Право

17.ОБЕЗПЕЧЕНИЯ. ЛИЧНИ ОБЕЗПЕЧЕНИЯ
А) Поръчителство. Менителнично поръчителство.
Поръчителството е договор, с който поръчителят се задължава спрямо кредиторът на третото лице да отговаря за изпълнението на задължението на третото лице.
Правен режим:
Чл.138
“С договора за поръчителство поръчителят се задължава спрямо кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение. Този договор трябва да бъде извършен в писмена форма.
Поръчителството може да съществува само за действително задължение. То може да се поеме и за бъдещо, и за условно задължение.”
Чл.139
“Поръчителството може да се поеме и за част от задълженията на длъжникаили при по-леки условия. Ако поръчителят се е задължил за повече от това, което длъжникът дължи, или при по-тежки условия, задължението му се намалява до границите на главното задължение.”
Чл.140
“Поръчителството се простира върху всички последици от неизпълнението на главното задължение, включително и разноските по събиране на вземането.”
Чл.141
“Поръчителят е задължен солидарно с главния длъжник.
Ако неколцина са поръчителствали за един и същ длъжник и за едно и също задължение, всеки от тях отговаря за цялото задължение, освен ако има съглашение за разделянето му.”
Чл.142
“Поръчителят може да противопостави на кредитора всички възражения, принадлежащи на длъжника, както и да направи прихващане с вземане на длъжника към кредитора. Той не губи тези права и когато длъжникът се е отказал от тях или е признал своето задължение.”
Чл.143
“Поръчителят, който е изпълнил задължението може да иска от длъжника главницата, лихвите и разноските, които е направил, след като го е уведомил за предявения срещу него иск. Той има право и на законни лихви върху заплатените суми от деня на плащането.
Длъжникът не отговаря към поръчителя, ако е изпълнил задължението преди да е бил уведомен за направеното от поръчителя плащане. Ако поръчителят е изпълнил задължението, без да уведоми за това длъжника, последният може да му противопостави възраженията, които е могъл да направи на кредитора при изпълнението. И в двата случая поръчителят може да иска връщането на онова, което кредиторът недължимо е получил.”
Чл.144
“Длъжникът, който е изпълнил задължението е длъжен незабавно да уведоми поръчителя.”
Чл.145
“Когато няколко лица са поръчителствали за един и същ длъжник и за едно и също задължение, поръчителят, който е изпълнил задължението може да иска от другите поръчители припадащите им се части.”
Чл.146
“Поръчителят, който е изпълнил задължението, встъпва в правата, които кредиторът има срещу длъжника, макар и длъжникът да не е знаел за даденото поръчителство.
Поръчителят встъпва и в правата на кредитора срещу третите лица, които са учредили залог или ипотека за задължението, но само до размера, в който би имал иск срещу тях, ако те биха били поръчители.
Поръчителството се погасява, когато поради действията на кредитора поръчителят не може да встъпи в правата му.”
Чл.147
“Поръчителят остава задължен и след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на шест месеца. Това разпореждане се прилага и в случая, когато поръчителят изрично е ограничил своето поръчителство до срока на главното задължение.
Продължението на срока, дадено на кредитора на длъжника няма действие спрямо поръчителя, ако той не е дал съгласието си за това.”
Чл.148
“Прекъсването на давността по отношение на длъжника или отказът му от изтекла давност няма действие спрямо поръчителя; прекъсването на давността по отношение на поръчителя или отказът му от изтекла давност няма действие спрямо длъжника.”
Специални правила
Чл.22, 23, 24, 26 от Закона за ДСК.
Страни
1. Поръчител
Поръчител може да бъде само дееспособно лице /ФЛ, ЮЛ/, но малолетни и непълнолетни лица не могат да дават поръчителство, нито законните представители на малолетните могат да поръчителстват от тяхно име, нито непълнолетният може да поръчителства със съгласието на неговия родител или попечител. Тази забрана е установена в чл.73 /3/ СК.
Еманципираният непълнолетен съпруг обаче може да поръчителства. В специалните нормативни актове /ЗДСК/ се съдържат и някои допълнителни изисквания към поръчителите:
1.трябва да бъдат платежоспособни;
2.трябва да имат постоянни и достатъчни доходи;
3.трябва да имат местожителство или седалище в района на клона на ДСК, която отпуска заема .
2. Кредитор
Няма ограничение за това дали кредитор може да бъде ФЛ или ЮЛ. Когато кредиторът е ФЛ той трябва да бъде дееспособен - чл.73 /3/ СК. Само дееспособни ФЛ могат да отдават заеми, а този, който отдава заем, той е и кредитор по договора за поръчителство, следователно само дееспособни лица могат да бъдат кредитори.
Най-често кредитори са банки, ДСК, ВСК.
Елементи на договора
1. Съгласие
Съгласието трябва да бъде между кредитора и поръчителя. Съгласието трябва да бъде изрично / с думи/.
2. Писмена форма като условие за действителност /ad solemnitatem/.
3. Поръчителството е каузален договор по правило и основанието е обезпечително: желание да се обезпечи или да бъдеш обезпечен.
4. Предмет на договора
Спорове
Поначало предметът на договора съвпада с предмета на главния дълг, тъй като поръчителят е солидарен длъжник. Следователно, ако главният длъжник дължи круши и поръчителят ще дължи круши, но това е така по правило. Ако задължението е intuito personae, както и ако задължението е за индивидуално определена вещ /главният дълг/ очевидно е, че поръчителят не може да дължи същото. Това, което той може да дължи е сума пари. Всякаква друга възможност е изключена.
Действие на договора
Предпоставки:
1.    Особена предпоставка за действието на договора е наличието на главен дълг. Главният дълг не е елемент от договора. той е condicio iuris на договора за поръчителство.
Законодателят не е установил поредност между главния дълг и поръчителството. Могат да се сключват и едновременно. Ако обаче поръчителството се сключва преди наличието на главен дълг ще става дума за поръчителство на бъдещ дълг - това е възможно, но това поръчителство ще поражда действие от момента на възникването на главния дълг.
Главният дълг поначало трябва да съществува и да е действителен. Естествени задължения не могат да се обезпечават с поръчителство, тъй като поръчителят ще бъде поставен в по-тежко положение от главния длъжник.
Възможно е да се обезпечават условни и срочни главни задължения.
Правна характеристика
1. Акцесорен договор
Това означава, че поръчителството е функция на друг главен дълг. Тази зависимост се изразява в следното:
задължението на поръчителя не може да възникне, ако няма действителен главен дълг;
1)предметът и обемът на главния дълг определят предмета и обема на задължението на поръчителя;
2)поръчителят може да предявява срещу кредитора всички възражения на главния длъжник;
3)цедирането, прекратяването, погасяването по давност на главния дълг имат аналогично действие и за поръчителството;
4)наличие на еднопосочна зависимост между главния дълг и поръчителството, т.е. поръчителството е функция на главния дълг, но не и обратно - главният дълг е самостоятелен и може да съществува независимо от наличието или липсата на поръчителство;
Поръчителството разкрива и известна самостоятелност:
5)задължението на поръчителя може да бъде по-леко или в по-малък обем от главното задължение;
6)поръчителството може да се прекрати или да се погаси по давност, без това да води до прекратяване или погасяване по давност на главния дълг и т.н.
2. Едностранен и безвъзмезден /по правило/ характер
Това означава, че по договора за поръчителство задължения възникват само за поръчителя и доколкото настъпва имуществено разместване, то е само в посока от поръчителя към кредитора.
Не е невъзможно обаче договорът да има двустранен и възмезден характер. Това може да стане, ако кредиторът се задължи да заплаща възнагражение на поръчителя - в този случай поръчителството е близко до договора за застраховка. Такова поръчителство на практика не се среща, тъй като е неизгодно за кредитора.
3. Поръчителството е престационен договор
Тъй като при поръчителството има разместване на имущество, възниква едно вземане в полза на кредитора, то е и комутативен, а не алеаторен договор. Друг е въпросът, че вземането на кредитора не е изискуемо, но облагата е известна.
4. Поръчителството е вид лично обезпечение /не вещно/
Поръчителят отговаря с цялото си имущество, а не с отделни вещи. Кредиторът е хирографарен, а не привилегирован.
Сключване и прекратяване на поръчителството
Практическа особеност, която не се отнася до правния режим: поначало кредиторите-банки и ДСК изготвят общи условия и предварително отпечатани формуляри, които се попълват от поръчителите, на практика общо взето ограничават правото на поръчителите да уговарят условията на договора.
Прекратяване
1. Прекратяването на главния дълг прекратява винаги поръчителството.
2. Задължението на поръчителя може да се прекрати на всички общи основания за прекратяване на ОО:
7)изпълнение;
8)datio in solutum;
9)новация;
10)опрощаване;
11)сливане - сливането между кедитора и поръчителя прекратява поръчителството, но не и главния дълг, а сливането между длъжника и поръчителя не прекратява нито поръчителството , нито главния дълг, а кредиторът разполага с две алтернативни вземания.
3. ЗЗД познава и три специални основания за прекратяване на поръчителството:
а/ Чл.147 /1/: поръчителството се прекратява, ако кредиторът не предяви иск срещу длъжника в 6 месечен срок от падежа:
12)кредиторът трябва да предяви иск не срещу поръчителя, а срещу длъжника. При това главният дълг трябва да е срочен - за поръчителството това няма значение.
За да е налице основанието по чл.147 /1/ трябва да са налице два елемента:
4.изтичане на този шестмесечен срок;
5.бездействие на кредитора.
Срокът е краен и преклузивен, а не давностен. Този срок обвързва поръчителя, дори когато последният е ограничил срока на собственото си задължение до падежа на главния дълг.
Правилото на чл.147 /1/ не се прилага спрямо ДСК - има специално правило в чл.26 ЗДСК, така че дори и ДСК да не предяви иск в шестмесечен срок от падежа, тя няма да загуби вземането си срещу поръчителя.
б/ Чл.147 /2/: ако кредиторът и длъжникът продължат срока на главния дълг това продължение няма сила за поръчителя, който не се е съгласил с него - следователно след изтичане на първоначално установения срок поръчителят се освобождава. Правилото е израз на общия принцип, че уговорки между длъжника и кредитора, които са постигнати след сключване на поръчителството не могат да влошават положението на поръчителя. Но чл.26 ЗДСК отменя и това правило по отношение на ДСК.
в/ Чл.146 /3/: Юф се състои от два елемента:
13)виновно поведение на кредитора;
14)невъзможност за суброгация на поръчителя в правата на кредитора - тази невъзможност трябва да е окончателна, а не временна.
Правилото на чл.146 /3/ има сила само в случай, че поръчителят е можел ефективно да извлече някаква полза от правата на кредитора, т.е. ако кредиторът е имал действително някакви права, които биха облекчили положението на поръчителя. Напр. ако кредиторът има трета по ред ипотека върху някакъв имот на незначителна стойност поръчителят и така и така не би могъл да се удовлетвори поради малката вероятност. И ако кредиторът не поднови такава ипотека не би следвало поръчителят да се освободи от отговорност.
4. Давност
Давността за поръчителя и за главния длъжник тече отделно. Прекъсването на давността и отказът от давност с оглед на главния дълг нямат действие за поръчителя и обратно - чл.148 ЗЗД.
Възможно е поръчителят да се е отказал от давност или спрямо него давността да е била прекъсната - в такъв случай давността по главния дълг не се прекъсва и там няма отказ от давност, т.е. давността за главния длъжник може да изтече преди давността за поръчителя. В този случай като че ли интересите на поръчителя биха могли да бъдат засегнати. Това обаче не е така, защото по силата на правилото на чл.142 ЗЗД поръчителят може да откаже изпълнение, като се позове на изтеклата спрямо длъжника давност.
Отговорност на поръчителя. Права на поръчителя
Терминът отговорност има резлични значения, но по отношение на поръчителството отговорността означава задължението на поръчителя към кредитора. Това задължение става изискуемо, в случай, че главният длъжник не изпълни задължението си.
По правило трябва да се приеме, че поръчителят дължи същото, каквото дължи главния длъжник и затова неговото задължение е за реално изпълнение, а не за обезщетение. Тъй като поръчителят ex lege е солидарен длъжник, той не може да прави възражения за предварителен иск, т.е. възражение кредиторът да се насочи най-напред към главния длъжник и едва след това към поръчителя, нито пък може поръчителят да прави възражение за разделяне на дълга /ако има няколко съпоръчителя/. Но това е така ex lege. Но може да се уговори разделност и субсидиарност на задължението на поръчителя, тъй като правилото на чл.141 /1/ е диспозитивно.
Граници на отговорността на поръчителя
1. По правило предметът на задължението на поръчителя е идентичен с този на главния дълг.
2. Обемът на главния дълг е горна граница за обема на задължението на поръчителя. Поръчителят не може да отговаря за повече от длъжника, но може да отговаря за по-малко. Главният дълг е рамка за поръчителството, такъв какъвто е в момента на сключването на договора за поръчителство. Последващи промени в главния дълг имат сила за поръчителя или ако се дължат на неизпълнение на главния дълг, или ако облекчават положението на поръчителя /чл.139 ЗЗД/. Ако главният дълг се увеличи по съглашение на длъжника и кредитора това съглашение няма сила за поръчителя. Поръчителят отговаря за последиците от неизпълнението на главния дълг, но той не отговаря за извъндоговорните вреди, които длъжникът е причинил на кредитора. Следователно, ако кредиторът развали главния договор поръчителят няма да отговаря за вредите от развалянето, тъй като това са негативни вреди и те имат извъндоговорен характер по чл.88 ЗЗД.
3. Поръчителството може да бъде ограничено, може да се гарантира част от дълга, може напр. да се гарантира само главницата, без лихвите. Ако поръчителят е гарантирал част от дълга и длъжникът е изпълнил такава част, при липса на противна уговорка трябва да се приеме, че поръчителят се ползва от изпълнението. Поръчителство при по-тежки условия е частично недействително за горницата по силата на правилото на чл.139 ЗЗД. Следователно, ако поръчителят поеме дълг за повече от главния длъжник неговото задължение ex lege се намалява до размера на главния дълг.
4. Поръчителството може да бъде неограничено. Онова, при което поръчителят отговаря за главницата и за всички последици от неизпълнението на главния дълг и за разноските по събирането на вземането. Такъв поръчител трябва да заплати главницата, лихвите, обезщетения за вреди над лихвите и всички разноски /съдебни, извънсъдебни/, всички неустойки, ако има такива и т.н.
Изискуемост
Акцесорният характер на поръчителството не допуска задължението на поръчителя да стане изискуемо преди главното. Но изискуемостта на главния дълг не означава, че автоматично и задължението на поръчителя става изискуемо. То е предпоставка, за да стане задължението на поръчителя изискуемо, но е необходимо да са спазени изискванията на чл.69 ЗЗД, за да може и задължението на поръчителя да стане изискуемо:
Чл.69
“Ако задължението е без срок, кредиторът може да иска изпълнението му веднага.
Ако изпълнението е предоставенона волята или на възможностите на длъжника, кредиторът може да поиска от народния съд да даде на длъжника достатъчен срок.”
Т.е. ако задължението е срочно трябва да изтече и срока за поръчителя, ако е безсрочно - евентуално може да се прати или не покана.
Проблеми: за разлика от проф. Кожухаров доминиращото виждане сега е, че поръчителят и главният длъжник са обикновени, а не необходими другари, защото са солидарни длъжници и има разлика в материалноправното положение на длъжника и поръчителя. Освен това силата на присъдено нещопо делото между длъжника и кредитора ползва поръчителя, но не може да му вреди, т.е. ако кредиторът е осъдил длъжника това решение не може да се противопостави на поръчителя, ако той не е участвал в делото, т.е. кредиторът трябва отделно да осъди длъжника. Ако обаче кредиторът е съдил длъжника и искът му е бил отхвърлен, тогава, ако кредиторът се насочи към поръчителя, поръчителят може по силата на чл.142 да направи възражение и да отхвърли иска срещу себе си.
Регресни права
Изпълнилият поръчител придобива вземания както срещу длъжника, така и срещу съпоръчителите. тези вземания се наричат регресни. Те са проявление на общия принцип за забрана на неоснователното обогатяване. Те са правата, които обеднилият се поръчител има срещу обогатилия се длъжник или обогатилите се съпоръчители.
Фактически състав на регресните права на поръчителя срещу длъжника
1.    Трябва да има точно изпълнение
2.    Трябва да има вътрешни отношения между длъжника и поръчителя, които да водят до неоснователно обогатяване.
Вътрешните отношения между длъжника и поръчителя могат да възникнат от три групи ЮФ:
6.поръчителят може да стане поръчител по силата на договор с главния длъжник /договор за поръчка/ - възможно е да се сключи и договор за дарение. Ако е налице договор за дарение поръчителят няма да има регресно вземане срещу длъжника.
7.възможно е поръчителството да се поеме без знанието на главния длъжник - в такъв случай е налице gestia /водене на чужда работа без натоварване/;
8.възможно е поръчителят да е поръчителствал против волята на главния длъжник - в този случай отношенията между поръчител и длъжник се пораждат по правилата на неоснователното обогатяване.
Във всички тези случаи обаче, когато е налице неоснователно обогатяване поръчителят има регресно вземане срещу главния длъжник.
3. Възникането на регресно вземане се предпоставя от още един ЮФ: поръчителят трябва да уведоми длъжника за изпълнението. Уведомлението е неформално. Поръчителят трябва да уведоми длъжника преди да изпълни. Ако поръчителят не уведоми длъжника за него следват неблагоприятни последици, които са уредени в чл.143 /2/:
15)ако поръчителят е изпълнил без да уведоми длъжника и главният длъжник също е изпълнил на свой ред, като не е знаел, тогава поръчителят губи регресното си вземане;
16)ако обаче поръчителят е изпълнил, не е уведомил, но длъжникът не е изпълнил още, в този случай длъжникът може да противопостави на поръчителя всички възражения, които има срещу кредитора. Поръчителят има обаче иск срещу кредитора за връщане на даденото, ако той не може да получи нищо от длъжника.
Длъжникът на свой ред също има задължение за уведомление по силата на чл.144 ЗЗД. Възможни са няколко хипотези:
17)възможно е длъжникът да е уведомил поръчителя, а поръчителят да не е уведомил длъжника - в такъв случай настъпват последиците по чл.143;
18)възможно е на свой ред поръчителят да е уведомил, а длъжникът да не е уведомил: в такъв случай трябва да се приеме, че поръчителят придобива регресно вземане и може да иска това, което е дал от длъжника;
19)възможно е нито единият, нито другият да уведоми: в този случай законодателят не е дал разрешение. Според Калайджиев, тъй като и двамата са неизправни би следвало изпълнението, наравено от главния длъжник да остане действително, а поръчителят да може да търси даденото от обогатилия се кредитор.
Регресното вземане на поръчителя възниква в момента на обективирането на всички елементи на ФС, но най-често в момента на плащането.
Групи регресни права
1. Според чл.143 /1/ поръчителят може да иска от длъжника главницата, лихвите по главния дълг /които могат да бъдат договорни и законни/ и разноските, заплатени от поръчителя. Освен това поръчителят има право на законните лихви върху всички заплатени суми от деня на плащането, а тези законни лихви, които поръчителят може да търси от длъжника не са мораторни, тъй като не е необходимо главният длъжник да е изпаднал в забава /това е една особена хипотеза на законни лихви, уредена в закона/. Поръчителят на общо основание може да търси от длъжника и всички останали вреди.
2. Втората група регресни права се отнася за отношенията между съпоръчителите. При няколко съпоръчители, ако друго не е уговорено те отговарят солидарно. Тази солидарна отговорност обаче съществува само в плоскостта поръчители-кредитор. Но поначало във вътрешните отношения между поръчителите няма солидарност.
Фактическият състав на регресното вземане на изпълнилият поръчител към останалите солидарни поръчители:
20)трябва да има точно изпълнение;
21)трябва да има превишаване на личния дял на изпълнилия поръчител, т.е. във вътрешните отношения всеки от поръчителите отговаря за някакъв дял от вземането и ако изпълнилият поръчител е изпълнил повече, отколкото е неговия дял той има право да търси горницата от останалите съпоръчители и то пропорционално на техните дялове, а не цялата горница от един. Дяловете на съпоръчителите са определят по правилата на които се спряхме при солидарността, без никаква разлика и ако друго не следва от вътрешните отношения дяловете са равни. Понеже съпоръчителите са солидарни длъжници поръчителят, който изпълнява има две задължения, които имат всички солидарни длъжници /чл.127 /3/ ЗЗД/:
9.трябва да уведоми останалите за изпълнението;
10.трябва да противопостави общите възражения по дълга.
За разлика от отношенията длъжник-поръчител в отношенията между съпоръчителите, ако изпълнилият съпоръчител не е спазил тези изисквания, той не губи регресните си права, тъй като изобщо солидарният длъжник, който не спази тези изисквания не губи тези права. Но останалите съпоръчители имат вземане за вредите, които са претърпели.
3. Още една категория регресни права: възможно е главният дълг да е обезпечен освен с поръчителство и с още някакво реално обезпечение /залог, ипотека/. Изпълнилият поръчител има регресно вземане срещу третото лице, което е гарантирало дълга, пропорционално на припадащата му се част по същия начин, както спрямо съпоръчителите, независимо че тези трети лица не са солидарни длъжници.
4. Изпълнилият съпоръчител се суброгира в правата на кредитора. той е винаги лице с правен интерес /т.е. първото изискване на чл.74 е спазено/, но той се суброгира само когато има регресно вземане. Ако няма регресно вземане не може да се суброгира в правата на кредитора. Срещу длъжника поръчителят се суброгира изцяло, във всички права на кредитора. срещу съпоръчителите той се суброгира само съобразно припадащите им се части според вътрешните им отношения.
Проф. Кожухаров прави паралели с други правни фигури.
Поръчителство и банкова гаранция
Прилики:
1. Гаранциите са също вид лично обезпечение, т.е. гарантът по принцип поема облигационно задължение и отговаря с цялото си имущество, ако не изпълни това задължение.
Разлики:
1. От гледна точка на действащата уредба и вероятно от гледна точка на проекта за ТЗ гаранцията може да бъде не само договор, но и едностранна сделка. Отделен въпрос е дали това е правилно или не, но поръчителството е винаги договор.
2. Макар че гаранцията е акцесорна на главен дълг зависимостта между главен дълг и гаранцията е много по-малка, / или поне може да бъде много по-малка/ отколкото между главния дълг и поръчителството. Така напр. често се уговаря гарантът да не може да предявява на кредитора възраженията по главния дълг - нещо което поръчителят може да прави. Може да се уговори освен това гаранцията да е за по-дълъг срок от главния дълг, което е недопустимо при поръчителството, защото правилото на чл.139 е императивно.
3. Гаранцията може да бъде абстрактна сделка и в много по-голям брой случаи се сключва като такава, докато поръчителството по правило е каузален договор.
4. Предметът на гаранцията е сума пари, докато поръчителят по принцип дължи същото, каквото дължи главния длъжник и по правило не е сума пари, т.е поръчителят се задължава не за обезщетение, а за реално изпълнение на главния дълг.
5. Гарантът по правило не е солидарен длъжник.
Посредничество и поръчителство при менителницата.

    1. Посредничество (интервенция) по менителницата.
        1. Общи бележки. Терминът “посредничество” е технически, става дума за особена хипотеза на встъпване в менителничен дълг. Има 2 вида посредничество: 1) при нужда – 3то лице се посочва от длъжник по менителницата; 2) за чест – 3тото лице встъпва само, по своя воля.
            1.1. Посредничество при нужда.
                1) Посредник може да бъде посочен от издателя, джиранта, авалиста. Посочването се изразява във включване на уговорка “в случай на нужда”. Всяко лице може да бъде (3то лице или длъжник по менителницата) поръчител, с изключение на приелия платец. Самото посочване на посредник при нужда не поражда задължение за него. Посредникът може ако желае да акцептира менителницата. Това приемане е допустимо във всички случаи, освен ако предявяването на менителницата за приемане е било забранено. Ако има посочен посредник, приносителят на менителницата е задължен да му я предяви за приемане, защото в противен случай губи регресните си права преди падежа срещу лицето, в полза на което се посредничи (хонорат) и длъжниците, които са по веригата след него (междинните джиранти).
                2) Ако посредника откаже да приеме, това се констатира с протест. Приемането се извършва без тържествени формули, отбелязва се приемането и посредникът се подписва. Необходимо е при приемането да се уточни личността на хонората, ако хонорат не е посочен, смята се че се посредничи в полза на издателя.
                3) Ако посредникът приеме менителницата той поема менителничното задължение спрямо приносителя и междинните джиранти. Той отговаря както хонората. Тази отговорност е субсидиарна по отношение акцептанта платец и солидарна с отговорността на хонората.  Приносителят губи регресните си права (и възможността да иска обезпечение) преди падежа по отношение на междинните джиранти и хонората.
                4) Ако менителницата е приета от посредника, тя трябва да му се предяви и за плащане – в деня след възможността за протест (в деня преди изтичане на срока за плащане). Ако той откаже да плати трябва да се направи протест Ако не се предяви и не се протестира приносителят губи регресните си права поради неплащане срещу хонората и междинните длъжници. Самото плащане може да бъде само за цялата сума. Платилият посредник има регресни вземания спрямо хонората, менителничните длъжници преди него и издателя. Плащането на поръчителя освобождава от отговорност длъжниците, които са по веригата след него.
        1.2. Посредничество за чест. В тази хипотеза посредникът встъпва по своя воля, без да е определен от менителничен длъжник. Той може да приеме и да плати менителницата. Ако откаже да приеме менителницата последиците са като при посредничеството при нужда (вж. 1.1, 2). Ако посредникът приеме менителницата тя трябва да му бъде предявена и за плащане също последиците са идентични като посредничеството при нужда (вж. 1.1, 4).
    2. Менителнично поръчителство (авал) – чл. 483-485.
        2.1. Характеристика. Подобно на всички останали менителнични сделки и авалът е едностранна, формална (изисква се писмена форма за действителност) сделка, която трябва да е материализирана върху ЦК или алонжа. Изявлението на менителничния поръчител трябва да съдържа формулировката “като поръчител”, “per aval” “гаранция”, “гарант за ...” или друго подобно. Но и без никакви допълнителни уговорки подпис върху лицевата страна на менителницата, който не е на издателя или на платеца, има значение на авал (това е необорима презумпция). Авалистът трябва да посочи и за кого гарантира, ако не е посочено се приеме, че поръчителството е в полза на издателя на менителницата. Изявлението на авалиста трябва да е безусловно, но може да е за част от сумата.
        2.2. Последици:
            1) Авалистът отговаря, както лицето, за което се е задължил, т.е. това е фигура която прилича на посредничеството. Авалът има повече действия за запазване на правата на менителничния кредитор и за това се използва по-често от посредничеството. Авалистът е солидарен длъжник, но не е поръчител (терминът е условен).   
            2) Различия между авал и поръчителство. Авалът е много по-самостоятелна сделка от поръчителството. Задължението на авалиста е действително, дори ако задължението, за което е даден авалът да е недействително (единственото изключение от това правило е при порок във формата).
            3) Авалистът отговаря като хонората (лицето, в чиято полза е поръчителството). Кредиторът трябва да извърши същите действия срещу авалиста каквито и срещу хонората.  
            4) Ако авалистът плати има регресни права срещу хонората и срещу всички предходни (преди хонората) длъжници по менителницата.
            5) Ако има няколко авала  - счита се, че помежду си авалистите не  отговарят менителнично, а като обикновени солидарни длъжници (всеки за частта си).
    3. Прилики и разлики между посредничество и поръчителство по менителница (по Ан. Антонова):
        3.1. Прилики:
            1) И при двата института едно 3то лице различно от издателя, джирантите и платеца поема задължение по менителницата.
            2) Двата института имат една и съща цел – обезпечаване на длъжник по менителницата.
            3) И при двата института се предвижда солидарна отговорност.
        3.2. Разлики:
            1) Издателят не може да бъде авалист (чл. 484, ал. 2), но може да бъде посредник.
            2) За да се ангажира отговорността на авалиста не е необходим протест срещу длъжника, за да се ангажира отговорността на посредника е необходимо да се извърши протест, най-късно в деня за извършване на протест поради неплащане (чл. 521).
            3) Поръчителят може да се задължи за част от сумата, посредникът трябва да плати цялата сума.
            4) Ако приносителят откаже да получи плащане от авалиста, той не носи отговорност, а ако откаже да получи задължението си чрез посредничество губи исковете си срещу последващите на посредника джиранти.       
Б) Банкови гаранции.
2. Банкова гаранция. Уредба дава чл. 442 ТЗ. Международната търговска камара в Париж е приела два броя еднообразни правила: за договорните гаранции (78) и за гаранциите при поискване (92) - нямат характер на нормативни актове. Имат значение на обичаи в практиката - прилагат се, но трябва страните по договора да препращат към тях.
        2.1. Банкова гаранция.
            1) Банковата гаранция е писмена сделка, с която банката се задължава да плати на посоченото в гаранцията лице определена сума съобразно условията, предвидени в нея.
            2) Изключителна банкова сделка. Абсолютна търговска сделка. Вид лично обезпечение. Страни са банката и бенефициер (кредитор) - той е кредитор по друго правоотношение (главно/валутно).
            3) Банковата гаранция може да е едностранна сделка - сделка, с която банката се задължава да плати, не изисква съгласие (ще се приложи чл. 44 ЗЗД). Според чл. 9 ЗЗД може и да е договор.
            4) Сделката  е формална.
            5) Каузална е (може и да е абстрактна, но законът не я обявява като такава).
            6) Акцесорна сделка (функция на друга сделка по валутно правоотношение) - ако няма задължение, което да се обезпечи, задължението на банката е недействително (но е по-самостоятелно от поръчителството) - банковата гаранция не е поръчителство (съдебна практика).
            7) Въпросът е дали е възмездна или безвъзмездна сделка. Ако се гледа правоотношението между бенефициер и банка, сделката е безвъзмездна, но това противоречи на същината на търговските сделки (възмездни). Трябва да се гледа целият комплекс от правоотношения, които възникват - банката на базата на отношението си с главния длъжник получава престация. Значението на възмездността е с оглед Павловия иск - ако банковата гаранция е безвъзмездна, в случай на несъстоятелност кредиторите лесно могат да я отменят и ще бъдат в по-благоприятно положение от кредиторите по самата гаранция, а това е несправедливо, още повече че банковата гаранция се смята за едно от най-сигурните обезпечения. Ако толкова лесно може да се отменя гаранцията, това я обезсмисля. За сигурност в оборота и справедливост сделката е възмездна. По тази логика това се отнася и за другите лични обезпечения.
            8) Банковата гаранция е самостоятелен вид сделка. Тя не е поръчителство. Банковата гаранция не е и акредитив, но отношенията са много близки - в американското право е забранено банките да издават гаранции и те издават стендбай акредитив. Разликата е, че акредитивът е форма на плащане, с цел плащане, а банковата гаранция е вид лично обезпечение, целта е гарантиране - банката не плаща.
        2.2. Правно действие.
            1) За банката възниква задължение да плати на бенефициера сума, посочена в гаранцията.
                а. Предметът е винаги сума пари (за разлика от поръчителството). Размерът на банковата гаранция поначало не съвпада с размера на дълга по главното правоотношение - често банковата гаранция е за по-малка от главния дълг сума.
                б. Банката не е солидарен длъжник (различно от поръчителството) - може да се уговори солидарност, но не възниква ex lege. Банката следва да плати ако не е платил длъжника.
                в. Банковата гаранция е със срок - да се ограничи задължението във времето (задължението е тежко).
            2) Изискуемост на задължението на банката. Законът не казва нищо - от значение е волята на страните. Изискуемостта може да настъпи при: 1) писмено поискване; 2) представяне на изпълнителен лист и др. Тенденцията е при първо писмено поискване да настъпва изискуемост. Банковата гаранция има акцесорен характер - главното задължение трябва да не е изпълнено (може да не се доказва).
            3) Възражения на банката към бенефициера. Банката може да черпи възражения от гаранцията (ако банковата гаранция е при първо поискване), но те са ограничени. Може страните да уговорят, че банката ще черпи възражения от главното правоотношение и тогава положението на бенефициера е много сложно.
        2.3. Видове банкова гаранция:
            2.3.1. Според това дали банковата гаранция е едностранна сделка или договор.
            2.3.2. Според изискуемостта:
                1) Безусловна (при първо писмено поискване)/абстрактна - не се черпят възражения от главното правоотношение. Според проф. Герджиков под въпрос е дали банките могат да сключват абстрактни гаранции.
                2) Условна – известна още като каузална, защото се черпят възражения от каузалното правоотношение. По определение банковата гаранция е условна.
            2.3.3. С оглед на главното задължение:
                1) Гаранция за добро изпълнение - дава се в полза на продавач по договор за продажба (performance bon). Банката гарантира, че продавачът ще изпълни задължението си по договора за продажба (банкова гаранция около 10% от цената на вещта).
                2) Гаранция за участие в търг - усвоява се в случай, че участникът спечели търга, но откаже да сключи договор.
                3) Гаранция за връщане на аванс - в полза на продавача по договор за продажба, който е получил аванс от купувача, преди да е изпълнил собственото си задължение.
                4) Насрещна гаранция по акредитив - от бенефициера, който получава плащането по акредитива, преди да е представил документите, въз основа на които трябва да получи.
        2.4. Отношения - между 3 лица:
            1) Между банката и бенефициера - винаги съществува успоредно с главното.
            2) Главно (валутно) отношение между кредитора (бенефициера) и главния длъжник - може да е всякакво (договор, преддоговорно задължение, публичноправни задължения - митнически задължения).
            3) Между банката и главния длъжник (отношение на покритие). Прилагат се правилата на възмездния договор за поръчка. Банковата гаранция икономически се разглежда като вид кредит (условен), който банката отпуска на главния длъжник. Този кредит е отношението на покритие. Банката не може да черпи възражения от това правоотношение и да ги противопостави на бенефициера. Ако банката плати, има регрес, суброгира се в правата на кредитора срещу главния длъжник.
18.РЕАЛНИ ОБЕЗПЕЧЕНИЯ

А) Залог в ГП 1. Договор за залог1.1. Правна характеристика.Договорът за залог е договор, с който залогодателят предава на залогоприемателя една вещ като обезпечение на едно вземане на залогоприемателя, която залогоприемателят може да държи, а в случай на неизпълнение на обезпеченото вземане — да се удовлетвори по предпочитание от цената й при публичната продан. Общите правила на залога върху вещи се съдържат в чл. 149-161 ЗЗД. Договорът за залог поражда задължения само за едната стра­на — за заложния кредитор. Затова той е едностранен договор. Когато като последица от допълнителни юридически факти въз­никват вземания в полза на заложния кредитор, залогът се транс­формира в несъвършен двустранен договор.
На въпроса дали договорът за залог има възмезден или без­възмезден характер не може да се даде еднозначен отговор. Както и при поръчителството, той следва да се изведе с оглед на отноше­нията не само между залогодателя и залогоприемателя, но и с оглед на имущественото разместване по целия комплекс от отно­шения, включително главното правоотношение.
Необходимостта от предаване на вещта при сключването на договора определят залога като реално съглашение.Договорът за залог има също каузален, акцесорен и обезпечителен характер.
1.2. Страни. Страни по договора за залог са залогодателят и залогоприемателят.
Залогодател е лицето, което дава своя вещ за обезпечение на кредитора. Той е по правило собственик на вещта. Възможно е да се заложи и чужда вещ — вж. чл. 189 и сл. ЗЗД. В този случай зало­гоприемателят няма да придобие заложно право въз основа на до­говора за залог. Ако залогоприемателят е установил фактическа власт на възмездно правно основание и е добросъвестен, той при­добива заложно право ех 1еgе — арг. от чл. 78 ЗС.
Залогодател може да бъде както длъжникът по главното вземане, така и трето лице — чл. 149, ал. 2 ЗЗД.
Тъй като учредяването или прехвърлянето на заложно право е акт на разпореждане, залогодателят трябва да е дееспособен.
Залогът от недееспособни залогодатели, които обезпечават свое задължение, е действителен, ако са налице изискванията на чл. З и 4 ЗЛС и чл. 73, ал. 2 и 3 СК. Залог от името на малолетните и поставените под пълно запрещение сключват техните законни представители — родители и настойници. Залогът от непълнолет­ни и поставени под ограничено запрещение се сключва със съгла­сие на родителите или попечителите. И в двете хипотези е необхо­димо разрешение на районния съд по местоживеене, който до­пуска залога при нужда или очевидна полза за недееспособния — чл. 73, ал. 2. чл. 118СК.
Залогът, който недееспособни лица дават за обезпечаване на чужд дълг, е нищожен — чл. 73, ал. З, чл. 118 СК.
Представителят на дееспособно лице може да дава залог са­мо ако разполага с разпоредителна власт.
Залогоприемателят е кредитор по друго, главно вземане, кое­то залогът обезпечава. Специални условия относно неговата спо­собност не се изискват. Когато залогът се сключва чрез предста­вител, представителят трябва да притежава способност да получа­ва плащане.
1.3. Елементи на договора. Залогът е договор и следователно изисква пости­гането на съгласие между залогодателя и залогоприемателя. Когато залогът се дава от трето лице, не е необходимо одобрение или разрешение от главния длъжник. Съществените уговорки, по които трябва да се постигне съгласуване на волеизявленията на страните, са главното вземане и заложената вещ. Договорът за за­лог може да бъде с модалитет — условие или срок. Модалитетът може да засяга и главното съглашение. Договорът за залог може да бъде сключен преди, едновременно или след главния договор. В първия случай залогът поражда действие след възникване на глав­ното задължение.
Залогът не изисква форма за действителност. Той поражда действие между страните, дори и да е сключен устно или чрез конклудентни действия. Когато залогът е на стойност, по-голяма от 1000 лева, той не може да се доказва със свидетелски показания — чл. 133, б. „в" ГПК. Законодателят е създал специално правило с оглед действието на залога спрямо третите лица. Когато обезпече­ното вземане е по-голямо от 5 лева, залогът не може да се проти­вопостави на третите лица, ако не е съставен документ с достовер­на дата, съдържащ означение на вещта и на вземането — чл. 156, ал. 2 ЗЗД. Това правило трябва да се разглежда във връзка с чл. 78 ЗС и чл. 344—346 ГПК. Когато залогоприемателят разполага с до­кумент с достоверна дата, той може да докаже на третите лица за­ложното си право и да осуети оригинерното придобиване на вещта. С помощта на подобен документ може да се разреши кон­куренцията между правата на залогоприемателя и на останалите кредитори на залогодателя, които са запорирали вещта или са уч­редили залог върху нея — чл. 153 ЗЗД.
За да може залогът да се противопостави на третите лица, описанието в договора трябва да е достатъчно пълно. В противен случай вещта не може да се отъждестви. Индивидуализирането на предмета на залога предполага и съставяне на специален опис, който трябва да има достоверна дата и да е приложен към доку­мента. Вземането също трябва да бъде индивидуализирано. Ако впоследствие се окаже, че размерът на вземането е по-малък от посочения в документа, кредиторът може да се удовлетвори само до размера на онова, което му се дължи. Напротив, в случай че вземането е по-голямо от сумата в документа, залогодателят отго­варя до размера на означената сума.
Договорът за залог на вещи включва във фактическия си състав освен съгласието на страните и предаването на вещта — чл. 156, ал. 1 ЗЗД. Предаването е необходимо не само с оглед на третите лица, но и на страните по залога. Липсата на предаване не прави залога недействителен, а с незавършен фактически състав. Съгласието, което не е съпроводено от предаване, може да има действието на предварителен договор за залог.
Уреждането на залога като реален договор разкрива редица неудобства. Предаването е причина за изваждането на вещта от обръщение. Длъжникът се лишава от възможността да ползва вещта, което може да не съответства на интереса на кредитора. Кредиторът трябва да пази вещта, което, от една страна, може да бъде обременително за него, особено ако вещта има голям обем или значителна стойност, а от друга страна, може да ангажира не­говата отговорност, ако вещта бъде повредена или унищожена.
Предаването може да съпътства, да предхожда или да следва по време съгласието. Ако съгласието и предаването не съвпадат по време, залогът се смята сключен в по-късния от двата момента.
Предаването е действие, при което едно лице губи фактиче­ската власт върху вещта, докато в същото време друго лице уста­новява фактическа власт върху нея. Необходимо е залогодателят да престане да държи вещта. Предаването трябва да бъде извър­шено по начин, който да информира третите лица за промяната при упражняването на фактическата власт. Затова, ако залогодателят продължи да упражнява фактическа власт, но на друго основа­ние — наем, , няма предаване. Но­вият държател може да бъде както кредиторът, така и трето лице.
Предаването може да се извърши чрез реално връчване на вещта. Ако кредиторът е държал вещта на друго основание — например влог, достатъчно е наличието на съгласие фактическата власт да се упражнява на ос­нование залог. Предаването на вещта може да бъде заместено от предаването на документа, който материализира правото на разпореждане с вещта — например коносамент. Анало­гично е положението и в случай че залогодателят прехвърли на за­логоприемателя правото да иска вещта от третото лице-държател. Третото лице трябва да бъде уведомено.
Предаването следва да установява залогоприемателя като единствен държател на вещта. Изискването за публичност на пре­даването няма да бъде спазено, ако се учреди общо държане, упражнявано от залогоприемателя и залогодателя.
Залогодателят може да предаде вещта на трето лице, опреде­лено от залогоприемателя — вж. чл. 75, ал. 1 ЗЗД. Третото лице не е страна по договора за залог, то е или представител на залого­приемателя, или негов влогоприемател.
Обезпечителният характер на залога предпоставя наличието на особености при основанията на страните. Кредиторът сключва договора с цел да бъде обезпечен. Основанието на залогодателя е да обезпечи кредитора.
Залогът може да има за предмет по правило само движими вещи - чл. 149, ал. 1 ЗЗД.
Всички движими вещи, които не са извън гражданския оборот, могат да се залагат. Недвижими имоти и вещи извън гражданското обръще­ние не са предмет на залог. Благородни метали и чужда валута мо­же да се залагат при спазване на нормативно установените изиск­вания за това. Без значение е дали движимите вещи са заместими или незаместими, потребими или непотребими. Необходимостта от предаване позволява залагането само на индивидуално опреде­лени вещи. Парите и ценните книги (с изключение на безналични-те ценни книги) са движими вещи и следователно могат да бъдат предмет на залог. Залогът на пари по правило е залог на вземане. Залогоприемателят става длъжник на залогодателя и дължи връ­щане на парична сума, а не на купюрите, които е получил. Могат да се залагат идеални части от движими вещи. Съвкупности от движими вещи не могат да се залагат по реда на ЗЗД, защото зако­нът не предвижда такава възможност. Залогът на бъдеща вещ не е недействителен, но поражда действие от възникването на вещта.
Могат да се залагат и относително несеквестируеми вещи, за­щото несеквестируемостта отпада с учредяването на залог — вж. чл. 339, б. „а" ГПК.
Допустимо е залагането на несобствени вещи. В такъв случай заложното право може да се придобие само на оригинерно основа­ние при условията на чл. 78 ЗС — действителен договор за залог, държание на вещта, намерение да се придобие залог, добросъвест­ност. Придобиването на заложното право не погасява правото на собственост. Заложно право не може да се придобие, ако вещта е открадната или загубена — чл. 78, ал. 2 ЗС.
Правилото на чл. 78 ЗС е дублирано от нормата на чл. 202, ал. 2 ЗЗД, която се отнася до една специална хипотеза. Залогоприемател, който е получил държането на движима вещ, без да знае, че залогодателят-купувач не е платил цената на трето лице-продавач, запазва заложното си право, дори и продажбата да бъде развале­на - чл. 202, ал. 2 ЗЗД.
Залогът върху една вещ обхваща и нейните принадлежности, стига да са предадени на залогоприемателя. Принадлежността следва главната вещ, ако не е уговорено друго — чл. 98 ЗС. Залож­ното право обхваща прираста и естествените плодове на вещта.
Залогът не обхваща обаче гражданските плодове на вещта, освен при противна уговорка — арг. от чл. 164 ЗЗД.
1.4. Главно вземане. Залогът поражда действие само при наличие на друго, главно вземане, което се обезпечава със заложно право. Главното вземане трябва да съществува и да е действително. Без значение е видът на юридическия факт, който го поражда. Главното вземане може да е с модалитет — условие, срок. Възможно е да се обезпечава бъдещо вземане — чл. 153 ЗЗД. В такъв случай залогът поражда действие от възникването на главното вземане. Ако обаче преди възникване­то на главното правоотношение са били учредени един или повече залози, те запазват реда си — чл. 153 ЗЗД. Естествено задължение не може да се гарантира, защото залогът има акцесорен характер. Главното вземане може да има непаричен характер. Прехвърлянето, погасяването и прекратяването на главното взема­не имат аналогични последици и относно заложното право.
Главното вземане не е елемент от фактическия състав на до­говора за залог. То само обуславя действието му. Тази особеност на главното вземане го определя като условие на правото на заложното съглашение.
1.5. Учредяване на залог върху вещ, която е вече заложена. Когато една вещ е заложена, няма пречка върху нея да се учреди ново заложно право в полза на залогоприемателя. Достатъчно е наличието на съгласие между залогодателя и залого­приемателя. Изискването за предаване на вещта създава затрудне­ния в случай на учредяване на ново заложно право в полза на тре­то лице. Тогава залогоприемателят трябва да се съгласи да упраж­нява фактическа власт и за новия залогоприемател. Ако вещта е предадена по съгласие на страните на трето лице, то трябва да се съгласи да държи вещта и за двамата залогоприематели. Съгласие на първия залогоприемател не е необходимо.
Когато върху една вещ са учредени няколко заложни права, техният ред се определя от момента на възникването на всяко ед­но от тях. Ако главното вземане е на стойност над 5 лева, залогът, чиято достоверна дата е по-ранна, е противопоставим на остана­лите залози — чл. 156, ал. 2 ЗЗД.
1.Право на собственост. Залогоприемателят не може да придобие собст­веността по силата на договор за залог. Уговорка, която прави за­ложния кредитор собственик, в случай че длъжникът не изпълни главното задължение, е забранена с императивно нормативно пра­вило и следователно е нищожна поради противоречие със закона - чл. 152 ЗЗД. Нормата на чл. 152 ЗЗД има общо действие и се отнася до всички залози, включително и особе­ните залози. Тази забрана е въведена, за да бъде защитен залогодателят.
2.Съдържание на заложното право
3.1. Право да се държи вещта. Заложното право осигурява на заложния креди­тор възможността да упражнява фактическа власт върху вещта — чл. 157 ЗЗД. Държането може да се извършва както лично, така и чрез трето лице. Залогоприемателят може да държи вещта, докато обезпеченото вземане бъде погасено изцяло — чл. 157, ал. 1 ЗЗД. Възможността да се държи вещта е неделима. Ако дългът се раз­дели между наследниците на длъжника и някои от тях погасят своята част, залогоприемателят може да държи вещта до погася­ване на целия дълг.
Правото има абсолютен характер, то може да бъде противо­поставено не само на длъжника, но и на всяко трето лице. Ако залогодателят е прехвърлил собствеността върху вещта на трето лице, залогоприемателят може да му противопостави заложното си право.
Залогоприемателят разполага с иска по чл. 76 ЗС.
Ако бъде лишен от фактическа власт, залогоприемателят мо­же да иска вещта от лицето, у което тя се намира, с петиторен иск, сходен с ревандикационния иск — чл. 157, ал. З ЗЗД. Искът има за основание заложното право на ищеца и може да се предяви само доколкото това право не е погасено.
Искът по чл. 157, ал. З ЗЗД може да се предяви не само срещу третите лица, но и срещу залогодателя. В последния случай зало­гоприемателят трябва да обори предположението на чл. 159 ЗЗД,че щом вещта се държи от залогодателя, тя е върната доброволно. Това правило е въведено, за да се защити залогодателят и да се из­бегнат излишни съдебни спорове. Защото ако кредиторът е пре­станал да държи вещта, съществува вероятност тя да е придобита от трето добросъвестно лице.
Практическото приложение на чл. 157, ал. З ЗЗД е ограничено от нормата на чл. 78 ЗС — заложният кредитор не може да проти­вопостави правото си на трето добросъвестно лице, което е придо­било движима вещ на възмездно правно основание.
В случай че върху вещта има няколко залога, с петиторния иск по чл. 157, ал. З ЗЗД разполагат всички залогоприематели. Право на залог с по-заден ред не може да се противопостави на право на залог с по-преден ред.
Ако залогодателят със своето виновно поведение намали стойността на дадения залог, той губи преимуществата на срока — чл. 71 ЗЗД.
3.2. Право на предпочтително удовлетворяване от цената на вещта. В литературата традиционно се посочва като второ право на заложния кредитор възможността да се удовлетво­ри предпочтително от цената на вещта. По същество тази въз­можност е особена привилегия, която се упражнява в изпълнител­ния процес. Привилегията на заложния кредитор разкрива една особеност в сравнение с останалите привилегии. Тя е противопоставима и на третите лица, освен в хипотезата на чл. 78 ЗС, и то­ва й качество трябва да бъде съобразено от съдия-изпълнителя.
Залогоприемателят има право, но не и задължение да се удовлетвори по предпочитание от вещта, той може да насочи при­нудителното изпълнение върху който и да е обект от имуществото на залогодателя.
Упражняването на привилегията е възможно само ако креди­торът не е изгубил фактическата власт — чл. 159, изр. 1 ЗЗД. Упражняването не се засяга, ако вещта се намира у трето лице по нареждане на залогоприемателя или по съгласие на залогоприемателя и залогодателя. В случай че заложената вещ се държи от тре­то лице въпреки волята на заложния кредитор, последният трябва да си върне държанието с иска по чл. 157, ал. З ЗЗД и след това да се удовлетвори.
Удовлетворяването от цената на вещта може да се извърши, като Залогоприемателят осъди длъжника за обезпеченото със за­лог свое изискуемо вземане, снабди се с изпълнителен лист въз ос­нова на съдебното решение и насочи принудителното изпълнение срещу вещта. Ищец е заложният кредитор. Ответник е длъжникът по главното правоотношение. Ако залогът е даден от трето лице, изпълнителният лист срещу главния длъжник има сила и срещу третото лице, когато изпълнението се насочва върху заложената вещ — чл. 326, ал. З ГПК. В такъв случай третото лице става длъж­ник по изпълнението. Залогоприемателят може да предяви иск и само срещу третото лице, собственик на заложената вещ.
Когато обезпеченото вземане е парично или за него е угово­рена парична неустойка, ако залогът е учреден с писмен договор или е даден от закона за обезпечение на вземане, което произтича от писмен договор, Залогоприемателят може да поиска от съда да му издаде изпълнителен лист въз основа на договора за залог съ­образно правилата за издаване на изпълнителен лист по ипотечен акт — чл. 160, ал. 1 ЗЗД. В този случай договорът за залог е несъдебно изпълнително основание — вж. чл. 237, б. „з" ГПК.
Предварителното уговаряне на способи за удовлетворяване на залогоприемателя, различни от уредените в закона, е забранено с императивна норма и следователно подобна уговорка е нищож­на поради противоречие със закона — чл. 152 ЗЗД. Подобно съгла­шение е недействително, ако е сключено преди или едновременно с договора за залог.
Удовлетворяването на залогоприемателя се предпоставя от извършването на публична продан. По писмено искане на страни­те проданта може да се извърши чрез посочена от тях борса — чл. 367, ал. 2 ГПК. Продажбата на вещта е оригинерно правно ос­нование и купувачът става собственик, дори и вещта да не е при­надлежала на залогодателя. Добросъвестността на купувача е ирелевантна — чл. 372, ал. 2 ГПК. В публичната продажба може участ­ва и взискателят-залогоприемател, като вещта може да му бъде възложена вместо плащане. Възлагането вместо плащане не е та­ка силно оригинерно придобивно основание, както продажбата. Взискателят-залогоприемател ще стане собственик, ако е бил добросъвестен.
Продажбата погасява всички заложни права върху вещта и други тежести.
Ако получената от продажбата сума е недостатъчна за удовлетворяване на всички кредитори, съдия-изпълнителят извър­шва разпределение в съответствие с реда на вземанията. Залогоприемателят се удовлетворява с предпочитание от получената су­ма — чл. 159 ЗЗД. Привилегията на заложния кредитор върху сума­та от продадената по принудителен ред заложена вещ е трета по ред — вж. чл. 136, ал. 1, т. З ЗЗД. Той се удовлетворява преди хирографарните кредитори и кредиторите с привилегия с по-заден ред. Залогоприемателят е и присъединен по право взискател — чл. 354 ГПК. Съдия-изпълнителят е длъжен служебно да отдели сума за удовлетворяването на заложния кредитор до снабдяването му с изпълнителен лист. Ако върху вещта има учредени няколко залога, кредиторите се удовлетворяват по реда на учредяването на залозите, независимо дали обезпеченото вземане е било възникна­ло при учредяването им — чл. 153 ЗЗД.
Когато заложената вещ погине, повреди се или бъде отчуж­дена, кредиторът може по право да се удовлетвори от застрахова­телната сума или от дължимото обезщетение, като запазва реда на привилегията си съобразно реда на предпочитание на заложното право. Плащането, направено на собственика на погиналата или повредена вещ, е действително, ако заложният кредитор е бил пре­дупреден за него от застрахователя или от лицето, което дължи обезщетението, и в тримесечен срок не се противопостави — чл. 154 ЗЗД.
Заложното право осигурява залогоприемателя и за присъде­ните върху главното задължение лихви, лихвите, изтекли след за­почване на принудителното изпълнение, лихвите за годината, която го предхожда, разноските по събиране на вземането и вреди­те — арг. от чл. 136, ал. 4 ЗЗД.
Заложното право не дава на залогоприемателя право да иска от залогодателя да му плати главното вземане. Разбира се, залогодателят може, за да осуети принудителното изпълнение върху вещта, да изпълни главното задължение.
С особена привилегия, която е първа по ред, се ползва залож­ното право и в производството по несъстоятелност — чл.722, ал. 1, т. 1 ТЗ. В производството по несъстоятелност заложният кре­дитор се удовлетворява, след като вземането бъде предявено и прието по съответния ред. Когато продажната цена не покрива из­цяло вземането заедно с натрупаната лихва, за остатъка кредито­рът участва в разпределението като хирографарен кредитор — чл. 724, ал. 1 ТЗ. Когато продажната цена на вещта превишава взе­мането заедно с натрупаната лихва, остатъкът от нея се включва в масата на несъстоятелността — чл. 724, ал. 2 ТЗ.
4. Същност на заложното право. Заложното право има акцесорен характер. То е функция на друго, главно право — вземането на залогоприемателя.
Заложното право не възниква преди възникването на главно­то вземане. Ако залогът е учреден за бъдещо вземане — чл. 153 ЗЗД, той поражда действие от момента на завършването на факти­ческия състав, който поражда главното вземане. В случай че прав­ният акт, от който главното вземане произтича, е недействителен, заложното право също е недействително. Обемът на главното взе­мане е горната граница на получената от принудителното изпъл­нение сума, от която кредиторът може да се удовлетвори — арг. от чл. 139 ЗЗД. Последващо увеличаване на вземането се обезпечава от залога само ако то има характер на отговорност за неизпълне­ние — лихви, вреди и разноски, и то в предвидените от закона гра­ници — вж. чл. 136, ал. поел. ЗЗД. Последващо намаляване на глав­ното вземане ползва залогодателя.
Прехвърлянето на главното вземане прехвърля върху цесионера и съпътстващото го заложно право — чл. 99, ал. 2 ЗЗД. Да­деният от първоначалния длъжник залог остава в сила независимо от заместването в дълг — чл. 102, ал. 2, изр. 2 ЗЗД.
Ако залогът е учреден от трето лице, то може да противопо­стави на кредитора всички възражения, с които разполага длъжни­кът - чл. 151 ЗЗД.
Прекратяването на главното вземане поради изпълнение, прихващане, новация, опрощаване, сливане пре­кратява и заложното право — чл. 150, ал. 1 ЗЗД.
Зависимостта между главното вземане и заложното право е еднопосочна. Главното вземане може да съществува и без да е обезпечено със залог. Нито недействителността, нито прекратява­нето или погасяването на заложното право се отразяват върху главното вземане.
Заложното право притежава известна самостоятелност. То може да има по-малка стойност от стойността на главното взе­мане. Възможно е заложното право да се погаси или прекрати пре­ди главното вземане — например, ако вещта погине или бъде при­добита от добросъвестно трето лице.
Заложното право е неделимо. То обезпечава кредитора до из­пълнението на цялото главно задължение заедно с присъдените лихви, лихвите, изтекли след започване на принудителното изпъл­нение, както и лихвите за годината, която го предхожда — вж. чл. 136, ал. 4, чл. 157, ал. 1 ЗЗД. Залогодателят не може да иска да му бъде върната част от заложената вещ, дори и тя да е делима, под предлог че е погасил част от дълга. Даже задължението да се раздели между наследниците на длъжника, цялата вещ продължа­ва да обезпечава кредитора за цялото задължение — чл. 150, ал. 2 ЗЗД. Ако един от наследниците на длъжника плати цялото взема­не, той не може да получи сам заложената вещ — вж. чл. 129, ал. 1 ЗЗД. Приобретателят на част от заложена вещ следва да понесе принудително изпълнение върху придобитата от него част от вещ­та за събиране на цялото задължение, а не само за събиране на част от дълга, съответстваща на придобитата от него част от зало­жения имот .
Страните могат обаче да уговорят делимост на заложното право.
В литературата има спор дали залогът е вещно или преобра­зуващо право.
Заложното право осигурява на заложния кредитор възмож­ността да се държи вещта, което има вещен характер54. Тази въз­можност е абсолютна и вещна и може да бъде защитена с петиторен иск — вж. чл. 157, ал. З ЗЗД.
Възможността на залогоприемателя да се удовлетвори пред­почтително от стойността на вещта не е преобразуващо право, а особена привилегия. Всеки кредитор, дори и да е хирографарен, може да се удовлетвори от стойността на вещта. Ако залогът беше преобразуващо право, той щеше да се упражнява не чрез осъди­телен, а чрез конститутивен иск. Особената привилегия на залож­ния кредитор, както и всяка друга привилегия, е процесуално право, на което противостои задължение на съдия-изпълнителя.
Заложното право осигурява кредитора срещу неизпълнение на главното задължение. Това качество характеризира залога като обезпечително право.
5. Задължения на залогоприемателя. Договорът за залог има и относително действие. Той създава облигационно отношение между залогодателя и зало­гоприемателя. Заложният кредитор не може да си служи със заложената вещ освен при противна уговорка — чл. 157, ал. 2 ЗЗД. Той трябва да я пази с грижата на добрия стопанин — арг. от чл. 253, ал. 2 ЗЗД. Ако съществува опасност вещта да се развали, кредиторът може да иска от съда разрешение вещта да бъде продадена и сумата да бъде вложена в банка за обезпечение на кредитора — чл. 158 ЗЗД. Заложното право се пренася върху сумата.
Основание за въвеждането на тези задължения е ограниче­ният характер на заложното право. Кредиторът упражнява залож­ното си право само доколкото не е удовлетворено главното му вземане. Като упражнява фактическа власт, той оказва натиск вър­ху длъжника да изпълни задължението си. Длъжникът обаче оста­ва собственик на вещта до принудителното изпълнение върху нея. Ако кредиторът би могъл да ползва вещта без съгласието на длъж­ника, последният би се обеднил. Практически е невъзможно да се определи цената на ползването и да се приспадне тя от стойност­та на главното вземане. Кредиторът също има интерес да пази вещта, защото така се запазва нейната стойност, от която той в по-късен момент може да се удовлетвори. Чрез възможността да се ползва вещта би могло да се заобикаля забраната на чл. 152 ЗЗД.
Когато заложното право се прекрати, заложният кредитор трябва да върне вещта на длъжника заедно с нейните плодове — арг. отчл. 157, ал. 1 ЗЗД.
Ако залогоприемателят, който наруши някое от задълженията си, причини вреди на залогодателя, последният има право на обезщетение.
Възможно е в полза на кредитора да възникнат и права — ка­то последица от настъпването на допълнителни юридически фак­ти. Когато кредиторът понесе разноски по запазването на вещта, той придобива вземане за тяхната стойност срещу длъжника — арг. от чл. 254, ал. 1 ЗЗД. Кредиторът не е влогоприемател, зало­жената вещ е дадена в негово обезпечение, затова кредиторът мо­же да иска възстановяване на всички разноски, независимо дали са обикновени или извънредни. Кредиторът може да търси от залого­дателя и обезщетение за вредите и особените разноски, причинени от скритите недостатъци на заложената вещ, ако кредиторът не ги е знаел — арг. от чл. 254, ал. 2 ЗЗД.
6. Права на залогодателя, който не е длъжник. Залогът може да бъде даден от лице, което не е длъжник по главното правоотношение. В този случай залогодателят не дължи изпълнение на главното задължение, той отговаря ограничено — до размера на стойността на вещта. Ако вещта погине,залогът се погасява.
Собственикът на вещта е страна по договора за залог и ако иска да се удовлетвори от вещта, залогоприемателят трябва да на­сочи принудителното изпълнение срещу него, а не срещу главния длъжник.
Залогодателят може да противопостави на кредитора всички възражения, с които разполага длъжникът, както и да иска прихва­щане с вземания, които длъжникът има срещу кредитора — чл. 151 ЗЗД. Това непритезателно право на залогодателя е функция на акцесорния характер на залога.
Залогодателят, който е изпълнил, може, ако са налице пред­поставките на чл. 74 ЗЗД, да се суброгира в правата на кредитора срещу длъжника и срещу лицата, които по-късно от учредяването на заложното му право са придобили от длъжника собствеността на други вещи, заложени или ипотекирани за същото задължение. Срещу поръчителите той встъпва до размера, в който би имал иск срещу тях, ако сам би бил поръчител — чл. 155, ал. 2 ЗЗД. Залого­дателят не се суброгира срещу останалите реални поръчители, за­щото вещите, с които те са обезпечили главното задължение, нико­га не са принадлежали на длъжника.
Ако заложената вещ бъде придобита от трето лице и приобретателят плати или претърпи принудително изпълнение, той встъпва в правата на удовлетворения кредитор срещу длъжника, срещу поръчителите и срещу лицата, които по-късно от него са придобили от длъжника собствеността на други вещи, заложени или ипотекирани за същото задължение — чл. 155, ал. 1 ЗЗД. Суброгацията е пълна, защото третото лице не е било задължено нито лично, нито със своя вещ.
7. Прехвърляне и прекратяване на заложното право. Заложното право се прехвърля с цесия, която трябва да бъде съпроводена с предаване на вещта на цесионера. Ако цедентът и цесионерът се съгласят, вещта може да остане във фактическата власт на цедента. В случай че вещта се държи от тре­то лице, по съгласие на цедента, цесионера и третото лице вещта може да остане у това трето лице. Акцесорният характер на залож­ното право не допуска прехвърлянето му отделно от главното взе­мане — чл.99,ал.2, чл.150, ал. 1 ЗЗД.
Заложното право се прекратява с прекратяване на главното вземане — чл. 150, ал. 1 ЗЗД. Без значение е основанието за прекра­тяване — изпълнение, прихващане, опрощаване, новация, сливане. Заложното право може да се прекрати и без да се прекрати обезпе­ченото вземане — например при погиване на вещта. Залогоприе­мателят и Залогодателят може да се съгласят вещта да бъде осво­бодена от заложната тежест. Залогоприемателят може да прекрати заложното право, като доброволно върне на залогодателя вещта — чл. 159 ЗЗД. Заложното право се прекратява и в хипотезата на чл. 78 ЗС. Аналогични са последиците и ако кредиторът придобие собствеността на заложената вещ или Залогодателят придобие обезпеченото вземане.
Акцесорният характер на залога означава, че той се погасява по давност с погасяването на главното вземане. Погасяването по давност на заложното право преди обезпеченото вземане трябва да бъде отречено по същите съображения, с оглед на които се обосновава невъзможността да се погаси по давност правото на задържане
Б) Залог в ТП.Търговският залог има същите функции, както залогът по гражданското право. Той представлява обезпечение на правно задължение с движима вещ или друго имущество. Предмет на гражданскоправния залог са движими вещи и вземания. Те мо­гат да бъдат предмет па залог н в търговското право, но залага­нето на вземания по търговски сделки няма специфика и е пред­мет на уреждане от общите правила на залога по ЗЗД (чл. 162-165). Освен това търговският залог има разширен предмет в сравнение с гражданското право. Това важи специално за осо­бения залог.
Обезпечението при залога се изразява във възможността при неизпълнение кредиторът да може да се удовлетвори от це­ната на заложеното имущество по предпочитание. Затова зало­гът се третира като допълнителна гаранция за кредитора, която има характеристиките на субективно право, наречено заложно право.
Търговският залог се представя в няколко разновидности: обикновен търговски залог, законен залог, особен залог и банков залог.
1) Обикновен търговски залог. Този залог е уреден в раздел V на Общите положения на ТЗ (чл. 310-314). С оглед на начина на неговото учредяване търговският залог бива договорен и законен. Договорният залог се учредява въз основа на сключен до­говор между залогодателя и кредитора-залогоприемател. В пред­видените от ТЗ случаи право на залог може да възникне за опре­делени кредитори и без договор (чл. 310, ал. 2). Тогава се говори за законен залог.
Договорът за търговски залог обезпечава права, които са породени от търговска сделка. Тя дава спецификата на залога като търговски. Договорът се смята за сключен в различни моменти в зависимост от предмета на залога. При залог на дви жима вещ и на ценна книга на приносител - с предаването й на кредитора или за негова сметка на друго лице (чл. 310, ал. 1, т. 1). При залог на ценна книга на заповед - чрез джиро за обезпе­чение и предаването и на кредитора (чл. 310, ал. 1, т. 2). И в двете посочени хипотези освен съгласие се изисква и предаване­то на предмета на залога. Това означава, че предаването на за­ложената вещ е елемент от фактическия състав на договора, ко­ето го характеризира като реален договор. Изискването за пре­даване на заложената вещ важи само по отношение на обикно­вения залог. Така впрочем е както при търговския залог, така и при залога в гражданското право. Търговското право обаче поз­нава и т.нар. особен залог, уреден в Закона за особените залози . Особеният залог се учредява без предаване на заложеното имущество - чл. 1, ал. 1 303, във вр. с чл. 312 ТЗ
Поименните ценни книги не са посочени в ТЗ като възмо­жен предмет на договора за залог. Няма разумно основание те да бъдат изключени от категорията вещи и вземания, които мо­гат да обезпечават задължения. Режимът, по който се залагат поименните ценни книги, е същият, който важи за движимите вещи и ценните книги на приносител - договор за залог и преда­ване на заложените книги на кредитора. Цесията е неприложи­ма, тъй като е транслативна сделка.
Заложното право върху ценни книги на заповед се пораж­да въз основя на договор за залог, съчетан със заложно джиро, което е джиро за обезпечение. Това следва от разпоредбата на посочения чл. 310, ал. 1, т. 2. Джирото обаче не е достатъчно, за да се завърши правопораждащият фак­тически състав. Необходимо е предаване на джиросаната ценна книга във фактическата власт на кредитора - джиратар по кни­гата. Следователно фактическият състав е триелементен. Два от юридическите факти от състава са търговскоправни - дого­вор за търговски залог и едностранно абстрактно формално во­леизявление на залогодателя - заложно джиро. Третият елемент е предаването на заложената ценна книга на кредитора.
Предмет на залога на ценните книги са правата, които са материализирани в тях. Тъй като тези права са инкорпорирани в ценната книга, по необходимост и тя се обхваща от предмета на залога.Особеност показва залагането на поименни акции. Макар и означавани като поименни, тези акции са заповедни ценни кни­ги. Законодателството ни съдържа ограничения за залагането на определени акции. Ограничение съществува и по отношение на т. нар. винкулирани акции. Залагането им изисква съгласие на АД. Само че за разлика от предходния случай залогът на такива акции, без необходимото съгласие, ще бъде действителен, но залогодателят ще отговаря за действията си пред дружеството.
Предмет на залога на акции, за разлика от другите ценни книги, не са правата, инкорпорирани в тях - правото на диви­дент и на ликвидационна квота. В качеството си на вземания те са условни права,. Възникването им зависи от редица предпос­тавки - наличие на печалба, решение за разпределение на печал­бата - при правото на дивидент, съответно - останало неразпределено имущество, след удовлетворяване на кредиторите - при правото па ликвидационна квота. Това не означава обаче, че за­лагането на условни права е дефинитивно изключено. То е прин­ципно възможно, но в случая не те са предмет на заложното пра­во. Предмет па залога е самата акция, която има стойност на пазара на ценни книги. Това не е нито номиналната й, нито еми­сионната й стойност, а стойността, на която акцията се котира на фондовата борса или на околоборсовите пазари (пазарната стойност). Тя се движи около балансова стойност на акцията, като конюнктурни съображения водят до колебания над или под тази стойност. Следователно цената на акцията ще послужи за удовлетворение на заложния кредитор. В крайна сметка в тази цена имплицитно са включени дивидентът и ликвидационната квота, макар и в латентно състояние, защото техните величини формират в основата си цената на акцията.
Прехвърлянето на вземането прехвърля обезпечаващото го заложно право. Така гласи разпоредбата на чл. 310, ал. 3: „с прехвърляне на обезпеченото вземане залогът се смята прех­върлен..." В този смисъл залогът следва обезпеченото вземане като негова принадлежност. За целта е необходимо предметът на залога да бъде предаден на новия кредитор (цесионера). Въз­можно е обаче предметът на залога да остане в държане на ста­рия кредитор (цедента). Това може да стане само с негово съг­ласие, в който случай той ще държи заложената вещ за друго лице (за цесионера) и за негова сметка, по смисъла на чл. З 10, ал. 1, т. 1.
Удовлетворяването на заложния кредитор става чрез реа­лизиране на предмета на залога. Това се постига в рамките на изпълнителното производство, освен ако е налице хипотезата на чл. 311. Когато предмет на залога е заповедна ценна книга, за­ложният кредитор е джиратар. Събраната от заложния джиратар сума чрез продажба на ценната книга трябва да се вложи в банка за негово обезпечение (арг. от чл. 164, ал. З ЗЗД).
Есенцията на търговския залог е във възможността за извънсъдебно удовлетворяване на заложния кредитор. Тази възмож­ност е дадена в чл. 311. За разлика от залога по гражданското право, при който реализирането на заложното право чрез съда е безусловно необходимо, търговският залог позволява кредито­рът сам да пристъпи към продажба на заложеното имущество. Това може да стане при кумулативната даденост на следните предпоставки:
- договорът за залог да е сключен в писмена форма и да има достоверна дата;
- страните да са се споразумели за извънсъдебно реализи­ране на заложното право;
- заложеното имущество да има пазарна или борсова цена.
Договорът за обикновен търговски залог, за разлика от осо­бения залог, не изисква писмена форма като условие за неговата действителност. Писмената форма е необходима обаче, ако кре­диторът иска да придобие право на удовлетворяване без съдебна намеса. Удовлетворяването без съдебна намеса изисква още сключеният договор да бъде с достоверна дата, което изискване е насочено в защита интересите на третите лица. В противен слу­чай един антидатиран договор за залог измамливо ще обремени придобитата от тях вещ.
Следващото изискване е страните по договора за залог из­рично да са се споразумели за този начин за реализиране на за­ложното право. Следователно нзвънсъдебното упражняване на заложното право не следва по силата на закона, а трябва да бъде  уговорено. Никаква уговорка обаче не може да доведе до възможността кредиторът да стане собственик на заложеното иму­щество. Такъв начин за удовлетворение на кредитора е недопустим по силата на общата забрана на чл. 152 ЗЗД, която важи и за търговския залог.
С оглед защитата на заложния длъжник извьнсъцебното удовлетворяване на кредитора е възможно само ако предметът на залога има пазарна или борсова цена. Това означава, че за­ложният кредитор не може да продаде заложеното имущество на цена, която е по-ниска от неговата пазарна или борсова цена. Ако кредиторът съумее да продаде имуществото на по-висока цена, разликата ще бъде в полза на длъжника. При всички слу­чаи кредиторът е длъжен веднага да извести залогодателя за про дажбата и да му предаде остатъка от получената цена.
С извършването на продажбата заложното право върху вещта се погасява. Приобретателят на продаденото заложено имущество го придобива свободно от всякакви тежести.
Модификация на извънсъдебно удовлетворяване на залож­ния кредитор е налице при залога на бързоразваляща се вещ (чл. 313) ако заложената вещ подлежи на бърза развала, кредиторът може да я продаде, ако вещта има пазарна или борсова цена, и да вложи сумата в банка за свое обезпечение. Кредиторът има право сам да продаде  бързоразвалящата се вещ, стига тя да има пазарна или борсова цена. По това чл. 311 и 313 си приличат. Те си приличат и по това, че и в двата случая кредиторът е длъжен веднага да уведоми залогодателя за, продажбата. Различията:
Първото от тях е, че чл. 313 не изисква писмен договор с достоверна дата и уговорка за извънсъдебно удовлетворяване. Обстоятелството, че заложената вещ подлежи на бърза развала, замества тези изисквания.
Второто различие се състои в това, че заложният кредитор не се удовлетворява от получената от продажбата сума, а получа­ва залог върху вземането на неговия длъжник от банката, в която е вложена тази сума. По този начин заложният кредитор получа­ва обезпечение, което ще реализира в случай на неизпълнение на задължението на длъжника. Този залог върху вземането па длъж­ника срещу банката възниква по силата на закона. От момента па внасяне на получената от продажбата сума в банката заложният кредитор (залогоприемателят) придобива заложно право върху това вземане. За да се гарантира възможност­та залогодателят да се разпореди с вземането си в нарушение на посочената забрана, трябва да се приложи правилото на чл. 163 ЗЗД, което предвижда залогоприемателят да получи документи­те, с които се доказва заложното вземане.
Когато заложената вещ дава плодове, с договора за залог може да се предвиди право на кредитора да събира плодовете за сметка на задължението (чл. 314).
2) Законен залог. Заложното право може да възникне от непосредствено разпореждане на закона. Този залог се означава като законен. Законният залог е подвид на търговския залог. Той е непознат на гражданското право.
Право на залог по закон имат кредиторите в случаите, пред­видени в ТЗ (чл. 310, ал. 2). Те са четири.
Право на законен залог възниква в полза на комисионера (чл. 357), на спедитора (по силата на общата препращата раз­поредба на чл. 361, ал. 2), на превозвача (чл. 375) и на влогоприемателя при договора за влог в публичен склад (чл. 583). Осо­бен случай, който се родее със законния залог, е предвиден при договора за банкова касетка (чл. 453, ал. 2). За вземанията си по този договор банката има право на задържане върху вложе­ното в касетката. Няма съмнение, че правото на задържане е залогоподобно право, противопоставимо на третите лица. То­ва личи ясно от разпоредбата на чл. 91, ал. 5 ЗЗД, където е казано, че „кредиторът, който упражнява задържането, има пра­во на предпочително удовлетворение от стойността на задър­жаната вещ".
Комисионерът има заложно право върху вещите, които са предмет на сделката те се намират в негово държане. Законният залог се простира следователно върху вещите, които са му пре­дадени, за да ги продаде, заложи, даде под наем и т. н. Залож­ното право на комисионера обезпечава вземанията му срещу комитента по комисионния договор. Същото право има и спедито­рът по отношение на доверителя по спедиционен договор.
Превозвачът има право на залог върху товара за вземани­ята си по превозния договор. В случай че превозвачът извърши превоза с участието на други превозвачи (чл. 374, ал. 1), залож­ното право се упражнява от последния превозвач и съществува, докато сее погасят правата на всички превозвачи (арг. от чл. 374, ал. 2). Ако последният превозвач е изплатил вземанпята на предшестващия, той встъпва в правата му.
Титулярите на правото на законен залог имат правото на извънсъдебно удовлетворение от стойността на заложеното. В случая ше са необходими изискванията за такова удовлетворе­ние, които важат за договорния залог
3) Особен залог.
4) Банков залог. Важи за вземания на търговска банка спрямо вземания произтичащи от договор за кредит- правен режим чл.42 ЗБ. Характерно за този залог е облекчената процедура за удовлетворяване на кредитора. При неиздължаване на падежа банката има право да получи изпълнителен лист по извлечение от сметката, без да води исков процес ( чл.42 ЗБ във вр. С чл.237,б.”в” ГПК). При определени условия банката може сама да продаде заложената вещ. За целта е необходимо в договора за залог да е предвидена такава възможност и продажбата да се извърши чрез търг.
Залог на търговско предприятие
Търговското предприятие е съвкупността от всички права, задължения и фактически отношения на един търговец. Търговското предприятие може да се продава и да се залага.
За да се заложи е необходима писмена форма с нотариална заверка на подписите.
Този договор изисква вписване в Търговския регистър по партидата на залогодателя и залогоприемателя. Ако в предприятието има недвижим имот договорът се вписва и в нотариата.
Този договор не е реален.
Залогодателят трябва да уведоми кредиторите и длъжниците за залога /своите/.
Залог върху вземания
Договор, който много прилича на цесията, но вместо да се прехвърля вземането се залага.
Страните по договора:
22)залогодателят;
23)заложният кредитор.
Длъжникът по заложеното вземане не е страна по този договор.
Необходимо е съгласие между заложния кредитор и залогодателя. Съгласие на длъжника не е необходимо.
Договорът не изисква форма за действителност, но за да може да бъде противопоставен на третите лица, когато вземането е по-голямо от 5000 лв. той трябва да има достоверна дата.
Трябва да бъде означено в договора заложеното вземане и главното вземане.
Предаване на вземането не е възможно.
Залогът поражда действие между страните от момента на сключването си. Но поражда действие за длъжника по вземането от момента, в който залогодателя го уведоми за залога /както при цесията/. Залогът поражда действие и за третите лица от момента на уведомлението, което уведомление е неформално, със свободно избрано съдържание. и без особености.
Предмет на залога могат да бъдат само прехвърляеми вземания, както и бъдещи, условни и срочни вземания.
Длъжникът по едно вземане може да заложи на кредитора друго свое вземане към кредитора, напр. лице, което взима банков кредит може да заложи на банката вземането си по влог /тъй като по влога то е кредитор, а взимайки кредит от банката той става длъжник/.
Не могат да се залагат непрехвърляеми, запорирани вземания.
Заложното право се отнася до всички привилегии, обезпечения и принадлежности на заложеното вземане /както при цесията/ - залогът има действие не само за вземането, но и за всички акцесорни права на това вземане.
Действие на договора:
1. Правоотношението между залогодателя и заложния длъжник: залогът не променя качеството на кредитора /залогодателя/, който си остава кредитор по вземането. Затова той може да го цедира, да го залага повторно, но всички тези действия не могат да се противопоставят на заложния кредитор.
Възможно ли е залогодателят едностранно или по уговорка с длъжника да го освободи от неговото задължение, напр. може ли залогодателят да опрости длъжника. Това не е уредено, но се смята, че ако длъжникът бъде освободен от задължението си от залогодателя това действие не може да се противопостави на заложния кредитор, т.е., че то е относително недействително спрямо него, тъй като той ще остане без обезпечение. Аргумент в полза на това вижданесе извежда по аналогия от правилата на чл.157 /1,3/ ЗЗД.
2. Правоотношението между залогодателя и заложния кредитор: тези отношения приличат много на отношенията между цедента и цесионера, тъй като залогът възниква по силата на едно учредително правоприемство. Залогодателят е длъжен да предаде на заложния кредитор документите, с които се доказва заложеното вземане. Залогоприемателят в отношенията между двамата рабира се продължава да е кредитор, но заложният кредитор има задължение да се грижи за запазване на вземането - чл.164 /1/ ЗЗД:
“Кредиторът, който има залог върху вземане, е длъжен да извършва всички действия, които са нужни, за да се запази то.
Той е длъжен да събира лихвите на заложеното вземане, а ако то стане изискуемо - и главницата.
Това, което кредиторът е събрал по силата на предшестващата алинея, остава у него в залог. Ако е парична сума, тя се влага в банка за обезпечение на кредитора.”
Той е длъжен:
24)да следи кога вземането става изискуемо;
25)да изпраща покана за забава;
26)да прекъсва давността и т.н.
27)да събира вземането, заедно с лихвите, когато те станат изискуеми;
28)само заложният кредитор е активно легитимиран да предяви иск за заложеното вземане - при такъв случай обаче той води иск за чуждо право и е процесуален субституент, положението му прилича на това на кредитора по чл.134;
29)заложният кредитор не е титуляр на вземането, а само титуляр на заложно право - затова той не може:
11.да се разпорежда с вземането;
12.да го прихваща със свое задължение към заложния длъжник.
Това, което той събере остава у него като залог, а ако е парична сума той трябва да я вложи в банка и въобще да се грижи за това вземане с грижата на добрия стопанин.
Понеже той е заложен кредитор и има заложно право той може да се удовлетвори от заложеното вземане, обаче това ще стане поначало по съдебен ред: той трябва да си извади изпалнителен лист и тогава става присъединен по право взискател, привилегирован кредитор и като насочи изпълнението ще се удовлетвори по общите правила на изпълнителния процес.
Но той не може да се удовлетворява от това вземане, преди да има изпълнителен лист.
3. Правоотношението между заложния кредитор и длъжника: заложният кредитор не е кредитор на заложния длъжник /негов кредитор е залогодателят/, но той може да събира това вземане, да предявява искове и т.н. Затова длъжникът може да противопостави на заложния кредитор всички възражения, които има срещу залогодателя към момента на получаването на съобщението за залога, освен ако не се е отказал от тези свои възражения и не е приел закона.
Прехвърляне и погасяване на залога върху вземания:
Прехвърлянето на заложното право е възможно само заедно с обезпеченото вземане. Ако цесията на главното вземане е частична, тогава не възникват две самостоятелни заложни права, а един общ залог, който принадлежи на стария и на новия заложен кредитор, защото залогът е неделим.
Заложното право се погасява:
30)в случай, че се погаси главния дълг;
31)на самостоятелно основание:
13.новация;
14.опрощаване;
Връщането на документа за вземането предполага погасяване на залога.
Сливане между трите лица:
При сливането на заложния кредитор и заложния длъжник залогът не се погасява по право. Предмет на залога става задължението на заложния кредитор към залогодателя, т.е. в хипотезата когато се залага влог като обезпечение на кредит в полза на банка.
При сливане на залогодателя и заложния длъжник се смята, че залогът не се погасява защото е налице хипотеза, която прилича на опрощаване на длъжника от залогодателя, нещо което не може да се противопостави на заложния кредитор.
При сливане на заложния кредитор и залогодателя се погасява главното вземане и залога - вж. проф. Венедиков.
Залагане на вземания по ценни книги
Ценните книги могат да бъдат различни: менителници, записи на заповеди, коносаменти и т.н.
Този договор е реален и изисква предаване на вещта.
Ако главното вземане е на стойност над 5000 лв. залогът трябва да бъде с достоверна дата.
Задължения и права на залогоприемателя:
32)има право да държи книгата - това негово право е защитено с петиторен иск по чл.157 /3/ ЗЗД;
33)има право да се удовлетвори с право на предпочитание от вземането, което ценната книга материализира;
34)има задълженията, които има заложния кредитор по залог върху вземане, защото това са книги, които материализират вземане:
15.да пази вземането;
16.да го събира;
17.ако събере сума, да я вложи в банка и т.н.
Залог върху дял в ООД
Този договор трябва да бъде писмен с нотариална заверка на подписите и да бъде вписан в Търговския регистър.
Допустим е свободно между съдружниците, т.е. изисква се само съгласие и вписване.
Когато обаче се залага дял в ООД на трето лице, което не е съдружник необходимо е единодушно решение на ОС на ООД.
Казахме че може да се залага търговско предприятие, както и дял в ООД. Проблемът е, че това заложно право и в двата случая не може да се реализира принудително, защото няма ред в ГПК.
В) Особени залози

Г) Ипотека. Понятие и видове.Терминът „ипотека" има повече от едно значение — на юридически факт, на право и на предмет на правото.
Действащият правен режим на ипотеката е включен в чл. 149—155, чл. 166—179 ЗЗД, ЗС и ПВ.Сега се използва персонлната система. Законът за кадастъра и имот­ния регистър (ЗКИР) уреди реална система на вписване на ипоте­ките, чието въвеждане предстои.
Видове – договорна, законна и ипотека, която се дава като обезпечение пред съд.
Д) Договорна ипотека. Специализация. Сключване. Форма . Вписване.
2.1. Договорна ипотека2.1.1. Страни и елементи на договора
Ипотечното право може да възникне чрез дого­вор. Ипотечният договор е едностранен, защото поражда задълже­ния само за собственика на имота. Той не е реален, а консенсуален и формален. Спазването на формата не е достатъчно, за да поро­ди договорът действие — необходимо е и вписване на ипотеката в книгите за вписване.
Страни по ипотечния договор са кредиторът и собственикът
на имота, който може да е както длъжникът, така и трето лице. Изискването собственик на имота да може да бъде страна по ипо­течния договор е следствие от обстоятелството, че ипотеката се учредява чрез конститутивна сукцесия и тя е производна на право­то на собственост върху имота — чл. 167, ал. З ЗЗД. Меродавен мо­мент за притежаване на правото на собственост е моментът на за­вършване на фактическия състав на учредяването на ипотеката, което изисква собствеността да е налице към момента на вписва­нето, а не към постигането на съгласието, както предвижда чл. 167, ал. З ЗЗД.
Отчуждителят на имот под отлагателно условие може да ипо­текира, стига условието да не е настъпило. След настъпването на условието ипотеката отпада с обратна сила. Ако правото на собст­веност е било придобито под прекратително условие, ипотечният договор с приобретателя е валиден. В случай че условието настъ­пи, ще се погаси и ипотечното право. Ако правото на собственост е отпаднало поради симулация, крайна нужда, разваляне на дого­вора или относителна недействителност, ипотечното право не се засяга, щом е било вписано преди исковата молба — чл. 17, ал. 2, чл. 33, ал. З, чл. 88, ал. 2, чл. 135, ал. 1 ЗЗД. Не е необходимо собст­веникът да владее имота.
Договор за ипотека, сключен от несобственик, е действите­лен, но не може да се противопостави на собственика на имота.
Собственикът на имота трябва да е дееспособен. Учредяване­то на ипотека от ненавършило пълнолетие лице, освен че изисква спазване на предпоставките на чл. З, ал. 2 и чл. 4, ал. 2 ЗЛС, се из­вършва с разрешение на районния съд при нужда или очевидна полза за непълнолетния — чл. 73, ал. 2 СК. Учредяването на ипоте­ка за обезпечаване на чужд дълг от ненавършило пълнолетие лице е нищожно — чл. 73, ал. З СК. Ако договорът се сключва от пред­ставител, той трябва да има разпоредителна власт.
Ипотечният договор изисква постигането на съгласие. Той може да се сключи заедно със, преди или след главния договор, чието вземане се обезпечава. Лицето, което учредява ипотеката, трябва да извършва това с обезпечителна цел.
Договорът е формален и трябва да бъде сключен като нота­риален акт. Нотариалната форма е форма за действителност на ипотеката. Нотариалният акт се издава, след като нотариусът провери дали лицето, което учредява ипо­теката, е собственик на имота и налице ли са останалите предпо­ставки за действителност на ипотечния договор.
Предмет на ипотеката е конкретен недвижим имот (по изклю­чение могат да се ипотекират движими вещи — кораби). Могат да се ипотекират всякакви недвижими имоти, които не са извън гражданския оборот: урегулирани и неурегулирани имоти, сгради, етажи и части от етажи, вещни права върху недвижими имоти — например право на строеж, както и идеални части от тях.
Не могат да се ипотекират недвижими имоти, които са непре-хвърлими. Непрехвърлими са вещните права, които имат строго личен характер — например вещното право на ползване. Непре­хвърлими са и имотите — публична държавна или общинска соб­ственост. Несеквестируемите имоти — тези, които не могат да бъ­дат обект на принудително изпълнение, по правило могат да се ипотекират, освен ако са непрехвърлими. Така единственото жили­ще на длъжника е несеквестируемо — чл. 339, б. „в" ГПК. Несеквестируемостта обаче отпада, ако върху жилището се учреди ипо­тека - чл. 340, б. „а" ГПК.
Акцесорните вещни права — сервитутите, не могат да се ипо­текират отделно от имотите, върху които са учредени.
Ипотеката обхваща и приращенията на недвижимия имот — чл. 92 ЗС, както и подобренията. Без значение са както при­чината на прирашението или подобрението, така и отношението на стойността на имота към тяхната стойност.
Предмет на ипотеката е и заместващата облага в случай на реална суброгация. Така, ако ипотекираният имот погине или се повреди, или пък бъде отчужден за държавна или общинска нужда, ипотекарният кредитор има право да се удовлетвори предпочти­телно от застрахователната сума или от дължимото обезщетение, съобразно реда на предпочитане, който е имало обезпеченото му вземане — чл. 154, изр. 1 ЗЗД. При отчуждаване за държавна нуж­да и обезщетяване с недвижим имот ипотеката преминава по пра­во върху отстъпения в обезщетение имот в същия ред и обем, като се вписва служебно от съдията по вписванията — чл. 41, ал. 2 от Закона за държавната собственост.
Ипотечният договор и ипотечното право са акцесорни — те възникват само ако има друг главен договор и друго главно взема­не. Главното вземане не е елемент от фактическия състав на ипо­течния договор. Главното вземане може да бъде парично или непарично, условно или бъдещо. Ако условието е отлагателно, ипотечното право въз­никва с настъпването на отлагателното условие или с възникване­то на вземането. В случай че условието е прекратително, с настъпването му ипотеката се прекратява с обратна сила.
2.1.2. Съдържание на договора
Ипотечният договор трябва да съдържа изброе­ните в чл. 167, ал. 2 ЗЗД задължителни елементи, чрез които се ин­дивидуализират страните по обезпечителната сделка и обезпечено­то вземане, предметът на обезпечението и главното вземане: три­те имена, местожителството (адресът) и занятието на кредитора, длъжника и на собственика на имота, ако ипотеката се учредява за чуждо задължение, а ако някое от тия лица е юридическо лице — точното му наименование; имотът, върху който се учредява ипоте­ката; обезпеченото вземане, падежът му и размерът на лихвите, ако такива са уговорени, както и сумата, за която се учредява ипо­теката, ако вземането не е парично.
Ако някой от тези елементи липсва или не е конкретизиран, така че да съществува неяснота относно личността на кредитора, собственика на имота или длъжника, тъждеството на имота, обез­печеното вземане или размера на сумата, за която се учредява ипотеката, ипотеката е недействителна — чл. 170 ЗЗД. Други не­достатъци в съдържанието на ипотечния договор не се отразяват върху действителността на ипотеката. Така, ако не е посочено фа­милното име на собственика на имота, това не е пречка, щом той може да се индивидуализира. Няма значение обстоятелството, че в договора не се посочва падежът на обезпеченото вземане. Ако взе­мането е лихвоносно, но това качество не е посочено в ипотечния договор, той е действителен по отношение на вписаната главница.
Може да се ипотекира само конкретно определен имот — чл. 166, ал. 2 ЗЗД. Имотът се конкретизира чрез своя вид, местона­хождение и граници. Това е първата страна на така нареченото изискване за специалност на ипотеката. Предназначението му е да предпази собственика на имота от прекомерно обременяване, как­то и да информира третите лица кой е ипотекираният имот и да им противопостави ипотеката. Обща ипотека, която е учредена върху неиндивидуализирани имоти — например върху всичките недвижими имоти на длъжника, е нищожна.
Главното вземане също трябва да бъде индивидуализирано в ипотечния договор — чл. 166, ал. 2 ЗЗД. Това е втората страна на изискването за специалност на ипотеката, чието предназначение е да бъде защитен длъжникът. Индивидуализацията изисква посоч­ване на страните, юридическия факт и размера на вземането. Конкретизирането на вземането е необходимо с оглед на упражня­ването на ипотечното право — привилегията на кредитора обхва­ща само онзи размер на вземането, за което е учредена. За остана­лата част от вземането си кредиторът е хирографарен. Недействи­телен е ипотечен договор, в който ипотеката е учредена например за „задължението ми към Иванов". Недействителна е и ипотеката, дадена за всички задължения на длъжника към кредитора, дори и за тези задължения да е уговорена горна граница .
Главното вземане може да бъде парично или непарично. В последния случай, тъй като от описанието на непаричното взема­не не може да се определи неговата стойност, законът изисква в ипотечния договор да бъде посочена сумата, за която ипотеката се учредява, и до размера на която ипотекарният кредитор може да се удовлетвори. Тази сума представлява парична оценка на вреди­те от неизпълнението на непаричното задължение. Сумата, за коя­то ипотеката се учредява, трябва да бъде определена в ипотечния договор и когато се обезпечава парично задължение, чийто размер не се знае при учредяването на ипотеката. Сумата се вписва. Ипотеката обезпечава вземането до размера на сумата, за която е извършено вписването. Това изискване е въ­ведено в защита на третите лица, които трябва да могат да устано­вят от книгите за вписванията от каква част от цената на ипотеки­рания имот може да се удовлетвори ипотекарният кредитор.
Ипотеката обезпечава кредитора до вписания размер на взе­мането или вписаната сума независимо от промените във взема­нето след учредяването на ипотеката — чл. 174 ЗЗД. Акцесорният характер на ипотеката е основание да се приеме, че ако впоследст­вие размерът на вземането се намали, кредиторът може да получи при публичната продажба сума, равна на намаления размер на вземането. Интересът на собственика на имота и на третите лица налага извода, че ако размерът на вземането се увеличи след впис­ването, кредиторът не може да получи от цената сума, по-голяма от онази, за която ипотеката е вписана, заедно с лихвите до раз­мера, посочен в чл. 174, изр. 2 ЗЗД, ако лихвоносният характер на вземането е вписан, и разноските.
Главното вземане може да бъде лихвоносно. За да се обезпе­чи кредиторът за лихвите, те трябва да бъдат посочени в ипотеч­ния договор, независимо дали са възнаградителни или обезщетителни. Това положение се отнася безусловно за изтеклите лихви, които трябва да бъдат конкретизирани по размер. Те могат да бъ­дат включени и в размера на главното вземане. Неизтеклите лихви се обезпечават от ипотеката, ако в ипотечния договор е посочено, че вземането е лихвоносно и е установен размерът на лихвите. Причина за това разрешение е, че ако неизтеклите лихви не са впи­сани, третите лица не могат да установят какъв е техният размер, което създава несигурност при учредяване на втора и последваща ипотека върху същия имот. Необходимостта да бъдат защитени третите лица налага да се приеме, че изискването се отнася и до неизтеклите законни мораторни лихви. За тях обаче е достатъчно да се посочи, че се покриват от ипотеката. Размерът им е опреде­лен легално и не е необходимо да се конкретизира в договора. Те се обезпечават от ипотеката и без в договора да е посочено, че взе­мането е лихвоносно.
По същата причина — за да не се ограничава кредитът, уго­ворката, с която се обезпечават неизтекли лихви, има ограничено действие. Тя ползва ипотекарния кредитор само за лихвите за две­те години, които предшестват годината на връчването на призов­ка за доброволно изпълнение на собственика, лихвите за текущата година на принудителното изпълнение, както и лихвите за всички следващи години до деня на продажбата на имота — чл. 174 ЗЗД. Нормата на чл. 174 ЗЗД е императивна. Вписване на лихви в по-голям размер няма да породи действие.
Ипотеката обезпечава вземането на кредитора и за разноски­те по учредяването и подновяването й, съдебните разноски и раз­носките по изпълнението — чл. 174 ЗЗД. За да бъде обезпечено вземането на кредитора за тези разноски, не е необходимо особе­но вписване, отделно от вписването за главницата. Изброяването на разноските е изчерпателно. Затова разноските за акта, от който произтича обезпеченото вземане, не са обезпечени от ипотеката, освен ако вземането е учредено заедно с ипотечния договор.
2.2. Ипотека, която се дава като обезпечение пред съд
Тази ипотека е уредена в чл. 180—182 ЗЗД. Тя мо­же да се учредява, когато законът постановява да се представи обезпечение пред съд или пред друго държавно учреждение. Стойността на недвижимия имот се пресмята с 20 на сто под па­зарната му цена — чл. 180, ал. 2 ЗЗД.
Ипотеката се учредява чрез нотариално заверено едностран­но волеизявление на собственика на имота, което се вписва — чл. 181,ал.233Д.
3. ВПИСВАНЕ
3.1. Понятие
Ипотечният договор, законната ипотека и ипоте­ката, която се дава като обезпечение пред съд, пораждат действие, ако бъдат вписани.
Член 166, ал. 1 ЗЗД предвижда, че вписването трябва да бъде извършено в имотния регистър. Имотният регистър се състои от партидите на недвижимите имоти — чл. З, ал. 1 ЗКИР. ЗКИР уреж­да промяна на вписванията при недвижимите имоти, като въвежда реалната система, при която вписванията се извършват по имоти, а не както при действащата персонална система — по лица. Създаването на имотния регистър е в начален етап. Установява­нето на реалната система като единствена система на вписване се предпоставя от изграждане на имотния регистър в цялата страна. В момента само там, където е създаден имотен регистър, двете системи за вписване се прилагат паралелно — чл. 9, ал. 1, изр. 2 ПВ. Обстоятелството, че имотният регистър е в процес на изграж­дане, налага извода, че засега вписването в имотния регистър ня­ма правно действие.
Вписванията относно недвижимите имоти, включително ипо­теката, продължават да се извършват по персоналния принцип. Това означава, че всички вписвания се групират не в партида за всеки недвижим имот поотделно, а в партида на името на собстве­ника. Вписванията се извършват в система от книги, които се во­дят от съдията по вписванията по местонахождение на имота: кни­гите, които се образуват от подреждането на актовете, които се вписват; входящия регистър; партидната книга или картотеката;азбучния указател и регистъра за справки — чл. 33 ПВ.Вписването на ипотеката поражда различни правни по­следици.
Най-напред, вписването е елемент от фактическия състав, който поражда ипотечното право. Затова то има конститутивно действие.
Вписването има и друго действие. То прави ипотеката проти-вопоставима на всички трети лица, които са придобили вещни права върху същия имот и са ги вписали по-късно. Така, ако имо­тът е прехвърлен след вписването, ипотеката тежи върху него и но­вият собственик трябва да търпи упражняването на ипотечното право. Вписването определя и реда на ипотеката — чл. 169, ал. 2 ЗЗД. Редът на ипотеката предпоставя поредността при удовлетво­ряване на ипотекарните кредитори. Който е вписал ипотеката си по-рано, се удовлетворява по-напред при разпределението.
Вписването има и оповестително действие, доколкото книги­те са публични и третите лица могат да се информират за ипоте­ката. За разлика от вписването на особения залог, вписването на ипотеката не създава необорима презумпция за знание спрямо тре­тите добросъвестни лица, тъй като законът не урежда подобно действие. Такова действие не е необходимо, тъй като то е изместе­но от противопоставимостта.
Вписването не може обаче да отстрани порока на нотариал­ния акт, юридическия факт и молбата за учредяване на законната ипотека или едностранното волеизявление на собственика. Така например, ако имотът или вземането не са конкретизирани, учре­дяването на ипотеката е недействително независимо от вписване­то. Аналогично е положението, в случай че е вписана законна ипо­тека за вземане, което не може да се обезпечава със законна ипотека.
Вписването е охранително производство, което включва три вида действия: записване във входящия регистър, подреждане в ипотечната книга на нотариалния акт за договорната ипотека, молбата за законната ипотека или изявлението на собственика, който дава ипотека като обезпечение, и записване в партидата на собственика в партидната книга.
Вписването на договорна ипотека се извършва по молба на нотариуса, изповядал ипотеката. Договорната ипотека, извършена от съдията по вписванията, се извършва служебно.
Нотариалният акт се представя в два еднакви първообраза. Веднага след представянето съдията по вписванията записва акта във входящия регистър под съответен пореден номер. Във входя­щия регистър се вписват датата и часът на представяне на нота­риалния акт. След това съдията по вписванията отбелязва върху самия акт номера, под който е записан актът в този регистър. Вписването на акта във входящия регистър трябва да стане в деня, в който е извършен нотариалният акт. Отлагането на вписването може да доведе до пререждане в реда на вписванията.
Съдията по вписванията подрежда акта в специална ипотечна книга, която се образува от самите ипотечни нотариални актове. Всеки вписан нотариален акт получава номер в тази книга.
За да може вписването да стане известно на третите лица, то трябва да се нанесе и в партидата на собственика. Партидите са персонални, поименни, а не по имот. Ако собственикът на имота не е имал партида, такава трябва да му се открие. Проверката за съществуването на партида на името на собственика се извършва чрез водените за партидните книги азбучни указатели.
Накрая съдията по вписванията връща на нотариуса втория екземпляр от вписания нотариален акт, като отбелязва върху него датата, регистърния номер, както и тома и страницата на партид­ната книга, в която е нанесено вписването, а така също и номера по ред и тома на книгата, в която е подреден актът.
Законната ипотека се вписва по молба на кредитора. Молбата за вписване на законна ипотека се изготвя в два екземпляра. Тя трябва да съдържа всички данни, които включва нотариалният акт за договорната ипотека — чл. 168, ал. 2 ЗЗД. В молбата се означа­ва и основанието, въз основа на което се поражда правото на ипо­тека. Документът, който установява това основание — актът за от­чуждаването или делбата, се прилага към молбата. Производство­то по вписване на законна ипотека е аналогично на това на впис­ването на договорна ипотека. Молбата се записва във входящия регистър, подрежда се в специална книга, съставена от молби за законни ипотеки, и се записва в партидата на собственика на имота.
Ипотеката, която се дава като обезпечение пред съд, се впис­ва по реда за вписване на договорната и законната ипотека. В то­зи случай обаче на съдията по вписванията се представя нотариал­но заверено съгласие на собственика на имота с препис от него. Съгласието трябва да съдържа елементите, посочени в чл. 27 ПВ. То се подрежда в книгата за възбраните — чл. 30 ПВ.
Може ли вписването да породи действие, ако някой от еле­ментите на фактическия му състав липсват, опорочени са или не са извършени в уредената от законодателя последователност? Следва да се приеме, че съществените елементи на вписването са записването на ипотеката във входящия регистър, от което тя при­добива ред, подреждането на ипотечния акт в ипотечната книга и откриването на партида за извършеното вписване или отразяване­то му в съществуващата партида на собственика на имота.Посочването на вписването в азбучния указател е несамостоятел­но действие, което не се отразява на последиците на вписването. Не е основание за недействителност на вписването и изискването                                            за непрекъснатост на действията по вписването .
3.2. Подновяване на вписването
Правните последици на вписването на ипотеката са ограничени във времето. Действието на вписването трае 10 го­дини от деня, в който е било извършено — чл. 172, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Причина за въвеждането на десетгодишния срок е разбирането на законодателя, че ипотеката не бива да тежи неограничено време върху имота, след като кредиторът не упражнява ипотечното си право. Подновяването на вписването има и цел да освободи трети­те лица от необходимостта да проверяват по партидите на всички предишни собственици на имота дали някой от тях не е вписал ипотека. С изискването да бъдат подновявани ипотеките се ограничава и действието на вписвания, които страните са пропуснали да заличат, независимо че главното задължение е било погасено.
Действието на вписването може обаче да бъде продължено, ако обезпеченото с ипотека вземане не е погасено. За да се запази първоначалният ред на ипотеката, вписването трябва да се подно­ви преди изтичането на десетгодишния срок — чл. 172, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Ако подновяването не бъде извършено, ипотеката губи първо­началния си ред.
Подновяването може да бъде извършено и след изтичането на срока на действието на първоначалното вписване. Това вписване има обаче значение на ново вписване и получава нов ред — чл. 172, ал. 2 ЗЗД. То не може да се противопостави на извършените преди това вписвания.
Подновяването става по писмена молба на кредитора. Мол­бата се подава в два екземпляра с нотариално заверени подписи. Към нея се прилага нотариалният акт за договорната ипотека, молбата за вписване на законната ипотека или съгласието на соб­ственика, който дава ипотека като обезпечение пред съд. Молбата за подновяване трябва да съдържа данните за първоначалното вписване, тъй като тя може да има значението на молба за вписване на ипотека, ако се подава след изтичане на десетгодишния срок след първоначалното вписване. Ако собственикът на ипотекирания имот е умрял, трябва да се посочат и наследниците му. Може да се иска подновяване и за сума, по-малка от онази, за която е направе­но първоначалното вписване.
Подновяването е вторично вписване, което се извършва по реда на първоначалното вписване. Номерът на молбата се запис­ва във входящия регистър, един екземпляр от нея се подрежда в съответната книга и подновяването се отразява в партидата на собственика на имота.
По същия ред се извършват и поправки на извършени вече вписвания, например при допуснати грешки в имената на лицата, размера на сумата и други.
За да защити някои категории кредитори, законодателят мо­же да предвиди, че ипотеката, учредена в тяхна полза, запазва действието си, без да се подновява.
3.3. Отбелязвания към вписването
Вземанията, обезпечени с ипотека, могат да се прехвърлят, да се залагат, да се запорират и да се подновяват. Тре­то лице може да встъпи или да замести длъжника в дълга. Купу­вачът на ипотекирания имот може да поеме ипотечния дълг при публичната Продан на имота. Тези промени в обезпеченото взема­не трябва да бъдат отбелязани чрез вторично вписване в книгите за вписванията, за да имат действие за ипотеката — чл. 171 ЗЗД. Други обстоятелства не могат да бъдат отбелязвани. Ако по­добно вписване бъде направено, то няма да има никакво дейст­вие. Законната суброгация в обезпеченото с ипотека вземане не се отбелязва в книгите за вписванията. Причина за това е същност­та на законната суброгация като частно правоприемство, което настъпва по силата на закона, без да е необходимо волеизявление на прехвърлителя и прибретателя на вземането.
Отбелязването се извършва по молба на всеки заинтересуван, подадена в два еднообразни екземпляра, придружени от докумен­та, на основание на който се иска отбелязването. Молбата трябва да съдържа индивидуализиращи молителя данни, основанието (документа) за отбелязването, размера на сумата, номера и тома на ипотечната книга, в която е вписан ипотечният акт, към който ще се направи отбелязването, както и партидата. Към молбата се прилага документът за промяната относно вземането. Когато про­мяната относно вземането е действие на сделка, тя трябва да бъде в писмена форма с нотариална заверка на подписите.
Отбелязването се извършва, като на молбата се дава номер, който се записва във входящия регистър, молбата се подрежда в съответната ипотечна книга и обстоятелството се записва по пар­тидата на собственика на имота. Поемането на ипотечния дълг от купувача по публична продан се отразява само с отбелязване на протокола, с който съдия-изпълнителят констатира съгласието на ипотекарния кредитор за поемането на дълга.
3.4. Заличаване на вписването
Ипотека, която е погасена, трябва да бъде заличе­на от книгите за вписванията. Заличаването може да бъде пълно — за цялата сума, или частично.
Заличаването на ипотеката може да бъде извършено в четири уредени от закона случая.
Първият от тях е при така нареченото доброволно заличава­не, което става въз основа на писмено съгласие на кредитора с но­тариално заверен подпис — чл. 179, ал. 1 ЗЗД, чл. 19, ал. 1 ПВ. Ко­гато кредитор е държавен орган, заверка на подписа не се изисква. Съгласието на кредитора е едностранен акт, не е необходимо то да изразява волята на длъжника или на собственика на имота. Щом в акта се изразява воля, че ипотеката е погасена, изрична воля за за­личаване на ипотеката не е нужна. Съгласието на кредитора мо­же да бъде под срок или под отлагателно условие. В такъв случай заличаване не може да се извърши, докато не се установи изтича­нето на срока или настъпването на условието. Причината, поради която кредиторът подава молбата, е ирелевантна. Без значение е дали дългът е погасен. Ако възникне спор дали дългът е погасен, искането за заличаване на вписаната договорна ипотека се пред­хожда от установяване погасяването на вземането, която тя обез­печава . В случай че ипотекарният кредитор даде съгласието си за заличаване на ипотека, която още съществу­ва, волеизявлението му представлява отказ от ипотеката. Добро­волното заличаване на непогасена ипотека е акт на разпореждане, което означава, че кредиторът трябва да е дееспособен. Неспособ­ният кредитор може да иска заличаване на ипотека, по която дъл­гът не е изпълнен, по надлежния ред за извършване на разпореди­телни актове с разрешение на районния съдия — чл. 20 ПВ.
Ипотеката може да бъде заличена и въз основа на влязло в сила съдебно решение, с което е постановено заличаването — чл. 179, ал. 1 ЗЗД, чл. 19, ал. 1 ПВ. Всяко лице, което има интерес, може да предяви отрицателен установителен иск, че ипотеката е погасена.
Когато са изтекли десет години от датата на вписването на ипотеката, без то да е подновено, заличаването става по молба на всяко заинтересувано лице — собственика на имота, длъжника, друг кредитор — чл. 22 ПВ.
Публичната Продан на недвижимия имот погасява всички ипотеки — чл. 175 ЗЗД. Купувачът на недвижимия имот може да иска заличаване на ипотеката, стига да удостовери пред съдията по вписванията, че проданта е извършена и че купувачът не е поел ипотеката.
Заличаването се извършва по молба в два екземпляра на заинтересуваното лице, в която се посочват номерът и томът на първоначалното вписване и партидата. Към молбата се прилага актът, въз основа на който се иска заличаването — съгласието на кредитора, препис от решението, постановлението за възлагане на имота. Когато ипотеката е погасена поради изтичане на десетго­дишния срок след първоначалното вписване, доказателства към молбата не се прилагат.
Заличаването се извършва чрез отбелязване отстрани на впи­сания акт, като се посочва документът, на основата на който ста­ва заличаването, и времето, когато е направено. Отбелязването се подписва от съдията по вписванията. Заличаването се отбелязва и по партидата на собственика на имота.
Заличаването не засяга съществуването на ипотечното право в отношенията между ипотекарния кредитор и собственика на имота. Ипотеката губи обаче реда на първоначалното си вписване. Ако съгласието на кредитора, съдебното решение или публичната Продан са опорочени, актът, въз основа на който е ста­нало заличаването, може да бъде обявен за недействителен. Тогава ипотеката може да се впише отново, но тя има ред от новото впис­ване — чл. 179, ал. З ЗЗД.
4. СЪДЪРЖАНИЕ НА ИПОТЕЧНОТО ;.. ПРАВО
4.1. Право да се иска въздържане от действия върху имота
Ипотекарният кредитор има право да иска от всяко трето лице да не влошава състоянието на имота. Това пра­во не е уредено изрично, но то се извежда от вземането за обезще­тение за вреди, което ипотекарният кредитор има срещу собстве­ника на имота, който не е длъжник — чл. 177, ал. 2 ЗЗД.
Правото да се иска въздържане от въздействие върху имота, което би го обезценило, е вещно. То има абсолютен характер. Пра­вото може да бъде противопоставено на собственика на имота, който не е лично задължен, включително и на лице, което е придо­било имота след учредяването на ипотеката. Кредиторът може да иска същото поведение и от всяко трето лице. По аргумент за по-силното основание той разполага с това право и срещу длъжника.
Кредиторът има право да иска въздържане от каквото и да е поведение, което влошава стойността на имота. Напротив, проме­ни, които не обезценяват имота, са позволени. Забранени са мате­риалните действия, които намаляват стойността на имота. Действията трябва да са извън границите на обикновеното управление. Извършването на правни действия поначало не е забранено, защото те не са противопоставими на ипотекарния кредитор. Така, ако собственикът на имота обремени имота с ограничено вещно право — право на строеж или на ползване, вещна тежест — друга ипотека, ипотекар­ният кредитор не е засегнат, защото имотът се продава свободен от тези права, щом те са учредени след ипотеката. Аналогично е положението и в случай на продажба на ипотекирания имот — но­вият собственик трябва да търпи ипотеката.
Вещният и абсолютен характер на правото не изисква пове­дението, което засяга имота, да има виновен характер.
Правото да не се допуска влошаване на имота се защитава чрез квазинегаторен иск, наречен „девастационен иск". Ищец по него е ипотекарният кредитор. Ответник е всяко лице, което предприема материални действия, влошаващи състоянието на имота. Няма значение дали ответникът е собственик, владелец или трето лице.
За да може да се търси защита на правото, действието тряб­ва да не е завършено.
Ответникът трябва да бъде осъден да преустанови наруше­нието и да не извършва в бъдеще нови нарушения. Ипотекарният кредитор може да иска и възстановяване на предишното състоя­ние за сметка на нарушителя, ако това е възможно. Решението се изпълнява принудително по реда на чл. 422 ГПК.
Ако главният дълг е срочен и длъжникът е обезценил ипоте­кирания имот, независимо дали е негов собственик, длъжникът гу­би привилегията на срока — чл. 71 ЗЗД. За да стане задължението изискуемо, поведението на длъжника трябва да е виновно. Пове­дението на лице, различно от длъжника, не води до предсрочна изискуемост.
Кредиторът има и вземане за деликтно обезщетение за вреди в случай на обезценяване на имота. Той може да търси такова обезщетение от собственика на имота, който не е длъжник. Об­стоятелството, че собственикът не е длъжник, е мотивирало зако­нодателя да ограничи отговорността му до случаите на груба небрежност — чл. 177, ал. 2 ЗЗД. По аргумент за по-силното осно­вание собственикът отговаря и когато е причинил вредите умишлено.
Ако вредите са причинени от трето лице, различно от собст­веника на имота, то отговаря на общо основание съгласно чл. 45 ЗЗД и в случай на обикновена небрежност. На същото основание отговаря и главният длъжник.
За да може ипотекарният кредитор да търси обезщетение, той трябва да е претърпял вреди. Те се изразяват в намаляването на цената, която кредиторът би получил. Затова кредиторът с втора по ред ипотека не може да търси обезщетение за вреди, ако цена­та на имота преди увреждането е достатъчна за удовлетворяване само на първия по ред ипотекарен кредитор. Доказването на вре­дите е в тежест на кредитора.

4.2. Право на предпочтително удовлетворяване от цената на имота
Традиционно възприетото в литературата второ право на ипотекарния кредитор е възможността му да се удовлет­вори предпочтително от цената на имота. Всеки кредитор, неза­висимо дали е хирографарен или обезпечен, има право да пристъ­пи към принудително изпълнение върху цялото имущество на длъжника. Онова, което ипотекарният кредитор притежава в пове­че, е особена привилегия върху имота, която се упражнява в изпъл­нителния процес. Привилегията на ипотекарния кредитор, както и привилегията на заложния кредитор, е противопоставима и на тре­тите лица — последващи собственици на имота и титуляри на вещ­ни права, вписани след ипотеката, и това й качество трябва да бъ­де съобразено от съдия-изпълнителя — чл. 173, ал. 1 ЗЗД. Особе­ната привилегия на ипотекарния кредитор върху сумата от прода­дения по принудителен ред ипотекиран имот е трета по ред — вж. чл. 136,ал. 1, т. З ЗЗД.
Ипотекарният кредитор не е длъжен да се удовлетвори по предпочитание от имота, той може да насочи принудителното из­пълнение върху който и да било обект от имуществото на залогодателя.
Удовлетворяването от цената на имота може да се извърши,
като ипотекарният кредитор осъди длъжника за обезпеченото с ипотека свое изискуемо вземане, снабди се с изпълнителен лист въз основа на съдебното решение и насочи принудителното изпъл­нение срещу имота. Ищец е ипотекарният кредитор. Ответник е длъжникът по главното правоотношение. Ако ипотеката е учреде­на от трето лице, изпълнителният лист срещу главния длъжник има сила и срещу третото лице, когато изпълнението се насочва върху ипотекирания имот — чл. 326, ал. З ГПК. В този случай тре­тото лице става длъжник по изпълнението.
Ипотекарният кредитор може да предяви иск и само срещу третото лице — собственик на ипотекирания имот.
Когато обезпеченото вземане е за определена парична сума или за него е уговорена парична неустойка, кредиторът може да поиска от съда да му издаде изпълнителен лист въз основа на ак­та за вписването на ипотеката — чл. 173, ал. З ЗЗД. В този случай ипотечният акт е несъдебно изпълнително основание — вж. чл. 237, б. „е" и „з" ГПК.
Акцесорният характер на ипотеката е причина собственикът на имота, който не е длъжник, да може да противопостави на кре­дитора всички възражения на длъжника по главното правоотноше­ние - чл. 151 ЗЗД.
Предварителното уговарянето на способи за удовлетворяване на кредитора, различни от уредените в закона, както и при залога, е забранено с императивна норма и следователно подобна уговор­ка е нищожна поради противоречие със закона — чл. 152 ЗЗД. Ипотекарният кредитор може да осъществи своето право да бъде удовлетворен за вземането си по предпочитание само по реда на принудителното изпълнение.
Обект на принудително изпълнение е ипотекираният имот заедно с приращенията и подобренията. Правото на предпочти­телно удовлетворение се простира и върху доходите от имота от деня на призовката за доброволно изпълнение — чл. 173, ал. 2 ЗЗД.
Ипотекарният кредитор е присъединен по право взискател — чл. 354 ГПК. Публичната Продан погасява всички учредени върху имота ипотеки. Затова интересът на ипотекарния кредитор, който не участва в изпълнението, трябва да бъде защитен. Съдия-изпълнителят трябва да уведоми ипотекарния кредитор за описа и пуб­личната Продан на имота — чл. 389 ГПК. Независимо че няма изпълнителен лист, ипотекарният кредитор става страна в изпъл­нителния процес и има правата на взискател в случаите по чл. 382 и 383 ГПК. Съдия-изпълнителят е длъжен служебно да отдели сума за удовлетворяването на кредитора до снабдяването му с из­пълнителен лист. За да може да получи сумата, която му се при­пада, ипотекарният кредитор трябва да се снабди с изпълнителен лист.
Ипотечното право не дава на кредитора право да иска от соб­ственика на имота, който не е длъжник, да му плати главното вземане. Разбира се, няма пречка собственикът на имота да изпъл­ни главното задължение, ако иска да осуети принудителното изпълнение върху вещта. В такъв случай той трябва да плати на ипотекарния кредитор вземането до размера на вписаната сума. Ако лихвоносният характер на вземането е вписан, трябва да се заплатят лихвите за двете години, които предшестват годината на връчване на призовката за доброволно изпълнение и за текущата година за всички следващи, до деня на продажбата на имота. За да се осуети изпълнението, трябва да се заплатят и разноските по уч­редяването на ипотеката, по подновяването й, съдебните разноски и разноските по изпълнението — чл. 174 ЗЗД. Плащането за тези задължения суброгира собственика в правата на законния креди­тор, съгласно правилата на чл. 155, ал. 1 и 2 ЗЗД,. Ако собственикът на имота е същевременно и лично задължен по обезпеченото вземане, той може да предотвра­ти принудителната Продан само като плати целия дълг, заедно с всички акцесорни задължения, независимо от сумата, за която е вписана ипотеката. Срещу него кредиторът може да упражнява не само ипотечното право, но и самото вземане, затова, докато взе­мането не бъде погасено напълно, принудителното изпълнение не може да бъде прекратено.
С особена привилегия, която е първа по ред, се ползва ипо­течното право и в производството по несъстоятелност — чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ. В производството по несъстоятелност ипотекарният кредитор се удовлетворява, след като вземането бъде предявено и прието по съответния ред. Когато продажната цена не покрива из­цяло вземането заедно с натрупаната лихва, за остатъка кредито­рът участва в разпределението като хирографарен кредитор — чл. 724, ал. 1 ТЗ. Ако продажната цена на имота превишава взема­нето заедно с натрупаната лихва, остатъкът от нея се включва в масата на несъстоятелността — чл. 724, ал. 2 ТЗ.
4.3. Последици от публичната продан
След проданта ипотекарният кредитор има право да се удовлетвори с предпочитание от получената сума — чл. 173, ал. 1 ЗЗД. Неговата привилегия върху сумата от продадения по принудителен ред ипотекиран имот е особена и е трета по ред — вж. чл. 136, ал. 1, т. З ЗЗД. Той се удовлетворява преди хирографарните кредитори и кредиторите с обща привилегия, както и преди ипотекарните кредитори с по-заден ред. Особената привилегия се упражнява само ако получената от продажбата цена е недостатъч­на за удовлетворяване на участващите в изпълнението взискатели въз основа на разпределение, извършено от съдия-изпълнителя
чл. 355 ГПК.
Извършването на публичната Продан поражда задължение за съдия-изпълнителя да заплати на ипотекарния кредитор получена­та от проданта цена до размера на вземането или сумата, за която е вписана ипотеката. Ипотеката обезпечава кредитора за вземане­то независимо от промените, които са станали в него след вписва­нето, до вписания размер на вземането или сумата — чл. 174 ЗЗД. Ипотекарният кредитор има право да получи и лихвите в размера съгласно чл. 174, изр. 2 ЗЗД, ако лихвоносният характер на взема­нето е вписан. Ипотеката обезпечава ипотекарния кредитор и за разноските в съответствие с чл. 174, изр. З ЗЗД. Ако е вписана по­вече от една ипотека, ипотекарните кредитори се удовлетворяват според реда на ипотеките си. В случай че повече от една ипотека имат един и същ ред, кредиторите се удовлетворяват съразмерно.
Ипотекарният кредитор се удовлетворява и от застраховател­ното обезщетение или от обезщетението в случай на отчуждаване съобразно реда на привилегията върху имота — чл. 154 ЗЗД. Плащането, направено на собственика, е действително, ако ипотекарният кредитор е бил предупреден за него от застрахователя или от лицето, което дължи обезщетението, и в тримесечен срок не се е противопоставил — чл. 154, изр. 2 ЗЗД.
Ако съдия-изпълнителят пропусне да уведоми ипотекарния кредитор за насрочването на описа и проданта, както и ако не за­пази сума за удовлетворяването му, публичната продан е действи­телна и ипотеката се погасява. В този случай ипотекарният креди­тор има иск за обезщетение срещу държавата.
Публичната продан на имота е деривативно придобивно ос­нование и купувачът става собственик, ако имотът е принадлежал на лицето, учредило ипотеката. Собствеността преминава върху купувача от деня на възлагането на имота от съдия-изпълнителя. Имотът може да бъде възложен и на ипотекарния кредитор.
Принудителната продан, независимо дали ипотекарните кре­дитори участват в изпълнителното производство, погасява всички ипотеки върху имота. Погасяват се и всички вещни права, учреде­ни след първата ипотека, защото те са непротивопоставими на ипотекарния кредитор — чл. 175, ал. 1, изр. 1 ЗЗД.
Погасяването на ипотеките е уредено в интерес както на ипо­текарния кредитор, така и на собственика на ипотекирания имот и на купувача. Целта е да се даде възможност имотът да се продаде по-лесно, защото никой поначало не би заплатил цена за имот, върху който тежи ипотека. Законът обаче позволява ипотеката да се запази и след публичната продан, ако купувачът е съгласен на това. Запазването на ипотеката е последица от договор, сключен между купувача на имота и ипотекарния кредитор, с който купува­чът поема обезпеченото с ипотека задължение, т. е. встъпва в дъл­га или замества главния длъжник. Възможно е купувачът да поеме само ипотеката без дълга. Съглашението между купувача и ипо­текарния кредитор трябва да бъде удостоверено в протокола на съдия-изпълнителя. Поемането на дълга или поемането само на ипотеката има действие за ипотеката, ако протоколът се отбележи към вписването на ипотеката — чл. 175, ал. 2, чл. 171 ЗЗД. Ако ку­пувачът се съгласи, могат да бъдат запазени и останалите ипотеки.
Съглашението трябва да бъде подписано с всеки един от остана­лите ипотекарни кредитори, да бъде удостоверено в протокола на съдия-изпълнителя и да бъде отбелязано. Ако някой от кредитори­те не се съгласи, неговата ипотека не се запазва.
Изключителният характер на правилото на чл. 175, ал. 2 ЗЗД не допуска запазване на ограничените вещни права след публична­та продан, освен ако те са били вписани преди първата ипотека.
Възможно е ипотекираният имот да е бил придобит преди публичната продан от трето лице, което не е длъжник. Това трето лице може да е било титуляр на ограничено вещно право — напри­мер на правото на ползване. Без значение е дали ограниченото вещно право е било вписано преди или след ипотеката. С придоби­ването на имота настъпва сливане и ограниченото вещно право се погасява. Необходимостта да бъде защитен интересът на това тре­то лице, различно от длъжника, което е било титуляр на две вещ­ни права върху имота, е мотивирала законодателя да предвиди, че с извършването на публичната продажба вещното право на трето­то лице се възстановява по право — чл. 176 ЗЗД. Възстановяването няма действие само за ипотеките, защото те обременяват неоправ­дано купувача. Ипотекарният кредитор участва в разпределението на цената според реда на ипотеката.
Договорите за наем върху ипотекирания имот не се погасяват
от публичната продан. Те имат действие за купувача на имота ка­то договор за наем без определен срок. За да може наемателят да запази правата си срещу купувача, договорът трябва да бъде впи­сан — чл. 237, ал. 1 ЗЗД. Вписването трябва да има ред преди ипо­теката. Ако договорът има достоверна дата, предхождаща вписва­нето на ипотеката, той задължава купувача за предвидения в дого­вора срок, но не за повече от една година — чл. 237, ал. 2, изр. 1 ЗЗД.
Ипотекарният кредитор се ползва от действията по поддър­жане и запазване на имота. Той е обезпечен и с подобренията вър­ху имота. Възможно е собственикът на продадения ипотекиран имот, който не е длъжник по вземането, да е понесъл необходими разноски за поддържането на имота. Той може да е направил и по­лезни разноски, които са довели до увеличаване стойността на имота. По силата на специалното правило на чл. 177, ал. 1 ЗЗД, което е функция на принципа за забрана на неоснователното обо­гатяване, собственикът на имота, който не е длъжник, се удовлет­ворява от цената на имота преди ипотекарните кредитори за вземанията си за необходимите и полезните разноски. Вземането на собственика е до размера на необходимите разноски, съответно до размера на увеличената стойност на имота. Увеличението на стойността се определя към момента на извършването на публич­ната продажба. Привилегията на собственика не обхваща луксоз­ните разноски.
5. СЪЩНОСТ НА ИПОТЕЧНОТО ПРАВО
Според някои автори ипотеката е ограничено вещно право"
Други приемат, че ипотечното право е преобразуващо, но в него има вплетен и вещен елемент. Преобразуващият характер на ипотеката се обосновава с новото правно положение, което настъпва след публичната продан.
Съществува и мнение, че ипотеката е особено облигационно право със специфично обезпечително действие. То се извежда от подчинения характер на ипотекирания имот на правото на креди­тора да се удовлетвори от длъжниковото имущество.
Твърди се, че ипотеката е хетерогенно право, което съчетава белезите на вещно, потестативно и облигационно право.
Несъмнено правото на кредитора да иска от всички трети ли­ца да се въздържат от въздействия върху имота има абсолютен и вещен характер.
Правото на предпочтително удовлетворяване от стойността на имота няма материален и преобразуващ характер. Всеки креди­тор може да насочи изпълнението върху цялото имущество на длъжника. Правото на принудително изпълнение е обаче проце­суално, а не материално. Материалните преобразуващи права се упражняват или чрез едностранни изявления, или чрез конститутивни искове. Ипотечното право се защитава чрез осъдителен иск.
Възможността на кредитора да се удовлетвори по предпочи­тание от цената на имота не е материално право, както не е обли­гационно задължение и длъжниковата имуществена отговорност.
Ипотеката не разкрива особеностите нито на преобразуващи­те права, нито на вземанията, поради което не може да се характе­ризира и като хетерогенно право, което съчетава преобразуващи и облигационни елементи.
Това, което ипотекарният кредитор има в повече от останали­те кредитори, е особената му привилегия върху имота, която може да се противопостави на всички трети лица. Привилегията е про­цесуално право — тя се упражнява само в изпълнителния процес и неин адресат е съдия-изпълнителят.
Може да се приеме, че ипотеката е материално — вещно и аб­солютно право (правото да се иска въздържане от въздействие върху имота), съчетано с привилегия, която има процесуален ха­рактер.
Ипотеката има акцесорен характер. Тя не може да възникне, ако няма валидно главно задължение, освен в изрично посочените от закона случаи — чл. 178 ЗЗД. Собственикът на имота, който не е длъжник, може да противопостави на кредитора всички възраже­ния, с които разполага главният длъжник — чл. 151 ЗЗД. Прехвър­лянето на вземането води до прехвърляне и на ипотеката. Член 99, ал. 2 ЗЗД предвижда възможност вземането да бъде цедирано без ипотеката, но тогава ипотеката се погасява. Цедентът няма инте­рес от ипотеката, защото няма какво да обезпечава. Суброгацията във вземането води и до суброгация в ипотеката. Встъпването и заместването в главния дълг имат действие и за ипотеката, освен при заместване в дълг, при който ипотеката е дадена от трето ли­це. Залогът и запорът върху главното взе­мане имат действие и спрямо ипотеката — чл. 171 ЗЗД. Погасяването на главния дълг погасява ипотечното право, освен ако собственикът на имота и кредиторът при обективна новация постигнат съгласие ипотеката да обезпечава новия дълг — чл. 107 ЗЗД.
      Ипотеката е неделима. Плащането на част от дълга не освобождава част от имота от ипотеката — тя продължава да тежи върху целия имот. Частичното прехвърляне на ипотекираното вземане не води до частично погасяване на ипо­теката. И цедираната, и нецедираната част от вземането са изцяло обезпечени с ипотеката. И цедентът, и цесионерът могат да изнесат имота на публична продан. Те ще се удовлетворят съразмерно от цената му, тъй като ипотеката и за двамата има един и същ ред. Ипотечното право, както и заложното право, осигурява кре­дитора срещу неизпълнение на главния дълг. Затова ипотеката е обезпечително право.
6. ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ИПОТЕКАТА
Ипотеката е акцесорно право, което се прекратя­ва с прекратяването на главния дълг. Неделимият характер на ипо­теката изисква, за да се прекрати тя, обезпеченото вземане да се прекрати изцяло. В противен случай ипотеката продължава да обезпечава непогасената част от вземането. Това положение поз­нава някои изключения. Така, ако ипотеката е учредена от лице, което не е длъжник, ипотеката се прекратява, ако то плати на кре­дитора сумата, лихвите и разноските до размерите, установени от чл. 174 ЗЗД. Изключение от правилото, че прекратяването на взе­мането прекратява ипотеката, е налице при новацията, когато кре­диторът е уговорил със собственика на имота ипотеката да преми­не върху новото вземане. Ако актът, който прекратява главното вземане, е нищожен, прекратяването на ипотеката също е недей­ствително. Аналогични са последиците и в случай че прекратителният акт за главното вземане е унищожен.
Погиването на имота води до прекратяване на ипотеката. Ако имотът е погинал отчасти, ипотеката продължава да съществува върху другата част.
В случай на реална суброгация ипотеката преминава върху за­страхователното обезщетение или имотното или паричното обез­щетение, което е получил собственикът на отчуждения ипотекиран имот.
Ипотеката може да се прекрати и чрез отказ на кредитора, който трябва да бъде извършен в писмена форма с нотариална за­верка на подписа.
Ипотеката се прекратява и когато в едно лице се слеят ипотекарният кредитор и собственикът на имота. Първият от случаите на такова сливане е налице, когато ипотекарният кредитор придо­бие собствеността върху ипотекирания имот. Втората хипотеза на сливане е тази, при която третото лице-държател на ипотекирания имот придобива вземането заедно с ипотеката. И в двата случая собственикът на имота е и титуляр на ипотечното право. Собстве­ността обаче поглъща ипотеката. Изключение от правилото, че ипотеката се прекратява, ако качествата на ипотекарен кредитор и собственик на ипотекирания имот се концентрират в едно и също лице, е уредено от чл. 178 ЗЗД.
Ипотеката се погасява по давност заедно с главното вземане. Аргумент срещу виждането, че ипотеката се погасява по давност независимо от главното вземане, може да се изведе и от легално уредения срок на действие на вписването, който е десетгодишен. Този срок не е давностен, той има значение само за вписването. Ако обаче ипотеката се по­гасяваше с петгодишна давност, десетгодишния срок на вписване­то би се лишил от значение. При това вписването може да бъде подновено и след изтичането на десетгодишния срок.
Е) Законни ипотеки. Ипотечното право може да възникне и без дого­вор, при настъпването на определени в закона юридически факти. Тази ипотека се нарича „законна". За да се учреди ипотечно право, трябва да са налице всички общи изисквания, на които отговаря договорната ипотека — праводателят трябва да е собственик на имота, трябва да е налице яснота относно личността на кредитора, длъжника, собственика на имота, имота, обезпеченото вземане и размера на сумата, за която се учредява ипотеката, падежа и лих­вите — чл. 170 ЗЗД. Законната ипотека е обезпечение на кредитори, които се нуждаят от засилена защита.
Член 168 ЗЗД допуска учредяване на законна ипотека в два случая.
Първият от тях е ипотеката в полза на отчуждителя на недви­жим имот. Тя се учредява върху отчуждения имот и обезпечава вземанията на прехвърлителя на имота по отчуждителната сделка чл. 168, ал. 1, т. 1 ЗЗД. Законната ипотека възниква при дву­странни и възмездни договори, тъй като при тях се пораждат за­дължения за прибретателя на имота. Няма значение каква е отчуж­дителната сделка — продажба, замяна. Отчуждителната сделка мо­же да е под условие или срок. В такъв случай условието или срокът имат действие и за ипотеката. Законната ипотека обезпечава всич­ки задължения на приобретателя, които възникват от отчуждител­ната сделка. Ако тези задължения не са парични, ипотеката полз­ва кредитора за вписаната парична сума. Правилото на чл. 168, ал. 1, т. 1 ЗЗД не може да се тълкува разширително или да се при­лага по аналогия. Други задължения, извън посочените от закона, не се обезпечават. Затова в полза на купувача по развален или уни­щожен договор не възниква законна ипотека за реституционното му вземане.
Втората хипотеза на законна ипотека, уредена от ЗЗД, е ипо­теката в полза на съделителя, комуто се дължи допълване на дела— чл. 168, ал. 1, т. 2. Законната ипотека може да се учреди при доброволна и при съдебна делба. Законната ипотека на съделителя обезпечава задълженията за допълване на неговия дял. Това са всички задължения да се престира нещо на съделител, който е по­лучил по-малък дял в натура. Законна ипотека възниква не само за вземането за допълване на дела, но и за целия паричен дял, когато се дължи такъв — чл. 288, ал. 4 ГПК. Ипотеката обезпечава само вземането на съделителя при делба. Законната ипотека на съдели­теля тежи само върху недвижимите имоти, съсобствеността върху които е била прекратена с делбата и които са оставени в дела на онзи съделител, който дължи допълване.
Съществуват и други случаи на законна ипотека. Така върху недвижимите имоти и вещните права върху тях, придобити изцяло или частично чрез ползване на банков кредит, банката има право на законна ипотека — чл. 43 ЗБ.

19.ПРОДАЖБА
А) Обща характеристика и видове.
Според чл.183 ЗЗД продажбата е договор, с който продавача се задължава да прехвърли на купувача собствеността на една вещ или друго право и да му предаде вещта, а купувачът - да плати цена и да получи вещта.
Правна характеристика
1. Двустранен
2. Възмезден
3. Комутативен, но може да бъде и алеаторен: т.нар. emptio spei /продажба на шанс/: напр. на рибата, която ще се улови и т.н.
4. Консенсуален
5. При индивидуално определените вещи има облигаторно-вещно действие
Източници на продажбата
1. Общи правила за продажбата: чл.183 - 213 ЗЗД.
2. Източници могат да бъдат и други нормативни актове, напр. част III на ТЗ, когато се приеме.
3. Съдебни решения могат да бъдат източници на продажбени правоотношения, напр. решението по чл.19 /3/, решението след упражняване на правото на изкупуване по чл.33 /1/ ЗС и т.н.
4. Източник на международната продажба има Конвенцията на ООН относно договорите за международна продажба на стоки - ратифицирана от РБ и е част от вътрешното ни право.
Видове продажба
1. Продажбата, определена в ЗЗД
2. Търговска продажба, уредена в проекта за ТЗ и от гледна точка на проекта се отличава със следните особености:
35)търговската продажба или е абсолютна търговска сделка /абсолютни търговски сделки са онези, които винаги са търговски сделки, а винаги са търговски сделките, посочени в чл.1, /1/ ТЗ или търговската продажба е сключена от търговец по занятие или поне едната от страните е търговец;
36)търговската сделка най-често има за предмет движими вещи, но това, което е било безспорно по стария ТЗ сега познава изключение: ТЗ в чл.1 като търговска посочва в някои случаи продажбата на недвижими имоти;
37)субективна особеност на търговската продажба е това, че поначало тя се извършва със спекулативна цел /получаване на печалби/ и това е нещо извън самата сделка и по-сокор мотив на страните.
3. Международна търговска /най-често/ продажба - тя се отличава с международния си елемент. Най-важните хипотези според Конвенцията на ООН - изисквания:
38)продавачът и купувачът трябва да имат места на дейност в различни държави /може да не е местожителство или седалище/;
39)това трябва да се осъзнава от страните по международната продажба.
Страни по договора за продажба
Поначало всички ФЛ и ЮЛ могат да бъдат страни по договора за продажба.
Ограничения:
1. ЮЛ с държавно участие над 50 % не могат да продават свои дълготрайни активи на стойност над 5% от балансовата стойност без съгласие на административните органи, които са посочени в чл.3 от Закона за приватизацията: $ 10 ПЗР на Закона за преобразуване и преватизация на държавни и общински предприятия - ДВ бр.38/1992 г.
2. По силата на Правилника за упражняване на правото на собствеността на държавата в предприятията, обнародван в ДВ бр.10 от 1994 г. по силата на чл.18 продажбата на дълготрайни активи на ЕООД или от ЕООД се извършва само чрез търг или конкурс по съответните наредби, но това не са отнася за случаите когато тези активи се продават на друго държавно предприятие или учреждение.
3. Общи забрани, които се отнасят до страните за купуване, уредени в чл.185 ЗЗД:
40)лица, които по закон или по назначение управляват или пазят чуждо имущество не могат да го купуват;
41)длъжнистните лица, накоито по служба е възложено да продават имущество не могат да го купуват;
42)на съдии, прокурори, съдии-изпълнители, нотариуси и адвокати е забранено да купуват спорните права, които са подсъдни на съда, към който се числят или във ведомството на който действат.
4. Допълнителни забрани за купуване в чл.379 ГПК.
Чл.379
“Длъжникът,неговият законен представител, длъжностните лица от канцеларията на съдия-изпълнителя, както и лицата, посочин в чл.185 ЗЗД, нямат право да вземат участие в наддаването.
Когато имотът е купен от лице, което е нямало право да наддава, проданта е недействителна.
В този случай внесените от купувача пари се задържат за удовлетворяване вземанията по изпълнителното дело, а имотът по искане на който и да е от взискателите може отново да се изнесе на продан. “
5. Забрани при т.нар. договаряне сам със себе си - чл.30 ЗЗД:
“Заплашването е основание за унищожение на договора, когато едната страна е била принудена от другата страна или от трето лице да сключи договора чрез възбуждане на основателен страх.”
6. Подобна забрана има и при комисионния договор - чл.303 ЗЗД :
“Ако предметът на поръчката е покупка или продажба на стоки или ценни книжа с пазарна цена, комисионерът може да заяви, че продава на доверителя или купува от него тия стоки и ценни книжа по тая цена. В такъв случай той има право на половината възнаграждение.
Счита се, че комисионерът е страна по продажбата, ако е съобщил на доверителя за изпълнение на поръчката, без да посочи третото лице.”
Предмет на договора за продажба.цена.форма
1. Вещи, включително и бъдещи вещи, които могат да бъдат ограничени вещни права.
2. По общо виждане предмет на договора могат да бъдат и облигационни права, но в този случай се прилагат правилата за цесия.
Какво не може да се продава:
1. Вещи, които са извън гражданския оборот - чл.18 /1-4/К
2. Някои лекарства
3. Реални части от парцели - чл.59 ЗТСУ - само идеални части, за да не се раздробява недвижимият имот.
“Реално определени части от дворищнорегулационни парцели не могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност. “
4. Ограничения относно чуждестранните лица, които не могат да придобиват право на собственост върху земя, а смесените дружества с чуждестранно участи, по-голямо от 50 % не могат да придобиват право на собственост върху земеделска земя: чл.5 от Закона за чуждестранните инвестиции ДВ бр.8/1992 г.
Цена
Цената трябва да бъде определена, ии поне определяема.
Трябва да бъде в пари. Не може да бъде в индивидуално определени вещи, тъй като в този случай ще има налице замяна или някакъв друг договор.
Форма на договора
Договорът е неформален. Изискването за форма на доказване, установено в чл. 133 буква “в” на ГПК важи и ипри продажбата, но това общо положение има някои изключения:
43)недвижимите имоти се продават като се сключват нотариални актове - чл.18 ЗЗД ;
44)нотариална форма е необходима и за продажбата на ограничени вещни права върху недвижими имоти;
45)продажбата на наследство трябва да се извърши в писмена форма с нотариална заверка на подписите - това е форма за действителност - чл.212 ЗЗД;
46)леки автомобили, кораби, самолети се прехвърлят с писмена форма с нотариална заверка на подписите;
47)когато се прехвърля вземане, обезпечено с ипотека тази продажба има значение за ипотеката, само ако бъде отбелязана в ипотечния акт.
Б) Задължения на страните.ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА ПРОДАВАЧА
I Продавачът най-напред трябва да прехвърли собствеността върху вещта.
1. при индивидуално определените вещи прехвърлянето става в момента на сключване на договора - чл.24 /1/ ЗЗД. Но продажбата на индивидуално определени вещи може и да няма вещно действие и това е възможно в редица случаи:
a) ако продавачът не е собственик - продажбата на несобствена вещ е действителна, но тя не прехвърля права. Но дори и в този случай купувачът може да стане собственик в следните две хипотези:
* при движими вещи вторият купувач на продадена вече веднъж вещ може да стане собственик, ако придобие вещта при условията на чл.78 ЗС;
* при недвижимите имоти вторият по време купувач може да стане собственик, ако впише преди първия по време купувач нотариалния акт.
б) при продажба на бъдещи вещи - вещното действие настъпва в момента на възникването на вещта;
в) при алтернативни задължения - вещното действие възниква от концентрацията, от упражняването на правото на избор;
г) при родово определени вещи правото на собственост се прехвърля не от момента на сключването на договора, а от момента на индивидуализацията, която може да бъде извършена по два начина /чрез съгласие и чрез предаване на вещите/.
Когато сделката е дистанционна по силата на специалното правило на чл.186,а ЗЗД /несполучливо формулирано/ предаването може да бъде извършено и на превозвач или спедитор и по този начин може да се изпълни задължението за прехвърляне на собствеността;
д) изпълнението на задължението за прехвърляне на собственост няма да бъде възможно и когато договорът е под отлагателно условие, напр. продажбата може да бъде сключена с уговорка за опитване или преглеждане - в такъв случай тя се смята сключен апод отлагателно уславие, че купувачът ще одобри вещта - тогава собствеността се прехвърля в момента на одобрението - чл.204 ЗЗД;
е) вещно действие няма и когато продажбата е със запазване на собствеността, а такива хипотези са уредени в чл.205 и 206 от ЗЗД; ЗЗД забранява продажба с право на изкупуване, това е една продажба под прекратително условие - в чл.209 - но трябва да се има предвид, че в проекта за ТЗ това правило е отменено за отношения между търговци, а дори и сега продажбата с право на изкупуване се използва при борсовите сделки.
II. Да предаде вещта.
Предаването може да бъде извършено по всички онези начини, за които стана дума при залога, вкл. и чрез предаване на документ, който материализира вземането за получаване на вещта - чл.207: товарителници, коносаменти. За разлика от залога тук предаването може да се извърши чрез constitutum possessorium, т.е собственикът може да държи вещта за купувача - публичност, каквато е необходима при залога при продажбата не се изисква.
1. Какво се предава:
a) ако вещта е родово определена се предава вещ от уговореното качество или от установеното в нормативните актове и държавните стандарти. Ако нищо не е уговорено и няма такива стандарти се прилага чл.64 ЗЗД за средното качество. Ако се продава вещ по мостра се прилага чл.203 ЗЗД /вж./.
б) ако вещта е индивидуално определена, тя трябва да се предаде с всичките и принадлежности и в състоянието, в което се е намирала по времето на сключването на продажбата. Освен това трябва да се предадат и всички плодове на вещта от този момент насетне. От момента на сключването на договора до момента на предаването продавачът има задължението да пази индивидуално определената вещ с грижата на добрия стопанин.
Когато се продава недвижим имот и е уговорена някаква площ се прилага чл.210 ЗЗД.
Разноските по предаването са за сметка на продавача, а разноските по получаването - за купувача. Това общо правило е диспозитивно.
2. Къде се извършва предаването?
Ако нищо не е уговорено се прилага правилото на чл.68 ЗЗД и индивидуално определената вещ се предава на мястото, където се е намирала в момента на сключването на договора. Родово оперделените вещи се предават в местожителството на продавача в момента на сключването на договора, тъй като продавачът е длъжник. Там, където се предава вещта там поначало трябва да се плати и цената - чл.200 ЗЗД /диспозитивно правило/.
При дистанционните продажби може да има разлика между мястото на предаването и мястото на доставянето.
3. Кога трябва да се предаде вещта?
Прилагат се общите правила за срочно и безсрочно задължение, уредени в чл.69 ЗЗД.
Особеност по отношение на периодичните доставки се съдържа в чл.208 /2/ ЗЗД - при продажби с периодично изпълнение срокът се предполага за уговорен в полза на двете страни. По правило купувачът и продавачът трябва да изпълнят едновременно задълженията си - затова поначало продавачът може да откаже да предаде вещта, ако не му се заплати цената с възражение за неизпълнен догоовр и дори и да е уговорено, че продавачът първи ще предаде вещта той пак може да откаже предаването и в хипотезата, уредена в чл.90 /2/ ЗЗД, ако има опасност купувачът да е неплатежоспособен, освен ако не му се даде обезпечение.
При неизпълнение на задължението за предаване купувачът може да иска реално изпълнение с обезщетение за вреди, а може и да развали договора.
I. Купувачът е длъжен да получи вещта
Това означава да установи фактическа власт върху вещта /да я вдигне/. Купувачът обаче не е длъжен да получи вещ, която не съответства на уговореното.
1. На кое място трябва да бъде изпълнено това задължение? - Най-често това е мястото на предаването на вещта. Възможно е това да бъде и мястото на плащането, ако има разлика между изпълнението на двете задължения. Възможно е обаче плащането да не става едновременно с предаването и получаването: възможни са по принцип и хипотезите или общите случаи по чл.68 ЗЗД. В такъв случай, ако вещта е родово определена тя трябва да бъде получена по  местожителството на продавача в момента на сключването на договора. Ако вещта е индивидуално определена тя трябва да бъде получена там, където се е намирала по времето на сключването на договора. Когато продажбата е дистанционна се прави разлика между мястото на предаването и нейното местоназначение. Тук важат всички общи положения от мястото на изпълнението.
2. Време на получаването. възможни са различни хипотези:
а) възможно е да е уговорен срок - тогава се прилагат правилата за срочните задължения;
б) ако не е уговорен срок продавачът може да иска вещта да бъде получена веднага. Ако купувачът не изпълни своето задължение за получаване на вещта, в случай че до този момент рискът е бил носен от продавача, когато купувачът изпадне в забава рискът преминава върху него, но това е само в случая, в който продажбата не е имала вещно действие в момента на своето сключване;
- купувачът има иск за реално изпълнение;
- купувачът би могъл и да развали договора, включително и по по-опростения начин на чл.201, буква "б" ЗЗД.
Разноските:
по правило  тежат върху купувача и разноските по сключването на договора, включително и по прехвърлянето на собствеността са върху него, но според специалното правило на чл.186 /1/ ЗЗД, ако става дума за недвижими имоти разноските се понасят по равно /това правило е диспозитивно/. Разноските по вписването на нотариалния акт и тези по получаването са за сметка на купувача. Обичайно продавачът понася само разноските по предаването на вещта.
ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА КУПУВАЧА

1. Купувачът трябва да плати цената. Ако друго не е уговорено той трябва да я плати едновременно с предаването на вещта и на мястото, където тя се намира - чл.200 /2/. Това правило има сила и когато предаването се извършва чрез предаване на документ - тогава цената се плаща на мястото на предаването на документа. Страните могат да уговорят друго.
а) плаща се цената.
б) освен това се плащат и договорните лихви, ако има такива от деня на сключването на договора.
в) купувачът дължи и мораторните лихви от деня на забавата.
- при продажба на кредит по силата на правилото на чл.200 /3/ ЗЗД, тъй като купувачът може да събира плодовете преди да е платил цената, той дължи лихви върху цената от деня на предаването на вещта, макар че вземането на продавача може все още да не е изискуемо.
Ако цената не бъде платена продавачът разполага с:
* възражение за неизпълнен договор /чл.90/
* може да развали договора по общия ред;
чл.201 и 202 ЗЗД уреждат особени случаи на разваляне на договора от страна на продавача поради неплащане на цената.
В) Отговорност на продавача при  евикция и недостатъци.
ОТГОВОРНОСТ НА ПРОДАВАЧА ПРИ ЕВИКЦИЯ

Правен режим: 187 - 192 ЗЗД
Основанието на тези правила е наличието на задължение на продавача да прехвърли собствеността. Когато той не може да изпълни това свое най-важно задължение тогава и затова именно се прилагат тези специални правила.
Режимът на тези членове намира приложение главно при недвижимите имоти. Той обикновено не се прилага при движими вещи, защото там важи правилото на чл.78 ЗС. Въпреки това правилата за евикция могат да намерят приложение и за хипотезите за движими вещи в редица случаи: напр. ако вещта е била открадната или изгубена, или ако не е била предадена на купувача, или ако купувачът е бил недобросъвестен - при тези хипотези режимът на евикцията се прилага независимо от чл.78 ЗС.
Правилата за евикция не се прилагат в случаите, при които са налице фактически действия, които смущават упражняването на правото на собственост от страна на купувача. В тези случаи купувачът може да се защити с владелчески иск по чл.75 и 76 ЗС и продавачът не носи отговорност за фактически въздействия върху вещта от страна на трети лица.
Интересна е хипотезата, при която продавачът не е бил собственик, но в последствие става такъв. Ако той е продал една чужда вещ, която е получена от купувача може ли продавачът, станал в последствие собственик да ревандикира тази вещ от купувача. Това не може да стане: този, който трябва да гарантира собствеността не може да евинцира. В такъв случай правилата за евикция няма да може да се приложат, защото така би се покровителствал  недобросъвестния продавач. Това правило не е записано в закона, но то следва от общото положение nemo plus iuris dat, quam ipse habet - приложното му поле е безспорно.
При евикцията се наблюдават две хипотези:
I. Евентуална евикция - хипотеза, при която купувачът не е още отстранен, но съществува опасност това да стане. В такъв случай са възможни различни разрешения, в зависимост от редица фактори и обстоятелства:
1. Ако вещта принадлежи изцяло на трето лице и купувачът не е знаел, че купува чужда вещ, той може да развали договора и то целия договор.
2. Ако само част от вещта принадлежи на трето лице или тази вещ е обременена с права на трети лица и купувачът е добросъвестен, т.е. не е знаел, че купува обременена вещ в такъв случай договорът за продажба може да бъде развален само по съдебен ред, дори и вещта да е движима и това е така, за да може съдът да прецени, дали купувачът, ако знаеше би сключил този договор или не. И ако съдът, обсъждайки фактите по делото, даде положителен отговор на този въпрос той ще отхвърли иска за разваляне на договора. В този случай купувачът може да търси само намаляване на цената и обезщетение за претърпените вреди. Ако обаче купувачът успее да докаже, че той не би сключил договора при тази обстановка, при наличието на права на трети лица, тогава неговият иск ще бъде уважен и договорът ще бъде развален.
Ако обаче купувачът е знаел, че купува чужда вещ, той не може да разваля договора и не може да търси обезщетение за вреди, а само цената и то би могъл да я търси само, ако бъде съдебно отстранен, ако не развали договора той не може да търси цената.
Какво става след развалянето, ако купувачът е добросъвестен?
Продавачът е длъжен да върне цената и всичко, което е получил във връзка с нея.  Длъжен е да направи това дори и купувачът да е обезценил или повредил продадената вещ и дори да е направил това съзнателно. Това е така, защото купувачът е повреждал своя вещ.
Ако купувачът е извлякъл полза от повредите, които сам е причинил стойността на тези повреди се приспада от цената - виж чл.189 /2/ ЗЗД.
Като се развали договора на свой ред купувачът трябва да върне вещта. Но купувачът може да търси освен цената и още няколко вземания, наречени в закона "обезщетения" не съвсем точно:
- разноските по договора, които са били в негова тежест и е заплатил /а повечето са/;
- необходимите и полезни разноски, които е направил с оглед на вещта;
- обезщетение за всички останали вреди извън тези.
Тъй като развалянето на договора не променя характера на облигационното отношение и то остава двустранно, макар че ЮФ е друг, но всяка от страните дължи това, което е получила и затова по принцип всяка от страните има и възражение за неизпълнен договор по чл.90 ЗЗД. На тези вземания на купувача продавачът може да направи възражение, че не се връща вещта и обратно.
3. Възможно е третото лице - собственик на вещта да е предявило иск срещу купувача, но в такъв случай купувачът трябва да привлече продавача като помагач по делото. Продавачът не отговаря, ако не е бил привлечен по делото и докаже, че е имало основание за отхвърляне на иска. Осъденият купувач може, а може и без да е бил осъден да изпълни на третото лице неговата претенция и в такъв случай продавачът се освождава от отговорност, ако плати на купувача сумата, която той е платил на третото лице, заедно с лихвите от деня на плащането и разноските по процеса.
II. Възможно е купувачът да е бил осъден и да не е предпочел да запази вещта, т.е. да не е платил цената на третото лице, т.е.  да е бил отстранен от вещта - т.нар. осъществена или съдебна евикция.
С влизането на решението срещу купувача в сила договорът между купувача и продавача се смята за развален и не е нужно купувачът да го разваля - това следва от систематическото тълкуване на чл.188 и 192 /1/ ЗЗД. В този случай купувачът има същите права, които има в случай на евентуална евикция, но той има и още две допълнителни права:
- евинцираният купувач може да иска разноските по водения срещу него процес;
- може да иска от продавача стойността на плодовете, които е трябвало да върне на ищеца - това право принадлежи на добросъвестния купувач /правилата за добросъвестното владение/ - той е длъжен да върне плодовете от деня на предявяването на иска срещу него и тяхната стойност може да иска от продавача - като добросъвестен владелец той е собственик на плодовете до деня на предявяване на иска на собственика на вещта срещу него.
При частична евикция съществува пълна идентичност при двете хипотези / на съдебна и евентуална евикция/ - вече е нужно да се предяви иск и договорът не се разваля по право, а по съдебен ред.
Така определената отговорност за съдебно отстранение може да бъде изменена по съглашение на страните - може да бъде увеличена, но по правило продавачът отговора само до размера но онова, което е получил от купувача /чл.100,2/.
Отговорността на продавача може да бъде и намалена, но в този случай той трябва да върне цената дори и да се уговори, че продавачът няма да отговаря за евикция, той при всички положения е длъжен да върне получената цена. Ако продавачът е премълчал известни нему права на трети лица такова съглашение за освобождаване от отговорност няма действие /чл.192,2/ - то е нищожно.
По принцип тези права, които се пораждат за купувача при евикция не зависят като че ли от вината на продавача, т.е. има разлика във вината с оглед на обезщетението за вреди, но иначе договорът може да бъде развален дори и при липса на вина.

 ОТГОВОРНОСТ НА ПРОДАВАЧА ПРИ НЕДОСТАТЪЦИ

Правен режим: 193 - 199 ЗЗД.
 Когато се продава вещ с недостатъци може да има грешка, а може да има и измама. Възможно ли е купувачът, вместо да се насочи към правилата за продажба на вещ с недостатъци, да унищожи договора поради грешка или измама. Калайджиев: няма принципна пречка той да може да приложи избран от него способ. Кожухаров: приема, че само в случай на измама договорът би могъл да бъде унищожен. Но няма правило, което да забранява унищожаването на договора и поради грешка.
Проблемът за измамата и грешката стои и при евикцията: няма пречка договорът да бъде унищожен и поради измама.
Недостатъкът. Недостатък е всяко отклонение от изискванията за качество, което намалява цената или годността на вещта за обикновеното или предвиденото в договора употребление. Изискванията за качество могат да бъдат уговорени от страните, могат да бъдат установени нормативно, а ако нищо не е уговорено, няма стандарт или някаква друга норма се прилага чл.64 за родово определените вещи. Тези изисквания или условия /да се намалява цената или годността на вещта/ са алтернативни - достатъчно е едно от тях да бъде налице, за да могат да се упражнят правата в този случай. Недостатъкът трябва да отговаря на три изисквания, за да бъде релевантен:
1. Трябва да е съществувал по време на сключването на договора при индивидуално определените вещи или в момента на преминаването на собствеността и риска при родово определените. Ако той се е появил по-късно продавачът няма да отговаря за него.
2. Трябва да е съществен - това е фактически въпрос - недостатъкът е съществен, когато чувствително намалява цената или годността, или и двете на вещта.
3. Правата при недостатъци могат да бъдат упражнени, само ако купувачът не е знаел за тях.
Няма значение какъв е недостатъкът - явен или скрит, отстраним или не /в някои случаи има/.
Недостатъкът трябва да се различава от хипотезата, при която се престира друга вещ -т.нар. aliud. Той може да се дължи на недостатък. Но той е налице, когато недостатъкът е толкова съществен, че вещта не може да бъде използвана по нейното предназначение, не може въобще да го изпълни. В случай на aliud е налице пълно неизпълнение, докато при продажба на вещ на недостатъци е налице лошо изпълнение, което е вид на неточното изпълнение. Общо взето в случай на продажба на aliud положението на продавача е по-тежко.
За да може купувачът да упражни правата в случай на вещ с недостатъци трябва да извърши две действия:
1. Трябва да прегледа вещта. ЗЗД - веднага или в течение на времето, което е обикновено нужно за това, т.е. поначало при явните недостатъци прегледът трябва да се извърши веднага, но когато вещта е голяма или се състои от множество части прегледът се извършва във времето, което е необходимо според изискванията на обмена.
Крайният срок за извършване на тази проверка е давностният срок.
2. Незабавно купувачът трябва да уведоми продавача. Ако не го направи по силата на установена в ЗЗД фикция се смята, че е одобрил вещта. Не е необходимо обаче продавачът да бъде уведомяван в две хипотези:
- в случаите, когато продавачът е знаел за недостатъка;
- когато вещта е aliud.
Целта на уведомяването е извършваенто на една съвместна проверка на твърденията на купувача.
3. Когато прави възражение за недостатъци купувачът трябва да пази вещта /това задължение поначало е при дистанционна продажба/. Той трябва да държи вещта на разположение на продавача и да се грижи за нея с грижата на добър стопанин. Ако има опасност вещта де се развали или ако пазенето е свързано със значителни разноски или неудобства купувачът трябва да уведоми продавача и след това да поиска разрешение от районния съд да я продаде.
Правата на купувача
Ако е бил налице недостатък, отговарящ на посочените изисквания, ако купувачът е извършил проверката, уведомил е навреме и не е знаел за наличието на недостатъци може да направи следното:
1. Да развали договора - чл.195 ЗЗД - редхибиторен иск *actio redhibitoria*. Това е право, което прилича на правото, уредено в чл.87, но то има известна специфика:
- по чл.87 се изисква вина - тук не, защото отговорността на продавача е обективна и това се отнася не само за правото на разваляне, но и за останалите възможности;
- не е нужно купувачът да дава срок преди да развали договора;
- разлика във фактическия състав;
- правото по чл.87 се упражнява с едностранно изявление по начало, докато това по 195 - по съдебен ред.
2. Да иска намаляване на цената - това не е обезщетение за вреди. Тази претенция цели изравняване на имуществения дисбаланс между купувача и продавача.
3. Да иска поправяне на вещта или има възможност да отсрани сам недостаците за сметка на продавача - израз на общото правило на чл.80 /1/ ЗЗД.
4. Когато предмет на договора са родово определени вещи, купувачът може да иска замяна на дефектната  с доброкачествена вещ. Тази възможност може да намери приложение и при индивидуално определени вещи, ако е уговорено /по правило/. Купувачът може свободно да избира между тези две права, без да спазва някаква последователност.
5. Купувачът може да иска и обезщетение за вреди по общия ред, но в този случай продавачът трябва да е виновен.
Възможно е вещта да е погинала поради своите недостатъци. В такъв случай купувачът може:
1. Да развали договора или
2. Да иска замяна при родово определените вещи -  запазва правата си по 195 ЗЗД.
Купувачът запазва правата си и в случай на случайно събитие, т.е. рискът от случайното погиване или повреждане на вещта е за продавача, независимо от това, че той не е собственик и това е така, защото вещта е с недостатъци /???1196??? - специално правило/ - в този случай купувачът може също:
1. Да развали договора или
2. Да иска замяна.
Ако погиването или повреждането на вещта се дължи на поведението на самия купувач или на лицата, на които той е отчуждил вещта купувачът не може да разваля договора, а само намаляване на цената и обезщетение за вреди.
Същите възможности има купувачът и в случай на преработване на вещта.
Трябва да се има предвид, че продавачът не може да се освободи от отговорност за недостатъци - такава уговорка е нищожна, тъй като е забранена от закона.
Давността по отношение на тези възможности:
1. Когато предмет на договора е недвижим имот давността е 1 година.
2. Ако предмет на договора са движими вещи - 6 месеца.
Ако продавачът съзнателно е премълчал недостатъците давността е 3 години.
Началният момент на давностния срок е различен, особен - това е моментът на предаването на вещта, а не момента, в който вземането е станало изискуемо.
Правилата за давността при недостатъци са диспозитивни и страните могат да уговарят и друга давност.
Гаранционна отговорност
Не е уредена с общи правила. Най-често се уговаря от страните. Особеното:
- източник най-често е договор, а няма общи правила за тази отговорност;
- в много случаи се отнася само до отделни, определени недостатъци, а не до всички /чл.193/;
- тя е по-благоприятна за купувача в една насока: обикновено е без значение момента, в който се проявява недостатъка. При общата отговорност за недостатъци, за да може да се упражни тя е необходимо недостатъкът да е съществувал или преди сключването на договора или да е съществувал в момента, в който преминава собственвостта, или ако се прояви по-късно - продавачът не носи отговорност за тези недостатъци - при гаранционната отговорност не е така: поначало се носи отговорност без значение в кой момент се е проявил този недостатък, дори и след сключването на договора, но в рамките на гаранционния срок.
Тези срокове могат да бъдат различни, т.е. страните ги уговарят.
Съотношението между гаранционна и обща отговорност по 193. Може ли да се избира между двете или гаранционната е специална на общата отговорност?
Смята се, че това са две алтернативни средства за защита. Колебание в съдебната практика: в някои случаи се смята, че ако се упражни гаранционната отговорност не може да се упражняват правата по чл.193, но това не винаги е така. Калайджиев: в някои случаи е допустимо да се упражняват и двата вида отговорност, стига да няма неоснователно обогатавяне, дотолкова, доколкото става дума за различни фактически състави и за различни права.
Г) Търговска продажба- особености.
ТЪРГОВСКА ПРОДАЖБА
Тя е вид продажба - двустранен, консенсуален, комутативен, възмезден договор.
Определение; преминаване собствеността от продавача към купувача / чл.24 ЗЗД/. Романската правна система:вещен ефект на облигацията, когато предмет е инд. опр. вещ - собствеността преминава със скл. на договора. Няма действие този ефект при бъдещи вещи, родовоопределени вещи. Немската система; не възприема вещния ефект на договорите; налагат се два акта;
-договор с облиг. действие  +
-акт с вещен ефект, който прехвърля собствеността
Основно задължение на продавач е да прехвърли собствеността
Характеристика:
1.специфика на търг. продажба - чл. 318 /1/. Ал.22 чл. 318 е важно изключение. Извън обхвата са масовите покупки за лично потребление. Цел: да бъдат избегнати по тежките изисквания - към търг. продажба.
2.при продажбата на недв. имот; чл.1 /1/т.14 ТЗ; тази сделка не е вече в пълна степен търговска. Покупката на недв. имот не се подчинява на изискванията на облекчената форма на ТЗ, а е подвластна на общия гражданско правен режим. Чл. 18 ЗЗД - по съдържание търговска, а по форма ГП сделка.
3. особености на търговската сделка;
Цената - по общия режим ЗЗД; цената е част  от същественото съдържание на сделката, ако липсва - празнина в формата. ТЗ; може да се сключи сделка, която да
е действителна и дори да няма цена или дори да е неопределяема. Законът казва ; дължи се обичайната цена.
Срокът - във всички сделки е нормално да е посочен срок. В ТП може да няма срок. ТЗ; задълженията трябва да се изпълняват в разумен срок - това зависи от конкретния случай / относително определен/. Ако стоката трябва да се приеме в склада на продавача, той е длъжен да уведоми купувача в срок от 5 дни, че стоката е готова за вдигане.
Допълнителни задължения за продавача;
1.Да издаде фактура
2.Специфични задължения - да осигури сервиз
Допълнителни права на продавача;
1.Ако купувача е в забава - да получи стоката - продавача може да;
    -я предаде за пазене на трето лице, за сметка на купувача
    -я продаде на пазар
    -я продаде и без предизвестие на купувача.
Допълнителни задължения на купувача;
1.Несъщинско задължение /защото не е длъжен да го направи, но ако не го направи - губи привилегиите/; да прегледа стоката когато я получи и да уведоми продавача ако тя е с дефекти.
2.Същинско; когато стоката не отговаря на изискванията - купувачът е получил  стоката и не може да я откаже, а трябва да я пази с грижата на добър търговец, докато не получи от продавача инструкции / не я приема юридически с което той разваля договора - собствеността се връща от купувача  към  продавача /. Ако е бързо разваляща се стока ; купувачът не чака нареждания, а може незабавно да я продаде.
Чл.323 ТЗ "Обезщетение" - използва се сделка за покритие, което следва предходната сделка.
.........................................................липсва.....................................................................

прави предложение според публ. покана, като самия търг се ръководи от собственика на вещта или от натоварено лице, което да осъществи публ. търг. От момента на възлагане собствеността преминава - вещноправен ефект. За разлика от публичната продан на запорирани вещи, когато придобиването е оригинерно тук при публ. продан придобиването е деривативно. При първ. не става правоприемане, а при деривативното никой не може да прехвърли повече права отколкото има. Този, който получи вещта трябва да я плати и ако не го направи може да се развали договора, като вещта се възлага на следващия предложил висока цена.
Чл. - 341 - унищожаване на продажбата. Какъв вид недействителност имаме? - когато закона говори за недействителност той няма предвид унищожаемост. / само по чл. 227 ЗЗД и следващите/. Ако се говори за недействителност - или нищожност или разновидностите й. Тук закона говори за унищожаемост извън ЗЗД. Заглавието на норм. текст не е част от съществуването му. Четейки съдържанието - нищожност. Тя настъпва по право, а е даден 10 дв. срок. Сделката е УНИЩОЖАЕМА, визирано е не съдържанието  на сделката за прот. на закона, а действия / измама, заплашване/. Действия, които опорочават волята / както при унищожаването/ на насрещната страна. Особен случай на унищожаемост с отклонение от общия режим / срока, кръга на субектите/.

ОСОБЕНИ ПРОДАЖБИ

І.Транзитна продажба ; договор по силата на който продавачът се задължава да предаде стоката на трето лице - чл.329.
продавач   ------          купувач           ------          трето лице
           продавач ------трето лице                
има широко приложение
Междувременно купувача скллл. сделка с трето лице като купува стоката която е предмет на първата сделка - транзитно изпълнение с което се изпълняват и двата договора. Може третото лице да плати цената директно на продавача, най - често има различие в цените - в съда може межд. купувач да спечели разликата. Ако трето лице не изпълни продавача няма иск към третото лице, а има към купувача, който от своя страна ще предяви към третото лице. Поредност на скл. сделки; често първо се скл.  втората сделка с която се продава стоката, която купувачът не притежава. Това за него е бъдеща вещ. Когато се скл. сделки между  продавач и купувач се иднивидуализира стоката.
ІІ.Дистанционна продажба
Продавач и купувач са в различни населени места. Чл. 68 ЗЗД ; местоизпълнението е по седалището на длъжника /принципно/.Местоизпълнението е където е седалището на продавача. Може да има уговорка в договора ; - същинска дист. продажба - местоизпълнението на задължението се прем-ва по седалището на купувача. Там се счита изпълнение на договора. Продавача на свой риск превозва стоката. Отклонение от правилата по ЗЗД.
                            - несъщинска дист. продажба - продавача има задължението да изпрати стоката, но местоизпълнението не се променя. В момента на предаването на токата на превозвача / спедитора - стоката се индентифицира и пътува на риск на купувача/.
Разноските могат да бъдат уговорени чрез така нареченото франкиране ; н.нар. клоузи, които се използват във различен вид превозни договори и определят кой носи разноските по;
-франко товарна гара ; продавачът носи разноските до товарна гара от там нататък се поемат от купувача
-франко разтоварителна гара ....; франко вагон......;
Инкотермс `36г. Париж. Клаузите уреждащи разноските са уредени в тези международни правила, като понякога уреждат правилата по носенето на риска / например клауза ФОБ - продавачът носи риска до момента на натоварването на стоката на борда - преминаване на  борда на кораба/
Страните могат да прилагат и правиата по ИНКОТЕРМС ако ги включат в договора.
ПРОДАЖБА С ДОПЪЛНИТЕЛНА СПЕЦИФИКАЦИЯ
Предметът на договора не е уточнен - необходима е допълнителна спец. Ако купувачът не спец. - предметът е неопределен - правото на спец. преминава върху продавача, но той може и да развали договора. Договора е действителен, но поради липса на спец. - разваля се от продавача.
ПРОДАЖБА С УГОВОРКА ЗА ИЗКУПУВАНЕ
ЗЗД - чл. 209 - защита.
Търговците са професионалисти. Условия;
1.договора в писмена форма за действителност
2.да е посочен срока,  когато ще се упражни правото на изкупуване. След изтичането на срока правото се прекратява. Това е продажба с прекратително условие.
ПРОДАЖБА С ПРЕДВАРИТЕЛНО ПЛАЩАНЕ НА ЦЕНАТА
Нормално изпълненията по една продажба вървят ръка за ръка. Тук има изключение;
Купувачът е в по-неизгодна позиция;
1.писмена форма на договора - при забавено изпълнеие купувачът има право на лихва/ законна 1% + 10 пункта/, върху цената, която е платил. Ако е пълно неизпълнението - счита се  че платената цена е задатък -  ............  купувачът / чл. 87/ трябва да поиска раваляне.
ПРОДАЖБА НА ИЗПЛАЩАНЕ
За действителност; писмена форма - 2 варианта ;
1.собствеността преминава по общите правиа независимо, че цената ще се плалти на периоди; уговаря  се клауза за запазване на собствеността, като гаранция за продавача. Законът пост. разкъсване между собственост и риск. Рисскът преминава върху купувача, който още не е собственик. Правила за защита на купувача. Не се позволява на купувача да развали договора ако платената цена е по - малка от 1/5 от цената. Може ли уговорка; че плащанията до момента на развалянето на договора ще останат за обезщетение на продавача ; ЗЗД не допуща такава клауза. Герджиков  - в ТП забрана не съществува. И двете страни са търговци ...- този момент е дискусионен.
ПРОДАЖБА ЧРЕЗ ПРЕХ-НЕ НА ЦЕННА КНИГА
Например коносамент ; срещу него е изд. ценна книга на заповед, която се прехвърля чрез джиро. Титуляр на стоката е този в който е коносаментът - стоката се прехвърля чрез прехв. на ценна книга.
Д) Международна продажба на стоки.I. Същност и обхват на режима. Правната уредба на международната продажба на сто­ки се съдържа в българското МЧП в различни източни­ци. Основно значение в материята има Конвенцията на ООН относно договори­те за международна продажба на стоки. Конвенцията се отнася само до сключването на договора и породените от него права и задължения на продавача и купувача, извън нейното приложно поле остават някои съществени елементи на продажбеното правоотношение. Спрямо тях меродавни ще бъдат други източници. На първо място, по силата на изричноуказа­ние на Виенската конвенция такъв източник са възпри­етите от страните по договора обичаи. С най-голямо прак­тическо значение тук са два комплекса от обичайни пра­вила в международната търговия - правилата ИНКОТЕРМС и Уеднаквените обичаи и практика за документарните акредитиви. Освен международните обичаи при­ложими ще бъдат и някои разпоредби, на вътрешноправниизточници.
II. Същност на международната, продажба на стоки. В българското МЧП не съществува единно понятие за международна продажба на стоки. Съгласно чл. 1, ал. 1 на Виенската конвенция, тя се прилага за договори за про­дажба на стоки между страни, чиито места на дейност са в различни държави. Следователно първият критерий за определяне международния характер на продажбата , е страните по договора да имат място на дейност на територията на различни държави.
От своя страна чл. 8 от ЗДДС регламентира в т.1 меж­дународната продажба на стоки като вид сделка за из­нос. Тук става дума за прехвърляне на собствеността вър­ху стока, която се превозва от изпълнителя или от негово име до безмитните зони в страната, търговските обекти за безмитна търговия в страна­та или извън територията на страната, континенталния шелф и изключителната икономическа зона. Това опре­деление съдържа втория критерий за международния характер на продажбата. Той се изразява в това, че стоката, предмет на договора, напуска територията на държавата и отпътува за чуж­бина.
Освен тези два изрично регламентирани в българското право критерии за определяне международния характер иа продажбата на стоки, съществуват и други. Тяхното из­вличане става въз основа на общите принципи на МЧП. В такъв случай като трети критерий може да се посочи раз­личната националност на продавача и купувача по дого­вора за продажба на стоки. Ако до­говорът има за предмет вещ, която се намира на терито­рията на друга държава, това местонахождение е доста­тъчно основание за обособяване на следващия критерий. Националното право, ко­ето ще се приложи за всеки конкретен случай към такава . продажба, ще бъде посочено от българското МЧП с оглед на споменатите по-горе критерии.             
Ш. Правна уредба на международната продаж­ба на стоки според Виенската конвенция
А. Общи въпроси
1. Структура на Виенската конвенция
Виенската конвенция се състои от четири части:
Част I „Обсег на приложение и общи разпоредби"
Част II „Сключване на договора" - регламентира три групи отношения, свързани с предложението, приемането му и сключването на договора.
Част III „Продажба на стоки" се регламентират следните въпроси: доставката на стоките и връчването на придружаващите ги документи; съобразност на сто­ката с условията на договора и претенции на трети лица към стоката; средства за защита на купувача в случай, че продавачът наруши договора; плащане на цената и приемане на доставката от купувача; средства за защи­та на продавача в случай, че купувачът наруши догово­ра; преминаване на риска; предвидимо нарушение и договори за последващи доставки; обезщетение; лихва; освобождаване, от отговорност; действие на развалянето; запазване на стоката.
Част IV „Заключителни разпоредби"
2. Обсег на приложение на Виенската конвен­ция :
Според чл. 1, ал. 1 „Тази конвенция се прилага за до­говори за продажба на стоки между страни, чиито места на дейност са в различни държави:
а) когато теса договарящи държави; или
б) когато правилата на международното частно право водят до прилагане на правото на договаряща държава."
3. Действие на Конвенцията във времето
Съгласно чл. 100 от ВК тя има различно действие във времето в зависимост от това дали става въпрос за сключ­ване на. договора (Част П „Сключване на договора") за международна продажба на стоки, или за отношения между страните по сключени вече договори за междуна­родна продажба (Част III „Продажба на стоки").
Ако се преценява действието на ВК към сключването на договора за международна продажба на стоки, може да се посочи следното - Конвенцията ще намери приложение спрямо сключването на договора само ако предложението (офертата) е направе­но едновременно (на датата) или след датата на влизане в сила на Конвенцията по отношение на договарящите-държави, посочени в ал. 1, б. „а", или на договарящата държава, посочена в ал. 1, б. „б" на чл. 1 (чл. 100, ал. 1). Що се отнася до действието на ВК към продажбата на стоки - правата и задълженията на страните и другите условия, предвидени в Част III, то е следното: Конвенци­ята ще намери приложение само към договори за между­народна продажба на стоки, сключени едновременно (на датата) или след датата на влизане в сила на ВК по отно­шение на договарящите държави, посочени в ал. 1, б. „а", или на договарящата държава, посочена в ал. 1, б. „б" на чл. 1 (чл. 100, ал. 2 ВК).
4. Предлгетен обхват на приложение на Конвен­цията
Макар че не съ­държа квалификация на понятието „про­дажба", от анализа на отделните текстове на Конвенци­ята става ясно, че тя не се отклонява от общоприетото в облигационнрто право понятие за продажбата като сделка по прехвърляне собствеността на една стока (вещ) сре­щу заплащане на цена (чл. 30, 53).
Освен към международните продажби ВК се прилага и спрямо договорите за доставка на стоки, които предс­тои да бъдат изработени или произведени. Те се считат за продажби и се включват в предметния обхват на Кон­венцията. Това правило обаче не действа, ако страната, която поръчва стоките, се е задължила да достави същес­твена част от материалите, необходими за изработката или производството им (чл. З, ал. 1 от ВК). Самата Конвенция изважда от предмета на приложе­нието си някои категории продажби. На първо място, ус­ловно са изключени продажбите на стоки, купени за лич­на, семейна и домашна употреба. По-нататък ВК изброява изчерпателно следните ви­дове продажби, който безусловно са изключени от нейния предмет:първо - продажби на търг; второ - продажби, извършени въз основа на принуди­телно изпълнение или по друг начин по силата на за­кон;трето - продажби на акции, дружествени дялове, обезпечителни книги, ценни книжа и пари; четвърто — продажби на параходи, кораби, превозни средства на въздушна възглавница или самолети, и пето - продажби на електричество (чл. 2, букви „б" -„е"ВК).
5. Приложение на Конвенцията спрямо догово­ра за международна продажба на стоки
Според чл. 4 ВК урежда само сключването на догово­ра за продажба и породените от него права и задълже­ния на продавача и на купувача. Конвенцията не се от­нася до действителността на договора или на която и да е негова клауза или на който и да е обичай, както и до действието, което договорът може да има относно собст­веността върху продадената стока, освен ако друго е пред­видено изрично във ВК. Изрични изключения от това правило са предвидени в Конвенцията в три насоки -във връзка с действителността на договора; във връзка с вещноправните последици на продажбата и във връзка с преминаването на риска за изгубване, унищожаване или повреждане на вещта.
6. Персонален обхват на Конвенцията
ВК има изключително широк персонален обхват. За нейното приложение нямат значение нито националната принадлежност на страните, нито техният граждански или търговски характер (чл. 1, ал. 3). Следователно страни по договора за международна продажба, могат да бъдат както физически, така и юридичес­ки лица или неперсонифицирани правни образувания, които извършват стопанска дейност или упражняват свободна професия.
7. Автономията на волята и свободата на до­говаряне според ВК
Уредбата на автономията на волята и на свободата на договаряне се съдържа в чл. 6 от ВК. Ако анализираме едновременно и в тяхната взаимна връзка чл. 4 и чл. 6 от ВК, можем да уста­новим следната йерархична зависимост между двата текста: чл. 6 предоставя на страните възможност чрез споразумение помежду си да се отклонят от или да видо­изменят всяка от разпоредбите на Конвенцията. От своя страна чл. 4 изяснява, че при липса на противна уговор­ка Конвенцията не се отнася до действителността на до­говора за международна продажба, т.е. въпросът за дейс­твителността остава уреден от местното право (от закона по местосключване на договора). С други думи, чл. 4 и чл. 6 заедно образуват една триетажна пирамида. На върха е местното право, регламентиращо действител­ността на договора, в средата е споразумението между страните и в основата е Конвенцията.
8. Тълкуване на ВК
Според чл. 7, ал. I тълкуването на ВК следва да се извършва при спазване на три важни принципа. Те са:
първо - да се държи сметка за международния харак­тер на Конвенцията;
второ - да се държи сметка за необходимостта от оказ­ване на съдействие за еднаквото прилагане на Конвен­цията;
трето - да се съдейства за спазване на добросъвест­ността в международната търговия.
9. Приложение на обичая според ВК
Съгласно чл. 9, ал. 1 страните по договора за между­народна продажба на стоки са обвързани от всеки оби­чай, с който са се съгласили, както и от практиката, коя­то са установили помежду си. Ясно е, че тук става дума за международните търговски обичаи и практика. По принцип приложението на обичая спрямо един договор за международна продажба, уреден от ВК, се презюмира. Страните обаче могат изрично да уговорят, че тази презумпция не важи за техните отношения. Ако липсва подобна уговорка, счита се, че страните мълчаливо са приели за приложим спрямо техния договор или негово­то сключване обичая, който им е известен или би тряб­вало да им бъде известен. Освен това, общо изискване е обичаят да е широко спазван от страните по договори от същия вид в съответната област на търговия (чл. 9, ал. 2 ВК). Доколко обичаят е бил известен, следва да се преце­нява във всеки конкретен случай.
Б. Договорът за международна продажба на сто­ки  1. Форма на договора
Съгласно чл. 11 ВК не е необходимо договор за про­дажба да бъде сключен или доказан писмено; за него не важи и каквото и да е друго изискване за форма. Той може да бъде доказан по всякакъв начин, като тук се включват и свидетелските показания. Следователно до­говорът е неформален. Конвенцията не изисква никак­ва форма, нито като условие за действителност, нито като условие за доказване. Изводите от този текст са два — първо, договорът за международна продажба на стоки  може да се сключи, по преценка на страните, било в пис­мена, било в устна форма, като и в двата случая ще бъде валиден. И второ - за доказване на договора са допусти­ми всички доказателствени средства. Има случаи обаче, когато по силата на ВК договорът за международна продажба на стоки трябва задължител­но да се сключи в писмена форма. Тук става дума за писмена форма било като условие за действителност, било като условие за доказ­ване на договора според законодателството на съответ­ната държава-съдоговорителка в зависимост от конкрет­ния случай. Към писмената форма се приравняват те­леграма и телекс чл. 13 ВК).
1.Сключванена договора. Уредбата се съсредоточава върху предложени­ето (офертата) и приемането му (аксепта). Предложени­ето трябва да отговаря на три изисквания: първо - да е отправено до едно или повече конкретни лица. Ако лип­сва конкретност по отношение на лицата, счита се, че е направена покана за бъдещи предложения. Тази презум­пция обаче може да бъде оборена от лицето, което пред­лага. За целта е необходимо то ясно да посочи, че макар и да е отправило предложе­нието до неопределени лица, не очаква само контрапредложения от тях, а е готово да сключи договор с все­ки, който приеме отправеното предложение. Второто изискване е предложението да бъде достатъч­но определено. То е такова, ако съдържа три групи дан­ни - за стоката, количеството и цената. Третото изискване е предложението да изразява на­мерението на предлагащия да бъде обвързан при прие­мане на неговото предложение. Въпросното намерение трябва да е недвусмислено изразено.
Ако отговаря на тези три изисквания, регламентира­ни в чл. 14 ВК, изявлението, с което се предлага сключ­ване на договор за международна продажба на стоки, се счита за валидно предложение (оферта). Предложението поражда действие в момента, когато достигне до адресата (чл. 15, ал. 1). Конвенцията прави разлика между отмяна и оттегляне на предложението. Приемане на предложението (аксепт) е волеизявле­ние или друго поведение на адресата, изразяващо него­вото съгласие с предложението. Това поведение или во­леизявление трябва да изразява недвусмислено и изрич­но съгласие с предложението. Изричното съгласие с предложението може да бъде обективирано чрез изявле­ние на адресата, отправено до предложителя. При­емането обаче не трябва да променя съществените усло­вия на предложението, което следва да бъде прието та­кова, каквото е. Ако приемането съдържа добавки, огра­ничения или други изменения, това е отхвърляне на предложението и представлява едно ново, този път про­изхождащо от адресата предложение за договор (чл. 19,ал. 1). Договорът се счита за сключен в момента, когато при­емането на предложението породи действие в съответст­вие с разпоредбите на Конвенцията (чл. 23). Изводът е, че договорът за между­народна продажба на стоки е сключен: първо - в момен­та, в който приемането достигне до предложителя, т.е. когато предложителят е получил съгласието на приема­щия (адресата) по реда на чл. 18, ал. 2 и чл. 21 ВК; или, второ - в момента на дейс­твието, с което приемащият (адресатът) е изразил съг­ласието си с предложението по реда на чл. 18, ал. З ВК. Когато става дума за сключване на дого­вор за международна продажба на стоки, предложение­то, изявлението за приемане или какъвто и да е друг из­раз на намерение „стигат" до адресата им, ако са му нап­равени устно или са предадени по какъвто и да е друг начин нему лично на неговото място на дейност, на не­говия пощенски адрес или, в случай че няма място на дейност или пощенски адрес - на неговото- обикновено местопребиваване (чл. 24 ВК). Тъй като Конвенцията не уточнява къде е мястото на сключване на договора, би могло да се приеме, че това е мястото, посочено в чл. 24; няма пречка това да бъде и мястото на извършване на действието на адресата, чрез което той приема предло­жението съгласно чл. 18, ал. З, или мястото на изпраща­не на стоката, на плащане на цената и пр.
В. Задължения на страните по договора за меж­дународна продажба на стоки 1. Задължения на продавача.Съгласно чл. 30 ВК продавачът има три задължения - да достави стоката, да връчи всички отнасящи се до нея документи и да прехвърли собствеността върху сто­ката в съответствие с изискванията на договора и на Конвенцията.
2.Средства за защита на купувача в случай, че продавачът не изпълни своите задълженияКупувачът разполага със следните групи средства за защита: първо - да поиска от продавача да изпълни сво­ите задължения съобразно договора; второ - да поиска отбив от цената; трето — да обяви договора за развален и четвърто — да търси обезщетение за вреди. Купувачът може да упражни всички права, уредени в чл. 46 до 52 на Конвенцията (чл. 45, ал. 1). В частност възможността да иска от продавача изпълнение на за­дълженията съобразно договора включва: да иска замя­на на стоката, ако тя не е съобразена съществено с дого­вора; да иска отстраняване на недостатъците; да опреде­ли допълнителен срок за изпълнение на договора; да приеме отстраняване на недостатъка, извършено от про­давача; да откаже приемането на стока, доставена пре­ди уговорения срок, и да откаже приемането на стока, ако е в количества, по-големи от уговорените.
2.Задължения на купувача.Съгласно чл. 53 купувачът има две основни задълже­ния: да плати цената на стоката и да приеме нейната доставка в съответствие с изискванията на договора и на Конвенцията.
3.Средства за защита на продавача в случай, че купувачът не изпълни своите задължения. Съгласно чл. 61, ал. 1 ВК продавачът разполага със  следните групи средства за защита: първо - да иска от купувача да изпълни договорните си задължения; второ - да обяви договора за развален; трето - да иска обезще­тение за вреди. Той може да упражни правата по чл. 62 до 65 ВК, включително да иска от купувача да специфи­цира стоката, или сам да извърши това; да определи до­пълнителен разумен срок за изпълнение на задължени­ята на купувача. Обезщетението за вреди се урежда в чл.74 до77 ВК.
Г. Други разпоредби на Конвенцията 1. Преминаване на риска Принцип на ВК е, че тя не свързва преминаването на риска с прехвърляне на собствеността върху стоката. Всички текстове на Глава IV от Част ІІ  са изградени вър­ху схващането, че рискът от погиване или повреждане на стоката преминава в момента на доставянето й. А сто­ката се счита за доставена в момента, в който купувачът е приел доставката й съгласно чл. 60 ВК. Ако след този момент вещта погине или бъде повредена, купувачът дължи цената, освен ако погиването или повреждането се дължи на действие или бездействие на продавача чл.66ВК.
2. Обезщетение за нарушаване на договор. В случай на нарушаване на договора от която и да е от страните, дължимото обезщетение обхваща сума, рав­на на претърпяната загуба и на пропуснатата полза. Тук става дума за реално претърпяна загуба. Обезщетението обхваща всички вреди, но то е ограничено от Конвенци­ята. Ограничението е до размера на предвидимите вре­ди. Това са вредите, които страната, нарушила договора, е предвиждала или е трябвало да предвиди при сключ­ване на договора за международна продажба като въз­можна последица от неговото нарушаване, при отчита­не на фактите, които е знаела или е трябвало да знае (чл. 74 ВК). Очевидно моментът на предвиждане е този на сключване на договора, не и на неговото нарушаване.
3.Освобождаване от отговорност. Съгласно чл. 79, ал. 1 ВК страна не отговаря за неиз­пълнение на договорно задължение, ако докаже, че не­изпълнението се дължи на препятствие извън нейния контрол и че не би могло разумно да се очаква от нея да го вземе предвид при сключване на договора, както и да  избегне или да преодолее било него, било неговите пос­ледици. Следователно основанието за освобождаване на страна от отговорност трябва да отговаря на следните ус­ловия: първо - да бъде препятствие, пречка за изпълне­ние на задълженията; второ - да бъде външна пречка, обстоятелство извън контрола на страната; трето — да е от такова естество, че да не може разумно да се очаква от страната да го вземе предвид при сключване на догово­ра; и четвърто - да е от такова естество, че страната да не може да избегне или да преодолее било него, било не­говите последици. Оттук следва, че страната трябва да се е опитала да направи всичко, зависещо от нея, за да избегне препятствието или неговите последици.
Освобождаването от отговорност важи за периода, през които споменатото препятствие съществува (чл. 79, ал. З ВК). То важи и за случаите, когато договорът се изпъл­нява от трети лица, които страната е натоварила с ця­лостното или частично изпълнение на договора. Тогава страната се освобождава от отговорност за неизпълнени­ето при следнцте условия: първо — ако тя е освободена по реда на чл. 79, ал. 1 ВК; и второ - когато натовареното лице би било също освободено, ако посоченият текст би бил приложен и спрямо него (чл. 79, ал. 2 ВК).

20.ДАРЕНИЕ И СПОНСОРСТВО
А) Дарение. Отграничения. Видове.
Правен режим: чл.225 - 227
Чл.225 “С договора за дарение дарителят отстъпва веднага и безвъзмездно нещо на дарения, който го приема.
Дарението на движими имущества трябва да стане в писмена форма с нотариално заверени подписи или чрез предаване, а на ценни книжа - по надлежния начин за прехвърлянето им.”
Чл.226
Обещанието за дарение не произвежда действие.
Дарението, доколкото се отнася до бъдещо имущество, е нищожно.
Нищожно е и дарението, когато то или мотивът, единствено поради който то е направено, са противни на закона или на добрите нрави, а така също и когато условията или тежестта са невъзможни.
Чл.227
“Дарението може да бъде отменено, когато дареният:
а/ умишлено убие или се опита да убие дарителя, неговия съпруг или негово дете, или е съучастник в такова престъпление, освен ако деянието е извършено при обстоятелства, които изключват наказуемостта;
б/ набеди дарителя в престъпление, наказуемо с лишаване от свобода не по-малко от три години, освен ако набедяването се преследва по тъжба на пострадалия и такава не е подадена, и
в/ отказва да даде на дарителя издръжка, от която той се нуждае.
Тия разпоредби не се отнасят до обичайните и възнаградителните дарове.
Искът може да се предяви в едногодишен срок откакто на дарителя са станали известни основанията за отмяна на дарението. До изтичането на този срок искът може да бъде предявен и от наследниците на дарителя, ако той е починал преди това.
Предварителният отказ от този иск е нищожен.
Отменението на дарението не засяга правата, които трети лица са придобили върху подарените имоти преди отбелязването на исковата молба, но дареният дължи на дарителя обезщетение за онова, с което се е обогатил.”
Според определението, което се съдържа в закона дарението е договор, по силата на който дарителят отстъпва веднага и безвъзмездно нещо на надарения, който го приема.
Сравнение между дарението и заема за послужване:
48)безвъзмездни договори;
49)намерението;
50)действието - дарението може да има и най-често има вещно действие, докато заемът за послужване няма вещно действие;
51)договорът за заем за послужване е винаги срочен;
Страните по договора се наричат:
52)дарител;
53)надарен.
Когато дарителят е физическо лице, той трябва да бъде дееспособен - чл.73 /3/ СК:
Чл.73
“Всеки от родителите може сам да представлява малолетните си деца и да дава съгласие за правните действия на непълнолетните си деца само в техен интерес.
Отчуждаването на недвижими и движими вещи с изключение на плодовете и вещите, които подлежат на бързо разваляне, обременяването им с тежести и изобщо извършването на действия на разпореждане, които се отнасят до имущества на ненавършили пълнолетие деца, се допуска с разрешение от районния съд по местоживеенето само при нужда или очевидна тяхна полза.
Дарение, отказ от права, даване на заем и обезпечаване на чужди задължения чрез залог, ипотека или поръчителство от ненавършили пълнолетие деца са нищожни. Това не се отнася за сделките на встъпилия в брак непълнолетен, за които важи само ограничението по чл.12, ал.3.”
Чл.12
/3/ Непълнолетният с встъпването си в брак става дееспособен, но той може да се разпорежда с недвижим имот само с разрешение на районния съд по местоживеенето му.”
По правило дарителят трябва да бъдетитуляр на правата, които са предмет на договора, но дарението на чужда вещ не е нищожно.
Надарен може да бъде всяко ФЛ или ЮЛ, но трябва да има субект, който да бъде надарен. В този смисъл заченатият не може да бъде надарен, той може да наследява.
Елементи на дарението
1. Съгласие между дарителя и надарения. Дарението е договор, а не едностранна сделка. Идеята е, че никой не може да бъде принуден да получи някакво имущество безвъзмездно против волята си.
2. Дарението има особено основание. По-специално това е каузата на дарителя, която е характерна и типична само за него: causa donandi: желанието или намерението да се отстъпи безвъзмездно другиму имущество. Кожухаров приема, че при дарението основанието и мотивът съвпадат - Калайджиев: не, защото мотивът е чисто субективната цел, която е съвсем лична и по-далечна, докато основанието е целта, която е типична за всички договори за дарение и тя е една и съща. Особеното при дарението е, че мотивът е релевантен в следните случаи /чл.226, ал.3/:
54)когато единственият мотив поради който е направено дарението противоречи на закона или на морала дарението е нищожно. Мотивът е релевантен само при безвъзмездните сделки, по специално само при дарението и завещанието, но мотивът се различава от основанието. Мотивът на едно лице, което прави дарението може да бъде различен: повод, сватба, други отношения, докато основанието е нещо типизирано.
3. Дарението в някои случаи е формален договор и тогава изисква форма за действителност /при дарение на недвижими имоти или вещни права върху такива - нотариална форма/.
4. Специално правило при движимите вещи - дарението на движими вещи може да се извърши по два начина:
55)в писмена форма с нотариална заверка на подписите - в този случай дарението е формална сделка;
56)чрез предаване на вещта - неформална, но реална сделка.
Трябва да се има предвид, че това е общото правило. Когато специален закон създава форма за действителност, той измества общия закон. Напр. ЗДП предвижда, че формата за прехвърляне на МПС е писмена с нотар. заверка на подписите, ако се подарява лек автомобил, той ще се подари в тази форма и дарението няма да може да бъде извършено чрез предаване.
5. Специално правило за ценните книги: чл.225 /2/:
“Дарението на движими имущества трябва да стане в писмена форма с нотариално заверени подписи или чрез предаване, а на ценни книжа - по надлежния начин за прехвърлянето им.”
Известно е, че има три вида ценни книги в зависимост от начина на прехвърлянето им:
57)ценни книги на заповед - при тях подаряването става чрез джиро, което е една особена формална сделка;
58)ценни книги на приносител, които се подаряват чрез предаване;
59)поименни ценни книги - подаряват се чрез цесия.
Предмет на договора за дарение
Дарението може да има за предмет всички възможни вещи, освен онези, за които това е забранено или онези, които са extra comercio. Дарението може да има за предмет и:
60)вземания;
61)ценни книги;
62)съвкупности от права /наследство/;
63)чужди вещи - според практиката на ВС дарението на чужди вещи не е нищожно.
Не могат да се подаряват бъдещи вещи - това е забранено с императивното правило на чл.226 /2/ ЗЗД.
“Дарението, доколкото се отнася до бъдещо имущество, е нищожно. “
Съображенията са, че дарението е безвъзмезден договор и ако дарителят отказва по-нататък, с оглед запазване на правната сигурност не би следвало да се даде възможност на страните да отлагат вещния момент. По същите съображения са забранени и предварителните договори за дарение - ако се допуснат предварителни договори за дарение или дарителят промени намерението си би трябвало да се даде възможност на надарения да води иск по чл.19, ал.3, което би противоречало на морала, защото той не е дал нищо насреща.
Може да се подарява правото да се получи жилище като обезщетение за отчужден имот, макар че още самото жилище не е построено - това се допуска както от практиката на ВС, така и от специалните правила на ЗТСУ. Може би тук има едно заобикаляне на изискването на чл.226 ЗЗД, ал.2, но е факт.
Правна характеристика
1. Безвъзмезден по дефиниция. Може дори да се каже, че понятието за безвъзмезден договор е създадено на базата на договора за дарение. Това означава, че съществува нееквивалетно разместване на имущество между страните и по-специално: един и същ ЮФ поражда от една страна обедняване на дарителя и от друга страна - обогатяване на надарения.
2. Едностранен договор по правило, тъй като създава задължения само за дарителя. Това положение обаче не е съвсем безспорно и в някои случаи дарението вероятно има поне в някаква степен двустранен характер. Дарението с тежест, когато тежестта е в полза на дарителя, без всякакво съмнение има в някаква степен двустранен характер, доколкото има насрещно разместване на блага. Проф. Попов приема, че дарението поне в още една хипотеза има двустранен характер и това е хипотезата на чл.227, ал.1, б.”в”:
Чл.227
“Дарението може да бъде отменено, когато дареният:
а/ умишлено убие или се опита да убие дарителя, неговия съпруг или негово дете, или е съучастник в такова престъпление, освен ако деянието е извършено при обстоятелства, които изключват наказуемостта;
б/ набеди дарителя в престъпление, наказуемо с лишаване от свобода не по-малко от три години, освен ако набедяването се преследва по тъжба на пострадалия и такава не е подадена, и
в/ отказва да даде на дарителя издръжка, от която той се нуждае.
Според проф. Попов от наличието на това основание за отмяна на дарението следва, че надареният винаги има едно насрещно задължение за осигуряване на издръжка. Калайджиев: задължението за осигуряване на издръжка не е функция на самия договор за дарение - то възниква като последица от допълнително настъпил ЮФ, а именно - нуждата от издръжка. Така че то не е последица на самия договор, а на новонастъпил ЮФ. На базата на това основание за отмяна като че ли не може да се обоснове двустранният характер на договора - а най-много може да се приеме, че договорът би имал характера на несъвършен двустранен договор. Но при дарението с тежест господстващото виждане е, че това дарение в някаква степен има двустранен характер и за него в някаква степен се прилагат правилата за двустранните договори.
3. Понякога дарението е формален, понякога - реален договор. Дарението на движими вещи напр. може да бъде реален договор, и неформален, а може да бъде и консенсуален и формален.
Видове дарение
Два вида дарение, посочени в чл.227, ал.2.
1. Възнаградително дарение. Особености:
64)съществува някаква взаимна връзка между дарителя и надарения, която предхожда договора за дарение и по принцип от тази взаимна връзка дарителят е извлякъл някаква полза, която може да бъде имуществена или неимуществена /спасяване на живота или др. под./;
65)обикновено при тях не съществува еквивалентност между онова, което дарителят е получил и това, което той дава. Поначало това, което той дава е по-малко от това, което е получил.
2. Обичайно дарение
66)прави се по типичен повод: раждане на дете, сватба, рожден ден;
67)обикновено е на ниска стойност /не винаги - особено при сватбите/;
68)съществува някаква връзка, която обикновено има морален характер /приятелски, роднински отношения/.
Дали дарението е възнаградително или обичайно има правно значение, защото според ал.2 на чл.227 тези дарения не могат да се отменят на основанията в ал.1.
3. Чисто дарение
4. Дарение с модалитети.
Поначало няма пречка дарението да бъде под срок. Макар че, ако дарението и под краен срок то може би е заем за послужване.
Дарението може да бъде и под условие, което пък може да бъде както отлагателно, така и прекратително. Когато условието е невъзможно дарението е нищожно. Това правило е специално на правилото на чл.26, ал.4 на ЗЗД:
Чл.26
“Нищожни са договорите, които - противоречат на закона или го заобикалят, - както и договорите, които накърняват добрите нрави, - включително и договорите върху неоткрити наследства.
Нищожни са и договорите, които - имат невъзможен предмет, - договорите, при които липсва съгласие, - предписана от закона форма, - основание, - както и привидните договори.
Основанието се предполага до доказване на противното.
Нищожността на отделни части не влече нищожността на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните и части.”
Поначало при останалите договори неъзможността на условието не е основание за нищожност на целия договор, но при дарението това е специално правило.
Дарението може да бъде и под тежест. Както е известно тежестта представлява някакво задължение, което е странично на основната цел на договора. Това, което по принцип важи за тежестите, а тежести има само при дарението и завещанието, то има сила при дарението:
18.може ли да се иска принудително изпълнение на тежестта, т.е. тя създава ли правно задължение - господстващото виждане в литературата и в съдебната практика е да не се придава такова значение на тежестта. Но от друга страна, специално при дарението с тежест се поставя въпроса превръща ли се дарението с тежест в двустранен договор и отговорът на съдебната практика, а и на литературата /по Кръстьо Цончев напр./ е “да” - категорично. При това положение може би наистина тежестта създава правно задължение.
19.ВС приема, че дарението с тежест може да бъде разваляно по реда на чл.87 в случай на неизпълнение на тежестта:
Чл.87
“Когато длъжникът по един двустранен договор не изпълни задължението си поради причина, за която той отговаря, кредиторът може да развали договора, като даде на длъжника подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането на срока ще смята договора за развален. Предупреждението трябва да се направи писмено, когато договорът е сключен в писмена форма.
Кредиторът може да заяви на длъжника, че разваля договора и без да даде срок, ако изпълнението е станало невъзможно изцяло или отчасти, ако поради забава на длъжника то е станало безполезно или ако задължението е трябвало да се изпълни непременно в уговореното време.
Развалянето на договорите, с които се прехвърлят, учредяват, признават или прекратяват вещни права върху недвижими имоти, става по съдебен ред. Ако ответникът предложи изпълнение в течение на процеса, съдът може да даде според обстоятелствата срок за това.
Разваляне на договора не се допуща, когато неизпълнената част от задължението е незначителна с оглед интереса на кредитора.
Правото да се разваля договорът се погасява с пет годишна давност.”
Т.е. според ВС дарението с тежест се превръща в един двустранен договор, за който важат всички правила на двустранните договори.
Ако тежестта е невъзможна, дарението е нищожно. Това също е отклонение от общото правило на чл.26, ал.4, тъй като по принцип тежестта, разглеждана като волеизявление е някакво допълнително волеизявление и поначало в общия случай недействителността или невъзможността на някакви допълнителни волеизяления не прави недействителен целия договор.
5. Непреки дарения.
Това са дарения в икономическия смисъл на думата, но юридически те са други видове договори. При тях има безвъзмездност. Напр. едно непряко дарение може да бъде постигнато чрез:
20.един договор в полза на трето лице;
21.опрощаване;
22.изпълнение на един чужд дълг и т.н.
Във вътрешните отношения може и да има облага, но по отношение на кредитора, на някакво трето лице обикновено няма.
Б) Сключване и форма на договора.
В) Отмяна на дарението.
Действие и отмяна на дарението
1. Вещно действие. То прехвърля вещни права, когато има за предмет такива и при това то не може да има за предмет бъдещо действие, нито може да има предварителни договори за дарение, т.е. по начало това прехвърлително действие трябва да настъпи веднага /поначало, защото дарението може да бъде и под условие - което е единственото изключение от това правило/.
Поставя се въпросът: ако е подарена вещ с недостатъци или чужда вещ или вещ, обременена с чужди права възможно ли е надареният да търси отговорност от дарителя, т.е. прилагат ли се правилата за евикция и за отговорност за недостатъци при продажбата за дарението. Поначало отговорът на този въпрос е отрицателен, освен ако дарителят е знаел за това, че прехвърля чужди права или за това, че прехвърля вещ с недостатъци - това е господстващото виждане /Кожухаров Цончев/.
2. Дарителят има задължение да предаде вещта. Това задължение по нищо не се отличава от аналогичното задължение при продажбата.
3. По правило надареният няма задължения /ако дарението не е с тежест/. Би могло да се говори за задължение за признателност от морален характер.
Отмяна на дарението
Тъй като дарението е безвъзмезден договор то може да бъде отменено само в конкретно посочените в закона случаи, за разлика от двустранните договори, които могат да бъдат разваляни в общи хипотези.
Чл.227 изчерпателно установява три случая, в които договорът за дарение може да бъде отменян. Правото за отмяна на дарението е също едно преобразуващо право, както и правото да се развали договора, но просто то се поражда от различен ФС.
“Дарението може да бъде отменено, когато дареният:
а/ умишлено убие или се опита да убие дарителя, неговия съпруг или негово дете, или е съучастник в такова престъпление, освен ако деянието е извършено при обстоятелства, които изключват наказуемостта;
б/ набеди дарителя в престъпление, наказуемо с лишаване от свобода не по-малко от три години, освен ако набедяването се преследва по тъжба на пострадалия и такава не е подадена, и
в/ отказва да даде на дарителя издръжка, от която той се нуждае.
Тия разпоредби не се отнасят до обичайните и възнаградителните дарове.
Искът може да се предяви в едногодишен срок откакто на дарителя са станали известни основанията за отмяна на дарението. До изтичането на този срок искът може да бъде предявен и от наследниците на дарителя, ако той е починал преди това.
Предварителният отказ от този иск е нищожен.
Отменението на дарението не засяга правата, които трети лица са придобили върху подарените имоти преди отбелязването на исковата молба, но дареният дължи на дарителя обезщетение за онова, с което се е обогатил.”
1. Тъй като това са изчерпателно посочени основания, те не могат да се тълкуват разширително, нито пък правните норми, които ги установяват могат да се прилагат по аналогия. Така че при първото основание напр. Убийството трябва да бъде само умишлено. “Да убие дарителя, неговия съпруг или негово дете”, което означава, че когато убие брата на дарителя дарението няма да може да бъде отменено.
2. Хипотеза на набедяване
3. Ако надареният отказва да даде на дарителя издръжка, от която той се нуждае. Тук веднага трябва да се има предвид, че:
69)за да може да се приложи това основание трябва да се преценят възможностите на надарения да осигурява издръжка и при това тези възможности трябва да се преценяват в рамките на подареното имущество, т.е. дарителят не може да иска по-голяма по стойност издръжка, отколкото е стойността на онова, което е подарил;
70)трябва да се преценява и нуждата на дарителя - фактически въпроси. При установяването на тази нужда трябва да се вземят предвид и средата, в която дарителят живее, неговите индивидуални потребности, като разбира се се изхожда от средното равнище на живот /може и да е свикнал с лукса, но това не означава, че ще може да иска отмяна на дарението, ако не получава издръжка, осигуряваща му луксозен начин на живот/.
Този иск, това право може да бъде упражнено в едногодишен срок, като началният момент на този срок е моментът, в който основанията или основанието е станало известно на дарителя.
Общо взето се смята, че този срок е давностен.
Правото да се отмени дарението може да се наследява и то може да се упражни в същия едногодишен срок от наследниците на дарителя.
С цел да бъде защитен дарителя законодателят с императивно правило е забранил предварителният отказ от този иск - дарителят може да се откаже от правото си да отмени дарението, след като е узнал за възникването на основанието, но не и преди това.
Възможно е обаче междувременно, преди упражняването на правото да се отмени дарението правата, които са били предмет на дарението да са били прехвърлени от надарения на трето лице. В такъв случай чл.227, ал.5 създава изключение от общото правило nemo dat, quod non habet. По-специално това изключение се отнася обаче само до недвижими имоти, то не отменя чл.78 от ЗС:
“Който придобие по възмезден начин владението на движима вещ или на ценна книга на приносител на правно основание макар и от несобственик, но без да знае това, придобива собствеността. Това правило се прилага и за придобиване на други вещни права върху движима вещ.
Собственикът на откраднатата или загубена вещ може да я иска от добросъвестния владелец в тригодишен срок от кражбата или изгубването. Това правило не се прилага, когато владелецът е придобил вещта от държавно или общинско предприятие.”
Но ако лицето, което е придобило нещо от надарения е вписало нотариалния акт преди вписването на исковата молба, то може да противопостави правата, които е придобило на дарителя. В такъв случай обаче дареният дължи на дарителя обезщетение за онова, с което се е обогатил - трябва да с еима предвид, че той дължи обезщетение само за обогатяването си, а не за всичко, което е получил.
Хипотезата на чл.105 СК:
Специално правило. Трябва да са налице следните елементи от ФС:
1. Това право на отмяна може да бъде упражнено след развода
2. Дарението трябва да бъде на имущество със значителна стойност и то дари да е обичайно дарението - по чл. 105 може да се отменя, макар, че по 227 не може.
3. Могат да се отменят онези дарения, които са направени във връзка с или през време на брака на единия съпруг от другия съпруг или от негови близки.
4. Отмяната по чл.105 е допустима доколкото тя не противоречи на морала - доста еластичен критерий
5. Искът по чл.105, ал.2 може също да се предявява до една година, но началният момент на този срок е разводът.
Смята се, че действието на отмяната на даранеието по чл.227 е обратно, докато като че ли относно отмяната по чл.105 голяма група автори поддържат, че тази отмяна има действие занапред.
Чл.30 Закона за наследството
Правото да отменят дарението принадлежи само на наследниците с право на запазена част и то можеда бъде упражнено само в случай, че тази запазена част е накърнена. Тук обаче давността е 5, а не 1 година.
Г) Спонсорство.
2. Договор за спонсорство. Договор, с които спонсорът се задължава с рекламна цел да подпомогне имуществено дейността на спонсорирания, който се задължава да извърши лично определени действия, като извърши реклама на спонсора.
        2.1. Страните по договора са спонсор и спонсориран.
        2.2. Характеристика. Договорът е двустранен. Поставя се въпросът дали е възмезден – смята се, че целта характеризира договора по-скоро като безвъзмезден. Особеността е, че характерът на действието на спонсорирания не е стопански.
        2.3. Спонсорът има 1 задължение – да осигури имущественото подпомагане.
        2.4. Задължения на спонсорирания:
             1) да участва в проява, която няма стопански характер (състезание, конкурс);
            2) да извърши действията, които образуват съдържанието на рекламата на спонсора;
            3) да се въздържа от увреждане на интересите на спонсора.
21.НАЕМНИ ОТНОШЕНИЯ
А) Договор за наем.
Правен режим: чл.228 - 239 ЗЗД.
IV. Наем на вещи
Чл.228
“С договора за наем наемодателят се задължава да предостави на наемателя една вещ за временно ползване, а наемателят - да му плати определена цена.”
Чл.229
“Договорът за наем не може да бъде сключен за повече от десет години.
Лицата, които могат да вършат само действия по обикновено управление, не могат да сключват договор за наем за повече от три години.
Ако договорът бъде сключен за по-дълъг срок, той има сила за десет, съответно за три години.”
Чл.230
“Ако не е уговорено друго, наемодателят е длъжен да предаде вещта в състояние, което отговаря на ползването, за което е наета.”
Чл.231
“Дребните поправки, отнасящи се до повреди, които се дължат на обикновено употребление, като замърсяване на стени в помещенията, разяждане на кранове, на брави, запушване на комини и други такива, са за сметка на наемателя.
Поправките на всички други повреди, ако не са причинени виновно от наемателя, са за сметка на наемодателя. Ако наемодателят не извърши тези поправки, наемателят има правата по ал.2 на предходния член, но той може да иска обезщетение само когато повредата се дължи на причина, за която наемодателят отговаря. Ако наемателят извърши сам поправката с грижата на добър стопанин, той може да прихване стойността и срещу наема.”
Чл.232
“Наемателят е длъжен да си служи с вещта за определеното в договора ползване, а при липса на такова - съгласно предназначението и.
Той е длъжен да плаща наемната цена и разходите, свързани с ползването на вещта.”
Чл.233
“Наемателят е длъжен да върне вещта. Той дължи обезщетение за вредите, причинени през време на ползването от вещта, освен ако се докаже, че те се дължат на причина, за която той не отговаря. той дължи обезщетение и за вредите, причинени от лица от неговото домакинство или от неговите пренаематели. До доказване на противното се предполага, че вещта е била приета в добро състояние.
Наемателят е длъжен да плаща наемната цена и разходите, свързани с ползването на вещта.”
Чл.234
“Ако не е уговорено противното, наемателят може да пренаеме части от наетата вещ без съгласието на наемодателя. Но и в този случай той не се освобождава от задълженията си по договора за наем.
Относно ползването от имота пренаемателят не може да има повече права от наемателя.
Пренаемателят е задължен спрямо наемодателя само за наема, който той дължи при завеждане на иска, без да може да противопостави плащанията, които е направил преждевременно.”
Чл.235
“Наемателят на помещение в етажна собственост е длъжен да изпълнява наредбите по реда и управлението на етажната собственост. В противен случай той може да бъде изваден от наетото помещение и по искане на управата на етажната собственост.”
Чл.236
“Ако след изтичане на наемния срок използването на вещта продължи със знанието и без противопоставяне на наемодателя, договорът се счита продължен за неопределен срок.
Ако наемателят продължи ползването въпреки противопоставянето на наемодателя, той дължи обезщетение и трябва да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения наемен договор.”
Чл.237
“При прехвърляне на недвижим имот договорът за наем остава в сила спрямо приобретателя, ако е бил вписан.
Договорът за наем, сключен преди прехвърлянето на имота, ако има достоверна дата, е задължителен за приобретателя до предвидения в него срок, но не за повече от една година от прехвърлянето. Ако няма достоверна дата и наемателят е във владение на имота, договорът е задължителен за приобретателя като договор за наем без определен срок.
Наемодателят дължи обезщетение на наемателя, ако последният бъде лишен от ползването на наетия имот преди изтичане на наемния срок поради прехвърляне на имота.”
Чл.238
“Ако договорът за наем е без определен срок, всяка от страните може да се откаже от него, като предизвести другата един месец по-рано. Но ако наемът е уговорен на ден - достатъчно е предупреждение от един ден.”
Чл.239
“Когато наемът се създава чрез акт на надлежен държавен орган, отношенията между страните се уреждат по горните правила, доколкото специален закон не постановява друго.”
Това е общият режим.
Определение
Определението е условно: договорът за наем е договор, при който наемодателят се задължава да предостави на наемателя една вещ за временно ползване, а наемателят - да му плати определена цена.
71)Двустранен.
72)Възмезден.
73)Консенсуален.
74)Облигационен - в смисъл, че не поражда вещно действие.
Наемът трябва да се различава от продажбата:
1.    Продажбата има вещно действие, а наемът - няма.
2.    Наемът има за предмет непотребими вещи, докато при продажбата такова изискване няма.
3.    Наемът винаги е ограничен във времето, тъй като той прехвърля временно ползването.
4.    При наема престациите на страните са със трайно изпълнение, с непрекъснато изпълнение.
Двата договора са двустранни, консенсуални и възмездни.
Наемът трябва да се различава и от заема за послужване:
1. Наемът е двустранен, възмезден и консенсуален договор, докато заемът за послужване е едностранен, безвъзмезден и реален.
И двата договора учредяват ползване върху вещи, което право на ползване има облигационен, а не вещен характер.
Наем и заем за потребление
1. Заемът за потребление има за предмет заместими вещи, а наемът поначало - незаместими и непотребими вещи.
2. Заемът за потребление има вещно действие и прехвърля вещни права, по-специално - право на собственост.
Наем и договори, с които се учредява вещно право на ползване
1. При последните се учредяват вещни права, докато правото на ползване, което възниква от наема няма вещен, абсолютен характер
2. Самото право на ползване има строго личен характер и не може да се прехвърля и наследява, докато правото на ползване, което възниква от договора за наем няма такъв строго личен характер.
Страни по договора
По принцип няма ограничение на кръга на лицата, които могат да бъдат наематели. Но за наемодателя има поне едно ограничение: ако договорът за наем е със срок, по-голям от 3 години, лицето, което сключва договора за наем трябва да има разпоредителни права, така че ако то е пълномощник, то трябва да е овластено за такъв вид действия. Съсобственикът напр. не може да сключва договори за наем за срок, по-дълъг от 3 години с предмет - съсобствената вещ, ако не е упълномощен за това от останалите съсобственици /може да го прави само със собствената си идеална част/.
Елементи на договора
1.    Съгласие
2.    Договорът е неформален. Съществува разбира се изискването за форма на доказване.
Чл.237 урежда една особена форма:
“При прехвърляне на недвижим имот договорът за наем остава в сила спрямо приобретателя, ако е бил вписан.
Договорът за наем, сключен преди прехвърлянето на имота, ако има достоверна дата, е задължителен за приобретателя до предвидения в него срок, но не за повече от една година от прехвърлянето. Ако няма достоверна дата и наемателят е във владение на имота, договорът е задължителен за приобретателя като договор за наем без определен срок.
Наемодателят дължи обезщетение на наемателя, ако последният бъде лишен от ползването на наетия имот преди изтичане на наемния срок поради прехвърляне на имота.”
Тази форма е не форма за действителност, или за доказване, а форма, която е необходима, за да може да бъде противопоставен договора на третите лица. Тя се отнася до наем, който има за предмет недвижими имоти. Ако договорът за наем е вписан, той може да бъде противопоставен на новия собственик на имота за срока, за който е бил учреден първоначално.
Ако договорът за наем с предмет - недвижим имот бъде с достоверна дата /нотариално заверената дата е най-типичният пример за такава/ тогава той може да бъде противопоставен на новия собственик на имота за срок от една година от прехвърлянето на имота от наемодателя на новия собственик.
Ако няма достоверна дата и наемателят е във владение на имота, договорът е задължителен за приобретателя като договор за наем без определен срок. В този случай той може да бъде прекратен с едномесечно предизвестие.
Предмет
Могат да бъдат всякакви вещи, стига да намя някаква специална забрана: движими, недвижими, собствени, чужди, бъдещи, дори и вещи, които са extra comercio /понякога/.
Не могат да се отдават под наем вещи на техния собственик.
Поначало не могат да се отдават под наем заместими и потребими вещи - не могат да се използват и да се върнат после същите. Ако се отдаде под наем потребима вещ и се върне след това подобна, а не същата - това няма да бъде наем, а заем за потребление.
Цена
Цената поначало се определя в пари, но е възможно наемателят да престира и нещо друго:
75)други вещи;
76)ВС - възможна е комбинация между наем и задължение за издръжка и гледане /наемателят издържа и гледа наемодателя/,
77)други услуги.
Договорът за наем може да бъде със срок:
78)определен срок;
79)неопределен срок.
Не може да бъде поначало по-дълъг от 10 години /в Закона за приватизацията се допуска по-дълъг срок/.
Ако договорът за наем по ЗЗД е със срок по-дълъг от 10 години, тогава договорът не е нищожен, а просто тази уговорка няма сила и той се смята за договор, сключен за 10 години.
Договорът може да бъде и под условие.
Задължения на страните по наемния договор
Действие на договора.
Задължения на наемодателя
I. Наемодателят е длъжен да предаде наетата вещ
Заедно с всичките и принадлежности в състоянието, което отговаря на ползването, за което вещта е наета /за разлика от продажбата - при която вещта трябва да бъде предадена в състоянието, в което тя се е намирала в момента на сключването на договора или на преминаването на собствеността и риска/. При наема задължението на наемодателя е по-тежко: вещта трябва да отговаря или на уговореното или на съответното ползване, за което се наема. Често се прави опис при предаването на вещта. При липса на опис се счита, че вещта е предадена в добро състояние по силата на презумпцията, установена в чл.233, ал.1:
“Наемателят е длъжен да върне вещта. Той дължи обезщетение за вредите, причинени през време на ползването от вещта, освен ако се докаже, че те се дължат на причина, за която той не отговаря. той дължи обезщетение и за вредите, причинени от лица от неговото домакинство или от неговите пренаематели. До доказване на противното се предполага, че вещта е била приета в добро състояние.
Наемателят е длъжен да плаща наемната цена и разходите, свързани с ползването на вещта.”
Но тази презумпция е оборима и наемателят може да доказва противното.
Мястото на предаването се определя по правилата на чл.68 ЗЗД:
“Ако местоизпълнението не е определено от закона, от договора или от естеството на задължението, изпълнението трябва да се извърши:
а/ при паричните задължения - в местожителството на кредитора по време на изпълнението на задължението;
б/ при задължение да се даде определена вещ - в местонахождението на вещта по време на пораждане на задължението и
в/ във всички други случаи - в местожителството на длъжника по време на пораждане на задължението.”
Време на предаването
Важи общото положение, че най-напред се предава вещта, а после се плаща цената. Но то ва е едно общо положение, което може да бъде отменено от страните.
Разноските по предаването
В тежест на наемодателя поначало.
В случай на невиновна невъможност да се изпълни това задължение договорът се разваля по право като рискът е за наемодателя.
В случай на частична невиновна невъзможност отношенията между страните се уреждат по силата на правилото на чл.89 ЗЗД:
“При двустранните договори, ако задължението на едната страна се погаси поради невъзможност за изпълнение, договорът се разваля по право. Когато невъзможността е само частична, другата страна може да иска съответно намаляване на своето задължение или разваляне на договора по съдебен ред, ако няма достатъчен интерес от частичното изпълнение.”
Наемателят следователно може да иска намаляване на наемната цена или може да развали договора.
Ако обаче наемодателят виновно не изпълнява задължението си за предаване на наетата вещ наемателят може или да иска реално изпълнение, заедно с обезщетение за вреди или да развали договора.
Възможно е наемодателят да е предал вещ с недостатъци. За разлика то продажбата наемодателят отговаря за недостатъците през целия период на действие на договора за наем. В случай на вещ с недостатъци по силата на правилото на чл.231 /2/ ЗЗД:
“Дребните поправки, отнасящи се до повреди, които се дължат на обикновено употребление, като замърсяване на стени в помещенията, разяждане на кранове, на брави, запушване на комини и други такива, са за сметка на наемателя.
Поправките на всички други повреди, ако не са причинени виновно от наемателя, са за сметка на наемодателя. Ако наемодателят не извърши тези поправки, наемателят има правата по ал.2 на предходния член, но той може да иска обезщетение само когато повредата се дължи на причина, за която наемодателят отговаря. Ако наемателят извърши сам поправката с грижата на добър стопанин, той може да прихване стойността и срещу наема.”
Алетернативни възможности за наемателя:
1.    Може да иска от наемодателя да отстрани недостатъците
2.    Може сам да ги отстрани за сметка на наемодателя и да ги прихване срещу наемната цена
3.    Може да иска само намаляване на наемната цена понеже му е предадена вещ с по-лошо качество за цялото време, през което този недостатък съществува. Ако този недостатък е много съществен той може дори да иска изобщо да не плаща наемна цена за някакъв период от време
4.    Може да развали договора
Наемодателят обаче не отговаря, ако недостатъците са били известни на наемателя или той е могъл да ги узнае при обикновено внимание. Това положение обаче не важи в една хипотеза: ако недостатъците са опасни за здравето на наемателя и на членовете на неговото домакинство. В токав случай наемодателят отговаря дори и наемателят да е знаел за недостатъците.
На общо основание като едно допълнително средство наемателят може да иска от наемодателя обезщетение за вреди по общия ред, ако наемодателят е бил виновен.
II. Да поддържа наетата вещ в уговореното състояние
Това е задължение за продължително изпълнение. Трябва да се направят някои разграничения:
23.дребните поправки, които се дължат на обикновеното потребление на вещта са за сметка на наемателя:
Чл.231
“Дребните поправки, отнасящи се до повреди, които се дължат на обикновено употребление, като замърсяване на стени в помещенията, разяждане на кранове, на брави, запушване на комини и други такива, са за сметка на наемателя.”
24.всички останали разходи по поддържането на вещта са за сметка на наемодателя, освен ако наемателят виновно е причинил повредите на вещта; поначало задължението на наемодателя се ограничава до поддържането на вещта - той няма задължение да прави подобрения във вещта, освен ако това не е уговорено. Нито пък поначало наемодателят има задължение да извършва преустройства във вещта, освен ако той не се е задължил за това.
Последиците от неизпълнението на това задължение:
1. Наематеялят може да иска от наемодателя да поправи вещта.
2. Може сам да поправи вещта и да прихване стойността на поправката срещу наема
3. Наемателят може да иска намаляване на цената
4. Наемателят може да развали договора
5. Това са алтернативни възможности, но наемателят може заедно със всяка една от тези възможности да иска и обезщетение за вреди, ако е претърпял такива.
III. Да обезпечи спокойно ползване на вещта.
Това означава:
1. Наемодателят не може да си възвръща фактическата власт докато договора е в сила. Срещу него наемателят разполага с иска по чл.76 от ЗС:
“Владелецът или държателят, на когото е отнета чрез насилие или по скрит начин движима или недвижима вещ, може в шестмесечен срок да иска връщането и от лицето, което я е отнело. Това не изключва правото на лицето, което е отнело вещта, да предяви иска по предходния член.”
В този случай, ако наемодателят отнеме фактическата власт, той отговаря за вреди, а наемателят не дължи естествено и наем.
2. Наемодателят не може да влиза в помещенията без съгласието на наемателя
3. Наемодателят не може по друг начин да смущава ползването на вещта - напр. не може да извършва някакъв основен ремонт или да прави подебрения /освен ако не е било уговорено/ и по този начин да пречи на наемателя да ползва вещта - разбира се той може да извършва необходимите поправки /за запазването и поддържането на вещта/.
4. Наемодателят не може освен с фактически и с правни действия да смущава ползването на вещта - не може да отдава същата вещ на трето лице, нито да продава вещта, без да се погрижи за права та на наемателя. Може да продаде вещта, но в този случай би трябвало да сключи уговорка с новия собственик, по силата на която правата на наемателя да бъдат запазени.
4. Наемодателят не отговаря за посегателства върху вещта, извършени от трето лице - в такъв случай наемателят тряб ва сам да се защитава, евентуално с иска по чл.76 ЗС, при това наемателят има задължение да съобщава на наемодателя за всяко посегателство върху вещта, извършено от трето лице. Ако все пак наемодателят наруши това свое задължение наемателят може да иска:
80)да бъде освободен от плащането на цената за периода, през който не е ползвал вещта;
81)да иска да развали договора;
82)да търси обезщетение за вреди на общо основание.
Задължения на наемателя
I. Да плаща наемната цена
Ако няколко лица са наели една вещ те не отговарят солидарно, а разделно. Изключение от това правило е уредено само, когато вещта е наета от единия съпруг и задължението е поето за задоволяване на семейни нужди - по силата на чл.25 /2/ СК двамата съпрузи отговарят солидарно за заплащането на наемната цена. Естествено става въпрос за солидарна отговорност на двамата съпрузи, ако това е семейно жилище, но ако това е жилище или някакъв имот, който само единия съпруг ползва сам за някакви негови нужди - тогава те не отговарят солидарно.
Да понася т.нар. консумативни разноски
Плаща ги освен наемната цена: ток, парно, вода и т.н. Поначало тези разноски са в тежест на наемателя.
Понася дребните поправки на вещта, които се дължат на обикновеното износване
Цена
Поначало наемателят престира наемна цена, след като му бъде предадена вещта, но това е правило, което е диспозитивно и дори обичайно. Масовата практика в момента е да се предплащат аванси.
Място на плащането
Това е едно парично задължение и за него важат общите правила на чл.68 ЗЗД:
“Ако местоизпълнението не е определено от закона, от договора или от естеството на задължението, изпълнението трябва да се извърши:
а/ при паричните задължения - в местожителството на кредитора по време на изпълнението на задължението;
б/ при задължение да се даде определена вещ - в местонахождението на вещта по време на пораждане на задължението и
в/ във всички други случаи - в местожителството на длъжника по време на пораждане на задължението.”
Време на изпълнение
Възможни са различни уговорки.
Най-често наемната цена се плаща периодично /месечно/ - възможно е да се уговорят и други интервали от време. Възможно е да се предвиди също така, че наемателят ще плати една глобална сума за целия срок на договора.
При неизпълнението на това парично задължение наемодателят може да развали договора.
Давностният срок за вземането на наемната цена е 3 години.
II. Да пази вещта и да си служи с нея като добър стопанин
Поначало той трябва да използва вещта с оглед на онова предназначение, с оглед на което е сключен договора за наем - напр. ако е отдадено помещение за жилище то не би следвало да се използва за офис или обратното. С оглед на това задължение наемателят е длъжен да понася дребните поправки за поддържането и запазването на вещта, длъжен е да съобщава на наемодателя за всяко посегателство върху вещта и при неизпълнение на това задължение наемодателят може да развали договора, като потърси и обезщетениеза вреди.
III. Да върне вещта
Кога се връща?
Поначало вещта трябва да се върне в деня, когато се прекратява наемното правоотношение.
Какво се връща?
Наетата вещ, заедно с всички нейни принадлежности, а не друга вещ.
Вещта трябва дъ бъде върната в състоянието, в което и била получена. А ако не е бил направен опис се предполага, че тя е била получена в добро състояние /което е една оборима презумпция/.
Ако на вещта са нанесени вреди съществува оборима презумпция, че наемателят е причинил виновно тези вреди, поради което той отговаря за тях. Той може да се освободи от тази отговорност, ако докаже липсата на вина. Нещо повече: по силата на правилото на чл.233, ал.1:
“Наемателят е длъжен да върне вещта. Той дължи обезщетение за вредите, причинени през време на ползването от вещта, освен ако се докаже, че те се дължат на причина, за която той не отговаря. Той дължи обезщетение и за вредите, причинени от лица от неговото домакинство или от неговите пренаематели. До доказване на противното се предполага, че вещта е била приета в добро състояние.
Наемателят е длъжен да плаща наемната цена и разходите, свързани с ползването на вещта.”
Подобренията
Възможно е наемателят да е извършил подобрения във вещта. В такъв случай, той като наемателят е държател и не разполага с правата на владелеца, а още по-малко с правата на добросъвестния владелец той може да търси стойността на тези подобрения в замисимост от основанието на което ги е направил. Ако е бил сключил договор за изработка с наемодателя той може да ги търси на базата на дого вора за изработка. В противен случай той може да прибегне или до правилата за гесцията или до правилата за неоснователното обогатяване. Но той няма право на задържане, тъй като не е добросъвестен владелец.
Ако наемателят не върне вещта навреме наемодателят може да търси от него наемната цена за времето, през което наемателят е продължил ползването и вредите от произволното ползване. В този случай се говори, че наемодателят има един специален иск за опразване на имота, т.е. това е един иск за връщане на имота. Разбира се, ако наемодателят е собственик и ако желае може да води и ревандикационен иск, но това за него е доста по-трудно, тъй като той трябва да докаже активната си легитимация.
Б) Особености на жилищния наем. Пренаемане.
Пренаемане
Пренаемането е съглашение, с което наемателят отстъпва цялата или част от вещта на пренаемателя срещу заплащане на някаква наемна цена.
Това е договор, с който наемателят сключва на свой ред договор за наем с трето лице - пренаемател.
Наемателят по ЗЗД може да пренаема части от вещта, без да е нужно съгласието на наемодателя, освен ако е уговорено друго.
При пренаемането традиционно се изследват три групи отношения:
1. Между наемател и пренаемател
Това са отношенията по един договор за наем с особеността, че пренаемателят не може да има повече права от наемателя. Така че договорът за пренаемане не може да бъде сключен за по-дълъг срок от договора за наем, нито пък този договор за пренаемане може да има сила, в случай, че договорът за наем бъде прекратен на някакво основание: правата на пренаемателя отпадат с отпадането на правата на наемателя.
2. Между наемодател и пренаемател
Те не са страни по облигационно правоотношение и затова пренаемателят няма никакви права спрямо наемодателя. Но наемодателят по силата на специалното пра вило на чл.234, ал.3 ЗЗД:
“Ако не е уговорено противното, наемателят може да пренаеме части от наетата вещ без съгласието на наемодателя. Но и в този случай той не се освобождава от задълженията си по договора за наем.
Относно ползването от имота пренаемателят не може да има повече права от наемателя.
Пренаемателят е задължен спрямо наемодателя само за наема, който той дължи при завеждане на иска, без да може да противопостави плащанията, които е направил преждевременно.”
Наемодателят има пряк иск за цената, той може да търси цената, която пренаемателят дължи на наемателят /пренаемодател/ направо от него /пренаемателя/. Всъщност това е едно рефлексно действие на договора за пренаемане.
Освен това пренаемателят не може да противопостави на наемодателя преждевременно направените плащания, т.е. ако той, преди задължението му да е станало изискуемо е платил наемната цена на наемателя, той ще плаща втори път, ако наемодателят поиска о т него тази цена. Напр. ако е казано, че наемната цена по договора по пренаемане се плаща на първо число на месеца и ако пренаемателят е платил на наемателя на тридесето число на предходния месец, той ще плати втори път, ако от него е поиска такова плащане от наемодателя.
Но пренаемателят може да противопостави на наемодателя редовните плащания, които вече е извършил и които са били извършени в срок. Това се отнася не само до плащането, но и до останалите погасителни способи: напр. ако на падежа наемателят е опростил за съответното време наемната цена и до този момент наемодателят не е предявил претенции, той не може след падежа да иска тази цена от пренаемателя.
Проф. Кожухаров приема, че това пряко задължение на пренаемателя към наемодателя за цената бил ослучай на солидарна отговорност, тъй като наемодателят може да търси цената както от наемателя, така и от пренаемателя. Калайджиев: в случай като че ли се касае за неистинска солидарност, защото в закона не е уредена солидарност.
3. Между наемодател и наемател
Пренаемането не променя това отношение по никакъв начин.
Но ако пренаемането е било забранено от наемодателя, то може да бъде основание за разваляне на договора за наем - важат всички последици от неизпълнението на едно задължение.
В) Прекратяване на наемното отношение.
Прекратяване на наемните отношения
Договорът за наем може да бъде прекратен , ако е срочен с изтичането на срока.
Специално правило на чл.236, ал.1 ЗЗД:
Чл.236
“Ако след изтичане на наемния срок използването на вещта продължи със знанието и без противопоставяне на наемодателя, договорът се счита продължен за неопределен срок.
Ако наемателят продължи ползването въпреки противопоставянето на наемодателя, той дължи обезщетение и трябва да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения наемен договор.”
Този член урежда т.нар. фигура на мълчаливото подновяване на срочния договор за наем /tacita reconductio/. Ту има споро ве дали това е същият договор за наем или не е налице някаква новация.
Разбира се обаче това мълчаливо подновяване е възможно само в случай, че наемодателят не се противопостави. Ак отой се противопостави на ползването, настпват последиците от неизпълнението на задължението за връщането на вещта: дължи се обезщетение за вреди, цена на ползването и т.н.
Ако договорът за наем е безсрочен, той може да бъде прекратен с едномесечно предизвестие.
Ако е уговорен на ден, т.е. по дни - това предизвестие може да бъде едноднево. Тези правила са диспозитивни и се прилагат, ако страните не са уговорили друго.
Договорът за нем може да бъде и развален от изправната страна. Особеното при развалянето е, че тъй като задълженията са с трайно изпълнение, развалянето има действие за в бъдеще.
Договорът се прекратява и в случай, че вещта погине.
Договорът може да бъде прекратен и в хипотезите на чл.237 ЗЗД:
“При прехвърляне на недвижим имот договорът за наем остава в сила спрямо приобретателя, ако е бил вписан.
Договорът за наем, сключен преди прехвърлянето на имота, ако има достоверна дата, е задължителен за приобретателя до предвидения в него срок, но не за повече от една година от прехвърлянето. Ако няма достоверна дата и наемателят е във владение на имота, договорът е задължителен за приобретателя като договор за наем без определен срок.
Наемодателят дължи обезщетение на наемателя, ако последният бъде лишен от ползването на наетия имот преди изтичане на наемния срок поради прехвърляне на имота.”
Третото лице, което не е страна по договора за наем може с ревандикационен иск да си получи вещта.
Особена хипотеза за прекратяване на договора в чл.235:
“Наемателят на помещение в етажна собственост е длъжен да изпълнява наредбите по реда и управлението на етажната собственост. В противен случай той може да бъде изваден от наетото помещение и по искане на управата на етажната собственост.”
Г) Лизинг.
Лизинга възниква в САЩ през `40-`50 г. преминава в Западна Европа и след това в Централна и Източна. Икономическата нужда е необходимостта от експллоатирането на скъпи машини и съоръжения, които търговеца трудно може да ридобие или не иска. У нес е доста популярен, но с грешна масова представа - продажба на лизинг няма.
В ТЗ  са уредени два основни вида лизинг - оператилен или само лизинт и финансов / и двата не прехв. собствеността/. Може да се разгл. като разновидност на дог. за наем.
1.Оперативен лизинг - договор по силата на който лизингодателя се задължава да предаде за ползване вещ срещу възнаграждение - наем, но особен. От гл.т. на икономиката - само за скъпоструващи съоръжения. Втората особеност е че тези вещи биват наемани за дъъг срок / дългосрочен договор/. Разновидност на Л е рентинга / от рент а кар/, но краткосрочен по замисъл. Особеност на Л като договор за наем от юр. гл.т. - прилагат се .....с изкл. на ....., което ги прави по - особен.

договор за наем
Договор      за лизинг
срок - 3 г. - 10 г.наемодателя трябва да
поддържа вещта в изправност, а
наемателя - дребни поправки
с изтичането на договора - мълчаливо продължение
всяка страна може с едностранно волеизявление да
прекрати с предизвестие
няма ограничение
поема всички разноски по поддържането на вещта

такова правило няма

няма, освен ако изрично не е предвидено
Следващото важи и за двата вида лизинг.
В ДЛ може да има клауза / типично/ по силата, на която л-телят придобива правото да придобие вещта през време на действие на договора или след изтичането му. Това е една опция, потестативно право. Упражняването на това право става чрез втори юридически акт, и ще придобие вещта на остатъчна стойност. Продажбата на изплащане е договор, по който собствеността преминава по правило при скл. му за разлика при ДЛ.
2.Финансовия лизинг е договор, по силата на който л-телят се задължава да придобие вещ от 3 л., при условия прид. от л-пол. и да му я предостави и за ползване срещу възнаграждение. Л-дат. е финансова институция /Б/.

Трето лице -----------------------  Л-дателят      ---------------------------------   Л-получателят
/1/ производител                            /2/                                                            /3/
        доставчик
Между 2 и 3 има договор за кредит и те са страни по ДЛ. 3 се обръща към 2, а 2 купува от 1 чрез договор за пок.-прод. с прехвърляне на собствеността, но вещите/машините/ не предава на 2, а на 3.
Транзитно изпълнение - на л-пол. се предава фектическата власт. При фин. Л е налице финансов кредит, който се погасява на месечси вноски.
Права и задължения на ФЛ.
Задължения на Л-дат.: да предаде вещта, т.е. да осигури предоставяването й; да прехвърли върху  л-пол. правата си по общата и гаранционна отг. на производителя - продавач.
Задължения на Л-пол.: да прави лизинг вноските. Ако изпадне в забава се стига до предсрочна изискуемост на всички вноски / както при БКредит/; може и да развали догвоора/ да възстанови фактическата власт/. Въпроса за риска от случайно погиване: чл. 243. За сметка на лиз.пол., въпреки, че не е собственик. При оперативния Л не е така, където важи общото правило.
3.Сублизинг - пренаемане, т.е. л-пол. предоставя правото на ползване на друго лице, но за разлика от дог. за наем това може да стане със съгл. на лиз-дат / при дог. за наем по ЗЗД може и без/.