едно и също гражданско дело по смисъла на чл. 6 може да има няколко номера, защото номерът е номер на папка в деловодството на съответния съд).
            3) Местна подсъдност - разпределя делата между еднакви по степен и различни по съдебен район съдилища. Критерий е връзката на делата с конкретен съдебен район, териториална обвързаност (разпределение по хоризонтал). Местната подсъдност предпоставя родовата - разпределя между съдилищата от същата степен дела, родово подсъдни на всички тях (Ж.Ст.).
    Ж.Ст. определя родовата, местната и функционалната подсъдност като законна (според О.Ст. законова!) - произтича от разпоредба на закона. Освен тези видове подсъдност Ж.Ст. обособява и други:
            4) Договорна подсъдност.
            5) Подсъдност по разпореждане на съда: 1) ОС изземва дело, подсъдно на РС; 2) компетентният съд разполага с един решаващ състав, а той не може да се образува поради отстраняване на образуващите го лица (чл. 14, ал. 2) или няма право да разгледа върнатото дело, което вече е решил (чл. 218ж, ал. 1) - Ж.Ст.
        1.4. Подсъдността като видове може да се групира и по друг критерий: 1) законова; 2) договорна и 3) по разпореждане на съда. Но не са други видове подсъдност. Критерият е откъде произтича подсъдността - ако е директно от закона, е законова, може да бъде по волята на страните или по разпореждане на съда.
Ж.Ст.: В някои случаи (призоваване на лица от района на друг съд - чл. 41, ал. 2; събиране на доказателства от района на друг съд - чл. 112) се налага да се прибегне до сътрудничеството на съда, в чийто район се извършват процесуалните действия - отправя се искане, което овластява замоления съд да извърши действията и им придава същата сила, както ако бяха извършени от замолващия съд (събиране на доказателства по делегация).
    2. Родова подсъдност. Родовата подсъдност е два вида: 1) законова родова подсъдност (не законна - чл. 80, защото иначе ще е незаконна) и 2) по разпореждане на съда. Уредбата е в чл. 79-80 ГПК.
        2.1. Законова родова подсъдност.
            2.1.1. Съгласно чл. 79 всички дела, които са подведомствени на съдилищата, са родово подсъдни на РС по принцип (израз на демократичността на българския ГП - тези съдилища са по-близки до спорещите страни).
            2.1.2. Но делата с по-значим обществен интерес (по-голяма юридическа или житейска сложност) по чл. 80 са подсъдни като първа инстанция на ОС (съдии с по-голям опит). До 1983 г. брачните искове са подсъдни на ОС, след това на РС, но за тях е нужен по-голям опит. Изключения:
                1) Спор за произход, прекратяване на осиновяване, поставяне под запрещение или отменяването му (чл. 80, б. “а”). Причината е заради жизнения опит на съдиите от ОС.
                2) Искове с цена на иска над 10000 лв - формален критерий. По-високата цена на иска е с по-висока юридическа сложност. Изключение са исковете за издръжка и за защита на вещни права. За определяне на родовата подсъдност меродавна е цената на един иск, защото по чл. 103 може да се подадат няколко съединени иска. Без оглед на цената на иска на РС са подсъдни владелческите искове (чл. 294), исковете за делба (чл. 278, ал. 1) и по финансови начети (но чл. 299 говори вече да съответен, а не РС) - Ж.Ст.
                3) Чл. 80, б. “г” - искове за нищожност или недопустимост на вписано обстоятелство в търговския регистър (искове по чл. 498). Обстоятелства, които подлежат на вписване, устав, управително тяло и промените в тях: недопустимост и нищожност има, когато е направено по искане на нелегитимно лице или е вписано несъществуващо обстоятелство. Подсъдни са на ОС, защото е по-лесно да се извърши от съда, който е извършил самото вписване.
                4) Чл. 80, б. “в” - искове, които по други закони са подсъдни на ОС:
                    а. Чл. 71 ТЗ - искове за защита на членствени права на съдружници или акционери в ТД.
                    б. Искове за нищожност на решения на ОС на АД или ООД - чл. 74 ТЗ.
                    в. Ж.Ст.: Искове за прекратяване на търговски дружества (чл. 94, 154, 252) и по аналогия - искове за обявяване за недействително на търговско дружество (чл. 70 ТЗ).
                    г. Искове в производството по несъстоятелност (универсално принудително изпълнение - нищожност, относителна недействителност; предпазен конкордат - унищожаемост в оздравителния период) - чл. 613, 649, ал. 2, 679, 694, 750 ТЗ.
                    д. Изваждане на съсобственик по решение на етажната съсобственост.
                    е. Искове за екзекватура (признаване на чуждестранно съдебно решение и неговото изпълнение) - чл. 304.
                    ж. Искове по чл. 47 ЗМТА (частният арбитраж е едноинстанционен, решението на доброволния арбитраж не подлежи на обжалване и на контрол за правилност - това е недостатък; решенията на арбитража се атакуват по исков път, ако са нищожни или недопустими - разглеждат се от СГС).
                    з. Ж.Ст.: Искове за установяване на незаконността на стачка (чл. 17, ал. 2 ЗУКТС).
Ж.Ст.: До подсъдност на ОС се стига и при връзка на делата, когато главният иск е подсъден на ОС (напр. иск за издръжка, свързан с иск за бащинство).
        2.2. Чл. 80, ал. 2 - подсъдност по разпореждане на съда. ОС има право да изземе дело, което е подсъдно на РС, и да го реши. Идеята е дело с по-голяма юридическа сложност или представляващо по-голям обществен интерес да се разглежда от компетентен съд
            1) За да бъде иззето делото, исковата молба трябва да е подадена пред РС и делото да е подсъдно на РС, той да го приеме, а после с определение на ОС делото да бъде иззето, ако представлява по-голям обществен интерес. ОС трябва да мотивира причините - иначе се създава практика за злоупотреба с процесуални права. Не се процедира така: практика е ОС да е сезиран и направо да започне да разглежда делото на основание чл. 80, ал. 2 - ОС има право да разгледа иска, а решение на ОС по дело от компетентността на РС не е недопустимо.
            2) Променя се и функционалната подсъдност, когато ОС е първа инстанция - АС става втора инстанция. АС не са над РС и не могат да контролират работата му, ВКС е над ОС и РС (?).
        2.3. Правно значение на родовата подсъдност:
            1) Предопределя функционалната подсъдност.
            2) Абсолютна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск.
        2.4. За родовата подсъдност съдът следи служебно - чл. 90, ал. 1. Ако РС реши дело на ОС, решението ще е неправилно.
    3. Функционална подсъдност - предопределя се от родовата. Родовата подсъдност определя кой ще действа като първоинстанционен съд: обща (чл. 79) и особена (законова - чл. 80, ал. 1, по разпореждане на съда - чл. 80, ал. 2) родова подсъдност. Функционалната подсъдност разпределя функциите на съда по разглеждане на едно и също дело по смисъла на чл. 6, ал. 1.
        3.1. Предопределя се от родовата подсъдност:
            1) Първа инстанция РС - втора инстанция ОС - касационна инстанция ВКС.
            2) Първа инстанция ОС - втора инстанция АС - касационна инстанция ВКС.
        3.2. Няма симетрия, има парадокс: АС са над ОС, дали са и над РС - изглежда, че е така, но не е: решенията на РС не могат да попаднат под контрола на АС. Липсва симетрия - АС са над ОС, но РС не са в подчинение на АС.
        3.3. Функциите са 3: първоинстанционна, въззивна, контролно-отменителна (осъществява се по пътя на касацията).

11. Местна и договорна подсъдност

    1. Местната подсъдност е различни видове:
        1.1. Обща и особена местна подсъдност.
            1) Обща (чл. 81, ал. 1). Законът използва различни териториални връзки на делото, една от тях е обща (чл. 81, 89) - обща местна подсъдност, спрямо нея другите видове са особени (Ж.Ст.). Делото трябва да се води пред най-удобния за ответника съд, тъй като не се знае дали искът е основателен.
                а. Срещу физически лица - по местожителството на ответника. Местожителството съвпада с постоянния адрес в населеното място в РБ, където лицето е вписано в регистрите на населението - чл. 93 ЗГР (Ж.Ст.). Искове срещу малолетни и напълно запретени - по законното им местожителство (местожителството на законния представител) - чл. 82 (Ж.Ст.)
                б. Местоседалището на юридическото лице - Ж.Ст.: там, където е управлението (чл. 89).
                в. Когато отетник е държавата не се следва същият начин на мислене - общата местна подсъдност е по местовъзникването на материалното правоотношение (чл. 89, ал. 2). Не е целесъобразно всички искове да се съсредоточават в София, където е министърът на финансите (чл. 18, ал. 3)  - Ж.Ст.     
    Искове срещу ответници с местожителство в различни съдебни райони - местната подсъдност е по избор (чл. 87). Може да се стигне до злоупотреба: иск срещу ответник, избран само за стабилизиране на тази местна подсъдност, после ищецът може да оттегли иска срещу този ответник.
            2) Особена - други видове:
                а. Местонахождение на имота (чл. 83): 1) искове относно вещни права върху недвижими имоти; 2) искове за делба на недвижим имот, за определяне на граници; 3) нарушено владение върху недвижим имот; 3) искове за сключване на окончателен договор за вещни права върху недвижим имот; 5) искове за унищожаване, обявяване на нищожност, разваляне на договор за вещни права върху недвижим имот. По своя интензитет тази подсъдност се доближава до родовата (чл. 91 и 92, ал. 3) и преодолява даже съдебния имунитет (чл. 8, б. “в”), защото важи без оглед на качеството на ответника (арг. чл. 89, ал. 2) - Ж.Ст.
                б. Местооткриване на наследството (чл. 84), т.е. последното местожителство на наследодателя (чл. 1 ЗН). Важи за искове за: 1) наследство; 2) установяване на действителност, истинност, неистинност, унищожаване и намаляване на завещание; 3) делба и унищожаване на доброволна делба на наследствен имот. По тази подсъдност трябва да се предявят искове на трети лица и наследници относно отношения с наследствената маса при ответник изпълнител на завещание или управител на незаето наследство (Ж.Ст.). При местожителство на наследодателя в чужбина, исковете са по последното местожителство в РБ или по местонахождение на имотите му (чл. 84, ал. 2).
    Има колизия между чл. 83 и 84: къде да се гледа делото за делба на наследство, в което има недвижим имот - по местооткриване на наследството или по местонахождението на недвижимия имот (по-често с основно значение в наследството са недвижимите имоти, съдебната практика не е константна). Аргументи за преценка могат да се намерят в чл. 92, ал. 3 - законодателят дава приоритет на подсъдността по местонахождение на недвижимия имот, затова трябва да бъде предпочетена тази местна подсъдност. Според Ж.Ст. също трябва да се предпочете чл. 83.
                в. Искове на деликтно основание - по местожителството на ответника или по местоизвършването на деликта (чл. 85). Важи за всички искове, произтичащи от непозволено увреждане. За местоизвършване на деликта се счита всяко място, където се е осъществил елемент от фактическия състав, но не и мястото на настъпване на вредоносните последици, ако е различно от мястото на деянието (Ж.Ст.).
                г. Искове за издръжка - местожителството на ищеца или ответника (чл. 81, ал. 2). Тази подсъдност важи за иска с който се търси издръжка, а не и за иска, с който се търси намаляването й.
                д. Ж.Ст.: Искове срещу юридически лица по на спорове, възникнали от преки отношения на ищеца с техни поделения и клонове - по местонахождението на поделението или клона (чл. 89, ал. 2 ГПК, чл. 20 ТЗ - важи и за ЕТ).
                е. Ж.Ст.: Искове за парични вземания - мястото, където ответникът продължително пребивава (чл. 86); предполага се, че на това място ответникът ще влезе в облигационни отношения, по които другата страна трябва да е облекчена при своята защита.
            3) Ж.Ст.: При искове срещу ответник с неизвестно местожителство или местожителство в чужбина се предвижда местна подсъдност, която замества общата и важи във всички случаи, когато не е предвидена особена - по местожителство на пълномощника или представителя, ако няма - по местожителството на ищеца, а ако няма такова - пред родово компетентния съд в София (редът трябва да се спази).
        1.2. Местната подсъдност може да бъде:
            1) Законова местна подсъдност - произтича директно от закона.
            2) Договорна местна подсъдност - според Ж.Ст. самостоятелен вид подсъдност. Според О.Ст. договорната подсъдност е вид местна подсъдност. Според чл. 91 с договор, сключен в писмена форма, може да бъде променена само местната подсъдност - следователно, договорната подсъдност е вид местна подсъдност, а местната подсъдност е законова (произтича от закона) и договорна (по волята на страните).
                а. Ж.Ст.: Договорът е процесуален. Действието му се състои в учредяване на подсъдност на уговорения съд и изключване на подсъдността на предвидения от закона съд. Действителността на договора не се влияе от действителността на гражданскоправния договор - може да се използва уговорената подсъдност, за да се разреши спорът относно действителността на материалния договор.
                б. За да бъде налице договорна местна подсъдност, договорът трябва да бъде сключен в писмена форма и в него да е описан спорът или материалното право, от което ще възникне този спор. Може да се подменя подсъдността само по имуществени спорове. Условията са: 1) имуществен спор и 2) писмена форма; Ж.Ст. включва още условия: 3) спорът да е определен конкретно; 4) уговорената подсъдност да е местна; 5) уговореният съд да е посочен конкретно. При неспазване на изискванията договорът е недействителен (Ж.Ст.).
                    - Не може да се променя подсъдността на вече заведено дело (Ж.Ст.).
                    - Нямат процесуално значение предварителният отказ на ищеца да се ползва от законовата подсъдност, нито предварителното задължение на ответника да не повдига отвод за неспазване на законовата подсъдност (Ж.Ст.).
                в. Договорът между страните е пророгационен договор - процесуален договор (не е дерогационен). По чл. 9 страните сключват договор, по силата на който чуждестранен съд става компетентен, също и при арбитражно споразумение - договор и арбитражно споразумение - дерогира съдебната компетентност и създава друга. При пророгационната компетентност съдът е компетентен да реши спора, а договорът допълва неговата компетентност и затова договорът не е дерогационен, а пророгационен.
            3) По разпореждане на висшестоящия съд (рядко срещана) - ако в един РС има само един съдия и той не може да разгледа делото по причини по чл. 12 или 13, по разпореждане на висшестоящия съд делото може да се гледа от друг РС в близък съдебен район.
        1.3. Местната подсъдност е също изборна (алтернативна) и безалтернативна.
            1) Алтернативна - има редица случаи, когато ищецът може да избира между две и повече подсъдности, първоинстанционни съдилища (напр. чл. 82). Ищецът има правото на избор.
                а. Докога може да бъде упражнено правото на избор - отговорът е в чл. 98, б. “а”: първото нещо в една искова е до кой съд се предявява. Правото на избор се упражнява до предявяването на иска.
                б. Какво става с правото на избор на ищеца, ако неправилно е посочил един трети съд - правото на избор се преклудира (посочва един трети съд). След подаването на исковата молба ответникът може да направи възражение или отвод до края на първото заседание (чл. 92, ал. 4). При правенето на отвод ответникът може да направи избор между една от двете възможности. Неправилното упражняване на правото на ищеца го преклудира, но това води до възникване на право на ответника.
            2) Безалтернативна (императивна - по-точно според О.Ст.). “Императивна” е като противоположност на “императивна”, а не защото нормата е императивна (не в смисъл на задължително като императивни и диспозитивни правни норми), защото в ГПК всички норми са императивни. Тук няма право на избор на ищеца (чл. 81, ал. 1).
    2. Промяна на местната подсъдност.
        2.1. С договора по чл. 91 се променя подсъдността само по имуществени спорове.
        2.2. Може ли да се стигне до промяна, ако няма писмена форма, или да се промени повече от разрешеното в чл. 91. До променяне на местната подсъдност може да се стигне и по друг начин чрез поредица от действия: ако ищецът предяви иск пред друг съд, а не пред този, на който делото е подсъдно. Съдът не следи служебно за местната подсъдност (чл. 92, ал. 4) - ако ответникът до края на първото съдебно заседание не направи възражение или отвод за подсъдност, правото на възражение се преклудира и се заздравява местната подсъдност. Това може да стане не само по имуществени спорове, а по всички спорове. Според Ж.Ст. до същия ефект води и неявяването на ответника в първо заседание, без да оспори писмено подсъдността.
    Исковата молба може да се предяви пред всеки съд, друг е въпросът къде трябва да се предяви.
    3. Местната подсъдност е относителна процесуална предпоставка за упражняване на правото на иск - относителна, защото съдът не следи за нея служебно.
    4. Ж.Ст.: Изключения от местната подсъдност при връзка между делата - пред съда, сезиран с първоначалния иск, се предявяват насрещен иск (чл. 104), обратен иск (чл. 175) и иск на главно встъпилото лице (чл. 181).

12. Правно значение на подведомствеността и подсъдността

    1. Правно значение на подведомствеността. Съдът следи служебно от момента на сезирането до момента на постановяване на решение дали делото му е подведомствено. Причините са две: 1) още в началото е допуснал грешка: по чл. 6, ал. 1 възможност по изключение за предаване на едно подведомствено дело на съда на орган на изпълнителната власт; 2) също висяща възможност за това дали делото е подведомствено на съда или не. Съдът прави преценка въз основа на съдържателната част от исковата молба - позовава се на субективните твърдения на ищеца. Ако от нея следва, че спорът е гражданскоправен, той се приема за разглеждане, дори да не е.
        1.1. Подведомствеността определя на кой орган делото е подведомствено, кой орган ще го реши.
        1.2. Чрез определяне на органа се определя и процедурата - различните органи прилагат различни производства, по които правата на страните не са еднакви, също и гаранциите за правилно решение.
        1.3. Подведомствеността във втория си вид е абсолютна процесуална предпоставка за възникване на право на иск. Правото на иск е право, на което кореспондира задължение на съда да приеме и реши спора. За да е длъжен да реши делото, съдът трябва да има власт да го реши.
            1) Ж.Ст.: Съдът проверява подведомствеността още преди да връчи препис от исковата молба (изхожда от твърдените в молбата белези на спорното право) и следи за наличността й във всяко положение на делото. Определението, с което съдът се произнася, подлежи на обжалване с частна жалба (при другите процесуални предпоставки само при прекратяване на делото - чл. 213, б. “а”) - виж N9, т. 4.
            2) Ж.Ст.: Разпределението на делата е от обществен интерес, затова страните не могат да уговорят, че делото ще се реши от друг орган, а не от съда и обратно. При предвидените от закона условия могат да уговорят делото да се реши от арбитраж или чуждестранен съд (чл. 9).
        1.4. Какво става, ако съд се произнесе по въпрос, който не му е подведомствен, и обратно.
            1) Ако един несъдебен орган е решил спор, който е подведомствен на съдебната система, неговият акт е нищожен - нарушаването на правилата на подведомствеността от орган на изпълнителната власт води до постановяване на нищожен акт.
            2) В обратната хипотеза - при постановяване на решение от съдебен орган - няма нищожно съдебно решение, но има недопустимо съдебно решение. Ако не бъде обжалвано, ще влезе в сила и ще породи правни последици. Ако се обжалва, се обезсилва. Следователно, съдилищата са с приоритетно положение в сравнение с органите на изпълнителната власт - на това се дължи разликата (Конституция, чл. 6, ал. 2 и 3 ГПК). Също при повдигане на въпроси, които не могат да бъдат повдигани, и въпроси, които строго погледнато не са подведомствени на съдилищата - напр. нищожност на административен акт, нормативен акт. По силата на чл. 6 съдът може да се произнесе по преюдициални въпроси, който иначе не са подведомствени на съдилищата - наличието на подведомственост оправомощава съда да се произнесе по подведомствени въпроси, които иначе не са му подведомствени.
Ж.Ст.: Ако делото е подведомствено на чуждестранен съд, решението на нашия съд е неатакуемо, ако отводът не е заявен от ответника най-късно в първото заседание.
        1.5. Съдът е овластен да вземе становище и по всички въпроси, обуславящи решението.
            1) Ако съдът бъде сезиран с граждански спор въз основа на фактически състав, част от който е нищожен административен акт - съдът може да се произнася по преюдициални въпроси, които не са му подведомствени. Когато изходът на граждански спор зависи от валидността на административен акт, може да бъде предявено възражение за незаконосъобразност и съдът е длъжен да вземе становище, дори и актът да не се обжалва пред съд - инцидентен или косвен съдебен контрол върху законосъобразността на административните актове (Ж.Ст.). Във всеки случай съдът е длъжен да се произнесе по гражданския спор и не може да откаже, тъй като трябва да се произнесе и по законосъобразността на административен акт - би преградило съдебната защита на гражданските права (Ж.Ст.).
                а. Ж.Ст.: Ако актът е нищожен, съдът трябва да отрече гражданските последици.
                б. Ж.Ст.: Ако актът е унищожаем, съдът трябва да зачете действието му до отмяната по надлежния ред от компетентен орган. Но ако административният акт по съдържание противоречи на закона, съдът е длъжен да не го зачете и да приложи закона.
Няма значение дали актът е стабилен, или не (Ж.Ст.).
            2) Съдът инцидентно може да се произнася и по наказателноправни въпроси (произнася се дали е извършено престъпление само ако поради някое от основанията по чл. 21 НПК наказателният процес е недопустим.
    2. Правно значение на подсъдността (Ж.Ст.).
        2.1. Предпоставка за допустимост на иска:
            1) Абсолютна процесуална предпоставка са родовата и функционалната подсъдност, местната подсъдност по местонахождение на недвижимия имот.
            2) Местната подсъдност е относителна процесуална предпоставка.
        2.2. Подсъдността овластява съда да вземе становище и по преюдициални въпроси и възражения, които не биха му били подсъдни при предявяването им с иск (напр. съществуване на насрещно вземане).
        2.3. Проверка на подсъдността.
            1) Служебно или по отвод на ответника.
                а. Служебно. Съдът проверява родовата подсъдност и местната подсъдност по местонахождение на недвижимия имот преди връчване на препис от исковата молба, въпросът може да бъде повдигнат от ответника или по почин на съда до постановяване на решението. Втората инстанция проверява родовата и функционалната подсъдност.
                б.  За местната подсъдност съдът не следи служебно - проверява се по отвод на ответника в първото заседание.
            2) От какво изхожда проверката.
                а. Когато подсъдността е обусловено от предявеното с иска право, съдът при проверката изхожда от твърдението на ищеца, индивидуализирано от основанието и петитума на исковата молба. Гаранцията срещу неверни твърдения е заплахата искът да бъде отхвърлен като неоснователен, ако правото не съществува (съдът не може да провери подсъдността служебно или по отвод, защото дали правото съществува ще се отговори с решението).
                б. Когато подсъдността е обусловено от ирелевантни за предявеното право факти (местожителство, местонахождение на имота и т.н.), при подсъдност, за която съдът следи служебно, фактът трябва да бъде доказан от ищеца, а ако се следи по отвод на ответника - той трябва да докаже отвода (чл. 92, ал. 5).
                - Ирелевантните за правото факти трябва да са налице при подаване на исковата молба, окончателно обосновават подсъдността (чл. 93, ал. 3); отпадането им няма значение.
                - Промяната на релевантните за правото факти в течение на делото променя подсъдността. Необходимо е фактите да са налице при проверка на подсъдността; решението ще е неатакуемо дори делото да е станало подсъдно на съда при приключване на устните състезания (тогава ищецът намалява размера на иска си под 10000 лв). Важно е промяната да настъпи, преди съдът да постанови, че делото му е неподсъдно.
        2.4. Последици от неподсъдността:
            1) Сезираният съд няма право да разгледа и реши делото. При местната подсъдност трябва ответникът своевлеменно да е предявил липсата й, иначе се обосновава подсъдността на сезирания съд.
            2) Решението при липса на подсъдност е недопустимо. Когато обаче подсъдно на РС дело е решено от ОС, това не е основание за обезсилването му (чл. 94).
            3) Ако делото му е неподсъдно, сезираният съд трябва да го прекрати пред себе си и да го препрати на компетентния съд (чл. 93, ал. 1) без искане на заинтересуваната страна (при неспазване на местната подсъдност е необходим отвод).
                а. Съдът, на който е препратено делото, го продължава, делото се счита висящо пред него от деня на исковата молба, извършените действия запазват силата си. Запазват се и материалноправните последици (не само процесуалният ефект) на иска - спазване на преклузивния срок, прекъсване на давността.
                б. При иск срещу няколко ответници, предявен по местожителство на ищеца, и при направен отвод от един ответник, делото се препраща на съда по местожителството му (ищецът вече не може да прави избор по чл. 87).
                в. Определението на съда подлежи на обжалване, защото прегражда пътя за защита пред сезирания съд - чл. 213 (не и според ВС).
        2.5. Спорове за подсъдност (О.Ст.) - чл. 93.
            1) Според Ж.Ст. могат да бъдат само отрицателни - до тях се стига, когато съдът е прекратил делото пред себе си, посочил е съдът, на който изпраща, но той не смята, че делото му е подсъдно. Споровете за подсъдност между съдилища на едно ниво се разглеждат от общия висшестоящ съд. Положителни спорове за подсъдност не могат да възникнат, защото определението, с което съдът приема делото, е задължително за другите съдилища (чл. 95) - друг съд не може да го приеме за разглеждане, нито да повдигне положителна препирня за подсъдност.
            2) Въпросът е дали определението, с което делото се препраща от един на друг съд, е обвързващо - според Ж.Ст. не е обвързващо, защото може да се повдигне препирня за подведомственост; според О.Ст. съдът е обвързан, но ако има друго мнение, трябва да повдигне препирня за подсъдност, но съдът е обвързан и не може да препрати делото на друг съд (делото може да се препраща до друг съд).
            3) Спорът се решава от общия по-горен съд; ако съдилищата са от районите на различни по-горни съдилища - от по-горния съд на съда, който последен е приел или отказал да разгледа делото; ако участва АС - от ВКС. Съдът се произнася в закрито заседание. Заинтересуваната страна може да обжалва определението относно подсъдността.
            4) Настъпилата след подаване на исковата (Ж.Ст.) молба промяна във фактическите обстоятелства, обуславящи подсъдността, не е основание за препращане на делото.
Ж.Ст.: Спорове за подсъдност между ВКС и ВАС се решават от 3 съдии от ВКС и 2 от ВАС (чл. 40, ал. 2 ЗСВ).
        
13. Страни в исковия процес - понятие и видове. Процесуална правоспособност и дееспособност

    1. Страни. Страните в ГП са основни части в него. Редица норми в ГПК свързват определени права и задължения със страните - свързват участието на едно лице в качеството на страна с притежаването на процесуални права и процесуални задължения.
        1.1. Понятието за страна в ГП се дава по различен начин от различните автори. Ж.Ст. няма дадено понятие.
            1.1.1. Белези. Според някои автори страните са лицата, които търсят защита (са носители) на свои материални права и законни интереси, носят разноските по делото и са обвързани СПН или от законната сила на съдебното решение. Според О.Ст. не са критерий за определяне на страна:
                1) Обвързаността от съдебното решение (по чл. 220) - такова нещо може да се твърди, но логиката на чл. 220 е на обратно: качеството страна е предпоставка за това някой да бъде обвързан от съдебното решение (затова не може да се тръгва от следствието към причината).
                2) Субект на материалното правоотношение - може да се окаже обаче, че никакво материално правоотношение няма (напр. отхвърлен иск), също има отрицателни установителни искове, в които се твърди, че няма материално правоотношение и следователно тогава няма да има страни; Ж.Ст.: по установителен иск страни могат да бъдат лица, които имат интерес от установяването, но не твърдят, че са субекти на спорното правоотношение. Може да се търси защита на свое материално право, но може и на чуждо (процесуална субституция). Качествата страна по делото и субект на материалното правоотношение може и да съвпадат, но са различни - едното е с материалноправно, а другото с процесуалноправно значение (Ж.Ст.).
                3) Плащането на разноските - плащат се от този, който губи делото, но не губи качеството си страна.
            1.1.2. От чл. 15 ГПК може да се изведе понятието. Ал. 1 дава легално определение: Страни по граждански дела са лицата, от чието име и срещу които се води делото. Определението не е достатъчно ясно и пълно.
        1.2. Страни в ГП са лицата, които участват в процеса от свое име, търсейки защита. Има два белега (кумулативно):
            1) Формален белег - от чие име лицето участва в процеса. Ако е от свое име, обикновено е страна (но не е задължително).
            2) Функционален белег - каква е функцията на процеса: да се търси/даде защита. Ищецът търси защита срещу ответника, а ответникът - срещу ищеца. Кой ще получи защита зависи от изхода на делото.
            - В ГП освен страни има и свидетели, вещи лица - те участват в процеса от свое име, то с друга функция - помагат за изясняване на истината.
            - Процесуален представител - участва от чуждо име, функцията му е да търси защита, но за другиго (за страната, която представлява) - съвпада по функционален белег, различава се по формален.
            - Съдията - участва от свое име, но функцията му е да правораздава. Ж.Ст.: при обжалване не е страна органът, чието решение се атакува - страни са страните в първоначалното производство.
        1.3. Ж.Ст.: Редица норми се прилагат в зависимост от това кой е страна по делото: 1) подсъдност (чл. 81, 82, 85-89); 2) освобождаване от такси и разноски (чл. 63-68); 3) отстраняване на съдия и др. (чл. 12, 13); 4) кой може да предяви насрещен, обратен, инцидентен установителен иск (чл. 104, 108, 175, ал. 2); 5) спрямо кого ще действа СПН (чл. 220, ал. 1) и т.н. Това обаче поставя проблема за отграничаване на различните видове страни - напр. МФ е страна, но не определя подсъдността.
    2. Видове страни.
        2.1. Според това дали страните притежават конституционно право на правосъдие: 1) надлежни и 2) ненадлежни (формални) страни. “Ненадлежни” не е правилно, защото не трябва едно определение да се дава по отрицателен начин - то дава минимална информация, което е недопустимо. Критерият е правото на правосъдие - то е абстрактно конституционно право (неточно формулирано в Конституцията “съдебна защита”), което в ГП има различни правни форми.
            2.1.1. Надлежни страни - притежават право на правосъдие. За да бъде страната надлежна, трябва да притежава няколко от тези форми в ГП:
                1) Право на иск - задължение на първоинстанционния съд да постанови съдебно решение.
                2) Право на въззивно обжалване - кореспондира му задължение на въззивния съд да постанови решение.
                3) Право на касационна жалба.
                4) Право на встъпване по чл. 174/181 ГПК.
Тези страни, които притежават някое от тези права, са надлежни. Тези категории обикновено се разглеждат само по отношение на главните страни.
            2.1.2. Формални страни. Те формално са страни, въпреки че нямат право на правосъдие (на съдебно решение). Имат ограничен кръг процесуални права:
                1) Право да участва в т.нар. “процес относно процеса”. Терминът е въведен от Д.Силяновски. Това е онази първа фаза на производството, в която се проверява допустимостта на всяко производство (първа-трета инстанция) - дали лицето, което е сезирало съда, притежава право на правосъдие (право на иск, право на въззивна жалба, право на касационна жалба). Тук формалната страна може да участва и да доказва право на иск, на въззивна или касационна жалба. Ако не го притежава (съдът прецени, че страната е формална), сезираният съд постановява определение, с което прекратява делото и постановява връщане на молбата (жалбата). Това определение на съда подлежи на въззивно обжалване пред втора инстанция.
                2) Право да защитава своето право на иск (да отстоява твърдението си, че има право на правосъдие).
Страната може да бъде формална и при подаване на въззивната жалба - подава се чрез първоинстанционния съд към второинстанционния. Тогава правата на формалната страна са:
                3) Ако първоинстанционният съд намери, че няма право да подава жалба към второинстанционния съд, може да обжалва. Ако въззивният съд реши, че първоинстанционният съд е прав - второ и третоинстанционно обжалване. De iure исковата молба “се връща”. De facto се получава съобщение - това е моментът, от който се смята, че исковата молба (въззивната жалба) е върната. Не се връща, защото определението, което съдът постановява, се постановява върху самия текст на исковата молба - ако се върне исковата молба, изчезва и определението.
Формалните страни не се делят на видове, защото са с ограничен кръг процесуални права, които не участват в процеса - всички други видове са за надлежните страни.
        2.2. Главни и допълнителни страни.
            1) Главни страни - без тяхното участие ГП е немислим; процесът е двустранно производство, поради което са необходими участници две срещуположни страни, без които производство няма. Такива са ищец, ответник, носител на съдебно предявеното право в случая на чл. 15, ал. 2 (чл. 15, ал. 3, 31).
Ж.Ст. различава надлежни и ненедлежни страни като видове главни страни.
            2) Допълнителни страни - могат да участват, но участието им не е задължително, за да има ГП.
            2.2.1. Допълнителните страни се делят на: 1) подпомагащи страни - чл. 174-179 (170-175); 2) контролиращи страни - чл. 19. Те нямат право на иск (Ж.Ст.). Допълнителните страни са с по-ограничен кръг процесуални права в сравнение с главните (Ж.Ст.: не могат да се разпореждат със спорния предмет - по това приличат на процесуалния субституент, но за разлика от него нямат право на иск). За да бъдат страни - те търсят защита в процеса, но не непосредствена защита за себе си, а опосредствена защита за себе си (по отношение на допълнително правоотношение по отношение на главното правоотношение, предмет на делото).
                1) Подпомагаща страна може да бъде този, който има интерес да подпомогне главната страна да издейства за себе си благоприятно съдебно решение. Тя трябва да има правен интерес, т.е. някакви нейни права да зависят от изхода на делото - чрез непосредствената защита на чуждото материално право подпомагащата страна защитава опосредствено свое материално право.
                2) Контролираща страна (чл. 19, 300, ал. 5) - Министерство на финансите (във всички случаи без недвижими имоти) и Министерство на регионалното развитие и благоустройството (при недвижими имоти). Те могат да участват в процес, по който страна (ответник) е държавно учреждение. Участват в процеса, за да контролират доколко главната страна защитава добре своите права, участват за надлежна защита на правата на държавата (това създава едно привилегировано положение и според О.Ст. може да се мисли за противоречие с Конституцията).
Ж.Ст.: За да встъпи като страна, министерството трябва да бъде уведомено от учреждението; ако не бъде уведомено, с оглед на защитното предназначение на чл. 19, министерството може да иска отмяна по чл. 231, ал. 1, б. “е”, първа хип. - затова уведомяване със същия ефект може да извърши другата страна, съдът (по свой почин, ако не е извършено). Министерството решава дали и кога да встъпи. Ако встъпи, става необходим другар - може да извърши всички процесуални действия, но и да се противопоставя на действията на контролираната страна и да ги обезсилва (това е особеност на това необходимо другарство). Ако министерството не е уведомено и не е встъпило, може да обжалва постановеното решение.
            2.2.2. Главните страни се делят на:
                1) На първо място на: 1) ищец и ответник; 2) въззивник и въззиваем; 3) касатор и ответник по касационна жалба. Формален критерий е по чия инициатива е образувано производството (кой е подал исковата молба или съответния вид жалба). И двете категории притежават право на правосъдие (право на иск).
                2) Типични страни и нетипични страни (процесуални субституенти) - по-съществено деление. Разграничението се прави на основата на чл. 15, ал. 2 ГПК - дали търсят защита на свое или на чуждо материално право; Ж.Ст.: според основанието, от което произтича правото на иск.
                    а. Типичните страни търсят защита на свои материални права (Ж.Ст.: легитимирани са да предявят иск като субекти на защитаваното право) - обикновено те са участници в процеса.
                    б. Процесуалните субституенти притежават право на правосъдие (право на иск) за чуждо материално право (напр. чл. 134 ЗЗД). Конституират се като главни страни, но не типични. При предявяване на чужди права се призовава като страна и носителят им (чл. 15, ал. 3).
Ж.Ст.: главно встъпилият (чл. 181) и претендентът за вземането (чл. 180) са главни страни.
    3. Придобиване на качеството страна, момент на придобиване. Качеството страна се придобива по три (два са основни) различни начина:
        3.1. С предявяване на исковата молба (въззивна или касационна жалба) - от ищеца, въззивника или касатора.
        3.2. В момента на връчване на препис от исковата молба (въззивната или касационната жалба) и призовка за първо съдебно заседание за ответника, въззиваемия или ответника по касационната жалба. Тогава възниква второто процесуално правоотношение.
Според Ж.Ст. ищецът определя страните чрез първоначалния, насрещния, обратния или инцидентния иск; лицето, посочено в исковата молба като ищец или ответник, става страна. Качеството на страна може да се придобие и чрез правоприемство (чл. 120) и изменение на страните (чл. 117). Връчването на препис от исковата молба на лице, което не е посочено като ответник, не го прави ответник - при липса на идентитет процесуалното действие трябва да бъде повторено спрямо страната. Дейстивя от лице, което не е страна, не обвързват страните, но ако се стигне до решение за истинската страна, то може да се атакува по чл. 231, б. “е”.
        3.3. По чл. 175 - молба за привличане (от съда). Връчва се препис и призовка на подпомагащата (допълнителната) страна. Контролираща страна - когато съдът изпрати съобщение на съответното министерство служебно.
Моментът е важен, защото ако се наложи една страна да бъде заменена с друга, критерият е един, а ако не се налага, има друг ред (материално правоприемство).
    Ж.Ст.: Исковият процес е двустранно производство - условие за допустимост е наличието на две срещупоставени страни: никой не може да води процес със себе си, при сливане (наследяване или сливане) делото трябва да се прекрати. Решението по дело от или срещу починало лице (преди исковата молба) е относително недействително спрямо наследниците - могат да се позоват на него, ако им е изгодно, но не им е противопоставимо; ако страната е починало по време на делото, наследниците стават по право страна (?), но ще атакуват решението, постановено без участието им, по чл. 231, б. “е”.
    4. Процесуална правоспособност.
        4.1. Процесуална правоспособност. Може да бъде определена по два начина:
            1) Предвидена и уредена в закона абстрактна правна възможност на едно лице да стане субект на процесуално правоотношение (да е носител на процесуални права и задължения в ГП). Това е общото понятие.
            2) Има и частно понятие - предвидена и уредена в закона абстрактна възможност за едно лице да бъде носител на процесуални права и задължения като страна. Обикновено процесуалната правоспособност се разглежда като частно понятие - свежда процесуалната правоспособност само по отношение на страните (така и Ж.Ст.), но тя е качество не само на страните по делото, а и на останалите участници в производството. Има процесуални правоотношения (основни и допълнителни) - встъпват не само страните, а и други лица, които за да встъпят, трябва да имат процесуална правоспособност (вещо лице - трябва да притежава специални качества, за да може да има процесуална правоспособност). Затова трябва да се предпочете първото понятие.
        4.2. В този смисъл има обща и специална процесуална правоспособност:
            1) Обща - имат я страните (напр. физическо лице, родено живо и жизнеспособно). Според Ж.Ст. процесуалната правоспособност е винаги пълна, а не специална (тъй като я свежда само към страните).
            2) Специална - за да бъде едно лица вещо лице в ГП, трябва да притежава специална процесуална правоспособност (Наредба за съдебносчетоводните експертизи - лице с висше икономическо или юридическо образование; Наредба за съдебномедицинските, съдебнопсихиатричните и съдебнопсихологичните експертици - висше медицинско образование или психология); за съдия също има изисквания.
        4.3. Процесуална правоспособност и материална правоспособност.
            1) Възникване. Процесуалната правоспособност на страните по делото следва материалноправната правоспособност.
                а. Всяко физическо лице притежава процесуална правоспособност от момента на раждането си и я губи в момента на смъртта (Ж.Ст.: ако смъртта настъпи по време на процеса, е повод за правоприемство, а преди процеса е пречка той да възникне и за починалия, и за наследниците). Според Ж.Ст. с оглед на наследствените си права с процесуална правоспособност се ползва и заченатият.
                б. Юридическите лица придобиват процесуална правоспособност с материалната - от момента на тяхното съществуване (създаване), прекратява се с прекратяване на тяхното съществуване. Според чл. 18, ал. 2 процесуална правоспособност има и всяко държавно учреждение, което има отделна сметка в банка - виж чл. 18, ал. 2 (Ж.Ст.). С процесуална правоспособност се ползва и държавата (чл. 18, ал. 3, чл. 89, ал. 2 и др.) - Ж.Ст.
Ж.Ст.: неперсонифицираните организации нямат процесуална правоспособност.
            2) Процесуалната правоспособност не може да бъде ограничавана (за разлика от материалната - напр. по отношение на притежаване на определени права). Материалната правоспособност може да бъде ограничена (лица не могат да придобиват вещи публична държавна собственост), но процесуалната не може (ако едно лице купи публична държавна собственост и ако възникне спор по тази сделка, то може да участва в спора).
    5. Процесуална дееспособност - уредена (призната и гарантирана) в закона възможност едно лице с лични свои действия да упражнява процесуални права и да изпълнява процесуални задължения (като страна) - да извършва процесуални действия, Ж.Ст.: респ. лично срещу него да се извършват такива действия. Основното в определението е “лични свои действия”:
        5.1. Процесуална дееспособност на физическите лица - чл. 16. Различаваме няколко различни вида:
            1) Пълна процесуална дееспособност - всички навършили пълнолетие непоставени под запрещение физически лица.
            2) Липса на процесуална дееспособност - малолетни и поставени под пълно запрещение (за тях действат родители и настойници).
            3) Специална процесуална дееспособност - непълнолетни и ограничено запретени (те имат два вида правоспособност). Специалната процесуална дееспособност им дава възможност да извършват самостоятелно всякакви процесуални действия (без да е необходимо съдействие) - има същия резултат като при пълната процесуална дееспособност.
                а. Ограничена е обаче предметно до 2 групи дела: 1) по трудови правоотношения и 2) дела, свързани с дребни сделки по чл. 4 ЗЛС.
                б. Според едно мнение непълнолетните съпрузи (и ограничено запретените съпрузи) съгласно чл. 258 ГПК имат право да предявяват сами искове и да отговарят по тях - извън тези рамки не притежават пълна процесуална дееспособност. Или непълнолетните притежват пълна процесуална дееспособност, защото са се еманципирали с факта на сключване на блак? Според Ж.Ст. разпоредбата на чл. 258 не е отменена и следователно не е излишна и тези лица не притежават пълна процесуална дееспособност (непълнолетните се еманципират, но не и процесуално). Според О.Ст. притежават пълна процесуална дееспособност в резултат на еманципирането и следователно това не е специална процесуална дееспособност. Доводът е, че такова лице има право да сключи някаква сделки (материално правоотношение), напр. покупка на вещ (може и на голяма стойност), но тогава защо да няма право да предяви иск (самостоятелно) за тази вещ. Със сключването на брак лицето се еманципира и в материален, и в процесуален смисъл.
            4) Ограничена процесуална дееспособност - за непалнолетни и ограничено запретени: могат да извършват самостоятелно процесуални действия лично, но за да бъдет валидни, е необходимо да се потвърдят от техните родители (попечители). В един ГП тази норма създава много затруднения на съда - потвърждение не се дава en bloc, а за всяко едно процесуално действие (за да има по-добра защита на правата и интересите). Това затруднение може да бъде премахнато, ако непълнолетният или ограничено запретеният упълномощи с потвържданение на родител (попечител)  процесуален представител, който да действа от негово име.
        5.2. Процесуална дееспособност на юридическите лица. Те нямат материалноправна и процесуалноправна дееспособност  (чл. 16, ал. 2, 18) - заради личните действия. Имат законни представители. Юридическото лице няма собствена воля, а е правна фикция.
    6. Правно значение на процесуалната правоспособност и дееспособност.
        6.1. И двете са процесуални предпоставки:
            1) Правоспособността е предпоставка за възникването и съществуването на правото на иск (абсолютна процесуална предпоставка). Това е така, защото за да има право на иск, трябва да има субект, който да му е носител.
            2) Дееспособността е абсолютна процесуална предпоставка за надлежното упражняване лично на това право на иск.
        6.2. Съдът следи служебно (чл. 25) за наличието и на двете предпоставки (правоспособност и дееспособност) - обективно наличие (има процесуални предпоставки, за които съдът не може да следи служебно дали съществуват обективно - тогава е достатъчно те да се твърдят). При процесуалната дееспособност и правоспособност съдът трябва да провери дали действително са налице, а не само да се твърдят.
        6.3. Условия за валидност на извършените от или спрямо страната процесуални действия:
            1) Ако липсва процесуална дееспособност (според Ж.Ст. и процесуална правоспособност), процесуалното действие, което е извършено, е недопустимо (невалидно).
                а. Съдът трябва да даде срок за валидирането му (чл. 25, ал. 3). Според Ж.Ст. при липса на правоспособност потвърждаване е възможно, ако страната я придобие в течение на делото (нерегистрираната кооперация бъде регистрирана). При липса на процесуална дееспособност действията могат да бъдат потвърдени от законен представител или попечител.
                б. Ако не бъде валидирано, съдът няма да вземе действието предвид (чл. 25, ал. 3). Ако липсата на правоспособност или дееспособност засяга самото предявяване на иск, делото трябва да бъде прекратено (Ж.Ст.)
            2) Процесуалната дееспособност се преценява към момента на сезирането. Може в началото на процеса да има процесуална дееспособност, а в хода му да престане да съществува. Извършените първоначално процесуални действия са валидни, а за другите - трябва да бъдат валидирани в определен срок.
            3) Ж.Ст.: Ако съдът въпреки липсата на процесуална правоспособност или дееспособност, не прекрати делото (чл. 25, ал. 2) или основе решението си на непотвърдени действия, решението му е порочно и може да се обжалва или да иска отмяна по чл. 231, б. “е”.
            4) Ж.Ст.: В спора по наличието на процесуална дееспособност или правоспособност страната участва лично и може да извършва и приема всички процесуални действия, свързани с този спор.
    7. Ж.Ст.: При извършване на неотложни действия (предявяване на иск, заплашен от погасителна давност, обезпечаване на иск или доказателства) срещу недееспособен без настойник или попечител, съдът по молба на заинтересованата от действието страна назначава временен попечител (чл. 26), чиято представителна власт обхваща само неотложното действие. Назначава се от съда, пред който делото е висящо, а при предявяване на иск според Ж.Ст. - от РС по местожителството на недееспособния.

14. Процесуална легитимация

    1. Надлежна страна.
        1.1. Защо съществува проблемът. За ГП не е безразлично кой ще участва като страна в исковото производство, защото това е свързано с материалното правоотношение. Надлежна страна е равнозначно на процесуална легитимация - означава овластена страна. Съдебното решение е задължително за страните по делото - за да е задължително решението за някого, той трябва да е участвал в процеса като страна. Съдебното решение не действа erga omnes, а спрямо страните по делото (с две малки изключения). Противното би поставило третите лица пред опасността да се образува симулативен процес, който да ги увреди. Съдебното решение има субективен обхват на задължителност - страните по делото. В делото не трябва да участват лица, несвързани с правния спор. Ако в процеса участва трето лице, то съдебното решение няма да е задължително за онзи, чието материално правоотношение е в основата на делото - то е “удар във въздуха”. Това налага в процеса да участват надлежните страни. Ж.Ст.: Надлежна страна е носителят на право на иск за разрешаане на правния спор, предмет на исковия процес
        1.2. Кои са надлежните страни (НС) в исковото съдопроизводство (Ж.Ст.: на кого принадлежи правото на иск) - чл. 97, ал. 1 и чл. 15, ал. 2 - отговорът е даден позитивно и негативно. Съгласно тези два текста всеки може да предявява иск за свои права, а по изключение и други лица.
            1) Ж.Ст.: Правото на иск принадлежи на носителя на материалното право, нуждаещо се от защита. Всеки правен спор накърнява обаче и правната сфера на другата страна, която отрича претендираното право, защото накърнява нейни права. Исковият процес е приспособен да даде защита както на правото на ищеца, така и на правото на ответника според действителното правно положение (Ж.Ст.) Затова всяка от страните разполага с право на иск, за да може да защити правото си, което според нея се накърнява от правния спор. Двете права на иск бранят различни материални права (напр. ищецът по конститутивен иск брани претендираното потестативно право, а ответникът - правата си, които ще бъдат засегнати от правната промяна.
            2) НС е лице, чиито права са засегнати от правен спор (материалното право се е превърнало от безспорно в спорно). Легитимирани страни в исковия процес са тези, които претендират, че са притежатели на материалните права, засегнати от правния спор, предмет на процеса (Ж.Ст.).
            3) Процесуалната легитимация винаги е свързана с твърдяното материално право. Тъй като се обуславя от принадлежността на материалното право, засегнато от спора, тя в крайна сметка е обусловена от правното твърдение на ищеца, заявено с иска - формулира пред съда правния спор, индивидуализиран чрез спорното право, което предопределя и чии права засяга, ако съществува (Ж.Ст.). Заявеното спорно право обуславя процесуалната легитимация и на ищеца, и на ответника. Легитимацията на ищеца е в петитума и основанието на исковата молба. Там е и легитимацията на ответника - посочва се върху чия сфера ще повлияе съдебното решение. При проверка на процесуалната легитимация на страните съдът изхожда от претендираното или отричаното с исковата молба право, действителното правно положение е без значение (при предявяване на иска е неизвестно) - Ж.Ст. Гаранцията срещу неистинско твърдение е, че искът ще бъде отхвърлен като неоснователен.
    2. Легитимацията е абсолютна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно - от момента на подаване на молбата до постановяване на решението.
        2.1. Необходима е за всички фази на производството - исково, въззивно, касационно. Категорията “надлежна страна” се разглежда по принцип в първоинстанционното производство. Въпросът дали страната е надлежна или не  се поставя във всяка едно фаза (условно) на исковия ГП - първоинстанционна, въззивна, касационна.
            1) За исковото производство легитимирани са тези, които имат право на иск. Казаното дотук се отнася за първоинстанционното производство.
            2) Въззивната жалба се подава чрез съда, постановил първоинстанционното решение. Трябва ли съдът да провери дали лицето, подало въззивната жалба, е надлежна страна. Както исковата молба, така и въззивната жалба е акт, с който се сезира съдът - за да се сезира, ищецът трябва да е надлежна страна, при въззивната жалба е същото. При въззивното производство легитимирани са тези, които имат качеството страна в първоинстанционното производство - чл. 197 и 198 са свързани с процесуалната легитимация в първоинстанционното производство. Категорията надлежна страна във въззивното производство е предопределена от понятието надлежна страна в първоинстанционното производство, но се и различава (следваща стъпка) - само формално участие в първоинстанционното производство (за касационното производство трябва да е страна във въззивното).
            3) Касационно производство - казаното за въззивното важи и тук: касационната жалба сезира съда, а за да се сезира, лицето трябва да е надлежна страна. При касационното обжалване легитимацията не е автоматично същата както при въззивното производство - тези, които са били страни във второинстанционното производство (а не страни въобще). Възможно е едни лица да са били страни в първоинстанционното производство, а други във втора инстанция - неучаствалите във въззивното производство не са надлежни страни в касационното производство.
        2.2. Надлежни допълнителни страни. Всичко, казано дотук, е за надлежни главни страни. Въпросът е следи ли се изобщо надлежността за допълнителни страни. За участие на подпомагаща страна се подава молба - съдът проверява дали лицето, което иска да встъпи, е надлежна подпомагаща страна или не е. За да бъде някой надлежна подпомагаща страна, трябва по негови твърдения материалното право, предмет на делото, да засяга други негови материални права. Материалните правоотношения често са във връзка с други - третото лице трябва да твърди, че негови материални права могат да се засегнат от решението по висящото дело.
        2.3. Липса на процесуална легитимация.
            1) В момента на предявяване на исковата молба съдът проверява дали ищецът и ответникът са надлежни страни.
                а. Ако ищецът не е надлежна страна, производството не може да се започне. Ако ищецът е формална страна, съдът дава определение за връщане на исковата молба.
                б. Ако ответникът не е надлежна страна, съдът дава срок да бъде посочен надлежен ответник - срок за поправяне на исковата молба по чл. 100.
Това важи и за въззивната и касационната жалба.
Ж.Ст.: Ако процесуална легитимация липсва, съдът прекратява делото - няма смисъл от такъв процес, решението няма да има СПН спрямо надлежната страна. Спорът за процесуалната легитимация се решава с участието на лицето, чиято легитимация се оспорва (в това се проявява качеството на формална страна - според Ж.Ст. лице, от или срещу което е предявен искът).
            2) През цялото време на процеса съдът следи дали страните са надлежни, за последен път съдът разглежда този въпрос при постановяване на съдебното решение.
                а. Ако се е стигнало до постановяване на решение и се открие, че ищецът е ненадлежен, не си струва да се постанови решение, а ще прекрати делото.
                б. Ако ответникът е ненадлежен, отново трябва да се даде срок за поправяне и делото да се върне в първата фаза.
        2.4. Субективна и обективна легитимация.
            1) Субективно наличие на легитимация - при първоинстанционното производство, когато се твърди, че има оспорено право. Съдът не проверява обективното съществуване на това право - не може да прецени дали съществува само по исковата молба. Легитимацията се преценява само по субективните твърдения на страните (в исковата молба). Същото се отнася и относно встъпването на трето лице.
            2) Обективно наличие на легитимация - при въззивната и касационната инстанция легитимацията е свързана с качеството страна в предходното производство. Съдът може да провери и проверява.
        2.5. Материална и процесуална легитимация.
            1) Материална легитимация - идва от материалното правоотношение: кредитор (активна) и длъжник (пасивна). Трябва да съществува обективно, за да може кредиторът да получи дължимото. Материалната легитимация обуславя основателността на иска (Ж.Ст.).
            2) Процесуална легитимация - свързана е функционално с материалната, обслужва я, за да възстанови законосъобразното развитие на материалното правоотнощение. Процесуалната легитимация произтича от твърдяната материална легитимация и е  средство за защитата й - поначало не се допуска исков процес без участието на субектите на спорното правоотношение - чл. 15, ал. 3 (Ж.Ст.). Процесуалната легитимация не се дели на активна и пасивна - всяка от страните може да подаде иск или жалба (въпрос на инициатива). Процесуалната легитимация обуславя допустимостта на иска (Ж.Ст.).
Ж.Ст.: Различни лица могат да бъдат процесуално и материално легитимирани - процесуалният субституент има процесуална, но не и материална легитимация. Може да съществува процесуална легитимация, но при липса на материална искът ще се отхвърли като неоснователен. Може да има материална, но не и процесуална легитимация - основателен иск, но от ненадлежен ищец (лице, което не е процесуален субституент).
    3. Видове процесуална легитимация:
        3.1. Типична и изключителна.
            1) Типична - лицето твърди, че неговото материално право е засегнато от правен спор (непосредствено). Казаното дотук за процесуалната легитимация в първоинстанционното производство се отнася за типичната процесуална легитимация.
            2) Изключителна (предвидена е изрично в закона - чл. 15).
                а. По изключение в случаите, предвидени в закона, трето лице за материалното правоотношение по делото може да се конституира като ищец по делото - процесуален субституент: правният спор опосредено е в състояние да засегне неговото материално право. Тази процесуална легитимация цели да замести, а не да измести типичната, затова при дело, образувано от носител на право на иск по изключение, служебно се привлича и лицето, чието право се защитава (чл. 15, ал. 3) - Ж.Ст.
                б. Изключителната процесуална легитимация се среща обикновено на страната на ищеца, но може да се срещне и на страната на ответника - ако има висящо дело, то не е пречка за промяна на материалното правоотношение (спорното материално право може да се прехвърли на трето лице), делото продължава между същите страни (чл. 121, ал. 1) - ответникът вече не твърди, че е титуляр на правото, неговата процесуална легитимация вече не е типична, а изключителна.
        3.2. Индивидуална и съвместна.
            1) Индивидуална процесуална легитимация - всяка от страните по делото притежава свое индивидуално право на иск (на обжалване). Правото на иск (първа инстанция) принадлежи само на едно лице, то е индивидуално право на иск.
            2) Съвместна - съществува по изключение: правото на съдебна защита е съвместно (колективно) на две или повече лица. При индивидуална легитимация всеки може да се разпореди самостоятелно със своето право, при съвместната не могат да се разпореждат самостоятелно - за да се извършат действията на разпореждане (за да проявят правен резултат), трябва да участват всички (може да не е едновременно, но заедно).  
                а. Ако двама съпрузи предявят иск, може ли единият да оттегли или да се откаже от иска - може, но няма да породи действие, докато не се даде съгласие от другия. Случаите на съвместна легитимация водят до случаите на другарството - необходимо, задължително (СИО) - първа инстанция само. При задължително другарство предявяването на иска от всички или срещу всички е предпоставка за допустимостта на процеса (Ж.Ст.).
                б. При необходими другари съдът е длъжен да ги конституира зедно с въззивника  (въззиваемия) - съвместната легитимация във второинстанционното и третоинстанционното производство е по-широка: при необходимо другарство (чл. 171) то е два вида - задължително и факултативно, но независимо дали на първа инстанция са били задължителни или факултативни другари, на втора и трета инстанция стават задължителни. При необходимо другарство, ако единият другар подаде жалба, другите съищци или съответници стават необходими другари и без да се присъединяват към жалбата. Ако подалият жалбата се откаже, е необходимо и другите да се откажат.
    
15. Процесуално представителство - понятие, видове. Представителна власт.
Цв. Желязкова
    
    1. Процесуално представителство е налице, когато вместо страната и от нейно име едно друго лице извършва или приема извършени спрямо страната действия.
        1.1. Може да се налага поради недееспособност, фактическо възпрепятстване, липса на специални знания.
        1.2. Процесуалното представителство може да бъде само пряко (за разлика от представителството в гражданското право) - воденето на чужд процес е недопустимо (чл. 15, ал. 2). Лицето трябва да бъде оправомощено по силата на закона или с упълномощителна сделка.
        1.3. Процесуално представителство по пълномощие може да бъде възложено само на лицата, посочени в чл. 20 (друга разлика с представителството в гражданското право) - Ж.Ст.
        1.4. Процесуалните действия се отправят до съда, затова той трябва да бъде уведомен, че лицето, което извършва действията, се участва не от свое, а от чуждо име (Ж.Ст.).
        1.5. Ж.Ст.: Не е нужно според Ж.Ст. представителят да разполага с представителна власт. Тя е условие, за да бъде обвързан представляваният от правните последици на действието и е затова условие съдът да допусне представителството. Но ако съдът не е разкрил липсата й, фактът на представителството не може да бъде заличен, действията дори могат да бъдат потвърдени и така включени валидно в процеса.
        1.6. Ж.Ст.: Участието в процеса от чуждо име е решаващо за процесуалното представителство, затова не са процесуални представители лицата, които от свое име бранят чужди права (процесуални субституенти) или от свое име бранят по заведен от страната процес нейни права (контролиращи и подпомагащи страни) - те са страни, обвързани са от процеса.
        1.7. Ж.Ст.: Представителят не става страна (обвързва с последиците от процеса представлявания, а той остава спрямо тях трето лице), но тъй като той упражнява процесуалните права и изпълнява процесуалните задължения, за него важат някои от правилата за страните (чл. 3, 114). Това качество е несъвместимо с качеството вещо лице, помагач, главно встъпило лице (в последните два случая би довело до процес със самия себе си).
        1.8. Качества на процесуалния представител:
            1) Процесуална дееспособност. При ограничено запретен родител той представлява детето, но е необходимо потвърждаване от попечителя. При конфликт се прилага чл. 16.
            2) Представителят е само физическо лице (следва от горното).
            3) Процесуално представителство може да се упражни само спрямо страна в процеса (не и спрямо някой друг участник).
            4) Наличие на надлежна представителна власт.
    2. Представителна власт - право на едно лице да извършва определени процесуални действия от името на страна в процеса и с това да задължи това лице.
        2.1. Това е условие, при наличието на което извършените процесуални действия се отразяват в правната сфера на представляваното лице. Спрямо него настъпват и процесуалните пропуски на представителя (напр. ако представителят не обжалва, решението влиза в сила за представлявания) Всички страни могат да бъдат процесуално представлявани.
        2.2. За да се избегне обвързването на представлявания от решение в резултат на процес, воден без представителна власт, законът въздига представителната власт в:
            1) Абсолютна процесуална предпоставка (чл. 22, ал. 2), положителна процесуална предпоставка.
            2) Условие за валидност на извършените от и спрямо представителя процесуални действия.
Затова съдът следи служебно за наличието на представителна власт - трябва да бъде доказана от представителя с акта, от който произтича (акт за раждане, пълномощно). Въпросът за липсата й може да бъде повдигнат по всяко време (чл. 25, ал. 1).
        2.3. Потвърждаване на действия без представителна власт.  Законът допуска действията без представителна власт да бъдат потвърдени и задължава съдът да даде срок за това (Ж.Ст.).
            1) Потвърждаването може да бъде писмено, устно в съдебно заседани или с конклудентни действия (внасяне на държавна такса по иска от представлявания) - Ж.Ст.
            2) Потвърждаването е допустимо и за действия, извършени от лице, което не може да бъде упълномощено по чл. 20 (Ж.Ст.).
            3) Потвърждаването заздравява с обратна сила потвърдените действия (няма значение на упълномощаване за следващи) - Ж.Ст.
        2.4. Ако действията без представителна власт не бъдат потвърдени (Ж.Ст.):
            1) Ако е предявен иск без представителна власт, той е недопустим и делото трябва да бъде прекратено. Но преди прекратяването представителят не може да предяви иск относно същия спор (чл. 95), тъй като липсата на представителна власт трябва да се провери и да се потвърди чрез прекратяване на делото.
Според Цв. Желязкова искова молба без представителна власт се отхвърля.
            2) При липса на представителна власт за действия след предявяване на иска те се считат за неизвършени и съдът не може да ги вземе предвид (чл. 25, ал. 3). Трябва да се извършат отново лично от или срещу представлявания или овластен представител.
            3) При липса на представителна власт, съдът трябва да отстрани от участие в делото представителя и да предприеме своите действия спрямо представлявания при редовно предявен иск. По искане на другата страна такъв представител трябва да бъде осъден за разноските, които е предизвикал с действията си (арг. чл. 42, ал. 1 ЗЗД).
        2.5. Ако бъде постановено решение по иск или въз основа на действия без представителна власт, решението е порочно. Според Цв. Ж. (?) е недопустимо, тъй като е нарушена абсолютна процесуална предпоставка. Законът счита, че е налице неправилно съдебно решение - отмяната е за неправилни съдебни решения (чл. 238). Може да атакува само ненадлежно представляваната страна. Ако страната не е предявила въззивна жалба, счита се, че е налице потвърждаване на действията според Цв.Ж. Според Ж.Ст. решението обвързва представлявания, докато не бъде отменено по негова молба въз основа на чл. 231, б. “е”. Ако във втора или трета инстанция се установи, че исковата молба е подадена без представителна власт, трябва да се даде срок за поправяне - ? (Цв.Ж.).
Отделни действия, извършени от ненадлежен представител (чл. 22/25, ал. 3), все едно не са извършени.
    3. Видове представителство (Цв.Ж.):
        3.1. Представителство от:
            1) Лица в родствена връзка.
            2) Лица с особена квалификация.
            3) Лица, които представляват по силата на особени законови норми.
        3.2. Според качеството на представлявания:
            1) Физическо лице.
            2) Юридическо лице.
            3) Държава.
        3.3. Според източника на представителната власт:
            1) От закона - законово представителство.
            2) От волята на представляваното лице - доброволно представителство.
        3.4. Ж.Ст. дели представителство според това дали представителят извършва или приема действия (съгласно определението му) на:
            1) Активно (подаване на искова молба и др.).
            2) Пасивно (получаване на съобщения, призовка).
    4. Процесуалният представител се намира в едно допълнително процесуално правоотношение, успоредно на това между страната и съда - има собствени права и задължения (Цв.Ж.):
        1) Длъжен е да изнася истината пред съда (както и страната).
        2) Може да преупълномощава (само той).
        3) При вреди на страната може да му се иска обезвреда.
        4) Не е адресат на актовете, с които се придобиват права и задължения.
        5) Специфично задължение е да докаже представителната власт. Това става с акта, от който тя следва: за деца с акта за раждане; юрисконсултът - с трудов договор; пълномощно при представителство по пълномощие - само за него има изисквания в закона, дори да не е приложено пълномощно, е валидно, ако е отразено в протокола.

16. Процесуално представителство на физическите лица
Ж.Сталев

    1. Представляване на граждани от законни представители. Законен представител е лицето, чиято представителна власт не зависи от волята на представлявания, а произтича от закона или от друг акт.
        1.1. Законно представителство на недееспособни.
            1) Законни представители на недееспособните лица са: 1) родителите спрямо малолетните си деца; 2) настойникът спрямо поставения под пълно запрещение.
Попечител и родител на непълнолетен не са законни представители (само одобряват), но законно представителство може да се съчетае с попечителство: непълнолетен родител предявява иск от името на малолетното си дете с одобрение на попечител или родител.
            2) При липса на законен представител или противоречие с интересите на представлявания (чл. 16, ал. 6) и необходимост от неотложни действия на правна защита съдът назначава попечител (чл. 26) - напр. майката не може да бъде законен представител на детето, когато е ответник по иска за дирене на бащинство.
            3) Представителна власт - съвпада при родителя и настойника. Родителите поотделно могат да представляват детето, при противоречие на действията им важи това в интерес на детето - по преценка на съда (арг. чл. 73 СК). Когато само един родител упражнява родителските права, само той може да представлява, но ако му се търси издръжка, искът може да се предяви от другия родител въз основа на чл. 16, ал. 6 (според Цв.Ж. при дете при един родител представителство може да се упражнява само от родителя с пълни родителски права).
            4) Обем на представителната власт (пълна - Цв. Ж.):
                а. Може да предявява и да отговаря по всички искове от или срещу недееспособния без разрешение от съда.
                б. Ако трябва да извърши действие, за което е необходимо изрично пълномощно (чл. 22, ал. 2 - разпоредителни действия), за да е валидно, то трябва да бъде одобрено от съда, пред който делото е висящо (чл. 17) - одобрява, ако е в интерес на недееспособния.
При назначен от съда представител представителната му враст е за делото, по което е назначен (чл. 16, ал. 6), или за неотложните действия (чл. 26), предизвикали назначаването му. Важи чл. 17.
            5) Отпадане на представителната власт: 1) лишаване на родителя от родителски права; 2) представляваният е станал непълнолетен (действията след това са без представителна власт, непротивопоставянето на непълнолетния не е потвърждаване или упълномощаване).
        1.2. Представителство на дееспособни: 1) безвестно изчезнали или отсъстващи; 2) с неизвестно местожителство; 3) неизвестни лица, срещу които се търси обезпечение на доказателства; 4) наследници на незаето наследство.
            1) Обявените за отсъстващи се представляват от въведените във владение наследници (чл. 16, ал. 4), а останалите - от назначени от съда представители.
            2) Представителната власт на представителя на безвестно отсъстващия и на наследниците на незаето наследство е обща, на другите законни представители - специална (само за делото или за съответните процесуални действия). Важи чл. 17.
            3) Представителната власт произтича от акта на назначението и важи, макар условията за издаването му да не са били налице (решението, постановено с участието на такъв законен представител, не може да се отмени по чл. 231, освен при недобросъвестност на противната страна; при чл. 16, ал. 5 важи чл. 231!).
Синдикът е законен представител на обявения в несъстоятелност ЕТ (чл. 658, ал. 1, т. 7 ТЗ).
    2. Представляване от пълномощник. Пълномощникът черпи представителната си власт от волята на представлявания - учредява я, определя обема й и я прекратява.
        2.1. Упълномощаване:
            1) Изхожда от страната, ако е дееспособна, от законния й представител, ако е недееспособна. При ограничено дееспособен е необходимо одобрение на попечител. При общо пълномощно може да се преупълномощава (чл. 22, ал. 1) при условията на чл. 20 (ако пълномощникът е адвокат, е необходимо съгласие на упълномощителя - чл. 17 ЗА).
            2) Пълномощникът трябва да отговаря на изискванията на чл. 20: 1) адвокат (за дела пред ВКС с 5 г. стаж - чл. 8, ал. 2 ЗА); 2) родител, дете, съпруг; 3) юристи от социалноправните кабинети при здравните заведения спрямо майките и децата, нуждаещи се от правна помощ; 4) други лица - управители на етажна собственост по дела, свързани с нея (чл. 47 ЗС), търговски пълномощник при изрично пълномощно - чл. 26, ал. 2 ТЗ (с по-силно основание и за прокуриста според Ж.Ст. - чл. 22 ТЗ, не и според ВС).
                а. Упълномощаването на друго лице е недействително - извършените действия се считат без представителна власт.
                б. Лицето трябва да е дееспособно.
            3) Упълномощаването е едностранно изявление, овластяващо пълномощника с определена представителна власт спрямо лицето, от чието име изхожда. Трябва да е писмено (виж и чл. 21, ал. 1). Формата е спазена при удостоверяване на упълномощаването в съдебния протокол иби в протокол за решение на общото събрание на етажна собственост.
При договор за адвокатска услуга меродавен за обема на представителната власт е не той, а пълномощното.
        2.2. Според обема на представителната власт упълномощаването е: 1) изрично (посочва делото или действието, включено в представителната власт); 2) общо (отнася се до неопределен кръг дела или процесуални действия по едно дело). От гледна точка на делото едно упълномощаване може да е изрично, а от гледна точка на процесуалните действия да е общо.
            1) Представителната власт при изрично пълномощно обхваща само посочените дела и процесуални действия.
    При общо пълномощно за неограничен кръг дела могат да се предявят всички искове освен за гражданско състояние (чл. 21, ал. 2 изисква изрично пълномощно за такъв иск, но ако упълномощителят е ответник по такъв иск може да бъде представляван с общо пълномощно).
            2) Представителната власт при изрично пълномощно за определено дело обхваща всички процесуални действия във всички инстанции до влизане на решението в сила (чл. 22, ал. 4). Може да се преупълномощава в тези граници на представителната власт.
                а. Не се включва подаване на молба отмяна по чл. 231 или 233.
                б. Не се включват действия на разпореждане с предмета на делото (чл. 22, ал. 2: сключване на спогодба, отказ и оттегляне на иск и т.н.; освен това и отказ от обжалване, изменение на иска, включващо отказ или оттегляне на иска) - необходимо е изрично упълномощаване.
            3) При излизане извън представителната власт по общо пълномощно важат правилата за действия без представителна власт.
            4) При упълномощаване на няколко лица за едно дело или действие, всеки може да представлява; при противоречие в действията се смята, че последното отменя противоречащите му; при едновременно извършване, по аналогия трябва да се приложи чл. 173.
Колективното представляване е изключение.
            5) Упълномощаването не лишава упълномощителя от възможността лично да извърши съответното процесуално действие. Той дори винаги може да се противопостави на действията на пълномощника като ги оттегли.
        2.3. Прекратяване на представителната власт - погасява я преди упражняването й (преди изчерпването й). Представителните действия след прекратяването са действия без представителна власт. Основания за прекратяване на упълномощаването (факти, погасяващи представителната власт преди упражняването й):
            1) Оттегляне на упълномощаването (обратно на упълномощаването) - едностранен акт на упълномощителя и доведен до знанието на съда (уведомяването само на пълномощника не го лишава от представителна власт, а го задължава да не извършва представителни действия). Оттеглянето може да бъде пълно и частично (само за определени действия). Може да се извърши по всяко време.
            2) Смърт или поставяне под пълно запрещение на упълномощителя (чл. 41 ЗЗД) - води до несигурност на процеса, тъй като за процесуалните действия не може да се приложи чл. 41, ал. 2 ЗЗД.
            3) Смърт или поставяне под пълно запрещение, отказ от представителна власт на пълномощника (ако е уведомил съда; трябва да уведоми и упълномощителя, за да вземе мерки), при адвокат и лишаване от адвокатски права (чл. 24).
    Процесуалните действия до прекратяването остават в сила (чл. 23) - то действа занапред.
    Прекратяването на представителната власт не води до спиране на делото (чл. 23 и 24) - при смърт или запрещение на страната делото се спира на това основание, а не поради прекратяване на представителната власт, дори може да няма представител. Страната обаче може да поиска отлагане, когато прекратяването е поради основание у пълномощника; съдът трябва да отложи служебно, ако страната не е узнала своевременно за фактите, прекратяващи представителната власт.

17. Процесуално представителство на държавата и на юридическите лица
Ж.Сталев

    Държавата и юридическите лица не могат лично да участват в процеса.
    1. Законно представителство - участват преди всичко чрез органите си.
        1.1. Държавата.
            1) Представлява се от министъра на финансите (чл. 18, ал. 3) или министъра на регионалното развитие и благоустройството (при дела за недвижими имоти-държавна собственост - вещни права, граници, защита на владение).
            2) Могат да възложат на юрисконсултите при съответното министерство или на областните управители да представляват държавата по делата, свързани със съответната област (чл. 20, ал. 1, б. “д”), или по конкретно дело.
Общината се представлява от кмета.
        1.2. Юридически лица.
            1) Държавни учреждения - еднолично от ръководителя (министър, директор) - чл. 18, ал. 2. БНБ - от управителя (чл. 20 ЗБНБ). Представителната власт може да се упражнява от заместника или от лице, на което ръководителят я е прехвърлил.
            2) Кооперация - от председателя на УС или изпълнителния директор (ликвидатора). При спор между кооперацията и член на УС - от лице, избрано от общото събрание.
            3) Търговски дружества. Еднолично представителство: 1) СД - всеки съдружник; 2) КД - всеки неограничено отговорен съдружник; 3) ООД - управител. АД и КДА - колективно представителство, освен ако уставът допуска еднолично.
            4) Банки - най-малко от две лица съвместно.
            5) Други юридически лица - чл. 18, ал. 1: при липса на друго указание в техните устави се представляват от поне двама членове на тяхното управление. Става въпрос за колективно представителство - представителното действие трябва да бъде извършено и от двамата (може неедновременно), противоречивите действия взаимно се обезсилват (за фактически твърдения по аналогия трябва да се приложи чл. 173).
    Представителната власт на органите на юридическите лица важи за всички дела. Не важи изискването на чл. 17 (Цв.Ж.: волята на юридическото лице се формира от органите му, а те и го представляват, затова ограничение няма).
    При обявяване на търговец в несъстоятелност законен представител става синдикът (чл. 658 ТЗ).
    2. Юридическите лица могат да бъдат представлявани и от пълномощници (чл. 20).
        2.1. Пълномощници на юридическите лица могат да бъдат: 1) адвокати; 2) юрисконсулти; 3) служители с юридическо образование; 4) упълномощените от съответните министри областни управители спрямо държавата. Упълномощаването на други лица е недействително. По изключение търговските дружества могат да упълномощават като пълномощници прокуристи и търговски пълномощници.
        2.2. Упълномощаването трябва да бъде писмено (чл. 21, ал. 1) и да изхожда от представителния орган на юридическото лице.
Юрисконсулт - представителната му власт е като на пълномощника на граждани и не може без изрично пълномощно да признава или оттегля иска, жалбата. Може обаче да не оспори или да признае отделни факти (напр. основание на иска). Юрисконсултите на държавни учреждения не могат да сключват спогодба (чл. 22, ал. 3).

18. Понятие за иск. Право на иск

    Това са две различни неща.
    1. Понятие за иск.
        1.1. Иск – терминът се използва в законодателството с две различни съдържания. Редица норми на ЗЗД, ТЗ и ЗС използват термина “иск” като влагат в него материалноправно съдържание, т.е. под иск се разбира притезание, притезателно право (право на иск). От друга страна в термина “иск” се внася и процесуално съдържание – искане отправено до съда да бъде разрешен гражданскоправен спор със сила на пресъдено нещо (разликата с административното производство е, че в гражданският процес, спорът се разглежда, т.е. страните участват в решаването, а не чакат само решение). Тази двузначност води до проблеми в теорията и най-вече в практиката. Напр. §6а от ПЗР на ЗППДОП гласи: При приватизация на държавни и общински предприятия по смисъла на чл. 1, ал. 3 от този закон кредиторите на приватизиращото се предприятие са длъжни в срок до 6 месеца от деня на обнародване на решението за откриване на процедура за приватизация да уведомят писмено съответния орган по чл. 3 за вземанията си към предприятието. Лицата, неизпълнили изискванията по изречение първо, губят правото си на иск за тези вземания с изключение на вземанията по трудови правоотношения – поставя се въпроса кое право на иск се губи – притезанието (при плащане ще има недължимо платено) или процесуалното право на иск (правото губи съдебната си защита). Проф. Сталев многократно е възразявал срещу употребата в законодателството на понятието “иск” като обозначение на притезателни права. Терминът “иск” се използва двузначно и в сравнително новите ТЗ, част ІІІ и ЗППДОП. В гражданският процес се използва само с процесуалното си съдържание.
        1.2. В процесуален смисъл искът е изявление с двояк характер. Той 1) винаги е изявление за знание и 2) винаги е волеизявление. В обстоятелствената част на исковата молба се описват обстоятелствата, на които се основава искането до съда (правно релевантните факти) – това е изявлението за знание. Искът е и волеизявление, защото се иска нещо от съда – това е петитумът на исковата молба Ищецът не е длъжен да прави правна квалификация, но в петитума трябва ад очертае характеристиките на претендираното право. Доста голяма е разликата между изявлението за знание и волеизявлението, тъй като волеизявлението не може да се провери дали отговаря на истината.
            1) Искът като изявление за знание може да бъде верен или неверен по най-различни причини, напр. защото ищецът не е възприел правилно обективно случилото се или защото иска да го представи в своя полза и т.н. Според теорията на гражданския процес искът е основателен или неоснователен в зависимост от това дали е вярно или невярно изявлението за знание.
            2) Искът като волеизявление е валиден или невалиден, а според теорията на гражданския процес е допустим или недопустим. Преценката за това се прави през цялото развитие на процеса.
    Според проф. Сталев, за да се учреди исковият процес е достатъчно искът да е допустим, т.е. да е процесуално валиден. Основателността на иска пък е от значение за съдържанието на решението.
        1.3. Разлика между материалното понятие за иск и процесуалното понятие за иск (В. Попова). В материалният закон се използва терминът “притезание” и в този смисъл вещноправно притезание означава ревандикационен иск (при неговата реализация първо се иска връщане на владението от лицето, което владее, а след това се завежда иск, който е осъдителен, а не ревандикационен). В практиката съществуват понятия вещен иск, облигационен иск, владелчески иск, а в теорията на гражданския процес съществуват установителни, осъдителни и конститутивни искове. Предмет на иска е твърдяното спорно право, а не самият иск като процесуално действие. В исковия процес материалното право се твърди, като не е ясно дали то съществува. Искът по смисъла на материалното право е субективно право, а по смисъла на процесуалното е процесуално действие. В процеса обратен иск е искът на главната страна към третото лице помагач, а в материалното право това е искът на носителя на регресни права.
    2. Значение на иска. Поставя се равенство между искова молба и иск, защото без искова молба иск няма, но и без иск искова молба няма.
        2.1. Искът/исковата молба слага началото на исковото съдопроизводство във връзка с диспозитивното начало.
        2.2. Искът/исковата молба определя надлежните страни, защото съдията не е в състояние да провери дали ищецът и ответника са субекти на материалните правоотношения.
        2.3. Искът определя предмета на спора (според О. Стамболиев той го “предопределя”). В този смисъл, когато се каже, че искът “определя” предмета спора се разбира, че само посоченото в иска може да е предмет на спора. “Предопределя” означава, че предмет ще е това, което е посочено в исковата молба, но може и да е нещо друго, т.е. искът определя предмета в общи рамки, а после може да се конкретизира.
        2.4. Искът като волеизявление предопределя вида на търсената защита, защото ищеца трябва да каже какво иска от съда. Ако се търси само сила на присъдено нещо, то ще имаме установителен иск. Осъдителният иск предполага сила на пресъдено нещо и изпълнителна сила, а конститутивния – сила на пресъдено нещо и промяна в гражданските отношения между страните по делото.
        2.5. Според проф. Сталев искът предопределя и защитата, която може да иска и да получи ответникът. Тя се състои винаги в сила на пресъдено нещо, с която се отрича претендираното от ищеца право или се потвърждава отричаното от ответника право.
         2.6. Искът подържа живота на исковото съдопроизводство – без иск исково съдопроизводство не може да има (това е случаят при десезиране на съда, до което се стига при оттегляне, отказ от иска или съдебна спогодба).
        2.7. Според проф. Сталев искът определя и предмета на решението, което е негов отговор.
    3. Право на иск – в световен план и в България са съществували 3 типа теории:
        3.1. Материалноправна теория – подържа се от проф. Абрашев (първият професор по граждански процес). Според тази теория правото на иск е самото материално право, засегнато от правния спор, като материалното право се активира и се превръща в право на иск. Положителното в тази теория е, че се държи сметка за връзката между материалното право и правото на иск. Тази теория обаче има непреодолим недостатък. Правото на иск е ключът за вратите на исковото съдопроизводство, за да се отворят вратите съдът трябва да провери дали ищецът има ключ, т.е. дали има право на иск, в този случай дали има материално право, засегнато от правния спор. Къде обаче съдът може да провери това – в самият процес не и преди него. Това води до въпроса как ищецът ще влезе вътре, ако ключът към вратите се намира от вътрешната им страна, а самите те са заключени. Освен това материалноправната теория не може да обясни съществуването на отрицателния установителен иск. При отрицателния установителен иск се твърди, че материално право не съществува, т.е. няма и право на иск. За да реши този проблем материалноправната теория въвежда допълнителен термин – право на предявяване на иск.
        3.2. Процесуална теория – подържа се от професор Силяновски. Според нея правото на иск е част от общата правосубектност – всеки го притежава. Правото на иск не е във връзка с материалното право. Тази теория стига и до крайното разбиране, че дори когато съдът е отказал разглеждането на иска по същество, правото на иск е удовлетворено. Положителният момент в процесуалната теория е, че правото на иск се откъсва от материалното право. Отрицателният е, че напълно се губи връзката между материалното право и правото на иск.
        3.3. Дуалистична теория (отрицание на отрицанието) – споделяна днес както от проф. Сталев така и от проф. Стамболиев. Според нея правото на иск се намира във функционална връзка с материалното право и принадлежи на този, който твърди, че е субект на правния спор. Разликата с първата теория е, че правото на иск принадлежи на този, който твърди, че е субект на материалното право. Правото на иск е право и на двете спорещи страни (преди процеса), едната от тях подава искова молба и се конституира като ищец, а другата страна се конституира като ответник. Правото на иск принадлежи и на двете страни и по време на висящото дело. Въпреки че ответникът влиза в процеса без негово желание, той има всички права като ищеца, включително и правото на иск. Според В. Попова в процеса и двете страни са носители на процесуални права и имат процесуални задължения по чл. 3, което означава, че не е коректно да се говори за активна и пасивна легитимация. В практиката се говори за активна легитимация като ищец (носител на права) и пасивна като ответник (носител на задължения). В процеса това не е така, там и двете страни имат еднакви права. При различните видове материални права по различен начин се определя кой може да бъде ищец и кой ответник, като има значение и до къде са стигнали отношенията по материалното правоотношение. Коректните термини са легитимиран като ищец и легитимиран като ответник.
    Тази трета теория е процесуална, но е взела положителното и от материалноправното обяснение. Според нея правото на иск се  определя като субективно, публично,  процесуално, потестативно, динамично право, по силата на което, неговият носител има право да задвижи производството и да иска решение на правния спор със сила на пресъдено нещо – според проф. Сталев. Според проф. Стамболиев носителят на правото на иск може да иска решение от първоинстанционния съд, защото правото на иск не включва в себе си правото на въззивно и касационно производство.
    4. Характеристика на правото на иск.  
        4.1. Субективно право.
        4.2. Публично право – всички процесуални права на страните са публични, защото насрещната страна е държавата в лицето на съдията или съдия изпълнителя. Никой от теоретиците днес не смята, че на правото на иск кореспондира някакво задължение на ответника, в изпълнителният процес обаче има съмнения за някои.
        4.3. Потестативно право – в резултата на упражняването му настъпва правна промяна в правната сфера на съда, независимо от волята му той трябва да приеме исковата молба, да я разгледа и да постанови съдебно решение. Според В. Попова правото на иск е потестативно, защото предизвиква висящност на делото. Според някои други автори правото на иск е притезание до съда, който е задължен да разгледа делото и за се произнесе по него.  
        4.4. Динамично право, защото във времето правото на иск търпи определени промени – то придобива все по-богато съдържание, докато не стане право да се иска съдебно решение. Динамичното право се развива постъпателно като гражданския процес като правоотношение. Правото на иск възниква в момента, в които има правен спор. В този момент правото на иск има елементарното съдържание да се предяви искова молба до съда (втора искова молба за същото нещо не може да се предяви, защото вече е изконсумирано съдържанието на правото на иск). От този момент нататък правото на иск вече има съдържание да се иска насрочване на подготвително съдебно заседание. След това правото на иск се превръща в право да се иска заседание по същество. След заседанието по същество и определението по чл. 186 ГПК, правото на иск се трансформира в право да се иска постановяване на съдебно решение. След като бъде постановено съдебно решение правото на иск не се погасява, а се превръща в право на въззивна жалба. Според това разбиране, което се подържа от проф. Сталев правото на въззивна жалба не е нещо по-различно от правото на иск. След въззивната инстанция положението е същото, правото на иск се трансформира в право на касационна жалба. В крайна сметка правото на иск прекратява съществуването си с постановяването на съдебно решение със сила на пресъдено нещо.
    Според едно по-модерно виждане (подържано от проф. Стамболиев, Мингова и Корнезов), правото на иск в своето динамично развитие стига до право да се иска постановяване на съдебно решение от първоинстанционния съд и това го погасява. След погасяването на правото на иск възниква право на въззивна жалба, което е сходно с правото на иск, но е различно. След произнасяне на въззивното решение и това право се погасява и възниква право на касационна жалба.
    По смисъла на първото разбиране  право на въззивна и касационна жалба има, този който има право на иск – ищецът или ответникът. В производството обаче може да участва и подпомагаща страна по чл. 174, която няма право на иск, но има право да обжалва съдебното решене, което противоречи на първото разбиране. Това води до извода, че правото на въззивна или касационна жалба може да принадлежи на по-широк кръг субекти отколкото правото на иск.
    Според В. Попова правото на въззивна и касационна жалба е част от правото на иск. За това има и два типа право на иск: 1) пълно право на иск; 2) право да се встъпи в чужд процес, като лицето има всички права с изключение на това да се разпорежда с иска.

19. Процесуални предпоставки


    1. Определение – процесуалните предпоставки са условията за възникване, съществуване и надлежно упражняване на правото на иск. Понеже процесуалните предпоставки в своята съвкупност обуславят съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, липсата на която и да било от положителните или наличието на която и да е от отрицателните процесуални предпоставки е достатъчно, за да бъдат искът и процесът недопустими.
    2. Видове.
        2.1. Най-същественото деление на процесуалните предпоставки е на:
            1) Предпоставки за възникване и съществуване на правото на иск.
            2) Предпоставки за надлежното упражняване на правото на иск.
        2.2. Според това, дали съдът следи служебно за тях (според значението им за процеса) предпоствките се делят на:
            1) Абсолютни – съдът след служебно за тях. Липсата на абсолютна процесуална предпоставка води до постановяване на недопустимо съдебно решение. Според проф. Сталев процесуалните предпоставки по принцип са абсолютни.
            2) Относителни, релевират се при отвод на ответника – местна подсъдност и арбитражна клауза.
        2.3. Положителни и отрицателни:
            1) Положителни, които трябва да са на лице, за да го има правото на иск или, за да бъде надлежно упражнено.
            2) Отрицателни – процесуални пречки. При наличието им правото на иск не съществува или не може да бъде надлежно упражнено.
    3. Предпоставки за възникване и съществуване на правото на иск. (Те по принцип не подлежат на поправяне).
        3.1. Положителни:
            1) Правен спор – за да има правен спор трябва да има противоположни правни твърдения на двете страни по едно и също материално правоотношение.
            2) Правен интерес от предявяване на иска – това не е субективна категория. В гражданския процес интересът е нещо водещо и е обективна категория, а не субективно преживяване. Според проф. Сталев наличността на правен спор поражда нужда, а следователно и интерес от искова защита. Според него наличието на правен интерес изрично е посочено само за установителните искове в чл. 97, ал.1, защото при другите искове естеството на търсената защита предполага наличието на интерес от нея.
     Според В. Попова правен интерес има:
                а.  тогава, когато страните твърдят, че са субекти по спорното правоотношение;
                б. тогава, когато страните не твърдят, че са субекти, но то пряко рефлектира в правната им сфера;
                в. има и хипотези, когато законодателят изрично е посочил легитимираните страни – например при исковете за произход.
    Когато лицето не е страна по правоотношението сме изправени пред фигурата на процесуалната субституция – напр. при косвения иск по 134 ЗЗД, при който на страната на ищеца кредитор се конституира служебно и длъжника страна по материалното правоотношение. По този иск в исковата молба трябва да се докаже, че длъжникът няма друго имущество, от което кредиторът да се удовлетвори, ако това не се докаже искът ще е недопустим.
    По искът по чл. 135 ЗЗД ищец ще е кредитора, а ответници длъжникът и третото лице. Този иск се третира като конститутивен за обявяване на частична недействителност. Подобни са исковете по чл. 649 ТЗ и 359, ал. 1 ГПК.
    Не във всеки случай обаче кредитор може да атакува действия на своя длъжник, нито пък винаги може да оспорва вземане на друг кредитор към своя длъжник. Според чл. 17 ЗЗД всеки може да иска да се разкрие симулативна сделка ако има правен интерес – напр. при СИО с дарение се прехвърля имот, вместо с продажба и ли с договор за гледане и издръжка, също е и положението при нарушаване на запазената част от наследство. По принцип иск за чуждо право може да се предяви само ако това е предвидено в закона – чл. 15, ал. 2. Легитимацията се определя от правния, а не от икономическия интерес.
     Правният интерес е обективна категория, защото се преценява въз основа на твърдяното от страните правоотношение. Според Стамболиев трябва да се прецени и дали това ще е най-краткия път за защита. Според решение на ВС от 1985 г. щом страната може да предяви конститутивен иск за делба, тя няма право на установителен иск за съсобственост, което е твърде крайно становище.
            3) Процесуална легитимация.
            4) Делото да е подведомствено на съдебната система – в противен случай съдът няма да има задължение да се разгледа иска. В момента по Конституция няма извънсъдебни юрисдикции по граждански дела.
            5) Правоспособност, тъй като само правоспособно лице може да притежава право на иск.
        3.2. Отрицателни:
            1) Да няма влязло в сила съдебно решение – чл. 224: Спор, разрешен с влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван, освен в случаите, когато законът разпорежда друго. Силата на пресъдено нещо е пречка за съществуването на правото на иск. Според другата теория трябва да няма първоинстанционно съдебно решение.
            2) Според проф. Сталев да не е изтекъл давностен или преклузивен срок. Според В. Попова в практиката не се проверява давността като процесуална предпоставка. Възражението за давност не се преклудира. Според материалноправната теория давността не погасява материалното право, а материалноправната страна на правото на иск. Изтеклата погасителна давност обаче не погасява правото на иск, а правото на принудително изпълнение. Как обаче може да се установи дали е изтекла давността ако не се установи какво е вземането. Преклузивните срокове са свързани предимно с конститутивните искове. Те са процесуални срокове за упражняване на правото на иск.
    4. Предпоставки за надлежното упражняване на правото на иск (по принцип те подлежат на саниране).
        4.1. Положителни:
            1) Процесуална дееспособност на страната, когато тя иска лично или чрез овластен от нея представител да упражни правото на иск.
            2) Представителна власт на представителя, когато правото на иск се упражнява чрез представител.
            3) Съобразяване на исковата молба с изискванията на чл. 98-99 и представяне на приложенията към нея.
            4) Спазване на правилата на  родова и местната подсъдност.
        4.2. Отрицателни (по проф. Сталев):
            1) Наличност на договор за отнасяне на гражданския спор пред арбитражен или чуждестранен съд – чл. 9.
            2) Наличност на висящ спор между същите страни относно същия предмт – чл. 95.
            3) Наличност на висящ процес по друг спор, който е преюдициален за още незаявения граждански спор или пък наличност на престъпно деяние, обуславящо разрешаването на гражданския спор. Според В. Попова, когато има  висящо дело по предюдициален въпрос, делото се образува и се спира в противен случай може да се погаси правото на иск.  По чл. 182, ал. 1, б. “г” и “д” в тези хипотези делото се спира, т.е. те не са пречка за упражняване на правото на иск.
             4) Обявяване на търговец в несъстоятелност – обявения в несъстоятелност търговец не може лично да упражнява правото си на иск не само относно имуществените права, на които е носител, но и относно имуществените права, по които е длъжник.
    5. Особени процесуални предпоставки при някои искове:
        5.1. Ревизионният акт е процесуална предпоставка за особеното исково производство по финансови начети.
        5.2. Рекламация – особена процесуална предпоставка при осъдителните искове срещу превозни организации за парични вземания, произтичащи от превозни отношения.
    6. Процес относно процеса.
        6.1. Въпреки, че законът говори само за проверка на редовността на исковата молба в чл. 100, ал. 1, съдът трябва да провери и всички други абсолютни процесуални предпоставки. Тази проверка обаче се основава само на данните от самата искова молба. Процесът се смята за висящ от подаване на исковата молба – поставя се дата на самата искова молба. Когато исковата молба е подадена по пощата, датата се определя по пощенското клеймо (пликът трябва да се закърфичи към исковата молба). Ако исковата молба има някакви пороци, но се прецени, че те могат да се поправят съдът поставя резолюция върху самата искова молба и определя 7дневен срок за отстраняването им (тази резолюция е с характера на определение). Ако исковата молба бъде поправена тя се счита за редовна от деня на нейното подаване. Ако молбата не бъде поправена съдът я връща с определение, което подрежи на въззивно и касационно обжалване. При въззивното обжалване препис от жалбата се дава на ответника, до тогава правоотношението се развива между ищец и съд.
      Съдът освен това е длъжен да провери допустимостта на иска в първото заседание по делото – чл. 108: В първото заседание по делото след разрешаването на предварителните въпроси и тия по редовността на исковата молба председателят или един от членовете задължително прави устен доклад, след което съдът пристъпва към изясняване фактическата страна на спора, както и да вземе предвид разкрита недопустимост при всяко положение на делото.  В първото заседание по делото съдът иска становището на страните “по допустимостта” и в този момент ответникът прави своите отводи, както и възражения относно призоваването. По тях съдът се произнася с определение. Ако е на лице процесуална пречка или липсва процесуална предпоставка, която не може да се поправи съдът прекратява делото. Ако е на лице поправим дефект съдът отново дава срока по чл. 100, ал. 4.
    В хода на делото ответникът може да релевира липсата на положителна процесуална предпоставка или наличие на процесуална пречка във всеки един момент ако те не са свързани с преклузивен срок.
    Последният момент за преценка е при постановяване на решението и ако тогава делото се прекрати това става с определение.
        6.2. Установи ли се, че липсва положителна процесуална предпоставка или, че е на лице процесуална пречка, в зависимост от характера й съдът:
            1) Взема мерки да се поправи порока – чл. 100, ал. 1: Ако исковата молба не отговаря на изискванията по предходните два члена, на ищеца се праща съобщение да отстрани в седемдневен срок допуснатите нередовности; и ал. 3: По същия начин се постъпва и когато нередовностите в исковата молба се забележат в течение на производството. Същото е по положението в чл. 25: (1) Съдът във всяко положение на делото служебно взема предвид липсата на процесуална дееспособност, на законна представителна власт, на съгласие на родителя или попечителя за предявяване на иска, както и липсата на пълномощно за същото. (2) Съдът определя съответен срок за поправяне на тия недостатъци, след изтичането на който, ако не бъдат поправени, производството се прекратява.
            2) Препраща делото на компетентния орган – чл. 93, ал. 1: Ако съдът намери, че делото не е подсъдно нему, той го изпраща на надлежния съд. В този случай делото се счита висящо пред този съд от деня на подаване молбата пред ненадлежния съд, като извършените от последния действия запазват силата си.  
            3) Спира делото – чл. 182, б. “г”: когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на предявения иск; и б. “д”: “когато при разглеждането на едно гражданско дело се разкрият престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на гражданския спор”.
            4) Прекратява делото, като обезсилва всички извършени по него процесуални действия, включително постановеното решение: чл. 95, ал. 2: Когато прекратяването се постановява от въззивния съд, той обезсилва решението на първата инстанция. Чл. 209: Ако решението е недопустимо, въззивният съд го обезсилва, като прекратява делото. Когато основанието за прекратяване е неподсъдност или неподведомственост на спора, делото се препраща на компетентния съд или на друг орган. Ако е разгледан непредявен иск, решението се обезсилва и делото се връща на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск. Чл. 218ж, ал. 2.
        6.3. Процесуалните предпоставки трябва да са на лице не само при предявяване на иска, но и през цялото развитие на исковия процес.
            1) По късното отпадане на процесуална предпоставка погасява правото на иск или прави упражняването му не надлежно.
            2) По-късното възникване на процесуална предпоставка заздравява предходната й липса тъй като за допустимостта на процеса е достатъчно наличието им към деня на решението.
            3) Липсата на процесуална предпоставка към момента на постановяване на решението винаги прави решението недопустимо, защото ищецът няма право да го иска.
        6.4. Спорният въпрос е дали проверката на процесуалните предпоставки (процеса относно процеса) е част от самия исков процес. Ако се отговори положително ще се окаже, че правото на иск и процесуалните предпоставки не обуславят исковия процес, щом тяхната проверка се извършва след възникването му. Производството, в което съдът проверява правото на иск и се произнася по него не представлява исков процес или част от него защото има различен предмет – не спорното материално право, а правото на иск. Разлики между процеса относно процеса и исковия процес:
            1) В проверката на правото на иск, която предхожда връчването на исковата молба, ответникът не взема участие. Когато се оспорва процесуалната правоспособност, дееспособност или легитимация на страната, тя взема участие в производството, макар че не може да бъде страна в исковия процес.
            2) В процеса относно процеса съдът се произнася по претендирано спрямо него право. Той се произнася с определение, а не с решение и може сам да отмени определението си ако приеме, че то е погрешно.
            3) Процесът относно процесът се обособява от исковия процес при обжалването на определението на съда, което се развива във въззивна инстанция, докато исковият процес остава висящ в първа инстанция. Още повече, че по повод процеса относно процеса, исковият процес може да бъде спрян – чл. 216: Частната жалба не спира производството по делото, нито изпълнението на обжалваното определение, освен ако законът постановява друго. Но въззивният съд може да спре производството или изпълнението на обжалваното определение до разрешаването на частната жалба.
            4) Ако в резултат на проверката исковият процес се прекрати се обезсилват с обратна сила всички извършени по него действия, включително и недопустимото решение. Напротив всички действия извършени в процеса относно процеса запазват своята валидност, защото на тях се крепи обезсилването на исковия процес.

20. Установителен иск
Ж.Сталев

    1. Същност и функция.
        1.1. Установителен иск (УИ) е този, чийто петитум се ограничава с искането да се разреши граждански спор със сила на пресъдено не­що. Търсената с него защита се изчерпва в силата на пресъдено нещо, с която спорното право се потвърждава или отрича. Затова УИ изразява в най-чист вид същността на исковия процес.
        1.2. Функцията на УИ е да брани гражданските права само срещу това смущение, което правният спор предизвиква - цели да внесе яснота, определеност и безспорност в гражданските отношения. Спрямо по-остри фор­ми на правонарушение УИ се явява като превенция. При тях влиза в действие по-интензивен способ за защита - осъди­телният иск. Спрямо него УИ е субсидиарен. УИ са много по-редки от осъдителните. От друга страна, УИ е най-приспособеното средство за защита срещу правната привидност (ни­щожност и особено симулативност), заплашваща интересите на страните и на третите лица, респ. срещу принудително изпълнение, осъществявано без изпълняемо право.
Същността и функцията на УИ обясняват защо в сравнение с дру­гите искове той е най-широко допустим с оглед на предмет и легитими­рани страни.
    2. Предмет. Спор може да възникне относно всяко гражданско право. Зато­ва УИ е допустим относно всякакви граждански права или правоотно­шения (чл. 97, ал. 1), за разлика от осъдителния иск и конститутивния иск.
        2.1. Законът има предвид сложни правоотно­шения, включващи комплекс от права и задължения - иначе всяко субективно право е мислимо само със задължението, което му съответства, а те заедно об­разуват едно елементарно правоотношение (напр. вземане за наем и съответстващото му задължение на наемателя, които заедно се включват в слож­ното наемно правоотношение).
        2.2. Естеството на правоотношението е без значение. Пред­мет на УИ могат да бъдат: вещни, облигационни, наследствени, семейноправни, търгов­ски и трудови правоотношения.
        2.3. Правоотношението трябва обаче да се твърди или отрича като едно конкретно, вече възникнало отношение, макар и с модалитети (срок, условие). Не е нужно то понастоящем да съществува. Достатъчно е да е съществувало в ми­налото, но да е от значение за сегашни правоотношения (чл. 102 СК и 267 ГПК: ус­тановяване от наследниците, че наследодателят е имал право на развод). Абстрактно възможни правоотношения не могат да бъдат предмет на УИ: съ­дът дава защита, а не правни съвети.
        2.4. Факти могат да бъдат по изключение предмет на УИ.
    3. Интерес. Легитимирани лица.
        3.1. Като предпоставка за допустимост на УИ чл. 97, ал. 1 подчертава изискването за интерес от установяването. Макар че ин­тересът от търсената с иска защита е процесуална предпоставка на всички искове, само чрез изискването за интерес от установяването могат да се обособят тия граждански правоотношения, които се нуждаят от съдебно устано­вяване, като същевременно се очертаят лицата, легитимирани да го търсят.
            1) За да съществува интерес от УИ, е достатъчно да се оспорва претендирано от ищеца право или да се претендира отричано от него право - и двете форми на правен спор поражда нужда от защита чрез УИ, защото смущават нормалното упражняване на правата на ищеца (оспорване на собствеността; нищожна или от­носително недействителна сделка смущава правното положение на ищеца - продажба на негова вещ, материалноправната непротивопоставимост на тази продажба не лишава собственика от интереса да предяви УИ).
                а. Не е нужно интересът да е непосредствен, дос­татъчен е евентуален (иск за дирене или оспорване на бащинството на осиновено дете - осиновяването може да бъде отменено, а междувременно искът би се погасил поради изтичане на законния срок; иск за разкри­ване на персонална симулация срещу подставеното лице даже когато то не оспорва соб­ствеността - може трети лица да придобият по силата на чл. 17, ал. 2 и З ЗЗД права, противопоставими на собственика).
                б. Липсва обаче интерес от УИ относно размера на наследствен дял, определен от закона и неоспорван от сънаследниците, или когато между страните няма спор относно принадлежността на правото. Специалният ред за възстановяване на собствеността върху земеделските земи по ЗСПЗЗ изключва правния интерес от УИ (отказът на общината да издаде скици на имотите поради липса на данни за собствеността и съседите са индивидуални административни актове и подлежат на обжалване по реда на ЗАП, следователно предявеният У И е недопустим).
            2) Доказване на интерес.
                а. Интересът от УИ най-добре се разкрива, когато по делото ответникът оспорва претендираното от ищеца право или претендира право­то, което ищецът отрича - нужда от доказване на интереса тога­ва не съществува. Когато ответникът признава иска, с това инте­ресът от предявения УИ не отпада - за него е решаващо извънсъдебното оспорване (злоумишленият ответник леко би осуетявал търсената защита чрез съдебни признания).
                б. Признанието на УИ обаче, ако е свързано с твърдение, че ответникът никога не е оспорвал предявеното от ищеца право, налага доказване на интереса от УИ, т. е. наличността на сериозно извънсъдебно оспорване.
                в. Излишно е да се доказва интересът от УИ във всички случаи, кога­то се касае за предвидени от самия закон УИ (например искове за дире­не и оспорване на произход; искове по чл. 97, ал. З и 4, чл. 252, 254, 255, 336 и 359).
            3) Липсва интерес от УИ, когато спорното право може да бъде пре­дявено чрез осъдителен или конститутивен иск - и чрез тях ще се разреши със сила на пресъдено нещо гражданският спор, но едновременно с това ще се постигнат и присъ­щите им защитни цели. Ето защо спрямо тези права, които могат да бъ­дат предмет на другите искове, УИ е субсидиарна форма за защита - влиза в действие, когато те са недопустими (чл. 252 креди­торът предявява с УИ своето изискуемо вземане, защото разполага с из­пълнителен лист, така че няма нужда от осъдителен иск).
Със субсидиарността на УИ не трябва да се прекалява: възможността да се търси връщане на даденото по нищожен договор не изключва допустимостта на УИ за нищожност; владеенето на вещта от трето лице не изключва УИ за собственост срещу ответника, щом той я оспорва; УИ за съсобственост срещу владеещите имота ответници е допустим, тъй като с него ище­цът ще прекъсне придобивната давност в тяхна полза и ще почне да владее имота чрез тях; ако осъдителният иск е преждевреме­нен, той може да бъде уважен като УИ, щом като ответникът оспорва вземането.
    Изискването за интерес от УИ трябва да се прилага не строго - и да не е била нужна, СПН не е безполез­на (влязло в сила решение по УИ, то не може да бъде обез­силено само защото е липсвал интерес от УИ или да се отрича СПН).
        3.2. Надлежна страна по УИ - всеки, който има интерес от установяване на действи­телното правно положение (чл. 97, ал. 1). Това пак е лицето, чието право е засегнатото от правния спор - той е заинтересуван да предяви УИ.
            1) Легитимиран ищец: 1) носителят на  спорното право, който го предявява с положителен УИ; 2) лицето, чието право се засяга от правото, претендирано от друго лице, например длъжникът по изпълнението, срещу когото взискателят е на­сочил едно несъществуващо притезание.
            2) Надлежният ответник се определя също от интереса от УИ - трябва да бъде насочен срещу лицето, чието неоснователно оспорване или чиято неоснователна претенция са предизвикали правния спор и с това нужда­та от защита. При отрицателен УИ  ответник е носителят на отричаното с иска право. А ко­гато като ищец се явява трето лице, което не участва в отричаното пра­воотношение, надлежни ответници са субектите на това правоотноше­ние, респ. тези лица, които са непосредствено заинтересувани от същест­вуването на правоотношението (срв. чл. 336 и 359, исковете на трети лица за разкриване на симулативността на увреждаща ги сделка). Особеното се състои в това, че с право на УИ се ползват и лица, които не са субекти на правоотношението, предмет на УИ, без да имат при това качеството на процесуални субституенти.
    УИ се характеризира спрямо другите ис­кове с най-широк кръг от надлежни страни - насочен единствено към установяване на действителното правно положение, УИ трябва да бъде открит пред всеки, който има интерес от него: су­бекти на спорното правоотношение, както и трети лица, чиито права зависят от съществуването или несъществуването на спорното право­отношение (кредиторът често е страна по УИ с предмет правоотношения, в които длъжникът участва - удовлетворя­ването предпоставя, че в полза на длъжника съществуват определе­ни секвестируеми имуществени права, а и че спрямо него не съществуват други конкуриращи вземания - чл. 336, 359, искове за уста­новяване нищожността на договори или едностранни изявления на длъжника - напр. отказ от наследство; наемателят да установи недействителност на договора за продажба).
    4. Видове УИ.
        4.1. Според това, дали УИ цели да установи съществуването или не-съществуването на спорното право:
            1) Положи­телен: иск на взискателя по чл. 252, че неговото вземане съществу­ва, иск на единия съпруг срещу другия, че между тях съществува брак.
            2) Отрицателен: иск по чл. 254, 255, 359, че вземането на взискателя не съществува; по чл. 336 и 417; иск по чл. 258, че между страните по иска няма брачно правоотношение.
    Един и същ правен спор може да даде повод било за положителен, било за отрицателен УИ. според това, коя от страните ще вземе инициативата за съдебното разрешаване на спора. Понеже са насочени към разрешаване на същия спор, делата по двата иска са тъждествени - въз основа на едното може да се предяви отвод за висящ процес или за пресъдено нещо по другото. И по двата иска може да се получи една и съща защита и една и съ­ща санкция - да се уважи положителен УИ е равнозначно на това да се отхвърли отрицателен УИ и обратно. Затова и по двата иска разпределението на доказателствената тежест е едно и също - зависи не от ролята на страната (ищец или ответник), а от нейното отношение към спорното право: дали твърди, че съществува, или го отрича (ответникът по УИ, че вземането не съществува, трябва да докаже, че то е възникнало, а ищецът трябва да докаже, че е платил). Понеже нищожността на сделката е един правопрепятстващ факт, ищецът по иск за обявяване нищожността трябва да я докаже.
        4.2. Особен вид УИ относно преюдициално правоотношение е инцидентният УИ.
        4.3. УИ за факти - законът ги допуска не общо, а само по изключение в изрично предвидени случаи, като сочи фактите, които могат да се установят с УИ.
            1) Факти по чл. 97, ал. З и 4:
                а. УИ за истинността или неистинността на документ. Понятията истински или неистински до­кумент са същите, както при инцидентното оспорване на истинността на документа (чл. 154-156). Целта на иска е, преди да се стигне до процес, в който документът може да бъде използван, да се реши спорът дали той е истински, или неистински. Този иск е допустим и когато неистинността на документа е предизвикана с престъпление. Член 182, б. „д" в случая не важи.
                б. УИ за престъпно деяние, което е от значение за гражданско правоотношение или за отмяна на влязло в сила решение по чл. 231, б. „б" и „в", когато срещу дееца не може да се образува наказателно преследване поради пречките по чл. 21 НПК или образуваното наказателно дело е било поради тези пречки прекратено, а също така и когато извършителят на деянието е останал неоткрит. Ос­нованията по чл. 21 НПК са за УИ по чл. 97, ал. 4 особени, важащи само за него положи­телни процесуални предпоставки - правят го допустим в ка­чеството му на сурогат на недопустимия наказателен процес.
                    - Такъв не е случаят обаче при пречките по чл. 21, ал.1, т. 1, 6 и 7 НПК. Когато дея­нието не е престъпление (т. 1, също и т. 7), то може да бъде направо установено по повод на иска, за който е от значение (арг. чл. 182, 6. „д"), така че за него е недопустим отделен УИ; при висящ наказателен процес или влязла в сила присъда (т. 6), УИ по чл. 97, ал. 4 е недопустим (ще се изчака или ще се вземе предвид присъдата). Недопустим е искът по чл. 97, ал. 4 и когато чрез него се цели да бъде възобновен наказателен процес, защото за него важи особеният ред на чл. 254 НПК Дали УИ по чл. 97, ал. 4 е допустим, т. е. дали е налице ня­коя от пречките по НПК, решава самостоятелно съдът, сезиран с иска (искът е допустим, макар прокуратурата да е прекратила наказателното прес­ледване, както и ако наказателното дело е било спряно по чл. 22, т. 1 и 2 НПК).
                    - Легитимирани като ответници по иска по чл. 97, ал. 4 са: 1) лице­то, за което се претендира да е извършило престъплението, респ. него­вите наследници; 2) лицето, на което ще бъде проти­вопоставено престъпното обстоятелство като основание за права или за отмяна на изгодно за него решение. Ако извършителят не е открит, искът следва да се предяви само срещу второто лицето.
            2) Други искове за факти, допуснати от нашето право, са:                     а. Исковете за произход по чл. 31-41 СК.
                б. Искът за установяване на трудова злополука (установяването се ограничава до фак­та на злополуката, не и дали тя е трудова).
                в. Искът за установяване на трудов стаж - УУТССР.
            - И за УИ за факти важи изискването за интерес от установяването (не­допустим иск за трудов стаж, ако стажът е пенсионно ирелевантен) - легитимацията произтича от интереса от съществуването или несъществуването на факта.
            - Когато относно съответния факт (напр. трудова злополука) са налице усло­вията и за УИ, и за установяването му по реда на охранителното производст­во за установяване на факти, исковият ред като особен спрямо общодостъпното охранително производство трябва да бъде предпочетен - дава по-големи гаранции за правилно установяване и поражда СПН.
            - УИ за други факти, които законът не е въздигнал изрично в пред­мет на УИ, са недопустими - неподведомствени са на съдилищата и противоречат на изискванията за процесуална икономия (всеки факт, ре­левантен за гражданско правоотношение, може да бъде проверен и ус­тановен по повод на делото относно това правоотношение), напр. иск за размера на трудовото възнаграждение, иск за датата на предварителен договор.
Когато обаче фактът е релевантен за гражданско правоотношение, съдът е длъжен чрез тълкуване на исковата молба и чрез разяснителни въпроси до ищеца да про­вери дали той цели да установи само факта, или пък цели чрез него да установи пра­воотношението, което този факт поражда (затова е допустим иск за установяване, че са из­вършени подобрения в определен размер, защото се касае всъщност за установяване на вземане, произтичащо от подобренията).
    5. Предявяване на УИ.
        5.1. Предявяването на УИ е без­срочно. Не може отнапред да се определи кога ще възникне интерес от установяването - може да възникне и относно отдавна погасени правоотношения, обуславящи обаче настоящи правоотношения. Затова УИ трябва да бъде открит и достъпен без ограничение във времето.
        5.2. Зако­нът обаче може да предвиди за някои УИ нарочни срокове - установителните искове за дирене и оспорване на бащинство или на припознаване, иск за установяване на трудова злополука.
Макар и да не се погасява сам по давност, УИ може да прекъсне погасителната давност относно материалното право, за което е предя­вен - по-енергична форма за съдебно упражня­ване на правото, отколкото възражението, а то е достатъчно, за да се прекъсне давността.

21. Осъдителен иск
Ж.Сталев

    1. Осъдителен иск.
        1.1. С осъдителния иск (ОИ) ищецът иска от съда:
            1) Да установи със СПН, че в полза на ищеца срещу ответника същест­вува неудовлетворено гражданско притезание.
            2) Да допусне принуди­телно удовлетворяване на притезанието срещу ответника. Допускането на принудително удовлетворя­ване срещу ответника намира израз в неговото осъждане. Затова ОИ включва винаги искане да се осъди ответникът.
        1.2. Защитата, която се търси с ОИ, включва в себе си защитата, която се търси с установителния иск, но не се изчерпва с нея. Решението по ОИ се ползва не само със СПН, но и с изпълнителна сила.
            1) С изпълнителна сила се ползва обаче само реше­нието, с което ОИ се уважава - установява наличността на неудов­летворено притезание и допуска принудителното му удовлетворяване.
            2) Решението, с което ОИ се отхвърля, отрича наличността на такова при­тезание и затова се ползва само със СПН, която бра­ни ответника срещу неоснователната претенция на ищеца.
    Понеже се ползва с изпълнителна сила, осъдителното решение е изпълнително основание. От тази гледна точка бихме могли да определим ОИ като искане да се издаде в полза на ищеца срещу ответника изпълнително основание, удостоверяващо  нуждаещо  се от удовлетворяване притезание със СПН. Затова някои процесуалисти определят ОИ като „изпълнителен иск" или „иск за изпълнение".
        1.3. Функцията на ОИ е да открие пред ищеца вратите на принудител­ното изпълнение.
    От същността и функцията на ОИ се определят него­вият предмет, както и кои са надлежни страни по него.
    2. Предмет на ОИ. Предмет на ОИ по правило е:
        1) Претендирано от ищеца изис­куемо притезание за определена престация от страна на ответника; или
        2) Претендирана от ищеца отговорност на ответника със своя вещ за чужд дълг (чл. 149, ал. 2 ЗЗД).
    Само тези права могат да бъдат предмет на ОИ, защото само те могат да бъдат предмет на търсеното при­нудително изпълнение.
    Предметът на ОИ е в сравнение с предмета на установителния иск много по-ограничен, но ОИ се използва много по-често, защото случаите на нужда от него възникват много по-често и нуждата от защита чрез ОИ е по-остра. Осъдителни са: искът за цената на продадена вещ, за наема на жилище, за трудово възнаграждение, за издръжка, ревандикационният, владелческият иск и др.
        2.1. Изискуемо притезание - определя се от гражданското право.
            1) ОИ относно неизискуемо притезание е преждевременно предявен. Той не е недопустим, а е неоснователен. Този, който няма право да иска доброволно изпълнение, очевидно няма право да ис­ка принудително изпълнение, а към него е насочен ОИ.
            2) Ако изискуемостта на притезанието настъпи в течение на исковия процес и притезанието остане неудовлетворено, ОИ трябва да бъде уважен - съдът е длъжен да вземе предвид и тези факти, които са настъпили след предявяване на иска, щом като те са от значение за спорното право (чл. 188, ал. 3).
            3) Отхвърлянето не е пречка да се предяви нов ОИ, след като изискуемостта настъпи. Налице ще бъде нов факт, така че отвод за пресъдено нещо не може да бъде предявен (чл. 255).
        2.2. В някои случаи законът допуска да се предявява и уважава ОИ, макар че притезанието още не е станало изискуемо.
            1) ОИ за повтарящи се за­дължения, макар и тяхната изискуемост да настъпва след постановява­не на осъдителното решение (чл. 97, ал. 2). Интересът от такъв ОИ е в опасе­нието, че длъжникът може да бъде неизправен относно всяко следващо плащане, така че да наложи да се водят редица последователни ОИ.
                а. Първото плащане обаче трябва да е станало изискуемо.
                б. Изискуемостта на следващите плащания трябва да зависи само от настъпването на срока, но не и от предварителното или едновременното изпълнение на насрещна престация от страна на ищеца. ОИ по чл. 97, ал. 2 е възможен при задължения: за издръжка; за прехрана срещу вече прехвърлен имот; за застрахователни премии (чл. 387, ал. 4 ТЗ). Не може обаче да бъде уважен ОИ за още неизискуемо трудо­во възнаграждение по трудов договор.
            2) ОИ да се изоста­вят занапред такива действия, с които ответникът нарушава правото на ищеца (подвид на иска по чл. 97, ал. 2) - напр. да се осъди ответникът да не преминава през имота на ищеца; да не употребява неговото име (чл. 266). Решението по такъв ОИ ще бъде изпълнено по реда на чл. 422.
            3) ОИ за едновременно изпълнение на насрещните престации (чл. 90, ал. 1 ЗЗД) - при едновременност на престациите никоя от двете страни по двустранен договор не може да иска изпълнение, докато сама не изпълни, и този иск е предвиден, за да не се стигне до необходимостта ищецът да изпълни своето задължение дълго време преди ответникът да изпълни. Осъждането ще е под условието, че ищецът изпълни своето задължение (чл. 243). По същия начин следва да се постъпи, когато ответникът предявява срещу иска за връща­не на вещта право на задържане.
            4) ОИ относно неизискуемо притезание, което даже още не е възникнало - когато ОИ се съединява с друг иск, чието уважаване ще породи и ще направи изискуемо притезанието, предмет на ОИ (иск за унищожаване или разваляне на договор и с него се съединява ОИ за връщане на даденото от ищеца; иск по чл. 19, ал. З ЗЗД и с него се съединява иск за осъждане на ответника да предаде владението на имота; чл, 414, ал. 2: ревандикира се движима вещ, като се търси нейната равностойност, ако в деня на принудителното изпълнение не бъде намерена или бъде унищожена). Такъв е и обратният иск . Достатъчно е вероятното възникване на право, за да стане допустима защитата (не винаги ОИ предпоставя нарушено право).
    3. Интерес. Процесуална легитимация.
        3.1. Интересът от ОИ е предпоставка за неговата допустимост, така че липсата му налага да се прекрати делото.
            1) Интересът от ОИ е налице, когато ищецът твърди, че притежава изискуемо притезание срещу ответника, което последният не удовлетво­рява. Истинността на това твърдение не може да се проверява по повод на отвод на ответника за липса на интерес. Дали вземането съществува и дали е изискуемо, е въпрос не на допустимост, а на основателност на иска (ще се отговори с решението). Интересът е налице и във всички случаи, когато законът допуска ОИ относно неизискуемо притезание.
                а. Интересът от ОИ ще е налице, ако ответникът нарушава правото на ищеца, макар и да не оспорва неговото съществуване (длъжникът не оспорва дълга, но не плаща).
                б. Ако кредиторът вече разполага с право на принудително изпълнение, защото притезанието му е удостоверено с несъдебно изпълнително основание, ще е налице интерес, ако длъжникът оспорва задължението. Несъдебното изпълнително основание не се ползва със СПН. Нея кредиторът ще получи чрез ОИ. Ако длъжникът не оспорва задължението, липсва интерес от ОИ. Според трайната практика на ВДА и ТР 59-74-ОСГК щом кредиторът разполага с несъдебно изпълнително основание, той няма право на ОИ - спорът, дали притезанието съществува, ще се реши по повод защитата на длъжника срещу принудителното изпълнение.
            2) Ще липсва интерес от ОИ, когато с него се търси осъждане за такива притезания,за осъщестяването на които не е допустимо принудително изпълнение (естествени задължения, задължения да се престира работна сила, да се плати застрахователна премия - чл. 387, ал. 2-3, но не и ал. 4 ТЗ).
        3.2. Легитимирани лица.
            1) Легитимиран да предяви ОИ е по правило само носителят на неудовлетвореното притезание - според чл. 97, ал. 1 всеки може да предяви иск, за да възстанови правото си, когато е нарушено. И процесуалният субституент може да предяви ОИ, но ще ис­ка осъждане не в своя полза, а в полза на носителя на притезанието.
            2) Надлежен ответник по ОИ е само това лице, срещу което се търси принудително изпълнение (чието осъждане се иска). Това е лицето, за което се твърди, че е длъжник или че отговаря със своя вещ за чужд дълг. Неговите права са заплашени от търсеното принудително изпълнение и затова то е легитимирано да ги брани, оспорвайки ОИ.
Твърде ограничената легитимация по ОИ в сравнение с легитимацията по установителни искове е пряка последица от целения ефект: пра­во на принудително изпълнение в полза на ищеца срещу ответника. Затова по­начало само този, който материалноправно е овластен да получи престацията и който е материалноправно задължен да я даде (съобразно с твърденията на ищеца), са надлежни страни по ОИ.

22. Конститутивен иск
Ж.Сталев

    1. Конститутивен иск.
        1.1. Потестативни права. В редица случаи един от субектите на гражданско правоотношение може да предизвика с едностранно свое изявление промяна в правната сфера на другия субект на правоотношението, която е независима от неговата воля. Едностранното изявление може даде повод за спор дали това право е съществувало и дали е надлежно упражнено (напр. дали предприятието е имало право да уволни работника) - създава несигур­ност дали целената правна промяна е настъпила. Затова за правоотно­шения, които е желателно да бъдат стабилни или които са от значение за правата на трети лица, се предпочита да се подложи потестативното право на предварителна съдебна проверка, като целената с него правна промяна се допуска само ако се окаже, че то съществува. Тогава тя може да претендира стабилност и безспорност. Това са потестативни права, които могат да се упражнят само съдебно (чл. 19, ал. З, 87, ал. З, 227, ал. З ЗЗД; чл. 70, 72, 95, 154, ал. 1, т. 5, 252, т. 4 и 5 ТЗ; чл. 40 ЗК; чл. 64, 97, 99 и 105 СК и т. н.). В сравнение с потестативните права, които се осъществяват чрез извънсъдебно изявление, те са с по-малък интензитет - целената правна промяна е опосредена от съдебна проверка.
        1.2. Конститутивен иск. Искът, с който се предявява потестативно право, което може да се упражни само чрез съд, като се иска от съда да го потвърди със СПН и да постанови следващата от него промяна на гражданските правоотношения между спорещите страни, се на­рича конститутивен иск (КИ).
            1) Защитата, която се търси с него, включва в себе си защитата, която се търси с установителния иск: разрешаване на спора относно потеста­тивното право със СПН.
            2) С КИ се търси нещо повече: да се предизвика промяна в гражданските правоот­ношения между страните по делото. В този конститутивен ефект (създа­ване на ново правно положение) се състои специфичното на КИ и на конститутивното решение - на преден план излиза тър­сената правна промяна, като съдебното установяване на правото тя да се предизвика се явява като условие, мълчаливо включено в искането да се създаде новото правно положение. Същевременно обаче именно разрешаването на спора относно потестативното право със СПН придава на съдебната намеса при КИ качеството на правосъдие - спорното потестативно право се защитава, ка­то се установява и осъществява.
    По правило двете страни могат да предизвикат правната промяна по взаимно съг­ласие (изключение: иск по чл. 97 СК), така че КИ става необходим, ко­гато в противоречие с действителното правно положение другата стра­на не дава съгласието си за дължимата правна промяна (напр. да се сключи окончателният договор по чл. 19 ЗЗД).
        1.3. Търсената с КИ защита е много по-пълна, отколкото защитата, търсена с осъдителния иск - осъдителното решение открива само възможност за прину­дително изпълнение, а не доставя дължимото на правоимащия като конститутивното решение. След конститутивното решение правоимащият не се нуждае от друго защитно производство, по реда на което да осъществи потестативното си право. Понеже конститутивното решение удовлетворява потестативното право, едновременно с това то го погасява. От тази гледна точ­ка КИ е средство за принудително осъществяване на тия потестативни права, които се упражняват съдебно.
    Ако КИ бъде отхвърлен, делото ще завърши с установително реше­ние, отричащо потестативното право със сила на пресъдено нещо.
Същността и функцията на КИ предопределят: предмета, инте­реса и легитимацията при КИ.
    2. Предмет на КИ.
        2.1. Предмет на КИ могат да бъдат само потестативни права, и то такива, които могат да се упражняват само съдебно. Тези права предпоставят нарочно (изрично или мълчаливо) овластяване от закона. Затова прилож­ното поле на КИ е най-ограничено. Съдът обаче не може да прекратява дело­то по КИ под предлог, че законът не предвижда потестативно право от рода на това, което ищецът предявява - спорът може да се състои именно в това, дали законът предвижда спорното потестатив­но право и на него съдът трябва да отговори със СПН.
            1) При т. нар. искове за реално изпълнение (иск на доставчика да бъде осъден купу­вачът да вдигне стоката и да я плати) няма потестативно право и затова те не са КИ - претендираното одобряване на стоката от купувача е всъщност преклудиране на непредявените или отхвърляне на неоснователните възражения на купувача за недостатъци на стоката, т. е. последица от СПН, с коя­то се установява правото на доставчика да получи цената.
            2) Исковете по чл. 26, ал. 2, чл. 28 и 29 СК са конститутивни; неприемливо е ста­новището, че искът по чл. 29 СК е осъдителен - взе­мането за част от стойността на вещите на ответника се създава със съдебното реше­ние, уважаващо иска.
        2.2. Не са предмет на КИ и на образувания по него процес нито право­отношенията, чиято промяна се търси, нито правните последици, в които се състои търсената промяна - в резултат на КИ със СПН се установява само съществуването или несъществуването на предявеното от ищеца потестативно право.
    3. Интерес. Процесуална легитимация.
        3.1. Интерес.
            1) Налице е интерес от КИ всякога, когато ищецът твърди, че в негова полза съществува по­тестативно право, подлежащо на съдебно осъществяване - ищецът не разполага с друг път, за да постигне дължимата правна промяна.
            2) Липсва интерес от КИ, когато целената с него промяна 1) е настъпила по силата на други факти (чл. 94, т. 1 СК) или 2) мо­же да бъде постигната чрез извънсъдебно изявление на ищеца (разваляне по чл. 87, ал. 1 ЗЗД).
        3.2. Надлежни страни по КИ са лицето, което претендира, че е носител на потестативното право, и лицето, в чиято правна сфера ищецът цели да предизвика правна промяна (легитимирано да се брани срещу нея, ако счита, че за него е неизгодна). Когато потестативното право не е строго лично, то може да бъде предявено съдебно и от процесуален субституент (чл. 134 ЗЗД).
    4. КИ трябва да бъдат отграничавани от други случаи на конститутивна намеса на правораздавателни органи в гражданските отношения.
        4.1. Конститутивните охранителни актове. Те (назначаване на представител - чл. 16; разрешаване на сделки от името на непълнолетен - чл. 73, ал. 2 СК) създават изгодна за молителя прав­на промяна, без да посягат върху правната сфера на друго лице. Той не е акт на правораздаване, а на безспорна администрация на гражданските отношения.
        4.2. При спорове на кого от съпрузите да се предостави семейното жилище (чл. 107 СК); какви мерки да се вземат в интерес на децата (чл. 72, 76, 77, ал. 1, 106 СК). Правната промяна, коя­то при тези спорове се постановява, е акт на спорна администрация на гражданските отношения - нито една от страните няма право да иска спрямо другата определена уредба на бъдещите им отношения, докато търсената с КИ промяна е дължима. Съдът не разполага с оперативна самостоятелност, когато я постановя­ва - установи ли потестативно право, той е ддъжен. да. постанови промяната на правоотношенията между спорещите съобразно него (то предопределя границите на властта на съда - съдът може да отмени незаконната заповед за уволнение, но не може да я измени). Такава предопределеност липсва при актовете на администрация на гражданските отношения - съдържанието им се определя по съображения за целесъ­образност съобразно с целта на акта.
    5. Има схващане, което отрича обособяването на КИ в самостоятелна категория искове и ги причислява към установителните или осъ­дителните искове, тъй като защитата е дължима и предопределена. Според това схващане съдебното решение не може да бъде юриди­чески факт, създаващ, изменящ или погасяващ граждански правоотношения. Правната промяна при КИ настъпва не въз основа на съдебното решение, а въз основа на приз­натото с него потестативно право.
        1) Вярно е, че ако потестативното право не съществува, влязлото в сила конститутивно решение ще бъде порочно и ще бъде отменено чрез извънредните средства за отмяна. Но докато отмяната не бъде постигната, конститутивното решение предизвиква правната про­мяна и я поддържа в сила.
        2) От друга страна, само въз основа на потестативното право, когато то подлежи на съдебно упражнение, правната промяна не може да бъде постигната. Тя трябва да бъде съдебно постановена, за да настъпи.
    Непосредственият източник на правната промяна е конститутивно решение. Потестативното право обуславя правната промяна са­мо косвено - посредством конститутивното решение. Само от тази гледна точка е оправ­дано да се заключи, че потестативното право заедно с конститутивното решение обра­зуват опората на постановената от съда правна промяна. Безсъмнената обусловеност на правната промяна от конститутивното решение налага да се обособи КИ като самостоятелен способ за защита. При КИ тясната връзка между материално право и процес особено ярко про­личава - КИ и процес са единствената форма за живот на тия потестативни пра­ва, при които правната промяна може да бъде постигната само с акт на правораздава-телния орган, а не и с договор между страните (чл. 97 СК).