17.ЗАЕМНИ ОТНОШЕНИЯ
А) Заем за послужване и заем за потребление.
Заем за послужване
Правна уредба: 243 - 249 ЗЗД.
Vi. Заем за послужване
Чл.243
“С договора за заем за послужване наемодателят предоставя безвъзмездно на заемателя една определена вещ за временно ползване, а заемателят се задължава да я върне.”
Чл.244
“Заемателят е длъжен да се грижи за вещта като добър стопанин, като предпочита нейното запазване пред запазването на своите вещи.
Той може да използва заетата вещ само съобразно договора, а когато ползването не е уговорено - съобразно нейното предназначение, и не може да отстъпва другиму ползването на вещта.
При неизпълнение на тези задължения заемателят дължи обезщетение и за вредите, настъпили поради причини, за които той не отговаря, освен ако докаже, че те биха засегнали вещта и при неговата изправност.
Ако вещта е дадена в заем на няколко лица - те отговарят солидарно.”
Чл.245
“Заемателят понася обикновените разноски за поддържането, запазването и използването на вещта. Той има право да иска от заемодателя да му заплати извънредните разноски, ако те са били необходими и неотложни.”
Чл.246
“Когато заетата вещ е дала плодове, заемателят трябва да ги върне, освен ако не е уговорено друго.”
Чл.247
“Заемодателят дължи обезщетение за вредите, причинени на заемателя от скритите недостатъци на заетата вещ, ако умишлено или поради небрежност не ги е съобщил на заемателя.”
Чл.248
“При заема за послужване намира съответно приложение чл.233”
Чл.249
“С изтичане на уговорения срок или след ползването заемателят е длъжен да върне вещта. Но заемодателят може да иска връщането на вещта и преди това, ако сам неотложно се нуждае от нея, поради непредвиден случай или ако заемателят умре или не изпълнява задълженията си по чл.244.
Ако времето или целта на ползването не са определени с договора, заемодателят може всякога да поиска връщането на вещта.”
Заемът за послужване е договор, с който заемодателят предоставя безвъзмездно на заемателя определена вещ за временно ползване, която заемателят се задължава да върне.
Заем за послужване и влог
Договорът за влог се сключва в интерес на влогодателя - кредитор, а заемът за послужване се сключва в интерес на заемателя - длъжник.
Разлики в целия режим.
Близостта:
1.безвъзмездни;
2.реални;
3.едностранни и т.н.
Заем за послужване и дарение
1. Заемът за послужване винаги е срочен договор.
2. Дарението има вещен ефект, а заемът за послужване - не.
Заем за послужване и наем
1. Наемът е двустранен, възмезден и консенсуален договор, докато заемът за послужване е едностранен, безвъзмезден и реален.
И двата договора учредяват ползване върху вещи, което право на ползване има облигационен, а не вещен характер.
Правна характеристика на договора за заем за послужване
1. Реален договор - липсата на предававне е пречка да се породи действие. Обаче, в случай, че няма предаване е възможно да се сключи предварителен договор за заем за послужване. Калайджиев: такъв договор може да се сключи, тъй като той не е забранен. Някои автори смятат, че режимът за дарението трябва да се прилага и за заема за послужване, а предварителен договор за дарение е забранен с императивно правило. Тук обаче законът изрично урежда предварителен договор за заем за потребление, който също може да бъде безвъзмезден и едностранен, а някаква принципна разлика от икономическа гледна точка между безвъзмездния едностранен заем за потребление или заем за послужване не се открива.
2. Едностранен - възникват задължения само за заемателя. В някои случаи могат да възникнат задължения от нови юридически факти за заемодателя. В този случай договорът за заем за послужване става несъвършено двустранен договор, но не може да стане двустранен.
3. Безвъзмезден - по дефиниция. Ако отношенията са възмездни е налице наем.
4. Облигационен - в смисъл, че няма вещен ефект.
5. Договор, при който личността на заемателя е съществен елемент от съдържанието на договора и затова презаемането е забранено и смъртта на заемателя е основание за прекратяване на договора.
Страни по договора
1. Заемател - може да бъде всяко лице
2. Заемодател - може да бъде само дееспособно физическо лице /ако е ФЛ/. Тук важи ограничението на чл.73 /3/ СК /както и при дарението/:
“Всеки от родителите може сам да представлява малолетните си деца и да дава съгласие за правните действия на непълнолетните си деца само в техен интерес.
Отчуждаването на недвижими и движими вещи с изключение на плодовете и вещите, които подлежат на бързо разваляне, обременяването им с тежести и изобщо извършването на действия на разпореждане, които се отнасят до имущества на ненавършили пълнолетие деца, се допуска с разрешение от районния съд по местоживеенето само при нужда или очевидна тяхна полза.
Дарение, отказ от права, даване на заем и обезпечаване на чужди задължения чрез залог, ипотека или поръчителство от ненавършили пълнолетие деца са нищожни. Това не се отнася за сделките на встъпилия в брак непълнолетен, за които важи само ограничението по чл.12, ал.3.”
Разбира се еманципираният непълнолетен може да заема.
Предмет на договора
Могат да бъдат: само индивидуално определени вещи - това следва от реалния характер на договора /предаване/:
1. Движими вещи
2. Недвижими вещи
3. Собствени вещи
4. Несобствени /чужди/ вещи
Заемът за послужване поначало има за предмет непотребими вещи защото се връща същата вещ. Но договорът за заем за послужване може да има за предмет и потребима вещ, ако тя се върне, ако тя не се потребява: напр. бутилката вино, която един търговец на вина заема и я излага на своята витрина, след което я връща, вече осигурил си клиентела.
Елементи
1. Съгласие
2. Форма
3. Основание - проблемът се поставя и при заемът за потребле ние и при влога. Има известни спорове за основанието на заемодателя в случая. Според господстващото виждане в по-старата френска теория основанието при всички тези реални договори е самият реален момент, т.е. самото предаване на вещта. Според други автори основанието би следвало да бъде същото, как то при дарението: animus donandi. Но може би все пак трябва да се приеме виждането, че основанието на заемодателя е близко до това на дарителя, но не е съвсем същото, защото има известна разлика в действието на договорите: целта отново е да се направи безвъзмездна услуга, но има и разлика, защото заемът за послужване няма вещен ефект, той е срочен договор и т.н.
4. Срок - съществен елемент от договора. Договорът е винаги срочен - временно ползване. Срокът може да бъде установен, посочен в самия договор. Ако не е посочен, срокът се определя от ползването на вещта.
Действие на договора
Задължения за заемателя
I. Да си служи с вещта съобразно с уговореното, а ако нищо не е уговорено - съобразно с нейното предназначение.
1. Не може да събира плодовете от вещта, освен ако друго е уговорено
2. Длъжен е да пази вещта, като трябва да я пази с грижа, която е по-голяма от онази на добрия стопанин - трябва да предпочете запазването на заетата вещ пред запазването на собствените си вещи. Тази по-голяма грижа е следствие от едностранния и безвъзмезден характер на договора. Няма никакво значение дали заемателят е предвидил или е могъл да предвиди опасността от погиването на вещта, нито има значение дали заемателят е скрил от заемодателя, че има аналогична собствена вещ - при всички положения той отговаря по установения в закона начин.
3. Длъжен е да посреща обикновените разноски по поддържането, запазването и използването на вещта.
4. Да съобщава на заемодателя за посегателствата върху вещта и вредите, причинени от трети лица
5. За разлика от наема, заемателят не може да предава другиму заетата вещ.
В случай, че заемателят наруши някое от тези несамостоятелни задължения той отговаря. От една страна той отговаря по реда на чл.233 ЗЗД:
“Наемателят е длъжен да върне вещта. Той дължи обезщетение за вредите, причинени през време на ползването от вещта, освен ако се докаже, че те се дължат на причина, за която той не отговаря. той дължи обезщетение и за вредите, причинени от лица от неговото домакинство или от неговите пренаематели. До доказване на противното се предполага, че вещта е била приета в добро състояние.
Наемателят е длъжен да плаща наемната цена и разходите, свързани с ползването на вещта.”
1. Заемателят отговаря следователно за виновното поведение на членовете на неговото домакинство.
2. Ако е нарушил задължението си за пазене и служене с вещта, заемателят отговаря и за случайно събитие, но може да се освободи от тази отговорност, ако докаже, че вещта би погинала или би била засегната и при неговата изправност, но тежестта е върху него.
3. Ако вещта е дадена в заем на няколко лица - те отговарят солидарно.
II. Да върне вещта в състоянието, в което я е взел
1. Ако не е бил направен опис се предполага, че е получил вещта в добро състояние.
2. Прилага се съответно чл.233 ЗЗД:
“Наемателят е длъжен да върне вещта. Той дължи обезщетение за вредите, причинени през време на ползването от вещта, освен ако се докаже, че те се дължат на причина, за която той не отговаря. той дължи обезщетение и за вредите, причинени от лица от неговото домакинство или от неговите пренаематели. До доказване на противното се предполага, че вещта е била приета в добро състояние.
Наемателят е длъжен да плаща наемната цена и разходите, свързани с ползването на вещта.”
3. Трябва да върне и плодовете на вещта, ако не е уговорено друго.
Задължения за заемодателя
Заемодателят няма задължения, които да произтичат от самия договор.
В негова тежест обаче могат да възникнат задължения от допълниелно проявили се ЮФ. Уредени са два такива случая:
1. Заемодателят е длъжен да заплати извънредните разноски за запазването на вещта, ако са били необходими и неотложни. При това заемателят има право на задържане по чл.91 до заплащането на тези разноски:
“Който има изискуемо вземане във връзка със запазване, поддържане, поправяне или подобрение на чужда движима вещ или за вреди, причинени от нея, има право да я задържи, докато бъде удовлетворен, освен ако е недобросъвестен.
Когато предмет на задържането са стоки, кредиторът може да задържи такова количество от тях, колкото е потребно за удовлетворяване на неговото вземане.
Задържане не се допуска, ако се представи недлежно обезпечение.
Кредиторът, който упражнява задържането, има право на предпочтително удовлетворение от стойността на задържаната вещ.”
Не е уреден въпросът за полезните разноски, но вземането за полезните разноски трябва да се определи в замисимост от ЮФ, при който те са били положени.
Възможно е да има договор между заемателя и заемодателя и тогава заемателят може да търси полезните разноски на базата на този договор /напр. договор за изработка/. Може заемателят да е действал като гестор, може да ги търси на база - неоснователно обогатяване.
Но тъй като заемателят е държател той няма право на задържане за полезните разноски поне според Калайджев, тъй като за извънредните разноски той има право на задържане, защото това е предвидено в закона, но поначало право на задържане като че ли извън случаите, постановени в закона и чл.91 ЗЗД не биха могли да се търсят. Спорен въпрос.
2. Ако вещта е имала скрити недостатъци, ако заемодателят виновно не е съобщил на заемателя за тези недостатъци и ако от тях заемателят е претърпял вреди.
Прекратяване на договора
Договорът по принцип е срочен. Срокът се смята уговорен в полза на заемателя /на длъжника/ - това означава, че заемодателят-кредитор не може да иска вещта преди изтичането на срока. Но все пак са предвидени три изключения от това положение:
1. Ако заемателят неотложно се нуждае от вещта поради непредвиден случай - той ще трябва да доказва, че е неотложно и че случаят е непредвиден.
2. Заемодателят може да иска вещта преди срока, ако заемателят си служи с вещта по начин, различен от уговореното, т.е. ако той нарушава своето задължение за служене и пазене.
3. В случай на смърт на заемателя - чиято личност е съществен елемент от съдържанието на договора.
Ако срок не е уговорен или срокът на ползването не може да се установи заемодателят може да иска вещта веднага.
Заем за потребление
Правна уредба: чл.240 - 242 ЗЗД:
V. Заем
Чл.240
“С договора за заемзаемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество.
Заемателят дължи лихва само ако това е уговорено писмено. Това разпореждане не се отнася до банките.
При заема се прилага чл.247.
Ако не е оговорено друго, заемателят трябва да върне заетите пари или вещи в течение на един месец от поканата.”
Чл.241
“Който се е задължил да даде заем, може да откаже да изпълни това задължение, ако другият съдоговарящ е станал неплатежоспособен.”
Чл.242
Отм.
Определение
Договор, с който заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество.
Заем за потребление и заем за послужване
1. Консумативна цел на договора за заем за потребление
2. Договорът за заем за потребление, за разлика от заема за послужване може да бъде уговорен като възмезден договор.
3. Заемът за потребление има и вещно действие
Заем за потребление и неправилен влог
1. Заемът за потребление се сключва в интерес на длъжника-заемател, а влогът се сключва в интерес на кредитора-влогодател, което и определя и режима на срока. Затова и при влога влогодателя винаги може да иска вещта преди изтичането на срока, което е недопустимо при заема.
Заем за потребление и наем
1. Заемът за потребление има за предмет заместими вещи, а наемът поначало - незаместими и непотребими вещи.
2. Заемът за потребление има вещно действие и прехвърля вещни права, по-специално - право на собственост.
Страни по договора
Ограничението на чл.73 /3/ СК намира приложение за личността на заемодателя и при заема за потребление:
Чл.73
“Всеки от родителите може сам да представлява малолетните си деца и да дава съгласие за правните действия на непълнолетните си деца само в техен интерес.
Отчуждаването на недвижими и движими вещи с изключение на плодовете и вещите, които подлежат на бързо разваляне, обременяването им с тежести и изобщо извършването на действия на разпореждане, които се отнасят до имущества на ненавършили пълнолетие деца, се допуска с разрешение от районния съд по местоживеенето само при нужда или очевидна тяхна полза.
Дарение, отказ от права, даване на заем и обезпечаване на чужди задължения чрез залог, ипотека или поръчителство от ненавършили пълнолетие деца са нищожни. Това не се отнася за сделките на встъпилия в брак непълнолетен, за които важи само ограничението по чл.12, ал.3.”
Правна характеристика
1. Реален Ако вещта не е предадена няма договор, но може да има предварителен договор за заем. Възможността да се сключва такъв предварителен договор е установена в чл.241:
“Който се е задължил да даде заем, може да откаже да изпълни това задължение, ако другият съдоговарящ е станал неплатежоспособен.”
Този текст установява едно специално положение, различно от общите правила на чл.19 ЗЗД.
Неплатежоспособността трябва да се докаже в случай на спор от заемодателя.
2. Едностранен
Винаги е такъв. Може да се превърне в несъвършен двустранен, но не може да стане двустранен договор. Дори когато се уговори лихва, той остава едностранен. Възникват две задължения за заемателя:
1)да върне вещ от същия вид, количество и качество;
2)да плати лихвата.
Ако се уговори лихва това всъщност е договорна лихва. За да има сила такава уговрока, тя трябва да бъде в писмена форма /правило, което не важи за банките/.
Но когато заемът е с лихва тогава той е възмезден договор, но не престава да бъде едностранен - защо това е така? Обяснението е в реалния характер на договора - насрещното имуществено разместване, предаването на вещите е елемент от ФС на договора, а ако договорът би бил консенсуален - тогава той, ако е възмезден би бил и двустранен. Но той е едностранен, защото е реален.
3. Безвъзмезден по начало, но може да стане и възмезден, когато се уговори лихва /цена на ползването/.
4. Вещен договор - има вещно действие.
Предмет на договора
Пари или други заместими вещи.
Това е така по ЗЗД. Но заемите, които сключват банките са заеми, различни от този заем за потребление и той е поначало в проекта за ТЗ: консенсуален, двустранен, възмезден, който се сключва в писмена форма за действителност, защото този реален характер на договора е доста неудобен в търговския оборот /т.анр. банков кредит/.
Действие на договора
1. Договорът поначало създава задължения за заемателя да върне вещи от същия вид, количество и качество. Ако се уговори да се върне същата вещ договорът е или наем, или продажба.
2. Заемателят трябва да върне вещта в уговорения срок. Ако не е уговорен срок - един месец след поканата. Това правило е диспозитивно. Но тъй като това е договор, който е в интерес на длъжника и срокът е в интерес на длъжника длъжникът-заемател може да върне вещта предсрочно. Ако е била уговорена лихва той може да приспадне лихвата, която е предплатил, т.е. прилага се общото правило на чл.70 /3/ ЗЗД:
“Срокът се смята уговорен в полза на длъжника, ако не следва друго от волята на страните или от естеството на задължението.
Длъжникът може да изпълни задължението си предсрочно, освен ако срокът е уговорен и в полза на кредитора.
При лихвоносно парично задължение длъжникът може да плати преди срока и да приспадне лихвите за времето до края на срока.”
Заемодателят поначало няма задължения, но в резулатат на нова юридически факт за него могат да възникнат някакви задължения:
1. При недостатъци на вещите, които са предадени от които са причинени вреди на заемателя и то при положение, че заемодателят виновно ги е премълчал - намира приложение чл.247 ЗЗД:
“Заемодателят дължи обезщетение за вредите, причинени на заемателя от скритите недостатъци на заетата вещ, ако умишлено или поради небрежност не ги е съобщил на заемателя.”
Б) Банков кредит.
1. Банков кредит. Уредбата е в чл. 430-432 ТЗ. Това е изключителна и активна банкова сделка. Условно казано, има публичен характер - само банката по занятие отпуска заеми на широката публика (за разлика от холдинга).
        1.1. Договор за банков кредит.
            1.1.1. Чл. 430 дава определение: договор, с който банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел при определени условия и срок, а заемателят да ползва сумата според уговореното и да я върне след изтичането на срока.
            1.1.2. Понятие:
                1) Двустранен. Страните са кредитодател (банка) и заемател. Кредитодтател може да само банка или клон на чуждестранна банка. Договорът се сключва по предложение на заемателя.
                2) Възмезден (винаги лихвоносен).
                3) Консенсуален.
                4) Формален – писмена форма за действителност (чл. 430, ал. 3).
                5) Каузален договор - винаги се отпуска с оглед определена цел за ползване. Използването в нарушение на това изискване води до неблагоприятни последици за заемателя - следователно, целта е съществен елемент.
                6) Договорът винаги е срочен (обикновено има междинни срокове).
                7) По дефиниция е обезпечен.
            1.1.3. Договорът за банков кредит прилича на заема за потребление и е произлязъл от него, но има съществени разлики и може да се приеме, че е самостоятелен договор.
                1) Банковият кредит не е реален договор, за разлика от заема за потребление.
                2) Винаги е двустранен и възмезден, за разлика от заема за потребление.
                3) Винаги е формален, заемът е неформален.
                4) Предмет може да бъде само сума пари, при заема може и заместими вещи.
                5) Банковият кредит е целеви и обезпечен.
                6) Кредитор по банков кредит е винаги банката.
                7) Кредитът по дефиниция е обезпечен.
        1.2. Видове договор за банков кредит.
            1.2.1. Според срока: 1) краткосрочни (до 1 г. - за оборотни нужди); 2) средносрочни (1-3 г.); 3) дългосрочни/инвестиционни (над 3 г.). Разликата е и с оглед целта. Разликите в срока и целта водят до други особености. По-дългосрочният кредит има по-ниска лихва, по-големи обезпечения.
            1.2.2. Обезпечения:
                1) Ломбарден - обезпечен с ценни книжа или други ценности. Според проф. Герджиков този кредит се обезпечава със залог върху инвестиционни ЦК, емитирани от БНБ (ДЦК) или залог върху акции и облигации, емитирани от АД. Според него е възможно обезпечението са бъде и особен залог върху вещи, стоки и т.н.
                2) Варантен - обезпечен със стоки, които са в публичен склад (варант - заложен запис: ценна книга, която материализира правото на залог върху стоки в публичен склад).
                3) Ипотечен.
            1.2.3. Според начина на отпускане (икономически се наричат кредит, не юридически):
                1) Сконтов кредит. Не е кредит, а е покупка на менителничен ефект преди падежа с отбив от номиналната стойност. Разликата между номиналната стойност и цената в деня на продажбата се нарича сконто, сконтов процент - включва лихвата върху главницата за времето между покупката и падежа + комисионна + разноски. Поначало сконтови сделки се извършват от банка. За времето до падежа банката ще се лиши от лихвата върху номинала, ако би го вложила, а не купила ценната книга - това е сконтов процент. Юридически това е продажба на менителница или запис на заповед – кредит, който се отпуска на приносителя на менителницата. Икономически не е кредит, краткосрочен (поначало). Поначало не се плаща на падежа от заемателя, а от платеца (или издателя) по менителницата или записа. Заемателят е регресен длъжник.
                2) Акцептен кредит - краткосрочен. Банката акцептира теглени срещу нея менителници от заемателя, при условие че той ще плати сумата по менителницата преди падежа (преди да се ангажира отговорността на банката) - банката поема едно задължение. Банката не дава пари на приносителя. Смисълът е, че една менителница, която е акцептирана от банка, може лесно да бъде сконтирана на трето лице (сигурно е, че на падежа ще получи парите). Банката е по-скоро гарант на кредитополучателя срещу кредиторите му.
                3) Овърдрафт - краткосрочен, високолихвен кредит. Отпуска се на титуляр по разплащателна сметка, в случай че средствата по сметката са недостатъчни за някакво плащане. Исторически е възникнал от чека – банката плаща чек без покритие като това е кредит за притежателя на сметката.  
                4) Револвиращ кредит (кредитна линия). Банката се задължава да отпусне кредит до някаква горна граница. Кредитополучателят може да ползва цялата сума или част от нея - винаги може да разчита на тези средства. Може и да връща определени суми междувременно. Кредитополучателят обаче винаги може да разчита на тази сума. Това е разликата с обикновения кредит, където сумата се отпуска наведнъж.
        1.3. Действие на договора за банков кредит.
            1.3.1. Преддоговорни задължения на страните:
                1) Заемателят трябва да даде на банката необходимите сведения за сключване и изпълнение на договора - за финансовото състояние (1), трябва да даде обезпечение (2) - може и да е договорно задължение. В ЗБ има специални правила за обезпечението – то не може да е акции от банката или от свързани с нея лица; ако кредитополучателя е придобил собственост или вещни права върху недвижим имот, банката има право на законна ипотека върху тях.   
                2) Банката според ЗБ трябва да изготви общи условия - кредит се отпуска в съответствие с тях.
            1.3.2. Договорни задължения:
                1) Банката трябва да отпусне кредита съобразно уговорените условия и срокове.    
                2) Заемателят трябва: 1) да ползва съобразно уговорената цел; 2) да поддържа или да даде обезпечение; 3) да върне главницата; 4) да плати лихва.
        1.4. Задължението на заемателя става предсрочно изискуемо, когато (чл. 432 ТЗ)
            1) Кредитът не се ползва за целта, за която е отпуснат.
            2) Има нарушение на преддоговорното задължение за сведения.
            3) Обезпечението е недостатъчно и не бъде допълнено в срок след покана (израз на общото правило на чл. 71 ЗЗД).
            4) Заемателят не връща други заеми към банката поради сериозно влошаване на финансовото състояние - банката трябва да даде достатъчен срок, преди да иска предсрочно връщане. В този случай проф. Герджиков също вижда връзка с чл. 71 ЗЗД.
    Според проф. Герджиков част от тези основания са хипотези на договорно неизпълнение, т.е са основание за разваляне на договора по чл. 87 ЗЗД (т. 1 и 2), а при другите не става дума за неизпълнение, а за специални хипотеза на прекратяване на договора.
    2. Банкова гаранция. Уредба дава чл. 442 ТЗ. Международната търговска камара в Париж е приела два броя еднообразни правила: за договорните гаранции (78) и за гаранциите при поискване (92) - нямат характер на нормативни актове. Имат значение на обичаи в практиката - прилагат се, но трябва страните по договора да препращат към тях.
18.ВЛОГ
А) Правилен и неправилен влог
Vii. Влог
Чл.250
“С договора за влогвлогодателят предава движима вещ на влогоприемателя, който я получава със задължение да я пази и върне.
Влогоприемателят няма право на възнаграждение, освен ако то е уговорено.”
Чл.251
“Ограниченията за доказване със свидетелски показания не важат, когато влогът е наложен от някое бедствие, като пожар, наводнение или друго изключително събитие, а също и когато вещта се предава на служител при посещение в театър, клуб, ресторант или други такива места.”
Чл.252
“Влогодателят може да поиска връщането на вложената вещ и на получените от нея плодове, даже и да е уговорено, че влагането ще трае определено време. В тоя случай влогодателят дължи възнаграждение само за времето, през което вещта е била пазена, обаче той трябва да заплати на влогоприемателя разноските, които той е направил с оглед уговореното времетраене на влога.
Вложената вещ се връща на разноски на влогодателя в мястото, където е трябвало да се пази.”
Чл.253
“Влогоприемателят не може да използва вещта без съгласието на влогодателя. В противен случай той дължи възнаграждение за ползването и отговаря съгласно ал.III на чл.244.
Влогоприемателят е длъжен да пази поверените му вещи с грижата на добър стопанин.”
Чл.254
“Влогодателят е длъжен да заплати извънредните разноски за запазване на вещта, ако те са били необходими и неотложни, а когато влогът е безвъзмезден - и обикновените разноски.
Той отговаря за вредите и особените разноски, причинени от скритите недостатъци на вложената вещ, ако влогоприемателят не ги е знаел.”
Чл.255
“Ако не е бил уговорен друг срок за пазене на вещта, влогоприемателят може да се освободи от задълженията си по влога, като предизвести влогодателя и му даде достатъчен срок, за да си вземе вещта.
Ако до изтичане на определения в договора или в предизвестието срок влогодателят не вземе вещта, влогоприемателят отговаря след изтичане на срока само при умисъл и груба небрежност и може да поиска от народния съд разрешение да продаде вложената вещ на публична продан. От получената цена се заплащат вземанията на влогоприемателя, а остатъкът се влага в банка на името на влогодателя.”
Чл.256
Отм.
Чл.257
“Дори когато дадените за пазене вещи са заместими, влогоприемателят няма право да се разпорежда с тях, освен ако това му е било разрешено от влогодателя.
В този случай важат правилата за заема.
Разпореждането на ал.1 не се прилага по отношение на банките и на Спестовната каса.”
Това са общите правила.
Определение
Влогът е договор, с който влогоприемателят поема задължение да пази предадената му от влогодателя движима вещ и да му я върне.
Правна характеристика
1. Реален
2. Едностранен поначало
3. Безвъзмезден поначало
За влогодателя могат да възникнат задължения от нови ЮФ и тогава договорът се превръща в несъвърен двустранен договор.
Възможно е освен това да се уговори възнаграждение в полза на влогоприемателя и тогава договорът става възмезден и двустранен.
4. Неформален
Предмет на договора
Само индивидуално определени вещи, вследствие от реалния му характер.
Могат да се влагат:
1. Заместими
2. Незаместими вещи
3. Собствени вещи
4. Чужди вещи
5. Само движими вещи - ако се поеме задължение за пазене на недвижим имот това е договор за наемане на пазач, който може да бъде или трудов договор или договор за изработка, но не е влог.
6. Форма - вж. заем за послужване
7. Основание - вж. заем за послужване Действие на договора Задължения за влогоприемателя
1. Да пази вложената вещ с грижата на добрия стопанин. По правило влогоприемателят изпълнява това задължение лично, а не чрез друг. Може обаче да се уговори влогоприемателят да полага по-голяма грижа от средната.
Влогоприемателят не може да си служи с вещта, освен ако влогодателят се е съгласил. Ако е налице такова съгласие, тогава влогът прилича на заема за послужване, но разграничението между двата договора трябва да се установи с оглед на това, в чий интерес е сключен съответния договор.
Ако липсва съгласие и влогоприемателят си служи с вещта, той отговаря за вредите, причинени от случайно събитие, а освен това дължи и възнаграждение за ползването.
Влогоприемателят е длъжен да пази вещта до изтичането на уговорения срок. Ако няма срок влогоприемателят може да се освободи от задължението си като предизвести влогодателя и му даде достатъчен срок, за да си вземе вещта.
Изтичането на уговорения срок или изтичането на срока от предизвестието не прекратява задължението за пазене. В този случ. влогодателят изпада в забава като кредитор и след срока влогодателят отговаря само за умисъл и груба небрежност. За да се освободи от задължението си за пазене влогоприемателят трябва да поиска от районния съд разрешение да продаде вложената вещ на публична продан. От получената цена той може да прихване разноските и другите вземания, които има, а остатъка влага в банка на името на влогодателя. Едва когато са налице тези изисквания тогава се прекратява задължението за пазене. Това са правила, много подобни на онези от чл.97 в общия режим за забавата на кредитора.
2. Да върне вещта
Той трябва да я върне заедно с плодовете. Трябва да я върне щом е поискана от влогодателя, дори и преди срока, който се смята уговорен в полза на кредитора. В този случай влогодателят дължи възнаграждение само за времето на действителното пазене и разноски също само за този период, а не за онова, което е уговорено.
Влогоприемателят е длъжен да върне вещта на разноски на влогодателя там където тя е трябвало да бъде пазена - 252, ал.2. Идеята е, че ако вещта трябва да бъде пазена на място, което е различно от онова, на което тя се е намирала в момента на сключванео на договора, тогава тя трябва да бъде пренесена на това място, но на разноски на влогодателя. В основата на това правило отново лежи разбирането, че влогът се сключва в интерес на влогодателя.
3. Влогодателят може да търси вещта с два алтернативни иска:
3)може да упражни вземането си по самия договор за влог;
4)може да иска връщане на вещта и с ревандикационен иск, което е по-трудно /активна легитимация/.
4. Влогоприемателят от своя страна има и право на задържане за разноските, вредите от скритите недостатъци. Ако става дума за неплатеното възнаграждение влогоприемателят ще има възражение за неизпълнен договор.
Задължения на влогодателя
Ако договорът е едностранен влогодателят няма задължения, които да произтичат от самия договор.
В резултат на нови ЮФ за влогодателя могат да възникнат задължения, а договорът става несъвършено двустранен - хипотези, подобни на заема за послужване, но и различаващи се от тях:
1. Влогодателят е длъжен да заплати извънредните разноски за запазването на вещта, ако са били необходими и неотложни. Но ако влогът е бил безвъзмезден, тогава влогодателят дължи и обикновените разноски - което го няма при заема за послужване.
2. Дължи обезщетение за вреди от скритите недостатъци на вложената вещ, ако влогоприемателят не ги е знаел - разликата от положението при заема з апослужване е следната: при влога законодателят не е посочил, че влогодателят дължи обезщетение само, ако е бил виновен. Това обстоятелство е причина да се направи изводът, че отговорността за обезщетение за вреди е обективна. Това е спорно, но Калайджиев, изхождайки от буквалното тълкуване на ЗЗД смята, че е така.
3. Влогодателят е длъжен да изплати задълженията, които влогоприемателят е поел с оглед запазването на вещта - задължения, които има доминуса към гестора, т.е. ако са налице ЮФ, които пораждат една гесция влогодателят има задълженията на доминуса. Това е задължение, което възниква като последица от нов ЮФ и ако е уговорено възнаграждение тогава влогодателят трябва да го заплати. В този случай вече договорът е двустранен, това е задължение, което възниква от самия договор.
Неправилен влог
Неправилният влог е онзи, при който собствеността върху парите или заместимите вещи преминава върху влогоприемателя.
Всъщност това е един договор, който има вещно действие, но това вещно действие не се предполага - то трябв ада бъде уговорено - следователно неправилният влог е онзи, при който влогоприемателят става собственик на вещите и той има за предмет пари или заместими вещи.
Неправилен влог и заем за потребление
І. Разлика в това, в чий интерес е сключен договора, което поражда разлика в режима на срока.
Действие
1. Влогоприемателят се задължава да върне вещи от същия вид, количество и качество.
Влогодателят става кредитор.
За неправилния влог се прилагат правилата на заема, но те се прилагат съответно.
Режим на срока
Влогодателят винаги може да иска вещите или парите - предмет на този неправилен влог преди срока /за разлика от договора за заем за потребление/.
Неправилният влог е уреден в чл.257 ЗЗД:
“Дори когато дадените за пазене вещи са заместими, влогоприемателят няма право да се разпорежда с тях, освен ако това му е било разрешено от влогодателя.
В този случай важат правилата за заема.
Разпореждането на ал.1 не се прилага по отношение на банките и на Спестовната каса.”
Неправилният влог всъщност е банковият влог.
Необходим влог
Правна уредба: чл.251 ЗЗД:
“Ограниченията за доказване със свидетелски показания не важат, когато влогът е наложен от някое бедствие, като пожар, наводнение или друго изключително събитие, а също и когато вещта се предава на служител при посещение в театър, клуб, ресторант или други такива места.”
Необходим влог има в два случая и особеностите са с оглед на обстоятелствата, при които се сключва договора.
1. В случай на природни бедствия или някакви изключителни събития
2. В случай, когато се влагат вещи при посещения на театър и др. подобни.
Особености:
1. Особената обстановка на сключването на договора освобождава страните от ограниченията при доказване, които съществуват в ГПК. Този договор може да бъде доказван със свидетели, независимо от стойността на вложените вещи - не е необходимо да бъде доказван с писмени доказателства.
Необходимият влог по установеният днес в ЗЗД режим не създава за влогоприемателя някаква обективна отговорност /за разлика от други правни системи/.
Б) Банков влог.
1. Банков влог.
        1.1. Банков влог.
            1.1.1. Правна уредба: ТЗ (чл. 420-425), ЗБ, подзаконови нормативни актове.
            1.1.2. Видове банков влог.
                1) Основното деление е на паричен и обикновен.
                2) Срочен и безсрочен.
                3) Спестовен влог.
                4) Влог, съчетан с управление на ценни книги.
            1.1.3. Това са абсолютни търговски сделки.
        1.2. Обикновен банков влог - чл. 420 ТЗ: договор, с който банката се задължава да пази предадените й индивидуално определени вещи срещу възнаграждение.
            1.2.1. Понятие: двустранен, възмезден, реален, неформален договор, в интерес на влогодателя. Според проф. Герджиков единствените разлики на този договор от договора за обикновен влог по ЗЗД е, че договорът по ЗЗД е по принцип едностранен и безвъзмезден, а този е двустранен и възмезден.
            1.2.2. Предмет - движими вещи, по правило ценности (с по-висока стойност). Само индивидуално определени вещи - влогът е правилен (ако се вложат пари, банката трябва да върне същите купюри).
            1.2.3. Задължения на банката:
                1) Задължение за пазене с грижата на добрия търговец (по-голяма от грижата на добрия стопанин). Банката не може да ползва вложените вещи; иначе отговаря за вреди (обективна отговорност) и дължи възнаграждение за ползването. Задължението обикновено е срочно; може да е безсрочно, но не се среща - тогава банката може да предизвести влогодателя да си вземе вещта. При повреда след срока банката отговаря само при умисъл и груба небрежност (ЗЗД).
                2) Задължение за връщане на вложените вещи. Дори договорът да е срочен, банката дължи връщането и предсрочно при поискване - срокът е в полза на влогодателя, но влогадателят дължи възнаграждение за периода на реалното пазене заедно с разноските, които са направени с оглед целия срок (чл. 420, ал. 2 ТЗ). Влогодателят има два иска - ревандикационен и облигационен. Банката има възражение за неизпълнен договор.
            1.2.4. Задължения на влогодателя.
                1) Влогодателят дължи възнаграждение и покриване на допълнителните разноски.
                2) Трябва да плаща извънредните разноски за пазенето на вещта, ако са били необходими и неотложни.
                3) Трябва да изпълни задълженията, които банката е поела с оглед запазването на вещта.
                4) Трябва да обезвреди банката за вреди от скрити недостатъци на вещта, за които тя не е знаела.
                5) Да си получи вложените вещи.
        1.3. Паричен (неправилен) влог - договор, с който банката се задължава да върне получената от влогодателя сума в същата валута и размер, както и да заплати уговорената лихва.
            1.3.1. Понятие:
                1) Договорът е едностранен и възмезден - банката има две задължения: да върне сумата и дължи лихва. Това не е съвсем така, тъй като банковият влог не е в чист вид - винаги е съчетан с договор за банкова сметка и тук възникват задължения за влогодателя. Влогът е едностранен, но съчетан с банкова сметка е двустранен.
                2) Не може да се твърди, че влогът е реален - законът не го урежда като реален, затова договорът е консенсуален, но страните могат да го уговорят като реален. Според Кацарски този договор диспозитивно е уреден като реален, но няма пречка той да се уговори като консенсуален. Според него няма пречка всяка реална фигура да се уговори като консенсуална.
                3) Може да се приеме, че договорът е формален - има редица норми в този смисъл: издават се отделни документи за влога, договорът е съчетан с банкова сметка (открива се по писмена молба - Наредба N3).
                4) Договорът има вещно действие, когато паричните знаци се внасят в брой от влогодателя - банката става собственик на паричните знаци, дължи не същите купюри, а същата стойност.
            1.3.2. Съчетаването между влог и банкова сметка е основание договорът за влог да има смесен характер - съчетава елементи от договора за поръчка и договор за неправилен влог (може би и на договор за заем).
            1.3.3. Видове:
                1) С оглед на срока: 1) срочен и 2) безсрочен.
                2) Спестовен влог - паричните знаци се приемат за натрупване и теоретично би трябвало да се начислява по-висока лихва (с оглед по-дългия срок) и да бъде за по-голям срок. Винаги се издава специален документ, с който се изразяват всички вноски и плащания по влога - спестовна книжка.
            1.3.4. Задължения на банката:
                1) Преддоговорни задължения:
                    а. Длъжна е да изготви общи условия, които да прилага към всички клиенти. ЗБ дава минималното съдържание: лихвени проценти, минимална сума по влога, минимален срок, размер, до който влоговете са гарантирани.
                    б. Задължение за обявяване на общите условия в помещение, до което клиентите имат достъп, и да им даде възможност да се запознаят с тях.
                2) Задължения по договора:
                    а. Трябва да открие сметка, по която да се влага покритието или сумите по нея, депозитна или спестовна.
                    б. Да издава документи за всички вноски по плащанията (при спестовен влог - спестовна книжка). Тези документи имат не само доказателствено значение, но по чл. 422, ал. 2 ТЗ при различие между данните в книжата на банката и документите на влогодателя предимство има издаденият документ - презумпция за правилност на вписванията. Презумпцията е оборима - доказателствената тежест е за банката.
                    в. Да върне парите (или част от тях при изтеглени суми по влога). Тъй като влогът е в полза на влогодателя, той може и при срочен договор да изтегли сумата и преди изтичане на срока, но банката дължи лихва като при безсрочен влог (чл. 421, ал. 2). Тегленето се извършва само срещу представяне на документ, легитимиращ влогодателя, че има право да получи исканите суми - личен документ, често се изисква и представянето на издадения документ за откриване на влога (напр. спестовна книжка). Ако е от пълномощник, е необходимо пълномощно с нотариална заверка на подписите (според Калайджиев правилото не е императивно). По чл. 422, ал. 3 (повтаря чл. 75 ЗЗД) банката може да плати на лице, което не е титуляр, ако е добросъвестна, а лицето се явява овластено да получи по недвусмислени обстоятелства. Тези обстоятелства се дефинират по специален начин в областта на банковите сделки - влогодателят трябва да уведоми банката при опасност от използване на издадения документ от неовластено лице - такива обстоятелства винаги са налице, ако банката не е уведомена.
                    г. Банката е длъжна да заплаща лихва. Обикновено си запазва правото да промени лихвата с промяната на основния лихвен процент. Обикновено лихвата е толкова по-висока, колкото по-дълъг е срокът - за този срок банката разглежда този ресурс като свой и не държи собствени/разполагаеми средства за покриване на тегленията.
            1.3.5. Задължения на влогодателя - характерни за всеки вид банкова сметка (следват от съчетанието с банкова сметка).
                1) Да осигури минимално покритие по сметката. Поддържането на сметката е свързано с разходи, които се покриват с това изискване.
                2) При използване на влога да използва стандартни банкови документи.
                3) Незабавно да уведоми банката при риск от неовластено плащане - риск от лошо плащане.
        1.4. Чл. 425 ТЗ урежда два вида влог:
            1) Влог под условие (обикновен или паричен) - неясен. Ако условието е отлагателно, ненастъпването му е основание да се върнат парите на влогодателя, също и прекратително условие - няма смисъл от уредбата.
            2) Влог в полза на трето лице - визира се само физическо лице. Има разлика от договора в полза на 3то лице, тъй като вложеното се връща на влогодателя при смърт на третото лице (би трябвало да се получи от наследниците на третото лице); подобен момент има при личната застраховка.
            3) Корективно тълкуване на този текст предлага проф. Герджиков: При банков влог под условие и в полза на трето лице, ако условието не се сбъдне и третото лице почине, вложените пари, ценни книги или други движими вещи се връщат на влогодателя. Бенефициерът не придобива правото ако условието не настъпи и при неговата смърт вложеното се връща на влогодателя, а не преминава към наследниците му.
        1.5. Влог, съчетан с управление на ценни книги (чл. 424 ТЗ).
            1.5.1. Договорът е смесен - включва договор за неправилен влог (банката не връща същите ценни книги) и договор за поръчка - договор за доверително управление на ценни книги. По ЗППЦК тази дейност се нарича попечителска дейност (администриране на ценни книги).
            1.5.2. Предмет - ценни книги. Банката формира индивидуален портфейл на ценните книги.
            1.5.3. Управление. Съдържанието на “управление” е много по-широко:
                1) Упражняване на правата по ценната книга (зависи от самата ценна книга).
                2) Разпореждане с ценните книги. Банката има право да се разпорежда, но трябва да поддържа портфейла от ценни книги с определени параметри. Според проф. Герджиков банката влогоприемател по принцип не може да се разпорежда с ценните книги.
Основното тук не е влогът, а отношенията, свързани с ценните книги (управление). Банката действа за риск и за сметка на влогодателя по правило от името на банката, но може и на клиента.
            1.5.4. Задължения на банката.
                1) Преддоговорни:
                    а. Банката трябва да изготви и представи общи условия, трябва да третира всички клиенти еднакво.
                    б. Банката е длъжна да уведомява клиента за рисковете, които са свързани с тези ценни книги, да уведомява клиента, че действа за негова сметка.
                2) Договорни задължения:
                    а. Да извършва управление на активите с грижата на добрия търговец.
                    б. Трябва да предпочете интересите на клиента пред собствения интерес - дължи по-голяма грижа от тази на добрия търговец (носи по-висока отговорност).
                    в. Длъжна е да пази търговската тайна.
                    г. Трябва да уведомява за всички извършени сделки.
                    д. Периодично да се отчита, да прехвърля резултатите от сделките.
            1.5.5. Задължения на клиента:
                1) Да предостави ценните книги на банката.
                2) Да заплаща възнаграждение.
    Когато управлението не е съчетано с влог, може да се извършва и от инвестиционни посредници.
    2. Договор за банкова касетка.
        2.1. Договор за банкова касетка.
            1) Определение. Договорът за банкова касетка е договор, с който банката приема за определен срок срещу възнаграждение да пази парични знаци, ценни книги, други вещи и документи  в касетка. Достъп до касетката има само ползвателят.
            2) Понятие: двустранен, възмезден, консенсуален, няма вещно действие.
            3) Включва елементи от правилния влог, но и от договора за наем (касетката може да не е пълна).
            4) Видове договори: 1) с обявено съдържание; 2) с необявено съдържание. Когато съдържанието на касетката е обявено се знае за какво отговаря банката. При необявено съдържание банката има ограничена отговорност. Може да се ограничи отговорността и при обявено съдържание.
 Поставя се въпросът как се изчислява отговорността на банката при необявено съдържание на касетката – според Кацарски и Герджиков докаже ли клиентът погиване получава цялата стойност на вещите. Банката обаче има възможност да сведе обезщетението до реалните вреди, тъй като клиентът трябва да докаже, че самата касетка е погинала, ако касетката е на място си , без следи и е празна нищо не може да се докаже.
            5) Предмет - движими вещи. Има ограничения: 1) вещи, застрашаващи касетката или банката; 2) вещи, чието приемане е забранено от закона.
        2.2. Задължения на банката:
            1) Да пази вещите с грижата на добрия банкер (търговец).
            2) Да не нарушава неприкосновеността на касетката. Да допуска само клиента до касетката (чл. 451, ал. 1 ТЗ) - банката няма право да притежава копие от ключа на клиента (чл. 451, ал. 3).
            3) Не може да ползва вещите.
            4) Да върне вещите при поискване.
        2.3. Права на банката:
            1) Да контролира спазването на изискванията на чл. 452, ал. 1 ТЗ (ограничения на вещите) - чл. 452, ал. 2.
            2) При неизпълнение на задълженията има възражение за неизпълнен договор - ако клиентът не даде възнаграждение.
        2.4. Задължения на клиента:
            1) Да спазва ограниченията за поставяне на определени вещи в касетката.
            2) Да заплаща възнаграждение на банката.
        2.5. Обективна отговорност на банката. Банката отговаря и за непреодолима сила - една от най-тежките отговорности. Извежда се от абсолютната сигурност на банковата касетка, вещите обикновено са ценност.
        2.6. Прекратяване на договора.
            2.6.1. Банката може да развали по общите правила.
            2.6.2. Има две особени хипотези:
                1) Ако вещта е по чл. 452, ал. 1, може да се прекрати без предупреждение.
                2) При неплащане на възнаграждението касетката се отваря в присъствието на нотариус, вещите остават за пазене, но се дължат възнаграждение, разноски и вреди.
В) Влог в публичен склад.
. Договор за влог в публичен склад – чл. 573-596 ТЗ. Това е договор, с които влогоприемателя приема срещу възнаграждение стоки със задължение да ги пази и върне на влогодателя или на друго овластено от него лице.
        1.1. Страните по договора са влогодател и влогоприемател. За влогоприемателя има изисквания в специални закони – той трябва да има качество публичен склад, като различните търговци се лицензират, за да извършват такава дейност, от различни органи. В някои случаи тези публични складове са под специален митнически режим – антрепозитни складове (територията на тези складове не се смята за територия на страната).
        1.2. Договорът за публичен склад е двустранен, възмезден и формален договор. Търговският закон предвижда, че този договор трябва да се впише в складов регистър, който се води от влогоприемателя. ТЗ не е уредил значението на това вписване. Според Калайджиев то дава противопоставимост на 3ти лица. Вписването се извършва по ред определен от министъра на правосъдието. В законът не е ясно казано, но е по-правилно да се приеме, че договорът е реален. В повечето случаи това е вид неправилен влог, тъй като трябва да се върнат вещи от същото количество и качество. Обикновено става дума за вещи които се сместват – жито нефт и др. Ако е уговорено договорът за публичен склад е правилен.
    2. Действие на договора:
        2.1. Задължения на влогоприемателя:
            1) Да пази стоката с грижата на добрия търговец, като “пазене” означава да се извършват фактически и правни действия (вещите трябва да се пазят и срещу искове на 3ти лица).
            2) Да допуска влогодателя до стоката през работното време на склада, за да я проверява, да взима проби от нея, да предприема мерки за нейното подържане и т.н.     
            3) Когато в стоката настъпят забележителни изменения, които съставляват опасност за нейното подържане влогоприемателят е длъжен да уведоми лицето, лицето което ще я приеме или ако то не е ясно, влогодателя.
            4) Да застрахова стоката на името и за сметка на влогодателя, по застрахователната цена обявена от него. С диспозативно правило са дадени 3 възможни риска, срещу които трябва да се застрахова стоката: пожар, наводнение и земетресение. Той няма това задължение ако стоката е вече застрахована. Ако влогодателят поиска застраховане срещу други рискове влогоприемателят е длъжен да го направи.
            5) Да издаде складов запис по искане на влогодателя. Складовият запис се състои от 2 части: 1) заложен запис и 2) стоков запис. По искане на влогодателя и всеки легитимен получател на стоката влогоприемателят е длъжен да издаде отделен стоков запис за части от стоката срещу първоначалния. Последващите стокови записи трябва да носят датата на първоначалния. Влогоприемателят може да откаже да издаде стоков запис ако: 1) влогодателят не е платил възнаграждение или разноски; 2) при основателни причини – това е фактически въпрос.
            6) Да върне вложената стока. Какво се връща зависи дали договорът е правилен или неправилен. Ако има фири те се приспадат до договорения или законоустановения размер.  
  Поставя се въпросът на кого трябва да се върне стоката –  на влогодателя. Ако е издаден складов запис (и 2те му части са заповедни ЦК) стоката трябва да се предаде на легитимираното лице – последният по непрекъснатата верига на джира държател. В този случай връщането на стоката се отбелязва върху складовия запис и легитимирания приносител. Стоката се връща там където е била пазена.
Възможно е да има спор и няколко лица да претендират цялата стока или части от нея. В такъв случай влогоприемателя има право след изтичане на срока на договора да продаде стока и да вложи сумата на името на легитимираните лица, които де решат спора си по съдебен ред.
Възможно е складовият запис да е разделен – стоковият запис материализира право да се получи стоката, заложния запис, материализира право на залог върху стоката. В такъв случай заложният кредитор има по-силни права и стоката трябва да му се предаде. За да може държателят на стоковия запис да получи стоката, той трябва да плати дълга. Законът обаче прави разграничение с оглед на времето – преди и след падежа. Ако плащането е след падежа държателят на стоковия запис трябва да заплати на заложния кредитор, а преди падежа трябва да се плати на влогоприемателя. Трябва да се плати и лихва ако е уговорена такава, лихвата се определя в стоковия регистър.
    2.2. Влогоприемателят има и 1 право – на законен залог върху вложената стока, за удовлетворяване на вземането за възнаграждение. Законният залог има по-преден ред от залога на държателите на заложния запис. Принципът е, че винаги вземането за разноски и възнаграждение има привилегия пред останалите привилегировани вземания.
    2.3. Задължения на влогодателя:
        1) Да даде сведения, необходими за пазенето на стоката.
        2) Да заплати възнаграждение – обикновено размерът и начинът на плащане е уговорен в договора, ако не е се прилага чл. 576, ал. 2: Ако не е уговорено друго, възнаграждението се плаща в края на всяко календарно тримесечие или при връщане на стоката.
3. Прекратяване на договора.
    3.1. Ако договорът е срочен той се прекратява с изтичането на срока.         3.2. Ако срокът не уговорен – 3 месеца след влагане на стоката.
    3.3. Договорът може да се прекрати и преди срока от влогоприемателя при 3 алтернативни условия:
        1) ако стоката е застрашена от повреждане;
        2) ако тя може да повреди други стоки;
        3) при други важни причини.
Влогоприемателят може да иска получаване на стоката от последния легитимиран приносител на стоковия или заложния запис, ако такива не са издадени от влогодателя. Ако стоката не бъде получена влогоприемателят има право да я продаде като уведоми писмено легитимираният получател или влогодателя. Понеже влогоприемателят има право на законен залог той има право да се удовлетвори извънсъдебно от получената сума. Остатъкът следва да се вложи в банка по сметка на легитимираният получател или влогодателя. Ако стоката е бързоразваляща се може да се продаде и без предупреждение.
    4. Уредена е специална давност в чл. 586: (1) Искът за вреди срещу влогоприемателя се погасява с едногодишна давност. Давностният срок започва да  тече от деня на връщане на вложената вещ. Когато вложената вещ не е върната, давностният срок започва да тече от деня, в който е следвало да бъде върната, а  при погиването й - от деня на узнаването. (2) Когато липсата, повредата, погиването или късното връщане на вещта са причинени умишлено от влогоприемателя, давността е тригодишна.
    5. Складов запис.
        5.1. Складовият запис е ЦК на заповед, която се състои от 2 части: 1) стоков запис – цедула; и 2) заложен запис – варант. Цедулата материализира правото да се получи стоката, а варанта – заложно право върху стоката. Смисълът на варанта е, че влогодателят или последният титуляр може да полза стоката като залог, срещу който да получи кредит от 3то лице. Заложното право се материализира в заповедна ЦК, което улеснява прехвърлянето му. По принцип залогът не може да се прехвърля отделно от вземането, тъй като е акцесорен. Тези 2 части на складовия запис трябва да съдържат реквизити, посочени в чл. 577, ал. 2: Двете части на складовия запис трябва да съдържат: 1. посочване на публичния склад и поредния номер по складовия регистър; 2. име и адрес на влогодателя; 3. вид и количество на стоката и дали е допустимо смесването й;  4. срок за пазене на стоката; 5. заявление от влогоприемателя, че ще предаде стоката според уговореното; 6. действията, които влогоприемателят е задължен да извършва за запазване на стоката; 7. данни дали стоката е застрахована, пред кого, за каква сума, срещу какви рискове и при каква премия; 8. дължимото възнаграждение и неплатените разноски до издаването на записа; 9. размера на фирите, освен ако стоката е била приета по брой; 10. място и дата на издаването на записа; 11. подпис на влогодателя и влогоприемателя.  
        5.2. Възможно е 2те части на складовия запис да се прехвърлят заедно, което означава, че влогодателят може да прехвърли на 3то лице правото да получи стоката. Смисълът от издаването на ЦК е, че стоката стои на едно място, а се прехвърля само ЦК – това създава бързина и улеснява оборота. Възможно е варанта и цедулата да се разделят – това става, като се учреди заложно право върху стоката. Влогодателят или последният собственик на стоката може да я използва като залог за получаване на кредит. За да се учреди залогът е достатъчно да се джироса варанта. Има обаче особености около това джиро и действията,  с които се извършва:
            1) Първото джиро, с което складовият запис се разделя трябва да съдържа следните реквизити: 1) размер на обезпечения заем; 2) лихва; 3) падеж; 4) име и адрес на кредитора по първото джиро на заложния запис. Независимо дали 2те части са заедно или поотделно джирото трябва да е датирано, за да се знае, в кой момент кой какви права притежава. Освен това самият залог трябва да се впише в складовия регистър. Това вписване е необходимо, за да се противопостави залога на джирантите по стоковия запис. Първият джиратар по заложния запис трябва да поиска вписването на тези данни в складовия регистър. Той може да поиска и данните вписани върху първото джира да се впишат и в стоковия запис. Това е необходимо, защото при последващото джиро вземането се прехвърля както е вписано в складовия регистър.
            2) На падежа на обезпеченото със заложен запис вземане, заложният запис се предявява от последния джиратар по него. Предявяването трябва да се направи на длъжника по заложния запис – първият джирант, при които складовият запис се е разделил, тъй като той е получил кредита. Ако той е неизвестен предявяването се  прави влогодателя. Предявяването се извършва в публичния склад. Предявяването е само за плащане. При неплащане трябва да се извърши протест срещу първият джирант, ако той е неизвестен срещу влогодателя.
            3) Извършването на протеста е предпоставка за заложния кредитор да възникнат следните права:
                а. да продаде стоката и да се удовлетвори от цената, но това не е сигурно, че ще стане защото влогоприемателят има привилегия пред него.
                б. ако сумата не е достатъчна заложният джиратар има регресни права до пълният размер на сумата срещу джирантите по заложния запис и срещу джирантите по стоковия запис след разделянето, т.е. към онези държатели на стоковия запис, на които залогът е противопоставим. Всички длъжници по стоковия и заложния запис отговарят солидарно. С цел по-бързо уреждане на отношенията законът предвижда, че ако заложният кредитор не извърши протеста в срок или не продаде стоката в 20 дневен срок от протеста губи правата си против джирантите по заложния запис. В тази хипотеза му остава регреса срещу длъжника и джирантите по стоковия запис.
    Ако джирант по заложния запис плати той има регресно вземане срещу длъжника, предходните джиранти по заложния запис и към онези джиранти по стоковия запис, на които залогът е противопоставим. Ако джирант по стоковия запис плати, той има регрес само срещу предходните джиранти по стоковия запис и срещу длъжника. Искът срещу джирантите се погасява в 6месечен срок, а срещу длъжника в 3годишен.
        5.3. Складовият запис може да се обезсилва по реда за обезсилване на заповедна ЦК – чл. 456 и сл. ГПК. Притежателят му може да иска от влогоприемателя издаване на дубликат.    

19.ИЗРАБОТКА
А) Обща характеристика. Отграничения.
Чл.258
“С договора за изработка изпълнителят се задължава на свой риск да изработи нещо, съгласно поръчката на другата страна, а последната - да заплати възнаграждение.”
Чл.259
“Ако не е уговорено друго, изпълнителят е длъжен да изработи поръчаното със свои средства.”
Чл.260
“Изпълнителят е длъжен да предупреди веднага другата страна, ако даденият му проект или доставеният му материал е неподходящ за правилното изпълнение на работата, и да иска извършване на нужните промени в проекта или доставяне на подходящ материал. Ако другата страна не стори това, изпълнителят може да се откаже от договора.
Ако изпълнителят не направи това предупреждение, той отговаря пред другата страна за причинените и вреди.”
Чл.261
“Изпълнителят е длъжен да изпълни работата така, че тя да бъде годна за обикновеното или предвиденото в договора предназначение.
Изпълнителят, който извършва работата със свой материал отговаря за доброто качество.
Когато няколко лица са се задължили да извършат общо една работа, те отговарят солидарно, ако не е уговорено противното.”
Чл.262
“Поръчващият може да проверява изпълнението на договора във всяко време, стига само да не пречи на изпълнителя.
Ако стане явно, че изпълнителят няма да може да изпълни в срок работата или че няма да я изпълни по уговорения или надлежен начин, поръчващият може да развали договора, като има право на обезщетение по общите правила.”
Чл.263
“Рискът от случайно погиване или повреда на материала се понася от страната, която го е дала, ако другата страна не е в забава.”
Чл.264
“Поръчващият е длъжен да приеме извършената съгласно договора работа.
При приемането той трябва да прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно изпълнение, освен ако се касае за такива недостатъци, които не могат да се открият при обикновения начин на приемане или се появят по-късно. За такива недостатъци поръчващият трябва да извести изпълнителя веднага след откриването им. Това не е необходимо, ако изпълнителят е знаел недостатъците.
Ако не направи такива възражения, работата се счита приета.”
Чл.265
“Ако при извършване на работата изпълнителят се е отклонил от поръчката или ако изпълнената работа има недостатъци, поръчващият може да иска:
5)поправяне на работата в даден от него подходящ срок без заплащане;
6)заплащане на разходите, необходими за поправка, или съответно намаление на възнаграждението.
Ако отклонението от поръчката или недостатъците са толкова съществени, че работата е негодна за нейното договорно или обикновено предназначение, поръчващият може да развали договора.
Тия права се погасяват в шест месеца, а при строителни работи - в пет години.”
Чл.266
“Поръчващият трябва да заплати възнаграждението за приетата работа. Ако възнаграждението е уговорено по единични цени размерът му се установява при приемането на работата.
Ако през време на изпълнението на договора надлежно определената цена на материала или на работната ръка бъде изменена, възнаграждението се съответно изменя, макар и да е било уговорено изцяло.”
Чл.267
“Ако изпълнението на работата стане невъзможно вследствие причина, за която никоя от страните не отговаря, изпълнителят няма право на възнаграждение. Ако една част от работата е била изпълнена и може да бъде полезна за поръчващия изпълнителят има право на съответната част от уговореното възнаграждение.
Изпълнителят има право на възнаграждение, ако изпълнението на работата е станало невъзможно изцяло или отчасти вследствие негодността на материала или на проекта, дадени от поръчващия, и изпълнителят своевременно го е предупредил.”
Чл.268
“Ако има основателни причини, поръчващият може да се откаже от договора, макар и изпълнението да е започнало, като заплати на изпълнителя направените разходи, извършената работа и печалбата, която той би получил от изпълнението на работата.”
Чл.269
“Ако изпълнителят умре или стане неспособен да извърши работата, договорът се прекратява, освен ако не е бил сключен с оглед личността на изпълнителя и ако наследниците му се съгласят да продължат изпълнението.
При прекратяване на договора поръчващият трябва да заплати извършената работа и полезно вложените материали съобразно уговореното възнаграждение.”
Определение /условно/
Изработката е договор, с който изпълнителят се задължава на свой риск да изработи нещо, съгласно поръчката на възложителя, а последният - да заплати възнаграждение.
Страни по договора
1. Възложител /поръчващ/
2. Изпълнител
Правна характеристика
1. Двустранен договор
2. Възмезден
3. Консенсуален
4. Неформален
Особености
С оглед предмета на задължението на изпълнителя:
1. Това е задължение за facere - изпълнителят дължи някакъв резултат, поначало трудов. Това може да бъде както вещ, така и нематериално благо, напр. произведение на изкустовото, патент и т.н.
Изпълнителят може да изработи възложеното с личен труд, но договорът не е по дефиниция intuito personae.
2. Изпълнителят е самостоятелен при изпълнение на работата. Тази самостоятелност обаче е балансирана с това, че рискът от невъзможността да се изпълни работата по правило е за изпълнителя и това положение е изрично установено в чл.267 /1/, изр.1:
“Ако изпълнението на работата стане невъзможно вследствие причина, за която никоя от страните не отговаря, изпълнителят няма право на възнаграждение. Ако една част от работата е била изпълнена и може да бъде полезна за поръчващия изпълнителят има право на съответната част от уговореното възнаграждение.
Изпълнителят има право на възнаграждение, ако изпълнението на работата е станало невъзможно изцяло или отчасти вследствие негодността на материала или на проекта, дадени от поръчващия, и изпълнителят своевременно го е предупредил.”
Това означава, че изпълнителят няма да получи възнаграждение.
Правилото относно риска е смекчено в някои случаи, при които или самостоятелността на изпълнителя е била ограничена или в други случаи. Така напр. в чл.2671 ал.1, изр.2 е предвидено, че в случай на частична невиновна невъзможност, ако онова, което е изработено може да бъде полезно на възложителя, тогава той дължи възнаграждение, съответно част. И това правило се отличава от общото правило на чл.89 ЗЗД:
“При двустранните договори, ако задължението на едната страна се погаси поради невъзможност за изпълнение, договорът се разваля по право. Когато невъзможността е само частична, другата страна може да иска съответно намаляване на своето задължение или разваляне на договора по съдебен ред, ако няма достатъчен интерес от частичното изпълнение.”
Ограничение, изменение на това общо положение за риска е уредено и в чл.267 /2/ - хипотеза, при която невъзможността за изпълнение се дължи на негодността на проекта или материала, дадени от поръчващия и изпълнителят своевременно е предупредил поръчващия. В този случай възложителят е нарушил задължението си за оказване на съдействие.
Рискът от погиването на материала е за собственика на материала.
Изработка и продажба
1. Задължението на продавача е за dare, докато при изработката най-важното задължение на изпълнителя е за facere - той трябва да изработи поръчаното, а прехвърлянето на собствеността е функция от това задължение. Няма проблеми при разграничаването на двата договора, когато изпълнителят изпълнява работата с материали на възложителя или пък той само поправя вещи, дадени му от възложителя. Но трудности възникват когато изпълнителят е собственик на материала. В този случай вероятно разграничението трябва да се проведе по следните критерии:
7)меродавна ще бъде волята на страните;
8)ако страните не са уговорили нищо, най-приемливо и традиционно твърдение е следният кретирий: ако онова, което е изработено е заместима вещ - договорът е продажба; ако вещта е незаместима - сключен е договор за изработка;
9)допълнителен кри терий - като такъв може да се използва обстоятелството дали производствения процес, дали процесът на изработването е включен в съдържанието на договора или не, т.е дали той е релевантен или не.
10)критерий, който се използва само когато материалите се дават едновременно и от възложителя и от изпълнителя и в този случай - критерият е съотношението между материалите: ако напр. повечето материали са дадени от възложителя е изработка и т.н.
Изработка и трудов договор
Изработката се нарича в живота обикновено “граждански договор” - значението: трудовият договор е по-неблагоприятен за работодателя, отколкото изработката за въложителя доколкото трябва да се правят вноски за обществено осигуряване, работно време, отпуски, допълнително заплащане и т.н.
1. В зависимост от предмета на задължението на изпълнителя при трудовия договор се дължи работна сила, а при изработката - трудов резултат. Така че ако даденото лице се е задължио да идва всеки ден на работа за неустановен, неопределен срок безспорно е налице трудов договор, а ако се е задължило да изработи някакъв конкретен резултат - налице е избработка.
2. Трудовият договор е винаги intuito personae, а при изработката не е така.
3. При трудовия договор работникът или служителят е несамостоятелен - той изцяло е подчинен, или поне в голяма степен - на изискванията и разпорежданията на работодателя - трудова дисциплина и т.н. Понеже няма никаква самостоятелност целият риск от неизпълнението на възложената работа се носи от работодателя. При изработката изпълнителят е самостоятелен и затова поначало рискът е за него, а не за възложителя.
4. Трудовият договор трябва да бъде сключен в писмена форма - за действителност, докато при изработката форма за действителност не е установена.
Изработка и поръчка
1. Договорът за изработка е двустранен и възмезден, докато поръчката поначало е едностранен и безвъзмезден.
2. При поръчката поначало довереникът действа за сметка на доверителя и рискът е за доверителя, докато при изработката е обратното: там поначало изпълнителят действа за своя сметка и на свой риск.
3. Изработката не е така тясно свързана с личността на изпълнителя - възможно е да се уговори личността на изпълнителя да бъде съществен елемент от съдържанието на договора, но поначало това не е така.
4. Изработката има за предмет материални действия, докато поръчката има за предмет - правни действия.
Б) Сключване и действие на договора за изработка.
Действие на изработката
Задължения на изпълнителя
I.    Да изработи нещо съгласно уговореното или онова, което обичайно се очаква да бъде изработено.
Изпълнителят по силата на правилото на чл.259 е длъжен да извърши работата със свои средства:
“Ако не е уговорено друго, изпълнителят е длъжен да изработи поръчаното със свои средства.”
Правилото е диспозитивно.
Изпълнителят може да изпълни работата както със свои, така и с чужди материали.
В случай, че той действа със свои материали той отговаря за доброто качество на материалите - чл.261 /2/:
Чл.261
“Изпълнителят е длъжен да изпълни работата така, че тя да бъде годна за обикновеното или предвиденото в договора предназначение.
Изпълнителят, който извършва работата със свой материал отговаря за доброто качество.
Когато няколко лица са се задължили да извършат общо една работа, те отговарят солидарно, ако не е уговорено противното.”
В случай, че изпълнителят изпълнява поръчката с чужди материали, той е длъжен да се грижи за тяхното запазване.
Ако договорът е intuito personae изпълнителят трябва да изпълни поръчката лично.
2. Изпълнителят трябва да изпълни работата така, че да бъде годна за обикновеното или предвиденото в договора предназначение - чл.261 /1/:
“Изпълнителят е длъжен да изпълни работата така, че тя да бъде годна за обикновеното или предвиденото в договора предназначение.”
Възможно е проектът или материалът, предоставени от възложителя да са неподходящи за изпълнението на работата - в такъв случай, тъй като изпълнителят е професионалист той трябва да предупреди възложителя за това обстоятелство и да поиска от него изменение в проекта или доставяне на подходящ материал. Ако не направи това отговаря за вреди по силата на правилото на чл.260 /2/:
“Изпълнителят е длъжен да предупреди веднага другата страна, ако даденият му проект или доставеният му материал е неподходящ за правилното изпълнение на работата, и да иска извършване на нужните промени в проекта или доставяне на подходящ материал. Ако другата страна не стори това, изпълнителят може да се откаже от договора.
/2/ Ако изпълнителят не направи това предупреждение, той отговаря пред другата страна за причинените и вреди.”
Ако обаче изпълнителят предупреди възложителя и възложителя не внесе изменения в проекта, нито пък достави подходящи материали изплънителят има две възможности:
4.може да се откаже от договора - едностранно прекратяване на договора - чл.260 /1/:
“Изпълнителят е длъжен да предупреди веднага другата страна, ако даденият му проект или доставеният му материал е неподходящ за правилното изпълнение на работата, и да иска извършване на нужните промени в проекта или доставяне на подходящ материал. Ако другата страна не стори това, изпълнителят може да се откаже от договора.”
- може да изработи възложеното и в такъв случай има право на възнаграждение, независимо дали онова, което е изработено е годно или съответства на уговореното - чл.267 /2/:
“Изпълнителят има право на възнаграждение, ако изпълнението на работата е станало невъзможно изцяло или отчасти вследствие негодността на материала или на проекта, дадени от поръчващия, и изпълнителят своевременно го е предупредил.”
3. Ако и доколкото във връзка с основната работа се налага извършването на някакви допълнителни работи поначало изпълнителят трябва да ги извърши. Възможно е обаче той да наруши задължението си. Различават се няколко хипотези:
а/ може да изработи нещо, което по своя предмет се отклонява от уговореното - в такъв случай, ако отклонението е толкова съществено, че работата е негодна за нейното обикновено или уговорено предназначение възложителят може да развали договора или търси по общия ред обезщетение за негативните вреди;
11)в останалите случаи на отклонение от уговорения предмет възложителят не може да разваля договора, а може да избере някоя о т следните алтернативни възможности:
5.има възражение за неизпълнен договор;
6.може да иска поправяне на вещта;
7.може да иска разноските за нейното поправяне, т.е. той сам може да поправи вещта, без разрешение на съда, за сметка на изпълнителя;
8.може да иска намаляване на възнаграждението.
б/ може да се изработи вещ с недостатъци - в отклонение от изискванията за качество. Тогава възложителят разполага със следните възможности:
има възражение за неизпълнен договор;
9.може да иска от изпълнителя да поправи, да отстрани недостатъците;
10.може сам да поправи вещта или да отстрани недостатъците без разрешение на съда и да иска стойността на поправката от изпълнителя;
11.може да иска намаляване на възнаграждението;
12.може вероятно /или поне така се приема/, да иска и замяна на дефектната фещ с бездефектна - тоава положение, което се приема от проф. Кожухаров е съмнително според Калайджиев, тъй като при продажбата замяна не е уредена в закона, а при продажбата замяна е допустима само при родово определени вещи. Замяна е допустима при изработката, според Калайджиев, само ако е уговорена.
Това са възможностите за възложителя в обикновения случай на вещ с недостатъци.
Когато недостатъците са неотстраними и са толкова съществени, че работата е негодна за обикновеното или уговореното предназначение възложителят може:
13.да развали договора и да търси обезщетение за негативните вреди.
Очевидна е разликата между режима на отговорността за недостатъци при продажбата и при изработката:
12)при продажбата купувачът може винаги да развали договора, стига да са налице съществени недостатъци;
13)при изработката това е допустимо, само ако тези недостатъци са неотстраними и вещта е негодна.
Това различие в режима според Калайджиев е неоправдано и трябва да бъде коригирано. Разбира се тези правила са диспозитивни и възложителят може да се защити като уговори възможност за разваляне на договора за всяка хипотеза на вещ с недостатъци.
Това, което го няма при продажбата и то следва от самото съдържание на престацията на изпълнителя - възложителят може да развали договора и по време на изработването, ако стане ясно или явно, че изпълнителят няма да може да изпълни работата по уговорения или надлежен начин. Тук се говори за разваляне на договора, но формулировката на текста на чл.262 /2/ като че ли дава основание да се приеме, че възложителят може да прекрати договора и без вина на изпълнителя:
“Ако стане явно, че изпълнителят няма да може да изпълни в срок работата или че няма да я изпълни по уговорения или надлежен начин, поръчващият може да развали договора, като има право на обезщетение по общите правила.”
Той има право на обезщетение в случай на вина на изпълнителя, а може да прекрати договора вероятно и без да има вина изпълнителя.
Тези посочени права на възложителя, които от друга страна представляват отговорност за изпълнителя се погасяват в 6 месечен давностен срок, а в случай на строителни работи - срокът е 5 годишен.
Възможно е освен това да се уговори освобождаване от отговорност за недостатъци и за отклонение в предмета съгласно общото правило на чл.94 ЗЗД:
Чл.94
“Недействителни са уговорките, с които предварително се изключва или ограничава отговорността на длъжника за умисъл или груба небрежност.”
Т.е. изпълнителят може да се освободи за отговорност при обикновена небрежност. Тук отново откриваме разлика между режима на продажбата и режима на изработката: при продажбата, съгласно правилото на чл.193 /3/:
“/3/ Продавачът отговаря и когато не е знаел недостатъка. Съглашението за освобождаване от отговорност е недействително.”
Освобождаване от отговорност за недостатъци е недопустимо.
Ако няколко лица са се задължили да изпълнят заедно една работа те по силата на закона отговарят солидарно. Това правило е диспозитивно и може да се уговори разделна отговорност.
Възможно е изпълнителят да е в забава. Тогава:
14)рискът от случайното погиване или повреждане на материала, ако до момента на забавата се е носел от възложителя, преминава върху изпълнителя;
15)в случай на забава възложителят може да иска от изпълнителя предаване на работата, т.е. той има иск за реално изпълнение, заедно с мораторно обезщетение;
16)в случай на забава няма ограничения: възложителят може да развали договора, като правилото на ал.2 на чл.262 намира приложение и за случаите на забава:
“Поръчващият може да проверява изпълнението на договора във всяко време, стига само да не пречи на изпълнителя.
Ако стане явно, че изпълнителят няма да може да изпълни в срок работата или че няма да я изпълни по уговорения или надлежен начин, поръчващият може да развали договора, като има право на обезщетение по общите правила.”
Т.е. възложителят може да прекрати договора и преди изпълнението на работата, ака стане явно, че изпълнителят няма да може да я изпълни в установения срок.
II.    Изпълнителят е длъжен да предаде изработеното.
Предаването представлява фактическо връчване.
Традиционно се приема, че с предаването и с приемането се прехвърля собствеността върху изработеното - чл.24 ЗЗД:
“При договори за прехвърляне на собственост и за учредяване или прехвърляне на друго вещно право върху определена вещ прехвърлянето или учредяването настъпва по силата на самия договор, без да е нужно да се предаде вещта.
При договори за прехвърляне на собственост върху вещи, определени по своя род, собствеността се прехвърля , щом веещите бъдат определени по съгласие на страните, а при липса на такова, когато бъдат предадени.”
Има и друго виждане: според него собствеността върху изработеното се прехвърля в момента на изработването, на извършването на изработването, т.е. в момента на изпълнението на първото задължение /най-напред се изпълнява работата и после се предава/. Това виждане е изправено пред непреодолими трудности с оглед на доказването в случай на спор.
Задължения на възложителя /поръчващия/
I. Да окаже необходимото съдействие.
Това задължение е уредено, или поне е част от него или един случай на изпълнение на това задължение е уреден в чл.260:
“Изпълнителят е длъжен да предупреди веднага другата страна, ако даденият му проект или доставеният му материал е неподходящ за правилното изпълнение на работата, и да иска извършване на нужните промени в проекта или доставяне на подходящ материал. Ако другата страна не стори това, изпълнителят може да се откаже от договора.
Ако изпълнителят не направи това предупреждение, той отговаря пред другата страна за причинените и вреди.”
От правилата на чл.260 /1/ и чл.267 /2/:
Чл.267 /2/ “Изпълнителят има право на възнаграждение, ако изпълнението на работата е станало невъзможно изцяло или отчасти вследствие негодността на материала или на проекта, дадени от поръчващия, и изпълнителят своевременно го е предупредил.”
Прави се извод за последиците от неизпълнението на това задължение за оказване на съдействие и те са:
17)изпълнителят може да се откаже от договора;
18)той има право на възнаграждение, когато е изпълнил работата, но тя е негодна или изобщо изпълнението е станало невъзможно.
II. Да приеме извършената работа
Приемането трябва да се различава от получаването /задължение, което е налице при продажбата/. Приемането, освен фактическото получаване на изработеното, включва още един елемент, а именно: одобрение на работата, признание, че работата съответства на уговореното. Затова при предаването на работата възложителят трябва да я прегледа. Ако има явни недостатъци, които могат да бъдат открити при обикновен преглед, той трябва да направи възраженията си незабавно, при преглеждането на работата.
В случай, че недостатъците не могат да се открият при обикновения начин на приемане или се появят по-късно, поръчващият трябва да уведоми изпълнителя за тях, веднага след отркиването им. Ако той не направи такова уведомление във всеки от двата случая, при явни и скрити недостатъци по силата на необоримата презумпция, установена в ал.3 на чл.264 работата се смята за приета:
“Поръчващият е длъжен да приеме извършената съгласно договора работа.
При приемането той трябва да прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно изпълнение, освен ако се касае за такива недостатъци, които не могат да се открият при обикновения начин на приемане или се появят по-късно. За такива недостатъци поръчващият трябва да извести изпълнителя веднага след откриването им. Това не е необходимо, ако изпълнителят е знаел недостатъците.
/3/ Ако не направи такива възражения, работата се счита приета.”
Уведомяване за недостатъците не е необходимо само в случай, че изпълнителят е знаел за тях.
Последици от приемането
1. Става изискуемо задължението да се заплати възнаграждението /по общия ред/.
2. Рискът преминава върху възложителя
3. Сроковете за претенции за недостатъци, а и за отклонения в предмета започват да текат от момента на приемането.
III. Да заплати възнаграждение
Възнаграждението поначало се определя в пари.
Възнаграждението може да се определи по два начина:
1. Общо за цялата работа
За тази хипотеза важи правилото на ал.2 на чл.266:
“Поръчващият трябва да заплати възнаграждението за приетата работа. Ако възнаграждението е уговорено по единични цени размерът му се установява при приемането на работата.
/2/ Ако през време на изпълнението на договора надлежно определената цена на материала или на работната ръка бъде изменена, възнаграждението се съответно изменя, макар и да е било уговорено изцяло.”
Според някой автори тази алинея е израз на института за непоносимост на престацията, но според Калайджиев не е точно така, защото за да има непоносимост трябва да има голяма разлика в условията, голяма промяна в условията, а една обикновена промяна в цената като че ли не води до непоносимост.
2. По единични цени
Това означава да се определи по отделни работи или вещи. В такъв случай според диспозитивното правило на чл.266 /1/, изр.2: “Ако възнаграждението е уговорено по единични цени размерът му се установява при приемането на работата. “
Т.е. възнаграждението се определя не при сключването на договора, след изпълнението на задължението на изпълнителя. На практика днес много често при изпълнението на договори за строителство и за строителни работи се определя точно по този начин.
Задължението за заплащане на възнаграждение поначало се изпълнява след предаването и приемането на работа та, ако друго не е уговорено.
Неизпълнението на това задължение, тъй като то поначало има за предмет парична сума е основание изпълнителят да търси мораторна лихва по чл.86:
“При неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. За действително претърпени вреди в по-висок размер кредиторът може да иска обезщетение съобразно общите правила.
Размерът на законната лихва се определя от Министерския съвет.”
В) Особености на прекратяване на изработката.
Прекратяване на договора
1. С изпълнение на задълженията на страните и въобще на всички общи основания за прекратяване на облигационното отношение.
2. Смъртта на изпълнителя или неспособността му да извърши работата прекратява договора, освен ако той не е intuito personae и наследниците се съгласят да продължат изпълнението. Т.е. по принцип дори и договорът да не е intuito personae наследниците не са длъжни да изпълнят работата, освен ако не се съгласят.
В този случай, ако договорът се прекрати поръчващият трябва да заплати извършената работа и вложените материали, съобразно уговореното възнаграждение, т.е. в тази част, в която е била изпълнена работата.
3. Договорът може да бъде развален в горните случаи и това също ще доведе до прекратяването му.
4. В случай на невиновна невъзможност - вж. различните хипотези на невиновна невъзможност от гледна точка на изпълнителя на задължението за изработване на уговореното.
5. В случай на пълна невиновна невъзможност договорът се разваля по право.
6. В случай на частична невиновна невъзможност според правилото на чл.267 /1/, изр.2:
“Ако изпълнението на работата стане невъзможно вследствие причина, за която никоя от страните не отговаря, изпълнителят няма право на възнаграждение. Ако една част от работата е била изпълнена и може да бъде полезна за поръчващия изпълнителят има право на съответната част от уговореното възнаграждение.”
7. В случай на невиновна невъзможност за изпълнителя, ако тази невъзможност се дължи на неизпълнението на задължението за оказване на съдействие от страна на възложителя, възложителят дължи възнаграждение - ал.2 на чл.267:
“Изпълнителят има право на възнаграждение, ако изпълнението на работата е станало невъзможно изцяло или отчасти вследствие негодността на материала или на проекта, дадени от поръчващия, и изпълнителят своевременно го е предупредил.”
8. Особено основание за прекратяване на договора е уредено в чл.268:
“Ако има основателни причини, поръчващият може да се откаже от договора, макар и изпълнението да е започнало, като заплати на изпълнителя направените разходи, извършената работа и печалбата, която той би получил от изпълнението на работата.”
Това право да се прекрати договора принадлежи на възложителя. Основателността на причините е чисто фактически въпрос, който се преценява от съда. Не е необходимо изпълнителят да е виновен. Но в този случай възложителят трябва да заплати направените разходи, извършената работа и печалбата, която изпълнителят би получил.
20.МАНДАТНИ ОТНОШЕНИЯ
А) Поръчка.
Договор за поръчка
Правна уредба: чл.280 - 292 ЗЗД.
X. Договор за поръчка
Чл.280
“С договор за поръчка довереникът се задължава да извърши за сметка на доверителя възложените му от последния действия.”
Чл.281
“Довереникът е длъжен да изпълни поръчката като добър стопанин и да пази имуществото, което получи във връзка с нея.”
Чл.282
“Довереникът може да се отклони от поръчката, ако това е станало необходимо за запазване на интересите на доверителя и не е било възможно да се вземе неговото съгласие.”
Чл.283
“Довереникът трябва да извърши възложеното му дейтвие лично.
Той може да възложи това на друго лице, ако е овластен от доверителя или ако това е станало необходимо за запазване на неговите интереси и ако от неизвършването му доверителят би претърпял вреди.
Довереникът трябва да извести незабавно доверителя за заместването.
Довереник, който не е имал право да се замести, отговаря за действията на заместника като за свои, а ако е имал това право, отговаря за вредите, причинени от лошия избор на заместника си.”
Чл.284
“Довереникът е длъжен да уведоми доверителя за изпълнението на поръчката.
Довереникът е длъжен да уведоми доверителя в изпълнение на поръчката.”
Чл.285
“Доверителят е длъжен при поискване да достави на довереника средствата, които са необходими за изпълнение на поръчката, и да му заплати нправените разноски заедно с лихвите и вредите, които е претърпял във връзка с изпълнението на поръчката.”
Чл.286
“Доверителят е длъжен да заплати на довереника възнаграждение само ако е уговорено.”
Чл.287
“Договорът за поръчка се прекратява, освен по други причини, посочени в закона, още и с оттегляне на поръчката от доверителя, с отказ от довереника и със смъртта или с поставянето под запрещение на някой от тях, а така също и с прекратяването на юридическото лице, ако то е било доверител или довереник.”
Чл.288
“Оттеглянето на поръчката не лишава довереника от правото да иска заплащане на разноските и на уговореното възнаграждение.
Ако изпълнението на поръчката стане невъзможно, доверителят трябва да заплати на довереника направените от него разноски и възнаграждение съответно на извършената работа.”
Чл.289
“Довереникът, който се откаже от поръчката, без да има за това достатъчно основание, и не съобщи своевременно на доверителя, дължи обезщетение за причинените от отказа вреди.”
Чл.290
“Действията, които довереникът е извършил в изпълнение на поръчката, като не е знаел и не е могъл да узнае за нейното прекратяване, задължават доверителя.”
Чл.291
“При прекратяването на поръчката поради смърт, поставяне под запрещение или поради прекратяване на юридическо лице наследниците, настойникът, попечителят или ликвидационният орган трябва да уведомят незабавно другата страна и да вземат надлежните мерки за запазването на интересите и.”
Чл.292
“Ако довереникът действа от името на доверителя като негов пълномощник, правата и задълженията по сделките, които той сключва с трети лица , възникват направо за доверителя.
Ако довереникът действа от свое име, правата и задълженията от сделки с трети лица възникват за него. Но тези права в отношенията между довереника и доверителя, както и по отношение на трети недобросъвестни лица, се смятат за права на доверителя. Тия права се смятат за права на доверителя и по отношение на добросъвестните кредитори на довереника, ако договорът за поръчка има достоверна дата, която предхожда налагането на запора. По отношение на недобросъвестните кредитори на довереника това правило се прилага и без договорът да има достоверна дата.
Когато поръчката е дадена за придобиване на вещни права върху недвижими имоти от името на довереника, договорът трябва да бъде сключен писмено с нотариална заверка на подписите.”
Определение
Договор, по силата на който доверителят възлага, а довереникът се задължава да извърши за сметка на доверителя определени правни действия.
Правна характеристика
1. Едностранен по дефиниция.
2. Безвъзмезден по дефиниция.
Договорът можеда стане несъвършено двустранен договор, ако в хода на изпълнението на поръчката довереникът претърпи вреди или понесе разноски.
Ако се уговори възнаграждение договорът става възмезден и двустранен.
3. Консенсуален по начало.
Но чл.292 /3/ : “Когато поръчката е дадена за придобиване на вещни права върху недвижими имоти от името на довереника, договорът трябва да бъде сключен писмено с нотариална заверка на подписите.”
При така уредената хипотеза договорът е формален.
4. Договорът е свързан с личността на довереника, която е съществен елемент от съържанието на договора. Поначало довереникът не може да възлага другиму изпълнението на поръчката.
Смъртта на довереника прекратява договора.
Предмет на договора
Извършване на правни действия.
Това не е изрично посочено в закона, но е безспорно в практиката и в теорията. Тези правни действия могат да бъдат:
1. Сделки
2. Юридически постъпки - напр. извършване на плащане
Договор за поръчка и упълномощаване
1. Упълномощаването е едностранна сделка, а поръчката е договор.
2. Поръчката урежда вътрешните отношения между упълномощителя и пълномощника, докато упълномощаването урежда отношенията между третите лица и упълномощителя /поначало/.
3. При упълномощаването пълномощникът няма никакви задължения, той има само право да извърши дадено действие, а имено онзи ЮФ, който създава задължение е договорът за поръчка.
Възможно е поръчката да бъде съчетана с упълномощаване. В такъв случай е налице пряко представителство и всички правни действия, които довереникът и едновременно с това пълномощникът извършва настъпват директно в патримониума на доверителя- упълномощител. Но е възможно поръчката да не е съчетана с упълномощаване, т.е възможно е довереникът да действа от свое име. В този случай се говори за косвено представителство.
Договор за поръчка и изработка
1. Договорът за изработка е двустранен и възмезден, докато поръчката поначало е едностранен и безвъзмезден.
2. При поръчката поначало довереникът действа за сметка на доверителя и рискът е за доверителя, докато при изработката е обратното: там поначало изпълнителят действа за своя сметка и на свой риск.
3. Изработката не е така тясно свързана с личността на изпълнителя - възможно е да се уговори личността на изпълнителя да бъде съществен елемент от съдържанието на договора, но поначало това не е така.
4. Изработката има за предмет материални действия, докато поръчката има за предмет - правни действия.
Договор за поръчка и трудов договор
1. Трудовият договор има за предмет работна сила, докато поръчката им за предмет извършването на някакви определени, обособени правни действия.
2. Трудовият договор може да има за предмет извършването на материални действия, а при поръчката това не е допустимо.
3. При трудовият договор работникът или служителят е в зависимост, той извършва престацията по договора под ръководството на работодателя и поначало не разполага със самостоятелност. При договора за поръчка тази зависимост е много по-малка.
Тези разграничения са важни с оглед практическото поставяне на въпро са с оглед на данъчното облагане - дали е налице от една страна поръчка или изработка /граждански договори/ или е налице трудов договор.
Действие на договора за поръчка
Задължения на довереника
1. Да изпълни поръчката като добър стопанин
При това той е длъжен да я изпълни лично. Той може да се замести само в две хипотези:
14.ако е налице съгласие на доверителя;
15.ако заместването е станало необходимо за запазване на интересите на доверителя и от неизвършването му доверителят би претърпял вреди.
В случай на заместване довереникът е длъжен да уведоми незабавно доверителя.
В случай на заместване довереникът отговаря лично и тази отговорност има две различни основания в двете различни хипотези:
16.ако на довереника не е било позволено да се замества, той отговаря за действията на своя заместник като за свои действия;
17.ако му е било позволено да се замества, той отговаря за лошия избор, т.нар. culpa in eligendo - но тази отговорност и в двата случая е виновна и почива на собственото виновно поведение на довереника.
Довереникът поначало не може да се отклонява от поръчката
Може да се отклони от поръчката винаги, когато условията при отклонението са по-благоприятни за доверителя, т.е. поначало поръчката винаги се смята сключена, уговорена при възможно най-благоприятните условия за доверителя.
Когато условията не са по-благоприятни от уговорените също е възможно отклонение, ако това е необходимо за запазване на интересите на доверителя и не може да бъде взето неговото съгласие.
Довереникът е длъжен и да се съобразява с всички допълнителни нареждания на доверителя.
2. Да уведоми доверителя за изпълнението на поръчката
3. Да пази повереното му имущество и имуществото, което е придобил в изпълнение на поръчката.
4. Длъжен е да се отчете и да предаде всичко, което е получил в изпълнение на поръчката или да даде сметка.
Елементи на задължението:
а/ да се отчете, да даде сметка - т.е. трябва да изложи пред доверителя всички приходи и разходи, т.е. цялата сметка. Трябва да отчете:
Актив:
19)приходите от изпълнението на поръчката - в тези приходи се включва всичко, което довереникът е получил от третите лица в изпълнение на поръчката. Но в актива не се включва онова, което довереникът е придобил на някакво лично основание: напр. ако довереникът е получил някаква комисионна или някакъв бакшиш, той не е длъжен да отчита тези суми на доверителя, той може да отговаря за неизпълнение на своето задължение, но не е длъжен да отчита тези суми. Ако обаче довереникът е получил нещо в повече от уговореното, но във връзка с изпълнението на поръчката, той е длъжен да го отчете. Това не се отнася обаче до случая, в който са заплатени в повече суми в грешка - налице е неоснователно обогатяване тогава и се минава по общия ред;
20)всичко онова, което е получил от доверителя в изпълнение на поръчката;
21)в приходите доверикът трябва да отчете и всички вреди и всички несъбрани приходи, които всъщност са в тежест на доверителя.
Пасив:
22)всички разноски;
23)всички лихви върху разноските;
24)всички вреди, които довереникът е понесъл в изпълнение на поръчката;
25)онова, което той вече е върнал на доверителя.
б/ да върне, да предаде онова, което е получил в изпълнение на поръчката:
26)документите, които са издадени във връзка с изпълнението на поръчката;
в/ да прехвърли правата и задълженията по поръчката, но това задължение е налице само в случай, че довереникът е действал от свое име защото ако е действал от името на доверителя всички права и задължения се пораждат директно в неговия /на доверителя/ патримониум и не е нужно да има отчетна сделка.
Тази отчетна сделка се урежда по общите правила: напр. ако довереникът е придобил недвижим имот, той трябва да го прехвърли на доверителя с нотариален акт, ако е действал от свое име /ако е придобил вземане - чрез цесия; ценна книга - по съответния ред; лек автомобил - чрез писмен договор с нотариална заверка на подписите/.
Конкуренция на права та на довереник и доверител с оглед на третите лица
Тази конкуренция възниква в случай, че довереникът действа от свое име.
Правилото е чл.292 /2/ ЗЗД:
“Ако довереникът действа от името на доверителя като негов пълномощник, правата и задълженията по сделките, които той сключва с трети лица , възникват направо за доверителя.
/2/ Ако довереникът действа от свое име, правата и задълженията от сделки с трети лица възникват за него. Но тези права в отношенията между довереника и доверителя, както и по отношение на трети недобросъвестни лица, се смятат за права на доверителя. Тия права се смятат за права на доверителя и по отношение на добросъвестните кредитори на довереника, ако договорът за поръчка има достоверна дата, която предхожда налагането на запора. По отношение на недобросъвестните кредитори на довереника това правило се прилага и без договорът да има достоверна дата.
Когато поръчката е дадена за придобиване на вещни права върху недвижими имоти от името на довереника, договорът трябва да бъде сключен писмено с нотариална заверка на подписите.”
Чл.292 /2/ поставя една фикция, тъй като преди прехвърлянето, преди отчетната сделка, правата, които довереникът е придобил се смятат за права на доверителя за определени лица и в определени случаи. Вж. чл.292.
Независимо че няма извършена отчетна сделка, правата, които довереникът е придобил от третите лица по изпълнителната сделка се смятат за права на доверителя във вътрешните отношения довереник-доверител спрямо недобросъвестните трети лица и спрямо недобросъвестните кредитори на довереника. А недобросъвестни са онези лица и кредитори, които знаят, че довереникът действа за друг. Нещо повече: правата, коит одовереникът е придобил се смятат за права на доверителя и по отношение на добросъвестните кредитори на довереника, ако договорът за поръчка има достоверна дата, предхождаща налагането на запор. Това правило е създадено за защита интереса на доверителя пред този на кредиторите на довереника.
1. Без значение е момента, в който възниква недобросъвестността - защото по принцип има едно общо правило, което казва, че последваща недобросъвестност не вреди - т.е. ако едно лице е било добросъвестно напр. в момента на установяването на владението, то дори да стане недобросъвестно по-късно: не губи от това. Обаче това правило няма действие в хипотезата на чл.292 /2/: ако третите лица станат недобросъвестни по-късно, след сключването на изпълнителната сделка за тях ще важи това правило.
2. Третото изречения на ал.2:
“Тия права се смятат за права на доверителя и по отношение на добросъвестните кредитори на довереника, ако договорът за поръчка има достоверна дата, която предхожда налагането на запора.”
Това изречение има значение само относно движимите вещи. Пр инедвижимите имоти вожи конкуренцията между вписването на нотариалния акт по отчетната сделка и възбраната от кредиторите.
3. Правилото на чл.292 /2/, 2, 3 и 4 изречение:
“Но тези права в отношенията между довереника и доверителя, както и по отношение на трети недобросъвестни лица, се смятат за права на доверителя. Тия права се смятат за права на доверителя и по отношение на добросъвестните кредитори на довереника, ако договорът за поръчка има достоверна дата, която предхожда налагането на запора. По отношение на недобросъвестните кредитори на довереника това правило се прилага и без договорът да има достоверна дата.”
Тези изречения се отнасят само за придобиите права, но не и за задълженията.
4. Смята се, че в случаите когато правата се смятат за права на доверителя третите лица имат пряк иск срещу него.
Задължения на доверителя
1. Ако довереникът е понесъл някакви разноски да ги заплати нему. Вземането за разноски става изискуемо поначало след понасянето на разноските, но е възможно да се уговори авансиране. Освен това се дължат и лихви върху разноските по силата на правилото на чл.285 /става дума за законна лихва/:
“Доверителят е длъжен при поискване да достави на довереника средствата, които са необходими за изпълнение на поръчката, и да му заплати нправените разноски заедно с лихвите и вредите, които е претърпял във връзка с изпълнението на поръчката.”
Законната лихва не е мораторна по своята същност, тъй като доверителят не е изпаднал в забава. Това е един от случаите, в които се дължи законна лихва “в изрично посочените в закона случаи”. Поначало, според проекта за ТЗ, размерът на тази законна лихва е равен на законния лихвен процент, на фиксинга на БНБ.
2. Доверителят е длъжен да заплати обезщетение за понесените от довереника вреди. Разграничаването между вредите и разноските: за разлика от разноските се смята, че вредите имат случаен характер, т.е. това са разноските, които са понесени от довереника, но имат извъреден и случаен характер. Те може и да не са така тясно свързани с изпълнението на самата поръчка, но при всички положения трябва да има пряка причинна връзка между вреди те и изпълнението на поръчката.
Смята се, че доверителят дължи обезщетение само за претърпените загуби, а не за пропуснатите ползи. Това виждане е основатилно: идеята е, че в основата на всички тези вземания, които има довереника спрямо доверителя /вкл. и вземането за обезщетение за вреди/ стои не принципа за непозволено увреждане, а принципа за забрана на неоснователното обогатяване. Това изрично не е посочено, но така се приема в литературата, а такъв е бил и текста на стария ЗЗД, откъдето е взаимствано това правило /там се говори само за загуби/.
Има специални правила за посочените вземания - чл.288:
“Оттеглянето на поръчката не лишава довереника от правото да иска заплащане на разноските и на уговореното възнаграждение.
Ако изпълнението на поръчката стане невъзможно, доверителят трябва да заплати на довереника направените от него разноски и възнаграждение съответно на извършената работа.”
Ако невъзможността за изпълнение се дължи на случайно събитие доверителят дължи направените разноски и възнаграждение, съответно на извършената работа.
Въз основа на това правило се вади заключение, че поръчката се извършва на риск и на разноски на доверителя.
Прекратяване на поръчката
Поръчката може да бъде прекратена на базата на всички общи основания, които са известни.
Специални способи за прекратяване:
1. Смъртта на довереника или на доверителя физическо лице договорът за поръчка е свързан с личността на страните.
2. Поставянето под запрещение. В закона не е казано поставянето под какво запрещение прекратява поръчката по право, но като че ли доминира виждането, че само поставянето под пълно запрещение прекратява договора по право, но въпросът е спорен.
3. Когато довереникът или доверителят е юридическо лице, прекратяването на личността на това ЮЛл също прекратява договора за поръчка.
В тези случаи, когато договорът се прекратява по право се прекратява правоотношението, прекратяват се правата и задълженията занапред, и съответно не се дължи тяхното изпълнение занапред, за в бъдеще. Но задълженията, които са възникнали до този момент остават и тяхното изпълнение може да се иска на общо основание, вкл. то може да се наследява /напр. вземането за разноски, за вреди и т.н./.
С цел да бъдат защитени страните при тези основания за прекратяване чл.291 ЗЗД създава едно специално правило, което предвижда, че в тези случаи наследниците или правоприемниците или настойника и попечителя или ликвидатора:
“При прекратяването на поръчката поради смърт, поставяне под запрещение или поради прекратяване на юридическо лице наследниците, настойникът, попечителят или ликвидационният орган трябва да уведомят незабавно другата страна и да вземат надлежните мерки за запазването на интересите и.”
Ако те не направят това вероятно ще възникне едно вземане за вреди, ако такива са претърпени по общия ред.
4. Оттегляне / с автор на едностранното изявление - доверителя/.
5. Отказ / с автор на едностранното изявление - довереника/.
Това са едностранни, неформални изявления, които произвеждат действие за в бъдеще. Тези изявления трябва да се различават от изявленията за разваляне. Тъй като оттеглянето или отказът от поръчката могат да застрашат интересите на насрещната страна законодателят е създал няколко специални правила, които да гарантират този интерес:
1. Чл.289 ЗЗД:
“Довереникът, който се откаже от поръчката, без да има за това достатъчно основание, и не съобщи своевременно на доверителя, дължи обезщетение за причинените от отказа вреди.”
Отказ може да се прави доколкото е основателен. А кога е основателен е фактически въпрос - напр. ще е основателен, ако не се заплащат навреме разноските, или ако трябва да се авансират разноски, тъй като самият довереник няма средства, за да ги покрие.
Изисква се и довереникът своевременно да уведоми доверитля за своя отказ - ако тези две предпоставки не са налице довереникът дължи обезщетение за вреди.
2. Чл.290 ЗЗД:
“Действията, които довереникът е извършил в изпълнение на поръчката, като не е знаел и не е могъл да узнае за нейното прекратяване, задължават доверителя.”
Ако довереникът продължава да изпълнява поръчката без да знае и без да е могъл да узнае за оттеглянето и доверителят е обвързан от действията му. Поначало оттеглянето на поръчката произвежда действие не о т момента на извършването си, а от момента на узнаването от довереника или от момента, в който той е могъл да узнае.
Б) Комисионен договор.Комисионния договор е договор по силата на който едно лице - к омисионер се задължава срещу възнаграждение по поръчка на друго лице - доверител или комитент да извърши една или повече сделки. По необходимост вземат участие три страни - доверител, комитент и трето лице. Той е разновидност на договора за поръчка - той е една особена поръчка, която е в основата на тези мандатни отношения.
КД е една поръчка, която е винаги възмездна и е без упълномощаване. При догвоора за поръчка доверителя е субект на ГП. При КД - комитента е субект на ТП. Доверените може да действа или от свое има /ако не е упълномощен/ или от името на доверителя. При КД не може упълн. - винаги действа от свое име, но за чужда сметка.
ДП е едностранен, защото задължения има само за дов., но е и несъвършенно двустранен, защото може да се договори възнаграждение. КД е винаги възмезден. От гл.т. на предмета - ДП е по-широк от КД, защото има за предмет извършването на правни действия, а КД има за предмет - правни сделки. При КД сделките може да са една или повече - заем, наем и др.

доверител    -----------------------   комисионер     ----------------------   трето лице
        учредителна сделка                         изпълнителна сделка
Учредителната сделка - индиректна преставителна валст, нарежда се да изв. нещо. Това е косвено представителство, скрито пълномощие. По нейната сила к-нера трябва да извърши една или няколко сделки с трето лице, които вече имат самостоятелно  отношение. Първата част от КД.
Изпълнителната сделка - в изпълнение на поръчката. Правата и задълженията на  к-нера, но той я скл. не за себе си, а за доверителя. Затова к-нера дължи прехвърляне на резултата върху доверителя - отчетна сделка.
Задължения на К-нера: да изпълни нарежданията на доверителя и да извърши определени сделки с определени от доверителя условия ; да прехвърли резултата от така изв. сделки.
Ако не изпълни; Първото задължение - ако се отклони от поръчката - може доверителя да се преме резултата за себе си. Нещо аналогично с действие от чуждо име без представителна власт / в ТП се предп., че я приема/. Отхв. на сделката - тотална недействителност /ГП/. Тук ако се отклони от изпълнителната сделка поражда правни последици. Между к-нера и третото лице - сделката е валидна. Доверителя ще има право на обезп. и няма да плати на к-нера.
Изключения - когато отклонението е било обективно необходимо и е било в интерес на доверителя. Предотвратени са по - големи вреди, доверителя не може да откаже сделката. Частен случай е когато к-нера е продал на по - ниска цена или е купил на по- висока от посочената / неизгодни сделки/. Тук закона въвежда презупция - предполага се че приема, ако не реагира веднага. Не може да отхвърли као к-нера предложи да изравни разликата.
Чл. 292 ал.2 ЗЗД разгл. проблема когато к-нера действа без упълн. и купува, но може да има кредитор, който да използва това и да се опита да се удовл. Затова чл. 292 въвежда фикция - във вътрешните отношения правата на к-нера са права на доверителя, което важи за кредиторите / добросъвестните, които не знаят че придобива за другиго/. Важи ако договора за продажба има достоверна дата предхождаща сделката. За недобросъвестните, които знаят, че не действа за себе си и за тях не се иска достоверна дата. В ТЗ всичко това важи, без разликата за добр. и недобросъвестни. Защото  - доверителя е по защитен защото плаща на к-нера.
Задължения на комитента: да приеме резултата / задълженията/ от изп. сделка и да плати възнаграждението на к-нера /комисионна/. То се опр. по правило в % от изп. сделка. Може и като глоб. сума, но не може като разл. в цената/ което е възможно при дистрибутора/. Ако к-нера извърши изп. сделка при по - лаг. условия те са за сметка на к-нта. Трябва да възстанови разноските във връзка и по повод изв- от к-нера сделки.
Усложнени хипотези:
1.Делкредере КД - к-нера не отг. за изп. на задължението на третото лице. Възможно е обаче с допълнителна клауза к-нера да поеме това задъжение - к-нера + третото лице=солидарни длъжници.
2.Сделка на кредит -ако к-нера не е увластен няма право за кредитора. Възможно е да е овластен. Тогава к-нера отг. пред  к-нта само ако е знаел или е бил длъжен да знае, че третото лице е неплатежоспособно. Ако е проявил небрежност ще отг. за неизпълнението на третото лице. Тук  не се разбира обявена неплатежоспособност, а по - скоро фактическа.
3.Встъпване в изпълнителна сделка - правнотехнически термин. Поначало на к-нта му е все едно с кого к-нера ще скл. изп. сделка. Няма приц. пречка к-нера да е купувач и продавач на това за което е натоварен / сам за себе си/. Тук за разлика от по чл. 38 е дадено като възможност ex lege без изричното съгласие на к-нта. За да може да встъпи в изп. сделка стоките да имат пазарна, борсова цена. Последиците от това заместване, е че комис. му възнаграждение се намаля с 50%.
Отказ на к-нера. Чл. 359 - к-нера няма  ................неизпълнение на комитента. Това означава, че к-нт, неизпълни своето задължение - разваляне, което тук е означено като отказ. Всъщност това е  една особена форма на разваляне. Особена защото по ЗЗД изпражванта страна трябва да даде подходящ срок. Тук е фикс. 22 срок, който всъщност предопределля този срок за неизпълнение. К се откаже - разваля договора. К-нера може да получи своето възнаграждение и обезщетение за претендираните вреди. В тежест на к-нта възниква още едно задължение - да се разпореди с това, което е във фектическата влест на к-нера до един месец. Ако не се разпореди - да се пазят за сметка на к-нта,  може и да ги продаде.
Оттегляне на поръчката - изцяло или отчасти преди к-нера да е изв. изпълнителната сделка - прекратяване - действие занапред. К-нта е длъжен да се разпореди с вещите у к-нера.
В) Спедиционен договор.
СПЕДИЦИОНЕН ДОГОВОР
СД е договор, по силата на който едно лице - спедитор срещу възнаграждение се задъължава да сключи от свое има, но за чужда сметка договор за превоз на товар - мандатно отношение. Изпълнителната сделка е конкретна - договор за превоз на товар. Доверител и спедитор. СД е разновидност на КД и спедитора действа от свое има, но практиката е надсколича законовото уреждане на СД / преди ТЗ в ЗЗД/ - спедитора бива упълномощен. В този случай, когато спедитора е упълномощен той няма да действа от свое име, а от имато на доверителя - два вида договор. Същински - спредитора действа от свое име и несъщински - когато  е упълномощен. Всъщност несъщинския е договор за поръчка - възмездна с упълн. на довереника - различия.
Същински                спед. договор
Несъщински    спед. договор    
страна по прев. дог.  е спедитора / изпращач, товарител/. Той ще
 има право на рек-ламация - липси, повреди
погасителната давност - срещу спедитора може иск за
вреди до 1 год.
страна е доверителя и това право е за него /може
 и за това да упълномощи спедитора/

извън спед. материя - ще важи общия режим –
5 години.


Същински спедиционен договор по ТЗ.
Задължения на спедитора;
-да скл. от свое има прев. догвоор и да предаде тована на подбрания превозвач
-да съхранява товара от времето на получаване до времето на предаване с грижата на добър търговец. Ако тована е случайно погинал / риска е за собственика/, а ако е виновно/ грижата/ носи спедитора
-да изпълни нарежданията на довереника относно пътя, начина на превоз и подбирането на превозвач
-да уведоми ако товара е в неподходяща опаковка / трябда да знае спедитора/
-да се отчете на доверителя - да прехвърли резултатите
Ако не изпълни:
-нареждане - носи вреди вкл. и при случ. събитие щом се откллонява от поръчката. Освен ако установи че вредите биха настъпили и ако е изпълнил нарежданията
Задължения на доверителя:
-да плати възнаграждението
-разноските, които прави в изпълнение на договора + прев. такса - основни и допълнителни / опаковка, товарене и т.н./
Предмет на СД е договор за превоз, но и всички допълнителни услуги.
-да уведоми спедитора за особеностите на товара
Има възможност за встъпване в изп. сделка - спед. може сам да извърши превоза - сам или отчасти сам. Последиците от това не са като КД, а напротив спедитора поема правата и задълженията на превозвач. Без да е необходимо възл. спедитора може сам да реши и да си посл. с други спедитори / няколко за един договор/. Всички те получават общо възнаграждение. Спедитора има право на законен залог срещу доверителя за вземанията, които имат по съответния договор. Това е една активна солидарност.
При право на задържане - чл. 315 ал.2 т.2 - особен случай -  и когато собствеността е прехв. от трето лице за длъжника от кредитора /доверителя/. Ком-ра може да упр. право на задържане на стоката предп. за доверителя.

21.ДОГОВОРИ ЗА ДРУЖЕСТВО
А) Договор за гражданско дружество.XV. Дружество
Чл.357
“С договора за дружество две или повече лица се съгласяват да обединят своята дейност за постигане на една обща стопанска цел.”
Чл.358
“За постигане на общата цел съдружниците могат да уговарят и вноски в пари или в други имоти.
Внесените пари, заместими вещи и вещи, които се унищожават чрез употреба, са обща собственост на съдружниците. Всяка друга вещ се счита внесена за общо ползване, ако не е уговорено друго.
Относно отговорността на съдружника за недостатъци на внесената вещ и за съдебното отстранение се прилагат правилата съответно на договора за наем на вещи, когато е внесена вещта за ползване, и правилата на договора за продажба, когато е внесена вещта в собственост.”
Чл.359
“Всичко, което е придобито за дружеството е обща собственост на съдружниците.
Ако не е уговорено друго дяловете на съдружниците са равни.
Съдружникът може да иска своя дял от общата собственост само при излизане от дружеството или при прекратяването му.”
Чл.360
“Решенията относно работите на дружеството се вземат със съгласието на всички съдружници, освен ако дружествения договор предвижда това да стане с мнозинство на гласовете. Всеки съдружник има право на един глас.
Ако не е уговорено друго, всеки съдружник има право да управлява. Но в този случай всеки от останалите съдружници може да се противопостави на действието на съдружника, преди то да бъде извършено. По разногласието решава мнозинството от съдружниците.”
Чл.361
“Ако не е уговорено друго, печалбите и загубите се разпределят между съдружниците съразмерно с тяхния дял.
Недействителна е уговоркатаза изключване на някои от съдружниците от участие в загубите или в печалбите.”
Чл.362
“Съдружникът не може да прехвърли своето право на участие в дружеството без съгласието на другите съдружници.”
Чл.363
“Дружеството се прекратява:
а/ с постигане на церта на дружеството или ако постигането и е станало невъзможно;
б/ с изтичане на времето, за което дружеството е било образувано;
в/ със смъртта на един от съдружниците, ако не е уговорено друго;
г/ с предизвестие на един от съдружниците, направено добросъвестно и в подходящо време, когато дружеството е било образувано за неопределен срок, ако не е уговорено дружеството да продължи с останалите съдружници, и
д/ по решение на съда, ако за това има основателни причини, когато дружеството е образувано за определен срок.”
Чл.364
“Съдружникът има право да иска разноските, които е направил, заедно с лихви върху тях, и вредите, които е претърпял във връзка с воденето на дружествените работи.”
Определение
Дружеството е сделка, с която две или повече лица се съгласяват да обединят дейността си за постигане на една обща стопанска цел.
Правна характеристика
1. Многостранна сделка.
Често се казва, че дружеството е многостранен договор, самият ЗЗД говори за договор за дружество, но дружеството не е договор по смисъла на двустранна сделка, защото липсва насрещност на задълженията на страните. Затова при него няма тази синалагматичност, която характеризира договорите. Изявленията на страните са успоредни и са насочени към една цела, а не са насрещни. Те обикновено имат едно и също съдържание, но не винаги. Затова и законът не нарича лицата, които участват в двружеството страни, а ги именува съдружници. Този многостранен характер е предпоставка основанието, правна цел на всички съдржуници , поради която се поемат всички изявления да е едно и също - и това е постигането на стопанската цел, която са си поставили съдружниците. Тази успоредност или насоченост към една цел на изявленията поражда други особености: напр. ако едно от изявленията е опорочено съдружникът може да го унищожи, но това няма да доведе до унищожаване на цялото дружество, на цялата сделка, а само на неговото изявление. Друг е въпросът, че договорът може да се прекрати на друго основание в този случай. Също така ако изпълнението на задълженията на един от съдружниците към останалите стане невъзможно поради случайно събитие, това ще доведе до погасяване на задължението само на този съдружник, а не на цялата сделка.
2. Цел на гражданското дружество.
Тази цел трябва да бъде стопанска. Необяснимо защо във всички редакции на ЗЗД думата “стопанска” се изпуска. Но в ДВ от 1951 г. тя стои. Терминът “стопанска” би могъл да се разтълкува като “производство на стоки и услуги срещу заплащане”.
Трябва да се има предвид, че “стопанската цел” е понятие - по-широко от “търговската цел” или “търговската дейност”, която всъщност представлява реализацията на тази цел. Така че в ТЗ, когато се говори за “търговска дейност” там се има предвид нещо, което е по-тясно от стопанската цел в ЗЗД. Напр. търговската дейност трябва да се извършва “по занятие” - нещо, което тук не е необходимо. Има лица, които извършват стопански дейности и не са търговци, напр. селските стопани - в ТЗ те не са търговци.
Стопанската цел не е необходимо да съвпада с дейността, която извършват отделните съдружници.
Стопанската цел не е нужно да се ограничава до ползите от внесеното имущество от съдружниците - тя може да има съвсем различно от това значение.
3. Консенсуална сделка.
4. Дали гражданското дружество от една страна е престационна и организационна сделка - този въпрос е спорен, защо то липсва насрещност. Според Калжайджиев по-правилно е виждането, че дружеството е престационна сделка, тъй като съдружниците извършват вноски и има някакво разместване на имущество.
5. Възмездна или безвъзмездна сделка - спорен въпрос - доминира виждането, че е безвъзмездна сделка, понеже липсва еквивалентност, а еквивалентност липсва, защото липсва насрещност. Калайджиев: би могло да се смутне, че дружеството е възмездна сделка, като се използват аргументи, извлечени от третата алинея на чл.358:
“За постигане на общата цел съдружниците могат да уговарят и вноски в пари или в други имоти.
Внесените пари, заместими вещи и вещи, които се унищожават чрез употреба, са обща собственост на съдружниците. Всяка друга вещ се счита внесена за общо ползване, ако не е уговорено друго. /3/ Относно отговорността на съдружника за недостатъци на внесената вещ и за съдебното отстранение се прилагат правилата съответно на договора за наем на вещи, когато е внесена вещта за ползване, и правилата на договора за продажба, когато е внесена вещта в собственост.”
За недостатъци и евикция отделните съдружници отговарят или като продавачи или като наемодатели, в зависимост от различни обстоятелства, а наемът и продажбата са възмездни сделки.
6. Сделката е свързана с личността на съдружниците:
Чл.362
“Съдружникът не може да прехвърли своето право на участие в дружеството без съгласието на другите съдружници.”
Чл.363, буква “в”:
“Дружеството се прекратява:
а/ с постигане на церта на дружеството или ако постигането и е станало невъзможно;
б/ с изтичане на времето, за което дружеството е било образувано;
в/ със смъртта на един от съдружниците, ако не е уговорено друго;
г/ с предизвестие на един от съдружниците, направено добросъвестно и в подходящо време, когато дружеството е било образувано за неопределен срок, ако не е уговорено дружеството да продължи с останалите съдружници, и
д/ по решение на съда, ако за това има основателни причини, когато дружеството е образувано за определен срок.”
Същност на дружеството
1. Гражданското дружество не е юридическо лице. то трябва да се разграничава от търговските дружества:
27)търговското дружество е ЮЛ;
28)търговското дружество се образува за извършване на търговски сделки и то е търговец винаги по смисъла на ТЗ - гражданското дружество се учредява за извършване на стопанс ка дейност и може да се учредява за извършване на сделки, които не са търговски, то не е търговец;
29)гражданското дружество се учредява с момента на постигането на съгласие между съдружниците, а търговското дружество изисква освен това регистрация в съда и то се смята за възникнало от момента на вписването в търговския регистър;
30)търговските дружества са подложени на режим, който позволява третите лица да получат информация за редица данни относно дейността на тези търговски дружества - това са възможностите, вследствие на вписването в регистъра - при гражданските дружества такава публичност няма;
31)разлика с оглед режима на управление;
32)разлика с оглед на подсъдността и т.н.
В търговското право обаче участват и нему са известни т.нар. “дружества на търговското право”, които могат да бъдат и граждански дружества. Такова е напр. т.нар. “дружество със съучастие”, което има поне един явен съдружник, който е търговец и поне един таен съдружник, който не е търговец. Това е гражданско дружество и то се учредява само едното лице да извършва търговска дейност, а другото - да участва в разноски и да получава някаква част от печалбата.
Консорциумите, които са уредени в ТЗ могат да бъдат граждански дружества.
Така че гражданското дружество има своето място и в ТП.
7. Сделката е неформална поначало. Съдружниците поначало трябва да бъдат дееспособни лица и да притежават разпоредителна способност, тъй като едно от действията на дружеството е задължението за вноски. Изпълнението на това задължение може да прехвърля права, включително и вещни права.
Действие на дружеството /последици/
I. Действие между страните /съдружниците/. Задължения на съдружниците:
1. За вноска. Вноската може да бъде в пари или в друго имущество. Ако друго не е уговорено предолага се, че вноските са равни. Поначало съдружникът не може да бъде принуден да направи по-голяма вноска от установената в сделката, а от друга страна, той сам еднолично не може да увеличава или намалява вноската си, защото вноската по правило е основание за определяне на дела от печалбите и загубите /макар и това не винаги да е така/. Така че вноските могат да бъдат и нееднакви.
Могат да се внасят заместими и потребими вещи и пари. В този случай внесените стават съсобствени на всички съдружници. Този, който е извършил вноската отговаря като продавач за евикция и недостатъци. В останалите случаи, когато вноската не е от пари, заместими или потребими вещи поначало вещите и онова, което се внася /правата/ се внасят в общо ползване, а титуляр или собственик остава съответния съдружник - това правило е диспозитивно: възможно е да се внесе и недвижим имот в дружеството и той да стане съсобствен на съдружниците. Но ако не е уговорено друго такива вещи се внасят само в общо ползване - в такъв случай съдружникът, който гие внесъл отговаря за недостатъци и евикция като наемодател и той поначало няма вземане за ползването, някаква цена на ползването поначало не му се дължи. И това правило разбира се е диспозитивно.
В закона нищо не е казано за това, в каква форма се правят вноските. Затова важат общите правила. Следователно, ако напр. се внася недвижим имот в дружеството това трябва да стане чрез нотариален акт, ако се внася лек автомобил - с писмен договор с нотариална заверка на подписите, ако се внася вземане - чрез цесия в съответната форма /законодателят не е предвидил облекчена форма за тези вноски/. Подобна форма е предвидена при търговските дружества, но правилата за търговските дружества не могат да се прилагат по аналогия при гражданското дружество.
2. Да сътрудничат за постигане на общата стопанска цел, като полагат лични усилия и грижи. Това задължение трябва да бъде изпълнено с грижата на добрия стопанин.
3. Чл.362 ЗЗД:
“Съдружникът не може да прехвърли своето право на участие в дружеството без съгласието на другите съдружници.”
Става въпрос за дела на съдружника. Ако го направят това води до прекратяване на дружеството.
4. Да понасят загубите от дейността на дружеството. това задължение е пропорционално на дела на съдружника, но може да се уговори и друго.
Права на съдружниците
I. Имуществени права
1. Всеки съдружник става съсобственик на внесените заместими и потребими вещи и пари.
Съдружниците стават съсобственици и на всичко онова, което е придобито с общи усилия на съдружниците. Тази съсобственост е особена - тя е дялова съсобственост, но е неделима /докато трае дружеството или докато съответният съдружник напусне дружеството/.
Съдружникът не може свободно да се разпорежда с дела си, независимо че го има.
Дяловете на съдружницие са равни, ако не е уговорено друго.
2. Всеки от съдружниците има право на част от печалбата. Тази част от печалбата е съответна на дела, но това правило е диспозитивно. Може частта от печалбата да не съответства на вноската, защото поначало делът се определя от вноската, но това също е диспозитивно правило. Нещо, което е забранено с императивното правило на чл.361 /2/:
“Ако не е уговорено друго, печалбите и загубите се разпределят между съдружниците съразмерно с тяхния дял.
Недействителна е уговоркатаза изключване на някои от съдружниците от участие в загубите или в печалбите.”
Т.е. т.нар. лъвско дружество е забранено от закона. но забранено е само цялостното изключване на даден съдружник от печалбите или загубите. Но може да се уговарят най-разнообразни други разрешения и възможности, напр.:
- че печалбата няма да бъде равна на загубите, т.е. някой ще участва с по-голям дял в печалбата и с по-малък дял в загубите;
33)уговорката, че цялата печалба се дава на преживелия съдружник има алеаторен характер и не е забранена;
34)може да се угооври, че даден съдружник ще получи или печалбата или определена парична сума;
35)може да се уговори някои от съдружниците да бъдат привилегировани и да получават освен печалбата и някакво допълнително вземане, напр. някаква допълнителна сума;
36)може да се уговори, че някои от съдружниците ще получават лихви преди разпределянето на печалбата върху техните вноски.
Това, което е забранено е изключването на даден съдружник от загубите като цяло по абсолютен начин. Но е възможно да се уговори, че:
37)ако дадени загуби се дължат на вината на даден съдружник за даден конкретен случай - само той ще отговаря за тези загуби;
38)може участието на даден съдружник в загубите да е по-голямо от участието му в печалбите;
39)възможно е участието в загубите на някои от съдружниците да е ограничено, напр. само до определена сума или само до размера на тяхната вноска /такава уговорка е допустима/ и т.н.
Т.е. забраната се отнася само за случаите, когато по абсолютен начин се установи участие само в печалбите или само в загубите - иначе, уговорки, които да се отклоняват от тези диспозитивни правила са допустими.
3. Съдружникът има право на вземане за разноските, които е направил и на лихви върху тях - чл.364:
“Съдружникът има право да иска разноските, които е направил, заедно с лихви върху тях, и вредите, които е претърпял във връзка с воденето на дружествените работи.”
Всъщност това вземане е абсолютно идентично с онова, което има довереникът при договора за поръчка - тази лихва също е законна.
4. Съдружникът има и вземане за вредите, които е претърпял във връзка с воденето на дружествените работи.
Основанието за въвеждането на тези правила е гесцията /може би/. Положението на съдружника , както и на довереника, който върши общата работа или изпълнява поръчката е много подобно на онова на гестора. Затова и законодателят му е дал такива вземания.
II. Неимуществени права на съдружниците
1. Да управлява - всеки има право, ако не е уговорено друго.
Терминът “управление” при дружеството трябва да се разбира като “дейност по вземане на решения и извършване на действия, които са насочени към постигане на поставената в сделката цел”.
Всеки съдружник има право на един глас, независимо от вноската си.
Всички решения по правило се вземат с единодушие. Но това е диспозитивно правило - може да се уговори мнозинство.
Обратната страна на правото на управление на съдружниците е правото на вето. Според закона всеки съдружник може да се противопостави на управителните действия, извършени от друг съдружник, но преди тези действия да са били извършени - не след това.
Какво ще стане, ако съдружникът е извършил управителните действия, напр. сключил е някакъв договор, независимо, че друг съдружник се е противопоставил. Смята се, че тази сделка не поражда правно действие, поради липса на елемент от ФС.
При спор между съдружниците относно извършването на дадено действие въпросът се решава с мнозинство.
Тези правила за управлението на дружеството са диспозитивни и е възможно съдружниците да овластят някой от тях или трето лице с възможността да извършва управителни действия. Това може да стане както със самия договор за дружество, така и с някакво последващо решение.
Поначало се смята, че управителят трябва да бъде определен по единодушно решение на съдружниците, освен ако съдружниците не са се съгласили с нещо друго. Но ако напр. има спор и в договора нищо друго не е предвидено и някой от съдружниците се противопоставя на определянето на дадено лице като управител той не може да бъде определен за такъв.
Смята се, че ако е определен управител, който да извършва тези действия, съдружниците нямат право на вето, т.е. те не могат да оспорват действията на управителя, освен ако не са предвидили такава възможност - това, което могат да направят поначало е да го сменят.
II. Действие на сделката за дружество с оглед на третите лица
1. Представляване
Съдружникът може да управлява /всеки по дефиниция/, но той не е представител поначало на останалите. Следователно, ак отой сключва сделка с трето лице стра на по сделката ще стане само той Тъй като всеки има право да управлява и даден съдружник е извършил управително действие, а никой не се е противопоставил, останалите съдружници във вътрешните им отношения ще бъдат обвързани от това действие и те ще му дължат разноски, лихви и т.н., но няма да станат страна по сделката с третото лице и правата и задълженията по тази сделка ще настъпят само в патримониума на дадения съдружник. Във вътрешните отношения правата и задълженията по тази сделка ще се разпределят съобразно с дела на съдружниците /на всеки един/.
Възможно е обаче съдружникът, или управителят, който не е съдружник да е упълномощен от останалите съдружници. Тогава те са пряко обвързани от действията му и правата и задълженията се пораждат направо за тях.
2. Отговорността
Поначало съдружниците не отговарят към третите лица за действията на този съдружник, който извършва съответното действие. В случай на упълномощаване обаче се отговаря.
Но отговорността не е солидарна, защото такава солидарност не е предвидена в закона - тя е разделна и всеки съдружник отговаря според дела си в дружеството.
Няма обаче никаква пречка да се уговори солидарност.
Така че в случай на неизпълнение поначало, кредиторите на дадения съдружник могат да насочат изпълнението само върху дела на този съдружник /освен ако няма упълномощаване/. И тъй като тези кредитори не могат да имат повече права от самия съдружник, който етехен длъжник, те не могат и да искат делба, както не могат поначало да искат и прекратяване на дружеството. Такива права има предвидени при търговското /събирателно/ дружество, но при гражданското дружество - няма.
Прехвърляне на дял в дружество от един съдружник е възможно само със съгласие на останалите съдружници - това вероятно ще бъде една комбинация от цесия и прехвърляне в дълг.
Прекратяване на дружеството
Основанията:
Чл.363
“Дружеството се прекратява:
а/ с постигане на целта на дружеството или ако постигането и е станало невъзможно;
б/ с изтичане на времето, за което дружеството е било образувано;
в/ със смъртта на един от съдружниците, ако не е уговорено друго; /или поставянето под запрещение на съдружник физическо лице, както и с прекратяването на ЮЛ на съдружник - ЮЛ/.
г/ с предизвестие на един от съдружниците, направено добросъвестно /да има някаква основателно причина/ и в подходящо време /някакъв достатъчен срок/ , когато дружеството е било образувано за неопределен срок, ако не е уговорено дружеството да продължи с останалите съдружници /тази възможност трябва да бъде предвидена от съдружниците преди получаването на това предупреждение от съдружника/, и
д/ по решение на съда, ако за това има основателни причини, когато дружеството е образувано за определен срок.”
Правилото за прекратяването на дружеството със смъртта на един от съдружниците - т. “в” е диспозитивно: съдружниците могат да уговорят, че смъртта или прекратяването на Юл на съдружника няма да доведат до прекратяването на цялото дружество.
Поставянето под запрещение е основание за прекратяване - вж. поръчката.
В случая на точка “д” прекратяването би следвало да стане по исков ред, вероятно и основателните причини могат да бъдат както виновно поведение на някой от съдружниците, така и обективната невъзможност на някой от съдружниците да изпълнява своите задължения.
Когато се прекратява дружеството трябва да се разпредели имуществото и това поначало става чрез делба.
Възможно е, вместо да бъде прекратено дружеството, да бъде прекратено само участието на даден съдружник. Това може да стане главно в две хипотези:
1. При напускане на съдружник
Напускането може да стане с едностранно предизвестие. Но то е допустимо само, ако е уговорено. Иначе предизвестието води до прекратяване на дружеството. Никой друг не може да запази дружеството, напр. по съдебен ред, т.е. съдът не може да запази дружеството, ако съдружниците не са допуснали такава възможност, защото няма такова правило при гражданското дружество /при търговските дружества, събирателното дружество/ има такава възможност.
2. При изключване на съдружник
Изключването не води до прекратяване на дружеството също само, ако това е предвидено в договора за дружество. Изклйчването поначало може да стане само по съдебен ред чрез иск от останалите съдружници, предявен срещу съдружника, който напр. не си изпълнява задълженията.
Когато съдружник напуска или бива изключен също трябва да се извърши делба между него и останалите, така че да получи своя дял.
Поначало, извън случаите, когато даденият съдружник е внесъл в ползване вещи /ако той е внесъл дадени вещи той има ревандикационен иск за тях/, ако е внесъл някакви други права, вещи - заместими или потребими, или пари делът е само паричен /на съдружника/. Това важи както при напускане, при прекратяване на членствено правоотношение, така и при прекратяване на самото дружество - т.е. поначало той може да иска само парична сума и нищо повече.
Б) Дружество със съучастие. Консорциум.
Обединения на търговски дружества - консорциум и холдинг. Други обединения.

Индустриалната революция води до обединение на търговци.  От гл.т. на икономиката - икономически групировки. Тези обединения - поради нужда от големи  капиталовложения. Това са Картел, Тръст, Концерн, Холдинг, Консорциум - изрична уредба в ТЗ, но ост. не са изрично изключени, доколкото не влизат в конфликт н ЗЗКонкуренцията. В ТЗ на ост. страни почти не са уредени, защото е въпрос на конкур. право.
КАРТЕЛ- много популярен, съюз на търговци, които си изпробват обща пазарна политика, запазват своята икономическа самостоятелност. Цел - по- малък риск, по-голяма печалба, постига се чрез ограничаване конкур. между участниците в картела. Правна форма - гражданско дружество, търг. дружество, може да бъде едно обикновено джентълменско споразумение. Винаги има елемент на планиране. Предимства, по-скоро предмета:
-да се установят единни цени за пор. вид стоки
-терит. разпределение на пазара или квоти на производството
-съвместно получаване на поръчки
-разпределение на печалби, когато има пулове
-да се преодолее падане на цени, когато има конк-я. Това не е благоприятно за икономиката - законодат. се стреми да ограничи тяхната дейност и да ги контролира. ЗЗК - нищожни са споразуменията, които уст. монополно положение.
ТРЪСТ - голямо значение в Анг. - Ам. система. Рокфелер - втората половина 19 век. В основата на тръста е доверителната собственост - типичен англ. правен иститут . През 1880 г. 40 нефтени компании - всички акционери са съгласяват да предоставят акциите си за управление на 9 професионалисти, които са доверителни собственици. Схемата става водеща в Ам. икономика. Тръста довежда до ограничение на конкуренцията - Закон на Шърман, Плейтън.
КОНЦЕРН - характерен за Европа, икономическа групировска на еднородни предприятия, които запазват юр. си самостоятелност, губят икономическата си такава, защото функционират като едно предприятие на по-висока степен.
ХОЛДИНГ   и  КОНСОРЦИУМ
Не трябва да се смесва обединение/запазват правната си форма/ на търговци с преобразуването / прекр. пр. форма/. Консорциума е от немски произход - уредба чл. 275 и 276. Това е търг. дейност, в която отделните търговци запазват изцяло своята юр. и икономическа самостоятелност. Представлява първо - договора между участващите и второ - самото обединение на търговци. Налице е т.н. хоризонтално обединяване - равнопоставеност. Може да се срещне в различни правни форми ; най - често гр. дружество. Може и да е дружество със съучастие или в едно търг. дружество. Използва се много в банковото  дело, когато един крупен проект, трябва крупен кредит с голям риск - се стига до обединение на банки.
ХОЛДИНГ - сино повлиян от ам. тръстове. Той е съвременна форма за конц. на капитал и управление от to hold, сдружение на държ. на акции. Получава се пирамидална структура - отгоре холдинг, който е конц. на властта върху дъщерни дружества. Два механизма - холдинга държи 20 % акции на всички от дружествата: холдинга може да определя 1/2 управлението. Това са 2 механизма за управление и подчинение. Няма собствена правно орг. форма; Законови възможности - АД, КДА, ООД. Винаги капиталово търг. дружествво, най - често АД. Тук налице е едно "вертикално обединение", дъщерните дружества запазват юридическата си самостоятелност, но са ик. зависими. ТЗ - не добра уредба.
Цел:  поне 225 % от капитала на дъщерните дружства принадлежат на холдинга, той е акционер, чрез това владеене на част от капитала се пост. управление на една огромна структура, която се упр. с отн. по - малко капитал. Втората възможност е той да определя повечето от участниците в управлението на дъщерните дружества.
Предмет на дейност: 1.може да развива собствена дейност 2. само да влияе върху дъщ. дружество или като инвестира в тях или като купува облигации.
Предимства: постига се централ. на фин. операции в цялата структура, обща фин. политика. Постига се икономия в реклама, маркет. политика, натр. се техн. опит и информация, предпазва се пазара от свръхпроизводство. Внимава се да не влезе в конфликт с конкур. право, в др. дружества има дан. облекчения у нас - не.
2.Дружество със съучастие. Комбинация на търговски дружества.Това е една дискретна правна форма, която няма изрична правна уредба и в другите законодателства. В исторически план - първа форма на дружество - "анонимно" , "негласно", "тайно" дружество. За първи път е уредено във френския търг. кодекс. Това е дружество, при което търговията се извършва от името на един търговец, а друг съдружник участва  с вноска. За пред трети лица няма никакво дружество, търговията се изв. от явния съдружник. Скрития съдружник може да бъде всяко лице, между двамата има едно облигационно отношение, което е прикрита сделка - действителна, факта на  прикриването не я опорочава.
Предмет на сделката ; да се скл. търг. сделлки и да се участва в печалбата. Скрития съдр. прави вноска в имуществото на търговеца. От тази гл.т. - сходство с другите фигури. Може първо да се сравни с КД, но то е търг. дружество с търг. фирма и е ЮЛ, докато ДС не е ЮЛ. Второ прилича на договор за заем, само че при заема заемополуч. дължи връщане на главницата + лихви ; явния съдружник дължи част от печалбата, скрития носи риска от стоп. дейност. ДС наподобява едно гражданско дружество, при него внесеното и придобито имущество става обща собственост, всички уч. в управлението. ДС - не става обща собственост, само явния участва в управлението, скрития - право на информация. Това дружество е разпространено по света, не се знае колко, защото не подлежи на регистрация, в Б-я не е разпространено. Два основни вида сдружаване - специално ; извършва се оглед една определена сделка или на няколко определени. И общо - за цялата търговска дейност. В Б-я няма условия ; избягване на данъци - част от целите, които преследва това дружество не могат да се постигнат в Б-я.
Комбинация между Ком.Д и ООД, при което като комплементар в КД участва ООД, а съдружниците в ООД стават командитисти - избягва се личната отговорност, с преливане на имуществото. Може това сам със себе си ; ЕООД, което става командитист в КД, в която той е комплементар - разтрояване. Свързани лица ; едно проникване на различно дружество в едно друго, едно дружество участва в капитала на др. дружество, което пък купува акции от първото. Така може да се навържат много дружества. Има възможност за взаимен контрол, затова законодателят предв. различни органичения - ЗБ забрана да се изкупуват опр. част.

22.ДОГОВОР ЗА ПРЕВОЗ
А) Обща характеристика и видове.1. Понятие и обща характеристика на договора за превоз
Общата уредба на превозния договор в ТЗ е оскъдна. Тя се съдържа в глава двадесет и шеста (чл. 367-379).
С договора за превоз превозвачът се задължава срещу вьз-, награждение да превози до определено място лице, багаж или то­вар (чл. 3671.
От даденото определение може да се направи изводът, че превозният договор е двустранен и възмезден. От него по необ­ходимост възникват задължения и за двете страни. Превозвачът се задължава да извърши превоза, срещу което има право на въз­награждение. Плащането на възнаграждение е основното задъл­жение на насрещната страна по договора.
Предмет на превозния договор може да бъде товар, лице или багаж. Основно значение за търговското право има прево­зът на товари. Понятието товар има по-широко значение от сто­ка. Всяка стока може да бъде предмет на превозен договор, но не всеки товар е стока. Така например могат да бъдат превозвани вещи, които са извън гражданския оборот и затова не са стока.
Страни по договора за превоз на товар са превозвачът и товародателят. Те са единствените страни по пре­возното правоотношение към момента на неговото възникване.
За да бъде едно лице товародател, не е необходимо да е соб­ственик на товара. Товародателят може дори да не е носител на никакво вещно или облигационно право по отношение на товара, а да действа от чуждо име и за чужда сметка. Най-често товарода­телят е търговец; но може и да няма търговско качество.
Превозвачът по правило е търговец. Той е такъв, ако сключва превозни договори по занятие (чл. 1, ал. 1, т. 5) или е търговско дружество или кооперация, които са търговци по прав-ноорганизационната си форма (чл. 1, ал. 2).
Превозваният товар е предназначен за трето лице получател на товара. Към момента на сключването на договора той не е страна по него. Въпросът, който се поставя, е  какво е него­вото правно положение? Дали той не е трето ползващо се лице по смисъла на чл. 22 ЗЗД? На пръв поглед получателят изглеж­да действително като трето ползващо се лице (бенефициер). В негова полза се поражда право - правото да получи изпратения на негово име товар - което той черпи от договор, в чието сключ­ване не участва. Въпреки това между бенефициера и получателя по превозния договор има съществени различия. Бенефициерът придобива правото от момента на сключване на договора в не­гова полза. Получателят придобива правото в по-късен момент - по правило след пристигането на товара. Съгласието на трето­то лице да се ползва от уговореното консолидира правото му и страните по договора не могат да го отменят. Получателят по превозния договор не придобива такова консолидирано право. Товародателят винаги може да се разпореди, освен ако не е из­даден товарителен запис, товарът да се предаде другиму (чл. 368, ал. 2). Бенефициерът може да придобие само права, затова дого­ворът е е полза на трето лице. Получателят при определени ус­ловия може да встъпи в задълженията по договора на мястото на товародателя. Той ще стане длъжник на превозвача за неиз­пълнените от товародателя задължения (чл. 372, ал. 2). Следова­телно получателят на товара по превозния договор не е трето ползващо се лице, а в определен момент от развитието на пре­возното правоотношение става страна по договора на мястото на изпращача.
2 Видове. Превоз на пътници и багаж
а) Превоз на пътници. На превоза на пътници ТЗ посвеща­ва една-единствена разпоредба. Освен в ТЗ материята е уредена в специалните нормативни актове за различните видове превоз. Най-подробна е уредбата в Закона за автомобилните превози (чл. 35-48).
Договорът за превоз на пътници е съглашение между път­ника и превозвача, по силата на което превозвачът се задължава да превози пътника от едно място ня друго срещу възнаграждение.                                           
б) Превоз на багаж. За превоз на багаж се прилагат съот­ветните правила за превоз на товари (чл. 377). Това е единстве­ната разпоредба за превоза на багаж в ТЗ. Разгъната уредба на въпроса се съдържа преди всичко в специалните нормативни ак­тове на транспортното право.
Превозът на багаж се отнася на първо място до личния багаж_ Пътникът има право да превози със себе си безплатно ръчен багаж до определена норма. Превозвачът по начало не отговаря за загубването и повреждането на личния багаж, тъй като той е под надзор на пътника, а не на превозвача.Извън правото на личен багаж пътникът може да сключи договор за превоз на багаж. По силата на този договор превозвачът се задължава срещу възнаграждение да превози предедени вещи на пътника с превозното средство, с което той пътува. Та­къв договор може да сключи само пътник, снабден с билет за пътуване. Това означава, че договорът за превоз на багаж е акцесорен договор.
Б) Сключване и форма- превозни документи.Предложението за сключване на превозния договор се пра­ви по правило от товародателя (изпращача). Ако превозвачът приеме предложението, се формира съгласие което обаче не ви­наги е достатъчно за сключване на договора. При железопътния и крайбрежния воден превоз, наред с постигането на съгласие, трябва да се извърши и едно фактическо действие - предаване на товара. Предаването на товара е елемент от фактдяеския състав на договора за превоз, което го прави реален договор. Наред с предаването на товара е необходимо още предаване и приема­не на товарителницата, която придружава товара.
В другите си разновидности - по море и по въздух, договорът за превоз е консесуален. Той се смята за сключен от момен­та на постигането на съгласието в изискуемата за това  форма. Деликатен е въпросът за характера на договора при автомобил­ния превоз- понастоящем този дого­вор вече е уреден като консенсуален.
Товарителницата е необходима при железопътния и край­брежния транспорт. Тя е условие за действителност на съответ­ния превозен договор. Затова този договор е формален. Различно е положението при автомобилния транспорт. Съгласно Зако­на за автомобилните превози също се издава товарителница, с която се удостоверява договорът за превоз на товари. Тя обаче има различна правна характеристика в сравнение с товарител­ницата при железопътния и крайбрежния транспорт. Затова ще бъде означавана като автотранспортна товарителница.
Товарителницата се изготвя по установен образец в един екземпляр от товародателя и се приема от превозвача. Товари­телницата придружава товара и се предава заедно с него на посочения в нея получател. Тя удостоверява сключването на превозния договор и неговия предмет. Товарителницата не подлежи на прехвърляне отделно от товара, който придружава. В то­зи смисъл тя не може да циркулира в оборота и затова няма качеството на ценна книга. Посоченият в нея получател има право да получи товара. Затова товарителницата има важно до­казателствено значение. Нейното съдържание може да се противопостави на товародателя и на превозвача.
       При приемане на товарителницата заедно с товала превозвачът дава разписката от товарителницата на товародателя. Тя  е доказателство, че превозният договор е сключен. Това означава още, че товарът е предаден на превозвача тъй като предаването му е елемент от фактическия състав на сключването на до­говора. Разписката служи за легитимация на товародателя и по­лучателя.
При крайбрежния транспорт срещу товарителницата пре­возвачът (съответното параходство) издава квитанция. За раз­лика от разписката от товарителницата при железопътния тран­спорт и самата товарителница, квитанцията има характер на цен­на книга. Товародателят може да я прехвърли на получателя, но с джиро. Веднаж обаче прехвърлена от товародателя на полу­чателя, последният може да я джиросва (арг. от чл. 37 УКВТ). Това означава, че квитанцията се е превърнала в заповедна цен-на книга, затова легитимираният приносител на квитанцията може да иска предаването на товара от превозвача.
Автотранспортната товарителница се изготвя от изпраща­ча в три екземпляра и се подписва от двете страни по превозния договор. С нея се установява договорът за превоз, но неговата действителност не зависи от нейното издаване или от редовността й. Автотранспортната товарителница има доказателствена сила за вписаните в нея обстоятелства. Те се смятат за достоверни до доказване на противното. Съгласно § 1, т. 29 от Допълнителни­те разпоредби на Закона за автомобилните превози товарител­ницата  е товарителен запис по смисъла на чл. 371 ТЗ. По този ( начин автотранспортната товарителница придобива качеството на ценна книга, която може да бъде поименна или на заповед.
При договорите за морски превоз се издава коносамент. За морски се смята превозът, който се извършва в открито мо­ре.
Коносаментът се издава от превозвача съответното па­раходство и се предава на товародателя.  Той съдържа едностранно волеизявление на превозвача с което се задължава да предаде товара на легитимирания приносител на коносамента.
Коносаментът е ценна книгл В това си качество той не урежда отношенията между превозвача и товародателя. Техните отношения се уреждат от сключения превозен договор. Коноса­ментът е предназначен да уреди отношенията между превозвача и получателя на товара.
Член 316, ал. 2 ТЗ предвижда, че коносаментите могат да бъдат прехвърляни чрез джиро, когато са издадени на заповед. От тази разпоредба става ясно, че коносаментът може да бъде заповедна ценна книга, но че може и да не е на заповед. Следова-телно той може да бъде издаван като поименен коносамент. Това ще означава, че такъв коносамент ще се прех­върля чрез цедирането му. Под въпрос е дали коносаментът мо­же да се издава като ценна книга на приносител. Отговорът би трябвало да е отрицателен, още повече че в практиката такива коносаменти не се срещат.
Сходен с коносамента документ е товарителният запис. Той се издава при железопътния транспорт. Съгласно чл. 371, ал. 1 товародателят може да иска от превозвача да му издаде за предадения товар товарителен запис. Той, както и коносаментът, съдържа едностранно волеизявление на издателя на ценна­та книга"- превозвача, с което се задължава да предаде товара . на легитимирания приносител на документа. По същия начин в този документ са материализирани правото на собственост вър­ху товара и производното му право на разпореждане с него.
В) Задължения на страните.
1. Задължения на превозвача
Превозвачът е длъжен да извърши превоза в определения срок, да пази товара от приемането до предаването му, да уведо­ми получателя за пристигането на товара и да му го предаде в местоназначението (чл. 368, ал. 1). Когато не е издаден товари­телен запис, превозвачът изпълнява нарежданията на товарода­теля за връщане на товара или за предаването му на друго лице, ако не е предал товара или товарителницата (чл. 368, ал. 2). Превозвачът има след­ните задължения:
а) Задължение да извърши превоза. Той трябва да извърши превоза не изобщо, а в определения срок. Освен това превозвачът трябва да извърши превоза по такъв начин, че да не допусне товарът да изчезне, да се повреди или погине. Иначе казано, товарът трябва да се превози, съхранен в количествено и качествено отношение. Тези изисквания са елементи от задължението на превозвача да извърши превоза.
На второ място извършването на превоза включва начина на превозване. Този начин зависи от вида транспорт. В зависимост от ес­теството на товара превозването трябва да стане по съответен начин. Особеностите на товара ще предопределят евентуални спе­циални изисквания за превозването. Пре­возвачът е длъжен да извърши превоза по такъв начин, че това­рът да стигне най-добре съхранен в количествено и качествено отношение до местоназначението си.
Задължението за извършване на превоза включва на трето място задължението да се избере .наи-краткият път според изб-рания вид транспорт. Това изискване не трябва да се абсолютизира. Превозвачът ще трябва да се отклони от най-краткия път, ако са налице повреди по него или други важни причини налагат това.
б) Задължение да изпълнява нарежданията на товарода­теля. Това задължение на превозвача е валидно само ако няма издаден товарителен запис. В последния случай превозвачът ще
трябва да изпълнява нарежданията не на товародателя, а на титуляра на този запис.                        
Превозвачът е длъжен да изпълнява нарежданията на то­вародателя за връщане на товара или за предаването му на дру­го лице. С това товародателят изменя с едностранно волеизяв­ление клаузите на договора, но тази възможност е иманентна част от самия него. Превозвачът няма право да откаже такова нареждане, стига вече да не е предал товара или товарителни­цата, която го съпътства.
в) Задължение да пази товара. Превозвачът е длъжен да пази товара от приемането до предаването му. Съхраняването на товара при изпълнение на основното задължение обхваща периода на самия превоз. Докато пазенето на товара включва неговото съхраняване от момента на получаването му за превоз до предаването му на полу­чателя. Ако получателят не може да бъде намерен на посочения адрес "или откаже да приеме товара, превозвачът е длъжен да го пази или да го предаде за пазене другиму, като своевременно извести товародателя (чл. З76ТЗ). При товар, подлежащ на бърза развала, се прилагат правилата за продажба на вещта при забава на кредитора (чл. 376, изр. 2). Става въпрос за възмож­ност, която е предвидена в специалната търговскоправна норма на чл. 328, ал. 1, т. З, а не в гражданското законодателство (чл. 198, ал. 2 ЗЗД).
Превозвачът трябва да съхранява товара с грижата на до­бър превозвач, която грижа е частен случай на общата дължима грижа на добрия търговец.
г) Задължение да уведоми получателя за пристигнете на товара и да му го предаде. С изпълнение на това задължение превозвачът се освобождава от обвързаността си по превозния договорСлед като получателят бъде уведомен за пристигането на товара, превозвачът трябва да му го предаде. Мястото на предаването се определя съобразно вида транспорт и уговорката в договора.
2. Задължения на товародателя. Задълженията на товародателя са нормирани в чл. 370 и 372. Не случайно те са разделени. Първата група задължения са непарични.
Втората група задължения са парични. Основното парич­но задължение на товародателя е да плати възнаграждението. То се съдържа в разпоредбата на чл. 372, ал. 2. Наред с него, макар изрично неуказано в ТЗ, в тежест на товародателя е за­дължението да плати таксите за допълнителни услуги, включи­телно да възстанови разходите, направени от превозвача по съх­раняването на товара.
а) Задължение да предаде товара. Задължението на гова-родателя да предаде товара не всякога е същинско договорно задължение по превоза. При договора за железопътен и крайб­режен транспорт предаването на товара е част от фактическия състав на сключването на договорите. Те са реални договори..
Друго е положението при въздушния и морския превоз както и при автомобилния транспорт, след влизане в сила на Закона за автомобилните превози от 1999 г. Те са консенсуални договори. Следователно при тях предаването на товара е изпълнение на сключения договор. Върху товародателя тежи задължението да го предаде на превозвача, което означава да му го връчи физи­чески.
При железопътния, крайбрежния и автомобилния транс­порт да се предаде товарът означава той да се нато-вари на превозното средство. Следователно предаването е нато­варване на предмета надрговора в превознотосредство. При то­ва положение мястото на предаването на товара съвпада с мяс­тото на натоварването.
Задължението на товародателя е не просто да предаде то­вара, а да го предаде в състояние, годно да издържи превоза. Това означава, че с оглед естеството на товара той трябва да е в такава опаковка, която да осигури възможността да издържи превоза. В противен случай товародателят не е изпълнил над­лежно задължението да предаде товара. При такова, положе­ние превозвачът може да откаже да изпълни договора (арг. от чл. 370, ал. 3).
Когато опаковката е явно неподходяща, превозвачът мо­же, вместо да се откаже от договора, да приеме товара ако това­родателят заяви писмено, че вредите, които биха настъпили са за негова сметка"(чл. '370 ал. 3). Тази норма отнема отговор­ността на превозвача, когато товародателят не е изпълнил над­лежно задължението товарът да е в състояние да издържи пре-воза. За да не злоупотребява превозвачът с тази възможност, законът изрично изисква опаковката да е явно неподходяща.Иначе превозвачът лесно би се освобождавал от отговорност като обявява за неподходяща едва ли не всяка опаковка.
Задължението за предаване на товара няма да е изпълнено надлежно, ако предаването на товара не е съпроводено с преда­ване и на документите, необходими, за да достигнели до полу­чателя.
б) Задължение да плати възнаграждение. Превозният дого­вор, като всяка търговска сделка, е възмезден. Превозвачът има право на възнаграждение за извършения превоз. Товародателят трябва да плати това възнаграждение, което е основното му па­рично задължение. То се означава като навло. Навлото е превоз­ната цена по договора за превоз. Превозната цена се предплаща. Товародателят е длъжен да плати цената още при сключване на договора. Това е разпоредено изрично в чл. 372, ад. 1. Нормата обаче е диспозитивна. Посоченият текст предвижда, че може да се уговори и нещо различно. В случай че възнаграждението не се плати от товародателя при сключване на договора или по-късно, задължението за това ляга върху получателя при приемане на то­вара (чл.372,ал.2).
Наред с основното задължение за възнаграждение, в те­жест на товародателя може да възникне и друго парично задъл­жение. Това е задължението за т. нар. допълнителни или доба­въчни такси. Те се дължат за допълнителните услуги, които са извън основното задължение на превозвача. Такива допълнителни услуги са допълнително извършени работи.
Превозната такса (навлото) и допълнителните такси са вземанията на превозвача по договора. За обезпечение на тези взе­мания превозвачът има право на залог върху товара и без да е уговорен. В негова полза възниква право на законен залог. Заложното си право превозвачът може да проти­вопостави както на товародателя, така и на получателя. В това се изразява вещният характер на залога.
Г) Отговорност.
Според общите правила на ТЗ превозвачът отговаря за из­губването, погиването или повреждането на товара. Той отгова­ря и за вредите, които се дължат на забава при изпълнение на превоза. Това са изходните положения при отговорността на пре­возвача. Те се съдържат в чл. 373, ал. 1 и 2. Тази отговорност, на първо място, е отговорност за липси и повреди. Тя е имуществена отговорност. Затова ще се изрази в плащане на обезщетение, в съответствие с размера на причинената вреда. Отговор­носттана превозвача е специална. Тя ще бъде ангажирана в слу­чай на причинени липси и повреди, настъпили по време на превоза - от момента на получаване на товара до предаването му по предназначение. За липси и повреди преди или след това превозачът не отговаря.
Специалната имуществена отговорност на превозвача ще се реализира, в случаи че е налице:
- цялостно погиване на товара (пълна липса);
- частична липса на товара;
- повреждане на товара;
- забава при изпълнение на превоза.
Пълната липса е физическото унищожаване на товара по­ради изгаряне, изтичане, счупване или други подобни. Наличие­то на остатъци от товара не означава, че липсата няма да е пъл­на. Въпросът е дали останалото може да изпълни предназначе­нието си.
Частична липса е налице, когато товарът като цяло е пристигнал на местоназначението си, но липсват части от не­го. Това може да се дължи на частично погиване или частично изчезване на товара.
Повреждането на товара означава влошаване на качест­вото му, което води до намаляване на неговата годност за цели­те, за които е предназначен. Това неминуемо води до обезценя­ване на товара. Ако повредата обаче е толкова съществена, че товарът е загубил качествената си характеристика и той е изцяло негоден за предназначението си, ще е налице хипотеза, при­равнена на пълната му липса.
Забава при изпълнение на превоза е налице, когато превоз­вачът предложи да предаде на получателя товара след изтичане на срока, в който превозът е трябвало да бъде извършен. Това е неточно изпълнение на договорното задължение на превозвача във времево отношение. Възможно е закъснението да доведе до частична липса или влошване на качеството на товара. В този случай отговорността на превозвача ще бъде на две основания -закъснение и частична липса или повреждане.
Превозвачът няма да отговаря за липси и повреди, ако вре­дата се дължи:
- на непреодолима сила;
- на качествата на товара или
- на явно неподходящата опаковка.
Тези основания изключват вината на превозвача, която по общите правила на частното право се предполага, и затова се окачествяват като основания за екскулпиране..
Непреодолима сила ще е налице, ако след сключването на  договора възникне непредвидено или непредотвратимо събитие от извънреден характер, което е в причинна връзка с невъзмож­ността на превозвача да изпълни задължението си по договора. Непреодолимата сила обаче няма да освободи автоматично пре­возвача от отговорността му, а в негова тежест ще възникне за­дължение да уведоми насрещната страна по договора, съгласно чл. 306, ал. 5. Докато трае непреодолимата сила, изпълнението на задълженията се спира (чл. 306, ал. 4) и превозвачът няма" да отговаря за неизпълнение.
Второто освобождаващо основание е, ако липсите или пов-  редите се дължат на качествата на товара.
Последното освобождаващо от отговорност обстоятелство е, ако липсите или повредите се дължат на явно неподходяща опаковка. За да се освободи превозвачът от отговорност в този случай, товародателят трябва да е дал съгласие по реда на чл. 370, ал. 3. Този ред предвижда писмено съгласие на товародате­ля, че вредите, които биха настъпили поради явно неподходяща­та опаковка ще са за негова сметка.
Посочените освобождаващи основания по правило важат и в случая на забава при изпълнение на превоза (арг. от чл. 375, ал. 2). Превозвачът ще се освободи от отговорност въпреки за­бавата, ако установи, че закъснението е в причинна връзка с нас­тъпила непреодолима сила, с качествата на товара или с явно неподходящата опаковка.
Отговорността на превозвача за повреди на товара е стес­нена в рамките на едномесечен преклузивен срок от получаване на товара (чл. 373, ал. 5).
Ако изгубен товар, за който получателят е обезщетен, бъ­де намерен, превозвачът, след като вземе необходимите мерки за запазването му, уведомява за това писмено получателя. Ако последният приеме товара, той дължи възстановяване на полу­ченото обезщетение. При отказ превозвачът може да продаде товара за своя сметка (чл. 373, ал. 4).
Превозвачът може да извърши превоза изцяло или отчас­ти с участието на други превозвачи. За да го направи, не е необ­ходимо да е  или изрично овластен за това. В такъв случаи той ще отговаря за действията им до предаването на товара (чл. 374 ал.1). При причинени вреди всички превозвачи ще отговарят солидарно (чл. 374, ал. 4}.
2. Погасителна давност. Вземанията по превозните правоотношения подлежат на специална погасителна давност.
Искът за вреди по договора за превоз се погасява с едного­дишна давност (чл. 378). Началният момент на давността е раз­личен за различните видове превоз.
За превоз на товари давностният срок започва да тече от деня, в които товарът е предаден на получателя, а когато не е предаден - от деня, в който е трябвало да му бъде предаден (т. 1 на чл. 378).
За  превоз на пътници давностният срок започва да тече -при смърт или телесна повреда - от настъпването им или узна-ването за тях, но не по-късно от три години (т. 2 на чл. 378).
Предвидената едногодишна давност се отнася само за ис­ковете за вреди по превозните договори. По отношение на другите вземания ще се приложат общите разпоредби на ЗЗД (чл. 110 и сл.), доколкото отсъстват други специални правила, залег­нали в транспортното законодатество.

23.ЗАСТРАХОВКИ
А) Понятие и видове. Договор за застраховка – понятие и видове. Застрахователни термини. Сключване и форма на договора.
    1. Общи бележки – правната уредба на договора за застраховка е в чл. 380-418 ТЗ (морската застраховка е уредена в КТМ), а режимът на застрахователите е уреден в Закона за застраховането (ЗЗ).
        1.1. Определение, според чл. 380, с договора за застраховка застрахователят се задължава да поеме определен риск и при настъпване на застрахователно събитие да заплати на застрахования  или на 3то получаващо лице застрахователно обезщетение или застрахователна сума, а застрахования се задължава да заплати премия.  
        1.2. Договорът е двустранен, възмезден, формален (сключва се във вид на  застрахователна полица или на друг писмен акт). Това е алеаторен договор, тъй като обемът на престацията на застрахователя не е известен в момента на сключване на договора.
        1.3. Договорът за застраховка не е разновидност на друг вид договор и има различни особености. Страните не изпълняват задълженията си едновременно, а по различно време, т.е. много от общите правила за двустранните договори не се прилагат – възражение за неизпълнен договор, разваляне и т.н.
        1.4. Страни – застраховател и застрахован. Застрахован може да бъде всеки. Особено място заема фигурата на застраховащия – той не е задължителна фигура при застраховането (става дума за застраховане за чужда сметка). Застраховащият е страна по договора и дължи застрахователните премии, предмет на застраховането обаче са блага (лични или имуществени) на друго лице – застрахован, който при настъпване на застрахователното събитие ще получи застрахователната сума. Застрахователят е търговец, тъй като застрахователният договор е абсолютна търговска сделка. Застрахователят е търговец със специален предмет на дейност – чл. 4, ал. 2 ЗЗ: Застрахователят не може да осъществява друга търговска дейност, включително охранителна. Чл. 6 определя предмета на  застрахователя като застраховане, презастраховани и комбинация между тях. Застраховането е сключване по занятие на застрахователни договори. Ал. 3 на чл. 6 ЗЗ въвежда забрана  за извършване на имуществени и лични застраховки (живот и злополука) от един застраховател, т.е. застрахователят може да извършва само един от тези два вида застраховки по занятие. Изисквания към застрахователя:
            1) Застраховател може да бъде:
                а. АД (при определен размер на капитала, видове акции, активи и пасиви); При застрахователите АД има специални изисквания за капитала – за лични застраховки минимум 2 млн. лв., за имуществени – 3 млн. за презастраховане – 4. При тях капиталът трябва да се събере само чрез парични вноски и да бъде изцяло внесен към момента на подаване на заявление за издаване на разрешение. Такова застрахователно дружество може да емитира само поименни акции.
                б. Взаимозастрахователна кооперация – това е кооперация, всички членове, на която са и застраховани лица. Минималният брой учредители е 500.
                в. Клон на чуждестранен застраховател.
            2) Застрахователят трябва да е лицензиран, т.е. трябва да му се издаде разрешение, което е индивидуален административен акт. Националният съвет по застраховане, който е административният орган, издаващ разрешението, преценява не само законосъобразност, но и целесъобразност. Застрахователите възникват не по нормативно-контролната, а по разрешителната система.
            3) Разрешението определя правоспособността на застрахователя – могат да се извършват само такива дейности, които са включени в разрешението. То е и част от фактическия състав на учредяването.
        1.5. Задължения на страните:
            1) Задължения на застрахователя. Той има едно основно задължение: да предостави застрахователното обезщетение, т.е. при настъпване на застрахователното събитие, което засяга застрахователния риск, който е покрит да изплати застрахователно обезщетение при имуществените и застрахователната суми при личните застраховки. Според някои автори това задължение има 2 фази, като първата фаза е преди възникване на застрахователното събитие. За да възникне това задължение обаче трябва да има настъпило някакво застрахователно събитие, т.е. то е в латентно състояние до настъпване на събитие. Следователно не е коректно да се говори за две фази, защото няма задължение, което да се изпълни принудително да настъпване на застрахователното събитие.
            2) Задължения на застрахования (общ преглед):
                а. Да заплати застрахователната премия.
                б. Да съобщи на застрахователя при сключването на договора и след това за обстоятелства, които имат съществено значение за естеството и степента на риска.
                в. Да не причинява събитието.
                г. Само при имуществените застраховки – да подържа вещта в изправност като взема необходимите предпазни мерки. Това са тези мерки, които са предписани от застрахователя или друг орган (напр. противопожарни и други технически органи).
До тук са задълженията преди настъпване на застрахователното събитие.
                д. Да съобщи на застрахователя за събитието и причините, които са го породили.
                е. Да допусне застрахователя да направи оглед и да му даде необходимите документи и сведения, свързани с установяването на събитието и размера на вредите.
                ж. Да съдейства на застрахователя за ограничаване на вредите.
    2. Видове застрахователни договори:
        2.1. Според предмета, вида на благото, който се покрива със застрахователния договор:
            1) Имуществени застраховки – обект е имуществото, което се застрахова. Обект на имуществените застраховки могат да бъдат движими и недвижими вещи, както и вземания.
            2) Застраховки живот и злополука – преди са наричани “лични” застраховки. Обект са лични блага на физическите лица – здраве, живот и телесната цялост.
            3) Застраховка гражданска отговорност – обект е не конкретно имуществено благо, а цялото имущество на лицето.
        2.2. Според това дали съществува задължение за застраховане или не:
            1) Задължителни – застрахованият има задължение да сключи застрахователен договор, което задължение произтича единствено от закона. По старият закон не е имало задължение за сключване на застрахователен договор, а такъв е възниквал с настъпването на определено юридически факт (напр. закупуване на МПС). Сега се изисква сключване на договор.
            2) Доброволни – не съществува задължение за застраховане. По принцип застраховките са доброволни.
    3. Сключване и форма на застрахователния договор.
        3.1. Сключване – прилагат се правилата на чл. 13 и 14 ЗЗД. Особености:
            1) Офертата се прави най-често от застрахования, а не от застрахователя.
            2) Офертата трябва да съдържа: а) благото, чиято закрила се търси; б) застрахователните рискове; в) застрахователната премията; г) застрахователната сума; д) другите съществени елементи.
            3) Пораждането на действие на договора, включва и плащане на първата вноска, освен ако не е уговорено друго.
        3.2. Договорът е формален, сключва се в писмена форма за действителност (изключение от писмената форма се прави само за морската застраховка). Чл. 381, ал. 2 посочва реквизитите на застрахователната полица: Застрахователната полица трябва да съдържа: 1. имената и адресите на страните; 2. предмета на застраховката; 3. покрития риск; 4. срока на договора, както началото и края на застрахователното покритие; 5. застрахователната сума или начина на изчисляването й; 6. застрахователната премия или начина на изчисляването й, както и сроковете за нейното плащане; 7. датата и мястото на издаване; 8. подписи на страните.  Особено внимание се обръща на осмия реквизит – подписите на 2те страни, тъй като по-рано се е считало, че само подписът на застрахователят е достатъчен, но с оглед гарантиране на сигурността в оборота се приема това разрешение. Счита се, че застрахователният договор може да се сключва и чрез други писмени актове, но законът не ги урежда.
    Според Кацарски застрахователната полица има конститутивно действие (правоотношението възниква от датата на полицата). Много често обаче договорът се сключва със съставянето на 2 документа, така че първоначално не може да се изпълни изискването за съставяне на застрахователна полица. Поставя се въпросът дали застрахователната полица е ЦК, т.е. дали тя обективира права, които могат да се упражнят с представянето й. Поначало не е ЦК, само транспортните застрахователни полици и морските застрахователни полици са ЦК. Това изключение съществува, защото обикновено за самия товар се издава ЦК, за да може да се прехвърли товара с товарителен запис/коносамент, трябва да може да се прехвърли и застраховката – за това е ЦК.
    Чл. 387, ал. 1 предвижда, че първата и единствената премия се изплащат при връчване на застрахователната полица, като това е гаранция за правата на застрахования. Това правило е диспозитивно.
        3.3. Прехвърляне на застрахователни договори (чл. 56-58 ЗЗ) – това е договор между застрахователи, по силата на  който единият прехвърля правата и задълженията по всичките или по някои от своите застрахователни договори на другия, т.е. постига се смяна на страните по сключените застрахователни договори. Смяната на застрахователя става независимо от съгласието на застрахования, които обаче имат възможност в срок от 60 дни след получаване на съобщението за прехвърлянето да прекратят договора.  
    4. Застрахователни термини. Съществени елементи на застрахователното правоотношение са:
        4.1. Застрахователно обезпечение – задължение на застрахователя да заплати застрахователното обезщетение или застрахователната сума при настъпване на застрахователното събитие. Според чл. 390 обезпечението се нарича застрахователно “плащане”. То има следните особености:
            1) Застрахователното обезпечение и задължението за плащане не покрива пропуснатите ползи, освен ако това е уговорено. Това не е вярно при застраховката гражданска отговорност.
            2) Застрахователното обезпечение не може да е по-високо от размера на т.нар. застрахователна сума.
        4.2. Застрахователен риск – без риск няма застрахователен интерес. Според проф. Герджиков наличието на застрахователен риск е условие за действителността на застрахователния договор. Неговият размер е във връзка със застрахователната премия. Риск е възможността от накърняване на застрахованото благо от застрахователното събитие.
            1) Особености на риска:
                а. За да има риск трябва да съществува опасност от накърняване на благото, ако опасността вече е настъпила или е отпаднала то риск няма;
                б. Съществува несигурност и неизвестност по отношение на настъпването на опасността – това определя алеаторния характер на договора. Тази неизвестност може да е абсолютна (при застраховка при кражба) или относителна (при застраховка живот – ще настъпи събитието, но не е ясно кога).
                в. Случайност – настъпването на риска трябва да е без проявление на съзнателната воля на заинтересованото лице – чл. 390, ал. 4.
            2) Видове рискове:
                а. Според източника:
                    - от човешко действие;
                    - от проявление на природни сили.
                б Според броя на събитията, който се покрива:
                    - индивидуален , когато се покрива определен риск;
                    - универсален, когато се покрива повече от 1 риск.
            3) Рискове, които не се покриват:
                а. изхабяване на вещта с оглед на нейното обикновено използване;
                б. увреждане на вещта с оглед на нейни недостатъци;
                в. военен риск.
            4) Застрахованият има задължение да каже предварително за  обстоятелствата, които са съществени за настъпване на застрахователно събитие и размера и естеството на риска. За да се избегнат спорове, кои обстоятелства са съществени за настъпване на риска и кои не законодателят е предвидил в чл. 383, ал.2, че: За съществени се смятат обстоятелствата, за които застрахователят е поставил писмено въпрос. Това правило е въведено, защото застрахователя е професионалист и той може най-добре да прецени предварително кои обстоятелства биха оказали въздействие върху размера и естеството на риска. Според ал. 3 на чл. 283: Неотговарянето на въпрос, без да има укриване на съществено за риска обстоятелство, не е основание за недействителност или за изменение на договора.  Следователно ако са поставени въпроси, които не засягат съществени за риска обстоятелства, то неотговарянето на тях няма да доведе до неблагоприятни последици за застрахования. Предвиден е обаче специален режим при неизпълнение на задължението за отговаряне на въпроса за съществуването на съществени обстоятелства (чл. 384 и 385). Режимът е диференциран в зависимост от това дали застрахования е действал съзнателно или не:
                а. Ако застрахованият е действал съзнателно (обхваща се както активно, така и пасивно поведение – обявил неточно или премълчал):
                    - И обстоятелството е толкова важно, че застрахователят не би сключил договора ако го е знаел, то последният има преобразуващото право да прекрати договора в 1месечен срок от узнаването му. Тъй като става дума за виновно поведение застрахователя има право да задържи платената застрахователна премия, а ако не е платена, то има право да иска плащането й за периода до прекратяване на договора, колкото се дължи (ако се дължи за година – за годината, ако се дължи изцяло – за цялото).
                    - И обстоятелството не е толкова важно и застрахователят би сключил договор, но при други условия, той може да иска изменение на договора в 1месечен срок от узнаване на обстоятелството. Тук няма преобразуващо право сам да измени договора, а да на прави предложение за изменение. Ако застрахования не приеме в 2седмичен срок от получаване на предложението, договорът се смята за прекратен с последици като при първата хипотеза.
                 Ако договорът е бил сключен чрез пълномощник или за сметка на 3то лице то достатъчно е обстоятелството да е било известно на застрахования или на представителя му, съответно на 3тото лице, за да може застрахователят да се възползва от правата си.
                 Възможно е застрахователното събитие да е настъпило преди прекратяване на договора – в този случай застрахователя може да откаже плащане само ако премълчаното обстоятелство е оказало въздействие върху настъпване на събитието. Ако обстоятелството не е било толкова съществено (т.е. преди да бъде изменен договора), то би трябвало застрахователя да има право да намали обезщетението, въпреки че това не е изрично уредено в закона.
                б. Ако застрахованият е действал несъзнателно (не е знаел за съществуването на обстоятелството) в 2седмичен срок от узнаване на обстоятелството всяка от страните може да предложи изменение на договора. Ако предложеното изменение не се приеме в 2седмичен срок от получаването, договорът се прекратява с писмено уведомление. Застрахователят е длъжен да възстанови платеното, което съответства на неизтеклия период. Ако застрахователното събитие настъпи преди прекратяването застрахователят не може да откаже плащане, но може да го промени съобразно съотношението между платените премии и тези, които би трябвало да се платят с оглед по-големия реален риск.
            5) Застрахованият има второ задължение за последващо уведомяване за новонастъпили обстоятелства, които имат съществено значение. То трябва да се изпълни веднага след узнаването им – чл. 386, ал. 2. Обстоятелствата, които имат съществено значение са, тези за които е бил поставен писмен въпрос от застрахователя при сключването на договора. Специфичното на това задължение е, че то е във връзка с обстоятелства, които се появяват след сключване на договора. И при тази хипотеза последиците са идентични с тези на неизпълнение на първото преддоговорно задължение (вж. 4)
            6) Друго задължение на застрахования е да не предизвиква застрахователното събитие и да не увеличава риска – 390, ал. 4, ако той или бенефициера причинят умишлено застрахователния риск, то застрахователя се освобождава от задължението си за плащане.
        4.3. Застрахователен интерес – чл. 391. Той има специфично значение за действителността на застраховката. Застрахователният интерес е понятие относно имуществено или лично благо, по силата на което възможното засягане на това благо от застрахователното събитие ще причини вреди на застрахования. Застрахователният интерес различава застраховката от обзалога. Според Кацарски застрахователния интерес е правната връзка между застрахования/3тото ползващо се лице и правата, които се засягат от застрахователното събитие. При личните застраховки се допуска възникване на застрахователното правоотношение при предварително установени правни връзки – взаимно застраховане.
            1) Застрахователният интерес може да е различен по характер – собственикът на вещи, които са застраховани има застрахователен интерес, но такъв интерес има и ползвателя с вещно право на ползване, наемателя, спедитора, превозвача и т.н.
            2) В застрахователното право е въведено началото на субективния интерес, т.е. интересът е свързан с определен субект, т.е. със застрахователния договор се обезпечава интереса на определено лице. Обективният интерес покрива интереса не само на заинтересованото лице, но и на други 3ти лица – чл. 154 ЗЗД (при придобиване на застрахованата вещ, приобретателят встъпва в застрахователното правоотношение, въпреки, че не е страна). За обективен интерес може да се говори при застраховка гражданска отговорност, защото тя покрива отговорността на застрахования към всички 3ти лица.
            3) Значение на застрахователния интерес:
                а. Ако липсва застрахователен интерес, то договорът е нищожен.
                б. Ако застрахователния интерес отпадне при вече сключен договор, то този договор се прекратява по право за в бъдеще. Застрахованият може да иска връщане на платените премии, освен ако е знаел или по собствената си небрежност не е знаел за липсата на интерес.
                в. Застрахователния интерес определя лицето, което ще получи застрахователното обезщетение.
        4.4. Застрахователна премия. Тя е основен елемент на застраховката – тя е толкова важна, че докато не е заплатена, договорът не поражда действие по отношение на застрахователя, т.е. не възниква задължение за плащане на застрахователно обезщетение – чл. 382 ТЗ.
            1) Застрахователната премия се състои от различни елементи, които не са уредени в закона. Тези елементи са с различно предназначение:
                а. Част от премията е предназначена за покриване на риска и се нарича чиста или рискова премия.
                б. Личен резерв. Съществува само при личните застраховки и представлява втора специална спестовна част. Спестовният елемент е силно изразен в случай, когато застрахования може едностранно да прекрати договора и да поиска част или всичко платено по него.
                в. Надбавки – покриват разноските по управление на застраховките и формират печалбата на застрахователя.
            2) Застрахователната премия е неделима, т.е. ако застрахователното събитие настъпи в период, определен от застрахователя, той може да иска цялата текуща премия, а не само частта, която се дължи до този момент (напр. при застраховка каско, премията се плаща на няколко части през годината, колата е открадната и застрахования е длъжен да плати всичко, което се дължи през годината, а не само това, което се дължи до момента). Това правило обаче е диспозитивно и може да се уговори друго.
            3) Размерът на премията се определя от специални лица – актюери (колкото е по-голям риска, толкова е по-голяма и застрахователната премия).
            4) Премията се подвежда изцяло под режима на паричните задължения. Последици от неплащането на застрахователната премия:
                а. Ако става дума за първата и единствена премия договорът не поражда действие.
                б. При неплащане на текуща премия застрахователя може да намали застрахователната сума, да измени договора или да го прекрати. Тези права са алтернативни. Уредена е и гаранция за застрахования, защото застрахователят може да упражни, което и да е от тези права само след изтичане на 15дневен срок от получаването на писмено предупреждението от застрахования. Ако е уговорено договорът да породи действие преди плащането на първата премия, застрахователят може да иска лихва за забава.
        4.5. Застрахователно събитие (случай). То е юридически факт, при настъпването на който застрахователят трябва да извърши плащане на застрахователната сума/обезщетение. Застрахователното събитие е обективен факт, който не се влияе от субективни преживявания. Застрахователят се освобождава от задължението си по правилото на чл. 390, ал. 4.
            1) При имуществените застраховки застрахования е длъжен да вземе мерки за предпазване на имуществото си от вреди. Той изпълнява задължението си като спазва предписанията на застрахователя и на компетентните органи за отстраняване на източниците на опасност от вреди. Трябва освен това да се допуска застрахователя да прави проверки дали тези изисквания се спазват.
            2) При настъпване на застрахователното събитие застрахованият е длъжен да уведоми застрахователя в 7дневен срок от узнаване на събитието (чл. 389). Правилото за срока е диспозитивно, защото в самата ал. 1 на 389 се казва , че може да се уговори и друг подходящ срок ако е включен в общите условия.
            3) Застрахованият има задължение да допусне застрахователя за извършване на оглед и да му предостави поисканите документи, свързани с установяване на настъпването на събитието и характера на вредите. При неизпълнение на това задължение застрахователят може да откаже плащане, дори да иска обезщетение за вреди. Задължението на застрахователя за плащане става изискуемо след изпълнение на задължението за съобщаване на събитието.
            4) Застрахованият е длъжен да се погрижи за ограничаване на вредите, които вече са настъпили. При неизпълнение на това задължение се намалява застрахователната сума. Чл. 83, изр. 2 ЗЗД е частен случай на  неизпълнение на това задължение. Това задължение е балансирано с насрещното задължение на застрахователя да обезщети застрахования за разходите, които е направил за ограничаване на вредите, стига да е действал с дължимата грижа, дори и усилията да са били безрезултатни. Това обезщетение е извън дължимото застрахователно обезщетение.
        4.6. Застрахователна сума – при личните и при имуществените застраховки, тя е с различно значение:
            1) При личните застраховки тя е предметът на задължението на застрахователя и няма обезщетителен характер – тя е точно определена към момента на сключването на договора.
            2) При имуществените застраховки тя е сумата на която се застрахова веща, според пазарната й стойност. Тя е максимума, горната граница на застрахователното обезщетение.
        4.7. Застрахователно обезщетение – използва се само при имуществените застраховки, като това е предмета на задължението на застрахователя. Сумата, която се плаща е функция от застрахователната сума, от стойността на веща и от размера на вредите към настъпване на събитието. При имуществените застраховки се компенсират само претърпените вреди.
    5. Договорът за застраховка и правата по него се погасяват със специална давност – 3 години. Общата 5годишна давност е валидна само при застраховката гражданска отговорност. Давността започва да тече от настъпване на застрахователното събитие. Целта на по-кратката давност е по-бързото установяване на безспорност, трайност и стабилност в оборота..
Б) Имуществено застраховане
    1. Общи бележки. Предмет на имуществените застраховки винаги е имуществено благо, оценяемо в пари. Съществуват различни видове имуществени застраховки в зависимост: 1) вида на застрахованото благо; 2) рисковете; 3) юридическият факт, който поражда застрахователното правоотношение – в момента няма задължително имуществено застраховане.
    2.Застрахованият е лицето, което има правен интерес от застраховката – той може да е носител на вещното право на собственост, но и лице, което отговаря за веща – наемател, превозвач, спедитор, комисионер, влогоприемател и т.н. При сключването на договора от представител без представителна власт са предвидени  специални правила в чл. 395 ТЗ, различни от общия режим на 42 ЗЗД.  ТЗ в ал. 1 на чл. 359 предвижда лична отговорност на мнимия представител за плащането на застрахователната премия. Езикът на разпоредбата не е много точен, защото този, който от свое име застрахова чуждо имущество не е пълномощник, но правилото се тълкува корективно спрямо заглавието на разпоредбата. Ако премията е платена мнимопредставлявания може да санира договора и след настъпване на застрахователното събитие – ал. 2. Ал. 1 е в интерес на застрахователя, а ал. 2 в интерес на застрахования.
    3. Едно от основните понятия при имущественото застраховане е застрахователната стойност. Тя е горната граница, до която може да достигне застрахователната сума и застрахователното обезщетение. Застрахователна стойност обаче не е легален, а доктринален термин, в чл. 396, ал.1 се говори за действителна стойност: Сумата, срещу която се застрахова имуществото, не може да надвишава действителната му стойност. За действителна се смята стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго от същото качество. Във връзка с действителната стойност се поставя един въпрос, който не е изяснен, към кой момент се определя тази стойност: 1) към момента на сключване на договора; 2) към момента на настъпване на вредите. Според Калайджиев действителната стойност се определя към втория момент като се изчисляват амортизациите и направените разноски да подобрения подобрения. За установяване на действителната стойност застрахователя може да прегледа имуществото и към 2то момента. Застрахователната стойност е неделимо свързана с други 2 понятия:
        3.1. Надзастраховане – когато застрахователната сума е по-голяма от застрахователната стойност. Застрахователната сума е по начало сумата, която застрахователя трябва да заплати при настъпване на застрахователното събитие. В случай на надзастраховане  застрахователят има право да намали застрахователната сума до размера на застрахователната стойност, като договорът остава валиден (според проф. Герджиков това е хипотеза на частична недействителност). Ако застрахователното събитие не е настъпило, но има надзастраховане – намаляването на застрахователната сума става с намаляване на бъдещите премии. Ако застрахователното събитие настъпи и има надзастраховане застрахователя не е длъжен да върне разликата между застрахователната сума и застрахователната стойност, освен ако застрахования е добросъвестен (не е знаел за надзастраховането), като добросъвестността се предполага.
    Според Кацарски регламентирането на надзастраховането е с цел да се покрие пазарната разлика между сключването на договора (тогава се определя обезщетението) и погиването на веща (тогава се определя какво ще се плати). Застрахователното обезщетение се изчислява спрямо пазарната стойност не на погиналата, а на една нова вещ, тъй като застрахованият не продава веща, а я застрахова, т.е. има интерес да може да я купи нова.  
    Проф. Герджиков вижда един по-особен случай на надзастраховане, когато застрахования сключи за една вещ срещу едно ш също застрахователно събитие застрахователен договор с повече от един застраховател. Според него обаче макар и тази хипотеза да не е уредена в закона и в този случай трябва да се приложи правилото на чл. 396, ал.1.
        3.2. Подзастраховане – обратно съотношение застрахователната сума е по-малка от застрахователната стойност. Ако има подзастраховане договорът е действителен. Ако цялото застраховано имущество погине застрахователя плаща пълния размер на застрахователната сума. Въпросът е какво трябва да се плати при повреда или частично погиване. Има 2 правила:
            1) Основно правило – пропорционално. Застрахователното обезщетение се определя от съотношението между застрахователната сума и застрахователната стойност към момента на застрахователното събитие. Според Кацарски в този случай се плаща съответната част от определеното обезщетение и застрахователното правоотношение продължава да съществува.
            2) Правило на обезщетение срещу първи риск (то трябва да се уговори изрично) – застрахователното обезщетение трябва да покрие цялата вреда до размера на застрахователната сума. Идеята при застраховка срещу първи риск според Кацарски е да се получи при първият риск максималното възможно обезщетение – плаща се пълният размер на вредата, но не повече от застрахователната сума и правоотношението се прекратява.
    Според Кацарски при “обикновените застраховки” се покриват всички рискове за определен период, при застраховките срещу първи риск се покрива само първият риск. При плащане не се възстановява покритието до първоначалния размер, но това може да се уговори (става дума за револвираща застраховка; подобно на револвиране са абонаментните застраховки  - напр. покритието се подновява за всеки отделен превоз, но в рамките на отделните застраховки няма револвиране).
    4. При имуществените застраховки има някои особени задължения на застрахования и на застрахователя.
        4.1. Задължение на застрахования по чл. 388 ТЗ за предприемане на мерки за предпазване на застрахованото имущество от вреди. Застрахованият е длъжен да има не само пасивно поведение - да не предизвиква тези вреди, но и активно поведение – да предприема мерки, като е длъжен да спазва указанията на застрахователя и на компетентните органи за отстраняване на източници опасни за предизвикване на вреди и да допуска застрахователя да прави проверки.
        4.2. Основно задължение на застрахователя е да плаща застрахователно обезщетение, чиито размер зависи:
            1) от застрахователната сума, която е посочена в договора и не може да е по-голямо от нея;
            2) от застрахователната стойност – действителната стойност на веща към момента на застрахователното събитие;
            3) от размера на вредите към момента на застрахователното събитие, като не може да е по-голямо от техния размер. Вредите трябва да са пряка последица от застрахователното събитие. При имуществените застраховки застрахователя не дължи обезщетение за пропуснати ползи, а само за претърпени загуби – чл. 390, ал. 3. Това правило е диспозитивно и страните могат да уговорят друго.
        4.3. Застрахователят трябва да заплати на застрахования обезщетение за разходите, които е направил за ограничаване на вредите ако е действал с необходимата грижа (по принцип на добрия стопанин), дори усилията му да са останали напразни. Става дума за разходи, направени след настъпването на застрахователното събитие.
        4.4. Застрахователят се освобождава от задължението си за застрахователно обезщетение, ако застрахователното събитие е предизвикано умишлено от бенефициера или застрахования.
        4.5. В закона не е уговорен срок за плащане на застрахователното обезщетение, като по начало този срок се урежда в договора. В защита на застрахования съществува императивното правило на чл. 399, ал. 1, изр. 2: Срокът не може да бъде по-дълъг от петнадесет дни и започва да тече от деня, в който застрахованият е изпълнил  задълженията си по чл. 389. Това правило не е достатъчно, защото, за да се изпълни задължението по чл. 389, ал.1 да представи поисканите от застрахователя документи, е необходимо доста време, тъй като практиката показва, че застрахователите изискват представяне на доста документи, техническото подготвяне, на които отнема време.  
    5. Прехвърля на застрахователното правоотношение при имуществените застраховки става по силата на чл. 401, ал. 1: Ако застрахованото имущество бъде прехвърлено, правоприемникът встъпва в правата по договора, освен ако е  уговорено друго. По начало застрахователното правоотношение включва права и задължения така че прехвърлянето му трябва да е съвкупност от цесии и замествания в дълг, но такива договори не се сключват, а последиците настъпват директно. Правилото разбира се е диспозитивно и страните могат да уговорят и друго. Независимо, че има прехвърляне на задължения от стария на новия собственик на имуществото не е необходимо да се иска съгласие от застрахователя, което би било необходимо в хипотезите на чл. 101 и 102 ЗЗД. До нотификацията застрахователя може да търси застрахователните премии само от праводателя. За да се гарантира застрахователя при прехвърлянето, законът въвежда правилото, че за вноските изискуеми преди прехвърлянето има солидарна отговорност между прехвърлителя и приобретателя. Застрахователя може да противопостави всички възражения, които е имал към стария на новия собственик. Законът дава възможност (за разлика от ЗЗД) на застрахователя и на правоприемника да се откажат от застрахователния договор с предизвестие направено не по-късно от 30 дни след узнаване на прехвърлянето.
    6. При имуществените застраховки законът урежда и законната суброгация на застрахователя в правата на застрахования по отношение на вреди причинени от 3то лице (достатъчно е вредите да са причинени небрежно). Тази суброгация се извършва по ред подобен на чл. 74 ЗЗД. Правният интерес – застрахователят трябва да изплати обезщетението, за да встъпи в правата на в правата на застрахования. Според проф. Герджиков функцията на регресното право на застрахователя е да преразпредели гражданската отговорност. Щом застрахователят упражни своят регресен иск към делинквента, то застрахования губи своето право на такъв иск. Застрахования запазва правото си на иск единствено ако има разлика между застрахователната сума и действителната стойност на веща.  Особености:
        6.1. Чл. 402, ал. 2: Ако лицето, причинило вредата, е съпруг, възходящ или низходящ или  негов съпруг, както и ако принадлежи към домакинството на застрахования,  застрахователят има правата по ал. 1, ако то е действало умишлено. Тежестта на доказване е върху застрахователя.
        6.2. Чл. 402, ал. 3: Застрахованият е длъжен да съдейства на застрахователя при упражняване  на правата му срещу причинителя на вредата. Изрично е предвидено задължение за съдействие след суброгацията.
        6.3. Чл. 402, ал. 4 урежда частичната суброгация: Ако имуществото на причинителя на вредата е недостатъчно, застрахователят се удовлетворява след застрахования. В ЗЗД няма правила за частичната суброгация. Има се предвид хипотезите, когато застрахователя плаща, но застрахования има иск, защото обезщетението е по-малко от вредите (освен по ал. 4 това е възможно и при подзастраховане и при частично погиване на вещта). В тези случаи от имуществото на 3тото лице първо се удовлетворява застрахования, а после застрахователя. Това решение е справедливо, защото: 1) застрахователят е по-силен икономически, 2) той е професионалист, 3) той може да предвид този риск. Това единствената хипотеза на частична суброгация в нашето право. От това конкретно правило обаче не може да се изведе общо правило за частичната суброгация.
    7. Законът въвежда в материята на имущественото застраховане и т.нар. транспортно застраховане – чл. 403.
        7.1. Общи бележки. Транспортни застраховки са само договорни. Режимът в ТЗ се отнася до всички видове договор за превоз с изключение на договора за морски превоз. Във всички случаи задължението за заинтересованост важи и при тях.
        7.2. Страни. Застрахования може да е страна по превозния договор (превозвач, изпращач, получател, товародател), но може да бъде и в други отношения (напр. спедитор).
        7.3. Рискове. Всякакви рискове, на които е изложен превозвания товар могат да бъдат покрити, включително частично погиване и дори отговорността на самия превозвач. Рискове свързани с недостатъци на опаковката не се покриват, въпреки че това не е изрично предвидено.
        7.4. Застрахователната стойност е пазарната стойност на товара в мястото на получаване. Премията е еднократна.
        7.5. Срок на договора – договорът влиза в сила с предаване на товара за превоз и продължава да действа до предаване на товара на получателя (т.е. докато товарът е под контрола на превозвача). Застраховката е в сила както при претоварване, така и при пазене в склад след пристигането. Застрахователят не отговаря за вреди при прекъсване на превоза или отклонение от пътя – това са диспозитивни правила.
        7.6. Плащането на застрахователното обезщетение изисква рекламация от получателя до превозвача. Вредите, които се виждат външно трябва да се установят от получателя преди получаването в противен случай застрахователят не отговаря. За вредите, които се установят по-късно, срокът за рекламация е 15 дни (срокът е краен). При различните видове превоз срокът може да е и по-къс. Ако не се направи рекламация при тези условия се смята, че получателят приема това и застрахователят не отговаря. Ако застрахователят плати застрахователното обезщетение той има регресен иск към превозвача.
    8. Абонаментна застраховка – чл. 404. Това е договор, с който се предвижда покриване на цялото имущество на застрахования за определен срок. В такъв случай застрахованият трябва предварително да уведоми застрахователя за елементите на имуществото. Тъй като става дума за договор с периодично изпълнение, законът установява диспозитивното правило, че всяка от страните може да прекрати договора с 1месечно предизвестие.
В) Застраховка “ Гражданска отговорност”.
1. Застраховка гражданска отговорност.
        1.1. Общи бележки. Застраховката гражданска от отговорност (ЗГО) е уредена в чл. 405 – 409 ТЗ. Тя може да бъде договорна и задължителна. Най-честият пример е задължителна ЗГО за собствениците на МПС.
            1) Предмет на закрила е имуществото на застрахования като цяло, а рискът, който се покрива е опасността от възникване на задължение за обезщетение в тежест на застрахования при непозволено увреждане.
            2) За разлика от имуществените застраховки ЗГО покрива всякакви вреди – претърпени загуби и пропуснати ползи (става дума за вреди причинени на 3тото лице).
            3) Застрахователното събитие е извършването на деликт от застрахования – чл. 45 ЗЗД, но и 49 и 50 (Според Кацарски ЗГО покрива всички състави на деликтна отговорност).
            4) При ЗГО не се говори и не съществува понятие застрахователна стойност и не е възможно под и надзастраховане.            5) Задължението на застрахователя е за плащане на застрахователната сума. Особеност е, че вземането на застрахования за застрахователната сума не подлежи на принудително изпълнение (то е несеквестируемо).
            5) Давността при тази застраховка е 5 години (при всички останали застраховки – 3 г.)
        1.2. Действие на договора за ЗГО – съществуват 3 типа отношения:
            1) Отношения между застрахования и 3тото увредено лице. За да възникне задължението на застрахователя за плащане на застрахователната сума трябва да има деликт и да е възникнало вземане на 3тото лице за вреди, причинени от деликт. Тъй като отношенията между застрахования и 3тото лице рефлектират и в отношенията между застрахования и застрахователя (тъй като 3тото лице има пряк иск срещу застрахователя), законът изисква ако се постигне спогодба между застрахования и 3тото лице или застрахования признае задължението, тези действия да имат значение за застрахователя само ако той ги одобри (тъй като съществуват възможности за симулация).
            2) Отношения между застрахования и застрахователя. Застрахования има задължение за уведомяване в 7дневен срок от настъпване на застрахователното събитие. В същият срок е длъжен да уведоми застрахователя ако срещу него е предявен иск, както и за плащания, които е извършил на 3тото увредено лице. Ако срещу застрахования се предяви иск от 3тото лице, застрахования е длъжен да привлече застрахователя в процеса, за да може последния да направи своите възражения или да одобри спогодбата или признаването на задължението от страна на застрахования. Ако застрахования е платил на 3тото лице той има право да иска плащане от застрахователя.
            3) Отношения между 3тото лице и застрахователя. Характерно е, че увредения има пряк иск към застрахователя, т.е. може, без да е предявил претенция към делинквента да се обърне към застрахователя. На свой ред застрахователя може да противопостави на 3тото лице възражения, които произтичат от застрахователния договор, както и възражения на застрахования  към 3тото лице. Единственото възражение, което не може да прави е това по чл. 389, защото в противен случай застрахователят ще може да бави необосновано плащането като изисква нови и нови документи. Застрахователят отговаря пряко към 3тото лице дори когато застрахования е действал умишлено. В тази хипотеза той има регресно вземане към застрахования. Това е така защото застрахователя покрива само вреди причинени при небрежен деликт.
    Това е хипотеза на неистинска солидарност – 3тото лице има пряк иск не само към делинквента, но и към застрахователя. Ако застрахователят плати обаче той няма регрес към застрахования, защото последният си е плащал застрахователните вноски. Застрахованият обаче има регрес към застрахователя, защото идеята на застраховката е да не плаща той. Застрахователят има регрес към застрахования само когато последният е действал умишлено.
Г) Лични застраховки.
. Застраховки “живот” и “злополука”.
        2.1. Предмет на застраховката – живота, здравето, телесната цялост, трудоспособността на застрахования. Тези застраховки са по начало договорни, но има и някои изключения. Застраховките “живот” и “злополука”, които превозвачите при обществения транспорт сключват са задължителни.
        2.2. Особености на личните застраховки:
            1) Страните по застрахователния договор са само физически лица. Допустимо е обаче, макар и неуредено в ТЗ, и юридически лица да са страни по застрахователния договор, когато договорът е в полза на 3то лице (бенефициерът е физическо лице). Това е възможно при т.нар. групови застраховки – работодател юридическо лице сключва договор в полза на своите работници и служители. Застрахователите изискват застрахованите да са над 16, но не повече от 65 години.
            2) Личните застраховки са винаги срочни.
            3) Предмет на задължението на застрахователя е застрахователната сума, която няма обезщетителен характер, т.е. не е обезщетение за претърпени вреди. Вземането за застрахователната сума не може да е предмет на принудително изпълнение от кредиторите на застрахования, а и самият застраховател няма иск за реално изпълнение на задължението за изплащане на застрахователната премия.  
            4) Тези застраховки имат до голяма степен спестовен характер (според проф. Герджиков спестовният характер е ясно изразен при застраховките “живот”, а при застраховките “злополука” е по-силен рисковият характер). Поради факта, че застрахователна сума не е обезщетение, застрахования може на общо основание да търси обезщетение за претърпените вреди от деликт. Едно лице може да сключи няколко застраховки и да получи няколко застрахователни суми. Застрахователя няма регрес срещу делинквента и не може да се суброгира в правата на застрахования срещу 3тото лице.
            5) Рискове – характерно е, че при личните застраховки важи правилото за универсалния риск – покриват се най-различни рискове, които могат да доведат до смърт или до злополука. Има рискове, които застрахователят не покрива, те са предвидени в чл. 416, ал.1 с диспозитивни правила: Застрахователят се освобождава от задълженията си по договора, ако: 1. преди да е изтекла една година от сключването на договора, застрахованият умишлено се самоубие; 2. нараняването, увреждането на телесната цялост, изгубването на работоспособността или смъртта последва при извършване на престъпление от общ  характер от застрахования; 3. смъртта е настъпила при изпълнение на смъртна присъда; 4. смъртта е настъпила при война или военни действия, освен ако е уговорено друго. Т. 3 няма правно значение в момента.
            6) Тъй като застраховките “живот” и “злополука” са със спестовен характер ако премиите са платени поне за 2 пълни години, застрахователят дължи на наследниците или на 3тото ползващо се лице премийния резерв. Премиен резерв е част от застрахователната сума, която има спестовен характер.
        2.3. Видове лични застраховки – основно 2 вида:
            1) Застраховка “живот”. В зависимост от вида на риска има няколко вида застраховка “живот” – при смърт, доживяване или смесени между тях. При застраховката при смърт, рискът който се покрива е смъртта, застрахователната сума се плаща, когато застрахования почине. При застраховката доживяване идеята е лицето да доживее до определена възраст, ако не я доживее то не получава застрахователната сума. Застраховките “живот” най-често са със смесен характер и за двата риска.
     При застраховката живот има особеност със застрахователните премии (по принцип размерът на премиите се определя от размера и характера на риска), тъй като при тях с рискът се увеличава с увеличаване на възрастта, а премиите трябва да са еднакви. Премията се определя сложно от специалисти актюери.
    Личният характер на застраховката е основание за забрана на принудително изпълнение от страна на застрахователя за застрахователната премия. В такъв случай застрахователя трябва да покани писмено застрахования да плати премията в срок, който не може да е по-малък от 1месец от получаване на поканата. Ако пак застрахования не плати застрахователя може да развали договора. Ако премията не е платена за срок от 2 години, застрахователя може да намали застрахователното обезщетение до откупната стойност (премийната резерва).
    В полза на застрахования възниква преобразуващото право да иска от застрахователя да плати откупната стойност, ако е плащал редовно 2 години  премии, т.е. той може да прекрати договора и да иска плащане. Размерът на откупната стойност, условията, при които ще се формира и начина на изплащане следва да се определят в договора – чл. 418, ал. 2. Според ал. 3: Ако застраховката е сключена в полза на трето лице и то е заявило, че приема уговорката в негова полза, право на откупната стойност има третото лице.
            2) Застраховка срещу злополука. Предмет е здравето, телесната неприкосновеност и трудоспособността на лицето. Тази застраховка може да се комбинира със застраховките “живот”. Страните са като при застраховката “живот”, като важи същата уговорка за юридическите лица. Срокът на застраховката се уговаря свободно между страните. Най-често застрахователната премия се изплаща еднократно. С тази застраховка се покриват различни рискове, които се уговарят в договора. И при тези застраховки не се покриват някои рискове – т. 2 и 4 на чл. 416. Тази застраховка също няма обезщетителен характер.
            3) Застраховка “живот” и “злополука” в полза на 3то лице – уредена е при личните застраховки. Това е типичен договор в полза на 3то лице – застрахователната сума и откупната стойност се получава не от застрахования, а от 3то лице бенифициер. Застрахователния договор се сключва по общите правила за договор в полза на 3то лице. Страните са застрахования и застрахователя. Особена хипотеза е предвидена в чл. 414, ал. 2: Ползващото се лице трябва да даде своето писмено съгласие, ако застраховката е върху живота на трето лице. Тук става дума за договор в полза на 3то лице върху живота на лице, различно от застрахования и бенифициера – при смърт на Х обезщетението се получава от Y. Действието на договора се определя от общите правила за договор в полза на 3то лице – бенефициерът получава правата си сключването на договора, но той трябва да приеме уговорката в негова полза, за да се ограничи възможността на застрахования да промени бенифициера. Бенефициерът може да е определен или определяем. Има няколко диспозитивни правила в закона:
                а. Застраховка в полза на децата – отнася се за всички деца и за родените след сключване на договора.
                б. Застраховка в полза на съпругата – правото принадлежи на лицето, което е в брак към момента на настъпване на застрахователното събитие.
                в. Ако има повече от 1 бенифициер и ако не е уговорено друго те имат равни права.
                г. Придобиването на права от бенифициера е с деривативен характер, поради което застрахователната сума не е елемент от наследствената маса на застрахования. Ако наследникът е бенифициер и се е отказал от наследството има право да получи застрахователната сума.
                д. Законът урежда и конкуренцията правата на наследниците на застрахования и наследниците на бенифициера. Конкуренцията по правило е в полза на наследниците на застрахования, освен ако бенефициерът не го е надживял. Ал. 6: Ако третото ползващо се лице почине преди застрахования, застрахователната сума се изплаща на застрахования (правилото е диспозитивно).
                е. Ал. 8 урежда конкуренцията между кредиторите на застрахования и на бенифециера. Когато кредиторите на застрахования с павлов иск отменят застрахователния договор, те могат да търсят от бенифициера само застрахователните премии, но не и застрахователната сума (иначе би имало неоснователно обогатяване).
                ж. Ал. 7 предвижда специална хипотеза за изгубване на правата на бенифециера: Третото ползващо се лице губи правата си по договора, ако умишлено е  причинило застрахователното събитие. Това е израз на общото за застрахователното право правило.
            4) Застраховка върху чужд живот или чужда телесна цялост – чл. 412. Предмет на този договор е живота или телесната цялост на лице различно от застрахования. Тъй като се смята, че това в известна степен е неморално, законът изисква писмено съгласие на 3тото лице за действие на договора. Съгласие не е необходимо, когато става дума за съпруг, възходящ или низходящ. Поради неморалност, рискът смърт на малолетен или на недееспособно лице не може да се покрива с такава застраховка и ако се сключи тя е нищожна. При настъпването на такова събитие застрахованият е длъжен да получи премията. Ако застрахованият почине преди 3тото лице договорът се прекратява, а наследниците на застрахования могат да получат премийния резерв ако премии са плащани поне 2 години (диспозитивно правило). Ако след сключването на договора 3тото лице се противопостави писмено, застрахователя е длъжен да прекрати договора (независимо от първоначалното съгласие на лицето).
            5) Взаимнозастраховане – чл. 413: Договор за взаимно застраховане  могат да сключат съпрузи, лица в родствена връзка и съдружници в дружество по  чл. 357 от Закона за задълженията и договорите, както и съдружници в събирателно дружество. Идеята е, че при настъпване на застрахователното събитие спрямо едното лице другото получава сумата. Може да става дума за застраховки “живот”, “злополука” или смесени. Те приличат както на застраховките в полза на 3то лице, така и на застраховката “живот” по чужд живот. За разлика от тях лицата, които сключват взаимните застраховки са страни по застрахователното правоотношение. С този тип застраховки могат да се покриват различни рискове. Страни по такъв договор могат да бъдат съпрузи, лица в роднински връзки и съдружници в ГД и СД. Особеното при тези застраховки, е че възниква една общо застрахователно правоотношение, по което правата възникват за всички лица и за това се смята, че задълженията са неделими (това не е уредено изрично). Ако 1 от лицата не плати премията застрахователя може да прекрати целия договор. Ако някои от застрахованите  укрие важно обстоятелство или не уведоми застрахователя за настъпило събитие последиците са за всички. Законът предвижда разделяне на взаимните застраховки при развод (единното застрахователно правоотношение се превръща в 2 отделни), това правило не се прилага ако застраховката е сключена в полза на дете от прекратения брак. Интересно е дали това правило намира приложение при останалите хипотези на взаимни застраховки. При прекратяване на дружество според Кацарски няма разделяне на правоотношенията, тъй като няма достатъчно сходство с отношенията между съпрузи. Родството се прекратява при пълно осиновяване (с изключение на някои връзки като забраната за брак), а при родство от осиновяване то се прекратява с прекратяване на осиновяването. И в този случай според Кацарски прекратяването на връзката следва да води до прекратяване на застраховката, тъй като отпада причината за създаването й.
24.МЕНИТЕЛНИЧНИ ЕФЕКТИ
А) Понятие, видове, форма и съдържание.
1. С термина “менителнични ефекти” се означават 3 типа ЦК – менителница, запис на заповед, чек. Синоним на менителница са “трата” и “полица”. “Полица” обаче може да се схваща и като запис на заповед. Според проф. Герджиков “трата” се означава акцептираната менителница в отношенията между издателя и платеца, а в отношенията издател – ремитент менителницата се означава като “римеса”. С последното понятие по правило се означават местните менителници докато чуждестранните са известни като девизи (това понятие може да се използва и за записи на заповед и чекове, издадени в чужда валута и платими извън страната на издателя).
         1.1. Особеното е, че те са конститутивни и търговски ЦК. И при 3те предметът на престациите, които материализират е винаги парична сума. Обстоятелството, че са ЦК е основание да се направи извода, че те материализират формални сделки, които са различни – нареждане или обещание за плащане. По принцип менителничните ефекти са ЦК на заповед, но при включването на клауза “не на заповед” те стават поименни ЦК.
        1.2. Менителничните ефекти са едностранни сделки. Значението на формата е изключително голямо – недостатък на формата е основание за недействителност или пречка за осъществяване на фактическия състав на сделката, материализирана в ЦК. Веднъж спазена формата това облекчава кредитора по менителничния ефект, защото на него могат да се противопоставят много малко възражения. Това е основание за извода, че менителничните сделки са абстрактни, който не е съвсем правилен, тъй като по-скоро има много малко възражения за длъжника.
        1.3. Менителничните ефекти имат и 3ти аспект, освен че са ЦК и формални едностранни сделки, те са и извънсъдебни изпълнителни основания. Менителничният кредитор може да си изводи изпълнителен лист направо въз основа на менителничния ефект, без исков процес.
        1.4. От икономическа гледна точка менителничните ефекти могат да се разглежда като: а) средство за плащане – най-вече чека; б) средство за кредитиране – менителница и запис на заповед; 3) гаранционно средство – поради факта, че обикновено се издава по повод каузални правоотношения.
    2. Менителница.
        2.1. Общи бележки. Правната уредба на менителницата е в чл. 455-534 ТЗ. Законодателят е изменил правният режим за разлика от ЗЗД, където целият режим е бил уреден върху записа на заповед, като съображението е било, че той е по-често използван. Подходът на ТЗ се основава на факта, че записът на заповед е вид менителница. Целият режим на менителничните ефекти е подчинен на разпоредбите за менителницата – правилата за менителницата се прилагат субсидиарно за другите видове менителнични ефекти.
        2.2. Характеристика.
            1) Менителницата е търговска, конститутивна ЦК, която материализира парично вземане.
            2) Тя е едностранна, формална сделка, с която издателят нарежда платецът да заплати определена сума пари на поемателя. Страните по менителницата са същите като при търговската асигнация – издател, поемател и платец. Тези лица трябва да се дееспособни (лицата, които са задължени по менителницата). Не е необходимо те да са търговци или да имат друго специално качество. Издателят на менителницата може да е платец или поемател.
    Поставя се въпросът могат ли непълнолетните или ограничено дееспособните да издават менителници – според Ан. Антонова е възможно ако може да се реализира хипотезата на чл. 73, ал. 2 СК (напр. ако по този начин се отложи плащането от непълнолетния). Друг въпрос, който стои е дали може менителницата да бъде подписана от недъгав или неграмотен по правилата на ГПК – според Ан. Антонова по-скоро не.
    По менителницата се развиват 3 правоотношения, подобни на тези при търговската асигнация: 1) външно отношение между платеца и поемателя; 2) валутно правоотношение между издателя и поемателя и 3)отношение на покритие между издател и платец.
            3) Менителницата е извънсъдебно изпълнително основание.
        2.3. Видове менителници (обща характеристика):
            1) Обикновена и ректа менителница (поименна ЦК);
            2) Пълна и бланкова менителница;
            3) Домицилирана менителница и менителница с домицилиат;
            4) Менителница издадена срещу издателя и менителница, при която издателят е поемател.
        2.4. Реквизити – менителницата следва да съдържа 8 реквизита.  Проф. Павлова дели съдържанието на менителницата на текст т.1 и т. 3-8, и контекст т. 2. Липсата на някои от тях е пречка менителницата да породи действие:
            1) Наименованието "менителница" в текста на документа на езика, на който е написан – думата менителница трябва да е написана в текста, а не като заглавие. Текстът следва да изглежда като: “Платете по тази менителница 50 лв. на Иван на 1 май”. Ако менителницата е на китайски, то “менителница” трябва да е изписано на китайски. Изискването е в текста на документа да присъства думата менителница, а не сходно на нея понятие “трата” или “полица”.
            2) Безусловно нареждане да се плати определена сума пари – това е най-важното изискване, което разкрива характера на сделката, нареждане от издателя до платеца. Никакви условия не следва да бъдат включени в менителницата. Нареждането за плащането трябва де се отнася за определена сума пари, може и в чужда валута. Сумата трябва да е определена, а не определяема. Поставя се въпросът ако сумата е във валута, а се иска равностойността в левове към кой момент се определя тази сума – по принцип към денят на издаването, а според проф. Павлова ако е уговорено може и на падежа (това виждане противоречи с изискването сумата да е определена). Трябва да има само една сума. Възможно е сумата да е написана с думи или с цифри, между които да има разлика, в този случай се дължи на сумата изписана с думи. Ако сумата е написана няколко различни пъти по различен начин – важи най-малката сума.
            3) Името на лицето, което трябва да плати (платец) – по начало всяко дееспособно лице, като може да бъде и издателят. По принцип достатъчно е лично и бащино или лично и фамилно име, като е възможно да се използва и псевдоним ако е легално закрепен. Според Антонова може да са посочени повече лица платци. Те може да са посочени само кумулативно, но не и алтернативно, защото няма да се знае кой какво дължи.  Платецът обаче може да акцептира за част от сумата, защото солидарността следва акцептирането. Ако платецът не съществува, то платец е издателят.
            4) Падеж – особеното е, че законът допуска той да бъде определен по 4 начина: 1) календарна дата; 2) срок след предявяването; 3) срок след издаването; 4) на предявяване. Менителница с падеж, определен по друг начин не поражда правно действие. Падежът трябва да е само 1 – не се допуска издаване на менителница с последователни падежи. Ако не е посочен падеж менителницата се смята издадена на предявяване.
    Ан. Антонова разглежда и следните проблеми – когато падежът е календарна дата, достатъчно е да се посочи ден и месец (разбира се, че става дума за годината на издаването). Не може да се посочи дата, която не е календарна – например Великден. Ако е посочен ден, който не съществува, напр. 30 февруари или 31 от месец, който има 30 дни, според проф. Павлова се има предвид последния ден на месеца.  
            5) Място на плащане – не е определено какво точно значи, населено място с конкретен адрес. Ако липсва мястото на плащането тогава менителницата поражда действие ако има място означено до името на платеца.
            6) Името на лицето, на което или на заповедта на което трябва да се плати  (поемател) – за ремитента има същите изисквания както за платеца. Може да има повече от 1 поематели или повече от 1 платци. Смята се, че в този случай те са неделими кредитори или длъжници. Според Антонова поемателите може да са посочени алтернативно и между тях съществува актива солидарност. Ако поемателят не съществува менителницата е валидна но не поражда правно действие.   
            7) Дата и място на издаването – място може да липсва и менителницата ще породи действие ако до името на издателя е посочено място. Под място се разбира населено място и адрес. Според Антонова задължително тук трябва да е посочена и година. Ако не съществува съответния ден от годината менителницата не поражда правно действие.
            8) Подпис на издателя – не е необходимо менителницата да съдържа име, но е необходимо да има подпис. Ако менителницата е подписана от пълномощник това трябва да е оказано. Нашето право не допуска подписа да се замени з друг елемент, но подписът на лицето може да не отговаря на поставения. Според Антонова препоръчително е да не е само подпис, но и име на лицето, както и индивидуализиращи белези (л.к., ЕГН и т.н.)
    Не е необходимо реквизитите да са верни, трябва да ги има. Ако те не са верни това само по себе си не опорочава менителницата. Има практика на ВКС, че менителница, платима в несъществуващо място не е недействителна.
        2.5. Менителницата може да съдържа освен посочените 8 елемента и други, които са факултативни:
            1) Уговорка за лихва, като трябва да се посочи началния момент и размерът на лихвата. Ако не е посочен друг ден тя започва да тече деня на издаването на менителницата, става дума за възнаградителна лихва. Лихвата е допустима само при менителниците, които са платими на предявяване или в срок след предявяването. Мораторна лихва тече винаги след падежа, независимо от включването й в текста на менителницата.
            2) Друга факултативна уговорка е уговорката за домицилиране. Уговорка за домицилиране е на лице тогава, когато в менителницата е посочено място на плащане, различно от местожителството или седалището на платеца. Ако не е уговорено друго смята се, че платецът се е задължил да плати менителницата лично в това място на плащане.
            3) Менителницата може да съдържа и домицилиат. Домицилиатът е 3то лице, различно от платеца, което е посочено като лице, което да извърши плащането. Това лице може да се посочи от издателя или от платеца. Домицилиатът не е задължен по менителницата, а е представител на платеца.
    Менителницата може да съдържа и клаузи изрично предвидени от закона като “не на заповед”, “без протест” и т.н. Вън от това може да има и други уговорки, но те не пораждат правно действие. Тези допълнителни уговорки, могат да се приемат като условия и цялата менителница да не породи правно действие. Според Антонова може да има и допълнително съдържание, което да обвързва менителницата с каузална сделка, но за да не изглежда като условие трябва да са описани неща, които вече са станали. Според Касабова не е добре менителницата да съдържа и каузална сделка.
        2.6. Менителница, която не съдържа някои от посочените 8 задължителни реквизита е непълна. Има 3 изрично уредени случая, когато няма непълнота, това са т. нар. презумирани реквизити: 1) няма падеж  - значи е на предявяване; 2) няма място на издаване – мястото на издаване е мястото, посочено до името на издателя; 3) няма място на плащане – мястото на плащане е мястото посочено до името на платеца. Непълната менителница не поражда правно действие.
        2.7. Бланкова менителница – това е менителница, в която липсват реквизити, но попълването на тези реквизити е прехвърлено от издателя на поемателя, който може да го прехвърли на последващите приобретатели. Разликата между непълната менителница и бланковата менителница е, че правото да се попълнят липсващите реквизити е прехвърлено при бланковата менителница. За бланкови реквизити се приемат: 1) падеж; 2) място на плащане; 3) ремитент; 4) сума (по принцип за бланкови реквизити се приемат тези извън презумирани).    Бланковата менителница поражда действие не от попълване на липсващите реквизити, а от издаването си. Възможно е обаче реквизитите да се попълнят по начин различен от уговорения с издателя на менителницата. Законодателят е предвидил правило, което да гарантира менителничния длъжник – попълването несъобразено с волята на издателя не може да се противопостави на кредитора освен ако приносителят е придобил менителницата недобросъвестно или при груба небрежност. Недобросъвестно означава при знание за уговорката между издател и поемател, а при груба небрежност, когато не е положена елементарната грижа. Попълването на менителницата, несъобразено с волята на издателя винаги може да се противопостави на поемателя, защото той винаги е недобросъвестен.
        2.8. Чл. 457 предвижда възможност за издаване на 2 по-особени менителници: Менителницата може да се издаде на  заповедта на самия издател, както и срещу самия издател. Менителницата може да се издаде на  заповедта на самия издател, както и срещу самия издател.
            1) Менителница, издадена срещу издателя – има смисъл при клонове на търговско дружество.
            2) Менителница, на която издателят е и поемател – целта е чрез менителницата да се обвърже платеца, бе издателят да знае кой ще е титуляр на вземането.
        2.9. Възможно е менителницата да е издадена от представител без представителна власт. В тази хипотеза се прилага чл. 462: Който подпише менителница като  представител, без да има представителна власт, или като превиши властта си, се  задължава лично по менителницата и ако плати, има същите права, каквито би имал  представляваният. Това правило се различава от общото правило за действия без представителна власт по чл. 42 ЗЗД.
        2.10. При менителницата е възможно да има подправяне на подпис или на съдържание. В този случай ако менителницата изглежда валидна тя поражда действие. Подправянето се урежда със специални правила, целящи защита на менителничните правоотношения – чл. 461: Ако менителницата носи подписите на  лица, които не могат да се задължават по менителница, неистински подписи,  подписи на несъществуващи лица или подписи, които по друга причина не могат да  задължат лицата, които са подписали или от името на които менителницата е подписана, задълженията на останалите подписали лица са действителни. Върху една менителница може да има много подписи – джира, авали, подпис на платеца, дори някои от подписите да е подправен всички останали са валидни и те са менителнични длъжници. Може да има и подправено съдържание, най-често добавяне на цифри към сумата. В този случай съществува правилото, че лицата подписали след изменението са задължени по текста след изменението, а лицата подписали преди изменението – по текста преди изменението.
Б) Издаване, прехвърляне, предявяване и приемане.
1. Съществуват 3 теории за същността на сделките по издаване и прехвърляне на менителница:
        1.1. Договорна теория – сделките по издаването и прехвърлянето на менителница са договори. Тази теория не дава възможност за обосноваване на оригинерното придобиване на менителница поради принципа nemo plus iuris transfere potest quam ipse habeo. Има още един проблем – смята се, че сделките по менителницата са едностранни, тъй като липсва волеизявление от страна на кредитора.
        1.2. Теория за едностранния акт – за да се придобият правата по менителницата е достатъчна едностранна сделка, било издаване на менителницата, било джиро. Тук обаче възниква въпросът какво става ако 3то лице намери менителницата – то би следвало да я придобие ако е поемателят или менителницата е бланкова, а това застрашава правната сигурност.
        1.3. Теория за едностранния акт, съчетан с добросъвестност на държателя - за да се придобият правата по менителницата не е достатъчно само извършването на едностранна сделка (издаване, джиро, авал), а трябва да се предаде и фактическата власт и кредиторът да е добросъвестен. Всички сделки изискват писмена форма, предаване на фактическата власт и добросъвестност.
    2. Издаване на менителницата. Сделка, при която менителницата се прехвърля от издателя на поемателя (първият кредитор по менителницата). Тази сделка изисква освен създаване на менителничния документ, предаването му и добросъвестност на поемателя. Издаването може да е оригинерен начин за придобиване на права. Една менителница може да бъде издадена в няколко еднакви екземпляра (дубликати). Всички те удостоверяват едно вземане и за това плащането по един от тях освобождава всички задължени лица. Дубликатите трябва да бъдат номерирани, първа, втора и т.н. менителници в противен случай всеки екземпляр се смята за отделна менителница.
     3. Менителницата се прехвърля с джиро. Джирото е основният способ за прехвърляне за това менителничните ефекти са ЦК на заповед. Джирото обаче не е единствения прехвърлителен способ, всички способи са възможни – договори, суброгация, наследяване, може да се използва при изпълнително производство. Отличителната черта на джирото е, че то е оригинерен прехвърлителен способ – джиратаря придобива правата по менителницата дори джиранта да не ги е имал. Според Кацарски в ЦК са материализирани 2 вида права: 1) правата в самата ЦК и 2) правата срещу длъжника. Джирото прехвърля самата ЦК, т.е. правата каквито са, а не каквито ги има джиранта, т.е. джиратаря не е правоприемник на джиранта. При цесията цесионера придобива правата каквито ги е имал цесионера.   
    4. Особености на джирото (разграничение с цесията):
        4.1. Джирото се смята за едностранна сделка, която се извършва от джиранта (цесията е договор).
        4.2. За джирото се изисква писмена форма. То трябва да се запише на гърба на менителницата. Ако гърбът е малък то се записва на лист неподвижно закрепен за менителницата наречен алонж. Другото название на джирото индосамент, указва, че то трябва да е на гърба, но според Калайджиев може да е и на лицевата част. Според проф. Герджиков бланковото джиро винаги трябва да е на гърба или на алонжа.
        4.3. Единственият реквизит на джирото е подписът на джиранта. Не е необходимо то да е датирано и да се посочва името на джиратаря. Може обаче да се съдържа името на приобретателя, ако го има джирото е пълно, ако не – бланково. Бланковото джиро поражда всички права на пълното джиро.
        4.4. Текстът на джирото може да е свободен, но има задължителни изисквания за съдържанието. Джирото трябва да е безусловно, но ако има условие то джирото е действително, а условието не поражда действие. Джирото трябва да е за цялата сума, частичното джиро е нищожно.
        4.5. За да  породи действие джирото ЦК трябва да е придобита с реална сделка и джиратаря да е добросъвестен.
        4.6. Джирото е акцесорна сделка на менителницата, за да породи действие джирото трябва да има формално валидна менителница. При продължително прехвърляне на менителницата се образува верига от джира, за да може поредното джиро да породи действие трябва веригата на джирата да е непрекъсната, т.е. всеки следващ джирант трябва да е джиратар по предходното джиро. Ако веригата на джирата е прекъсната джирото не е оригинерно придобивно основание, но менителницата може да се придобие на деривативно основание.
        4.7. На последния джиратар могат да се противопоставят само възражения по менителницата (а на цесионера освен възражения по цесията могат да му се правят и лични възражения).
    5. Действие на джирото:
        5.1. Транспортно действие – прехвърля правата по менителницата. Ако джирото е бланково, бланковият джиратар има няколко възможности:
            1) Той може да напише името си или името на 3то лице и джирото да стане пълно.
            2) Той може да джироса менителницата бланково – без да пише нищо да се подпише.
            3) Той може да предаде менителницата на 3то лице. Това е най-бързата и най-важната възможност. Междините приобретатели до попълването не са се подписали никъде и гаранционното действие на джирото се ограничава за тях. Няма ограничение на кого може да се джиросва менителницата – на 3то лице или на лице, което има някакво отношение към нея.
Транспортно действие липсва при заложното джиро и джирото за събиране. Според Ан. Антонова джиранта може да прехвърли менителницата на няколко джиратари, които са посочени кумулативно.
        5.2. Гаранционно действие – всеки джирант е солидарен длъжник за заплащане на сумата по менителницата. Колкото повече е дижросвана менителницата толкова повече длъжници има. Тази последица обаче може да се ограничи по няколко начина:
            1) Джирото включва израза “не на заповед”, т. нар. ректаджиро. Това означава, че джирото няма гаранционно действие, а е по-скоро цесия. Гаранционното действие отпада само по отношение на конкретното джиро. Ако самата менителница е издадена с клауза “не на заповед”, то имаме ректаменителница. Това означава, че тя не е ЦК на заповед, а поименна ЦК. Условието “не на заповед” въведено от издателя се отнася до всички приобретатели.
            2) Джирото включва израза “без отговорност” – това означава, че джиранта не отговаря по менителницата. Джирото има всички други действия по отношение на джиратаря. За разлика от ректаменителницата, менителницата не може да бъде издадена, като менителница без отговорност, защото до поемането й издателят е единствения длъжник.
Джирото няма гаранционно действие при джиросване на поименни акции. Бланковото джиро също няма гаранционно действие, както и джирото за събиране.  
        5.3. Легитимационно действие – ако има валидна менителница и непрекъсната верига от джира, последният джиратар се смята за собственик на менителницата и за титуляр на правата по нея. Това има значение в 2 насоки:
            1) Ако такъв джиратар джироса менителницата на 3то лице то става собственик.
            2) Има значение и за плащането, защото ако при платеца се яви лице, което е кредитор въз основа на веригата от джира, той е легитимиран да получи плащането и платецът не може да проверява действителността на менителницата.
    6. Специални видове джира:
        6.1. Следпротестно джиро – джиро след протест поради неплащане или след изтичане на срока за такъв протест. Това джиро има действието на цесия – извършва се като джиро, но не е оригинерен придобивен способ. След протеста джиратаря придобива правата, които след протеста е имал джиранта. Това правило е въведено, защото не е обичайно менителницата да се джиросва след протест.
        6.2. Заложно джиро – чрез него се залага менителницата. Заложното джиро трябва да съдържа уговорка “за гарантиране”, “за залог”, “за обезпечение” или друг равнозначен израз. Последиците, които заложното джиро поражда е, че с него се осъществява правото на залог върху вземането, което менителницата материализира. Заложното джиро няма гаранционно действие. Заложният джиратар е заложен кредитор и в случай на неизпълнение на обезпеченото задължение той може да насочи изпълнение към правото по менителницата. Заложният кредитор обаче не е титуляр на правото по менителницата. Заложният кредитор може да упражни заложното си право, освен това може да упълномощи 3ти лица да упражнят заложното му право с джиро за събиране (упълномощително  джиро). Независимо от това заложното джиро също е оригинерен способ за възникване на заложно право. Заложният джиратар става кредитор дори заложният джирант да е имал проблеми с правата си по менителницата. Чл. 473, ал. 2 казва: Длъжниците не могат да противопоставят на приносителя възражения,  основани на личните им отношения с джиранта, освен ако приносителят е бил  недобросъвестен при получаването на менителницата. Менителничните сделки са абстрактни във връзка с това, че по тях не могат да се черпят възражения от други правоотношения освен от менителницата. Това обаче не е така ако заложният джиратар не е добросъвестен.
        6.3. Джиро за събиране (пълномощно джиро) – то съдържа уговорка "за събиране", "за инкасо", "по пълномощие" или друг израз, който означава упълномощаване. Това джиро всъщност е упълномощителна сделка, която поражда само представителна власт и нищо друго. Пълномощният джиратар е пълномощник на джиранта. Менителничните длъжници могат да правят на пълномощния джиратар всички възражения, които могат да правят на пълномощния джирант. Понеже все пак това е джиро законът е предвидил още едно отклонение от общия режим на упълномощаването – чл. 472, ал. 2: Упълномощаването, което се съдържа в джиро по пълномощие, не се прекратява със смъртта или с поставянето под запрещение на упълномощителя. Това правило важи и за аналогични хипотези например при прекратяване на юридически лице.
    Менителница  със заложно джиро или с джиро за събиране, може да се прехвърли само с друго джиро за събиране.
    Особена е хипотезата, като заложният джиратар има по малко права от правата по менителницата – тогава възниква скрито джиро за събиране на остатъка. Когато се стигне до упражняване на правата се действа като заложен джиратар.
        6.4. Следпадежно джиро – извършва се в 1 от двата работни дни след падежа на менителницата има същото действие като обикновеното джиро.
 Предявяване и приемане на менителница. Плащане. Протест.
    1. Има 2 вида предявяване, свързани с 2 различни действия – платецът може да приеме менителницата, а може и да я плати. Съществуват 2 вида предявяване за приемане и за плащане. Менителницата е необходимо да се предяви, защото тя е документ в обръщение и платецът не знае в кой се намира тя.
        1.1. Предявяване за приемане. Всеки държател на менителницата без значение дали е легитимния приносител или 3то лице може да я предяви за приемане. Това е така, защото приемането ползва всеки кредитор по менителницата, тъй като платецът става длъжник по менителницата. Платецът е пряк длъжник за разлика от всички останали, които са регресни длъжници. По принцип предявяването за приемане се прави по адреса или седалището на платеца. Ако менителницата е домицилирана предявяването за приемане трябва да стане по мястото на плащане. Предявяването за приемане е право на приносителя на менителницата.
            1) В някои случаи обаче менителницата трябва да бъде предявена за приемане:
                а. Ако падежът на менителницата е определен срок след предявяването, защото ако такава менителница не бъде предявена за приемане не може да се определи падежа. Ако не се предяви менителницата, тя няма падеж и не произвежда действие.
                б. Домицилирана менителница.
                в. Менителницата с домицилиат също трябва да предяви за приемане.
            2) Възможно е издателят или джирантът да предпишат задължение за предявяване и да предвидят срок за предявяването. Ако няма срок за предявяване – менителницата може да се предяви до последния ден преди падежа. Ако срокът на плащането се определя от предявяването, предявяването трябва да стане в едногодишен срок от издаването. Издателят може да намалява или намалява този срок, а джиранта може само да го намали.
            3) Издателят може да забрани предявяването за приемането освен в посочените 3 хипотези, а джиранта може да ограничи възможността за това.             4) Какво става ако менителницата трябва да бъде предявена за приемане, а не бъде приета.
                а. Ако менителницата е с падеж срок след приемането й, ако няма предявяване няма падеж.
                б. Възможно е издателят или джиратаря да са предписали менителницата да бъде предявена, ако тя не бъде предявена се губи регресната отговорност.
                в. Възможно е обратно в менителницата да е забранено предявяването за приемане (или определен срок) и тя да бъде предявена – тогава не възниква регресна отговорност преди падежа. Според Ан. Антонова в тази хипотеза разноските за протеста са за нарушителя на забраната.  
            5) Предявяването се смята, че включва 2 действия – показване на оригинала и покана да се приеме менителницата. Приемането (акцепта) е едностранна сделка, формална, на платеца, която също като джирото и менителницата трябва да е безусловна – ако приемането включва някакво условие то самото приемане е недействително, но платецът остава задължен според поставеното условие. Няма формални изисквания за приемането, достатъчно е да се напише “приета” и да се подпише платеца, ако само подпис на лицевата част на менителницата това означаване приемане. Приемането обаче може да е за част от сумата. Приемането има реален характер и ако менителницата не се върне на приносителя то няма действие. Не е необходимо приемането да е датирано по принцип, това е необходимо само когато падежът е обусловен от приемането или ако има задължителен срок за приемането.
            6) Приемането има една основна цел  и последица – то прави платецът пряк менителничен длъжник спрямо всички кредитори. Възможно е платецът да откаже приемането, като отказът трябва да се извърши чрез протест. Ако не се извърши протест се губи регресната отговорност.
        1.2. Предявяване за плащане.
            1) Подобно на предявяването за приемане то включва 2 действия: 1) представяне на документа; 2) покана за плащане. Това положение установено в теорията на практика търпи корекции. В живота менителничните длъжници не обичат да плащат и се укриват – може да се приеме, че предявяването за плащане може да се извърши с копие от менителницата.
            2) Предявяването за плащане трябва да се извърши от легитимен приносител на менителницата – последният във веригата на джиратар. Само на него може да се плати валидно.
            3) Срокове за предявяване за плащане:
                а. Ако менителницата е на предявяване, тя трябва да се предяви в срок от 1 година от издаването й.
                б. Във всички останали случаи тя трябва да се предяви на падежа или в един от следващите 2 присъствени дни.
 От предявяването започват да текат законни мораторни лихви. Ако менителницата не бъде предявена в тези срокове и не се извърши протест се губят регресните права (в някои случаи и само непредявяването е достатъчно).
    2. Плащане. Плащането трябва да се извърши на падежа. Ако платецът плати преди падежа, той носи риска от повторно предявяване на менителницата на падежа. За да се плати валидно са необходими проверки – дали има външно валидна менителница, дали от външна страна веригата на джирата е непрекъсната. Платецът трябва да е добросъвестен, т.е. да не знае, че има проблем с правата на приносителя или да не действа при груба небрежност. Законът допуска частично плащане и кредиторът не може да откаже това частично плащане. Това правило е в интерес на всички кредитори, а не само на този, които предявява менителницата. За да се гарантира срещу повторно предявяване на менителницата платецът трябва да извърши 2 действия, за да ограничи възможността за придобиване на менителницата от добросъвестни лица. Ако плаща всичко той може: 1) да изиска менителницата и 2) да отбележи плащането (в тази хипотеза не може да има добросъвестни 3ти лица). При частично плащане освен тези две възможности може да се иска и разписка от менителничния кредитор.
    3. Протест. Както има 2 вида предявяване, така има и 2 вида протест: 1) поради неприемане (отказ за приемане) и 2) поради неплащане.
        3.1. Протестът е официален свидетелстващ документ, издаден от нотариус, доказващ редовното предявяване и отказът да се приеме или плати менителницата. Протестът замества предявяването. За протеста има сериозна нотариална такса от 1 или 0.5% върху сумата по менителницата.
        3.2. Самото създаване на този документ се предхожда от охранително производство с компетентен орган нотариус, като  местокомпетентен е нотариусът по мястото на плащане или приемане. Протестът може да стане извън работното място и работното време на нотариуса. Протестът се прави от лицето, което има право да предяви менителницата за приемане или за плащане.
        3.3. Нотариусът извършва следните действия:
            1) Проверка за пречки за предявяване.
            2) Нотариусът трябва да представи самата менителница на платеца и да поиска приемане или плащане.
            3) Ако получи отказ нотариусът трябва да създаде протестен документ, който се вписва в нотариалните книги. Протестът трябва да има съдържанието по чл. 502 ТЗ: 1. пълен препис на документа с всички джира и отбелязвания; 2. имената на лицата, в полза на които и против които се извършва протестът; 3. запитването към лицето, срещу което се извършва протестът, дадения отговор или забележката, че лицето не е отговорило или не е било намерено; 4. в случай на приемане или на плащане чрез посредничество - означение от  кого, за кого и как е било дадено то; 5. място и дата на извършването на протеста; 6. подпис и печат на нотариуса. Протестът се отбелязва и върху менителницата.
        3.4. За извършването на протеста има преклузивни срокове – ако е поради неприемане в предвидения за приемане, ако е за неплащане в един от 2 та присъствени дни след падежа.
        3.5. Протестното производство е скъпо и затруднява менителничните кредитори. За това законодателят предвижда, че при специална уговорка в менителницата – “без протест” или “без разноски”приносителят се освобождава от необходимостта да извърши протеста, но не и от необходимостта да извърши предявяване за приемане или плащане. Ако уговорката е въведена от издателя не е нужен протест спрямо който и да е от менителничните длъжници, уговорката може да се въведе и от всеки отделен джирант или авалист и в тази хипотеза засяга само неговата отговорност.
        3.6. Последици от протеста. Ако не бъде извършен протеста, без да има уговорка за това, се губят регресните права. Те също биват 2 вида: 1) регресни права поради неприемане и 2) регресни права поради неплащане. Регресните права поради неприемане се изразяват във възможност приносителят да иска от всички останали длъжници по менителницата обезпечение, което да е достатъчно да покрие сумата по менителницата. Регресните права поради неплащане се изразяват във възможност приносителят да иска плащане от всеки един от менителничните длъжници. Основен принцип относно действието на протеста е, че без протест няма регрес.
В) Менителнични искове и възражения.
1. Менителнични искове – имат се предвид искове в материалноправен смисъл, т.е. права и задължения по менителницата. Тъй като има 2 вида менителнични длъжници има и 2 вида менителнични искове.
        1.1. Приелият платец е пряк менителничен длъжник, т.е. на падежа менителничният кредитор трябва да поиска плащане най-напред от него – това е т.нар. пряк менителничен иск. За да се ангажира отговорността му е нужно само да му се поиска плащане. Сроковете, предвидени за предявяване в ТЗ са спрямо регресните длъжници, а не срещу прекия – той отговаря, докато вземането се погаси по давност. Обема на отговорността на прекия менителничен длъжник е същия, както на останалите менителнични длъжници – чл. 506, ал. 1: Приносителят може да иска от лицата, срещу които предявява обратния си иск: 1. сумата по менителницата, която не е приета или не е платена, заедно с  лихвата, ако е уговорена (става дума за възнаградителна лихва); 2. законната лихва от деня на падежа; 3. разноските за протеста, за направените уведомления и другите разноски (но не всички разноски); 4. комисионна, която, ако не е уговорено друго, възлиза на една трета от  едно на сто от сумата на менителницата и не може да превишава този размер. Изброяването на вземанията е изчерпателно. Прекият длъжник също е солидарно задължен по менителницата, както и останалите длъжници, но неговата отговорност е по-тежка, тъй като е пряк длъжник. Ако има авалист за прекия длъжник, той отговаря като него.
        1.2. Джирантите, авалистите им и издателя са регресни длъжници. Те отговарят солидарно. Обемът на тяхната отговорност е същият по чл. 506, ал. 1. Тази солидарност е особена, защото е обусловена от веригата на джирата. Колкото по-надолу е длъжникът по тази верига, пред толкова по-малко кредитори отговаря, т.е. първият отговаря към всички след него. Джиратарят не отговаря менителнично към тези преди него, а към тези след него. Менителничният кредитор обаче може да поиска плащане от когото си поиска от тези длъжници (не е задължен от прехвърлянията). Предявяването на иск към един от длъжниците не погасява правата на кредитора спрямо останалите. Кредиторът може да поиска част или цялата сума от когото и да е от длъжниците.
             1) За да се ангажира отговорността на регресните длъжници трябва да се извърши протест при неплащане от прекия длъжник. Протест не се извършва ако менителницата съдържа клауза “без протест” или “без разноски”. Тогава обаче трябва да се извърши предявяване за плащане в сроковете по ТЗ – падежа или един от следващите 2 работни дни. Ако се пропусне този срок регресните длъжници не отговарят.
              2) Възможно е менителницата да се предяви за плащане на регресния длъжник преди падежа и това да не доведе до неблагоприятни последици ако:
                а. платецът е отказал да приеме менителницата;
                б. срещу платеца е открито производство по несъстоятелност;
                в. платецът е прекратил плащанията си;
                г. е имало принудително изпълнение срещу платеца, но то не е удовлетворило кредиторите;
                д. е поискано плащане от издателя и той е отказал;
                е. приемането е оказано, а срещу издателят е открито производство по несъстоятелност;
Ако регресният иск се предяви преди падежа от сумата се приспада лихвата до падежа.
            3) Регресна отговорност срещу менителничните длъжници може да се ангажира без предявяване и протест поради неплащане ако менителницата е предявена, а платецът е отказал да я приеме и е извършен протест поради неприемане, защото явна платецът няма да плати.
        1.3. Съществуват 2 вида регресни искове – свързани с особения характер на регресната отговорност:
             1) Регресен иск на приносителя (законния приносител) – вземането на последния джиратар по веригата. Това е иск на приносителя към издателя и към предходните джиранти, при не плащане от платеца. Обемът на този иск е по чл. 506, ал. 1, т.е. като на прекия иск. Този иск е известен в литературата като обратен иск за разлика от втория, които е регресен иск в тесен смисъл.
            2) Ако някой от регресните длъжници плати, той има на свой ред регресен иск към всички длъжници, които са се задължили преди него по веригата от джирата, към издателя и към приелия платец. Обемът на този иск е определен изчерпателно в чл. 507 ТЗ: Този, който е платил менителницата,  може да иска от задължените преди него лица: 1. сумата, която е платил; 2. законната лихва върху платената сума от деня на плащането; 3. направените разноски; 4. комисионна по чл. 506, ал. 1, т. 4. Според чл. 513 във веригата на солидарната отговорност се включва и платецът.
        1.4. Платецът (който е пряк длъжник) не може да иска плащане от никого. Ако плати издателя той може да иска плащане от прекия длъжник. Ако плати поемателят той може да предяви иск срещу издателя и прекия длъжник. Същото се отнася и за авалиста на всеки длъжник. За гаранция срещу лошо плащане кредиторите могат да искат предаване на ЦК. Ако плаща регресен длъжник той има право да иска разписка и протестния документ, за да може да иска плащане от предходния длъжник.
        1.6. Ан. Антонова извежда следното разграничение:
            1) Ако менителницата е приета приносителят има:
                а. пряк иск срещу акцептиралия приемател и срещу авалиста му.
                б. обратен иск срещу издателя и предходните джиранти.
            2) Ако менителницата не е приета приносителят има пряк иск към издателя и авалистите му.  
        1.7. Обратна менителница (чл. 512) – съдържа особеност, свързани с регресната отговорност.  Когато по менителницата има много длъжници и започне плащане, всеки пише, че е платил и зачерква джирото си. Законът дава възможност на менителничен кредитор с регресен иск по първоначалната менителница да издаде обратна менителница срещу някои от задължените към него лица  Това е нова ЦК. Тя се издава на предявяване и е за дължимата по регресното вземане сума (чл. 506 и 507) и разноските по издаването й. По обратната менителница издател е платилият, платец някои от регресните длъжници, а поемател всяко 3то лице.  Тази менителница може да има падеж само при предявяване, иначе няма други особености. По тази менителница няма предявяване за приемане, платецът е длъжен да плати само ако му бъде представена и първата менителница (по която е регресен длъжник).
        1.6. Искове в процесуален смисъл – менителницата е извънсъдебно изпълнително основание, т.е. кредиторът може да си извади изпълнителен лист без съдебно производство. За да се издаде изпълнителен лист е необходимо да се представи протест поради неплащане. След това в 7дневен срок длъжникът може да възрази срещу принудителното изпълнение. Уважаването на молбата за обжалване на принудителното изпълнение не спира изпълнението. Изпълнението се спира ако длъжникът представи убедителни писмени доказателства че не дължи или обезпечи кредитора. Ако съдът спре производството кредиторът трябва да заведе пряк менителничен иск в 1месечен срок от определението за спиране.
    2. Възражения. Има ограничен брой възражения които менителничните длъжници могат да правят на менителничния кредитор. Най-общо съществуват 2 групи възражения: 1) абсолютни възражения, противопоставят се на всяко лице и 2) относителни, могат да се противопоставят само на определени кредитори.
        2.1. Абсолютни възражения – също се делят на 2 групи:
            1) Възражения, които всеки длъжник може да направи срещу всеки приносител:
                а. възражение поради липса на форма;
                б. възражение за нищожност на менителницата по чл. 26, ал. 1 ЗЗД – напр. противоречие със закона. Ал. 2  е неприложима.
Възражения, които ползват регресния длъжник:
                в. възражение за липса на задължение поради неизвършване на протест (преюдициран менителничен ефект) или непредявяване (прескрибиран менителничен ефект);
                д. възражение за плащане или погасяване на менителничното задължение. Зависи кой е платил: ако е платеца – ползва всички; ако е регресния длъжник – ползва него самия и регресните длъжници между него и приносителя на менителницата, регресните длъжници преди него обаче са длъжни да плащат.
                е. възражение на основание клауза “не на заповед” – издадената така менителница не може да се джиросва и лицата, които са се подписали по нея отговарят като цеденти,  а не като джиранти. Ако клаузата е въведена от някои менителничен длъжник ползва само него.
            2) Възражения, които само определени длъжници могат да направят спрямо всеки кредитор:
                а. възражение поради липса на дееспособност или друга форма на опорочено волеизявление (грешка, измама, липса на представителна власт);
                б. възражение поради подправяне на подпис;
                в. възражение поради изтекла давност по отношение на съответния длъжник (давността за отделните длъжници тече по отделно);
        2.2. Относителни възражения – могат да се противопоставят от определен длъжник спрямо определен кредитор:
                а. възражение, с което се твърди, че лицето не е кредитор, примери:
                    - кредитор след прекъсване на веригата на джирата;
                    - нелегитимен кредитор, приносител (крадец)
                б. възражения за симулация (привидност) – менителничната сделка може да е симулативна, но това може да се релевира само по отношение на страната по сделката (недобросъвестното лице).
                в. възражения по каузалните правоотношения. Менителници могат да се издават по всички каузални отношения или по други абсолютни отношения. По принцип възраженията от каузалните отношения не могат да се правят. ТЗ обаче допуска в определени случаи да се черпят възражения от каузални отношения (няма абсолютни сделки).
                    - Ако кредиторът по менителницата е страна по каузалните отношения винаги могат да му се правят възражения от каузалните отношения (напр. че договорът не е изпълнен, че е развален и т.н.)
                    - Ако кредиторът не е страна по каузалните отношения – такива възражения могат да му се правят само ако е бил недобросъвестен в момента на придобиването на правата по менителницата (тогава е знаел, че има проблем във връзка с каузалните отношения и, че на него се основава възражението). Доказването на недобросъвестността е в тежест на менителничния длъжник. Проблемът обаче е докъде трябва да стига знанието – до предходния кредитор или до някой по-предходен. Не е ясно какво става ако кредиторът е добросъвестен по отношение с оглед на предходния кредитор, но не е по отношение на по-предходния.
                г. възражение за попълване на бланкова менителница несъобразно волята на издателя.
                д. Според Ан. Антонова относително възражение е и възражението за пролонгация – хипотеза, когато платецът промени падежа на менителницата. Какво действие има това спрямо 3тите лица: 1) джирантите, авалистите, посредниците ако не са съгласни с нея тя няма действие; 2) ако е въведена от издателя тя обвързва всички, а от джирант – последващите джиранти.
    3. Неоснователно обогатяване – чл. 534, ал. 1: Когато приносителят на менителница, запис на заповед или чек изгуби исковете по тях поради давност или  неизвършване на необходимите действия за запазване на правата по тях, той може  да иска от издателя или платеца сумата, с която те са се обогатили в негова вреда. Това е  специален случай на менителнично неоснователно обогатяване, а не става дума са субсидиарно приложение като при чл. 59 ЗЗД. Чл. 534 урежда едно вземане за определен менителничен длъжник при настъпване на определен фактически състав. Това обаче не е менителнично вземане (за него не може да се вади изпълнителен лист). Фактическият състав се състои от следните елементи:
        3.1. Трябва да има изгубване на правата по менителницата поради давност или преклудиране (възможно е само по отношение на регресните длъжници при непротестиране или непредявяване), т.е. когато няма задължени лица  по менителницата.
        3.2. Да има обогатяване.
        3.3. Да има обедняване.
        3.4. Да има причинна връзка между обогатяването и обедняването и изгубването на правата по менителницата.
В тази хипотеза е силно стеснен кръга на кредиторите – само последният джиратар (законния приносител). Тава правило не се отнася до регресният длъжник, които е платил, той може да си търси правата по 59 ЗЗД. Пасивно легитимирани по иска са сами издателят и приелият платец (не и регресния длъжник). Вземането по чл. 534 се погасява с 3 годишна давност.
    4. Погасителна давност. Тя е по-кратка за менителничните вземания.
        4.1. За прекият длъжник (приелият платец) давността е 3 години, като тече от падежа на менителницата.
        4.2. За регресния длъжник – 1 година, като тече от протеста или от падежа ако менителницата е с клауза “без разноски”.
        4.3. За регресните искове на платилия регресен длъжник давността е 6 месеца от плащането.
Срокът е по-кратък от обикновените 5 години, защото отговорността на менителничния длъжник е по-тежка от тази на обикновения длъжник.  
45.ФОРМИ НА ПЛАЩАНЕ
А) Инкасо. Документарно банково инкасо.
1. Инкасото е типична дебитна форма, защото започва с волеизявление на получателя на плащането.
        1.1. ТЗ и Наредба N3 уреждат 4 вида инкасо.
            1.1.1. ТЗ урежда два вида - банково инкасо и банково документарно инкасо.
                1) Банково инкасо - договор, с който банката се задължава да събере парично вземане на наредителя или да извърши друго инкасово действие, което може да бъде предявяване на менителничен ефект или друг документ, материализиращ или удостоверяващ парично вземане. Банката може да се задължи да извърши и други действия. Договорът е възмезден (чл. 443 ТЗ).
                2) Банково документарно инкасо - договор, с който банката се задължава към наредителя да предаде на платеца стоково-разпоредителна ценна книга и други документи (коносомент, фактури). Банката може да се задължи да предяви (предаде) на платеца и други документи, които материализират парично вземане. Също е срещу възнаграждение.
            1.1.2. Наредба N3:
                1) Незабавно инкасо - договор, с който банката се задължава към наредителя да направи платежно искане пред банката на платеца, която тряба да извърши безкасово плащане.
                2) Служебно инкасо - договор, който се прилага само при плащането с банкови карти. При служебното инкасо в зависимост от това дали плащането е вътрешнобанково или междубанково банката има различни задължения:
                    а. Вътрешнобанково плащане - банката се задължава да задължи сметката на картодържателя и да завери сметката на търговеца.
                    б. Междубанково плащане - договор, с който банката се задължава към търговеца (наредител) да направи платежно искане пред Централната банка за задължаване на сметката на банката на картодържателя. Особеното е, че картодържателят предварително се е съгласил да се задължи неговата сметка, когато извършва плащане с карта. Но при междубанковите плащания банката на картодържателя се е съгласила нейната сметка да бъде задължавана от Централната банка, за да е сигурно плащането (не е необходимо нейното съгласие).
        1.2. Характеристика.
            1) По всички инкасови сделки страните са: 1) наредител - получател на плащането (защото формата на плащането е дебитна); 2) неговата банка.
            2) Инкасото винаги е договор, без значение от вида инкасо. Договорът е двустранен, възмезден. По ТЗ е неформален договор, а по Наредба N3 - формален. Не е intuitu personae.
            3) Банката извършва правно действие - договорът е разновидност на договора за поръчка. Но не се прилагат всички общи правила за поръчката. ТЗ урежда едно правила (чл. 447) - смъртта на наредителя не прекратява поръчката (целта е защита на правната сигурност - банката вече може да се е задължила пред трето лице). Друга особеност е, че офертата се прави от наредителя.
        1.3. Задълженията на банката са различни:
            1.3.1. Банково инкасо:
                1) Да извърши инкасовото действие - да събере паричната сума. Касирането се извършва чрез поредица от действия. Тя включва предявяването на менителнични ценни книги или други документи, които материализират парично вземане. Когато банката получи документите, е длъжна:
                    а. Да пази документите, но няма задължение да проверява формата и годността им.
                    б. Да предяви документите на платеца - извършва се чрез две действия: 1) показване на документите и 2) покана за плащане. Предявяването трябва да е по начин, който да позволява на платеца да се запознае с документите, но банката трябва да положи грижа те да не бъдат унищожени или повредени.
                    в. След предявяването банката трябва да изчака отговора на платеца - трябва да бъде даден в обичайния срок в оборота.
                        - Ако откаже да плати, банката е изпълнила своето задължение.
                        - Ако се съгласи да плати, банката трябва: 1) да му предаде документите; 2) да получи сумата.
                2) Да уведоми наредителя за изпълнението на договора и всички други обстоятелства, които са от значение.
                3) Да даде на наредителя сметка/отчет и да му предаде получените документи/пари.
            1.3.2. Банково документарно инкасо.
                1) Задълженията на банката са аналогични, но вместо финансов документ (за парично вземане) задължението на банката е за представяне на стоково-разпоредителен документ (коносомент, складов запис и т.н.). Може да се задължи и да представи документ, който материализира парично вземане.
                2) Да събере паричната сума/да извърши инкасовото действие.
Банката няма задължение да пази/застрахова стоката или да проверява дали доументите са автентични (верни).
            1.3.3. Незабавно и служебно инкасо - пак има инкасови действия, но банката прави платежно искане (при междубанкови плащания). Разликата е, че при незабавното инкасо, за да се извърши задължаването на сметката на платеца, той трябва да даде съгласие (може да е предварително или след това). При служебното инкасо не е необходимо да се дава съгласие.
                1) Задължения при вътрешнобанкови плащания: 1) да завери сметката на наредителя; 2) да задължи сметката на платеца.
                2) Задължения при междубанковото инкасо - да направи платежно искане. То се прави пред различни банки в зависимост от това дали е за незабавно или служебно инкасо.
                    а. За междубанково незабавно инкасо банката на наредителя прави пратежно искане директно пред банката на платеца.
                    б. За междубанково служебно инкасо банката на наредителя прави пратежно искане директно пред Централната банка и с това изпълнява задължението си.
                3) И в двата случая има задължение за уведомяване, отчитане и предаване на резултата.
                - При незабавно инкасо винаги трябва да се задължи сметката на платеца, независимо дали плащането е междубанково или вътрешно. Той трябва да е дал съгласие за незабавно инкасо - едностранна сделка, по силата на която за банката на платеца възниква задължение да задължи водената при нея сметка на платеца със сумата на платежното искане. Това е формална изрична сделка. Обикновено се дава преди извършване на планежното искане, но може и след това.
                - При служебното инкасо също се дава съгласие, но го има само при банковите карти и затова е елемент от самия договор за банкова сметка. Картодържателят предварително и общо се съгласява при всяко искане, което се прави от търговец или банка на търговец да се задължи неговата сметка.
        1.4. Задължения на наредителя - да заплати: 1) възнаграждение; 2) разноски; 3) лихви; 4) вреди.
        1.5. Форма на плащане са винаги незабавното и служебното инкасо. При тях зависи дали плащането е вътрешнобанково или междубанково.
            1.5.1. Вътрешнобанково. При незабавно инкасо има договор между наредителя и неговата банка и заверяване и задължаване на сметки. Иска се съгласие при плащане. При плащане с банкова карта няма отделен договор за инкасо, а е част от договора.
            1.5.2. Междубанково плащане.
                1) Незабавно инкасо - елементи на фактическия състав:
                    а. Инкасов договор между наредителя и неговата банка.
                    б. Платежно искане, което банката на наредителя прави пред банката на платеца - не е сделка, а юридическа постъпка, тъй като последиците не са детерминирани от волята на страните.
                    в. Съгласие за незабавно инкасо - едностранна сделка, която платецът извършва.
                    г. Задължаване на сметката на платеца от неговата банка: 1) отправяне на нареждане от банката на платеца до Централната банка за заверяване на сметката на наредителя, който е получател на плащането; 2) заверяване на сметката на наредителя по инкасовия договор.
                2) Служебно инкасо (само при банкови карти):
                    а. Договор за банкова карта + договор за приемане на плащане с банкова карта.
                    б. Платежно искане пред Централната банка - задължава сметката на банката на картодържателя и заверява сметката на банката на дърговеца.
                    в. Банката на търговеца заверява неговата сметка.
    Задължаването при служебното инкасо на сметката на картодържателя не е елемент на фактическия състав, защото се извършва встрани от това - всички банки предварително са се съгласили да приемат плащания и да извършват такива чрез карти и как ще се уреждат отношенията с клиентите им е отделен въпрос, който не влияе на плащането.
    Банковото инкасо и банковото документарно инкасо могат и да не форма на плащане (напр. предявяване на менителница).
Б) Акредитив. Документарен акредитив.
2. Акредитив. Може исторически да е възникнал от кредитното писмо, но днес това са съвършено различни правни фигури. Акредитивът е форма на плащане. Правната му уредба е в чл. 435-441 ТЗ. Акредитивът е сделката, с която банка поема задължение към определено лице бенифициер да заплати парична сума (да приеме или закупи менителница – това са форми на акредитив, които не са уредени в ТЗ).
        2.1. При акредитива участват 3 страни:
            1) Наредител – лице, което нарежда на банката да изпълни плащането. Наредителят обикновено е купувач и при всички случаи е платец.
            2) Банка-издател на акредитива – банката, която се задължава да плати.
            3) Бенифициер – лице, което придобива правата по акредитива, получател на плащането.
        2.2. Правоотношения при акредитива:
            1) Правоотношение по акредитива между банката-издател и бенифициера.
            2) Валутно отношение – развива се между наредителя и бенифициера. То може да е породено от всякаква сделка. Особеното е, че плащането по тази сделка се извършва с акредитив.
            3) Договор за откриване на акредитив – между наредителят и банката-издател. Това е разновидност на договора за поръчка, защото банката извършва правни действия.
        2.3. Особености на акредитива като форма на плащане:
            1) Акредитивът е кредитна форма на плащане, защото започва по нареждане на платеца.
            2) Акредитивът е условна форма на плащане, защото плащането се извършва при определени предпоставки, наречени условия. Тези условия обаче, не са условията по ЗЗД.
            3) Обикновено акредитивът е дистанционно плащане, защото е скъпа форма на плащане.
            4) Акредитивът е най-сигурната форма на плащане, защото банката плаща ако се предоставят точно документите описани в акредитива и се предполага, че те удостоверяват, че бенифециера е изпълнил своите задължения по валутното правоотношение. Това обаче не винаги е така.
        2.4. Акредитивът сам по себе е едностранна сделка, с която банката поема задължение към бенифициера. Това е сделка с адресат, т.е. бенифициерът следва да е уведомен за нея, за да породи действие. Задължението на банката става изискуемо, когато се изпълнят изискванията, посочени в самия акредитив, които се изразяват в представянето на определени документи (за това и се нарича “документарен акредитив”). Акредитивът е формална сделка, за която се изисква писмена форма. Той е абстрактна сделка. Задължението по него е делимо – банката може да плати на части при представяне на част от документите или при представяне на документи за частично изпълнение. Акредитивът е едностранна сделка, защото създава задължения само за банката. Представянето на документите не е задължение на бенифициера, той може да ги представи ако иска да получи плащане.
        2.5. Видове акредитив:
            1) С оглед възможността за отмяна на задълженията на банката:
                а. Отменяем – може да се отмени от банката по всяко време преди плащането. Няма практическо приложение, защото не създава сигурност за бенифициера.
                б. Неотменяем – банката не може да отмени акредитива след уведомяването на бенифициера, а акредитивът може да се отмени или измени само с неговото съгласие – чл. 436.
            2) С оглед задълженията на банката:
                а. Акредитив за плащане на предявяване на документ – уреден в ТЗ. Най-често използван у нас.
                б. Акредитив с отсрочено плащане – плаща се известно време след представянето на документите. Този акредитив представлява форма на кредитиране на наредителя от страна на бенифициера, защото последния поличава плащането по-късно.
            3) С оглед на това дали плащането може да е извършено изцяло или дали то трябва да стане на части:
                а. делим – правило;
                б. неделим;
            4) С оглед възможността за прехвърляне:
                а. прехвърляем – правило;
                 б. непрехвърляем – може да се уговори само от бенифициера.
            5) Според участието на друга банка, която се задължава самостоятелно и пряко да плати сумата по акредитива.
            6) Акредитиви, които не са форми на плащане (не са уредени у нас, съществуват в англо-американските системи).
                а. Акредитив за приемане на менителница – банката трябва да акцептира менителница, издадена от бенифициера в негова полза (менителница, по която издателя и поемателя са едно и също лице, а платец е банката). Смисълът е, че това представлява гаранция за плащането на менителницата.
                б. Акредитив за негоциране – банката се задължава да закупи издадени от бенифициера менителници или други документи, т.е. тя не приема, а купува менителниците.
        2.6. Договор за откриване на акредитив. Това е двустранен, възмезден, консенсуален, неформален договор.
            1) Задължения на банката.
                а. Банката е длъжна да изпълни поръчката.
                    - Тя трябва да открие акредитива и да се задължи към бенифициера като го уведоми.
                    - Когато и ако бенифициерът представи документите Банката трябва да ги провери дали отговарят на условията по акредитива. Най-често документите, които се използват при акредитив са коносамент или товарителница, товарна застрахователна полица и фактури. Банката следва да извърши проверка на документите от външна страна, дали отговарят на посочените в акредитива. Банката не изследва автентичността на документите, нито отношенията между бенифициера и наредителя. Възможно е да има разлика между документите. Всички документи се разглеждат заедно, като най-важният документ е фактурата (дребна разлика в количеството, която може да се установи от другите документи не е от значение). Проверката, която се извършва на документите е в срок от 7 работни дни, като този срок е краен и е установен от международната практика. По начало е необходимо документите да се прегледат в разумен срок. Това е необходим най-вече в случаите, когато стоката е изпратена, но все още има възможност доставката да се спре. След прегледа на документите банката трябва да каже дали ще плати или няма да плати. Най-големият проблем в тази насока е дали банката трябва да плати ако има малки отклонения в документите. Господстващото виждане е, че банката извършва проверка на документите по принципа на формализма, т.е. може да се откаже плащане при най-незначително отклонение от акредитива. Има съдебни решения, които допускат и противното, но принципът е този.
                    - Ако банката реши да приеме акредитива, тя трябва да извърши плащане, с което изпълнява най-важното си задължение.
                б. Банката е длъжна да уведоми наредителя за обстоятелствата, които имат значение за изпълнението на акредитива.
                в. Банката има задължение да даде сметка на наредителя и да му предаде документите по акредитива.
    При неотменяемия акредитив банката не е длъжна да изпълнява последващи нареждания на наредителя, свързани с изпълнение на задължението й към бенифициера. Банката не е длъжна и да проверява изпълнението на бенифициера по валутното правоотношение.
            2) Задължения на наредителя:
                а. Да осигури покритие по акредитива.
                б. Да заплати разноски, лихви и вреди на банката.
                в. Да приеме документите.
        2.7. Специални правила за отговорността на банката:
            1) Банката не носи отговорност за грешки при предаване на съобщения.
            2) Банката не носи и отговорност за неизпълнение на задълженията по валутното правоотношение.
            3) Банката, издател на акредитива не отговаря за действията на останалите банки. Това е отклонение от правилата на договора за поръчка, тъй като банките не могат да се контролират помежду си.
            4) Ако наредителя е посочил друга банка, а банката-издател се е отклонила от това нареждане, последната носи отговорност. Същото се отнася и когато плащането не е между банки.
        2.8. Схеми за участие на други банки. Възможно е банката-издател да няма клон в седалището на бенифициера и поради това да се наложи участие и на други банки.
            1) Авизираща банка – уведомява бенифициера, че е открит акредитив в негова полза.  Тя няма задължения и не участва в плащането.
            2) Банка-платец, която участва в плащането. Тя плаща по акредитива на бенифициера, но не се задължава към него. Тя плаща като 3то лице, бенифициера не може да иска нищо от нея.
            3) Потвърждаваща банка – тя поема лично задължение към бенифициера да плати. В този случай бенифициерът има на разположени 2 банки. Ако има потвърждаваща банка, се смята че отговорността на банката-издател е субсидиарна. Това е най-сигурната, но и най-скъпата схема.
Може да участват и банки, които не са в отношения по акредитива.
            4) Рамбурсираща банка – осигурява средства по акредитива ако банката издател и банката платец нямат сметки помежду си или общо казано това е банка посредник
В) Банков превод.
2. Банков превод - типичен пример за кредитно плащане (защото започва по нареждане на платеца), местно или дистанционно.
        2.1. Банков превод.
            1) Плащането е безусловно за разлика от акредитива.
            2) Страните по самото плащане са различни от тези по договора, който се сключва във връзка с плащането. Плащането е сложен фактически състав, който включва няколко действия. В двата края са платец и получател на плащането - страни по сделката, с оглед на която се извършва плащането. Възможно е помежду им да има междинни банки - трети лица.
            3) Сключва се договор за банков превод - той поставя началото на самото плащане. Страните са наредител и банка. ТЗ урежда банковия превод като договор (чл. 448-450). Теоретически е възможно престацията на банката да бъде с еднократно и с периодично изпълнение.
                а. Тогава, ако банката се задължи да извърши повече от едно плащане, е възможно наредителят да извърши и допълнителна едностранна сделка - нареждане (платежно).
                б. Ако плащането е еднократно, банковият превод е само договор.
        2.2. Чл. 448 дава определение на договора: договор, с който наредителят предоставя на банката определена сума пари с нареждане да я плати на определено лице.
            1) Договорът е двустранен, възмезден, формален (не е записано в ТЗ, но е посочено в други нормативни актове). Предмет на договора е плащане на определена сума пари. Може да е с еднократно или периодично изпълнение. Не е intuitu personae - нито с оглед личността на банката, нито на наредителя.
            2) Разновидност е на договора за поръчка - банката извършва правно действие за сметка и за риск на наредителя. Някои от общите правила за договора за поръчка не се прилагат тук - правила, които визират прекратяването на договора поради отказ от поръчката, тъй като допускането на такава възможност би застрашило правната сигурност. Не се прилагат и чл. 291 и 292 ЗЗД.
        2.3. Сключване на договора. Офертата винаги се прави от клиент на банката (особеност), има и техническа особеност.
        2.4. Действие на договора:
            2.4.1. Задължения на банката:
                1) Да извърши превода (да изпълни поръчката). Това задължение се предпоставя от предоставянето на средства от страна на нарушителя. Задължението на банката може да бъде и за плащане в брой, но е рядко. Ако плащането е вътрешнобанково, задължението се изпълнява като банката задължи сметката на наредителя и завери сметката на получателя на плащането. Ако задължението е междубанково, пак се задължава сметката на наредителя, но банката трябва да отправи и нареждане (тя е страна по договора за превод) до Централната банка да задължи нейната сметка и да завери сметката на получателя на плащането. Поставя се въпросът кога е изпълнено задължението на банката по междубанков превод - когато нареди на Централната банка, а не в момента, в който банката на получателя на плащането завери неговата сметка. Междубанковите плащания, включително и банковия превод, трябва да бъдат изпълнени в срок от 3 дни.
                2) Да уведоми наредителя за действията си във връзка с превода.
                3) Да се отчете на наредителя и да му даде сметка.
            2.4.2. Отмяна на банковия превод. Става по общите правила за договора за поръчка - всяка поръчка е отменяема до изпълнението. При банковия превод се прилага чл. 449 ТЗ. Според ал. 1 отмяна е възможна до изпълнението на превода. Ако банковият превод е вътрешнобанков, ще може да бъде отменен до момента, в който се задължи едната и се завери другата сметка. Ако банковият превод е междубанков, ще може да бъде отменен само докато банката отправи нареждане до Централната банка да задължи нейната и завери сметката на получателя. След този момент банката няма задължение да изпълни нареждането за отмяна на превода. Според ал. 2, ако банката уведоми получателя на превода, преводът не може да бъде отменен или изменен.
            2.4.3. Задължения на наредителя:
                1) Да осигури покритие.
                2) Да заплати разноските на банката и обезщетение за вреди, ако е понесла такива.
                3) Да заплати лихва и възнаграждение.
        2.5. Форма на плащането.
            1) Ако преводът е вътрешнобанков, се включват и двете записвания, които банката прави по двете сметки - фактическият състав има 3 елемента.
            2) Ако плащането е междубанково, се включва освен договор за банков превод задължаване на сметката на наредителя + договор, който банката на наредителя сключва с Централната банка за задължаване и заверяване на разплащателни сметки, и договор, който Централната банка сключва с банката на получателя на плащането (не са договори за банков превод, но приличат) + задължаване на разплащателната сметка на наредителя от Централната банка, заверяване на сметката на получателя от Централната банка, заверяване на сметката на получателя от Централната банка. Плащането е завършено в момента, в който се завери сметката на получателя на плащането (чл. 75 ЗЗД + чл. 305 ТЗ).