Право

1. Понятие за международен спор ( = международноправен спор)
Международен спор е разминаващите се претенции на 2 субекта на международното право по един и същ предмет, който може да бъде право или факт и този предмет, регулиран е от нормите на международното право.
Страните и участниците в спора са субекти на международното право.
Предмета на спора се регулира от международното право.
Делото „Мавроматис” – в него съдебният орган решава делото, но не дава дефиниция за спор. Поражда се въпроса „какви спорове съществуват?”. Прието е, че са 2 вида – правни и политически спорове в международното право. Между държавите споровете имат политически характер, всеки спор в международното право има политически елемент, защото страните са държавите и международните организации, а те се ръководят от целите на външната си политика.
Деленето на споровете на политически и правни е изкуствено, защото всички спорове са и политически, и правни.
Проблемът опира до арбитража или съда, който ще реши спора (трябва да е само в рамките на правните); Съвещателното мнение е илюстрация за това, кое е политически и кое е правен спор и кой да го реши – арбитраж или съд. Възприело се е, че в международното правораздаване има 4 вида спорове:
1)Спорове относно тълкуване и прилагане на международен договор;
2)Спорове относно всякакъв друг въпрос от международното право (извън тълкуване или прилагане);
3)Спорове относно това дали е извършено международно правонарушение;
4)Спорове относно характера и размера на правонарушението при извършено международно правонарушение (4 е последица на 3)
Те са формулирани в чл.36, ал.2 от Статута на международния съд

2. Понятие за международно правораздаване
От създаването на ООН се е утвърдил принципа за мирното решаване на международни спорове, записан в Устава на ООН. Този принцип изисква:
1)Държавите да решават всички свои спорове с мирни средства;
2)Изисква споровете да се решават само с мирни средства;
3)Позволява на държавите да избират сами мирните средства;
4)Ако едно мирно средство не даде резултат, държавите могат да потърсят друго, но пак мирно средство за разрешаване на спора.
УООН формулира в чл.33, т.1 мирните средства:
Непосредствени договори;
Посредничество;
Помирение;
Анкетни комисии;
Решаване на споровете в рамките на регионални международни организации;
Арбитраж;
Международно правосъдие.
Изброяването не е изчерпателно, защото е казано „и други подходящи средства”. Например друго мирно средство е „добри услуги” – не е посочено, но се използва. Тези средства са изработени в продължение на векове в практиката между държавите, те не са измислени от УООН, преди него са. Арбитражът и правосъдието са единствените мирни средства, подходящи за решаване на правни спорове, защото имат 4 характеристики:
1)Чрез арбитража или съда споровете се решават не от самите спорещи страни, а от арбитри или съдии;
2)Споровете се решават чрез окончателно и задължително за страните решение;
3)И арбитража, и съда решават по принцип правни спорове;
4)И арбитража, и съда решават споровете, отнесени до тях по принцип чрез прилагане на правни норми.
(не се чете 1 ред) Нито Арбитража, нито Съда могат да се отклоняват от предмета на спора и от правната норма, която ще разреши спора. Задължение на Арбитража и на Съда е да определят кому принадлежи спорното право. Те търсят действителната правна ситуация такава, каквато е представена пред тях. (това липсваше, но не съм сигурен дали това е реалното липсващо, което търсим)
... единствените мирни начини за решаване на спорове, при които се решава кому принадлежи спорното право. Затова именно арбитража и съда са правораздавателни средства – единствените в международното правораздаване, защото само те отговарят на 4те характеристики, т.е. те са понятието за международно правораздаване.

3. Международен арбитраж – понятие и история
Това е организирано въз основа на споразумение, сключено между страните, по един международен спор, решаване на този спор от един или няколко арбитри със задължително и окончателно решение. Международният арбитраж носи всички характеристики на международното правораздаване, но има една особеност – за него винаги трябва да има арбитражно споразумение, което да урежда начина, по който ще се проведе арбитража.
Арбитражът има много дълга история. Възниква още с възникването на първите държави. Още те са търсели начини за решаване на спорове, но тогава все още е нямало правна форма на арбитраж.
По времето на Римската държава, арбитражът се е прилагал не спрямо Рим, а спрямо зависими от него народи.
При арбитража страните са равнопоставени, когато има йерархическа зависимост – арбитражът е неприложим.  Римската държава никога не е била страна по арбитражен спор. Напр. Египет (при Клеопатра) – бил е зависим от Рим; Юдея (евреите) – имали са относителна независимост – цар; арбитри са били представителите на държавната власт на Рим.
През Средновековието, поради феодалната раздробеност, се е развил арбитражът. За арбитри много често са канени най-висши светски и духовни (прим. Папата) феодали – императори, крале и т.н. прим. Папа Александър VI – арбитража между Испания и Португалия,  първите и най-големи колониални държави, спорят за разпределението на колониите и поканват папа Александър VI за арбитър, който решил спора в полза на Испания като взел един глобус и прекарал мислена линия от север към юг.

4. Арбитражно споразумение
Споразумението за арбитраж е договор, който се нарича традиционно арбитражно споразумение. Този договор се сключва между спорещите страни с цел да уреди организацията и провеждането на арбитражното решаване на спора. Има един минимум от въпроси, които трябва да се уредят в арбитражното споразумение, защото без тях няма да има арбитраж:
1)Начин за формиране на арбитражния съд;
2)Предмет на спора, който става предмет на арбитражното дело;
3)Арбитражна процедура, т.е. правила, по които ще се разглежда делото, напр. ще има ли писмена, устна фаза и т.н.;
4)Начин на гласуване за приемане на арбитражно решение;
5)Приложимо право;
6)Клауза, предвиждаща, че спорещите страни са длъжни да изпълнят арбитражното решение. (Задължаваща клауза)
Арбитражното споразумение може да се състои от много или малко на брой разпоредби и може да се изготви в различни форми. Установени са 4 форми;
1)Арбитражното споразумение е в основния текст на договора;
2)Арбитражното споразумение е съчетание между норми в основния текст на договора и в приложения към договора (приложенията са самостоятелни договори)
3)Когато има договор, но арбитражът е уреден с факултативен протокол към този договор – факултативният протокол е винаги самостоятелен договор, който обслужва друг договор – основния (обикновено по конфликтен въпрос, който се изважда от основния договор и се урежда с факултативен протокол. Понеже не винаги държавите се споразумяват за арбитраж, понякога се урежда с факултативен протокол).
4)Когато арбитражното споразумение представлява самостоятелен договор за арбитраж и нищо друго – споразумението не се интересува от предмета на спора. Когато възникне спор между държавите, тогава той се решава по този договор. Например Хагските конвенции са от този тип.

5. Арбитражно производство
То изисква преди всичко формиране на арбитражен съд. Арбитражният съд може да бъде едноличен арбитър или арбитражен състав (няколко арбитри). Когато е едноличен арбитър, държавите трябва да определят кой да е той. Има няколко предпоставки за определяне на арбитражен състав:
1)Арбитражният състав винаги се състои от нечетен брой арбитри; при арбитражният състав двете спорещи страни имат право на равен брой арбитри (квота);
2)Всяка страна по спора има право в своята квота да посочи определен брой арбитри – нейни граждани и е длъжна да посочи определен брой арбитри – граждани на неутрална държава. Арбитрите избират председател на арбитражния съд, но той е извън определените от страните арбитри. Така броят им става нечетен. Председателят задължително трябва да е гражданин на неутрална държава.
В случай, че арбитрите не успеят да се споразумеят за председател, всяка от страните по спора може да се обърне или към Генералния секретар на ООН или към Председателя на Международния съд на ООН за определяне на председателя на арбитражния състав. За арбитражния състав няма правна уредба, това е на практика.
Арбитражната процедура се изработва от страните и се записва в арбитражното споразумение, това е правилото. Но много често държавите делегират това право на арбитрите. В този случай в арбитражното споразумение се посочва, че арбитражната процедура се предоставя за изработване на самите арбитри.
Друг важен въпрос е гласуването. При равенство на гласовете (четен брой арбитри) на председателя  на арбитражния състав се дава правото на решаващ глас, т.е. неговият глас се брои за два.
Възможността за обжалване на арбитражното решение – по принцип не се обжалва, защото няма йерархия на арбитражните органи, но по искане на държавите може да се предвиди и обжалване. Но  то става като се формира нов арбитраж и той отново гледа същото дело по същата процедура.

6. Видове арбитраж – задължителен и факултативен
Арбитражът се разделя на видове в зависимост от критериите. Традиционното деление е на задължителен и факултативен или на арбитраж ad hoc и институционален.
На задължителен и факултативен се дели по критерия характер и юрисдикция на арбитражния съд:
1)Факултативен арбитраж е когато след възникване на спора държавите сключат арбитражно споразумение, в което се посочва, че искат арбитраж. Това е най-стария арбитраж.
2)Задължителният арбитраж е продукт на съвременното. При сключване на договор държавите предварително и по принцип преди още да е възникнал спор, предвиждат, че ако възникне и когато възникне спор по този договор, те задължително ще го предадат на арбитраж. Избора на арбитража става преди спора. Задължителният арбитраж има това преимущество, че когато възникне спора държавите са обвързани да отидат на арбитраж.

7. Видове арбитраж – институционален (постоянен) и ad hoc
Критерият тук е качеството на лицата, които решават спора, на арбитри:
1)Ad hoc (инцидентен) – при него арбитрите получават качеството на арбитри, едва когато станат арбитри по конкретен спор, а при прекратяването на спора те губят това си качество;
2)Институционален – арбитрите имат качеството на арбитри преди да станат арбитри по даден спор и запазват това си качество и след решаването на конкретното дело. Тук няма орган, няма институция. Когато се сключва многостранен универсален договор (участват държави без значение от географското им местоположение) държавите посочват определен от самия договор брой лица, които да служат като арбитри, ако възникне спор по този договор. Тези предложения се изпращат до Генералния секретар на ООН, който ги събира в общ списък и ролята му е, че ако възникне спор по договора, спорещите са длъжни да изберат арбитри от този списък, т.е. няма орган, няма институция, а има само един списък. Лицата от списъка имат качеството арбитри изобщо. Този списък най-често е нарича „списък от арбитри”, но има договори, в които се нарича „списък от помирители”. Първата възможност за решаване на спора е помирението. Ако то не успее (в определен срок) като следваща алтернативна възможност е арбитража, а на последно място се използва и Международния съд на ООН (когато има неуспех и с арбитража). Т.е. когато имаме списък от помирители – първото качество на тези лица е помирители, а ако помирението не успее, те придобиват качеството арбитри.

8. Постоянен арбитражен съд в Хага
Създаден е 1900г., седалище – Хага (заради двете конференции). За нуждите му е била изградена специална сграда от фондация „Карнели”. В тази сграда по-късно са разположени и други съдилища и Хага се е утвърдила като столица на международното правосъдие. Постоянният арбитражен съд има 3 елемента:
1)Административен съвет – това е ръководен орган на постоянния арбитражен съд. Административният съвет се състои от Министъра на външните работи на Холандия и посланиците в Хага на държавите, подписали двете Хагски конвенции за арбитраж. Външният министър на Холандия е председател на Административния съвет;
2)Международно бюро – това е самият административен орган на арбитражния съд – това са служителите, начело с Генералния секретар;
3)Национални арбитражни групи – всяка държава, която е страна поне по една от Хагските конвенции определя по четирима души, свои граждани, които да играят ролята на арбитри при отнесен до Постоянния арбитражен съд спор. Тези четирима души образуват националната арбитражна група в постоянния арбитражен съд. Всички тези арбитри се вписват в общ списък и от там се избират арбитри по дадено дело. Страните по делото са длъжни да изберат арбитри от този списък.
Когато Постоянният арбитражен съд решава дело се формира арбитражен състав от 5ма души, при което всяка страна по спора посочва по 2ма арбитри, от които може 1 да е неин гражданин, а другият задължително да е гражданин на неутрална държава. От своя страна тези 4ма арбитри избират суперарбитър – той е 5тия арбитър, гражданин на неутрална държава. Когато арбитрите не успеят да се споразумеят за суперарбитър, 2те държави се споразумяват за една 3та държава, която да избере суперарбитър. Ако 2те държави не успеят да се споразумеят за 3та държава – посочват по една 3та държава и така определените 2 държави се споразумяват за суперарбитър. Целта е да се избегне конфликта.
Друго улеснение (освен формирането на състава) е арбитражната процедура, но тя има субсидиарен характер, т.е. на страните по спора е оставено правото да изработят конкретна арбитражна процедура по конкретен спор, но ако не го направят се прилага определената арбитражна процедура.
Постоянният арбитражен съд е един първообраз на институционалния арбитраж – идеята за списък от арбитри. Първото му дело, 1902г., между САЩ и Мексико. Между Първата и Втората Световна война е имало 8 дела, а след Втората – само едно дело, но той продължава да съществува. Появява се вече Международния съд на ООН.
Арбитрите в националните арбитражни групи имат 2 функции:
Да решават спорове, отнесени до Постоянния арбитражен съд;
Националните арбитражни групи издигат кандидатурите за съдии на Международния съд на ООН.

9. Международно правосъдие – понятие, история, съпоставяне с международния арбитраж
Това е такъв начин за мирно решаване на спорове, при който спорът се решава от постоянно съществуващ и постоянно действащ орган, най-често наричан съд, като спорът се решава окончателно и със задължително за страните решение. Тук се появява институция – постоянно действащ орган.
История на международното правосъдие – възниква след Първата Световна война, създава се Общество на народите с надеждата да предотврати бъдещи войни. Американският сенат отказва да ратифицира мирните договори и САЩ не стават член на ОН.
В Устава на ОН е записано, че тази организация трябва да създаде международен съд. Затова след създаването на организацията се формира Комитет от юристи, натоварен със задачата да изработи Учредителен акт на бъдещия международен съдебен орган. Декември, 1920г. този комитет от юристи представя проект пред ОН, който го одобрява. Сп. проекта съдът се е наричал „Постоянен съд за международно правосъдие”, а учредителният акт на този съд се е казвал „Статут на ПСМП”. Първото дело е разгледано 1922г. Постоянният съд за международно правосъдие има следните характеристики:
1)Не е орган на Обществото на народите – резултатът е, че всички държави в света могат свободно да се обръщат към този съд;
2)Съдиите в съда са се избирали едновременно и паралелно от 2 органа на ОН – Събрание (пленарният орган) и Съвет (изпълнителен орган на организацията, работел е между сесиите на пленарния орган);
Няма го 9-ти въпрос (??? Не се чете 1 ред)... изработването на правилник за организацията и дейността на съда, приет 1922г., променян е  многократно и 19?? е бил приет нов правилник. Така започва традицията да се изработват правилници.
Постоянният съд за международно правораздаване е гледал много дела. Отначало в него е нямало американски съдия, но 1927г. започват да избират и американски съдия в международния съд, въпреки че САЩ не са в ОН. Това е прецедент – организацията да избира член на държава, която не е член в ОН.
Постоянният съд реално е просъществувал до Втората Световна война, защото седалището на съда е разположено в Хага (заради Хагските мирни конференции), защото и арбитражът е бил в Хага, а с войната е окупирана Холандия от Германия и съдът не може да работи. Едно от последните дела пред този съд е било Белгия срещу България, но България отказва да участва. С избухването на войната делото се прекратява.
След Втората Световна война се създава нова организация – ООН, поради неефикасността на ОН да предотврати войната. Държавите, убедени, че ще закрият ОН, но са били доволни от постоянния съд, защото той е развил изключително съдебната дейност, с която удовлетворявал държавите. Въпросът бил дали да се запази този съд. Решението е нова организация – нов съд. В ООН е сформиран Комитет от юристи със задача да създаде нов съд, той изработва проект и го представя на ООН. Предложението за име на този съд е било „Международен съд”. Учредителният акт на този съд пак е било предложено да се казва „статут”, който почти изцяло се повтаря със статута на стария, което казва, че:
1)Макар да не са го записали изрично, реално са създали една приемственост между стария и новия съд;
2)Самият международен съд се основава и опира на стария и като правна уредба, и като дейност.
Международният съд е орган на ООН, статутът му е част от Устава на ООН. При него се запазва схемата на избор на съдии – да бъдат избирани едновременно и паралелно... Няма го 9-ти въпрос (???не се чете 1 ред)
Първият избор на съдии е на 06.фев.1946г. и оттогава започват да текат мандатите на съдиите (така е и в сегашния съд). На 18.апр.1946г. се провежда тържествено заседание на съда, на което се открива самия съд и се закрива Постоянния съд за международно правосъдие. На същото заседание се закрива и Обществото на народите. След избирането на съдиите в Международния съд те приемат правилник за организацията и дейността му. Приет е 1946г., а 1978г. е приет нов правилник, който е в сила и сега. Първото дело на Международния съд е през 1947г. и е изключително важно, защото обогатява цялото международно право. Нарича се „дело за инцидента в пролива Корфу” – между о.Корфу и Албанския бряг. В този пролив 2 големи британски военни кораба попадат на мини и се взривяват – много загинали и щети. Оказва се, че са немски мини. Великобритания завежда дело срещу Албания, защото инцидента е станал в албански води. Албания се противопоставя с аргумента, че е омаломощена от войната и не е могла да контролира своите води. Има теза, че мините са разположени от Югославия. Международният съд осъжда Албания 2 пъти Няма го 9-ти въпрос ???. Съдът констатира, че държава не може да се освободи от отговорност, поради това, че не може да контролира територията си. Всяка държава е в състояние да направи така, че да контролира територията си.
1959г. се създава още един съдебен орган – Европейският съд за правата на човека, регионален орган със специална компетентност, обхваща само държавите по Европейската конвенция за гражданските и политическите права на човека, защото е създаден с нея.
1969г. се създава Междуамерикански съд за правата на човека с Американската конвенция за правата на човека, и той е регионален орган със специална компетентност – пак граждански и политически права.
1996г. се създава Международен трибунал по морско право – единственият, който не се нарича съд, а трибунал. Седалището му е в Хамбург (град на Балтийско море – в миналото е имал важно историческо значение). Международният трибунал е създаден с Комитета на ООН по морско право от 1982г., но съда се създава 1996г., защото чак тогава конвенцията влиза в сила. Трибуналът е универсален орган със специална компетентност, защото се произнася само по морски спорове и то толкова до колкото възникват в рамките на тази конвенция.
1998г. се приема Римски статут на Международния наказателен съд, той е международен договор, който е учредителен акт на съд. Този съд е със седалище в Хага. Засега е последно възникналият международен съдебен орган. Той е универсален орган със специална компетентност. Универсален, защото всички държави в света могат да се обръщат към него, а специален, защото се произнася само по дела на международното хуманитарно право (престъпления против човека, агресия и т.н.). Международният наказателен съд съди физически лица. 1’ Няма значение гражданството на ФЛ и 2’ този съд създава представата, че държавите съдят ФЛ.
Единственият съдебен орган, който е едновременно универсален и с обща компетентност е Международният съд на ООН. Той е модел за международен съд изобщо – със своята организация и процедура.
Съпоставка с арбитража:
И двете са международни правораздавателни органи. Има 4 общи характеристики на арбитража и правосъдието:
И двете решават спора чрез някои 3ти;
Решаването на спора приключва със задължително и окончателно решение;
И при двете се решават правни спорове;
И арбитража, и правосъдието решават споровете чрез прилагане на правни норми;
Разлики:
При правосъдието има постоянно съществуващ и постоянно действащ правораздавателен орган, наричан съд, тук има институция;
При арбитража държавите определят арбитрите, които ще гледат съответният спор. Това е възможно и зависи от волята на държавите от арбитражното споразумение;
При правосъдието, съдиите в един съд, избрани в ... Няма го 9-ти въпрос (???не се чете 1 ред)
При арбитража рядко се случва един и същи човек да бъде арбитър – различните дела се разглеждат от различни арбитри, а когато делата се гледат от съд – съдиите са едни и същи;
Арбитражната процедура изцяло зависи от страните по спора, дори и когато арбитражната процедура е оставена на арбитрите да я разработват, това е пак, защото държавите са решили така. Съдебните процедура не зависи никога от държавите, винаги се разработва от самите съдии в съответния съд и ако 2 държави отнесат спора си към даден съд, те по никакъв начин не могат да влияят на съдебната процедура;
При правосъдието страните по спора са държави или поне едната от тях задължително е държава. Докато при арбитража страна по спора  може да бъде всеки субект на международното право, т.е. и международна организация може да бъде страна по спора;
Арбитражът има вековна история, докато международното правосъдие е сравнително младо.

10. Правно положение на Международния съд на ООН
Правното положение на Международния съд се проявява в 3 насоки:
1)Спрямо ООН – международният съд е орган на ООН, но той е главен орган. В ООН има 7 главни органа, които са записани в Устава на ООН и едният от тях е Международният съд. Международният съд е главният съдебен орган на ООН, дори и да има други органи – главният ще си остане Международният съд. Има и Административен трибунал на ООН, но неговите решения подлежат на контрол от Международния съд чрез съвещателно мнение.
2)Спрямо международните специализирани организации - Те са нормални международни организации, създадени от държави и са субекти на международното право. Те работят в конкретна сфера от международните отношение (например ЮНЕСКО (занимава се с наука, образование и култура), СЗО и т.н. Когато такава организация сключи споразумение с ООН, тя придобива статут на специализирана международна организация към ООН. Специализираните организации са 16 на брой.
a.Международният съд може да решава спорове между държави-членки на специализираните организации;
b.Международният съд може да иска информация от тези организации относно делата, които решава;
c.Международният съд може да дава съвещателно мнение на тези организации, т.е. организациите могат да искат съвещателно мнение от Международният съд. Организации, които не са специализирани към ООН нямат право да искат съвещателно мнение.
3)Спрямо държавите – държавите от гл.т. на решаването на споровете им от съда се делят на 3 категории:
a.Държави-членки на ООН – те без никакви ограничения могат да се обръщат към съда за разрешаване на техните спорове;
b.Държави, които не са членки на ООН, но са подписали Статута на съда. Въпросът за тази категория държави възниква още 1946г. по повод на Швейцария. Тя е държава, която притежава постоянен неутралитет след Наполеоновите войни, т.е. Швейцария нито може да  бъде нападана, нито да напада. С възникването на ООН, ако Швейцария влезе в ООН ще трябва да предостави войници за ООН – т.нар. „сини каски”, които да участват в мироопазващи операции на ООН и да употребяват въоръжена сила, което ще наруши постоянния й неутралитет, поради това тогава Швейцария не влиза в ООН. Преди няколко години, след провеждането на референдум, Швейцария влиза в ООН. Ако някоя държава иска да подпише само Статута на съда, трябва да отговаря на няколко условия, постановени от Общото събрание по препоръка на Съвета за сигурност. За пръв път това прави Швейцария. А условията са:
i.Такава държава да се задължи да изпълнява съдебните решения, защото задължителността е установена в УООН;
ii.Да прави вноски в бюджета на съда, който е част от бюджета на ООН, т.е. съдът се финансира от общия бюджет на ООН;
iii.Такава държава трябва да изпрати декларация на Генералния секретар на ОНН, с която приема условията. Когато декларацията е получена, тогава вече може да подпише Статута.
c.Държави, които нито са членки на ООН, нито са подписали Статута. Тук няма нито Устав, нито Статут, резултатът е, че не може да се обръща към съда и това е проблем. Поради това е измислен следният механизъм – когато такава държава иска неин спор да бъде разгледан от Международния съд, трябва да представи декларация, че приема условията, поставени й от Съвета за сигурност на ООН. Първото такова дело е с Албания (нито е член, нито е подписала Статута). Тя е приела условията с декларация за пръв път. След това винаги са поставяни едни и същи условия и за други държави. Декларацията се изпраща на Секретаря на Съда.

11. Съдебен състав на Международния съд
Това са съдиите. В съда има 15 съдии, които трябва да бъдат от различна националност, не могат да са от една и съща държава. Съдиите имат мандат от 9г., като той винаги започва на 6ти февруари. При избора на първите съдии се прави следното: чрез жребий, теглен от Генералния секретар на ООН, 1/3 от съдиите получават пълен мандат, друга 1/3 получават 6год. мандат, а последната 1/3 получават 3год. мандат. След първия избор всички съдии получават по пълен 9год. мандат. С това е постигнат целеният резултат – чрез застъпването на мандатите се гарантира, че новоизбраните съдии ще заварят опитни съдии, с чиято помощ ще навлязат по-лесно в дейността. Новите съдии да влязат при решаването на висящи дела, за да може те да не се спират. На практика няма случай, в който едно дело да приключи пред същия състав, пред който е започнало.
Един съдия може да бъде преизбиран неограничен брой пъти. На всеки 3год. се овакантяват по 5 съдийски места. Мандатът се прекратява предсрочно при:
1)Смърт;
2)Оставка;
3)Когато вече не отговаря на изискванията за съдия – никъде не е уточнено какво значи да не отговоря, а и няма случай, в който да е прекратен предсрочно мандат по тази причина. Това има санкционен характер. Когато съдия се освобождава по тази причина става с единодушие на останалите съдии. Това е гаранция, че съдията няма да бъде освободен поради междуличностни конфликти.
 В тези лекции до тук свършва въпроса. От 1946г. насам има подадени само 2 оставки.
Когато мандат бъде прекратен предсрочно се избира заместник на напусналия съдия. Заместникът няма собствен мандат, а довършва мандата на своя предшественик.
Издигането на кандидатурите на съдии става не само от държави, а от националните арбитражни групи на държави към Постоянния арбитражен съд. Съдията заема мястото на държавата, което й е отредено. Формално предложението за кандидатура пристига от името на националната арбитражна група на съответната държава, подписана само с подписите на нейните членове. Всички предложения се изпращат до Генералния секретар на ООН, който ги събира в списък и прилага биографиите на кандидатите. За едно съдийско място има неограничен брой кандидатури от различни държави, но една държава може да издигне максимално 4 кандидатури за съдии. Ако една държава направи максимален брой предложения, задължително половината от тях трябва да са чужди за нея граждани. Кандидатура може да се предлага и от държава, която няма национална арбитражна група в Постоянния арбитражен съд. Статута предвижда, че държава, която няма свои арбитри в ПАС за номинациите на съдии създава подобие на арбитражна група, т.е. взема 4ма души, които отговарят на изискванията за арбитри. Генералния секретар, след като събере всички предложения ги представя на Общото събрание и Съвета за сигурност на ООН. Съдиите се избират едновременно и паралелно от Общото събрание и Съвета за сигурност. За избран се смята този съдия, който е получил обикновено мнозинство и в двата органа. Съветът за сигурност има спецификата, че там има т.нар. постоянни членки – 5 държави, които имат особен статут, поради участието им във Втората Световна война – САЩ, Великобритания, Франция, Русия и Китай – трябва и петте да са на едно мнение, за да се вземе решение. Но принципа  на вето не важи при избора на съдия – той може да бъде избран и само с гласовете на непостоянните членки на Съвета за сигурност, стига да има обикновено мнозинство, защото това е процедурен въпрос. Избраният съдия встъпва в длъжност на 6ти февруари в годината, следваща годината на избора му. Изборът на съдии винаги се провежда по време на годишната сесия на Общото събрание на ООН (което има само една годишна сесия за разлика от Съвета за сигурност, който е постоянно действащ орган).
Избраният съдия напуска всякакви постове, които е заемал до момента, било в държавна администрация, било в държавна организация. Също така напуска ръководни постове на политически партии. Всичко това се прави за осигуряване независимостта на съдията. Освен това избрания съдия прекратява и всяка друга дейност, извършвана от него до момента, защото съдът е на пълен работен ден и съдията си има работно време и работно място. Съдиите живеят в седалището на съда – Хага. След като бъде избран, съдията няма право да участва в решаването на дело, в което е участвал преди това в друго качество. В такива случаи си прави самоотвод, а ако не го направи – председателят на съда има право да му направи отвод.

12. Критерии за кандидатурите на съдии в Международния съд
Критериите са два – обективни и субективни критерии.
Обективните критерии се отнасят за разпределението на съдийските места между държавите в света. Съдийските места се разпределят по два обективни критерия:
1)Справедливо географско разпределение на съдийските места;
2)В съда да са представени основните правни системи в света;
В съда трябва да са представени главните форми на цивилизациите според Статута. Този принцип е нормално да бъде използван, защото всички места в органите на ООН са подчинени на този принцип – за справедливо географско разпределение.
Принципа за основните правни системи е много логичен – нормално е да бъдат представени различни правни системи, защото този съд гледа спорове между държави с различни правни системи, затова трябва да има и съдии, които познават различните правни системи. Няма изчерпателно изброяване относно кои са всички правни системи в света, няма и единна класификация. У нас е континенталната правна система (или романо-германска), има още англо-саксонска, шериат, китайска, израелска и т.н.
Разпределението става по силата на едно джентълменско споразумение. Няма правна норма, която да казва как да се разпределят съдийските места. Това е неписано джентълменско споразумение, според което се разпределят по следния начин: в съда формално няма запазени места за постоянни членки, но реално винаги в съда се избират съдии от държава–постоянен член в Съвета за сигурност – 5 места. Разпределението по региони:
за Северна Америка – 1 за САЩ
за Западна Европа 4 места - 2 тях отиват за Англия и Франция; 2 за разпределение
за Източна Европа – 2 места, 1 от тях отива за Русия, 1 остава свободно за разпределение;
за Азия – 3 места, 1 за Китай и 2 за разпределение;
за Латинска Америка – 2 места, които понякога се разпределят по едно за централно-американска и за южно-американска държава;
за Африка – 2 места, 1 е за англоговоряща държава, 1 за френскоговоряща (реално единия африкански съдия е от бивша френска, а другия от бивша британска колония и се създава представа, че се закрепва колониалното разпределение). Работата е там, че ставайки самостоятелни държави, африканските държави са възприели правото на своята бивша владетелка, т.е. бившите британски колонии са възприели англо-саксонската, а бившите френски колонии – континенталната правна система. Следователно съдът като взема по 1 съдия от френско- и англоговоряща държава, той взема съдия, представител на различна колония.
15то място се отрежда за Арабските държави, при тях географският принцип е заменен с национален принцип, защото арабските държави са в различни региони в света и се обединяват по национален принцип. Те са народи с една религия, с един език, част от една арабска нация, която е разкъсана от колониите. Освен това арабските държави са от системата на мюсюлманското право.
Относно Австралия – някога е имало австралийски съдия – през 50те години, когато много държави не са съществували все още. Имало е и новозеландски съдия.
Сега от западноевропейския регион се избира и австралийски съдия
Субективни критерии:
1)Личностен – съдията да има висок морал;
2)Професионален – това са две алтернативни изисквания:
a.Съдията да отговаря на условията за заемане на най-висши съдийски длъжности в собствената си държава, такива, каквито са уредени от националното право или
b.Съдията да е юрист с призната компетентност в областта на международното право.
Чрез този критерий се цели в съда да влизат професионалисти, а при другия няма такова изискване.

13. Организация на Международния съд
Съдът има председател. Той е един от съдиите и се избира от самите съдии с обикновено мнозинство за 3год. мандат. Целта е изтичането на председателския мандат да съвпада с избора на съдии. Изборът на председател се прави след избора на съдии (новите 5), с цел и те да участват в избора. Смисълът е при избора на председател новите съдии също да се вземат предвид, защото може сред тях да има лице, което да е по-подходящо. Председателят представлява съда винаги, когато това е необходимо. Също така председателства заседанията на съда. По принцип съдът решава делата в пленарен състав. Председателят приподписва всички актове на съда. Ex officio той е председател на Отделението за бързо производство и председателства Редакционния комитет за изготвяне на проекта на съдебно решение.
Подпредседател – това е заместник на председателя, също е един от съдиите, избира се от останалите съдии с обикновено мнозинство за 3год. мандат по същите съображения. Той няма собствени функции – замества Председателя, когато е възпрепятстван и когато Председателят изрично му възложи някои от своите функции. Председателят и Подпредседателят са най-старши в съда. А между съдиите, влияние оказва стажа. Когато двама съдии са с един и същи стаж, по-старши от тях е по-възрастният.
В съда има Секретар, който е юрист, но не е съдия, а административен служител, ръководител на административния апарат в Съда. Секретарят се избира от съдиите, той има 7год. мандат, за да не може всеки нов председател да сменя Секретаря, т.е. да няма произвол при избирането на секретар. Секретарят приподписва съдебните решения и съвещателните мнения, заедно с Председателя.
В съда има и съдии ad hoc – това са съдии, които се назначават за конкретно дело. Възникнало е, поради това че по едно дело съдията може да е гражданин на държава, която е страна по това дело. Тогава другата страна, в името на равенство между страните, има право само за това дело да посочи свой съдия ad hoc, който е съдия само по това дело. Този съдия ad hoc трябва да отговаря на изискванията за съдия.
Сега обаче, в сегашния Международен съд всяка страна по делото, която няма свой съдия в Съда, може да назначи съдия ad hoc по своето дело. Това е остатък от арбитража. Това донякъде е излишно, защото всички съдии трябва да безпристрастни и обективни.
Единствено при изчисляване на кворума съдиите ad hoc не се вземат предвид. Кворумът е от 9 титулярни съдии.
Назначаването на съдия ad hoc не е задължение, а право на страната. Ако и двете страни назначат по 1 съдия ad hoc решаващият състав става 17 съдии (15 + 2).
В съда има отделения, те са 3 вида;
1)Отделение за бързо съдопроизводство – предназначението му е за бързо разглеждане на делата, няма значение предмета на делото. Това отделение е с обща компетентност, състои се от 5ма души. Председателят на отделението еx officio е самият Председател на съда. Това отделение разглежда дело, само когато и двете страни по делото поискат това. Принципът е, че всички дела се гледат от пленарния състав, а тук, когато и двете страни поискат това. То се създава всяка година, за да е на разположение на страните. За сега това отделение не е гледало нито едно дело.
2)Специализирани отделения – задачата им е да гледат делата в зависимост от предмета им. До 1994г. не е създавано такова отделение, едва през тази година е създадено Отделение по екологични дела. Специализираните отделения трябва да имат най-малко 3ма съдии. И тук важи правилото, че едно дело ще се предаде на специализиран отдел, само ако и двете страни поискат това. Засега също няма дело решено от специализирано отделение, дори и от екологичното.
3)Отделения ad hoc – създават се всеки път за конкретно дело, само тогава, когато и двете страни поискат това. До тук има 5 дела, решени от отделение ad hoc. При отделенията ad hoc съставът на отделението изцяло зависи от страните (в Статута е казано, че страните по делото могат сами да изразят желание за броя на съдиите, а в действителност самите страни избират и броя, и състава на отделението).
Трите вида отделения си приличат по това, че единствено по взаимно съгласие на двете страни делото може да се даде за разглеждане на Отделение. Разликата е в това, че Отделението за бързо съдопроизводство е с обща компетентност, а специализираните и ad hoc – със специална.

14, 15ти и 16ти . Юрисдикция на Международния съд по съдебни дела
Договорна юрисдикция на основание специално споразумение
Юрисдикция на международния съд – международните съдилища нямат юрисдикция извън изричното съгласие за това на страните по спора. Уредбата на ЕС е изключение. Статутът на международния съд урежда различните начини, по които страните могат да дадат съгласие:
    1/ Договорна юрисдикция:
на основание специално споразумение (Факултативна юрисдикция – защото от възникване на спора до сключване на споразумението държавите са абсолютно свободни да изберат начина, по който да се реши спора) – когато след възникване на спора държавите сключат помежду си споразумение, с което предвидят изрично, че спора ще бъде решен единствено от МС. Особеност – „forum prorogatum” (отложена юрисдикция), възможно е делото да започне без специално споразумение между държавите, от едната държава обаче има иск пред съда, с който се завежда делото. Съдът няма да отхвърли иска, но няма и да започне делото, а ще съобщи за иска на другата страна. Другата държава в отговор на това съобщение може да:
сключи с първата специално споразумение;
изпрати писмо до съда, с което казва, че ще участва в делото;
да изпрати доказателства в отговор на иска и всяко друго действие, от което може да се съди за съгласие на държавата МС да реши спора; т.е. конклудентно да признае компетенцията на съда.
Съгласието (изрично или мълчаливо) след иска има ретроактивно действие по отношение на компетенцията. По силата на факултативната юрисдикция съдът може да бъде сезиран и с неправни спорове, а дори може и да даде решение, ако сметне, че спора му е подсъден. В статута пише „юрисдикцията на съда обхваща всички спорове, които страните отнасят до него”.
Договорна юрисдикция на основание действащи международни договори
на основание действащи договори – когато държавите, сключвайки някакъв договор (за каквото и да било), но при сключването на този договор предварително и по принцип не с оглед на конкретен спор, а с оглед на евентуален бъдещ спор предвидят, че ако възникне спор по този договор те ще го решат чрез МС на ООН;  „действащи” – да бъдат в сила към момента на сезирането на съда. Когато предмет на спора е дали договорът е действащ – МС ще разгледа спора по същество и едва след това ще реши допустимостта на иска с оглед решаването на спора. Няма значение дали договорът е двустранен или многостранен. Тази юрисдикция се различава по това, че тук не е необходимо да има възникнал спор, именно защото касае евентуални бъдещи спорове. Тази юрисдикция на практика се явява задължителна, защото държавите са задължени да се обърнат към МС, когато възникне спора. Държавите са се самозадължили да признаят юрисдикцията на МС. Също е възможно сезирането на съда с неправни спорове.
Задължителна юрисдикция – същност и правен режим
    2/ Задължителна юрисдикция – когато страните по спора с едностранни декларации, предварително и по принцип, а не с оглед на конкретен спор, а с оглед на евентуален бъдещ спор, всяка за себе си е поела задължението, ако и когато възникне в бъдеще спор - този спор да бъде решаван от МС на ООН. Чл.36т.2 „Държавите страни на настоящия статут могат във всеки момент да заявят, че признават юрисдикцията на МС за задължителна”. Тази юрисдикция действа само между държавите (важи и за 2те държави), направили такава декларация. 
    Тази юрисдикция има 4 характеристики:
декларациите да бъдат в писмена форма;
ясно и категорично да признават юрисдикцията на съда;
да се връчи на Ген. Секретар на ООН; (депозират се, счита се, че представена в службата е връчена на Ген. Секретар); Ген. Секретар уведомява останалите държави за декларацията;
веднага след депозирането им декларациите влизат в сила.
Анклав – територия на една държава, която е обкръжена от територията на друга държава.
Спорът между Португалия и Индия относно движението между португалските колонии на територията на освободена Индия – Индия има направена декларация, а Португалия – не. Португалия прави декларация и веднага на следващия ден завежда дело срещу Индия.
Задължителната юрисдикция е само по конкретно изброени правни спорове:
по тълкуване на международни договори;
по всички останали въпроси от международното право;
спорове относно това извършено ли е нарушение на международно задължение (международно правонарушение);
спорове относно естеството (характера) и размера на обезщетението за извършено правонарушение.
Ограничението на юрисдикцията е, за да се създаде една предвидимост и с това да се мотивират държавите да направят такива декларации. Повече декларации – МС е по-оперативно действащ орган. Държавата, правейки декларация признава юрисдикцията на съда по отношение на всички изброени спорове, не може да признае юрисдикцията частично (само по някои от видовете спорове).

17 . Декларации за признаване на задължителната юрисдикция. Резерви към декларациите
Декларациите са основанието на задължителната юрисдикция. Декларацията от своя страна като един писмен акт може да бъде направена безусловно и с условие. Декларациите са съществували още по време на стария съд. Условията, които могат да се запишат в една декларация биват 2 вида:
условия относно декларацията като документ – примерно срок, основания за прекратяване на декларацията (прим. военно положение), начин на приемане (вътрешно правен ред);

условия относно предмета на декларацията, които се наричат още „резерви” (едностранно волеизявление, чието предназначение е да се измени или отмени разпоредба от даден договор). С тези резерви държавата иска да измени юрисдикцията на МС (примерно Полша не признава юрисдикцията на МС по отношение спорове, свързани с полския външен дълг; Унгария – за действия на нейни военнослужещи при мисии по линия на ООН). Няма списък на резервите. Държавата може да сложи каквито си иска резерви в декларацията, но има типични резерви (широко възприети):
за вътрешната юрисдикция на държавата – държавата, която е направила тази резерва не признава юрисдикцията на МС по спорове, които са от вътрешната компетентност на същата тази държава; Дели се на 2 вида – обективна и субективна резерва за вътрешната юрисдикция. Обективната – държавата не признава компетентността на МС по спорове, които са вътрешноправни, сп. международното право. В крайна сметка МС и да иска не може да бъде компетентен по вътрешноправен спор. Субективна (поправка Конъли – амер. сенатор, който 1946г., когато САЩ са приемали своята декларация е предложил тази резерва) – държавата не признава юрисдикцията на МС по спорове, които са вътрешноправни, сп. самата държава – автор на декларацията. Целта на резервата е да се позовеш на нея, когато има иск срещу теб;
за бъдещи спорове – представлява една резерва, с която държавата обявява, че прави подсъдни на Международния съд само спорове, по които тя е страна, възникнали след определена дата напред във времето, т.е. споровете, възникнали преди тази дата са неподсъдни на съда. Тази резерва е много важна (има я и България). Тази дата се нарича критична дата. Най-често държавите избират за критична дата датата на подаване на своите декларации. Резервата за бъдещи спорове е най-вече в полза на бивши колониални държави (прим. Кипър е сложил като критична дата тази на независимостта си. Преди това е било британска колония);
резерва „Ванденбърг” (амер. сенатор, по същото време, когато е направена резервата „поправка Конъли”). Според резервата „Ванденбърг” неподсъдни на съда са такива спорове относно многостранен международен договор, в който не участват всички страни по този договор.
резерва, която обявява за неподсъдни спорове, възникнали във връзка с въоръжени конфликти;
резерва, сп. която държавата може да обяви за неподсъдни нейни спорове, свързани с отделни части от нейната територия (напр. териториалното й море, въздушна зона и пр.)
Резервите имат изключително важна практическа роля. Колкото повече резерви има, толкова по-висока е възможността спорът да попада в резервите. Така се ограничава юрисдикцията на съда. Съдът съпоставя двете декларации, за да провери дали и по двете декларации спорът му е подсъден, за да може да го разгледа.
България има декларация от 1992г. с 3 резерви:
1)за бъдещи спорове (след датата на декларацията);
2)България изключва от юрисдикцията на съда спорове с такава държава, която държава е направила декларация не по-рано от 1год. преди завеждането на иска срещу България (тази резерва тръгва от делото Португалия срещу Индия). Тази 1год. е достатъчно време;
3)България изключва от юрисдикцията на съда спорове с такава държава, подала иск срещу България, която е признала задължителната юрисдикция на съда само с цел да заведе дело срещу България.
Приложението на резервите е подчинено на принципа на взаимността. Всяка държава може да се позове на резерва, която я няма в нейната декларация, но я има в декларацията на другата страна по делото, все едно, че е нейна резерва с цел да изключи спора от подсъдността на съда.

18. Приемственост между Постоянния съд за международно правосъдие и Международния съд на ООН относно юрисдикцията им
Постоянният съд е предшественик на Международния съд. Въпросът за приемственост изрично е уреден в Статута на Международния съд. Когато 2 държави по време на Постоянния съд са решили той да решава споровете им, но спорът е възникнал след като този съд е закрит, решението е в създаване на приемственост между двата съдебни органа. И това изрично е уредено в Статута на Международния съд. Има два вида приемственост:
1)Приемственост по отношение на договорната юрисдикция – тя се основава на 4 условия:
a.По време на Постоянния съд държавите да са сключили договор, в който да предвиждат, че споровете между тях ще се решават от Постоянния съд;
b.Реалния спор между държавите възниква по време на Междуранодния съд (когато Постоянния го няма);
c.Договорът да е още в сила (по време на Международния съд);
d.И двете държави по спора да са страни по Статута на Международния съд – това е най-важното условие и е необходимо, защото Статутът на Международния съд създава възможност за обръщане към Международния съд.
2)Приемственост по отношение на задължителната юрисдикция. Също има 4 условия:
a.По време на Постоянния съд двете държави да са направили декларации за признаване на задължителната му юрисдикция;
b.Реалният спор между тези държави да е възникнал по време на Международния съд;
c.Декларацията на двете държави, макар направени по време на Постоянния съд, да са в сила и сега;
d.И двете страни по спора, да са страни и по Статута на Международния съд, за да могат да се обръщат към него
Приемствеността между задължителните юрисдикции на стария и новия съд ...(??? нищо не се чете...)  

19. Приложимо право в съдопроизводството пред Международния съд
Става въпрос за правни норми, които съдът би прилагал при решаване на делата си. В Статута на Международния съд са изброени видовете приложимо право. Изброяването не е по приоритет, но на практика е точно така. Видовете приложимо право са:
1)Международните договори – най-важният източник на международното право. Договорните правни норми са писаните правни норми на международното право;
2)Международният обичай – нормите на международния обичай са друг вид правни норми на международното право. Те са неписани правни норми. Но са равнопоставени с нормите на международните договори (прим. делото между Португалия и Индия е решено чрез обичайна правна норма – преместването от една португалска колония в друга е ставало чрез разрешението на властите, които владеят Индия);
3)Общите принципи на правото, признати от цивилизованите нации, т.е. признати от мнозинството държави в света. Това не са правни норми, а принципи. Те са общи, т.е. трябва да ги намираме навсякъде, където има право – и в международното право, и във вътрешното право, общовалидни са. Трябва да можем да ги намерим в мнозинството държави в света. Единствените правни принципи, които отговарят на всички тези характеристики, са правилата на правната логика:
a.Последващата норма отменя предишната;
b.Специалната норма отменя общата;
c.Никой не може да извлича права от собственото си правонарушение;
d.Съдът е длъжен да изслуша и другата страна;
Чрез правните принципи съдът тълкува правната норма, за да намери приложението й. Няма нито едно дело, решено не чрез правни норми. Следователно общите принципи на правото са пътят, по който се прилагат правните норми. Това се прави при празнота в правото. Използва се и за прилагане на правото по аналогия – взима се един неуреден случай и за него се използва правната норма, която е използвана при уредения аналогичен случай. Аналогията означава делата да съвпадат в съществените си части. Ролята на общите принципи на правото е да се намери най-подходящата правна норма, която да се приложи.
4)Съдебните решения са посочени като начин за решаване на делото – прецедент е решение на съд, което задължава същия съд и долустоящите му да решават сходни дела със същите съдебни решения (има го в англосаксонското право). Изискването е Международният съд да прилага предишните си съдебни решения при следването на правилото, че решението е задължително само за страните по спора (което е така и в континенталната правна система). Според разпоредбата на Статута, съдебните решения нямат характер на прецедент, защото Международният съд използва предишните си съдебни решения по аналогични дела, за да се ръководи при решаването на новото дело, следователно няма в Международния съд нито едно дело, решено въз основа на старо съдебно решение, съдът само се ръководи от предишното дело. При постановяване на новото решение, съдът цитира в мотивите си предишното свое решение (с оглед на процесуална икономия), а не го прилага директно. Аналогичните дела се решават по аналогичен начин. Придържаме се към континенталната правна система. Като приложимо право съдебните решения имат своето място, но само в практиката на съда.
5)Трудовете на най-изявените учени по международно право – съдът обаче никога не е решавал дело въз основа на такива трудове, защото те са субективни и изказват становището на своя автор. Дори в мотивите на съдебните решения не са цитирани такива трудове по международно право.
Ако има истински приложимо право – такива са договорните и обичайните норми.

20. Принцип ex aequo et bono
„Ис екво ет боно” – по справедливост и добросъвестност
На Международния съд изрично му е позволено от Статута да реши делото по справедливост и добросъвестност, т.е. не въз основа на правни норми. Това е изключение, правен спор да се реши не чрез правен критерий, а чрез морален. Това е защото страните по делото са държави. Има едно условие – и двете страни по делото да са поискали делото да се реши по справедливост. В такъв случай Съдът не може да откаже.
Право на лорд Канцлер – страна по спора с жалба до монарха да поиска ново решаване на спора. Имало е камари – на общините и на лордовете (председателят й е бил лорд Канцлер, който е можел да прилага справедливостта). До сега няма дело, решено въз основа на този принцип на справедливостта, защото има 15 съдии с различно чувство за справедливост – те са от различни държави, с различна националност, различна култура и т.н. Освен това двете държави по спора и 15те съдии е невъзможно да имат еднакво чувство за справедливост.
Възможно е когато е допусната празнота в правото да се използва справедливостта.
Макар и неприлаган, принципът си съществува.

21. Завеждане на съдебните дела пред Международния съд
Става по 2 начина;
1)Завеждане на делата чрез уведомление за специално споразумение
Уведомление за специално споразумение има, когато има специално споразумение – факултативна юрисдикция и т.н. От таз гл.т. това уведомление има приложно поле в случая, когато държавите се споразумяват делата да се гледат от Международния съд. Това уведомление е писмо до Съда, с което му се съобщава, че има специално споразумение този съд да реши този спор. Специалното споразумение може да се изпрати от всяка една от страните: уведомлението + специалното споразумение (от двете страни поотделно). Възможно е и двете държави да изпратят общо писмо с 2 подписа – това писмо ще е израз на уведомление от 2те страни. Но е възможно и само една от страните да изпрати писмо и специално споразумение. Когато има дело по специално споразумение няма ищец и ответник – всяка страна е и ищец, и ответник.
2)Чрез писмена молба или още иск;
Искът се нарича писмена молба. Който я подава става ищец. Това е едностранно сезиране на Съда. Трябва в писмената молба да са посочени имената на страните; сбито да се изложи фактическата обстановка; премета на спора; основанията на юрисдикцията на съда по делото, сп. ищеца, т.е. откъде ищецът вади заключение, че съдът има юрисдикция да реши спора (напр. декларация); накрая в молбата се посочва искането на ищеца.
Делото се завежда чрез иск, когато има задължителна юрисдикция в два случая;
a)Когато има декларация;
b)Когато е на основание действащ договор;
Завеждането на делото изисква от страните да определят своя ... (???всяка от страните трябва да назначи свои представители, но не знам каква е вързката със специалното споразумение)... специално споразумение. Обикновено държавите определят за представител дипломат с висок ранг (прим. Посланика им в Хага много често е представител), може и да е юрист, но освен представител, държавите определят свои адвокати и съветници, чиито брой се определя от Съда. Тъй като делото се води на английски или френски език има практика юристите да се наемат от англоговорящи или френскоговорящи държави, защото те познават по-добре и самата юридическа терминология (напр. по делото Никарагуа срещу САЩ, Никарагуа наема адвокатски фирми от САЩ и те практически участват в дело срещу собствената си държава). Френският и английският са официалните и работни езици на съда, защото всичките му документи са на тези 2 езика. Затова още в самото начало на делото страните се споразумяват кой от двата езика да бъде водещ – на водещия език документът ще е в оригинал, а на другия – в превод. Възможно е да се ползва и 3ти език, но държавата, която го иска, трябва да осигури превод на английски или на френски език на всички документи и на устните изказвания.

22. Проверка на юрисдикцията на съда
Тя е усложнена, защото са различни хипотезите на даване на съгласие. Юрисдикцията на съда се проверява в един етап, наречен юрисдикционен стадий (това е първият етап – времевият етап), а вторият етап е разглеждане на делото по същество. Тези два етапа ги има във всеки процес. Юрисдикционният стадий има две задачи: 1’ проверка на подсъдността и 2’ проверка на допустимостта на иска.
Всеки съд проверява своята юрисдикция или по инициатива на някоя от страните, или по собствена инициатива. В Правилника на Съда е казано, че юрисдикцията може да се оспорва от всяка страна. В практиката на съда, оспорване  на юрисдикцията е правено от ответника. Но има един единствен случай, когато ищецът е оспорил юрисдикцията на съда – делото за монетарното злато, изнесено от Рим: ищец - Италия, ответници - САЩ, Англия и Франция по повод на окупацията на Италия, държавите победителки изнасят от Италианската национална банка златния резерв и Италия завежда дело срещу бившите победителки от Втората Световна война. Юрисдикцията е оспорена, че това злато е албански златен резерв и Италия оспорва, че и Албания трябва да участва в делото. Делото е било прекратено.
Оспорването на юрисдикцията може да е по различни причини. Може да стане на три вида основания:
1)Обстоятелства, които са свързани само с юрисдикцията на съда;
2)Възражения, свързани с юрисдикцията и с предмета на делото;
3)Възражения, които нямат нищо общо нито с юрисдикцията, нито с предмета на делото.
Тези възражения, които нямат нищо общо с юрисдикцията се оставят за етапа на процеса, когато се разглежда делото по същество. Наричат се двояки възражения, защото имат двойнствен характер – примерно възражение за резерва за бъдещи спорове – за да може да прецени юрисдикцията си, съдът трябва да разбере кога е възникнал спора, но това може да се окаже съществото на делото. Тази хипотеза създава риск и съдът съзнателно отлага възражението за по-късен етап, защото не може въпрос от съществото на делото да се разглежда на юрисдикционния стадий.
Възраженията, които касаят само юрисдикцията – само те се разглеждат от съда в юрисдикционния стадий. Наричат се възражения с изключително предварителен характер или предварителни възражения, защото се разглеждат в този стадий. Същите възражения, ако се изтъкнат в хода на делото ще си бъдат само възражения.
Ако установи, че има юрисдикция, съдът преминава към съществото на делото. Но вътре в съществото на делото в 2 случая възраженията се разглеждат относно юрисдикцията:
1)Когато има възражение с двояк характер;
2)Ако в съществото на делото се представи възражение, което касае само юрисдикцията.
Това е така, защото Правилникът на Съда не задължава страните да представят всичките си възражения на юрисдикционен стадий. Ако съдът установи, че няма юрисдикция, ще прекрати делото. По юрисдикцията Съдът се произнася с решение.
Актовете на Съда са решения и определения. С решението Съдът приключва юрисдикционния стадий.
Особеност – проверка на юрисдикцията по дела, които са заведени чрез уведомление за специално споразумение – няма ищец и ответник, всяка страна е ищец и всяка е ответник. Какво има да се проверява тук, след като има специално споразумение? – Съдът проверява юрисдикцията си от гл.т. на това дали специалното споразумение не е нарушено чрез сезирането. Специалното споразумение може да предвижда сезиране на съда със спор по негова преценка. Съдът винаги проверява споразумението, защото може спорът да не е правен.
Нищо ??? (малко безсмислено) Когато съдът е сезиран в нарушение на самото специално споразумение – друг такъв случай, когато се проверява юрисдикцията.
Друг случай – страните да са се разбрали в специалното споразумение … (Друга особеност относно проверката се изразява и тогава, когато има специално споразумение. Защото държавите могат да отнесат до съда спор, който не е правен, а е политически или е вътрешно правен. Така съдът проверява дали спора му е : 1) изключително подсъден; 2) дали не е сезиран в нарушение на специалното споразумение – това е тук 4-тата подточка ??? Не се чете 1 ред) стане след срока. Така страните са нарушили собственото си специално споразумение. Това са хипотезите, в които съдът проверява юрисдикцията си.

23. Проверка на допустимостта
 Прави се само когато има иск – както по инициатива на страните, така и на съда. Тук валидна е преценката на съда. В практиката на съда ответникът оспорва допустимостта, но няма пречка и ищецът да я оспори. Отново се оспорва с възражение. Възраженията са 3 вида:
1)Възражения, които касаят единствено и само допустимостта;
2)Възражения, които касаят едновременно допустимостта на иска и съществото на делото (двояк характер);
3)Възражения, които нямат нищо общо с допустимостта;
Възраженията, които касаят само допустимостта се наричат предварителни възражения и само те се разглеждат в юрисдикционния стадий. Те могат да покажат допустимост или недопустимост. Ако счете, че искът е допустим, съдът дава ход на делото. Навлизайки в съществото на делото съдът ще разгледа двояките възражения и ако във връзка с тях няма допустимост – ще прекрати делото.
На стадия по същество съществува риск, че дори и в съществото на делото няма пречка ответникът да извади възражение, касаещо само юрисдикцията или само допустимостта, което по принцип би трябвало да е предявено в юрисдикционния стадий.
Тук има връзка между проверката на юрисдикцията и проверката на допустимостта се проверява юрисдикцията, а чак след това допустимостта. Но за да даде ход на делото трябва да са констатирани и двете. Стадият приключва със съдебно решение за юрисдикция и за допустимост.
Особеност – липсата на допустимост на иска е временна пречка за развитието на делото, защото ако в момента на подаването на иска той е недопустим по някаква причина, в по-късен момент тази причина може да се отстрани – искът ще е допустим и делото ще се разгледа. Обстоятелствата, които са условия за допустимостта имат временен характер. Условията за допустимост в случая с Международния съд на ООН са някакви конкретни обстоятелства, но те не са конкретно описани и изброени, а зависят от ситуацията.

24. Писмена фаза на съдопроизводството пред Международния съд
Всеки стадий преминава през писмена и устна форма. Писмената част са документите, а устната – съдебните заседания. Те са все времеви етапи, но имат различна задача. Стадий е различно от фаза. Има разглеждане на документи и устна процедура – затова е писмена и устна фаза. Независимо в кой стадий е делото винаги има писмена и устна фаза. Целта е да се изясни делото от фактическа и правна страна.
Писмената фаза започва с представяне на един документ от ищеца – меморандум. Той е документ, затова е писмена фаза, тя предшества устната фаза. Меморандумът е различен от иска. В меморандумът ищецът излага подробно фактическата обстановка по делото и посочва приложимото право според него. Но съдът не е длъжен да приема възгледите му. Ищецът излага в меморандума и своята позиция по спора – какво е станало, кое е нарушила другата страна и т.н. Документите с разменят чрез съда, той праща копие от меморандума на ответника и му дава срок за отговор. Ответникът подава документ – контрамеморандум, в който посочва дали приема или не приема фактите, изложени в меморандума. Ако не ги приема трябва да изложи в контрамеморандума фактическата обстановка според него. Ответникът посочва и дали приема или не приложимото право, посочено от ищеца и може да посочи кое е приложимото право според него. Ответникът излага своята позиция по спора – т.е. как вижда решаването на делото. Контрамеморандума отново се изпраща до съда, който изпраща копие на ищеца като също му дава срок за отговор. Към меморандума и контрамеморандума се прилагат и всички относими документи. Ищецът прави писмен отговор, в който излага възраженията си (до съда, с копие за ответника – непряка кореспонденция). Ищецът и ответникът си разменят писмени отговори.
Когато делото е заведено чрез уведомление за специално споразумение, тогава няма ищец и ответник и затова всяка страна представя и меморандум и контрамеморандум. Съдът дава и на двете страни един и същи срок. Когато събере всички документи, чрез които може да изясни делото от фактическа и правна страна, съдът прекратява писмената фаза. Прекратяването става с определение. Но ако след прекратяването на писмената фаза се окаже, че има някакъв документ, който има значение за делото, прекратената писмена фаза се възобновява, за да може да се вкара този документ. Съдът преценява дали документът има значение за делото, за да реши дали да възобнови писмената фаза.

25. Встъпване в дело пред Международния съд
Това е влизане в делото на държава, която не е страна по това дело. Встъпването е 2 вида:
1)По чл.62 от Статута
Възможно е, когато една държава, която не е страна по делото, поиска да влезе в него, защото има правен интерес от съдебното решение, което ще се постанови. Държавата трябва да подаде молба, в която да посочи делото, в което иска да встъпи и правния си интерес. Съдът съобщава молбата на страните и им дава срок за становище. Страните, каквото и становище да изразят – не обвързва съда. Встъпването се разрешава или отказва със съдебно решение. Молбата за встъпване трябва да бъде подадена до края на писмената фаза.
2)По чл.63 от Статута
Тук става, когато по дадено дело трябва да се тълкува многостранен международен договор. Тогава държава, която е заинтересована от точно определено тълкуване на договора, което ще влезе в съдебното решение има право да встъпи, за да може да повлияе върху тълкуването. Встъпването по чл.63 е с по-ограничен обхват – само при тълкуване на многостранни международни договори. Съдът уведомява всички страни по договора, ако искат да встъпят. Държава, която иска да встъпи подава декларация, в нея посочва: делото; договора, който ще се тълкува; доказателства, че тази държава е страна по договора (прим. документ за ратификация); тълкуването на коя част от договора е от интерес на държавата и накрая се посочва как самата встъпваща държава тълкува тази част. Декларацията се съобщава на страните по спора и им се дава срок за становище, което не е обвързващо за Съда. Разрешаването или не се прави с определение. Декларация може да се прави до началото на устната фаза.
Ако се разреши встъпване, съдебното решение в частта си за тълкуването на съответният договор е задължително и за встъпилата държава.

26. Устна фаза на съдопроизводството пред Международния съд
Устната фаза е съдебни заседания, които дават възможност за изказване на съда, на страните и т.н. При прекратяване на писмената фаза, съдът, съгласувано със страните, слага начална дата на първото заседание. Заседанията се провеждат в седалището на съда (т.нар. Дворец на мира - обяснено е в 8ми въпрос), но няма пречка Съдът да заседава другаде (само веднъж по дело между Словакия и Унгария за хидроенергиен проект съдиите са ходили на място). Заседанията се провеждат само между 10 и 13ч. в делничен ден. По принцип са открити, но може да бъдат и закрити. На заседанията страните се изказват в ред: ищец – ответник. От името на страните се изказват представителите им, а по ред, приет от представителя се изказват съветниците и адвокатите. Съдът може да задава въпроси, но съдията иска думата от представителя, за да зададе въпроса си.
!! По време на устната фаза на страните е забранено да обсъждат въпроси, които вече са решени на писмената фаза. Съдът ще прекрати такова обсъждане. Устната фаза приключва с определение, но ако след приключване на устната фаза възникне някой въпрос, за който е необходимо съдебно заседание, тогава Съдът пак с определение възобновява устната фаза и провежда съответното заседание.
Устната фаза има една особеност – има случаи, при които може да няма устна фаза;
Когато делото е изяснено и фактически, и правно още в писмената фаза;
Когато делото е решено от отделения;
Т.е. устната фаза не е задължителна, по принцип я има, но няма пречка и да я няма.

27. Временни мерки за защита
Те са ограничени във времеви рамки. По всяко време на процеса могат да се налагат и да се вдигат. Предназначението им е защита правата на страните в предмета на спора. Временните мерки за защита се налагат и вдигат както по искане на страните, така и по инициатива на съда. Когато някоя страна иска налагането на временни мерки подава молба до Съда, в която посочва:
делото;
правата, на които иска защита;
каква опасност съществува за увреждане на тези права;
какви неблагоприятни последици биха настъпили, ако не се наложат временни мерки.
Важно е да се посочат вредите, които могат да настъпят. Съдът преценява дали да удовлетвори или не молбата, както и пълно или частично да я удовлетвори. Когато съдът прецени, че опасността вече не съществува може и сам да вдигне временните мерки. При налагане на временни мерки няма значение коя страна е ищец и коя ответник. Налагането на временните мерки става с определение.
Временните мерки са писмени предписания на съда до страните какво поведение да имат в хода на процеса спрямо предмета на делото. Т.е. какви действия да извършват и от какви да се въздържат.
Първият въпрос, на който трябва да се отговори преди преценката на Съда дали да наложи временни мерки е дали в момента той може да установи, че има юрисдикция. Възможно е още по време на юрисдикцонния стадий, преди да се установи юрисдикцията да се наложат временни мерки. Противоречието е, че той трябва да е наясно дали има юрисдикция, за да ги наложи. Решението е съдиите да са сигурни в момента на налагането на временни мерки, че имат юрисдикция. Но тази преценка е временна и не обвързва съдиите за окончателната преценка за подсъдността. Т.е. преценява се към момента на подаване на молбата.
Второто изискване е да съществува реална опасност за някоя от страните по делото, за да се наложат временни мерки.
Следващото условие е да има необходимост от временни мерки (свързана е с реалната опасност).
Друго условие е да има неотложност за временни мерки prima facie (на пръв поглед, във връзка с проверяването на юрисдикцията)

28. Постановяване на съдебно решение
Това е цяла процедура, уредена изрично в акт на самия съд – „Резолюция за вътрешната съдебна практика”, 1976г. – урежда процедурата по постановяване на съдебно решение. До постановяване на съдебно решение се стига, само когато съдът е преценил, че делото е изяснено от фактическа и правна страна. Това става на (само едно е) тайно съвещание. Може да отнеме месеци. Съвещанието е тайно, защото в него участват само съдиите, като може да участва и Секретарят. Съдиите ad hoc също участват. Съвещанието е тайно също, защото за него не се води протокол, записват се само въпросите от дневния ред и изказванията на съдия, който изрично е поискал това. Тайното заседание е едно, но то може да продължи и няколко дни. Председателят на съда очертава въпросите, които подлежат на дискутиране, като всеки съдия също може да предложи въпрос за дискутиране. След това съдиите разотиват и всеки написва становище – какво е заключението му. Писменото становище се разпраща на всички останали съдии (т.е. всеки получава по 14-16 становища) и след като се запознаят с писмените си становища съдиите отново се събират и в устен порядък обсъждат становищата си, при което се оформя едно мнозинство от съдии, които са на едно и също мнение. Създава се редакционен комитет за изготвяне на проекторешение, който е от 3ма души, като негов председател ex officio е Председателят на съда. Другите 2ма души са съдии измежду това мнозинство, което се е получило при решаване на делото. Ролята на редакционния комитет е да се изработи проектотекст, който се разпраща на съдиите, а те правят писмени бележки по проектотекста. След това, с оглед на тези бележки редакционният комитет преработва проектотекста на решението и го изпраща на съдиите да се запознаят с него и отново се събират. Това се нарича първо четене на решението. Съдиите дават устни бележки. Редакционния комитет още веднъж преработва решението съобразно устните бележки. След това съдиите се събират на второ четене на решението, където то се гласува и проекторешението става решение след гласуването (ако мнозинството са гласували „за”).
Гласуването е явно. Гласовете са само „за” и „против” (няма „въздържал се”). Ако се получи равенство в гласовете, гласът на Председателя се брои 2 пъти. Решението се гласува в ред, обратен на старшинството (председател, подпредседател, съдии). За старшинството има значение стажа. Ако 2ма съдии имат еднакъв стаж, чак тогава играе роля възрастта.

29. Съдържание на съдебното решение. Обявяване и правно действие
Съдебното решение съдържа определени реквизити: посочват се страните по спора; предмета на делото; датата, на която се постановява – т.е. датата на гласуването; имената на съдиите, които са участвали в гласуването; представителите на страните, имената на съветниците и адвокатите; излага се кратка история на съдебния процес; записва се фактическата обстановка по делото; мотивите; диспозитив; броя и имената на тези съдии, които са гласували „за” това решение и „против”; ако се присъждат съдебни разноски – на коя страна (трябва да е поискано); посочва се на кой от двата езика текста е оригинален.
Към съдебното решение се прилагат индивидуалните мнения на съдиите. Те не са част от решението.
Решението се подписва от Председателя и Секретаря на съда. Решението се изготвя в 3 оригинални екземпляра (на английски или френски език) – един за съда и два за страните. За връчването на решението съдът свиква съдебно заседание, на което поканва представителите на страните. На съдебното заседание се обявява решението чрез прочитането му от Председателя в оригиналния текст, а на другия език се чете само диспозитива.  Решението се ползва със сила на пресъдено нещо, която има 2 елемента – необжалваемост и задължителност. Съдебните решения влизат в сила на датата, на която се обявяват, защото няма обжалване. Съдебното решение има сила само за страните по това дело.

30. Индивидуални мнения на съдиите
Това е личното, собствено мнение на съдията как да се реши делото. Индивидуалното мнение се заявява когато и ако съдията поиска, т.е. това е право на съдията. Индивидуалното мнение обвързва съдията само по конкретното дело. Винаги трябва да е мотивирано – т.е. съдията да изложи аргументите си защо мисли така. Може да се заявява и по съдебни решения и по определения – т.е. по всички актове на съда.
Индивидуалните мнения са едно изложение на собственото виждане на съдията. Индивидуалните мнения се възприемат от Англия. Нито едно индивидуално мнение не е обвързано с други. Индивидуалните мнения се делят на:
1)Особено мнение – заявява се от съдия, съгласен с решение и гласувал „за”. Особеното мнение може да е:
a.Мнение на съдия, който е съгласен с диспозитива, но не е съгласен с мотивите;
b.Мнение на съдия, който е съгласен и с диспозитива, и с мотивите. Това да даде особено мнение е форма на уважение към съдията, защото това мнение се публикува.
2)Противоположно мнение – заявява го съдията, който е гласувал „против” решението. Тогава, когато не е съгласен с диспозитива, но ако не е съгласен с диспозитива, няма да е съгласен и с мотивите. Съдиите ad hoc често заявяват противоположно мнение като морална подкрепа на страната, която го е назначила за такъв.
Освен индивидуално мнение, съдията може да изрази становище с декларация, която не се мотивира. Това е главната разлика с индивидуалното мнение – липсата на мотиви. При декларацията няма отде... нищо ??? (не се чете 1 ред) възможни становища. Декларациите също могат да се заявяват за съдебни решения и определения. Индивидуалните мнения не са част от решението, а са част към него.
Функции на индивидуалното мнение:
1)Представлява израз на уважение към личността на съдията;
2)Чрез индивидуално мнение държавите-страни по делото, особено загубилата го може да придобие представа как се е формирало това решение, защото решението по делото е срещу нея;
3)Индивидуалните мнения играят голяма роля за развитието на международното право като цяло. Чрез индивидуални мнения съдиите дават тълкуване на международни договори;
4)Индивидуалните мнения служат за развитие на самата съдебна практика на Международния съд.

31. Решаването на делото при отсъствие на някоя от страните му
Когато едната от страните не се яви пред съда – закрепено е нормативно в Статута. То е присъщо както за националното, така и за международното право. Отсъстващият ответник продължава да бъде страна в процеса. Чл.53, т.1 – какво да се прави при отсъствие на ответник – с решение на ищеца може делото да продължи без ответник. Това, че делото продължава се явява защита на ищеца. Чл.53, ал.2 поставя определени условия, които трябва да бъдат изпълнени, за да може делото да продължи в отсъствие на ответника. Условия:
Съдът трябва да може в отсъствието на ответника да се убеди, че има юрисдикция по делото;
Да може да изясни делото от правна и фактическа страна.
Ако се случи, че при липса на ответника той трябва да бъде разпитан, това не може да бъде повод да бъде прекратено делото. Ако са изпълнени 2те условия ще се осигури защита на ответника. Установяването на юрисдикцията не зависи от отсъствието на ответника. Това е компетентност на съда.
Изясняването на делото от правна страна, означава да се намери приложимото право и да се направи правна квалификация. Това също е от компетентността на съда.
Изясняването на делото от фактическа страна – съдът може да разчита на ищеца, може и на себе си, дотолкова, доколкото може да установи факти самостоятелно, но тъй като повечето случаи са публични, фактите са широкоизвестни.

32. Прекратяване на делото пред Международния съд
Прекратяване по взаимно съгласие на двете страни – има 2 хипотези:
Прекратяване по взаимно искане на страните – когато спорът продължава, а те искат да прекратят делото. Държавите трябва да подпишат споразумение за прекратяването му. Държавите изпращат писмо до съда, към което се прилага и споразумението . Ролята на писмото е само да доведе до знанието на съда за решението за прекратяване;
Прекратяване на делото по взаимно съгласие – когато спорът е решен извънсъдебно. Държавите пак изпращат писмо, но за да уведомят съда, че спорът е решен като прилагат договора, с който е решен спорът. Получавайки такова писмо, съдът е длъжен да прекрати делото. Но ако държавите пожелаят, съдът може да публикува договора, с който е решен спора.
И в двата случая, прекратяването става с определение.
Прекратяване по искане на ищеца – става чрез молба от ищеца. Ако до момента на молбата ответникът не се е ангажирал с делото, съдът прекратява делото като удовлетворява молбата на ищеца. Ако обаче ответникът е извършил процесуални действия, тогава молбата се съобщава на ответника и му се дава срок за отговор. В този срок, ответникът, ако възрази срещу прекратяването, делото не се прекратява. Ако изобщо не отговори в срок – съдът прекратява делото.

33. Тълкуване на решението, преглед, изпълнение
Тълкуването на съдебните решения е логично, тъй като всеки правен акт се нуждае от тълкуване по 2 причини:
1)Всеки правен акт има юридическа терминология;
2)Правният акт е по някаква сложна материя, по важен въпрос;
Може да се намери и 3та причина за тълкуване – международното съдебно решение е винаги на английски или френски език.
Не може да се прилага правен текст, без преди това да се тълкува. Тълкуването е специално регламентирано в Статута на Съда, който поставя 2 ограничения:
1)Може да се тълкува само смисъла и обсега на съдебното решение;
2)Да има спор между страните по делото относно смисъла или обсега на съдебното решение;
Тълкуването не трябва да води до пререшаване на делото, затова се налагат тези ограничения относно предмета на тълкуване. Тълкуване се иска, когато една държава не може да приложи решението.
Има обаче държави, които не искат да изпълнят решението и затова се прави разлика между държава, която не иска да го изпълни и такава, която иска, но за нея решението е неясно и тя иска тълкуване.
Обсег – това е приложното поле на решението.
Всяко искане за тълкуване, за което няма спор или не се касае до предмета или обсега на решението, ще бъде отхвърлено.
Когато двете страни искат тълкуване – сключват помежду си споразумение, в което посочват какво не им е ясно, т.е. тълкуването обслужва прилагането на решението. Може всяка държава поотделно с писмо до съда да иска тълкуване,??? нищо (нонсенс) прилагат споразумението за тълкуване. Не може да се иска от съда тълкуване на мотивите. Тълкува се само диспозитива. Тълкуването се дава винаги със съдебно решение. Към всяко съдебно решение може да има индивидуално мнение на някои от съдиите.
Преглед – това е преразглеждане, ново решаване на делото (докато при тълкуването не може да има пререшаване). Преглед е различно от обжалване, тук няма йерархия на съдилищата, затова не е обжалване, прегледът се прави от същия съд. Това е специална хипотеза на контрол върху решението. Прегледът става по конкретно посочени и изчерпателно изброени основания в Статута:
Да има новооткрит факт след приключване на делото – съществувал е по време на делото, но е станал известен на съда и страните след края на делото.
Този факт трябва да е с решаващо значение за делото.
Незнанието на факта да не е по вина на държавата, която иска преглед.
Незнанието трябва да се отнася и до страните, и до съда.
Молбата за преглед може да се подаде до 6мес. след узнаването на факта, но не по-късно от 10г. от постановяване на решението, чийто преглед се иска. Молбата за преглед се приема за разглеждане с определение. Съдът проверява дали са налице всички предпоставки за преглед, ако някоя липсва – молбата е недопустима. Самият преглед става под формата на ново съдебно решение. Възможно е новото решение да се окаже, че ще е същото като старото, тогава остава в сила старото решение, но съдът и тогава се произнася с решение за преглед, с което потвърждава.
Изпълнение – това е фактически въпрос. Реализира се под формата на определено фактическо действие на държавите, но има и юридически елемент.
Съдебното решение е задължително, регламентирано е в Устава. Изпълнението на съдебното решение се очаква да стане доброволно. УООН изрично постановява, че ако една държава откаже да изпълни решение, което я обвързва, то изправната страна има право да се обърне към Съвета за сигурност за съдействие за изпълнението. Но въздействието му може да е само политическо. Практиката на държавите е показала, че съществува една по-голяма гаранция за изпълнение на съдебните решения – регионалните международни организации (ЕС, СЕ, Лига на арабските държави и т.н.). Държавите са създали тези регионални организации, за да задоволяват интересите си. Следователно една регионална организация, задоволяваща интересите на една държава, разполага с механизми, с които да засегне интересите на неизпълняващата държава. А регионалните организации имат реален интерес от изпълнението на съдебните решения, защото неизпълнението й се отразява неблагоприятно – конфликти и т.н.

34. Съвещателни мнения на Международния съд
Съдът има 2 функции – правораздавателна и съвещателна. С предимство е правораздавателната – по решаване на спорове, но и съвещателната играе съществена роля. Съвещателна функция имат само международните съдилища, възприета е от Международния съд на ООН. Съвещателните мнения не могат да се искат от държави. Държавите могат да искат от съда само  да решава техните спорове и нищо повече. Съвещателни мнения могат да се искат от точно определени органи и организации. Съвещателните мнения представляват тълкуване на правен въпрос. Единствено правни въпроси могат да бъдат предмет на съвещателно мнение. Целта на тълкуването е да помогне на органите или организациите да решат правния въпрос. Съвещателното мнение освен това е една консултация, един съвет как организацията (органа) да реши въпроса в хода на своята дейност.
Даването на съвещателни мнения е право, а не задължение на съда… ??? нищо(не се чете 1 ред)… мнения. Съвещателното мнение е свобода на преценката на съда (нарича се дискреционна власт). Има само един отказ да даде съвещателно мнение.
Органи и организации, имащи право да искат съвещателно мнение:
1)Органи на ООН
Органите на ООН – Общото събрание и Съвета за сигурност ex lege (Устава на ООН – чл.96,т.1). Посочено е, че когато Съветът за сигурност иска съвещателно мнение правото на вето не намира приложение, защото по процедурни въпроси вето няма.
Уставът на ООН изрично предвижда, че Общото събрание дава право да се иска съвещателно мнение на другите органи. До този момент с резолюция се определя кой може да иска съвещателно мнение и кой не.
Съвещателно  мнение може да се иска от:
Съвета за попечителство;
ИКОСОС;
Временен комитет на Общото събрание на ООН;
Комитет по молбите за преглед на решенията на Административния трибунал на ООН.
 Административният трибунал се създава с цел да разрешава трудови спорове, той е трудовоправна юрисдикция. Поставя се въпросът – дали тези решения да подлежат на контрол? – Решено е да подлежат на контрол от Международния съд чрез съвещателно мнение. Но за това Международният съд трябва да бъде сезиран. Международният съд контролира решенията на Трибунала, но за да може да се иска съвещателно мнение трябва да има орган, който да поиска съвещателно мнение,  поради което е създаден Комитет по молбите. Този комитет се състои от представители на държавите-членки. За да поиска съвещателно мнение, самият комитет трябва да бъде сезиран. Сезирането може да е от държава-членка, от Генералния секретар на ООН или от самия служител. Международният съд упражнява контрол на решенията на Административния трибунал, но само относно валидността на решението (като акт). Решението да не е нищожно = валидност. Решението е нищожно, когато:
е извън юрисдикцията на Административния трибунал;
при решаването на спора Административния трибунал е нарушил собствената си процедура.

2)Специализирани международни организации към ООН;
Това са нормални междуправителствени организации – създават се от държави. Те са специализирани в конкретна сфера на международните отношения. Тези организации сключват договор с ООН и стават специализирани организации към ООН. При сключване на този договор ООН е представлявана от ИКОСОС и оттук нататък връзките между тези организации и ООН минават през ИКОСОС, т.е. ако възникне проблем между организацията и ООН – той се решава от ИКОСОС.
Кои организации могат да искат съвещателни мнения и кои не се решава от Общото събрание с резолюция. В договора между организацията и ООН се записва правото на съвещателно мнение, договора се вкарва в Общото събрание за одобряване, което става с резолюция и ако се одобри договора се одобрява и правото на съвещателно мнение (в договорът на Световния пощенски съюз не е предвидено съвещателно мнение). Примерно МААЕ не е специализирана организация, но й е дадено право на съвещателно мнение.

35. Юрисдикция на съда по даване на съвещателни мнения
Съвещателната юрисдикция има своите основания – съдът трябва да има юрисдикция, за да дава съвещателно мнение. От своя страна съдът, за да установи, че има съвещателна юрисдикция, трябва да провери наличието на две условия, които се наричат основания на съвещателната юрисдикция:
1)Искането за съвещателно мнение да е подадено от орган или организация, имаща право на съвещателно мнение – за това трябва да се представи резолюцията, с която е му/ е дадено правото на съвещателно мнение;
2)Да е поискано съвещателно мнение по правен въпрос (да не е политически), който да е в предмета на дейност на съответния орган или организация, която иска съвещателно мнение.
Само Общото събрание и Съветът за сигурност могат да искат съвещателно мнение по всеки правен въпрос. През 1996г. СЗО иска съвещателно мнение от Международния съд по следния правен въпрос – правомерност на употребата на ядрено оръжие във въоръжен конфликт. Международният съд казва, че ядреното оръжие е вредно за живота и здравето, но последиците от употребата на ядрено оръжие и от мирното използване на ядрена енергия са едни и същи, така че винаги ще касаят СЗО, винаги ще има жертви. Т.е. самата правомерност като въпрос не е правен въпрос от компетентността на СЗО и той отказва да даде съвещателно мнение. Същият въпрос обаче е поставен от Общото събрание и тогава Международният съд дава съвещателно мнение, защото Общото събрание и Съветът за сигурност са с широка компетентност.

36. Производство по даване на съвещателни мнения
Органите и организациите подават молба за съвещателно мнение, която се придружава от 2 резолюции:
Резолюция на ОС, с която на съответният орган или организация се дава право на съвещателно мнение;
Резолюция на самия орган или организация, с която те са взели решение да искат съвещателно мнение.
От втората резолюция Съдът ще съди дали въпросът е правен. Ако има разминаване между организацията и Съда дали въпросът е правен – каквото каже съда. След като получи молбата Съдът съобщава на всички държави-членки на ООН, като им дава право да вземат становище и срок, в който да го направят ??? нищо(не се чете 1 ред)… относно процедурата първото основно правило е, че няма процедура по даване на съвещателно мнение. Второ – за даване на съвещателно мнение съдът прилага процедурата по решаване на делата. Трето – там, където е необходимо, съдът се отклонява от процедурата по гледане на дела. В четири безспорни случая съдът може съдебната процедура и да се отклонява:
1)В съвещателното производство няма страни, защото няма спор – има молител, който иска съвещателно мнение;
2)В съвещателното производство няма нужда да се обособява и не се обособява юрисдикционен стадий. Съдът винаги проверява дали има юрисдикция да дава съвещателно мнение, но няма кой да оспорва тази юрисдикция;
3)При съвещателното производство по принцип няма устна фаза, защото става въпрос за производство по молба на орган или организация да се даде отговор по правен въпрос, а той може да се даде и само под формата на документ, т.е. само писмена фаза;
4)Съвещателното мнение винаги се дава от пленарния състав на съда, никога от отделение, защото даването на съвещателно мнение е тълкуване, целта е да участват всички съдии, за да е по-качествено тълкуването.
Съдът има право да даде съвещателно мнение и ако реши може да откаже (дискреционна власт). Един единствен път е имало отказ за даване на съвещателно мнение – Постоянният съд за международно правосъдие – по делото за Източна Карелия – съдът е преценил, че зад искането за съвещателно мнение е скрит правен спор между Русия и Финландия за областта Източна Карелия и е отказал да даде съвещателно мнение, защото така ще се наруши производството и ще реши правен спор, а съвещателното мнение не може да се отнася до правен спор.

37. Постановяване, съдържание и правно действие на съвещателното мнение
Съвещателното мнение се постановява по същата процедура, по която и решението – това е казано в Резолюция за вътрешната съдебна практика. (Важи всичко по 28ми въпрос)
Съдържание:
Дата, на която е постановено;
Молител;
Имена на съдиите, които са гласували;
Правният въпрос, който е поставен;
Фактическата обстановка по правния въпрос;
Мотиви;
Отговор на правния въпрос;
Имената и броя на съдиите, които са гласували „за”, съответно „против”;
Уточняване на кой от 2та езика на съда текста е оригинален и кой е превод;
След като се изготви, съвещателното мнение се подписва и подпечатва. Изготвя се в 2 екземпляра – за съда и за Генералния секретар на ООН, но ако съвещателното мнение е поискано от специализирана организация – изготвя се и 3ти екземпляр.
Съвещателното мнение се обявява като се насрочва съдебно заседание, на което се поканва представител на Генералния секретар на ООН, а когато е поискано от организация – и неин представител. Председателят на съда чете съвещателното мнение на езика, в който е оригиналът.
Към съвещателното мнение се прилагат декларациите и индивидуалните мнения на отделните съдии. Съвещателното мнение няма задължителна сила, има само препоръчителен характер. До сега няма случай Международният съд да е отказвал съвещателно мнение.