Право

47.НЕПОЗВОЛЕНО УВРЕЖДАНЕ
А) Обща характеристика. Отграничения.
Отговорността за вреди бива договорна и деликтна. Договорната отговорност е призвана да защитава преди всичко позитивния кредиторов интерес, т.е. да замести липсващата полезна за кредитора промяна, неосъществената престация.
Деликтната отговорност е призвана да обезщетява най-вече негативния кредиторов интерес, свързан с това да намя нови, пречещи им неща, да има неизменност и сигурност в една обстановка, т.е. тя влиза в действие когато нещо ново, нещо нежелано за кредитора на отговорността е станало, нап. блъснат е като пешеходец и му е счупен крака, като последиците на тази нежелана промяна са нови промени, които са също така негативни, нежелани. Отговорността има за цел да постави увредения, кредитора на отговорността в положение, максимално близко до това, което би съществувало, ако не беше отреченото с отговорността положение /счупеният крак и т.н./  Гражданската отговорност за вреди бе правоотношението, чието съдържание е задължението да се поправят причинените от едно правонарушение вреди. Правонарушението е договорното неизпълнение, неосъществяването на престацията - това е противоправният резултат; вредите са последица на този резултат. Договорната отговорност е задължението за обезщетяване на тези вреди, които са последица от това правонарушение.
Деликтната отговорност е задължението или правоотношението между делинквента /отговорния субект/ и пострадалия по силата на което делинквентът трябва да поправи причинените от деликта вреди.
Гражданската отговорност /и договорната и деликтната/ има за цел да поправя вредите, репарационна цел, при това да ги поправи с потребителната стойност на обезщетението, да освободи от вредните последици имуществено увреденото лице, дори когато вредите му са неимущестени /чрез удоволствието от имане на пари да се притъпи болката и страданието/, но не и да поправя вредите чрез емоционалната стойност на възмездието. В този смисъл гражданската отговорност, за разлика от наказателната няма репресивни функции - тя има за цел да поправя вредите, да се облекчи увредения имуществено, а не да наказваме отговорното лице, не да  го порицаваме морално, не да искаме нему да е по-зле. Наказателното право има за цел да репресира, като по този начин  въздава възмездие. Гражданската отговорност се съразмерява не с укоримостта на поведението, а с размера на вредите. Оттук и гражд. отговорност излиза много повече от разбиранията за икономическа целесъобразност и социална справедливост, отколкото от разбиранията за една етична справедливост /НП/. Трябва да бъдат поправени причинените вреди, а не да бъде наказан виновния. Ако гражданската отговорност създава тежести за увреденото лице, това, че ще ви бръкнат в джоба, за да обезщетите е само обратната страна на обстоятелството, че тези пари ще трябва да отидат като обезщетение на увредения, т.е. целта не е вашият джоб да стане по-празен и оттам вие емоционално да се чувствате по-зле, напротив - целта е да не остане празен джоба на увредения. Т.е. отговорността следва вредите, а не дълбочината на вашия джоб или укоримостта на постъпката ви. това създава възможност /в НП е невъзможно/ да може да възникват задължения за обезщетение и без вина, почиващи на принципа на социалната справедливост и икономическата целесъобразност/, а не на репресията, на възмездието, което цели НП.
В почти всички правни системи гражданската отговорност е разделена на:
- договорна;
- деликтна.
Разликите:
- в интереса;
- в това дали съществува предшестващо отношение или тепърва ще възникват правоотношения.
Деликтите
Когато правонарушението, което е източник на отговорността, което причинява вреди се състоеше в неизпълнението на едно предшестващо отношение говорим за договорна отговорност, макар това предшестващо задължение да има извъндоговорен източник /гесцията напр./.
Когато правонарушението не се състои в неизпълнение на предшестващо облигационно отношение, в неосъществяването на една дължима престация говорим за деликтна отговорност, отговорност за непозволено увреждане.
Деликтът е източникът, фактическият състав, правонарушението, от което възниква извъндоговорната, деликтната гражданска отговорност, отговорността за непозволено увреждане.
Delictum - отглаголно съществително от delinquere /"греша, провинявам се, върша нещо непозволено"/. Torqueo - "нарушавам".
Лицето, което е отговорно за деликта, което е извършило забраненото нещо, авторът на правонарушението е делинквент *delinquentus* или "увреждащ", "отговорен субект" и т.н.
"Увреден", "пострадал" е кредиторът на обезщетението.
Деликтът е онова причиняващо вреди извъндоговорно гражданско правонарушение, с което законът свързва задължението да бъдат обезщетени тези вреди.
Законът определя фактическите състави, от които следват извъндоговорните задължения, вкл. и деликтната отговорност за вреди.
Отграничения
Сделки.
 Гесция.
Договорна отговорност.
Административен акт.
Недействителни сделки.
Неоснователно обогатяване.
Престъпление.
Правна уредба
Обща правна уредба: раздел IV "Непозвалено увреждане"
Чл.45 "Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.
Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното."
Чл.46 "При неизбежна отбрана няма отговорност за вреди.
При крайна необходимост се дължи поправяне на причинените вреди."
Чл.47 "Неспособният да разбира или да ръководи постъпките си не отговаря за вредите, които е причинил в това състояние, освен ако неспособността е причинена виновно от самия него.
За вредите, причинени от неспособен, отговаря лицето, което е задължено да упражнява надзор над него, освен ако то не е било в състояние да предотврати настъпването им."
Чл.48 "Родителите и осиновителите, които упражняват родителските права, отговарят за вредите, причинени от децата им, които не са навършили пълнолетие и живеят при тях.
Настойникът отговаря за вредите, причинени от малолетния, който се намира под негово настойничество и живее при него.
Тия лица не отговарят, ако не са били в състояние да предотвратят настъпването на вредите."
Чл.49 "Този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа."
Чл.50 "За вредите, произлезли от каквито и да са вещи, отговарят солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор те се намират. Ако вредите са причинени от животно, тези лица отговарят и когато животното е избягало или се е изгубило."
Чл.51 "Обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. То може да бъде платимо еднократно или периодически.
Ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали.
Когато е присъдено обезщетение за изгубена работоспособност, то може да бъде намалено или увеличено, ако се промени работоспособността на уврудуния във връзка с причинените вреди."
Чл.52 "Обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост."
Чл.53 "Ако увреждането е причинено от неколцина те отговарят солидарно."
Чл.54 "Лицето, което отговаря за вреди, причинени виновно от другиго, има иск против него за това, което е платил."
Специална уредба:
Множество хипотези, при които се създава задължение за обезщетяване на вреди, причинени не от:
- неизпълнение на предшестващо облигационно правоотношение, не поради неосъществяване на някаква престация.
Тези отговорности също може да бъдат наречени извъндоговорни, т.е. деликтни, защото както договорната отговорност не възниква само при договори, така и деликтната отговорност няма източниа си единствено в това, което римската традиция е наричала деликти. Тези специални състави на извъндоговорна отговорност ще наречем "специални деликтни състави", използвайки термина "деликт", за да означим всяка една извъндоговорна отговорност.
1. Чл.12 ЗЗД "При воденето на преговори и сключването на договори страните трябва да действат добросъвестно. В противен случай те дължат обезщетение."
2. Чл.21 /2/ ЗЗД "/1/ Договорът поражда действия между страните, а спрямо трети лица - само в предвидените в закона случаи.
/2/ Трети лица, които недобросъвестно попречат за изпълняването на договора, дължат обезщетение."
3. Чл.28 /3/ "Грешка в предмета е основание за унищожение на договора, когато се отнася до съществени качества на същия.
Грешка в лицето е основание за унищожение, когато договорът е сключен с оглед на личността.
Грешка, която се отнася само до пресмятането, не е основание за унищожение, а подлежи на поправяне.
Страната, която иска унищожението, е длъжна да обезщети другата страна за вредите, които и са причинени от сключването на унищожения договор, освен ако се докаже, че няма вина за изпадането си в грешка или че другата страна е знаела за грешката. "
4. Чл.42 /1/ "Лицето, което е действало като представител, без да има представителна власт, дължи обезщетение на другата страна, ако тя е била добросъвестна.
Лицето, от името на което е сключен договор без представителна власт, може да го потвърди. За потвърждаването се изисква същата форма, която е предвидена за упълномощаването за сключване на договора. "
5. Чл.88 /1/ - Калайджиев и Конов "Развалянето има обратно действие освен при договорите за продължително или периодично изпълнение. Кредиторът има право на обезщетение за вредите от неизпълнението на договора.
Развалянето на договори, които подлежат на вписване, не засяга правата, придобити от трети лица, преди вписване на исковата молба."
6. Чл.3 ГПК "Участващите в съдебните производства лица и техните представители, под страх на отговорност за вреди, са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно правилата на социалистическото общежитие. Те са длъжни да изнасят пред съда само истината."
Такъв деликт не е измислен при злоупотребата с материални права.
7. Чл.76 ЗС - actio spoli "Владелецът или държателят, на когото е отнета чрез насилие или по скрит начин движима или недвижима вещ, може в шестмесечен срок да иска връщането и от лицето, което я е отнело. Това не изключва правото на лицето, което е отнело вещта, да предяви иска по предходния член."
8. КТ - отговорността на предприятието при трудова злополука
9. Законът за използване на атомната енергия за мирни цели
10. Законът за опазване на околната среда
11. Законът за опазване от замърсяване на въздуха, водите и почвите
12. Законът за защита на конкуренцията
Всички тези закони пряко или косвено уреждат специални състави на извъндоговорна отговорност.
Основното правило е чл.45: "Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.
Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното."
В редица случаи обаче отговонростта може да възникне и без вина.
Б) Фактически състав на генералния деликт.
1. Поведение /някои автори го ограничават до деяние/
2. Противоправност /специално за чл.45 - вина/
3. Вина
4. Причинна връзка
5. Вреди
Обезщетяването на тези вреди - цел и смисъл на отговорността
От гл. точка на чл.45 деликтът е противоправно и виновно действие, причиняващо вреди поради което възниква задължението те да бъдат поправени. Наистина чл.45 не говори за противоправност, но от факта, че споменава за вина - знаем, че без противоправност вина не може да има. От друга страна очевидно е, че обективната страна на всеки деликт е противоправността /iniuria/ - ако увреждането не е  противоправно то няма как да се окаже по-нататък виновно или въобще релевантно /освен ако не сме конструирали някой много специален състав, какъвто ще се окаже, че е полезен, подобен на този по чл.3 ГПК/.
Поведение
Съзнателна, целенасочена човешка дейност.
Вина
Вреда
Причинна връзка
Противоправност
Обективна предпоставка на деликтната отговорност. Вж. Конов: том 79 от 1986 г. кн. I изд. 1989 г.
Чл.45 ЗЗД изразява веднъж принципа neminem laedere и втори път е израз на принципа на общия, генералния деликт на българското право, който е познат на повечето съвременни правни системи /най-вече на френския ГК и на старото ни право/.
Принципът на генералния деликт
Смята се, че съвременната уредба на деликтната отговорност има далечните си корени в римското право и най-вече в Lex Aquilia от 286 г.пр.н.е. От 12-те таблици, пък и след това системата на римските деликти е била изключително казуистична. За нея може да се каже, че е изградена на принципа nulla poena sine lege, на който принцип е изградено и наказателното право. Отговорността е възниквала тогава, когато се извърши едно точно, подробно описано в обективното право деяние. За всяко такова деяние е имало отделен деликт, отделен иск, отделна actio ex delicto или с други думи - отделен фактически състав. На основание на една норма,  една претенция, един иск имате вие когато някой ви е откраднал вещта, друг имате когато някой ви е повредил вещта, трети - когато някой е убил ваш близък, четвърти - когато някой ви е убил роба, пети - когато някой ви е обидил, шести - когато някой ви е измамил като кредитор, и седми - когато някой ви е наплюл.
Lex Aquilia е опит да се генерализира основанието на деликтната отговорност, т.е. да се намали броят на релевантните признаци за всеки отделен състав или житейските казуси, които могат да се подведат под различни състави да се подвеждат под един общ състав: да е все едно дали са ви откраднали вещ или са я счупили и т.н. Този опит е далеч от принципа на генералния деликт, познат днес, но показва тенденцията на развитие на деликтната отговорност: намаляване на броя на съставите така, че всяко увреждане или определен тип увреждане да може да се обезщетява на основание на един състав, независимо от разликата между вещ, човек и т.н. Това генерализиране е все още от идеята на едно единствено основание да се обезщетява всяка противоправно и виновно причинена вреда.
Принципът на генералния деликт е формулиран през XVII в. Идеята за него се свързва обикновено с името на Жан Дома /1625 - 1696/: "Гражданските закони, представени в техния естествен ред". Дома на базата на идеите на аквилиевия закон е формулирал следния принцип: "Всички загуби и всички вреди, които могат да произлязат от действията на едно лице, било поради неговата непредпазливост, невнимание, лекомислие, незнание на това, което трябва да се направи или друга подобна вина трябва да се поправя от този, чиято непредпазливост или вина е предизвикала вината, защото той има вина, дори и да не е искал да причини вредата." Класически пример: ако някой играе на игра на топки на място, където има и минувачи и нарани някой ще отговаря и ще дължи обезщетение за нараняването, макар да не е имал намерение да причини вредата. Този пасаж успява да събере отделните хипотези на деликти в едно общо правило - това е генералния деликт.
Тази идея, повторена от Потие е намерила легален израз в артикул 1382 и 1383 на Code civil. Оттам принципът е влязъл във всички законодателства, които го следват, вкл. в стария ЗЗД - чл.56 и 57.
56: " Всяко действие на человека, което причинява вреди другиму задължава тогова, по вина на когото е последвало то да поправи вредата."
57: "Всякой е отговорен за вредата, която е причинил не само със своето действие, но още и със своята небрежност или непредпазливост."
Разликата между двата текста е мялко неясна: някои автори смятат, че вторият текст е уреждал квазиделиктите. Новият ЗЗД се е изразил по-просто. Този общ принцип създава проблемът за понятието "противоправност" в областта на деликтната отговорност. При казуистично уредените деликти, фактът, че едно поведение, подробно описано ангажира с отговорност дава да се разбере, че то е забранено и противоправно. Когато обаче стигнем до възможно най-общия принцип започваме да се питаме в какво може да се състои противоправността:  дали се нарушава принципът neminem laedere или се нарушават някакви други норми, които стоят не в правилото на чл.45, а около него, дали се нарушва субективно или обективно право. Във всички страни, които излизат от идеята за генералния деликт този проблем се поставя и е източник на множество спорове и теории:
1. Нарушава се нормата neminem laedere
2. Противоправността се състои в нарушаването на някакви общи задължения на членовете в обществото
3. Третата теория се свързва с нарушаването на субективни права на пострадалия
В немското право макар то да не излиза от римската казуистика, все пак не стига и до прекомерното обобщение, което следва традицията на Дома. Общите хипотези на деликта по BGB са дадени в три отделни направления:
- & 823 /1/: деликт е виновното засягане на чуждо субективно право; /става въпрос за абсолютно субективно право/
- & 823 /2/: отговорност също така носи и този, който нарушава закон, създаващ особена закрила на дадени лица - т.е. нямаме субективно право, но имаме закон, който създава особена защита, особена гаранция за някакви интереси, без да ги признава за субективни права и този закон се оказва нарушен;
- & 826: деликтна отговорност за умишлено противонравствено, умишлено неморално увреждане - вината трябва да е умисъл, а противоправността идва от нарушаването на тези правила, които макар да не представляват правни правила са въздигнати в някакъв критерий за нормално и почтено поведение, т.е правилата на морала и приличието.
Ако четем само чл.45 ЗЗД бихме направили извода, че нашето право познава генералния деликт точно така, както той е формулиран и в старото ни право и във френското такова - с възмоно най-широкия принцип и възможно най-аморфното понятие за противоправност. Конов не отрича, че нашето право познава принципа на генералния деликт.
Различия от стария ЗЗД:
- вината по действащия ЗЗД във всички случаи на непозволено увреждане се предполага. Класическият принцип не предполага вината - предполага се вината при договорната отговорност на длъжника, но вие ще трябва да установите, че поведението на делинквента е било погрешно, виновно и ви е причинило вреди. Така погледнато общият принцип и могъл да граничи с идеята за нарушаването на правилото neminem laedere. Но когато нашият закон презюмира вината, а това може би ще се окаже и неполагането на дължимата грижа, излиза, че вие ще кажете: получих тези вреди, претендирам, че ги е причил еди кой си, установявам фактическата причинна връзка между него и моите вреди и с това едва ли не отговорността е обоснована. Така че смяната на режима, презюмирането на вина се оказва, че следват някакви различия и в понятието за противоправност, макар в много случаи и в чуждите законодателства, при липсата на изрична презумпция за вина да се стига фактически до нещо подобно на презумпция;
- в новия ЗЗД се създават специалн иделиктни състави - тези състави ги няма както в стария ЗЗД, така и във френския кодекс. При тях подобни хипотези, чрез едно разширително тълкуване на общото основание на деликтната отговорност са или били по някакъв нячин обхващани от принципа. При наличието на специални състави тук обаче трябва да приемем, че законодателят е създал тези състави, защото е виждал, че чл.45 не е много приложим в тези хипотези и дори е спорно дали може да се ангажира отговорността на делинквента въз основа на чл.45 когато е сключен един нищожен договор, или когато са прекъснати преговорите или когато трето лице се е месило в чужда правна сфера. Един от опитите е на Кръстьо Цончев. Налице е едно легално изясняване на истинския смисъл на чл.45 ЗЗД.
Трите теории за противоправността И трите имат някакви слаби страни.
1. Теорията, че се нарушава правилото neminem laedere всъщност отъждествява противоправността с вредите и по този начин стига до затворен логически кръг: противоправно е това поведение, което причинява вреди, а вредите подлежат на обезщетяване, когато са противоправно причинени. Вън от това тази теория прилага един пеналистичен подход: вижда в нормата, която урежда санкцията отговорността и нормата, която забранява поведението /както е в наказателното право/.
2. Теорията за основните задължения в обществото, задължителни само заради факта, че сме членове на едно общество или мерило за неговия културен растеж  е избавена от тази непоследователност. Тя вижда в правилото на чл. 45 само източника на отговорността, а забраната, която се нарушава, противоправността извежда от някакви други правила, от общия дълг, който обаче се оказва неписан. Тази теория има своето място в областта на законодателствата, които излизат изцяло от идеята за генералния деликт. Ако чл.45 бе единственото правило, уреждащо отговорност на извъндоговорно основание у нас, ако го нямаше чл.12, 21 и т.н. бихме могли да кажем, че тази теория има своето място, защото нещата биха стояли така: някой прекъсва преговорите, някой причинява вреди, пречейки на чуждо облигационно отношение и т.н. - ще кажем, че той не е изпълнил общия си дълг и затова ще го държим отговорен. Тази теория обаче прекалено много разширява понятието "противоправност" и създава една аморфна представа за него, твърде много зависи от съда да открие този общ дълг и да прецени дали той съществува или не, за да може да се стигне до извода дали е нарушен или не. А самите общи задължения показват, че са в непрекъснато движение и установяването им е трудно.
3. Теорията за това, че противоправността се състои в нарушаване на субективни права /Бъров/ - става дума за абсолютни субективни права, доколкото неизпълнението на относителни права, неосъществяването на престацията ангажира договорната отговорност.
Тази теория изглежда е най-близко до истината. Тя обаче не е в състояние да обясни противоправността при деликтите чрез бездействие, защото с оглед на абсоюлтните субективни права противоправно е само действието, с което вие по някакъв начин нарушавате целостта на чуждата вещ, убивате някой нарушавайки по този начин правото му на живот и т.н. А безспорно е, че съществуват и деликти чрез бездействие - напр. Р 12/1982 г. на ОСГК. Учителят по физкултура е отговорен, понеже е допуснал едно дете, правейки скок кълбо с две медицински топки си счупва врата. Съществува ли задължение на учителя за някакво действие, за вземане на мерки.
Безспорно съществува но това задължение нито е гражданско, нито е към детето - то произтича от трудовата му функция, от някакви други негови задължения, но в никакъв случай не е една гражданска връзка между ученик и учител, не е неизпълнение на едно относително гражданско задължение. Но дори и да беше такова тогава бихме отишли по-скоро към договорната отговорност, доколкото налице е неизпълнение на едно относително задължение, неосъществяване на една престация за съдействие. Въпреки това е правилна тезата, че могат да съществуват и деликти чрез бездействие. Тогава как абсолютните субективни права могат да бъдат нарушавани чрез бездействие. Това е невъзможно.
Обща непоследователност или неточност на тези теории е това, че те търсят противоправността повече в поведението на делинквента.

ПОВЕДЕНИЕ. ПРОТИВОПРАВЕН РЕЗУЛТАТ.
ВРЕДИ. НЕПОЗВОЛЕНОТО УВРЕЖДАНЕ
Някак противоправността се отнася повече към поведението. Казваме: "това поведение, което причинява противоправния резултат и чрез него вредите". Това обаче ще се окаже неточно в случаите, когато се отговаря без вина, напр. в случая на отговорност за вреди от вещи. Няма как да приемем, че поведението на собственика на вещта е противоправно, напротив - нему е напълно позволено да има вещ и въпреки това конструираме отговорността. Не можем също така да кажем /както приема Антонов/, че причиняването на вреди, понеже било противоправно, дори и когато е резултат на едно иначе позволено поведение, обратно се връщало назад към поведението и му придавало качеството противоправност. Всички това кара Конов да мисли, че тръгвайки от теорията за нарушаването на абсолютното субективно право трябва да се внесе някакъв нюанс, който да ни позволи да видим веднъж обективността на тази категория "противоправност" и втори път - да видим как биха могли все пак да е противоправен резултата, без да имаме действие, което да е насочено срещу правото, при положение, че всяко бездействие по отношение на едно абсолютно субективно право е правомерно.
Нарушена е не нормата като императив и затова не бива да търсим противоправността на поведението. За да конструираме деликта като правонарушение ни е необходима противоправността на резултата, да видим в това, което е станало едно противоправно състояние. Ако е така можем да се замислим какво защитават нормите, уреждащи абсолютните субективни права, каква е целта им, защо всички останали лица са длъжни да спазват едно пасивно поведение. В центъра на тези норми стои благото, т.е. обектът на абсолютното право, те имат за цел една свобода и гаранция за свободното ползване на тези блага и точто тази цел ни задължава да не ползваме вещта. Така че нормата, която урежда съдържанието на абсолютните субективни права съдържа не само императив, но представлява и една оценъчна категория, че собственикът има свободата за ползването на тази вещ. Титулярът на абсолютното субективно право има свободата и възможността да го прави. Отричането на чуждото вмешателство е свързано единствено с тази гаранция на свободата на титуляра. Тогава ще се окаже, че всички неща, които довеждат до ограничаване на тази свобода влизат в противоречие с нормата, уреждаща съдържанието на абсолютното право не толкова като императивна такава, колкото като оценъчна категория. Тези неща създават едно противоправно състояние, което всъщност представлява деликта кат опротивоправност. Бихме могли да приемем, че протиоправността в областта на деликтната отговорност се състои в накърнеността на благата, обект на абсолютно субективно право, а не във формалната нарушеност на самото субективно право, което може да стане само с действие. Тогава какво се нарушава: обективно или субективно право - нарушава се обективно право, но не коя да е правна норма и не някое аморфно задължение да не се вреди другиму, нито пък някакви неписани задължения, произтичащи от устройството на обществото, от социалните връзки в организацията му, а конкретните правила, които уреждат съдържанието на абсолютните субективни права.
Оказва се, е бездействието на учителя стой в причинна връзка с резултата на накърненост на благото - обект на абсолютно субективно право /телесна цялост на ученика/. И понеже можем да отнесем този резултат към действията или бездействията на учителя, а тези бездействия са противоправни, защото той на друго основание е длъжен да върши това /т.е. не на основание абсолютното субективно право е длъжен да спасява ученика или давещия се, а на основание функцията си на учител, на спасител, пожарникар и т.н/ и ще можем по този начин да конструираме деликтната отговорност и за бездействие. В крайна сметка става ясно, че целта не е да се отрекат формалните нарушения на абсолютните субективни права, действията - срещу които се браним чрез исковете за преустановяване на нарушението /негаторен/ или ревандикационен - а и всяко абсолютно право дава една такава претенция, но тази претенция не е отговорността. Отговорността следва от това, че е било накърнено благото и ограничаването на свободата ми от накърняването на това благо са последвали други неблагоприятни последици, които са вредите и те ще се обезщетяват.
При това положение дори можем да приеме, че противоправността е юридическият факт, който се състои в накърнеността на благото - обект на абсолютно субективно право. А връзката с абсолютното субективно право ни е необходима дотолкова, доколкото тя ни дава възможност да конструираме редица други елементи на състава, да видим по някакъв начин, че става въпрос за защита на интереси, които предварително са защитени от правото. Когато от ограничаването на свободата на собственика на едно абсолютно право са възникнали вреди, те ще бъдат обезщетени от този, който е причинил ограничаването, независимо от това - дали със своето действие или бездействие формално е нарушил субективното право или поведението му по друг начин стоив причинна връзка с накърняването на благото.
Можем да се запитаме и за съдържанието на принципа за генералния деликт в българското право. Безспорно е, че чл.45 отразява този принцип. Но давайки си сметка, че това понятие за противоправност можем да използваме във всички състави на непозволеното увреждане, неуредени в чл.45 до чл.50 /следващите текстове уреждат размера на обезщетението, съпричиняването и т.н./ бихме могли да кажем следното: обобщението се състои в това, че засягането на обектите на каквито и да са субективни абсолютни права поражда задължение за обезщетение на основание на един единствен състав. Отново нямаме римската казуистика. Така че генералният деликт съществува, но е ограничен в рамките на причиняване на вреди чрез засягане на обекта на чуждо абсолютно субективно право.
Вън от този генерален деликт остават т.нар. "специални извъндоговорни отговорности" - според Конов: "специални деликти".
Съществуването на тези текстове е една индиция за легално ограничаване на понятието "противоправност" в областта на чл.45. Безспорно е, че тези правила създават извъндоговорна отговорност няма причина да се използва и за тях израза "деликтна". Така излиза, че системата на основанията на деликтна отговорност по българското право с оглед съдържанието на понятието "противоправност" включва общи и специални деликти: общ - генералния по чл.45 до 50; специални доколкото боравят с друго понятие за противоправност. Какво е то?
Чл.12 ЗЗД "При воденето на преговори и сключването на договори страните трябва да действат добросъвестно. В противен случай те дължат обезщетение."
В случая е създаден един специален деликтен състав, в който понятието противоправност е с различно съдържание: не нарушаване на целостта на чуждо абсолютно право, а едно конкретно описано в закона поведение, което е източника на отговорността. Т.е. налице е един казуистичен деликт създаден на принципа nulla poena sine lege - законът казва какво е забранено, как трябва да се действа.
Чл.21 /2/ ЗЗД "/1/ Договорът поражда действия между страните, а спрямо трети лица - само в предвидените в закона случаи.
/2/ Трети лица, които недобросъвестно попречат за изпълняването на договора, дължат обезщетение."
Безспорно е, че третото лице може да попречи така, че да се ангажира отговорността му и по чл.45 - напр. да убие длъжника, да изяде ябълката, която се продава и т.н. Бихме конструирали една отговорност по чл.45 за косвено увреждане, защото той увреждайки пряко длъжника, косвено уврежда и кредитора. Типичен пример за косвено увреждане са болките и страданията по повод смъртта на друго  лице. Когато се конструира тази отговорност ВС се опитва да види нарушени някакви права и казва, че брачните или наследствените ми права са нарушени, иска да види целия фактически състав на деликта между делинквента и косвено увреденото лице /което страда или е изгубило издръжка, подкрепа и т.н/. Но ако се замислим ще видим, че стриктно посочените на практика случаи на страдащи са всъщност едно ограничаване на действителната мисъл на законодателя. Защото чл.45 предварително не е ограничил страните: достатъчно е да сте извършили един деликт и ако от него последват и вреди, които не се състоят в нарушаването на други права, а просто в някакви неблагоприятни последици отговорност ще се носи и по отношение на това косвено увредено лице. Този спорен въпрос, извън ограниченията, които е въвел ВС за някои случаи на страдащи и лишени от издръжка е разгледан от Конов в сп. "Правна мисъл" кн.4 от 1987 г.
Така че може да се стигне до нарушаване на чужда облигационна връзка и чрез отговорността на чл.45, но биха могли да се извършат и такива действия, които не влизат в неговото приложно поле. Тогава те ще се обезщетяват на основание чл.21 и ще имаме една допълнителна предпоставка: лицето да е действало умишлено и да е имало за цел да увреди кредитора или длъжника чрез попречване на изпълнението на облигационното отношение.
Чл.3 ГПК "Участващите в съдебните производства лица и техните представители, под страх на отговорност за вреди, са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно правилата на социалистическото общежитие. Те са длъжни да изнасят пред съда само истината."
Този текст също представлява един специален деликт, казва какво трябва да се прави, описва поведение, макар и сравнително общо и когато това поведение не се реализира или се реализира обратното, злоупотребата с процесуални права се ангажира с отговорност.
Тези примери можем да обобщим като една група специални деликтни основания, които боравят със специално понятие за противоправност и заедно с това описват и останалите елементи, които пораждат отговорността и казват дори, че е налице такава отговорност. Тези текстове допълват принципа на генералния деликт в областите, в които той се оказва спорно приложим или неприложим, създавайки специални основания за извъндоговорна отговорност.
Има обаче и други правила, които имат някаква връзка с понатието "противоправност" и с основанието на деликтната отговорност. Напр. Чл.76 ЗС - actio spoli " Владелецът или държателят, на когото е отнета чрез насилие или по скрит начин движима или недвижима вещ, може в шестмесечен срок да иска връщането и от лицето, което я е отнело. Това не изключва правото на лицето, което е отнело вещта, да предяви иска по предходния член."
Няма спор, че владелческият иск може да бъде съединен с иск за непозволено увреждане, при това по чл.45 ЗЗД. Но след като приехме, че противоправността в чл.45 се състои в накърнеността на благото, предмет на абсолютното право, при владението, след като нямаме абсолютно субективно право откъде ще конструираме отговорността? Оказва се, че чл.76 ЗС създава един фактически състав на едно конкретно противоправно поведение /насилствено или по скрит начин отнемане на владението или държането на чужда вещ/ и това конкретно противоправно поведение е основание за възникване на деликтна отговорност само че по по-особен начин. Чл.76 ЗС не казва: "който отнеме дължи обезщетение", но създадения състав на противоправно поведение, а не на противоправен резултат ще го приложим към чл.45 и използвайки неговата формулировка като добавим "които виновно и противоправно е причинил другиму" и ще кажем, че този, който отне по скрит начин или чрез насилие чуждата вещ действа противоправно и виновно и макар чл.45 в общия си вид да се отнася за абсолютните субективни права, като съединим двата текста, получаваме една норма, която дава отговорността.
Така че втората група специални деликтни основания ползват формулата на чл.45 ЗЗД. Освен 45 взимат последиците и другите елементи на хипотезата, но присъединяват към хипотезата на чл.45 в рубриката "противоправност" това специално обявено от закона за противоправно поведение. По същия начин действат и правилата, уредени в Закона за защита на конкуренцията. Нелоялната конкуренция не винаги накърнява чужди блага - обект на чужди субективни права. Тя не винаги нарушава права. Тя нарушава някакви интереси, дори не правната сфера, а сферата на бизнес-интереси на лицата. И въпреки това можем да конструираме отговорност по чл.45, ползвайки чл.12 от Закона за защита на конкуренцията. "Нелоялна конкуренция е всяко действие или поведение при осъществяването на стопанската дейност, което е в противоречие с добросъвестната търговска практика и уврежда или може да увреди интересите на конкурентите или отношенията им с техните потребители."
Това е общото понятие. Изброени са и конкретни случаи на такава. Оказва се, че действието "нелоялна конкуренция" е обявено за противоправно от закона без да накърнява благата - обекти на абсолютни права. И това противоправно действие, в съчетание с чл.45 ще ни даде деликтната отговорност, ако са налице ефективни вреди. Така тези допълващи състави, макар да не предвиждат изрично отговорност могат да ползват последиците по чл.45, защото са уредили някакво противоправно поведение. Тяхното съществуване би могло да се обясни и с това, че чл.45 е неприложим сам по себе си към тези случаи.
Съществуват и други специални деликтни състави напр. чл.29 от Закона за опазване на околната среда - деликтната отговорност за екологична вреда:
" Който виновно причини вреди другиму от замърсяване или увреждане на околната среда е длъжен да ги обезщети." Тези вреди може да не са последица от замърсяването на обекти на абсолютни субективни права, но законът е създал един конкретен случай на противоправно състояние: екологично увреждане. Когато това състояние може да се свърже, да се отнесе като причинено от действията на едно лице, били те противоправни или не сами по себе си или не, то ще даде основание, лицата, които са претърпели някакви неизгодни за тях промени, вреди във връзка с променената екологична обстановка да претендират обезщетение.
По същия начин стоят нещата при отговорността в някои случаи на повишена опасност, която нашият закон не познава като принцип, защото отговорността за вещи е достатъчно широка. В чл.33 на Закона за използване на атомната енергия за мирни цели се казва, че собственикът или този, който държи, работи и превозва  ядрен материал отговаря за вредите от облъчване или ядрена катастрофа. Тук отговорността не се изключва дори и от непреодолима сила, дори и от умишлено действие на трето лице. Противоправният резултат тук е ядрената авария, а не накърняването на обекта на чужди, абсолютни субективни права. В много случаи ще имаме и накърняване на обекта, но ще има случаи, в които ще излезем извън него и пак ще причиним вреди и поради специалния текст на чл.33 ще се дължи обезщетение.
Вината
Има и безвиновна отговорност и въпросът за нейното съществуване е най-спорен в областта на деликтната отговорност. В тази област правилото без вина, няма отговорност, което безспорно трябва да подкрепим в областта на наказателното право ни се струва значимо.
Принципът "без вина няма отговорност" има източника си в няколко посоки:
1. В морала
2. Идеологически съображения
3. Отказът да се види противоправното състояние като дефиниция за противоправния резултат и отнасянето на това противоправно състояние като последица от нечие човешко поведение да ни конструира правонарушението прави да се мисли по следния начин: могат да действат противоправно, а това значи и виновно само хората, не и природата, не и неодушевените предмети и следователно не можем да имаме отговорност без вина, а ако все пак се дължи някакво обезщетение когато нещо се е случило без вината на човека, то няма да бъде обезщетение, а нещо друго - не отговорност, а гаранция, застраховка или нещо подобно.
Принципът "без вина няма отговорност" излиза в правото като догма на три пъти и то по необщоважими съображения:
- римското право не се е занимавало, както и по-късното особено настоятелно и са неглижирали изискването за вина, когато се е смятало, че се получават едни целесъобразен икономически и справедлив резултат. Но юстиниановата кодификация се опитала за пръв път да наложи принципа, търсейки във всяка една хипотеза някаква вина. Това изглежда е станало по повод утвърдената вече християнска религия, чийто морални ценности са изисквали един такъв морален компромис на правото.
- втори път този принцип е бил поставен като основно изискване през XIX в. също така от морални съображения. Най-ярък негов привърженик е бил Йеринг, който в книгата си "Вината в римското право" е казал, че в крайна сметка от уважаването на този принцип може да се съди за културното развитие на един народ. Ако този принцип би следвало да се поддържа във всички случаи в областта на наказателното право, поради неговата репресивна функция, обезщетителната функция в областта на гражданската отговорност е изиграла шега на Йеринг. Тогава в действителността вече са били вкарани онези опасни и неконтролируеми фактори, които са били в състояние да направят изключително големи поразии, без да можем да упрекнем някой във вина и се оказва, е спазването именно на принципа на вината ще доведе до един несправедлив, а дори и до един неморален резултат. Иначе бихме казали: известно е, че парните котли във фабриките от време на време гърмят дори и добре да са поддържани. Не бихме могли да упрекнем фабриканта в никаква вина и не може да се претендира обезщетение.
- трети път от зле разбрани идеологически съображения принципът за вината се е поддържал и в социалистическото право. Ленин е казал, че от буржоазното право трябва да се вземе всичко, което е морално, прогресивно и в защита на трудещите се. Не е казал обаче какво точно може да се вземе. Йеринг е буржоазен учен от либералния период, от времето на възхода на буржоазната теоретична мисъл и е по-правилна от наложилата се концепция от времето на загниващия капитализъм.
Принципът "без вина няма отговорност" би могъл да се разглежда като една изкуствена догма. Поддържане на този принцип идва и по инерция от наказателното право. Различни теории в НП са подменили въпроса кой е виновен, кой е извършил престъплението да бъде наказан с другия въпрос: кой е потенциално опасен, за да го накажем, като по този начин спасим обществото от него.
Безспорно е, че и законът и съдебната практика предвиждат хипотези на обезщетение, които не почиват на вина. Напр. чл.50 ЗЗД: "За вредите, произлезли от каквито и да са вещи, отговарят солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор те се намират. Ако вредите са причинени от животно, тези лица отговарят и когато животното е избягало или се е изгубило." Този текст във всички случаи не почива на вината на собственика или на този, който надзирава вещта /те отговарят солидарно/ защото, ако някой от тях може да бъде упрекнат във вина, няма да може да се носи отговорност по чл.50 за вреди от вещи, а по чл.45 - за лично виновно действие. Така собственикът на чука, с който съм ви ударил по главата няма да отговаря за това, че главата ви е счупена. Но когато едно устройство гръмне само или поради скритите си вътрешни енергии или просто така, без някой погрешно да е манипулирал тогава ще се носи отговорността по чл.50. Т.е. оказва се, че отговорността по чл.50 е изключена когато някой е извършил нещо погрешно и е бил виновен, следователно тя самата е безвиновна. А и искът ще бъде насочен към различни лица: веднъж към собственика, респ. този, който упражнява надзор, втори път - към лицето, което е действало неправилно. Но отговорът дали това са отговорности или не до голяма степен зависи от нашето желание. Стоейки твърдо на принципа "без вина няма отговорност" ние можем да си позволим лукса чрез някакви логически еквилибристики да защитим този принцип.
Единият начин е да се взираме така настойчиво в състава на отговорността, във фактическия състав, който поражда задължението за обезщетение, че от взиране да ни се привиди вина: да кажем, че собственикът отговарял за вината си при манипулиране с вещта и тази негова вина се презюмирала необоримо /Кожухаров/. Как да установя, че не съм виновен за това, че моето куче изяде съседските цветя след като фактите са против мен - то ги изяде. Това е всъщност по-старата теза на практиката и на доктрината, която изглежда се опитва да възкреси конструкцията на Юстиниан - вина всеки път, когато трябва да носим отговорност трябва да конструираме вина, та ако ще и тази вина да е така фингирана, че да е очевидно, че не е никаква вина.
Вторият, по-модерен подход, дошъл у нас до голяма степен от съветските автори е следният: когато гражданското право свързва с някакви състави, сред които няма вина задължение за обезщетение това не е гражданска отговорност, защото отговорност без вина няма, а е нещо друго, някаква гаранция, застраховка. Много е трудно да се оборят тези теории с доводи, черпени от самите тях. Палмар "Три принципа на отговорността без вина" - статия, публикувана в Международно ревю за сравнително право, кн.4 1987 г. При оспоримостта на понятията "вина", "причина" можем да си отговорим на въпроса налице ли е в даден случай отговорност без вина или не на базата на три принципа:
1. Забраненост на резултата - противоправност на състоянието, което причинява вреди
2. Наличие на фактическа причинна връзка, на фактическа каузалност между този забранен резултат и поведението на лицето, чиято отговорност обосноваваме - защото вината се оказа критерий за правна релевантност на тази фактическа причинна връзка. Тук този критерий се оказва да е отказан като приложим.
3. Ограниченост на възможностите за екскулпиране.
Прилагайки тези критерии към различните състави, за които се претендира от едни автори, че представляват безвиновна отговорност, а от други /поддръжници на принципа "без вина няма отговорност"/ се поддържа, че това не са отговорности бихме могли да стигнем до следните изводи:
- забранеността на резултата е очевидна и при вредите от вещи и при отговорността за действия на работници и служители и при отговорността при ядрена катастрофа и при отговорността по чл.200
/2/ КТ - предприятието отговаря за трудовата злопорука, дори тя да е причинена от непреодолима сила;
- очевидно е стесняването на възможностите за екскулпиране - няма как да се освободя от отговорност след като кучето ми е изяло цветята;
- дали има фактическа каузалност между поведението на отговорните лица и този противоправен резултат, защото при отговорностите такава каузалност има, а при гаранциите - няма. Ако не беше моята вещ, която аз съм вкарал в оборота, от която извличам ползите нямаше да настъпи този резултат.
Вж. трите теории.
ОТГОВОРНОСТ ЗА ЛИЧНИ ВИНОВНИ ДЕЙСТВИЯ
Началото на причинния процес, който причинява противоправното състояние е поставено от едно поведение, което е противоправно, погрешно, не се полага дължимата грижа и като такова  виновно - тук ще се окаже, че вината /небрежността/ не е така силно обективирана, както е в договорната отговорност, но също се предполага.
Отговорният субект
Вменяемо физическо лице. Деликтоспособността е различна от дееспособността. Така че тук не е налице формалният критерий на възраст, а по-скоро се интересуваме от фактическата възможност на конкретното лице да разбира свойствата и значението на своите  действия.
Чл.47 /1/ " Неспособният да разбира или да ръководи постъпките си не отговаря за вредите, които е причинил в това състояние, освен ако неспособността е причинена виновно от самия него.
За вредите, причинени от неспособен, отговаря лицето, което е задължено да упражнява надзор над него, освен ако то не е било в състояние да предотврати настъпването им."
Неспособният е действал при actio libera in causa, т.е. ако се е напил сам и дори да не го е направил с цел да не отговаря, дори и дя няма едно действие с цел да се освободим от причината, отговорността, но въпреки това ще се носи отговорност.
В практиката правилно се приема, че няма да се носи отговорност когато сме си причинили една трайна невъзможност да разбираме значението на постъпките си /това не е actio libera in causa/.
Някои чужди права за всеки случай /& 829 BGB/, както и в някогашните социалистически права има подобни текстове, които предвиждат отговорност и за невменяемия, когато няма друго лице,  което да отговаря за това, че не е упражнявало надзора, и когато състоянието, имуществото на увредения и на увреждащия е такова, че делинквентът, макар и невменяем би могъл да има имущество и има такова, което би могло да покрие обезщетението без особена последица за него. Тогава справедливостта изисква това. Нашето право не съдържа такова правило.
Юридическите лица не могат да отговарят по чл.45 - тезата на ВС по Р 44/1956 г. на IV ГО; ППВС 7/1959 г. ЮЛ отговарят не по чл.45 за собствено виновни действия, а могат да отговарят само по чл.49 като възложители на работата за чуждата вина, за вината на своите работници и служители, на своите органи и разбира се като собственици по чл.50.
Чл.49: " Този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа."
Чл.50: " За вредите, произлезли от каквито и да са вещи, отговарят солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор те се намират. Ако вредите са причинени от животно, тези лица отговарят и когато животното е избягало или се е изгубило."
Това е и тезата на акад. Василев.
Срещу тази теза възразяват Гоцев, Любомир Попов, а  донякъде и Антонов.
Класическата теория за юридическите лица ги разглежда като невменяеми. Те са недееспособни според класическата теория и вместо тях воля изразяват и сделки сключват техните органи, законните им представители. У нас се приема, че ЮЛ са ex lege и дееспособни и правоспособни и не можем да правим тази разлика - това е опора на тезата на Василев и на ВС.
Вината е психическо отношение на дееца и виновни могат да бъдат само хората, които имат психика. Волеобразуването при ЮЛ не е психически, а организационен процес - допълнителен аргумент  за тезата на ВС.
Вярно е, че небрежността може да се схваща като неправилно поведение, като противоправно поведение, което може би може да се припише и на Юл, защото не търсим психическия момент. Но и в двата случая за ЮЛ е характерно нещо друго, нещо на което отговор дава  ППВС 7/1959:  то приема, че ЮЛ отговарят за вината на своите органи, представители, служители, работници и т.н. дори когато не можем конкретно да посочим лицето, което се е провинило, не можем да посочим лицето, което би отговаряло по чл.45. Но е достатъчно да стигнем до извода,че то е работник, служител и т.н. на ЮЛ. Тази формулировка вече води като че ли до нещо много близко до фикцията, че вината на персоналния субстрат на едно ЮЛ е вина на ЮЛ. Ще се окаже, че тази фикция е полезна защото можем да не можем да упрекнем никого в една конкретна вина, защото волята и действията на ЮЛ не са един прост механичен сбор от волеизявленията, от психиката и действията на лицата, които стоят във и зад юридическото лице.
Възможно е да се получи следното: причинен е противоправния резултат /състоянието на накърненост на благото/. Налице са и решенията и действията на  конкретните лица в ЮЛ. Едни от тях мислят и действат в непротивоправна и невиновна посока. Други действат по друг начин, в друга посока, която също е чиста, невиновна, непротивоправна. Но ефектът от тези действия не е механичният им сбор, а е нещо подобно на събирането на вектори - и ще създаде противоправния резултат. От идеята, че няма да търсим конкретния виновник, а ще се уверим, че  работата е свършена от лицата в ЮЛ, за да ангажираме отговорността му е всъщност много правилна. Тя почива на фикцията, че сборът от отделните воли някак си ни дава едно ново нещо. И това ново нещо е общото противоправно действие на ЮЛ, макар поотделно всеки си е свършил работата, но организацията е била лоша и е с общ ефект - причиняване на някакви вреди.
При вземането на решения е същото: един е взел някакво решение, другият - друго.
Конов: тезата на ВС. Във всички случаи ВС не стига до тезата, че ЮЛ няма да отговарят по чл.12 или по чл.21. Въпреки това можем да кажем: вярно е, че представителят на ЮЛ прекъсна преговорите, не каза причините за недействителността, сключи една нищожна сделка, която можеше да бъде избегната, ако бе направил проверката, дал сведения и т.н., но кой ще отговаря: директорът или  ЮЛ. Имаме две възможности:
- да водим направо иска срещу ЮЛ, защото то е страна;
- да кажем: дори и директорът да е този, който е действал субективно недобросъвестно, който е проявил вина като психическо отношение, който е действал неправилно в крайна сметка ЮЛ отговаря за неговите действия по чл.49, ако те бяха извършени в рамките на чл.45. Сега са извършени в рамките на чл.12, но защо да не отговаря пак ЮЛ.
Изключване на отговорността за лично действие
Чл.46: " При неизбежна отбрана няма отговорност за  вреди.
При крайна необходимост се дължи поправяне на причинените вреди."
Очевидно е, че при неизбежна отбрана не може да възникне отговорност, защото самото действие е провокирано и защитата с насилие срещу насилието е  позволено от всички закони и права.
Повечето автори приемат, че крайната необходимост не е противоправна като действие и че при крайна необходимост нямало противоправност в смисъла на деликтната отговорност. Това наистина ще се окаже така, ако разглеждаме противоправността на действие. Въпреки това обаче, в резултат на действието при крайна необходимост, макар то да е полезно се засягат чужди блага, налице е противоправният разултат, заради който се носи отговорността и всъщност не можем да кажем, че липсва противоправността като предпоставка на деликтната отговорност.
Проблемът е кой да плати обезщетението.
ППВС 4/1975 приема, че обезщетението трябва да бъде платено, не от този, който действа в условията на крайна необходимост, а от този, който е причинил опасността или от този, чиито по-ценни блага са спасени, приемайки че е налице празнина в закона.
Конов: резерва. Законът казва кой да прати и това е по логиката на причината: този който действа и непосредствено причинява вреди. Но верно е, че този, който действа в условията на крайна необходимост ще може, заплащайки обезщетението да предяви някакви регресни искове срещу този, който е създал опасността от увреждането, защото той всъщност причинява един деликт, който не се е развил като такъв единствено заради действията на това лице. Регресен иск срещу лицето, чиито по-големи блага са спасени, а това ще се окаже този, който е щял да бъде увреден, ако не се бе намесил действащия при крайна необходимост; или дори лицето, което е причинило опасността, защото нему е спестено по-голямото обезщетение, което би дължал, ако се бе реализирала опасността. Тези искове обаче са регресни, тях можем да ги търсим наистина и в правилата на гесцията, но ако приемем тезата на ВС ще се окаже, че ще поставим в неглижирано положение увредения, а той е целта на отговорността. Защото в крайна сметка този, който действа при крайна необходимост избира дали да го прави или не. И макар действието да е невиновно то води до един противоправен резултат и по правилата на риска ние можем да му го възложим. Ако приемем тезата на ВС в казуса за шофьора, който за да не блъсне детето влязъл в аптеката и счупил витрината ще се окаже: собственикът иска да плати стъклото, а детето го няма. Всъщност би могло да няма истинска, а да има мнима крайна необходимост. Действително можем да хванем дееца, който е делинквент, а преразпределянето на нещата ще дойде по други принципи.
Съгласие на пострадалия за увреждане
Спорен въпрос. Някои автори казват, че противоправността отпадала, защото имало и отказ от права. Но отказът от абсолютни права, извън вещните права е твърде спорен. Един от начините да си обясним невъзникването на отговорността е не толкова, че липсва  противоправен резултат, не толкова, че липсва вина или погрешно поведение /очевидно е, че такова поведение може да се окаже налице, защото то е обективно погрешно, макар да съм ви разрешил да следвате точно това поведение/. Не става въпрос за едно пълно отпадане на предпоставките на отговорността, напр. когато подпишете декларация да ви направят операция, от това не следва, че лекарят няма да носи отговорност когато причини допълнителни поразии или когато се окаже, че тя е била излишна. Вашето съгласие в случая има по-скоро стойността на едно доброволно подлагане на едно иначе непринудително лечение, доброволно подлагане на една манипулация, която не сте длъжни да приемете да се извърши спрямо вас или което е все същото не сте длъжни да стоите на лекцията и да ме чакате да говоря в междучасието, но все пак го правите, а аз мисля, че не отговарям деликтно. Но ефектът, който  настпъва е свързан с отпадане на обезщетение, а то е вече едно относително право, едно вземане, с което вие може да се разпореждате, дори още да не е възникнало. Така че можем да гледаме на тези на неща като на едно предварително опрощаване на едно бъдещо вземане, на едно бъдещо вземане за обезщетение на вреди, които ние сега сме предположили, че съществуваат, имаме ги предвид. Но това няма да се отнася до други вреди, които биха възникнали от същото или от друго подобно действие. Ако съм разрешил на зъболекаря да ми вади зъба, това не значи, че всеки друг може да ми вади зъба / в частност да ми го избива / без да плаща обезщетение, защото аз съм се бил отказал от абсолютното си право на усмивка.
Възможно е също да ценим съгласието на пострадалия като едно съпричиняващо резултата поведение и тогава да приложим правилата за съпричиняване /Поля Голева - "Правна мисъл" кн.4, 1985/ При съпричиняване на резултата от няколко делинквента по силата на чл.53 те отговарят солидарно: вътрешно, помежду по правилата за солидарността ще си преразпределят в повече платеното обезщетение съгласно приноса им.
Чл.53 "Ако увреждането е причинено от неколцина те отговарят солидарно"
В) Отговорност за вреди, причинени от другиго.
Ани Станева - вж. Съставите са два:
1. Този, който касае тези, които имат надзора върху неспособни - ал.2 от чл.47
2. Който касае родителите, осиновителите и настойниците
С оглед вината тези два състава правилно се схващат от почти всички автори като един плавен преход от отговорността за лично виновно действие към безвиновната отговорност по чл.49 и 50. Намесват се обаче и двата мотива:
- от една страна имаме някаква вина, но в нея можем да упрекнем главно невмненяемия и детето;
- търсим също така вина в дължащия надзор или в родителя защото той може да се освободи от отговорност, като докаже, че не е могъл да предотврати вредите.
Съставът на тази вина постепенно става все по-обективен и по-обективен от посока на този, който дължи надзора в посока на родителя.
Кой дължи надзора?
1.Учителите 2.Персоналът в лудниците 3.Лелките в детската градина 4.Частният учител 5.Гувернантката
Нужно е да има задължение за надзор, а не просто да сте хванали дете от улицата или да сте го оставили на съседката за десетина минути.
Във втория текст отговорността вече се сързва с правното качество на лицата родители, осиновители или настойници. Екскулпирането на тези лица е много трудно, защото те трябва да установят, че вредата не се дължи на тяхното погрешно възпитание. В този смисъл можем да намерим конкуренцията между двете отговорности. Защото в училище може да бъде причинена една вреда от един ученик и да се питаме кой отговаря: учителят или родителят. Отговорът на този въпрос ще зависи от това, как е причинена вредата: дали е причинена от причина, която можем да вменим в отговорност на родителя заради грешното възпитание, заради лошия пример и т.н. или поради грешката на учителя, дължащ надзор. Двата полярни примера ще бъдат следните: едното момченце ударило другото в часа по трудово обучение с чука по главата. Учителят не е могъл да предотврати това, защото не е могъл да очаква, че децата на 15 години могат да си правят такива неща - явно грешката е в родителите. Обратно: ако манипулирайки с дървения струг или с нещо друго детето причини вреда на другиго ще отговаря учителят, който е трябвало да осигури надзора и безопасността на тази дейност, защото децата в къщи не биват възпитавани относно това, как се работи със струг. Но от елемента "вина" в отговорността на дължащия надзор следва и една много важна последица: отговорността на лицето, което му е възложило надзора, на училището, на наелия гувернантката да го замества при възпитанието и надзираването на децата и т.н. - т.е. отговорността по чл.49, която отговорност не бихме могли да конструираме, ака гледаме на отговорността на родителите, респ. на дължащия надзор по отношение на невменяеми като на отговорност без вина.
Когато лицето, причинило вредите е фактически вменяемо, т.е. разбира свойството и значението на извършеното от него, то ще се окаже деликтоспособно. Ще отговаря ли то наред с родителя? Изглежда практиката и теорията е склонна да каже, че е налице едно съпричиняване: единият е действал виновно, но и другия е обусловил това действие с неправилното възпитание, липсата на надзор и т.н. В такъв случай ще се окаже, че те могат да отговарят и солидарно.
Мислимо е да има и регрес от родителя, респ. настойника към детето, респ. поднастойния /когато и детето може да бъде конституирано като делинквент, т.е. когато отговаря за собствената си вина/. На практика този регрес рядко се предявява, а срещу него могат да се направят и възраженията за значително по-големия принос,  т.е. за вътрешните отношения между двамата солидарни длъжници да бъде отнесен на този, на чието неправилно възпитание или недостатъчен надзор се дължат вредите.

 ОТГОВОРНОСТ ЗА ВРЕДИ ПРИЧИНЕНИ ОТ ЛИЦЕ НА КОЕТО Е ВЪЗЛОЖЕНА РАБОТА

Предпоставки. общият критерий, който трябва да ни води в този случай е фактическата каузалност между отговорното по чл.50 лице, неговото поведение и вредата, която е причинил работника. Защото няма как да кажем, че шофьорът, който е тръгнал лично да си ползва служебния автомобил при пренасяне на мебелите си и е направил  катастрофа, за него няма как да отговаря възложителя, защото не му е възложил да си носи мебелите. Ако той не беше шофьор в това предприятие нямаше да може да вземе служебната кола. Това е достатъчно, за да видим, че фактическа каузалност има и, че е добре, в интерес на увредения да разширяваме понятието "при и по повод работата".
Твърди се също, че отговорността по чл.49 била солидарна заедно с отговорността по чл.45 на прекия извършител. Това приема практиката. Гоцев не е съгласен с него /Конов също/.
Аргументите на Гоцев:
1. Солидарността не се предполага. Тя произтича от закона или от договора, а законът не е казал те да са солидарни длъжници.
2. Ако законът ги разглежда като солидарни длъжници, тогава чл.54 за регреса би бил излишен, защото за солидарни длъжници регресът е уреден в чл.127 ЗЗД.
Въпреки практиката може би е по-разумно да приемем, че в този случай солидарност няма. Това в известна степен би ни помогнало да разберем и рамките на регресния иск по чл.54. Практиката общо приема, че това е в пълния размер на щетата на това, което се праща от страна на работодателя, защото той отговарял пряко по 45. Но в КТ има правило /чл.202/: "За изплатените на пострадалия или неговите наследници обезщетения работодателят има право на иск срещу виновните работници или служители съобразно правилата на този раздел". Става въпрос за раздел II, който включва и ограничената имуществена отговорност. Вярно е, че чл.202 се отнася главно за хипотезата на чл.200, в която ратотодателят отговаря пред друг свой работник. Но Конов не вижда причина да не ограничим регреса на работодателя срещу виновния работник и тогава, когато увреденият е трето лице-неработник на същия работодател /макар практиката да не приема това/. Това е справедливо според Конов, защото функцията на тази отговорност е веднъж да гарантира увредения за това, че ще има от кого да получи обезщетение /защото работникът е беден, а възложителят е богат/, но и още нещо: тъкмо защото работникът е беден и защото неговата грешка се дължи на това, че се е подчинил на това да извършва една дейност в полза на възложителя, той би следвало да бъде облекчен по някакъв начин в имуществените последици на своята грешка когато не можем да го упрекнем в умисъл или в извършено престъпление.
Г) Отговорност за вреди причинени от вещи.
Тя е солидарна между собственика и този, който има надзора.
Кой има надзора? Според практиката на ВС, Антонов, Бъров надзор има не този, който само фактически надзирава вещта, но този който я надзирава по начин такъв, че извлича нейните полезни свойства. Защото отговорността се крепи на идеята за риска, на идеята "комуто ползите, нему и тежестите" и затова практиката основателно приема, че говедарят няма надзор върху говедата, защото тези говеда са на ТКЗС-то, а той само ги пасе и не извлича полезните свойства от тях. Оказва се, че надзорът върху една вещ има наемателя, ползувателя, този, който в свой интерес, наред със собственика или вместо него използва тази вещ, но не и лицето, на което е възложено в чужд интерес да я надзирава или управлява / в частност - шофьорът на автобуса/. Той няма надзор над автобуса, надзор над автобуса има предприятието, което го експлоатира и ако случайно автобусът не е негов, а е нает и причини вреди без ничия вина, тогава предприятието, което го експлоатира и предприятието, което е собственик на автобуса ще отговарят солидарно по чл.50.
Отговорността по чл.50 се изключва:
1. При изключителна вина на пострадалия - трудно е да се каже какво е "изключителна вина", след като другия няма вина - т.е. тя е такава, която да ни покаже, че умишлено или при груба небрежност пострадалият е преодолял пречките за увреждане. Има едно куче, което е вързано. Когато минавам покрай него и то ме ухапе, очевидно е, че аз не съпричинявам. Ако започна да го дразня, очевидно е, че ухапването се дължи на моята изключителна вина, а не на качествата на кучето.
Отговорността се изключва от нечие /на трето лице/ виновно действие. Собственикът на чука няма да отговаря, когато аз съм го взел и съм ви ударил по главата.
Д) Отговорност на държавата за вреди причинени на граждани.
Гоцев.
Това, за което държавата отговаря е разделено в два текста.
В конституцията има общ текст - чл.7.
Държавата отговаря за две групи действия:
1. За незаконните актове, действия или бездействия на нейните органи или длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Т.е. за незаконните административни актове. Тази отговорност настъпва когато актът бъде отменен като незаконен. Обезщетяват се вредите, които са последица от съществуването на този незаконен акт.
2.  За вредите, причинени на гражданите от органите за правна защита по наказателни дела /от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и особените юрисдикции от незаконно
1.задържане под стража;
2.обвинение;
3.осъждане и т.н.
Общият принцип е, че държавата отговаря независимо от вината на длъжностните лица - тя отговаря обективно. Но в редица от тези случаи, особ. по чл.2 може да няма не само вина, но и да няма никакво погрешно противоправно поведение. Защото процесуалните действия на следователя, който ви е привлякъл под отговорност, който ви е наложил мярка за неотклонение “задържане под стража” са правилни от процесуално гледище и обусловани с оглед фактите, с които той разполага. Той е длъжен да предприеме тези действия. Но след това се оказва, че вие сте увреден, защото напр. куфарът не бил ваш и вие нямате нищо общо със случая - съдът ви е оправдал или пък поради съдебна грешка първият съд ви е осъдил, а една втора инстанция ви е оправдала. В тези случаи са възможни два подхода:
1. Държавата, както и правозащитните органи съществуват в интерес на цялото общество, както и в интерес на индивида, който има интерес държавата да има силна полиция, правилно действаща съдебна власт, добро обвинение и т.н. В такъв случай грешката на тези органи, която е извинителна би могла да легне като последица върху мен: аз нося риска от собствената си полза, че тези органи трябва да съществуват и в мой интерес. Тогава бихме отказали отговорността на държавата, така както бе преди този закон: и държавата отговаряше само за виновните действия на своите органи по чл.49 ЗЗД.
2. Не само аз, но и цялото общество има интерес от съществуването на тези органи. Следователно когато те допуснат грешка, дори и извинителна, която ми причинява на мен-невинния вреди, можем да кажем: нека държавата да плати обезщетението на мен, който съм индивидуално увреден, а това обезщетение безспорно ще легне върху всички членове на обществото, които се ползват от добрата полиция, добрата съдебна система и т.н., защото всички те издържат държавата чрез данъците, които плащат, а обезщетението, което държавата ще ми даде ще дойде тъкмо от данъците.
Регрес на държавата - чл.9
Този регрес е силно ограничен. Ограничаването на този регрес и специалните му предпоставки, особено при действия на правозащитни органи се обуславя от това, че ако правозащитните органи действаха при риска да плащат обезщетение за всеки незаконно задържан нямаше да задържат никого незаконно.
48.НЕОСНОВАТЕЛНО ОБОГАТЯВАНЕ
А) Понятие и видове фактически състави.
Б) Понятието основание при неоснователното обогатяване.
В) Връщане на даденото без основание, при отпаднало и несъществено основание. Искове за такова неоснователно обогатяване, което е настъпило чрез престация, пряко от солвента на акципиента, но тази престация се е оказала без основание и затова ще трябва да бъде върната, да бъде репетирана, реституирана на солвента.
Правна уредба
Чл.55 - 58 ЗЗД. Тези текстове уреждат веднъж хиипотезата, фактическият състав от който възниква кондикционната претенция и втори път съдържанието на тази пхретенция, на правотношението, на задължението на акципиента да върне нещото, какво да върне да даде на солвента.
Фактическият състав е уреден в чл.55 ии 56 ЗЗД. Специални правила относно съдържанието на задължението на обогатилия се се съдържат в чл.57 и 58 ЗЗД.
Чл.55
“Който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне.
Не може да иска връщане онзи, който съзнателно е изпълнил един свой нравствен дълг.”
Чл.56
“Който поради грешка е изпълнил чуждо задължение, може да иска връщане от кредитора, освен ако последният се е лишил добросъвестно от документа или от обезпечението на задължението. В последния случай този, който е изпълнил задължението, встъпва в правата на кредитора.”
Чл.57
“Ако се дължи връъщане на определена вещ, получателяят дължи плодовете от момента на поканването.
Ако подлежащата на връщане вещ погине след поканата или ако получателят я е отчуждил или изразходвал, след като е уузнал, че я дължи без основание, той дължи действителната и стойност или получената цена за нея, когато последната е по-висока. Но ако вещта е погинала или ако получателят я е отчуждил или изразходвал преди поканата, той дължи само онова, от което се е възползвал с изключение на плодовете.”
Чл.58
“Когато се дължи връщане от недееспособен, от него може да се иска само това, което е отишло в негова полза.”
Чл.59
“Вън от горните случаи всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да муу върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването.
Това право възниква, когато няма друг иск, с който обеднелият може да се защити.”
“Който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне.
Хипотезата на чл.55 съдържа три ФС, пораждащи кондиикционни вземания, кондикционни претенции.
1. Престирано и получено от акципиента без основание * condictio sine causa * Понеже основанието е валидното правоотношение ще се изправим пред тази хипотеза, когато въобще няма валидно правоотношение между солвента и акципиента, което оправдава престацията на солвенса и задържането и от страна на акципиента. - когато сме престирали нещо по един нищожен договор; - когато сме престирали нещо въобще без договор;
2. Неосъществено основание /condictio causa data non secuta/ - една неосъществена кауза:
1)престиране по един договор под отлагателно условие, което не се е сбъднало;
2)предварително престиране с оглед сключването на един договор, който се оказва несключен;
3)дарение с оглед бъдещия брак между две лица, който брак не се осъществява.
3. Престиране с оглед отпаднало основание /condictio ad casam finitam/: искане за връщането на това, което сме дали с оглед на основание, което вече го няма. Задължението, основанието като задължение и правоотношение е съществувало към момента на даването, но впоследствие то е било прекратено с обратна сила, така че се оказва, че когато сме платили всъщност сме платили нещо, което не съществува:
4)платили сме по една унищожаема сделка и тя е била унищожена;
5)при сбъднато прекратително условие по отношение на задължението, което сме изпълнили;
6)при разваляне на договора с обратна сила - всъщност ние нямаме друго правило, по силата на което ще уредим реституцията при развален договор, освен чл.55 ЗЗД - ФС на тази хипотеза е отпадането с обратна сила на задължението на валидното правоотношение, което иначе крепи разместването и позволява на акциипенат да запази полученото от солвенса.
Трябва да се подчертае обаче, че реституциите при недействителни договори у нас са легално изведени в чл.34 ЗЗД. Навремето това бе направено с оглед конкуренцията между конфискация и реституция, за това да не се прилага общия текст на чл.55, а да се прилага чл.34 - сега е махната конфискацията, но текстът си звучи:
“Когато договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен, всяка от страните трябва да върне на другата всичко, което е получила от нея.”
Този текст е специален по отношение на чл.55 ЗЗД, защото текстът на чл.55 се отнася не само до недействителни, но и до други, разгледани вече случаи. Така че реституцията, кондикцията във връзка с нищожен или унищожен договор ще се урежда от чл.34, а не от чл.55 ЗЗД. С признаването на договора за нищожен едва тогава възниква кондикцията, което значи че възникват едновременно две насрещни кондикции и може да се приложи възражението за неизпълнен договор в по-тесния му обем.
Чл.55 /2/ “Не може да иска връщане онзи, който съзнателно е изпълнил един свой нравствен дълг.”
Втората алинея на чл.55 създава едно отрицателно условие или по-скоро една хипатеза, при която кондикцията при условие на чл.55 /1/ е изключена. Когато имаме плащане без правно задължение, без тази правна обвързаност, която схващаме като основание за плащането и която изключва неоснователното обогатяване, но въпреки това не можем да искаме връщането, въпреки това кондикцията е изключена.
Изпълнилият нравствения си дълг съзнателно няма кондикцията. Какво е нравствен дълг ?
Нравствен дълг е част от голямата група на естествените задължения, пример за тях. Естествените задължения са изродените, несъвършените задължения: напр. погасено по давност вземане - с погасена претенция и длъжникова отговорност; задълженията, погасени поради несъстоятелност и конкордат - когато е обявена една несъстоятелност и тя приключи с осребряване на цялото имущество на длъжника-търговец всички негови кредитори участват в тази несъстоятелност и се удовлетворяват съразмерно с това, което се е получило от осребряване на имуществото. На практика те пият за част от вземането си една студена вода. Тази част обаче се погасява правно и те вече няма как да я претендират, защото длъжника /дружеството/ е ликвидирано или обяявеният в несъстоятелност и ликвидация търговец е загубил търговското си качество, ако е бил едноличен търговец. Но тази останала част тежи като един естествен дълг върху търговеца. По същият начин когато несъстоятелността е била предотвратена чрез един конкордат, който е един договор между кредиторите и лицето, чиято несъстоятелност се търси или което може да бъде обявено в несъстоятелност, там също се правят някакви отстъпки и се намаляват при някакви условия вземанията, които се претендират и се разсрочват. Частта, с която са намалени се оказва в същото положение на естествени задължения.
Извън тези задължения, които излиза, че някога са били съвършени, истински правни задължения, снабдени с претенция и отговорност има и задължения, които са се смятат въобще естествени и никога не са имали претенция или отговорност, т.е. били са един дълг на чест. Такива са задълженията от игра на карти и залог.
Изглежда обаче модерното право към категорията на тези изброени естествени задължения, които по някакъв начин са уредени прибавя и нравствените задължения - такива, които не съществуват като правни задължения въобще.
Според Анри Капитан естествено задължение има всякога, когато някой е задължен да плати не под принудата на правото, и не зада прояви щедрост и направи дарение, а за да изпълни повелята на един дълг на съвест и чест.
Апостолов: в модерното право естествените задължения не са нищо друго освен нравствени задължения и тяхното единствено правно действие е soluti retentio, възможността да бъде задържано това, което е дадено като изпъленние на едно естествено задължение, или отказът на закона да даде кондикция за връщане на това, което е дадено в изпъление на едно естествено задължение.
Чл.142 /2/ от стария ЗЗД е имал следният текст: “Повръщане не се допуска за естествени задължения, които са доброволно платени” Оказва се обаче, че съществува една значителна разлика между този отменен вече текст иднешния текст на чл.55 /2/ ЗЗД. Единият говори за естествени задължения въобще, при това за доброволно, а не за зорноволно платени задължения, макар тълкуването му понякога да се доближавало до онова, което днес ще трябва да схващаме по чл.55, а днешният текст говори за съзнателно изпълнен нравствен дълг. В този смисъл днешният текст е по-близък до $ 814 BGB, който също въвежда понятието за нравствен дълг и говори за естествено задължение. Разликата между двата текста на ЗЗД може да се разбере като се има предвид правилото на чл.118 ЗЗД.
“Ако длъжникът изпълни задължението си след изтичането на давността, той няма право да иска обратно платеното, макар и в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла.”
Оказва се, че за тези естествени задължения, които са погасени по давност ние имаме специален текст и режим. Разликата в отношението на законодателя е очевидна: погасеното по давност задължение, ако е изпълнено доброволно, независимо от това - съзнателно или не, независимо от това дали се знае, че можете да се позовете на давността, но не сте се позовали, защото това е обидно искате да го платите като дълг на чест, или просто не сте знаели, че можете да се позовете на тази давност нещата са безразлични: този който плаща доброволно погасения по давност дълг плаща валидно. Обратно - за да е изключена кондикцията по отношение на други естествени задължения, и в частност на моралните, на нравствените задължения, ще трябва по чл.55 /2/ другата страна да установи, че ние съзнателно сме изпълнили един нравствен дълг. Ако по погрешка сме изпълнили един нравствен дълг, смятайки го за валиден, за парвен дълг тогава ще можем да имаме кондикция.
Какво се разбира под нравствен дълг?
Това ще е даването на нещо, което правим съзнателно знаейки, че не сме длъжни правно да го дадем, съзнавайки освен това, че не правим дарение, проявявайки щедрост, а единствено, за да изпълним една повеля на чест и нравствен дълг и съвест.
Класически пример за такива задължения на чест и съвест е задължението на родителите да поддържат децата си, да им подсигурят възможности за просперитет, независимо от това на колко години са децата. Издръжката се дължи до 18 години, но имат морален дълг да ги поддържат докато могат. Така не могат да искат парите, дадени на децата напр. за да учат като дадени без основание. Друг пример за нравствен дълг е трамвая и контрольора с изплатената глоба.
Чл.56
“Който поради грешка е изпълнил чуждо задължение, може да иска връщане от кредитора, освен ако последният се е лишил добросъвестно от документа или от обезпечението на задължението. В последния случай този, който е изпълнил задължението, встъпва в правата на кредитора.”
Този иск може да се нарече condictio indebiti в тесния смисъл на думата. По какво той се различава от плащането без основание, ил ис оглед на отпаданало основание, от исковете по чл.55. По чл.55 солвенсът дава нещо на акципиента, но той не е негов длъжник, а акципиентът въобще не е кредитор, той не е ничий кредитор, между тях не съществува облигационна връзка.
По чл.56 солвенсът плаща един дълг, който действително съществува по отношение на акципиента, който е кредитор, но той е кредитор не на солвенса. Всъщност солвенсът плаща едно съществуващо задължение, което не е негово, а на трето лице. Плаща го обаче поради грешка, мислейки, че то е негово - напр. наследникът плаща дълговете на наследството и се оказва, че не е наследник, защото нямал запазена част и е открито завещание, с което наследник е някой друг. Така той е платил дълговете на този друг наследник, погрешно смятайки че те са негови. Тълкуването на текста стига дотам, че разглежда като релевантна не само т.нар. извинителна грешка, т.е. грешката във фактите, но понякога и грешката в правото. Нужно е да съществува грешка защото ако солвентът не смята, че този дълг е негов той всъщност ще плати по чл.73 чуждия дълг, защото иска да погаси тъкмо чуждия дълг. Когато по погрешка смятаме един чужд дълг за свой и плащаме, за да погасим своя дълг сме в хипотезата на чл.56 ЗЗД.
Последицата: солвенсът може да иска, има кондикция по отношение на акципиента, който се е обогатил неоснователно може би, но по-скоро защото солвенсът е неоснователно обеднял, т.е. дал е нещо, което той не дължи. Тази кондикция ще се окаже парирана тогава, когато в следствие на плащането кредиторът също така добросъвестно е приел, че получава плащане от длъжника си и е унищожил документа /или му я дава/ и мв другата хипотеза - е освободил обезпеченията на дълга. В такъв случай е несправедливо да искаме от кредитора да ни върне това, което сме му дали, защото всъщност ние погасяваме едно негово право, което обаче не е към нас, а към някое друго лице, което е длъжника и ние сме в грешка. Тогава кондикцията е изключена, но за да не остане солвенсът неоснователно обеднил се законът казва: кондикцията е изключена, но солвенсът встъпва в правата на кредитора, защото той го е удовлетворил, но е дал нещо, което не е трябвало да дава. Дали е налице суброгация в случая - може би да, ако гледаме на суброгацията като на една законна цесия. Всъщност излиза, че кредиторът го поставя в собствените си права, все едно му цедира правата си срещу истинския длъжник. Като оставим настрана обезпеченията, които в едната хипотеза се оказват погасени или поне някои от тях са паднали истинският смисъл на правилото е, че при липсата на уреден иск по 59 ЗЗД може да се окаже, че солвенсът няма някакъв пряк иск по отношение на обогатилия се посредством товаплащане истински длъжник. Затова законът предвижда, че солвенсът получава претенцията, иска на кредитора, встъпва в неговите права.
Чл.57
“Ако се дължи връщане на определена вещ, получателяят дължи плодовете от момента на поканването.
Ако подлежащата на връщане вещ погине след поканата или ако получателят я е отчуждил или изразходвал, след като е узнал, че я дължи без основание, той дължи действителната и стойност или получената цена за нея, когато последната е по-висока. Но ако вещта е погинала или ако получателят я е отчуждил или изразходвал преди поканата, той дължи само онова, от което се е възползвал с изключение на плодовете.”
Този текст е силно оспорван теоритически. Според Василев този текст следва да се считал мълчаливо отменен от чл.108 ЗС, който е по-нов. И понеже урежда същото чл.57 е излишен, всъщност защото чл.57 уреждал не кондикция, а ревандикационен иск. Тази теза е критикувана правилно от Големинов: чл.57 не е излишен защото може да не са налице предпостваките за петиторния, за ревандикационния иск, в частност възможно е солвенсът да не е собственик на вещта, която е дал и тогава той няма да може да си я иск с иска по чл.108. Това е вярно, но не е решителен аргумент срещу тезата за мълчаливото отменяне на този текст - тезата, че 57 урежда всъщност някакъв ревандикационен иск е инспирирана от състоянието на старото европейско обичайно право. То не е признавало ревандикация на движимости. Впоследствиее то я е признало, т.е. иск на собственика на движимата вещ срещу лицето, което я държи само когато тя му е отнета чрез кражба. Оттук и правилото на днешния чл.78 ЗС. От същия принцип да се въведе ревандикация за движими вещи в по-ограничени от недвижимите имоти размери еинспириран и actio spoli, владелческият иск по чл.76 ЗС: владелецът на движима вещ може да я иска от този, който му е отнел владението само, ако това е станало с насилие, или по скрит начин. Така че тезата, че чл.57 урежда всъщност ревандикационен иск се оказва неоригинална. Всъщност обаче модерното право познава ревандикация на движимости и въпреки това са се намерили доста французи, които са виждали в това едно повторение и са го разглеждали като ревандикационен иск. Тезата на Василев е едно заблуждение, което не е и негово. Но чл.57 е необходим само защоот за него не са необходими предпоставките на ревандикацията. Разглеждайки го като ревандикациеонен иск ние всъщност го разглеждаме като основание за една кондикция, като основание на претенцията за връщане на вещта, а чл.57 няма тази функция, той не урежда основанието на една кондикция, той не ни казва, че могат да се връщат и вещи /нещо, което е очевидно когато четем чл.55, който пък не ни казва, че не могат да се връщат вещи, не казва този, който е дал нещо/. Така че основанието на кондикцията за връщане на вещи чл.55, но чл.57 ни дава правилото, което урежда съдържанието на тази кондикционна претенция, съдържанието на задължението за връщане, какво се връща, когато се дължи една вещ: вещта в натура, ако я има, че не се връщат плодовете, ако акципиента не е в забава, какво става когато вещта е отчуждена, когато тя е изразходвана. Всъщност се оказва, че става въпрос за съдържанието на претенцията, а не за нейното основание. Ревандикационният иск е искът на собственика срещу владеещия несобственик, докато правилото на чл.57 във връзка с 55 може да бъде приложено успешно и ако лицето срещу което вие предявявате иска не е вече във владение, не е в държане на тази вещ. Тогава ще искате нейната равностойност и то по правилата, а именно, ако подлежащата на връщане вещ погине след поканата или ако получателят я е отчуждил или изразходвал, след като е узнал, че я държи без основание - той дължи действителната и стойност или получената за нея цена, когато тя е по-висока. Но ако вещта е погинала, или вещта е изразходвана преди поканата, т.е преди акципиентът да е в забава той дължи само онова, от което се е възползвал с изключение на плодовете. от тази гледна точка става ясно, че чл.57 няма нищо общо нито с ревандикационния иск, нито ни дава ключ към въпроса могат ли да се искат вещи с кондикция - той просто ни казва какво е съдържанието на правото, когато вещта е изразходван и кога можем и кога не можем да искаме плодовете. Вярно е обаче, че чл.73 ЗС урежда подобни отношения: отношенията между владелец и собственик и тези два текста не напълно съвпадат по разрешения: би било добре, ако биха съвпадали, защото макар хипотезата на чл.73 да е по различна и дза урежда възраженията по един ревандикационен иск то все пак поради разликата, която се чувства би могло да се получи така, че от това как е заведен иска да зависи последицата по отношение на акципиента /дали срещу него се води вещен или кондикционен иск/. Това напрежение трябвада бъде преодоляно, а то е минимално по законодателен или тълкувателен път а не чрез твърдението, че чл.57 е излишен.
Чл. 57 ЗЗД не урежда основанието на кондикцията, а урежда съдържанието на задължението за плащане, тогава когато неоснователно е получена една вещ.
Чл.58 ЗЗД - той също не урежда основание на кондикция, а казва какво може да се иска чрез една кондикция, отправена срещу недееспособен. Когато се дължи връщане от недееспособен от него може да се иска само това, което е отишло в негова полза. Никой не се пита излишен ли е текстът и не се пита може ли да се кондицира срещу недееспособен. Очевидно е, че може защоот искът за връщане на даденото без основание не е нито деликтен, не е проява на някаква отговорност, поради което във фактическия му състав няма проява на такива факти като вина, противоправност и т.н. Следователно двата текста уреждат не основание на кондикциите, а съдържанието на това, което може да се иска чрез нея в някакви специални хипотези: на неоснователно дадена вещ и на недееспособен акципиент.
Имаме правила относно това, какво се връща когато искаме връщане от недееспособен и какво се връща, когато искаме връщане на вещ и тази вещ я няма вече или какво става с плодовете. Липсва общо правило за размера на кондиксцията по чл.55 в общия случай напр. на парични задължения, когато някой е дал другиму пари без основание или с оглед на отпаднало и т.н. основание. Какво ще се връща: капиталът, лихвите, отгога ще се дължат лихви. ЗЗД не дава отговор. В стария чл.52 е бил уреден: когато акципиенсът е недобросъвестен той дължи капитала на това, което е получил и лихвите от деня на плащането. На практика това е едно конкретно приложение на принципа, че крадецът е винаги в забава - не е нужно да поканваме акципиенса, не е било нужно да го поставяме допълнително в забава, ако той е недобросъвестен при получаването /знае, че получава нещо без основание/ той си е в забава и дължи лихвите върху капитала независимо от поканата. A contrario: когато е добросъвестен той ще дължи лихвите от момента, в който ние сме го поканили, т.е. сме го поставили в забава. Такъв текст днес липсва. От гледна точка на по-общо положение и от гледна точка на принципа, че крадецът, делинквентът е винаги в забава, макар че не сме изправени пред деликт може би можем да прилагаме това правило и към акципиенса, когато е добросъвестен. Проблемът е в това, че въпросното правило за забавата без покаан при извъндоговорно задължение е отнесено от чл.54 /3/ единствено към непозволеното увреждане. При задължения за непозволено увреждане длъжникът изпада в забава и без покана. Това не ни дава основание да разширяваме този изричен текст и към други случаи. Следователно няма да можем да приложим и за акципиенса правилото за крадеца. Следва на практика, че акципиенсът, когато е получил неоснователно пари ще дължи лихви върху тях от деня, в който ние сме го поканили и е изпаднал в забава, т.е. откогато сме го поканили да ни върне онова, което неоснователно е получил, откакто сме предявили кондикционната претенция извънсъдебно, чрез покана, или ако не е имало покана - откогато сме предявили иска. Липсата на специални правила относно паричните задължения създават празнота, която няма как да се преодолее във вреда на акципиенса
Г) Общ състав на неоснователното обогатяване(59 ЗЗД).
Субсидиарният иск actio de in rem versa /правото по чл.59 или искът в материалния смисъл на думата по чл.59 ЗЗД/.
Чл.59
“Вън от горните случаи /кондикциите/ всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго длъжен е да му върне онова, с което се е обогатил до размера на обедняването.
Това право възниква когато няма друг иск, с който обеднелият може да се защити.”
Правилото е субсидиарно.
Текстът на чл.59 легално узаконява actio de in rem verso и заедно с това легално възприема неоснователното обогатяване като принцип.
Като принцип правилото на чл.59 обаче е субсидиарно и се изключва от всички останали хипотези на връщане на едно неоснователно обогатяване - в този смисъл то има остатъчна компетентност, запълва дупките, които са останали в законодателството и не са покрити от специални текстове.
Предпоставки
I. Трябва да е налице обогатяване
II. Трябва да е налице обедняване
III. Да има връзка между тях
Текстът не говори изрично за връзка, но от самия факт, че всеки който се е обогатил лично за сметка на другиго или някой е обеднял за сметка на обогатяването на другиго говори, че между обедняването и обогатяването трябва да има някаква връзка: “за сметка на обедняването на друг”.
Тези предпоставки обаче са твърде общи - тях можем да открием на практика в редица други текстове / в специалните, които изключват приложението на чл.59/, както бихме могли да ги открием и в кондикциите, макар нещата там да са насочени по-скоро към формалното разместване, към престирането, а не към резултата единият да е станал по-богат, другият - по-беден.
Реален фактически състав на чл.59: от общият принцип трябва да извадим хипотезите, които законът изрично е уредил. Те са много. Тези хипотези всъщност биха ни показали, че съществува пренципа на actio de in rem verso, дори и да го нямаше чл.59 в ЗЗД. Те ни помагат да възприемем този иск като едно обичайно правило тогава, когато не го е имало като легално закрепен текст.
Някои примери на специални искове:
1. Чл.55 ЗЗД
2. Чл.56 ЗЗД
3. Чл.73 ЗС - ликвидацията между отношенията между владелеца и собственика - подобренията - който има иск по чл.73 ЗС няма иск по чл.59 ЗЗД
4. Чл.421 ЗЗД - менителнично неоснователно обогатяване
5. Чл.127 /2/ ЗЗД - регрес на платилия солидарен длъжник към останалите солидарни длъжници
6. Чл.155 /2/ ЗЗД - регрес на реалните поръчители, суброгацията на реалните поръчители
7. Чл.143 ЗЗД - регрес на личния, нормалния поръчител
8. Чл.344 ЗЗД - регрес на застрахователя срещу делинквента, който е причинил застрахователното събитие като трето лице
9. Чл.54 ЗЗД - регрес на платилия обезщетение за чуждото виновно поведение
10. Чл.49 ЗЗД - регрес на този, който е платил обезщетение на увредения от лицето, за което той отговаря /работодателят и работниците при или по повод на извършваната работа/.
11. Обратните искове при несъвършено двустранните договори в тази им част, в която те разглеждат връщането на разноски:
4.чл.245 ЗЗД при заема;
5.чл.254 ЗЗД при влога;
6.чл.285 ЗЗД при поръчката.
12. Чл.364 ЗЗД - претенцията на съдружника в гражданско дружество за разноските, които е направил за сметка на дружеството
13. Може би забраната за лъвско дружество в материята за гражданското дружество
14. Чл.28 СК - правилата за определяне на по-голям дял от съпружеската имуществена общност
15. Чл.29 СК - претенцията за дял от личното имущество на другия съпруг при развод
16. Чл.12 /2/ ЗН - приносът на наследника, който е увеличил приживе на наследодателя стойността на наследственото имущество
17. В някои случаи ще трябва да съобразим и някои от правилата на гестията, която макар да не е неоснователно обогатяване съдържа специални правила, които касаят тази материя.
Всички тези правила се изключват, т.е. взимат нещо от приложното поле на чл.59 ЗЗД и като специални дерогират неговата хипотеза, защото имат повече признаци и в тези случаи ще можем да искаме изравняване и връщане на основание на тези специални текстове, а не на основание на чл.59 ЗЗД.
Този отрицателен подход за очертаване на приложното поле на чл.59 ЗЗД е невъзможно да се направи изчерпателно и не ни обяснява какво точно представлява основанието на чл.59 ЗЗД. В известна степен все пак той веднъж ни показва реалното му приложно поле и на второ място от могото конкретни случаи бихме могли да схванем принципа и евентуално да го тълкуваме не толкова в светлината на изключенията. --------
Обедняването, имущественото разместване не се дължи на пряка престация от страна на солвенса към акципиенса, нямаме даване без основание. Механизмът на неоснователното обогатяване по чл.59 ЗЗД е по-усложнен, той може би ни прилича на това, което става при скачените съдове. Тук нещо е станало, не е дадено пряко, не е изпълнено едно несъществуващо или отпаднало задължение или нещо подобно /нравствен дълг/, както е при кондикциите.
Какво означава “обогатяване”?
Обогатяване е налице:
1. При увеличаване на актива - обогатилият се е придобил нови права или е увеличена стойността на досегашните му права /върху парцела е построена къща, тя е боядисана, в банята са сложени мраморни плочи/
2. При намаляване на пасива - някои е платил моите задължения и с това аз съм се обогатил, макар да не съм придобил един нов актив, но имуществото ми е нарастнало, защото е намален пасивът ми.
3. Спестяване на разходи - спестил съм разходите, които иначе трябваше да направя, за да постигна това състояние, което сега ми падна отгоре, но за сметка на разходи, които е направил някой друг.
Обогатяването трябва да бъде имуществено. Ако за първите две хипотези това очевидно е така, защото имуществето се състои от оценими в пари права, то за третата хипотеза /спестяване на разходите/ изискването обогатяването да е имуществено придобива едно по-самостоятелно значение. Може сериозно да спорим и дори да стигнем до изводи, че не е налице имуществено обогатяване когато са спестени разходи заполучаването на нещо, което ние иначе никога не бихме си позволили: нямаше да направя тези раходи, за получаване на това удоволствие, което сега ми падна свише на базата на чужди разходи. Ако е така излиза, че аз не съм се обогатил, защото не съм спестил реални разходи, които щях да направя - нямаше да ги направя тези разходи. В такъв случай се оказва, че обогатяването ми не е толкова имуществено, колкото емоционално /изпитал съм някакво удоволствие, без да правя разходи, но ако трябваше да правя разходи, никога нямаше да си позволя да изпитам това удоволствие/. Пример на Йеринг: казус 127: Филип Надлер от Нюрмберг поискал да зарадва брат си Петер Надлер от Манхайм като му изпрати неочаквано едно голямо буре бира, произведена в пивоварната Таугер. Поради непълен адрес бурето било изпратено на името на Петер Надлер в Нюрмберг, но се оказало, че там под това име има няколко лица и в крайна сметка бурето стигнало до Надлер, който обаче не е брата. Последният, като получил бурето и платил дори 4 марки за превоза, много се зарадвал и го изпил. Като разбрал какво е станало Филип предявил иск за неоснователно обогатяване срещу него. Между многото възражения, които е направил Петър решителното било: аз не съм се обогатил имуществе но, аз не съм спестил разходи, защото аз никога не бих си позволил 21 литра такава бира и още повече да черпя с него приятелите си. Аналогичен пример, приписван на съветската практика /стр.145 - Големинов/: един театър организира чрез гастроном разпращането на скъпи новогодишни подаръци, фини питиета на някои от най-известните артисти в този театър. По погрешка обаче едно от тези питиета попаднало в лице със същото име и също така работило в театъра, но било осветител, а не артист. Според Големинов, без да цитира съдебно решение съветският съд е възприел възражението на осветителя, че не е спестил никакви разноски, защото никога не би си позволил да си купи такова питие и това, с което се е обогатил е удоволствието от изпиването на питието, а не - разноските, които би направил, и които никога не е смятал да прави. Излиза, че съветският съд е приел тезата на Йеринг и разумно е приел тезата, че не е налице обогатяване, макар някой може би да се е обеднил и е изключил иска за неоснователно обогатяване.
Конов: не е сигурно, че това е реално решение, възможно е и да е едно модернизиране на примера на Йеринг.
Какво означава “обедняване”?
1. Във всички случаи обедняване е налице, когато имаме намаляване на актива на имуществото на обеднилия се /на условно наречения “солвенс”, тъй като тук нямаме пряка престация/. Нещо излиза от актива на обеднилия се - той губи една вещ, тя се поврежда, изхабява, плаща нещо, с което намалява наличните си авоари.
2. Мислимо е дали пропуснатото увеличение на актива не представлява също едно релевантно обедняване. Спорна хипотеза: дали е релевантно за неоснователното обогатяване пропускането за увеличение на актива. Идеята, че еоснователното обогатяване ще трябва да покрие и тази хипотеза на обедняване, защото икономически безспорно е налице обедняване до известна степен се инспирира от смешението между гражданската отговорност за вреди и неоснователното обогатяване. Пропуснатата полза, пропуснатото увеличение на актива, lucrum cesans е елемент от подлежащите на обезщетяване вреди, той е релевантен с оглед отговорността, с оглед неподволеното увреждане или договрното неизпълнение, а неоснователното обогатяване не е отговорност, а нещо друго. Все пак е налице икономическо обедняване и понеже някои специални текстове, напр. чл.28 СК или чл.12 /2/ ЗН изглежда да намекват тъкмо за такова пропускане на увеличението на актива може би при тълкуването на чл.59 ЗЗД би следвало да съобразяваме тази възможност. Обаче това трябва да става твърде внимателно - не може просто поради тази причина, a priori да кажем, че пропуснатото увеличение на актива е релевантно за чл.59 обедняване, но ако се замислим, може би случаите, в които това би било налице са доста спорни. Големинов като такъв случай представя хипотезата за безвъзмездно дадени услуги, за които иначи трябва да се заплаща, т.е. да се направят разходи и тези разходи общо взето за по силите на обогатилия се. Конов: скептицизъм относно това, че ако само са спестени разходи, а някой е направил услуга, без да получи тези пари ще е налице неоснователно обогатяване или поне релевантно обедняване, което да даде основание на иска. Но примерът би могъл да бъде представен и в по-друга светлина: мой колега ме хваща в кафенето и захващаме спор по правен въпрос. На мен ми е приятно, в хода на дискусията аз правя един анализ на зададената от него ситуация, тълкувам релевантните, приложимите към него правни норми, намирам неговите последици, т.е. решавам го и заедно с това намирам и начинът по който, като се извършат други правни действия тези последици биха могли да бъдат променени, където намирам конструкцията, в която можем да достигне до един резултат, който е различен от първия и който се оказва, че е в полза на някое от хипотетично посочените лица в казуса. Свършва пиенето на кафе, но се оказва, че колегата ми ме е изпитал в този спор, аз съм му дал акъл и с този акъл той решава казуса на своя клиент, в резултат на което той решава казуса на своя клиент и получавайки хонорар в размер на 100 000 лв. увеличава имуществото си. Мога ли да предявя иска по чл.59 ЗЗД? Възможността е съмнителна, защото откакто юридическите знания могат да се продават или поне да хранят всички се пазят да говорят по правни въпроси. Но обогатяване безспорно има, но дали то е за моя сметка, дали аз обеднях с това, щях ли да взема тези пари - не, защото задалият казуса на е мой клиент. Верно е, че моя колега би могъл да получи парите, но аз в конкретния случай нямам никакво основание да очаквам, че ще получа пари за спора, който водя. Така че можеда се окаже, че нямаме релевантно обедняване в случая, макар че е налице обогатяване и претенцията по 59 ЗЗД би била изключена. Друг пример ни дава акад. Василев: храненикът, този, който го гледат без да е осиновен, защото е сирак увеличава имуществото на неговия благодетел, в чиято къща живее, защото му работи на частните ниви. Срещу това той получава само подслон и храна, а принаденият продукт в стопанството на благодетеля му изглежда да е доста по-голям. налице е обогатяване. От друга страна обаче, ако храненикът не беше храненик и не полагаше труд в частното стопанство на благодетеля си, а би отишъл да работи някъде щеше да получава заплата или дял, което би било повече. Този пример изглежда е на границата на релевантността, защото възможността да се получи повече, ако се живее не при благодетеля, а работи в ТКЗС изглежда много по-реална и по-сигурна. Така че в този случай може би едно такова обедняване, изразено в пропускане на увеличаването на актива ще се окаже релевантно.
В заключение пропуснатото увеличение на актива дали е релевантно или не се оказва твърде деликатен въпрос. Конов не предлага окончателно решение, което не е и необходимо, защото обедняването не е достатъчно, за да удовлетвори изискванията на фактическия състав, трябва да съществува и обогатяване и връзка между тях. А и в тези гранични хипотези, това което е окончателно за конкретния случай ще реши въпроса е всъщност здравото за право и справедливост, за здрав смисъл, което юристите ще проявят в конкретния случай. Вярно е, че това не се култивира лесно.
Материята при извъндоговорните задължения е хлъзгава по няколко причини:
7.нямаме договор, който да ни покаже каква е волята на страните и който да тълкуваме съгл. правилата на чл.20;
8.уредбата е винаги доста обща, принципна, гъвкава и разтеглива;
9.нерядко в конкретните казуси са намесени значителни интереси и се намесват и други усложняващи фактори.
Няма азбукарска, приложима винаги истина.
3. Мислимо е увеличаване на пасива, като форма на обедняване. Тази форма на обедняване също е спорна в релевантността си за чл.59 ЗЗД. В повечето случаи релевантно е незадължаването на пасива, което може да доведе до погасяване на чуждо задължение, както е да кажем пр иновацията и така до обогатяване на другия субект, а ефективното плащане, излизането на нещо от патримониума ва обеднилия се:
10.няма регрес този, който не е платил чуждия дълг, а само се е задължил;
11.няма регрес поръчителят за това, че е поръчител, ако не платил дълга вместо длъжника;
12.няма регрес /суброгация/ реалният поръчител, ако не са му продали имота или не е платил вместо длъжника, за да освободи този имот;
13.няма регрес солидарният длъжник към останалите солидарни длъжиник само защото е солидарен длъжник - ще има регрес само ако е платил дълга в повече от собствената си част във вътрешните отношения.
Все пак има и гранични хипотези, за които можем да се замислим: ако увеличаването на пасива на обеднилото се лице, т.е. обедняването като увеличаване на пасива пряко освобождава от някакви задължения обогатилото се лице и то по такъв начин, че изпълнението на задължението, което е легнало върху увеличения пасив, върху обеднилия се /за когото се питаме дали реално се е обеднил/ е от такова естество, че ще се изплаща дълго време и ще ангажира, ще блокира средства от този актив, ще ни направи по-предпазливи в харченето, значи ще ограничи възможностите да придобиваме други блага: тогава можем да се замислим и кажем - някой си е купил апартамент, а ние му изплащаме заема и поради изплащането на този заем, който още не сме платили изцяло, но и не сме в състояние ние на свой ред да си купим апартамент, теглейки втори заем, вече за наша сметка или спестявайки тези пари - тогава хипотезата ще е така гранична, както в случай с храненика и отново здравият смисъл и чувството за право и справедливост трябва да ни помогнат да решим въпроса.
Така или иначе безспорно релевантното обогатяване може да бъде и в трите форми:
14.увличаване на актива;
15.намаляване на пасива;
16.спестяване на разходи, които биха били /можем да очакваме, че ще бъдат/ направени.
Но обедняването като релевантни форми не е огледално на обогатяването. Безспорно релевантната форма на обедняването е:
17.намаляване на актива;
18.пропуснатото увеличаване на актива и
19.увеличаването на пасива са спорни като ралевентни форми. При съмнение по-скоро трябвада ги откажем, отколото да им дадем правно значение.
Връзката между обогатяване и обедняване
Тази връзка дава основание на претенцията de in rem vеrso. Тази връзка идва от изискването обогатяването да е станало за сметка на обедняването, но каква е по характер тя: болшинството автори, вкл. по-старите български такива /Берон/, както и по-старата пракрика /Анри Капитан/, приема, че връзката между обедняването и обогатяването е каузална. Тази теза се дължи до голяма степен на смешението на actio de in rem verso с реализирането на една отговорност /договорна или деликтна/. Там връзката между неизпълнението, респ. непозволеното увреждане и подлежащите на обезщетяване вреди е каузална. Вредите, неблагоприятните последици за увредения, за кредитора възникват като последица на увреждането, на неизпълнението и там деликтът, респ. неизпълнението е причината на тези вреди. В областта на неоснователното обагатяване нещата не стоят така. Неоснователното обогатяване не е правонарушение, за което се носи отговорност. Претенцията de in rem verso не е реализиране на една отговорност, не е поправяне на вреди, за да търсим тъкмо причинна връзка.
От друга страна твърдението, че връзката е причинна може да се обясни не само със смешението на институтите на неоснователното обогатяване и гражданската отговорност. Дори автори, които отричат това смешение по някакъв начин допускат инерция по отношение на каузалната връзка. Тази инерция може да се обясни с обстоятелството, че каузалната връзка между вредите и неизпълнението, респ. деликта и много повече изследвана в теорията и съдебната практика. Достатъчно е да си припомним делението на вредите на преки и косвени, различните теории за причинната връзка. Тъй като създалите се разсъждения ни харесват и ни се струват дълбоки без да искаме се опитваме да ги пренесем към друга област - на неоснователното обогатяване.
Истината е, че релевантната връзка при чл.59 между обогатяването и обедняването не би могла да бъде причинна. Не можем да кажем, че обогатяването е причина за обедняването или обратното. Доказателство за това е, че обогатяването и обедняването не са ни дадени в една необходима последователност, а е известно, че най-простото обяснение на връзката причина-следствие е темпоралната подреденост: причината винаги предхожда следствието. Докато при неоснователното обогатяване може да се окаже, или поне няма изискване на закона първо да е обогатяването, за да можем да кажем, че то е причина на обедняването или обратно.
От друга страна самият факт, че нещата могат да бъдат разместени във времевото си проявяване ни дава основание да мислим, че ако връзката е причинна ще се окаже, че те са взаимно обусловени. Вярно е, че за да имаме неоснователно обогатяване трябва да има налице и обогатяване и обедняване. Това обаче не означава, че обогатяването е необходимо условие на обедняването или обратно. Те са нормативно свързани в основанието на чл.59, но ако кажем, че едното е причина на другото, ще излезе, че обогатяването е необходима предпоставка на обедняването, но и обедняването е необходима предпоставка на обогатяването или с други думи, че те взаимно са каузални едно спрямо другото: че едното е причина на другото, но другото предизвиква първото, което е невъзможно да си го представим. От това става ясно, че тезата за причинния характер на тази връзка е във всички случаи една инерция на тълкувателите. Самият текст на чл.59, аналогичните му текстове, обичайният фактически състав на actio de in rem verso там, където не е легално запретен не изискват причинна, а някаква друга връзка.
Оспорването на тезата е заслуга на акад. Василев. Ч. Големинов подробно разглежда въпроса.
Каква е връзката?
Може да се определи като “особена непричинна връзка”. Това обаче нищо не ни дава. В какво се състои тази връзка?
Обикновено един и същи факт причинява и двете явления. При скачените съдове това,че водата в единия от тях се е понижила не се дължи на това, че водата в другия съд се е повишила - едното не е последица на другото, макар от някаква гледна точка да ни изглежда така. И двете размествания всъщност имат една обща причина: това че сме скачили двата съда, това че сме врътнали кранчето. Оказва се, че тази връзка можем да наречем по някакъв начин “генетична”. Обогатяването и обедняването имат общ факт, който ги “отпушва”. Тази връзка не е “по права линия”, не синът произхожда от бащата, не увеличаването на едното място произхожда от намаляването на другото, те са по някакъв начин са в “съребрена връзка” и имат общ праводател, общ родоначалник - “врътването на кранчето”.
Връзката не е причинна, тя не се изисква и от закона като причинна.
Друго, претендирано от теорията и практиката изискване към връзката между обогатяването и обедняването е:
Обедняването трябва да е пряка последица на обогатяването и обратно, т.е. те да са непосредствено свързани.
Какво значи “непосредствено” не е много ясно. В областта на отговорността не се прави някаква особена разлика между преки и непосредствени вреди, макар някога да са се опитвали да я правят.
Идеята за непосредственост би означавала имущественото преливане да не минава през трето казанче - това би било непосредственото обогатяване. Наистина това е така в областта на кондикционните искове, защото там става въпрос за една пряка престация, направена от солвенса към акципиенса, без тази престация да има основание. В областта на иска по чл.59 ЗЗД обаче тази непосредственост не е изискване на закона, тя отново е нещо притурено в повече, може би по аналогия с отговорността за неизпълнение или за деликт. Чл.59 не предявява такова изискване. Напротив: в много случаи се твърди, че можем да имаме и посредствено обогатяване, което ще бъде релевантно: напр. бабата дава издръжка на внучето, при жива майка. По този начин майката спестява някакви разходи, но това, което влиза и излиза директно е между бабата и внучето. Бабата обаче няма кондикция по отношение на внучето, защото изпълнява съзнателно един свой нравствен дълг. Този, който се е обогатил е всъщност майката и това е станало не непосредствено, а чрез детето и. Въпреки това този случай е безспорен за прилагането на иска по чл.59 ЗЗД: Р 30-47/74 I ГО признава иска на бабата по отношение на майката, която не изглежда да се обогатила пряко. Ако се замислим обаче можем да обърнем нещата и да кажем, че всъщност имаме налице пряко обогатяване, защото майката спестява разходи, издръжката, защото тази издръжка е дадена от бабата. Фактът “даване на издръжка”, “поддържане на внучето” е този, който отваря кранчето и на бабата изпада пенсията, а на майката се качва фонда “и аз съм човек”. Налице е всъщност едно пряко обогатяване. Друг пример схематично сочи Големинов: X плаща на А един несъществуващ дълг, но не със свои пари, а с парите на Y. Х няма иск срещу А, защото наистина А се е обогатил, но Х не е обеднял /защото не е дал нищо от себе си/. От друга страна Y нямал иск към Х, защото Х не се е обогатил. Тогава оставало да конструираме пряк иск, пряк actio de in rem verto между Y и А, при които наистина е настъпило някакво изменение: имуществото на А се е увеличило от недължимото плащане, а парите на Y са се намалили, защото с тях е платен несъществуващия дълг. Това според Големинов било пример за посредствено обогатяване. Конов смята, че този пример съдържа грешки:
20.едва ли ще търсим за кондикцията на отношение на А обедняване на Х, защото кондикцията е подчинена повече на даването на престацията, която е без основание, отколкото на идеята за това имуществено разместване;
21.да не говорим за това, че в крайна сметка плащането с чуждите пари може би дава основание да турсим обогатяване в смисъл, че съм се разпоредил с тези пари като със свои и ако бях се разпоредил със свои, щях да обеднея, а сега, понеже съм използвал чужди - съм спестил този разход и съм се обогатил.
Така или иначе, при всички тези условности безспорно е, че Y ще има срещу А иск за неоснователно обогатяване. Но компликацията, която се получава от спора трябва или не трябва обогатяването да е непосредствено за сметка на обедняването или обратно, или може да има и едно междинно звено е доста усложнена дори в учебникарските примери. В крайна сметка обаче чялата работа се изчиства, като приемем, че не съществува такова изискване за непосредственост /тръбите може да бъдат навити няколко пъти, дори да бъде прикачен още един съд, както и да се сложат множество кранчета, чието спиране или пускане да се окаже причината за разместването/. В крайна сметка при липсата на други правила, а искът по чл.59 бе субсидиарен, които да ни дадат някакво обратно преместване между отделните кранчета, ще се окаже в крайна сметка от значение и изменението на общото ниво в двата големи скачени съда.
Изискването за непосредственост следователно също се оказва изкуствено и заслугата за оборването му принадлежи на Василев и Големинов.
Твърди се също, че в т.нар. буржоазна доктрина все още господствала идеята за непосредственост - но в Германия не е така.
Съдържание на задължението за връщане
“Основанието” - това широко понятие, което въвежда акад. Василев като липса на валидно правоотношение, което оправдава имотното преливане е приложимо тук.
Когато обогатяването на един е станало без основание, “по друг начин”, вън от горните случаи, вън от престациите, за които ни дават кондикции , за сметка на другиго, длъжен е да му върне онова, с което се е обогатил до размера на обедняването.
Съдържанието на престацията следователно е обогатяването до размера на обедняването или обедняването, но не повече от обогатяването.
Всъщност двете неща са граници и ако искаме да се изразим по-ясно можед да кажем: “по-малката сума измежду стойността на обогатяването и обедняването”.
От гледна точка на ищеца, на кредитора, на обеднилия се той иска възстановяването на своето обедняване, но това възстановяване не може да надхвърли това, с което обогатилия се е обогатил.
От гледна точка на ответника, той всъщност е склонен да даде само това, с което се е обогатил, но в никакъв случай - не повече от онова, с което ищеца е обеднял.
Така претенцията коректно погледнато я ограничаваме до по-малката от двете стойности.
Към кой момент да преценяваме обогатяването като граница на иска?
Възможни са две теории:
1. Теорията за актуалното обогатяване - състоянието на имуществото, на обогатяването към момента на ликвидация на отношенията, т.е. към момента на предявяване на претенцията за неоснователно обогатяване.
2. Историческото обогатяване - стойността, която е получена в имуществото на обогатилия се към момента на получаването и или в друг един момент, когато тя е била по-голяма.
Буржоазните кодификации и тяхната съдебна практика излизат от идеята за актуалното обогатяване: $ 818 /3/ BGB - обогатилият се не дължи, ако към датата на иска той вече не е обогатен. Но текстът продължава и казва, “но отговаря, ако изчезването на имуществената стойност, изчезването на обогатяването е станало след като той е бил вече поставен в забава, след като е настъпила висящността и това изчезване се дължи на неговите действия. Напр. изял ябълката, след като сме си я поискали или съборил къщата, когато вече сме тръгнали да ревиндицираме имота и т.н.
У нас до този извод може да се стигне чрез правилото на чл.57 ЗЗД:
“Ако се дължи връщането на определена вещ, получателят дължи плодовете от момента на поканването.
Ако подлежащата на връщане вещ погине след поканата или ако получателят я е отчуждил или изразходвал, след като е узнал, че я държи без основание, той дължи действителната и стойност или получената цена за нея, когато последната е по-висока. Но ако вещта е погинала или ако получателят я е отчуждил или изразходвал преди поканата, той дължи само онова, от което се е възползвал, с изключение на плодовете.”
От него се изважда аргумент в полза на теорията за актуалното обогатяване. Всъщност текстът на чл.57 се отнася до кондикциите, но поради липсата на специално правило по чл.59 и настояването, че искът не може да надмине обогатяването, би следвало да го имаме предвид. Но въпреки всичко, при наличието на такъв светъл пример от чуждото право и при наличието на чл.57, който може да ни даде опора, въпреки и стария ЗЗД у нас Големинов, а и някои съдебни решения приемат обратния възглед: че релевантно е историческото обогатяване, т.е. стойността на обогатяването към момента на настъпване на разместването. Конов: принципът трябва да бъде актуалното обогатяване, защото иначе бихме взели нещо, което не съществува към момента у акципиенса. Все пак, тълкувайки и в светлината на чл.57, ако намаляването на обогатяването, изчеването на ползата е станало при недобросъвестен акципиент, след като е бил поканен за връщане, след като знае, че държи нещо, което не му се следва и това е станало с неговите действия - в такъв случай бихме могли да се върнем към един по-раншен момент. Рабира се ще се върнем към този раншен момент при наличието на всички останали предпоставки. Във всеки случай идеята за актуалното обогатяване прозира и в примера с бирата. Към момента, в който аз съм получил бирата, аз наистина имам един увеличен актив със стойността на това буре. Но в по-късния момент, когато се предявява претенцията аз съм изпил това буре и видно е, че имуществото ми не е увеличено с неговата стойност, с неговата цена. И понеже съм направил това без да съм знаел и без да мога да бъда упрекнат, аз не виждам основание да се иска от мене да платя бурето. Оказва се, че аз съм спестил само един разход да придобия бурето, но никога иначе не бих си го купил.
Така че изглежда компромисът между двете теории е превесът на първата /на актуалното обогатяване/ с някакви концесии по отношение на втората, когато можем да упрекнем в някаква измама или недобросъвестност акципиенса.
Но можем да се запитам: заплащането на тази по-голяма стойност дали по някакъв начин наистина не се свързва с една отговорност, т.е. с един деликт или продължава да бъде неоснователно обогатяване. Във всеки случай поне в областта на подобренията ВС като че ли се ориентира към теорията за актуалното обогатяване.
Безспорни примери за приложното поле на иска по чл.59
Искът по чл.59 е субсидиарен, той възниква само когато няма друг път, а тованямане на друг иск не означава, че такъв е имало, но вече е погасен по давност /конкуренция на давността/. Идеята е просто да няма друг начин. Така че с иска по чл.59 не можем да преразпределим нещо, което сме можели да направим с иска по чл.28 или 29 от СК напр., но не го правим, защото е изтекъл преклузивният срок, с който тези претенции са ограничени. Като извадим всички специални случай, без да ограничаваме приложното поле на иска по чл.59 /посочените примери са само типични/ беспорно приложение на члена са напр.:
1. Подобрения, извършени от наемател. Тогава, когато те не могат да бъдат оправдани с договора за наем и неговата продължителност.
2. Плащането на чужд дълг не поради грешка. Обратните искове на третото лице по отношение на истинския длъжник, когато той изпълнява дълга като чежд, по чл.73 биха могли да дойдат, ако нямаме да речем възлагане на някакъв мандат тъкмо от иска по чл.59.
3. Съзнателното изпълнение на нравствен дълг, който нравствен дълг обаче, отговаря на едно правно задължение на друго лице. При положение, че майката е жива и има възможност да дава издръжка на детето си, задължението за издръжка тежи върху нея. Едва когато тя няма тази възможност или не е жива, то преминава върху бабата. Сега, издържайки детето при жива майка бабата изпълнява един свой нравствен дълг, но заедно с това погасява и чужд правен дълг, с което можем да кажем, че майката се е обогатила.
49.ИНДИВИДУАЛНО ТРУДОВО ПРАВООТНОШЕНИЕ
А) Характеристика.
Б) Основания за възникване. Понятие и видове трудов договор.
В) Съдържание.
Г) Изменение.
50.ОТГОВОРНОСТ ПО ТРУДОВОТО ПРАВООТНОШЕНИЕ
А) Понятие.
Б) Дисциплинарна отговорност.
В) Имуществена отговорност на работника и служителя.
Г) Имуществена отговорност на работодателя.
51.ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ИНДИВИДУАЛНОТО ТРУДОВО ПРАВООТНОШЕНИЕ
А) Общи основания.
Б) Прекратяване от работника или служителя.
В) Прекратяване от работодателя.
Г) Правна закрила срещу незаконно уволнение.
52.БРАК
А) Обща характеристика.
Понятие за брак.
Бракът се определя като доброволен съюз между мъж и жена –чл. 46 от Конституцията на РБ. Това е доброволен и равнопоставен съюз между мъж и жена, сключен при условията и реда на закона, и пораждащ взаимни права и задължения. Станева: В това определение се смесват двете значения на брака.
Юридически факт, който поражда семейно правоотношение между съпрузи.
Вече възникнало брачно правоотношение.
Бракът е юридически факт от категорията на правомерните юридически действия, подобно на сделката. Отграничения от сделката: сходството е, че и в двата случая има волеизявления, насочени към пораждане на правни последици. Отликата е, че докато при сделката правните последици се определят от страните, при брака правните последици се определят императивно от закона.
Форма на брака.
Това е редът, който е възприет за правно валиден – граждански или църковен брак. Това зависи от органа, който дава правната уредба – държавата или църквата и от органа, пред когото бракът се сключва. Чл. 6 ал. 1 – правно валидна форма е гражданския брак, но е допустимо да се осъществи и църковен ритуал, като се изисква обредът да следва сключването на гражданския брак. Тази последователност е осигурена дори с наказателно правна отговорност за свещенослужителя, който извърши църковен брак, преди да е сключен граждански. В проекта за СК тази задължителна последователност отпада, както и наказателната отговорност.

Държавен орган, пред когото се сключва брак е длъжностното лице по гражданското състояние – чл. 35, ал. 3 от ЗГС.
Това е кметът на общината, който може да възложи тази функция на кметовете на кметства или на други лица от общинската администрация. Възлагането се извършва чрез писмена заповед. Особени случаи:
При пътуване на кораб в открито море – длъжностно лице по ГС е капитанът. Но в териториалните води на някоя държава корабът се подчинява на законодателството на съответната държава – чл. 66 ЗГС.
Чл. 63 от ЗГС – брак между военнослужещи или между цивилни, съпровождащи войската – тогава длъжностно лице може да бъда военнослужещ, определен от командването.
При сключване на брак от български граждани в чужбина – имат право на избор дали да се венчаят по местното законодателство или пред дипломатическото представителство по българските закони (консулите и посланиците са длъжностни лица по гражданско състояние).
Участието на длъжностни лица е абсолютно задължително изискване за валидност на брака.
То трябва да: приеме волеизявлението на страните /съгласието/; да състави акт за граждански брак и да го подпише.Ако не се изпълни едно от тези две условия, формата няма да е спазена и бракът ще бъде нищожен. Длъжностното лице, което участва при сключване на брака трябва да е овластено иначе бракът е нищожен. Валидността на брака не се признава дори когато бракосъчетаващите се са били добросъвестни и не са знаели, че сключват брак пред лице, което не е овластено.Процедурата, която се спазва при сключването на брак е също елемент от формата на брака.
Формата на брака се отнася и до начина на материализиране на волеизявленията – съставяне на акт за гражданско състояние, който съдържа:
дата и място;
длъжностно лице;
лицата, които встъпват в брак;
волеизявления за сключване на брак;
волеизявления за имената на съпрузите.
Подписва се от двамата бракосъчетани; двама свидетели и длъжностното лице. Актът за граждански брак е вид акт за гражданско състояние с конститутивно действие /за разлика от актовете за раждане и смърт, които имат само установително действие/ - той е условие за валидност на брака.
Б) Сключване на брака.
Процедура по сключване на брак.
Подготвителна част.
Чл. 8 СК  - подаване на заявление за встъпване в брак. Заявлението се подава до длъжностното лице по гражданско състояние, в което и да е населено място на страната. Ролята на това заявление е от една страна техническа – да укаже кога да се сключи бракът и длъжностното лице да бъде на разположение. От друга страна от деня на заявлението тече 30-дневен срок, преди изтичането на който брак не може да се сключи – чл. 10, ал. 1 СК.
Заявлението не е предварителен договор, то не поражда задължение за сключване на брак, всеки може да се откаже да сключи брака. Длъжностното лице може да допусне сключването на брака и преди изтичането на срока, ако важни причини налагат това – напреднала бременност, предстоящо заминаване в чужбина, влизане в казарма, болестно състояние на родителите и т.н. Длъжностното лице само прави тази преценка и тя не подлежи на контрол. Може да се допусне по-ранно сключване на брак и без да са налице важни причини – тогава пак ще има валидно сключване.
Встъпващите в брак трябва да представят два документа – медицинско свидетелство, че не страда от болести, които са пречка за сключването на брак и декларация от двамата, че не съществуват пречки за сключването на брак. Дали има пречки се преценява към датата на сключване, но обикновено тези документи се изискват по-рано по чисто практически съображения.
Място на сключване – чл. 9.
Бракът се сключва в сградата на общината. Мястото може и да е друго, ако има важни причини – в дома, в болница и т.н.
Сключване на брак.
 Сключването на брак представлява фактически състав, който сключва следните елементи – съгласие и форма /акт за граждански брак/.
Чл. 10, ал. 2 СК – начини на изявяване на съгласието. Лицата, които правят волеизявленията трябва да са дееспособни. Чл. 7 СК съдържа изисквания относно съгласието, неспазването на които води до липсата на съгласие:
волеизявление на лица от различен пол – иначе бракът е нищожен;
волеизявлението трябва да се даде лично – не се допуска представител;
волеизявленията трябва да се дадат едновременно – непосредствено едно след друго.
След това се съставя акт за граждански брак, което се подписва от встъпващите в брак, свидетелите и длъжностното лице. Вече бракът е сключен и останалите ритуали са ирелевантни. Обичайно свидетели на брака са кумовете на младоженците.
Значение на свидетелите:
чл. 10, ал. 2 – те полагат подпис;
чл. 10, ал. 3 – актът ще е редовно съставен и бракът ще е валидно сключен дори и свидетелите да не са го подписали. Но ако в самата процедура не участват свидетели, длъжностното лице трябва да откаже сключването. Но ако и това изискване не се спази и брак се сключи, той ще бъде валиден. Могат да настъпят неблагоприятни последици само за длъжностното лице – дисциплинарна отговорност.
Имена на съпрузите – чл. 11:
всеки от съпрузите може да изяви воля за запазване на собственото си име;
всеки от тях може да заяви, че приема фамилното име на другия;
всеки от тях може да добави фамилното име на другия към собственото си;
всеки от тях може да вземе или добави името, с което другият е станал известен в обществото – бащино име, псевдоним /който е приет по законния начин, по съдебен ред според ЗГС и е добавен като 4-то име/.
Според проекта за новия СК встъпващите в брак могат да избират дали да сключат брачен договор и да спазват законния режим – тогава трябва да представят декларация, че са сключили брачен договор.
В) Унищожаемост.
Понятие за унищожаемост на брака.
     Унищожаемостта на брака има прилики с унищожаемостта на правна сделка, доколкото един от аспектите на понятието “брак” е правна сделка.
Както унищожаемата правна сделка, така и унищожаемоият брак:
пораждат правно действие;
могат да се атакуват по исков ред и да се премахнат;
могат да се оздравят (саниране).
Разликите между двете понятия се наблюдават в основанията за унищожаемостта на брака и на правната сделка.
Основания за унищожаемост на брака – чл. 96 СК. Те са свързани с наличието на порок на волята.
При сключване на брака за нарушени чл. 12 и чл. 13 СК.
Чл.12 – нарушена е брачната възраст:
Бракът е сключен под 18 г. и без разрешение на председателя на РС;
Бракът е сключен преди навършването на 16 г.Според някои такъв брак е нищожен – лицето не е разбирало какво върши. Станева: такъв брак е унищожаем.
Неизслушването на родител не е основание за унищожаемост.
Чл.13 – нарушено е изискването за годност за осъществяване на брачните правоотношения:
двубрачие – вторият брак ще е унищожаем, т.е.поражда действие за известно време;
болести – болестта трябва да е съществувала към момента на сключването на брака;
родство;
Заплашване – чл. 96(1), т. 2.
По ЗЗД заплашването се свързва със създаване у лицето на основателен страх.
По СК страховите представи трябва да са свързани само с неимуществени блага (живота, здравето, честта на лицето или негови близки).

Основания за унищожаване на правна сделка и основания за унищожаване на брак – съотношение.
Липса на дееспособност – при брака се проявява косвено (чл.12) и  във връзка с болест, която е основание за поставяне под запрещение.
Заплашване – при брака става дума за заплаха над неимуществени блага за лицето.
Крайна нужда – както чл.13 е основание само за унищожаване на брак, така и крайната необходимост е институт, който се прилага само за правни сделки (бракът няма за цел заместване на имуществени блага).
Грешка/измама.
СК в параграф 1 от Допълнителните разпоредби предвижда, че гражданският закон се прилага субсидиарно за неуредените в кодекса въпроси. В случая обаче гражданският закон не намира приложение, защото става дума за съзнателно неуреждане на въпроса в закона. Чл. 96 СК не дава възможност да се прилагат и други основания, освен тези, които посочва, защото изброяването е изчерпателно. Освен това чл. 97 СК урежда цялостно процедурата по унищожаване на брака. Следователно СК дава пълна уредба на унищожаемостта на брака, която е изчерпателна и не съществуват празноти, които да налагат прилагане на гражданския закон.
Ако все пак налице има грешка или измама при сключване на брака, възможни са следните хипотези:
Грешка/измама в лицето.
Грешка/измама в качествата на лицето.
При грешка до лицето – бракът не е унищожаем, а невалидно сключен, защото липсва съгласие (воля). Бракът е сключен в нарушение на чл. 10(2) СК, следователно е нищожен.
    При грешка в качествата на лицето – тази грешка е правно ирелевантна. Бракът е действителен и валиден. Тази грешка може да се релевира само при развода.

 Причини и ред за унищожаване на брака

Основания за унищожаване на брака – чл. 96 СК.
Недееспособност към момента на сключване на брака.
Двубрачие.
Наличие на болест.
Родство.
Принуда за сключване на брак чрез заплашване.
Ред за унищожаване на брака –чл. 97 СК.
Кой има право на иск за унищожаване на брака?
Това е потестативно право, което се упражнява по съдебен ред. При сделките законът провежда разграничение между заинтересована и незаинтересована страна – право на иск има само заинтересованата страна, чиято воля е опорочена. В семейното право не се провежда такова разграничение на страните на заинтересована /засегната/ и незаинтересована /незасегната/. Право на иск за унищожаване на брака имат и двете страни, а също така и прокурора. Прокурорът се намесва с оглед защитата на обществения интерес, когато не са спазени изискванията или реда за валидност или законност на брака. Особености:
При заплашване и при нарушение на брачната дееспособност право на иск има само засегнатият съпруг /заинтересованият/ - чл. 97(1), т.1 и 2 СК. Другата страна и прокурорът нямат това право.
При двубрачие право на иск имат двамата съпрузи, съпругът от предишния брак и прокурорът – чл. 97(1), т. 3 СК.
Срокове за предявяване на иска – по СК няма общ давностен срок за предявяване на иск за унищожаване на брака (за сделките общия срок за унищожаване е три години, при крайна нужда – една година). За всяко отделно основание за унищожаване на брака има срок до настъпване на определено обстоятелство, което е основание за саниране на брака.
Саниране на брака . Бракът се заздравява тогава, когато отпадне основанието за унищожаемостта. След този момент иск не може да се предявява.
При нарушение на чл. 12 СК – чл. 97(1), т. 1 СК предвижда, че искът се предявява не по-късно от 6 месеца от навършване на пълнолетие, ако няма деца от брака и съпругата не е бременна. Но искът може да се предяви и преди навършване на пълнолетие, на основание чл. 258 СК, който признава специално процесуална дееспособност на непълнолетните и другите ограничено дееспособни.
Ако се очакват или има деца от брака, правото на иск отпада. В този случай бракът е унищожаем, но съществува пречка да бъде унищожен. Ако пречката изчезне /бременност или дете не съществуват/, тогава искът ще може да се предяви. Бременността и наличието на дете не са саниращи за брака обстоятелства, а са само процесуална пречка за предявяване на иска за унищожаване. Проф. Цанкова смята, че тези обстоятелства са саниращи. Станева не приема тази теза.
Болести, които са пречка за сключване на брак – бракът се санира с отпадане на болестта /оздравяване/. Болестта следва да е съществувала към момента на сключване на брака и към момента на предявяване на иска, за да може да се предяви и уважи иск за унищожаване на брака. Болестите, засягащи възможността на лицата да правят правно валидни волеизявления, не санират брака след като отпаднат като обстоятелства, в срок от 6 месеца от оздравяването – чл. 97(2) СК. Този срок следва да се удължава с 6 месеца само за болния съпруг, но законът не провежда такова разграничение. При опасните болести няма такова удължаване на срока – с оздравяването бракът се санира, чл. 97(3) СК.
Двубрачие – ако първият брак се прекрати, вторият става действителен и валиден, без значение как е прекратен първият (развод, смърт на съпруга, унищожаване) – чл. 97(5) СК.
При заплашване бракът се заздравява и иск не може да се предяви след изтичане на 1 г. от сключване на брака – чл. 97(1), т. 2 СК.
При родство – заздравяване не може да има, защото биологичната връзка не може да се заличи. Така сключеният брак ще бъде унищожаем винаги, без ограничение във времето.
Ако роднините са брат или сестра по осиновяване, бракът е унищожаем, но е възможно родствената връзка (осиновяването) да отпадне. С прекратяване на осиновяването бракът се санира.
Действие на унищожаването – чл. 98 СК. Унищожаването няма обратно действие, бракът се прекратява за в бъдеще. Това правило се извежда чрез тълкуване от:
Мястото на уредбата за унищожаемостта в СК, която се намира в главата за прекратяване на брака (Глава девета от СК). Основанията за прекратяване на брака – смъртта и развода, имат действие за в бъдеще.
Унищожаемост.
Чл. 98(1) СК последиците на развода са същите като при унищожаване на брака. Щом последиците са еднакви, следователно и действието на унищожаемостта е за в бъдеще.
Заченатите/родените в унищожен брак деца се считат за брачни – чл. 98(2) СК. Щом се считат за брачни, следователно брак все пак е имало. Той се прекратява за в бъдеще.
ОТНОШЕНИЯ МЕЖДУ СЪПРУЗИТЕ
А) Лични отношения.
Лични отношения между съпрузите – чл. 15 – 18 СК.
Това са отношения, които нямат за предмет имуществени блага.
В правната уредба на тези отношения се наблюдава граничен случай между правни и идеални норми, защото в случая не съществува възможност за принудително изпълнение на задълженията, нито пък е предвидена санкция при неизпълнение. Например задълженията по чл. 15 и чл. 16 СК могат да се изпълняват само доброволно, принуда е немислима. Правна санкция се появява само когато поради виновно неизпълнение на задълженията от страна на единия съпруг се стигне до развод.
Особености.
Задължение на съпрузите за съвместно живеене – чл. 16 СК. Изключение е налице, когато се налага от важни причини /например работа, здравословно състояние, социални причини/. За разлика от фактическата раздяла, при разделното живеене няма прекъсване на останалите съпружески задължения.
Свобода при избор на професия – чл. 17 СК.
Задължение за грижи за семейството и децата с цел осигуряване на неговото благополучие – чл. 18 СК. Този текст дава мярката на изискуемото от закона поведение от съпрузите – законът изисква равно полагане на усилията според възможностите на всеки от съпрузите. Не става дума за количествено равенство. Дали тези задължения се изпълняват се преценява при основанията за развод, когато се преценява степента на разстройството на брака на базата на позитивно изискуемото поведение от съпрузите.
Обща характеристика.
СК урежда само “отклоненията” от общите правила, които най-вече се отнасят до притежанието на придобитите през брака имуществени права и поетите задължения. Понятието “имущество” по смисъла на СК означава отделен имуществен обект /право/.
Режим на притежание на имуществата, придобити по време на брака.
До 1968 г.  
Съществува имуществена разделност, всеки придобива сам за себе си. Но при развод всеки от съпрузите може да поиска част от личното имущество на другия съпруг, ако докаже, че е допринесъл за неговото придобиване.
СК от 1968 г.
Въвежда се режимът на съпружеската имуществена общност, но продължава паралелно да се прилага и режимът на разделност. Тази двойственост на режима се запазва и със СК от 1985 г. Разделното притежание е там, където не може да се очаква съвместен принос, а където може – прилагат се правилата за съпружеската имуществена общност. Допълнителни критерии са видът на правото и видът на придобивния способ. Особености:
Тези режими са уредени в СК императивно, съпрузите не могат да разширяват нито общността, нито разделността.
СК от 1968 г. и от 1985 г. преуреждат имуществените отношения с обратна сила – действат за всички заварени бракове.
През 1985 г. обхватът на съпружеската общност е разширен – тя включва не само вещните права, но и паричните влогове.
Проектът за нов СК.
Предвижда се императивният характер на уредбата да отпадне. Съпрузите ще имат възможността да избират между три режима:
Разделност. Законовият режим на разделността е като режимът, който действа до 1968 г. – пълна разделност на имуществата, като дори и при развод не може да се претендира чуждо имущество.
Съпружеска имуществена общност.
Законовият режим на общността е като сега действащия режим, т.е. това не е пълен режим на общност, а осъществяване на паралелност на общност и разделност.
Разделността и съпружеската имуществена общност са законово регламентирани.
Договорен режим – брачен договор.
Брачен договор.
Може да се сключи само преди сключването на брака. Режимът на брачния договор няма да се прилага към заварените случаи.
Съдържание на брачния договор – с него се урежда:
притежанието на имущество, което всеки от съпрузите има преди брака. Брачният договор може да има прехвърлително действие по отношение на вече притежаваното имущество.
уредба на това, което ще се придобие по време на брака;
дялове при прекратяване на брака;
урежда участието при поемане на задължения от съпрузите.
Форма на брачния договор – писмена форма с нотариална заверка на подписите. Договорът следва да се сключва лично. Подлежи на вписване в регистъра на брачните договори към службите по вписванията /имотния регистър/. Ако с договора се осъществява и вещно прехвърлително действие, той се вписва в съответните книги за недвижими имоти.
Б) Имуществени отношения.
Понятие за съпружеска имуществена общност - чл. 19(1) СК:
Вещите и правата върху вещи, както и паричните влогове, придобити от съпрузите по време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това на чие име са придобити.
Предпоставки за възникване на съпружеска имуществена общност:
Субект на общността е съпруг.  
Независимо за кой от съпрузите е осъществен придобивният фактически състав, другият съпруг се “прикача”.
Момент на придобиване.
“По време на брака”, т.е. след сключване на брака, докато той трае. Точният момент на придобиване не се определя от СК, а от другите гражданскоправни закони. В рамките на брака е придобито и това, което е придобито през т.нар. “фактическа раздяла”, при която няма юридическо прекратяване на брака, а само фактическо. Придобитото преди брака не става част от съпружеската имуществена общност.
Права, предмет на придобиване – не всички права, а само вещните права, правата върху вещи и паричните влогове. Паричен влог – право на вземане на влогодателя срещу влогоприемателя /облигационно право на вземане по договор за паричен влог/ - може и да не е банков влог. Останалите субективни права /вземания/ са извън съпружеската имуществена общност.
Съвместен принос на двамата съпрузи – това е основанието за въвеждането на съпружеската имуществена общност. Чл. 19(2) СК:
Съвместният принос на съпрузите може да се изрази във влагането на средства и труд, в грижи за децата и работа в домакинството.
Чл. 19(2) посочва формите на принос. Доказването на съвместния принос е трудно, затова чл.19(3) въвежда презумпция за наличието му до доказване на противното /налице е оборима презумпция/. Доказването на противното може да се осъществи по съдебен ред чрез отрицателен установителен иск като предмет на доказване е пълната липса на принос на единия от съпрузите във всяка една от формите по чл. 19(2) СК. Искът може да се предяви при прекратяване на брака или по време на брака. Чл.97(1) ГПК предвижда, че всеки може да предяви иск за съществуването или несъществуването на определени обстоятелства, ако има правен интерес. Следователно ако съпругът има правен интерес от установяване на липсата на принос, той може да предяви иска и по време на брака.
Правно естество на съпружеската имуществена общност.
Тя представлява общо притежание на вещни права и вземания по договор за влог.
Вещно притежание.
Съпружеската имуществена общност представлява особен вид съсобственост:
1) Съпрузите нямат дял – става дума за бездялова съсобственост. Дяловете се формират едва при прекратяването на брака – чл. 22(1), изр. 2. Тогава те стават обикновени съсобственици.
2) Разпореждането с общите вещи става само съвместно от двамата съпрузи.
3) Това е принудителна съсобственост.
Тя възниква по силата на императивни норми на закона, а не по волята на съпрузите.
Не подлежи на делба, освен след нейното прекратяване, когато съпрузите стават обикновени съсобственици.
4) Прекратяване на съпружеската имуществена общност.
Нормалният начин е чрез прекратяване на брака при смърт, развод, унищожаване. След прекратяването й тя се превръща в обикновена дялова делима съсобственост /притежание на идеални дялове/.
Ако кредитор насочва принудително изпълнение за личен дълг на единия от съпрузите към обща вещ.
Прекратяване на общността по време на брака по съдебен ред, ако важни причини налагат това.
При хипотезата на фактическа раздяла – когато реално вече няма съвместен принос.
Прекратяването на съпружеската общност може да засегне и отделни вещи или влог, а не само всички вещи, които съпрузите са придобили до този момент. Не е допустимо прекратяване на общността за бъдещо притежание на вещи или влог -прекратяването за в бъдеще не е възможно. С прекратяването на общността се формират дялове – чл. 27 СК, които са равни. Възможно е да се стигне до неравенство чрез предявяване на отделен иск за получаване на по-голям дял и то при прекратяване на брака поради развод и унищожаване. При смърт дяловете задължително са равни.
Общо притежание на паричен влог.
Двамата съпрузи имат общо вземане към влогоприемателя, т.е. те са кредитори на едно и също лице. Това наподобява активна солидарност, при която всеки от кредиторите може да поиска изпълнение от длъжника и при изпълнение към единия кредитор, дългът се погасява и спрямо другия кредитор. Чл. 22(5) СК – с влога се разпорежда съпругът, на чието име е открит. Третото лице-длъжник има задължение да изпълни само на съпруга, който е страна по договора за влог. Ако изпълни на другия, ще изпълни лошо.
 
8. Лични имущества на съпрузите

Понятие, видове.
Семейната имуществена общност съществува паралелно с личните имущества на съпрузите. Правната уредба за личните имущества на съпрузите се съдържа в чл. 19 – 21 СК. Личното имущество може да се разглежда в няколко категории според различни критерии:
Според време на придобиване на имуществото.
В личното имущество се включва всичко, което е придобито извън времетраенето на брака. Ако двамата съпрузи преди брака са придобили общо имущество, те са го придобили в съсобственост – чл. 20(1) СК.
Според придобивния способ.    
Става дума за имущество, придобито по време на брака, за което законът с оглед на придобивния способ предвижда, че това имущество е лично. Като такива придобивни способи законът определя дарението и наследяването – както по закон, така и по завещание. Логиката, от която изхожда законът, е че в случаите на дарение и наследяване не може да се говори за съвместен принос. В съдебната практика съществуват колебания относно дарението в случаите, когато едно лице извърши дарение в полза и на двамата съпрузи. Преобладаващото становище, към което се присъединява и Ани Станева, е че правилото на чл. 20 СК се прилага и в този случай, като между съпрузите възниква съсобственост. ВС се придържа към обратната теза – съсобственост ще възникне, само ако дарителят изрично е посочил дяловете в дарението.
Чл. 20(1) – когато кредитори насочат принудително изпълнение срещу обща вещ за лично задължение на единия от съпрузите.
В този случай съсобствеността се прекратява, имуществото се разделя на две равни идеални части. При движими вещи предмет на продажба е цялата вещ, но съпругът-недлъжник има право да изкупи ½ от вещта, която представлява дела на съпругът-длъжник. При насочване на изпълнението върху недвижим имот, на принудително изпълнение подлежи само идеална част на съпруга-длъжник.
Законът определя като лично имущество и определена категория движими вещи, с оглед тяхното предназначение – чл. 20(2) СК.
Обособяват се две подгрупи:
Вещи, които служат на единия съпруг за обикновено лично ползване. В случая “обикновено” се използва като контрапункт на “луксозно”.
Вещи за упражняване на професията от всеки от съпрузите – с оглед свободата за упражняване на професията. Личното притежание дава възможност на всеки от съпрузите да осъществява свободно професията си, независимо каква е стойността на вещите. Законът не се интересува от приноса за придобиването им. Не се ли ощетява единият съпруг за сметка на другия? Ако бракът се прекрати поради развод или унищожаване, съпругът, който има значителен принос за придобиването на тези вещи, може по исков ред да поиска паричната равностойност на вложеното в придобиването на вещта – чл.29 СК. Вещите, които са свързани с упражняването на търговска дейност, се вместват в понятието “упражняване на професия”. В проекта за СК е добавено, че лични са и вещите за осъществяване на търговска дейност, като към движимите са добавени и недвижимите вещи.
По аргумент от противното от чл. 19(1) СК се извежда, че всякакви други вземания извън съпружеската имуществена общност, могат да се квалифицират като лично имущество на съпрузите. Към тази категория могат да се включат права върху дялове и акции в търговски дружества.
Лично имущество, получено в резултат на преобразуване на друго лично имущество – 21 СК.
Например такова имущество може да се получи от продажбата на недвижим имот, придобит преди брака и покупката с тези пари на нов имот. Чл. 21 СК постановява, че вещ или влог, придобити по време на брака с лично имущество, се включват съответно към личното имущество на съответния съпруг. Видове трансформации:
Пълна трансформация – стойността на първоначално придобитата вещ покрива изцяло стойността на последващо придобитата.
Частична трансформация – стойностите са различни. Извършва се доплащане от съпрузите. Съпругът-собственик на първоначално придобитата вещ придобива лична собственост върху част от новата вещ, която като стойност съответства на стойността на старата. Върху останалата част възниква съпружеска общност. Налице е обикновена съсобственост между единия съпруг от една страна и двамата съпрузи – от друга.
Двустранна трансформация – и двамата съпрузи трансформират свое лично имущество за придобиването на нова вещ. Всеки придобива лична собственост върху новата вещ, пропорционална на стойността. Възниква обикновена съсобственост.
Последиците на трансформацията не настъпват винаги, когато едно лично имущество се трансформира в друго – чл. 21(1) СК, трансформацията настъпва само по отношение на имущество по чл. 20(1) СК или друго имущество, придобито по време на брака. Правата, за които говорихме по аргумент от противното по чл. 19(1) СК не са годни да се трансформират, както и преобразуването на вещите, свързани с обикновено лично ползване или упражняване на професия, чл. 20(2) СК.
Трудово възнаграждение.
До момента, в който трудовото възнаграждение съществува като вземане, то е лично. Възнагражденията, които произтичат от авторски права, могат ли да се включат към тази категория? Подобни въпроси дават основание на някои автори да делят личното имущество на:
Абсолютно лично имущество – то запазва личния си характер, независимо от трансформациите, които стават в него.
Относително лично имущество.
Пари в наличност.
Според Ненова парите като вещи не са “вещи” по смисъла на чл. 19 СК, защото нямат потребителска стойност. Те са лично имущество, а не съпружеска общност.
Станева: Парите винаги имат източник и затова притежателят им ще се определя от притежателя на източника. Ако идват от обща вещ, те ще са съпружеска имуществена общност. Иначе ще бъдат лична собственост.
Разходи и задължения за семейството – чл. 25 СК.
Чл. 25 СК провежда разграничение между разходи и задължения. Принципна разлика няма. В единия случай поетото задължение се изпълнява веднага – това е разход. За задължения говорим, когато изпълнението на задълженията се отсрочва във времето – разсрочено плащане или подлежи на изпълнение на определен падеж.
Разходите се поемат от двамата съпрузи, чл. 18 – всеки участва съобразно своите възможности. Чл. 25(2) СК – за задължения, поети от единия или другия съпруг, двамата отговарят солидарно, ако целта е задоволяване на нуждите на семейството /това са разходи за образование, лечение на децата, належащи потребности на всеки един от съпрузите.

9. Управление и разпореждане с общи и лични имущества на съпрузите

Управление и разпореждане с лично имущество.
Чл. 24 СК съдържа принципа: Всеки от съпрузите може да се разпорежда свободно с имуществото си спрямо трети лица и спрямо другия съпруг.
1. Какво става в случай на прехвърляне на имот срещу издръжка и гледане от единия на другия съпруг?
1)Според част от становищата договорът е нищожен поради липса на основание, защото издръжка и гледане се дължат по силата на закона. Щом се прехвърля имот, следователно не се изпълнява задължението за издръжка и гледане.
2) Превес има обратното становище – издръжка се дължи, но само в рамките на предвидените в СК основания – нетрудоспособност и невъзможност търсещият издръжката да се издържа от собственото си имущество. Следователно няма пречка да се осигури издръжка и при други хипотези, по аналогичен начин стои въпроса за осигуряването на грижи. Съпрузите си дължат грижи – 18 СК. За да си подсигурят повече по обем и по-сигурни грижи, няма пречка да се прехвърли имот. На базата на тези разсъждения се приема, че подобен договор може да се сключи между двама съпрузи.
2. Разпореждане със семейното жилище-лична собственост на единия съпруг – чл. 23 СК.
Семейно жилище е жилището, в което семейството живее. Като се отчита значението на тази вещ, чл. 23 СК създава изискване разпореждането с това жилище да става със съгласието на другия съпруг. Съпругът-несобственик може да злоупотреби със своето право да препятства сделката. Затова се предвижда вариант сделката да се извърши с разрешение на РС, когато липсва съгласие за разпореждане със семейното жилище. Съдът се произнася, ако сделката няма да е във вреда на децата и семейството.
Каква ще бъде сделка, сключена без съгласието на другия съпруг или без разрешението на РС? Законът не предвижда възможност за саниране на такава сделка. В теорията битуват две тези по този въпрос – нищожност и висяща недействителност. При нищожност сделката не може да се санира. При висяща недействителност такава възможност съществува /Станева застава зад това становище/. Не става ясно обаче как може да се даде последващо съгласие за сключване на сделката, тъй като формата е нотариална – на практика последващо съгласие не може да се осъществи.
Управление и разпореждане със съпружеска имуществена общност.
Управителни действия.
Управителни действия може да извършва всеки от съпрузите поотделно с общата вещ – чл. 22 СК. Счита се, че в този случай спрямо другия съпруг е налице особена форма на законно представителство. Особена е, защото:
не са налице типичните предпоставки за законно представителство;
не се извършват представителни действия от името на представлявания, без да се ангажира собствената правна сфера, защото се ангажират и двамата съпрузи – чл. 25(2) СК, те отговарят солидарно за поетите задължения.
Разпоредителни действия.
Съпружеската имуществена общност представлява бездялова съсобственост. Принципът е, че разпореждането с вещи, които влизат в състава на съпружеската имуществена общност се извършва само от двамата съпрузи /лично или чрез представител/ - чл. 22(2) СК. Какво става при нарушаване на принципа? В предишния СК не е даден отговор на този въпрос, а това е било задача на съдебната практика – най-често се е постановявала нищожност. Настоящият СК съдържа две разпоредби, които се отнасят до действия с движими и недвижими вещи. Формулировката на разпоредбите е спорна.
Разпореждане с недвижима вещ без съгласието на другия съпруг - чл. 22(3) СК. То поражда действие за него, ако в шестмесечен срок той не го оспори по исков ред. Ако не атакува действието, сделката поражда действие и за него. Какво е правното положение на сделката преди и по време на атакуването? В теорията се приема, че сделката наподобява унищожаема сделка. Станева не приема това становище, защото действието на унищожаемите сделки отпада с обратна сила. Единственият приложим аспект от правния режим на унищожаемите сделки е, че сделката може да се атакува. Тази сделка всъщност поражда действие след изтичането на шестмесечния срок. До този момент в теорията се приема, че сделката е във висяща състояние и не произвежда действие. От другия съпруг зависи какво ще стане. От формулировката на текста на чл. 22(3) СК излиза, че за единия съпруг сделката има действие, за другия – няма. Налице е хипотеза на относителна недействителност. Ако бъде предявен иск, който след това бъде уважен, съпругът-ищец ще иска запазване на сделката в състояние на относителна недействителност – теорията обаче възразява, че относителната недействителност няма действие спрямо съпружеската имуществена общност. Станева смята, че не става дума за частична недействителност, а за действие спрямо лицата – без да се забравя, че предметът е неделим. Съпругът, който е сключил сделката, няма да може да изпълни задължението си да прехвърли собственост. Той се оказва в състояние на виновно неизпълнение на договора и следва да понесе отговорност за това. Ако се приеме друга недействителност, насрещната страна по договора няма да може да се защити.
 Разпореждане с движима вещ без съгласието на другия съпруг – чл. 22(4) СК. При безвъзмездно разпореждане се прилагат правилата за разпореждане с недвижима вещ, без съгласието на другия съпруг – чл. 22(2) СК. С оглед на третото лице се разграничават две хипотези:
Ако третото лице е било добросъвестно – не е знаело или не е могло да знае за липсата на съгласие от другия съпруг, сделката има действие за другия съпруг. Тази хипотеза разкрива прилики с хипотезата по чл. 78 ЗС за придобиване на движима вещ чрез добросъвестно владение. По чл. 78 ЗС обаче става дума за придобиване от несобственик, а по чл.22(4) СК – от съпруг, който може да се нарече собственик, макар и в условен смисъл. По чл. 78 ЗС също така придобиването на собствеността е свързано с придобиване на владение, докато по чл. 22(4) СК такова изискване няма.
Ако третото лице не е било добросъвестно – сделката не поражда действие за неучаствалия съпруг. Преобладаващото разбиране в теорията е, че в случая става дума за нищожност на сделката. Според Станева става дума за относителна недействителност.
Чл. 22(4) СК не предвижда стабилизиране на тази сделка, която е възмездна. Съображенията за това са с оглед на по-малкия интерес, по-ниската стойност на вещите, с оглед на недобросъвестното трето лице, което не заслужава защита.
Възможни ли са правни сделки между съпрузите с вещи от съпружеската имуществена общност? Що се отнася до личното имущество ограничения в това отношение няма. Бездяловият характер на имуществената собственост обаче е пречка за сключване на сделки между съпрузи. Изключение правят обичайните дарения /обичайни като повод и обичайни по стойност/.
3) Разпореждане с общия влог – чл. 22(5) СК. Характерно е, че от гл. т. на практическото удобство не се възприема общото разпореждане. С влога се разпорежда съпругът, който е сключил договорът за влог. Той може еднолично да тегли от него всякакви суми, включително да го закрие. Възможно е да се разглеждат следните хипотези:
Когато с пари от влога се купи вещ, тя става част от съпружеската имуществена общност.
При прекратяване на брака – влогът се трансформира в две отделни вземания за всеки от съпрузите.
Случаи, когато титулярът на влога злоупотребява с това свое право като извършва разпоредителни действия, които застрашават интересите на семейството или другия съпруг. Интересите най-често се свързват с целта, с която се събират средствата. В тази ситуация другият съпруг може да поиска от РС да разпореди съвместно разпореждане. Ако искът бъде уважен – разпореждането се осъществява съвместно. Само така може да се стигне до пряко общо разпореждане с влога. Това съвместно разпореждане обаче има действие за в бъдеще.
Може ли засегнатият съпруг да има претенции за изразходваната част? Единственият вариант е неоснователно обогатяване, но се приема, че искове за неоснователно обогатяване между съпрузите могат да се водят след прекратяване на имуществената общност, защото едва тогава се формират дялове и може да се определи кой от съпрузите наистина се е обогатил неоснователно.
54. ПРЕКРАТЯВАНЕ НА БРАКА
А) Основания.
Основания за прекратяване на брака.
Смърт на единия от съпрузите – чл. 94, т. 1 СК.
С обявяване на смъртта на единия от съпрузите от съда – чл. 95(1) СК. С влизане е сила на съдебното решение, с което се обявява смъртта, бракът се прекратява. Ако обявеният за умрял, се окаже, че е жив, ЗЛС предвижда отпадане на правните последици от обявяване на смъртта. Бракът остава прекратен обаче, с оглед на това, че вдовицата може да е сключила друг брак – чл. 95(2) СК.
Унищожаване на брака.
Развод.
Б) Развод по взаимно съгласие.
Понятие и предпоставки. Става дума също за съдебно прекратяване на брака – чл. 100 – 101 СК.
Чл. 100(1) СК – сериозно и непоколебимо взаимно съгласие за развод. Общата воля е решаваща за прекратяване на брака. Съпрузите задължително трябва да са дееспособни.
Съпрузите да са непоколебими:
молбата за развод да е подадена общо. Тя не е искова молба, защото не става дума за исково производство.
Помирително заседание – задължително присъствие и на двамата съпрузи. Ако някой от тях не се яви, производството се прекратява, защото се приема, че има разколебаване на волите.
Съдебно заседание.
Сериозно съгласие – следва взетото решение да е обмислено предварително, да е взето вследствие на големи неразбирателства или важни причини. Съдът не изследва причините, не изследва състоянието на брачната връзка. Приема се, че сериозността се извежда от непоколебимостта. Основен елемент е съгласието. На второ място е споразумението.
Да са изтекли 3 г. от сключване на брака – чл. 100(2) СК.
Роля на съда в споразумението – чл. 101 СК. Чл. 101 кореспондира с чл. 99(3) СК. Съдът следи дали споразумението е пълно според изискванията на закона и следи дали са защитени интересите на децата – чл. 101(1), изр. 2 СК. Съдът не следи за интересите на съпрузите. Ако се констатира непълно споразумение или накърняване на интересите на децата, съдът дава срок за отстраняване на пороците – чл. 101(2) СК. Ако след изтичането му, те не са отстранени, производството се прекратява, съдът отхвърля иска, споразумението се смята за несъществуващо. Разлика с чл. 99(3) СК – въпреки че съдържанията на двете споразумения да са идентични, те се различават в последствията, които пораждат. По чл. 99(3) СК прекратяването на брака се решава не чрез споразумение, а чрез решение на съда. По чл. 100 без споразумение бракът не се прекратява.
Производство. Става дума за охранително исково производство. Съдът решава не спор, а съдейства за постигане на целения от страните резултат.
Молба.
Помирително заседание.
Съдебно заседание.
Решение за прекратяване на брака. В решението си съдът възпроизвежда договорените между страните последици след прекратяване на брака. Ако решението е положително – чл. 259 ГПК не предвижда възможност за обжалване. По аргумент на противното при отрицателно решение, то може да бъде обжалвано и то от двамата съпрузи заедно.

28-29. Лични последици от развода. Имуществени последици от развода – относно имуществената общност

Видове последици от прекратяване на брака.
Общи последици – настъпват без оглед способа за прекратяване на брака.
Отпадане на неимуществените права и задължения по чл. 15 – 18 СК.
Възможност за сключване на нов брак.
Обща имуществена последица – прекратяване на съпружеската имуществена общност като се формират равни дялове на двамата съпрузи, чл. 27 СК. Дяловете са равни без оглед на конкретния принос на всеки от съпрузите. Възможност за неравни дялове съществува при унищожаване на брака. В случай на смърт дяловете са равни.
Специфични последици – в случай на развод, при унищожаемост на брака.
Фамилно име след прекратяване на брака.
Получаване на неравен дял от съпружеската имуществена общност.
Получаване на дял от личното имущество.
Отпадане на наследяването и на разпорежданията в случай на смърт.
Отмяна на даренията.
Предоставяне на семейното жилище след развода.
Отношения родители-деца след развода.
Лични последици от развода.
Възможност за сключване на нов брак.
Отпадане на съпружеските права и задължения по чл. 15 –18 СК.
Фамилно име след прекратяване на брака чрез развод – 103 СК. След развода променилият името си съпруг следва да възстанови предбрачното си име. Възможно е обаче титулярът на името да даде съгласието си другият да го носи – чл. 103(1) СК. По решение на съда това може да стане и без негово съгласие – чл. 103(2) СК, когато другият съпруг е станал известен с него. При развод по споразумение, в споразумението се решава въпроса относно фамилното име – 101(1) СК. При изменени обстоятелства съдът може да преразгледа въпроса – ако единият съпруг желае другият да престане да носи името – чл. 103(3) СК.
Последици от прекратяване на брака, свързани със съпружеската имуществена общност. Особеното е, че всеки от съпрузите може да поиска по-голям дял от нея. Това е негово потестативно право и се упражнява само по исков ред, защото се нарушава съществуващото равновесие – чл. 28 СК.
Срок за предявяване на иска – чл. 30. Срокът за предявяване на иска е 1 г. Тече от прекратяване на брака/на имуществената общност или от влизане в сила на решението за родителските права. Бракоразводното решение се състои от множество елементи /издръжка, семейно жилище/. То може да бъде обжалвано и само за един елемент – част от решението. Останалите, които не се обжалват, влизат в сила.
Основание за получаване на по-голям дял – чл. 28(3) СК. Това основание се изразява в наличието на по-голям принос на един от съпрузите в придобиване на общото имущество. Този съпруг следва да докаже по-големия принос. При съществено разминаване в приноса, съдът определя по-голям дял. Искът не може да се предяви за отделни имуществени елементи – това е становището на съдебната практика, макар и да не следва изрично от закона. Искът се предявява за цялата съпружеска общност и делът е по-голям във всичко, което спада към нея.
Искът се разграничава от този по чл. 19(3) СК, относно оборването на презумпцията за съвместен принос.
По чл. 19(3) СК се доказва пълна липса на принос на единия съпруг и съпружеската общност отпада изцяло, поради липса на съвместни усилия. По чл. 28(3) СК не може да се доказва пълна липса на съвместен принос, не се предявява за изключителна собственост, както по чл. 19(3) СК, а се отнася само до неравни дялове. Искът по чл. 19(3) СК е установителен – установява липсата на съпружеска общност. Искът по чл. 28(3) СК е конститутивен. Искът по чл. 19(3) може да се предявява и за отделни елементи от общността, за разлика от искът по чл. 28(3) СК. Искът по чл. 19(3) може да се предяви по всяко време, без ограничение във времето и без значение на начина за прекратяване на брака. Искът по чл. 28(3) СК се предявява само при развод или унищожаване на брака, в рамките на 1 г.
Определяне на по-голям дял от имуществената общност по чл. 28(1) СК. В тази хипотеза по-голям дял може да иска онзи съпруг, който има родителски права върху ненавършилите пълнолетие деца, когато упражняването на тези права му създава особени затруднения. Тогава по-голям дял му се дава за компенсация – напр. при по-голям брой на децата. Друг е въпросът дали компенсацията чрез по-голям дял е еквивалентна. Размерът на дела се определя допълнително.
Определяне на по-голям дял от имуществената общност по чл. 28(2) СК. Фактът на притежание на родителските права автоматично дава възможност на съпруга извън дела си да получи право върху движимите вещи, които са предназначени за отглеждане и възпитаване на децата. За да се прехвърлят тези вещи на съпруга, който упражнява родителските права, преди това те следва да са били част от съпружеската имуществена общност. Родителят ги получава като изключителна собственост. В този кръг не влизат вещите, собственост на самото дете. Не влизат и вещи, които са лична собственост на съпруга, който упражнява родителските права. Тези вещи той получава по силата на това, че е техен собственик. Не се включва и личната собственост на другия съпруг, дори да са получени за детето /напр. пиано/. Целта е да се задоволи интереса на детето, но защо тогава тези вещи преминават в собственост на родителя? Би следвало да се учреди за децата право на ползване със забрана на собственика за разпореждане с тях за известно време. Ако родителските права се прехвърлят от единия съпруг на другия, имуществото няма да последва детето, а другият родител ще трябва чрез процес да претендира за това имущество.
30. Други имуществени последици от развода

Получаване на дял от личното имущество – чл. 29 СК. Става дума за имущество, което стои извън съпружеската имуществена общност – личното имущество на съпрузите. Има обаче случаи, когато личното имущество на съпруга е придобито с приноса на другия съпруг. Дава се възможност на този съпруг, който не е станал собственик, да получи равностойността при определени предпоставки:
Да става дума за вещи, придобити за упражняване на професия.
Обектите следва да са значителни по стойност.
Вземания.
Съпругът-ищец следва да е допринесъл за придобиването им.
При наличието на тези предпоставки ищецът може да получи равностойността, не идеална част. Но може да получи и част от вземането.
Отпадане на наследяването и на разпорежданията в случай на смърт – чл. 104 СК. Тази последица настъпва автоматично след развода/унищожаването на брака, без иск. Съпрузите престават да бъдат законни наследници един на друг. Бившите съпрузи губят и всички изгоди, следващи от разпореждания в случай на смърт – завещание, застраховка-живот, средства по фондовете за доброволно обществено осигуряване.
Завещание  на единия съпруг в полза на другия – при смърт на завещателя след развода, според чл. 104 завещанието няма да произведе действие за другия съпруг. Не е необходимо изрично отменяне на завещание в полза на бивш съпруг. За да произведе действие за него, завещателят следва изрично да предвиди това в завещанието. Чл. 104 диспозитивна или императивна норма представлява? Диспозитивна  - може да се преодолее хипотезата на чл. 104 СК от завещателя. Ще става дума за завещание в полза на лице, което е не-наследник по закон.
Застраховка “живот” най-често се сключва в полза на трето лице /напр. съпруг/. Ако съпругът е бивш, той губи облагата от разпореждането в негова полза. Договорът съществува, но отпада уговорката в полза на трето лице. Ако застрахованият не посочи друго трето лице, обезщетението е за наследниците.
Отмяна на даренията – чл. 105. Обосноваването на тази последица чрез систематично тълкуване с чл. 55(1) ЗЗД относно неоснователното обогатяване не е коректно. Бракът не е основание за дарението, а дори и да е – това основание не е отпаднало, защото бракът се прекратява занапред, а не с обратна сила. Отмяната на дарението се извършва по исков ред, с конститутивен иск. Искът се предявява до 1 г. след развода. На отмяна подлежат дарения, направени или по време на брака, или във връзка, по повод на брака, но направени преди сключването му. Дарението следва да е направено или от единия съпруг, или от близки на единия – не става дума само за роднини, може да са и приятели. Дарението следва да е със значителна стойност – преценката се прави за всеки обект поотделно. Отмяната на дарението следва да не противоречи на морала – това изискване се поставя във връзка с вината при развода. Ако дарението е в полза и на двамата съпрузи и е направено от близки, отменя се не цялото дарение, а частта на този, който не им е близък.
Ползване на семейното жилище след развода – чл. 107 СК.
Семейно жилище. Според СК и съдебната практика, става дума за жилището, което се обитава от семейството, дори може да става дума за част от жилището. Собствеността върху обекта няма значение за това дали това жилище е семейно. В случая се решава въпроса за ползването като облигационно право, а не като вещно право. Решението по чл. 107 СК не се отнася до собствеността върху жилището, а до това кой ще го обитава.
Предпоставки.
Съпругът, който претендира за ползване на семейното жилище не трябва да разполага с друг имот. Жилището не трябва да се ползва от двамата съпрузи едновременно /напр. двуетажна къща, два съседни апартамента/. При минимум две стаи може да се ползва и от двамата съпрузи, само ако отношенията са търпими.
При решението кой да ползва жилището, предимство има собственика – това е различно от имуществената общност. Има и изключения от правилото:
съпруг-несобственик може да бъде настанен за определен срок, когато няма деца, чл. 107(2) СК. В този случай критерий е вината. Настаняването представлява санкция за виновния съпруг. Срокът на ползване се определя от съда – между 1 и 3 г.
предоставяне на родителя, който упражнява родителските права върху ненавършили пълнолетие деца до момента, в който тези права се упражняват, чл. 107(3) СК.
Когато жилището е собственост на трети лица, близки на единия съпруг, остава да го ползва близкият им съпруг. Не-близкият им съпруг може да бъде настанен в жилището, само при упражняване на родителските права, за определен срок с решение на съда – чл. 107(4) СК.
Правото на ползване се прекратява, ако ползващия сключи брак, преди изтичане на срока – чл. 107(5) СК.
Ако жилището е част от съпружеска имуществена общност, двамата съпрузи могат да претендират за ползването му – чл. 107(1) СК. Критериите за предоставяне на правото за ползване са интересите на децата, вината, здравословното състояние и др. Съдът отчита всички критерии и обстоятелства, които съпрузите ще представят в своя полза.
В) Развод по исков ред.
Развод по исков ред – става дума за развод поради разстройство на брака, чл. 99 СК.
Право на иск има всеки от съпрузите от момента на сключване на брака.
Това право е потестативно – упражняването му предизвиква промяна и за другия съпруг.
Дълбоко и непоправимо разстройство на брака – няма определение в закона. Според съдебната практика на ВС дълбоко е разстройство на брака, което е довело да разкъсване на семейната общност, липса на доверие и уважение у съпрузите. Връзката между тях е формална, те са свързани само юридически. Неспазването на изискванията на закона по чл. 15 – 18 СК, бракът е изпразнен от съдържание. Дълбокото и непоправимо разстройство на брака като правно явление, основание ли е за развод? То е основание на иск. При отхвърлянето му, втори път не може да се прекратява на същото основание – чл. 224 ГПК. Станева: Това е абсурдно, основание на иска са конкретно изброените житейски факти /изневяра, побой и т.н./, а не самата формулировка “дълбоко и непоправимо разстройство на брака”. Самото разстройство на брака е реално съществуващ факт, той се извлича от други съществуващи факти. Съдът след сезиране с иск първо преценява дали бракът е разстроен непоправимо, но същевременно разглежда служебно и други въпроси.
Вината за разстройване на брака – този елемент е въведен със СК от 1985 г. В предишния СК съдът се произнася по въпроса за вината, ако има искане на съпруг за такова произнасяне. Има възможност и съдът да не се произнесе по въпроса за вината – когато разстройството на брака не се дължи на нито един от съпрузите – чл. 99(2) СК, или ако те представят общо искане за това и представят споразумение по спорните въпроси – чл. 99(3) СК. Вината не се постановява изрично с решението на съда, само се прави извод.
Други въпроси, по които съдът се произнася са:
Относно упражняването на родителските права след развода, ако има деца.
Относно правото на издръжка на децата.
Относно правото на издръжка на съпруга.
Относно ползването на семейното жилище, в случай, че има ненавършили пълнолетие деца.
Относно фамилното име.
Съдът ще се произнесе и по имуществените спорове, ако има иск за тях.
Последици във връзка с вината в самия бракоразводен процес.
Виновният понася разноските.
Чл. 99(4) СК – развод не се допуска, ако виновното поведение е само на ищеца, а другият съпруг настоява за запазване на брака. Предварително е ясно, че бракът е разстроен, в случая виновният е един вид наказан с брак. Все пак в тази хипотеза развод може да се допусне, ако важни обстоятелства го налагат – те следва да са по-важни от разстройството на брака. Обикновено са свързани с децата – виновният чака или има дете от извънбрачна връзка. Тази разпоредба се очаква да бъде отменена.
Чл. 102 – продължаване на делото за развод от наследниците, когато единият съпруг умре, преди завършване на съдебния процес. Бракът се прекратява поради смърт. Наследниците имат възможност в двуседмичен срок да продължат процеса, но той няма да е бракоразводен, а установителен. Цели се установяване, че бракът е бил разстроен по вина на оживелия съпруг, за да се смята, че бракът е бил прекратен поради развод, а не поради смърт.
Последици от вината във връзка с развода. Има значение с оглед издръжката между бивши съпрузи. Само невиновният има право на издръжка. Има значение и с оглед ползване на семейното жилище, упражняването на родителските права, отмяна на даренията.
Процедура по прекратяване на брака чрез развод.
Предявяване на иск от един от съпрузите – става дума за особените искови производства по чл. 258 и 259 ГПК.
Помирително заседание. Целта на това заседание е да се избегне прекратяването на брака. Ищецът задължително трябва да присъства, ако той не се яви без основателна причина, законът презюмира отказ от прекратяване на брака и съдът прекратява производството. Може да има втори и трети помирителни заседания – по преценка на съда и страните. Ответникът не е задължен да присъства лично.
Същинско съдебно заседание. На него се взима решение за развод. То подлежи само на едно обжалване /едностепенно обжалване/.
Г) Брачен процес.
Брачният процес е особено съдебно исково производство, по реда на което се разглеждат брачниете искове ( развод, унищожаване на брака, установяване дали съществува брак).
        1) Исковете за развод и унищожаване на брака са контитутивни, тъй като целят прекратяване занапред на брачното правоотношение, разликата е в основанието.
        2) Положителните и отрицателни установителни искове във връзка със съществуването на брака. Те са брачни,само когато страните по тях са претендираните съпрузи, но не и трети лица.
    Не са брачни искове искания да се разрешат спорове относно различни личноправни или имуществено правни последици от брака или на неговото прекратяване, даже когато те са предявени с брачен иск за общо разглеждане.
    Споровете - предмет на БИ ке могат да се решават инцидентно, по повод на възражения срещу други искове - чл. 96 (2) СК; задължително трябва да се предяви БИ.
    Особеностите на Б процес се дължат на неговия особен предмет - Биск и на произтичащия от този предмет задачи или отстраняване на унищожаеми бракове; прекратяване на дълбоко пазстроени бракове; запазване на брачна връзка, когато искането за прекратяването й е лекомислено; защита на интересите на децата) - свързани са с важни обществени интереси.
    ОСОБЕНОСТИ: 1. Подведомственост и подсъдност:
            а)     Особени правила относно международната подведомственост - чл. 7 (2,3).
            б) За родовата и местната подсъдност важат общите правила: родово подсъдни на РС по местоживеене на ответника.
        2. Разширява се процесуалната дееспособност - чл. 258 (2): Строи личния характер на Бпроцес. налага лично участие на съпрузите, т.е. допуска се ограничено запретените съпрузи лично да предявяват и отговарят по БИ. Непулнолетните съпрузи - чл. 12 (3) СК. От името на пълно запретения съпруг БИ предявява и по такъв начин отговаря неговия законен представител. Съпрругът не може да бъде заместен от пълномощник с общо пълномощно; за предявяването на БИ е необходимо исрично пълномощно, сочещо вида на БИ. Когато е предявен БИ от пълномощник и общо пълномощно порокът се санира, ако съпругът се яви и поддържа БИ.
        3. Процесуалната легитимация по брачните дела е ограничена: Ищец по Би може да е само съпруг, Унищожаването на абсолютно унищожаем брак може да се иска и от прокурор, а при двъбрачие - и от съпруга по първия брак - чл. 97,т. 3 и 4 СК. Трети лица не могат да всътпват и да бъдат привличани по БИ. При предявен БИ от съпруг, ответник може да бъде само другият съпруг. При БИ, предявен от прокурор или от съпруг по първия брак ответници задължително са двамата съпрузи по атакувания брак, т.е. по принцип Бпроцес е недопустим, ако в него не участват и двамата съпрузи. Бпроцес от или срещу наследниците на починал съпруг е недопустим. Искът по чл. 97 (4) СК не е брачен и се разглежда по общия исков ред.
        4. По брачни дела се недопустими и законовото, и доброволното правоприемство, ъуй като са несъвместими със строго личния характер на брачното правоотношение. Затова при смърт на единния от съпрузите по време ма висящия процес, той се прекратява, а постановеното по него съдебно решение се обезсилва, ако БИ е за развод или унищожаване на брака. Ако БИ е установителен, той се превръщя в обикновен УИ, страна по който стават наследниците на починалия. Чл. 267 ГПК, чл. 102 СК - поради невъзможност да се прекрати или унищожи бракът, преживелият съпруг става наследник на починалия ищец. Когато той е виновен за дълбокото разстройство на брака или е бил недобросъвестен при сключване на недействителния брак, законът овластява наследниците на починалия съпруг от качеството наследник, като бъде установено, че починалият съпруг - ищец е имал право да прекрати (унищожи) брака или че бракът с починалия ответник е бил абсолютно недействителен (чл. 268). Това е превръщане се нарича “продължаване” на делтот от наследниците на починалия съпруг, но в случая не се касае за правоприемство, а за превръщане на БИ в УИ. За него се дава 2 седм срок, който е преклузивен и важи за всеки от наследниците по отделно. Наследниците могат да продължат делото не само когато искът е бил предявен от техния наследодател, но и от прокурор, Страни по делото ще станат само наследниците, поискали продължаването, но съдебното решение важи за всички наследници. Съдът е длъжен да издири наследниците на починалия съпруг. Наследниците по смисъла на чл. 102 СК са лицата, които по закон или завещание са призовани да наследят починалия заедно с преживелия съпруг или биха били призовани да наследят, ако той бъде отстранен. Заветникът и купувачът на наследствен дял не са наследници. Маследниците имат право да продължат, дори когато вината на ответника не е изключителна, а и ищецът е имал вина за разстройството на брака и когато процесът е бил във фазата на помирително заседание. Правото отпада, ако бракоразводното съдебно решение е влязло в сила след смъртта на ищеца поради оттегляне на жалбата от ответника, както и когато ответникът почине макар и след бракоразводното съдебно решение, преди то да е влязло в сила - отпада интересът. Отказът на наследника да продължи делото е оттегляем, до изтичането на срока по чл. 267. Наследниците не могат да променят основанието на предявения БИ; продълженият от тях процес не е брачен и за него не важат особените правила.
        5. Чл. 260 (2) облекчава обективното съединяване на брачните искове. за да може в един брачен процес да се изчерпят всички основания за атакуване на брака.
    - Основанието за иска за развод: На пръв поглед изглежда, че то се състои в дълбото разстройство на брака. То е обаче само критерий за правната релевантност на конкретните факти. Грешката на съда при преценка дали е налице дълбоко разстройство е неправилно прилагане на материалния закон, а не погрешно установяване на фактите по делото. Правно релевантни за развода факти са отделни факти от живота на съпрузите, които са причинили дълбокото разстройство. Всеки от тези факти е отделно основание за иска за развод. Ако ищецът се позове на множество такива факти, това е обективно съединяване на искове за развод - чл. 260, а ако ищецът пропусне някой от тези факти, т.е. преклудира се правото на иск на това основание. Ако се приеме, че дълбокото разстройство е основанието на БИ, чл. 260 става неприложим. Вторият иск за развод на същия брак след като първият е бил отхвърлен, ще се окаже преграден от СПН. Може да се води ново бракоразводно дело на базата на новооткрити факти от живота на съпрузите, които водят до дълбоко разстройство.
    Според чл. 260 (2) всички БИ могат да се  съединяват помежду си. Съединяването може да е евентуално или кумулативно. Насрещни брачни искове могат да се предявят не само в първото заседание, но и до приключване на устните състезания - чл. 260 (3). Изменението на БИ чрез прибавяне на нов БИ е допустимо, дори едновременно да се изменят и основанието, и петитума. Такова изменение е допустимо и пред втората инстанция, т.е. не важи ограничението на чл. 116 (1). Не е нужно основанието на новия БИ да е новоткрито или новосъздането; може и да е било пропуснато.
        6. Съществува принцип за изчерпателност на брачния процес, от който следва еднократност на брачния процес. Тя се състои в погасяването на тези искове за развод или унищожаване, които са могли да бъдат предявени от ищеца или ответника по предявен брачен процес съобразно чл. 260 (2), тъй като основанията им са били или са станали известни до приключване на устните състезания, завършили с отхвърляне на брачния иск. Обективното съединяване на БИ от един вид е процесуална необходимост.
    Условия, за да настъпят последиците на чл. 260 (1):
        1. Бпроцес трябва да е започнат от един от съпрузите, а не от прокурор или от съпруга по първия брак.
        2. Предявеният иск трябва да бъде отхвърлен като неоснователен, а не като недопустим
        3. Основанията за непредяените БИ трябва да са били или станали известни на съпруга до приключване на устните състезания. Станалите известни след този момент могат да бъдат предявени с нов БИ.
    Ако изискването за изчерпателност не бъде спазено, пропуснатите БИ се погасяват. Пропуснатите БИ за обявяването на абсолютната недействителност или несъществуване на брака не се погасяват.
    Неспазването на изискването за изчерпателност е абсолютна процесуална предпоставка - характерна особеност на Бпроцес. Наблюдава преклудиращото действие на СПН, но не трябва да се смесва със СПН по отхвърлен БИ.
        7. В брачния процес може да се предявят за съвместно разглеждане с БИ и небрачни искове. Чл. 260 (2) - с БИ задължително се предявяват искове за упражняването на родителски права, личните отношения и издръжката на децата, ползването на фамилното жилище, издръжката между съпрузите и фамилното име. Може да се съединят и исковете по чл. 28 и 29 СК и чл. 105 СК. Други небрачни искове не когат да се съединяват с БИ. За небрачните искове не важат особените правила за БИ.
        8. Въвежда се помирително заседание по брачните дела.Това е първото заседание по бракоразводните дела. Провежда се пред съда, на който е посъдно делото. В него не може да се извършват процесуални действия, насочени към разглеждане и решаване на БИ или да се предяви насрещен иск за развод. Може да се налагат привременни мерки, ако интересите на децата налагат това. На помирителното заседание страните трябва да се явят лично. Ако не се яви ищецът без уважителни причини, делото се прекратява. счита се, че той не поддържа иска. Дали ответникът е редовно призован е без значение. Това не е отказ от иска, т.е. няма тези последици, нито се преклудират непредявените с иска бракоразводни основания. Неявяването на ответника не е пречка да се разгледа делото, но съсът може да се разпореди той да се яви лично. Тогава помирителното заседание се отлага и се насрочва ново не по - рано от 2 м. Помирителното заседание е при закрити врати. Ако на първото помирително заседание не се постигне помирение, съдът насрочва ново не по- рано от 2 м., като се прецени, че може да се постигне помирение или съпручите изявят желание за помирение - чл. 259 (3). Ако се постигне помирение то има значение на отказ от БИ, т.е. нов иск за развод може да се предяви само въз основа на факти, възникнали или неизвестни на ищеца при помирението.
    Ако не се постигне помирение, съдът насрочва заседание не по - рано от 4м. от датата на последното помирително заседание или по - рано, ако е в интерес на децата - чл. 259 (7).
    Кога не се насрочва помирително заседание - чл. 259 (6). Преклонна възраст на съпрузите или декларация на ответника, че е съгласен с развода.
    Примирителното заседание, когато е необходимо, е предпоставка за разглеждането на БИ по същество. То не може да се дерогира по взаимно съдгласие на страните и за неговото провеждане съдът следи служебно.
    Отказът на съда да проведе помирително заседание въз основа на чл. 259 (6) не подлежи на обжалване с частна жалба, тъй като не преграща хода на делото. Когато делото е било прекратено по подсъдност на друг съд, помирителното заседание пред некомпетентния съд запазва силата си - важи чл. 93.
        9. Привременни мерки при развод или обявяване на недействителност на брака - чл. 261. Това не способ за обезпечаване на БИ, т.е. не се прилагат тези правила (не са допустими по бъдещи БИ; могат да се постановят и по молба на ответника, и по почин на съда; могат да се постановят по време на процеса). Постановяват се след изслушване на двете страни.
    Видове: 1. Относно жилището на съпрузите и ползването на имуществото им. Това е акт на съдебната администрация, който при промяна на обстановката може дабъде изменен от съда.
        2. Относно издръжката на съпругата - може да се присъди привременна издръжка.
        3. Мерки относно децата - упражняване на родителските права, възпитание и издръжка. Съдът може да присъди привременна издръжка.
    Мерките се ползват с изпълнителна сила, но не и със СПН, Важат, докато трае Бпроцес и могат да бъдат изменени и отменени от съда. След приключване на процеса, те или отпадат, или се изместват от трайната уредба на тези отношения.
        10. Съдържание на съдебното решение по брачни искове за развод или унищожаване на брака. Включва освен произнасяне по БИ и съединените небрачни искове и разрешаване на други въпроси.
    а) Чл. 99 (2) СК - съдът се произнася служебно по въпроса за вината, като изтъкнатите основания за развод включват виновно поведение на съпрузите. Когато съпрузите поискат това и представят същото споразумение, което е условие за прекратяване на брака по взаимно съгласие, съдът не се произнася за вината. Това не означава, че исковият процес се замества от развод по взаимно съгласие, тъй като срокът по чл. 100 (2) не важи и съдът не се обвързва от взаимното съгласие и може да следи за разстройство на брака.
    б) Когато от бракът има деца, ненавършили пълнолетие съдът служебно е длъжен да вземе мерките по чл. 106 (1) СК и да уреди ползването на семейното жилище. Ако съдът пропусне да се произнесе това може да стане и в отделен процес по искане на заинрересованата страна или по почин на съда. Тази възможност произтича от естеството на съдебната намеса в случая - акт на администрация.
        11. Обжалване на съдебното решение.
            а) Може да се обжалва и от ищеца, и от ответника, признал развода с оглед запазването на брака.
            б) Когато ищецът е бил прок. и съдебното решение се обжалва от един от съпрузите, другият, макар да е бил другар в процеса, сега става насрещна страна, тъй като може да има интерес от унищожаването на брака.
            в) В редица случаи се изключва възможността за частично обжалване поради връзката между обсъжданите въпроси. Обжалвали се съдебно решение по обуславящ БИ, не може да влезе в сила съдебно решение по обусловения БИ и обратното. Чл. 265 - съдебото решение за развод не влиза в сила, макар и да е обжалвано само в частта му за вината. Същото важи и за съдебните решения по обусловените от развода въпроси. Понеже ползването на семейното жилище зависи от упражняването на родителските права, обжалването на мерките по чл. 106 (1) СК пречи да влезе в сила и произнасянето на съда по въпроса за семейното жилище.
        12. СПН по БИ важи спрямо всички, тъй като Бпроизводство е противопоставимо на всички.
        13. Съдебните решения по Бискове се ползват с голяма стабилност. Чл. 230 и 231 (2)  не подлежат на отмяна по чл. 231 съдебните решения, с които е постановен развод, унищожаване на брака или бракът е признат за несъществуващ. Това не важи за съдебните решения, с които се отхвърля БИ.
        14. Отговорността за съдебните разноски се разпределя на базата на особените правила на чл. 270. Кога се прилагат общите правила - чл. 270 (2).
        15. Развод по взаимно съгласие: Това е охранително производство, което влиза в действие, когато няма спор дали и с какви последици бракът да се прекрати и кога е налице споразумение за последиците от развода относно децата, семейното жилище, издръжката и имуществените отношения. За него има особени правила в чл. 259а - 259в. Прилага се и общата уредба за охранителните производства. Производството е едностранно; и двамата съпрузи са молители по него. Участват в производството лично; участието чрез представители е недопустимо, т.е. пълно запретеният не може да е страна по такова производство. За ограничено запретените - в производството взима участие попечителя с оглед споразумението по чл. 101 СК. При непълнолетния съпруг - не може да има такова производство предвид забраната му до 3 год. след сключването на брака (чл. 100 СК).
    Производството започва с писмена молба на двамата съпрузи. Помирително заседание най-рано 2м. след подаване на молбата. Насрочва се абсолютно винаги заразлика от исковото производство за развод. Неявяването, на който и да било от съпрузите без уважителни причини води до прекратяване на производството. Същият е ефектът, когато някой от съпрузите оттегли искането си. Производството може да се спира по съгласие на страните, за да се улесни постигането на споразумение между тях. Ако не се постигне помирение - насрочва се съдебно заседание - с последното изменение от ((г. срокът от 2м отпадна. Задачата на съдебното заседание е да се проверят условията за развод по взаимно съгласие. Те са две:
            а) Сериозно и непоколебимо взаимно съгласие за развод.
            б) Споразумението по чл. 101. То трябва да е пълно, да урежда всички отношения, посочени в чл. 101 СК. То трябва да отговаря на интересите на децата, за да провери дали споразумението отговаря на този критерии, съдът може служебно да събере доказателства. То не трябва да противоречи на закона и морала - чл. 259б във връзка с чл. 263 ЗЗД. Ако споразумението не отговаря на някое от тези изисквания, съдът предлага на съпрузите да го допълнят или изменят в определен от него срок - чл. 101 (2) СК. Ако това не се направи, молбата за развод се отхвърля.Споразумението може да бъде представено на съда в писмена форма или да се сключи устно пред него, като се удостовери в съдебния протокол.
    И двете условия трябва да са налице към момента на произнасяне на съда.
    Съдебното решение, с което се отхвърля молбата - за него важи чл. 432. Може да се обжалва съобразно чл. 432 (2). Жалбата трябва да се подаде от двамата съпрузи. Понеже завършва охранително производство, то не се ползва със СПН и не пречи да бъде подадена нова молба за развод по взаимно съгласие, нито за развод по исков ред. Не може да са атакува с извънредни средства за отмяна, тъй като не прегражда пътя на исковата защита.
    Съдебното решение, с което се уважава молбата, прекратява брака и утвърждава споразумението по чл. 101 СК. Това са два акта, материализирани в един и същ съдебен документ, но се различават по правен ефект и стабилност. И двата акта са охранителни,т.е. необжалваеми и влизат в сила веднага в действие.
    Решението, с което се прекратява брака е конститутивен акт. Спрямо това решение взаимното съгласие е само условие, не и елемент от ФС. Това решение е неатакуемо по исков ред - чл. 231 (2).
    Решението, с което се одобрява споразумението наподобява определение, с което се утвърждава съдебната спогодба. То придава правна важимост на договорния акт и заедно с него е източник на правни последици. Тези последици се състоят в изпълнителната сила , с която се ползва одобреното споразумение относно вземането за издръжка и другите, изискуеми притезания, които поражда. Споразумението обаче не се ползва със СПН, заралика от съдебната спогодба. То не урежда висящият пред съда спор. Ако е порочно, споразумението може да бъде атакувано по исков ред. При промяна на обстоярелствата, уговореното в споразумението може да се изменя; промяната се извършва по исков ред.
    Исковият Бпроцес може да се трансформира по взаимни съгласие, стига съпрузите да създадт условията по чл. 100 и 101 СК и да са изтекли 3г. от сключването на брака (чл. 100, ал. 2). Това може да стане и преди, и след помирителното заседание, но преди постановяването на СР.
55. ПРОИЗХОД
А) Установяване и оспорване.
Понятие.
Произходът представлява биологическа връзка между детето и жената, която го е родила / мъжът, от когото е било заченато. От гл.т. на родителите произходът се разглежда като майчинство и бащинство. Става дума за биологична връзка, която не е правна. Произходът не представлява правоотношение. Произходът като биологическа връзка представлява житейски факт, който може да се превърне в юридически, ако биологическият факт се установи по някой от предвидените в закона начини. Тогава произходът може да се разглежда като правоотношение между родител и дете, като наследствено правоотношение, като право и задължение за издръжка, като пречки за брак, като правоотношения с останалите роднини. В Глава IV от СК под наименованието “Произход” са способите за установяване и оспорване на произхода.
Способи за установяване / оспорване на произхода.
Способите за установяване и оспорване на произхода представляват искове. Исковете за установяване и оспорване на произхода са установителни искове, за установяване на факти, не за права и правоотношения. Чл. 97 ГПК – установителни искове за права и правоотношения могат да се предявят винаги, когато има правен интерес. Установителни искове за факти са допустими само, когато са предвидени в закона. Разширяване на допустимите искове не е възможно.
Групи искове за установяване на произход.
Положителни – чрез тях се цели установяване на произхода на детето от дадена жена или мъж.
Отрицателни – предмет на доказване е, че дадено лице не произхожда от определена жена или мъж. Чрез тях произходът се оспорва.
Схема на разглеждане на способите за установяване на произхода.
Предмет на доказване.
Легитимирани лица.
Срок на предявяване.
Естество на доказване.
Правни последици.
Принципи на произхода.
Те не са изрично уредени в СК. Станева ги разглежда в две големи групи /при Ненова принципите са подчинени на по-подробна класификация/.
Истинност – целта на законовата уредба е да се установи действителната биологична връзка между две лица. Това се осигурява чрез разнообразни способи, уредени в СК, чрез липсата на ограничение на допустимите доказателствени средства, чрез липсата на пречки от формално естество за установяване на извънбрачно бащинство.
Стабилност – на един вече установен произход се осигурява стабилитет. Произходът е основен елемент от гражданското състояние на лицата. Този принцип се оказва в противодействие на принципа на истинността. Стабилността се гарантира със следните правила:
Ограничаване на легитимността на лицата, които могат да предявяват искове до най-заинтересованите – майка, баща, дете.
Сроковете, в рамките на които исковете могат да се предявяват са преклузивни.
Чл. 43 СК – нов произход не може да се установява, докато не бъде оборен наличният.
Установяване на майчинство.
Произходът от майката се определя от раждането – чл. 31(1) СК. Следователно при установяване на майчинството, фактът, който подлежи на доказване, е раждането.
Способи за установяване.
Вписване на майката в акта за раждане.
Исково установяване на майчинство.
Припознаване.
Акт за раждане.
Актът за раждане е начин за установяване единствено на майката, независимо, че често се посочва и бащата. Ако бащата се установи в последствие, това се отразява в акта за раждане. Ако актът за раждане не бъде съставен в предвидения от Закона за гражданското състояние срок от 5 дни, този акт може да се издаде и по-късно. Проблем възниква обаче, ако с изтичането на 5-дневния срок приключи и календарната година. В този случай актът за раждане се издава въз основа на съдебно решение. По същия начин се процедира и ако актът бъде унищожен или загубен. Не става дума за исково производство, а за безспорно охранително производство.
Иск за установяване на майчинство – чл. 40 СК.
Установяването на майчинство по исков път се налага, когато майчинството не е установено с акт за раждане и охранителното производство не е могло да се развие.
Предмет на доказване - по чл. 40 СК се предявява положителен установителен иск, чийто предмет на доказване е, че дадена жена е родила определено лице.
Легитимирани лица – искът може да се предяви от детето, майката или бащата.
Детето предявява иск чрез представител – настойник, ако детето е с неустановен произход; ако няма настойник – представител, назначен ad hoc от съда. Производствата, свързани с установяване на произхода, се характеризират с особената процесуална дееспособност на непълнолетните, уредена в ГПК – дава им се право да извършват самостоятелни правни действия.
Майката – жената, която твърди, че е майка на определено дете.
Бащата – предявяването на иск за установяване на майката от страна на бащата е странно, предвид на това, че майката се счита за неизвестна. Бащата е съпруг на твърдяната майка, който би се считал за баща на детето, ако се установи майчинство на неговата съпруга –чл. 40, изр. 2. Бащата е и мъж, който е припознал дете, което до момента на припознаването е с изцяло неизвестен произход. Той също може да предяви иска за установяване на майчинство.
Срок за предявяване на иска – няма такъв срок. Възрастта на детето също няма значение, стига да няма вече установено майчинство.
Правни последици – ако искът бъде уважен, въз основа на съдебното решение се установява майчинството, което следва да се отрази в акта за раждане. При установяване на майчинство, както и при установяване на бащинство, в по-късен момент след раждането, правните последици възникват с обратно действие – от момента на раждането. Законът не е предвидил това изрично, но този резултат се приема за безспорен – не може дадено лице да става биологичен родител в последващ момент.
Оспорване на майчинство – чл. 31(2) и (3) СК.
Става дума за оспорване на майчинство, установено с акт за раждане. Това оспорване става по исков път, с отрицателен, установителен иск.
Предмет на доказване – посочената в акта за раждане жена не е родила детето. Може да се доказва, че жената изобщо не е раждала.
Легитимирани лица.
Детето – то към момента на предявяване на иска има майка, а вероятно и баща. Майката ще се яви ответник по иска и затова не може да представлява детето, поради колизия на интереси. Назначава се представител ad hoc.
Жената, посочена в акта за раждане; жената, която твърди, че е майка.
Съпругът на жената, която е посочена в акта за раждане или на жената, която твърди, че е майка.
Срокове – няма посочени срокове. В случая законът цели истинност, а не стабилност. Дава се по-широка основа за установяване на майчинството.
Правни последици – ако искът бъде уважен, майчинството отпада с обратна сила. Детето остава с неустановено майчинство. Това дава възможност да се предяви иск за установяване на майчинство.
Възможно е искът да е предявен от жена, която иска да оспори чуждо майчинство. След уважаването му обаче тя не продължава производството – какво става в този случай? Съдебната практика приема, че при такава хипотеза жената е задължена да предяви два иска, които са съединени – иск за оспорване на майчинство и иск за установяване на майчинство. Ако съдът уважи първия иск, след това ще разгледа и втория, чрез който ще установи майчинство.
11. Предположение за бащинство на съпруга

Презумпция за бащинство на съпруга – чл. 32(1) СК:
“ Съпругът на майката се счита за баща на детето, родено през време на брака или преди изтичането на триста дни от неговото прекратяване.”
Предпоставки за действие на презумпцията:
Раждане на дете.
Жената да се намира в законно сключен брак – включително унищожаем брак, преди унищожаването му.
Раждане:
по време на брака – не се поставя срок след сключване на брака. Не се третира въпросът за зачеването.
детето да е родено до 300 дни след прекратяването на брака. Презюмира се, че детето е било заченато по време на брака.
Конфликт на презумпции.
Хипотезата е: развод, който в последван непосредствено от втори брак. Жената ражда в рамките на 300-те дни от прекратяването на втория брак. В този случай презумпцията ще има действие по отношение и на двамата съпрузи – бивш и настоящ. Законът определя, че за баща се счита  съпругът на майката от втория брак – чл. 32(2) СК. Приема се, че това е по-вероятното положение и едновременно с това се смята, че презумпцията действа в полза на детето.
Оборване на презумпцията за бащинство – чл. 33.
Оборването се извършва само по исков ред, с отрицателен установителен иск.
Предмет на доказване е фактът, че детето не е могло да бъде заченато от съпруга.
Оборването на презумпцията не е лесно. Използват се факти от медицината – невъзможност за оплождане, несъвместимост с кръвната група на детето. Допустими са всякакви доказателствени средства.
Право на иск имат две лица – самият съпруг и майката на детето.
Детето няма право на иск.
Срок за предявяване на иска – 1 г.
За майката този срок започва да тече от раждането – чл. 33(2) СК, за съпруга – от узнаване на раждането, чл. 33(1) СК. Срокът е преклузивен. Едно трето лице не може да се установи като баща, ако някой от съпрузите не обори презумпцията.
При оборване на презумпцията, бащинството отпада с обратна сила.
Бащинството може тогава да се установява чрез някой от другите способи. При хипотезата на чл. 32(2) СК, след като вторият съпруг оспорва успешно, детето не остава без баща – в действие влиза презумпцията по отношение на бившия съпруг на майката – чл. 33(3) СК. Той може да предяви иск за оспорване на бащинството в срок до 1 г. от узнаване на решението, но не по-късно от 3 г. от влизането му в сила.
Недопустимост на оспорване на бащинството – чл. 33(4) СК.
Майката е била оплодена изкуствено или е родила дете, заченато с генетичен материал от друга жена. Необоримостта се обуславя от следните факти:
Бащата предварително е дал писмено съгласие за съответната операция – така се е отказал от възможността за оборване.
Ако се даде възможност за оборване, детето ще е в много по-неизгодна позиция, отколкото друго дете с оспорено бащинство, защото не може да се установи кой е бащата, тъй като има донор.

    
 Иск за дирене на бащинство

Приложно поле.
Исковият способ за установяване на бащинство се прилага, когато презумпцията за бащинство не действа.
Детето е родено от неомъжена жена.
Детето е родено 300 дни след прекратяване на брака.
Презумпцията е действала, но е била оборена и детето остава без бащинство.
Иск за дирене на бащинство – чл. 41 СК.
Искът е положителен, установителен.
Легитимирани лица – майката и детето.  Бащата не може да иска установяване на собственото си бащинство, защото по този иск той е ответник. Доброволен начин за установяване на бащинството е припознаването.
Срокове.
За майката – 3 г. от раждане на детето.
За детето – от раждането му до 3 г. след навършване на пълнолетие. Когато искът е предявен от детето, призовава се и майката.
 Грешка е майката в първите 3 г. да предяви двата иска едновременно – от свое име и като законен представител на детето, защото ако те не бъдат уважени, исковият способ се изчерпва. Следва исковете да се предявят поотделно.
Последици.
Отхвърляне на искането има действие само между страните в процеса.
Уважаване на искането има действие спрямо всички.
Ако произходът се установи по исков ред, съдът следва служебно да се произнесе за упражняването на родителските права. Законът подхожда с еднакво отношение към родителите. Приложение намира чл. 106 СК – упражняване на родителските права след развода.
Б) Припознаване.
Понятие за припознаване.
Припознаването е общ способ за установяване на произхода. Той е свързан с волята на родителя. Може да се определи като едностранен, строго личен, формален, извънсъдебен, неконтролируем по същество акт, с който едно лице заявява, че дадено лице произхожда от него. Не е необходимо нечие друго съгласие. За да бъде действително волеизявлението, то следва да се направи само лично и само от лице, което е напълно дееспособно.
Форма на припознаването – чл. 36 СК.
Писмено заявление пред длъжностното лице по гражданското състояние. Това заявление може да се направи само при лично явяване.
Декларация с нотариално заверен подпис, подадена до длъжностното лице по гражданското състояние. Това заявление може да се подаде и чрез трето лице.
Писмено заявление, подадено чрез управителя на заведението, в което детето се е родило. Заявлението е съставено пред управителя.
Проверка. На проверка подлежат следните факти:
Проверява се самоличността на припознаващия – припознаването се извършва лично или волеизявлението се заверява нотариално.
Проверява се дали детето е годно да бъде припознато – следва да няма установен произход.
Длъжностното лице не проверява истинността на волеизявлението, защото то е направено доброволно. Не е изключено припознаването на не-свое дете.
Кой може да припознава? Всяко лице – майка, баща, трети лица. Съществува изискване за дееспособност – чл. 35 СК.
Кой може да бъде припознат? Ограничения няма – всяко дете в широкия смисъл на думата. Всеки може да бъде дете на своя родител. Съществуват отклонения в две посоки – чл. 35 СК.
Може да се припознае заченато дете – за да няма период, в който детето ще бъде без бащинство.
Припознаването се извършва под отлагателно условие, защото до момента на раждането няма годен субект за припознаване. Припознаването се отнася до всяко дете, което жената ще роди в определен бъдещ момент. Припознаването произвежда действие от момента на раждане.
Припознаване на починало дете.
Припознаване на починало дете е възможно само ако то е оставило свой низходящ. Това припознаване е свързано с наследяването – низходящият наследява преди родителите.
Действие на припознаването.
Припознаването поражда в действие от момента, в който волеизявлението за припознаване достигне до крайния си адресат – лицето по гражданското състояние. Чл. 37(1) СК създава друго впечатление – припознаването се вписва в акта за раждане, ако в тримесечен срок от съобщението до другия родител /ако той е известен/ и до детето /ако то е пълнолетно/, тези лица не оспорят припознаването. Създава се впечатление, че припознаването влиза в сила след изтичане на този тримесечен срок. Станева: Припознаването влиза в сила веднага след извършването му и достигане на волеизявлението до лицето по гражданското състояние, иначе какво се оспорва? Отлага се само вписването в акта за раждане по практически причини – възможно е да има оспорване.
Друг текст, който създава съмнение е чл. 49 от Закона за гражданската регистрация – при припознаване, извършено преди представяне на акта за раждане, се вписват данните на бащата. Чл. 49 ЗГР урежда особен случай на припознаване – става дума за припознаване непосредствено след раждане. Майката и бащата, който припознава, искат да се извърши вписване веднага, без да има интервал. За да се впишат едновременно, майката дава предварително съгласие и се отказва от правото си да оспорва припознаването.
Оспорване на припознаването.
Оспорване на припознаването – чл. 37(1) СК.
Възможността за оспорване на припознаването принадлежи на другия родител и на детето – ако то е навършило пълнолетие. Тя възниква от момента на съобщението на длъжностното лице за извършеното припознаване – в тримесечен срок от съобщението всеки от тях може да оспори. Това оспорване не е съдебно оспорване, а се извършва пред длъжностното лице по гражданското състояние. Подава се писмено заявление, в което се изразява несъгласие с припознаването. Не се извършва доказване, че припозналият не е родител. Ако се извърши оспорване, припознаването се парализира – действието му отпада.
    След оспорване припозналият може в тримесечен срок от получаване на съобщението за оспорването да предяви иск за установяване на произхода, чл. 37(2) СК – припознаването се е изчерпало като способ след оспорването по административен ред. Съдебното установяване се извършва с положителен установителен иск. Предмет на доказване на този иск е раждането/ зачеването на детето. Произходът ще се установи по силата на съдебно решение, а не по силата на припознаването.  Този иск е особен иск за установяване на бащинство, който се различава от иска по чл. 41 СК, защото ищецът е различен, както и срока за предявяване.
Оспорване по исков ред – чл. 37(3) СК.
Оспорването се извършва чрез отрицателен установителен иск.
Легитимирани лица – само детето, ако то не е имало възможност да използва способа за оспорване по чл. 37(1) СК, защото е било непълнолетно.
Срок – 3 г. от навършване на пълнолетие или от узнаване на припознаването, ако то е станало по-късно.
Предмет на доказване – детето не е било родено от припознаващата жена/ заченато от припознаващия мъж.
Последици – ако искът бъде уважен, припознаването отпада с обратна сила като се заличава с особена забележка в акта за раждане.
Оспорване на припознаването от трети лица – чл. 38 СК.
Тази възможност разкрива специфика спрямо общите правила за произхода – за първи път се намесват трети заинтересовани лица. Тази възможност е предвидена поради лесния характер на процедурата по припознаване.
Оспорването се извършва чрез отрицателен установителен иск.
Легитимирани лица – лица, които имат правен интерес. Става дума за лица, чиито интереси биха били накърнени вследствие на припознаването, във връзка с право на издръжка или на наследяване. Ненова дава по-широко тълкуване на правния интерес – става дума не само за чисто имуществен интерес, родителите може да атакуват припознаването с чисто нравствени подбуди – защита на детето им.
Срок – 1 г. от узнаване на припознаването.
Унищожаване на припознаването – чл. 39 СК.
Легитимирани лица – припозналият, ако се установи порок при извършване на припознаването.
Предмет на доказване.
Грешка / измама – припознаването е направено при наличието на неправилна представа за действителността. Припозналият следва да направи оспорване на произхода – по предмет на доказване искът ще наподобява иск за оспорване на произхода.
Заплаха – волята за припознаване е изразена под въздействие на основателен страх. Фактът на заплашването има причинна връзка с извършването на припознаването.
Недееспособност – доказва се, че към момента на припознаването, припозналият е бил недееспособен. ВС в отделни решения постановява, че при заплаха и недееспособност не е достатъчно тя да се докаже, но следва да се твърди и че припозналият не е родител. Станева смята, че такова твърдение не е необходимо.
Срокове – 1 г. Унищожаване след изтичане на срока не е възможно.
При грешка / измама – тече от самото припознаване.
При заплаха – от прекратяване на заплахата.
При недееспособност – от придобиване на дееспособност.
56. ОСИНОВЯВАНЕ
А) Условия и производство.
Понятие.
Осиновяването е правен акт, по силата на който между две лица се създава правна връзка, подобна на тази между родител и дете. Понятието за осиновяване може да се разглежда в два аспекта:
Юридически факт, който поражда връзката.
Самото правоотношение между родител и дете.
Правно естество на юридическия факт на осиновяването – то не е договор.
Прилики с договора. Налице са волеизявления, насочени към пораждането на правни последици.
Разлики с договора.
Правните последици, към които са насочени волеизявленията на лицата са императивно определени в закона. Лицата не могат да ги определят. Няма тенденция за въвеждане на договорни начала при осиновяването.
Волеизявленията са на двете лица, които встъпват в правна връзка – осиновител и осиновен. Осиновеният обаче не винаги дава съгласието си, чл. 54(1) СК – само ако е навършил 14 г. Родител дава съгласието си, но не като законен представител, а от свое име – като собствена воля. Съгласието му се изисква и когато лицето е навършило 14 г.
Предпоставки за осиновяване, свързани с лицата.
Кой може да бъде осиновен?
Чл. 49 СК – лице, което при подписване на молбата за осиновяване не е навършило 18 г. Възрастта се преценява към датата на подаване на молбата. Ако междувременно лицето навърши 18 г., това не е формална пречка за извършване на осиновяването.
Осиновяването дете вече да не е било осиновено – чл. 53 СК. Тази забрана няма действие, когато осиновяването се извършва от съпрузи, независимо дали те извършват осиновяването едновременно или последователно. Когато двама съпрузи осиновяват едновременно и осиновяването се допуска с едно решение, налице пак имаме две осиновителни правоотношения, които могат да се развият относително самостоятелно.
В проекта за СК се предвижда допълнителна предпоставка, която цели защита на деца, които се осиновяват от домове “Майка и дете”. За да се предотвратят злоупотреби, осиновяването може да се извършва само на базата на подготвен списък, който се изготвя от общинските служби за закрила на децата. На национално равнище съществува Агенция за закрила на правата на детето. Законът за закрила на детето предвижда изготвяне на списък за деца, които подлежат на осиновяване, но не се прави връзка с предпоставките за осиновяване.
Кой може да осиновява? Лицето, което осиновява следва да е дееспособно и да не е лишено от родителски права – чл. 50 СК. Осиновителят трябва да осигури грижи за детето.
Възраст между осиновяващ и осиновяван – чл. 51 СК. Разликата във възрастта между тях следва да е най-малко 15 г.
Когато осиновяват двама съпрузи, разликата във възрастта следва да е налице за единия от тях.
Когато съпруг осиновява родно дете на другия съпруг, разликата във възрастта не се изисква.
Това не означава непременно, че при наличие на тази разлика във възрастта съдът ще допусне осиновяването. Предпоставката следва да е налице, но съдът не е длъжен да допусне осиновяването. Съдът има право на преценка – чл. 59 СК. Законът предвижда гъвкав подход, съдът ще може да прецени.
Ограничение за осиновяване при наличие на определена по закон роднинска връзка – чл. 52 СК.
По права линия – родител не може да осинови своето дете. Допустимо е обаче биологичен родител, чието майчинство/бащинство не е доказано, да може да осинови, защото законът не го конституира като родител.
По съребрена линия – не може да се извършва осиновяване между братя и сестри.
Забрана за осиновяване от баба и дядо - тези лица се намират в достатъчно близка родствена връзка с детето. Ако се допусне осиновяване, ще се изкривят съществуващите между тях родствени връзки. Разрешава се обаче при определени хипотези:
детето е родено извън брак;
родителите на детето са починали;
когато е починал единият родител – съгласието на другия родител е необходимо. Съдът преценява интересите на детето.
По проекта за СК се предвижда да остане в сила само забраната за осиновяване между братя и сестри.
Предпоставки за осиновяване – във връзка с волеизявления.
Съгласие на определени категории лица – съдът не може да го пренебрегне. Необходими съгласия – чл. 54(1) СК:
Осиновяващ – изразява съгласието си в молбата за осиновяване. В повечето случаи той е инициатор на осиновяването.
Родители на осиновяваното дете – двамата, единия, който е жив/установен.
Осиновяван – ако е навършил 14 г.
Съпруг на осиновяващия – не е задължително двамата съпрузи да осиновяват заедно. Другият следва да бъде попитан, защото детето ще влезе в общото домакинство.
Съпруг на осиновявания.
Съгласие от управителя на общественото заведение, в което детето е настанено, когато:
родителите са неизвестни;
когато детето е оставено с предварително съгласие за осиновяване;
когато детето е оставено при условията на чл. 57(2) СК – за временно отглеждане, но след изтичането на срока родителят не се явява да го вземе.
Мнение за осиновяване – чл. 55 СК.
Осиновяваният дава мнение, ако е на възраст от 10 до 14 г., освен ако знае осиновяващия като свой родител.
Настойник / попечител – не се счита за достатъчно близък, за да дава съгласие.
Родителите дават само мнение в определени случаи:
ако родителят е поставен под ограничено запрещение;
ако родителят е лишен от родителски права.
Случаи, в които изобщо не се взима становище:
когато родителят е неизвестен;
когато родителят е с неизвестно местожителство;
когато родителят е поставен под пълно запрещение;
когато е дал предварително съгласие за осиновяване – тази хипотеза е различна от хипотезата отнемане на родителски права, защото той губи тези права едва с осиновяването. При предварително съгласие, то не се иска в конкретното производство по осиновяване. Вместо него съгласие дава управителя.
Осиновяване без съгласие на родителя – чл. 57 СК. Става дума за хипотези, които биха могли да доведат до лишаване от родителски права, но това все още не е станало.
Чл. 57(1) СК – ако родителят трайно не полага грижи за детето, не дава издръжка или го отглежда и възпитава по вреден за него начин. “Трайно” – става дума за продължителен период, който създава впечатление за окончателно оформила се ситуация. Тази ситуация и хипотезата на недаване на издръжка отделни хипотези ли са или следва да съществуват кумулативно? Граматическото тълкуване на текста създава впечатление, че става дума за отделни хипотези. Според Станева на основание чл. 75(1), т. 2 СК /Лишаване от родителски права/, в който тези предпоставки са посочени като кумулативни, следва да се приеме, че е необходимо и в хипотезата на чл. 57(1) СК те да са налице едновременно. Друг аргумент в подкрепа на тази теза е, че последиците от този състав са особено сериозни. Проф. Цанкова разглежда предпоставките като алтернативни.
Отглеждането и възпитаването по вреден начин представляват форма на активно поведение на родителите.
Чл. 57(2) СК – става дума за хипотеза на родителско бездействие. Детето е оставено за отглеждане в обществено заведение и родителят не го е потърсил в срок от 1 г. от деня, в който е трябвало да го вземе. Приема се, че родителят се е “отказал” от детето си.
При хипотезите по чл. 57, родителят следва да бъде изслушан – чл. 57(3) СК.
Производство по осиновяване. Производството по осиновяване е охранително съдебно производство. То е безспорно производство, съдът не разрешава съдебен спор. Съдът следва да осигури еднопосочната воля на участващите лица и да окаже съдействие за постигане на желания резултат. Ако в хода на производството възникне спор, осиновяване не може да се извърши.
Подсъдност. Молбата за осиновяване се разглежда от РС по местожителство на молителя – чл. 58(1) СК.  Чл. 58 СК не уточнява кой е молител – вероятно става дума за кандидат-осиновителя, но няма пречка РС да бъде сезиран и от някой друг участник в производството.
Сведения. РС събира сведения за осиновявания и осиновяващия от общинските съвети по местожителството им – чл. 58(2) СК. Чл. 21, т.12 от Закона за закрила на детето предвижда, че общинските служби за социално подпомагане трябва да проучват кандидат-осиновителя и да дават писмено заключение пред съда за тяхната годност. Съдът е освободен вече от това задължение.
Преценка. Съдът има право на собствена преценка за интересите на детето – чл. 59 СК. Освен задължителните предпоставки съдът преценява семейното и имотното състояние на осиновителите, трудовото им положение, здравословното им състояние – физическа и психическа годност, разглеждат се възрастовите ограничения. Изслушва се заключението на общинските служби за обществено подпомагане. В заседанието задължително участва и прокурор, който се произнася със заключение. Осиновяването се допуска само ако е в интерес на детето – чл. 59(2) СК.
Обжалване на решението – чл. 60 СК. Обжалването се извършва по общия ред от прокурора и лицата, посочени в чл.54(1), т.1,2 и 4 /осиновяващ, родители на осиновяван, осиновяван, ако е навършил 14 г./. Срокът за обжалване е седем дни. Ако решението не се обжалва, то влиза в сила.
Б) Действие на осиновяването.
Обща постановка.
До 1961 г. всички нормативни актове са уреждали осиновяване от типа на непълното по настоящем осиновяване. През 1961 г. след изменението на ЗЛС пълното осиновяване се налага като единствена възможност, като се преуреждат в тази насока и всички заварени случаи. През 1968 г. СК въвежда паралелно съществуване на двата вида осиновяване – пълно и непълно, като дава възможност в определен период заварените пълни осиновявания да се превърнат в непълни. По настоящем двата вида осиновяване действат паралелно. Различните видове осиновяване имат различни правни последици.
Пълно осиновяване.
Понятие. Целта на пълното осиновяване е максимално доближаване на положението на осиновеното дете с родното дете – чл. 61(1) СК. Между осиновен и неговите низходящи от една страна и осиновителя и неговите роднини, от друга, възникват отношения като между роднини по произход.
Последици.
Бащиното и фамилното име се променят – чл. 18(1), ЗГС. Собственото име не подлежи на промяна, но може да се промени.
Съставя се нов акт за раждане, в който осиновителите се посочват като родители – чл. 61(2) СК. Първоначалният акт за раждане се съхранява, но престава да бъде публичен, пази се за случаи на прекратяване на осиновяването.
За осиновителя възниква цялата съвкупност от родителски права и задължения /виж въпроса за родителски права и задължения/ . Може да бъде ограничаван или лишаван от родителски права в определени случаи, ако на спазва задълженията си. Поражда се задължение за издръжка по отношение на лицето.
Прекратяват се връзките с родителите на осиновеното дете – чл. 61(1) СК.
Възникват наследствени права по отношение на осиновителя и неговите роднини.
Прекратяват се наследствените права по отношение на роднините на осиновения.
Пречки за брак – осиновителното родство е пречка за брак поради родство, чл. 13(2), т.3 СК.
Пълно заличаване на правната връзка не е възможно.
пречките за брак по чл. 13(2), т.1 и 2 СК /между роднини по права линия, между братя и сестри, техните деца и други роднини по съребрена линия до четвърта степен включително/ се запазват. При опасност от нарушаване на тази разпоредба може да се наруши тайната на осиновяването.
рождените родители могат да искат прекратяване на осиновяването при предпоставките на чл.65 СК;
възможно е да има случай на пълно осиновяване, но на истинските въпреки това се дава възможност за оспорване на презумпцията за бащинство в рамките на сроковете по чл. 33 СК;
при причиняване на вреди от непозволено увреждане – ако детето почине вследствие на такива действия, извършени от трето лице. Поначало право на обезщетение имат родители, деца. Ако осиновено дете почине, рождените родители имат ли право на обезщетение? Според съдебната практика искът е допустим.
Непълно осиновяване.
Понятие – чл. 62 СК. Правна връзка се създава само между осиновения и неговите низходящи от една страна, и осиновителя от друга, но не и с неговите роднини. Правата и задълженията между осиновен и неговите низходящи с роднините по произход се запазват.
Последици.
Бащиното и фамилното име се запазват. Могат да се променят със съгласие на осиновителя и със съгласие на детето, ако е навършило 14 г.
Акт за раждане – прави се забележка за извършеното осиновяване. Чл. 78, ЗГР – когато се издават преписи и удостоверения от акта за раждане като родители се записват и родителите по произход, и родителите по осиновяване.
Родителски права и задължения – чл. 62 СК, осиновяването се извършва с цел осиновителят да полага грижи. Затова се предвижда, че родителските права и задължения принадлежат на осиновителя. Кой дължи издръжка? Роднините на осиновителя не дължат издръжка. Ако осиновителят не може да издържа детето, тогава издръжка се дължи от родителите и роднините по произход.
Наследствени права – детето наследява и в двете посоки, но не наследява роднините на осиновителя. В случай на смърт на детето наследява само осиновителя.
Пречки за брак – по отношение на рождените родители и роднините по произход пречките за брак се запазват. По линия на осиновяването съществува пречка за брак само с осиновителя, защото само с него детето има правна връзка.
Кога се извършва пълно и кога непълно осиновяване.
Задължително пълно осиновяване.
Когато родителите са неизвестни.
Когато е дадено предварително съгласие за осиновяване от родителите по произход.
Ако детето е оставено в обществено заведение за отглеждане – чл. 57(2) СК
Когато лицата, посочени в чл. 54(1) СК, дадат съгласие за това – съдът не може да постанови непълно осиновяване.
Право на избор – в останалите случаи. Лицата, които дават съгласието си, имат право на избор, но следва да са единодушни. При разногласия за вида на осиновяването, осиновяване не се извършва.
В) Прекратяване.
При непълно осиновяване – чл. 65(2) СК.
Смъртта на единствения или двамата осиновители при непълното осиновяване прекратява осиновяването автоматично. Всички правни последици се връщат в изходна позиция с едно изключение. Законът приема, че осиновеният наследява осиновителя.
В закона липсва правна уредба на последиците при смърт на осиновеното дете – би следвало да са същите. Според Станева по тълкувателен път може да се стигне и до друго решение, защото е възможно осиновеният да е оставил низходящи. Тогава между осиновителя и низходящите на осиновения съществуват отношения между осиновител и внуци. В такъв случай със смъртта на осиновения отношението не става безсубектно и не е необходимо да се прекрати. При пълно осиновяване в тази хипотеза не настъпва прекратяване по логиката, че има и други субекти, извън основния субект. Същото може да намери приложение и при напълно осиновяване.
Пълно осиновяване – чл. 65(1) СК. При смърт на единствения или двамата осиновители пълното осиновяване не се прекратява автоматично. Прекратяване може да се иска по исков ред, пред съда. Право на предявяване на този иск имат осиновения, неговите рождени родители, настойник/попечител – които са назначени след смъртта на осиновителите, прокурорът. Съдът следва да постанови решение съобразно интересите на осиновения.
Чл. 64(1), т. 3 – визира хипотеза, при която от съществено значение е крайният резултат – дълбоко и непоправимо разстройство на отношенията осиновител-осиновен.
Връзката между осиновител и осиновен е изпразнена от съдържание. Причините за този краен резултат могат да бъдат всякакви. Техният анализ обосновава крайния резултат.
Разграничение между тежко провинение и останалите възможни причини: Тежкото провинение представлява противоправно, виновно поведение, което съществено нарушава изискванията за нормални отношения. Преценява се с оглед на всеки конкретен случай. Престъплението и деликтът представляват тежко провинение, но и всяко друго поведение, което отговаря на тези характеристики. От значение е авторът на деянието, но не и към кого е насочено то. Приема се, че малолетни лица не могат да извършат подобно деяние, защото тогава то ще се обяснява с оглед на полученото от осиновителя възпитание. При тежко провинение право на иск има невиновната страна.
Други обстоятелства – невиновни прояви или състояния на една от страните /малолетното дете/; обективни състояния, често са свързани със здравословното състояние на детето; прояви на трети лица; развод на родителите – не сам по себе си, а с оглед на конкретния случай. Искът може да се предяви от всяка от страните – осиновен или осиновител. Ако е засегнат обществен интерес, иск може да предяви и прокурор – чл. 64(3) СК. Такова засягане е налице винаги, когато страдат интересите на детето.
Прекратяване на осиновяването по взаимно съгласие – чл. 64(1), т. 2 СК. Прекратяването по взаимно съгласие се извършва от съда. Съдебното решение се основава единствено на общата воля. Законът изисква за да е съгласието валидно, страните да бъдат дееспособни. Прекратяването по този начин следователно е възможно след навършване на пълнолетие от детето. Подава се обща молба до съда да прекрати осиновяването по взаимно съгласие. Това производство е охранително – съдът не решава някакъв спор.
Прекратяване на осиновяването в случаи на унищожаемост – чл. 64(1), т. 1 СК.
Както и при брака, унищожаването на осиновяването има действие само за в бъдеще. Чл. 64(1), т. 1 СК изброява като основания за унищожаемост на осиновяването текстове, свързани с предпоставки за извършване на осиновяване. Нарушението на тези разпоредби води до наличие на порок на осиновяването. Прави впечатление, че в тази разпоредба липсват някои от текстовете, които уреждат предпоставките на осиновяването. Защо това е така?
Не е основание за унищожаемост чл. 50 – ако осиновяващият не е дееспособен или е лишен от родителски права, осиновяването ще бъде нищожно.
Липсата на съгласие на съпруга на осиновяван или осиновяващ – чл. 54(1), т.3 СК, не е основание за унищожаемост, защото тяхното съгласие не е решаващо, те не са страна.
Чл. 55 – невзимането на мненията на посочените в разпоредбата лица не опорочава осиновяването.
Формата за даване на съгласие и мнение – чл. 56 СК. Осиновяваният дава съгласието си лично пред съда. Останалите лица имат няколко възможности – лично; с писмено заявление с нотариално заверен подпис; чрез изрично упълномощено лице. Законът не посочва последици от неспазването на тази форма за даване на съгласието. Осиновяването няма да е нищожно поради липсата на форма на съгласието, защото само съгласието е нищожно. От своя страна обаче самата липса на съгласие е основание за унищожаемост по силата на чл. 64(1), т. 1 СК.
Посочена е ал. 2 на чл. 57, но не е посочена ал. 1. Според Станева ако има нарушение на ал. 1 или ал. 2 – т.е. не са били налице предпоставките на осиновяване без съгласието на родителя, тогава няма съгласие по чл. 54, следователно осиновяването е унищожаемо по силата на чл. 64(1), т. 1 СК. Чл. 57(2) СК е изрично посочена заради последното изречение на този текст – взимането на съгласие от управителя на заведението
Срокове за предявяване на унищожаемостта.
Искове за унищожаване, когато липсва съгласие от някое лице се подават само от лицето, чието съгласие липсва. Правото на иск следва да се упражни в срок от 1 г., който тече за родителите и осиновителите от момента на узнаване, а за осиновения – от навършване на пълнолетие.
В останалите случаи искове за унищожаване могат да предявят всички заинтересувани лица. В тези хипотези срок не е предвиден. Как следва да се определи този срок? Възможни са следните подходи:
общ давностен срок;
общ срок за унищожаване на сделките;
законът не е поставил срок, за да не ограничава това атакуване във времето. Станева застъпва тази теза, защото срок е посочен при липсата на съгласие. Освен това, ако се прави аналогия с другите случаи на унищожаемост в Семейното право – т.е. с брака, при него също не се посочва срок за упражняване на правото на иск за унищожаване.
Отпадане на пороците не е възможно – т.е. осиновяването не може да се заздрави.
Последици от прекратяване на осиновяването.
Прекратените връзки се възстановяват, нововъзникналите връзки се прекратяват.
Името на детето следва да се промени.
Акт за раждане – в новия акт се посочва, че осиновяването е прекратено. Изважда се първоначалния акт за раждане.
Последиците настъпват за в бъдеще.Осиновяването се зачита във времето – чл. 67 СК.
57. РОДИТЕЛСКИ ПРАВА И ЗАДЪЛЖЕНИЯ
А) Съдържание.
Обща постановка на въпроса. Основното съдържание на отношенията между родител и дете са правата и задълженията. Правата на детето са по отношение на всички лица – те имат абсолютен характер.
Субекти на правоотношението.
Родител.
Рожден родител – майка и баща с установен произход на детето от тях.
Приравнен на родител е осиновителят и при двата вида осиновяване.
Детето – става дума само за ненавършили пълнолетие деца.
Родното дете.
Осиновеното дете.
Лица, които нямат качеството на родители – чл. 68(2) СК. Това са т.нар. втори баща и втора майка – съпруг на родител, който не е осиновил детето. Те обаче имат задължение за помощ при осъществяване на родителските задължения. Ако съдействие не се оказва, това ще бъде неизпълнение не към детето, а неизпълнение в рамките на съпружеското правоотношение.
Титуляри на родителските права и задължения. Това са родителите, когато са двама и двамата са титуляри. Всеки от тях притежава съвкупността от родителски права и задължения изцяло.
Естество на родителските права и задължения. Правата са и задължения, както е вярно обратното.
Ненова: става дума за своеобразно семейно правно явление – единство на правата и задълженията, при което има явни различия  с категориите субективни права в гражданските правоотношения.
Станева: следва да се търсят прилики с познати явления. Родителските права са от категорията на абсолютните субективни права, защото:
Титулярът на правото може да го реализира без чуждо съдействие.
От всички правни субекти се очаква да не противодействат при осъществяване на правата му. В подкрепа на тази теза се посочва чл. 71(1) СК, който третира частен случай на упражняване на правото на съвместен живот.
Положението на детето при упражняване на тези права – то не е приравнено на всички останали правни субекти, които дължат непротиводействие.
Родителски задължения. Те съществуват в рамките на едно относително правоотношение с детето. То е оправомощен субект на правото да бъде възпитавано, да живее с родителите си, да бъде представлявано от тях. Принудително изпълнение на родителските задължения е невъзможно. При неизпълнение обаче има санкция – така че наистина става дума за субективни права и съответстващи им правни задължения.
Права и задължения на родителите.
Чл. 68(1) СК: “Родителите са длъжни да се грижат за децата си и да ги подготвят за обществено полезна дейност”.
От правилото на тази разпоредба следват следните права и задължения на родителите:
Да се грижат за децата си.
Да ги възпитават – тук се включва участие в духовното формиране на детето.
Да съдействат за образованието на децата – да осигурят възможността и да следят получаването поне на задължителното образование.

Чл. 71 СК – право и задължение за съвместно живеене.  Има се предвид до навършването на пълнолетие. Чл. 71(1) СК допуска отклонение от това правило при наличието на важни причини – те могат да бъдат от всякакъв характер /например лоши отношения между родител и дете/. Характерът на правото на съвместно живеене е ясно подчертан във второто изречение на разпоредбата на чл. 71(1) СК при отклонение от това задължение на детето, РС по местожителството, след като го изслуша, ако е навършило 10 г., издава заповед за връщането му при родителите. Налице е едно административно производство. Заповедта подлежи на изпълнение по административен, а не по съдебен ред. Съдът следва при издаването й да анализира конкретната ситуация, за да провери дали са налице причини детето да не живее при родителите си.
Право и задължение на родителя да представлява малолетното дете / да оказва попечителско съдействие – чл. 73(1) СК.
Родителят изразява правната воля на малолетното дете. Непълнолетното дете може да извършва определени правни действия самостоятелно – да сключват определени дребни сделки за задоволяване на текущите им нужди; да разполагат с това, което са придобили със своя труд – чл. 4(2) ЗЛС. За извършване на всички останали правни действия е необходимо попечителско съдействие на родител.
Чл. 72 СК предписва, че родителските права и задължения се упражняват заедно и поотделно. Какво става обаче, ако родителите са на различно становище относно даден въпрос? Всеки може да действа сам, предполага се, че действията им са предварително съгласувани. Ако родителят обаче извърши сделка от името на детето, а се окаже, че другият родител не е съгласен, нещата стоят малко по-различно. В теорията се застъпва становището, че сделката поражда действие, ако третото лице е било добросъвестно. Станева не поддържа това становище – закрилата на добросъвестното лице не е принципно положение в закона. От друга страна чл. 72 изрично посочва възможността родителите да упражняват представителната власт поотделно, тя не е предпоставена от съгласуваността на действията. Така че, независимо от добросъвестността на третото лице, сделката ще породи правни последици.
Ограничения на представителната власт – чл. 73 СК. Принципът е, че родителите представляват децата си и им оказват попечителско съдействие само в техен интерес. Ограниченията се отнасят до правни действия, които биха могли да накърнят този интерес.
Чл. 73 (2) СК – всякакви разпоредителни действия с имуществото на детето се извършват с разрешение на РС. Законът изброява някои разпоредителни действия, без това изброяване да е изчерпателно. Разрешителният режим за разпореждане се отнася както до недвижими, така и до движими вещи. Това правило намира практическо приложение най-вече, когато за извършване на сделката е необходима специална форма – нотариална форма или нотариална заверка на подписа. Разпоредителна сделка, сключена без разрешение на РС е унищожаема на основание на чл. 27 ЗЗД, защото представителят на недееспособния не е спазил изискванията, установени за сключване на договора.
Съдът следва да даде разрешение, само при наличие на нужда – потребност на детето, която следва да бъде задоволена, или при очевидна полза за него – от сделката ще последва облага, която ще бъде значителна. Втората хипотеза е доста нереалистична – би следвало да се посочи като изискване, сделката да не уврежда интересите на детето. При преценка на нуждата следва да се изходи от детето, чиято е вещта.
Чл. 15 от Закона за закрила на детето предвижда, че във всеки случай на административно или съдебно производство, по което се засягат правата на дете, то задължително следва да се изслуша. Тази разпоредба вече намира приложение за случаите по чл. 73.
Чл. 73(3) СК – с тази разпоредба се обособяват изрично определени разпоредителни действия, за които законът смята, че по определение не са в полза на детето. В случая не е необходима съдебна преценка – дарение, отказ от права, даване на заем, обезпечаване на чужди задължения чрез залог, ипотека, поръчителство. Според Станева и тази разпоредба търпи сериозна критика, защото може да се окаже, че такава сделка може да носи изгода.
Задължение за даване на издръжка – това е само задължение, не е право.
Особени права на детето – Закон за закрила на детето. В по-голямата си част тези права се основават на разпоредби от Конституцията, НК.
Право на закрила – тя следва да се осигури от конкретни лица:
родителят – това негово задължение може да се изведе и от чл. 68(1) СК;
административни органи – специализирани служби за обществено подпомагане към общините и създадените към тях отдели за закрила на децата; полицейските органи;
съдът – в предвидени случаи, с определени процедури.
Закрила срещу насилие.
Свобода на вероизповеданието – до 14 г. възраст формата на вероизповеданието се определя от родителите/настойниците. Между 14 и 18 г. възраст тя се определя по взаимно съгласие. Ако такова съгласие не бъде постигнато, детето може да се обърне чрез отделите за закрила на децата към РС.
Право на участие на детето в определени процедури – детето следва да бъде изслушано в административни и съдебни производства, които се отнасят до неговите права, освен ако изслушването няма да е срещу неговите интереси. За дете, което не е навършило 10 г., се предвижда възможност да бъде изслушано – решението на съда дали да изслуша детето или не следва да бъде мотивирано. Този текст се отразява на някои разпоредби от СК. В случаите, когато съдът следва да прецени дали да изслуша деца между 10 и 14 г., такава преценка вече не се прави, изслушването е задължително.
Б) Представителство и попечителско съдействие.
В) Ограничаване и лишаване от родителски права.
Обща постановка на въпроса.
Родителите може да не изпълняват задълженията си или да злоупотребяват с правата си. В тези случаи срещу тях могат да се предприемат мерки от различно естество – гражданскоправни, административноправни, наказателна отговорност. В СК и Закона за закрила на детето се предвиждат специални мерки, които са предмет на разглеждане в следващото изложение. Мерките по СК са предвидени с цел защита на детето от една страна и санкциониране на родителите – от друга. Тези мерки могат да се предприемат не само при виновно неизпълнение на задълженията, но и при обективна невъзможност за изпълнение – тогава нямат характер на санкции.
Предпоставки за ограничаване на родителските права – чл. 74 СК.
Виновно поведение на родител – чл. 74(1) СК. Поведението на родителя е очертано най-общо, за да обхване всякакви възможни прояви. Родителят застрашава с поведението си личните или имуществени блага на детето – достатъчно е наличие на опасност, за да се приложи ограничаването на родителските права. Законът дава възможност за своевременна реакция.
Обективна невъзможност за упражняване на родителските права и задължения – чл. 74(2) СК. Причините не са изброени изчерпателно. Продължителността на състоянието, причина за обективната невъзможност, се определя като трайно състояние, без изгледи за скорошна промяна. Законът не предвижда състоянието на родителя да създава опасност за детето. Според Станева такова изискване следва да се има предвид, иначе ограничаването може да е неоснователно.
Съдържание на мерките за ограничаване на родителските права.
Законът посочва само една от тях – настаняване на детето на подходящо място. Детето се отделя от родителя, който не може да се грижи за него. Отнема се правото на съвместно живеене, възможността за отглеждане и възпитаване на детето. Законът не отнема на родителя правото да представлява детето и да оказва попечителско въздействие.
Други мерки. Практиката показва, че други мерки не се постановяват, което означава, че родителят не само застрашава интересите на детето, но те вече са увредени – реакцията почти винаги не е своевременна. Теоретично е възможно да има по-лека степен на въздействие – да се отнеме възможността родителят да възпитава; ако родителите са разведени и отделно живеещият родител въздейства зле на детето, да се ограничат срещите с него и т.н.
Процедура.  
Процедурата по ограничаване на родителските права представлява исково производство пред РС.
Правото на иск принадлежи на другия родител, прокурора.
Законът предвижда възможност съдът да се сезира служебно – това не е типично за гражданското производство. Съдът рядко се сезира служебно, защото трудно достигат до него сведения, проверка на достигналите сведения също се извършва трудно.
Производството протича по предвидения в ГПК ред.
Лишаване от родителски права чл. 75СК. Това е по-тежка степен на засягане на родителските права, която е съответна на по-тежката степен на нарушаване на правата на детето. Предпоставки – чл. 75(1) СК.
При особено тежки случаи по чл. 74 СК – чл. 75(1), т. 1 СК. Предпоставките са същите като по чл. 74 СК, има степенуване на хипотезата -случаят да е особено тежък. Особено тежък случай – преценката зависи от това кое благо на детето е било застрашено /живот или имущество/; дали е застрашено едно или повече блага; дали опасността е само опасност или вече има и реално увреждане; степента на вина, мотивите – когато поведението е виновно.
Станева приема хипотезите на чл. 75(1), т.2 и 3 като разновидности на т. 1. Това са хипотези на трайно бездействие на родителя. Преди приемането на тази разпоредба, в практиката е съществувало съмнение дали мярката може да се приложи в случаи на бездействие на родителя. Законът сега в това отношение е изричен. Чл. 75(1), т.2 преповтаря хипотезата на чл. 57(1) СК, а  т.3 – хипотезата на чл. 57(2) СК.
Процедура.
Правото на иск принадлежи на другия родител, прокурора и също е предвидена възможност за служебно сезиране на съда. Особеност е, че е предвидено участие на съдебни заседатели. Това създава затруднения с оглед особеностите на този вид дела. Понеже съдът може да се сезира служебно, за него е предвидена възможността да постанови повече от това, което е поискано – например ако е поискано ограничаване, да се постанови лишаване, но пък в производството по лишаване от родителски права не е предвидено участие на съдебни заседатели и от това произтичат противоречия. Съдебните заседатели следва да се предвидят или в двете производства, или да не участват изобщо.
Последици от лишаване от родителски права. Отнема се цялата съвкупност от родителски права, а наред с тях и някои други възможности:
Не се иска родителят да даде съгласие за осиновяване на детето, а само мнение – чл. 55(2) СК.
Няма възможност да бъде осиновител – чл. 50 СК.
Не може да бъде настойник, попечител, член на настойнически съвет – чл. 116 СК.
Лишеният поради виновно поведение от родителски права родител няма право на издръжка от децата си, без да се освобождава от задължението да ги издържа – чл. 91(3) СК.
Закрила на детето по Закона за закрила на детето (ЗЗДет). Тази закрила се прилага паралелно с режима, предвиден в СК. Мерките се прилагат чрез службата за социално подпомагане към общината, от специализираните отдели за закрила на детето. По ЗЗДет са предвидени следните групи мерки – чл. 4 ЗЗДет:
Съдействие и подпомагане в рамките на семейната среда – чл. 4, чл. 23 ЗЗДет. Мерките за закрила в рамките на семейната среда предвиждат осигуряване на помощ на семейството при наличие на проблеми във взаимоотношенията. Изброени са десет групи хипотези, като изброяването не е изчерпателно:
Осигуряване на педагогическа, психологическа, правна помощ.
Консултации, подпомагане на родителите и детето.
Съдействие при нужда за подобряване на социално-битовото положение.
Съдействие при конфликти в семейството.
Насочване на децата към подходяща за възрастта им работа.
Настаняване на детето извън семейството – чл. 26 и чл. 28 ЗЗДет.
Възможностите са: настаняване при роднини, в приемно семейство, в специализирана институция. Те следва да се прилагат в съответния ред.
Приемно семейство – това са двама съпрузи или отделно лица. Фигурата на приемно семейство се появява при ограничаване/лишаване от родителски права, при развод. Детето е прието за отглеждане и възпитаване съгласно чл. 27 (достатъчно е съгласието на близките за приемане на детето – чл. 27 ЗЗДет). С лицата, които представляват приемно семейство се сключва договор съгласно чл. 27(3) ЗЗДет, с който се уговарят правата и задълженията на лицата, срокът за отглеждане, финансиране. Приемните семейства се включват в списъци към съответната общинска служба, като съществува и Национален списък към Агенцията за закрила на детето за потенциални приемни семейства. Когато отглеждането и възпитанието на детето се възлага на близки и роднини, те не се преценяват за годност да полагат грижи за детето. За приемните семейства обаче съществуват специални изисквания, на които следва да отговарят – чл. 32 ЗЗДет. Част от тези изисквания са формулирани като отрицателни предпоставки, някои от които имат юридически характер. Не могат да бъдат приемно семейство:
непълнолетни, поставени под запрещение, ограничени/лишени от родителски права лица;
лица, които са били настойници/попечители или са били приемно семейство, но са отстранени;
осиновители, чието осиновяване е прекратено по тяхна вина;
лица, които не могат да бъдат настойници – преповтаря се текстът на чл. 116 СК. Става дума за лица, които не са годни да изпълняват родителските си задължения, нямат условия да ги изпълняват.
Договорът за приемно семейство се прекратява при предпоставките, посочени в чл. 29 ЗЗДет:
Изтичане на срока на договора.
По взаимно съгласие на страните по договора – това са общинската служба и приемното семейство.
При виновно неизпълнение на задълженията – чл. 87 ЗЗД. За приемното семейство – неполагане на грижи за детето, за общинската служба – неплащане на уговореното възнаграждение.
При осиновяване на детето – в процедурата по осиновяване приемното семейство има право на мнение.
С навършване на пълнолетие от детето.
При смърт на приемното семейство.
При промяна на мярката на закрила – тя може да се промени по съдебен ред.
С отпадане на основанията по чл. 25 ЗЗДет, при които детето може да се настанява извън семейството (установяване на родител чрез припознаване; при отпадане на мярката за ограничаване/лишаване от родителски права).
 Мерките се налагат по съдебен ред. Компетентен е РС. Той може да се сезира от родител, прокурор или службата за социално подпомагане. Чл. 28 предвижда бърза процедура за реализиране на делото. Сроковете са кратки. Службата по социално подпомагане може да вземе административни мерки при спешни случаи. Основанията за предприемане на тези мерки са посочени в чл. 25 ЗЗДет като хипотезите са обособени в три групи:
Родителите са починали или са неизвестни; лишени са или са с ограничени родителски права. Станева: Следва да се отбележи, че в първата хипотеза такова дете следва да има назначен настойник или попечител. В тази хипотеза обаче този факт не се взима предвид. Би следвало тази хипотеза да има приложение само ако не е назначен настойник/попечител или ако той не полага необходимите грижи, до момента на назначаване на такъв/назначаване на нов, иначе се игнорира разпоредбата на чл. 109 СК /относно условията за учредяване на настойничество и попечителство/.
Родителите трайно и без основателна причина не полагат грижи за детето.
Родителите се намират в трайна невъзможност да полагат грижи за детето.
Втората и третата хипотеза на практика се отнасят до предпоставките за ограничаване и лишаване от родителски права, преди налагането му. По СК мярката, която се прилага при наличието на тези предпоставки е настаняване на детето в подходящо място- чл. 74(1) СК. При лишаване от родителски права тази мярка не е предвидена изрично, но в този случай се назначава настойник/попечител и тогава следва да приложим първата хипотеза. Прави впечатление, че съществуват две паралелни производства – по СК и ЗЗДет, за постигане на един и същи резултат. Ако се приложи ЗЗДет, детето ще бъде защитено, без да се засягат родителските права. По СК се постигат и двете. Процедурата, макар и да е съдебна и в двата случая, съдържа различия. По СК местната подсъдност е общата подсъдност за гражданския процес – общата подсъдност по местожителество на ответника, по ЗЗДет – РС по седалището на общинската служба за социално подпомагане. По ЗЗДет освен това не се предвижда възможност за самосезиране на съда.
Мерки на полицейска закрила – чл. 28 ЗЗДет. Целта е да се осигури закрила на детето в особено неотложна ситуация:
детето е обект на престъпление;
съществува опасност от въвеждането му в престъпление;
съществува опасност за здравето му;
оставено е без надзор.
Полицията следва да настани детето в “специално помещение” – тези помещения следва да са в полицейското управление, без възможност за контакт с други лица
58. ИЗДРЪЖКА
А) Общ режим.
Понятие за издръжка – строго лично, възмездно задължение на едно лице да осигури на определен от закона член на семейството право на средства за съществуване. Задължението/правото на издръжка се простира между роднините по права линия, по съребрена – до втора степен, между съпрузи, включително и бивши – при определени предпоставки. Съществуват общи правила за издръжката и особени случаи на издръжка – на ненавършили пълнолетие, на пълнолетни учащи се, на бивши съпрузи.
Белези.
Семейно правно задължение.
Законово задължение.
Строго лично задължение.
Безвъзмездно задължение.
Издръжка – отграничения.
От договор за издръжка и гледане – договорът не възниква по силата на закона; може да се уговори задължение за издръжка и гледане и между лица, които не са в семейноправни отношения.
От задължение за издръжка при непозволено увреждане – то не се основава на семейноправно задължение, а на обезщетение за причинени вреди.
Предпоставки за правото на издръжка – чл. 79 СК.
Нетрудоспособност на търсещия издръжка – нямат значение причините за настъпването й.
Невъзможност да се издържа от имуществото си. Имуществото в този случай се разбира като понятие, което обхваща цялата съвкупност от имуществени права на лицето. Не се поставя ограничение в обхвата на имуществото. В случая следва да се приложи корективно тълкуване, за да не се остане с впечатлението, че лицето следва преди да потърси издръжка да е изчерпало цялото си имущество. От кръга на това имущество се изключва необходимото жилище, покъщнина и необходимите за ежедневните нужди вещи.
Лица, които дължат издръжка – чл. 80 СК. Законът постановява поредност за търсене на издръжка.
Ред на лицата, които дължат издръжка – чл. 80(1) СК.
Съпруг/бивш съпруг.
Деца.
Родители.
Внуци и правнуци.
Братя и сестри.
Дядо и баба, възходящи от по-горна степен.
Липса на възможност за издръжка – чл. 80(2) СК.
При липса на възможност да се дава издръжка, тя се дължи от лицата от следващия ред. Липсата на възможност означава, че не остават свободни средства след собствената необходима издръжка. Възможността за даване на издръжка винаги е обективна и конкретна – определя се от доходите, имотното състояние, квалификацията на задълженото лице.
Ако в един и същи ред има повече от едно лице, всички дължат издръжка. Тук не става дума за солидарно задължение. Задължението за издръжка е разделно – дължи се частта от издръжка, която съответства на собствените възможности – чл. 80(3) СК.
Ред на лицата, които поучават издръжка – чл. 81 СК.
Няколко оправомощени да търсят издръжка от различни редове. Те следва да търсят издръжка съобразно законовата градация до изчерпване на възможностите. За незадоволените нужди по-далечните редове следва да потърсят издръжка от други лица.
Няколко  оправомощени да получат издръжка от един и същи ред. Издръжката следва да се разпредели съобразно техните нужди. За евентуалните незадоволени нужди следва да се обърнат към следващите задължени лица.
Размер на издръжката – чл. 84. Относителните критерии при определяне на размера на издръжката са нуждите на нуждаещото се лице и възможностите на задълженото лице. Нуждите на нуждаещото се лице могат да включват здравословно състояние, възраст, култура, обикновени условия за живот. Възможности – зависят от размера на собствените средства за задоволяване на собствената необходима издръжка.
Особени правила.
Издръжка за минало време – чл. 87 СК. Поначало издръжка за минало време не може да се търси, освен до една година от преди завеждане на иска за издръжка.
Отказ за издръжка за бъдеще време – чл. 88 СК. Такъв отказ е нищожен, не поражда правно действие. Допустим е отказ от издръжка за минало време, допустим е отказ от дължими вече суми по присъдената издръжка, това не е отказ от издръжка.
Доставяне на издръжката.
Ежемесечно плащане – чл. 89 СК. При забава се дължи законната лихва. Начинът на изпълнение се определя от съдът, чл. 183 НК.
Забрана на прихващане на вземане със задължение за издръжка – чл. 90 СК, чл. 105 ЗЗД.
Изменение, прекратяване, погасяване на издръжката.
Изменение на издръжката. Присъдената издръжка може да бъде изменена при изменение на обстоятелствата по чл. 86 СК. Налице следва да е трайно съществено изменение на нуждите на издържания или на възможностите на издържащия. Изменение може да настъпи и при изменение на обстоятелствата по чл. 79 и чл. 84 СК, възоснова на които издръжката е била определена. Двата елемента са променливи. Начален период на увеличаването/намаляването на издръжката е подаването на иска. По чл. 87 СК – за едногодишен период не може да се иска увеличение, защото нуждаещият се е получавал издръжка въз основа на влязло в сила решение.
Прекратяване – чл. 86 СК. В случая “изменение” на обстоятелствата означава отпадане на някое от тях. Това прекратяване се постановява от съда, със съдебно решение. Възможността за ново присъждане на издръжка обаче остава открита.
Погасяване.
Понятие – реализиране на юридически факт, вследствие на който правото на издръжка се погасява автоматично, без възможност за възстановяване.
Отграничение от прекратяване на издръжката – юридическите факти, които водят до прекратяване са изменение на обстоятелствата по чл. 70 и чл. 84 СК. Прекратяването се постановява със съдебно решение, погасяването настъпва автоматично. Прекратяването не води до окончателно и безвъзвратно погасяване на правото на издръжка.
Обстоятелства, които водят до погасяване:
смърт на задължения или оправомощения – във връзка с личния характер на издръжката;
навършване на пълнолетие от оправомощения;
отпадане на условията за даване на издръжка на пълнолетни учащи се деца;
пълно осиновяване на дете – тогава отпадат задълженията на рождените родители, от момента на влизане в сила на решението за осиновяване;
прекратяване на осиновяването – за осиновителя, от момента на влизане в сила на съдебното решение за прекратяването;
при развод/унищожаване на брака – отпада издръжката, основана на брачната връзка;
след изтичане на 3 г. от развода – правото на издръжка от бившия съпруг има срочен характер;
при встъпване на бившия съпруг в нов брак – погасяването е окончателно и при прекратяване на новия брак не се подновява;
при тежко провинение – чл. 91 СК. Липсва дефиниция на “тежко провинение”. Става дума за поведение на нуждаещия се от издръжка, при което поучаването на издръжка става противно на семейния и обществения морал. Поведението може да се изразява в различни форми – действие, бездействие, еднократна проява, трайна линия на поведение. Адресат на поведението е дължащият издръжката, негов съпруг, възходящи или низходящи. Вследствие на провинението, ако издръжката не е била търсена, правото няма да се породи. Ако издръжката вече се доставя, изпълнението следва да се прекрати.
Б)Особен режим.
Издръжка на ненавършили пълнолетие деца – чл. 82 СК.
Тази издръжка се дължи при всички положения – независимо дали детето е трудоспособно. Макар детето да може да работи, редно е да му се даде възможност да завърши образованието си нормално.
Детето може да има имущество, от което да получава доходи – издръжката се дължи независимо дали детето може да се издръжка от имуществото си. Станева: Това разрешение на закона не е справедливо, защото има деца под 18 г., които работят. ВС е направил опит за конструкция, при която се отчитат поне паричните доходи, които такива непълнолетни лица могат да изкарват – размерът на издръжката се определя чрез съизмеряване на нуждите на детето и възможностите на дължащия издръжката, чл. 84 СК. След приемането на чл. 82(2) СК обаче при съпоставка с ал. Ч се вижда, че издръжка се дължи винаги, без оглед имуществото на детето. Ако родителят няма средства, които да покрият издръжката, това не означава, че детето следва да се удовлетвори от собственото си имущество – по общите правил за издръжката когато родителят няма възможност за издръжка, то може да се обърне за издръжка към другите лица, които дължат издръжка. Тогава обаче детето следва да отговаря на общите изисквания за да има право на издръжка -–чл. 79 СК.
Има ли право да търси издръжка от родителя си лице, което е сключило брак между 16 и 18 г., или следва първо да се обърне за издръжка към съпруга си, който е на първо място в реда на дължащите издръжка? Родителят дължи издръжка, защото критерият при издръжката на непълнолетни е строго възрастов, а не е свързан с дееспособността. В противен случай на непълнолетния ще се отнеме облагата, която му е дадена по закон.
Размер на издръжката – чл. 85 СК. Размерът на издръжката се определя от нуждите на лицето, което има право на издръжка и възможностите на лицето, което дължи издръжката – чл. 84 СК. Наред с това чл. 85 посочва, че размерът на издръжката, която се дължи от родителя на непълнолетното дете, се определя от МС. С ПМС 38 от 1985 г. границите на размера на издръжката са определени между 15% и 65% от минималната работна заплата за страната. Възможно е съдът да определи размер на издръжката над тези граници – при изключителни нужди на детето.

Издръжка на пълнолетни учащи се – чл. 82(3) и(3) СК.
Този вид издръжка е съществувала по СК от 1968 г. Отменена е през 1985 г. През 1992 г. е възстановена.
Предпоставки .
Право на издръжка имат лица над 18 г.
Да са учащи се в средно или висше учебно заведение – формата на обучение следва да е “редовно”.
Ограничения за възрастта, до която се дължи издръжката – до навършване на 20 г. при обучение в средно учебно заведение; до навършване на 25 г. при обучение във висше учебно заведение.
Значение на имотното състояние. Пълнолетните лица следва да не могат да се издържат от доходите си или от използване на имуществото си. Във връзка с ал. 1 следва да се отбележи, че тук законът изрично упоменава доходите на пълнолетните, следователно по ал. 1 доходите на непълнолетните не са отчетени съзнателно.
Значение на имотното състояние на родителите. Издръжката се дължи, ако не представлява особено затруднение за родителя – чл. 82(3) СК. “Без особено затруднение” – приема се, че родителят може да я даде без да си променя обичайния начин на живот.

Издръжка на бивш съпруг – чл. 83 СК.
Предпоставки.
Важат общите предпоставки по чл. 79 СК – нетрудоспособност и невъзможност да се издържа от собственото си имущество.
Допълнителна предпоставка – чл. 83 (1) СК – да не е виновен за развода.
Срок на издръжката – до 3 г. след прекратяване на брака – чл. 83(2) СК. Този срок може да се продължи по взаимно съгласие на страните или от съда – ако получаващият издръжката е в много тежко състояние, а даващият издръжка може да я дава без особено затруднение.
Правото на издръжка се прекратява с встъпване в нов брак автоматично – чл. 83(3) СК.
59.НАСЛЕДЯВАНЕ
А) Понятие и видове.
С настъпването на смъртта изчезва личността на почи­налия, но неговото имущество остава. То преминава в полза на близките му. Преминаването на имуществото на починалия (наследодателя) към други - едно или няколко лица (негови наследници) - се нарича нас­ледяване или наследствено правоприемство.
Законът за наследството предвижда два вида наследяване: по закон, т.е. по предписание на самия закон, който указва реда на това наследяване, и по завещание, т.е. на основание волята на наследодателя, изразена в особен документ, наречен завещание.
При наследяването по закон наследственото имущество преминава в полза на лицата, указани като наследници в самия закон. Това са пре­живелият съпруг и лицата, които се намират в известна родствена връз­ка с наследодателя.
При наследяване по завещание наследственото имущество преми­нава към лицата, които наследодателят посочи за наследници в завещателния акт.
Наследяването по закон е явление много по-разпространено, откол­кото наследяването по завещание. От друга страна, законът предвижда известна категория наследници (деца, родители, преживял съпруг), които имат право да получат една опреде­лена от закона част от наследственото имущество и при наличността на завещание- запазена част. Наследодателят не може да ги лиши от нея чрез завещателни разпореждания (чл. 28 и 29 ЗН).
Наследниците придобиват наследството непосредствено от почи­налия без посредничеството на други лица. Те влизат във владение на наследственото имущество, без да има нужда от извършване на въвод, фактическо предаване на вещите от другиго и пр. При това като съвкуп­ност от права и задължения на починалия наследството преминава към наследниците цялостно и едновременно. Последните придобиват права­та и задълженията, съставляващи наследството не поединично, а изцяло. Наследниците не могат да приемат част от наследството и да се откажат от другата част. Преминаването на имуществото на наследодателя към наследниците като съвкупност от права и задължения се нарича универ­сално (общо) правоприемство. Когато наследникът е един, той получава цялото наследство, а когато има няколко наследници, всеки от тях се явява правоприемник на идеална (дробна) част от наследството.
С общото (универсалното) правоприемство не трябва да се смесва частното правоприемство по случай на смърт, което възниква на осно­вание на извършен приживе от починалия завет в полза на известно ли­це. За разлика от наследника - универсален правоприемник, частният правоприемник получава от починалия само конкретно определено имущество. Това имущество последният получава не непосредствено, а чрез наследника, на когото той се явява като особен кредитор .
Следователно, всяко лице може да се разпорежда с част или с ця­лото имущество, което притежава. Това разпореждане може да се от­нася до цялото или до дробна част от имуществото или само до опреде­лена вещ. В първия случай според чл. 16, ал. 1 ЗН, -завещателните разпо­реждания са общи и придават качеството на наследник на лицето, в чиято полза са направени, а във втория случай му придават качеството на заветник (ал. 2 на чл. 16 ЗН).
Универсалното правоприемство може да настъпи по закон или по завещание, а частното правоприемство - само по завещание.
Б) Откриване на наследство. Наследство.1. НАСЛЕДСТВО (НАСЛЕДСТВЕНО ИМУЩЕСТВО) Наследството е обектът на наследственото правоприемство. То представлява съвкупност от имуществените права и задължения на наследодателя. В законите тази съвкупност се назовава наследство, наследствена маса или просто наследствено имущество.
1. В състава на наследството влизат преди всичко имуществените права на наследодателя: правото на собственост върху недвижимите имоти и върху движимите вещи. Наследствената маса обхваща и облигационни права - правата, придобити от наследодателя във връзка със сключени от него договори, вземанията на наследодателя от работна заплата, обезщетение по трудов договор, авторско възнаграждение и др. Като обект на наследяване мо­же да бъде и правото на едно лице върху открито, но още неприето нас­ледство. При смърт на такова лице в периода между откриването и при­емането на наследството посоченото право преминава към неговите наследници (чл. 57 ЗН).
Имуществената претенция за вреди от непозволено увреждане е съ­що част от наследството и наследниците могат да я предявят по съдебен ред. В наследството се включва и правото на иск за разваля­не на договори поради неизпълнение по отношение на неизправен длъж­ник, в обем на притежаваните от наследника права .
Що се отнася до личните неимуществени права на наследодателя, по принцип те се прекратяват с неговата смърт. Някои от тях обаче са обект на наследяване, доколкото са необходими за осъществяване на наследствени имуществени права. Такива са например правото на пуб­ликуване, възпроизвеждане и разпространение на авторското произве­дение.
Правото на членство (в кооперации и търговски дружества), също както авторското право, е комплексно и съдържа имуществени и не­имуществени елементи. Наследяването на имуществените права е без­спорно. Трудностите обаче възникват, когато става дума за вторите, още повече, че самото законодателство съдържа вътрешни противоре­чия (чл. 14, ал. 1, т. 4 и чл. 16, ал. 1 ЗК и чл. 181 и 185 ТЗ). По принцип неимуществените права и задължения не се наследяват, защото са строго лични. Те съществуват само докато съществува техният титуляр. Наб­людават се обаче изключения, когато неимуществените права са прехвърлими, доколкото те не са създадени с оглед личността на носителя им. С други думи, не всяко неимуществено право е лично право. От тази позиция, правилно е изразеното виждане, че „наследяване на членството е налице само при същинските капиталови дружества", защото законът не се интересува от носителя на правото.
Членствените права и задължения на кооператор в ЖСК се насле­дяват по особен начин. При смърт на член-кооператор, тези права и задължения се наследяват от членовете на семейството му. Низходящите, които са се отделили и не са живели в семейството на починалия, не встъпват в неговите права. Само в случаите, когато членовете на семей­ството се откажат от членство в кооперацията, в членствените права и задължения могат да встъпят и другите низходящи, а ако такива няма -родителите на починалия член-кооператор. Но когато последният е бил снабден с нотариален акт за отделно жилище и след това е починал, нас­ледяването е на общо основание.
Правото на членство в ЖСК не е имуществено право и затова не може да премине към наследниците по завещание. Това право не е вещ­но право. Затова, ако починалият кооператор е завещал правата си в ЖСК, заветникът не може да заеме мястото на починалия член-коопе­ратор. Той може да получи само направените имуществени вноски. От това следва, че частното завещателно разпореждане не е основание за възникване на членство в ЖСК.
При т. нар. „персонални юридически лица", при които се държи на личността на титуляра наследяването е недопустимо.
ЗН не съдържа особени разпоредби, отнасящи се до наследяването на едноличния търговец. При това положение, в съответствие с общите правила, със смъртта на търговеца, както и на всяко друго физическо лице, се открива неговото наследство. Наследствената маса включва , както „личното" имущество, така и предприятието на едноличния тър­говец. Имуществото на предприятието се поделя между всички сънаследници, както я останалата част от имуществото на починалия, в съответ­ствие с техните наследствени дялове." Друг е въпросът, че „наследни­ците на едноличния търговец, които поемат предприятието, могат да за­пазят и неговата фирма" (чл. 60, ал. 2 ТЗ) в смисъл някои от тях да про­дължат дейността на търговеца, което обаче не означава, че те стават единствени притежатели на предприятието. По този повод правилно се отбелязва, че тези, които продължават търговската дейност на наследо­дателя, „я осъществяват отчасти с чуждо имущество". Следователно правата, включени в предприятието, принадлежат на всички наследници, съобразно наследствените дялове, а същото се отнася й за задълженията на предприятието.
При наследяването на едноличен търговец са възможни три хипо­тези, при които възникват и специфични проблеми. А това са: а) когато търговецът остави един наследник; б) когато търговецът остави повече от един наследници и всички те желаят да поемат предприятието, т.е. да продължат търговската дейност и в) когато търговецът остави повече от един наследници, но някой от тях не желаят да .поемат предприятието.
2. В наследствената маса влизат и задълженията на наследодателя. Наследниците, който са приели наследството, отговарят за задължения­та, с които то е обременено, съобразно с дяловете, които получават (чл. 60 ЗН). Гражданската отговорност на наследниците, които са. приели наследството, за задълженията, с които то е обременено, не е солидарна, а е до размера на дяловете, които получават (чл. 60 ЗН). И при иск по чл. 60 ЗН малолетните наследници следва да се конституират като стра­ни съгласно чл. 16, ал. 2 ГПК и чл. З ЗЛС, при преценка дали е необхо­димо назначаването им на особен .представител. Тук влизат например задълженията за причинени вреди , задълженията към държавата за реализирани нетрудови доходи , задълженията от финансови начети и др. Когато наследодателят, който трябва да бъде привлечен към имуществена отговорност е починал, актът за начет се съставя срещу неговите наследници. Основанието за това е чл. 24, т. 5 във връзка с чл. 23, ал. 4 ЗДФК.
Глобата, наложена на наследодателя е наказание и поради това по­начало наследниците не отговарят за заплащането й. Но ако актът, с който тя е наложена, е влязъл в сила преди смъртта на наследодателя, същата се събира от неговото имущество (чл. 47, ал. 2 НК). Това озна­чава, че независимо от нейния наказателноправен характер глобата е задължение по смисъла на чл. 60, ал. 1 ЗН, което обременява наследството.
3. Не всички имуществени права и задължения на наследодателя преминават по наследство.
По своя състав и обем наследствената маса не съвпада с имущест­вото на наследодателя в момента на смъртта му. Някои от тях не могат да бъдат предмет на наследствено правоприемство поради това, че са принадлежали на наследодателя пожизнено или са неразривно свързани с неговата личност. Такова е например правото на ползване по чл. 56 ЗС. То се погасява със смъртта на наследодателя (чл. 59 ЗС).
Правата и задълженията по договори, които са сключени с оглед на личността на починалия, преустановяват своето действие при настъпване смъртта на последния. Така със смъртта на някоя от страните по дого­вора за поръчка се прекратява действието на същия договор, основан на личното доверие на страните по него (чл. 287 ЗЗД). Със смъртта на из­пълнителя по договора за изработка се прекратява и този договор, освен ако същият не е бил сключен с оглед на личността на изпълнителя и ако наследниците му се съгласят да продължат изпълнението (чл. 269, ал. 1 ЗЗД).
Смъртта на работника или служителя има за последица прекратя­ването и на трудовия договор (чл. 325, т. 11 КТ), тъй като с настъпване­то й престава да съществува живият носител на работната сила. Трудо­вият договор се прекратява и със смъртта на физическото лице - рабо­тодател, с което работникът е сключил договора с оглед на личността му (чл. 325, т. 10 КТ).
Поначало договорът за наем не се прекратява със смъртта на нае­модателя. Когато се касае до наемен договор за жилищно помещение, което е под режим на настаняване, правата по него не преминават по наследство. Членовете на семейството на починалия наемател, които са живели заедно с него, запазват наетото жилищно помещение и след не­говата смърт не по силата на правото на наследяване, а въз основа на своето лично право да жилище, и то в рамките на това свое право.
Не преминават по наследство и правата и задълженията за издръжка, предвидени в чл. 79 и сл. СК. Те имат строго личен характер. С отпадане на един от субектите на правоотношението правата и задълженията се погасяват. Това разрешение обаче е неприложимо в случаите на дого­ворно задължение за издръжка, което е независимо от законния режим на чл. 79 и сл. СК. При смърт на приобретателя по сключен договор за прехвърляне на вещни права срещу издръжка и гледане договорът не се прекратява по право. Съгласно чл. 60 ЗН наследниците на същия ще отговарят пред прехвърлителя до размера на наследствения дял, който по­лучават. Под страх от евентуално разваляне на договора поради неизпъл­нение от тяхна страна като правоприемници те следва да обезпечат из­дръжката и грижата, за които се е задължил наследодателят .
Пенсията, която наследодателят е получавал приживе, не преминава по наследство. Наследниците на починалия могат да получат пенсия след смъртта му не по правото на наследяване, а като лично право по специални разпоредби на -закона, които предвиждат известни условия в това отношение (чл. 31-38 ЗП). В закона изрично е предвидено, че полу­чаването на наследствената пенсия не се счита за приемане на наследство (чл. 38 ЗП).
По наследство преминават само тези имуществени права, които са принадлежали на починалия приживе. Застрахователната сума по дого­вор за застраховка в случай на смърт в полза на трети лица не влиза в наследствената маса. Правото да се получи тази сума е лично право и принадлежи на лицето, което е посочено в договора за застраховка (чл. 415 ТЗ). Ето защо, когато третите ползващи се лица по застраховките „злополука" или „живот" са посочени от застрахования с правното им качество „законните ми наследници" или „наследниците ми", частите от застрахователната сума се определят не по ЗН, а съгласно чл. 414, ал. 5 ТЗ. Само когато застрахователят не е посочил третото ползващо се ли­це, застрахователното обезщетение се изплаща на неговите наследници (по закон и по завещание).
2. ОТКРИВАНЕ НА НАСЛЕДСТВОТО
1. С настъпването на смъртта на наследодателя се открива възмож­ността за неговите наследници да придобият правата и задълженията, които той е имал и които не се погасяват с неговата смърт. Този юриди­чески факт, при наличието на който възниква правото на наследяване, се нарича откриване на наследството.
Наследството се открива и в случай, когато по реда на чл. 14 и сл. ЗЛС е обявена смъртта на едно безвестно отсъстващо лице. Обявената с решението на съда смърт в този случай поражда по отношение на нас­ледяването същите правни последици, които произтичат от действител­ната смърт на лицето (чл. 17 ЗЛС).
Починалите лица (или обявени за починали по установения в за­кона ред), чието имущество преминава по реда на наследяването към други лица, се наричат наследодатели, а лицата, които получават нас­ледственото имущество - техни наследници.
Докато само граждани могат да бъдат наследодатели, наследници могат да бъдат както граждани, така и юридически лица. Гражданите могат да наследят по закон и по завещание, юридическите лица наследяват само по завещание.
Наследството се открива в момента на смъртта на наследодателя в последното му местожителство. Това е мястото, където същият се е ус­тановил да живее и е вписан в регистъра на населението на общината с постоянен адрес (чл. 1 ЗН във връзка с чл. 4, ал. 2 ЗГР).
Тук могат да се явят трудности при разрешаване на въпроса за мо­мента на откриване на наследството, когато две или повече лица, които могат да бъдат призовани за наследници един на друг, загинат при едно и също събитие (злополука, обществено бедствие и др.).
В чл. 10а ЗН в този случай се приема, че когато няколко лица са по­чинали и не може да се установи последователността, в която е настъ­пила смъртта за всеки от тях, се счита, че по-възрастният е починал пре­ди по-младия.
Времето и мястото на откриване на наследството имат важно прак­тическо значение. С оглед времето на откриване на наследството пона­чало се определят наследствените правоотношения. Към този момент се определя кои са наследниците и каква е наследствената маса, както и каква част се следва на всеки от наследниците, като се има предвид законът, който е в действие при откриване на наследството. От този мо­мент се пораждат наследствените права и задължения (чл. 48).
2. Практически затруднения възникнаха по въпроса - към кой мо­мент трябва да се определи кръгът на законните наследници на възста­новената собственост върху имоти, одържавени или включени в сел­скостопански организации. Определянето на субектите на наследяване зависи от отговора на двата въпроса: а) какво е съдържанието на поня­тието „новоткрито наследство" по смисъла на чл. 91а ЗН и б) с измене­нието на ЗН през 1992 г., променен ли е принципът в наследственото право, че към момента на откриване на наследството се определя и приложимият закон за всички наследствени правоотношения.
По тези въпроси, ВКС взе отношение в ТР 1-98-ОСГК. Според не­го, понятието „новооткрито наследство" е употребено в чл. 91а ЗН без да е дефинирано. Без съмнение то се отнася и до разпоредбите на чл. 9а и 90а ЗН, които уреждат начина на наследяване на имоти, които поради одържавяването им не са били в патримониума на  наследодателя. От друга страна, разпоредбата на чл. 1 ЗН не е променена, а в нея се сочи, че наследството се открива в момента на смъртта и последното местожителство на починалия. Препращането на чл. 91а към чл. 1 ЗН налага извода, че към откритото наследство се прибавят и тези имоти, защото принадлежат на наследодателя. Това ново положение породи необходи­мостта да бъдат законодателно уредени правилата за наследяване на възстановените имоти. Със създадената фикция „новооткрито наследст­во" в чл. 91а, изр. 2 ЗН възстановената собственост се обособява в отде­лен обект за наследяване, за който се прилагат специално създадените правила, без да се променя времето и мястото на откриване на наследст­вото, а от там и кръгът на наследниците. Следователно кръгът на закон­ните наследници на възстановената собственост върху имоти, одър­жавени или включени в ТКЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации, се определя към момента на смъртта на наследодателя. Изключение от това правило са правата на наследниците на последващия съпруг по чл. 9а ЗН.
Във връзка с понятието „новооткрито наследство" възниква и въп­росът, дали за такова по смисъла на чл. 91а ЗН следва да се считат и всички движими и недвижими имущества, отнети без законово основание в периода от 09.09.1944 г. до 1989 г.?
На този въпрос ТР 1-98-ОСГК ВКС дава положителен отговор. С новите чл. 9а, 90а и 91а ЗН са създадени специални правила за наследя­ване на реституирани-имоти, когато собствеността се възстановява след като наследството е вече открито. Приема се, че правото на наследяване за тях се поражда в по-късен момент - този, който е посочен в съответ­ния закон. От това следва, че разпоредбите имат действие, както за обекти, които вече са възстановени, така и за обекти, които ще се въз­становяват занапред, било защото тогава ще завърши процедурата по възстановяването им по влезлите в сила закони, било защото чрез прие­мане на нови закони или изменение на вече приети, се разширява кръгът на имуществата, собствеността върху които се възстановява.
Съгласно разпоредбите на ЗВСВОНИ, ако собственикът е починал, реституцията се извършва само за наследниците по закон, но не и на нас­ледниците по завещание. При възстановяване собствеността на земе­делски земи  ВКС приема, че възстановяването на земята по чл. 10 ЗСПЗЗ се извършва в лицето на собствениците или техните наследници. Заветниците не са посочени в кръга на тези лица. При това положение те не могат да се ползуват от съставените в тяхна полза за­вещания, тъй като законът не предвижда възстановяване на собствеността на земята и за заветниците, щом те не са придобили имота по дав­ност.
 3. Местооткриването на наследството има значение за определяне компетентността на държавните органи, които трябва да извършат из­вестни действия във връзка с откриване на наследството (мерки за за­пазване на наследството, опис на наследственото имущество и др.) или пред които трябва да се извършат известни действия (изявление за прие­мане или отказ от наследство, за определяне имуществото на наследника и пр.), както и за определяне на местната подсъдност на иска за делба и на другите искове, свързани с наследството, посочени в чл. 84, ал. 1 ГПК.
Ако наследодателят е български гражданин й по време на смъртта си не е имал местожителство в Република България, исковете по чл. 84, ал. 1 ГПК могат да се предявяват по последното негово, местожителство или пред съда, в района на който се намират неговите имоти (чл. 84, ал. 2 ГПК).
Във връзка с това трябва да се отбележи, че мястото на откриване на наследството може да не съвпада с мястото на смъртта на наследо­дателя. Местооткриването на наследството определя и правния режим на наследяването в международното частно право.
2. СПОСОБНОСТ ЗА НАСЛЕДЯВАНЕ
Законът за наследството по негативен начин определя кой може да бъде наследник. Според чл. 2 ЗН не може да наследява този, който не е заченат при откриване на наследството й който е роден неспособен да живее.
Тук има едно отклонение от общите правила за правоспо­собността. Както е известно, съгласно чл. 1 ЗЛС всяко лице става право­способно от момента на раждането си. От този момент то става правен субект, придобива способността да бъде носител на права и задълже­ния.
Според ЗН обаче наследяват и лица, които са били вече заченати при откриване на наследството. Това изключение от общото правило е създадено в полза на посмъртните деца на наследодателя. Те са деца на починалия и не трябва да бъдат лишени от наследство само за това, че при откриване на същото не са били още родени.
По смисъла на чл. 2 ЗН само когато едно лице е родено живо и жиз­неспособно, то е правен субект и може да наследява. Детето се смята за родено живо, когато след отделянето от майката е дишало, макар и ня­колко мига, и е поело въздух в дробовете си. Мъртвороденото дете не може да бъде правен субект, макар и да е живяло като плод през цялото времетраене на една нормална бременност. А жизнеспособно е детето, което разполага с необходимите за живот органи, които са достатъчно развити, за да може да живее вън от утробата на майка си. Когато детето е родено живо, предполага се до доказване на противното, че е родено и жизнеспособно (чл. 2, ал. 2 ЗН).
Що се отнася до юридическите лица, те могат да наследяват само по завещание, но трябва да съществуват при откриване на наследството, т. е. да са били вече създадени и да не са били прекратени в този момент. Изключение съществува само за фондациите, които се учредяват със за­вещание на наследодателя (чл. 149 ЗЛС). Те стават юридически лица с вписването им в специалния регистър на съда, а това се извършва обикновено след като се открие завещанието, с което са учредени.
В полза на юридически лица могат да се правят общи и частни завещателни разпореждания.
3. НЕДОСТОЙНСТВО ЗА НАСЛЕДЯВАНЕ. В случай на тежко провинение към наследодателя или към неговите близки лицето, което иначе е способно да наследява, изгубва качеството на наследник като недостоен. Недостойнството има за последица лиша­ването от наследство.
Случаите на недостойнство са указани в чл. З ЗН. Съгласно чл. З, б. „а" ЗН недостоен да наследява е този, който умишлено е убил или се е опитал да убие наследодателя, неговия съпруг или негово дете, както и съучастникът в тия престъпления, освен ако деянието е извършено при обстоятелства, които изключват наказуемостта, или ако същото е амнистирано.
Законът счита едно лице за недостойно да наследява, когато то е из­вършило умишлено убийство. При непредпазливо убийство деецът не може да бъде счетен за недостоен да наследява. Няма налице недостойн­ство и когато наследникът е извършил убийство, без да разбира свойст­вото и значението на деянието или не е могъл да ръководи постъпките. В тези случаи деянието не се вменява във вина на дееца.Наследникът не е недостоен в случаите, когато убийството е из­вършено от него при обстоятелства, които изключват наказуемостта. Например при неизбежна отбрана.Недостойнството засяга не само непосредствените извършители, но и техните съучастници, подбудители и помагачи (чл. 20 НК).
Съгласно чл. З, б. „б" ЗН не може да наследява като недостоен и оня, който пред надлежен орган на властта е набедил наследодателя в престъпление, като знае че е невинен, или представи неистински доказа­телства срещу него. Текстът говори за престъпление, наказуемо с лиша­ване от свобода.
Недостойнството се изключва, ако набедяването се преследва по реда на частното обвинение и наследодателят не е подал съответна тъж­ба. Съгласно НК обаче набедяването се преследва вече не по тъжба на пострадалия и следователно разпоредбата на чл. З, б. „в" ЗН в тази си част следва да се счита отменена (чл. 286 НК).
Най-после недостоен е да наследява и наследникът, който е извър­шил осъдителни действия във връзка с изразяване на последната воля на наследодателя. Съгласно чл. З, б. „в" ЗН не може да наследява и този, който е склонил или възпрепятствал наследодателя чрез насилие или измама да направи, да измени или да отмени завещанието или който е унищожил, скрил или подправил неговото завещание, или съзнателно си е служил с неистинско завещание.

60.НАСЛЕДЯВАНЕ ПО ЗАКОН
А) Кръг на наследници.ОСНОВНИ ПОЛОЖЕНИЯ. Законът предвижда два вида наследяване: наследяване по закон и по завещание, В първия случай към наследяване се призовават близките на наследодателя, които са посочени в закона, а във втория случай - тези, които наследодателят е посочил в своето завещание.
В кръга на наследниците по закон влизат лицата, които се намират в родствена връзка с наследодателя: 1) децата и по право на заместване другите низходящи; 2) родителите; 3) братята и сестрите (и по право на заместване техните низходящи) заедно с възходящите от вто­ра и по-горна степен; 4) роднините по съребрена линия до шеста степен включително.
Съгласно чл. 62 СК, при непълното осиновяване, рождените родите­ли не наследяват осиновения
Не всички роднини от посочения кръг наследяват едновременно. По-близките по степен роднини изключват по-далечните. По този начин се образуват четири реда законни наследници (чл. 5-9 ЗН). Само тези от тях, които имат правото да получат наследството, се призовават към наследяване.
Наследници по закон обаче са не само призованите към наследяване, а всички наследници от посочените четири реда.
Наследник по закон е и преживелият съпруг. Неговото право на наследяване се основава на брачната връзка с наследодателя (чл. 9 ЗН). Той наследява с този ред роднини, които е призован към наследяване.
Това е кръгът на законните наследници, определени в чл. 5-9 ЗН.
И тук случай принципът, че по-близките по степен и низходящите на по-близък по степен изключват по-далечния по степен роднина.
 Според ВКС основен принцип в наследственото право е да се определя кръгът на наследниците по закон към момента на от­криване на наследството, т.е. към датата на смъртта на наследодателя.
С ТР 1-98-ОСГК, като се приема същото се допълва, че изключение от това правило е чл. 9а ЗН. Само в този случай, при „последващ съпруг" кръгът на наследниците не се определя към датата на смъртта на насле­додателя, а се прилага новата разпоредба на чл. 8, ал. 4 ЗН, която има обратно действие.
С. Тасев и И. Билялова приемат, че наследниците по закон по съ­ребрена линия до шеста степен включително могат да наследяват рести­туираните имоти, които са „новооткрито наследство" и когато то е от­крито преди изменението на чл. 8 ЗН, ако правопораждащият юридичес­ки факт, предоставящ реституционни права е настъпил при действието на новата уредба по чл. 8, ал. 4 ЗН.
И доколкото разпоредбата на чл. 8, ал. 4 ЗН няма обратно действие, лицата, починали преди изменението на закона се наследяват от родни­ните си от трите реда наследници и преживелия съпруг. Само в случаи­те, когато лицата са починали след изменението на закона - при дейст­вието на чл. 8, ал. 4 ЗН, могат да бъдат наследени и от по-широк кръг наследници.
Законът разшири кръга на законните наследници, установявайки новия, четвърти ред в наследяването, без да внася промяна в общите положения, относно придобиването на качеството наследник. „Способ­ността да се наследи трябва да е налице, съгласно изискванията на чл. 2 и чл. З ЗН, включително и в случаите, когато се касае за наследяване на реституирани имоти. Наследникът трябва да е бил жив или поне за­ченат, когато е починал наследодателят - собственик на имотите, и да е бил достоен да наследи." И за тази категория наследници се прилагат правилата на наследствената трансмисия в зависимост от времето на смъртта на наследодател и наследник (чл. 57 ЗН).
Б)Ред за наследяване.1. РЕД ЗА НАСЛЕДЯВАНЕ НА РОДНИНИТЕ.1. Както бе отбелязано, в първия ред като наследници по закон вли­зат децата, респ. другите низходящи на наследодателя. Така при открива­не на наследственото имущество, останало от Х, то преминава към не­говите деца А, Б, В.Като деца на наследодателя се считат и осиновените от него (чл. 5 ЗН).Извънбрачните деца, чийто произход е установен, са приравнени във всяко отношение към брачните деца.Доведените и заварените деца, т. е. децата на двамата съпрузи от различни бракове, наследяват съответно само своя родител, но не и не­говия последващ съпруг.
2. Когато наследодателят няма наследници от първия ред, наследст­вото преминава към втория ред. Във втория ред влизат най-близките роднини по права възходяща линия - родителите или оня от тях, който е жив (чл. 6 ЗН).
Така например при смърт на Х, който не е оставил наследници от първия ред (низходящи), а има родители А и Б, наследственото имущес­тво преминава към тях, а ако единият е починал - към този, който е жив.
3. Когато наследодателят няма низходящи и родителите му са почи­нали преди него, т.е. няма наследници от първия и втория ред, наследст­вото преминава към третия ред, в който влизат братята и сестрите на по­чиналия и по право на заместване техни низходящи, както и роднините по права възходяща линия от втора и по-горна степен.
Така при смърт на Х, който няма наследници от първия и втория ред, наследственото имущество преминава в полза на роднините по съ­ребрена линия (сестрата Е и брата Д) и възходящите от втора и по-горна степен по майчина линия (баба и дядо А и Б) и по бащина линия (баба В).Заварените и доведените деца не са братя и сестри по смисъла на чл. 8 ЗН и същите не се наследяват помежду си.
4. В случаите, когато наследодателят няма наследници от първи, втори или трети ред, наследството преминава към наследниците от чет­върти ред. В този ред наследници се включват роднините по съребрена линия до шеста степен включително. По-близкият по степен и низходя­щият на по-близък по степен изключват по-далечния по степен наслед­ник (чл. 8, ал. 4 ЗН). Така например, когато наследодателят не е оставил възходящи от втора и по-горна степен, братя и сестри и по право на за­местване техни низходящи, той може да бъде наследен от чичо и леля, първи или втори братовчеди.
Правилото на чл. 8, ал. 4 ЗН е създадено за подреждане в новия четвърти ред на роднини от еднаква степен на родство, но от различни съребрени линии. Законът зачита линията, от която идва степента на съ­ребреното родство, давайки предимство на по-близката съребрена ли­ния пред по-далечната. Разпоредбата установява пряко наследяване от роднините по съребрена линия от III до VI степен включително в новия четвърти ред наследници, като низходящият в случая не заема мястото на своя възходящ, не го замества, а изключва по-далечния роднина. Оче­видно е, че този низходящ е призован да наследи пряко, на собствено ос­нование, като наследник в новия четвърти ред.
Разпоредбата на чл. 8, ал. 4, изр. 2 ЗН намира приложение в случаи­те, в които са призовани към наследяване в четвъртия ред роднини, на­миращи се в различна степен на родство с наследодателя. Законът не до­пуска сънаследяване, а изключва конкуренцията в полза на по-близкия по степен. В приложното поле на тази разпоредба попадат случаите, в които между по-далечен по степен роднина и низходящ на по-близък по степен роднина, не би могло да има конкуренция, защото възходящият на последния е от по-близка по степен родство. Ако възходящият и дру­гият роднина са били от еднаква степен на родство, правилото е непри­ложимо и низходящият на роднина от Ш степен на родство, не би могъл да изключи друг роднина от III степен, защото и неговият възходящ не би могъл да го изключи, тъй като не е бил по-близък по степен. В този случай правилото „низходящ на по-близък по степен роднина" не е на­лице, поради което, разпоредбата на чл. 8, ал. 4, изр. 2 ЗН е неприложима. Например първи братовчеди и чичо и леля не могат да наследяват едно­временно — наследяват чичото и лелята, а първият братовчед, макар и низходящ, няма да наследи, нито ще изключи чичото и лелята, тъй като възходящият му, както и чичото и лелята са роднини на наследодателя от еднаква степен на родство.
5.Съгласно чл. 61, ал. 2 ЗН като деца на осино­вителя се считат и осиновените от него. Те влизат в първия ред наслед­ници по закон. Със СК бе изяснено, че при непълно осиновяване (чл. 62) осиновените и техните низходящи не наследяват роднините на осинови­теля (чл. 5, ал. З ЗН).
а. СК предвижда два типа осиновяване — пълно (чл. 61) и непълно (чл. 62).
При пълното осиновяване по чл. 61 СК между осиновения и него­вите низходящи, от една страна, и осиновителя и неговите роднини, от друга, възникват права, в това число и наследствени, и задължения като между роднини по произход, а правата и задълженията между осиновения и неговите низходящи с роднините им по произход се прекратяват.
При непълното осиновяване по чл. 62 СК възникват права и задъл­жения като между роднини по произход само между осиновения и него­вите низходящи, от една страна, и осиновителя, от друга, а правата и за­дълженията между осиновения и неговите низходящи с роднините им по произход се запазват.
В такъв случай осиновеният и низходящите му наследяват както осиновителя, така и роднините си по произход, но не наследяват родни­ните на осиновителя.
При непълното осиновяване рождените родители не наследяват осиновения (чл. 62 СК). Но ако единственият или двамата осиновители починат, наследството, останало от осиновения, преминава към родни­ните му по произход (рождените му родители, респ. другите роднини), тъй като съгласно чл. 65, ал. 2 СК в този случай осиновяването се счита прекратено при запазване правото на осиновения да наследи осиновите­ля.
СК предвижда и случаи на осиновяване от съпруг на родителя на осиновения. Може да бъде извършено както пълно, така и непълно оси­новяване.
б. При.осиновяване по чл. 61 СК съдът може да прекрати осиновя­ването по искане на осиновения, на неговите родители, на настойника, на попечителя или на прокурора, ако единственият или двамата осинови­тели са починали и това се налага от интересите на осиновения (чл. 65, ал. 1). В този случай между осиновения и неговите низходящи, от една страна, и осиновителя и неговите роднини, от друга, наследствената връзка се прекъсва.
в. Двата вида осиновявания могат да бъдат прекратени от съда в случаите на чл. 64 СК. Като основание за прекратяване на осиновяването там се сочи и „тежкото провинение". При тълкуването на цитирания текст ВКС прие, че не е тежко провинение, ако осиновената, която след като е научила кои са нейните истински родите­ли, поддържа връзка с тях, както и когато осиновеният пре­дяви иск за делба на припадащата му се част от наследството на единия съпруг срещу другия осиновител.
В тези случаи с прекратяването на осиновяването то престава да действа и създадените с пълното и непълното осиновяване наследствени връзки съответно се прекъсват.
Когато при предявен иск за прекратяване на осиновяването на осно­вание чл. 64, ал. 1, т. 1 и 3 СК в течение на процеса почине осиновителят или осиновеният, искът може да бъде продължен от наследниците или прокурора. Ако съдът уважи иска, виновният преживял осиновител или осиновен не наследява починалия (чл. 66 СК).
2. НАСЛЕДСТВЕНИ ПРАВА НА ПРЕЖИВЕЛИЯ СЪПРУГ.1. Както се изтъкна, преживелият съпруг е наследник по закон, но той не влиза в редовете на роднините — наследници по закон, а наследява заедно с този ред наследници, който е призован към наследяване. Него­вото право се основава на брачната връзка с наследодателя. Трябва да съществува брак между съпрузите, за да може в случай на смърт на еди­ния от тях другият да наследява.
Само при граждански брак, сключен във формата, предвидена от закона, съ­ществува правото на наследяване. Преживелият съпруг наследява имуществото на починалия заедно с роднините от трите реда наследници. В случаите, когато няма такива наследници, преживелият съпруг е единствен наследник.
2. Когато съпругът наследява с деца и изобщо с низходящи, той наред със своята половина от общото съпру­жеско имущество получава и дял от частта на починалия в общността, както това е установено при сънаследяване с другите редове наследни­ци.
При разпределение на наследственото имущество на практика се явяват спорове относно обхвата на съпружеската имуществена общност. Съгласно чл. 19 СК в общността влизат вещите и правата върху вещи, както и паричните влогове, придобити от съпрузите през време на брака в резултат на съвместен принос, независимо на чие име са придобити. Тук споровете възникват предимно във връзка с преобразуването на личното имущество и с някои придобивания.
3. Както бе изтъкнато, ако бракът бъде прекратен поради развод, бившите съпрузи престават да бъдат законни наследници един на друг.
Когато при смърт на наследодателя е имало висящо бракоразводно дело и искът за развод не е бил окончателно разрешен, наследниците на ищеца, които имат правен интерес да отстранят преживелия съпруг от наследяване, могат при условията на чл. 102, ал. 1 СК, когато искът се основава на вината на преживелия съпруг, да продължат делото, за да установят основателността на иска. В този случай, ако искът бъде ува­жен, наследствените права на преживелия съпруг се погасяват.
ВКС приема, че правото да продължат иска по чл. 102 СК имат при­зованите наследници. При това положение наследниците от четвъртия ред не могат да продължат производството по делото за развод, защото когато има преживял съпруг, тези наследници не могат да бъдат призо­вани. Те се „призовават само, ако поради една или друга причина (недостойнство, отказ) той не наследява".
Унищожаването на брака съгласно чл. 97 СК има за последица съ­що изгубване взаимното право на наследяване на бившите съпрузи — престават да бъдат наследници един на друг (чл. 98 СК).
4. С изменението на ЗН бе създаден нов чл. 9а ЗН. Съгласно този текст от закона, когато към открито наследство се възстановява собственост върху имоти, одържавени или включени в трудовокооперативни земеделски стопанства или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации, наследниците на пос­ледващ съпруг не наследяват, ако той е починал, преди възстановяване на собствеността и от брака му с наследодателя няма родени или осиновени деца. В случая се касае до една особена хипотеза на наследяване на имоти, които се включват в наследството чрез тяхната реституция.
Тези ограничения целят да запазят интересите на роднините на нас­ледодателя от едно неоснователно облагодетелстване на лица, външни на наследниците по закон.
При прилагането на чл. 9а ЗН се установи противоречива съдебна практика. Всеобща е констатацията, че понятието „последващ съпруг" е твърде неясно и създава предпоставки за противоречивото му тълкуване. С няколко решения ВКС даде тълкувание на това понятие.
В обобщен вид може да се каже, че разпоредбата на чл. 9а ЗН намира приложение при следните кумулативни предпоставки: а) бракът .да е сключен след одържавяването на имотите или включването им в ТКЗС или други селскостопански организации; б) съпругът да е преживял съпруга-собственик; в) от брака да няма деца - родени или осиновени; г) последващият съпруг да е по­чинал преди възстановяването на собствеността.
При наследяване на починал съпруг, на когото се възстановява соб­ственост върху одържавени или внесени в ТКЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации, недвижими имоти, пре­живелият съпруг, респ. неговите наследници, наследяват на общо осно­вание в това число и възстановените имоти. Чл. 9а ЗН намира прило­жение само при последващ за наследодателя съпруг, но не и за прежи­велия съпруг.
3. НАСЛЕДЯВАНЕ ПО ПРАВО НА ЗАМЕСТВАНЕ.1. По-близкият ред наследници изключват оста­налите редове. Но в един и същ ред често влизат няколко лица от раз­лични степени. В тези случаи наследството се предава на най-близкия по степен роднина и той изключва по-далечните.
Така например Наследниците А, Б и В изключват другите низходящи Г, Д и Е, а наследникът Е изключва своите низходящи Ж и 3.
Този принцип търпи изключение, когато най-близкият по степен роднина от даден ред е починал преди наследодателя или е недостоен (чл. З ЗН). Тогава при наследяването починалият или недостойният се замества от неговите низходящи (чл. 10 ЗН). Останалите живи деца на наследодателя не изключват от наследяване низходящите на починалия наследник, а наследяват заедно с тях. Това става по силата на правото на заместване.
Под право на заместване се разбира правото на наследника да заеме мястото и встъпи в степента и правата на своя наследодател и да получи частта, която би се паднала на последния, ако той беше жив в момента на откриване на наследството на неговия наследодател или ако беше достоен да наследява. С други думи, правото на заместване е възмож­ността децата на един починал или недостоен наследник да го заместят и да получат наследството, което той би получил, ако беше жив и имаше право да наследява.
По своята същност правото на заместване е едно самостоятелно право на лицето, което наследява. Низходящият, който замества своя възходящ, не упражнява едно право на последния при откриване на нас­ледството. Заместваният е вече починал или е недостоен и следователно неспособен да наследява. При безвестно отсъствие обявеният за умрял се замества на общо основание съгласно чл. 17, ал. 1 ЗЛС. Ако едно лице е обявено само за отсъстващо и предполагаемите наследници са въведени във владение на неговото имущество, те могат да ползват това имущество и да го управ­ляват, но те не го заместват по смисъла на чл. 10 ЗН (чл. 11, ал. 1 и чл. 12, ал. 1 ЗЛС).
Живите лица могат да бъдат заместени при наследяване само кога­то са недостойни (чл. 10, ал. З ЗН). Лице, което е живо, но се е отказало от наследството, не може да бъде заместено. Това не е предвидено изрично в закона, но то следва от разпоредбата на чл. 53 ЗН, според която частта на отказалия се уголемява дяловете на останалите сънаследници.
При наследяване по право на заместване не съществува правоприемство между замествания и заместника. Последният наследява по свое лично право, а не по право на възходящия, когото замества. Поради това чл. 10, ал. 4 ЗН предвижда, че заместването се допуска и в полза на лице, което се е отказало от наследството на възходящия, когото замества, или което е недостойно да наследи същия.
Така, въпреки че Д се е отказал от наследството на В или е недос­тоен да го наследи, той може да наследява Х по право на заместване.41
2. Наследяването по право на заместване се допуска на първо място в реда на низходящите на наследодателя, в това число осиновените, извънбрачните деца и техните низходящи. В този случай заместването става без ограничение на степените (чл. 10, ал. 1 ЗН). При непълното осиновяване, наследяването по заместване е недопустимо (арг. чл. 5, ал. З ЗН).
Така, когато В е починал преди наследодателя Х или е недостоен, той се замества от Д и Е, а ако и Е е починал или е недостоен — от Ж и 3 и т.н. (фиг. 4).
Наследяването по право на заместване се допуска и по съребрена линия, но тук има известни ограничения в закона. Съгласно чл. 10, ал. 2 ЗН починалите преди наследодателя или недостойните негови братя и сестри могат да бъдат заместени само от своите деца или внуци.
Така, ако Д е починал преди наследодателя Х, който не е оставил наследници от първите два реда, или е недостоен, той може да бъде заместен от Ж, а ако и той е починал или е недостоен, от 3, и тук, на четвърта степен спира по-нататъшното наследяване (фиг. 5).
В други случаи заместването не се допуска и правилото, че по-близкият по степен изключва по-далечния, се прилага напълно. При наследяване по право на заместване наследниците на починалия преди наследодателя или недостоен негов наследник получават дела на заместения.
3. Наследяване по право на заместване за съребрените роднини от III до VI степен включително е недопустимо. Разпоредбата на чл. 8, ал. 4, изр. 2 ЗН не допуска такава възможност. Логическото й тълкуване налага извода, че с думите „низходящ на по-близкия по степен роднина изключва по-далечния по степен", законодателят не е искал да допусне наследяване по право на заместване и за съребрените роднини в четвъртия ред наследници. Изрично наследяване по заместване в случая не е установено. Вид­но е, че чл. 8, ал. 4, изр. 2 ЗН не съдържа нито един от елементите на наследственото правоприемство по заместване. В чл. 10 ЗН изрично се сочат случаите, в които възниква право на заместване. Според него, за­местваните лица са в една и съща степен на родство с останалите призо­вани наследници в реда, като е налице не само еднаквост на реда, но и степента на родство. В хипотезата на чл. 8, ал. 4, изр. 2 ЗН нещата не стоят така. Тази норма е различна от нормата на чл. 10 ЗН. Разпоредбата на чл. 8, ал. 4, изр. 2 ЗН говори за „изключване", т.е. установява правила за изместване от наследяване на по-далечния роднина в полза на по-близкия или на негови низходящи, а чл.10 ЗН има предвид привличане на по-далечния роднина. Граматическото тълкуване налага извода, че употребените различни глаголи в двата текста означават, че се касае за напълно различни правни институти. Следователно както по предпо­ставки, така и по правни последици уредбата, установена в чл. 8, ал. 4, изр. 2 ЗН е различна от наследяването по право на заместване по чл. 10 ЗН. Нормата на чл. 8, ал. 4, изр. 2 ЗН не допуска наследяване по право на заместване и за роднините по съребрена линия от III до VI степен включително. Тя само създава правила за подреждането на тези роднини в новия четвърти ред съгласно установения принцип, че по-близкият по степен роднина изключва по-далечния по степен, като въвежда и допъл­нението - й низходящият на по-близък по степен изключва по-далечния по степен роднина.
          ВКС също взема отношение по измененията във връзка с наследяването по право на заместване. Приема се, че кръгът на наследниците по права линия на братята и сестрите, предвиден в чл. 10, ал. 2 ЗН се разширява, като те се наследяват от своите низходящи без ог­раничение на степените, т.е. не съществува ограничение на степените на низходящите, които заместват братята и сестрите при наследяването. Правилно ВКС приема, че е налице несъгласуваност между разпоредби­те на чл. 8, ал. 4 и чл. 9, ал. 2 ЗНс тази на чл. 10, ал.2 ЗН, която се дължи на законодателен пропуск да бъде изменена и ал. 2 на чл. 10 ЗН. При то­ва положение трябва да се приеме, че втората алинея на чл. 10 ЗН е мъл­чаливо отменена.
4. ЗА РАЗМЕРА НА НАСЛЕДСТВЕНИТЕ ДЯЛОВЕ. Съгласно чл. 5 ЗН наследниците по закон от първия ред — децата на наследодателя, включително осиновените, получават по равни части.
1. Така всеки един от наследниците А, Б и В получава по равни час­ти — по 1/3 от наследството (фиг- 1). Когато децата на наследодателя или на някои от тях са починали или са недостойни, но има други низходящи (внуци, правнуци и пр.), последните наследяват по право на заместване, т.е. получават наследствената част, която се следва на замествания (чл.. 10, ал. 1 ЗН).
Така при смъртта на Х наследството, което той е оставил, ще се разпредели по колена между наследниците, както следва: 1/3 за А, 1/3 за Б и 1/3 за наследниците на починалия В—Д и Е общо, или 1/6 за Д и 1/6 за Е. Низходящите Ж и 3 не участват в наследяването, тъй като се изключват от по-близкия по степен роднина Е от същото коляно (фиг. 4).
2. При липса на наследници от първия ред наследниците от втория ред (родителите, а при осиновяване — осиновителите) получават по равни части, а ако единият от тях е починал или е недостоен, цялото нас­ледство се получава от този, който е жив (чл. 6 ЗН).
3. Ако починалият е оставил само възходящи от втора и по-горна степен, те наследяват по равни части. Ако същите са от различна сте­пен, наследството се получава от най-близките от тях по степен, без да се прави разлика дали е по бащина или е по майчина линия (чл.7 ЗН).
Така, ако наследодателят Х е оставил за наследници само дядо В и баба Г по едната линия и баба Б по другата линия, всичките получават по равни части — по 1/3 (фиг. 5).
А ако наследодателят Х е оставил само дядо В от едната линия и прадядо Д от другата линия, дядото В изключва останалите и сам полу­чава наследството (фиг. 6).
Когато в третия ред има наследници само от втора група — братя и сестри и техните низходящи до втора степен, братята и сестрите насле­дяват по равни части, а техните низходящи — деца и внуци, по право на заместване — техните части по колена (чл. 8, ал. 1 ЗН).
Така сестрата на Х—А, и братът Б наследяват по 1/2 от наследството на Х, а ако Б е починал, неговите низходящи В и Г получават общо по право на заместване дела на Б 1/2, т.е. всеки един по 1/4 (фиг. 7).
Когато починалият е оставил братя и сестри заедно с възходящи от втора и по-горна степен, първите получават 2/3 от наследството, а въз­ходящите — 1/3 (чл. 8, ал. 2 ЗН).
Така братята Е и Д получават 2/3 от наследството на Х, а възхо­дящите А, Б и В — 1/3 или всеки един от последните — по 1/9 (фиг. 3).
Дяловете на братята и сестрите се определят в зависимост от това, дали те са еднородни, еднокръвни или едноутробни— чл. 8, ал. З ЗН.
Така А, който е еднороден брат на починалата сестра Х, Б и В, кои­то са еднокръвни братя, и Г, която е едноутробна сестра на наследодателката Х, при липса на наследници от първия и втория ред разделят наследството, както следва: А — 2/5, Б, В и Г — по 1/5 (фиг. 8).
4. Преживелият съпруг наследява заедно с всички наследници.
а. Когато наследява с първия ред наследници — низходящите, пре­живелият съпруг получава от индивидуалното имущество на наследода­теля част, равна на всяко дете, без да има значение броя на децата и тех­ния пол (чл. 9, ал. 1 ЗН). В този случай, както бе отбелязано, същият по­лучава от общото съпружеско имущество половината като собственик и участва в другата половина на общността като наследник съгласно чл. 9, ал. 1 ЗН.
Така при наследници от първия ред — дъщери Б и В и синове Г и Д и преживял съпруг А, имуществото на наследодателя Х ще бъде раз­делено на 5 равни части — по 1/5 за всеки един от тях (чл. 5, ал. 1 ЗН) (фиг. 9).
б. Когато преживелият съпруг наследява заедно с втория ред нас­ледници (родителите, респ. осиновителите), а когато няма родители — с наследниците от третия ред (възходящите от втора и по-горна степен и с братята и сестрите или с една от двете групи на този ред), той полу­чава дял както от индивидуалното имущество на наследодателя, така и от неговото участие в съпружеската имуществена общност.В тези случаи съгласно чл. 9, ал. 2 ЗН от значение е продължител­ността на брака.
Когато наследява заедно с наследници без запазена част (с възходя­щи или с братя и сестри, респ. с техните низходящи), преживелият съп­руг получава половината от наследството (индивидуалното имущество на наследодателя и неговата половина част от съпружеското имущество), ако то се е открило преди навършване 10 години от сключване на брака, а ако бракът е продължил 10 и повече години, той получава 2/3 от нас­ледството.    
В тези случаи за преживелия съпруг най-напред се отделя половината от общото съпружеско имущество, на което той е собственик, а остана­лата половина — частта на наследодателя в имуществената общност и неговото индивидуално имущество — съставляващи наследствената ма­са, се разпределя по начина, указан в чл. 9, ал. 2 ЗН.
Така при брак на преживелия съпруг с наследодателя, продължил по-малко от 10 години, съпругата получава 1/4 от наследството, а друга­та 1/4 се разделя както следва:
Когато като наследници са останали родителите Б и В, тази част се разделя между тях по равно (фиг. 10).
Ако родителите са починали и наследодателят няма братя и сестри, респ. техни низходящи, тази 1/4 от наследството се разделя между въз­ходящите от втора степен Г, Д и Е по равни части (фиг. 11).
Ако няма възходящи, а има само братя и сестри Г и Д, тогава въп­росната 1/4 се разделя поравно между тях (фиг. 12).
Когато бракът е продължил 10 и повече години, преживелият съп­руг получава 2/3 от наследството, а останалата 1/3 се разделя между ос­таналите редове наследници по указания по-горе начин.
в. Когато преживелият съпруг наследява заедно с възходящи от вто­ра и по-горна степен и с братя и сестри (респ. техните деца), тогава при брак, който е траел по-малко от 10 години, той получава 1/3 от наслед­ството, а когато бракът е траел 10 и повече години — 1/2 от наследството.
В първия случай останалите 2/3 от наследството ще се разделят между сестрата 3 (респ. нейните наследници, ако и тя е починала) и бра­та И, които получават общо 2/3 от тази част, и възходящите Д и Е, които получават 1/3 от същата част — чл. 8, ал. 2 ЗН, т.е. А ще получи 1/3 от цялото наследство, 3 и И — по 2/9 и Д и Е — по 1/9 от цялото наследство (фиг. И).
Във втория случай останалата 1/2 от наследството ще се раздели по указания по-горе начин (фиг. 13).
Трябва да се отбележи, че е допусната една неточност в текста на чл. 9, ал. 2 ЗН. Като говори за възходящи във второто изречение, зако­нът има предвид възходящи от втора и по-горна степен — дядо, баба и пр., тъй като както се изтъкна, възходящите от първа степен родители никога не наследяват едновременно с братята и сестрите. Те са наследни­ци от втория ред и изключват от наследяване братята и сестрите, които влизат в третия ред. Ако родителите Б и В са живи, те ще из­ключат от наследяване възходящите от по-далечна степен и братята и сестрите и наследяването ще стане по начина, указан във фиг. 10.
Ако няма наследници от трите реда, съпругът получава сам цялото наследство (чл. 9, ал. З ЗН).
В) Основни правила за наследяване по закон- вж. Б
61.НАСЛЕДЯВАНЕ ПО ЗАВЕЩАНИЕ
А) Завещание. Понятие. Видове.1. ПОНЯТИЕ ЗА ЗАВЕЩАНИЕТО
Наследодателят може да измени реда на наследяването по закон, да внесе изменение в наследствените части на наследниците или да се раз­пореди с имуществото си в полза на лица, които не са наследници по за­кон. Това той може да направи със завещание.
Чрез завещанието в рамките, допус­тими от закона, наследодателят има възможност да извърши облагоде­телстване в полза на някои от близките си, които имат най-голяма нуж­да. Завещанието е едностранен акт, който съдържа волеизявлението само на една страна — завещателя. То произвежда действие след смърт­та на завещателя и несъмнено трябва да изразява последната негова воля. Поради това до момента на смъртта си завещателят по всяко вре­ме може да отмени направеното волеизявление.
Законът за наследството не допуска извършването на т.нар. съвмест­ни завещания. Съгласно чл. 15 ЗН две или повече лица не могат да заве­щават с един и същ акт нито в полза едно на друго, нито в полза на трети лица. Смисълът на тази забрана е, че с едно такова общо завещание — резултат на две и повече съгласувани воли — би се ограничила свободата на разпореждане за след смъртта, тъй като един от завещателите не би могъл сам да отмени завещанието, а в такъв случай би се влязло в разрез с основата, върху която е изграден институтът на завещанието — зачи­тане последната воля на завещателя.
Не е забранено обаче две лица в отделни завещателни актове да извършват завещателни разпореждания едното в полза на другото. До­пустимо е също така и извършването от две и повече лица поотделно на няколко завещания, свързани само външно: написани на една и съща страница непосредствено едно след друго или на две страници на една хартия. В този случай не може да става дума за съвместно завещание, тъй като за двамата завещатели остава открита възможността самостоя­телно всеки един от тях да отмени или да измени завещанието си.
На практика бе поставен и въпросът могат ли съпрузите с отделни завещания да завещаят един на друг частите си от общото имущество? ВКС даде положителен отговор. Това не накърнява за­конния режим на общността, тъй като при смърт тя се прекратява и час­тите се обособяват. Но ако бракът бъде прекратен с развод, завещанието, направено преди развода, губи своята правна стойност (чл. 104 СК).
Завещанието може да бъде направено само лично от завещателя. То отразява волята на последния и затова само той лично трябва да нап­рави волеизявлението, както това е предвидено в чл. 24 и 25 ЗН. Недо­пустимо е извършването на завещание чрез друго лице — представител (пълномощник).
Завещанието е формален акт формата, която законът изисква за завещанието, е съществен елемент на същото (чл. 23—25 ЗН). Тя е необ­ходима за действителността на акта, а не само за доказването му.
Завещанието трябва да съдържа разпореждане с имуществените права на завещателя за след неговата смърт. Касае се за такива иму­ществени права, които завещателят може да отстъпи другиму приживе. Завещанието може да съдържа и някои разпореждания, които нямат имуществен характер — разпореждане относно възпитание на децата и др.
Със завещанието наследодателят извършва разпореждане с иму­ществото си по безвъзмезден начин, както при дарението. И едните, и другите разпореждания, могат да бъдат нап­равени само в известни предели — тези на разполагаемата част. Но докато завещанието произвежда действие след смъртта на завещате­ля, с договор за дарение дарителят отстъпва веднага безвъзмездно нещо на дарения, който го приема (чл. 225 ЗЗД). От друга страна, завещанието се извършва едностранно и по своята същност, както се изтъкна, е отменяем акт, а дарението е договор и неотменяемостта на същото е негов характерен признак.
Завещанието може да съдържа няколко разпореждания. Макар и да са извършени в едно завещание, тези разпореждания могат да бъдат не­зависими едно от друго. В този случай, ако някое от тези разпореждания е недействително, то не опорочава другите.
Завещанието следователно е едностранен личен и отменим безвъз­мезден акт, с който едно лице в установената от закона форма се разпо­режда с имуществото си или с част от него за след своята смърт в полза на едно или няколко лица.
2. ЗАВЕЩАТЕЛНА ДЕЕСПОСОБНОСТ. По своята същност завещанието представлява акт, насочен към ус­тановяване или прекратяване на граждански правоотношения. Такива действия може да извърши само този, който е дееспособен.
Кое лице е дееспособно и може да прави завещание? На този въп­рос отговаря чл.13 ЗН. Според текста на закона „всяко лице, което е на­вършило 18 години и което не е поставено под пълно запрещение поради слабоумие и е способно да действа разумно може да се разпорежда със своето имущество за след смъртта си чрез завещание".
Способността за извършване на завещание следователно се покрива с общата гражданскоправна дееспособност, предвидена в чл. 2 ЗЛС.
Неспособни да се разпореждат с имуществото си чрез завещание са лицата, които, макар и пълнолетни, са ограничени в своята дееспособ­ност. Според чл. 13 ЗН това са лицата, които са поставени под пълно запрещение поради слабоумие и не са способни да действат разумно.
Съгласно чл. 5, ал. 1 ЗЛС под пълно запрещение се поставят лицата, които поради слабоумие или душевна болест не могат да се грижат за своите работи. Поставя се въпросът, може ли да извършва завещание лицето, което е поставено под пълно запрещение не поради слабоумие, а поради душевна болест (чл. 5, ал.-1 ЗЛС). При едно буквално тълку­ване на текста на чл. 13 ЗН би могло да се отговори положително. Но това ще бъде неправилно. Като говори, че поставеното под пълно запре­щение лице поради слабоумие не може да извършва завещание, всъщност законът сочи един частен случай от общото правило на чл.13 ЗН, че за наличност на завещателна дееспособност е необходимо лицето да е спо­собно да действа разумно, т.е. да съзнава и ръководи постъпките си. То е неспособно да действа разумно и когато е поставено под пълно запре­щение поради душевна болест.
И в двата случая съгласно чл. 5, ал. 1 ЗЛС то е недееспособно. По­ради това следва да се приеме, че поставеният под пълно запрещение е завещателно недееспособен независимо от причината за поставянето му под запрещение.
На практика не се допуска извършването на завещание и от лица, поставени не само под пълно, но и под ограничено запрещение. Както се изтъкна, завещанието е личен акт, който отразява волята на завеща­теля. Последният сам трябва да направи волеизявлението, свободен от чуждо влияние. Поради това завещанието не може да се извършва от другиго или с чуждо сътрудни­чество. В случая е недопус­тимо нито представителството, нито сътрудничеството, каквото понача­ло е необходимо за извършване на правни действия от тези лица съглас­но чл. 5, ал. З във връзка с чл. 8, ал. 2 и чл. 4, ал. 2 ЗЛС.
Относно поставените под запрещение лица неспособността за из­вършване на завещание настъпва от деня на поставянето им под запре­щение и трае, докато се вдигне последното. Докато запрещението не бъ­де отменено по съдебен ред, неспособността продължава, макар и при­чината, поради която е наложено то, да не съществува вече.
Член 13 ЗН обявява за неспособни да разполагат със завещание и лицата, които, макар и да не са поставени под запрещение, не са били в състояние да действат разумно, т.е. не са могли да разсъждават нормално и да ръководят постъпките си. Отсъствието на разум може да се дължи на една постоянна причина. То може да бъде прекъсвано от светли моменти, може да бъде случайно, поради причина, която е довела до временно разстройване на ума. При съставяне на завещанието законът изисква завещателят да съзнава действията, които извършва, да разбира смисъла и значението на дейст­вията си.
Завещателят трябва да е имая завещателна дееспособност в момента на извършване на завещанието. Когато при съставяне на същото заве­щателят не е бил способен да. прави завещателни разпореждания, заве­щанието е унищожаемо (чл. 43, б. „а" ЗН). Същото не става действител­но само по себе си, ако по-късно завещателят придобие способност да извършва завещание. И обратното, изгубването на завещателна дееспо­собност след извършване на завещанието не оказва никакво въздействие върху последното.
В правната теория се приема, че едноличният търговец може да из­върши завещателно разпореждане с предприятието си чрез завещание или завет.
Физическият недостатък на едно лице, което например е глухо, ня­мо, глухонямо, сляпо и пр. сам по себе си не оказва никакво влияние върху завещателната дееспособност. Такива лица могат да извършват завещания.
Що се отнася до лицата от 14 години до навършване на 18-годишна възраст, съгласно чл. 4, ал. 2 ЗЛС за тях съществува възможността да разполагат с имуществото, което са придобили със своя труд, самостоя­телно, без съгласието на своите родители или попечители. Няма пречки следователно те да извършат и завещание с това имущество
Когато едно непълнолетно лице сключи граждански брак, то се еманципира. Затова, на него трябва да се признае възможността да из­вършва както общи, така и частни завещателни разпореждания.
3. СПОСОБНОСТ ЗА НАСЛЕДЯВАНЕ ПО ЗАВЕЩАНИЕ. Поначало всички лица — граждани и юридически лица — могат да наследяват по завещание. Единствено чужда държава не можа да при­добие по завещание недвижим имот, който се намира в Република Бъл­гария.
Могат да наследяват по завещание и лицата, които са били заченати при откриване на наследството и които са родени способни да живеят (чл. 2 ЗН). Граждани, които са неспособни да наследяват по закон, са не­способни да получават и по завещание. Не могат да наследяват по заве­щание недостойните лица, указани в чл. З ЗН.
Докато при наследяването по закон кръгът на наследниците и размерът на техните части е изчерпателно посочен в закона, при насле­дяване по завещание завещателят може в рамките, установени от зако­на, да внесе едни или други изменения в частите на наследниците по за­кон — да завещае конкретно определен имот, както и да направи завещателни разпореждания в полза на лица, които не влизат в кръга на наслед­ниците по закон.
Съгласно чл. 14 ЗН завещателят може да се разпорежда чрез заве­щание с цялото си имущество. Във всички случаи завещателните разпо­реждания не могат да накърняват запазената част.
Разпорежданията на чл. 14 ЗН се прилагат и относно завещанията, направени преди влизане в сила на ЗН от 1949 г., ако наследството е от­крито след това (чл. 90, ал. 2 ЗН).
Когато завещанието е съставено прикрито във вид на възмезден договор или на името на подставено лице с оглед то да го прехвърли на неспособния да наследява по завещание, същото е недействително.В стария ЗН бе изрично предвидена недействителността на тези т.нар. фидуциарни завещания (чл. 58).
4. Видове завещателни разпореждания. С оглед съдържанието на завещателните разпореждания те биват универсални (общи) или завети (Частни завещания).
Универсалното завещание съдържа разпореждане относно цялото имущество на завещателя или относно идеална (дробна) част от него, без да се конкретизират отделните предмети на имуществото.
В тези случаи завещанието е универсално (общо) и предава на лице­то, в полза на което е направено, качеството на наследник (чл. 16, ал. 1 ЗН). Това значи, че както при наследяването по закон в полза на това лице, наследственото имущество иди идеална част от него преминава като съвкупност от права и задължения.
Като определи едно лице за свой наследник, завещателят може да определи дела на наследството, който завещава. Ако наследодателят е определил със завещанието за наследник само едно лице, без да му е определил дела, счита се, че в пол­за на същия е завещал цялото имущество, посочено в завещателния акт. Когато завещателят е завещал имуществото си на няколко лица, без да укаже техните части, последните се считат за равни. Универсалното (общото) завещание се от­нася до цялото наследство или до дробна част от него. Няма характер на такова, завещанието, с което се прехвърля едно точно определено пра­во. Завещанието е общо, когато при тълкуването му се налага изводът, че изразената воля на наследодателя е била да се разпореди с една съв­купност от права и задължения, т.е. да се разпореди с цялото си иму­щество. Нещата не се променят, когато завещателят изброява предмети­те, които оставя, ако той смята, че по този начин описва всичко, което му принадлежи. Затова обстоятелството, че наследството се изчерпва със завещания имот, не означава, че завещанието е общо.
Завещателното разпореждане, което се отнася до единично опреде­лено имущество, представлява завет и придава качеството на заветник на лицето, в полза на което е извършено (чл. 16, ал. 2 ЗН). Заветът не поражда право на наследяване и не изключва наследяването по закон. Той само намалява актива на имуществото, което наследниците полу­чават.
ВКС приема, че заветникът като час­тен правоприемник на завещателя няма качеството на наследник и не е легитимиран да претендира реституиране на завещания му имот. Това право принадлежи на бившите собственици, респ. техните наследници по закон при възстановяване собствеността върху одържавени недви­жими имоти. При възстановяване собствеността върху някои магазини, работилници, складове и ателиета, тази категория лица е по-широка и включва и наследниците по завещание.
Предмет на завета е едно определено право, обикновено вещно (право на собственост, строеж и пр.) върху конкретно определена вещ.
Реални части от парцели не могат да бъдат предмет на завети. Но когато заветът се отнася до част от парцела и до постройка върху него, недействителността на завета относно реалната част от парцела няма за последица недействи­телността и на завета върху постройката.
Законът допуска да бъде завещано и само ползването на даден имот (чл. 35 ЗН) или голата собственост върху същия.
Заветникът придобива завещаната вещ в състоянието, в което тя е в момента на откриване на наследството. Промените, които са настъ­пили с вещта след съставяне на завещанието, нямат значение освен в случая, когато завещателят е извършил такива изменения, при които съ­щата е изгубила предишната си форма и предназначение (чл. 41, ал. 2 ЗН).
Заветът на една определена вещ е недействителен, ако завещателят не е собственик на тази вещ (чл. 19, ал. 1 ЗН). Тази недействителност от­пада, когато предметът, който по време на съставяне на завещанието е бил чужд, но по време на откриване на наследството е станал собственост на завещателя.
Заветът на известно количество от родово определени вещи обаче е действителен, макар и в имуществото на завещателя да не е имало та­кива вещи при откриване на наследството.
В този случай заветът се състои в задължението на наследника да, достави и предаде завещаните вещи, макар наследодателят да не е оста­вил такива вещи при откриване на наследството (чл. 19, ал. 2 ЗН). Но ако завещателят е разпоредил, че родово определените вещи, върху кои­то е учреден заветът, трябва да се вземат от наследството и при откри­ване на последното не се намерят такива, заветът не произвежда дейст­вие.
Заветът може да се състои и в прехвърляне за след смъртта на заве­щателя определено вземане в полза на заветника или освобождаването му от едно задължение
Б) Форма и съдържание на завещанието.1. ФОРМА НА ЗАВЕЩАНИЕТО
     1.Общи бележки. Завещанието съдържа волята на завещателя, която е изразена приживе, но която ще се изпълни след неговата смърт. То трябва да бъде съставено така, че точно да изразява тази воля и да изключи всякакви спорове в това отношение.
Формата дава определен смисъл на съдържанието и е гаранция, че завещателното разпореждане ще бъде изпълнено след смъртта на нас­ледодателя с максимално възможна точност.
Завещанието трябва да бъде извършено преди всичко в писмена форма. Това изискване заставя завещателя сериозно да обмисли своите действия, когато пристъпва към извършване на завещанието. Неспазването на предвидените в закона изисквания относно формата на завещанието прави последното недейст­вително.
Законът за наследството предвижда два вида завещание: нотариално и саморъчно.
2. Нотариално завещание. Нотариалното завещание се извършва от нотариуса, а в градовете, където няма нотариус, нотариалното заве­щание се извършва от съдията по вписванията при районния съд (чл. 82 ЗННД). Компетентен да извърши завещанието е всеки нотариус без ог­лед на района на неговото действие (чл. 466, ал. 2 ГПК). Това значи, че докато нотариалните актове за прехвърляне на собственост или учредя­ване на вещно право върху недвижими имоти и другите действия, указа­ни в чл. 466, ал. 1 ГПК, се извършват от нотариуса, в чийто район се на­мира имотът, завещателните актове могат да се извършват от всеки но­тариус независимо от местонахождението на имота.
Нотариусът обаче не може да отиде в района на друг нотариус и там да извърши завещанието (чл. 469 ГПК).
Обикновено завещанието се съставя в канцеларията на нотариуса (чл. 469, ал. 2 ГПК). Но нотариусът може да извърши завещанието и из­вън канцеларията си, ако завещателят е възпрепятстван да се яви пред него. Нотариалното завещание може да бъде извършено и в извънработно време, когато има уважителни причини за незабавното му извършване (чл. 469, ал. З ГПК).
Нотариусът не може да извършва нотариални завещания, в които участва като завещател самият той и лицата, посочени в чл. 471 ГПК.
При извършване на завещанието нотариусът е длъжен преди всич­ко да се увери в самоличността на завещателя. Самоличността на непоз­натите на нотариуса лица се установява с документ за самоличност. При липса на такъв документ законът допуска завещателят да установи самоличността си с двама познати на нотариуса свидетели (чл. 474, ал. 5 ГПК).
За да се състави завещанието, нотариусът трябва да констатира, че лицето, което желае да направи завещателното разпореждане, е способно да го извърши .
Нотариалното завещание се извършва в присъствието на двама свидетели. Това са т.нар. инструментарни свидетели, т.е. свидетели за извършване на завещанието. Когато завещателят обаче няма паспорт (карта) за самоличност, същите свидетели могат да бъдат използвани и като свидетели за самоличност.
При извършване на завещанията не могат да бъдат свидетели лица­та, указани в чл. 480 ГПК: недееспособните; неграмотните на български език; тези, които се намират със завещателя, с лицата, в полза на които се извършва завещанието, или с нотариуса в някое от посочените в чл. 471 ГПК отношения; лицата, в полза на които се съдържа някакво раз­пореждане в акта; слепите, глухите и немите и работещите в нотариал­ната кантора лица и служители по вписванията.
Съгласно чл. 24, ал. 2 ЗН завещателят изявява устно своята воля на нотариуса, който я записва така, както е изявена. При написване на заве­щанието нотариусът може да прави стилни поправки, да заменя нелитературни думи в изявленията на завещателя, но като употреби съответни изрази, които да не изменят смисъла на разпорежданията. Завещателният акт трябва да бъде автентичен израз на волята на завещателя.
След като се запише изявлението на завещателя, нотариусът прочи­та завещанието на последния в присъствието на свидетелите. Той трябва да отбележи в завещателния акт изпълнението на тези формалности. Разбира се, в случая не е необходимо нотариусът да употреби някои спе­циални изрази. Достатъчно е със свои думи да означи изпълнението на изискуемите от закона формалности.
В акта нотариусът трябва да означи мястото и датата на съставянето му (чл. 24, ал. 2 ЗН).
След това завещанието се подписва от завещателя, от свидетелите и от нотариуса. ЗН предвижда, че когато завещателят не може да се подпише, той трябва да укаже причината за това и е достатъчно нотариусът да отбележи изявлението на завещателя в това отношение преди прочи­тането на завещанието (чл. 24, ал. З ЗН). Това изявление замества не­говия подпис. След влизане в сила на ГПК обаче в практиката се приема, че казаната разпоредба е отменена с чл. 475 ГПК и вместо съответна бе­лежка от нотариуса, завещателят да слага отпечатък на пръста си с под­писване на акта от двама свидетели (чл. 151 ГПК).
3. Саморъчно завещание. Това е форма, по-лесно достъпна за из­вършване на завещателни разпореждания.
Законът изисква саморъчното завещание да бъде изцяло написано ръкописно от завещателя, да съдържа означение на датата, когато е със­тавено, и да е подписано от завещателя (чл. 25, ал. 1 ЗН). И затова полз­ващият се от саморъчно завещание е длъжен при оспорване на неговата автентичност да установи, че то е ръкописно написано и подписано от завещателя. Очевидно само грамотно лице може да направи саморъчно завещание.
Законът предвижда, че завещанието трябва да е написано ръкописно от завещателя, а от това следва, че то не може да бъде написано с пише­ща машина или от друго лице. То може да бъде написано на български или на чужд език.
Неозначаването на мястото, където е съставено завещанието, няма значение, когато е безсъмнено, че то е съставено в страната от българ­ски гражданин. Такава бележка е необходима в акта с оглед на сключе­ните международни договори, в които се засяга въпросът за формата на завещателния акт.
Саморъчното завещание трябва да има дата. Датата е необходим елемент за действителността на саморъчното завещание и има значение, за да се определи дали завещанието е извършено по време, когато заве­щателят е имал дееспособност да прави завещателни разпореждания, както и при конкуренция между две завещания, извършени от един и същ завещател на различни лица за един и същи имот.
Датата трябва да бъде пълна, да са означени денят, месецът и годи­ната на съставяне на завещанието. Липсата на някои от рекви­зитите на датата може да бъде попълнена, само ако в текста на завеща­нието има данни, от които без никакво съмнение може да се установи датата. Недопустимо е попълването да стане въз основа на данни извън завещанието, вкл. депозирането в държавен орган или при наличието при хипотезите на чл. 145 ГПК. Саморъчното заве­щание е нищожно, ако завещателят е вписал в него две различни дати на съставяне. То е нищожно и когато датата е поставена от дру­го лице, а не от завещателя, макар и с негово съгласие. При това завещанието трябва да бъде подписано от завещателя. Подписът трябва да бъде след завещателните разпореждания .
По отношение на саморъчните завещания ЗН не посочва конкретно какъв трябва да бъде подписът на завещателя. Затова, ако завещателят се е подписал под него с изписване на цялото си собствено име, инициа­лите на бащиното си име и пълно изписване на фамилното си име, фор­мата на саморъчното завещание е спазена. Завещанието се счита редовно съставено и ако то е подписано само със собственото име или с псевдонима на завещателя, стига този псевдоним да е бил доста­тъчно известен в обществото.
Разпорежданията, направени след подписа на завещателя, са недей­ствителни, но те не водят към недействителност на другите разпореждания, които предшестват подписа.
Извършените след съставяне на саморъчното завещание поправки и допълнения от трето лице не засягат валидността на акта.
Саморъчното завещание може да бъде запазено у завещателя или да се предаде на друго лице за пазене. Но завещанието може да бъде пре­дадено за пазене и на нотариуса (чл. 25, ал. 2 ЗН). В тези случаи завеща­нието се поставя в плик и така затворено се предава с писмена молба.
Предаването на завещанието може да стане от завещателя или от друго лице. При приемане на завещанието нотариусът съставя протокол върху самия плик, който се подписва от лицето, което е представило завещанието, и от нотариуса и се завежда в специален регистър (чл. 25, ал. 2 ЗН). Смисълът на това предаване е да се осигури запазването на завещанието от изгубване, унищожаване или укриване.
Саморъчното завещание, предадено за пазене у нотариус, може да бъде взето обратно само лично от завещателя, но не и от друго лице, до­ри ако това лице е натоварено със специално за това пълномощно. В то­зи случай, ако завещателят поради болест или други причини е възпре­пятстван да се яви лично нотариусът е длъжен да отиде при него, за да му предаде завещанието. За връщането на завещанието се прави съот­ветна бележка в книгата, в която е заведено то, и тази бележка се под­писва от завещателя, двама свидетели и нотариуса. ЗН изисква свидетели само при оттегляне на завещанието, а не и при предаването му (чл. 26 ЗН).
След смъртта на завещателя саморъчното завещание, което се на­мира у нотариуса се обявява от последния. Процедурата по обявяването е уредена в чл. 27 ЗН.
Обикновено заинтересованото лице подава молба до нотариуса за отваряне (обявяване) на завещанието. Нотариусът обявява, завещанието, като съставя протокол, в който се описва състоянието на завещанието и се отбелязва неговото разпечатване. Протоколът се под­писва от лицето, което е поискало обявяването, и от нотариуса. Към протокола се прилага книгата, на която е написано завещанието, под­писано на всяка страница от същите лица.
Когато саморъчното завещание не е било предадено на нотариуса, лицето, у което се намира то, трябва веднага след като узнае за смъртта на завещателя да поиска обявяване на завещанието от нотариуса по мяс­тото, където е открито наследството. Ако лицето, у което се намира за­вещанието, не го представи за обявяване, заинтересуваните лица могат да искат от районния съдия по мястото, където е открито наследството, да определи срок за представяне на завещанието, за да бъде то обявено от нотариуса (чл. 27, ал. 2 ЗН).
Тази разпоредба е предвидена с оглед да не останат укрити някои завещания. На практика обаче тя не се прилага, тъй като за неизпълне­нието й няма предвидена санкция. Когато завещанието се намира в ня­кой от наследниците, обикновено то се представя при делбата. Неспазването на чл. 27, ал. 1 ЗН не води нито до нищожност, нито до унищожаемост на саморъчното завещание. И това е така, до­колкото обявяването на саморъчното завещание не е елемент от факти­ческия състав, пораждащ правните му последици. В този смисъл неспаз­ването на това изискване не го прави нищожно. Обя­вяването има само оповестителен характер - да стане известно завеща­нието и по този начин бенефициера да може да осъществи правата си съгласно волята на завещателя. Неизпълнението на разпоредбата на чл. 27 ЗН не е скрепено с никакви неблагоприятни правни последици и как­то бе посочено не води, нито до нищожност, нито до унищожаемост на завещанието. Необявеното завещание не е недействително, но за да про­изведе ефект, то трябва да бъде прието.
Понякога предадените за пазене у нотариус саморъчни завещания остават непотърсени. Поради това, когато научи за смъртта на завеща­теля, нотариусът служебно поканва наследниците му да поискат да се отвори завещанието. Когато наследниците са в неизвестност, поканата се отправя чрез публикация в Държавен вестник. Ако няма наследници или същите не се явят, нотариусът отваря завещанието в присъствието на прокурора.
2. СЪДЪРЖАНИЕ НА ЗАВЕЩАНИЕТО. 1. Общи бележки. Съдържание на завещанието съставляват разпорежданията на заве­щателя относно лицето, в полза на което се извършват тези разпореж­дания, както и самият предмет на разпорежданията - това, с което също­то лице се облагодетелства.
Невписването на името на заветника в текста на нотариалното заве­щание не може да бъде заместено от други документи, несъставени в изискваната за самото завещание форма.
Завещателни разпореждания могат да бъдат извършени както в полза на наследник по закон, така и на други лица.
Държавата, вън от случаите на чл. 11 ЗН, може да придобие иму­щество и чрез завещание - общо или чрез завет. Това имущество става държавна собственост.
По своята същност завещателното разпореждане е акт с имуществен характер (чл. 13, 14, 16 и др. ЗН). Чрез него завещателят се разпорежда с имуществото си за след своята смърт. Обект на завещателните разпо­реждания могат да бъдат имуществени права, които могат да преминат по реда на наследственото правоприемство.
Завещанието е и акт на безвъзмездно разпореждане с имуществото, което е налице към деня на смъртта на наследодателя. Тази му харак­терна черта, като безвъзмезден акт може да има и възнаградителен ха­рактер. Трябва обаче да се подчертае, че този акт не предполага престиране на имуществена облага в полза на завещателя за в бъдеще, нито пък е негова равностойност.ВКС  приема, че е недопустимо завещанието да съдържа в себе си, че то се прави с оглед на бъдеща имуществена облага, която не е дадена към де­ня на съставянето му.
Няма пречка всеки от съпрузите да извърши завещание на своята част от съпружеската имуществена общност в полза на другия съпруг или на трето лице. В случая разпореждането се отнася за след смъртта на завещателя, когато по силата на чл. 26, ал. 1 СК общността автома­тично се превръща в обикновена съсобственост. Това еднакво важи и в случаите, когато преживелият съпруг наследява с деца на починалия.
Законът не допуска да се поеме задължение да бъде или да не бъде направено завещание на имуществени права. Такова договорно задъл­жение всъщност представлява договор върху неоткрито наследство, който съгласно чл. 26, ал. 1 ЗЗД е недействителен.
Завещанието може да съдържа и неимуществени разпореждания. Обикновено със завещанието се цели облагодетелстването на из­вестно лице. Възможно е обаче завещанието да съдържа разпореждания, които да не ползват това лице. Това може да се яви например, когато па­сивът на наследството надвишава актива на същото или когато лицето, в полза на което е извършено завещанието, е обременено с тежести, които изчерпват целия актив на наследството. Завещание, с което е въз­ложено изпълнението на известни задължения, без да е предоставено наследствено имущество, може да има за наследника морална, но не и юридическа стойност.
2. Действие на завещателните разпореждания. С откриването на наследството за лицето, в полза на което е направено завещателното разпореждане, се поражда правото да приеме завещаното имущество.При универсалното завещание към облагодетелстваното лице (наследника) преминават съответно активът и пасивът на наследството.
Учредяването на завета създава частно правоприемство. Поради това получаването на завета не е съпроводено с отговорност за задъл­женията на наследодателя, както това е при универсалното завещание. За удовлетворяване на своите вземания кредиторите на наследодателя трябва да се обърнат към наследника, а не към заветника. Само в слу­чаите на чл. 66, ал. 2 ЗН, когато активът на наследството е изчерпан, кредиторите могат да насочат иска си сре­щу заветниците. При това съгласно чл. 68 ЗН заветът на оп­ределена вещ се намалява съответно, когато останалото наследствено имущество не е достатъчно за изплащане на наследствените задължения.
От друга страна, докато при смъртта на наследодателя владението на последния върху завещаното имущество преминава в полза на назна­чения наследник със завещание, при завета облагодетелстваният трябва да се обърне към наследниците и да иска да му се предаде владението на имуществото - предмет на завета. Заветникът не може сам да влезе в то­ва владение.
При това заветникът не може да води иск за наследство, нито да предизвика делба на наследството. Той е кредитор на наследството и може да иска само изпълнение на завета в срока на исковата давност.
Частта на починалия, неспособния и отказалия се от наследство в случая остава към наследствената маса за разпределение между всички наслед­ници.
С изменението на ЗН (ДВ, бр.60 от 1992 г.) беше установено едно особено правило във връзка с действието на завещанието. Съгласно чл. 90а завещание и продажба на наследство, съставено и извършено след одържавяване или включване в трудовокооперативни земеделски стопанства или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации на имоти, собствеността върху които се възстановява, ня­мат действие за тези имоти.
С решение № 4 от 1996 г. (ДВ, бр. 21 от 1996 г.) Конституционният съд обяви за противоконституционна разпоредбата на чл. 90а ЗН в част­та, в която е предвидено, че завещание, съставено след включване в ТКЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански органи­зации на имоти на кооператори, собствеността върху които се възста­новява по чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ, няма действие за тези имоти. Конституцион­ният съд приема, че законът възстановява правата на собствениците, каквито те не са преставали да бъдат и не са загубвали своята собст­веност. През определен период от време обаче обективно те не са могли да упражняват вещното си право. Освен това, разпоредбата на чл. 90а ЗН засяга противоконституционно и основното право на наследяване та­ка, както то е закрепено в чл. 17, ал. 1 от Конституцията. Това право включва и правото на всяко дееспособно лице да се разпорежда с иму­ществото си чрез завещание.
3. Тълкуване на завещателните разпореждания. Когато съдържа­нието на завещанието не е ясно относно лицето, в полза на което то е направено, или относно самия предмет на разпореждането, се извършва тълкуване на завещателния акт съобразно общите правила за тълкуване на юридическите актове (чл. 20 ЗЗД).
В този случай тълкуването не следва да се ограничи само с буквал­ните изрази, употребени в акта. Необходимо е да се разкрие истинската воля на завещателя.
В) Запазена и разполагаема част.
1.ЗАПАЗЕНА И РАЗПОЛАГАЕМА ЧАСТ. Поначало всеки гражданин приживе може да извършва възмездни актове със своето имущество без каквито и да било ограничения. ЗН осигурява свободата на гражданите да се разпореждат с иму­ществото си. Тази свобода на разпореждане обаче е ограничена с оглед да бъдат защитени интересите на семейството и специално на най-близките наследници по закон - низходящи, родители и съпруг. Когато има такива наследници, наследодателят може да разполага по безвъзмезден начин само с определена от закона част от имуществото си (чл. 28 ЗН).
Тази част от имуществото на наследодателя, която законът запазва за посочения кръг наследници и с която същият не може да се разпо­режда чрез завещание или дарение, се нарича запазена част. Частта от наследството, която е вън от запазената част, е разпола­гаема част на наследодателя. Запазена част имат само необходимите наследници: низходящи, съпруг и родители.
Наследниците от трети и четвърти ред не са необходими наследници и затова те нямат право на запазена част. Това следва от точния смисъл на разпоредбата на чл. 28 ЗН. Затова, наследниците без запазена част, например „наследниците от четвърти ред могат да бъдат отстранени от наследяване по волята на наследодателя, ако той се разпореди чрез общо завещателно разпореждане с цялото си имущество".
Когато наследодателят е оставил наследници със запазена част, той не може чрез завещание или дарение да накърни тази тяхна запазена част. Той може да се разпорежда по безвъзмезден начин само с разпола­гаемата си част.
Размерът на запазената и разполагаемата част се определя в зави­симост от броя на призованите към наследяване необходими наследници и от категорията, към която спадат (чл. 29 ЗН).
За определяне на тези размери е меродавен моментът на откриване на наследството. Поради това, ако по време на извършване на завеща­нието не е имало наследници със запазена част, но в момента на смъртта на завещателя е имало вече такива, се счита, че е накърнена тяхната за­пазена част. И обратно - ако по време на извършването на завещанието е имало наследници, които имат право на запазена част, но по времеот-криване на наследството не е имало вече такива, се приема, че със заве­щанието не е засегната никаква запазена част.
Отказът от наследяване на някои от наследниците след откриване на наследството също не е основание за изменение на запазените части. В случая се увеличават само дяловете на останалите наследници.
Запазените части на наследниците са посочени в чл. 29 ЗН.
Когато наследодателят не е оставил съпруг, запазената част на низ­ходящите е: при едно дете или низходящи от него - 1/2, а при две и повече деца или низходящи от тях - 2/3 от имуществото на наследодателя (по равно за всеки един от тях).
Когато наследодателят е оставил съпруг и низходящи, запазената част на съпругата е равна на частта на всяко дете. В тези случаи разпо­лагаемата част при едно дете е равна на 1/3, а при две деца е равна на 1/4, а при три и повече деца е равна на 1/6 от наследството.
Когато преживелият съпруг - наследява сам, запазената му част е 1/2. Такава е запазената му част и когато той наследява с наследници, които нямат запазена част, тъй като по смисъла на чл. 29, ал. З ЗН упот­ребеният. в посочения текст от закона израз „когато наследява сам" трябва да се разбира и за случаите, при които съпругът наследява с нас­ледници без право на запазена част, каквито са братята и сестрите и тех­ните низходящи, както и възходящите от втора и по-горна степен.
Запазената част на родителите или само на преживелия от тях е 1/3. Когато наследодателят е оставил низходящи и родители, не може да става въпрос за запазена част на родителите, тъй като съгласно чл. 6 ЗН низходящите изключват родителите от наследяване по закон.
 В ЗН не е уреден изрично въпросът за запазената част на съпруга, когато той наследява с възходящи от втора и по-горна степен или с бра­тя и сестри. Тази празнота в закона се преодолява с указанията, дадени в ПП-1-84 на ВКС. С него е прието, че когато съпругът наследява с по-далечни възходящи или с братя и сестри, неговата запазена част е 1/2, а ако наследява едновременно с тях - 1/3.
1.ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА ЗАПАЗЕНАТА ЧАСТ
I.Искане за възстановяване на запазената част
1. Наследодателят може да прави завещателни разпореждания и дарения, но не може да накърни запазената част на наследниците (чл. 28, ал. 1 във връзка с чл. 29 ЗН). Когато наследодателят излезе вън от тези рамки, законът позволява на наследниците, които имат право на запазена част, да искат намаляване на завещателните разпореждания и на даренията до размера, необходим за допълване на тяхната запазена част (чл. 30 ЗН).
Намаляване на завещателното разпореждане и възстановяване на запазената част могат да искат само наследниците със запазена част, които са призовани към наследяване по откритото наследство, а не и други лица, влизащи в кръга на наследниците по закон. При това наследникът трябва да е приел наследството. Не може да иска възстановяване на запазената част и наследникът, който, макар и да е призован към наследяване, се е отказал от наследството.
Правото да се иска намаляване на завещателните разпореждания и дарения има имуществен характер и може да се предяви от наследниците на този, чиято част е накърнена. Това право е наследимо.                            
Правото да се иска възстановяване на запазена част е субективно потестативно право. То може да се упражни по два на­чина: чрез иск или чрез възражение. Иск за възстановяване на запазена част е допустим и когато е възможно да се предяви иск за съдебна делба. Възможността да се оспори дарението или завещателното разпореждане чрез възражение не е изрично посочена в закона, но е призната и утвър­дена от съдебната практика.
Когато някой от наследниците със запазена част е починал преди наследодателя или е недостоен, правото да се иска възстановяване на за­пазената част преминава върху неговите низходящи, които го наследяват по право на заместване. Това право не може да бъде упражнено от други приобретатели на наследствени права, освен ако изрично им е прехвър­лено.
При бездействие на наследника със запазена част кредиторите му могат да, искат намаление на завещания и на дарения за възстановяване на запазената му част, доколкото не могат да се удовлетворят от лично­то му имущество (чл. 134 ЗЗД). Следователно правото на запазена част не се погасява със смъртта на наследника. То може да бъде упражнено и от наследниците на наслед­ника, който е умрял преди да го упражни. Това право може да се упраж­ни и от кредиторите на. наследника, ако последният не го упражнява, съгласно чл. 134 ЗЗД."
2. Когато искането за намаляване на завещателните разпореждания и даренията е направено от наследник със запазена част, то се извършва в размер, необходим за попълване на запазената част на същия. В този случай намалението ползва само наследникът, който е предявил иска, а не и другите наследници, които не са направили искане за възстановяване на своите запазени части. Последните могат да зачитат волята на насле­додателя, изразена в. завещанието, и да не искат намаляването му, в ка­къвто случай намаляването, за да се попълнят техните запазени части, не настъпва по право или поради искане на друг наследник.
Заинтересуваният наследник трябва да предяви иск за възстановява­не на своята запазена част. В този случай той може да иска възстановява­нето на съответна част само от някои от облагодетелстваните. Наред с това наследникът по закон във всички случаи може да упраж­ни правото си на запазена част в делбения процес, включително и в слу­чаите, когато завещателното разпореждане е направено в полза на друг наследник по закон и последният е отчуждил вещта - предмет на завеща­нието. ВКС приема, също, че с предявяването на иска за делба, когато ищецът представи и завещанието в полза на трето лице за единствения, имот, предмет на делбата, той предявява с иска. за делба и претенция за възстановяване на запазената част.
Когато наследникът, чиято запазена част е накърнена, упражнява правото си по чл. 30, ал. 2 ЗН спрямо лица, които не са наследници по закон, необходимо, е той да е приел наследството по опис (чл. 30, ал. 2 ЗН). Наследници по закон по смисъла на чл. 30, ал. 2 ЗН са не само наследниците, които в конкретния случай са призовани да наследя­ват, а и всички лица, указани в чл. 5-10 ЗН, независимо от това, дали са призовани или не към наследяване.
 ВКС приема, че целта, която се преследва със съставянето на описа, може да се постигне чрез други безспорни доказателства, в това число и с признание. Искът за намаляване на завещанията и даренията и за възстановяване на запазената част е ограничен със срок и това е срокът на общата пет­годишна давност, която за даренията започва да тече от откриване на наследството, а за завещанията - от момента, в който заветникът уп­ражни своите права по завещанието.                                 
3. Искането за намаляване на завещателните разпореждания и въз­становяване на запазената част се предявява обикновено в делбеното производство (чл. 281 ГПК), но то може да бъде предявено и с отделен иск преди делбата.
Ищец по иска за възстановяването е наследникът, чиято запазена част е накърнена. Ответник е облагодетелстваният със завещателното разпореждане или дарението, който е получил повече от това, което се съдържа в разполагаемата част.                
Сънаследникът може да иска намаляване на завещанието и във форма на възражение по предявения срещу него иск за собственост на основание това завещание.
Когато облагодетелстваният е универсален наследник, най-удобно е намалението да стане при извършване на самата делба (чл. 281 ГПК). Това. се извършва в първата фаза на делбата. В тази част на процеса съ­дът разрешава всички въпроси, отнасящи се до спора, в т.ч, и относно възстановяването на запазената част. Не е допустимо, а е и правно не­възможно това да се направи във втората фаза при извършването на дел­бата, защото е налице разпоредбата на чл. 224 ГПК и всички спорове по чл. 30 ЗН вече са преклудирани. По искането за възстановяване на запа­зената част съдът се произнася с отделен диспозитив. Когато се касае до намаление на завети или дарения, извършени в полза на. лица, които не участват в делбата, по необходимост искането за възстановяването ще трябва да се направи с отделен иск.                               П. Изчисляване размера на запазената част.    За да се определи размерът на разполагаемата и запазената част, е необходимо да се има предвид цялото имущество на наследодателя, та­кова, каквото то е било по време на неговата смърт, включително иму­ществото по чл. 12, ал. 1 ЗН. Това се извършва по начин, указан в чл. 31 ЗН. За тази цел се образува една маса от всички имоти, които са принадлежали на наследодателя в момента на смъртта му, както и вземанията на същия. Извън наследствената маса остава имуществото, което наследодателят е притежавал под отлагателно условие, което не се е сбъднало още. При осъществяване на условието може да се извър­ши допълнителна делба. Плодовете, придобити след откриване на нас­ледството, също не се включват в тази маса, тъй като те не са принадле­жали на наследодателя й наследниците ги получават направо въз основа на правата, които са придобили с откриването на наследството.
Разполагаемата част се изчислява само върху чистия актив, тъй ка­то само с него могат да се правят облагодетелствания. С оглед на това от масата на всички имоти в момента на смъртта на наследодателя след­ва да се извадят дълговете. Тук влизат всички задължения, които е имал наследодателят било към някои от наследниците, било към други лица, както и увеличението на наследството по чл. 12, ал. 2 ЗН. То­ва са случаите, при които някои наследници приживе на наследодателя са спомогнали за увеличаване на наследството и не са възнаградени по друг начин.                                   
Към тази маса се прибавят даренията, направени било пряко, било косвено,-с изключение на обичайните такива. Дали дарът е обичаен, се определя от съда за всеки конкретен случай съобразно повода, по който дарът е бил направен, лицата, между които е направен, както и самия предмет на дара.
В този случай при оценка на наследствената маса се взема предвид стойността на имуществото по времеоткриване на наследството. Относно даренията чл. 31 ЗН предвижда те да се оценят според тяхното положение при подаряването и според стойността им по времеоткриване на наследството - за недвижимите имоти, и по време на подаряването - за движимите.
След извършване на горните операции от получената обща маса, оценена в пари и представляваща цифрова величина, съобразно чл. 29 ЗН се определя стойностно размерът както на запазената, така и на раз­полагаемата част според броя и вида на наследниците с право на запазе­на част.                        
Щ. Ред за намаляване на извършените завещателни разпореждания      
1. При универсалните завещания, било че в тях е посочена разпо­лагаемата част без указание за нейния размер, било че е посочен разме­рът на завещаната дробна част, намалението се извършва по следния начин: съдът постановява вместо завещаната част от иму­ществото същото да бъде намалено съобразно чл. 29 ЗН, Например за­вещана е 1/3 идеална част от наследството, а наследодателят е оставил 4 деца и съпруга. Неговата разполагаема част не е 1/3, а 1/6 част. Съдът постановява да се извърши намаление на завещанието от 1/3 на 1/6.
2. Заветът се намалява, след като предварително се оцени пялото наследство и отделно завещания имот и съобразно с размера на разпола­гаемата и запазената част се установи дали надвишава, или не, разпола­гаемата част на наследодателя, т.е. дали накърнява, или не, запазената част на наследниците по закон. Ако заветът надвишава разполагаемата част и е само един, заветникът се поканва, да заяви кои имоти желае да задържи. Ако не стори това, завещанието се намалява от съда, като се върви от последните по ред имоти към по-предните.
3. При намаляване на универсалното завещание с имоти за предпо­читание съдът също нарежда да се оцени както целият имот, така и имо­тът, посочен за предпочитание в завещанието, за да се види дали той е равен по стойност на разполагаемата част, или е по-голям или по-малък от нея. Съобразно с резултата от тая оценка на наследника по завещание се отрежда или посочените в завещанието за предпочитание имоти, или към тях се прибавят и други, ако те не достигат да се допълни завеща­нието, или част от тия имоти се взема от завещанието и се прибавя към частта на наследниците със запазена част.
В този случай при извършване на делбата уместно би било да се съставят разделителни протоколи с алтернативи, така че предварително да не се знае кой дял ще се отреди на наследника по завещание, а с тегле­нето на жребия едновременно да се определи по коя алтернатива да се извърши делбата и кой дял от нея се отрежда на. наследника по заве­щание.                      .
В случай на намаление на имотите за предпочитание могат да се приложат разпоредбите на чл. 34 ЗН, като се покани наследникът по за­вещание да направи избор и да посочи кои от имотите за предпочитание желае да задържи и кои да се включат в частта на наследниците със за­пазена част. Ако същият не се възползва от тази възможност, намале­нието се извършва от съда, .подпомогнат от вещо лице, като обикновено се почва от последните в реда на изброяването имоти и се върви към предшестващите.      
4. Когато наследодателят е направил няколко завешателни разпо­реждания и с тях е накърнена запазената част, същите се намаляват съ­размерно (чл. 32 ЗН), освен ако завещателят е разпоредил другояче. Ня­ма значение времето, когато, са били извършени завещателните разпо­реждания.
Съгласно, чл. 32 ЗН при съразмерното намаление на завещателните разпореждания не се прави разлика между наследници и заветници, т.е. няма значение дали разпорежданията са направени в полза на наследни­ците или на чужди на наследството лица, както и дали се касае до завет или универсално завещание.
Съразмерното намаление на завещателните разпореждания се из­вършва чрез тълкуване волята на наследодателя. Но последният може да даде предпочитание на някое завещателно разпореждане пред другите (чл. 32 ЗН). В такъв случай предпочетеното разпореждане се намалява само ако с намаляването на другите не може да се възстанови запазена­та част.
IV. Ред за намаляване на направените дарения. Когато има само едно дарение, с което е накърнена разполагаемата част, то се намалява след като се оцени цялото наследство и отделно по­дареният имот. В тези случаи, ако дарението. обхваща няколко имота, предоставя се правото на дарения да посочи имота, който иска да задър­жи. Ако същият не се възползва от тази възможност, намалението се из­вършва от съда съобразно с конкретния случай.
В този случай дареният, срещу когото е направено искане за нама­ление по чл. 30 ЗН, не може да се позове на обстоятелството, че е придо­бил собствеността на подарения имот по давност. Недопустимо е собст­веникът да може да придобие правото на собственост на друго основание, след като го е придобил по дарение. Да се приеме противното, би значе­ло фактически да се парализира действието на чл. 39 ЗН.
Когато даренията са няколко, намалението им трябва да стане по ред, обратен на тяхното извършване, като се започне от по-късно извър­шените дарения и се върви последователно към предшестващите, по-рано извършени дарения (чл, 33 ЗН). Така установеният от закона ред може да се обясни с обстоятелството, че първите дарения са направени от разполагаемата част. Направените дарения след изчерпването й не могат да се противопоставят на предшестващите, тъй като дарителят не може едностранно да развали договора за дарение и да прехвърли вещта или имота на други лица, както би могъл да направи със завещателните разпореждания. Само когато даренията са били направени едновременно, те подлежат на съразмерно намаляване, тъй като в случая облагодетелст­ваните имат еднакви права.    
При възстановяването на запазена част, която е накърнена с даре­ние, дареният не може да противопоставя възражения, че е придобил имота по давност. Придобиване на правото на собственост върху вещта, на основание действителна правна сделка, изключва възможността за придобиване на същата вещ чрез давностно владение.
V. Ред за намаляване едновременно на завещателни разпореждания и дарения. Когато са направени завещателни разпореждания и дарения, послед­ните се намаляват само след като се изчерпи завещаното имущество.
Завещателят не може да нареди едно завещателно разпореждане да има предимство пред даренията. Да се допусне противното, би означавало да му се даде възможност чрез завещание едностранно да отмени даре­ние.                        Когато стойността на дарението е равна или надвишава разполагае­мата част, всички завещателни разпореждания се намаляват.
Ако завещателните разпореждания не стигат за допълване на запа­зената част, тогава се пристъпва към намаляване на даренията по ред, обратен на тяхното извършване (чл. 33 ЗН).
 Когато на едно и също лице са завещани едни имоти и подарени други, намалението се извършва по избор на това лице. Ако то не напра­ви избор в дадения му от съда срок, постъпва се по реда на чл. 32 и 33 ЗН. Намаляда се завещанието и едва след като се изчерпят завещаните имущества, се пристъпва към намаление на даренията, за да се възста­нови накърнената запазена част (чл. 34 ЗН).
VI. Ред за намаляване на завет за плодоползване. В закона се говори и за пожизнена рента (чл. 35 ЗН).                 
Законът за наследството в случая не установява какво е отношение­то между голата собственост и плодоползването на имуществото. ВКС счита, че при тази хипотеза, за да се определи дали е надхвърлена разполагаемата част, следва да се постъпи по начина, по който се извършва пресмятане, за да се намери основата, върху която следва да се изчисли данъкът върху наследството - съотношението на стойността на голата собственост спрямо плодоползвайето в зависимост от възрастта на плодоползвателя и вероятната продължителност на ползването.
     Наследниците с право на запазена част, които получават голата собственост, имат изборното право или да изпълнят завещателното разпореждане, или да изоставят пълната соб­ственост върху такава част от наследствения имот, която се равнява на разполагаемата част.
       Същото изборно право те имат и когато наследодателят е завещал голата собственост върху имоти. Доходът от които надвишава дохода на разполагаемата част. Решението да се изпълни завещателото разпореждане може да бъде взето само със съгласието на всички засегнати наследници без този, в чиято полза то е направено.             
VII. За облагодетелстванията, извършени в полза на наследник със запазена част. Съгласно чл. 30 ЗН наследникът, който не може да получи пълния размер на запазената част поради завещания и дарения, може да иска на­малението им до размера, необходим за допълване на тази част, след ка­то прихване направените в негова полза завети и дарения с изключение на обичайните.
VIII. Действие на възстановяването.
1. Решението на съда, с което се уважава искът за възстановяване на запазената част, отменя или изменя завещателните разпореждания и дарения, с които се накърнява запазената част на наследника по закон. Съдът задължително трябва да се произнесе с отделен диапозитив за на­маляване на завещателните разпоредби, тъй като искането за намаля­ването е самостоятелно субективно преобразуващо право. От момента на влизане на решението в сила ответникът, който е облаго­детелстван със завещанието или дарението, губи права над частта, с коя­то е накърнена запазената част на ищеца. Това, което надвишава разпо­лагаемата част, следва да се върне в наследствената маса за разпределяне между наследниците. Връщането става поначало в натура.
2. Когато са завещани недвижими имоти, намалението обикновено се извършва, като се отдели от тях една равностойна част или като се заплати съответна сума на наследниците със запазена част. Когато отделянето на част от недвижимия имот не може да стане удобно, въпросът се разрешава в зависимост от това, дали стойността на завещания или подарения имот, пресметната съгласно чл. 31 ЗН, надви­шава стойността на разполагаемата част с повече или по-малко от 1/4. Под стойността на разполагаемата част в случая се разбира паричната й оценка по време на смъртта на наследодателя.
В първия случай имотът остава изцяло в наследството, а заветникът и надареният получават стойността на разполагаемата част. Във втория случай, ако не е надвишена 1/4, те могат да задържат целия имот и да възмездят наследниците в пари. Цената се определя към мо­мента на намалението, тъй като тогава става прехвърлянето на частта от завещания имот, надвишаваща разполагаемата част на наследника (чл. 36, ал.1 ЗН).
 3. Когато лицето, в полза на което е извършено завещателното раз­пореждане или дарението, е наследник със запазена част, то може да за­държи целия имот само ако стойността на същия не надвишава разпо­лагаемата част и неговата запазена част, взети заедно (чл. 36, ал. 2 ЗН), ако, разбира се, направи искане за това. На заветника или на надарения, който при условията на чл. 36, ал. 2 ЗН иска да задържи завещан и пода­рен имот, не могат да се противопоставят правата на другите наследници със запазена част, които не са поискали съответно намаление на заве­щателните разпореждания и дарения и нямат възможност повече да сто­рят това.
4. Облагодетелстваното лице, което е засегнато от намалението трябва да върне и плодовете от имота, крито надвишават разполагаемата част. Това трябва да стане за всички плодове, събрани от деня на смърт­та на наследодателя, ако искът е предявен в едногодишен срок, а ако е предявен по-късно - от датата на исковата молба (чл. 36, ал. З ЗН). Зако­нът не прави разлика дали дарението е станало известно на заинтере­суваните наследници в едногодишния срок след смъртта на наследодателя или по-късно.  
5. Възстановяването на запазената част има действие и по отношение на третите Лица, които са придобили имота от ответника, срещу когото е постановено намалението. Правата на третите лица обаче не отпадат автоматично. ВКС приема, че купувачът на недвижим имот, завещан или дарен от наследодателя на заветника или дарения, не е страна в делбения процес. Неговите права не отпадат, автоматически с извършване на намалението и възстановяване на запазената част на нас­ледника. Наследникът с възстановената част след намаляването на заве­щателните разпоредби може да отмени отчуждението, ако не може да я допълни от имуществото на заветника или дарения и, ако приобретателят не допълни запазената част в пари. Отчужденията могат да се отменят по иск на наследника с право на запазена част против третото лице, ако са налице условията на чл. 37, ал. 1 ЗН
        1) ако отчужденията са станали, преди да е изтекла една година от откриване на наследството или след като е била вписана исковата молба за намалението;
        2) ако наследникът не може да допълни своята запазена част от имуществото на лицето, в полза на което е извършено завещателното разпореждане или дарението;
        3) ако приобретателят не допълни запазената част в пари (чл. 37, ал. 1 ЗН).
Исковете трябва да се предявят, като се почне от последното от­чуждение и се върви последователно към предшестващите (чл. 37, ал. З ЗН).
Засегнатият наследник със запазена част следователно трябва да се обърне най-напред към облагодетелствания. Ако не може да допълни своята запазена част от неговото имущество й ако третото лице - приобретател не допълни тази част в пари, едва тогава може да се иска от­мяна на отчуждението, извършено в полза на третото лице. На практика обаче в такива случаи искът се предявява едновременно срещу облагоде­телствания и третото лице, като се извърши и вписването на исковата молба, за да се предотврати отчуждаването на имота, което третото ли­це от своя страна може да направи в полза на друг.
6. В ЗН не се говори нищо за случаите, когато са завещани движими имоти. Трябва да се приеме, че постановеното намаление, когато се от­нася за движими вещи, няма действие спрямо третите лица - приобретатели на вещта. В този случай засегнатият наследник може да иска от облагодетелствания само паричната стойност, която вещта е имала при откриване на наследството.   
                      62.    ПРИДОБИВАНЕ НА НАСЛЕДСТВО
А) Приемане и отказ от наследство.1. ПРИЕМАНЕ НА НАСЛЕДСТВОТО.1. Общи бележки. Приемането на наследството е едностранен акт, с който наследникът изявява волята си да го придобие. С него се опреде­лят отношенията между наследниците помежду им и между тях и трети­те лица, които са били в имуществени отношения с наследодателя.
Приемането произвежда действие от откриване на наследството (чл. 48 ЗН). В съответствие с това всички доходи от наследственото имущество от момента на откриване на наследството принадлежат на наследниците, които са приели наследството, както и всички разходи за същото от този момент са в тяхна тежест.
Наследникът обаче може да бъде заставен да се произнесе по въп­роса за приемане на наследството. Съгласно чл. 51 ЗН по искане на все­ки заинтересуван районният съдия може да определи на наследника срок, за да заяви приема ли наследството, или се отказва от него. Преди да определи този срок, съдът призовава наследника и ако той се яви, го изслушва по въпроса. Когато има заведено дело срещу наследника, кое­то не може да се движи, понеже той не се е произнесъл дали ще приеме наследството, срокът за приемане се определя от съда, който разглежда делото. Ако наследникът не отговори в срока по чл. 51 ЗН, той губи пра­вото да приеме откритото в негова полза наследство. Касае се до преклузивен срок, който нито спира, нито може да се прекъсне и с изтичане на който се погасява самото субективно право на наследника.
Отмяната на срока за приемане на наследството не изключва въз­можността и наследниците от четвърти ред да упражнят правата по чл. 51 ЗН. Те също имат правен интерес от това.Наследството може да бъде прието направо или по опис. 2. Приемане на наследството може да стане изрично или мълчаливо. Изричното приемане се извършва с писмено заявление до районния съдия по местооткриване на наследството. То се вписва в особена за то­ва книга (чл. 49, ал. 1 ЗН).
Мълчаливо приемане има, когато наследникът извърши действия, които несъмнено предполагат намерението му да приеме наследството и които той не би имал право да извърши, освен в качеството си на нас­ледник (чл. 49, ал. 2 ЗН). Тези действия могат да бъдат най-различни. Законът предоставя на съда за всеки конкретен случай да пре­цени доколко те предполагат волята на наследника да приеме наслед­ството. Двусмислени действия, от които могат да се направят и други изво­ди, не сочат на приемане на наследството.
За недвусмислени действия съдебната практика приема актовете на разпореждане с наследствени вещи. Достатъчно е наследникът да из­върши разпореждане с наследствено имущество, за да се счете, че прие­ма наследството. ВКС смята, че е налице мълчаливо приемане на наследството, дори когато наследникът е поискал от общината да се извърши оценка на наследствен имот. Предявяването на иск за делба е също акт, с който наследникът манифестира намерението си да приеме наследството.
Участието на наследника като страна в делбеното дело само по се­бе си не съставлява действие, което несъмнено предполага намерение за приемане на наследството, освен ако заинтересуваната страна е поискала да бъде определен срок на ответника да заяви приема ли наследството или се отказва от него (чл. 51 ЗН). Когато ответникът поддър­жа искането за делба, той очевидно приема наследството, но такъв извод не може да се направи, ако той се противопоставя на делбата. При представяне на завещанието по предявен срещу него иск за делба назна­ченият наследник изразява приемането и упражнението на завещаните права. С оттеглянето на исковата молба се заличават последиците от предявяването на иск. В едно свое решение ВКС е счел, че заявлението на ответника, който се е явил в едно от заседанията и е заявил имотът да се разпредели между останалите наследници не съставлява приемане на наследството.
Практиката приема, че получаването на трудовото възнаграждение на наследодателя  или получаването на суми по влоговата му книжка или заплащане на дълга му от неговите наследници означава мълчаливо приемане на наследството. Тези действия не могат да се при­емат за временно управление на чуждо имущество с охранителна цел нито за извършване на чужда работа. ВКС изрично подчертава че изтеглянето на влога на починал съпруг от преживялата го съпруга както и изплащането на негови задължения, представляват действия по приемане на наследството, макар влогът и задълженията да се считат общи на съпрузите. Израз на мълчаливо приемане на наследст­вото е и споразумението за използване на оставения в наследство имот.
Съгласно чл. 49, ал. 2 ЗН наследството се счита за мълчаливо прие­то и когато наследникът укрие наследствено имущество. В този случай той губи правото си на дял върху укритото наследство и то се разделя между останалите сънаследници. ВКС- след като едно наследство е прието мълчаливо, формално зая­веният след извършването на конклудентните действия по приемането отказ от наследството е недействителен.
Не може да се смята обаче, че има мълчаливо приемане на наслед­ството, когато наследникът извърши действия, влизащи в кръга на. обикновеното управление на наследствените имоти. Това са действията, без които би се нарушил нормалният ход на работата в наследственото имущество или би настъпила загуба в наследството, както и когато нас­ледникът предприеме мерки за запазване на наследственото имущество, като предяви владелчески иск за защита на същото и др. (чл. 58 ЗН).
    Получаването на наеми от наследствени имоти поначало предполага намерение у наслед­ника да приеме наследството. Но ако събраните наеми са от­четени и предадени на другите наследници, които са приели наследство­то, не е налице мълчаливо приемане. По смисъла на чл. 414, ал. 5 ТЗ получаването на застрахователната сума от наследниците не оз­начава, че у тях е имало намерение да приемат наследството, оставено от наследодателя.
Мълчаливото приемане трябва да бъде несъмнено и затова предава­нето на декларация за облагане с данък върху наследството още не зна­чи, че наследникът го приема. Той трябва да е извършил такива фак­тически действия, които по един положителен и безспорен начин създа­ват убеждението, че приема или има намерение да приеме наследството. Подаването на декларация за определяне данък върху имоти, придобити по безвъзмезден начин, е само едно предохранително действие, за да се избегне санкцията на чл. 124 ЗМДТ. Съгласно чл. 32 от същия закон нас­ледниците са длъжни в 6-месечен срок да подадат декларация, за да мо­же облагането с данък върху наследството да се извърши своевременно и правилно. Недекларираното съставлява нарушение, свързано с глоба. Затова подаването на декларация в изпълнение на закона не може да се счете, че изразява намерението за приемане на наследството.
Веднъж приел наследството, наследникът не може да оттегли при­емането и да се откаже от него. Приемайки го направо, той го приема с всички негови тежести.
3. Приемане на наследството по опис има значение за отговорността на наследника за задълженията на наследството. Когато наследникът иска да ограничи своята отговорност до размера на това, което е полу­чил в наследство, той трябва да приеме последното по опис. По смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗН кредиторите могат да искат удовлетворение и да насочат изпълнението както към имуществото, получено по наследство, така и върху личното имущество на наследника, в това число и върху не­говото възнаграждение, но само до размера на полученото наследство.Приелият наследството по опис не може да се освободи от задълже­нията на наследодателя, като предостави на кредитора наследствени ве­щи. Кредиторът не е длъжен да приеме тези вещи. Подобно предаване не е предвидено в закона.
Съгласно чл. 61 ЗН приемането на наследството по опис може да се направи само изрично, и то писмено, пред районния съдия в триме­сечен срок, откакто наследникът е узнал, че наследството е открито. Този срок може да бъде продължен от съдията още до 3 месеца.
Приемането се вписва в особената за това книга на съда по чл. 49, ал. 1 ЗН. Ако в срока по чл. 61 ЗН наследникът не направи изявление за приемане на наследството по опис, той губи окончателно това право.
Съгласно чл. 63 ЗН описът се извършва по реда, предвиден в чл.449-455 ГПК. Наследникът е длъжен да посочи на районния съдия всич­ки известни нему наследствени имоти, за да бъдат вписани в описа, ина­че губи изгодите, свързани с този начин на приемане на наследството (чл. 64 ЗН). Когато при описа се прави възражение относно принадлеж­ността на имуществото, то се вписва в описа, а спорът се разрешава след това по исков ред.
Приемането на наследството по опис от един от сънаследниците ползва и останалите, т.е. счита се, че и те са го приели по опис. Разбира се, това не ги лишава от правото да приемат наследството направо или да се откажат от него (чл. 62 ЗН).
Всяко разпореждане от страна на наследодателя, с което се забраня­ва приемането на наследството по опис, се счита за недействително.
Приемането на наследството по опис е задължително за наследника, който е предявил искане за възстановяване на своята запазена част, когато упражнява това право спрямо лица извън кръга на наследници по закон.
С оглед запазване интересите на недееспособните лица, на държа­вата и на обществените организации ЗН изисква те да приемат наслед­ството само по опис (чл. 61, ал. 2). За тях срокът по ал. 1 на чл. 61 ЗН не важи. При това не е необходимо приемането да се вписва по реда на чл. 49, ал. 1 ЗН. Описът обаче трябва да се състави, за да се приведе в известност наследственото имущество и да се изясни въпросът за отговорността пред кредиторите на наследството. Но и когато не е из­вършен такъв опис, отговорността остава ограничена и не може да над­хвърли размера на полученото имущество.
Ако такъв опис не е съставен, а е предприето изпълнение, последно­то ще трябва да спре, за да се даде възможност на заинтересуваната страна да установи какъв е активът на наследството.
Наследникът по опис не може да се разпорежда с наследственото имущество, докато не ликвидира дълговете на наследството. Той само го управлява, като е длъжен да полага грижи, каквито полага за собстве­ните си работи. Отговаря на общо основание за вредите и загубите, кои­то е причинил на кредиторите на наследството и на заветниците във връзка с това управление. Той не може да отчуждава недвижимите иму­щества до 5 години от приемане на наследството, а движимите - до 3 го­дини, освен с разрешение на районния съдия. Отчуждаването им преди изтичане на горните срокове или без разрешение на районния съдия е напълно валидно, но в тези случаи наследникът отговаря за задълже­нията на наследодателя неограничено, т.е. губи изгодите от приемането на наследството по опис (чл. 65, ал. 1 ЗН).
Законът предвижда тези ограничения в интерес на кредиторите и заветниците. Съгласно чл. 65, ал. 2 ЗН наследникът по опис дължи смет­ка на кредиторите и заветниците за управлението на наследството.
2. ОТКАЗ ОТ НАСЛЕДСТВО.1. Наследникът, който е призован към наследяване, може да се от­каже от наследството. Той може да направи това, само ако не го е приел. Отказът, извършен след като е прието наследството, е недействителен. На тази недействителност могат да се позоват както третите заинтересувани лица, така и самият наследник, който се е отказал от наследството, след като го е приел.
С изменението на ЗН беше създаден нов член (91а), съгласно който при наследство, в което влизат имоти одържавени или включени в трудово-кооперативни земеделски стопански или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации, собствеността върху които се възстановява, отказ от наследството, извършен след одържавяването, съответно включването на имотите няма действие по отношение на тези имоти. Те се смятат за новооткрито наследство по смисъла на чл.1 ЗН.
Отказът от наследство е едностранен акт, който изрично трябва да бъде направен с писмено заявление пред съдията, в района на когото е открито наследството. Той се вписва в предназначената за това книга за приеманията и отказите от наследство, която се води в районния съд (чл. 52 ЗН). Практиката изисква подписът в заявлението за отказ да бъ­де нотариално удостоверен.
Невписаният в особената книга при районния съд отказ и от завет не произвежда действия. С други думи, отказът от наследство е едностранен формален писмен акт, с който призованият наследник изявява волята си да не приеме наследството.
Разпореждането на съда да се впише отказът от наследството по своята същност е административно действие - постановява се да бъде регистрирано изявлението на отказалия се. При евентуален спор за пра­вата върху наследството от сънаследниците или от кредиторите на нас­ледството, заинтересуваните могат да установят действителното поло­жение с всички допустими от закона доказателства. Поради това отказът от наследство подлежи на вписване по реда на чл. 49, ал. 1 и 52 ЗН, а въпросът дали отказът е редовен, се разрешава след изслуш­ване на заинтересуваните лица.
Отказът от наследство на ненавършили пълнолетие наследници се допуска само при условията и по реда на чл. 73 СК - при очевидна тяхна полза и с разрешение на районния съд.
Отказът от наследство произвежда действие от датата на вписването му в особената книга при районния съд. Ако от датата на изявлението за отказ, до датата на вписването му наследството е прието, отказът е недействителен. Отказът от наследство, заявен от един наслед­ник при уговорка за насрещна престация от друг, означава приемане на наследството от формално отреклия се наследник.
Когато наследникът се откаже от наследството се счита, че не е имал никога право върху него и не може вече да го приеме. Той не може да оттегли своя отказ. Действията на разпореждане, които наследникът извършва с наследственото имущество след отказа от нас­ледството, са действия на трето лице, което носи последиците от тези си действия като такова лице.
Отказът от наследството има важни правни последици. Губейки всички възможни облаги, наследникът се освобождава и от всички тежести, с които е обременено наследството. Който се е отказал от нас­ледството, той не е длъжен да плаща задълженията, които тежат върху последното.
2. Лицето, което се е отказало от наследството, се изключва от чис­лото .на наследниците. Неговата част от наследството уголемява дяловете на останалите наследници (чл. 53 ЗН). Въпросът е кои са тези наслед­ници. ВКС- това са не всички наследници, а само тези от коляното на отказалия се. Това указание се нуждае от уточнение. Поначало при отказ от наследство частта на отказалия се уголемява дяловете на останалите наследници от същия ред, а когато ня­кой от тях е починал и се замества от негови заместници, уголемяването ползват и последните.
Ако наследниците от реда, към който принадлежи отказалия се, не приемат наследството или ако отказалият се е единствен наследник от този ред, частта му преминава към наследниците от следващия ред.
        ВКС приема, че когато преживелият съпруг наследява с децата на починалия и те се откажат от наследството, тяхната част от бившата семейна иму­ществена общност преминава към следващия ред наследници и към пре­живелия съпруг, а не единствено към него.
Когато наследникът изгуби правото да приеме наследството съг­ласно чл. 49, ал. 2 и 51 ЗН, настъпват същите правни последици, както при отказ от наследството: неговата част уголемява дяловете на оста­налите наследници.
В практиката се приема, че наследниците, които получават дела на отказалия се сънаследник, не могат да отхвърлят уголемяването, щом са приели вече другата част от наследството.
Според това становище наследникът, който се е отказал от наследст­вото, се счита, че не е бил никога наследник. Останалите наследници в случая получават уголемяването не като нещо отделно, не като право­приемници на отказалия се, а като наследство, което им се полага по за­кон при изключване на отказалия се от кръга на наследниците. По-големият дял, който те получават, е резултат от това, че наследството се де­ли между по-малко наследници.
Преживелият съпруг не може чрез отказ от своята част в общото съпружеско имущество да я прехвърли на останалите наследници. Тази част не е наследство и не може с отказ от нея да се уголеми делът на ос­таналите наследници. В този случай, ако преживелият съпруг иска да прехвърли тази част на своите наследници, това може да направи по ре­да на чл. 18 ЗЗД -по нотариален ред. Поради това отказът е нищожен.
В практиката възниква спор относно уголемяването на дяловете в резултат на отказа, когато някой от наследниците е прехвърлил своето наследствено право по реда на чл. 212 ЗЗД преди извършване на отказа на някой от наследниците. В полза на кого отива уголемява­нето? Върховният касационен съд прие, че ако някой от наследниците преди отказа от наследството е прехвърлил своите наследствени права на трето лице, върху уголемяването на наследствения дял има пра­во продавачът - наследник, а не купувачът на наследството.
При универсално завещание в полза на две и повече лица, отказът на едно от тях уголемява дяловете на всички останали наследници по закон и завещание. Но когато завещателят посочи едно или повече лица, които да придобият наследството, в случай че наследникът се откаже от него, при т.нар. обикновена субституция частта на отказалия се нас­ледник не уголемява дела на останалите наследници, а преминава към указаното в завещанието лице.
3. Отказът от наследство не лишава наследниците от правото да по­лучат заветите, които представляват конкретно и реално имущество. Съгласно чл. 22, ал. 1 ЗН наследникът по закон или по завещание има право да получи завета, който му е направен, дори. и когато се откаже от наследството, тъй като заветът създава само частно правоприемство в полза на заветника. И това може да стане както изрично, така и мълчаливо.
Отказът от наследство, макар и едностранен акт, може да има симулативен характер, когато направеното изявление за отказ (явният акт) прикрива друг таен акт (дарение, прехвърляне на наследствени пра­ва и др.).
3. ПРАВИЛА ЗА ПРИЕМАНЕТО И ОТКАЗА ОТ НАСЛЕДСТВО.1. По своята същност приемането и отказът от наследство представ­ляват правни действия и затова те могат да бъдат извършени само от де­еспособни лица. За недееспособни лица се прилагат съответно разпоред­бите на чл. 3-5 ЗЛС.
Докато не е открито едно очаквано наследство, евентуалните наследници не могат нито да го приемат, нито да се откажат от него. Приживе на наследодателя те не притежават още никакви права върху бъ­дещото наследство. За наследниците правото на придобиване на наслед­ството възниква след откриването му.
След откриване на наследството наследникът може да прехвърли само своята наследствена част или наследствените си права като съв­купност (чл. 212 ЗЗД), но не и самото право за приемане на наследството.
2. Законът за наследството не допуска модалитети при приемането и отказа. Както приемането, така и отказът от наследството, направени под условие или срок, са недействителни (чл. 54 ЗН).
При това наследникът не може да приеме само част от наследството
или да се откаже за част от него. Приемането и отказът, направени за част от наследството са недействителни (чл. 54 ЗН). Те са недопустими, тъй като наследството преминава изцяло, а не в отделни негови части. Но според ВКС чл. 54 ЗН има предвид случаите, когато се наследява на едно и също основание - по закон или по завещание. Когато едно лице наследява едновременно и по закон и по завещание, отказът на наслед­ника от наследството по завещание е действителен
3. Приемането и отказът могат да бъдат засегнати от недостатъци, (насилие, заплашване, измама), които правят изявлението недействител­но. Като всяка сделка и приемането, и отказът могат да бъдат атакувани на основанията, предвидени за недействителността на сделките. ЗН не говори нищо по този въпрос, но несъмнено тук ще намерят съответно приложение общите правни принципи, които важат за едностранните волеизявления (чл. 44 ЗЗД).
За отбелязване в случая е, че не се допуска оспорване на приемането и отказа от наследство поради грешка (чл. 54 ЗН). Отнася се до случаи­те, когато наследникът е изпаднал в грешка по собствена вина, самозаблудил се е, а не и когато поради измамливите прийоми на друго лице той е бил въведен в заблуждение. В последния случай е налице измама и нас­ледникът може с пълно основание да оспори приемането или отказа.
ЗН допуска да се прави оспорване, когато наследникът е приел нас­ледството направо, като не е знаел, че наследодателят е оставил завеща­ние, в което са направени облагодетелствания в размер, по-голям от наследственото имущество, които изчерпват актива, или когато с тях се накърнява запазената част за наследника. Законът освобождава наследника от задължението да удовлетвори заветите, които са извън стойността на наследството, както и тия, които накърняват неговата запазена част (чл. 55 ЗН). В този случай приемането на наследството не се унищожава. То се запазва, като на наследника се дава възможност да иска намаление и на заветите по другите известни нему завещания. Това се налага от обстоятелството, че завещателните разпореждания трябва да бъдат съразмерно намалени (чл. 32 ЗН), иначе би било несправедливо известните на наследника завещания да бъдат изпълнени изцяло, а нама­лението да обхване само тези, които са неизвестни.
4. Когато бъде направено възражение, че даден съделител не е при­ел наследството или се е отказал от него, може да се слуша противно възражение, че е налице приемане или че направеният отказ е нищожен, защото например преди него е извършено приемане на наследството. За установяване на приемане на наследството или за нищожност на заявен отказ е недопустим отделен иск. Отказалият се от наследството, който поддържа, че отказът му е нищожен, може да предяви иск за делба на наследство или друг иск, основан на наследяването, и в образуваното производство, да се позове на нищожността. Само когато наследникът не разполага, с никакъв друг иск, той може да предяви самостоятелно иск за установяване на нищожността на отказ при наличие на приемане на наследството.
Отказът от наследство може да бъде унищожен по съдебен ред с иск на кредиторите на наследника, когато техните интереси бъдат засег­нати от това. Този иск има в основата си идеята, изразена в чл. 133 ЗЗД - да се запази имуществото на длъжника, както при иска по чл. 135 ЗЗД, за да се даде възможност на кредиторите да се удовлетворят от това иму­щество за своите вземания. В този случай унищожението има действие само доколкото това е необходимо за удовлетворяване на кредиторите, които са го искали.
Искът за унищожаване на отказа може да се предяви в едногодишен срок от узнаването му, но не по-късно от 3 години след отказа.
4. ПРЕМИНАВАНЕ ПО НАСЛЕДСТВО НА САМОТО ПРАВО НА НАСЛЕДЯВАНЕ (НАСЛЕДСТВЕНА ТРАНСМИСИЯ). Когато, преди да упражни правото си за приемане на наследството или преди да се е отказал от него, наследникът почине, тогава неговото право, ако не е погасено, може да бъде упражнено от наследниците му. Последните могат да приемат или да се откажат от наследството. Това преминаване на правото за приемане или отказ от наследство се нарича наследствена трансмисия. Това е така, защото правото да се приеме или откаже едно наследство е имуществено право и следователно то също може да бъде наследено.
Ако наследникът, преди да е приел наследството или преди да се е отказал от него, почине, всеки от неговите наследници може да приеме това наследство само, ако приеме и наследството на своя наследодател. Но той може да се откаже от това наследство, макар и да е приел наслед­ството на своя наследодател (чл. 57 ЗН). При едновременна смърт на наследодател и наследник наследстве­ната трансмисия е недопустима. В този случай се прилага разпоредбата на чл. 10а ЗН.
На пръв поглед трансмисията изглежда, че има нещо близко с нас­ледяването по право на заместване, но всъщност тя съществено се раз­личава от него. Разликата се състои в това, че правото на заместване е право на наследника на едно лице, което е умряло преди откриване на наследството или е недостойно да наследява, да встъпва в правата, които това лице е имало, а наследствена трансмисия има, когато призованият да наследява умре след откриване на наследството, но преди да е изявил волята си относно приемане на наследството.
Наследяването по право на заместване е допустимо само за лицата, посочени в чл. 10, ал. 1 и 2 ЗН, а по трансмисия наследяват всички наследници, указани в чл. 5-9 ЗН.
Правото на заместване се прилага само при наследяване по закон. Наследствената трансмисия е възможна както при наследяване по за­кон, така и при наследяване пв завещание.
При наследяване по трансмисия правото за приемане или отказ от наследство може да бъде упражнено от наследниците на починалия на общо основание и в срока по чл. 51 ЗН.
Институтът на наследствената трансмисия (чл. 57 ЗН) е неприложим при непълното осиновяване (арг. чл. 5, ал. З ЗН).
5. ПРЕМИНАВАНЕ НА НАСЛЕДСТВЕНОТО ИМУЩЕСТВО КЪМ ДЪРЖАВАТА. Когато няма наследници по закон или по завещание или когато всички наследници се откажат от наследството (чл. 52 ЗН) или загубят правото да го приемат (чл. 51 ЗН), наследственото имущество преминава в полза на държавата (чл. 11 ЗН).
Придобитото от държавата наследствено имущество става държав­на собственост и по отношение на него намират приложение съответни­те разпоредби на ЗС и ЗДС.
Съгласно чл. 61, ал. 2 ЗН държавата приема наследственото имуще­ство винаги по опис.
Б) Отговорност на наследниците.В) Отношения между сънаследниците.1. ОТНОШЕНИЯ МЕЖДУ НАСЛЕДНИЦИТЕ. 1. Възниква наследствена имуществена общност с приемане на наследството и имуществените права и задъл­жения преминават към наследниците. В този случай приемането произ­вежда действие от откриването на наследството (чл. 48 ЗН).
Когато наследникът е един, той получава цялото наследство, но ко­гато към наследяване са призовани едновременно няколко лица, между тях се установява наследствена имуществена общност и всеки един от наследниците участва със съответна идеална (дробна) част в общността. Извън наследствената общност остават делимите наследствени за­дължения и вземания, които се разделят по право между наследниците.
Във връзка с управлението, ползването, нововъведенията и пр. в об­щността между наследниците възникват правоотношения, които понача­ло се уреждат по общите правила на съсобствеността (чл. 32, ал. 2 ЗС).
Имотите в общността се използват и управляват съгласно рещението на съсобствениците, които притежават повече от половината от об­щите вещи. Ако не може да се образува такова мнозинство или то е вредно за общността, районният съдия по искане на който и да е от съ­наследниците взема необходимите мерки и ако е нужно, може да назна­чи управител на общия имот (чл. 32 ЗС).Ползите и тежестите на общността се разпределят между участва-щите в нея съразмерно с техния дял (чл. 30 ЗС). Всеки от наследниците може да си служи с общото имущество съобразно неговото предназначе­ние и по начин да не пречи на другите сънаследници да упражняват свои­те права.   
Разноските, необходими за запазване и използване на общността, са в тежест на всички наследници. Те участват в заплащането на тези раз­носки съразмерно с дяловете си, респ. съобразно ползването на вещите, влизащи в общността.Наследникът, които е .извършил сам необходимите разноски, има право съгласно чл. 61 ЗЗД да иска от другите сънаследници да му запла­тят съответната част, която им се следва.
2. Сънаследниците могат да разпределят наследствените имоти помежду си временно за ползване. Това временно разпределение не пре­кратява общността, а урежда само ползването на общия имот. За извър­шването на това разпределение не се изисква някаква особена форма. То може да стане и с устно споразумение. В този случай отредените за всеки наследник за ползване имоти се управляват и използват само от сънаследника, комуто са дадени, и последният може да ги използва спо­ред тяхното предназначение. Такова временно разпределение може да бъде направено и от съда по делбеното производство (чл. 282, ал. 2 ГПК).
Когато общността или част от нея се използва лично от някои нас­ледници, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са ги лишили. Това обезщетение се дължи само от деня на писменото поис­кване съгласно чл. 31, ал. 2 ЗС. Под „лично ползване" се разбира служе­нето със съсобствения имот за задоволяване на личните иа съделителя и на семейството му нужди.
Когато наследникът събира доходи от наследствения имот, той е длъжен да заплати на останалите наследници съответната на техния дял част от събраните доходи и без да му е била отправена писмена покана за това. Това е така, защото съгласно чл. 93 ЗС добивите от вещта като плодове, наеми и други принадлежат на собствениците на същата от мо­мента, в който те са събрани.
3. В общите имоти могат да се правят изменения само съе съгласие­то на всички сънаследници.                             
По силата на приращението тези подобрения увеличават наследст­вената маса, респ. дяловете на всички наследници съобразно частта, която всеки от тях има в общността. Разходите, направени от тях, съставляват задължение за всички наследници съобразно с дялове­те им.                                                         
Поради това наследникът, който е извършил подобренията, може да иска от другите наследници сумата, която се припада на техните дяло­ве. Що се отнася до сумата, съответстваща на неговия дял, за нея той не може да претендира, защото става сливане на качествата на кредитор и на длъжник.                              ВКС  приема, че съсобственикът не е владелец върху, частта от имота на другите съсобственици, а е само държател, изхождайки от различието, което чл. 68 ЗС прави между владелец и държател, ВКС прие, че съсобственикът, който е извършил подобренията върху съсобст­вения имот, не може да се ползва от посочените разпоредби на ЗС.
Според ВКС, когато подобренията са извършени със съгласието на останалите съсобственици, правоотношенията между тях се уреждат по реда на чл. 30, ал. 2 ЗС, а когато те са извършени без съгласието на дру­гите съсобственици - съобразно правилата за водене на чужда работа без пълномощие (чл. 60-62 ЗЗД). В случаите, когато съсобствениците са се противопоставили на извършването на подобренията, спорът след­ва да се разреши съобразно правилата за неоснователното обогатяване (чл. 59 ЗЗД).                 .
 ВКС изясни, че когато съсобственикът упраж­нява фактическата власт върху съсобствения имот изключително за се­бе си, той не е държател на идеалните части на останалите съсобстве­ници, а техен владелец- при разглежда­нето на този въпрос следва да се изхожда от презумпцията,, изразена в чл. 69 ЗС, по силата на която до доказване на противното този, който държи вещта я държи като своя и следователно е владелец. В този слу­чай отношенията между съсобствениците следва да се уредят съобразно чл. 72 и 74 ЗС. В останалите случаи съсобственикът, който е извършил подобренията, има право на държател.
Следователно трябва да се изясни дали съдедителят, извършил по­добренията, е упражнявал свое самостоятелно владение върху подобре­ния имот, или се е отнесъл към него като към съсобствен имот.
Тълкуването, което ВКС дава относно подобренията, извършени в съсобствения имот, важат и за подобренията, извършени от някой от съ­наследниците в наследствения имот.
4. Разпореждания с наследственото имущество. С приемане на нас­ледството наследниците стават собственици на наследственото имущест­во и те могат да се разпореждат с него.
Докато общността не е прекратена, всеки наследник може да из­върши разпореждане със своята идеална част от цялото наследство.
Законът допуска също наследникът да извърши „продажба на. нас­ледството изцяло, без да посочи неговите предмети" (чл. 212, ал. 1 ЗЗД). С тази продажба наследникът прехвърля не отделни вещи, а ед­на съвкупност от права и задължения - всичко, което е получил в нас­ледство. Поради това. наследникът трябва да обезпечи на купувача ця­лостния състав на наследството към момента на откриването му. Ако преди продажбата на наследството продавачът е събрал някое вземане или е отчуждил някои предмети, той е длъжен на върне на купувача по­лученото.                              
Оформянето на продажбата се извършва по реда на чл. 212, ал. 2 ЗЗД.Договорът за прехвърляне на наследството, макар и в последното да има недвижими имоти, се извършва писмено и подписите на договорящите трябва да бъдат нотариално заверени. В случая нотариален акт, който съгласно чл. 18 ЗЗД се изисква за действителността На дого­ворите за прехвърляне собствеността на недвижимите имоти не е необ­ходим.
По реда на чл. 212 ЗЗД могат да бъдат прехвърлени само наслед­ствени права, и затова преживелият съпруг не може по този ред да из­върши прехвърляне на частта, на която той е собственик и получава ка­то дял от общото съпружеско имущество.
Наследствени права могат да бъдат прехвърлени само след откри­ване на наследството. До смъртта на наследодателя законът забранява договорите във връзка с неоткрито наследство, считайки, че сделките с имуществото с жив наследодател са несъвместими й накърняват добрите нрави. Сключените въпреки тази забрана сделка е нищожна (чл. 26, ал. 1 ЗЗД) и за нея са съответно приложими разпоредбите на чл. 34 ЗЗД.
По време на общността всеки предмет, влизащ в нея, е съсобствен на всички наследници; т.е. всеки от тях има идеална част от собствеността на всяка вещ.    
Докато съществува общността, извършените от някои от наслед­ниците актове на разпореждане с реално определени наследствени пред­мети по начало са недействителни. Тези актове обаче могат да придобият сила, ако при делбата на наследствената общност въпросните предмети се паднат в дял на същия наследник (чл. 76 ЗН).       
5. Наследниците могат да искат прекратяване на общността. Това става чрез делба на наследството. Но преди да се при­стъпи към делба, съгласно чл. 70 ЗН всеки сънаследник трябва да при­внесе в наследството това, което дължи на наследодателят, а също и то­ва, което дължи на другите сънаследници, във връзка със собствеността между тях. Ако той не извърши привнасянето в натура, сънаследниците, които имат право да го искат, получават в своя дял част от наследственото имущество, равна на дължимото по стойност, а ако е възможно - и по вид. Всъщност на практика Такова привнасяне не се прави.. При спор между наследниците въпросните отношения между, тях, за които-говори чл. 70 ЗН, се уреждат при делбата по реда на чл. 286 ГПК в т.нар. произ­водство по сметките, които наследниците имат един спрямо друг във връзка с наследствената общност.