Право

62.ДЕЛБА НА НАСЛЕДСТВО
А) Доброволна делба.По своята същност доброволната делба е договор, съдържанието на който се определя свободно от волята на страните.
Съгласно чл. 35 ЗС доброволната делба на движими имоти със стойност по-голяма от 50 лв., както и на недвижими имоти, за да има си­ла, трябва да бъде извършена писмено и подписите на участващите в нея лица да бъдат удостоверени по нотариален ред.
При извършване на нотариалната заверка е необходимо наследници­те да представят удостоверения от общината за смъртта на наследодателя и за неговите наследници, както и за характера и пазарната цена на нас­ледствените имоти, предмет на делбата. Тези данни са необходими, за да може нотариусът съгласно чл. 470 ГПК да провери дали в делбата участ­ват всички наследници, както и дали при разпределението на дяловете са спазени изискванията на  ЗУТ относно покритите имоти и чл. 72 ЗН - относно непокритите имоти. Въз основа на данните за цената на имота, предмет на делбата, се определя и държавната такса, която съ­делителите следва да заплатят.
Нотариалното удостоверяване на доброволната делба се извършва от нотариуса, а когато в района няма нотариус - от съдията по вписва-нията при районния съд (чл. 82 от Закона за нотариусите и нотариалната дейност).
Делбата се счита извършена в момента, в който подписите на стра­ните бъдат нотариално удостоверени, формата на доброволната делба е предвидена не само за доказването й, а и за нейната действителност. Преди нотариалното й удостоверяване тя по своята същност представля­ва предварителен договор за доброволна делба, който може да бъде обя­вен за окончателен по реда на чл. 19 ЗЗД.
Сънаследниците, които извършват доброволна делба, трябва да бъ­дат дееспособни. Когато в нея участват недееспособни или отсъстващи, за да има сила спрямо тях, тя трябва да бъде предварително одобрена от районния съдия (чл. 35, ал..2 ЗС във връзка с чл. 73, ал. 2 ЗС). В този слу­чай правните действия, засягащи недееспособните и отсъстващите се извършват по реда на чл. 3-5 и 8 ЗЛС. Съдът одобрява делбата, след като установи, че тя е явно полезна за недееспособните или за отсъстващите.
Въз основа на утвърдения от съда проект се съставя договорът за делба, като подписите на участващите лица се заверяват по нотариален ред. Одобрението на делбата от съда в случая се изисква не за валидността й спрямо всички участващи в нея, а за да има сила тя спрямо недееспособните и отсъстващите. Затова само последните могат да искат унищо­жението й, а не и дееспособните, които са участвали в нея.
Доброволна делба може да се извърши и чрез съдебна спогодба, ко­гато има образувано дело за делба в съда и сънаследниците чрез взаимни отстъпки разпределят помежду си наследственото имущество.
       ВКС приема, че съдебна спогодба, с която неподеляемото жилище се предоставя на един съделител съгласно чл. 288, ал. 2 ГПК при парично уравнение на дяловете, може да бъде сключена от страните във всяка фаза на делбеното производство, т.е. както преди допускането на делбата, така и след това. При одобряването на такава спогодба, съ­дът е длъжен в определението да констатира, че са налице изискванията на чл. 288, ал. 2 и 3 ГПК, както и дали спогодбата не противоречи на закона и на добрите нрави.
При доброволна делба на съсобствен имот с държавата трябва да бъдат спазени и специалните изисквания на Закона за държавната соб­ственост. Съгласно чл. 55, ал. 1 ЗДС доброволна делба на съсобствен между държавата и физически или юридически лица имот се извършва по предложение на съсобствениците, отправено до областния управител. Такова предложение може да направи и областният управител до съсоб­ствениците. В тези случаи доброволната делба се извършва въз основа на заповед на областния управител и договор за делба между съделителите (чл. 55, ал. З ЗДС). Когато този договор не е в интерес на държава­та, областният управител не дава съгласие за извършване на добровол­ната делба (ал. 4 на чл. 55 ЗДС).
Във всички случаи управлението и разпореждането с недвижими имоти - държавна собственост се извършва под общото ръководство на министъра на регионалното развитие и благоустройството, а за движими­те вещи - на министъра на финансите. Министърът на регионалното развитие и благоустройството упражнява и контрол за законосъобраз­ност при упражняване на предоставените права върху недвижимите имо­ти, на всички юридически и физически лица (чл. 66, ал. 1 и 2 ЗДС).
Б) Съдебна делба.I. Общи бележки. Когато сънаследниците не постигнат съгласие относно разпределе­нието на наследственото имущество, делбата се извършва по съдебен ред.
Производството за съдебна делба се образува пред районния съд по искане на някои от наследниците. То се състои от ред действия, които образуват две последователни фази на делбения процес.
П. Първа фаза на производството. 1. Наследникът, който иска извършването на делба, трябва да по­даде писмена молба, която да отговаря на изискванията на ГПК за иско­вите молби,
Искът за съдебна делба, независимо от стойността на наследствена­та маса - предмет на делбата е подсъден на районния съд по мястото, къ­дето е открито наследството (чл. 84 ГПК), т.е. в последното местожител­ство на наследодателя.
Ако наследодателят е български гражданин и по време на смъртта си не е имал местожителство в Република България, иска за делба мо­же да се предяви по последното негово местожителство или пред съ­да, в района на който се намират неговите имоти (ал. 2 на чл. 84 ГПК).
Ищецът по делото трябва да установи, че наследодателят е починал и че лицата, които са посочени като страни, са единствени негови нас­ледници, както и че имотите, чиято делба се иска, са останали от нас­ледодателя. Обикновено това става с удостоверение от общината за смъртта на наследодателя и за неговите наследници и удостоверение или други писмени доказателства за наследствените имоти (чл. 278, ал. 1 ГПК).Удостоверенията се издават въз основа на водените от общината ре­гистри.
Принадлежността на движимите имоти към наследствената маса се
установява с писмени и устни доказателства и най-често със свидетелски показания. Удостоверението на общината относно движимите вещи мо­же да има доказателствена сила само ако е издадено въз основа на редо­вен опис на наследството, по който не са правени възражения.
Както във всеки процес, така и в производството за съдебна делба всеки съделител е самостоятелна страна. Но тук няма строго разграни­чение между ищци и ответници. В течение на производството ответникът може да стане ищец, щом заяви, че поддържа иска за делбата. Допустимо е някой от ищците и от ответниците да бъдат представлявани от един по­вереник, ако интересите им са общи. Това е недопустимо, ако интересите им са противоречиви.
         Отказът от предявен иск за делба е недопустим, защото всеки един от съсобствениците може да иска делба на общата вещ. Такъв отказ е възможен само, ако съсобственикът се е отказал от своите права в съ­собствеността и то преди установяването им с решението по допусканена делбата.
В първото съдебно заседание всеки от сънаследниците може да по­иска с писмена молба да бъдат включени в наследствената маса и други имоти (чл. 278, ал. 2 ГПК) или да бъдат изключени от нея някои, чиято делба се иска, а така също да възрази против правото на някой от сънас­ледниците да участва в делбата и против размера на неговия дял (чл. 279 ГПК).
Във връзка с тези спорове се допускат всички доказателства, вклю­чително и свидетелски показания.
Някои от тези спорове не са подсъдни на районния съд. Такива са споровете за гражданско състояние, за установяване на произход и за прекратяване на осиновяване. Макар и подсъдни на окръжния съд (чл. 80, б. „а" ГПК), законът (чл. 281 ГПК) дава възможност на съделителите да направят такива оспорвания в делбеното производство. В този случай съдът е длъжен да вземе отношение по направеното възражение с оглед нуждите на това производство (1485-67-1).
Но тези спорове могат да бъдат повдигнати наново и разрешени в отделен процес. Обикновено те се поставят пред компетентния окръжен съд извън делбеното производство, което, ако е вече образувано, се спи­ра въз основа на чл. 182, б. „г" ГПК.
В първата фаза на делбата по реда на чл. 281 ГПК не могат да се съ­единяват с делбения иск конститутивни искове, с които се създава нова по характер собственост, различна от законните дялове към този мо­мент. Затова, иск за определяне на по-голям дял от прекратена съпружеска имуществена общност не може да се съединява с иск за дел­ба на съпружеска общност.
При делба на имот между бивши съпрузи съдът не може също да определи на единия от тях по-голям дял и въз основа на частична транс­формация, ако не е бил предявен за това инцидентен установителен иск или не е било направено възражение.
Процесуално недопустимо е още, в едно делбено производство по реда на чл. 279 ГПК да се предявява за съвместно разглеждане в първата фаза иск по чл. 21, ал. 2 СК, след като с влязло в сила решение е отрече­на трансформацията на лично имущество на единия съпруг в съответна част от придобит по време на брака имот. Не може в производството за делба на същия имот между бившите съпрузи да се пререшава въпросът за частите на страните в него. Но, ако този въпрос не е бил решен с влязло в сила решение, преобразуването на лично имуще­ство може да се установява в делбеното производство след прекратява­нето на съпружеската имуществена общност, с установителния иск по чл. 21 СК.
Чл. 281 ГПК задължава съда да се произнесе и по направеното ос­порване на представено по делото завещание, както и по исканията на наследниците за намаление на завещателните разпореждания и на даре­нията, и за възстановяване на запазената част (чл. 30 ЗН).
Съдът следва да се занимае също с въпроса за правата по чл. 12, ал. 1 ЗН, когато има направено искане за това
Когато покъщнината е единствен предмет на делбата, с решението по чл.282 ГПК се приключва делбеното производство, тъй като в случая делба въобще не следва да се допуска, освен ако сънаследни­ците повдигнат други въпроси във връзка с наследството.
2. Въз основа на установените по делото факти относно легитима­цията на страните и формирането на делбената маса съдът се произнася по допустимостта на делбата. Съгласно чл. 282 ГПК в решението, с кое­то се допуска делбата, съдът се произнася по въпросите между кои лица и за кои имоти ще се извърши тя, както и каква е частта на всеки съделител. Въпросът за частите на съделителите в делбата е въпрос на пра­вилно прилагане на закона и затова съдът го решава служебно.
За да се допусне делба на недвижим имот, съдът трябва да установи, че той е бил собствен на наследодателя или съсобствен на съделителите. В случаите, когато съделителите сключат спогодба помежду си, съдът е длъжен да провери наличието на тези предпоставки. При то­ва, предмет на разглеждане в делбеното производство могат да бъдат са­мо имоти, делбата на които е поискана до първото по делото заседание и в самото това заседание.
Имотите, чиято делба е допусната, трябва да се индивидуализират, като за движимите вещи се посочи конкретно във владение на кого от съделителите се намират, за да се избягнат споровете в това отношение при извършването на делбата.
Ако по време на постановяване на решението някои от движимите вещи не са налице, делбата за тях не следва да се допуска. В този случай съделителите могат да искат от наследника, по чиято вина липсват ве­щите, заплащането на съответна част от стойността им при преглеждане на сметките във втората фаза на производството.
В решението, с което се допуска делбата, или в отделно определение след постановяване на решението, съдът по искане на наследниците, които не ползват наследствения имот съобразно правата си, извършва временно разпределение за ползване на имота до окончателното извършване на делбата или определя сумата, която ползващите имота наслед­ници следва да заплатят на останалите наследници (чл. 282, ал. 2 ГПК).
3. Когато в наследството има имоти, които наследодателят е при­тежавал в съсобственост с трети лица, съдът допуска делбата им. Но ако между наследниците, от една страна, и третото лице, от друга, не се извърши делба преди съставянето на разделителния протокол, тези имоти се изключват от делбата (чл. 283 ГПК).  ВКС - делбата с третото лице може да се извърши в същото или в отделно производство. Разбира се, в първия случай това може да стане, ако тре­тото лице участва в производството, когато искът за делба е насочен и срещу, него или той е конституиран като страна по делото по-късно.
В този случай се извършва най-напред делбата на собствения с тре­тото лице имот и след това наследствената част се разпределя между наследниците.
Ако в собствения с трето лице парцел има постройки, които са из­ключени от съсобствеността, делбата на парцела е недопустима. Като обща част, предназначена да обслужва отделните постройки, той е неде­лим.
4. Когато съдът констатира, че между страните не съществува нас­ледствена общност - имотите, чиято делба се иска, не са наследствени или делба е била извършена вече, той постановява решение, с което от­хвърля иска за делба.
5. Решението по допустимостта на делбата може да се обжалва по общия ред съгласно чл. 196 и сл. ГПК, а определението относно разпре­делението за временно ползване на наследствения имот може да бъде из­меняно от същия съд или да се обжалва с частна жалба (чл. 282, ал. З ГПК).
След като решението по допускането на делбата стане необжалваемо, то се ползва със сила на пресъдено нещо. Въпросите, разрешени с него относно страните, имотите и частите на всеки сънаследник (чл. 282 ГПК) не могат да бъдат пререшавани. Нова делба между същите страни за същите имоти, на същото основание е недопустима.
Ш. Втора фаза на производството. Решението за допускане на делбата е основен акт в делбеното про­изводство. Въз основа на приетите в него положения се извършват по­нататъшните действия по делбата във втората фаза на производството: преглеждане на сметките между наследниците и разпределение на имо­тите, чиято делба е допусната. Делбата се извършва в рамките и обхвата на решението по допускането й, между кои лица и за кои имоти се из­вършва тя и какви са частите на всеки съделител.
А. Преглеждане на сметките.
Касае се за сметки, които произхождат от права и задължения във връзка с откритото наследство и за които се говори в чл. 286 ГПК във връзка с чл. 70 ЗН. Тук влиза това, което всеки сънаследник дължи на наследодателя и това, което дължи на другите наследници във връзка със собствеността между тях.
Исканията за уреждане на сметките трябва да бъдат предявени в първото по делото заседание след влизане в сила на решението за допус­кане на делбата. Това е крайният момент за предявяването им в делбе­ното производство. Те трябва да бъдат конкре­тизирани по основание и размер. С предявяването им се получава обек­тивно съединение с конститутивния иск за делба.
Предявяването на искания по сметки в делбеното производство трябва да отговаря на изискванията за обикновени осъдителни искове.
Съделителите могат да предявят искания за сметки само за вземания които имат един спрямо друг във връзка с общността, предмет на делбата. Но искът за получаване дял от личното имущество на единия съп­руг по чл. 29 СК няма място във фазата по сметките.ВКС е приел, че задълженията на наследодателя, изплатени след откриване на наследството от единия от наследниците се дължат от останалите наследници в производството по сметките с ог­лед действителната им стойност.
       Но докато искът за делба не се погасява по давност (чл. 34, ал. З ЗС), исканията по чл. 286 ГПК трябва да бъдат предявени в давностния срок. Те имат облигационен характер и за тях са приложими разпоред­бите на чл. 110 и 114 ЗЗД. Давността е 5 години и започва да тече от мо­мента, в който вземането стане изискуемо.
Давността не се прилага служебно (чл. 120 ЗЗД).
С оглед на това вземанията, произхождащи от доходи, които някой от сънаследниците е събрал от наследствения имот, могат да се търсят само за 5 години назад от предявяване на искането за тях.
Давността за вземанията на владелеца за подобренията, извършени в наследствения имот, започва да тече от момента на прекъсване на вла­дението, от превръщането му в държане или от момента, когато то бъде смутено от другите наследници по исков ред.
По въпроса, от кога започва давността за исканията по чл. 12, ал. 2 ЗН, ВКС прие, че искът за увеличение на наследството приживе на наследодателя може да се предяви в рамките на делбения процес, както и по общия ис­ков ред след смъртта на наследодателя в давностния срок по чл. 110 ЗЗД.
За разходите, извършени от някои от наследниците във връзка с наследството, се прилага също общата 5-годишна давност, считано от деня на извършване на разходите.
Искането за уреждане на сметките ползва само съделителят, който го е предявил.
По всички предявени претенции по сметките съдът се произнася с едно решение. То може да бъде постановено преди или едновременно с решението за обявяване на разделителния протокол за окончателен.
Върху сумите, които следва да се заплатят по предявените претен­ции, съдът присъжда лихви от деня на поискването им. В случая важи общото правило на чл. 86 ЗЗД, според което за паричните задължения се дължат лихви от деня, в който длъжникът е изпаднал в забава. Решенията по чл. 286, 288 и 289 ГПК могат да се обжалват с обща жалба в срока за обжалване на най-късното от тях, т.е. в най-късно изти­чащия срок (чл. 290 ГПК).
Влязлото в сила решение на съда съставлява пресъдено нещо. По­ради това въпросите, които са били разрешени с него, не могат да бъдат предмет на нов процес.
Претенциите, отнасящи се до отделни вземания, ако не бъдат пов­дигнати в производството по сметките, могат да бъдат разгледани извън делбения процес по общия исков ред .
Б. Извършване на делбата чрез дялове в натура.
1. След приключване на споровете по сметките между съделителите, когато такива са повдигнати в делбеното производство, съдът пристъпва към образуване на дялове от имуществото, чиято делба е допусната.
Когато сметките са от такова естество, че тяхното уреждане не би оказало влияние върху разпределянето на делбената маса, възможно е дяловете да бъдат образувани едновременно с разглеждане на сметките.
Във всички случаи съдът пристъпва към съставяне на дяловете, без да чака влизането в сила на решението по сметките, тъй като то и реше­нието по обявяване на разделителния протокол за окончателен подлежат на обжалване с обща жалба (чл. 290 ГПК).
При образуване на дяловете съдът трябва да се съобрази с влязлото в сила решение по чл. 282 ГПК. Както се изтъкна, това решение има си­лата на пресъдено нещо относно лицата, които имат право на дял, имо­тите, които следва да се делят, и частите на всеки един от съделителите.
       ВКС  е приел, че докато чрез извънредните средства за отмяна на влезли в сила решения (чл. 231 и сл. ГПК) не бъде отменено решението за допускане на делбата то е задължително и об­вързва както страните, така и съда.
Разбира се, в течение на производството могат да настъпят някои промени, които трябва да се вземат предвид при извършване на делбата. Така, когато някой от съделителите почине, той се замества от неговите наследници. Тук правоприемството настъпва по силата на закона (чл. 120 ГПК) - производството продължава в лицето на правоприемниците. В този случай делбата следва да се извърши по колена и делът, който се припада на техния наследодател, да се отреди на тях.
Промени могат да настъпят и в имуществената общност, делбата на която е допусната.
По същия начин следва да се постъпи и ако съделителите по взаим­но съгласие изключват от делбата някой от имотите. При това в делбе­ната маса може да бъде включен един имот, който след допускане на делбата е даден като обезщетение срещу отчужден наследствен имот.
Възможно е също така някои от вещите, за които е допусната дел­бата, да не са налице при съставяне на дяловете. В този случай съдът следва да ги изключи от делбената маса, като предостави на заинтере­суваните съделители правото да търсят сметка за тях от този, по чиято вина са разпилени. Ако решението по сметките е вече постановено, това може да стане в отделно исково производство..
2. Имотите, чиято делба е допусната, следва да се разпределят по възможност така, че всеки от съделителите да получи дял в натура (чл. 69, ал. 2 ЗН). Делбата в натура е осъществима, доколкото това е възможно. Принципът обаче е приложим при делба на еднотипни имоти. При това дяловете трябва да бъ­дат образувани по начин да не се раздробяват отделните имоти.
а. За недвижимите имоти, находящи се в строителна част на населе­ните места (парцелите), важат съответно разпоредбите на ЗУТ.
б. Обща сграда в парцел може да бъде разделена и поставена в от­делни дялове, но това може да се извърши, ако те могат да бъдат обосо­бени в самостоятелни обекти без значителни преустройства и без не­удобства, по-големи от обикновените, при спазване на строителните правила и норми.
Съдът преценява одобрения от общината архитектурен проект и разрешава разделянето на сградата.
Когато не може да се извърши друго реално разделяне на общата сграда, законът допуска по съдебен ред да се създаде етажна собственост, като бъдат обособени самостоятелни обекти, ако не се налагат значителни преустройства на сградата и ако няма неудобства, по-големи от ония, които обикновено се създават при етаж­ната собственост (чл. 39, ал. 2 ЗС). Този въпрос се решава от съда. В тази насока не е необходимо реално образуваните обекти да от­говарят на идеалните части на всеки съделител в собствеността. Нера­венството в дяловете се изравнява в пари. Делбата на етажи или части от етажи е допустима само ако сградата е здрава и годна за продължително използване.
При създаване на етажна собственост чрез съдебна делба етажите или частите от етажи се включват в отделни дялове, а мястото остава обща част съобразно стойността на отделните обекти, които се предос­тавят на съделителите. Когато сградата не е довършена по време на делбата, дяловете на съделителите в общите части се опре­делят съобразно със съотношението между стойностите на отделните обекти към момента на завършване на строежа.
в. В дяловете следва да бъде включено и вещното право на строеж, надстрояване и пристрояване, макар и строежът да не е извършен. Но това може да стане, ако то е учредено и делбата за него е била допусната.
г. Що се отнася до селскостопанските имоти, те също могат да бъ­дат предмет на реална делба. Но с оглед да се избегне раздробяването на тези имоти, законът не допуска разделянето на нивите на части, по-малки от 3 дка, на ливадите - по-малки от 2 дка и на лозята и овощните гра­дини - по-малки от 1 дка (чл. 72 ЗН).
При образуването на дяловете недвижимите имоти се оценяват по действителната им стойност. Движимите вещи, облигации и др. се оце­няват по пазарната им цена по време на съставяне на дяловете.
С оглед да бъде спазено равенството между съделителите във всеки дял трябва да се включат по възможност еднакви по количество и вид и приблизително равни по стойност имоти.
Неравенството на дяловете се изравнява в пари. Но не би трябвало делбата да се извърши така, че някои от наслед­ниците да получат дял само в натура, а на други да се броят срещу това пари. Това е недопустимо дори когато някой от съделителите заяви, че не желае дял в натура, а само парична сума. С пари може да се извърши само изравняване на дяловете.
3. При образуване на дяловете се изготвя проект за разделителен протокол съобразно частите на наследниците, указани в решението за допускане на делбата.
а. Съгласно чл. 287 ГПК този проект се съставя от районния съдия въз основа на заключение на вещо лице. На практика обаче разпреде­лението на имота в дялове се извършва по указание на съдията от вещо лице, което представя писмено заключение, въз основа на който съдия­та съставя проект за разделителен протокол.
Раз­делителният протокол е съдебен акт и той трябва да бъде съставен от съда.
При извършване на делбата в някои случаи на практика се налага да бъдат съставени последователно няколко разделителни протокола. Така, когато като съделители в делбеното производство участват наследници, призовани по силата на чл. 10 ЗН или въз основа на чл. 120 ГПК, обикновено дяловете се съставят най-напред по колена, така че за няколко сънаследници от едно и също коляно се определя един общ дял, а след това по броя на съделителите.
Но има случаи, когато делбата между наследниците от едно коляно не може да продължи в същото производство.
При хипотезата на чл. 283 ГПК се налага да бъдат съставени после­дователно повече от един разделителни протоколи. ВКС по­ясни, че в тези случаи делбата с третото лице може да се извърши в про­изводството за делба между наследниците. Очевидно постановлението има предвид случая, когато третото лице-собственик на наследодателя е конституирано като съделител в същото производство или когато към него е присъединено производството за делба на съсобствения с трето лице имот.
Най-напред се извършва делбата на съсобстве­ния имот и след това делбата между наследниците. В останалите случаи съгласно чл.283 ГПК съсобственият имот следва да се изключи от делбената маса, ако между наследниците и тре­тото лице не се извърши делба при съставяне на разделителния прото­кол.
При съставяне на разделителния протокол е необходимо недвижими­те имоти, включени в отделните дялове, да се индивидуализират, като се обозначат ясно пространството и границите на имотите.
б. След като бъде съставен проектът за разделителен протокол, съ­дът призовава страните, за да им го предяви и да изслуша възраженията по него. Обикновено възраженията се отнасят до начина, по който е раз­пределено наследственото имущество, или до неговата оценка.
Ако съделителите направят основателни възражения, съдът внася съответните поправки, а ако се налага основната преработка на раздели­телния протокол - съставя нов проект.
Ако проектът за разделителен протокол е съставен в присъствието на всички свидетели и те не са направили никакви възражения, не е не­обходимо да се насрочва специално заседание за предявяване на разде­лителния протокол. Това действие на съда не е свързано с някакви осо­бени форми. То се свежда до запознаване на страните със съдържанието на протокола, за да направят те своите възражения по него, ако имат та­кива.
в. Според чл. 289 ГПК, след като предяви проекта за разделителен протокол на наследниците и изслуша възраженията им по него, съдът съставя и обявява окончателния разделителен протокол. Това решение не може да бъде изменяно от съда, който го е поста­новил (чл. 192, ал. 1 ГПК). То може да бъде обжалвано с обща жалба заедно с решенията по чл. 286 и 288 ГПК в срока за обжалване на най-късното от тях, т.е. в най-късно изтичащия срок (чл. 290 ГПК).
4. След като решението за обявяване на разделителния протокол за окончателен влезе в сила, съдът призовава съделителите в съдебно засе­дание за разпределение на дяловете. Ако те не се споразумеят кой дял на кого да се даде, разпределението се извършва чрез жребие (чл. 291 ГПК). Съдът с определение трябва да констатира кой дял на кого от съ­делителите се отрежда и да отрази това в протокола на съдебното за­седание. В тези случаи е недопустимо принудително отреждане на общ дял за няколко съделители. Това може да стане само с тяхно съгласие.Действията на съда по тегленето на жребие могат да се обжалват на общо основание.
5. Съгласно чл. 292 ГПК съдът може да извърши делбата, като раз­предели имота, без да тегли жребие, когато съставянето на дяловете и тегленето на жребие се оказва невъзможно или много неудобно.
Налице е невъзможност по смисъла на чл. 292 ГПК, когато до дел­ба са допуснати. имоти, съществено различаващи се един от друг по площ или стойност, а същевременно частите на съделителите са раз­лични.
Когато съдът разпределя между двама съделители две жилища, допуснати до делба, жилището с по-голяма стойност се предоставя на съделителя със значително по-голям дял, а жилището с по-малка стой­ност - на съделителя с по-малък дял .
Тегленето на жребие трябва да се счете за много неудобно в случая, когато в някои от имотите един от наследниците е извършил значителни подобрения. При разпределение на имота по реда на чл. 292 ГПК подобрителят ще получи това, което е подобрил. Тегленето на жребие в случая би довело до нецелесъобразно разпределение на имота, до усложняване на отноше­нията между съделителите, до неудобства в изравняването на дяловете.
Делбата може да се извърши по реда на чл. 292 ГПК само когато в делбената маса има достатъчно имоти, от които за всеки един от съде­лителите може да се отреди дял в натура. Разпоредбата на чл. 292 ГПК трябва да се прилага във връзка с чл. 69, ал. 2 ЗН. Тя е не­приложима в случаите, когато броят на дяловете е по-малък от броя на съделителите. Недопустимо е по реда на чл. 292 ГПК някой от съделителите да получи дял в натура, а на другите да се присъди парична равностойност.
Според ВКС при разпределение на имотите по този ред не се със­тавя разделителен протокол.
Преди да се реши въпросът за разпределението на имота, е необ­ходимо изготвеният проект да бъде доведен до знанието на съделителите, за да могат те да вземат отношение по него и евентуално направените възражения да се имат предвид при окончателното решаване на въпроса. В решението си съдът трябва задължително да изложи съображенията, поради които разпределението се извършва по този ред.
Това решение замества решението за обявяване на разделителния протокол за окончателен и може да се обжалва по реда на чл 290 ГПК.
6. Извършеното разпределение на дяловете със или без жребие се отбелязва в протокола на съда, като се посочва делът, който всеки от съделителите получава. С това наследствената общност се прекратя­ва. След влизането им в сила, съдебно-разделителните протоколи под­лежат на вписване съгласно чл. 4, б. „г" от Правилника за вписванията.
Въз основа на тези актове всеки съделител може да получи изпъл­нителен лист за своя дял съгласно чл. 237 ГПК и да иска въвеждане във владение на недвижимия имот, отреден при делбата за него (чл. 415 ГПК).
Относно принудителното отнемане на движими вещи се прилага чл. 414 ГПК. Прилагането на тази разпоредба е изключено, ако в разде­лителния протокол не е посочено, че въпросните движими вещи се на­мират у съделителя, срещу когото е насочено изпълнението.
В. Прекратяване общността на неделимите недвижими имоти 1. Съгласно чл. 288, ал. 2 ГПК, ако неподеляемият имот е жилище, което е било съпружеска имуществена общност, прекратена със смъртта на единия сьпруг или с развод, и преживелият съпруг или бившият съп­руг, на когото е предоставено упражняването на родителските права по отношение на децата от брака, няма собствено жилище, съдът по негово искане може да го постави в дял, като уравнява дяловете на останалите съделители с други имоти или с пари.
С новата ал. З на чл. 288 ГПК е предвидено, че „ако неподеляемият имот е жилище, всеки от съделителите, който при откриване на наслед­ството е живял в него и не притежава друго такова, може да поиска то да бъде поставено в негов дял, като дяловете на останалите съделители се уравняват с друг имот или с пари. Когато няколко съделители, отго­варящи на условията по изречение първо, предявят претенции за поста­вяне на имота в техен дял, предпочита се онзи, който предложи по-висока цена."
В хипотезата на ал. 2 на чл. 288 ГПК е уреден въпростът за въз­лагане на неподеляем жилищен имот, който е съпружеска имуществена общност, а в ал. З на чл. 288 ГПК - възлагане на такъв имот, при който общността е възникнала на друго основание {наследяване, съсобстве­ност - чл. 30 ЗС и др.).
За да бъде възложен неподеляемия жилищен имот на основание чл. 288, ал. З ГПК на някого от съделителите, освен изискването той да не притежава друго жилище, законодателят изисква, съделителят да е живял в него при откриване на наследството. Второто изискване трябва да се тълкува корективно. Както е известно, искът за делба не се погасява по давност и всеки един от съделителите може да иска такава по всяко време (чл. 34 ЗС). От това следва, че от откриване на наследството до нейното осъщест­вяване могат да настъпят редица промени, които при сегашната редакция на текста, могат да обезсмислят на практика приложението на чл. 288, ал. З ГПК.
До такъв резултат може да се стигне, ако съделителят, който е жи­вял в неподеляемото жилище при откриване на наследството, притежава друго такова, а друг който към този момент не е живял в него, не при­тежава жилище. Ако се отрече правото на последния, имотът трябва да се изнесе на публична продан съгласно чл. 288, ал. 1 ГПК. Това крайно решение е неприемливо и защото, съделителят който не е живял в жи­лището при откриване на наследството, в един по-късен момент - при извършването на делбата, може да живее в същото.
При сегашната уредба се изключва и възможността на купувача на наследствени права по чл. 212 ЗЗД да иска възлагане на неподеляемия жилищен имот, когато сънаследниците не са поискали възлагането или никой не отговаря на изискванията на чл. 288, ал. З ГПК.
Следователно, въпросът за възлагане на неподеляемия жилищен имот в хипотезата на чл. 288, ал. З ГПК трябва да се преценява с оглед особеностите на всеки отделен случай, като се държи сметка за основ­ното изискване - съделителят да не притежава друго жилище.
Недвижимият имот може да бъде възложен по чл. 288, ал. 2 и 3 ГПК само ако е неподеляем. Имотът е неподеляем, когато от него не могат да се образуват самостоятелни дялове за всички съделители и не може да бъде поставен в един от тях. Когато жилището се възлага на някой от съделителите, останалите, на които не се възлага, получават реален дял от другите имоти или пари.
Ако имотите от един и същи вид са толкова, колкото са съделите­лите, или са по-малко, но са реално делими, така че могат да се образу­ват дялове отделно за всеки съделител, възлагане, по реда на чл. 288 ГПК е недопустимо.
2. Право на възлагане има съделителят, който не притежава собст­вено жилище.
а.  ВКС е приел, че притежаването на идеална част от жи­лище не е абсолютна пречка да се постави в дял на нейния собственик друго жилище, предмет на делбата. Според съда, отрицателната предпос­тавка на закона, сънаследникът да няма собствено жилище има предвид самостоятелен (цял) жилищен имот, а не идеална част от такъв.Когато други съделители не са предявили претенция за възлагане по чл. 288, ал. 2 и 3 ГПК или не от­говарят на изискванията установени в закона, е неоправдано неподеляемият жилищен имот да бъде изнесен на публична продан.
ВКС-допуснатият по делба вилен имот не може да бъде предмет на самостоятелно възлагане, освен ако някоя от страните не е направила изрично искане за възлагане за задово­ляване на жилищни нужди или ако този имот не може да се включи в имотното уравнение на дяловете на страните.
б. Когато, за неподеляемия имот се конкурират няколко съделители, той следва да се възложи на този от тях, който предложи по-висока цена (чл. 288, ал. З ГПК). Наддаването трябва да се извърши пред делбения съд тайно и еднократно, като предложената цена не може да бъде по-ниска от действителната стойност на имота.
в. По реда,на чл. 288, ал. З.ГПК отделните жилища в една и съща пост­ройка могат да бъдат възложени на двама или повече съделители. В този случай с решението на съда се създава етажна собственост, при която делът в общите части на сградата се определя Пропорционално на стой­ността на жилищата при възлагането - чл. 40, ал. 1 ЗС. Когато строежът на едното или другите жилища не е още окончателно завършен, дялове­те на всичките собственици в общите части се определят съобразно съотношението между стойностите на възложените жилища към времето на завършване на строежа - чл. 40, ал. 2, изр. 2 ЗС.
г. При прилагането на чл. 288, ал. З ГПК могат да се явят случаи, при които група съделители правят общо искане за възлагане на неподеляемия имот.         
В закона няма забрана и затова не съществува пречка да бъде отре­ден в дял на няколко съделители неподеляемият имот, когато те изявят съгласие за това, стига тази група да има обща нужда и не притежават други жилища. В редица решения ВКС приема, че такова въз­лагане може да бъде постановено, ако се касае за съделителите, които живеят в общо домакинство. Обикновено такива случаи има, когато някой от наследниците е починал и е заместен в делбеното производство от своите наследници. ВКС прие, че когато искането се прави с цел да се противопоставят по-силни права срещу съделител, такова, възлагане е недопустимо. Съдът не може да наложи възлагане на поделяемия имот в общ дял на няколко съделители.
д. На практика бе поставен въпросът, може ли купувачът на нас­ледствени права да конкурира с останалите наследници за възлагане на неподеляемия имот.
 ВКС е приел, че може да се възложи жилище и на купувач на наследствени права, ако наследниците притежават жи­лище, поради което не могат да конкурират при. възлагането и изкупу­ването.
Когато се касае за възлагане на жилищен имот, купувачът на нас­ледствени права може да претендира за него и тогава, когато другият участващ в делото е юридическо лице, тъй като чл. 288, ал. З има предвид само физически лица, само те имат жилищни нужди, които споменатата разпоредба цели да удовлетвори .
Разрешението, което ВКС е дал в случая за купувача на наследство, важи с още по-голямо основание за купувача на идеална част от наслед­ствения имот.
Не могат да конкурират по чл.288, ал.З ГПК наследници, които са получили части от наследствения имот въз основа на завет, дарение или друга сделка. Съображенията на ВКС са ясни: не бива наследственият недвижим имот да премине в лице, чуждо на наследството, когато някой от наследниците се нуждае от него.
е. Неподеляемият имот може да бъде възложен само по искане на някой от съделителите. Без направено искане съдът не може служебно да възложи имота.                         
Законът не предвижда задължителна форма на молбата, с която се иска възлагане на имота: искането може да се направи устно или писме­но най-късно в първото по делото заседание, след като влезе в сила решението за допускане на делбата (чл. 288, ал. 5 ГПК). Срокът за предявяване на искането е преклузивен. Направеното по-късно иска­не за възлагане на друг недвижим имот вместо първоначално посочения представлява ново искане, което е извън, срока.
         ВКС приема, че искането за предоставяне на допуснатото до делба неподеляемо жилище по чл. 288, ал. 2 и 3 ГПК мо­же да се направи най-късно в първото по делото заседание след влизане в сила на решението по чл. 282 ГПК. Този срок не може да бъде продъл­жаван от съда, дори и със съгласието на съделителите, тъй като с изти­чането му се погасява потестативното право за възлагане на неподеляе­мия жилищен имот. Когато е предявено искане за въз­лагане на неподеляемото жилище в общ дял от двама съделители, и впоследствие единият от тях се откаже от това искане, другият не може да претендира за самостоятелно възлагане на целия жилищен имот, щом като е пропуснал да направи това в установения в закона преклузивен срок. Последващото изменено становище представлява увеличение на иска по смисъла на чл.. 116, ал. 1 ГПК и след като не е направено в срока по чл. 288, ал. 5 ГПК е процесуално недопустимо. От това следва, че зая­веното искане за предоставяне на жилище не може да се увеличава след този срок. Освен това съделител, който се е отказал от направено ис­кане за възлагане на неподеляемо жилище, не може да направи повторно искане след изтичането на установения в закона преклузивен срок.
Когато обаче искането е направено в срок съвместно от двама съ­делители, а по-късно единият от тях е поискал възлагането на имота са­мо за себе си, не е налице ново искане, а само неговото увеличение, кое­то е допустимо съгласно чл. 116 ГПК, ако то е направено в срока по чл. 288, ал. 5 ГПК.
Искането за възлагане може да бъде направено и преди срока по чл. 288, ал. 5 ГПК. В такъв случай съдът е длъжен в първото по делото заседание след допускане на делбата да изясни дали страната, заявила предсрочно искането, не се е отказала от него. Само при изрично заяв­ление, че направеното искане за възлагане не се поддържа, съдът може да го счете за отпаднало.
Ако в течение на производството някой от съделителите почине встъпилите, в делото на основание чл.120 ГПК негови наследници се ползват от процесуалните действия" на своя наследодател, включително и от искането, което той е направил за възлагане на делбения имот.
3. Когато са налице условията на чл. 288, ал. 2 и 3 ГПК, съдът пос­тановява решение за възлагане на неподеляемия имот. Възлагането по чл. 288, ал. 2 и 3 ГПК е особен вид изкупуване, което се извършва по съ­дебен ред.
а. В този случай имотът следва да се оцени. Оценката се извършва по действителната му стойност, (чл. 288, ал. 5 ГПК).
Когато имотът е обременен с ипотека, неизплатеното задължение се приспада от цената и плащането му остава в тежест на съделителя, на когото се възлага имотът.
б. При възлагане на неподеляем недвижим имот съдът уравнява дя­ловете на останалите съделители с други имоти, ако има такива а ако такова уравнение е невъзможно, осъжда съделителя, на когото е възло­жен имота, да заплати на другите съделители съответна част от равнос­тойността му.
При предявяване на групирано искане от повече съделители за един дял от имота, предмет на делбата, общото заявено искане следва да се има предвид при извършването й. При поставяне в дял на до­пуснат до делба имот на няколко души всеки от тях се осъжда да уравни дела на всеки от останалите съделители. При възлагане на неподеляем имот на един от съделителите по реда на чл. 288, ал. З ГПК допустимо е уравняването с имот на дела на друг съделител и когато е възможно останалите съделители да получат дела си в натура, ако тези съделители са се съгласили с парично уравняване на имотите им.                                                       
Уравнението на дяловете при възлагане на жилището по реда на чл. 288, ал. З ГПК може да се извърши и с движими вещи.
Когато освен възложения имот има и други имоти, но са недостатъч­ни, за да се уравнят дяловете на всички съделители, те се изнасят на пуб­лична продан и уравнението става с пари.
Както вече бе посочено, ако няколко съделители предявят претен­ции за поставяне неподеляемия жилищен имот в техен дял и всички от­говарят на изискванията по ал. З на чл. 288 ГПК, предпочита се този, който предложи по-висока цена чрез тайно и еднократно наддаване. Та­зи цена не може да бъде по-ниска от действителната стойност на имо­та.                        
в. По силата на чл. 288, ал. 6 ГПК съделителят, на когото е възло­жено жилището, е длъжен да изплати сумите за уравнение на останалите дялове в 6-месечен срок от влизане в сила на решението за възлагане.
г. Върху сумите, определени за уравнение на дяловете на останалите съделители, съдът присъжда законната лихва от деня на влизане в сила на решението за възлагане на имота. ВКС приема, че и без да е направено искане от съделителите, съдът служебно присъжда и въпросната лихва. Според ВКС с влизане в сила на решението, съдели­телят, на когото е възложен имотът, става негов собственик и добива възможност да извлича полза от него. Поради това от този момент той дължи уравнителни лихви в полза на останалите съделители. В случая ВКС се позовава на чл. 200, ал. 2 ЗЗД, приложен по аналогия. Лихвата може да бъде присъдена и допълнително.
д. Вземането на съделителите, представляващо частта от равностой­ността на възложения имот е обезпечено със законна ипотека съгласно чл. 288, ал. 4 ГПК, която заинтересуваните могат да искат да бъде над­лежно вписана.
е. При възлагане на неподеляемия имот по реда на чл.288, ал.2 и З ГПК не се съставя разделителен протокол, какъвто е необходим при разпределяне на дяловете по жребие.
Решението по чл. 288, ал. 2 и 3 ГПК може да бъде обжалвано едно­временно с другите решения, постановени във втората фаза на делбеното производство (чл. 286 и  289), с обща жалба в срока за обжалване на най-късно издаденото решение на съда (чл. 290 ГПК),
Неправилното решение по чл. 288, ал. 2 и 3 ГПК може да бъде ата­кувано чрез извънредните средства за отмяна на влезли в сила решения (чл. 231 и сл. ГПК) и спорът да бъде преразгледан наново между първо­началните съделители, макар междувременно след влизането му в сила имотът да е бил прехвърлен на трето лице.
4. Съделителят, в чийто дял е поставен имотът по реда на ал. 2 и З на чл. 288 ГПК става негов собственик, след като изплати в срока по ал. 6, определеното парично уравнение заедно със законната лихва. Ако уравнението не бъде изплатено в този срок, решението за възлагане се обезсилва по право и имотът се изнася на публична продан (чл. 288, ал. 7 ГПК).          
а. Обезсилването на решението е идентично с разваляне на договор поради неизпълнение. Според чл. 81, ал. 1 ЗЗД длъжникът се освобожда­ва от отговорност, ако неизпълнението се дължи на извинителна причи­на, а според чл. 83, ал. 1 ЗЗД той се освобождава, когато неизпълнението се дължи на причина, за която кредиторът е отговорен.
Когато неизпълнението не може да се вмени във вина на длъжника - съделител, обезсилването е недопустимо (срв. чл. .81 ЗЗД). Така нап­ример, ако съделителят, чийто дял е уравнен парично, не е приел пред­ложеното му изпълнение и е поставил пречки да се изплащат в срок дъл­жимите му вноски, той изпада в забава по смисъла на чл. 95 ЗЗД. Обез­силване по право не настъпва, когато неизпълнението е за незначителна част. Съделителят, на когото е възложен имотът, може да прихване взе­мането си по сметките на другите съделители срещу вноските, които им дължи за уравнение на дяловете, включително и на тези с настъпил па­деж .
Не може да има съмнение, че прихващане може да стане и по други задължения, които са изискуеми и ликвидни (чл. 103 ЗЗД).
При възлагане на неподеляемо жилище върху присъдените за урав­нение суми се дължат лихви от деня на влизане в сила на решението на съда. Вземането за лихвите може да бъде прихванато с насрещно задъл­жение.
        ВКС е приел, че неплащането само на дължимата лих­ва върху присъдените суми за уравнение на дяловете, започващо от вли­зане в сила на решението по възлагането, не е основание за обезсилва­нето му, независимо от размера на сумата.
При обезсилването на решението по право, имотът може да не бъде изнесен на публична продан, а да се възложи на друг съделител, който отговаря на условията по ал. З, ако той заплати веднага цената, по която е оценен имотът при делбата, намалена със стойността на дела му в не­го. Получената сума се разпределя между останалите съделители съоб­разно техните квоти,
Когато след обезсилването не бъде постановено ново възлагане в полза на друг съделител поради това, че не е направено искане за въз­лагане и имотът като неподеляем бъде изнесен на публична продан, из­вършеното уравнение на дяловете неминуемо отпада. В този случай, ако уравнението е извършено само в пари, добитите от продан суми ще се разпределят между всички съделители. А ако уравнението е извършено в имот и пари, ще следва да се извърши ново разпределение на делбената маса.                                          
5. С влизане в сила на решението за възлагане по чл. 288, ал. 2 и З ГПК съделителят става собственик на възложения имот и без да води друг иск той може да поиска принудително изваждане на съделителя, който се намира в имота. Както бе отбелязано, решението по делбеното производство е изпълнително основание и въз основа на него заинтересуваният съделител може да се снабди с изпъл­нителен лист.
Когато се касае за жилище, съгласно чл. 415, ал. 2 ГПК решението по чл, 288, ал. 2 и 3 ТПК може да бъде изпълнено след изплащане на съответните части от стойността на имота на другите съделители.
Г. Прекратяване общността на неделими имоти чрез публична продан
1. Когато имотът, чиято делба е допусната, е неделим и не може да бъде възложен по реда на чл. 288, ал. 2 и 3 ГПК съдът постановява той да бъде изнесен на публична продан (чл. 288, ал. 1 ГПК).
Така също, когато съделителите са повече от реалните дялове, кои­то могат да бъдат образувани от имотите - предмет на съдебната делба, и на един от тях е възложен имот по реда на чл. 288, ал. З ГПК, "за оста­налите имоти следва да се постанови публична продан.
Проданта се постановява като крайна мярка, когато няма възмож­ност тя да бъде избягната. Ако дяловете на останалите съделители могат да бъдат уравнени изцяло или частично с други имоти в делбената маса, те не се изнасят на публична продан.
Когато някои от съделителите се откажат от правото да искат дял в натура и се съгласят да получат пари, така че останалите съделители могат да получат имот, също не се извършва публична продан.   
След влизане в сила на решението, с което се постановява проданта,
всеки от съделителите може да отнесе въпроса за проданта до съдия-изпълнителя. Проданта се извършва въз основа на препис от решението на съда, без да се издава изпълнителен лист. При проданта като купува­чи могат да участват и наследниците.
Проданта се извършва по правилата на публичната продан на не­движими имоти (чл. 293 ГПК) при спазване на изискванията на чл. 373-389 ГПК.                      
При пристъпване към  проданта съдия-изпълнителят извършва опис на имота и определя първоначалната му цена, съобразявайки се с пазарната, независимо от това дали преди това е била определена такава от съда, и в 7-дневен срок изготвя обявление за проданта. Имотът се оценява с помощта на едно или повече вещи лица (чл. 374 ГПК). Когато обявлението не е направено в срок, необходимо е да се изпрати отделно съобщение на съделителите, за да бъдат известени за проданта и да за­щитят интересите си в рамките на правата, които имат по закон.
Изнесеният на публична продан непрделяем имот може да бъде из­купен от всеки един от съделителите, при условията на чл. 389г, ал. 2 ГПК. Ако няколко съделители желаят да изкупят имота съгласно чл. 293, ал. 1 ГПК, се извършва нова продан само между" тях при първоначал­на цена - предложената най-висока при първата продан. Тя продължава седем дни и се извършва по-общите правила. Ако при тази продан никой от съделителите не изкупи имота, той се възлага на наддавача - трето лице на делбата, предложило най-високата цена при първата продан (чл. 293, ал. 2 и 3 ГПК).
Проданта се извършва в канцеларията на съдия.-изпълнителя. Тя продължава един месец  и завършва в  посочения в обявлението ден (чл. 377 ГПК). За участие в наддаването се внася задатък 10 на сто върху оценката (чл. 378, ал. 2 ГПК). За купувач на имота се счита този наддавач, който е предложил най-висока цена. Купувачът трябва в срок от пет дни от приключване на проданта да внесе предложената от него цена, като приспадне внесения задатък (чл. 380 ГПК). Ако той не направи то­ва, съдия-изпълнителят поканва наддавача, който е предложил следваща­та най-висока цена. Ако и той не се съгласи, или не внесе цената в 5-дне-вен срок, съдия-изпълнителят предлага имота на следващия по реда на предложените цени наддавач - до изчерпване на всички наддавачи, пред­ложили цена най-малко 80 на сто от оценката (чл. 381 ГПК).
Когато не са се явили наддавачи или не са били направени валидни наддавателни предложения или купувачът не е внесъл цената и имотът не е могъл да бъде възложен по реда на чл. 381, б. „б" ГПК, се пристъпва към нова продан, за която се прилагат разпоредбите на чл. 3716, ал. 2 ГПК. Новата продажба се провежда в двуседмичен срок от искането, по цена, намалена с 10 на сто в сравнение с първата. Втората продажба се извършва по правилата на първата. Трета продажба не се прави. Когато лицето, обявено за купувач по реда на чл. 380-383 ГПК внесе своевремен­но дължимата сума, съдия-изпълнителят с постановление му възлага имота (чл. 384, ал. 1 ГПК).
Купувачът се въвежда във владение на имота от съдия-изпълнителя въз основа на влязлото в сила постановление за възлагане по реда на чл. 386 ГПК.
Получените при публичната продан на неподеляемия недвижим имот суми, се разпределят съобразно правата на съдедителите.
2. Както бе отбелязано, чл. 288, ал. 2 и 3 ГПК се прилага само за жи­лища. За други недвижими имоти и движими вещц, когато те са единст­вени, неподеляеми и не могат да бъдат поставени в дял на един от съде­лителите, се изнасят на публична продан от съдия-изпълнителя. За не­движимите имоти се прилагат правилата на чл. 293 ГПК, а за движимите вещи това става по реда на чл. 367 ГПК. Във втория случай проданта се извършва съобразно чл. 368 и сл. ГПК. Съдия-изпълнителят предава владеенето на вещта, след като постановлението за нейното възлагане влезе в сила (чл. 371г ГПК).
3. Исканията за изпълнение на решението, с което е постановено да се извърши принудителна продан на неподеляемите имоти, не са ограни­чени с давност, тъй като извършването на проданта се явява осъществя­ване на иска за делба, а този иск съгласно чл. 34, ал. З ЗС не се погасява по давност
В) Делба, извършена приживе.
1. Общи бележки. Наследодателят обаче и приживе да подели имотите между наследниците си (чл. 77 и 78 ЗН). В този случай делбата има за цел да предотврати споровете между наследниците след смъртта на наследода­теля и да избегне евентуалните съдебни процеси. Тази делба може да бъде извършена с акт за дарение или със завещателен акт.
2. Делба дарение. Делбата дарение е договор между наследодателя и неговите наследници, чрез който наследодателят приживе безвъзмездно прехвърля имуществото си, като го разпределя поотделно на всеки един от наследниците.
Делбата дарение се урежда по правилата на дарението, предвидени в чл. 225-227 ЗЗД. Участващите в делбата дарение трябва да са способни да сключват договори. Когато тази делба се извършва от родителите и някое от деца­та е недееспособно, то се представлява от назначен от съда особен пред­ставител.              
Делбата дарение на недвижими имоти трябва да се извърши в нота­риална форма (чл. 18 ЗЗД). При дарение на движимо имущество е доста­тъчна само писмена форма с нотариално заверени подписи на страните. Дарението на движими вещи може да се извърши и чрез предаване на последните. Когато се касае за ценни книжа, за тях важи редът на прех­върляне, установен в чл. 225, ал. 2 ЗЗД.
Дарението става задължително приживе на наследодателя от деня на изричното му приемане от всички наследници без изключение. По силата на дарствения акт всеки от наследниците придобива конкретно определена част от неговото имущество.
Без такова приемане няма налице делба дарение. В случая се касае не до отделно изолирани дарения, които могат да бъдат приети индиви­дуално, а до едно дарение, което е неделимо в своето единство.
Делбата дарение може да обхване само имуществото, което наследо­дателят дарител притежава при извършването й. Делбата дарение за бъдещо имущество е нищожна (чл. 226 ЗЗД).
По силата на изрична уговорка в дарствения акт наследодателят може да запази правото си на ползване върху имота, предмет на делбата дарение, или върху част от него.След смъртта на наследодателя наследниците, които приживе на същия са приели дарението, не могат да отхвърлят делбата и да искат да се извърши нова делба. Те са станали собственици от момента на даре­нието.
Сънаследникът, който с такава делба е увреден в своята запазена част, може да иска възстановяването й от другите наследници по реда на чл. 30-37 ЗН. Искът за това може да се предяви само след откриване на наследството. Последният има своето основание в чл. 78, ал. 2 ЗН във връзка с чл. 30 ЗН.
3. Делбата завещание се извършва чрез едностранен акт на насле­додателя; съгласието на наследниците не е нужно. Тази делба е подчинена на правилата на завещанията както относно способността на извършва­нето й, така и относно формата на акта.
Делбата завещание не трябва да се смесва със завета. И при нея, както при завета, наследодателят прави разпореждане с конкретно оп­ределени имоти, но намерението на същия е да се разпредели цялото наследство между наследниците. В завещателния акт, с който се извър­шва делбата приживе, наследодателят може да направи и завет в полза на някой от наследниците си. Така че последният по силата на един и същ завещателен акт може да получи както дела си по делба, така и за­вета, стига в случая да не накърни запазената част на останалите наслед­ници.
Както всяко завещание, така и делбата, извършена приживе във формата на завещание, може да бъде отменена или изменена по начина, указан в чл. 38 ЗН.
Делбата завещание произвежда своето действие само след смъртта на наследодателя. Наследниците не могат да искат извършването на. но­ва делба. Само ако някой от тях се откаже от наследственото си право, отреденият за него от завещателя конкретен дял подлежи на нова делба между другите наследници (чл. 53 ЗН).

64.ОСНОВНИ НАЧАЛА НА ГРАЖДАНСКИЯ ПРОЦЕС
а) Същност, видове, система
І. Гражданският процес като защита и санкция. Гражданският процес е средство за защита при незаконосъобразно развитие на граждаските правоотношения.
        1. Какво се разбира под граждански правоотношения, т.е. съвпадение с материалните правоотношения. Това е понятие, което включва всички правоотношения, регулирани от тези правни клонове, при които методът на правно регулиране е този на равнопоставеност, следователно всички първични правоотношения - вещни, облигационни, семейно - наследствени, трудови и др. Ако има някакво смущение при реализацията им - средството за защита е гражданския проце.
        2. какво е незаконосъбразно развитие: а) липсата на хармония в правоотношенията на субектите на гражданското правоотношение. Тя е свързана с б) с липсата на дължимо поведение на субектите на гражданското правоотношение. Поведението не къответства на действителните правоотношения. А) се продължава от б).
    Гп-с като обективно право има за цел да възстанови законосъбразността в реализирането на материалните правоотношения.
    Функциите на Гп-с: 1. Защитно-санкционна: резултат от възстановянане чрез процеса на законосъбразно развитие на гражданското правоотношение. Резултата се явява защита за правоимащия и едновременно с това като санкция за неправоимащия.
        2. Превантивно-възпитателна.
        3. Гарнационна (обезпечителна): посредством възстановяването на нормалното развитие на материалното правоотношение. Процеса осигурява и постигането на тази материална ценност, която е обект на материалното правоотношение.
    Три са възможните подхода, които разглеждат явлението ГП-с от към три аспекта. Те дават облика на Гп-с като средство за възстановяване на материалното правоотношение, които съществуват паралелно.
        1. Процеса в качеството му на защита и санкция. Разглежда процеса от към неговия резултат. Проявяват се трайно при понататъшното развитие след процеса, неговото приключване.
        2. Процеса в качеството му на производство. Средство, начин, подход за постигането на защитно-санкционите резултати. Средство към достигане на цзелта.
        3. Действа във връзка с 1. и 2. - правоотношение. Процесът е една правна сложна връзка, развиваща се във времето последователно, която има процесуален характер и която съществува между всяка една от двете срещупоставени страни и органа по защита и санкцията. Така се гарантира неговата законосъобразност.
    1,2 и 3 не съществуват изолирано, а взаимно се гарантират и съчетават.
    Гп-с като защита и санкция - три форми на незаконосъобразно развитие на гражданските правоотношения: 1. Наличието на правен спор. Правният спор е обективирано противоречие в позицията на материалноправните субекти (две срещупоставени лица) относно съществуването или елементите на едно материално правоотношение, което противоречие рефлектира неблагоприятно върху материалноправната сфера на правоимащия. Спор и в чисто житейския смисъл.
            - правният спор има своя генезис в убеждението на материалноправните субекти. Субективно явление, но зада може да се прояви като релефантен факт (2) противоречието трябва да бъде обективирано, да бъде материализирано, магифистирано. Може и чисто словестно да се обективира, по-активно поведение. Необходимо е да има извън съзнанието на лицето матиален израз. Следователно води до неблогаприятни последици в правната сфара на пострадалия. Едното лице има вярна позиция, а другото погрешна.
        3. Предмет на правния спор: Спорно е едно субективно материално право (правоотношение) било в неговата цялост или по отношение на някой от елементите му, което се твърди или че съществува в настоящия момент, или че е съществувало в минал момент.
            - материалното правоотношение без оглед на вида и характера на правата и задълженията, които ги изграждат. Може да бъде отричано, че не съществува (не е възникнало), отрича се само някой от елементите на правоотношението. Може само изискуемостта да се оспорва. Трябва да се твърди, че това правоотношение съществува в настоящия момент или в минал, макар че вече е погасено. Негативно становище - не сме пред правен спор ако се твърди, че правоотношението би възникнало или се твърди, че ще възникне. Правата, които още не са се породили не са в състояние да засегнат съществуващото материално право. Обект на спора може да бъде и погасеното право на починалия при развод.
            - да се твърди - съществуването на засегнатото право.
            - има две страни, които са взаимно свързани: Субективна страна - конфликт, чийто автори са определени субекти и той е производство на тяхното поведение. Обективната страна е резултат и се изразява в сътояние на несигурност.
            - има две проявни форми: а) Неоснователно отричане на правото, което съществува (невярна позиция). Изразява се субективната страна на спора (действия, които пречат, могат и да са устни).
                б) Обективна страна - следствия от а). Невъзможност за нормално развитие.
            - неоснователна претенция за право, което не притежава, а го претендира. Конфликтът е един с две страни, а обект е спора. Няма санкция за това, че се спори или се претендира нещо. Адекватния процес е исковия. Всяка от страните има публично право на защита от съответния орган - съд, окончателното решаване на спора със СПН, т.е. оспорването от този момент е безспорно. Защита е получила тази страна, чиято позиция е потвърдена.
            - неизпълнение на изискуемо задължение - то-чувствително засягане правната сфера на правоимащ, тъй като едно негово право не е просто смутено, а директно, пряко не се раилизира, защото насрещната страна в правната връзка не изпълнява задължението си. Законът свързва тази норма с една конкретно гражданско право - притезателното (реализира се чрез поведението на задълженото лице). Поради липсата на това поведание, носителят на правото е засегнат. Тясно приложно поле, силна форма на засягане на правата. Всяко притезателно право, незъависмо то обекта на престацията, може да бъде засегнато. Субективната страна може да се прояви в различни варианти. Това е поведение на длъжника, което може да се изрази както в действия , така и в бездействия. От тази субективна страна е налице резултата, че притезателното право е нарушено, не удовлетворено право. Притезателното право трябва да е станало изискуемо, тъй като може да се търси доброволно изпълнение, т.е. ако липсва трябда да се извърши принудително изпълнение. По молба на кредитора - изпълнителен процес. Има за цел по принудителен ред да реализира правото. При правен спор в началоно на процеса не е ясно кой е субекта на защита, а при изпълнителния процес е ясен носителя на притезателното право, а субекта на санкцията е длъжника.
            - поведението, при което едно лице със своите действия или бездействия застрашана бъдещата реализация на едно субективно право. Тущ негативния ефект ще се прояви евентуално в бъдеще. Специфична самостоятелна форма на засягане на правото. Правоимащ - форма на защита - т.нар. обезпечителна мярка, чрез обезпечителния процес. Тя трябва да е адекватна на поведението на нарушителя. Чрез тях санкцията се получава от нарушителя, защото му се забранява да се разпорежда със забраненото или запорирано имущество.
    Защита и санкция:
        1. Всички форми на защитата и санкцията, които са резултат на исков, обезпечителен и изпълнителен процес, са своеобразен заместител на липсващо дължимо поведение. Те възпроизвеждат, изменят и заместват по принудителен ред нормалната връзка.
        2. За всички защитно-санкционни последици има извънпроцесуално действия, т.е. като заместител на дължимото поведение - действа при упражняването на матириалното право. Ефектът е траен след процеса.
        3. Някои от последиците имат публичен характер, а други гражданскоправен характер. Действат като правна връзка между различните субекти. СПН е публичноправна санкционна последица, на всяка от страните спрямо съда. Принудителното удовлетворяване - гражданскоправна последица.
        4. Всички те се дават, имат за ЮФ акт на държавна принуда - ИА (властнически) на компетентния държавен орган.
        5. При всички форми на защита органът, който е постановил акта, е независимо трето лице, остоящо на еднакво разстояние от двете страни.
        6. До защитно-санкционния резултат може да се стигне в резултат на упражненото чрез сезирането на компетентния орган пубилично право на защита. Съдът не може да се сезира сам.
        7. Клед като имаме сезиране, защитата е абсолютно неотменима като последица.
        8. Защитно-аснкционните способи са: а) първични и б) вторични. Комплекс от способи, които в своята съвкупност гарантират, че защитата и санкцията са законосъобразни.
    Защитата и санкцията са явление, което действа двупосочно - защита за правоимащия и санкция за другата страна.        

2. Гражданският процес като производство и правоотношение

    Защитата и санкцията трябва да бъдат подготвени. Подготовката е Гп-с по пътя на производството. Процесът е производство и защото защитно-санкционните последици са възможни и дължими от съответния орган, тъй като този който има защита има право да я получи.
    Производството е съвкупността от действията на защитно-санкционния орган и на лицата, които ще са субекти на защитно-санкционните последици, включително и последното действие, крайният защитно-санкционен акт, който органа постановява. ГПК разглежда тези действия. Производствоте е средството за постигане на защитата и санкцията.
    Основни белези на производството:
        1. То е сложен ЮФ. Състои се от много прости релевантни за определени последователни ЮФ.
        2. Като ЮФ е последователно осъществяващ се сложен ЮФ. Отделните елементи не се осъществяват безразборно, а в определена последователност. Всяко следващо действие като ЮФ има смисъл с оглед мястото си в тази система.
        3. Последователността е обезпечена нормативно, чрез система от працесуални права и задължения, т.е. производствата са динамични ФС. Динамичти, тъй като обуславят  последователно пораждане на права и задължения. Всеки ЮФ е реализация на предхождащо го субиктивно право. Със самото си осъществяване ЮФ погасява това право и поражда следващото субективно право, което се реализира чрез следващия ЮФ (напр. подаването на исковата молба осъществява правото на сезиране и правото на лицето да поиска защита от съответния орган. Поражда правото да се връчи препис от исковата молба и да се назначи заседание и т.н.).
        4. В процеса участват винаги повече от едно лица,т.е. многоличен ФС.
        5. ЮФ на всички процеси могат да са само юридически действия. Не може ЮФ да е юридическа постъпка или събитие, тъй като те не могат да породят права и задължения. Възможно е обаче върху процеса влияние да окаже едно събитие, но то не се включва в системата на ЮФ, които изграждат прозводството.
        6. Всяко отделно действие има вътрешнопроцесуална релевантност. Всяко действие е ЮФ само на следващо право или задължение. Правното значение на това действие се изчерпва с пораждането на следващото право или задължение. Това не е свързано пряко със защитно-санкционните последици. Те имат за ЮФ само последното действие. Другите ЮФ имат камо косвено (индиректно) значение, подготвят действието, което е ЮФ на последиците. Следователно има неравностойност на ЮФ в производството:
            а) ЮФ с вътрешна релевантност, които косвено влияят върху последиците на производството.
            б) ЮФ (последния акт), пораждащ последиците на производството и има решаващо място в системата от действията, изграждащи го.
        7. Всички ЮФ губят правното си значение и подлежат на заличаване с обратна сила, ако се окаже, че вече е недопустимо постановяването на крайния акт - решаване на исковия процес е недопустимо (недължимо). Процесът се прекратява и извършените действия се заличават.
    Особени белези на защитно - санкционното производство или само на ГПП:
        1. Те са двустранни производства. Действия осъществени от органа, издал крайния акт и двете срещупоставени страни. Произтича от двустранността на материалноправния обект на защитно-санкционното въздействие. Трябва да се осигури участието на страните, за да е ефективно производството. Производства, които не са защитно-санкционнни, не са двустранни (напр. производството по издаване на ИАА).
        2. За ГПП е характерен принципа на диспозитивното начало. Изразява зависимостта на започването, развитието и приключването на ГПП от волята на лицето, което търси защита. Следователно трябва да има сезиране от заинтересованото лице. Този принцип следва от разпоредителните правомощия за носителя на материалното право, което е изградено на принципа на равнопоставеността.
        3. Ортанът трябва да е трето, независимо лице, което да не предприема служебно действия, които не са били поискани.
        4. ГПП се изгражда от действия на страните и на защитно-санкционния орган, но в рамките на производството, като ЮФ, значение имат и т.нар. бездействия на страните. ЮФ са действията на органа и действията и бездействията настраните. Обстоятелството, че страните имат противоположни интереси, означава, че бездействията на едната от тях може да  засегнат интересите на другата. Бездействието трябва да се компенсира, т.е. въпреки бездействието, процеса да продължи. На тази база и бездействията на страните са релевантни. Бездействието се изразява или в неупражняването на процесуални права или в неизпълнението на процесуални задържения. В първия случаи, това е процесуално пропускане. Резултат е погасяването на процесуалната възможност за упражняване на това право. Във втория случай, неизпълнението не санкционира (напр. чл. 51 - неизпълнението се санкционира с фикцията, че страната се счита за призована на стария адрес. Неизпълнението и непосчването на доказателства на твърдените факти - последицата е правото и задължението на съда да приеме, че недоказания факт не се е осъществил). Законът свързва бездействията на страната със специфична категория последици - процесуални тежести. Законът компенсира отрицателното въздействие върху хода на производството с тези тежести. Механизма на процесуалната тежест гарантира, че въпреки бездействието на страната, производството законосъобразно ще продължи, така че няма да се засегнат интересите и на другата страна. Има характер на санкция за бездействалата страна, тъй като са желани от нея. Действията са желаното поведение. За бездействието, тъй като тук не е възможно принудително изпълнение като при материалното право, има други специфични последици.
        5. а) Законово необходими - минимално необходимите ЮФ, за да се достигне резултат.
            б) Законово възможен ФС - при упражняване на производството.
        6. Специфичен предмет на ГПП - накърнено гражданско материално правоотношение.
        7. Специфичен резултат на ГПП: СПН в исковото производство и т.н.
        8. Всяко производство в системата на Гп-с има особености, които се държат от особеностите на характеристиката на процеса като защита и санкция.
    Цели на производството: 1. Обезпечаване чрез механизма на вътрешните права и задължения, постановяване на защитно-санкционния краен акт.
        2. Тъй като при защитно-санкционните последици се пораждат от правния акт, валидността им се обуславя от валидността на крайния акт. Таза законът гарантира последиците и настъпването им като не ги свързва с всеки ЮФ, а само с крайния резултат.
    Гп-с като правоотношение: Основанията да е правоотношение:
        1. Процесът е изграден като съвкупност от правни норми, а всяка правна норма се реалицира или регулира съответно обществените отношения посредством правоотношението.
        2. Правата и задълженията в едно процесуално правоотношение са нужни, за да може да функционира процеса като динамичен ФС. Това е правната връзка между всяка една от срещупоставените страни и закитно-санкционния орган. Особености:
            1. Две са насрещните страни и защитно-санкционния орган. Правната връзка няма тристранен характер. Процесуалното отношение е двустранно. Има две паралелни процесуални отношения, съществуващи по отделно между всяка от срещупоставените страни и закитно-санкционния орган. В публично организирания процес (организиран от държавата)  има двустранно процесуално отношение. Няма процесуална връзка между насрещните страни , разлика от арбитражното правораздаване.
            2. Процесуалното правоотношение се поражда със сезиращото действие. На този етап връзка има само между сезиращата страна и защитно - санкционния орган. С връчване на преписа на исковата молба на ответника се създава втората процесуална връзка. Възможно е обаче да не се стигне до нейното възникване.
    Сезиращото действие в примера е исковата молба, е предхождано от упражняването на предхождащото право. Субективно право на защита на съотвното лице, което възниква процесуално, при накърняване на материалното му право, с възникването на правния спор. С подаването на исковата молба се поражда правото да поиска насрочване на заседание и т.н. Последното право за ищеца е правото на съдебно решение. Това важи и за ответника в правната връзка със съда. Следователно правоотношенията между страните и защитно-санкционния орган е сложно, състои се от множество прости права и задължения.
            3. Съдът е едновременно лице на двете правни връзки. Всяко негово дъествие е реализиране на негово задължение спрямо едната страна, а спрямо другата е упражняване на властнически правомощия да й наложи определено поведение.
            4. Страните имат преди всичко процесуални права към съда, но имат и задължения (напр. процесуални тежести; чл. 3 и др.). По този начин се предпазва от накърняване на правата на другата страна.
            5. Правните връзки имат ПП природа. Имат процесуален характер. Следователно във функционална връзка са с обекта на процеса. Между материалното и процесуалното право няма генетична връзка.

3. Гражданско процесуално право

    Гп-с като клон на обективното право. Съвкупността от правни норми със специфичен предмет и метод на правно регулиране. Гп-с в качеството му на защита и санкция чрез метода на мласт и подчинение. Намира се в сеотношение с другите правни клонове. Преди всичко със защитаваните материалноправни клонове, като регулира правоотношенията с метода на равнопоставеност. Връзка има с КП, което реглементира съдебното устройство, но функционирането на органите, визирани в КРБ, се осъществява чръз уредбата в процесуалните клонове.
    Предмет са обществените отношения по търсене и оказване на защита на накърненото материално право. Процесуалните норми създават този род обществени отношения. Те не съществуват извън тези права , различни обществени отношения, регулирани от материалноправните клонове.
    Метод на правнорегулиране (за публично организираната защита и санкция) - властнически.
    Нормите на ГПП имат вторичен, служебен характер. Създават се и функционират на базата на други норми. Нормите на материалноправните клонове, чието приложение е служебно. Тези норми имат императивен характер. По принцип не е допустимо предвиденото в нормите да бъде дерогирано по воля на някой от субектите на нормата. Договорът, като ЮФ, не намира приложение в процеса. Има и изключения ,които са изчерпателно посочени (напр. съдебната спогодба, която при определени условия поражда СПН; възможността страните да предяват друга местно компетентен съд; арбитражни клаузи, с които се дерогира властта на държавния съд, като се предостави тази възможност на избран от страните арбитражен съд).
    Действие на ГП - норми:
        1. В пространството. Ограничение от района, на който може да функционира и да се прояви компетентността на сезирания компетентен орган - територията на РБ.
        2. Спрямо лицата. Това са тези лица, които притежават лична или териториална връзка, чрез която законът ги свързва с компетентността на съответния орган (всяко лице с местожителство или седалище в РБ, ако срещу тях са заведе дело).
        3. По време. Наложило се е принципното обратно действие на нормите. Изхожда се от презумпцията, че новият процесуален закон е по-благоприятен. Ако не е така, няма пречки за ограничаване действието му. Законодателствата са минали през три етапа по пътя към обратното действие:
            1. Процесуално единство: новият закон се прилага за правоотношенията, възникнали след влизането му в сила. Пререгулирането на правните последици от новата норма засяга предпроцесуалното право на защита, възниква от предпроцесуален ЮФ. То ще има нова реализация съобразно новия закон, нищо че е възникнал при действието на стария.
            2. Теория на процесуалните стадии: действието на новия закон се отнася към следващата, още незапочнала фаза на висящия процес, не само незапочнати процеси.
            3. Теория на процесуалното действие: новата норма преурежда процесуалното право и задължение, което е възникнало, но все още не се е реализирало от последното извършено процесуално действие. Действието е обратно по отношение на последния ЮФ. Това обратно действие се нар. “незабовно действие”, не засяга вече извършени действия (§ 150 ПРГПБ - ограничава обратното действие). Отнася се до действията с вътрешет процесуален характер, не и на действието със защитно-санкционен резултат, тъй като ролята му е да регламентира трайно отношенията между страните. Следователно не е приложимо обратното действие с изключение по отношение на крайния защотносанкционен резултат.
    Източници: Има два подхода в йерархията:
        1.Сталев - на първо място са международните договори, които са с приоритет дори пред конституционните норми.
        2. Предимство пред договорните норми са нормите на КРБ - основата е в самата КРБ (ратифицирането трябва да се предхожда от изменнието на КРБ, ако договорът й противоречи, правомощието на КС да се произнося по законосъобразността на договорите преди ретифициране).
    - ГПК, ЗМША, ЗСВ, ЗУКТС, ТЗ;
    - йерархията е по ЗНА;
    - Тълкувателни актове - ТРКС и ТР на ОСГК на ВКС и постановленията на пленума на ВС. Те образуват тълкувателното единство с тълкуваните норми. В този аспект могат да се лазглеждат като източници.

4. Материално гражданско право и граждаски процес

    Връзката на Гп-с с материалното право. Зависимостта е функционална. Те са самостоятелни явления в правния мир, които взаимно се обуславят и влияят. Материалното право опеделя съдържание, същността, структурата и принципите на Гп-с. Гп-с възстановява нормалното развитие на своя обект - материалното право.
    Взаимодействат като институции. Формите на напушаване и незаконсъобразно развитие на материалните права определят формите или способите за защита и санкция.
    Различните по вид и характер материални права обособяват специфични производства за защита и санкция (напр. особеното исково делбено производство пре реализиране на потестативното право на делба; особените брачни искове и производства; производствата свързани с личния статус и т.н. - разновидности на общия исков процес).
    Структурата на материалните правоотношения понякога разкрива усложнения, които намират отражение в специфични процесуални институти (напр. материалното правоприемство намира отражение в института - приемство в процеса; връзката между главни и акцесорни отношения и т.н.).
    Някои отделни субективни право имат особена значимост (напр.  Правото на издръжка, правото на трудово възнаграждение). Процесуални съдебни разпореждания, които отразяват тази значимост     (напр. принудителното изпълнение при правото на издръжка - облекчаване на държавните такси; възможност  за избор на компетентен съд).
    Нормативно и социологично въздействие на процеса върху материалното право.
        - нормативно въздействие - правото е нищожно без държавната принуда. Следователно чрез защитносанкционния резултат материалното право става годно за реализация.
        - социологическото въздействие - зависимостта на ефективонстта от защита и санкция върху материалното право. При по-голяма ефективност на защитата и санкцията, толкова по-ефективно се реализира материалното право.
    Зависимост на процеса от конкретно нарушеното право. Може да се обособят три степени на интензивност на връзката:
        1. Връзката на изпълнителния процес с нарушеното субективно право - най-интензивна. Неудовлетвореното изискуемо притезателно право най-пряко се свързва с процеса за своята защита - изпълнителият процес. Той може да започне, развие, приключи само при наличието на едно действително съществуващо неудовлетворено доброволно, изискуемо притезателно право. Притизателното право трябва да е доказано чрез предвидените документи (изпълнителни основания). Изпълнителният процес може да се провокира само от носителя на неусовлетвореното право, тъй като има достатъчна сигурност кой е субектът на защита и кой на санкцията. Субектът на закитата може да я получи само ако до края на процеса съществува сигурност за съществуването на правото. Ако се докаже, че провато не съществува, процесът се пректарява.
        2. При обезпечителният процес. Обезпечавата защита предпоставя едно вероятно съществуващо засегнато право. Ванаги съпътства исковия процес. Обезпечаваща защина може да се иска и да се даде, ако носителят на застрашеното право установи вероятната основателност на иска. Следователно по-ниска степен на сигурност, зада може да се иска и даде защита. Степента на връзка зависи от характера на въздействието на процеса. При исковия процес резултатът е навлизането в чужда правна сфера - пряко навлизане в правоотношението, което, за да се осъществи, това правоотношение, трябва да съществува. Докато при обезпечителният процес не се навлиза в правната сфера на лицето. Обезпечаващата защита може да се иска от носителя на обезпеченото право. Обезпечителната защита обаче не може да се прекрати, ако се окаже в последствие, че правото не съществува, процесът не се прекратява, а води само до отлагене на обезпечителната мярка.
        3.  При сковия процес. Той в най-малка степен зависи от нуждаещото се от защита право, тъй к ато се провокира от правния спор и целта е той да се реши. Предварително не може да се определи кой е правоимащият в процеса, тъй като това е цел на процеса - кой от спорещите е носител на нуждаещото се от защита право. Следователно процесът може да се започне от  субекта с ноеснователната претенция, т.е. исковият процес предпоставя само едно твърдяно право. Достатъчно е твърдението. Исковият процес ще завърши със защита и санкция, дори да се дощаже, че ищецът не притежава правото, което е твърдял. Този ищец е субект на саткцията.
    Тези три степени на взаимодействие могат да обосноват и обратната зависимост - определят кой процес има най-силен защитносанкционен резултат.
б) Диспозитивно, състезателно и служебно начало

6. Принципи на гражданския процес. Същност и видаве. Принцип на заковвостта в гражданския процес.

    Господстващата теза е, че те са Пнорми, т.е. имат характера на нормативно правило, не само ръковдно начало. Задължителни са. Ръководни П норми с основно, определящо значение:
    16.9.20091. Ръководно правило, тъй като отразяват основни ценности на правния ред на дадена правна система.
    2. Предопроделят същността и съдържанието на комплекси от П норми.
    3. Не винаги имат изрично сломестно обозначение, но това не отменя нормативния им характер. Извежда се от съдържанието, от словестната обозначеност на кнокретните норми, които ги отразяват.
    4. Предназначение да служат за тълкуване и попълване на празноти в П.
    ВИДОВЕ: 1. Кпоред приложното поле - 3 групи:
        А. Винаги за целия правен ред.
            - принцип на законността.
        Б. Типични за сродни правни клонове, напр. з-с клонове:
            - Състезателно начало.
            - Равенство на страните.
            - Принцип за установяване на истината.
        В. Типични за един правен клон - за Гп-с:
            - Диспозитивното начоло.
    За Г п-с:
        (1) Принцип на законността - Всяко процесуално действие на съда и на страните трябва да се съобрази с нормите на процесуалния закон, а защитно - санкционните действия на органа трубва да са в съответствие с разпоредбите на материалния закон. В противен случай извършените действия са порочни,т.е.нищожност до неправилност на решението. Гаранции на законността в процеса:
        а) Независимостта на органа, даваща защита (често сама се извежда като самостоятелен принцип, но не е така в Г п-с).
        б) Безпристрастие на осъществяващия защита. Свързва се със системата на отводи и самоотводи, които го гарантират (чл. 12 - 14 ТПК).
        в) Участие на прокурора по граждански дела.
        г) Спиране на делото, за  да се сезира КС - цели да не се приложи закон, който може да се обяви за противоконституционен.
        д) Атакуемост на незаконосъоброзни процесуални действия, на органа по защитата.
        е) Чл. 3 ГПК - страните да упражняват доросъвестно процесуалните си права. Проблемът е свързан с проблема за злоупотребяване с право,т.е. съзнателното упражняване на процесуални и материални права с ясното убеждение, че те не съществуват,т.е. цели се не защита, а уреждане на друго лице. Санкция: (1) Съдът не е длъжен да зачете недобросъвестното поведение на страната.
        (2) Доколкото недобросъвестността води до отговорност за причинените на другата страна вреди - реализира се в отделен исков процес.
        (3) Чл. 220 (3) ГПК - специфични неблагоприятни последици при симулиран процес - не може да се иска отмяна на решението.
        ж) Задължение да се изнася пред съда само истината - чл. 3 ГПК.
        з) Процесуални тежести като санкция при бездействие на страните.
        (2) Диспозитивното начало
        (3) Състазателното начало
        (4) Равенство на страните
        (5) Служебно начало
        (6) Установяване на истината. Приницпът на социалната справедливост се извлича от съдържанието на отделни разпоредби.

7. Диспозитивно и служебно начало.

    Това е основен функционален принцип на Г п-с. Изразява зависимостта на процеса, на неговото започване, развитие, приключване от волята на лицето, което търси защита. Следователно същността на принципа е тази обусловеност на защитното производство от изявената за него воля. Право да търси защита  има правният субект, чиито субективни материални права са засегнати от форма на правонарушение. Има две основания, които налагат този принцип:
        1) Диспозитивното начало се обуславя от разпоредителните правомощия в съдържанието на самото материално право, което се нуждае от защита. Гправа съдържат такова правомощие. Дори, когато такова правомощие няма или е ограничено, не се защитава по собствен почин от защитно-санкционния орган, а се предоставя на определен орган - прокурор.
        2) Необходимо е защитно - санкционния орган да има статута на трето незаинтересовано лице,отстоящо еднакво от двете срещупоставени страни в материалноправната връзка.
    Образуването на производството се определя от волята на търсещия защита. Той притежава едно  процесуално право да търси защита, което упражнява чрез правомощието да сезира съответния орган - чл. 2 (2) ГПК. Отразява се волята на лицето да се сложи начало на защитното производство, но в първото действие на сезиране се съдържа воля и за  по-нататъшно развитие на процеса. Обусловеност на параметрите на търсената защита от волята на търсещия, т.е. от неговата воля зависи на кое свое материално право и срещу кой субект се търси защита. Ищецът определя основанието (ЮФ-и на П си), петитума (съдържанието на субективното право/задължението на насрещната страна), насрещната страна - чл. 98 ГПК - съдържанието на исковата молба.Разп. и с правомощието да променя параметрите на защитата, т.е. в хода на производството може да измени основанието, съдържанието на правната връзка или насрещната страна. Мотивите нямат значение.
    Търсещият защита определя дали да продължи или прекрати процеса. Неговата воля е достатъчна, съдът не се нуждае от мотивите. Ищецът може да десезира органа позащита, т.е. и в правото на защита има разпоредителни правомощия. Процесуалните права са строго лични, ненаследими, неочуждими, т.е. единственото разпореждане с тях може да е под формата на отказ. В исковия процес - оттегляне и отказ от иск - чл. 119 ГПК. Института на съдебната спогодба - отново воля за десезиране. Това обаче не е отказ от защита, а отказ тя да се даде със съдебно решение. По волята на страните последиците на съдебното решение може да се замени с последиците в договор между страните, чрез който те с взаимно съгласие се споразумяват, уреждат спора, т.е. меродавна е и волята на насрещната страна. Подобно при възможността чрез договор между спорещите изобщо да се дерогира правораздавателната власт на публичните съдилища - арбитражни дотовори (клаузи) - чл. 9 ГПК, ЗМТА.
    ГАРАНЦИИ: Принципната възможност да се атакуват актовете на съда или съответния орган в отклонение от изискването на диспозитивното начало. Такива актове са порочни - изразяват категория незаконосъобразни по съдържание актове. Такива актове са недопустими. Недопустимото съдебно решение подлежи на обжалване (воззивно и касационно), в резултат на което трябва да се обезсили - чл. 209 (1) ГПК.
    Диспозитивното начало се съчетава и с ледица други процесуални принципи, т.е. няма законодателен обстотятелствен израз, тъй като в определен случай проявните форми могат да засегнат насрещната страна или да се отразят негативно върху други процесуални принципи, т.е. в някои хопотези то е ограничено под формата на съчетание на проявните му форми с проявните форми на други принципи. Напр. възможното отгеляне на иска се съчетава с образуването на нов процес. За да се избегне това, в определени случаи за прекратяването на процеса се иска съгласие на ответника (това решение служи на принципи на равенство). Друг пример - при съдебната спогодба, изисква се и определение на съда - гарантира се законосъобразността.
    Служебното начало се изразява в активното поведение на защитно-санкционния орган, което може да се наблюдава в редица насоки. Не е регламентирано изрично. Извежда се от различни процесуални разпоредби. Може да се определи като задължение на съда да движи служебно зелото, като обезпечи бързото и качествено развитие чрез обезпечаване на равенството и състезателността в процеса, като по този начин осигурява и постановяването на истината в процеса.
    Служебното движение на делото - чл. 2 (1) ГПК - задължението на съда да разгледа всяка подадена молба за защита. Достатъчно е сезиращото действие, за да се поради задължение за съда служебно да придвижва производството до крайния му акт.  Противопоставя се на конвенционалния тип процес, който се обуславя (придвижването) волята на ищеца или споразумението на страните за всеки етап. Задължението на съда да осигури правото на всяка страна на участие:
        - задължение по уведомяване и призоваване на страните, при спазване на процесуалните изисквания за равността.
        - задължение за връчване на документи и преписи.
        - задължение да се осигури равно участие на страните.
    Да извърши правна квалификация на спора, което става в устния доклад по делото - чл. 98г (1) ГПК - ищецът сочи само обстоятелствата, от които вади правото си, но не и правната му индивидуализация. Участието на съда в изясняването на фактическата страна на спора - чл. 109 (2) ГПК - задължение да отправя към всяка страна въпроси относно фактическите й твърдения и във връзка с твърденията на насрещната страна. Участието на съда при отделяне на спорното от безспорното - чл. 109 (4) ГПК. Длъжен е да прецени и посочи на страните кои факти са безспорни (не се нуждаят от доказване) и кои са спорни. Съдът събира доказателствата. Той извлича инфрмация от доказателствените средства. В тази дейност страните само участват.
    При атакуването на съдебното решение - напр. 206 ГПК - обжалването на решението засяга и неподалите жалба лица - другари на жалбата, т.е. има служебно подчиняване при определяне на обсега на жалбата. Действията, отклонили се от изискването, включени в служебното начало са съществени процесуални нарушения, които се отразяват отрицателно върху законосъобразността на крайния защитен акт. В повечето случаи на такива актове резултатът е невъзможен за установяване на истината, т.е. това са неправилни актове, подлежащи на отмяна. С изменението а ГПК са отменени някои текстове, което води до ограничаване на служебното начало. Отменен е чл. 4 (3) задължението на съда да разяснява на страните процесуалните им право и да ги насочва при упражняването им; чл. 109 (3) - задължението на съда да разяснява  на страните с какви доказателства могат и трябва да си служат; чл. 129 (1) - свързан и с принципа за установяване на истината.

8. Принципи на състезателността и равенството на страните.

    Фактическият и дакозателствен материал по едно гражданско дело е резултат от активните действия на страните. С процесуалните си действия те определят обхвата на доказателствения материал, т.е. принципът се свързва с участието на страните, предоставено от закона, чрез което те могат да влияят върху съдържанието на защитно-санкционния акт чрез фиктите и доказателствата. Принципът е противовес на следственото начало (пасивната роля на страните, тъй като формата на доказателствения материал е предоставена само на органа). Принципът е регламентиран в чл. 121 (1) КРБ - не може да се каже, че съда има хасивна роля, но параметрите й са стеснени с последните изменения на ГПК. Страните са тези, които с активното си поведение попълват делото с фактически и доказателствен материал, но същесвременно една от гаранциите на принципа е активна дейност на съда, която обезпечава формите на състезателното начало. Напр. правото на страните да бъдат уведомени за провеждането на съдебно заседание; правото на страните да се явяват лично или чрез представител; правото им да отправят фактическите си твърдения към съда; правото да направят възражение среку фактическите твърдения на другата страна; правото чрез възражения, реплики и дуплики да изразяват фактически твърдения до изчерпването им; правото да представят доказателствени средства, относими към релевантни факти; правото на всяка страна да поставя въпроси на насрещната страна, както и личните носители на доказателствени средства (свидетели, вещи лица, т.е. да събират доказателства); правото на собствена интерпретация - изразява се в правото на пледиране.
    ГАРАНЦИИ: 1) Форми на служебното начало са гарнцията на състезателното начало. Съдът трябва да следи за спазване на принципа.
            2) Задължителното призоваване на стане минимум 7 дни преди провеждането на съдебното заседание - чл. 41 (5) ГПК. Страните трябва да могат да организират защитата си.
            3) Минимум 5 дни преди съдебното заседание да се предостави писменото заключение на вещото лице - чл. 157 (1) ГПК. Страните трябва да се запознаят с него, за да  могат да възразят или противопоставят насрещни факти.
            4) Нарушенията в състезателното начало водят до една категория порочни съдебни актове - в исковия процес това са неправилните решения. Свързани са с невъзможността да се изяснят и установят действителните материалноправни отношения. Това е пряко свързано с нарушаването на състезателността. Способи за атакуване - обжалване, извънреден контролен способ - чл. 231д ГПК. Отмяната на неправилен акт цели по-нататъшният ход на производството да се възобнови така, че да се спази принципа за състезателност.
    Равенството на страните е регламентирано в чл. 121 КРБ. Съществува задължение за съда да го обезпечи. Представлява съвпадаща процесуална възможност на двете срещупоставени страни, без оглед на процесуалните им роли. Най-широк сръг еднакви правомощия има в исковата форма на защита, тъй като като участници в правния спор и ищеца, и ответника имат еднакви изходни позиции, тъй като процес има при наличието на правни твърдения за едно материално право, каквито имат и двете страни. Проявните форми са съвпадащи с тези на състезателното начало, тъй като последните са предпоставка. Еднаквост като възможност и на двете страни, т.е. равенството е по-скоро същото като в състе4зателността, макар и да има проявни форми и в другите способи за защита.
    Гаранциите са същите като при състезателното начало. Чл 4 (2) ГПК - общо формулира задължението на съда да гарантира равенството чрез еднаквото прилагане на закона за всички. Накърняването на равенството създава веротност, че не е достигната истината.

9. Принципът за установяване на истината в гражданския процес.

    Като понятие за истина в теорията на процеса се говори за формална и обективна истина. Принципът на формалната истина изразява съответствието на съдебното решение с изнесените от страните факти и доказателствен материал по делото, т.е. критериите за истината са данните по делото, а не действително осъществените извън процеса в отношенията между страните факти. Затова принципън на формалната истина е производен на състезателното начало, където единствено страните имат правото и задължението да влияят върху фактите и доказателствения материал.
    Принципът на обективната истина, който се приема за господстващ у нас, поставя като критерии за познанието извънпроцесуалната истина, т.е. осъществените извън процеса ЮФ-и и изведените от тях действителни правоотношения. Процесът при обективната истина има за цел да разсрие действителните правоотношения между страните. Приема се, че това е възможно, когато състезателното начало се свързва с активната роля на самия съд при изясняване на отношенията между страните чрез павата и задълженията му. Служебното начало да включва по делото фактическии и доказателствен материал - чл. 129 (1) ГПК. Принципът за установяване на истината е прокламиран в самата конституция - чл. 121 (2). От тук следма, че критерият за вярност и правилност на решението е съответен на изводите на съда със съществуващите извънпроцесуални факти. В противен случай принципът за истина се обезмисля, тъй като съответствието на решението с данните по делото е отражение на принципа на законността. Цел на принципа на обективната истина е извънпроцесуалното отношение между страните. Това следва от редица законови разпоредби, които гарантират достигането на вярно познание за съществуващото между страните отнощение.
        1. Активната роля на съда,, предоставена със служебното начало, свързана с прилагането на правна кварификация на правното естество на спора, с ролята му за изясняване на фактическата страна по спора. Чрез отсяване на ирелевантните факти, в ролята на съда за установяване на тези факти члез въпросите, които поставя на страните, т.е. съдът може да не включи сам служебно факти и докаказетелства, но той участва активно при упражняване правата на страните за включване в делото на факти и обстоятелства. Този аспект на служебното начало обаче отпада, тъй като водеше до изземване на функции от съда на двете спорещи страни.
        2. Критерий за истината като действително осъществяванете факти по спора, се сочи и от чл. 3 ГПК задължението на страните и представителите им да изнасят в процеса истината. Истината е такава информация за фактите, която е вярна, съответна на това, което действително се е осъществило ( Освен, че няма да вземе впредвид действия, ако се сметне, че са лижлива информация, те не биха довели до отговорност за вреди).
        3. Целият механизъм на доказване е подчинен с нуждата решението да отразява вярно фактите (напр. липсата на регламентация на т.нар. доказателства с абсолютна доказателствена сила. Дори признанието, съдът трябва да прецени с оглед на всички доказателства и обстоятелства - чл. 127 (2) ГПК.
        4. Изискванията към провеждането на процеса, като устност, непосредственост и публичност гарантират възможността съдът правилно да прецени доколко изнесеното пред него действително съответства на действително осъщественото.
        5. Изискването за безпристрастност. Тези норми обезпечеват достигането на извънпроцесуалната истина - чл. 12, 13
        6. Достигането на вярно познание за фактите се обезпечава и от механизма на събиране на доказателства. Кръгът на доказателствените средства е така ограничен, че включва само такива източници на информация, коити са достатъчно надегни. Трябва да се посочи приоритет, който З дава на писмените доказателства заради начина, по който те възпроизвеждат фактите.
        7. Извънпроцесуалната истина се гарантира и от начина, по който съда следва да обсъжда събраните факти и доказателствен материал - чл. 188 ГПК в тяхната пълнота, взаимна зависимост и всестранност. Ако някое от тези процесуални изисквания не е спазено, решението спада към неправилните, порочни решения и актове, които подлежат на отмяна чрез съответните процесуални способи.
    Критерият е действително осъществените факти извън процеса и независимо от развитието му, което се сочи и обезпечава от такава негова организация, в която при изясняване на фактите активна роля има и органа по защита, въпреки отмяната на чл. 129 (1) ГПК. Съществуват гаранции, че извънпроцесуалната истина ще бъде постигната.
    ПРИНЦИП ЗА ДЕМОКРАТИЗЪМ В ЗАЩИТАТА (ПРИНЦИП ЗА СОЦИАЛНА СПРАВЕДЛИВОСТ).  Този принцип е познат на всички правни клонове. Изразява се в достъпност на защитата за този, който се нуждае от нея и хуманност на санкцията за правонарушителя. Аспекти на принципа:
        1. Задължителна адвокатска защита, която позволява и социално слабите лица да потърсят защита от съответния орган за защита на правата си. Цената на тази защита не е голяма - 4% от цената на иска , колкото е и държавната такса. Системата за освобождаване от такси и разноски в определен случай, за определено лице, за определени дела.
        2. Лирсата на процесуален формализъм. Действията са устни. В някои случаи е необходима обикновена писмена форма за валидност, но е поправима.
        3. Бързината е гаранция да ефективност. Сроковете обаче, съдържащи се м закона и имащи отношение към бързината, са инструктивни. Сновото изменение се предвижда жалба за бавност и и иск в проекта - по желание на ищеца за определена категория дела, да се провежда бързо производство, при спазване на всички гаранции.
    Хуманността на санкцията най-добре личи при изпълнителния процес. Там санкцията най-силно засяга правна сфера на нарушителя. Хумаността се изразява в това, че само имуществото на длъжника е обект на принудително изпълнение и то само секвестируемото имущество. Другите санкции при другите способи са еквивалентни на нарушението и се изразяват във въздействие, което не може да се квалифцшра като засягащо статуса на лицето, за да бъде нехуманно.
    Всички принципи се намират във взаимодействие помежду си, при което се съчетават в провните си форми. Взаимно си служат за баланс в проявните си форми. Проявните форми на един принцип са гаранция за провеждането на други и обратното, на които е подчинена цялата ередба и самия механизъм на процеса.
в) Проявления на основните начала в различните производства и отделните техни фази

65.СТРАНИ В ИСКОВОТО ПРОИЗВОДСТВО
а)Понятие и видове страни
Страните са едни от участниците в Гп-с. Тези, които наред с организацията по защитата и санкцията, представляват субект на основното процесуално правоотношение, т.е. страни са тези участници в процеса, които тъпсят и срещу които се търси защита чрез разрешавеното на правния спор чрез силата на присъдено нещо. Без наличието на тези участници, процесът е немислим. Законът не съдържа определение (само - чл. 15 (1)).
    Отграничението на тези участници в процеса от субектите на материалните права се извършва като се изхожда от функционалната връзка между процес и материално право. Няма покриване между страни в процеса и носители на материално право. Процесуалният закон допуска в процеса да участва лице, което от самото начало заявява, че не е носител на спорното материално право, чиято защита търси (напр. искът по чл. 134 ЗЗД). Възможно е процесът да завърши с едно отхвърлящо иска решение. Решение за неоснователността му, т.е. съдът признава, че ищецът не притежава твърдяното материално право. Въпреки това чл. 15 посочва, че това лице, което води делото като ищец, въпреки че не притежава материалното право, е страна. Чл. 97 (1) - възможно е да се води процес от ищец, който цели да установи несъществуването на едно твърдяно от ответника материално право. Такъв ищец води делото като страна по смисъла на чл. 15, като по същността на този иск, той сам твърди, че не притежава съответното материално право. Следователно притежаването на материалното право само зависи от вида на иска и приключването на процеса, може да се свърже с есна от страните по делото.
    Страна в исковия процес е това лице, което участва в него от свое име, търсейки защита на едно засегнато от процеса спорно субективно материално право, кота има за цел да постигне чрез това участие защитно-санкционни последици в своята правна сфера. Понятието има два основни белега:
        1. Участие от свое име, упражняването на прав от свое име с цел промени в своята правна сфера (да се постигнат резултатите от решаването на спора). Не може да се каже, че страните са лица, коитоса обвърдани от последиците на процеса, обратното - чл. 221 (1) ГПК.
        2. Изясняването на понятието за страни и ограничаването на кръга лица, които имат това качество е важно за решаването на други въпроси на процеса, свързани с определянето на подсъдността. Приложението на редица институти, предявяването на насрещен иск, прилагането на нормите за освобождаване от такси и разности и т.н.
    От практическа гл. т., страните се определят по един основен критерии - формата на правото на искова защита, което съответната страна упражнява или твърди, че упражнява, т.е. каква форма на процесуално право на иск има това лице като страна. Има два основни вида:
        а) Главни - за тях говори чл. 15 (1). Лицето, от името на което се води делото и лицето, срещу което се води делото, т.е. ищец и ответник. Правото им на искова защита е най-пърно като обем и съдържание. То включва целият комплекс от правомощия: Правото да се предяви иска; Правото за сезиране; Правото за висящност на процеса. Следователно главните страни определят започването, развитието и приключването на делото. В рамките на главните страни, законът обособява два подвида, като се извежда от чл. 15 (2):
            (1) Условно главни (типични) страни. Страните са по принцип такива и само по изключение нетипични. Притежават, твърдят, че притежават правото на иск за защита на свои засегнати от спора права. Принципът в исковия процес е, че само този, който защитава собствени материални права, може да бъде страна в процеса, а останалите лица нямат нищо общо с този спор.                                                                                                           
            (2) Главни нетипични страни - чл. 134 ЗЗД. Само при наличието на изрични правни норми могат да развият делото като главни страни. Наричат се още процесуални субституенти.
        б) Допълнителни страни. Характерно за тяп е, че разполагат с такъв кръг процекуални права за защита, които са по-тесни от правомощията за защита на главните. Допълнителната стрна разполага с процесуална възможност да участва от свое име в един вече висящ процес. Резултатът от това е, че в техния кръг процесуални правомощия не се включва възможността да определи насоката на развитие и приключване на процеса. В зависимост от вида на допълнителната страна, тя може да влияе и процесуалното си поведение само върху съдържанието на съдебното ршение. Има два подвида:
            (1) Надзираваща страна - чл. 19. В определен случай това е министърът на финансите или на регионалното развитие и благоустройство. Зелта на участието им е осъществяването на тадзорната функция по отношение на тази от главните страни, която се явява надзиравана. Законът предвижда това участие, за да се създаде гаранция за защита на правото на държавната собственост, упражнявано от учрежденията.
            (2) Подпомагащи страни. Практическото им значение е съществено. Възможността за участието й се обуславя от усложняването на материалноправните връзка, които много често рефлектилат върху правната сфера на трети лица (напр. поръчителят има право да се включи като подпомагаща страна). При подпомагащите страни има такова допълнително участие на определено лице от свое име, при което те имат за цел и свой собствен правен интерес да повлияят върху хода наделото, така че да се постигне благоприятно решение за главната страна, на която подпомагат.
    Друг критерии - в зависимост от действителното притежаване на процесуалното правона искова защита:
        а) Надлежни страна.и - действително притежават предвиденото и гарантирано от закона процесуално право на защита.
        б) Възможно е един иск да се предяви от лице, което не разполага с право на иск и по този спор лицето има само формално качество на страна, но то не е надлежна страна. Това лице е страна, тъй като дали едно лице е формална или надлежна страна се определя в рамките на вече образуваното производство. Ако съдът прекрати производството понеже прецени, че лицето няма право на иск, спорът за това дали лицето има право на иск може да се отнесе пред втората инстанция. Следователно това е особено производство, което условно се нарича “процес относно процеса”.
б)Процесуална правоспособност и дееспособност
Има две процесуални категории, свързани със страните: процесуална дееспособност и процесуална правоспособност. Процесуалната правоспособност е абстрактната възможност едно лице да бъде носител на процесуални права и задължения като страна. Следователно има сходни елементи с понятието за провоспособност в материалното право. Връзката между тях е функционална, т.е. процесуалната правоспособност следва материалната правоспособност, но няма  покриване. Няма покриване в съдържанието: в процесуалната правоспособност се включват процесуални по характер права и задължения. Може да има разлика и в субекта: По принцип кой е процесуално правоспособен означава кой може да участва в процеса като страна (това е императивна разпоредба). Спроцесуална провоспособност разполагат ФЛ, ЮЛ и държавата. Възможно е обаче в материалното право да се предвиди, че носителят на правата и задължения може да са и други образувания (напр. §1 ДРКТ - рд), които не са признати за процесуално правоспосбни. Следователно ако е възможно в материалното ни право. Тези образувания са правоспосбни, не могат да се сложи знак за тъждество с огред процесуалната им правоспособност. Налагат се законодателни промени, тъй като тези лица не могат да участват като страни в този си вид. В този случай може да се помисли за процесуална субституция, т.е. законът изрично да предвиди кой ще защитава интересите им като страна.
    Процесуалната дееспособност е абстрактната възможност за лично процесуално поведение, т.е. лични действия или бездействия да се упражнят процесуални права и задължения. Между материалната и процесуалната дееспособност също съществува функционална връзка. Покриването тук е по-пълно. В процесуалната дееспособност може да се обособи пълна процесуална дееспособност - притежателите й могат да извършват неограничен кръг процесуални действия, включително правото им на защита е пълно. С такава  дееспособност разполагат пълнолетните и непоставените под запрещение ФЛ. Ограничената дееспособност се притежава от непълнолетните ФЛ и ФЛ, които са поставени под ограничено запрещение. Те могат да извършват всички процесуални действия лично, но за да могат те да породят права и задължения в процеса е необходимо към тях да бъде прикрепено процесуалното поведение било на родителите или попечителите им. Следователно необходима е съвкупност от две процесуални действия - лично действие и съгласие. Цели се пораждането на правните последици на действието. Различия има при специалната дееспособност. Такава е предвидена в три групи случаи. Първите две следват хипотезите на срециалната дееспособност в ГП:
        а) чл. 4 (3) ЗЛС - сключване на дребни сделки за лични нужди. Следователно спор, свързан с тях води до специална дееспособност.
        б) чл. 16 (2). В тази категория случаи дееспособността е специална, тъй като непълно дееспособните и поставените под огланичено запрещение разполагат с пълна дееспособност. Във всички останали случаи обаче, те продължават да бъдат ограничено дееспособни.
        в) Сключилите брак непълнолетни или ограничено запретени лица, въпреки чл. 12 СК, който постановява материално правната им еманципация, процесуална еманципация не настъпва - чл. 258 (2), чл. 271 (2). Тези лица притежават пълна дееспособност само по искове за гражданското състояние, нключително и брачните. При останалите сатегории дела, те са ограничено дееспособни.
    Пълна липса на процесуална дееспособност - същата категория лица, както в материалното право: малолетни или поставени под пълно запрещение ФЛ, ЮЛ и държавата. Те участват в процеса чрез процесуалното поведение на своите представители.
    Процесуалната правоспособност и дееспособност имат значение на абсолютни и положителни предпоставки за допустимост на процеса. Процесуалната правоспособност е от значение за широкото приложение на правото на защита. Процесуалната дееспособност е условие за надлежното му упражняване, т.е. за реализирането в процеса. Валидно може да бъдат извършени само действия, когато са налице процесуална правоспособност и дееспособност. Липсата, на която и да е от предпоставките прави действието невалидно и съдът не следва да го вземе под внимание. Невалидните процесуални действия в тази насока са поправими. Съдът поправило трябва да даде срок за поправяне на действието, т.е. да потвърди извършеното след като се съобразят тези две изисквания - чл. 25.
    Като предпоставка, неспазването на някое от двете порцесуални изисквания създава невъзможност процесът да се задвижи, т.е. прави го недопустим. Тълкува се по ризличен начин в зависимост от това кое от действията е порочно предприето, при липса на процесуална правоспособност или дееспособност. Ако става въпрос за предявяване на иска - при неотстраняване на недостатъка в дадения от съда срок, правоотношението следва да се прекрати. Обратното, ако липсва някоя от посочените правни предпоставки и е извършено някое от следващите процесуални действия и това не се отразява на по-нататъшното действие, порочността на това действие не може да доведе до прекратяване на целия процес, а само до ненастъпване на последиците на порочното правно действие. Ако липсата на някоя от предпоставките се отрази върху постановеното решение: при липса на първоначалната процесуална провоспособност, това не е било корегирано и процесът е приключил с решение, вместо да бъде прекратен. Тук сме изправени пред липставаща страна и съдебната практика приравнява последиците като при липсваща и неправоспособна страна, т.е. приема, че решението е нищожно. Когато процесуалната провоспособност отпадне в хода на висящия процес, в преоблазаващите случаи при такова отпаде има и процесуално правоприемство по смисъла на чл. 120 ГПК и настъпилото материално правоприемство се отразява върху висящия процес, тъй като настъпва процесуално правоприемство по отношение на универсалните правоприемници. Даватсе различни отговори на въпроса какви са последиците на решението, прието при участието на правоприемник. Съдебната практика - неправоспособността на първоначалната страна в случая не води ex lege до придобиването на правоприемника й на качеството страна в процеса. Необходимо е да има конституиращо определение на съда. Следователно ако такова липсва, отново има решение, постановено при липса на страна, т.е. то е нищожно (може да се обяви за нищожно по реда на обжалването, ако сроковете са пропуснати чрез установителен иск, тъй като не са погасява по давност или чрез възражение по повод на друг исков процес). Според Сталев правоприемството в процеса настъпва ex lege. Следователно не е необходимо съда да конституира тези лица, а само да им осигури ефективно участие в процеса, т.е. ако те не се призоват и не им се даде възможност за защита, решението не може да попадне в категорията на нищожните, тъй като е налице хипотезата на лешена от участие страна. Дава се възможност решението да се отмени като неправилно. Способите за тази отмяна са различни. неправилно е и решението, постановено при липса на дееспособност.
в)Процесуална легитимация
Основно качество на страните в процеса. Чрез тази процесуална категория се отделят лицата, които действително имат право да участват от свое име в процеса в качеството на главни страни, т.е. дава отговор на въпроса кога едно лице притежава процесуално право на иск. Следователно процесуалната легитимация сочи субект на провоото на иск. Тя има  отношение към въпроса за надлежните страни в процеса, така че едно лице трябва да бъде процесуално легитимирано, за да може при наличието на останалите законови условия, да прибдобие правото на искова защита, чрез водене на исков процес и от там, имайки това право, да може чрез предявяване на иска или чрез насочване на иска спрямо него, да стане надлежна страна в процеса. Следователно понятията процесуална легитимация, право на иск, надлежна страна са свързани, т.е. следват едно след друго (в тази поредност).
    Кои лица са процесуално легитимирани? - съчетаното тълкуване на чл. 97 (1) и чл. 15 (2): лицето, което има интерес да предяви иск за решаването на даден спор със силата на присъдено нещо. Отправната точка е понятие “интерес” - кога и кое лице има интерес сочи чл. 15 (2) -ликето, което чрез решаването на спора търси защита на свое собствено субективно материално право. Следователно интерес да търси такава защита има само такова лице, което твърди, че правният спор засяга, накърнява неговото материално субективно право - един негов материалноправен интерес. Накърнено може да бъде не само конкретно материално право, а цялата правна сфера. Този, които притежава процесуална легитимация, т.е. може да бъде носител на право на искова защита, това е участникът в правния спор. Всеки от участниците в спора, когато той се предяви, добива качеството процесуална легитимация. Тази легитимация му дава възможност да бъде субект на правото да търси защита за решаването на спора. Процесуалната легитимация е процесуално условие, свързано със субективното право на защита. Носи се от тази страна в процеса, която твърди, че от спора са засегнати негови процесуални права. Чл. 15 (2) обаче сочи, че интерес от воденето на процеса, процесуална легитимация, принадлежност на правото да се води процес, принадлежи и на процесуалните субституетни. Тези, които не твърдят, че спорът засяга правата им, но според закона са легитимирани да търсят защита на чужди права. Процесуалната легитимация по принцип принадлежи на лицето, което твърди собствено засегната от спора право и по изключение на лицето, на което ПН дава процесуална легитимация, т.е. правото на иск за защита на чужди права. Съдът може да разбере кой е легитимиран да търси решеването на спора единствено от твърденията на ищеца, изложени в исковата молба. Твърденията определят както легитимацията на ищеца, така и на ответника. Твърденията на ищеца единствени могат да посочат дали обстотятелствата, представени пред съда като цяло представляват конфликт, при който ищецът и ответникът са действителни участници в правния спор. От това твърдение става ясно, че ищецът търси защита на свое, засегнато от спора право или че законът му дава тази възможност. От твърденията трябва да следва, че именно посоченият ответник е това друго лице, което също е носител на засегнато от този спор право. Процесът може да приключи със съдебно решение само, когато той се води между процесуално легитимирани лица. Това са участниците в правния спор, тъй като само те притежават правото на иск за защита на накърнените си от този спор право. Ищецът и ответникът са еднакво процесуално легитимирани.
    Процесуалната легитимация е абсолютна положителна процесуална предпоставка. Липсата й води до недопустимост на процеса и на постановеното съдебно решение, ако поне една от страните е била ненадлежна. По чл. 209(1) недопустимото решение подлежи на обезсилване по пътя на въззивното и касационното обжалване. Недопустимото производство трябва да бъде прекратено.
    Съпоставка между процесуалната и материалната легитимация: Това са различни правни сатегории, които се намират в отношение на зависимост. Материалната легитимация изразява принадлежността на субективното материално право или задължение и затова се обозначава като активна и пасивна. Активно материално легитимирано лице - притежава право. Пасивно материално легитимирано лице е носител на задължението. Следователно материалната легитимация произтича от участието в материалното правоотношение. При процесуалната легитимация се говори за принадлежност на процесуалното право на иск.Следователно е процесуална категория. Процесуалната легитимация - както носителна право, така и носител на задължение, тъй като в един процес всеки твърди верността на собствената си позиция, то легитимацията на ищеца и на ответника е еднакво активна. Различни могат да бъдат материално и процесуално легитимираните. Процесуалният субституент не е материално легитимиран, но е процесуално легитимиран.
    Различни се последиците от липсата на едната или другата легитимация. При липса на активна материална легитимация у ищеца, искът ще бъде отхвърлен като неоснователен с решение, но ако този ищец е притежавал процесуална легитимация да търси защита, то процесът е допустим. Обратното, едно лице може да притежава дадено материално право, т.е. то да бъде активно материално легитимирано, но ако не съществува спор с другото лице за това право, неговият носител не притежава процесуална легитимация и процесът е недопустим, т.е. подлежи на прекратяване. Следователно процесуалната легитимация е такава категория, която произтича от твърдяната материална легитимация или от З при субституентите.

66.ПРОЦЕСУАЛНО ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО В ГРАЖДАНСКИЯ ПРОЦЕС
а) Понятие и видове
Като процесуален институт може да се разгледа както като правоотношение, така и като дейност, тъй като процесуалните правоотношения се реализират чрез процесуалното поведение.
    Като правна връзка, процесуалното представителство е процесуално по характера си правоотношение, сложно и динамично развиващо се между едно лице - процесуален представител и съответният защитносанкционен орган, в съдържанието на което главно е правната възможност на представителя да извършва с лично поведение представителните действия от името (в интерес), упражнявайки правата на представляваната страна, както и възможноста да приеме извършените спрямо последната действия. Целта е постигането на защитно-санкционния резултат в правна сфера на представлявания и едновременно с това осъществяването на съдействие на органите на защитата и санкцията. Следователно, заразлика от материалното представителство, тук има още една важна цел - освен защита на представлявания, още се цели съдействие на органа в исковия процес, съдействие при правораздаването. Тази цел на процесуалното представителство е съществена, когато се преценява правната уредба от гл. т. на възможния кръг лица, които биха могли да бъдат процесуални представители. Тук волята на представлявания не е единствено меродавна. Процесуалната фигура на представителството се характеризира с двуяко положение, може да се разглежда от две страни:
        1. Процесуалният представител е носител на лични, собствени права и задължения спрямо правораздавателния орган, т.е. действа от свое име (напр. задължението за добросъвестно процесуално поведение под страх от лична отговорност за вреди. Личното задължение да докаже представителната си власт).
        2. Тази процесуална фигура не е самостоятелна, тъй като предназначението й е да упражни чуждо право на защита. Представителят не участва в процеса със свое право на защита. Представителят в Гп-с няма качеството на страна. Участвайки, за да упражни чуждо процесуално право, представителят в никакъв случай не трябва да притежава защитаваното материално право. Във всъки случай правните последици, които настъпват от решаването на спора са в правната сфера на представляваната страна. Процесуалната фигура на представителят се отличава по това от страните в процеса.
    Като субект на процесуалноправана връзка, процесуалният представител е участник в едно допълнително процесуално правоотношение, което е възможно и мислимо само, когато е налице и се реализира основното процесуално правоотношение между страната и правораздавателния орган. Липсвали то, това обезсмисля допълнителното правоотношение. Общи условия за участие на едно лице като представител в процеса:
        1. Чрез представител може да участва само страна в процеса. Всички страни - както главните, така и допълнителните могат да имат представител; както надлежните, така и ненадлежните страни.
        2. Представителят не може да съвместява други процесуални качества (напр. член на състава, случаите по чл. 20, свидетел, вещо лице).
        3. Представителят може да бъде само напълно дееспособно лице. Целта на представителството - да се замести упражняването на права от представлявания с личното процесуално поведение на представителят. Следователно трябва да притежава правно валидна воля.
        4. Може да е само ФЛ.
        5. Стамболиев - процесуалният представител трябва да притежава представителна власт. Изразява се в правото на лицето да извършва и приема процесуални действия от името и в интереса на представляваната страна. Кога такова право е налице? Отговорът следва от правната уредба. Сталев - значението на представителната власт се изнася в по-късен момент. Тя е веродавна и е от значение не за придобиването на качеството на представител, а с оглед правните последици от действията на представителя. Ако се извършва от представител без представителна власт, те са опорочени и не следва да се взимат под внимание от съда, докато не бъдат валидно извършени. Ако има решение с участието на представител без представителна власт, то е неправилно и подлежи на отмяна от страната, която е ненадлежно представлявана.
    Процесуалното представителство може да е надлежно (притежава се представителна власт) и ненадлежно ( не се притежава представителна власт). Надлежният представител притежава комплекс от права и задължения, коите се осъществяват в рамките на висящия процес.
    Видове представителство:
        1. Според представляваната страна:
            а) представителство на ФЛ - може да е доброволно или законово (родители, настойници).
            б) представителство на ЮЛ - съответното ФЛ от управителния орган на ЮЛ.
            в) представителство на държавата - министъпът на финансите, министърът на благоустройството и социалната политика, адвокати, юристконсурти,т.е. лица, които отговарят на други правни качества, които ги свързват с представляваната страна.
        2. Според източника на представителната власт:
            а) Законово: ЮФ е законова разпоредба.
            б) Представителство по пълномощие: Също се основава на закона, но прекият ЮФ е едностранно волеизявление - упълномощителната сделка на представлявания.
            в) Представителство по назначение от съда: Някои го причисляват към законовото, но преобладаващото мнение е, че е самостоятелен вид. Прекият ЮФ - акта за назначаване на лицето, което е конкретен индивидуален властнически акт на съда (арг. от чл. 16 (5) ).
        3. Според обема на представителната власт:
            а) Общо (пълно, неограничено по обем).
            б) Специално (изрично): Когато в кръга на представителната власт на представителят се включва ограничен брой дела или ограничени или определни по вида си процесуални действия.
б)Представителна власт и нейното значение за процеса

в)Придобиване и изгубване на качеството процесуален представител

67.ИСК И ПРАВО НА ИСК
а) Същност на иска
б)Характеристика и съдържание на правото на иск
Терминът “иск” е многозначен. Процесуалнотот понятие: Отправено чрез писмена искова молба до съда искане да с е разгледа и реши един материално правен спор със силата на присъдено нещо, т.е. искът е първотот процесуално действие, което се предприема от ищеца в исковотот производство. Като процесуално действие то има характера на а) едностранно изявление, принадлежащо на ищеца и насочено към съда. Съдържанието на това волеизявление е изразената воля да се образува исково производство с цел да се постанови съдебно решение, което да потвърди позицията на ищеца. Следователно, освен волеизявление, искът има и друга характеристика - то е твърдение или изявление за знание, отнасящо се до предмета на спора, за отношенията му с ищеца така, както ги вижда. Това е правно твърдение, тъй като изразява мнението на ищеца по отношение на съществуването или несъществуването на спорното право. Само когато спорът е за факт с правно значение и законът позволява това, твърдението за този факт може да бъде съдържанието на иск; само тогава това твърдение е фактическо, а не правно. Във всеки случай обаче в иска като първо процесуално действие се откриват тези две характеристики - твъердението и изведеното от него волеизявление. тези две съдържателни страни на иска се намират във взаимна връзка и зависимост. Правнотот твърдение определя и отправената до съда воля за съдържанието на решението, тъй като от правнотот твурдение се извлича това, което ищецът иска от съда и то определя дейността на съда.
    Като първо процесуално действие, искът има значение в много насоки. С него се образува производството; той поставя началотот на процеса. От предявяването на писмената молба започва висящия исков процес. С иска се слага началотот на процесуалнотот правоотношение между съда и ищеца и дава основание да се развие процесуалнитит отношение между съда и ответника. Искът определя предмета на делото, страниете в процеса и надлежния съд. Определя и вида на търсената защита, характера и съдържанието на решението. Ако се разглежда в качеството му на процесуално твърдение, верността на това твърдение обуславя уважаването на иска в съдебното решение, т.е. неговата основателност. Ако твърдението е невярно, това обуславя отхвърлянето на иска като неоснователен. В качеството му на волеизявление, едно волеизявление не може да бъде вярно и невярно, а валидно или невалидно. Ако волята е валидно формулирана, това води до квалифицирането на иска като допустим и обратно - ако волята за защита е невалидна, искът е недопустим. Ако процесът е допустим, поставя се въпросът дали и волята е валидна. Допустимостта се разглежда преди да се постави въпросът за основателността на иска. Само когато искането за защита е резултат на съществуващо и надлежно уоажнено процесуално право, само тогава искът е допустим и волята за защита е валидна. Само тогава се поставя въпроса за правотот на иск.
    Има монистичен и дуалистичен подход при разглеждането на това право. Монистичен - когато независимо от примата на материалните или процесуалните явления, те се разглеждат като единни по същност, т.е. материалнотот и процесуалнотот право представляват едно понятие (доминиращо разбиране в римскотот право). Правотот на иск има две страни: а) Процесуалната страна са състои в правотот да се предяви иск; б) Материалната страна - да се иска уважаване на иска. Сега доктрината изхожда от дуализма на процесуалните категории. И процесуалната доктрина се е опитвала да изгражда обособени от материалнотот право процесуални понятия за правотот на иск. Било е разпространено разбирането за правотот на иск като право на разрешаване. Ако се възприема като такова, означава,че принадлежи само на тези, които действително притежават материално право. Това може да стане ясно обаче само при приключване на процеса. Излиза, че само когато искът е основателен, има право на иск и искът е допустим. Излиза, че въпросът за допустимостта се обуславя от основателността на един иск. Правото на иск е важено като възможност да се потърси защита като се образува и движи процес, без оглед дали ищецът или насрещната страна би получила благоприятен резултат. В този случай искът като процесуално явление, което не е следствие от притежаването на материално право, а е процесуална категория, обусловена от материалнотот явление, защото представлява процесуално правна възможност на едно лице, което твърди, че е засегнато от правен спор, да образува чрез иск и да поддържа висящ исков поцес до разрешаването на спора от компетентен за това орган със силата на присъдено нещо. Правото на иск като субективно право е важно преди да е образуван процеса като възможност този процес да се образува и развие, т.е. то не може да бъде производно на спорното материално право, а предпоставките за съществуването и упражняването му са други и са само фукционално свързани с материалнотот право, защото чрез правото на иск като субективно право се цели само защитно въздействие върху материалните права, а такива цели може да преследва и този, който не притежава материално право. Правото на иск като процесуално право не е производно, последица на конкретно материално право, а е финкционално свурзано с материалното право, защото се поражда само от твърдението за наличие на засегнато материално право - обуславя основателността на иска и условията за допустимост.
    Субективното право на иск като правна възможност е процесуално по характер, тъй като изразява функционален тип връзки с друго явление - материалното право и защото цели защитно въздействие върху това друго правно явление. Правото на иск е публично, тъй като целта, към която е насичена - защитната, се осъществява от предвидени в КРБ съдилища като органи на държавната правораздавателна власт. В този случай публичният характер сочи на връзката на власт и подчинение с орган на държавната власт, т.е. методът на правно регулиране при реализирането на правото на иск е този на власт и подчинение. Правото на иск е елемент от предвиденотот още в КРБ право на защита на материалните права; връзката е в две посоки: Правото на иск като право на защита е право на правосъдие. В този смисъл правото на иск е един от видовете правосъдие, които КРБ предвижда; това е правото на гражданско правосъдие. В рамките на правото на защита по граждански дела, правото на иск е една от фирмите на защита, наред с правото на изпълнителна защита и обезпечителна защита. Правото на иск се поражда в сферата на уоражняване на материалните права на лицата, т.е. когато при упражняването на такова право възникне правен спор, това състояние поражда възможност за всеки от спорещите да търси защита на това материално право, т.е. правото на иск възниква с възникването на правен спор далеч преди образуването ма процес. Правото на иск е сложно право. Характеристиките му на такова са: То е двуфазно право; в рамките на съществуването му се наблюдават две фази: а) Допроцесуална фаза. На този етап правото на иск същеатвува като латентна възможност, която все още не е реализирана. Така е до предявяването на иска - реализация на тази латентна възможност. б) Динамична фаза. Започва с предявяването на иска и приключва със силата на присъдено нещо, т.е. това е времето на висящия процес - от предявяването на иска до постигането на защитно - санкционния резултат. В двете фази от съществуването си правото на иск се развива постъпателно - всяко иледващо процесуално действие е резултат на предходното ( ЮФ за следващото процесуално действие). Правото на иск като сложно право. представлява комплекс от правомощия. Те обаче не съществуват едновременно. а възникват и се осъществяват постъпателно. Правото на иск е потестативно по характера си право, тъй като чрез едностранно волеизявление на носителя му при предявяването на иска предизвиква настъпването на правни промени. Волеизявлението е достатъчно, за да се постигне силата на присъденонещо. По - голямата част от правомощията в съдържанието на правото на иск имат не потестативен, а притезателен характер, защото се реализират чрез насрещното процесуално поведение на съда. Това е последица от характеристиката на правото на иск като слжно право. Така могат да се  определят характеристиките на правото на иск като право на главните страни в процеса. В рамките на правото на искова защита обаче можем да видим и други форми право на искова защита, които имат допълнителните страни, производни са на правото на иск на главните страни.
    По същият начин можем  да обособим и правото на обжалване. Много често то е следващото правомощие на главните страни, но трябва да с е има предвид, че правото на обжалване не винаги е производно на правото на иск. Право на обжалване имат и лица и то съществува спрямо лицата, които не притежават право на иск. Това се илюстрира от възможността едно решение да бъде обжалвано като недопустимо - то е такова, когато е постановено при липсващо право на иск, т.е. право на защита чрез обжалване същеаствува, въпреки че право на иск не е имало.
    Форми на правото на искова защита: Основната е правото на иск на главните страни, но наред с него същеаствува и право на защита на допълниетелните страни и правото на обжалване на определени лица, като тези форми съществуват успоредно в рамките на правото на искова защита.
в)Процесуални предпоставки
Относно всяко субективно право възникват въпросите дали е породено, кому принадлежи, как се упражнява и кога се погасява. Тези въпроси възникват и относно правото на иск. То трябва да съществува в полза на лицето, от чието име искът се предявява, да бъде надлежно упражнено, за да породи искът целените с него правни последици.
    Условията, от които зависи съществуването  и надлежното упражнение на ПИ се наричат процесуални предпоставки.
        I. За да съществуват в полза на определено лице ПИ трябва да са налице условията, при които то възниква и да не са настъпили условията, при които то се погасява.
            1. За да възникне спрямо съда ПИ е нужно:
                А. Да е възникнал между правоспособни лица, т.е. трябва правен спор, подведомствен на съда. Неговата поява поражда нужда и интерес от искова защита. Затова първото условие, за да възникне ПК е интерес от търсената с иска защита.
                Б. Гражданския спор чрез спорното право предопределя надлежната страна, а с това и принадлежността на ПИ и затова второто условие за съществуването на ПИ на определено лице е процесуалната легитимация. Ако не следва от принадлежността на правото, трябва да са налице фактите, които обуславят ПИ на процесуалния субституент.
                В. Процесуална правоспособност, т.е. ПИ предпоставя подведомствеността.
        ИЗВОД: Условията за възникване на ПИ в полза на определено лице са: 1. интересът от защита;
       2. фактите обуславящи процесуалната легитимация;
       3. процесуалната правоспособност;
       4. подведомствеността на делото на съдилищата: трябва да са налице затова се наричат положителни Ппр.
            2. СНП е пречка за съществуването на ПИ. Тя действа спрямо него като правопогасяващ факт. Понеже ПИ съществува само ако тя липсва, то тя е отрицателна Ппр. за възникване на ПИ, респ. процесуална пречка.
        II. Условия за надлежно упражняване на ПИ.
            1. Положителни Ппр.
    а). процесуална дееспособност на страната.
    б) представителна власт на представителя.
    в) съобразяване на иска с изискванията, на които трябва да отговаря редовния иск - чл. 98 - 100.
    г) предявяване на иска пред съда, на който делото е подсъдно по правилата на родовата и местна подсъдност.
            2. Отрицателните (осуетяващи) Ппр.
    а). наличността на договор за арбитражж.
    б) наличността на висящ процес между същите страни относно същия спор.
    в) наличността на висящ процес относно друг спор, който преюдициален за още незаявения граждански спор или пък наличността на престъпно деяние обуславящо разрешаването на гражданския спор.
        III. Допълнителни Ппр. 1. Ревизионния акт, който е ППр на ПИ по ПФН.
            2. Рекламацията при осъдителните искове срещу превозните организации.
        IV. ПИ обуславя правната ефикасност на предявения иск. Съществува ли и надлежно упражнено задължава съда да постави в ход исковия процес и да разреши спора сс СПН. Ако не, предявеният иск е опорочен и поради това недействителен. Съществуващо и надлежно упражнено ПИ искът и исковия процес са допустими. Липса и ненадлежно упражнено ПИ - то са недопустими.
        V. Функцията на ПИ обуславя исковия процес. Разкрива, че такава функция имат и Ппр, защото те обуславят съществуването и надлежното упражняване на ПИ. Тъкмо за това те се наричат Ппр - условия, за да възникне той и за да се развие.
            1. Достатъчна е липсата, на която и да било от положителните или наличността, на която и да било от отрицателните Ппр, за да бъдат искът и процесът недопустими. Съдът служебно трябва да провери всяка Ппр. Само за две не следи служебно - местната подсъдност и договорът за подсъдност. Те са относителни ППр, а останалите абсолютни.
    Установили се, че липсва положителна Ппр или че е налице отрицателна, съдът в зависимост от естеството на съответната Ппр или взема мерки да се поправи порокът или препраща делото на компетентния орган или го спира или го прекратява.
    Ппр. трябва да бъдат налице не само при предявяване на иска, но и през целято развитие на исковия процес. По - късното отпадане на Ппр погасява ПИ или прави упражняването му ненадлежно, така че то се явява пречка за развитието на поцеса. По-късното възникване на Ппр заздравява предходната си липса. За допустимостта на процеса е достатъчна наличността на Ппр към деня на решението. Недопустимостта на иска към този момент винаги осуетява решението. Ищецът няма право да иска решение.
        VI. Проверката на Ппр, а чрез тях и на ПИ става по повод на висящия исков процес от същия съд и с участието на същите страни, които са субекти на исковия процес. Тази проверка част ли е от самия исков процес, развива ли се тя вътре в него? Положителният отговор би означавал, че Ппр и ПИ не обуславят исковия процес.
    Това, което съществува при ненадлежно или рипса на ПИ е фактически предявеният иск, а при пропуск на съда да съзре неговата недопустимост своевременно и фактически извършените от него действия. Това, което липсва е правото и задължението те да бъдат извършени.
    Производството по проверка на ПИ и произнасянето по него не представлява исков процес или част от него, защото има коренно различен предмет, не материалното спорно право, а ПИ. Процес относно процеса - чрез него се проверява дали исковото процесуално правоотношение е възникнало валидно.

68.ВИДОВЕ ИСКОВЕ
а) Установителен иск
Чл. 97 (1) - този иск, и който едно легитимирано лице предявява за разглеждане и решаване материално правен спор със силата на присъдено нещо. Процесуалната цел на устаовителния иск, която го обособява като вид иск, е обстоятелството, че целените защитносанкционни последици се изчерпват със силата на присъдено нещо, т.е. с властническото установяване на съществуването или несъществуването на спорното материално право. Защитат, която се търси е само това авторитетно съдебно заключение относно спорния предмет. За да защити накърненото си право, ищецът има нужда от властническата констатация на съда.
    Установителният иск има най - широк предмет в сравнение с другите видове искове, което е предмет на правния спор. Предмет на този иск може да бъде всяко материално право, независимо от неговия вид и характер. От корелативната връзка между правата и задълженията следва, че когато говорим за спорно право, включваме в предмета на спора и корелативното му задължение, т.е. всяко гражданско правоотношение може да бъде предмет на правен спор и на установителен иск. Самият текит на чл. 97 (1) прави примерно изброяване, говори и за права, и за правоотношения. Това не означава, че винаги предмет трябва да е сложно правоотношение; може да е правоотношение, отделно право, сложно правоотношение, едно от простите правоотношения в състава на сложното. Това правоотношение не може да бъде все още невъзникнало. защото спорът за такова правоотношение не е в състояние да рефлектира отрицателно в ничия правна сфера, т.е. предмет могат да са само съществуващи или съществували в миналото правоотношения (погасени, прекратени правоотношенияЧ, защото само те могат да се отразят върху правната сфера на спорещите и да смутят упражняването на засегнатите от спора права.
    По изключение предмет на установителния иск може да бъде и факт с правно значение. По принцип юридическите факти не могат да бъдат установявани. Само по изключение може да се води установителен иск, чийто предмет е конкретен юридически факт или факт с доказателствено значение. Тези, които ГПК врежда, са в чл. 97 (3,4) - ал. 3 искове за установяване истинността на документ, който не е правно релевантеня а е доказателствено релевантен, тъй като документът е доказателствено средство; ал. 4 установяване на факта на недопустимостта на исковия процес. Устанивителните искове са уредени в ТрП, ОсП (искове за трудова злополука, трудов стаж). Необходима е изрична законова разпоредба за всеки конкретен случай.
    Процесуалният интерес е процесуална предпоставка за всяка искова защита, но той е особено съществен при установителния иск, тъй като не винаги е очевиден и често подлежи на доказване. Тук интересът произтича от обстоятелството, че има неоснователно отричане на правото, което съществува или неоснователна претенция на право, което не съществува. И в двете форми на правния спор такава позиция засяга правната сфера на едно друго лице, не му позволява да упражни нормално засегнотот материално право. За да се осигури възможност за нормално реализиране на засегнатото от спора право, необходимо е спорът да се реши от съда и да се установи дали претендирането или отричането е основателно. Само оспорването е достатъчно, за да има засягане на правната сфера и когато тя е засегната, само от неоснователното претендиране или отричане е достатъчно, за да има сила на присъдено нещо. За да има интерес е необходимо неоснователното отричане или претендиране да засегне в момента правната сфера на едно лице, но законът и тълкуването в доктрината и практиката допускат да се предяви по изключение иск и при наличието на т.нар. евентуален интерес - претендирането или отричането биха могли да засегнат в бъдещ момент правната сфера на друготот лице, но в този бъдещ момент исковата защита се оказва невъзможна. За евентуален интерес говорим, само когато се допуска установителна защита в аванс, защото, когато в бъдеще интересът стане пряк, самият закон забранява установителния иск (напр. установителен иск относно фактът на биологичния произход на едно лице - иск за бащинство, независимо, че в моментът, в който лицето го води, произходът му е установен, но чрез осиновяване. Искът се допуска поради евентуален интерес, като гаранция за правата на лицето в един бъдещ момент, защото е възмогно в бъдеще чрез отмяна на осиновяването тази връзка да се разруши; същевременно е възможно преклузивните срокове във връзка с тази защита да са изтекли).
    Много често интересът личи и оспорването е резултат от поведението на главните спорещи страни. В този случай пред съда трябва да се установи колизията между интересите на насрещните страни (на отричащия и претендиращия). Тук е характерно, че оспорването, поведението на насрещните страни трябва да бъде предпроцесуално оспорвано. Ищецът трябва да докаже такова поведение на насрещната страна.
    Понякога правният спор е различен от обективните обсточтелства, чрез които на ищеца се пречи да упражни свое право. И тук те трябва да бъдат доказни пред съда, ако изразяват конфликта между този ищец и насрещната страна.
    В други хипотези интересът от иска може да следва от самия закон. Тогава нужда от доказването му няма, туй като законът го предполага. Това са всички искове, които са изрично регламентирани. Има специални законови хипотези, които сочат на обстановка, която води до нугдата от установителен иск - исковете за произход, чл. 336, 359, 254,255. Самотот наличие на спор води до засягане на права, а обстоятелствата, в които интересът се изразява са поведението на ищеца, обективните обстоятелства или норма на закона. В първите две хипотези интересът подлежи на доказване. В третата хипотеза иктересът се извежда от самата разпоредба.
    Особено място при установителните искове заема процесуалната легитимация - тя е предпоставка за всички искове. Тук е необходим най - широк кръг от легитимирани лица. Установителен иск се предявява за решаване на спор със силата на присъдено нещо и може да се предяви от всеки, който твърди, че наличието на спора засяга правната му сфера, без да е неоходимо той да бъде страна по спорното материално правоотношение, т.е. легитимация имат не само участниците в спорното правоотношение, а и всяко трето лице, чиято правна сфера се оказва засегната от наличието или липсата на материалнотот правоотношение между други две лица. Засега третото лице е единственстс страна по спора. другата страна са участниците в правоотношението (напр. когато кредитрът иска да установи симулативност на сделката между други две лица. Обстоятелството, че той е кредитор, който би бил засегнат от наличието на правоотношение между своя длъжник и трето лице е основание за установяване на легитимация. Той има интерес да води иска, да отрече материалното правоотношение между лицата. Наследниците на починалия съпруг в брачния процес могат да го продължат. Това, което продължават е трасформиран брачен процес в обикновен установителен иск между наследниците на починалия и преживелия съпруг. Предмет на иска е погасеното вече потестативно право на развод на починалия, основано на вината на преживелия съпруг - лице, което е чуждо на предмета на спора, т.е. законът му предоставя възможност да защити имуществения си интерес в качеството си на наследник, за да елеминира виновния преживял съпруг от кръга на наследниците. Лицето твърди, че не е участник в спорното правоотношение, но има интерес от установителния иск). Тези трети за спорното материално правоотношение лица имат интерес от встановителния иск, тъй като са засегнати от съществуването или несъществуването на спорното правоотношение, са главни, типични страни. Трети са по отношение на материалната връзка, те бранят собствени материални права. Когато установителните искове се водят от такива лица се поставя въпросът кога става дума за типтчни главни страни и кога - за субституенти. Ако има личен материалноправен интерес, тези лица попадат в категорията на типичните главни страни. Ако бранят правата на някой участник в материалното правоотношение, са субституенти.
    Видове установителни искове: В зависимост от участниците в спора:
        а) Положителен - е този, при който ищецът твърди съществуването на материалното право.
        б) Отрицателен - е този, при който ищецът отрича съществуването на спорното правоотношение. По принцип инициативата зависи от това чия нужда от защита е по - силна, но и двете спорещи страни могат да започнат процеса.
    И при вдата вида иск ще има решение, което ще бъде защита за тази от двете страни, чиято позиция съдът потвърди, т.е. уваженият положителен иск е равнозначен на резултата от отхвърлен отрицателен иск. И в двата случая съдът потвърждава съществуването на материалнотот право и обратното. Има и хипотези, при които решението не зависи от вида на установителния иск, от процесуалните роли на страните, а зависи от това чия позиция съдът е потвърдил.
    Установителният иск се сочи като субсидиарна форма на защита; приложима е, когато за закрила на съответното правоотношение не може да се води някой от другите два вида искове, напр. щом правото на собственост моге да се защити чрез ревандикационен иск, не моге да се предяви установителен. Това обаче не ваги абсолютно - моге да има интерес и от установителен иск, защото видът защита зависи от начинът на засягане. Моге не винаги засягането на правото на собственост да е такова, че да предполага ревандикция.
    Установителният иск не се погасява по давност.
б)Осъдителен
Понятие - чл.97 ал.1 - всеки може да предяви иск, за да възстанови правото си, когато то е нарушено. ОИ - искане да се даде в полза на ищеца срещу ответника изпълнително основание, което удостоверява притезание, нуждаещо се от удоволетворяване. Формата на ОИ, за разлика от УИ - да от­крие пред ищецът възможност за принудително изпълнение. Ефектите на съдеб­ното решение при предявяване на ОИ:
1.При основателен ОИ, които се уважава от съда, съдебното решение има сила на пресъдено нещо и изпълнителна сила. Изпълнителната сила е тази, която довежда до възстановяването на нарушеното право.
2.При неоснователен ОИ, т.е. когато със съдебното решение се отхвърля иска. Силата на пресъдено нещо защитава и брани ответника от неосновател­ната претенция на ищеца спрямо него.
Обективна страна на ОИ - по правило предмет на ОИ са само притеза­нията, понеже само те могат да се нарушат и възстановят с държавна принуда от държавен орган. Предмет на ОИ могат да са притезания от всякакъв харак­тер. Изисквания за притезанията:
1.Да е изискуемо. Ако се предяви ОИ за неизискуемо притезание и изис­куемостта му не настъпи в течение на процеса, ОИ следва да бъде отхвърлен по същество с решение като неоснователен, защото изискуемостта е характе­ристика на материалноправното притезание, а въпросът относно мат. притеза­ние е въпрос по същество на делото. Тук става дума за неоснователен иск "преждевременно изявен" - липса на предпоставка за процеса. Ако изискуе­мостта настъпи в течение на процеса, тогава този факт съгласно чл.188 ал.3 ГПК трябва да се вземе предвид, че в този случай предявения в началото ОИ относно неизискуемо притезание, в последствие станало изискуемо ще се уважи като основателен. Изключения в закона от изискването за изискуемост:
- ex lege се допуска предявяването на ОИ за неизискуеми притезания при т.нар. повтарящи се задължения по чл.97 ал.2 ГПК. Типичен пример е из­дръжката. Изискването в този случай е изискуемостта на първата плата да е настъпила. Т.е. пак се запазва условието притезанието да е изискуемо.
- при някои лични права ex lege искът с който се иска осъждане на от­ветника да преустанови действията с които се нарушава напр. правото на име на ищеца - т.нар. притезания за бездействие.
- при едновременни престации по чл.242, когато се осъжда ответника да престира едновременно с ищеца.
Макар законът да предвижда тези хипотези за допустимост на ОИ за неи­зискуеми притезания, при всички тях обаче притезанието за ОИ е възникнало вече. Може ли да се предяви ОИ при невъзникнали притезания? Да - само при т.нар. обективно съединяване на искове - предявяването на поне два иска с обща ИМ, единият от които е главен и обуславящ по отношение на втория и притезанието по втория иск възниква след уважаването на главния иск. Хипо­тезата - ищец предявява срещу ответника иск за разваляне на договор с предмет недвижим имот по чл.87 ал.3 ЗЗД (конститутивен иск), но съединява с този иск и иска за връщане на владението върху имота (осъдителен иск). Притезанието по ОИ още не е възникнало, когато обаче съдът постанови раз­валянето, т.е. уважи конститутивния иск по чл.87 ал.3 ЗЗД, тогава уважава­нето на конститутивния иск води до възникване на притезанието. Подобна хи­потеза има в СК - иск за определяне на по-голям принос в съпружеската иму­ществена общност по чл.68 и съединяването с иск за определянето на по-го­лям дял.
Легитимация - всеки може да предяви иск, за да възстанови правата си. Следователно с право за предявяване на ОИ разполагат:
1.Титулярът на нарушеното притезание - ищецът е този, който претен­дира, че това притезание съществува, че той е негов носител, и че то е на­рушено именно от ответникът. Тези твърдения са достатъчни за доказване на типичната процесуална легитимация при ОИ.
2.Процесуален субституент - не е титуляр на притезание - чл.134 ЗЗД - кредиторът иска осъждане на ответника да престира не в негова полза, а в полза на процесуално субституирания негов длъжник - това е по изключение.
Ответник по ОИ:
1.Лице, срещу което се търси принудително изпълнение, т.е. ищецът твърди, че именно той е негов длъжник.
2.Лице, което отговаря със своя вещ за чужд дълг.
За да е налице процесуално легитимиран ответник не е необходимо той да оспорва или отрича правото на ищеца. Достатъчно е обстоятелството, че е настъпил падежа на едно притезание и носителят на задължението - ответника - не го удоволетворява. Процесуалната легитимация е стеснена за разлика от тази при УИ.
Предпоставка ли е интересът? - правният интерес се свързва като про­цесуална предпоставка обикновенно само при УИ. При ОИ - предявяването му също е обусловено от наличието на процесуална предпоставка - правен ин­терес. Той е налице в самото твърдение на ищеца, че правото му е нарушено, т.е. интересът при ОИ възниква от факта на нарушаване на притезанието. Дали действително съществува притезание, за което ищецът твърди, че е изискуемо и не е удоволетворено - това е въпрос по същество на делото, който ще се разреши едва със съдебното решение. За да е допустимо произ­водството по ОИ, в ИМ ищецът трябва да обоснове правния си интерес от пре­дявяването му именно с твърдението си за наличието на едно изискуемо, но останало неудоволетворено притезание. Липсва интерес, когато с ОИ се търси осъждане за притезания, за които е недопустимо принудително изпълнение, тъй като функцията на ОИ е да открие възможностите на принудително изпъл­нение пред ищецът.
в)Конститутивен
КИ - искът с който се предявява едно потестативно право като се иска от съда да потвърди това потестативно право със силата на пресъдено нещо и да постанови правна промяна на мат. правоотношение между страните, която следва от това потестативно право. Ефекти на съдебното решение при предя­вен КИ:
1.При основателен КИ - съдебното решение има силата на пресъдено нещо по отношение на признатото за съществуващо потестативно право и конститу­тивно (преобразуващо) действие, т.е. настъпването на правна промяна на мат. ПО между страните. Конститутивното действие, за разлика от другите ефекти на съд. решение е гражданскоправна последица. А силата на пресъдено нещо и изпълнителната сила са държавноправни последици. С настъпването на правната промяна, потестативното право, за чието упражняване е предявен КИ се удоволетворява и се погасява.
2.При неоснователен КИ - само един ефект - силата на *пресъдено нещо, установяването на потестативно право от съда. Следователно няма правна промяна.
Обективна страна на КИ - различава се от другите искове. Има силно ограничен предмет. Потестативни права, за чието упражняване е необходим КИ са два основни вида:
А) класически - опират до правото на страната с едностранно волеизяв­ление да внесе правна промяна на мат. ПО само по нейна преценка. Тези кла­сически потестативни права дават право на носителя без съдебна намеса да измени съществуващо правно положение - типично за потестативните права е правото да се развали договор по чл.87 ал.3 ЗЗД без да има за предмет нед­вижим имот.
Б) правилото е, че могат да бъдат упражнявани само по съдебен ред. Т.е. законодателят е оставил на съдийска преценка упражняването им поради съображения на определен етап от развитието на обществото. Само в мат. за­кон се определя кога се упражнява служебно или не едно потестативно право. В процесуалният закон липсва КИ говори се за него само в материята на осо­бените искови производства и то като конкретни искове. Хипотези: чл.19 ал.3 ЗЗД, чл.227 ЗЗД, чл.135 ЗЗД, чл.96 и 99 СК, чл.74 ТЗ и др.
Предмет на конститутивния иск - само потестативно право, което се упражнява съдебно. Не са предмет на КИ нито миналите ПО, върху които се въздейства с предявяването на иска, нито бъдещите ПО, т.е. правните про­мени.
Субективна страна - и тук се говори за правен интерес, който прои­зтича от твърдението на ищеца в исковата молба, че в негова полза същест­вува потестативно право за което закона е предвидил съдебен ред за осъществяване. Интересът произтича от това, че ищецът разполага само с предявяването на КИ, за да постигне целената от него правна промяна. КИ предявен при липса на интерес е недопустим и производството се прекратява с определение, когато носителят на потестативното право може да постигне целената правна промяна по силата на други факти. Напр. извънсъдебни во­леизявления за разваляне на договор, когато договорът няма за предмет нед­вижим имот. Предяви ли се КИ без изрично да е предвиден съдебен ред за упражняването на потестативното право, той е недопустим. Легитимация:
Ищец - лице, което претендира, че е носител на потестативно право.
Ответник - този в чиято правна сфера се цели правната промяна.
Т.е. по правило с КИ разполагат типичните страни. Възможно е КИ да бъде предявен от процесуален субституент, но само в хипотезата на чл.134 ЗЗД (защита на кредитора). В някои случаи, специално при КИ, законът изисква конституиране като ответници и на други лица - напр. чл.135 ЗЗД.
Източник на правната промяна при КИ - у нас се приема за безспорно, че източник е потестативното право признато за установено и съдебното ре­шение едновременно. За да може съдът да постанови изменение на правното положение е необходимо да установи, че това потестативно право съществува и че за упражняването му е предвиден съдебен ред. Установяването на съществуването на потестативното право обаче не намира отражение в диспо­зитива на конститутивното съдебно решение. То винаги обаче се съдържа включено в него, защото изменението на правното положение (бъдещото ПО) е последица от упражняването на установеното потестативно право. Именно по отношение на установеното потестативно право действа силата на пресъдено нещо. Като последица от обявеното за съществуващо потестативно право на­стъпва и конститутивното действие.
69.ПОДВЕДОМСТВЕНОСТ И ПОДСЪДНОСТ
а)Понятие за подведомственост
Правораздаването е дейност, при която се възстановява законността чрез разрешаването на правен спор със силата на присъдено нещо от независим орган, при участието на страните по спора. Дейността по правораздаване се включва в съдебната власт, частта, която се изразява във възстановяване на закона, т.е. завършващата фаза на съдебната власт. Основното е ефекта от  разлешеването на правния спор - силата на присъдено нещо. Независимостта на органа, осъществяващ правораздаването. Има гаранции за участието на срещупоставените страни.
    Правораздавателната дейност в РБ притежава изключителността на съдилищата, установява се в КРБ - може да се постави равенство между правораздаване и подсъдност. Правосъдността е такова правораздаване, при което органът има статута на съд.
    Видове правораздаване: 1. Източник (основание) на правораздавателна
та власт.
                        а) Държавно (публично). Източник е пряко законова разпоредба (в РБ - конституционните разпоредби).
                        б) Договорно. Източник на властта да се проволаздава е договора. У нас-арбитражното правораздаване. Всяка правна система изрично или не допуска договорното, т.е. то също се основава на е публичното правораздаване. У нас то се осъществява от система от съдилища като държавни органи. Преди бяха допуснати и т.нар. специални юрисдикции - част от тях не бяха със статута на държавен орган, макар че осъществяваха публично правораздаване - другарски съдилища и др.
                        б) Правораздавателно тяло без статут на държавен орган - арбитражните институции.
                3. В зависимост от предмета на спора:
                        а) Гражданско правораздаване
                        б) Административно правораздаване
                        в) Наказателно, което включва наказателно-административното, правораздаване
                        г) Конституционно правораздаване.
                4. Принадлежност на държавната власт:
                        а) Местно правораздаване
                        б) Чуждо правораздаване.
    Подведомствеността е компетентна власт на даден орган да правораздава, да решава спор с силата на присъдено нещо. Така че от гл. т. на правораздавателното тяло, ногавата подвадомственост е ноговата компетентност да реши определен спор. Компетентността е властта на този орган да реши спора. От гл.т. на решавания спор, подведомствеността изразява негаовото подчинение на правораздавателната власт на даден орган.
    ГПК борави с понятието “граднско дело” - чл. 6 ГПК, т.е. предметът на правораздавателната дейност на съдилищата са т.нар. “ граждаски дела”. Доколкото видовете правораздаване имат свои обсег, обсегът на гражданското правораздаване са гражданските дела - всяко отправяне до компетентен орган искане да се реши със силата на присъдено нещо спор за гражданско правоотношение в широк смисъл,т.е. обекта на гражданските дела са граждаските правоотношения. Гражданското правоотношение включва  всички материални правоотношения, в които методът на правно регулиране е този на равнопоставеност между лицата.
    Отграничаването на понятието от другите видове възможни дела. Понякога е трудно да се прецени дали отправяния иска не е гражданско или административено дело, тъй като съществува възможност едни и същи ЮФ - и да пораждат както административни, така и граждаски правоотношения /ЮФ-и, типични за един тип правоотношетния да пораждат правоотношения от другия тип (напр. вещните право в общинската собственост) Субектите на тези типове правоотношения също се покриват - физически и юридически лица. Обекта на теди правоотношения (вещи - движими и недвижими, парични вземания) също са общи.
    Разграничаването на категориите дела е важно за определянето на сомпетентния орган и приложимия процесуален ред. Иначе резултатът е незаконосъобразен, ако има отклонение.
    В общата подведомственост на съдилищата  по глаждански дела се включван установителните и осъдителните искове с предмет - правоотношения. Правораздавателната власт в тези случаи произтича пряко от разпоредбата на чл. 57 (1) ГПК. Тя не е достатъчна за друга катерория граждански дела - установителните искове за факти и конститутивните искове. За да са подведомствени на съда е необходима изрична законова разпоредба за всеки случай. Следователно не попадат в общата подведомственост. Освен осковите граждански дела, в подведомствеността на съдилищата се включват и т.нар. охранителни дела. Те не се отнасят до решаването на спор; не се търси защита със силата на присъдено нещо; няма правораздавателна дейност; търси се съдействие от съда , не защита. Чл. 2 (1) ГПК - също са подведомствени на съдилищата. По принцип в подведомствеността като понятие се включва властта да се правораздава. В по-широс смисъл се включва и компетентността на съда да дава съдействие в рамките на предвидените охранителни производства.
    Чл. 6, 10, 11 ГПК - разпоредби, от които се прави извод, че освен съдилища, правораздавателната компетентност по граждаски дела имат и други органи. Законът предвижда, че съдилищата имат надмощно правно положение пред тези други органи. Поради това последните, ако смятат, че делото им е подведомствено, не биха могли да го поемат за разглеждане, ако то вече е висящо пред съда. Може само да повдигнат спор за подведомственост пред ВКС, за да се определи компетентния орган. Тези разпоредби обаче нямат практическо приложение, тъй като КРБ регламентира пълнотата на правораздавателната власт на съдилищата. Конституционно недопустимо е други органи без статута на съд да правораздават по граждански дела. Следователно няма възможност за такива други органи, за да възникне такъв спор за компетентност. По КРБ отклонение от общите съдилища е възможно само ако с КРБ или друг  закон се създаде специален съд.
    Косвен (инциденстен) контрол върху преюдициални въпроси. За да може да се реши граждаско дело, често трябва да се вземе становище по такива, обуславящи изхоада им въпроси, които  не могат да се обособят като гражданско дело. Предмет са на други дела (напр. административен акт, факта на престъплението и т.н.). В определена хипотеза съдът по гражданското дело може косвено да прецени и тези обуславящи въпроси. Такива има при преценяването на административните актове. Косвеният контрол е в три насоки:
        а) Ако административният акт е нищожен, гражданският съд може свобдно да прецени. Като акт на държавен орган, съдът няма да зачете нищожните последици.
        б) Ако нищожността в обвързаната администрация се изразява в противоречие със закона, съдът трябва да приложи закона.
        в) Възможно е административният ак да е унищожаем, съдът трябва да приложи последиците на унищожаемия акт, докато по реда на един административен процес не се унищожи. Делото се спира, ако има такъв висящ административен процес.
    Инцидентен контрол ро наказателни дела. Прилага се само, когато не е възможен наказателен процес. Становището по преюдициращите въпроси има инцидентен характер, т.е. не обвързва страните, органа и другите държавни органи със становище, имащо силата на присъдено нещо по тези въпроси, тъй като са предмет на друг вид правораздавателна дейност.
    Процесуални предпоставки за допустимост на производството. Това са тези, условия, които правят възможно започването, равиването и прекратяването на процеса.
    Наличието на подведомственост на съответния орган. За да е компетентген един съд образуването и развитието на едно исково производство, трябва да притежава подведомственост по това дело. Съдът преценява дали делото е граждаско, тъй като  ако е, винаги има компетентност. Но ако съществува арбитражен договор за съответния спор, той може да дерогира подведомствеността на съда. Следователно наличието на такъв договор е  процесуална пречка делото да се разглежда от общите съдилища - отрицателна процесуална предпоставка. Съдът не е длъжен служебно да следи само при такъв договор. Правното значение се проявява само при възражение - отвод - това е само отоносителна отрицателна процесуална предпоставка.
    Обратно, ако се сезира арбитражен съд, той трябва служебно да прецени собствената си компетентност, тъй като в противен случай няма право да разгледа и реши спора. Наличието на такъв договор е положителна предпоставка за собствена компетентност, тъй като трябва да е налице.
    Последиците от неспазването на тези условия се отразяват върху засоносъбразността на решението поспора. По различен начин и с различн интензитет нарушаването на изисванията за подсъдност се отразяват в различните хипотези. Напр. ако, въпреки наличието на договор, спорът се реши от съд, решението не е нищожно, а унищожаемо (недопустимо). Последиците трюбва да се обезсилят. Ако това не се направи, решението може да поради силата на присъдено нещо. Това е така, тъй като съдът не е нарушил своята, а чужда компетентност. Обратното, ако делото се реши от арбитражен съд - липса на правораздавателна власт, което води до нащожност на решението. В случая компетентността на съда е абсолютна процесуална отрицателна предпоставка (чл. 46,47 ЗМТА).
б) Понятие за подсъдност. Родова и местна подсъдност
Подсъдността е компетентността на един конкретен съда да решана със силата на присъдено нещо дадено гражданско дело. Изразява се принадлежноста на селото към правораздавателната власт на конкретен съд. За да се определи конкретният съд, трябва да се отговори положително на въпроса, че делото по принцип е подводомствено на съдилищата. Разпредлението на делата между съдилищата се основава на различни критерии, които обуславят развитието на различни видове подсъдност: напр. родова подсъдност - делата се разпределят по вертикала, между различни по стерен съдилища; местна подсъдност - свързва се с разпределението на делата с района на съответния съд; законова разпределение между различните съдилища отделените функции при разглеждане на спора - функционална подсъдност. С оглед критерия - основание на правосъдната власт на съответния съд -
        а) законова подсъдност
        б) договорна подсъдност.
    1. РОДОВА ПОДСЪДНОСТ. Определя кой от различните по степен съдилища е компетентен да разгледа и реши гражданското дело като първа инстанция. Делата се разпределят по вертикала. Първоинстанционното разглеждане се предоставя на различни по степен съдилища. Чл. 79 - 80 ГПК-регламентира. Основно място има правилото, че само две от степените съдилища - районни и окръжни съдилища могат да са първоинстанционни по граждански дела (двете най-ниски по степен съдилища). Чл. 79 ГПК - основно правило . РС е основният първоинстанционен съд, т.е. той следва да е компетентен по преобладаващата категория граждански дела. Компетентността на ОС е изключение. Изключения:
        1) Чл. 80а ГПК - ОС е първоинстанционен по изрично изброените искове по гражданско състояние. Социалната значимост на тези въпроси налага този избор. От тази категория дела липсват брачните искове (посдъни са на РС). Причината е голямото количество такива дела. Критерият в случая не е правната сложност.
        2)Чл. 80б ГПК - Критерият за подсъдност на ОС е цената на иска. Цена на иска е функцията от паричната равностойност на имуществените права. Цената може да формира само парично оценимите права. Цената не е равностойна на стойността на този обект, а се определя по различни схеми - чл. 55 ГПК. Логиката на този критерий не е икономическата значимост на иска. Традиционен критерий (съществува в различните правни системи). Цели се запазването преимуществено на Рс-ща катао основни пйървоинстанционни съдилища.
        3) Чл. 80в ГПК. Иснове за издръжка. Според ВС цената му като вземане за периодично плащане без определен срок - срокът е 3 год. - чл. 55 ГПК. Независимо от тази сума, исковете са родово подсъдни на РС. Препращаща норма (напр. болшинството искове в ТЗ; исковете за екзекватура по ГПК - винаги са подсъдни на СГС, който има ранга на ОС).
        4) Чл. 80г ГПК. Искове относно нищожно, недопустимо вписване в регистрите на ОС и исковете за несъществуване на вписано обстоятелство. Цели се РС да не контролира действията по вписване на ОС.
        5) Чл. 80 (2) ГПК. Може да се осъществява само от ОС по отношение на дела, подсъдни на РС. Апелативния съд не може да направи това, тъй като той няма първоинстанционна функция.
        6) ОС могат да решават първоинстанционно подсъдно на РС дело, когато има съединени за общо разглеждане дела, които имат връзка помежду се (напр. чл. 272, 273 ГПК).
    Родовата подсъдност е предметна материална подсъдност, т.е. изхожда от белезите на оспорваното право.
    2. ФУНКЦИОНАЛНА ПОДСЪДНОСТ. Определя по конкретното гражданско дело кой съд е компетентен да осъществи второинстанционното и третоинстанционното разглеждане. Също е подсъдност по вертикала и зависи от родовата подсъдност. ВКС е трета инстанция по всачки категории дела. Проблемът е при въззивното разглеждане на делата. Принципът е в чл. 196 ГПК - функциите на въззивната инстанция по делата, родово подсъдни на РС-ща имат ОС-ща, а по делата, родово подсъдни на ОС-ща - апелативните съдилища. Не може да се прескачат инстанции (напр. ако делото трябва да се разгледа от ОС, а е разгледано от РС, втората инстанция е ОС, а не апелативния съд).
3. Местна и договорна подсъдност.Поставя въпроса пред кий ит многото районни или окръжни съдилища трябва да се предяви искът? Законът отговаря. Според връзката на делото с териториалния район на съответния съд. Делото е посъдно на този районен или окръжен съд, с чийто район то стои в посочената от закона връзка. Законът използва различни  териториални връзки на делото (местоживеенето или седалището на страните; по местонахождението на спорната вещ и т.н.) .Разликата в използваната от закона връзка води до различни видове местна подсъдност, важаща за различни категории дела. Обща за всички граждански дела, за които не е посочена друга териториална връзка - местожителството на ответника. Затова основаната на него местна подсъдност е обща. Спямо нея всички други видове местна подсъдност са особени.
    1. Обща местна подсъдност - чл. 81 и 89. Делото трябва да се води пред най - удобния за ответника съд, тъй като не е известно дали искът е основателен. Според кой е ответник:
        а) срещу граждани (физически лица) се предявява в оня съд, в района на който се намира местожителството на ответника.
        б) искове срещу юридически лица пред съда в района на който се намира тяхното седалище, а то е там, където е тяхното управление.
        в) по всички искове срещу държавата (министъра на финансите), освен по чл. 83 и 84 се сочи от чл. 89, ал. 2. Пред съда, в чийто район е възникнало спорното правоотношение, а когсто е възникнало в чужбина е подсъно на СГС.
    2. Изключения от общата местна подсъдност:
        2:1 Местонахождениеот на недвижимия имот - пред съда, в чийто район се намира недвижимият имот. Важи за:
            а) за всички искове, отноин вещни права върху недвижими имоти, независимо от това дали искът е осъдителен или установитвлен, а конститутивните съобразно с общата местна подсъдност.
            б)  исковете за делба на съсобствени недвижими имоти, за определяне на границите на недвигим имот, за владение. за движими вещи съобразно общата местна подсъдност.
        2:2 Пс по местооткриване на наследството - по последното местожителство на наследодателя. Тази Пс важи
в) Правно значение на подведомствеността и подсъдността
70.ПРЕДЯВЯВАНЕ НА ИСКА
а) Искова молба и проверка на редовността й

б)Правни последици от предявяването на иска

в) Предмет на делото. Основание и петитум. Правна квалификация
Виждането е резултат от изследването на проф. Сталев, което е материалноправно разбиране за предмета на иска. Това е спорното субективно материално право. Разбирането е материално право, защото свързва предмета на делото именно с материалното право. Предметът на спора чрез повадането на иска придобива качеството на предмет на този иск и на делото. Спорното право, което е предмет на иска е очертано чрез основанието и петитума на исковата молба и така всъщност ищецът определя предмета на иска. Обстоятелството, че субактивно право може и да не съществува, респ. ищецът може да отрича съществуването на спорното материално право озночава, че предмет на иска не е едно непроменено действително съществуващо материално право. Т.е. трябва да се поддържа мнението, че предмет на иска всъщност е твърдяното или отричаното материално право. Според Сталев очертаният предмет на иска внася това твърдяно или отречено право като предмет на делото. Той има значение за субективните и обективните параметри на делото и за последиците му. Предметът на делото е и предмет на съдебното решение и логично следва, че същият този предмет е и предмет на правните последици (на силата на присъдено нещо). В това разбиране се прави корекция от доц. Стамболиев, което има основание - наистина предметът на предявения иск, очертан с основанието и петитума е не само субективното право, а и корелативно свързаното с него задължение, т.е. предметът на иска би трябвало да се обозначава като твърдяно или отхвърляно от ищеца материално правоотношение. Обстоятелството, че то не е винаги действително съществуващо, а само твърдяно или отричано от ищеца означава, че не само то като правно явление е предмет на иска, тъй като има битието единствено на правно твърдение и следователно този предмет е моделът на материалното правоотношиние, визирано в правна норма. Допълнително се уточнява съотношението между предмета на делото и предмета на иска. Предмет на делото е по-широко понятие от предмет на иска, тъй като не само ищецът влияе върху предмета на делото, но и ответникът в рамките на защитата си допълва първоначалния предмет (напр. мрез предявяване на обратен иск). Предметът на съдебното решение и на силата на присъдено нешо ще се отнасят до предмета на делото, което е резултат на възможността за обективно и субективно съединяване на няколко иска в рамките на едно производство. Предметът на делото и предметът на силата на присъдено нещо може да обхване и правата, които се предявяват не посредством иска, а чрез възражения на ответника, тъй като по тях съдът не може да се произнесе със силата на присъдено нещо. Те не са предмет на иска и на съдебното решение, защото по тях съдът се произнася в мотивите. Според разбирането, че мотивите са част от решението, то и възраженията на ответника в посочените от закона случаи стават предмет на делото, на решението и на силата на присъдено нещо. Това се отнася само до две възражения на ответника - тези по чл. 221 (2). В останалите случаи, за да бъдат предмет на делото насрещните права на ответника, трябва да се предявят чрез иска, а не чрез възражение.
    При вече предявен иск, ответникът може да предприеме различни позиции. Възможно е да не предприеме защитни действия. Това е възможно по два начина:
        а) Чрез бездействие, тъй като той има право, но не е длъжен да се защитава, т.е. бездействието му е правомерно. Неправомерно е само по изключение, когато бъде задължен да се яви и да отговаря на въпроси. Бездействието означава мълчалив отказ от защита. Това води до рискове за ответника искът да бъде уважен.
        б) Отказът от защита може да бъде и изричен - чрез признаването на иска. Ш това не води автоматично до уважаване на иска - чл. 127 (2), т.е. признаването не обвързва съда. То е доказателствено средство, с необвързваща съда доказателствена сила и съдът може да го преценява заедно с другите обстоятелства по делото.
    Ответникът има право и да се брани срещу предявения иск. Това са всички негови действия за защита срещу иска. Защитата на ответника може да бъде два вида:
        а) Процесуална по характераси защита, която включва възражения на ответника срещу допустимостта на иска (възражение, че правото на иск не съществува или не е надлежно упражнено). Процесуалната защита цели било прекратяване на делото, било поне временно преграждане на движението му поради тази недопустимост на иска. По принцип може да се предприема при висящност на процеса. Конкретно възражение ще е допустимо с оглед конкретна процесуална предпоставка (напр. срещу легитимацията на ищеца ответникът може да възрази и пред касационната инстанция, но срещу местната подсъдност ответникът може да възрази в много по-кратък срок). Това, че тази защита е възможна, докато делото е висящо, не означава непременнно, че тя предхожда защитата по същество.
        б) Защита по същество (чанериалноправна). Тя включва възраженията на ответника срещу правното твърдение на ищеца - изцяло или частично, и има за цел преди всичко отхвърляне на иска като неоснователен, и има за цел преди всичко отхвърляне на иска като неснователен или такова решение, което е благоприятно за ответника (то би могло да се яви и като резултат на осъждане под условие). Защитата на ответника по същество може да включи възражения срещу фактическите или доказателствените твърдения на ищеца. Ответникът може да отрича правната квалификация, която ищецът е направил, може да възрази, ые фактите, които ищецът твърди, не са се осъществили. Това отричане може да е съпътстващо с твърдение, че са настъпили други факти, които опровергават твърдения от ищеца факт, т.е. може да има просто отричане, но то може да е съпътстващо и с насрещни факти. Ответникът би могъл да не отрича факта, а да отрича правната му релевантност, т.е. че твърденият факт няма последиците, които правната норма изисква. Възможно е ответникът да не отрича факта, нито правната му релевантност, но да твърди чрез възражение такива насрещни факти, които са опорочили твърдените правни последици на този факт - това е пример за т.нар. правоизключващи факти. Тези факти могат да бъдат и правоунищожаващи - на тях ответникът може да основава свои потестативни права, чрез които да унищожи твърдените от ищеца прави последици на факта. Насрещните възражения могат да се базират на права. Могат да са правоотлагащи факти - визират твърдения на ответника за съществуващи модалитети, които обуславят действието, правните последици на факта, които ищецът твърди. По повод на такава позиция на ответника, законът предоставя възможност на ищеца да реагира - той може под формата на реплики да заеме същите позиции, но по повод фактите, които ответникът твърди. От своя страна ответникът може да прави дуплики срещу репликите на ищеца.
    Така описаната позиция на ответника съвпада с позицията на ищеца, когато предявеният иск е отрицателен установителен. Законът позволява на ответника не само да се брани срещу предявения иск, а и да търси в същия процес самостоятелна защита на своите субективни права. Те обаче трябва да са свързани с предявения иск. Реализират се чрез подпомагащата страна, или чрез предявяване на инцидентен установителен иск от ответника. Те илюстрират това, че освен да се брани, ответникът може да търси и получава самостоятелна защита на свои претенции. Самостоятелната защита не е пълна, сила на присъдено нещо има само на две насрещни права - чл. 221 (2).
    Позицията на ответника може да включи и привличането на подпомагаща страна, т.е. да внесе промени в предявения иск в субективно отношение.
71.РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ДЕЛОТО
а)Съдебни заседания.Първо заседание по делото. Заседание за решаване на делото.
     Разглеждането на делото става в открито (публично) заседание, като в него могат да присъстват винаги лица. Чл. 105 (3) по изключение делото може да се гледа при закрити врата. Извършването на процесуалната дейност по време на делото става в устна форма. Това е така, защото често възниква различие между протокола и заявеното в устната форма и възниква въпроса кое е действителното. При противоречие правилното е онова, което е извършено в установената форма и ГПК. Може да се иска поправяне на протокола. Протоколът се съставя под диктовката на съдията. Той не е длъжно дори да се състави по време на разглежданена делото.Воденетона делото става под ръководството на съдията. При това съдията следи за спазването на процедурата и ръководи състезанието. Съдията следи за спазването на реда в съдебната зала и при неспазване може да постанови извеждането на лицето, неспазило реда. Съдията може и да налага глоби до 50 хил. лева.
    Първо се гледат делата, по които страните са се явили. При неявяване на страните, дилото се оставя за накрая на заседанието за второ четене след другите дела. При второто четене, ако странитене са се явили - съдът проверява дали са надлежно призовани. Ако не е делото се наслочва за следваща дата и се постановява разпореждане на съда за призоваване на неявилите са страни. Ако страната не се е явила, о е надлежно призована, съдът може да гледа делото, но запитва явилата се страна дали може да гледа делото. Разтлеждането на делото преминава през две фази като едната страна има едни задачи, а другата други задачи и функции.
    Първо заседание по делото и разтлеждане на делото по същество. Това разграничение е вътрешно противоречива. Стамболиев - обозначаването на първата фаза като първо заседание е обозначава с числителни редни, а второто с качествената й характеристика,т.е. и в двата случая критерият е различен.
    Истинското разграничение трябва да се прави с оглед на функците на тези две фази и те се разграничават на подготвително заседание и заседание по същество.
    В ГПК първото заседание е свързано с упражняването на определени процесуални права, които се преклудират с края на първото заседание. То е част от подготвителната фаза. Тук страните са редовно призовани или са се явили,т.е. това може реално да не е първото заседание. Възможно е да се премине от първата фаза към втората и делото да се разгледа в първото заседание и де юре ще има две заседания, а дефекто - едно дело.
    В първата фаза - функциятя е да се подготви разглеждането на делото по същество в първото следващо заседание. Подготвителното заседание има още две задачи, които се осъществяват в ъпровото заседание:
        1. Да се извърши проверка на провотона иск и неговото валидно упражняване.
        2. Да се упражнят редица процесуални права, които по същество не могат да се упражняват и се преклудират.
    Въпросите, които се разглеждат в това подготвително заседание, законът ги е уредил в тяхната логическа последователностТук трябва да се спазва първо чл. 108 - разрешаване на предварителните въпроси. Това е т.нар. процес относно процеса. Първото нещо, което става в началото на разглеждане на делото. Нарича се така, защото се провелява допустимостта на процеса на татък. Предмет на този процес е правото на иск на ищеца,процесуалната легитимация на ищеца и ответника и надлежното упражняване на правото на иск. Възраженията, които може да бъдат направени, също са част от процеса относно процеса: може да се оспори процесуалната легитимация. Ако процесът относно процеса завърши негативно постановява се определие, с което делото се прекратява. То подлежи на обжалване по чл. 213 с частна жалба по реда на въззивното производство. Ако процесът относно процеса приключи положително - чл. 108 следва да се направи устен доклад. Задача - цел трябва да дадеправна квалификация на спора. Необходимо е защото ищецът не е задължен да я направи и дори да я направи, тя не е задължителна за съда. Втората причина за - правната квалификация предопределя предмета. И ако не се направи точен устен доклад може да тръге в напълно грешна посока. В практиката устният доклад или несе прави, или се прави чисто формално.
    След като бъде направен устният доклад всяка от страните получава думата, зада изрази своето становище по иска. В практиката се е утвърдила една нелогична процедура - след устния доклад се дава думата на ищеца, след това на ответника, пак на ищеца. Нелогично е са ке сава думата на ищеца - той е казал това, което иска. Ответникът - неговото становище, не е извъстно на съда, т.е. трябва да му се даде думата и следтова на ищеца.
    Ищуцът казва “поддържам иска” - не е необходимо даже да се каже. Дава се думата на ответника, който прави две неща:
        1. Дава своето стъновище относно фактите, които са заявени от ищеца в исковата молба.
        2. Внася нови факти, които ищецът не е внесъл в исковата молба - няма интерес от тях.
    По повъд твърденията в исковата молба ответникът може да направи две неща:
        1. Да признае някои неща, които отпадат от обсега на доказване;
        2. Да отрече други, които водят до необходимост да бъдат доказани.
    След това се дава думата на ищуца по повод на твърденията на твърдените от ответника факти:
        1. Признание;
        2. Отричане - трябва да бъдат доказани тези факти. Следователно съдът изяснява фактите събрани по спора,т.е. имаме равно отделяне на спорното от безспорното.
    След това съдът е длъжен да прикани страните да се спогодят, това е удобен момент. Страните знаят кое се признава и кое не. При сключване на спогодба делото се прекратява с проделение и най-лошата спогодба е по-добра от съдебното решение, но спогодбата в Гп-с рядко се среща.
    Ако не бъде сключена спогодба страните почват да сочат свои доказателства и да правят доказвени искове. По направения от страните  доказателствен иск съдът се произнася с определение и са насрочва следващо съдебно заседание по делото, като заседанието е по същество. Разглеждането на делото протича през две фази:
        I-вата фаза - две допълнителни задачи (основанта - да подготви иска,т.е. дали е допустим; и втората задача - да бъдат упражнени в това заседание по делото процесуалните права, които по-нататък не могат да се упражняват, защото се преклудират). Кои са тези процесуални права:
            1. Възражение (отвод) по чл. 92 (4) за несъблюдаване правилата на местната подсъдност - до края на първото заседание по делото (числетелно редно). Това, за което страните са редовни призовани, независимо от това дали са се явили или не. Могат да бъдат упраженени следните процесуални права:
                - възражение за подсъдност;
                - оспорване на цената на иска. Това възражение е само края на първото заседание по делото. Интерес на ответника, тъй като отцената на иска зависи родовата подсъдност;
                - привличане на подпомагаща страна по чл. 145. След края на първото заседание не може да става;
                - предявяване на насрешен иск по чл. 104;
                - предявяване на регресен иск от ответника по чл. 175 (2) срещу подпомагащата страна.
    Задачата на заседанието по същество е да бъдат събрани доказателствените материали. Функцията е разкриване на истинността чрез събирането на доказателствения материал и обсъждането му. Събиранете е различно от обсъжаденото на доказателствения материал. Събирането започва от момента на предявяване на исковата молба. Ответникът в първото заседание по делото трябва да представи своите писмени доказанелства, но основното събиране на доказателствения материал става в заседанието по същество. Събирането в заседанието по същество става със съответните техники и методи, предвидени в ГПК. Това са разпита на свидетели, изслушват се експерти, отлед, освидетелстване. Събирането на доказателствения материал означава измличането на информация от носителя на тази информация,т.е извличането на материал от доказателствените средства.
    След събирането на доказателствения материал, но преди неговото обсъждане, съдът е длъжен за втори път да предложи сключването на спогодба, защото страните са приблизително наясно какво може да се очаква от съдебното решение.
    Обсъждането на доказателствения материал става в устните прения, устните състезания. Страните излагат своето становище по събраните по делото доказателствени средства, тяхната достоверност и заключението, което може да се направи от тях. Освен, че се обсъждат доказателствените средства, страната дава и своето логическо заключение какво трябва да бъде съдебното решение. Чрез пледоариите на страните се предоставят два модела на съдебното решение - представя се тезата от ищеца, антитезата, на базата на които съдът изгражда своята синтеза - своето съдебно решение. В практиката на съдилищата de facto устни прения липсват. Дава се думата на ищеца ...., ответника.... Разглеждането на делото в това заседание приключва с определението по чл. 186 - критика от Ж.Сталев и Стамболиев - члез писмената защита се нарушава принципът на равнопоставеността. Едната страна изгражда своята писмена защита на базата на писмената защита на процесуално противната страна. Естествено, че тя ще е по-добре. Следователно се нарушават принципите на равноспоставеността и непосредстевността. Трябва да има пледиране - Ж.Сталев и Стамболиев. Две са нещата, пориди което в практиката на съдилащата ги няма:
        1. Време - ако има пледиране на ден ще се тледат по две дела;
        2. Казаното отлита, написаното остава.
    Срок за произнасяне на съдебното решение - 1 месец. Преди е бил една седмица, но беше инструктивен. Сега 1м. срок пак е инструктивен,тъй като пресрочването не води до процесуални нарушения.
    В протокола се записват не повече от 10% отпледоариите. Стамболиев - компромисен вариант. Писмената защита е необходимост, което ще доведе до забраната за пледиране. Страните, когато се стигне до това заседание пледират, като в устните пледоарии и резюлирано представят своите тези и на края на устните заседания предоставят писмената си защита. След този момент не може да се предостави писмената защита - определението е по чл. 186.
    Структура на (няма отнапред зададени правила в закона):
        - пледоариите
        - писмената защита
    Две части: увод (уважаеми съдия .... по време на гражданско дело Nо бюха установени следните факти), същинска част, заключение.
    Същинска част: 1. По фактическата страна на спора. В тази част първо се започва с това какво е било твърдяно; второ - какви доказателствени средства са били събрани за доказавне на горното; трето - какво може да се смята за доказано на базата на всичко това. В тази част страната обсъжда събрания по делото доказателствен материал. Приключва се фактическата част с внимателно аргументиран извод.
                    2.  по фактическата страна на спора. Страната подвежда онези факти, които приема за доказани и оттам се прави извода за това какво трябва да бъде съдебното решение.
    Заключение: Моля уважаемият съд да отхвърли иска поради това, че искът е обоснован, недостоверен. При устните прения пледира първо ищецът, а след това ответникът. Ищецът има право на реплика, а отвенкикът на дуплика. Така се продължава докато счете съдът делото за напълно изяснено. В закона “разяснено” не е така - никой не разяснява на съда делото. Страните - не се конкретизира срокък, пишат в “законов срок”, не го сочат (срокът за произнасяне на съда). Тайно съвещание за постановяване на съдебното решение.
Постановяване на решението. Същност и видове рошения. Стабилитет на решението.
     В 30 дневен срок след приключване на устините прения. Инструщтивен срок. При нарушаването на другите срокове е съществено процесуално нарушение - чл. 218 б,в ГПК. Минкова - основание и за въззивно обжалване. Инструктивен срок, нарушението му няма процесуални последици. Определението на съда за приключване ва устните прения е оттегляемо. Съдът е длъжен да вземе предвид всички факти, настъпили до постановяването на решението, тъй като края на устните прения. Ако в периода между опеделението и решението се открият нови доказателства, те могат да се игнорират, но при въззивното обжалване се сочат и се разглеждат от втората инстанция. Следователно решението на първата инстация се отменя. Практиката се ориентира към решение, ако няма съдебно решение, молба от страната, която е открила новите доказателства и съдът да отмени определението. Следователно възобновяват се устните преуния и тези доказателства се релевират в процеса.
    Другият случай на отмяна е свързан с изаскването кой трябва да постанови съдебното решение - състава на съда, който е чуствал при разглеждането на делото в последното заседание - чл. 187 (1). Принципът на непосредственост при разглеждането на доказателствения материал. Ако се нарущи разпоредбата определението ще се отмени и ще се въозбовнови разглеждането на делото по същество. Решението се взима на тайно съвещание - нямат право да участват други лица, освен състава на съда. Цели се запазване безпристрастието на съда. При първата инстан;ия - съдията сам съставя решението. При втората и касационната инстанция - изказва се първо младшия съдия, после старшия съдия и накрая председателят на съда. Решението се взима с мнозинство. Трябва да се подпише от всички членове на състава.
    ПРОЦЕДУРА ПРИ ПОСТАНОВЯВАНЕ НА РЕШЕНИЕТО:
        1. Дали съществува право на иск- проверката се извършва за първи път при подаването на исковата молба. На второ място в процеса относно процеса (първата фаза, първото заседание по делото). За трети път в тайното съвещание за постановяване на решението. Може да се установи, че няма такова право или то да е погасено. Ако няма право, съдътняма право да постанови решение и да прекрати делото. Другите въпроси, които се разглеждат преди постановяване на решението и които са от съществена важност:
        2. Надлежно упражняване на правото на иск и правото на легитимация (нпра. представителят няма представителна власт - основание за отмяна на решението. Може да се приложи чл. 231 ГПК). Ако няма такива - не се постановява решение.
        3. Дали всички процесуални действия по разглеждане наделото, които са от съществено значение за постановяване на решението са валидно извършени. Ако не - основание за отмяна, смята се и за въззивното обжалване, тъй като е съществено процесуално нарушение.
        4. Решаването на спора по същество, ако съдът е компетентен(т.е. тримата съдии са налице). Съдът пазглежда фактите, обвързани от ищеца и ответника. Използваните доказателства, доколкото доказателствата са достоверни според разбиранията на съдията (т.е. формира се вътрешното убеждение), доколко върху тях може да се направят изводи за твърдените факти, т.е. кои факти са доказателство и кои не. След това съдът подбира ПН, подвежда под нея това, което е достоверно установено и взима рещение. При издирването на ПН съществува затруднение за съдията. Преценява дали се прилага българското или чуждестранното право, обичаят. Дали нормата доказва във времето и пространството материалното правоотношение - предмет на делото.
    РЕКВИЗИТИ НА СЪДЕБНОТО РЕШЕНИЕ - чл. 189 (2):
        - технически пподробнисти
        - диспозитив
        - мотиви - фактическите констатациина съда на базата на доказателствения материал. На тяхна база се постановява диспозитивът - логично е да предхожда диспозитивът.
    На обжалване подлежи диспозитивът. Сталев - дали и мотивите се обжалват - не. Заразлика от практиката, коятотвърди, че и чотивите се обжалват.
    чл. 189г-е - същинската част, диспозитивът на решението. Съдебното решение трябва да се обяви - от значение за настъпването на първата фаза на стабилизацията му - неотменяемостта (чл. 192 (1) ГПК). Обявяването може да стане по два начина:
    1. В публично съдебно заседание. Насрочва се сллед взимането на решение. Прочита се решението пред страните. Не се прави в практиката. Практическо значение, тъй като от момента на връчване на съобщението за решението на страните започва да тече срокът за обжалване. Срокът започва да тече по едно и също време, може съобщението за постановяванетона решениетода се връчи по различно време на двете страни - по разчино време започва да тече срока за тях, което нарушаване на равнопоставеността на страните като част от състезателното начало.
    2. Вписване на съдебното решение в срочната книга. В съда има две книги: а) азбучник - по номера на делото.
    б) Срочна - по дати, след датата, разгледаните същия ден от съответния съд. Дата на обявяване, посочва се в тази книга, след нея решението става публично и не може да се оттегля. Датата на обявяването може да е различна от дадате на решението. Меродавна е датата на обявяването.
    Актовете на съда са три групи: разпореждания, определения и решения. Решениета са актове по същество, заразлика от разрешението и опроделенията. Стяп приключва делото. Актовете, с които съдът се произнася по повдитнатия пред него същностен спор, в повечето случаи се произнася по същество по повдигнатия материалноправен спор, но не винаги (напр. при касационните разглеждания - решението по процесуален, а не по материален спор). Стози акт делото приключва.
    Деление - видове решения:
        1. Уважаващи и отхвърлящи иска. Значението е свързано с правото на обжалване. При отхвърлящите иска решеня могат да се обжалват от ищеца, а в други случаи само от ответника.
        2. Делението е свързано с вида на иска, но не винаги е такаВ същност се извършва на базата на вида на правото, установено в решението:
            а) Установителни решения - констатират съществуването или несъществуването на дадено право, с което се отхвърля иска като неоснователен. Отнасят се само засилата на присъдено нещо.
            б) Осъдителни решения - притезателно право. Отнасят се за силата на присъдено нещо и изпълнителната сила.
            в) Конститутивни решения - преобразуващо право, установява се правната промяна. Имат сила на присъдено нещо и конститутивно - преобразуващо действие (променят материални правоотношения).
    СТАБИЛИТЕТ НА СЪДЕБНИТЕ РЕШЕНИЯ: Съдебното решение преминава във времето през няколко стерени на стабилизация. Ефектите на съдебното решение настъпват след втората степен на неговата стабилизация. Степените са три:
        1) Настъпване с обяваване на решението. Съдът е изчерпил правораздавателната си власт.
        2) Необжалваемост, т.е. влизане на решението в сила.
        3) Неотменимост. Едно влязло в сила решение може да се отмени по чл. 231, когато и това основание отпадне, стане неприложимо, тогава решението е неотменяемо.
    Няма ограничение в броя случаи на обжалване по чл. 231 и връщане във втората инстанция.
б) Спиране и прекратяване на делото
Спирането е временна недопустимост на развитието на висящ процес, т.е. важаща за известен период. Забрана да се извършват от съда и страните процесуални действия по делото. Запазват се: извършените процесуални действия,висящността на процеса, възможносттта да се поднови развитието на производството. Спирането на делото настъпва:
        1. По силата на закона - осъществяване на предвидения от закона факт - смърт на едната страна, ставането на една от страните недееспособна.
        2. По разпореждане на съда - при наличието на предвидените от закона факти, не е нужно преценка на съда, изразена в определението му за спиране на делото.
        3. По волята на страните. Съвпадащи искания на двете страни да се спре делото, отправени до съда.
    Последици от спирането на делото.
        1. Невъзможност да се извършват действия, насочени към движение на делото.
        2. Спират да текат всички процесуални срокове (законни и съдебни).
        3. Всички последици на спряното дело отпадат занапред от деня, когато то бъде възобновено. Възобновяване на делото означава подновяване на процесуалните действия по неговото радвитие. Вдигане на временната забрана да се процедира. Възобновяването на делото става с нарочно определение на съда. Почин за възобновяване на делото могат да вземат както страните, така и съдът. Производството започва с това процесуално действие, което следва непосредствено процесуалното действие, след което производството е било спряно. Въз основа на чл. 182 “а” в течение на 6м., ако спряното дело не се поднови се прекратява.
    Прекратяване на делото - пресича възможността да се завърши процеса с решение и заличава с обратна сила процесуалните действия, извършени до прекратяване на делото. Отличава се от завършването на делото, общото е, че се слага край на процеса. Радлика от спирането. Основания за прекратяване на делото.
        1. Липсва или ненадлежно упражняване на правото на иск.
        2. Десезиране на съда (оттегляне, отказ СС).
        3. Смърт на страната относно строго лични правоотношения. Сливане на качеставта ищец и ответник в един и същ субект. Невъзобновяване н срок - 6м. Пропущане на срока по чл. 193.
    Последици: 1. Заличава се с обратна сила процесуалното правоотношение.
            2. Всички процесуални действия се обезсилват.
            3. Прекратяване на делото не може да бъде възобновено.
            4. Пречи да се формира СПН освен при отказът от иска при съдебната спогодба.
72.ДРУГАРСТВО В ИСКОВИЯ ПРОЦЕС
а)Понятие и видове другарство.
б)Значение на вида другарство
в)Особености на съдебното решение при наличие на другарство и последици при обжалването му
Другарсктво има, когато в Гп-с участват повече от две лица на есна или и от двете страни. Терминът е легален. Отклонение от типичното развитие та гражданското производство, статистически обаче не е. Отразява функционалната връзка между материалното право и Гп-с. В материалното правоотношение, когато има повече лица, те могат да заемат положението на страни и в процеса. Целта на института е процесуална икономия и да се постановяват различни съдебни решения по различни дела, коита да са противоречиви.
    Предпоставки за допустимост: чл. 171 - две условия, които са алтернативни:
        а) Другарите да търсят защита на общи права и задължения;
        б) Общност в основанието на различните материални правоотношения. За наличието им съдът следи служебно. Следи не обективното съществуване, а дали субективното ще се появи твърдението. Обективната проверка може да се извърши едва при постановяване на съдебното решение, а тя трябва да се извърши при допускане на другарството.
    Други кумулативни предпостваки: чл. 103 ГПК - общ ред на разжлеждане. Ако няма условия, съдът има право да раздели исковете и да образува отделни дела, които да разгледа - чл. 103 (2).
    Учредяване на другарството: а) чрез предявяване на обща искова молба.
                    б) привличане на допълнителен ответник в хода на разглеждане на делото.
                    в) по инициатива на съда, когато има процесуален субституент (съдът служебно констатира и носителя на материалното право).
    ВИДОВЕ: 1.  Според това дали съществува от страна на ищеца или на отватника:
                а) активно
                б) пасивно
    Делението е условно, тъй като това са страни, които иман право активно или пасивно да участват в процеса. Следователно се влага различно съдържание.
        2. Материално правен критерий - чл. 171, б. “а”, “б”.:
            а) Обектовено
            б) Необходимо
    Ако предмета на делото е едно материално право е налице необходимото другарство (чл. 171,б “а”). При различни материални правоотношения, които имат съвпадане във ФС - обикновено другарство. Чл. 172 (2) - използва термина необходимо другарство. Ако материалното правоотношение е едно - решение е еднакво за всички другари.Материално право може да не е общо, а трябва да е едно и също.
        3. а) Фасултативно
            б) Задължително
    Критерият е процесуален - правото на иск. Процесуалната легитимация е индивидуална ( всяка страна притежава собствено право на иск. Тук има факултативно другарство) и съвместна (правото на иск се притежава от повече от едно лице. Съвместно право на иск. Тук има задължително другарство).
    Обикновеното другарство е винаги факултативно. Необходимото може да е задължително или факултативно. При обикновеното другарство правата са различни, правоотношенията са повече от едно и не е възможно да съществува съвместно право на иск. При необходимото другарство има много тясна връзка и следователно може да се появи съвместно право на иск. Задължителното другарство - СИО, процесуалната субституция (чл. 134 ЗЗД, търговската несъстоятелност).
    При задължителното другарство предмет на делото е едно и също материално право; има съвместно право на иск. Следователно всички действия на разпореждане с предмета на делото се предприемат от всички другари. Мсички разпоредителни действия и с правото на иск трябва да се извършват съвместно със съгласието на всички другари.
    При необходимото факултативно другарство. Има индивидуално право на иск и общо материално право, което се защитава. Следователно всички разпоредителни действия с материалното право нрябва да са съвместими. Всички действия при доказване на материалното право ползват всички другари - чл. 172 (2). Всички разпоредителни действия с правото на иск могат да се извършват от другарите за неговото индивидуално право на иск.
    При обикновеното другарство има различни материални правоотношения. Следователно почти пълна самостоятелност. Имат за цел правото на иск. Тук има частично съвпадане на основанията. Общи факти трябва да се установят от съда. Когато се доказват обстоятелствата за тези факти, те ползват всички другари. Те трябва да се установят по еднакъв начин за всички другари. Ако някой от другарите обжалва съдебното решение и другите не се присъединят към вазивната или касационната жалба, съдебното решение по отношение на тях влиза в дила.
73.УЧАСТИЕ НА ТРЕТИ ЛИЦА
а)Встъпване и привличане
Появяват се допълнителни страни, които не стават главни.
        I. ВСТЪПВАНЕ: За да може да се осъществи, тлябва да има висящ исков процес между други страни, като трябва да се намира най-късно във фазата на устните състезания. Няма уточнение на инстанцията - чл. 174 във вр. с чл. 175 - само в първата инстанция. Друго гледище (Стамболиев) - възможно е до последните устни състезания. Следователно е възможно встъпване и във втората инстанция, и в третата инстанция, и ако делото е върнато за преразглеждане, т.е. докато е висящо. Началният момент на встъпването е от момента на подаване на исковота молба, тъй като от този момент има висящ процес. Лицето, всъпващо в процеса трябва да има интерес от постановяването на съдебното решение в полза на страната, която подпомага. Следователно е пряка защита на правата на страната в процеса и косвена защита на своите материални права, тъй като правното му положение е поставено в зависимост от страната, която подпомага. Интересът е правен. Встъпването може да се направи по два начина:
            а) Чрез писмена молба до съда.
            б) В устна форма в съдебно заседание.
    Дали ще го конституира, съдът се произнася с определение. Преценява предпоставките - висящо дело и интерес. Следователно преценява се дали лицето има или не право на встъпване. Определение с отказ подлежи на обжалване. Режимът е различен, тъй като отрицателното определение е определение по процесуалното право на встъпване, което трябва да се защити, като се накърни. В обратния случай, дори лицето да няма право на встъпване и се допусне, не се засяга ничие процесуално право.
    Определението, с което едно лице се допуска, може да се оттегли от постановлия го съд (служебно или по искане на другата страна). Отрицателното определение също е оттегляемо от постоновилия го съд. Стамболиев смята, че няма пречка при отказ в следващото заседание да се направи ново искане.
        II. ПРИВЛИЧАНЕ: чл. 175. Необходима е инициатива на някоя главна страна. Необходимо е този, който привлича да има интерес от привличането, заразлика от всътпването, където встъпващият трябва да има интерес. Главната страна има интерес, согато от изхода на делото зависи регресно право (съществуването или възникването му) на главната страна срещу привлечената страна. Привличането може да се направи най-късно до първото заседание по разглеждане,т.е. ограничаване във времето. Ограничение във формата - само с писмена молба до съда, с копие до третото лице, което ще се привлече.
    Ш при двете интересът е обективен. При встъпването интересът се преживява субективно като собствен. При привличането интересът субективно се преживява като интерес на главната страна. Обикновено обаче няма разлика.
    Привличането става писмено. Съдът задава въпрос на насрещната страна дали е съгласна. Тази практика е неудачна, тъй като не води до никакви, нито положителни, нито отрицателни резултати. Ако привличането е допустимо по чл. 175, независимо от възпротивяването на ответника, съдът ще привлече лицето. Волята на насрешната страна е правно релевантна. Необходимо е само привличането да отговаря на закона.
    Определението, с което се допуска привличането/встъпването конституира лицето като подпомагаща страна. Според чл. 175 (1, изр. посл.) казво, че от лицето зависи дали ще вземе реално участие, факническо участие в процеса, но тое страна по делото. Ако третото лице заяви, че пожелае  да встъпи, в някои съдилища не му изпращат призовка. Третото лице обаче е страна и следователно може да подаде въззивна жалба, защото не е призовано и на това основание може да се отмени решението.
    Допълнителната страна има права почти равни на главната, но с някои особености, свързани с нейното положение, тъй като това лице е трето спрямо материалното правоотношение:
        1.Има право на иск за материалното правоотношение, т.е. не може да се разпорежда със спорното материално право. Не може да се разпорежда с правото на иск.
        2. Може да извършва всички съдопроизводствени действия - чл. 177. Поставя се въпросът трябва ли главната страна да поиска съгласието на допълнителната страна - и да, и не. Да,     ако допълнителната страна би могла да има право на иск, ако не - не трябва да иска съгласието й. Друг въпрос е може ли допълнителната страна да обжалва съдебното решение сама. Всичко зависи от първонамалната обстановка. Ако правото на въззивна/касационна жалба е самото право на иск - може. Но правото на иск е право и първоинстанционното решение. Правото на встъпване е право на правосъдие, както и правото на иск, т.е. допълнителната страна има право да обжалва, независимо от съгласието на главната страна.
    Ефектът на съдебното решение, когато влезе в сила: Според чл. 175 (2) има установително действие, т.е. фактите се считат за установени за допълнителната и насрещната страна. Това, което е установено в мотивите за отношенията между главната и допълнителната страна също се счита за установено и не може да бъде пререшено. Ако е пропуснато да се предяви регресен иск, няма нужда да доказва това, което вече е станало и фиксирано в мотивите.
б)Спор между кредитори
в)Главно встъпване
Главно встъпване - чл. 171. Това е специфичен способ за обективно и субективно съединяване на искове. По пътя на главното встъпване едно трето лице се включва в процеса, като предявява два нови иска срещу първонамалните страни. Главното встъпване е средство за защита на третото лице. Предпоставки:
        1. Висящ процес между други лица.
        2.  Чл. 171 (2) - до приключване на устните състезания в първата инстанция (ако решението е било нищожно и е било върнато от втората инстанция, може да се направи главно встъпване. Ако решението е било обезсилено като недопустимо поради нарушение на родовата подсъдност - също може). Ограничено или главно встъпване се налата от това, че има обиктивно съединяване на искове, т.е. трябва да е подчинено на режима на субективно съединяване на искове  (чл. 171 към чл. 103 и 104), заразлика от допълнителното встъпване. Делата трябва да се намират в една фаза и в едно прозводство. Дори при главното встъпване срокът е прекалено дълъг.

74.ОБЕКТИВНО СЪЕДИЯВАНЕ НА ИСКОВЕ
а)Понятие и видове
ОСИ - множество на исковете при един и същ ишец или ответник. Обратно на субективното съединяване.
    Целта е да се изчерпи конфликтността вежду страните. Да се изключи постановяването на противоречащи решения.
    ОСИ е свързване на няколко иска с различен предмет между същите страни за общо разглеждане и решаване в рамките на общо производство. ОСИ води до множество процесуални отношения. Всяко от тях има з апредмет различно спорно право. При другарството обединяващ е предмета, неговото пълно или частично сходство при ОСИ обединяващо звено е сходството на страните.
    Видове ОСИ: 1 Според способа :
        а) няколко иска с обща искова молба или чрез разширяване на първонамално предявения.
        б) чрез предявяването на насрещен иск от ответника
        в) предявяване на ИУИ било от ищеца, било от ответника
        г) обратен иск от подпомаганата страна срещу подпомагащата.
    2. По чии почин се осъществява ОСИ: на ищеца; на ответника; на ищеца или на ответника; на съда.
    3. Според времето, когато се предприема ОСИ:
        а) първоначално - ищеца с исковата молба
        б) последващо - при всички останали способи на ОСИ
    4. според съотношението на съединените искове
        а) Кумулативно - при което от съда се иска да разгледа всеки от съединените искаве и да се прозинесе по всеки с решение, напр. ОСИ чрез ИУИ чрез насрещен иск, по почин на ищеца.
        б) Алтернативно - когато ищецът предоставя на съда да разгледа и уважи един от съединените искове. Недопустимо е поради неопределеност на петитума. Но в някои случаи е наложително. Изборът на дължимата престация е предпоставен на трето място, а то до деня на Пр.И не е направило своя избор.Когато ищецът разполага с няколко конщуриращи се притезания или основания на същото право.
        в) Евентуално. Съединяват се няколко, напр. два иска, но страната иска защита за едно право. Предявяват се няколко иска, от които единият е главен и от неговото уважаване или не зависи предявяването на другите. Когато ищецът прибягва до евентуално ОСИ, той  обуславя разглеждането на евентуалния иск от неуважането на главния иск. Предявен под условие. Съдът е длъжен да извърши по него всички процесуални действия, насочени към разглеждането му по същество. Не се ли сбъдне условието, съдът не може да се произнесе по него с решение. Поводи за евентуално ОСИ могат да бъдат:
            - един и същ петитум, обоснован с различни взаимно излючващи се факти.
            - въз основа ва един и същ факт сде предявява едно главно и едно евентуално искане.
            - въз основа на различни факти, различни искания, от които едното е главно, а другото евентуално.
    Допустимост на ОСИ:
        1. Общи условия (за всички способи на ОСИ)
            - да са подведомствени на съдилищата.
            - да подлежат на разглеждане по един и същ съдопризводствен ред.
            - да бъдат насочени срещу същия ответник.
б)Насрещен иск и възражение за прихващане
Насрещен е искът, който ответника предявява срещу ищеца и който съединява за общо разглеждане с първоначалния иск в образуваното по него производство.
    За допусдтимостта на НИ важат общите условия. Висящ процес до приключване на първото заседание. НИ е иск наответника срещу ищеца.
    Предмет на НИ е такова спорно право, което се намира във връзка с правото предмет на първия иск или може да се компенсира с него. Зависимост между двата иска. Предявява се с писмена искова молба пред съда по първонамалния иск, съобразно подсъдността поради връзка между делата.
    С НИ ответникът търси самостоятелна защита срешу ищеца. Затова не е акцесорен спрямо първоначалния. Съединяването надвата иска е кумулативно. Може да бъде предявен и като евентуален.
    Разлика от възражението за прихващане. НИ е не само средство за защита срещу първоначалния иск, но е и средство за самостоятелна защита на вземането на ответника. ВП е само средство за защита срещу първоначалния иск.
в)Обратен иск
Обратния иск - с първоначалния иск се съединява искът на страната срещу подпомагащата я страна. ОИ има за предмет едно регресно притезание на една от страните срещу подпомагащата страна. ОИ може да бъде предявен и срещу лицето, което подпомага противната страна.
    Регресно е притезанието, стрямо което правото предмет на първотначалния иск е преюдициално. Предявява се най-късно до приключване на първото заседание по делото. ОИ се предявява като евентуален.
    Признаването на иска - процесуално действие на ответника, с което той заявява, че се отказна от защита срещу иска, защото той е основателен. ПИ води до съвпадение на правните твърдения пред съда на двете страни. ПИ за разлика от отказа от иска не води до прекратяване на делото. То не обвързва съда. Той преценява ПИ с оглед всички данни по делото. ПИ е доказателствено средство, което съдът преценява по свое вътрешно убеждение.
г)Инцидентен установителен иск
ИУИ е искът, който се предявява допълнително по висящия процес от ищеца или ответника, за да установи съществуването или несъществуването на правоотношение, което е преюдициално спрямо спорното право, предмет на първонамалния или насрещен иск.    ИУИ е способ за последващо кумулативно  ОСИ.
    Цел - да се разреши със СПН спорът относно преюдицалното правоотношение наред със спора относно обусловеното правоотношение.
    Предмет - обуславящото (преюдициално) правоотношение спрямо спорното право. Може да бъде предявен до приключване на устните състезания в първата инстанция. Устно в съдебно заседание. Трябва да е подведомствен и родово подсъден на сезирания съд. Допустим е само ако е налице интерс от търсеното установяване. Така и от ответника. С ИУИ се търси самостоятелна защита чрез СПН относно преюдициално отношение. Затова се разглежда даже делото по главния иск да е прекратено.
д)Съдебно решение при обективно съединяване на искове
75.ДОКАЗВАНЕ В ИСКОВИЯ ПРОЦЕС
а)Понятие и видове доказване
Съдът е длъжен да издири истината относно фактите релевантни за спорното право. Издирването става чрез доказването. Доказването е съвкепността от процесуални действия на съда и на страните, насочени да се разкрие с помощта на доказателствените средства истината относно фактите, релевантни за спорното право.
    Правнорелевантните факти се изнасят пред съда или от съда чрез твърдения, които могат да бъдат посрещнати с отричане, т.е. насрещно твърдение, че такъв факт не се е осъществил. Така доказването е съвкупност от процесуални действия на съда и на страните, насочени да установят с помощта на доказателствените средства истинността или неистинността на твърденията относно фактите релевантни за спорното право, т.е. съответствието между твърденията и действителното фактическо положение.
    Доказването обхваща: посочването, представянето, събирането и обсъждането на доказателствените средства. Правилата, които уреждат Д са почти всички съществени за правилността на СР, защото е обезпечават. Тяхното нарушаване води до отмяна на СР чрез обжалване или извънредните средства за отмяна. Те са гаранция, че Д ще се извърши законосъобразно, защото само закиносъобразното Д е път към истината.
    Видове съдебно доказаване: съобразно с неговата цел:
        1. Пълно - цели да създаде абсолютна достовелност, сигурно убеждение на съда в истинността или неистинността на съответното фактическо твърдение (относно твърденията, които обуславят спорното право).
        2. Непълно - не напълно сигурно убеждение на съда в истинността или неистинността на съответното фактическо твърдение - само за фактическите твърдения, от които не зависи изводът за спорното право.
    Съобразно с неговия предмет: 1. Главно - има за предмет факти, за които доказващия носи доказателствена тежест.
        2. Насрещно е доказването на противната страна, с което тя цели да се обезсили главното доказване.
        3. Обратно доказване - с него се опровертават законните оборими презумпции или законната даказателствена сила на официалните удостоверения.
    Пряко - цели да удостовери пряко правно релевантен хакт.
    Косвено - да удостовери такъв факт, от който може да се направи доказателствен извод за правно релевантния факт.
б)Предмет и обсег на доказване
Предмет на доказването са фактите и връзките между фактите, но не и субективните права, източниците на право или правните норми. Субективните права не се доказват, а се извеждат от доказаните факти въз основа на правните норми, извлечени от съответния източник на право.
    Фактите са конкретни явления или състояния, определени във времето и пространството, независимо от това дали спадат към външния свят или към човешката психика. Факт с пряко значение - когато е релевантен за спорното право, т.е. от него зависи възникването, изменението, прехвърлянето или погасяването на правото. Косвено - без да е правно релевантен индицира, че релевантен за спорното право факт се е осъществил, или не се е осъществил. От фактите трябва да се различават техните правни оценки.
    Не са факти преюдициалните отношения, обуславящи спорното право, а пак фактите относно тези отношения.
    Предмет на Д могат да бъдат и връзките между фактите, защото и те представляват явления на действителността. Те се разкриват с т.нар. “опитни правила”.
    Не всички правно или доказателствено релевантни за делото факти, се нуждаят от Д. Факти, които съдът е длъжен да третира като ненуждаещи се от Д и други, които той може да обяви за нуждаещи се, като:
        1. Общоизвестните - когато са познати на неопределен кръг от лица.
        2. Съдебно известни - когато съдът служебно знае, защото се състои в извършени от него действия.
        3. Презумпираните по силата на закона оборими презумпции. Фактът визиран в хипотезата на презумпцията трябва да бъде доказан и то с пълно Д.
    Съдът може да обяви известни факти за ненуждаещи се от доказване при отделяне на спорното от безспорното, с оглед на обясненията на страните в първото заседание. Само като неизгодни за нея последици и признае истинността им.
в)Тежест на доказване
Това е право и задължение на съда да обяви за ненастъпила онази правна последица, чийто правопораждащ факт е останал недоказан. Чл. 2 (1) ГПК - съдът е длъжен да се произнесе по всяка подадена молба за защита.
    Въпроса за тежестта на доказаване в момента на постановяване на решението - чл. 186 ГПК, в съвещанието за решаване на делото.
    Процесуалната тежест - в Гп-с съществуват процесуални правоотношения между съда и всяка страна. Тези правоотношения имат като съдържание процесуални права и задължения. Спицефичен е стимулът за изпълнение на процесуалните задължения - нар. процесуална тежаст. В Гп-с неизпълнението на процесуалните права също е свързано с процесуални тежести.
    Тежестта на доказаване е една от най-ярките прояви на процесуалните тежести, за неизпърнение на процесуални права и задължения. Страните имат право да доказват, но по чл. 127 (1) ГПК доказването е и задължение. Следователно тежестта на доказване е последица на неизпълнението на задължението за доказване.
    Съдът бе длъжен да очертае предмета на доказване и да определи кои страни, кои факти да доказват, какви са допустимите доказателствени средства. Бе длъжен освен страните, и самият той ex officio да събира доказателства и ако фактите останат недоказани, тогава да приложи доказателствената тежест. Текстът беше отменен - въведе се състезателното начало. Заимствана от спортната теория, застъпена в англо-американската система.
    Задължението за доказване се разпростира между страните не с оглед процесуалната им роля, а с оглед интереса от доказване на съответния факт - чл. 127 (1) ГПК. Страните сами определят тези факти. От хипотезата на правната норма се извлича предмета на доказаве, изключват се посочените две групи факти и след това се извършва това разпределение. Доказателствата са положителни, а не отрицателни факти (само по изключение).
76.ДОКАЗАТЕЛСТВЕНИ СРЕДСТВА.
а) Понятие и видове.
Доказателства - правно и доказателствено релевантни факти. В предмета на доказване влизат доказателствените факти. Това са ЮФ - и, те са доказателство за съществуването на правоотношение.
    Доказателствени средства - източници, предвидени и уредени в закон. Източници на информация за подлежащите на доказване факти (интересуващите съда факти). Следователно източвици на информация за соказателствата. Може да има съвпадане между доказателство и доказателствено средство, когато един акт е източник на информация и доказва себи си като факт. Доказателственото средство, за да се използва в Гп-с, трябва да отговаря на няколко изисквания:
        1. Да е предвидено и уредено в закона - съдържа се в самото понятие. (допустимо е на абстрактно ниво).
        2. Да е относимо. Относими са доказателствените средства, които носят информация за правно и доказателствено релевантни факти, т.е. информацията, съдържаща се в тях представлява интерес при разглеждането на спора.
        3. Да е допустимо. Категорията може да се разгледа на абстрактно и конкретно ниво. Конкретно ниво - ГПК ограничава доказателствените средства. Не всеки факт може да е доказателство с вкички предвидени в закона средства. Напр. има такива, които се доказват само с писмени източници. Допустими са доказателствени средства, посочени за конкретен факт.
        4. Необходими.
    Тези изисквания се проявяват кумулативно.
    ВИДОВЕ ДОКАЗАТЕЛСТВЕНИ СРЕДСТВА:
        1. Според носителя. Не може да се определят приоритетни:
            а) Лични - носят се от лице (напр. свидетелски показания, заключения на вещи лица, обясненията на страните).
            б) Веществени - вещи доказателства.
        2. Критерият се намира в теорията на отражението:
            а) Първични - намира се във факт, подлежащ на доказване.
            б) Вторични (производни) - отражение на последващ факт. Пример: нотариален акт и ксерокопие; договор за покупко-продажба на МПС, на базата на който се издава талон, който материализа правото на собственост.
        3. а) Преки - носят информация за правно релевантни факти.
            б) Косвени - носят информация за доказателствено релевантни факти. Доказателствено релевантен факт - доказава един стоящ преди него във времето правно релевантен факт.
    Целта на доказването в Гп-с е да се създадене убеждение в съзнанието на съдията във верносттана направеното твърдение. Затова е необходимо доказателствените средства да могат да окажат такова убедително въздействие върху съзнанието на съдията. Законодателят не е ограничил по принцип вътрешното убеждение като не е дал някакви специфични правила. Тази свобода на вътрешното убеждение не може да е безкрайна. В ГПК има норми ограждащи вътрешното убеждение, създаващи доказателствена сила на едно или друго доказателствено средство. Тези норми се разглеждат като законно оборимо презумпция. Доказателствената сила бива два вида:
        1. Материалната доказателствена сила. Съдията е длъжен да счита, че факта, който се даказва със съответното доказателствено средство, действително се е осъществил. Това е т.нар. материална доказателствена сила и не може да се поставя под съмнение факта до оборването на тази материална доказателствена сила.
        2. Формална доказателствена сила. Задължава съда да смята, че автор на волеизявлението е лицето, на което това волеизявление се приписва.
    Извън тази доказателствена сила насетне действа доказателствената стойност. Тя се състои в убедителното въздействие, което едно или друго доказателствено средство има. върху съзнанието на съдията. В областтана доказателствената стойност законодателят е направил само няколко препоръки към съдията при преценяването й, без нормите да са императивни. Доказателствената стойност зависи от множество фактори. Законът посочва само един от тях. В материята на свидетелските показания има една норма (инструктивна по същество), която задължава, инструктира, съда. Чл. 136 ГПК да прецени показанията. Ако свидетелят е заинтересован от изхода на делото, съдът преценява показанията им през призмата на заинтересованността им. Показанията им имат по ниска доказателствена стойност от паказанията на незаинтересованите свидетели.
б) Обяснения на страните. Признаване на иска.
Обясненията на страните подобно на свидетелските показания са информационно доказанелство. Източник по пътя, на който страната заявева пред съда осъществяването на един или друг факт в миналото. Обясненията психологически не се различават от свидетлските показания (Ж.Сталев). Разликата е,;е свидетелят носи наказателна отговорност за свидетелските си показания. Страната не носи наказателна отговорност за фактите, които съобщава. От тази разлика следва, че при разпита съдът е длъжет да на полни на свидетелят за наказателната отговорност и да го прикани да обещае, че ще говори истината. При страните не е необходимо да им се напомня за наказателната отговорност, нито да се иска да говорят истината.
    Обясненията са разделят на две групи:
        1. Твърдения - това са такива обяснения на страната, с които тя съобщава на съда изгодни за нея факти. Тук страната твърди, че се е осъществил един или друг изгоден за нея факт. Твърденията не са доказателствено средство в Гп-с
        2. Признания - страната признава осъществяването на неизгоден за нея факт. Счита се, че признанията са доказателствено средство в Гп-с, защото с тях страната признава неизгоден за нея факт. Тези признания имат доказателствена сила.
    Делението на обясненията като доказателствени и недоказателствени средства следва от човешката презумпция за вярност, когато човек твърди един неизгоден за него факт и за невярност, когато фактът е изгоден за него. Ж. Сталев - твърденията не са доказателствено средство. Те трябва да бъдат доказани с други доказателствени средства. Стамболиев - дали твърденията наистина трябва да се доказават. Какво е твърдението като процесуална дейност?. Фактът, че е направено твърдение не се зачита, а трябва да се докаже съдържащата се в твърдението информация. Твърдението като процесуална дейност не е служебно известен факт и не се доказва.
    Чл. 188 (1) във връзка с чл. 127 (2). Има ли признание по доказателствената сила? Няма. Признанието има доказателствена стойност с оглед на целия доказателствен материал и с оглед на много други факти на признанието, няма обвързваща за съда доказателствена сила.
    Доказателствено средство - общо понятие. Предвиденият и уреден в закона източник на информация за подлежещите на доказване правно и доказателствено релевантни факти.
        1. Предвиденото и уреденото в ГПК (чл. 98, чл. 109) - твърденията и признанията са предвидени и уредени в закона.
        2. Да са източник на информация, да доказват релевантни факти. Твърдението е източник на информация за факт от значение за решаването на спора
,те. е доказателствено средство. Както твърдението, така и признанията са доказателствено средство. Но разлика между тях има - в един случай има интерес да се твърди нещо в друг не. Доказателствената сила на признанията apriori не е по висока от тази на твърденията.
    В миналото е съществувал институтът на “решителната клетва” (Законът за гражданското съдопроизводство) или съдебната клетва. Решителната клетва може да бъде предложена на съда от насрещната страна или от самата страна. Когато страната дава показанияпод решителна клетва,тя носи наказателна отговорност за това, което твърди. Когато обясненията се дават под решителна клетва казаното има материална доказателствена сила,т.е. съдът е длъжен да го приеме за доказателство на противното. Когато съдът предложи на страната или на другата страна процесуалният и противник да даде показания под решителна клетва, тя може да откаже. Това не означава, че показанията са неверни. Тя може да не е сигурна във фактите, които твърди.
    Когато страната дава показания под клетва, тя носи наказателна оттоворност за казаното. Съдът е длъжен да приеме, че казаното под решителна клетва е истина до доказване на противното. Когато едната страна призове другата страна да даде показания под решителна клетва, тя може да откаже. От отказът не бива да се правят изводи за неверност на казаното, може да се дължи на несигурност в показанията. Това може да намали доказателствената стойност на казаното.
в) Свидетелски показания и ограниченията им
Свидетел е това лице, което без да участва в делото като страна се призовава, за да даде показания относно своите възприятия за юридически или доказателствени факти по делото.
        1. Качеството на свидетел е несъвместимо с качеството на страна, съдия, повереник.
        2. Всяко друго може да бъде свидетел дагже да е недееспособно или заинтересовано от изхода на делото.
        3. Ако всяко лице може, то не всяко лице е длъжно да бъде свидетел и да даде показания - чл. 135 (1).
        4. Свидетелствуването е обществен дъл. Основни задължения на свидетеля: да се яви на делото, да говори истината и т.н.
        5. Показанията на свидетеля имат значение само по делото, по което са дадени.
    Свидетелските показания по правило могат да се използват за доказване на всички юридически и хоказателствени факти. Изключения въвежда чл. 133. Свидетелските показания са недопустими - не могат да се искат, допускат, разпитват свидетели. Но само за фактите предвидени в чл. 133. Първата група са за тия правни актове, за чиято действителност законът изисква да бъдат извършени в писмена форма. Предпоставя, че страната твърди, че тая форма е спазена. Втората група:
        1. Обстоятелствата за доказване, на които законът изисква писмен акт;
        2. Договорите на стойност над .....
    Третата група факти  - относно погасяване на парични задължения, установени с писмен акт.
    Четвърта група - писмените съглашения, в които страната искаща свидетел е участвала, както и за тяхното изменение.
    Пета група - за опровергаване на съдържанието на официален или на частен документ изходящ от страната, която иска да опровергае съдържанието му.
    Не е налице такова опровергаване, когато се оспорва:
        1. Валидността на волеизявлението, материализирано в документа - унищожаемо;
        2. Било валидността на официален документ. Когато се оспорва истинността на документа - неавтентичен или като се твърди, че е неверен. За посочените в чл. 133 факти свидетелските показания не са изключени във всички случаи. Те са допустими в предвидените от закона случаи:
        - когато редовно създаденият документ е изгубен. Не се намира в държане на страната без тя да знае в чие държане, той се намира.
        - унищожен - не по вина на страната, не само когато с резрушен като вещ, но и когато материализаронот в него изявление е заличено.
        - не е бил съставен документ, не по вина на страната, за чието право е от значение. Тази страна може да докаже факта, за който е следвало да състави документа със свидетелски показания.
        - при доказване на симулативност на съдържанието на документа, т.нар. начало на писмено доказателство.
        - забраните за свидетелски показания предвидени от чл. 133, б “в - е” отпадат, ако двете страни изрично се съгласят да допуснат недопустимо свидетелско показание.
г)Писмени доказателства, тяхната доказателствена сила и оспорване
Документът е вещ, върху която е материализирано изявление. Съдържа три белега (проф. П. Венедиков - “Писмени показания и свидетелски показания в ГП-с”). За да има документ трябва да има подпис - минимално необходим белег. Ако обаче има писмени знаци с изявление без подпис, отново има документ.
    Вещественото доказателство се различава от документа. Без вещественото докзателство е невъзможно, но и вещественото доказателство е вещ. Няма значение вещта, върху която е материализирано изявлението при документа. Една вещ може да се разглежда в Гп-с по вда начина - като документ и вещто доказателство. Документът ни интересува с оглед материализираното върху вещта изявление. Вещественото доказателство интересува съда с оглед качествената фарактеристика на вещта.
    ВИДОВЕ: 1. Официални  документи
                 2. Частни документи.
    Всичко, което не е официален документ, но е документ, е частен документ. Официален документ - чл. 143 ГПК - понятие. Трябва да е издаден от дръжностно лице, втова му качество, в рамките на неговата компетнтност, по устовен ред и в установена форма. Ако липсва някой елемент - е частен документ. Печатът не прави докумнта официален - само ако в изискването за форма има изискване за печат. По-важният елемент е подписът. Официалните документи се делят на две групи според естеството на съдържащата се в тях информация. Чл. 143 визира само едната група:
        1. Свидетелстващи - чл. 143 - Съдържат в себе си информация за възприети от автора на документа факти, т.е. съдържа информационно изявление. Доминиращо е изявлението за значение.
        2. Разпоредетилени (диспозитивни) - Съдържа в себе си волеизявление. Доминиращо е волеизявлението.
    ДОКАЗАТЕЛСТВЕНА СИЛА: Официалните свиделтествуващи документи - чл. 143 ГПК - материална доказателствена сила. Задължава съда, че това, което е удастоверено в него, е истина до доказването на противното. Доказателстевената сила е презумпция, в случая за вярност.
    Официалните диспозитивни документи нямат материална доказателствена сила. Причина - те не удостоверяват стоящи извън него факти, а обективни волеизявления. Диспозитивният документ доказва сам себе си, не се нуждае от доказателствена сила, тъй като не обективира факт, стоящ извън него.
    Всички официални документи имат формална доказателствена сила. Съдът е длъжен да смята, че автор (интелектуален) е лицето, подписало го.
    Частни документи - всички документи, които не са официални, но са документи. ВИДОВЕ:
        1. Диспозитивни
        2. Свидетелстващи
    Делението няма значение за Гп-с, но е от значение за материалното право.
        1. Подписани
        2. Неподписани
    Делението има значение. Чл. 144 - с подпис - имат формална доказателствена сила заразлика от неподписаните (arg= a contrariu). ЧЛ. 151 ГПК - подписът е начина, по който лицето обозначава себе си. Трябва да е ръкописен. Чл. 151 (2) ГПК - ако лицето е неграмотн, но е научено да се подписва, за да има доказателствено значение документът трябва да е преподписан от две грамотни лица. Ако не е приподписан, подписът на неграмотното лице по чл. 144 няма доказателствена сила.
    “Грамотен” - относително понятие, тъй като не всеки е грамотен на всички езици. Значението на приподписването от двама свидетели: удостоверява, че на лицето е известно какво подписва.
        1. Изгодни за издателя - авторът им удостоверява изгоден за себе си факт. Няма никакво доказателствено значение в Гп-с. Няма абсолятна знячунеу - напр. чл. 144 ГПК - формална доказателствена сила на подписаните изгодни документи.
        2. Неизгодни за издателя - авторът им удостоверява неизгоден за себе си факт. Има доказателствено значение.
    Прави се само при свидетелстващите частни документи. Счита се, че в Бгп-с важи правилото, че писаното от пишещия нищо не доказва, освен ако той не е против.
    Чл. 127 (2) - неизгодният документ е извънсъдебно признание. Визира се признанието, което подлежи на преценка. Извънсъдебното признание няма равно значение на съдебното, тъй като при извънсъдъбното признание може да се окаже неистинско, следователно с хо-голямо основание подлежат на съдебна преценка. Неизгодният документ няма доказателствена сила по смисъла на доказателствената сила, а има доказателствена стойност. Неизгодният документ има по- висока доказателствена стойност, отколкото изгодният документ. Върху преценката не може да се оказва контрол. Това е изцяло вътрешно изградено убеждение, при което може да се даде по-голяма доказателствена стойност на изгоден документ.
        1. Оригинали - съставя се от физическо лице или длъжностно лице, което е пряко отражение на възприетия факт.
        2. Преписи (копие) - отражение на предшестващия го оригинал. Ксерокопието, според Стамболиев се приема за доказателство, а според ВС не.
    С приоритет се ползват оригиналите, но ако няма възможност да се представи (страната се опасява, че може да се повреди или изчезне), се представя копие. При представянето на препис, съдът може да поиска да се представи и оригинала. В такъв случай приписът се представя при поискване от съда. Страната предоставя и оригинала за съпоставка, което се отбелязва в протокола, като след това се връща на страната, което също се отбелязва в протокола.
    ОСПОРВАНЕ - чл. 154 ГПК. Разглежда се като особен инцидентен установителен иск - чл. 97 (3) ГПК. Чл. 154 е своеобразна проява на иска по чл. 97 (3). С него се оспорва автентичността на подписа. Страната се опитва да обори формалната доказателствена сила. Развива се в рамките на исковия процес, в който се предявява оспорвания документ. След сато се приключи производството по чл. 154, основният исков процес продължава,те. педявяването на иск по чл. 154, основният исков процес се спира (чл. 182 ГПК), тъй като искът по чл.154 има значение за решаването на основния спор.
    ПРОЦЕДУРА: За да има оспорване първо трябва да се представи документа. Той се оспорва от другата страна. Съдът трябва да запита другата страна дали желае да се полмва от документа. Ако не - документът се изключва от доказателствения мотериал и са връща на страната. Ако да - документът се дава за проверка. Срок за оспорване - преклузивен - чл. 154, чл. 98, чл. 109 - стандартна хипотеза. Това е първото съдебно заседание, когато старните представят доказателствата.
    Проверката се извършва от вещо лице.
    РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА ЗАДЪЛЖЕНИЕТО ЗА ДОКАЗВАНЕ (ДОКАЗАТЕЛСТВЕНА ТЕЖЕСТ): Ако лицето, което оспорва, не е подписало документа, тогава този, който иска да се ползва от него, доказва автентичността му. В обратната хипотеза, старанат, която оспорва има задължение да докаже, че документът е теавтентичен, т.е. документът се счита за автентичен - чл. 154. Срокът е преклузивен и ако се пропусне, може да се предяви иск по чл. 97 (3) и основното производство се спира. Съдът се произнася с определение. Когато се установи, че документът е неавтентичен, съдът го отделя от доказателствения материал и го изпраща в прокуратурата. Съдът може да се произнесе и в самото съдебно решение, без предварително да се произнасе по спора с определение. Това е неудачно законово решение, тъй като може да се наруши равнопоставеността на страните.
д)Веществени доказателства. Вещи лица.
Дали трябва да се нарече вещо лице, ако съдията разполага със специални знания и опит в друга област, извън областта на правото. Чл. 157 (1,изр. 1) - ....... Съдът е учреждение. Той не може да разполага със специални знания и опит,т.е.нормата не е точна, тъй като съдията може да разполага със специални знания и опит. Юридически въпрос не може да се постави на вещото лице. Ако той се постави, дори да се даде отговор, няма да има значение за делото. Ако съдията има специални знания и опит следвали да се нуждае от вещо лице. Набазата на чл. 157 няма да е необходимо назначаването на вещо лице. Друго становище - ако за определени обстоятелства са необходими специални знания и опит и съдът дори и да ги има ще назначи вещо лице.
    Писменото заключение трябва да се представи 5 дни преди съдебното заседание и се предава в три екземпляра. Вещото лице е задължено да представи заключението си в срока, за да могат страните да се запознаят с него и да се консултират със специалисти и да вземат отношение по това заключение. Ако съдът не е назначи вещо лице, той не се произнася съсзаключение.
    Стамболиев - трябва да се назначи вещо лице, когато задачите са фактически, а не юридически.
    При вещото лице стои въпросът за процесуалната му правоспособност. То трябва да притежава специална процесуална правоспособност, за да участва като вещо лице. Този институт по традиция се разглежда единствено с осигуряването на страните по делото. Това понятие трябва да се отнесе не само към страните, колкото към вещото лице. Може ли всяко лице да е вещо лице? - Има няколко наредби, които регулират въпроса. Вещото лице трябва да отговаря на опеделени условия, обуславящи процесуалната му правоспособност. Тези условия са най-общо дадени в ГПК - да е компетентно и да е включено в списъците към ОС-ща. По изключение може и да не е вписано в тях. Наредбите конкретизират условията. Експертизата е опорочена ако вещото лице не притежава процесуална провоспособност и решението лесно може да бъде оборено.
Посочване, представяне, допускане, събиране и оценкана доказателствата. Обезпечаване на доказателствата.

    |. ПОСОЧВАНЕ: Доказателствените средства се посочват от страните. Това те правят със своите доказателствени искания, отправени до съда. Доказателственото средство се посочва, касе очертава неговия вид и обстфятелствата, до които се отнася. Чрез тези данни съдът преценява дали доказателството е допустимо и относимо. Трябва да се посочат и данни къде се намира доказателственото средство.
    Страните трябва да направят доказателствените искания в началото на делото - чл. 98 (2), т.е. още с исковата молба. Основният момент е първото заседание по делото. Целта, с оглед бързина, е страните да изчерпят доказателствените си искания - чл. 109 (10, 110 (1). Това обаче не е преклузивен срок. И след него страните могат да сочат доказателствени средства. Съдът е длъжен да ги допусне, щом са относими, допустими и необходими. Длъжен е по свои почин да отлоги делото, ако прецения че не може да се реши правилно, ако не се посочат нови доказателсва. Санкция за късното посочване на доказателствата е отговорността за разноските - чл. 65 (1).
    Страните не могат да се откажат от правото си да сочат доказателства. Нови доказтелства могат да се сочат не само за нови факти, но и за факти за които вече са сочени доказателства, но не са дали резултат.
    Всяка страна има право да иска да бъде ъведомена за доказателствените искания на другата страна.Така се обезпечава равенството на страните и тяхното състезателно учатие при сочене на доказателствата.
    Крайният момент за посочване на доказателств пред първата инстанция е приключването на устние състезния. Ако страната е пропуснала да посочи доказателства, може да направи това пред Винстанция.
    Чл. 129 (1) тмн. - съдът не може по свой почин да посочва доказателства.
    ||. ПРЕДСТАВЯНЕ: Състои се във физическото предоставяне на доказателствените средства в държане на съда. То е възможно относно документие и веществените доказателства. Представянето следва посочването или съвпада с него по време. Документът може да бъде посочен, но да не бъде представен. Законът сам посочва разликата между посочване и представяне, като в чл. 110 (1) изисква документът не само да е посочен, но и да се представи в първото заседание. По ана.огия същото трябва да се приеме и за  движимите вещи, които могат да бъдат донесени в съда. Представянето на документите и движимите веществени доказателства е необходимо условие, за да бъдат те събрани, т.е. възприети от съда.
    За да представи веществените доказателства или документи, страната трябва да ги държи. Когато документът се намира по твърдение на страната в държане на противната страна, съдът задължава тази страна да представи документа - чл. 152. Ако страната не изпълни задължението си, съдът може да приложи чл. 182 (2) и да приеме за доказани фактите. При зъщите условия съдът може да задължи трето лице да представи намиращ се у него документ - чл. 153. Препис от молбата на страната се връчва на третото лице, за да вземе становище по нея. Ако третото лице не изпълни задължението си следва глоба. Непредставянето на документ може да доведе до съдебно решение, неизгодно за страната. За вредите, които тя понася отговаря третото лице, защото ги е причинило виновно - чл. 153 (3). Необходимият за решаването на делото документ може да се намира в учреждение или да се състави от него; съдът може да го изиска или да даде  на страната съдебно удостоверение за необходимостта от документа. При предоставянето на такова удостоверение учреждението е длъжно да издаде искания документ или да обясни причините, поради които не може да го издаде - чл. 148.
    Доказателствените средства се посочват и представят, за да бъдат събрани. Съдът обаче не е длъжен да събере всяко посочено и представено доказателствено средство. Такова задължение, той има само относно относими, допустими и необходими доказателствени средства. Проверката завършва с допускане или недопускане на доказателствени средства.
        - НЕОБХОДИМО ДОКАЗАТЕЛСТВЕНО СРЕДСТВО: Когато по делото не са събрани доказателствени средства за съответния факт или събраните не го установяват - чл. 129 (2).
    По допъскането на доказателствените средства съдът се произнася с определение в открито заседание, ако доказателствените искания са направени в него или в закрито заседание - ако те са направени с писмени молби до съда извън съдебно заседание - чл. 111(1). С определението съдът посочва и начинът на събиране на доказателствените средства, и разноските по събирането. Когато събирането на някое доказателствено средство е съмнително или представлява особена трудност, съдът с определението си за допускането му определя срок за събирането му, след изтичането на който делото се разглегда без него.
    По допускането съдът се произнася само след като изслуша страните. Такова уведомление не винаги е не винаги е необходимо - чл. 109, 110.
    |||. СЪБИРАНЕ: Извличане, възприемане и удостоверяване на съдържащите се в доказателствените средства сведения за фактите по делото. То става от съда с участието на страните, като те се призовават за заседанието, насрочено за събиране на доказателства. Тежко процесуално нарушение е лишаването на страната от възможност да вземе участие в събирането на доказателствата; влязлото в сила съдбено решение подлвежи на отмяна.
    Събирането може да започне още в първото заседание, но то се съсредоточава в заседанието за решаване на делото и завършва с приключването на устните състезания. Слет това доказателствата могат да бъдат събирани само ако се възобнови съдебното дирене с определение на съда.
    Съдът е длъжен да събере всички допуснати доказателства. Судуржанието на всички събрани гласни доказателства се удостоверяват с протокол. Документите се прилагат към делото и образуват част от съдебното досие - чл. 111 (2,3).
    Изискването за непосредственост налага съдът сам да събере доказателствата и да реши делото чрез същия решаващ състав, който ги е събрал. Това изискване е императивно. Изключение - събирането на доказателствени средства по делегация (съдебна поръчка) - чл. 112, 163.
    За събирането  на отделните доказателствени средства законът предвижда особени правила:
        1. Свиделските показания се събират чрез разпит на свидетеля. Преди разпита съдът снема самоличността на свидетеля, за да няма съмнения относно тъждеството на лицето, ако се постави въпрос за отговорност поради лъжесвидетелстване; чл. 138 (2). Понеже задължението на свидетеля говори истината произтича от закона, неспазването на чл. 138 (2) не опорочава неговите показания. Всеки свидетел се разпитва поотделно и докато не се разпита, не може да започне разпита на друг свидетел - чл. 140 (1). Както съдът, така и страните могат да поставят въпроси на свидетеля, на които той е длъжен да отговори. Те могат да бъдат насочени не само към извличането на сведения, с които свидетелят разполага, но и към разкриване на достоверността или недостоверността на неговите показания. Възмогно е повторно разпитване по почин на съда, искане на страните или искане на свидтел - чл. 140 (2). Възможна е очна ставка - чл. 141. Когато свидетелят не знае български, разпитът протича с помощта на преводач - чл. 5.
    При разпит на вещо лице съдът постъпва като при разпит на свидетел - чл. 160.
        2. Веществените доказателствени средства се събират чрез оглед или освидетелстване - чл. 163, 162.
    След като бъдат събрани доказателствените средства се подлагат на обсъждане чрез устните състезния и на преценка от съда при постановяване на съдебнити решение.
    |V. ОБЕЗПЕЧАВАНЕ НА ДОКАЗАТЕЛСТВЕНИТЕ СРЕДСТВА: Обезпечаването е предварително събиране на доказателствените средства, предхождащо предявяването на иска или тази фаза от развитието на образувания  исков процес, когато става събирането на доказателствените средства (чл. 165, 166). Нужно е да съществува опсност, че  някое от доказателствените средства ще се изгуби или ще се затрудни. Обезпечаването по бъдещ иск може да се допусне само по молба на заитересованата страна. Обезпечаването по висящо дело моге да се предприеме по молба на заитересованото лице (чл. 129). Когато делото е висящо, обезпечаването се извършва от съда, пред който делотот е висящо. Когато се касае за обезпечаване по бъдещ иск, компетентен е РС, в чийто район се намира доказателственотот средство - чл. 166 (1); няма друг орган, който да може да направи това.
    ПРОИЗВОДСТВО: Започва с молба на заинтересованата страна. Препис от нея се предава на другата страна. При обезпечаване по бъдещ иск страни са тези лица, които ще бъдат страни по бъдещия процес. По време на обезпечаването обаче противната страна може да е неизвестна. За да не се осуети обезпечаването, съдът назначава представител на тази страна, която от нейно уме участва в обезпечаването - чл. 168. По същият начин трябва да се постъпи и когато е неизвестен адрсът на противната страна.
    Противната страна може да се противопостави на обезпечаването, като посочи данни, изтъкващи липсата на интерс. Тя може също така да поиска да бъдат събрани посочените ит нея доказателствени средства, ако те са тясно свързани с доказателствените средства, чието обезпечаване се иска - чл. 167.
    По допускане на обезпечаването съдът се произнася в закрито заседание. Определението, с което не се уважава подлежи на обжалване с ЧЖ - чл. 166 (3), тъй като създава опасност за защитата на материалнотот право.
    Обезпечаването е предварително развиваща с е фаза на предстоящия или висящия исков процес и трябва да се развие съобразни с неговите правила - чл. 109. Затова производството за обезпечаване по естеството си е не охранително, а спорно.
    Може да се обезпечат всички доказателствени средства - чл. 170 - разноски.
    Доказателствените средства, събрани по реда на обезпечаването, се включват в бъдещия или висящ исков процес със същата доказателствена сила, каквато биха имали, ако се събират в съответната фаза на висящия процес.