17.ПРАВО НА ЗАДЪРЖАНЕ
А)Право на задържане в гражданското и търговското право.
1. СъщностЧлен 91 ЗЗД не повтаря разпоредбата на чл. 90 ЗЗД. Той урежда правото на задържане. За разлика от чл. 90 ЗЗД, нормата на чл. 91 ЗЗД няма характер на принцип. Тя съдържа режим на един от видовете право на задържане, което е обезпечение на изискуемо вземане във връзка със запазване, поддържане, поправяне или подобрение на чужда движима вещ или за вреди, причинени от нея. Законът урежда и други видове право на задържане — правото на задържане на владелеца — чл. 72, ал. З ЗС, и търговското право на задържане — чл. 315 ТЗ.
Същността на правото на задържане е спорна. Споровете се свеждат преди всичко до това дали правото има абсолютен, вещен характер и дали то може да се противопоставя на трети лица — кредитори на длъжника на ретинента и негови правоприемници, с оглед на вещта, но не и на задължението.
Съдържанието на правото включва възможността да се задържа чуждата вещ като обезпечение на паричното вземане на титуляра на правото (ретинента). Правото на задържане има функцията да осигурява доброволното удовлетворяване на вземането на ретинента чрез косвената принуда на задържането. Тази функция обаче е второстепенна. Основната му функция е друга — обезпечаване срещу неплатежоспособността на длъжника. Тъкмо с оглед обезпечителната функция на правото на задържане трябва да се приеме, че то има абсолютен и следователно вещен характер. Правото е противопоставимо на всички трети лица, включително и на кредиторите и на правоприемниците на вещта, които не са длъжници по насрещното вземане.
Второто право на ретинента — привилегията, има процесуален, а не материален характер, тъй като то се упражнява в изпълнителния процес и длъжен да се съобразява с него е съдия-изпълнителят, а не собственикът на вещта или останалите кредитори. Тази привилегия, както и привилегията на залога и ипотеката, е противопоставима на всички трети лица.
Правото на задържане възниква не от сделка, а при наличието на предвидените в закона юридически факти. Затова то има, условно казано, „законен характер".
По същността си правото на задържане е абсолютно, вещно и обезпечително право. То е обезпечено с привилегия, която е процесуално право. По същността си правото на задържане е близко до залога.
Не може да се счита, че правото на задържане е преобразуващо право. Упражняването на правото не води до правна промяна, а само до отлагане на изпълнението на задължението на ретинента.
Несъмнено правото има акцесорен характер, тъй като то възниква и съществува само ако е налице вземане на ретинента, което да обезпечава.
2. Предпоставки.Възникването на правото на задържане изисква кумулативното наличие на два юридически факта: първо, упражняване на фактическа власт върху движима вещ по причина, която не определя държателя като недобросъвестен; второ, изискуемо вземане във връзка със запазване, поддържане, поправяне или подобрение на вещта или за вреди, причинени от нея.
Познатата на правото фактическа власт върху чужда вещ може да бъде два вида — държане и владение. Право на задържане възниква само в полза на държателя. Владелецът не може да бъде титуляр на право на задържане. Добросъвестният владелец на движима вещ, който упражнява фактическа власт, придобива собствеността — чл. 78, ал. 1 ЗС. Той няма нужда от право на задържане, освен ако е придобил вещта на безвъзмездно основание — хипотеза, която е лишена от практическо значение. След като добросъвестният владелец не може да се ползва от правото на задържане по чл. 91, ал. 1 ЗЗД, от тази възможност следва да бъде лишен и недобросъвестният владелец. Тезата, че право на задържане не възниква в полза на недобросъвестния владелец, може да бъде подкрепена и от правилото на чл. 91, ал. 1 ЗЗД, което отрича възможността недобросъвестните лица да задържат вещта, независимо че недобросъвестността по чл. 91, ал. 1 ЗЗД е термин с по-тясно съдържание от недобросъвестността по чл. 70 ЗС.
Право на задържане не възниква в полза на недобросъвестния ретинент — чл. 91, ал. 1 ЗЗД.
Държането може да се упражнява и чрез другиго — например, когато ретинентът е вложил задържаната вещ за пазене у друго лице.
Втората предпоставка на правото на задържане е наличието на изискуемо вземане във връзка със запазване, поддържане, поправяне или подобрение на движима вещ или за вреди, причинени от нея. Вземането е по правило парично. Задължението за предаване на вещта и насрещното вземане на ретинента не трябва да са част от съдържанието на едно и също двустранно правоотношение. В последния случай задържането се упражнява чрез възражение за неизпълнен договор. Няма значение нито какви са разноските, нито какъв е видът на вредите.
Правото на задържане обезпечава ретинента и за лихвите върху вземането.
3. Предмет.Предмет на правото на задържане са само движими вещи. Според чл. 110, ал. 2 ЗС движими са всички вещи, които не са по естествен начин или от действието на човека трайно прикрепени към земята или към постройката. Вещта трябва да е в гражданско обръщение.
Възможно е предмет на правото да са стоки. Когато се задържат стоки, кредиторът може да задържи толкова от тях, колкото е потребно за удовлетворяване на неговото вземане — чл. 91, ал. 2 ЗЗД.
Терминът „стоки" не е определен легално. Счита се, че стоките са заместими вещи с търговско предназначение.
Трябва ли стойността на задържаната вещ да е еквивалентен на стойността на насрещното вземане? Отговорът е отрицателен, защото законът не съдържа подобно изискване. Той може да бъде подкрепен и от близостта между правото на задържане и залога, при който също липсва изискване за еквивалентност.
Правото на задържане обхваща и принадлежностите на вещта, ако фактическата власт върху тях е установена едновременно с тази върху главната вещ. Могат да се задържат и естествените плодове на вещта — арг. от чл. 164, ал. З ЗЗД. Ретинентът няма право да ползва вещта и затова той не може да задържа гражданските плодове, които неоснователно е получил.
4. Съдържание, упражняване и действиеПравото на задържане включва в съдържанието си възможност за отказ да се върне вещта до удовлетворяването на вземането на ретинента. Титулярът на правото на задържане има особена привилегия върху задържаната вещ в изпълнителния процес, която е четвърта по ред. Привилегията предхожда всички общи привилегии. Ако вземането му произтича от разноски за запазване или подобрение на задържаната вещ, ретинентът се удовлетворява преди вземанията, обезпечени със залог, т. е. особената му привилегия е трета по ред — чл. 136, ал. 1, т. 4 ЗЗД. В производството по несъстоятелност привилегията на обезпеченото с право на задържане вземане е на второ място след привилегията на залога и ипотеката — чл. 722, ал. 1, т. 2 ТЗ. Привилегията на вземането на ретинента има абсолютен характер.
Възможността да се отказва връщане на вещта може да се упражнява както извънсъдебно, така и съдебно. Упражняването е заявяване на дилаторно възражение срещу вземането за предаване на задържаната вещ. Правото на задържане може да се предяви чрез възражение за първи път и пред въззивната инстанция. По изключение правото на задържане, и по специално правомощието да се упражнява фактическа власт, може да бъде предявено пред съд и чрез иск — искът, който се съединява обективно с иска за защита на вземането на ретинента.
Правото на задържане е неделимо — то обезпечава ретинента, който може да държи цялата вещ, за всяка неизпълнена част от вземането му, с изключение на случаите по чл. 91, ал. 2 ЗЗД. Аналогично е положението при разделяне на задължението между универсалните правоприемници на длъжника.
Предявеното чрез възражение право на задържане в процеса, образуван за предаване на вещта, прекъсва погасителната давност за вземанията на ретинента на основание чл.116, б.„б" ЗЗД. Извънсъдебното упражняване на правото на задържане не прекъсва давността.
Ако правото на задържане бъде признато от съда, при уважаване на иска за предаване на вещта, съдът ще постанови решение за условно осъждане — чл. 243, ал. 1, изр. 2 ГПК. В такъв случай, за да му бъде издаден изпълнителен лист, ищецът трябва да установи пред съда изпълнението на задължението, обезпечено с право на задържане.
Когато правото на задържане се упражнява за вземане за подобрение, съдебното решение, с което съдът се произнася по иска на насрещната страна, има сила на пресъдено нещо и по отношение на вземането за подобрение — чл. 221, ал. 2 ГПК. За да възникне сила на пресъдено нещо за вземането на ретинента, нужно е съдът да се е произнесъл по него, без значение дали го е признал или отрекъл. Правилото на чл. 221, ал. 2 ГПК следва да се прилага по аналогия и за останалите вземания, обезпечени с право на задържане — вземанията за запазване, поддържане или поправяне на вещта, вземането за вреди, причинени от вещта.
Както всеки държател, ретинентът може да защитава фактическата си власт срещу отнемането й чрез насилие или по скрит начин с иска по чл. 76 ЗС.
Абсолютният и вещен характер на правото на задържане е основание да се допусне прилагането по аналогия на чл. 157, ал. З ЗЗД по отношение на правото на задържане. Следователно ретинентът разполага не само с посесорна, но и с петиторна защита. Той може да търси вещта от всяко лице, включително и от нейния собственик, освен от този, който е придобил собствеността на оригинерно основание (чл. 78 ЗС) след възникването на правото на задържане.
Ретинентът разполага и с право на удовлетворяване по предпочитание от стойността на задържаната вещ, което обезпечава вземането на ретинента. То може да бъде упражнено в производството по индивидуално принудително изпълнение. Влязлото в сила решение, с което е установено със сила на пресъдено нещо правото на задържане, е изпълнително основание. Тъй като правото на задържане прави ретинента присъединен по право взискател — чл. 354, ал. 2 ГПК, той може да поиска от съдия-изпълнителя припадащата му се част от цената на задържаната вещ да бъде запазена по сметка на съдия-изпълнителя до установяване на вземането му и снабдяването му с изпълнителен лист.
В производството по несъстоятелност правото на задържане се удовлетворява, след като вземането бъде предявено и прието по съответния ред. Когато продажната цена не покрива изцяло вземането заедно с натрупаната лихва, за остатъка кредиторът участва в разпределението като хирографарен кредитор — чл. 724, ал. 1 ТЗ. Ако продажната цена на вещта превишава вземането заедно с натрупаната лихва, остатъкът от нея се включва в масата на несъстоятелността — чл. 724, ал. 2 ТЗ. В последната хипотеза дължимата сума от реализацията на задържаната вещ се предава веднага на ретинента.
В съдържанието на правото на задържане се включва и едно вторично и несамостоятелно правомощие — ако има опасност вещта да се развали, ретинентът може да иска от съда да продаде задържаната вещ и сумата да бъде вложена в банка за обезпечение на кредитора — арг. от чл. 158 ЗЗД. Със същото право разполага и собственикът на вещта. Ако пазенето на вещта е свързано със значителни разноски или неудобства и собственикът на вещта е в забава като кредитор, ретинентът има право да действа съгласно чл. 97, ал. 2 ЗЗД. В случай на продажба ретинентът не губи правото си на предпочтително удовлетворяване — то преминава върху цената на продадената вещ.
На правото на задържане съответстват и известни задължения. Запазването на вещта е от значение не само за обезпечителния интерес на ретинента, но и за интереса на лицето, комуто ще бъде върната. Тези задължения са аналогични на задълженията на залогоприемателя.
Ретинентът трябва, на първо място, да се грижи за вещта като добър стопанин — арг. от чл. 63, ал. 1 ЗЗД, и отговаря и за обикновена небрежност. Той няма право да си служи с вещта, освен ако е уговорено противното — арг. от чл. 157, ал. 2 ЗЗД. По аргумент за по-силното основание от чл. 157, ал. 2 ЗЗД ретинентът не може да се разпорежда с вещта. Той е длъжен да събира плодовете на вещта, без да може да ги прихваща към вземането си.
5. Конкуренция между повече от едно право на задържане.До конкуренция между две и повече права на задържане може да се стигне само ако едно и също лице упражнява фактическа власт за повече от един държател.
Доброволното удовлетворяване на вземанията на ретинентите следва обратната хронология на установяването на фактическата власт — най-напред ще бъде удовлетворен последният държател, след това предходният. Наистина законът не е установил със специално правило поредност. Този ред е следствие от обстоятелството, че правото на задържане включва във фактическия си състав държане. Доброволното изгубване на държането води до прекратяване на правото на задържане. От своя страна доброволното установяване на нова фактическа власт върху вещ, върху която се упражнява право на задържане, води до промяна в поредността на удовлетворяването на държателите, като новият държател прережда стария. Този извод може да бъде аргументиран и с правилото на чл. 78 ЗС.
Аналогично следва да е положението и с принудителното удовлетворяване на ретинентите. Те също следва да се удовлетворяват в зависимост, обратна на поредността на възникването на правото на задържане. Няма причина принудителното удовлетворяване да поражда поредност, различна от тази при доброволното удовлетворяване. Съразмерно ще се удовлетворяват само онези държатели, чието право е възникнало едновременно.
6. Прекратяване и погасяване на правото на задържане.Акцесорният характер на правото на задържане е основание за извода, че прекратяването на вземането, обезпечено с право на задържане, води до прекратяване и на правото на задържане.
Правото на задържане се прекратява и на собствени основания — например погиване на държаната вещ.
Обезпечителният характер на правото на задържане е основание за въвеждането на правилото на чл. 91, ал. 4 ЗЗД — ако насрещната страна представи надлежно обезпечение, задържане не се допуска.
Акцесорният характер на правото на задържане предпоставя и последицата, че погасяването по давност на главното вземане погасява по давност и правото на задържане. Възможно ли е правото на задържане да се погаси по давност преди вземането? Отговорът е отрицателен. Най-напред, правото на задържане е акцесорно и обезпечително. Погасяването му по давност преди главното вземане е в противоречие с акцесорната и обезпечителната му природа. От друга страна, правото е вещно, а вещните права по правило не се погасяват по давност". На трето място, погасяването на едно право по давност предполага, че неговият титуляр не го упражнява. Правото на задържане обаче се упражнява, докато се държи вещта. Изоставянето на фактическата власт означава прекратяване на самото право на задържане, а не погасяването му по давност.
7. Други права на задържане
7.1. Право на задържане на владелеца.Правото на задържане на владелеца е уредено в чл. 72, ал. З ЗС. С това право се ползва добросъвестният владелец — владелецът, който е направил подобрения със знанието и без противопоставянето на собственика — чл. 74, ал. 2 ЗС, и владелецът, получил владението по силата на предварителен договор. Лицата, които имат право на задържане по ЗС, се означават с общия термин „добросъвестни подобрители".
По своята същност и съдържание правото на задържане на добросъвестния подобрител не се различава от правото на задържане по чл. 91, ал. 1 ЗЗД. И двете категории права имат акцесорна и обезпечителна същност, но разкриват и известни отлики с оглед на предпоставките и лицата, в полза на които възникват.
Първо, правото на задържане по ЗЗД възниква в полза на държателя. Напротив, правото на задържане по ЗС изисква владение. Второ, задържането по чл. 91, ал. 1 ЗЗД се простира само върху движими вещи, докато ретенцията на владелеца може да бъде упражнена и върху недвижим имот. Трето, правото на задържане на владелеца обезпечава вземанията му за подобрения и разноски по запазването на вещта. Правото на задържане по ЗЗД обезпечава не само вземанията на държателя за разноски, но и всички други вземания във връзка със запазване, поддържане, поправяне или подобряване на чужда движима вещ или за вреди, причинени от нея.
7.2. Търговско право на задържане. Търговското право на задържане е уредено в чл. 315 ТЗ. Съдържанието на търговското право на задържане поначало е аналогично на правото на задържане по чл. 91, ал. 1 ЗЗД.
Между търговското право на задържане и задържането по чл. 91, ал. 1 ЗЗД съществуват следните отлики.
Търговското право на задържане обезпечава изискуемо вземане, произтичащо от сключена между търговци сделка — чл. 315, ал. 1 ТЗ, което означава, че вземането е действие от двустранна търговска сделка. Вземането по чл. 91, ал. 1 ЗЗД е вземане във връзка със запазване, поддържане, поправяне или подобрение на чужда движима вещ или за вреди, причинени от нея. Вземането по чл. 91, ал. 1 ЗЗД по правило е парично. Подобно изискване не съществува относно търговското право на задържане. Освен разликата във вида на обезпеченото вземане, сравнението между задържането по чл. 91, ал. 1 ЗЗД и по чл. 315, ал. 1 ТЗ разкрива, че при търговското право на задържане, за разлика от правото на задържане по чл. 91, ал. 1 ЗЗД, между вземането и вещта не е необходимо да съществува каквато и да е връзка.
Правото на задържане по чл. 91, ал. 1 ЗЗД възниква върху движими вещи. Търговското право на задържане може да има за предмет и ценни книги.
Търговското право на задържане поначало не възниква, ако страната, която може да иска вещта или ценната книга, е наредила друго до предаването на вещта или ретинентът се е задължил да постъпи с нея по определен начин — чл. 315, ал. 4 ТЗ. Подобно изискване при правото на задържане по чл. 91, ал. 1 ЗЗД не съществува. Разликата може да бъде обяснена както с липсата на връзка между обезпеченото вземане и предмета на задържането при търговското право на задържане, така и със субсидиарния характер на търговското право на задържане спрямо търговския залог.
Търговското право на задържане може да бъде упражнено за обезпечаване на вземане с ненастъпил падеж — чл. 315, ал. 5 ТЗ, което при правото на задържане по ЗЗД е невъзможно.
Търговското право на задържане, за разлика от правото на задържане по ЗЗД, не може да бъде противопоставено на трети лица, освен ако на тях могат да се противопоставят възражения, които ретинентът има срещу вземането на насрещната страна за предаване на вещта — чл. 315, ал. З ТЗ. Това означава, че търговското право на задържане може да се противопостави на кредиторите на насрещната страна, защото те не могат да имат по-големи права от своя длъжник. Може да се задържа и по отношение на трети лица, които са встъпили или поели насрещното задължение, както и на универсалните правоприемници на насрещната страна. Търговското право на задържане обаче е непротивопоставимо на частните правоприемници на вещта или ценната книга, освен ако последните са и длъжници. Друг проблем, който ТЗ поставя, е, че в чл. 315 ТЗ не се предвижда право на предпочтително удовлетворяване от стойността на задържаната вещ. Систематическото тълкуване на чл. 315 ТЗ и чл. 136, ал. 1, т. 4 ЗЗД и чл. 722, ал. 1, т. 2 ТЗ, които уреждат привилегиите общо, за всички видове право на задържане, обаче е основание за извода, че търговското право на задържане следва да се ползва в индивидуалното принудително изпълнение и в несъстоятелността от същите особени привилегии, както правото на задържане по ЗЗД.
Б) Възражение за неизпълнен договор
1. ПРАВЕН РЕЖИМ.
Традиционно възражението за неизпълнен договор и правото на задържане се свързват по-скоро с изискуемостта на задължението на титуляра на правото, а не с неизпълнението на задължението на насрещната страна
ЗЗД урежда общ режим на възражението за неизпълнен договор в чл. 90. Член 91 ЗЗД регламентира правото на задържане за вземане във връзка със запазване, поддържане, поправяне или подобрение на чужда движима вещ или за вреди, причинени от нея. Правото на задържане и възражението за неизпълнен договор са различни и самостоятелни правни средства, едното от които не е подвид на другото, и които разкриват отлики не само в своята функция, но и в предпоставките и последиците си.
2.1. СъщностВъзражението за неизпълнен договор е израз на генетичната и функционална връзка между насрещните задължения по двустранното облигационно отношение.
Възражението за неизпълнен договор не е обезпечение срещу неплатежоспособността на насрещната страна. То е общо средство за защита срещу неизпълнение на насрещното изискуемо задължение от същото правно отношение, способ за едновременно изпълнение и за осигуряване на реалното изпълнение на насрещното задължение. Възражението за неизпълнен договор няма санкционен характер. То е непритезателно субективно право, което няма преобразуващ, а дилаторен ефект.
Възражението за неизпълнен договор има характер на принцип при двустранните облигационни отношения без оглед на техния източник, в основата на който стои принципът на добросъвестността.
2.2. ПредпоставкиЗаконът урежда следните предпоставки за възникване на възражението за неизпълнен договор.
Необходимо е да съществуват две насрещни вземания, които представляват част от съдържанието на едно двустранно правоотношение. Правоотношението може да бъде както договорно —така и извъндоговорно, правоотношение, породено от размяна на престации с оглед сключването на един бъдещ договор, който не е сключен — чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Възражението за неизпълнен договор стои на разположение на страните и с оглед на допълнителните претенции в случай на реституция, които правото признава — например вземането за обезщетение за вреди по чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Възражението може да се упражнява и в случай на възникване на взаимни задължения от извъндоговорни източници на облигационни отношения — например обезсилване по право на съдебно решение по чл. 33, ал. З ЗС, отмяна на съдебно решение за възлагане на неподеляем имот по чл. 288, ал. 2 и 3 ГПК. Във всички случаи на реституция не е наложително двете престации да са разменени едновременно. Възражението е неприложимо към едностранните и несъвършено двустранните договори, защото при тях няма насрещно задължение.
И двете вземания трябва да са изискуеми — чл. 90, ал. 1 ЗЗД. Това изискване е наложено от необходимостта съдът да постанови едновременно изпълнение — чл. 90, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Изключение от това изискване е допустимо само при условията на ал. 2 на чл. 90 ЗЗД — когато от обстоятелствата е ясно, че има опасност страната, на която се противопоставя възражението за неизпълнен договор, да не изпълни задължението си. Възражението за неизпълнен договор може да бъде противопоставено и на длъжник, който е изгубил преимуществото на срока по чл. 71 ЗЗД. Правилото на чл. 90, ал. 2 ЗЗД е по-широко от това на чл. 71 ЗЗД — то обхваща всички хипотези, при които има данни, че насрещната страна може да не изпълни. Информацията за опасността от неизпълнение трябва да следва сключването на договора, по който се упражнява възражението, защото иначе страната, чийто интерес е застрашен, е могла да се защити. В случаите по чл. 90, ал. 2 ЗЗД възражението не може да се упражнява само ако насрещната страна даде надлежно, т. е. достатъчно обезпечение. Упражняването на възражението в хипотезата по чл. 90, ал. 2 ЗЗД не означава, че се разваля договорът.
Едно вземане може да е неизискуемо поради наличието на други дилаторни възражения извън възражението за предварителен иск. Самото възражение за неизпълнен договор е такова дилаторно възражение. Ето защо срещу страната, която упражнява възражението за неизпълнен договор, не може да се противопоставя насрещно възражение за неизпълнен договор.
Конекситетът също не е елемент от фактическия състав, пораждащ възражението по чл. 90, ал. 1 ЗЗД. Законодателят не е уредил наличието на конекситет като предпоставка за възникване на възражението за неизпълнен договор. Достатъчно е да са налице две насрещни изискуеми задължения по едно и също двустранно правоотношение.
2.3. Предмет.Предмет на възражението е дължимата престация. Престацията може да бъде както за предаване на вещ или пари, така и за извършване на действие. Вещта може да бъде и недвижима. Престацията може да бъде и за бездействие, но само ако неизпълнението на задължението за бездействие не създава окончателни последици, т. е. неизпълнението на задължението може да води до забава.
Задържаната престация не следва да е еквивалентна на предмета на правото, заради което се упражнява възражението по чл. 90 ЗЗД. Този извод се обосновава с целта на института — осигуряване на едновременно изпълнение на двете насрещния задължения.
2.4. Упражняване и действиеВъзражението за неизпълнен договор може да бъде упражнявано както извънсъдебно — с едностранно изявление, така и съдебно. Съдебно предявеното възражение може да бъде направено и евентуално, под условие, че претендираното за изпълнение вземане бъде признато от съда. Съдът не може без искане на заинтересуваната страна да постанови едновременност на изпълнението на насрещните задължения, произтичащи от едно и също правоотношение. Възражението за неизпълнен договор може да се направи за първи път и пред въззивната инстанция .
Упражняването на възражението, което е дилаторно, има само суспензивен ефект. По тази причина възражението за неизпълнен договор, разглеждано като материално право, не може да се определи като преобразуващо право. То по-скоро е непритезателно право, което е подобно на преобразуващите права.
Действието на упражненото възражение е уредено в чл. 90, ал. 1, изр. 2 ЗЗД — ответникът се осъжда да изпълни едновременно с длъжника. От материалноправна гледна точка това означава, че съществуването на правото на ищеца е обусловено от едно отлагателно потестативно условие — изпълнението на задължението, поради което се упражнява възражението.
Друга материалноправна последица от упражняването на възражението по правило е изпадането на страната, срещу която то се упражнява, в забава както като длъжник, така и като кредитор. Упражняващият възражението не само не изпада в забава, но се и освобождава от последиците от собствената си забава, в случай че насрещната страна е изпаднала в забава като кредитор. Той може да развали договора. Упражняването на възражение за неизпълнен договор не дава само по себе си право на насрещната страна да развали договора .
Предявеното в процеса възражение за неизпълнен договор прекъсва давността относно вземането, заради което се упражнява възражението, на основание чл. 116, б. „б" ЗЗД. То е достатъчно интензивно средство за защита на вземането, насочено директно срещу длъжника по това вземане. Възражението за неизпълнен договор ускорява удовлетворяването на неговия титуляр и създава яснота в отношенията между страните. Извънсъдебното упражняване на възражението не прекъсва давността.
Решението за условно осъждане формира сила на пресъдено нещо и изпълнителна сила и по отношение на вземането на страната, упражняваща възражение за неизпълнен договор, но само ако то е предявено с насрещен иск — чл. 221, ал. 2 ГПК.
Възражението за неизпълнен договор не осигурява право на предпочтително удовлетворяване от стойността на задържаната престация. Това следва както от граматическото тълкуване на чл. 91, ал. 4 ЗЗД, така и от систематическото му тълкуване с чл. 90, ал. 1 и 2 ЗЗД. То е функция и от същността на правото — средство за осигуряване на изпълнението на вземането на задържащата страна, която е различна от тази на правото на задържане.
Възражението за неизпълнен договор може да се упражнява както от страната по облигационното правоотношение, така и от поръчителя — чл. 142 ЗЗД, от лицето, което е обезпечило със своя вещ чужд дълг — чл. 151 ЗЗД, от цесионера.
Възражението може да бъде противопоставено на универсалните правоприемници на насрещната страна по облигационното отношение. То е противопоставимо и на частните й правоприемници (цесионер, суброгирало се трето лице), освен ако цедираният длъжник е приел цесията — чл. 103, ал. З ЗЗД. Възражението може да се предявява и срещу заложния кредитор, срещу кредитора, наложил запор, и т. н. Обещателят по договора в полза на трето лице също се ползва от възражението си за неизпълнен договор, което има и срещу уговарящия, и срещу бенефициера — чл. 22, ал. 2 ЗЗД.
18.НЕИЗПЪЛНЕНИЕ
А) Същност и форми.Същността на понятието „неизпълнение" може да се изведе от понятията за „облигационно отношение" и „изпълнение". То е „неосъществяване на облигационния резултат". Всяко облигационно задължение може да не бъде изпълнено независимо от неговия източник — сделка, неоснователно обогатяване, непозволено увреждане, водене на чужда работа без пълномощие. Това се потвърждава от систематическото място на режима на неизпълнението в ЗЗД — той е разположен в общата част на ЗЗД (от чл. 79 до чл. 94) след правилата за изпълнението.
Терминът „неизпълнение" се употребява с различни,значения. В широк смисъл под неизпълнение се разбира всяка възможна форма на неосъществяване на дължимия резултат — както хипотезите, при които не е престирано нищо, така и случаите, при които е налице неточно изпълнение. Когато се изследват проблемите на неизпълнението, по правило ще се има предвид това широко съдържание на понятието. Неизпълнението може да означава и само пълно неизпълнение. Понятието неизпълнение има още едно значение — това на виновно неизпълнение.
Причините, породили неизпълнението, могат да бъдат различни — виновното поведение на длъжника, поведението на кредитора, действие на трето лице, акт на административен орган, природно събитие и т.н.
Неизпълнението има различни форми. То е пълно, когато длъжникът не е осъществил нищо от дължимия резултат или е престирал нещо, но толкова късно или толкова лошо, че изпълнението е безполезно за кредитора. Неточно е всяко друго изпълнение, което се отклонява от дължимото. Ако отклонението е количествено, изпълнението е частично. В случай че изпълнението е неточно с оглед на времето, то може да бъде предсрочно или забавено. Всеки друг вид неточно изпълнение, което е различно от частичното, предсрочното или забавеното изпълнение, е лошо — например изпълнение, което е на място, различно от уговореното или не съответства на установения от страните асортимент. Терминът „лошо изпълнение" има и второ, по-тясно значение — некачествено изпълнение.
Неизпълнението е ненормално развитие на облигационното отношение. То е нежелан от законодателя факт, защото създава неблагоприятни последици. Кой трябва да понесе тези последици — длъжникът или кредиторът? На този въпрос не може да се отговори еднозначно. Принципите, въз основа на които се разпределят последиците от неизпълнението, са главно два. Първият е принципът на вината. Длъжникът, чието виновно поведение е породило неизпълнението, трябва да понесе последиците му. Възможно е обаче неизпълнението да се дължи на причина, която е различна от виновното поведение на длъжника. В такъв случай последиците от неизпълнението трябва да се понесат от страните съобразно с друг принцип — този за икономическата целесъобразност. В теорията са предложени различни начала при разпределяне на последиците от неизпълнението, които са проекции на принципа за икономическата целе-съобразност: а) който получава ползите, трябва да понесе и вредите; б) който с поведението си е създал риск от увреждане, трябва да понесе вредите от него; в) последиците трябва да се разпределят между общността на всички заинтересувани лица или от цялото общество; г) последиците са в тежест на този, който е икономически по-силен; и др. Принципът за икономическата целесъобразност поначало е субсидиарен на принципа на вината и се прилага доколкото не е налице виновно поведение на длъжника.
Когато неизпълнението се дължи на виновно поведение на длъжника, той трябва да понесе неблагоприятните последици. Кредиторът разполага с различни правни средства за отстраняване на последиците от неизпълнението. В зависимост от естеството на престацията и от други фактори те се прилагат поотделно или заедно.
Едно от тях е така нареченият иск за изпълнение или иск за реално изпълнение . Става дума за процесуално право на кредитора да предяви иск, с който да осъди длъжника да изпълни — чл. 79, ал. 1 ЗЗД. В зависимост от вида на материалното право на кредитора решението може да бъде изпълнено по реда или на пряката принуда—в случай че става дума за парично задължение или за задължение за предаване държанието на вещи — чл. 367—398а, чл. 414—418 ГПК, или на косвената принуда — когато задължението е за незаместимо действие — чл. 421 ГПК, или за бездействие — чл. 422 ГПК. Ако задължението е за заместимо действие, кредиторът може да бъде овластен от съдия-изпълнителя да извърши сам за сметка на длъжника заместимото действие (пряка принуда) — чл. 80, ал. 1 ЗЗД, чл. 419 ГПК. Кредиторът може да поиска от съда да осъди длъжника да внесе предварително сумата, която е нужна, за да се извърши действието, като предяви срещу длъжника иск. Кредиторът може да иска от съда да бъде овластен да премахне за сметка на длъжника това, което е било направено в нарушение на задължението за бездействие — чл. 80, ал. 2 ЗЗД.
До първото средство кредиторът може да прибегне само при положение, че изпълнението е още възможно.
Втори способ за отстраняване на последиците от неизпълнението е така наречената договорна отговорност, която е вторично облигационно задължение в тежест на длъжника за поправяне на вредите — чл. 81 и сл. ЗЗД.
Ако длъжникът отговаря за неизпълнението, кредиторът по двустранен договор може да го развали — чл. 87 и 88 ЗЗД.
Изправната страна по двустранно правоотношение може да отказва изпълнение до едновременно насрещно изпълнение — чл. 90 ЗЗД.
Когато неизпълнението на длъжника не е виновно, последиците от него се разпределят съобразно с принципа за икономическата целесъобразност.
Б) Невиновна невъзможност за изпълнение- последици
1. НЕВЪЗМОЖНОСТ - ПОНЯТИЕ И ВИДОВЕ
.Понятието за „невъзможност" има легален произход — вж. чл. 26, ал. 2, чл. 81, ал. 1 ЗЗД. За да е налице невъзможност, е достатъчно престацията да е неосъществима с оглед на длъжника и на ония трети лица, към чието съдействие би могло да се очаква, че длъжникът е в състояние да прибегне. Невъзможността е релативно понятие, което зависи от развитието на науката, техниката и обществените отношения. Правните понятия трябва да съответстват на нуждите на обмена, онова, което не може да се достави с нормално практикуваните средства и достъпни възможности, е невъзможно за изпълнение. Относителният характер на невъзможността е безспорен и в случаите на така наречената правна невъзможност, които се установяват от законодателя и зависят от провежданата от него политика.
В теорията са известни различни класификации на невъзможността, които се извършват на основата на разнообразни критерии.
Моментът на възникването на невъзможността е основание невъзможността условно да се разглежда като начална и последваща.
Началната невъзможност съществува още при възникването на облигационното задължение, като не се очаква причините за възникването й да изчезнат по време на неговото изпълнение. Началната невъзможност се означава още с термина „невъзможен предмет" — чл. 26, ал. 2, чл. 184 ЗЗД. Сделка, чийто предмет е изцяло невъзможен е нищожна. Ако невъзможността е частична, кредиторът има право или да прекрати договора, или да се задоволи с оцелялата част при съответно намаление на своето задължение (в случай че договорът е двустранен) — арг. от чл. 184, ал. 2 ЗЗД. Началната невъзможност не е невъзможност по смисъла на предложеното по-горе понятие за невъзможността. Тя е правопрепятстващ юридически факт, при който не възниква задължение и следователно въобще не става дума за неизпълнение.
В зависимост от характера на правопораждащия факт невъзможността се разделя на физическа (фактическа) и правна. Първият вид невъзможност е последица от физическа причина!— например погиване на индивидуално определената вещ предмет на договора. Правната невъзможност най-често обхваща случаи на легална забрана да се извърши дължимата престация; изваждане на вещите, предмет на договора, от гражданското обръщение.
В литературата се провежда различие и между обективната и субективната невъзможност. Обективна невъзможност е онази, при която изпълнението е невъзможно и за длъжника, и за третите лица. Субективна невъзможност е налице, когато само длъжникът не може да изпълни. От съдържанието на понятието „невъзможност" е видно, че невъзможността може да бъде само обективна. Субективната невъзможност е или обективна невъзможност — в случаите, при които задължението е по естеството си или по уговорка на страните intuitu personae, защото поведението на третите лица е без правно значение; или обективна възможност — във всички останали хипотези. Така съгласно чл. 81, ал. 2 ЗЗД длъжникът на пари не може да се освободи от задължението си поради липса на пари. Това правило се прилага по аналогия и за останалите задължения, при които родът е неограничен.
Невъзможността може да бъде трайна и временна. Трайната невъзможност има окончателен характер или поне изключва изпълнението за толкова дълъг период от време, че то губи практическо значение след изтичането на това време. Законодателят е уредил както временната, така и трайната невъзможност — вж. чл. 81, ал. 1 ЗЗД, чл. 306, ал. 4 и 5 ТЗ. Временната невъзможност има преходен характер. Но при така наречените „фикс сделки" и в случаите, при които късното изпълнение е безполезно за кредитора, тя поражда последиците на трайната невъзможност.
В зависимост от количеството на засегнатата престация невъзможността може да бъде пълна или частична.
2. СЛУЧАЙНО СЪБИТИЕ И НЕПРЕОДОЛИМА СИЛА.Един от най-спорните въпроси в гражданско-правната литература е този за разграничаването на понятията „случайно събитие" и „непреодолима сила".
И случайното събитие, и непреодолимата сила са основание за последваща невъзможност, те се проявяват след възникването на облигационното задължение — чл 306 ал. 2 ТЗ.
Законодателството, практиката и теорията разграничават две категории причини, които освобождават длъжника от отговорност в случай на невъзможност — „случайно събитие" и „непреодолима сила".
Терминът „случайно събитие" е легален — вж. чл. 196, ал. 1 ЗЗД. Законът не е определил елементите на случайното събитие. Доктрината и съдебната практика приемат, че елементите на случайното събитие са: непреодолимо (непредотвратимо), непредвидено и непредвидимо събитие или действие, при което липсва виновно поведение на длъжника, невъзможност за изпълнение, причинна връзка между събитието или действието и невъзможността. Фактите, които причиняват невъзможността, могат да бъдат различни — природно събитие. Непредвидеността и непредвидимостта се констатират с оглед на длъжника, който трябва да положи грижата на добрия стопанин. Те трябва да съществуват до момента на настъпване на невъзможността. Ако събитието е предвидимо или извършителят е бил виновен, не е налице случайно съби-тие. Няма случайно събитие и ако поведението на третото лице, включително длъжника на длъжника, не е довело до невъзможност.
Терминът „непреодолима сила" също е легален — чл. 306 ТЗ, чл. 373, ал. 1 ТЗ, чл. 102 от Закона за гражданското въздухоплаване ЧЛ. 174, ал. 1, т. 1 от Кодекса на търговското мореплаване (КТМ), чл. 68, ал. 1 от Закона за автомобилните превози (ЗАПр).
Терминът „непреодолима сила" е определен в чл. 306, ал. 2 ТЗ. Легалната дефиниция гласи, че непреодолимата сила е „непредвидено или непредотвратимо събитие от извънреден характер, възникнало след сключването на договора. Определения на непреодолимата сила, които имат сила само за договорите за превоз на пътници и товари, се съдържат и в чл. 43 и чл. 68, ал. 1 ЗАПр — факт, който превозвачът „не е могъл да избегне и последиците от което не е могъл да преодолее".
Обстоятелството, че непреодолимата сила е уредена от ТЗ и ЗАПр, а не от ЗЗД или друг граждански закон, поставя въпросът дали правилата на чл. 306 ТЗ и ЗАПр имат сила и за гражданското право. Положителният отговор за онези от тях, които имат общ характер и не са специфични за търговските правоотношения — чл. 306, ал. 1, изр. 1 и ал. 2 ТЗ, чл. 68, ал. 1 ЗАПр, е несъмнен.
Легалните определения, съдържащи се в чл. 306, ал. 2 ТЗ и чл. 68, ал. 1 ЗАПр, не са съвършени. Съдържанието на понятието, както и при термина „случайно събитие", се определя от практиката . Фактическият състав на непреодолимата сила е аналогичен на този на случайното събитие:
непредотвратимо, непредвидено и непредвидимо събитие или действие, липса на виновно поведение на длъжника, невъзможност за изпълнение, причинна връзка между събитието или действието и невъзможността.
Това съвпадение поставя въпроса за съотношението между двете понятия. В съдебната практика и литературата се дават различни отговори.
Понятията „случайно събитие" и „непреодолима сила" не следва да се идентифицират. Трябва да се подкрепи теорията, че непреодолимата сила е вид случайно събитие, което е непреодолимо за даденото равнище на развитие на обществото. Ако случайното събитие може да се предвиди достатъчно конкретно, срещу неговото въздействие могат да се вземат ефективни мерки. Непредотвратимостта на случайното събитие е функция от неговата непредвидимост. За разлика от случайното събитие, непреодолимата сила е непредотвратима, дори и да е предвидена. Непредотвратимостта на непреодолимата сила е самостоятелна характеристика по отношение на предвидимостта. Непреодолимостта обаче не е абсолютна. Както непреодолимостта, така и невъзможността имат относителен характер и се изменят с развитието на науката, техниката и обществените отношения. Непреодолимата сила е такова случайно събитие, в чието съдържание не са включени рисковите фактори на упражняваната от отговорното лице дейност. В този смисъл непреодолимата сила е квалифициран случай на случайното събитие. Непреодолимата сила може да бъде природно явление. Актовете на държавни и общински органи и нормативните актове следва да се квалифицират по-скоро като непреодолима сила, отколкото като случайно събитие, освен ако са предотвратими. За наличието на непреодолима сила е релевантно не дали длъжникът е знаел за невъзможността, а дали тя обективно е настъпила след възникването на задължението.
Непреодолимата сила има място при отговорностите, които не почиват на вина. В тези случаи не е достатъчно да се докаже наличието на случайно събитие, т. е. липсата на вина, за да се освободи от отговорност длъжникът, защото отговорността му по силата на закона или договора е обективна. Длъжникът трябва да докаже непреодолимост, характерна за нивото на развитие на обществото.
Изложените аргументи са основание за извода, че от съдържанието на определението по ал. 2 на чл. 306 ТЗ следва да отпаднат елементите непредвиденост (който не е определящ) и извънредност. Определенията на чл. 43 и чл. 68, ал. 1 ЗАПр, които акцентират върху непреодолимостта, са по-сполучливи.
Доказателствената тежест за наличието на елементите на случайното събитие или непреодолимата сила е върху длъжника.
3. НЕПОНОСИМОСТ НА ПРЕСТАЦИЯТА
Непоносимостта е уредена в чл. 307 ТЗ. Независимо от обстоятелството, че правният режим на непоносимостта е включен в общите правила за търговските сделки, той следва да има приложение и за гражданскоправните отношения.
Институтът на непоносимостта се прилага поначало при двустранните договори, защото само при тях се пораждат насрещни задължения и се поставя въпросът за тяхната еквивалентност.
Непоносимостта е юридически факт, който има следните елементи. Необходимо е, най-напред, да са налице променени икономически условия, настъпили след възникването на задължението, което не трябва да е изпълнено. При паричните задължения променените икономически условия са случаите на обезценяване на парите, т. е. на инфлация. Изпълнението трябва обаче да е възможно, т. е. непоносимостта е юридически факт, различен и субсидиарен на случайното събитие и непреодолимата сила.
Това изменение на условията не следва да е било причинено от някоя от страните или да е било предвидено от тях при възникването на задължението. Длъжникът не може да се позовава на стопанска непоносимост, ако променените икономически условия са настъпили след изпадането му в забава. Обстоятелството, че страната (страните) не е могла да го предвиди поради собствената си небрежност, е пречка да се приложи нормата на чл. 307 ТЗ. Непоносимостта изисква следователно страните невиновно да не са могли да предвидят изменението на икономическите условия.
На второ място, изменението трябва да е такова, че запазването на първоначалното съдържание на правоотношението да е противно на справедливостта и добросъвестността. Изискванията за справедливост и недобросъвестност са кумулативни.
Изпълнението е несправедливо", когато е нарушена еквивалентността, т. е. когато изпълнението е разорително или прекомерно обременително за страната. Кога изпълнението е несправедливо е въпрос, който подлежи на конкретна преценка.
За да е налице непоносимост на престацията, е необходимо нарушаването на еквивалентността да е и недобросъвестно.
Страните могат да уредят отношенията си в случаите на непоносимост на престацията със специална уговорка за неизменимост на обстоятелствата. Тогава настъпването на непоносимостта ще породи уговорените последици — най-често двустранно или едностранно изменение на отношението или прекратяване на договора.
В противен случай се прилага правилото на чл. 307 ТЗ — съдът по искане на една от страните може да измени или да прекрати договора изцяло или отчасти. Съдът е обвързан от искането на страната. Той може, най-напред, да прекрати договора изцяло или отчасти. В този случай непоносимостта по действието си се приравнява на невиновната невъзможност. Съдът може, на второ място, по искане на страната да измени договора, съобразно изискванията на справедливостта и добросъвестността.
Съдът не действа като правораздавателен орган, тъй като в случая не е налице спор относно накърнени граждански права. Той осъществява администрация на гражданските отношения. Производството е двустранно и спорно. Доказателствената тежест се определя в съответствие с правилото на чл. 127 ГПК. То наподобява конститутивния исков процес, защото като него завършва с решение, променящо съществуващо гражданско отношение. Решението на съда не се ползва със сила на пресъдено нещо и изпълнителна сила. Правните последици на решението не са процесуални, а материалноправни — правоотношението се прекратява или изменя. Ако някоя от страните не се съобрази с материалноправния ефект на решението, засегнатата страна разполага със същата защита, както при нарушение на договора.
4. ПОСЛЕДИЦИ ОТ НЕИЗПЪЛНЕНИЕТО, КОГАТО ПРЕСТАЦИЯТА Е НЕВЪЗМОЖНА
4.1.ПОСЛЕДИЦИ ПРИ НЕВИНОВНА НЕВЪЗМОЖНОСТ
4.1.1. Последици при пълна невъзможност. Когато е налице пълна и трайна невиновна невъзможност за изпълнение, задължението се прекратява по право — арг. от чл. 89, изр. 1 ЗЗД. В търговското право необходимостта от сигурност в оборота е основание за въвеждане на отклонение от предходното фундаментално положение. Ако трайната невъзможност е невиновна, длъжникът не се освобождава по право от задължението си, а всяка от страните може да прекрати договора с едностранно изявление — арг. от чл. 306, ал. 5 ТЗ.
При невиновна невъзможност за изпълнение длъжникът не носи отговорност за вредите, които кредиторът е понесъл — чл. 81, ал. 1 ЗЗД, чл. 306, ал. 1, изр. 1 ТЗ. Съдът е длъжен да отхвърли иска за вреди, той не може да намалява размера на обезщетението, както в случаите по чл. 83, ал. 1 ЗЗД.
Тези две правила не се прилагат, ако по силата на закона или на специална уговорка длъжникът се е съгласил да носи последиците от невиновното си поведение. Така съгласно чл. 85 ЗЗД длъжникът, който е изпаднал в забава, дължи обезщетение дори ако изпълнението стане невъзможно поради причина, за която преди това не би отговарял, освен ако докаже, че кредиторът би претърпял вредите и при своевременно изпълнение. В търговското право положението на длъжника е още по-тежко — той въобще не може да се позовава на непреодолима сила, ако е изпаднал в забава, дори и да докаже, че кредиторът би претърпял вредите, ако беше изпълнил навреме — чл. 306, ал. 1, изр. 2 ТЗ. Ако длъжникът и кредиторът са изброили в договора хипотезите на случайно събитие, длъжникът отговаря, ако неизпълнението се дължи на обстоятелство, което не попада в кръга на уговорените случаи.
Длъжникът трябва да докаже настъпването на случайното събитие или непреодолимата сила — чл. 127, ал. 1 ГПК и арг. от чл. 85 ЗЗД.
Невъзможността за изпълнение може да е породила някакви права в полза на длъжника. Те се означават с термина „заместваща облага". Когато кредиторът носи риска от случайното погиване на престацията, той разполага със заместващата облага. Ако предмет на договора е индивидуално определена вещ и собствеността върху нея е преминала върху кредитора от момента на сключването на договора, кредиторът, а не длъжникът може да търси обезщетението за вреди от третото лице, което е извършило деликт — чл. 45, ал. 1, чл. 21, ал. 2 ЗЗД. Аналогично е положението при застраховка, в случай че собствеността върху застрахования имот е била прехвърлена на кредитора преди настъпването на случайното събитие — чл. 401, ал. 1 ТЗ.
Рискът от случайното погиване на престацията се носи при прилагане на следните правила.
Ако договорът е едностранен, длъжникът се освобождава от задължението си и рискът от неизпълнението е за кредитора, защото само той има права, от които невъзможността го лишава. Няма значение дали договорът има вещно действие или не. Ако собствеността е преминала върху кредитора от момента на сключването на договора, както е при формалното дарение, погиването или повреждането на вещта е в тежест на кредитора (надарения). При договорите, които нямат вещен ефект — например заема за послужване и влога, рискът също е за кредитора — заемодателя или влогодателя.
При двустранния договор рискът е за длъжника. Съгласно правилото на чл. 89 ЗЗД, „ако задължението на едната страна се погаси поради невъзможност за изпълнение, договорът се разваля по право". Длъжникът се освобождава от задължението си, кредиторът също. Длъжникът обаче е понесъл вреди, които остават за негова сметка. Разрешението на чл. 89 ЗЗД е израз на синалагматичния характер на двустранните договори. Задълженията на едната страна възникват и трябва да се изпълнят само ако възникнат и се изпълнят задълженията на другата страна. Аналогично трябва да бъде положението и в случай на невиновна невъзможност — погасяването на задълженията на едната страна погасява и задълженията на другата.
Ако кредиторът е изпълнил насрещното си задължение, той може да иска обратно даденото — чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
Когато задължението по един двустранен договор е за dare, рискът е за собственика, т. е. за кредитора. След като договорът с предмет индивидуално определени вещи има вещно действие от момента на сключването си — чл. 24, ал. 1 ЗЗД, неблагоприятните последици от погиването или повреждането на вещта след сключването на договора трябва да се носят от собственика. Обща норма, която да установява посоченото правило, липсва, но тя може да бъде изведена от няколко специални •положения.
Най-ясно правилото res perit domino е изразено в разпоредбата на чл. 186а ЗЗД, според която рискът от случайното погиване на родово определени вещи преминава върху купувача от момента на постигането на съгласие или от момента на предаването на вещите. Нормата на чл. 186а ЗЗД съдържа общо правило, което следва да се прилага както при продажбата, така и при другите юридически факти с транслативно действие.
Правилото res perit domino може да се изведе по индуктивен път и от други норми.
Съгласно чл. 196, ал. 1 ЗЗД купувачът може да развали договора, щом му е предадена вещ с недостатъци, дори и вещта да е погинала или да се е повредила поради случайно събитие. Следователно рискът е за продавача. По аргумент от противното следва, че ако вещта е била без недостатъци и е погинала или се е повредила поради случайно събитие, купувачът не може да развали договора — рискът е за него.
Същият извод може да се направи и при правоприлагане по аргумент от противното на чл. 205, ал. 1 ЗЗД. При продажба на движими вещи на изплащане продавачът може да запази собствеността на продадената вещ до получаване на последната вноска, но рискът преминава върху купувача от момента на предаването на вещта — чл. 205 ЗЗД. Ако продавачът не е запазил собствеността, рискът преминава върху купувача от момента на сключването на договора.
В търговското право законът урежда задължение за длъжника при настъпване на непреодолима сила, което е израз на грижата на добрия търговец, към която изискванията са по-строги, отколкото към грижата на добрия стопанин. Длъжникът трябва да уведоми писмено кредитора в подходящ срок в какво се състои непреодолимата сила и възможните последици от нея за изпълнението на договора. При неизпълнение на това задължение длъжникът дължи обезщетение за вреди — чл. 306, ал. З ТЗ.
4.1.2. Последици при частична невъзможност. При частична невъзможност длъжникът се освобождава от задължението си само за невъзможната част и не отговаря за вредите на кредитора от неизпълнението, освен ако е поел риска за случайно събитие — чл. 231, ал. З ЗЗД.
Правата върху заместващата облага могат да бъдат използвани от кредитора само за част, съответна на неизпълнението.
При едностранните договори рискът е за кредитора и той получава част от дължимата престация.
Ако договорът е двустранен и се прилага правилото casum sentit debitor, кредиторът има право да изпълни само такава част от престацията си, която е съответна на невъзможната част от задължението на длъжника — чл. 267, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. В такъв случай той може и да развали договора по съдебен ред, ако няма интерес от частичното изпълнение — чл. 89, изр. 2 ЗЗД.
В случай че рискът по един двустранен договор е за кредитора, последният трябва да изпълни изцяло, независимо че престацията на длъжника е отчасти погинала поради случайно събитие.
5. ПОСЛЕДИЦИ ОТ НЕИЗПЪЛНЕНИЕТО, КОГАТО ПРЕСТАЦИЯТА Е ОЩЕ ВЪЗМОЖНА. ПОСЛЕДИЦИ ОТ НЕИЗПЪЛНЕНИЕТО, ЗА КОЕТО ДЛЪЖНИКЪТ НЕ ОТГОВАРЯ
Ако изпълнението закъснява по причина, за която длъжникът не отговаря, задължението по правило не се прекратява. Кредиторът не може обаче да иска изпълнение. Изпълнението на задължението и на свързаните с него насрещни задължения се спира — чл. 306, ал. 4 ТЗ. Длъжникът трябва да престира, след като причината за закъснението отпадне. Длъжникът не дължи обезщетение за вреди.
Посочените положения са приложими само когато пречката
за изпълнение има временен характер. Ако причината за неизпълнение е трайна, прилагат се правилата за пълна невиновна невъзможност. Аналогично е положението и в случай че задължението поради естеството си или по волята на страните трябва да бъде
изпълнено в точно определен момент.
В търговското право всяка от страните може да прекрати договора с едностранно изявление, ако няма интерес от късното изпълнение — чл. 306, ал. 5 ТЗ. Прекратяването на договора има действие за в бъдеще. Правилото на чл. 306, ал. 5 ТЗ следва да има приложение и за отношения, които нямат търговски характер.
В) Причини за неизпълнението , за които длъжникът отговаря.
1.ПОСЛЕДИЦИ ОТ НЕИЗПЪЛНИНИЕТО, КОГАТО ПРЕСТАЦИЯТА Е НЕВЪЗМОЖНА. ПОСЛЕДИЦИ ПРИ НЕВЪЗМОЖНОСТ, ЗА КОЯТО ДЛЪЖНИКЪТ ОТГОВАРЯ
1.1. Последици при пълна невъзможност. Ако невъзможността за изпълнение е причинена виновно от длъжника, както и в случаите, при които длъжникът носи последиците от неизпълнението при липса на вина, кредиторът може да иска обезщетение вместо изпълнение (компенсаторно обезщетение) — чл. 79, ал. 1 ЗЗД. В този случай правоотношението не се прекратява и кредиторът трябва да изпълни насрещното си задължение, ако има такова. Ако обаче задължението е солидарно и само един от съдлъжниците е отговорен за невъзможността, кредиторът може да търси пълно обезщетение само от него. Останалите солидарни длъжници отговарят солидарно за стойността на първоначално дължимото — чл. 126, ал. 1 ЗЗД. Обезпеченията по неизпълненото задължение — поръчителства, залози и ипотеки, остават. Възражението за неизпълнен договор може да се предявява и от двете страни. Ако задължението на кредитора е еднородно и заместимо с това на длъжника, допустимо е прихващане при условията на чл. 103—104 ЗЗД.
Кредиторът може вместо да иска обезщетение да се удовлетвори от заместващата облага.
Ако невъзможността е съпричинена от трето лице, кредиторът може да иска от него обезщетение за вреди на деликтно основание — чл.45,чл.21,ал.2 ЗЗД.
В случай че длъжникът е застраховал дължимата вещ, кредиторът-собственик разполага със застрахователното обезщетение.
Ако длъжникът се е застраховал срещу гражданска отговорност, кредиторът може да търси застрахователното обезщетение направо от застрахователя, дори и вредите да са били причинени умишлено — чл. 407, ал. 1 и 2 ТЗ.
Кредиторът по двустранен договор може да не престира нищо. Той може да реши да третира виновната невъзможност като невиновна невъзможност и да се позове на погасяването на собственото му задължение.
Кредиторът може в случай на невъзможност за изпълнение на двустранен договор, за която длъжникът отговаря, да развали договора, без да е нужно да дава срок за изпълнение — чл. 87, ал. 2 ЗЗД. Той може да търси от длъжника обезщетение за вредите от развалянето, последица от засягането на негативния му интерес — чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Тези вреди се определят след като от компенсаторното обезщетение се извади насрещната престация на кредитора.
Кредиторът може да избира между посочените четири възможности. Те се намират в следното съотношение.
Ако кредиторът е осъдил длъжника за компенсаторно обезщетение, той не може да се насочи към заместващата облага. Той може обаче да развали договора, докато не бъде ефективно удовлетворен.
Ако кредиторът е предпочел да се удовлетвори от заместващата облага, той може да иска обезщетение само за горницата над получената заместваща облага.
Кредиторът може да развали договора, ако не бъде удовлетворен от заместващата облага.
Ако кредиторът е развалил договора, той може да търси само обезщетение за накърнения си негативен интерес. Развалянето прекратява облигационното отношение и останалите три възможности не могат да бъдат упражнени.
Същите са последиците и в случай че кредиторът се задоволи да откаже изпълнение поради погасяване на задължението си.
1.2. Последици при частична невъзможност.При частична невъзможност за изпълнение, за която длъжникът отговаря, кредиторът разполага със следните възможности.
Той може да иска изпълнение на възможната част и обезщетение за невъзможната част от задължението — арг. от чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
Кредиторът може, ако няма интерес от частичното изпълнение, да иска обезщетение вместо изпълнение (компенсаторно обезщетение) — арг. от чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
Друга възможност на кредитора е да иска изпълнение на възможната част от престацията и да се възползва от заместващата облага пропорционално на невъзможната част. Ако заместващата облага не покрива всички вреди на кредитора, той може да търси обезщетение за разликата.
В посочените три случая кредиторът по двустранен договор трябва да изпълни насрещното си задължение.
При двустранните договори кредиторът може да се задоволи с изпълнение само на възможната част, като намали съответно собствената си престация. Ако вече е изпълнил задължението си изцяло, кредиторът може да иска връщане на част от това, което е изпълнил, съответна на стойността на погиналата насрещна престация. Това право на кредитора може да се изведе от правилата за случайна частична невъзможност.
Кредиторът по двустранен договор може да развали договора за невъзможната част или изцяло. В последния случай кредиторът не е длъжен да дава на длъжника подходящ срок за изпълнение на възможната част от задължението — чл. 87, ал. 2 ЗЗД. Той има право на обезщетение за негативните вреди, които са равни на сумата на всички вреди минус насрещната престация на кредитора.
2.ПОСЛЕДИЦИ ОТ НЕИЗПЪЛНЕНИЕТО, КОГАТО ПРЕСТАЦИЯТА Е ОЩЕ ВЪЗМОЖНА
2.1.ПОСЛЕДИЦИ ОТ ЗАБАВАТА НА ДЛЪЖНИКА
2.1.1. Понятие.Закъснението на длъжника може да се дължи на причини, за които длъжникът отговаря. В тези случаи е налице забава.. Забавата е една от формите на неизпълнение — неточно изпълнение с оглед на времето. Длъжникът е в забава, когато не е още изпълнил, но изпълнението е възможно. Забавата трябва да се отличава от забавеното изпълнение, при което е налице изпълнение, макар и закъсняло
2.1.2. Фактически състав. Забавата изисква, на първо място, изискуемост на задължението. Няма забава, ако задължението е с модалитет, който не е настъпил. Длъжникът по носимо задължение изпада в забава, щом не предложи изпълнение по местожителството или седалището на кредитора. При търсими задължения длъжникът изпада в забава само ако не престира по местожителството си.
Втората предпоставка за забавата е покана от кредитора до длъжника — чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Поканата няма правно действие, ако задължението още не е изискуемо.Поканата е изявление на кредитора, адресирано до длъжника, с което кредиторът уведомява длъжника, че иска изпълнение. Поканата е едностранна сделка, която се нуждае от получаване. Тя може да бъде извършена чрез и на представител на кредитора и длъжника.
Законът не урежда форма за действителност на поканата. Тя може да бъде устна или писмена. За да се облекчи доказването, препоръчително е поканата да бъде писмена Значение на покана има и преписът от исковата молба, който се връчва на ответника съгласно чл. 102 ГПК . Искът обаче трябва да бъде осъдителен — с предявяването на установителен иск се цели само установяване на задължението.
Поканата трябва да бъде изрична и да установява волята на
кредитора по недвусмислен начин. Обикновеното уведомяване на длъжника за наличието на дълг не е достатъчно.
С поканата трябва да се иска изпълнение на дължимата престация. Искането да се изпълни друго задължение няма значението на покана. Искането за повече или за изпълнение по начин, различен от дължимия, може да има значението на покана, ако с оглед на фактите може да се приеме, че длъжникът е разбрал значението на волеизявлението на кредитора. Покана за изпълнение на част от задължението поставя длъжника в частична забава. При алтернативните задължения с право на избор в полза на длъжника поканата на кредитора, отнасяща се до определено задължение, има действие, но не отнема на длъжника правото на избор.
Поканата трябва да съдържа подходящ и достатъчен според обстоятелствата срок за изпълнение. Ако поканата не съдържа срок, тя поражда действие след изтичането на достатъчен според обстоятелствата срок — арг. от чл. 63, ал. 1 ЗЗД.
Покана е необходима и при вземане за връщане на получено без основание или на отпаднало основание. При увеличение на иска за увеличената част от иска ответникът се поставя в забава от датата на новото искане.
В известни случаи изискуемостта на задължението е достатъчна за поставяне на длъжника в забава.
Първият от тях е посочен в чл. 84, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Ако денят за изпълнение е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му. Срокът е определен, когато е установен като календарна дата моментът на изпълнението е конкретизиран по друг начин — например „в края на месеца", посочени са началният момент на срока и неговата продължителност .
Възможно е срокът да е определяем. В такъв случай покана е необходима.
Ако обаче неопределеността на срока е отпаднала, както и когато кредиторът е изпратил покана до длъжника, за да стане безсрочното задължение изискуемо, покана не е нужна.
Изключение от правилото на чл. 84, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, при което покана е необходима, е установено и в изр. 2 на същата алинея. Когато срокът е изтекъл след смъртта на длъжника, неговите наследници изпадат в забава след изтичане на 7 дни от поканата. Наследниците на длъжника може да не знаят за съществуването на задължението и за евентуалните възражения по него.
Покана не е нужна и когато задължението произтича от непозволено увреждане — чл. 84, ал. З ЗЗД. Този, който е причинил вреди, поначало знае за увреждането. Дори и да не знае, увреденият трябва да бъде освободен от изпращането на покана. Обстоятелството, че увреденият е разбрал по-късно, че увреждането е непоправимо, е ирелевантно.
В случай че длъжникът се е отказал от получаването на покана, той изпада в забава, щом задължението му стане изискуемо. Последиците са същите и ако от съдържанието на сделката, тълкувано с оглед изискванията на чл. 20 ЗЗД, или от естеството на задължението следва, че получаването на покана не е необходимо.
Последната предпоставка за забавата е закъснението да се дължи на причина, за която длъжникът отговаря, т. е. длъжникът трябва да е виновен. Вината не е предпоставка за отговорността, ако законът се е разпоредил така със специално правило — например при паричните задължения — чл. 81, ал. 2 ЗЗД. Няма забава, ако длъжникът не отговаря за неизпълнението — чл. 81, ал. 1 ЗЗД.
Ако задължението е с периодично изпълнение, забавата настъпва поначало за всяка престация поотделно.
Кредиторът трябва да установи обстоятелствата на изискуемостта и поканата. Вината се предполага — чл. 81, ал. 1 ЗЗД.
Длъжникът не изпада в забава, дори и да са налице предпоставките за това, щом има срещу кредитора насрещно изискуемо вземане, което е обезпечено с възражение за неизпълнен договор или право на задържане, и упражни възражението за неизпълнен договор или правото на задържане. Положението е същото и ако кредиторът е изпаднал в забава, защото не е оказал необходимото съдействие или неоправдано не е приел предложеното изпълнение.
2.1.3. Последици.По силата на оборима презумпция длъжникът, който е изпаднал в забава, носи риска от случайна последваща невъзможност за изпълнение — чл. 85 ЗЗД. Правилото на чл. 85 ЗЗД намира приложение само в случай че преди забавата рискът е бил за кредитора. Кредиторът трябва да е претърпял вреди. Длъжникът, освен ако сделката е търговска — чл. 306, ал. 1, изр. 2 ТЗ, може обаче да се освободи от риска, ако докаже, че кредиторът би претърпял вредите и при своевременно изпълнение.
Друга последица от забавата, уредена в чл. 79, ал. 1 ЗЗД, е възможността на кредитора да иска изпълнение от длъжника. Кредиторът може да предяви осъдителен иск и ако искът му бъде уважен, да извади изпълнителен лист. Видът на вземането предпоставя използването на различни изпълнителни способи. Изпълнението върху парични притезания може да се извърши чрез изпълнение върху недвижим имот — чл. 373—389 ГПК; изпълнение върху движима вещ — чл. 360—372 ГПК; изпълнение върху вземания — чл. 390—398а ГПК. При изпълнението върху непарични притезания се разграничават следните изпълнителни способи — задълженията за предаване на вещи се изпълняват по реда на чл. 414 и 415—418 ГПК; задълженията за незаместимо действие се изпълняват чрез упражняване на косвена принуда върху длъжника съгласно чл. 421 ГПК; задълженията за бездействие се изпълняват чрез налагане на глоби по реда на чл. 422 ГПК; задълженията за сключване на окончателен договор се изпълняват принудително съгласно чл. 19, ал. З ЗЗД. Задълженията за заместимо действие могат да се изпълняват чрез овластяване на кредитора от съдията-изпълнител да извърши действието за сметка на длъжника — чл. 80, ал. 1 ЗЗД, чл. 419 и 420 ГПК. Последиците от неизпълнението на задължението за бездействие могат да бъдат отстранени от кредитора след овластяване от съда — чл. 80, ал. 2 ЗЗД.
Наред с иска за изпълнение и овластяването кредиторът може да иска обезщетение за вредите, които забавата му е причинила („мораторно обезщетение") — чл. 79, ал. 1 ЗЗД. Ако задължението е парично, дължи се законна лихва — чл. 86 ЗЗД.
Трети вид ефект на забавата е възможността на кредитора да иска от длъжника компенсаторно обезщетение, в случай че задължението е по фикс-сделка или кредиторът няма интерес от късното изпълнение — чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
Ако кредиторът по един двустранен договор поиска изпълнение заедно с мораторно обезщетение или компенсаторно обезщетение, той трябва да изпълни насрещното си задължение (или, ако условията за това са налице, да извърши прихващане).
При двустранните правоотношения кредиторът може да отказва изпълнение на собственото си задължение до изпълнение на насрещното задължение — чл. 90 ЗЗД.
При двустранните договори кредиторът може да развали договора съгласно чл. 87 ЗЗД и да търси негативните вреди.
Изборът между посочените възможности принадлежи на кредитора. Кредиторът не може да бъде принуден от длъжника да прибегне до някоя от тях. Съотношението между тях при упражняването им е следното.
Ако кредиторът развали договора, той не може да търси реално изпълнение заедно с мораторно обезщетение, съответно компенсаторно обезщетение. Длъжникът не може да предложи изпълнение вместо развалянето, след като кредиторът е упражнил правото си на разваляне и преобразуващият ефект е настъпил. Член 79, ал. 2 ЗЗД не намира приложение при развалянето. Този извод следва както от граматическото тълкуване на чл. 79, ал. 2 ЗЗД, така и от последиците от упражняването на правото да се развали договора — облигационното отношение се прекратява заедно със задължението на длъжника. Кредиторът не губи правото си да развали договора, ако не бъде удовлетворен чрез изпълнение или обезщетение.
В случай че кредиторът се насочи към иск за изпълнение, той не може да търси обезщетение вместо изпълнение.
Ако кредиторът поиска компенсаторно обезщетение, той не може да търси изпълнение. Длъжникът може в хода на делото да предложи изпълнение заедно с мораторно обезщетение вместо компенсаторно обезщетение, стига кредиторът да има още интерес от късното изпълнение. Доказателствената тежест за наличието на интерес е върху длъжника.
2.1.4. Прекратяване на забавата.Забавата се прекратява, ако задължението бъде прекратено чрез изпълнение, прихващане, новация, опрощаване, сливане и т. н. Аналогично е положението и при давността.. Длъжникът се освобождава от последиците на забавата и в случай че кредиторът на свой ред изпадне в забава, защото не оказва необходимото съдействие или неоправдано не приема предложената престация. Отпадането на последиците от забавата на длъжника няма обратно действие.
2.2.ПОСЛЕДИЦИ ОТ ЛОШОТО ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ДЛЪЖНИКА
2.2.1. ПОНЯТИЕ. С термина „лошо изпълнение" се означава всяко неточно изпълнение освен частичното, забавеното и предсрочното изпълнение. Терминът „лошо изпълнение" има и второ, по-тясно значение — изпълнение, което се отклонява от установените изисквания за качество. Некачественото изпълнение следва да се разграничава от изпълнение на нещо друго вместо дължимото, което е вид пълно неизпълнение.
Обща уредба на лошото изпълнение, разбирано като всяко неточно изпълнение, различно от забавеното, предсрочното и частичното изпълнение, липсва. Този вид неизпълнение се подвежда под общите правила за неизпълнението, уредени от чл. 79, 80, 81, 87, 90 и др.ЗЗД.
За некачественото изпълнение също липсват общи правила. Те могат да се изведат по индуктивен път от специалния режим за някои договори като продажбата — чл. 193 и сл., наема — чл. 230 и сл., изработката — чл. 265 и др. ЗЗД.
Правила за лошото и некачественото изпълнение (а също и за други форми на неизпълнение и за отговорност за вреди) се съдържат в ЗЗППТ. ЗЗППТ е специален закон спрямо ЗЗД. Приложното поле на ЗЗППТ е по-тясно от това на ЗЗД. ЗЗППТ урежда отношенията между потребителите, от една страна, и търговците, производителите и вносителите, от друга страна. 2.2.2. ПОСЛЕДИЦИ. В случай на лошо изпълнение (разбирано като неточно изпълнение, с изключение на частичното, забавеното и предсрочното изпълнение), последиците от което са в тежест на длъжника, кредиторът има следните възможности. Той може, на първо място, да иска изпълнение на дължимото — арг. от чл. 79, ал. 1 ЗЗД. В случай че задължението не е intuitu personae, кредиторът може да иска да му се разреши да извърши това действие за сметка на длъжника — чл. 80, ал. 1 ЗЗД. И в двете хипотези кредиторът има право на обезщетение за вредите, които е претърпял поради лошото изпълнение — чл. 79, ал. 1 ЗЗД. Кредиторът може да поиска и компенсаторно обезщетение вместо изпълнение — чл. 79, ал. 1 ЗЗД. При двустранните договори кредиторът разполага с още две възможности — възражение за неизпълнен договор — чл. 90 ЗЗД, и разваляне на договора — чл. 87 ЗЗД. Съотношението между посочените възможности на кредитора е следното. Ако кредиторът развали договора, той не може да търси нищо друго от длъжника, освен негативните вреди. Искът за изпълнение, искането за изпълнение за сметка на длъжника и компенсаторното обезщетение са алтернативни средства
2.3. ОТГОВОРНОСТ ЗА НЕКАЧЕСТВЕНО ИЗПЪЛНЕНИЕ. ГАРАНЦИОННА ОТГОВОРНОСТ. За да бъде изпълнението некачествено, трябва да има отклонение от уговорените или обичайни в оборота изисквания за качество, т. е. трябва да има недостатък.Не всеки недостатък е правнорелевантен според ЗЗД.Недостатъкът трябва да е съществен чл. 193, ал. 1 ЗЗД. При договора за изработка недостатъкът трябва да е толкова съществен, че работата да е негодна за нейното договорно или обикновено предназначение — чл. 265, ал. 2 ЗЗД.
Недостатъкът трябва да съществува по време на изпълнението на договора — поначало в момента на предаването на вещта.
Отклонението от изискванията за качество трябва да не е известно на кредитора — чл. 193, ал. 2, чл. 230, ал. З ЗЗД. Преценката за наличието на знание се прави с оглед на характера, видимостта, размера на недостатъците, възможността, която кредиторът е имал да ги види, и всички останали факти по делото.Няма значение дали недостатъкът е явен или скрит, отстраним или неотстраним.
Кредиторът трябва да прегледа вещта и да уведоми незабавно длъжника за недостатъка — чл. 194, ал. 1 ЗЗД, чл. 324 ТЗ. В противен случай вещта се смята одобрена. Ако недостатъкът е скрит, уведомяването трябва да се извърши незабавно след откриването му. Уведомление не е необходимо, ако длъжникът е знаел за недостатъците и съзнателно ги е премълчал, както и ако е престирана не вещ с недостатъци,
Възникването на правата, които кредиторът придобива в случай на некачествено изпълнение, и на съответните на тях задължения на длъжника, означавани с термина „отговорност", не изисква вина на длъжника — чл. 193, ал. З ЗЗД. Вина е необходима само относно обезщетението за вреди.
В случай на некачествено изпълнение кредиторът разполага
със следните възможности.
Той може, на първо място, да иска намаляване на цената —
чл. 195, ал. 1, чл. 230, ал. 2, чл. 265, ал. 1 ЗЗД. Намаляването на цената не е обезщетение за вреди, а възстановяване на еквивалентността с оглед на насрещната престация на кредитора.
Кредиторът може, на второ място, да иска от длъжника да отстрани недостатъка в подходящ срок без заплащане или сам да го отстрани — чл. 79, ал. 1, чл. 80, ал. 1, чл. 195, ал. 1, чл. 230, ал. 2, чл. 265, ал. 1 ЗЗД. В последния случай кредиторът има право да иска предварително от длъжника разходите, необходими за поправката — чл. 265, ал. 1 ЗЗД.
Третата възможност на кредитора, уредена при договора за продажба, е да иска замяна на дефектните родово определени вещи с вещи без недостатъци — чл. 195, ал. З ЗЗД. Тъй като нормата на чл. 195 ЗЗД не е императивна, страните могат да уговорят замяна и на индивидуално определена вещ с недостатъци.
Второто и третото право на кредитора също не са обезщетение за вреди, а способи за упражняване на вземането му, т. е. на иска му за реално изпълнение.
Последното право на кредитора е да прекрати договора с едностранно изявление — чл. 195, ал. 1, чл. 265, ал. 2 ЗЗД. Това право, известно още като редхибиторен иск, е близко до правото да се развали двустранен договор, но разкрива особености, които обосновават самостоятелната му природа.
Кредиторът упражнява посочените права по свой избор и усмотрение, без да е обвързан от реда, в който тези права са изброени в закона. Веднъж удовлетворил се по една от тях, кредиторът не може да се възползва от друга. Това общо положение познава изключения.
Така договорът за изработка може да бъде прекратен с едностранно изявление само ако недостатъците са толкова съществени, че работата е негодна за нейното договорно или обикновено предназначение — чл. 265, ал. 2 ЗЗД.
Член 196 ЗЗД установява едно ограничение за купувача — в случай че вещта е погинала по вина на купувача или на лицата, на които той я е предал, или е била преработена, купувачът има право само на намаляване на цената.
Член 193, ал. З ЗЗД обявява за недействителни уговорките, с които продавачът се освобождава от отговорност за недостатъци. За останалите договори подобна обща забрана отсъства.
Упражняването на посочените четири права не зависи от обстоятелството дали кредиторът е претърпял вреди. Възникването на подобно право не е предпоставка за предявяването на иска за вреди. Кредиторът може на общо основание да търси обезщетение за претърпените вреди — чл. 195, ал. 2, чл. 230, ал. 2 ЗЗД.
Правата на кредитора в случай на некачествено изпълнение се погасяват в различни давностни срокове. При продажба на недвижим имот срокът е една година, на движима вещ — шест месеца, а ако продавачът е знаел и премълчал недостатъка — три години. За договора за изработка е установен шестмесечен срок. В останалите случаи давността е петгодишна — чл. 110 ЗЗД.
Наред с отговорността за недостатъци, която произтича от закона, съществува и т. нар. „гаранционна отговорност". Общи легални правила за тази отговорност липсват и тя може да възникне само по волята на страните. Гаранционната отговорност е правоотношение със съдържание, което е различно от това на гражданската отговорност. Тя осигурява на кредитора право на реално изпълнение или право да прекрати договора.
Тази отговорност се отличава с известни особености: гаранцията може да покрива само определени недостатъци; за възникване на гаранционната отговорност няма значение моментът на проявление на недостатъка.
Гаранционната отговорност и общата отговорност за недостатъци осигуряват два алтернативни начина за удовлетворяване на кредитора. Ако кредиторът упражни успешно правата си в случай на лошо изпълнение по общия ред, той не може да прибегне до гаранционната отговорност и обратно.
Длъжникът носи гаранционна отговорност и отговаря за недостатъци само спрямо кредитора, който е страна по договора. Ако кредиторът прехвърли вещта на трето лице, то не придобива гаранционни права срещу длъжника, освен в случай на специално съглашение за прехвърлянето им .
Производителят на вещта, който не е страна по договор с кредитора, отговаря за недостатъците й само на деликтно основание по общите правила.
2.4. ОТГОВОРНОСТ ПО ЗАКОНА ЗА ЗАЩИТА НА ПОТРЕБИТЕЛИТЕ И ЗА ПРАВИЛАТА ЗА ТЪРГОВИЯ. ЗЗППТ съдържа правила за последиците от лошото и некачественото изпълнение (а също и за последиците от някои други форми на неизпълнение и за отговорност за вреди), които са специални на общите.
ЗЗППТ въвежда термина „дефект", който има по-широко съдържание от това на термина „недостатък" по ЗЗД. Според ЗЗППТ дефектът е не само отклонение от годността на стоката да служи за договореното или обикновеното й предназначение, но и отклонение, което не осигурява нейната безопасност — параграф 1, т. 9 от допълнителната разпоредба на ЗЗППТ. ЗЗППТ не изисква дефектът да е съществен или неотстраним. Всеки дефект осигурява на потребителя уредените в закона права.
ЗЗППТ урежда два вида права за потребителя в случай на неточно изпълнение. Първият вид права са тези, чиито предпоставки и съдържание са уредени в раздел IV на глава трета от закона. Те са означени с общия термин „право на рекламация". Този термин обаче е неточен, защото законът урежда не само правото на рекламация, т. е. правото на потребителя за извънсъдебно уреждане на спора, но и правата при неточно изпълнение.
Втората категория уредени от ЗЗППТ права са правата, които съответстват на гаранционната отговорност, чиято правна уредба се съдържа в раздел III на глава трета.
В чл. 21 и 22 ЗЗППТ се съдържат и специални правила за възмездно поддържане и ремонт на стоките, които в широк смисъл също са част от осигуряваната на потребителя гаранция .
ЗЗППТ в раздел II, глава трета урежда и специална отговорност за вреди, причинени от дефект на стока.
Г) Забава на кредитора
1. ПОНЯТИЕ. ПРАВНА УРЕДБА. В повечето случаи изпълнението е невъзможно без кредиторът да извърши определени действия. Забавянето на изпълнението, което се дължи на това, че кредиторът бездейства, като не оказва необходимото съдействие на длъжника или неоправдано не приема изпълнението, се нарича забава на кредитора вж. чл. 95 ЗЗД.
Забавата на кредитора трябва да се отличава от забавата на длъжника. Те не са разновидности на един и същи род. За разлика от длъжника, кредиторът има не задължение, а право, което той е свободен да не упражнява. Това обстоятелство е причина както за различното значение на противоправността и вината при двата фактически състава, така и за различните последици от тях. За разлика от забавата на длъжника, забавата на кредитора не е противоправна и не е необходимо да е виновна. Длъжникът няма иск за реално изпълнение, а кредиторът не отговаря за вредите, които забавата му е причинила на длъжника. Забавата на кредитора може да бъде съчетана със забава на длъжника. Интересът на длъжника от съдействието на кредитора може обаче да бъде толкова голям, че законодателят да задължи кредитора да извърши необходимите действия по приемане на изпълнението. Купувачът е длъжен да получи продадената вещ — чл. 200 ЗЗД. В тези случаи е налице не забава на кредитора, а забава на длъжника.
Забавата на кредитора е явление, близко по същността си до злоупотребата с право — вж. чл. 8, ал. 2 ЗЗД, но между забавата на кредитора и злоупотребата с право се наблюдават и отлики, които са пречка за обединяването им в единна категория. При злоупотребата с право е налице упражняване на правото, докато при забавата на кредитора — неупражняване. Различни са и последиците от злоупотребата с право и забавата на кредитора. Забавата на кредитора е уредена много по-подробно от злоупотребата с право.
Правилата за забавата на кредитора са израз на един от принципите на изпълнението — принципа на сътрудничество между страните.
Общата правна уредба на забавата на кредитора се съдържа в чл. 95—98 ЗЗД. Специален режим на забавата е разпръснат в редица текстове — напр. чл. 131 ЗЗД, чл. 376 ТЗ.
2. ФАКТИЧЕСКИ СЪСТАВ. Съгласно чл. 95 ЗЗД кредиторът изпада в забава в две хипотези — когато не оказва необходимото съдействие и когато неоправдано не приема престацията.
Съдействието на кредитора може да е необходимо в процеса на изпълнението, т. е. то може да предхожда по време получаването на изпълнението. Длъжникът не може да предложи изпълнение, без да е налице съответно насрещно помощно поведение на кредитора. Ако кредиторите са повече от един, съдействие трябва да окажат всички.
Неоправданото неприемане на изпълнението също е случай на неоказване на съдействие, но на по-късен етап. Фактическият състав на тази хипотеза на забава на кредитора включва два елемента — предлагане на изпълнението и неприемане.
Длъжникът трябва да е завършил подготвителните действия по изпълнението и да е предложил изпълнение. Предлагане е онова действие, което е достатъчно за осъществяване на дължимия резултат, при условие че е налице съдействие от страна на кредитора. В някои случаи то може да бъде начало на самото изпълнение. Така, при задълженията за предаване на движими вещи длъжникът трябва фактически да ги предложи на кредитора. Предлагането следва да съдържа и покана до кредитора, за която законът не изисква форма . Тя е необходима предпоставка за поставяне на кредитора в забава само ако кредиторът не знае за готовността на длъжника да изпълни — например при предсрочно изпълнение на задължение, по което срокът е в полза на длъжника, при задължение за родово определена или алтернативна престация, индивидуализирана вече от длъжника, и други. В някои хипотези поканата до кредитора е достатъчно условие за поставяне на кредитора в забава. Така, ако кредиторът предварително е отказал да приеме престацията, готовият да изпълни длъжник може да се задоволи с покана за изпълнение, без да е необходимо да извършва други действия по изпълнението.
Предложеното изпълнение трябва да е точно. Отклонения с оглед на срока, количеството, вида, качеството, мястото на изпълнението и др. са пречка за поставяне на кредитора в забава. Когато задължението е срочно, кредиторът е в забава, ако не приеме изпълнението на падежа. Надлежното време за предлагане на изпълнението се определя обаче не от изискуемостта, а от изпълняемостта на задължението. В случай че срокът е в полза на длъжника, кредиторът изпада в забава, ако не приеме предложено преди падежа изпълнение. Търсимите задължения трябва да бъдат изпълнени по местожителството на длъжника в момента на пораждането на задължението — чл. 68, б. „в", и кредиторът е в забава, ако не се яви да получи престацията на това място. Ако задължението не е intuitu personae, предложението може да бъде направено от трето лице.
За да е налице неоправдано неприемане, е необходимо наличието не само на надлежно предлагане на изпълнението, но и на отказ на кредитора да извърши съответните помощни действия — преглеждане на вещта и т. н. Отказът може да бъде изричен или мълчалив.
При двустранните облигационни отношения с едновременно изпълнение на насрещните задължения кредиторът трябва да е готов не само да приеме престацията на другата страна, но и да изпълни собственото си задължение. В противен случай той може да изпадне в двойна забава — като кредитор и като длъжник.
Вината на кредитора не е предпоставка за изпадането му в забава. От една страна, кредиторът няма задължение, а право. Неупражняването на едно право не може да бъде нито противоправно, нито виновно. От друга страна, за вина на кредитора при неговата забава не може да се говори и в оня смисъл, който понякога се влага в термина „вина" при наличието на съпричиняване на настъпилите вреди. Този извод се налага както поради липсата на каквото и да е легално правило, за разлика от случаите на чл. 83 и чл. 51, ал. 2 ЗЗД, така и с оглед на по-голямата справедливост на резултатите, до които води.
3. ПОСЛЕДИЦИ. Обстоятелството, че при забавата на кредитора е налице неупражняване на право, а не неизпълнение на задължение, налага уреждането на последиците й по такъв начин, че от една страна — да бъде запазен интересът на длъжника, чието положение не трябва да се влошава поради неизпълнение, което се дължи на бездействието на кредитора, а от друга страна — да бъде запазена свободата на кредитора. Действието на забавата на кредитора зависи и от съдържанието на задължението.
Забавата на кредитора не прекратява облигационното правоотношение. Длъжникът не може да развали договора на основание чл. 87 ЗЗД, защото кредиторът няма задължение. Кредиторът също не може да развали договора, защото длъжникът е изправен. Изключения са възможни както поради волята на страните, така и поради естеството на престацията. Така, ако задължението е по „фикс-сделка" — например задължението на даден театър с оглед на едно представление, забавата на кредитора е причина за невиновна невъзможност за изпълнение на задължението на театъра и облигационното правоотношение се прекратява по право.
Забавата на кредитора освобождава длъжника от всички последици на собствената му забава — чл. 96, ал. 1 ЗЗД. Длъжникът престава да отговаря за мораторни вреди, а ако задължението му е парично — за законна лихва. Когато съделителят, чийто дял се уравнява парично, не е приел предложеното му изпълнение и е поставил пречки да се изплащат в срок дължимите му вноски, той изпада в забава като кредитор, а длъжникът не отговаря за неизпълнение и решението по чл. 288, ал. 2 ГПК не може да бъде обезсилено.
Друга последица от забавата на кредитора е, че рискът от случайното погиване или повреждане на вещта преминава върху него — чл. 98, ал. 1 ЗЗД. Това е така само в случаите, в които рискът преди изпадането на кредитора в забава е тежал върху длъжника При едностранните договори рискът е за кредитора и забавата му не променя това положение.
Кредиторът, изпаднал в забава, не може да противопостави на длъжника право на задържане и възражение за неизпълнен договор — арг. от чл. 90, ал. 2, чл. 91, ал. 1 и 4 ЗЗД.
В тежест на кредитора са необходимите разноски, направени поради неговата забава — чл. 96, ал. 2, чл. 98 ЗЗД. Възможно е на длъжника да са причинени вреди. Тъй като поведението на кредитора, който е в забава, не е противоправно, чл. 81 ЗЗД не може да се приложи. За тези вреди той може да дължи обезщетение само на извъндоговорно основание, ако те се дължат на друг юридически факт, а не на забавата, и са налице останалите предпоставки на чл. 45 ЗЗД.
Длъжникът може да се освободи от задължението си спрямо изпадналия в забава кредитор, като прибегне към заместващи изпълнението способи.
Ако задължението е да се предаде нещо, като се установи фактическа власт от кредитора, длъжникът се освобождава, стига да предаде дължимото за пазене в подходящо място, определено от районния съд по местоизпълнението — чл. 97, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Това се отнася само за движимите вещи, защото само те могат да се влагат.
Пари, ценни книги и ценности могат да се оставят за пазене в банка по местоизпълнението и без разрешение на съда — чл. 97, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Кредиторът трябва обаче да бъде уведомен за влагането.
Когато дължимото подлежи на бърза развала, предаването му е съпроводено със значителни разноски или неудобства, както и в случай че дължимото поради естеството си не може да се вложи, длъжникът, след като предизвести кредитора, може да поиска от съда да му разреши да продаде дължимото и да внесе получената сума в банка на името на кредитора — чл. 97, ал. 2 ЗЗД.
Ако задължението няма за предмет да се предаде нещо, длъжникът може едностранно да се откаже от договора и да прекрати облигационното отношение. Той има право на необходимите разноски — чл. 98 ЗЗД.
Обстоятелството, че възможностите по чл. 97 и чл. 98 ЗЗД не са използвани, не означава, че длъжникът изпада в забава .
4. ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ЗАБАВАТА. Забавата на кредитора отпада, ако правоотношението се прекрати — например поради случайно събитие или съглашение между страните. Щом задължението се прекрати, кредиторът няма какво да получи и следователно не може да бъде в забава. Аналогични последици има давността. Забавата се прекратява и в случай че кредиторът предложи необходимото съдействие или приеме изпълнението. Разбира се, той трябва да заплати на длъжника направените във връзка със забавата разноски. Кредиторът престава да бъде в забава и ако длъжникът изтегли вложеното, преди да е прието от кредитора — чл. 97, ал. З ЗЗД.
19.ГРАЖДАНСКА ОТГОВОРНОСТ ЗА ВРЕДИ
А) Понятие за гражданска отговорност.ПОНЯТИЕ, ВИДОВЕ
Както вече беше посочено, една от последиците от неизпълнението е правото на кредитора и насрещното задължение на длъжника за обезщетяване на претърпените от кредитора вреди. Те са част от съдържанието на едностранно гражданско правоотношение, наречено „гражданска отговорност"'. С термина „гражданска отговорност" понякога се означава и самото задължение за поправяне на вредите.
Гражданската отговорност е единно явление. Тя възниква при наличието на сложен фактически състав, който по правило включва пет елемента: поведение, противоправност на поведението, вреди, причинна връзка между противоправното поведение и вредите и вина. Възможно е фактическият състав да е непълен и въпреки това да послужи като основание за възникване на гражданска отговорност.
Когато обемът на отговорността е предварително определен — например, при някои форми на договорната отговорност като неустойката, вредите нямат значение за възникване на отговорността и не са елемент от фактическия й състав. Това обаче е невъзможно при деликтната отговорност, при която не съществува институт, подобен на неустойката.
Вината също може да не е елемент от фактическия състав, пораждащ отговорността — например при безвиновната отговорност.
В зависимост от интереса, който трябва да се удовлетвори чрез отговорността, се обособяват два вида гражданска отговорност — договорна и деликтна.
При договорната отговорност неблагоприятните последици в сферата на увреденото лице (кредитора) се дължат на неосъществяването на една обективно полезна, очаквана и дължима промяна. За увреденото лице договорът е средство за задоволяване на някакъв интерес чрез обективиране на дължимия резултат. Осъществяването на този резултат може да се нарече интерес от изпълнението или позитивен интерес. Това е нормалният интерес от договора. За неговото осъществяване е необходимо облигационното отношение да се е породило и да се погаси чрез изпълнение. Неосъществяването на тези полезни и желани изменения в действителността поради неизпълнение на задълженията от страна на длъжника накърнява положителния (позитивен) интерес на кредитора. Задължението за обезщетяване има вторичен характер, защото то възниква след неизпълнението на друго, възникнало преди това облигационно задължение. Общата норма, която урежда договорната отговорност, е включена в чл. 81 ЗЗД.
При деликтната отговорност източникът на вредоносния резултат и самата вреда представляват промяна в обективната действителност, която е нежелана от увредения. Нарушеният от деликта интерес на кредитора е интересът от запазване на статуквото, от отсъствие на промяна в действителността. Този интерес може да бъде наречен отрицателен (негативен). Нарушаването на негативния интерес изключва неизпълнението на предшестващо облигационно задължение. Затова условно може да се приеме, че задължението за деликтно обезщетение има първичен характер. Засягането на негативния интерес поначало се свързва с неизпълнение на общото задължение „да не се вреди другиму", което е уредено в чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Следователно непосредствената цел на договорната отговорност е защитата на позитивния интерес, докато защитата на негативния интерес може да се свърже с деликтната отговорност.
Термините са условни. Договорна е и отговорността за неизпълнение на предшестващи облигационни задължения, които възникват от юридически факти, различни от договора — задълженията на гестора, задълженията на наследника по завещание. Деликтната отговорност възниква не само при нарушаване на общата забрана да се вреди другиму, уредена в чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Съществуват и специални деликтни състави — например чл. 12, 21, ал. 2, чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, чл. З ГПК, при които, подробно са описани елементите на забранено поведение.
Разликата в интереса, който всеки от двата вида отговорност осигурява, предпоставя особености в елементите на фактическия състав, пораждащ отговорността.
Поведението и при двата вида отговорност е съзнателна човешка дейност, която може да се изрази в действие, бездействие или комбинация от повече от едно действие и/или бездействие. При договорната отговорност поведението, което обуславя отговорността, по-често е бездействие. При деликтната отговорност е обратното — поведението на делинквента най-често се състои от едно или повече действия.
Някои форми на договорната отговорност като мораторната лихва, неустойката и задатъкът определят предварително размера на задължението. Този размер не е пряко зависим от размера на причинените вреди. Затова може да се приеме, че за разлика от деликтната отговорност, при някои форми на договорна отговорност вредите не са елемент от фактическия й състав.
Режимът на причинната връзка също разкрива специфики при договорната и деликтната отговорност. Когато е налице неизпълнение на предварително възникнало облигационно задължение, длъжникът отговаря само за предвидимите вреди. За всички преки вреди се отговаря само ако длъжникът е недобросъвестен, т. е. ако действа умишлено — чл. 82 ЗЗД. При деликта подобно диференциране на границите на отговорността е непознато, защото увреденият не разполага с предварителна възможност за ограничаване на последиците от увреждането. Делинквентът дължи обезщетение за всички преки вреди — чл. 51, ал. 1 ЗЗД.
Между договорната и деликтната отговорност съществуват и редица конкретни отлики в режима. Те се обуславят от вида на интереса, който се защитава чрез двата вида отговорност. Отношението на законодателя към деликтната отговорност е по-строго — режимът й е по-неблагоприятен за лицето, причинило вредите, отколкото при договорната отговорност. Негативният интерес трябва да бъде по-добре защитен, защото, за разлика от случаите, при които позитивният интерес е релевантен, увреденото лице няма възможност да уговаря и предвижда механизъм за защита.
Друга отлика в режима на отговорността е уредена за случаите, в които отговарят повече от едно лице. При договорната отговорност пасивна солидарност възниква само ако е предвидена от закона или е изрично уговорена — чл. 121, ал. 1 ЗЗД. Тя не се предполага. В основата на това разрешение стои принципът за делимост на облигационните задължения, чието неизпълнение поражда договорната отговорност. Всеки длъжник се е задължил до размера на своето участие в сделката. При неизпълнение той отговаря само за неизпълнението на това, за което се е задължил. Изключение от този принцип е налице при търговските сделки — чл. 304 ТЗ. При тях солидарността се предполага, защото търговският оборот се нуждае от сигурност и бързина.
При задължения за непозволено увреждане, причинено от няколко лица, пасивната солидарност е легално уредена — чл. 53 ЗЗД. Правилото е императивно, то е израз на принципа за пълно обезщетяване на увредения. Този, който е пострадал от поведението на няколко лица, трябва да е в по-благоприятно положение от делинквентите. Той следва да разполага с възможността да иска обезщетение от всеки един от съвместно действалите делинквенти, без да е ограничен от конкретния принос на всеки един от тях.
Длъжникът може да бъде освободен от отговорност за обикновена небрежност — чл. 94 ЗЗД. Подобна предварителна уговорка при деликтната отговорност е невъзможна.
Друга разлика се наблюдава при отговорността за чужди действия. Длъжникът отговаря винаги за действията на третите лица, които е привлякъл за изпълнение на задължението. Деликтна отговорност за вредите, причинени от трети лица, се носи само в предвидените от закона случаи — чл. 47, ал. 2, чл. 48 и 49 ЗЗД.
По различен начин е уредена така наречената „вина на кредитора", съответно „вина на пострадалия". Ако кредиторът е допринесъл за претърпените от него вреди, отговорността на длъжника, Дори и да е виновен, може да бъде намалена. Длъжникът може в тази хипотеза и да бъде освободен от отговорност — чл. 83, ал. 1 ЗЗД. Причина за това разрешение е установеното в чл. 63, ал. 1 ЗЗД изискване кредиторът, който знае и очаква изпълнението, да не пречи на длъжника да изпълнява задълженията си. При деликт-ната отговорност съпричиняването на увредения не освобождава изцяло делинквента от задължение за обезщетение. Обезщетението може само да бъде намалено — чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Пострадалият не знае, че ще бъде увреден. Затова, дори и да не е положил дължимата грижа, режимът на деликтната отговорност е по-строг от този на договорната отговорност.
По същата причина е установена разлика и в правилата за забавата. За да бъде поставен длъжникът по безсрочно задължение в забава, законът изисква покана — чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Делинквентът изпада в забава и без покана — от момента на възникване на задължението му — чл. 84, ал. З ЗЗД.
Отлика се наблюдава и при правилата за давността.
Давността за договорното задължение започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо — чл. 114, ал. 1 ЗЗД. Давността за вземането за обезщетение поради непозволено увреждане започва да тече от момента на откриването на дееца — чл. 114, ал. З ЗЗД. Правилото на чл. 114, ал. З ЗЗД продължава началния момент на давността до откриването на дееца, за да се осигури достатъчна възможност на увредения да се защити.
Давностният срок при непозволеното увреждане е винаги пет години — чл. 110 ЗЗД. Увреденият трябва да има достатъчно време, за да потърси обезщетение. Давността при договорната отговорност е по правило три години, защото кредиторът трябва да бъде мотивиран да потърси по-бързо реално изпълнение на вземането си за обезщетение поради вреди от неизпълнение на предварително възникнало задължение — чл. 111, б. „б" ЗЗД.
Допустимо ли е да се кумулират договорната и деликтната отговорност? Възможно ли е едно и също поведение да се изрази както в неизпълнение на договор, така и в деликт и увреденото лице да избира между двете възможности?
Въпросът за кумулирането на договорната и деликтната отговорност може да бъде разрешен на основата на интереса, към чието удовлетворяване са насочени двата вида отговорност. Доколкото договорната отговорност защитава позитивния интерес, а деликтната отговорност — негативния интерес, поначало не може да се говори за кумулиране на отговорността. Между фактическите състави на двата вида отговорност няма покриване. Така, ако при договор за превоз превозвачът допусне произшествие, той няма да изпълни задълженията си, в резултат на което ще бъде накърнен позитивният интерес на пътника. Ако пътникът е и телесно увреден, ще бъде засегнат негативният му интерес и пътникът ще може да търси деликтно обезщетение.
По изключение, в отделни случаи, един и същи интерес на кредитора може да бъде разглеждан и като негативен, и като позитивен. Ако например обещателят не осигури задължаването на третото лице съгласно чл. 23 ЗЗД или някои от лицата, които искат да учредят търговско дружество по чл. 66 ТЗ, не изпълнят задълженията си по подготвяне учредяването на дружеството, ще бъде накърнен негативният интерес на изправната страна, изразяващ се в понасяне на разходи и пропускане на ползи. Едновременно, от гледна точка на неизпълнението на възникналите облигационни задължения, се накърнява и позитивният интерес на страната. В такива случаи не е налице кумулация на отговорности, а отговорността ще се урежда по правилата на договорната отговорност, доколкото нарушаването на негативния интерес е последица от неизпълнение на уговорени от страните задължения.
Договорната отговорност има повече от една форма — правоотношение (и задължение) за поправяне на вредите, за заплащане на мораторна лихва, за неустойка и за задатък. При деликтната отговорност подобни форми са непознати.
Б) Отговорност за вреди при неизпълнение на договор и при непозволено увреждане.
Какво представлява гражданската отговорност?
Това е едно задължение, едно правоотношение. Гражданската отговорност е правоотношението, чието съдържание е задължението да се поправят вредите, причинени от едно правонарушение.
Съответно гражданската отговорност е правото на увреденото лице да иска поправянето на тези вреди - това, което разгледахме като поправяне на вредите, като обезщетение е съдържанието на гражданската отговорност: правните последици, които настъпват, когато е налице един противоправен резултат, едно противоправно състояние, причинено от поведението на едно лице /правонарушение/ и това правонарушение причинява вредите. Когато това е налице за извършилия нарушението, за отговорния за противоправния резултат възниква задължението да поправи тези вреди, да плати обезщетение и в това обезщетение, схванато като правоотношение се състои гражданската отговорност.
Можем да говорим за гражданската отговорност като институт: нормите, които уреждат гражданската отговорност като правоотношение.
Основание
Основанието на гражданската отговорност е извършеното правонарушение. Фактическият състав на правонарушението е източникът на гражданската отговорност, самото правонарушение е източник на гражданската отговорност като задължение за обезщетяване на вредите.
Можем обаче да говорим за:
1. Обективно основание на отговорността
Обективното основание е извършеното правонарушение
2. Субективното основание на отговорността
Субективното основание е вината, психическото отношение към резултата, а в ГП - следването на някакво противоправно поведение.
Когато обаче стигнем до невиновната невъзможност, до отговорността при случайно събитие, ако се питаме за основанието от субективна страна ще се окаже, че това е единствено поемането на риска, свободния избор на поведение: решил съм, че мога да имам кола и да карам същата и макар да съм причинил катастрофата без да съм нарушил правилата ще нося отговорност по правилата за вреди от вещи. В този смисъл аз съм поел риска въз основа на една свободна преценка, на една съзнателна дейност - собственото си поведение.
С други думи вината тук ще бъде следната граница: има неща, които са опасни и затова са забранени или са поставени в някакви рамки /да се кара с ограничена скорост, да се спазват правилата за движението/ - когато действаме в тези рамки, без да сме ги превишили ние действаме правомерно, но все пак причинявайки един нежелан резултат /увреждането, блъскането на пешеходеца/ ще трябва да обезщетим неговите последици: вредите, т.е. ще носим гражданска отговорност. При това: без вина. Когато караме извън правилата и причиним същия този резултат ние пак ще носим същата тази отговорност, само че заради неправилното ни поведение, заради това, че сме нарушили правилата /виновна отговорност/.
В зависимост от фактическия състав на отговорността традиционно отговорността се разделя на два вида:
1. Договорна
2. Деликтна
И в двата случая съдържанието на отговорността е все поправянето на вредите, но договорна ще бъде тази отговорност, по силата на която сме длъжни да поправим вредите, причинени от неизпълнението на едно предшестващо облигационно отношение, от неосъществяването на един резултат, който се дължи. И обезщетението ще трябва да замести липсващата промяна, да постави кредиторъ в положението, което би съществувало, ако задължението беше изпълнено. Така е и при някои извъндоговорни източници, които създават относително задължение - гестията.
В този смисъл делението договорна - деликтна е относително.
Определящ е момента, че в единия случай съществува една правна връзка, по силата на която някой дължи един резултат и когато този резултат не настъпи е налице неизпълнение и оттам отговорността за това неизпълнение ще бъде договорна.
Деликтна или извъндоговорна е отговорността за поправяне на вредите причинени от едно правонарушение, което не се състои в неизпълнението на едно относително задължение.
В какво точно се състои основанието е малко спорно. Смята се, че основанието на деликтната отговорност включва елементите: действие, противоправност, вина, причинна връзка и вреда. Правени са опити това двойно деление на отговорността да бъде обогатено с някаква sui generis отговорност - в областта на отговорността за преддоговорна вина най-вече. Оказва се, ч такава особена отговорност няма как точно да се дефинира. Вярно е, че тя не е деликтна по чл.45 и сл. ЗЗД, но е верно също така, че е извъндоговорна. Отсъствието на трети вид бихме могли да си обясним по друг начин: може да се окаже, че различието между договорната и деликтната отговорност е по някакъв начин обусловено от интереса, който се засяга, а не само от това, че в единия случай има, а в другия - няма договор. При договорната отговорност всъщност не е налице едно положително събитие, което беше интересно за кредитора, липсва дължимата промяна и този интерес на кредитора определихме като позитивен: да го поставим в положението, което би съществувало, ако промяната беше причинена и настъпила - това е целта на договорната отговорност, това е целта на обезщетението на договорно основание. При деликта виждаме, че самото правонарушение има като елемент един резултат, който е нещо ново, една промяна, която е нежелана за увредения. Тъй като той е претърпял увреждането не са настъпили нови хубави неща, а напротив: от деликта са възникнали нови, лоши неща. Този интерес от липсата на промяната можем да определим като негативен. Оказва се, че деликтната отговорност ще е насочена към обезщетяване на негативния интерес /в смисъл, че отрича съществуването на тези нежелани промени - искам да ме поставите в положение такова, каквото щеше да бъде, ако не беше промяната, деликта/. И понеже двете неща се оказват по някакъв начин противоположни и можем в тях да видим насочеността на отговорността допълнително можем да ги използваме като критерий за определяне на вида на гражданската отговорност.
Деликтната отговорност е призвана да обезщетява вредите от една нежелана промяна, докато договорната отговорност замества неосъщественото ново, което е било желано.
Извод: деликтът се състои в нежеланата промяна. Това може да се оспорва, но разликата между двете отговорности в смисъл на това, какво обезщетение по размер се заплаща, кои вреди се обезщетяват е съществена с оглед интереса на кредитора, на увредения. Оттук и големият проблем за кумулацията и конкуренцията между тези две отговорности.
Има някои гранични случаи все пак, в които кате че се колебаем дали това е така. Така напр. има деликти чрез бездействие: учителят по физкултура не си гледа достатъчно добре работата при изпълнението на скок през две медицински топки - ученикът получава някакви увреждания - деликтно е отговорен учителя за това, че бил бездействал. Може ли бездействието да е тази промяна, която обявяваме за деликт. Обратно: имаме и договорни задължения за бездействие и можем да се запитаме може ли да разглеждаме несвиренето на длъжника като едно ново нещо, като промяна, която задоволява позитивния ни интерес. Омисивният деликт е възможен само тогава, когато имаме извъндоговорно задължение за действие - едно задължение за действие, което не е между страните по едни договор, защото учителят и ученикът не са помежду кредитор и длъжник по един договор - учителят е длъжен да действа по някакъв начин от гледна точка на трудовата си функция, от гледна точка на това, че му е възложено да върши това, но не е длъжен към ученика по договор. И въпреки това неговото бездействие е правно релевантно, то е противоправно само при наличие на задължение за действие. В този смисъл можем да очакваме и е нормално учителят да действа в този случай, нормално е спасителят на плажа да спасява удавниците, регулировчикът да регулира движението защото тези неща се дължат не на тясно правно, договорно основание - затова и очакваме, че те ще ги извършат. И когато това, което очакваме да стане, което е нормалният фон на действителността /стрелочникът вдига стрелките/ не стане, неговата липса е една промяна, която обърква нещата и причинява увреждането. В този смисъл може да се окаже, че и отсъствието на ена очаквана и дължима промяна е промяната, която обърква нещата. Така че при този деликт, макар и чрез бездействие ще е налице една промяна, която ние искаме да отречем. Обратно: при договорните задължения за бездействие е вярно, че длъжникът трябва да бездейства, но той трябва да бездейства в една обстановка, в която е нормално да се очаква, че той може и да действа. Иначе би било излишно да убеждаваме някого да не свири, да не продава или да не прави нещо, при положение, че това нещо и без това не се прави. Така че нашият интерес от договора е също един специален интерес, с който искаме да вкараме някаква промяна в общия фон на действителността /да не се свири/ - в този смисъл липсата на поведение /свирня/ е за нас едно ново положение - наличие на тишина-и оттам: една промяна, която ние желаем да постигнем чрез договора /отново е налице позитивен интерес/.
Всичко това е от значение с оглед съществуващата разлика в начина, по който се обезщетяват вредите на деликтно или на договорно основание. Тази разлика съществува веднъж благодарение на практиката, която отричаше неимуществените вреди при договорна отговорност, втори път: с оглед границите на гражданската отговорност, вредите, които се обезщетяват.
Налице е проблемът може ли някой, след като има иск на договорно основание да претендира и деликтно обезщетение, защото то ще му даде повече. Ясно е, че той може би не може да претендира и двете и оттук въпросът за конкуренцията. Но някои автори казват, че той имал правото на избор в някои случаи и, че можел да кумулира тези две възможности. Поради разликите в отговорността въпросътстава твърде съществен. Напр. ако ще отговаряме само на договорно основание, тогава според практиката няма да можем да искаме неимуществени вреди, но ако можем да видим в това отношение деликт ще можем да претендираме тези неимуществени вреди, плюс разликата в обема на отговорността, плюс и една разлика в несеквестируемостта на имота, който по отношение на договорната отговорност на длъжника е несеквестируем, а по отношение на деликтната се оказва, че е секвестируем.
Доц. Гоцев “Договорна и деликтна отговорност. Сравнение, конкуренция и кумулация”
Доц. Васил Берон
Един от съществуващите възгледи е, че договорната отговорност изключва деликтната, че деликтната може да съществува само между юридически чужди лица и когато имаме договор между тях ще важи договора. Все пак стои въпросът не можем ли да претендираме нещо повече на деликтно основание с оглед на интересите: неимуществените вреди и разликата в размера на обезщетението, разликата въобще в правилата относно обезщетението.
Ако тръгнем от разликата позитивен - негативен интерес и идеята, че деликтната отговорност обезщетява негативния, а договорната - позитивния ще видим, че и при наличие на договор е възможно едновременното засягане на двата интереса. Напр. при договор за превоз на пътници - влакът катастрофира и не пристига във Варна. Нарушен е позитивният интерес на всички пътници, защото те вместо да бъдат в 6 часа във Варна, от 3 до 12 са в Плевен. Те не са пристигнали във Варна, което е дължимата им промяна, в резултат на чието неосъществяване са пропуснали ред други полезни неща. Това положение безспорно ще бъде обезщетено като договорна вреда и ще искаме пътниците да бъдат поставени в положението, което би съществувало, ако бяха пристигнали навреме. Но същата тази катастрофа в Плевен част от пътниците е убила, а друга е наранила. Оказва се, че това не само че не е дължимата промяна, но е едно ново положение, една промяна, която на свой ред поставя началото на нов причинен ред от промени, на нови вреди, които се състоят в нови негативно неща /близките народнините страдат, ранените ги боли и т.н./. Оказва се, че при все, че имаме договор за превоз имаме и деликт по отношение на вредите от който ще трябва да приложим принципите на деликтната отговорност и никой не се съмнява, че на увредените пътници ще им се плати обезщетение за неимуществени вреди /счупените крака и ръце/, докато по силата на договорната отговорност ще им се платят само имуществените. Така се оказва, че едно и също основание, една и съща случка едновременно може да увреди и двата интереса, така както би могло да се получи само едното. Това положение се приема и от практиката, но то е ключ да видим как, за да решим каква отговорност можем да претендираме е важно да разберем кой интерес е нарушен. Защото и в други случаи ще се получи такова съчетание и принципът ще можем да приложим спрямо тях, при все че практиката се колебае или го отрича. Напр. купил съм си вещ с недостатъци, поради които не мога да я ползвам по начина, по който бих ползвал една изправна вещ. Нарушен е позитивният ми интерес доколкото не е налице дължимата промяна - вещта да функционира правилно. Това са договорни вреди. Но когато поради тези недостатъци тази вещ причини вреди на други мои вещи, несвързани с тази вещ, а странични или ме увреди мен лично, тогава тези факти се оказват една нежелана промяна. Ослепялата жена - ВС казва: след като е купила препарата от ЦУМ е в договорни отношения с ЦУМ. ЦУМ не е виновен за това, че е имало недостатък - можете да върнете дефектната тубичка и да искате нова или да я върнете и да искате да ви върнат парите, или да искате отбив от цената. Жената не е в други договорни отношения с никой и понеже вредата се дължи на недостатъка не можем да и платим обезщетение за неимуществени вреди, защото те не се дължат при договорна отговорност. По-късно ВС застана на друга позиция и каза: ЦУМ може да не отговаря за това, защото не е виновен за недостатъка и отговаря само в смисъл, че може да се върне тубичката и т.н., но производителят на тази тубичка е допуснал небрежност, като е пуснал на пазара опасно нещо и затова отговаря деликтно и директно пред увреденото лице - потребителя. С това бе възприета световно признатата концепция за отговорност за продукцията.
Затова ще се окаже, че от една известна гледна точка идеята, че договорната отговорност не обезщетява неимуществени вреди може да намери някакво основание - защото в повечето случаи релевантните неимуществени вреди ги възприемаме като последица от нещо лошо станало, от деликта, който може да се свързан с договора. Това ще бъдат болките и страданията, които изживяваме заради телесното увреждане, заради опозоряването и т.н. По отношение на позитивния интерес, чистия интерес от договора, като неимуществени вреди ще се явят само: пропуснатото удоволствие.
В) Видове вреди.
2. ПРОТИВОПРАВНОСТ.Оригинално схващане за противоправността при деликтите застъпва Конов. Този автор счита, че противоправно е поведението, което засяга чуждо благо, защитено от правния ред като предмет на чуждо абсолютно субективно право. Общата правна норма, която забранява засягането на блага, предмет на чужди абсолютни права, е формулирана в чл. 45, ал. 1 ЗЗД. При специалните деликтни състави противоправността се изразява в самото извършване на забраненото поведение, т. е. в нарушаване на нормата.
Трябва да се подкрепи разбирането, че противоправно е всяко поведение, което нарушава изискванията на императивна правна норма. При договорната отговорност противоправността е неосъществяване на дължимия от длъжника резултат, неудовлетворяване на кредиторовото относително право.
Противоправността при деликтите също се изразява в накърняване на предписанията на императивна правна норма. Това положение е в сила, независимо дали се касае до общата забрана да се вреди другиму, уредена от чл. 45, ал. 1 ЗЗД, или до специален деликтен състав. Наистина, засягането на благо, обект на абсолютно субективно право, поначало се свързва с нарушаването на общата забрана да се вреди другиму, уредена от чл. 45, ал. 1 ЗЗД . Възможни са обаче и забранени от правото хипотези, при които се причиняват вреди, без да се засяга обект на абсолютно субективно право — например нарушаването на фактическо състояние, каквото е владението.
Не всяко причиняване на вреди е противоправно. Вредите и противоправността са различни предпоставки на отговорността. Възможно е увреждането да е разрешено от правото. Най-типичните случаи на правомерно увреждане са: неизбежна отбрана, крайна необходимост, упражняване на субективно право в установените от закона граници.
За да е налице деликт при бездействие, е необходимо вредоносното поведение да нарушава конкретно правно задължение. В противен случай кръгът на отговорните лица ще бъде прекомерно разширен.
Накърняването на морални норми е противоправно, само ако засяга и правна норма — вж. чл. 12 ЗЗД.
3. ВРЕДИ
3.1. ПОНЯТИЕ. Терминът „вреди" е легален — вж. чл. 45, ал. 1, чл. 46, ал. 1 и 2, чл.47, ал. 1 и 2,чл.48, ал. 1 и 2,чл.49,50,51, ал. 1, чл. 52, 82, 83, ал. 2, 85, 86, 88, ал. 1, чл. 92 ЗЗД. Съдържанието му обаче не е определено от законодателя.
Вредите са последици от засягане не само на субективни права, но и от нарушаване на защитени от правото блага, които не са предмет на субективни права, както и от накърняването на фактически отношения, като владението.Тя следва да се разбира като каквото и да е засягане на правно защитени блага. Поначало вредата е последица от засягане на блага, които са предмет или на относителни права (при договорната отговорност), или на абсолютни права (при деликтната отговорност). Възможно е обаче да възникнат неблагоприятни последици от накърняването и на фактически състояния, които не са предмет на права — например владението.
Вредите са не само основание на отговорността (освен ако по изключение са изключени от фактическия й състав), но и определят нейния размер.
3.2. НЕИМУЩЕСТВЕНИ ВРЕДИ. В зависимост от възможността за парична оценка вредите биват имуществени, ако имат парична стойност, и неимуществени — когато не са оценими в пари. Повечето от неимуществените вреди са неосезаеми и не подлежат на непосредствено сетивно възприемане.
Обезщетяването на неимуществените вреди разкрива трудности както поради невъзможността за парична оценка на накърнените блага, повечето от които нямат никаква връзка с имуществено благо, така и поради широкия кръг на тези блага и на засегнатите лица. Налице са и затруднения във връзка с доказването.
Общото правило, което допуска обезщетяване на неимуществените вреди, се съдържа в чл. 52 ЗЗД: „Обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост." Правила, които допускат обезщетяване на неимуществени вреди, се съдържат и в специални нормативни актове — например Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани и други.
Неимуществените вреди, независимо от своя характер, могат да бъдат обезщетявани с пари.
Съдебната практика ограничава неимуществените вреди главно до три групи случаи — физически болки и страдания от телесни увреждания, болки и страдания, причинени от смърт на близък роднина или съпруг, страдания от неизпълнено обещание за брак.
За определяне на неимуществените вреди меродавен е въпросът не дали благата, предмет на правата, са неимуществени, а дали последиците от засягането им не са оценими в пари. Наистина засягането на блага, предмет на неимуществени права, води до неимуществени вреди. Неимуществени вреди могат да бъдат и неоценимите в пари последици от засягането на имуществени блага. От друга страна, последиците от засягането на неимуществените права могат да бъдат имуществени.
Неимуществените вреди са широк кръг и обхващат последиците от засягането както на блага, които са предмет на субективни права (право на чест, право на име, право на личен живот, права върху предмети на така наречената интелектуална собственост и други), така и на блага, които не са предмет на права.
Законът допуска обезщетяване на неимуществените вреди в случай на непозволено увреждане. Може ли да се търси обезщетение на неимуществени вреди и при договорната отговорност?
Законът не урежда подобна възможност със специално правило при договорната отговорност. Разпоредбата на чл. 52 ЗЗД е включена в института за непозволеното увреждане.
Въпросът е дискусионен. В литературата се аргументират виждания както срещу, така и в полза на допустимостта да се търси обезщетение за неимуществени вреди при договорната отговорност. Съдебната практика отрича възможността да се обезщетяват неимуществени вреди, причинени от неизпълнение на договор.
Няма никакви причини чл. 52 ЗЗД да не може да се прилага по аналогия и при договорната отговорност. Предвидените в чл. 46, ал. 2, изр. 1 ЗНА предпоставки за аналогия на закона са налице. Между неимуществените вреди при деликтната и договорната отговорност има подобие, което едва ли някой може да отрече. Прилагането по аналогия на правилото на чл. 52 ЗЗД и при договорната отговорност съответства на целта на закона и на правилата на морала.
Възможно ли е юридическите лица да понасят неимуществени вреди? Съдебната практика отговаря отрицателно на поставения въпрос, тъй като ограничава кръга на вредите до физически и емоционални болки и страдания. Действително юридическите лица не могат да изпитват болки и страдания. Неимуществените вреди обаче са широк кръг неоценими в пари неблагоприятни последици от засягане на предмета на субективни права, които, извън болките и страданията, няма причина да не бъдат обезщетявани.
Едноличният търговец, който е физическо лице, може да претърпи неимуществени вреди от накърняването на търговската му фирма, която е предмет на абсолютно субективно право.
Увреждането на едно лице може да доведе до увреждане и на други лица. Така смъртта на едно лице може да причини болки и страдания на негови близки. Съдебната практика се стреми да ограничава кръга на лицата, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди. В случай на смърт само най-близките на пострадалия — родителите, децата и съпругът, могат да търсят обезщетение.
Когато се натрупват вредни последици и се засягат блага на лица, различни от пострадалия, те също трябва да са предмет на техни абсолютни права. Достатъчна е обаче фактическата връзка между поведението на дееца и засягането на благата на пострадалите лица. Причинителят на увреждането не е необходимо да е виновен и по отношение на тези увредени лица. Отговорност възниква щом поведението му не е било в съответствие с изискванията на дължимата грижа спрямо пострадалия.
3.3. ИМУЩЕСТВЕНИ ВРЕДИ. Имуществените вреди са оценими в пари. Според възприетата у нас теория за разликата имуществената вреда е разликата между имуществото на кредитора след засягането на благото и това, което би имал, ако нямаше засягане.
Имуществените вреди са два вида — претърпени загуби и пропуснати ползи. Делението на имуществените вреди на претърпени загуби и пропуснати ползи е легално уредено в чл. 82 ЗЗД.
Член 82 ЗЗД е включен в правилата за договорната отговорност. Има ли пропуснати ползи при деликтната отговорност? Отговорът трябва да е положителен. Той може да бъде изведен от правилото на чл. 51, ал. З ЗЗД, който допуска заплащане на обезщетение за изгубена работоспособност. Неполученото трудово възнаграждение, от което пострадалият е лишен, е пропусната полза, а не претърпяна загуба. В същия смисъл може да се тълкува и разпоредбата на чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, която предвижда обезщетение за „всички вреди", които са пряка и непосредствена последица от увреждането.
Претърпените загуби са последиците от засягането на налични блага — намаляване на стойността или погиване на вещи, понасяне на разноски, възникване на задължения в полза на трети лица и др.
Пропуснатите ползи са неосъществено увеличаване на имуществото. Те са настоящи, а не бъдещи вреди. Бъдещите вреди се обезщетяват след тяхното настъпване. Установяването на пропусната полза е по-трудно, защото се основава на предположението за състоянието, в което имуществото би се намирало, ако не бяха засегнати благата. За да е налице пропусната полза, трябва да съществува сигурност за увеличаване на имуществото, сигурност с оглед на нормалното в оборота състояние
Преценката се прави от съда въз основа на всички факти по делото. Печалбите, които кредиторът или увреденият е можел да получи по други правоотношения, но които са били осуетени поради неизпълнението или противоправното извъндоговорно поведение, могат да имат характера на пропуснати ползи, стига получаването им да е сигурно
Ако липсва сигурност, че имуществото на увредения е щяло да бъде увеличено, не са налице пропуснати ползи. Не могат да се претендират пропуснати ползи от непроизведена продукция.
Наличието на пропуснати ползи не се предпоставя от предприемането на предварителни мерки за ограничаване на вредите. Субективните очаквания на страните нямат значение. Нямат значение и пресмятанията, които биха могли да се направят преди увреждането.
Пропуснатите ползи не могат да имат неимуществен характер.
Не може да се търси обезщетение за пропуснати ползи, които биха се получили чрез неправомерна или неморална дейност на увредения.
3.4. ПРИХВАЩАНЕ НА ВРЕДИТЕ С ПОЛЗИТЕ Функцията на обезщетението е да се поправят вредите, а не да се обогатява увреденият. Затова, ако от вредоносното действие увреденият е извлякъл ползи, при което други блага са постъпили в неговия патримониум, те трябва да се извадят от стойността на вредите Например увредената вещ може да бъде предадена за вторични суровини.
Прихващането на вредите с ползите не е прихващане по смисъла на чл. 103 ЗЗД, нито прихващане на изпълнението, уредено в чл. 76 ЗЗД.
За да могат да се прихващат вредите с ползите, необходимо е вредите да са по-големи от ползите. В обратната хипотеза — когато ползите са по-големи от вредите, причинителят на вредите няма вземане за разликата.
Между вредоносното поведение и ползите трябва да има пряка причинна връзка, т. е. ползите трябва да са причинени от същото поведение, което е причинило и вредите. Причинната връзка се установява чрез прилагане на критериите, използвани при определяне на границите на гражданската отговорност.
При решаване на въпроса дали дадена полза трябва да се приспадне, се съобразяват видът и източникът на ползата.
Когато ползата не е в пряка причинна връзка с увреждането, не може да се прави прихващане с вредите
Прилагането на правилото за компенсация на вредите с ползите не бива да противоречи на добрите нрави.
Прихващането на вредите с ползите се извършва по искане на лицето, причинило вредите. То носи и доказателствената тежест за възникването и размера на ползите.
Г) Обезщетения за вреди. Граници на гражданската отговорност.
4. ГРАНИЦИ НА ГРАЖДАНСКАТА ОТГОВОРНОСТ
4.1. ПРАВЕН РЕЖИМ. Неизпълнението на едно задължение или извършването на деликт понякога поставя началото на дълга верига от неблагоприятни последици. Сигурността на оборота обаче налага да се установят граници на вредите, които трябва да бъдат обезщетявани. Определянето на тези граници се предпоставя от отговора на следните два въпроса. Кога вредите са причинени от поведението на длъжника или делинквента? Коя е релевантната причинна връзка?
Законодателят е уредил с общи правила границите на гражданската отговорност, като разграничава договорната от деликтната отговорност. Когато отговорността е договорна, отговаря се за предвидимите вреди. Само ако длъжникът е недобросъвестен, той отговаря за всички преки и непосредствени вреди — чл. 82 ЗЗД. При деликт отговорността не зависи от формата на вината. Делинквентът отговаря за всички преки и непосредствени вреди, независимо дали е действал умишлено или небрежно — чл. 51, ал. 1 ЗЗД.
Законът не определя обаче нито кога вредите са причинени от поведението на длъжника или делинквента, нито кои вреди са преки и предвидими.
Критериите могат да бъдат изведени само след като, най-напред, се анализират теориите за причинната връзка между поведението и вредите, а след това, на основата на този анализ се разкрие съдържанието на нормите на чл. 82 и 51, ал. 1 ЗЗД.
4.2. ТЕОРИИ ЗА ПРИЧИННАТА ВРЪЗКА. Причинната връзка е обективен факт, който съществува вън и независимо от съзнанието на дееца (длъжника) и увредения (кредитора).
В правната литература са известни три групи теории за причинната връзка.
Първата от тях, която е обща основа за всички други теории, е теорията за равноценността. Тази теория приема, че неизпълнението на договора или поведението на делинквента е тогава причина за резултата, когато, ако мислено бъде премахнато от цялата съвкупност от факти, предхождащи резултата, означавани и с термина „необходими условия", резултатът не настъпва. Напротив, няма причинна връзка, ако резултатът пак би настъпил, независимо от липсата на поведението на длъжника или делинквента. Равноценността се проявява само при отрицателното разглеждане на съвкупността от необходимите условия. В положително отношение необходимите условия могат да бъдат степенувани и да се установят между тях такива, които допринасят повече за настъпването на последиците — например вредите може да се дължат в по-голяма степен на поведението на пострадалия, отколкото на поведението на делинквента. Независимо от това, когато след мисленото изключване на поведението на делинквента от съвкупността от факти, образуващи причината, резултатът настъпва, поведението е необходимо условие.
Втората група теории се опитва да отдели причината от останалите юридически факти с оглед на индивидуалния случай. Според тези теории причината е „най-дейното условие", което е допринесло за настъпването на резултата повече, отколкото останалите условия, „последното, най-близкото, непосредственото условие" и други.
Третата група теории са теориите за адекватната причинна връзка. Те разграничават причината от останалите предхождащи резултата юридически факти абстрактно, за даден тип посицидици. Причина са само ония условия, които причиняват резултата редовно, правилно, нормално, типично, адекватно, а не по изключение. В зависимост от това, кой преценява адекватния характер на причиняването, се различават две основни виждания: „субективно" — което изследва отношението на дееца, и „обективно" — което изхожда от гледището на абстрактния среден човек.
Разновидност на адекватните теории е теорията за необходимото причиняване, според която причина е онзи факт, който закономерно и необходимо причинява конкретно настъпилия резултат.
Близка до теориите за адекватното и необходимото причиняване е теорията, че причината трябва да е съществено и материално условие за резултата.
Теорията за равноценността обяснява точно причинната връзка. Тя може да отговори на въпроса дали дадени вреди са последица от противоправното поведение. Теорията за равноценността не е обаче в състояние да отговори на друг въпрос: къде, в границите на естествената причинна зависимост, трябва да се поставят границите на отговорността? Защото поведението на неизправния длъжник или на делинквента поставя началото на причинна верига, която е безкрайна. Втората група теории, които имат индивидуализиращ характер, не може да бъде възприета, защото те не предлагат критерии за обособяване на причината от останалите факти, предхождащи резултата.
Адекватната теория и сходната с нея теория за необходимото причиняване дават приемливо и практически приложимо обяснение за границите, до които следва да се простира отговорността. Към тях се отправя критика, че смесват причинността с вината. Тази критика не е основателна по отношение на „обективната" адекватна теория, защото тя установява „адекватната" причинна връзка на основата на критерий, който не зависи от поведението или психическото отношение на дееца или длъжника.
4.3. ПРАВНОРЕЛЕВАНТНА ПРИЧИННА ВРЪЗКА. Правнорелевантната причинна връзка, тази, която обосновава ангажирането на гражданската отговорност, се извежда на основата на правилата на чл. 82 и 51, ал. 1 ЗЗД. Делинквентът и недобросъвестният длъжник отговарят за всички преки и непосредствени вреди. Извън случаите на недобросъвестност длъжникът отговаря само за предвидимите вреди.
Кои вреди са преки и непосредствени и кои — предвидими?
Изясняването на понятието „преки вреди" налага да се изследва причинната връзка между противоправното поведение и вредите. Наличието на причинна връзка трябва да се установи чрез прилагане на теорията за равноценността. Логическата операция трябва да е основание за извода, че вредите са в причинна зависимост с неизпълнението, съответно поведението, което е тяхно необходимо условие.По-нататък преките вреди се ограничават чрез прилагането на адекватната теория — това са вредите, които са типична, нормално настъпваща, и „необходима" последица от неизпълнението или поведението на дееца, вредите, които са устойчиви и повторяеми при същите съпътстващи условия.
Случайните вреди, които не са типичен и устойчив резултат на неизпълнението, съответно на поведението, са косвени.
Косвените вреди трябва да се разграничават от вредите, които са последица не на неизпълнението, съответно на поведението, а на други факти, които прекъсват причинната верига. В последния случай въобще липсва причинна връзка. Така, ако поведението на кредитора или пострадалия е изключителна причина за вредата, липсва причинна връзка и за вредата не се отговаря. Аналогично е положението, когато вредите са изключителна последица от поведението на трето лице или непреодолима сила при безвиновната отговорност.
Следователно делинквентът и недобросъвестният длъжник, който умишлено не изпълнява задължението си, отговарят за всички преки вреди — тези, които според теорията за равноценността са причинени от противоправния резултат и за които причинната връзка не прекъсва и които са адекватна последица на неизпълнението, съответно на поведението. Преки вреди могат да бъдат и вредите, претърпени поради неизпълнение от страна на кредитора на друг договор.
Поставя се въпросът дали терминът „непосредствени вреди", въведен от законодателя в чл. 82 и чл. 51, ал. 1 ЗЗД, има значение, различно от това на преките вреди. Терминът не е легално дефиниран. Терминът „непосредствени вреди" няма самостоятелно значение.
Разкриването на съдържанието на понятието „предвидими вреди", за които отговаря длъжникът при неизпълнение на договорно задължение, следва да се извърши на основата на понятието „преки вреди", защото предвидимите вреди са вид преки вреди. Предвидимите вреди са обаче по-тесен кръг неблагоприятни последици от преките вреди и установяването им налага прилагането на един допълнителен критерий — предвидимостта.
Предвидимите вреди са вредите, които са могли да бъдат установени към момента на възникването на облигационното отношение. Предвиждането не може да се отнася до по-късен момент, защото след възникването на отношението длъжникът не може нито да уговори по-голяма насрещна престация, нито да ограничи отговорността си или да откаже да се обвърже.
В теорията има различни виждания относно това чие предвиждане е релевантно за определяне на вредите. Съдържанието на термина „предвидимост" трябва да бъде изведено на основата на понятието за дължимата грижа. Предвидими са онези вреди, които биха могли да се предвидят при полагане на грижата на добрия стопанин. Меродавно е предвиждането на длъжника, а не на кредитора. Грижата на кредитора има значение в други случаи — например при съвина по чл. 83, ал. 1 ЗЗД. За да прецени дали дадена вреда е била предвидима, съдът трябва да изследва само обстоятелствата, които са били или са могли да бъдат известни на длъжника при възникването на задължението.
Предвидимостта се отнася само до настъпването на вредите, а не и до техния размер. Това разрешение трябва да бъде предпочетено, за да се брани интересът на длъжника от непредвидими тежести.
На практика разликата между преките и предвидимите вреди не е съществена, защото критериите за установяване и на преките, и на предвидимите вреди са обективни и абстрактни. Вредите, които длъжникът предвижда, като полага дължимата грижа, не са много различни от вредите, които адекватно настъпват според абстрактния среден човек.
5. ВИНА
5.1. ПРИНЦИПЪТ „БЕЗ ВИНА НЯМА ОТГОВОРНОСТ". Правните норми, уреждащи общите фактически състави на основанието на гражданската отговорност, свързват възникването на задължение за обезщетяване на вредите с наличието на вина у правонарушителя. Според чл. 45, ал. 1 ЗЗД „Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму". Член 81, ал. 1 ЗЗД постановява: „Длъжникът не отговаря, ако невъзможността за изпълнението се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина." Нормите на чл. 45 и 81, ал. 1 ЗЗД представляват най-об-щата легална основа на правилото „без вина няма отговорност". Тъй като те уреждат общите фактически състави на двата вида гражданска отговорност — деликтната и договорната, може да се смята, че създават достатъчна основа за общата приложимост на това правило.
Прегледът на нормативната уредба показва, че законодателят включва вината като елемент от общите фактическите състави на деликтната и договорната отговорност. Той обаче познава и безвиновни състави на отговорност.
5.2. ПОНЯТИЕ ЗА ВИНА В ГРАЖДАНСКОТО ПРАВО. Българското гражданско право не съдържа дефиниция за вина.
В доктрината е широко разпространено становището, което разглежда вината в наказателното и гражданското право като единно явление. Има обаче и виждания, които дистанцират понятието „вина" в гражданското право от едноименното понятие в наказателното право.
Първото виждане следва да бъде споделено. Различните клонове на правото не следва да установяват различно съдържание на използваните от тях понятия. Изводът се подкрепя и от правилото на чл. 222 ГПК, което предвижда, че влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд относно „виновността на дееца".
Вината поначало се предпоставя от противоправността. Затова вината следва да се определя като психическо отношение към извършваното, а не към извършеното противоправно поведение.
Вината като психическо отношение е реален обективен факт, защото, макар и субективно за дееца, съществува независимо от съзнанието на останалите хора. Това положение е основание за следните изводи. Най-напред, вината е юридически факт от вида на юридическите факти на душевния живот. На второ място, този факт се подлага на изследване и може да бъде доказван.
Посочените особености на вината са основание за следното определение — вината е юридически факт от вида на душевните състояния, представляващ психическо отношение на човека към извършваното от него противоправно поведение, обусловило осъществяването му.
5.3. ФОРМИ НА ВИНА. Вината, като психическо отношение на дееца, включва два елемента — познавателен (интелектуален) и волеви. Познавателният елемент представлява наличие на представа у дееца за фактическата страна на това, което върши, за характера на неговото поведение и за възможността за причиняване на противоправния резултат. Волевият момент е отношението на дееца към настъпването на противоправния резултат. Съдържанието на тези два елемента определя формите на вината.
За разлика от наказателното право, гражданското право не съдържа определения за формите на вината. Използват се различни термини — „умисъл" (чл. 94, ал. 1 ЗЗД), „недобросъвестност" (чл. 21, ал. 1, чл. 82, ал. 1 ЗЗД), „груба небрежност" (чл. 94, ал. 1 ЗЗД), „небрежност" (чл. 247 ЗЗД).
Гражданското право също познава две форми на вина — умисъл и небрежност. Понятието за вина в гражданското право е свързано с изясняване на друго понятие — това за дължимата грижа.
Българският законодател възприема като общ модел за поведение на длъжника в хода на изпълнението грижата на добрия стопанин — чл. 63, ал. 2 ЗЗД. Според господстващото в литературата виждане, което трябва да бъде споделено, този модел намира приожение и при деликтната отговорност.
Съдържанието на модела за поведение „грижа на добър стопанин" се определя по принцип от практиката. Той е абстрактен, защото е съобразен не с поведението на конкретно лице, а с нормалното, обичайното поведение на лицата в подобни случаи.
Този модел обаче се конкретизира с оглед естеството на дейността, условията за извършването й, лицата, които я извършват (затова грижата на търговците-професионалисти е по-висока — чл. 302 ТЗ), и други. Конкретизацията обаче не отнема на модела характера му на абстрактна мярка, защото тя се извършва не на основата на поведението на длъжника или делинквента, а на определена категория лица.
Възможно ли е длъжникът да се отклони от модела на дължимата грижа, ако докаже, че е положил всички усилия, на които е способен? Положителният отговор се поддържа от така наречената „субективна" теория, според която законът изисква от длъжника само „внимание, старание и настойчивост, т. е. само надлежно напрежение на волята, но не и независими от волята качества, чието притежание може да е необходима предпоставка за осъществяване на резултата.
Съществува и друга, „обективна" теория, според която не е необходимо да се изследват конкретните усилия на длъжника, съответно делинквента. Съдържанието на абстрактния модел на дължима грижа включва изискване не само за волево напрежение, но и за определена степен на подготвеност, знания, умения, интелектуални и физически потенциал.
В литературата е изложено и трето виждане, според което разликата между двете теории е без практическо значение, защотс изискването на чл.12 ЗЗД за добросъвестност при воденето на преговорите и сключването на договора включва също и необходимост за длъжника да отговори още на този стадий на въпроса дали е в състояние да изпълни задължението, което поема.
Нуждите на оборота налагат да се възприеме втората теория.
Съществува спор дали нашето право не познава отклонение от общия модел на грижата за добрия стопанин и в посока на по-лека небрежност.
Съдържанието на понятието „небрежност" се определя от неполагането на дължимата грижа, а неговата същност — от разминаването между дължимо и извършено. Следователно по своята същност небрежността в гражданското право е противоправно поведение. Независимо от обективния си характер, вината е самостоятелен елемент на фактическия състав, обуславящ отговорността, различен и допълнителен към противоправността.
5.4. ВИНА, ДОБРОСЪВЕСТНОСТ, НЕДОБРОСЪВЕСТНОСТ, УМИСЪЛ И ГРУБА НЕБРЕЖНОСТ. Терминът „вина" има широко съдържание в гражданското право. Той включва както небрежността (която не е психическо отношение), така и умисъла.Неполагането на дължимата грижа може да се дължи на различни обстоятелства.
Първото от тях е субективната невъзможност лицето да предвижда последиците на поведението си или да го ръководи (невменяемост). Тъй като моделът на дължимата грижа е обективен и абстрактен, невменяемостта поначало не е пречка за наличието на небрежност, освен в хипотезата на деликтна отговорност, при която чл. 47, ал. 1 ЗЗД освобождава невменяемия от задължението за полагане на дължимата грижа. В областта на договорната отговорност и в специалните хипотезите на деликтна отговорност такова изключение не е уредено. Затова невменяемият отговаря за причинените вреди, освен ако невменяемостта е съществувала при сключването на договора или е настъпила след възникването на задължението и е причинила невъзможност за изпълнение.
Втората причина, на която може да се дължи неполагането на дължимата грижа, е незнанието, че такава грижа трябва да се полага, както и незнанието на нейното съдържание. Незнанието не освобождава лицето от отговорност в съответствие с правилото, че незнанието на правото е без значение.
Неполагане на дължимата грижа може да има и при грешка във факта. В такъв случай, независимо че лицето не съзнава задължението си да полага грижа, то отговаря.
В горните три хипотези е налице неполагане на дължимата грижа, но то се дължи на незнание на задължението да я полага. Затова в тези случаи поведението е противоправно и небрежно (освен в посочените изключения). Небрежността обаче е „добросъвестна", защото при нея определени обстоятелства с правно значение не се съзнават.
Дължимата грижа може да не се полага, на четвърто място, поради нежеланието на лицето да действа съгласно дължимия модел за поведение. В тези случаи е налице „недобросъвестност", която по съдържание се покрива с умисъла.
Съзнаваната непредпазливост, известна на наказателното право, не се включва в недобросъвестността, защото при нея се действа със съзнанието, че противоправният резултат няма да настъпи. Гражданското право не обособява съзнаваната непредпазливост — тя съвпада с небрежността.
Грубата небрежност не е понятие, еднозначно на умисъла. Грубата небрежност не е психическо отношение. Небрежността и грубата небрежност се различават по съдържанието на модела на дължимо поведение. При груба небрежност действа този, който не полага грижа, каквато и най-небрежният човек би положил в подобна обстановка. Различието между грубата небрежност и небрежността е само количествено.
В случаите, когато законът изисква полагане на грижа, каквато се полага за собствените работи, неполагането на тази грижа предпоставя небрежност. И в тази хипотеза не се изследва психическото отношение, а се сравнява поведението с модел. Този модел обаче е конкретен, а не абстрактен.
5.5. ПРЕДПОЛОЖЕНИЕ ЗА ВИНА. Законът урежда в чл. 45, ал. 2 ЗЗД вината при деликтната отговорност с оборима презумпция. Нормата на чл. 79 ЗЗД има аналогично значение, защото предпоставя вземането на кредитора за обезщетение само от неизпълнението на задължението и причиняването на вреди.
Не всяка вина, а само небрежността се предполага. Този извод се налага от систематическото тълкуване на разпоредбите на чл. 45, ал. 2 и чл. 79, ал. 1 ЗЗД, от една страна, и разпоредбите на чл. 63, ал. 2, чл. 45, ал. 1 и чл. 81, ал. 1 ЗЗД, от друга страна. Само небрежността не е психическо отношение, а несъответствие с обективната мярка на поведението на добрия стопанин. Противоправността се доказва, но за небрежността това не следва да е необходимо. Защото, независимо че е самостоятелен елемент на фактическия състав, пораждащ отговорността, и допълнителен на противоправността, небрежността пак е противоправно поведение.
От друга страна, както вече беше посочено, недобросъвестността означава умисъл. Недобросъвестността обаче не се предполага. Напротив, правилото е обратното — предполага се добросъвестността — арг. от чл. 70, ал. 2 ЗС. Предположението, че не е положена дължимата грижа, означава, че противоправният резултат е бил предвидим и предотвратим чрез полагане на грижата на добрия стопанин.
Противоправното поведение, вредите и причинната връзка между тях се доказват от увреденото лице при деликтната отговорност. При договорната отговорност длъжникът трябва да докаже изпълнението. Това следва от правото на длъжника да получи при изпълнението документ, доказващ това обстоятелство. Разписката по чл. 77 ЗЗД доказва факта на изпълнение и приемането му от кредитора. Ако кредиторът твърди, че изпълнението е неточно, той трябва да докаже твърдението си съгласно чл, 127 ГПК. Кредиторът трябва да докаже също вредите и причинната връзка между неизпълнението и вредите
6. Поправяне на вредите. Вредите се поправят чрез обезщетение или чрез обезщетяването им, което общо взето означава обезвредяване.
Целта на обезщетението е да постави кредитора, респ. увреденото лице в състоянието, в което то би било, ако не беше неизпълнението, деликта.
Би могло да се твърди, че обезщетяването може да стане по два начина:
1. Чрез натурално обезщетение /поправяне в натура/ - счупената кола да бъде поправена и т.н.
2. Чрез парично обезщетение
Класическата тенденция е да се обезщетява в пари. Видяхме при претенцията за реално изпълнение, че когато тя е невъзможна задължението се превръща в задължение за вреди и загуби. А класическият възглед е: просто когато длъжникът не изпълни задължението му се превръща в задължение за вреди и загуби, т.е. в задължение за обезщетение, в задължение за пари.
Оказва се, че обаче желанието ни да държим непременно на реалното изпълнение е довело и в областта на обезщетението до някакви нови възгледи. Нашият ЗЗД решава въпроса в полза на паричното обезщетение:
Чл.51
“Обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. То може да бъде платимо еднократно или периодически.
Ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали.
Когато е присъдено обезщетение за изгубена работоспособност, то може да бъде намалено или увеличено, ако се промени работоспособността на увредения във връзка с причинените вреди. “
Ясно е, че ще се плащат пари.
Що се отнася до договорната отговорност за Конов е очевидно, че обезщетението не може да бъде натурално, тъй като натуралното обезщетение е всъщност реалното изпълнение. Ако се дължи някаква работа и не е свършена, когато става въпрос за компенсаторно обезщетение /вместо тази работа/ или за моратороно обезщетение то може да бъде само в пари. Въпреки това изглежда под влияние на BGB в $ 249 казва, че който дължи обезщетение е длъжен да върне нещата в предишното им състояние и едва, ако това е невъзможно или много трудно да се плати обезщетение в пари, проф. Кожухаров стига до извода, че и у нас паричното обезщетение не е единствената форма и може да се мисли, че е по-справедливо да се допусне и натурално обезщетение, т.е. да се поправят нещата фактически, а не да се платят пари. Конов не отрича една такава принципиална възможност, но:
тя трудно може да се извлече от закона;
за договорната отговорност тя е абсолютно безпредметна, защотго това е самото реално изпълнение;
това не винаги е удобно за страните - няма да ми е по-удбоно, ако вместо ми платите пари, с които аз да си поправя вредите, както намеря за добре, да ви оставя вие да ми търсите майстор да ми ичуква колата. Но от друга страна пък в някои случаи може да ми се окаже по-удобно вместо да се разправям вие да ми поправите колата. По същия начин стоят нещата и за този, който дължи обезщетението: нему в едни случаи може да е по-удобно да поправи сам вредите, защото напр. той самият е майстор и това ще му струва по-малко, или пък защото има приятел-майстор, а в други случаи ще му е по-лесно да плати обезщетение. И тъй като нашият закон излиза от идеята за парично обезщетение и доколкото казаното в BGB е малко пресилена тенденция и в някаква степен фетишизиране на принципа на реалното изпълнение, Конов е склонен да приеме принципът: от закона следва, че вредите се обезщетяват като се плащат пари. Но всяко едно задължение може да бъде изпълнено по съгласие между кредитора и длъжника datio in solutum по друг начин. И ако страните се съгласят на това налице е една конвенция между тях и по никакъв начин не следва от закона.
Паричното обезщетение предполага определяне на стойността на вредите.
Стойността на вредите би могла да бъде определена съгласно три възгледа, или бихме могли да говорим за три вида стойности:
1. Афектационна стойност
2. Обективна стойност
3. Относителна стойност
Афектационна стойност
Една силно субективна стойност на вредите. Единствената останала снимка на покойния син. Снимката като предмет струва много малко, но за мен струва много. По принцип тази стойност не е релевантна за определяне на размера на обезщетението, защото говорим за обезщетяване на имуществени вреди и особената връзка между вещта и личността на увредения е чисто субективна, защото за целия свят тази ваза струва колкото струва една ваза, а за мен има особената стойност.
Но част от случаите на афектационен интерес, ако не могат да бъдат обезщетени като имуществени вреди могат да бъдат съобразени при определяне на едно допълнително обезщетение за неимуществени вреди по правилата на неимуществените вреди. Напр. ако загубата на въпросната снимка е невъстановима и ми причинява душевно терзание, което можем да определим като онези отрицателни емоции, наречени неимуществени вреди и ако това се случва и стигнем до извода, че е справедливо да обезщетим тези вреди, тогва афектационният интерес по отношение на вещта ще можем да го съобразим като неимуществена вреда.
Има и още едно изключение, при което работим с нещо подобно на афектационна стойност. Апостолов: в някои случаи една вещ може да е засегната по такъв начин, че в действителност на нея нищо да и няма, но от гледна точка на нейния собственик /а тази гледна точка се оказва обективна, защото и според утвърдените в обществото навици и разбирания това е така/ тази вещ вече била негодна за употреба, макар че нищо и нямало. В тази ситуация този особен, граничещ с афектационен интерес трябвало да бъде съобразен като една имуществена вреда. Напр. четката за зъби и стандартните разбирания за употреба на подобни вещи от съседа. Следователно аз ще съм претърпял вреда в размера на стойността на една четка, при все че тя е в отлично състояние.
Обективна стойност
Това е пазарната стойност на вредите: сумата, която би струвало възстановяването на една повредена вещ, ако тя е възстановима, сумата, която би струвало закупуването на една такава вещ, ако характерът на увреждането е такъв, че говори повече в посока на замяната на вещта, сумата, която би се получила от продажбата на тази вещ, ако става дума за стоки и т.н. Тази пазарна стойност е по принцип меродавна за изчисляване на размера на обезщетението.
Понякога се поставя въпросът коя пазарна стойност да се има предвид защото на различните места различните неща струват различно.
Специално в областта на превозите чл.312 ни дава точен отговор:
Чл.312
“Обезщетението се определя според пазарната цена на товара в мястото на доставянето .
След като получателят е приел товара, превозвачът отговаря само ако е бил уведомен за повредите веднага след откриването им, и то не по-късно от един месец от приемането.”
Доматите, натоварени в Шумен и тръгнали за Ниш, ако погинат ще ми бъдат платени по стойността, която имат по борсовите или по продажните цени в мястото на назначението /Ниш/. И това действително е справедливо, както от гледна точка на търговската им стойност, защото яз там щях да ги продам и реализирам, така и от гледна точка на това, което бихме нарекли багаж - ако ми загубят куфара и аз пристигна някъде без него, там ще трябва да си набавя нещата, които са ми необходими и откраднати.
В международните конвенции обаче има изключение, съгласно които вредите се изчисляват съгласно стойността на вещта по време на натоварването и.
Относителна стойност
Това е всъщност обективната стойност, но във връзка с имуществото на засегнатия от вредата. Търси се една обективна връзка между останалите компоненти на това имущество и нещото, което е увредено.
Някога формулата на кондемнацията е гласяла: присъжда се толкова, колкото струва вещта. След това е станало ясно, че това не напълно обезщетява вредите - защото ако например сте ми повредили панталона от това е пострадал целия костюм и аз няма да мога да нося целия костюм без панталон по същия начин; ако сме счупили две чаши от един сервиз за 12 души, останалите 10 не са сервиз, въпреки че могат да се използват; класическият пример е за един кон от тройка коне - заместването му с друг кон във всички случаи разстройва тройката.
Относителната стойност е тази, която имат вредите в имуществото на конкретния длъжник, но тя е обективна в смисъл, че връзката между нещата не е случайна и субективна /афектационната стойност/, а за всеки в крайна сметка, който остане само с едно излишно сако, което не може да ползва адекватно.
По същия начин можем да разсъждаваме относно стойността на някои неща в имуществото на увредения /на кредитора/, когато те имат известна доза на изхабяване. В някои случаи изхабяването ще го преценим. Но в други случаи няма да обезщетим кредитора, ако го оставим без възможност със силата на обезщетението да замести липсващата вещ. Напр. когато унищожите старото си палто от преди 3 години, вие унищожавате една вещ, чията обективна, пазарна стойност е сравнително ниска - аз не мога да го продам и с получената цена да си купя чисто ново такова. Но ако ние изчислим обезщетението на базата на стойността на едно такова вехто палто, аз с това обезщетение няма да мога да заместя старото палто - него го няма - и аз би следвало да ходя в такъв случай или гол или да си купя на вехто едно палто. Затова в такива случаи понеже за мен, а и обективно това палто, макар и леко износено има стойността на нормално палто, а не на палто, купено втора ръка от някой буклучар, би било справедливо да разглеждаме относителната стойност на вредата в размера, който е необходим, за да се възстанови същото нещо, макар то да е било малко по-овехтяло от това, което сега трябва да купя. Но ако става въпрос за автомобил това няма да вреди - разликата ще се усети.
Момент на изчисляване на стойността
И тук са възможни три теории:
1. Момента на настъпването на вредата /Кожухаров/
2. Момента на предявяването на иска
3. Момента на съдебното решение
Като че ли най-адекватно обезщетение ни дава третата теория. Но трябва да си дадем сметка, /защото съдът е длъжен да съобразява всички промени, които са станали през време на процеса/ че този момент на практика не е момента на постановяване на решението, а момента на края на откритите заседания, моментът в края на устните състезания, на пледоариите на страните. След това съдът се оттегля да мисли и казва, че ще се произнесе в срок. Но смята се, че нещата са застинали в момента на устните състезания.
За да получим обаче такова обезщетение трябва да сме го поискали по адекватен начин. Ако се окаже, че съдът е склонен да присъди повече, защото му се вижда, че вредите имат по-голяма стойност, но ние не сме изменили иска си и не сме поискали повече, той не може да ни присъди повече, отколкото сме поискали, защото с това би постановил едно недопустимо решение иби допуснал plus petitum, което противоречи на диспозитивното начало. Така че, в рамките на предявения иск бихме могли да съобразим изменението на стойността на вредите. Вижда се, че стойността на вредите нещо, което подлежи на доуточняване и на доказване в процеса.
Чл.130
“Когато искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът може да определи този размер по своя преценка или да вземе заключението на вещо лице”.
На практика по този начин ще бъде определена стойността на вредите.
Що се отнася до неимуществените вреди съдът ще ги определи по справедливост, съобразявайки се с някои от принципите, за които стана дума.
Компенсация на вредите
Понякога едно и също деяние причинява разлини последици. Заедно с вредите, със загубата, която нанася деянието води и до спестяване на някакви разходи и до придобиване на неще странично. И понеже се присъжда не вещта /колкото струва/, а интереса, разликата между нещата ще трябва да съобразим, определяйки обезщетението това, което кредиторът на отговорността /увредения; неудовлетворения от договора кредитор/ е спестил или придобил като странична последица. Трябва обаче между тази последица и вредите да има пряка причинна връзка. Напр. този, чиито кон сме убили, вече няма кон, който ние трябва да платим, но му е останала една конска кожа и, ако тя може да се използва за нещо, ще трябва да приспаднем от обезщетението тази облага, която кредиторът е получил.
Оттук се препраща към компенсация на вредите с ползите /compensatio lucri cum damno/.
Особености при поправянето на вредите от неизпълнение на парично задължение
Когато не се изпълни едно парично задължение единствената форма на неизпълнение е забавата, защото ипълнението е винаги възможно, защото пари винаги ще има. Дори и при частично плащане, ако кредиторът го приеме: дължа ви 10 лива и ви престирам само 5, аз оставам в забава за останалите 5.
Как да определим обезщетението за забава, след като тя е единствената мислима логически форма при неизпълнение на паричните задължения?
Ако кредиторът не е получил дължимата сума в момента, защото е налице забавата той би могъл да претърпи две групи вреди:
загуба - защото му трябват пари и недостигът поради неплащането на неговия длъжник ще трябва да компенсира като вземе пари назаем, взимайки назаем ще трябва да плати лихва - т.е. неговата пряка загуба ще бъде лихвата, която плаща, за да си набави липсващата му поради неизпълнението сума. Ако такава сума не му липсва, т.е. няма недостиг на пари, а сумата, която би получил от длъжника би инвестирал някъде, когато човек инвестира го прави, за да получи пари и най-сигурно инвестира в депозити, защото всички останали инвестиции могат и да дадат, но могат и да не дадат дивиденти - парите, които не сте получили и затова не сте сложили в банка, за да получите оттам лихва, за това, че стоят там - лихвата, която бихте получили, ако бихте вложили парите на влог ще се яви като една пропусната полза.
Оттук и идеята, че неизпълнението на едно парично задължение винаги дава вреди, които можем донякъде предварително /текущо/ да определим като процент от самата сума. При това вероятността от настъпване на тези или тези вреди е толкова сигурна, че не е нужно да ги доказваме - оттук и положението, че при неизпълнение на парични задължения:
Чл.86
“При неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. За действително претърпени вреди в по-висок размер кредиторът може да иска обезщетение съобразно общите правила.
Размерът на законната лихва се определя от Министерския съвет.”
“...от деня на забавата...” без да е необходимо кредиторът да доказва каквито и да било вреди.
Размерът на тази лихва с Постановлание 5 от 1991 г. е определен на 3 пункта над основния лихвен процент. Основният лихвен процент е плаващ, увеличаваме го с 3 пункта. Идеята е, че около основния лихвен процент въобще се върти цената на парите. Когато теглите кредит, зада попълните недостига, причинен от неизпълнението на вашия длъжник, ще платите лихва, която е във някаква връзка с този основен лихвен процент. Когато инвестирате парите си също ще получите лихва, която е в някаква връзка с този лихвен процент. Днес фиксирането на лихвата не е удачно.
“За действително претърпени вреди в по-висок размер кредиторът може да иска обезщетение съобразно общите правила.”
Т.е. кредиторът докавайки размерът на вредите, търсейки обезщетение, все едно, че задължението не е парично. това ще бъдат някакви много специални вреди, които са различни от общоприетите и предполагаемите. За съжаление в повечето случаи ще се окаже, че това са косвени вреди. Така че те едва ли ще подлежат на обезщетение. Така или иначе обаче възможността да се претендира това е открита и, ако вие успеете да установите, че сте претърпели такива вреди и те са в причинна връзка с неизпълнението, а не са косвени, ще получите осъждане за разликата: ако в абсолютна стойност законната мораторна лихва е напр. 10 единици /лева/, изчислена за това време на забава та и вие претендирате, че сте претърпели специални вреди в размер на 15 лева, ще ви бъдат присъдени плюс лихвата само 5, т.е. повечето вреди, които сте претърпели над размера на законната лихва. Но съществуването на това обезщетение ни показва, че ние бихме могли да го заместим с една предварително уговорена неустойка, която ще ни освободи от необходимостта да доказваме тези специални вреди, а за времето, за което сме уговорили неустойката /напр. по 1 процент на ден, но не повече от 20 процента/ ще се начислява тази неустойка без лихвата, а когато изтече този срок - главницата плюс неустойката ще ни дадат сумата, за която длъжника и в забава и върху тази сума ще започне да се начислява до окончателното изпълнение законната мораторна лихва.
Д) Неустойка, задатък, отметнина.
1.НЕУСТОЙКА 1.1. ПРАВЕН РЕЖИМ. ПОНЯТИЕДруга форма на договорната отговорност е неустойката.
Общите правила за неустойката са уредени в чл. 92 ЗЗД. Правните норми на чл. 92 ЗЗД са диспозитивни и страните могат да се отклоняват от тях.С този термин се означава акцесорно съглашение с предмет задължение, което става изискуемо в случай на неизпълнение на главното задължение. Неустойката не дава право на страните по договора да се отказват от него.
Неустойка е и задължението (и правоотношението), което неустоечното съглашение поражда.
Терминът „неустойка" може да означава и самата престация да се заплати сума пари или да се извърши друго действие.Неустойката трябва да се различава от съглашението, с което се поема задължение за обезщетяване на вреди след тяхното настъпване. Този извод може да се обоснове с използването на сегашно време в изр. 1 на ал. 1 на чл. 92 ЗЗД: „Неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват." Неустойката има обезпечителна функция и възниква преди неизпълнението.
Неустойката е правно явление, различно от уговорката за обезщетяване, която става изискуема при настъпването на юридически факт, различен от неизпълнението — например несъстоятелността на длъжника.
Неустойката разкрива близост със задатъка, защото и той може да има обезпечителна, обезщетителна и наказателна функция. Между тях съществуват и известни отлики. Задатъкът има функции, които неустойката няма — например потвърдителна функция, значение на аванс. Задатъкът защитава интереса и на двете страни — както на страната, която го е получила, така и на тази, която го е дала. Неустойката ползва само кредитора. За разлика от неустойката, задатъкът може да има реален характер и вещно действие. Уговорката за неустойка поражда само облигационен ефект. Изправната страна може да се ползва от задатъка, ако се откаже от договора. Неустойката може да се търси заедно с изпълнението. Ако се предпочете задатъкът, други вреди не могат да се претендират. Подобно ограничение при неустойката няма.
Неустойката се различава от факултативното задължение, при което длъжникът може да изпълни нещо друго вместо дължимото. Неустойката поражда задължение за обезщетение за вреди, тя е последица от неизпълнението. Неустойката е насочена към засилване обвързаността на длъжника, а не към освобождаването му от задължение, както е при факултативното задължение.
Неустойката засяга правната сфера на неизправната страна. Затова не е неустойка онази уговорка, с която се намалява насрещната престация на изправната страна.
Не е неустойка и уговорката, с която задължението става предсрочно изискуемо, независимо че длъжникът трябва да заплати повече от първоначално дължимото.
1.2. ФУНКЦИИ. Член 92, ал. 1, изр. 1 ЗЗД урежда две от функциите на неустойката- обезпечителна функция, защото обезпечава изпълнението на задължението.Длъжникът се стреми да изпълни, защото знае, че ако не изпълни, ще трябва да плати неустойка.
Неустойката е форма на договорната отговорност. Тя служи като обезщетение за вредите от неизпълнението. Неустойката, разглеждана като съглашение, установява предварително размера на обезщетението за вредите, които кредиторът би претърпял в случай на неизпълнение. Неустойката има обаче преимущество пред обезщетението за вреди, тъй като кредиторът може да я получи, без да е необходимо да доказва претърпените от него вреди. В това се изразява нейната обезщетителна функция. Кредиторът не е лишен от възможността да търси и обезщетение за вреди, ако неустойката не покрива вредите. Той може да претендира обезщетение за разликата, освен ако е уговорено друго — чл. 92, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Ако размерът на неустойката е твърде голям в сравнение с вредите, това би противоречало на обезщетителната й функция. Затова законодателят осигурява възможност и на длъжника да иска намаляване на неустойката — чл. 92, ал. 2 ЗЗД.
Когато размерът на неустойката е по-голям от размера на претърпените от кредитора вреди, тя може да има и наказателна функция. Тази функция не е уредена от закона, но може да бъде обоснована както с диспозитивния характер на нормите на чл. 92 ЗЗД, така и с предвидената в ал. 2 на чл. 92 ЗЗД възможност за намаляване на размера на неустойката, когато последната е прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди или когато задължението е изпълнено неправилно или отчасти.
Неустойката, ако е уговорена като изключителна, може да има и функцията да ограничи размера на дължимото от неизправната страна обезщетение.
1.3. ВИДОВЕ НЕУСТОЙКА. В зависимост от различни критерии могат да се обособят различни видове неустойка.
Неустойката може да бъде уговорена от страните — тогава тя е договорна. Задължението за неустойка може да произтича и от друг юридически факт, който не включва в съдържанието си волеизявление, насочено към нейното пораждане. Такава неустойка се урежда легално и се дължи със самия факт на виновното неизпълнение. Тя се нарича „законна неустойка".
Неустойката може да бъде уговаряна за различни форми на неизпълнение. От тази гледна точка съществуват компенсаторна неустойка, която се дължи при пълно неизпълнение, мораторна неустойка — неустойка за забавено изпълнение, неустойка за лошо изпълнение и други. Неустойката може да се дължи и след разваляне на договора. В един и същи договор може да са комбинирани неустойки за различните форми на неизпълнение.
Най-важната класификация на неустойките е с оглед на съотношението между неустойката и обезщетението за вреди.
Законът урежда с диспозитивно правило само зачетната неустойка, която се дължи вместо обезщетение за вреди, но кредиторът може да търси обезщетение за вредите, чийто размер не се покрива от неустойката — чл. 92, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. В такъв случай платената неустойка се приспада от обезщетението. Правилото на чл. 92, ал. 1, изр. 1 ЗЗД е диспозитивно и страните могат да уговарят и друг вид неустойка. Кредиторът трябва да докаже размера на вредите над неустойката.
Възможно е неустойката да се уговори като алтернатива на обезщетението за вреди. Кредиторът може да избере или неустойката, или обезщетението за вреди. Ако кредиторът предпочете неустойката, той не може да търси обезщетение, дори и вредите му по размер да надхвърлят неустойката . Ако кредиторът предпочете обезщетение за вреди по общия ред, той не може да иска неустойка.
Неустойката може да бъде кумулативна, т. е. да се дължи заедно с обезщетението за вреди. Такава неустойка има наказателна функция-наказателна неустойка може да се уговаря и между физически лица. Диспозитивният характер на нормите на чл. 92 ЗЗД прави несъстоятелна тезата, че кумулативната неустойка е недопустима, защото кредиторът получавал два пъти обезщетение за понесените от него вреди.
Неустойката може да бъде изключителна. В този случай кредиторът може да претендира само неустойка независимо от размера на вредите, които е претърпял.
Възможно е неустойката да бъде и евентуална. Тя може да се търси само ако размерът й е по-малък или равен на размера на претърпените от кредитора вреди. Когато вредите са по-големи по размер от неустойката, кредиторът не може да иска неустойка, а само обезщетение за вреди.
1.4. СТРАНИ. УСЛОВИЯ ЗА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ По правило страните по неустоечното съглашение съвпадат със страните по главното правоотношение. Възможно е неустоечното задължение да бъде поето и от трето лице. Титуляр на вземането за неустойка може да бъде и бенефициерът, когато договорът е в полза на трето лице.
Ако неустойката се уговаря от пълномощник, той трябва да има представителна власт за това.
Неустойката е съглашение. За разлика от главното задължение неустойката не може да възникне от юридически факт, който не е сделка (с изключение на законната неустойка).. Размерът на неустойката трябва да е определен или поне определяем. Страните са тези, които уговарят кое главно задължение се обезпечава с неустойка, както и формата на неизпълнение, която прави задължението за неустойка изискуемо. Законът не съдържа презумпция, че при липса на уговорка неустойката е уговорена само за пълно неизпълнение. Съдът не може да пререшава въпроса за размера и дължимостта на неустойката .
Законът не е установил ограничения върху размера на неустойката. Тя може да бъде и по-голяма по размер от законната лихва, защото правилото на чл. 86 ЗЗД не е императивно.
Задължението за неустойка е каузално. Целта на длъжника е да обезпечи кредитора по главното задължение.
Законът не съдържа правила относно престацията на задължението за неустойка. Тя трябва да е в гражданското обръщение. Най-често неустойката е насочена към плащане на парична сума. Неустойката може да има и всякакъв друг незабранен от закона предмет, който може и да е различен от предмета по главното задължение.
Неустойката може да бъде определена по различен начин — като глобална сума или като част, най-често процент, от главното задължение. Задължението за неустойката може да бъде с еднократно или с периодично изпълнение.
Съглашението за неустойка е неформално, освен когато за главното задължение се изисква форма за действителност. Акцесорният характер на неустойката налага спазването на формата по главното задължение. Изискванията на гражданскопроцесуалното право за доказване на задълженията имат сила и за неустойката.
Задължението за неустойка може да бъде с модалитети — условие, срок. Неизпълнението му може да бъде обезпечено, включително с друга неустойка.
1.5. АКЦЕСОРЕН ХАРАКТЕР. Неустойката като съглашение и задължение има акцесорен характер. Няма неустойка без главен дълг. Тя е функция на друго, главно задължение. То може да бъде алтернативно или солидарно, делимо или неделимо. Без значение е източникът на главното задължение . Неустойка може да бъде уговорена за неизпълнението на само едно задължение по договор, независимо че договорът поражда и други задължения. Не е необходимо задължението за неустойка да възниква едновременно с главното задължение, макар тази хипотеза на практика да е най-често срещана. Акцесорният характер на неустойката допуска тя да следва по време главното задължение. Ако неустойката се уговори преди главното задължение, тя има сила след възникване на главното задължение. Неустойката трябва обаче да бъде уговорена преди настъпването на неизпълнението. Това следва от обезпечителната й функция.
Ако главното задължение е недействително, недействителна е и неустойката . В случай че недействителният поради недостатък на формата си окончателен договор се конвертира в предварителен договор, неустойката запазва действието си. Неустойката по унищожаемо задължение губи сила с обратно действие след унищожаването. Прехвърлянето — чл. 99, ал. 2 ЗЗД, заместването в дълг — чл. 102 ЗЗД, погасяването по давност — чл. 119 ЗЗД, и прекратяването на главното задължение имат аналогично действие и за задължението за неустойка. Кредиторът не може да иска изпълнение, ако главното задължение не е изискуемо. Новирането на главния дълг не новира неустойката, но подобно действие може да се уговори. Освобождаването на длъжника от задължението му за реално изпълнение за в бъдеще не го освобождава и от неустойката.
Зависимостта между главното задължение и задължението за неустойка е еднопосочна. Главното вземане не е функция на неустойката. Недействителността на неустойката не води до недействителност на главното задължение. В подобен случай неустойката няма действие, а вредите от неизпълнението се обезщетяват по общия ред. Главното задължение може да се цедира и без неустойката — арг. от чл. 99, ал. 2 ЗЗД.
Задължението за неустойка се ползва с известна самостоятелност. Неустойката се погасява с тригодишна давност, докато давността по главницата може да бъде пет години — вж. чл. 111,6. „в" ЗЗД.
1.6. ИЗИСКУЕМОСТ. Вземането за неустойка става изискуемо при наличието на следните предпоставки.
Акцесорният характер на неустойката е основание за правилото, че кредиторът не може да търси неустойката преди да настъпи изискуемостта на главното задължение.
Длъжникът по главното задължение трябва да не е изпълнил. Формалният отказ на длъжника да изпълни е признание за забавата. Последиците от неизпълнението трябва да са в тежест на длъжника. Законът не забранява да се уговаря неустойка и за случайно събитие и непреодолима сила — арг. от чл. 92, ал. 1, изр. 1 ЗЗД.
Поначало фактът на неизпълнението сам по себе си прави задължението за неустойка изискуемо. Възможно е самата неустойка да е с модалитети — условие, срок. В тази хипотеза изискуемостта на неустойката настъпва в съответствие с модалитета.
Ако главното задължение е неделимо, неустойката се дължи
от всички съдлъжници — без значение е дали неизпълнението е последица от поведението на един от тях. Ако делимо задължение е обезпечено с неустойка, кредиторът може да я търси само от онзи съдлъжник, който не е изпълнил припадащата му се част от задължението.
Законът предвижда само възможност за намаляване, но не и
за освобождаване от задължението за неустойка. Следователно вредите не са елемент от фактическия състав, който прави задължението за неустойка изискуемо. По правило не е необходимо кредиторът да е изправен. Ако обаче длъжникът разполага с възражение за неизпълнен договор или кредиторът е в забава, неустойка не може да се търси. Развалянето поради неизпълнение на договор не е пречка да се иска заплащането на уговорената с него неустойка Кредиторът трябва да докаже само неизпълнението. Той не е длъжен да доказва нито че е претърпял вреди, нито размера на вредите, които е претърпял от неизпълнението на договора. Неустойката се дължи и без да са причинени вреди.
1.7. НАМАЛЯВАНЕ НА НЕУСТОЙКАТА
Законът допуска намаляване на неустойката в две алтернативни хипотези — чл. 92, ал. 2 ЗЗД.
Първата от тях е налице, когато неустойката е прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди. Установяването на несъответствието на неустойката с вредите не е въпрос на право, а на факт. Съдът трябва да установи размера на претърпените от кредитора вреди и да го сравни с размера на неустойката. Меродавни са претърпените от кредитора вреди, които се определят в съответствие с общите правила за границите на гражданската отговорност. Те не могат да надхвърлят преките вреди, а ако длъжникът не е недобросъвестен, той отговаря само за предвидимите вреди. Съдът преценява както претърпените загуби, така и пропуснатите ползи. Ако е допустима компенсация на вредите с ползите, тя следва да се отчете. Аналогично е положението и в случай че кредиторът е допринесъл виновно за неизпълнението на длъжника. Не е от значение дали за длъжника съществува оправдателна причина за неизпълнение на задължението. Абсолютният размер на неустойката, съотношението на неустойката към имущественото положение на длъжника и интересът на кредитора също са ирелевантни за намаляването на неустойката.
Втората хипотеза, при която съдът може да намалява неустойката, е тази, при която задължението е изпълнено неправилно или отчасти. Кредиторът трябва да е приел неточното изпълнение. Отношението между изпълнената и неизпълнената част от задължението се преценява не само количествено, но и качествено. Неустойката се намалява само ако изпълнението е полезно за кредитора. Размерът на вредите не е критерий за упражняване на правото да се иска намаляване на неустойката в тази хипотеза. Намаляването на неустойката е възможно, когато страните са уговорили неустойка за пълно неизпълнение. То няма сила за неустойка, уговорена за неточно изпълнение.
Правилата на чл. 92, ал. 2 ЗЗД са диспозитивни. Те се прилагат, ако страните не уговорят друго.
Неустойката може да бъде намалявана само преди да е изплатена. Плащането на неустойката е равнозначно на отказ от правото да се иска нейното намаляване. Частичното плащане на неустойката обаче няма подобно значение. В най-добрия случай то може да се смята за отказ от правото да се иска намаляването й за изплатения размер .
Правилото на чл. 92, ал. 2 ЗЗД не намира приложение в търговското право. То е отменено от специалната норма на чл. 309 ТЗ. Неустойка, дължима по търговска сделка, сключена между търговци, не може да бъде намалявана поради прекомерност. Търговското право отдава предпочитание на сигурността в оборота пред ограничаването на възможността за обогатяване на кредитора чрез получаване на прекомерна неустойка. Правилото на чл. 309 ТЗ не се прилага за случаите, при които едната от страните не е търговец. То не отменя общата забрана за уговаряне на неустойка, която противоречи на морала или е израз на злоупотреба с право. Член 309 ТЗ няма действие и за хипотезата, при която неустойката може да се намалява поради неточно изпълнение.
Намаляването на неустойката може да бъде извършено само от съда, но не служебно, а само по искане на заинтересуваната страна.
Щом длъжникът се ползва от намаляването на неустойката, върху него лежи доказателствената тежест да установи елементите на юридическите факти, при наличието на които е допустимо това. Когато намалява неустойката, съдът не действа като правораздавателен орган, тъй като в случая не е налице спор относно накърнени граждански права. Той осъществява администрация на гражданските отношения. Производството е двустранно и спорно. То наподобява конститутивния исков процес, защото като него завършва с решение, променящо съществуващо гражданско отношение. Решението на съда не се ползва със сила на пресъдено нещо и изпълнителна сила. Правните последици на решението не са процесуални, а материалноправни — акцесорното правоотношение се изменя.
2.ЗАДАТЪК
2.1. ПОНЯТИЕ. Под „задатък" се разбира вещ или парична сума, която се дава като доказателство за сключване на договора и като обезпечение на кредитора. Общата правна уредба на задатъка се съдържа в чл. 93 ЗЗД.
Задатък е и акцесорното и реално съглашение, с което страните уговарят предаването на вещта или паричната сума, както и произтичащите от него правоотношения и задължения.
2.2. ФУНКЦИИ. Задатъкътможе да има различни функции, които зависят от намерението на страните. Даденото може да служи за потвърждение на сключеното главно съглашение. В този случай задатъкът има потвърдителна и доказателствена функция— чл. 93, ал. 1 ЗЗД. Даването на задатък създава само човешка презумпция за съществуването на главния договор. Задатъкът не отменя обаче общите правила за доказването на сделката — например изискванията за формата за доказване.
Задатъкът може да има обезщетителна функция — той може да служи като предварително и общо определяне на обезщетението, върху което кредиторът ще има право в случай на неизпълнение — чл. 93, ал. 2 ЗЗД. Разбира се, може да се уговори, че при неизпълнение ще се задържи или върне двойният размер само на част от задатъка.
Страните могат да се споразумеят, че длъжникът ще има право да се откаже от договора, като жертва задатъка. Задатък с подобно значение се нарича „отметнина".
Ако неизправният длъжник освен че губи задатъка, дължи и обезщетение за част от вредите или за всички вреди, уговореният задатък има наказателна цел.
Задатъкът по правило има и обезпечителна функция, защото осигурява кредитора с доказателство за сключения договор и покрива изцяло или отчасти риска от неизпълнението на длъжника — чл. 93,ал.1 ЗЗД.
Каква ще бъде функцията на задатъка, решават страните при сключването на главния договор. При липса на специална уговорка прилагат се диспозитивните правила на чл. 93 ЗЗД, съгласно които задатъкът има потвърдителна и обезщетителна функция. Затова задатъкът е форма на договорна отговорност, близка до неустойката. Между тях съществуват и известни отлики, които вече бяха разгледани. При разграничаване на неустойката от задатъка съдът се ръководи от волята на страните
2.3 ЕЛЕМЕНТИ НА ДОГОВОРА. Задатъкът е съглашение, което изисква съвпадане на насрещните волеизявления на страните. Не е необходимо да се уговаря изрично, че това, което е дадено, ще се изгуби в случай на неизпълнение. Съдът трябва да тълкува волята на страните във всеки конкретен случай .
Обикновено задатъкът се сключва едновременно с главния договор, но това може да стане и по-късно.
Когато предмет на задатъка е вещ, сключването на съглашението за задатък е съпроводено от предаването на вещта. До момента на даването е налице само обещание за задатък. Даването обикновено става чрез фактическо връчване. Когато предмет на задатъка не е вещ, предаването се замества от друго действие — цесия, даване вместо изпълнение, новация. Не е необходимо даването на задатъка да стане лично и непосредствено. Съглашението е неформално.
Законът не съдържа ограничения относно предмета на задатъка. Най-често задатъкът е парична сума или вещ, която се предава при сключването на договора. Предмет на задатъка може да бъде и недвижим имот. Допустимо е задатъкът да бъде вземане срещу трето лице, ценна книга и т. н. Възможно е дори частичното или пълното изпълнение на задължението на едната страна да има значението на задатък.
Всякакви съглашения, включително предварителни договори, могат да се обезпечават със задатък. Задатъкът може да се даде при сключването както на едностранен, така и на двустранен договор. Затова общите правила на чл. 93, ал. 2 и 3 ЗЗД уреждат отношенията на страните с оглед на двустранен договор. Със задатък могат да се обезпечават и задължения, които не произтичат от договор. Така съгласно чл. 378, ал. 1 ГПК участниците в публичната продан внасят задатък в размер на 10 на сто от оценката на имота.
Задатъкът е акцесорно съглашение. Ако главният договор, задълженията по който се обезпечават със задатък, не съществува или е недействителен, задатъкът също не поражда действие. Недействителният предварителен договор е правопрепятстващ факт за уговорката за задатък. В случай че нищожният поради липса на форма главен договор може да се конвертира, задатъкът се запазва. Унищожаването с обратна сила на главния дълг унищожава и задатъка. Погасяването на главното задължение поради случайно събитие или новация погасява задатъка. Аналогично е действието на давността. Цесията и встъпването в дълг не засягат задатъка (вж. обаче чл. 99, ал. 2 ЗЗД).
Зависимостта между задатъка и главното задължение е еднопосочна. Недействителността на уговорката за задатъка не засяга главния договор.
2.4 ДЕЙСТВИЕ. Поради това, че страните предават задатъка, съглашението, което има за предмет вещ, има вещно действие — чл. 24, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД. Това означава, че страната, получила задатъка, става негов собственик. Така, ако като задатък са предадени пари или други заместими вещи, и главният договор не може да бъде изпълнен поради случайно събитие, дължи се връщане на вещи от същия вид, количество и качество — арг. от чл. 240, ал. 1 ЗЗД. Вещният ефект при незаместимите вещи обаче е под отлагателно условие, че страната, която е дала задатъка, няма да изпълни виновно задължението си.
При изпълнение задатъкът трябва или да се прихване към престацията на страната, която го е дала, ако задатъкът и престацията са еднородни, или, ако задатъкът и престацията са разнородни — да се върне. Прихващането се извършва от страната, дала задатъка, която при окончателното престиране може да задължи част от изпълнението, равна по стойност на задатъка-.
При пълна невиновна невъзможност договорът се разваля по право и задатъкът трябва да се върне. Ако част от основната пре-стация погине по причина, за която длъжникът не отговаря, и кредиторът предпочете да запази договора, задатъкът трябва или да се прихване, или да се върне. Когато част от престацията е погинала поради случайно събитие, а за неизпълнението на останалата част длъжникът отговаря, правата на кредитора върху задатъка трябва да бъдат намалени съответно на случайно погиналата част от престацията.
Ако е налице пълна невъзможност за изпълнение, за която длъжникът отговаря, изправната страна разполага с две алтернативни възможности. Тя трябва да упражни избора си — било като го съобщи по някакъв доказуем начин на неизправната страна, било като предяви иск и на неизправната страна бъде връчен препис от исковата молба. Упражненият избор е неотменим. Уговорката за задатък, за разлика от отметнината, е в интерес на кредитора, поради което длъжникът не може да осуети възможността за избор, като предложи прихващане, задържане на задатъка или заплащане на двойния му размер. Аналогично е положението и в случай че неизправната страна предложи изпълнение.
Кредиторът може, на първо място, да се откаже от договора (да го развали) и да задържи задатъка. В случай че задължението не е изпълнено от страната, която е получила задатъка, другата страна има право да се откаже от договора (да го развали) и да иска задатъка в двоен размер — чл. 93, ал. 2 ЗЗД. Отказването може да се извърши изрично или мълчаливо. Достатъчно е задържането на задатъка, съответно искането за връщането му в двоен размер. Наличието на петитум за разваляне на главния договор не е предпоставка за присъждането на задатъка. Ако задатъкът е заместима вещ, връща се вещ от същия вид, количество и качество. Когато вещта е незаместима, връща се самата вещ плюс нейната равностойност.
Изправната страна разполага с правата по чл. 93, ал. 2 ЗЗД, независимо дали е претърпяла вреди. Без значение е съотношението между стойността на вредите и стойността на задатъка. Вредите могат да бъдат по-големи, равни или по-малки по стойност от стойността на задатъка. Достатъчно е изправната страна да докаже неизпълнението, за да може да задържи задатъка или да иска двойния му размер — доказването на вредите и на техния размер не е необходимо.
С втората възможност изправната страна разполага, в случай че предпочете да запази договора. Тогава тя може да иска компенсаторно обезщетение, но трябва да върне задатъка (ако изправна е страната, която е дала задатъка, тя може да иска връщането му) — чл. 93, ал. З ЗЗД и чл. 79, ал. 1 ЗЗД. Доказателствената тежест относно настъпването и размера на вредите е върху изправната страна — чл. 127, ал. 1 ГПК.
Когато е налице забавено изпълнение, изправната страна има възможности, аналогични на тези при пълно неизпълнение.
Тя може да задържи задатъка или да иска двойния му размер — чл. 93, ал. 2 ЗЗД. В такъв случай се прави отказ от договора. Ако е дала нещо по договора, изправната страна може да го иска обратно — чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Когато отказът предшества по време изпълнението на изправната страна, тя не дължи нищо. Изправната страна не може обаче да задържи задатъка и да иска изпълнение, освен при противна уговорка или ако задатъкът има наказателен характер.
Изправната страна може да иска изпълнение заедно с мораторно обезщетение, но губи правата си върху задатъка — чл. 93, ал. З, чл. 79, ал. 1 ЗЗД. Настъпването на вредите и техният размер се доказват от изправната страна.
Изправната страна може да иска и компенсаторно обезщетение вместо изпълнение, ако няма интерес от изпълнението — чл. 79, ал. 1 ЗЗД, но не може да се ползва от задатъка.
Аналогично е разрешението и в останалите случаи на неточно изпълнение. Ако изправната страна поиска да се откаже от договора, тя може само да задържи задатъка или да иска двойния му размер — чл. 93, ал. 2 ЗЗД. Когато тя реши да запази договора, може да иска обезщетение, но губи правата си върху задатъка — чл. 93, ал. З ЗЗД.
3. ОТМЕТНИНА. Нормите на чл. 93 ЗЗД са диспозитивни. Страните могат да предвидят, че даването на нещо при сключването на договора ще има последици, различни от уредените в закона. Най-чести са уговорките за отметнина.Отметнината е уредена в чл. 308 ТЗ. Тя се прилага при търговските сделки, но няма пречка да бъде уговорена и в други случаи.
По силата на подобна уговорка длъжникът може да се откаже от договора, като загуби обещаното или даденото. В полза на длъжника се поражда преобразуващо право на прекратяване на договора. „Отмятането" е допустимо до започването на изпълнението.
В случай на изпълнение или прекратяване на договора по причина, за която страната, обещала или дала отметнината, не отговаря — невиновна невъзможност, съглашение и др., отметнината се връща или се прихваща — чл. 308, ал. 2 ТЗ.
До упражняването на правото за отмятане кредиторът разполага само с общите права за в случай на неизпълнение.
Законът не урежда специални изисквания за упражняването на правото да се прекрати договорът. Това може да стане както изрично, така и мълчаливо (с конклудентни действия). Правото се упражнява извънсъдебно.
Съглашението за отметнина прилича на задатъка, защото има акцесорен и обезпечителен характер. Между отметнината и задатъка има обаче отлики. При отметнината вещта или паричната сума може както да се даде, така и да се обещае. Задатъкът изисква предаване при сключването на договора. Докато задатъкът дава право на изправната страна да се откаже от договора, отметнината предоставя правото на отказ на неизправната страна. Отмятането е възможно до започване на изпълнението. Задатъкът може да се упражни и при неточно изпълнение. За разлика от задатъка, правото за „отмятане" от договора не „засилва", а напротив — „намалява силата" на задължението по главната сделка
20.ПОГАСЯВАНЕ НА ОБЛИГАЦИОННОТО ОТНОШЕНИЕ
А) Основания. Обща характеристика.
Б) Прихващане на насрещни задължения.
1.1. ОБЩИ БЕЛЕЖКИ.Прихващането е способ за прекратяване на две насрещни задължения до размера на по-малкото от тях. С термина „прихващане" се означава упражняването на правото да се извърши прихващане. Този термин трябва да се разграничава както от явлението „право да се прихваща", така и от явлението „последици" от упражняването на правото. Прихващането на насрещни задължения е явление, различно от „прихващането на изпълнението" — вж. чл. 76 ЗЗД.
Общата уредба на прихващането е установена в чл. 103—105 ЗЗД. Общите правила, посветени на прихващането, са създадени в интерес на страните, а не в обществен интерес, и следователно поначало имат диспозитивен характер. Страните могат при уреждане на отношенията си да се отклонят от режима на прихващането. Законодателството съдържа и някои специални материалноправни и процесуалноправни правила на прихващането — чл. 231, ал. 2 ЗЗД, чл. 90 СК, чл. 221, ал. 2 ГПК, чл. 645 ТЗ.
Доколкото лицето, което извършва прихващането, се осигурява срещу неплатежоспособността на насрещната страна, прихващането има значението на обезпечително средство. Прихващането има прекратително действие с оглед задължението на прихващащия — следователно то е способ, който замества изпълнението на неговото задължение. Прихващането позволява на прихващащия да се удовлетвори с вземането на насрещната страна срещу себе си — то е средство за принудително изпълнение на неговото вземане.
1.2. СЪЩНОСТ НА ПРАВОТО ДА СЕ ИЗВЪРШИ ПРИХВАЩАНЕ. Прекратяването на насрещните задължения не настъпва по право. То е действие на упражняването на субективно право, с което всяка от страните разполага. Правото да се извърши прихващане има вторичен характер. То възниква само при наличието на друго (други) правоотношение (правоотношения). Това право има относителен характер. То е насочено срещу лицето, което е едновременно длъжник и кредитор на прихващащия. Титулярът на правото го упражнява с едностранно изявление, отправено до насрещната страна. Съдействие на насрещната страна не е необходимо. Упражняването може да се извърши съдебно или извънсъдебно. Прихващането поражда правна промяна в правната сфера както на прихващащия, така и на насрещната страна — двете насрещни задължения се погасяват (прекратяват) до размера на по-малкото от тях. Еднократното упражняване на правото го консумира. Действието на прихващането е обратно — от деня, в който прихващането е могло да се извърши — чл. 104, ал. 2 ЗЗД.Особеностите на правото да се извърши прихващане го определят като преобразуващо право.
1.3. ФАКТИЧЕСКИ СЪСТАВ НА ПРАВОТО ДА СЕ ИЗВЪРШИ ПРИХВАЩАНЕ Правото да се извърши прихващане възниква ех 1еgе при наличието на фактически състав със следните елементи.
Необходимо е да съществуват две задължения (вземания) — чл. 103, ал. 1 ЗЗД. Вземанията трябва да са действителни. Вземанията, които произтичат от унищожаеми сделки или от договори, които могат да бъдат развалени, са действителни и могат да се прихващат. Аналогично е положението и в случаите на прекратително условие и на краен срок. Прихващането не е изпълнение и няма действието на потвърждаване на унищожаема сделка, дори и страната, извършила прихващането, да е знаела за основанието за унищожаемостта. Вземането обаче се погасява и сделката, която го поражда, не може да бъде унищожена. Допустимо е прихващането с вземане, на което може да се противопостави възражение за неизпълнен договор или право на задържане, когато вземането е изискуемо.
Погасени по давност вземания могат да се прихващат, стига прихващането да е могло да бъде извършено преди изтичането на давността — чл. 103, ал. 2 ЗЗД. Възможността да се извършва прихващане с погасено по давност вземане се обосновава с положението, че лицето, което има право да извърши прихващане, често смята, че вече е освободено от насрещното си задължение поради наличието на право да извърши прихващане, и не прихваща, докато не бъде предявен срещу него иск за изпълнение на задължението му. Не може обаче да се извърши прихващане с погасено по давност вземане, ако задължението на прихващащия е възникнало след погасяването на вземането му. Не може да се прихваща и вземане, което е прекратено поради изтичане на преклузивен срок
Второто изискване за възникване на правото да се извърши прихващане е двете вземания да бъдат насрещни — кредиторът по едното вземане трябва да е длъжник по другото и обратно — вж. чл. 103, ал. 1 ЗЗД. Не е необходимо вземанията да са елемент на едно и също правоотношение или между тях да има някаква връзка. Те могат да имат различен размер, място на изпълнение. Без значение е дали някое от вземанията е обезпечено. Трето лице може да изпълни чужд дълг, но не може да прихване чуждия дълг със свое вземане, дори и да има правен интерес. Изискването за насрещност е нарушено и когато представляваният има вземане към трето лице, а представителят е длъжник на представлявания. Титулярът на заложно право върху вземане не е кредитор по заложеното вземане и не може да го прихваща със свое задължение спрямо длъжника по заложеното вземане. Лицето, комуто вземането е възложено вместо плащане, е кредитор по вземането. Солидарният длъжник не може да прихваща задължението си с вземане на друг съдлъжник — чл. 123, ал. 2 ЗЗД.
В определени от закона изключения прихващането е допустимо, макар че задълженията не са насрещни.
Поръчителят може да прихваща задължението си с вземане на главния длъжник — чл. 142 ЗЗД. Подобна възможност има и лицето, обезпечило със своя вещ чужд дълг (то обаче няма облигационно задължение, а прихваща задължението на главния длъжник) — чл. 151 ЗЗД. Това правило е израз на акцесорния характер на обезпечителните задължения.
Длъжникът, който не е приел цесията, може да прихване задължението си към цесионера със свое вземане спрямо цедента, стига условията за компенсиране да са съществували преди съобщаването на цесията — чл. 103, ал. З ЗЗД. Тази възможност е следствие на обратното действие на прихващането. Задълженията се смятат за погасени (прекратени) от деня, в който прихващането е могло да бъде извършено — чл. 104, ал. 2 ЗЗД. Без значение е дали длъжникът е знаел за съществуването на насрещното си вземане в момента, в който е приел цесията.
Съдружникът в събирателното дружество и комплементарят в командитното дружество могат да прихванат задължение на дружеството със свое насрещно вземане — чл. 91, чл. 99, ал. 2 ТЗ.
Третият елемент на фактическия състав на правото да се извърши прихващане е изискването двете задължения да имат за предмет или пари, или еднородни и заместими вещи — чл. 103, ал. 1 ЗЗД. Основание за тази предпоставка на прихващането е разбирането, че прихващането замества изпълнението, а кредиторът на прихващащия няма интерес от изпълнение, различно от дължимото. Еднородни са онези видове вещи, които според страните притежават един или повече общи. Парите са еднородни вещи. Заместими са вещите, едно и също количество и качество от които според общото схващане в обмена е еквивалентно. Поначало вещите, които се мерят, теглят или броят са заместими.
Парите не могат да се прихващат с други заместими вещи, защото не са еднородни с тях. Разбира се, пари не могат да се прихващат и срещу вземания за индивидуално определени вещи. На въпроса дали могат да се прихващат вземания, едното от които е в лева, а другото — в чужда валута, трябва да се даде отрицателен отговор, защото чуждата валута не е „пари". Прихващане на вземания в лева срещу вземания в чужда валута е възможно само след като и двете задължения се трансформират в една и съща валута. Паричното задължение не е еднородно и заместимо със задължението, породено от обещание за заем. Алтернативни задължения не могат да се прихващат, докато не се извърши конкретизация. Не може да се прихваща срещу факултативно задължение
Прихващането е възможно, на четвърто място, само когато вземането на страната, която прихваща (активното вземане), е изискуемо — чл. 103, ал. 1 ЗЗД. Това изискване е следствие на функцията на прихващането като способ за принудително изпълнение на активното вземане. При безсрочните задължения не е необходимо кредиторът да дава срок на длъжника. Наличието на отлагателно условие или на начален срок по активното вземане е пречка за прихващане. Естественото задължение не може да бъде изпълнено принудително и прихващането с естествено вземане, освен в хипотезата на чл. 103, ал. 2 ЗЗД, не е допустимо. Прихващане срещу пасивно естествено вземане е възможно.
Не е необходимо задължението на прихващащия (пасивното вземане) да бъде изискуемо. Достатъчно е да бъде изпълняемо. След като длъжникът може да изпълни преди срока — чл. 70, ал. 2 ЗЗД, той трябва да може и да прихване преди срока.
Петата предпоставка за възникване на правото да се извърши прихващане е ликвидност на вземането на лицето, което извършва прихващането — чл. 103, ал. 1 ЗЗД. Ликвидно е онова вземане, чието основание е безспорно и чийто обем е определен, т. е. вземането, установено с влязло в сила решение. Съображението за въвеждане на изискването за ликвидност е, че прихващането е способ, който замества принудителното изпълнение, а вземане, за което съществува спор, не може да се упражнява. Прихващането с вземане, относно основанието или размера на което има висящ правен спор, създава опасност от шикана. Ответникът може да отложи постановяването на неблагоприятно за него решение под предлог, че прихваща с неликвидно насрещно вземане, а след продължително и скъпо съдебно дирене да се установи, че твърдяното от него вземане е недействително. Независимо от изложените аргументи изискването за ликвидност не е в съответствие с материалноправния характер на компенсацията трябва да бъде изоставено.
Изискването за ликвидност познава едно изключение — прихващане с неликвидно вземане е допустимо само под условието, че предявеното в съд вземане ще бъде уважено — чл. 104, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. Съдебното прихващане с неликвидно вземане може да се извърши както чрез насрещен иск, така и чрез възражение. Прихващане с неликвидно вземане може да се извърши и в производството по несъстоятелност- чл.645 ТЗ.
1.4. ИЗЯВЛЕНИЕ ЗА ПРИХВАЩАНЕ. Последиците от прихващането не настъпват по право, а са действие на едностранно изявление на един от длъжниците, отправено до насрещната страна — чл. 104, ал. 1, изр. 1 ЗЗД.
Волята за прихващане трябва да бъде ясно изразена. Изявлението за прихващане не може да бъде с модалитет — срок или условие — чл. 104, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Допускането на противното, предвид преобразуващия характер на правото да се извърши прихващане, може да застраши правната сигурност. Позволено е само условието, че предявеното в съд вземане ще бъде уважено — чл.104,ал.1,изр. 2 ЗЗД.
Извънсъдебното прихващане е неформално. То може да бъде извършено както писмено, така и устно.
Освен изявление извънсъдебното прихващане включва във фактическия си състав още един елемент — получаване на изявлението от насрещната страна. Ако се прихваща с чуждо вземане, изявлението се адресира до кредитора на прихващащия, а не до титуляра на вземането, с което се прихваща задължението на прихващащия.Съдебното прихващане се извършва чрез насрещен иск или възражение, което е процесуално действие.
Ако правото да се извърши прихващане не бъде упражнено, прекратителен ефект не настъпва. Страната, която изпълнява задължението си, независимо че разполага с право да го прихване, не изпълнява недължимо.
Обстоятелството, че прихващането е упражняване на право, позволява на неговия титуляр да извърши отказ от прихващане. Отказът е неформален. Той може да бъде изричен или мълчалив — например приемане на цесията — чл. 103, ал. З ЗЗД. Отказът може да се направи до момента на получаването на изявлението от насрещната страна.
1.5. ДЕЙСТВИЕ НА ПРИХВАЩАНЕТО. Прихващането има конститутивно действие — то погасява (прекратява) двете насрещни вземания до размера на по-малкото от тях — чл. 104, ал. 2 ЗЗД. Погасяват се и всички акцесорни права — обезпечения, лихви и други.
Когато лицето, което извършва прихващането, има няколко еднородни задължения, вземането му не е достатъчно да покрие всичките му задължения и то не заяви кое от тях прихваща, прилага се по аналогия чл. 76, ал. 1 ЗЗД. Член 76, ал. 1 ЗЗД не се прилага по аналогия при прихващането, когато прихващащият е носител на няколко вземания. В случай че вземането на прихващащия е по-малко от главницата, лихвите и разноските по задължението му, действието на прихващането се определя по аналогия от чл. 76, ал. 2 ЗЗД.
Действието на прихващането с ликвидно вземане е обратно — чл. 104, ал. 2 ЗЗД. То настъпва не от деня, в който изявлението за прихващане е получено от насрещната страна, а от деня, в който прихващането е могло да бъде извършено. Меродавен е най-ранният момент, в който са били налице елементите на фактическия състав на правото да се извърши прихващане. Уреждането на обратно действие на прихващането се аргументира със същите съображения, които налагат допускането на прихващане с погасено по давност вземане. Длъжникът, който има право да извърши прихващане, смята задължението си за прекратено и упражнява правото си само ако кредиторът поиска изпълнение.
Обратното действие на прихващането дава възможност на едната страна да извърши прихващане, дори след като вече е била получила уведомление за прихващането на другата страна, стига правото й на прихващане да е възникнало преди правото на насрещната страна. В такъв случай действието на преди това извършеното прихващане отпада. Страната, чието право е възникнало по-рано, има интерес да извърши прихващане, защото тя се освобождава от задълженията си за лихва след момента, в който е могла да извърши прихващане.
Изявлението за прихващане няма декларативно действие.
Прихващането с неликвидно вземане, което може да бъде само съдебно, поражда действие, след като влезе в сила решението, с което се установява съществуването на насрещните вземания и изискуемостта на активното вземане, така че им се придава занапред качеството ликвидност. Погасителното действие на съдебното прихващане е занапред, защото всички предпоставки за пораждане на компенсационното право са налице едва след решаване на спора.
Ако вземането на прихващащия е по-голямо по размер от задължението му, съдът не може да му присъди разликата, щом правото на прихващане е упражнено с възражение.
1.6. ЗАБРАНИ ЗА ПРИХВАЩАНЕ Законодателят е уредил изчерпателно няколко хипотези, в които прихващането не е позволено, макар всички предпоставки за извършването му да са налице. Основание за въвеждането на подобна забрана е защитата на интереса на определен кръг кредитори.
В чл. 105 ЗЗД са изброени следните три случая.
Не може да се прихваща срещу несеквестируемо вземане — вж. чл. 339, 341 ГПК. Прихващането е способ, който замества принудителното изпълнение на активното вземане. След като пасивното вземане е несеквестируемо, то не може да бъде обект на принудително изпълнение и следователно не може да се прихваща.
Интересът на лицето, което има вземане от умишлено непозволено деяние, трябва да бъде предпочетен пред интереса на лицето, което е причинило вредите, дори и последното да има насрещно вземане. Затова увреденият следва да може да прихваща, но причинилият вредите — не. Само лицето, което е причинило вредите, е лишено от правото да извърши прихващане. В случай че вземанията и на двете страни произтичат от умишлен деликт, допустимостта на прихващането също следва да се отрече. Разпореждането на чл. 105 ЗЗД не се отнася до лицата, които отговарят за вредите от чуждо поведение.
Публичният интерес е причина лицето, което дължи данъци, да не може да прихваща задължението си с вземане към. Носител на компенсационното право е само държавата. Прихващането се извършва не по реда на чл. 103 и 104 ЗЗД, а по административен ред, уреден в чл. 112, 156 и други на Данъчния процесуален кодекс (ДПК).
Нормата на чл. 105 ЗЗД има диспозитивен характер. Кредиторът може да се откаже от защитата, която законът му дава, и да се съгласи с прихващането, освен ако е в сила специален закон, какъвто е например ДПK. Необходимостта от наличие на съгласие на страните за извършване на прихващането е основание този вид прихващане да бъде наречено факултативно.
Освен в чл. 105 ЗЗД забрана за прихващане е уредена и в чл. 90 СК, който не допуска прихващане срещу вземане за издръжка, възникнало при условията на чл. 79 СК. За разлика от чл. 105 ЗЗД правилото на чл. 90 СК е императивно и не може да бъде дерогирано по съгласие на страните. Прихващането трябва да бъде отречено и в други случаи, при които противоречи на закона или на морала.
Специални ограничения за прихващането са въведени в производството по несъстоятелност — чл. 645 ТЗ. Предназначението им е да се осуетят възможностите за намаляване на масата на несъстоятелността и накърняване реда за удовлетворяване на кредиторите.
Прихващането на кредитор е възможно, ако са налице предпоставките за това. Изявлението за прихващане се отправя до синдика — чл. 645, ал. 2 ТЗ. То обаче е относително недействително спрямо останалите кредитори, ако кредиторът, който е извършил прихващане, е придобил вземането и задължението си към длъжника преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност, но към момента на придобиването на вземането или задължението е знаел, че е настъпила неплатежоспособност, съответно свърхзадълженост, или че е поискано откриване на производство по несъстоятелност — чл. 645, ал. 1 ТЗ. Недействителността се обявява по исков път. Легитимиран да предяви иска е синдикът, а при негово бездействие — всеки кредитор на несъстоятелността, в едногодишен срок от откриване на производството — чл. 649, ал. 1 ТЗ. Знанието не се предполага, а се доказва от ищеца.
Прихващането, направено от длъжника след началната дата на неплатежоспобността, съответно свръхзадължеността, е недействително по право по отношение на кредиторите на несъстоятелността независимо кога са възникнали двете задължения. Прихващането е действително само за частта, която кредиторът би получил при разпределението на осребреното имущество — чл. 645, ал. 4 ТЗ.
1.7. ВИДОВЕ ПРИХВАЩАНЕ. Прихващането, което може да се извърши при наличие на уредените в чл. 103 ЗЗД предпоставки, се нарича обикновено. В зависимост от начина му на извършване обикновеното прихващане може да бъде извънсъдебно и съдебно. Прихващането пред съда може да се извърши, дори и активното вземане да е неликвидно, чрез процесуалните действия насрещен иск или възражение. Възражението за прихващане може да бъде предявено като евентуално — в случай че ответникът моли съда да отхвърли иска въз основа на прихващането само ако не уважи другите възражения на ответника.
Прихващането в случаите по чл. 105 ЗЗД се нарича факултативно.
Известен е още един вид прихващане — договорното. За договорно прихващане се говори, когато две лица се съгласят да прихванат своите задължения, макар да не са налице изискванията начл. 103 ЗЗД.
В) Други основания за погасяване на облигационното отношение.
1. ПОДНОВЯВАНЕ
1.1. ПОНЯТИЕ. ПРАВНА УРЕДБА. Традиционно подновяването (новацията) се определя като договор, по силата на който едно облигационно правоотношение се прекратява, а на негово място възниква ново облигационно правоотношение, отличаващо се от старото или с оглед на страните, или с оглед на други елементи.
Единствените общи правила за подновяването се съдържат в чл. 107 ЗЗД.
Новацията трябва да се различава от прехвърлянето на вземане вместо дължимото — чл. 65, ал. З ЗЗД. Отлики могат да се открият в поне две насоки. Първата от тях е намерението на страните. Новацията се извършва с цел да се погаси старият дълг и на негово място да възникне нов.Различието в намерението обуславя разлика в последиците.Новацията погасява старото задължение в момента на сключването на договора. Даването вместо изпълнение поначало запазва стария дълг до изпълнението на вземането — вж. чл. 65, ал. З ЗЗД.
1.2. СТРАНИ И ФАКТИЧЕСКИ СЪСТАВ. Тъй като подновяването прекратява правата по старото правоотношение, кредиторът по него, за да може да новира, трябва да бъде дееспособен. Ако кредиторът е представляван, представителят трябва да притежава разпоредителна власт. Солидарният кредитор не може да се разпорежда с правата на останалите кредитори — затова подновяването на солидарно вземане, страна по което е един от кредиторите, няма действие за останалите.
За да бъде новацията действителна, длъжникът по новото правоотношение и неговият представител трябва да имат способност да се разпореждат и да поемат задължения.
Обикновено се приема, че наличието на действително предшестващо правоотношение (задължение) е първата предпоставка на подновяването. Ако подновяваното правоотношение липсва или юридическият факт, който го поражда, е нищожен, новационното съглашение ще бъде нищожно, защото предметът и основанието му са невъзможни — чл. 26, ал. 2 ЗЗД.
Унищожаемите сделки са действителни и могат да се новират. Новираното съглашение не е унищожаемо, освен ако при възникването му не е налице порок на волята.
Ако задължението, което се новира, е условно, новационното съглашение е с модалитет, ако страните се съгласят новото задължение да бъде с модалитет. Възможно е обаче страните да искат новото задължение да е безусловно. Тогава съдбата на новото правоотношение няма да зависи от сбъдването на бъдещото несигурно събитие, което е било причина за висящото състояние на предшестващата сделка.
Въпросът, дали може да се подновява едно естествено задължение, е спорен. По аргумент за по-силното основание от възможността за изпълнение на естествено задължение — вж. чл. 118 ЗЗД, следва да се приеме, че новирането на естествено задължение е допустимо. Разбира се, страните могат да решат вместо да новират, да трансформират естественото задължение в правен дълг.
За да има подновяване, необходимо е да се породи действително ново правоотношение (задължение) на мястото на старото. Това означава да са налице всички общи изисквания за действителността на самия новационен договор (ако подновяването е система от сделки, всички сделки трябва да бъдат действителни) — вж. чл. 26, ал. 1 и 2 ЗЗД.
Ако новационният договор е нищожен, унищожен или фактическият му състав е незавършен, старият дълг не се прекратява.
Възможно е подновяването да е под условие. Настъпването на отлагателното или прекратителното условие има действие за старото задължение само ако такава е била волята на страните. Страните могат обаче да подновят стария дълг с нов условен дълг, като решат погасяването на стария дълг да е окончателно и да не зависи от сбъдването на условието.
Differentia specifica на новационното съглашение е наличието на разлика между старото и новото правоотношение. То се означава с термина „аliquid novi". Подновяване има, когато или някоя от страните — длъжникът или кредиторът, или някой от съществените елементи на стария договор — обикновено предметът или основанието, бъде променен. Новацията може да засяга едновременно и страните, и съдържанието.
Последиците на подновяването не настъпват по право. Те са функция от намерението на страните към момента на възникване на новия дълг, което се означава с латинския термин „аnimus novandi". Липсата на подобно намерение има за последица паралелното съществуване на новия и стария дълг. Намерението за подновяване означава, че страните желаят уговорката за прекратяване на стария дълг и тази за създаване на новия дълг да са свързани по такъв начин, че възникването на новото задължение да цели заместване на старото задължение.
Това намерение не може да се предполага, а трябва да се извлече чрез тълкуване на уговорките съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД. При спор страната, която твърди, че има подновяване, трябва да докаже твърдението си — чл. 127 ГПК. Допустими са всички доказателствени средства. Новационното съглашение не изисква обаче изрично изявяване на волята на страните или форма за действителност. Подновяването на обезпечено с ипотека вземане има действие за ипотеката, ако бъде отбелязано в книгите за вписванията — чл. 171 ЗЗД.
Посочването на лице, което да получи плащането, може да бъде упълномощаване, но не е новация. Издаването на менителница или чек вместо плащане няма поначало новиращо действие.
Новацията може да се сключва и с оглед на други, по-далечни цели, но те имат значението само на мотив. Липсата или порокът на тези цели няма да засегне новацията. Така при субективната пасивна новация новият длъжник може да сключва договора сцел да надари стария длъжник. Възможно е целта му да е да изпълни свое задължение към стария длъжник. Допустимо е новият длъжник да е гестор, а старият — доминус.
1.3. ВИДОВЕ ПОДНОВЯВАНЕ. Новацията може да бъде обективна и субективна.
Обективното подновяване е договор, при който длъжникът и кредиторът остават същите, но новото правоотношение (задължение) се отличава от старото с оглед на някой от съществените си елементи.
Обективно подновяване има, в случай че се промени обектът на старото правоотношение — например, когато задължението на купувача на недвижим имот да плати цената се замени със задължение за издръжка и гледане; задължение за въздържане от действие бъде заменено с парично задължение и т. н.
Възможно е новото правоотношение (задължение) да се отличава от старото с оглед на основанието. Уговаря се например сумата, вложена у длъжника, да остане у него като получена в заем. Задължението за неплатената част от цената по една продажба може да бъде заместено с абстрактно задължение — например заемателят може да издаде да заемодателя запис на заповед и да уговори задължението му по записа да поднови задължението по заема.
Субективно подновяване има при промяна на субектите на правоотношението.
Когато старият длъжник се подменя с нов, налице е „пасивно" субективно подновяване. То може да се извърши по два начина.
Първият от тях е договор между кредитора и новия длъжник. Този договор се нарича „експромисия". Старият длъжник не е страна по експромисията и неговото съгласие не е необходимо.
Експромисията е израз на един принцип, съгласно който договорът между кредитора и трето лице, което се задължава (или изпълнява) на мястото на досегашния длъжник, погасява задължението на последния, дори и той да не е изявил съгласие за това. Този принцип е възпроизведен и от чл. 73, ал. 1 ЗЗД. Подновяването, както и изпълнението, има пре-кратително за старото правоотношение действие и е в интерес на длъжника, който се освобождава от задължението си.
Длъжникът може да бъде сменен и чрез система от сделки, по която съгласието си е необходимо да дадат кредиторът, старият и новият длъжник. Най-често това става чрез „пасивна съвършена делегация". При нея длъжникът-делегант нарежда на трето лице-делегат (което може да бъде длъжник на делеганта) да се задължи към кредитора-делегатар. Новационен договор се сключва между делеганта и делегатаря. Задължението на делеганта се прекратява, а на негово място възниква ново задължение, чието съдържание е задължаването на третото лице — чл. 23 ЗЗД. Действието на новацията е под условие, че делегатът се задължи към делегатаря. Възможно е новационният договор да се сключи и между делегата и делегатаря. В този случай делегацията е съчетана с експромисия.
Кредиторът също може да бъде подновен. Тази възможност се означава с термина „активно" субективно подновяване. За извършването на активно субективно подновяване е необходимо съгласието на стария кредитор, новия кредитор и длъжника. Най-често активната субективна новация е съчетана с „активна съвършена делегация", при която кредиторът-делегант нарежда на своя длъжник-делегат да се задължи към трето лице-делегатар и новира отношението на покритие, като освобождава длъжника-делегат от задължение. Длъжникът-делегат поема ново задължение да се задължи към делегатаря. Новацията е условна и поражда действие, след като делегатът се задължи към делегатаря.
1.4. ДЕЙСТВИЕ. Новацията има особени последици — тя прекратява старото правоотношение и едновременно с това поражда ново правоотношение.
Подновяването прекратява старото правоотношение и всички акцесорни на него права и задължения. Обезпеченията на старото задължение осигуряват кредитора по новираното правоотношение само ако лицата, които са ги дали, ги поемат отново — чл. 107, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Това правило се прилага дори и в случай на новация със смяна на длъжника, при която обезпеченията по стария дълг са дадени от стария длъжник. Подновяването по правило погасява привилегиите (извън случаите на залог, ипотека и право на задържане, за които се прилага чл. 107, ал. 1, изр. 2 ЗЗД). Поради това, че привилегиите възникват ех 1еgе, новото вземане може да бъде привилегировано, ако са налице условията за това. Прекратяването на старото правоотношение прекратява и всички възражения на длъжника по него.
Подновяването на задължението на един от солидарните длъжници освобождава останалите, освен ако кредиторът е запазил правата си срещу тях — чл. 124, ал. 1 ЗЗД. Ако обаче един от солидарните длъжници е дал своя вещ в залог или ипотека, за да обезпечи задължението на друг солидарен длъжник, и последното е новирано, залогът и ипотеката се прекратяват — чл. 107, ал. 1, изр. 2 ЗЗД.
Новацията на задължението на поръчителя не освобождава главния длъжник.
Второто главно действие на подновяването е възникването на ново правоотношение. Съдържанието на това правоотношение се определя от волята на страните. Когато новацията е субективна, съдържанието на новираните задължения зависи от съдържанието на погасените. Кредиторът е хирографарен, освен ако лицата, които са дали обезпеченията по стария дълг, се съгласят да ги запазят — чл. 107, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, или се учредят нови обезпечения. Новираното задължение не е солидарно, дори и кредиторът да е запазил правата си срещу останалите съдлъжници по стария дълг, освен при противна уговорка. Разбира се, новото задължение ще бъде солидарно, когато трети лица се задължат заедно с длъжника по новото правоотношение. Длъжникът разполага срещу кредитора само с възраженията по новия дълг. Изключение са възраженията, които се основават на факти, които препятстват или прекратяват стария дълг и са настъпили преди експромисията. Така новият длъжник може да се позове на липса или нищожност на стария дълг. Аналогично е положението и в случай че старият длъжник е унищожил или развалил договора преди новацията. От момента на възникването на новото правоотношение започва да тече нова давност.
Погасяването на старото задължение и възникването на новото задължение е основната отлика на новация от други сделки, при които настъпва промяна в съдържанието или в страните по правоотношението. Така при спогодбата преобразуващото действие, за разлика от последиците на новацията, е обратно. Заместването в дълг също няма новативен ефект — задължението се запазва независимо от смяната на длъжника.
ДЕЛЕГАЦИЯ 2.1. ПОНЯТИЕ. Терминът „делегация" означава нареждане на едно лице, наречено „делегант", до друго лице, наречено „делегат", да престира или да се задължи от свое име към трето лице „делегатар", най-често за сметка на делеганта. Тезата, че делегацията е нареждане от делеганта до делегата, има легална основа. Така менителницата и чекът, които са видове делегация, са определени легално като нареждане на едно лице до друго лице да заплати определена парична сума на трето лице — вж. чл. 455, т. 2, чл. 539, т. 2 ТЗ.
2.2. СДЕЛКИ И ПРАВООТНОШЕНИЯ. Между делеганта, делегата и делегатаря възниква сложна система от правоотношения.
Делегантът и делегатът са страни поне по две правоотношения.
Първото от тях е последица от делегацията. Делегацията е едностранна сделка, която създава за делегата непритезателно овластително право да престира или да се задължи от свое име. Сделката е неформална и може да има за предмет всякакво задължение. Най-често делегатът действа за сметка на делеганта, но той може да действа и за своя сметка.
В литературата съществува спор дали делегацията е каузална или абстрактна сделка. Нито едното, нито другото виждане обаче следва да бъде споделено. За релевантност или ирелевантност на основание може да се говори само при сделките, които разместват имущество, а делегацията не е такава сделка. Задължението по външното отношение може в зависимост от вида си да бъде както абстрактно, така и каузално.
Действието на упражняването на породеното от делегацията право настъпва в патримониума на делеганта непряко — чрез правната сфера на делегата.
Между делеганта и делегата може да съществува и второ правоотношение, наречено „отношение на покритие". Необходимостта от възникването на това отношение е следствие на ограниченото действие на делегацията. Делегацията създава за делегата само право, но не и задължение. Ако делегантът иска да задължи делегата да извърши действията, предмет на делегацията, той трябва да сключи за това договор с делегата. Този договор най-често е поръчка.
Делегантът и делегатарят са страни по така нареченото „валутно отношение". То може да бъде последица на различни сделки, които могат да имат както възмезден — продажба, така и безвъзмезден характер — дарение, заем. Делегантът може да е не само длъжник на делегатаря — например делегантът е купувач, който не е платил цената, но и негов кредитор — например делегантът е заемодател на делегатаря. Наличието на тази сделка мотивира делеганта да извърши делегацията. Ако делегатът е длъжник на делеганта и делегантът — на делегатаря, изпълнението на делегата в полза на делегатаря прекратява и двете задължения. Между делеганта и делегатаря може обаче и да няма валутно отношение — например делегантът може да нареди на делегата да плати на делегатаря, защото погрешно смята, че е длъжник на делегата.
Правоотношението между делегата и делегатаря се нарича „външно". То възниква само в случай, че делегатът поема задължение към делегатаря. Ако делегацията е за престиране, външно правоотношение не се поражда.
2.3. ВИДОВЕ ДЕЛЕГАЦИЯ. Делегацията може да бъде разделена на видове в
зависимост от различни критерии.
В зависимост от поведението, предмет на овластителното право, което делегацията поражда, тя може да бъде за престиране (плащане) или за задължаване. Когато делегантът нарежда на делeгата да се престира (плати) на делегатаря, делегацията е за престиране (плащане). Делегация за престиране са чекът и кредитното писмо. Възможно е делегацията да е за задължаване — например менителницата, която се предявява за приемане — чл. 475 ТЗ.
Делегацията за задължаване може да се предхожда или не от задължение на делеганта към делегатаря или на делегата към делеганта. Делегацията за задължаване, която се предхожда от предшестващи задължения на делеганта или делегата, може да бъде съвършена или несъвършена.
Ако делегацията за задължаване е съпроводена от новация, тя се нарича „съвършена". Тази делегация може да бъде активна, когато се сменя кредиторът, или пасивна — когато се замества длъжникът.
Активна съвършена делегация има в случаите, при които делегантът, който е кредитор на делегата, му нарежда да се задължи към трето лице-делегатар и едновременно новира отношението на покритие, като освобождава длъжника-делегат от задължение. Новацията е условна и поражда действие, след като делегатът се задължи към делегатаря. Същите последици може да има и условното опрощаване на делегата от делеганта.
Когато делегантът е длъжник на делегатаря, а делегатът е трето лице и поемането на задължение от страна на делегата освобождава делеганта от дълга му към делегатаря, налице е пасивна съвършена делегация. В този случай новационният договор може да се сключи между делегата и делегатаря. Налице е експромисия, съчетана с делегация. Възможно е новацията да се уговори между делеганта и делегатаря. Действието й е под условие, че делегатът се задължи към делегатаря. Пасивна съвършена делегация може да има и когато делегатарят опрости условно делеганта.
Делегацията може да има едновременно и активен, и пасивен характер — делегатът е длъжник на делегатаря, а делегатът на делеганта.
Делегацията за задължаване може да няма новиращ ефект. Тази делегация се нарича несъвършена. Тя също може да бъде активна и пасивна. За разлика от съвършената делегация, при несъвършената делегация старото задължение не се прекратява. Така, ако несъвършената делегация е активна, делегатът остава задължен към делеганта, независимо че поема още едно задължение към делегатаря. При пасивната несъвършена делегация и делегантът, и делегатът са длъжници на делегатаря. Солидарност е налице само ако е уговорена — вж. чл. 121 ЗЗД. Несъвършената делегация не установява по право поредност на изпълнението на старото и новото задължение. Несъвършената делегация може да има едновременно и активен, и пасивен характер.
Делегацията за задължаване може да води до подмяна на субектите по правоотношението, без обаче да е съчетана с новация. Такава делегация се нарича привативна. По действието си тя е подобна на цесията или заместването в дълг.
3. ОПРОЩАВАНЕ
3.1. ПОНЯТИЕ. ЕЛЕМЕНТИ. СПОСОБНОСТ НА СТРАНИТЕ. То е уредено в чл. 108 ЗЗД. Съгласно този текст опрощаването е договор между кредитора и длъжника, с който кредиторът се отказва от вземането си. Едностранният отказ на кредитора не поражда действие, необходимо е съгласието на длъжника. Правилото на чл. 108 е израз на разбирането, че кредиторът не може да освобождава длъжника от задължение против волята му. Уреждането на опрощаването като договор има и други достойнства, защото улеснява установяването на сделката и създава сигурност за страните и третите лица.
Законодателят не изисква форма за действителност на опрощаването, дори и вземането да е действие на сделка, която трябва да бъде сключена в специална форма. Опрощаването може да бъде сключено както изрично, така и мълчаливо. Предявяването на иск срещу един от солидарните длъжници не означава, че задължението на останалите е опростено
Предмет на опрощаването може да бъде всяко вземане (задължение), освен ако нормативен акт или уговорка между страните забраняват това. Не могат да се опрощават задължения върху неоткрито наследство — чл. 26, ал. 1 ЗЗД, задължения за издръжка за бъдещо време — чл. 88 СК. Допустимо е да се опрощават неликвидни, условни и срочни задължения, но не и правни очаквания. Опрощаването може да бъде за цялото вземане или за част от него. Обстоятелството, че креансата е несъбираема, не означава, че опрощаването е частично.
Опрощаването е каузален договор. Основанията на страните по опрощаването могат да бъдат различни. Най-често опрощаването има безвъзмезден характер. Опрощавайки длъжника, кредиторът иска да го надари. Опрощаването може да бъде възмездно. Основанието на кредитора по възмездно опрощаване може да бъде както аогуепсИ саива, така и асяшгепсИ саива. Така в една спогодба може да се уговори, че едната страна впоследствие ще опрости свое вземане спрямо другата страна или спрямо трето лице и опрощаването ще бъде извършено с цел да се изпълни един дълг. Опрощаването може да се сключи с цел да се придобие едно право, ако е елемент от спогодба и е една от отстъпките, които страните взаимно си правят, за да сложат край на спора.
Способността на страните по опрощаването се определя от това, дали договорът има възмезден, или безвъзмезден характер. Опрощаване, извършено с дарствена цел, изисква кредиторът да притежава способност да дарява. Физическо лице, което опрощава вземане, трябва да е дееспособно — чл. 73, ал. З СК. Недееспособният кредитор не може да извършва безвъзмездно опрощаване нито с лични действия, нито чрез представител. Когато опрощаването е възмездно, то по правило е акт на разпореждане и страните трябва да разполагат с разпоредителна способност.
3.2. ДОКАЗВАНЕ. Страната, която твърди, че е извършено опрощаване, може да доказва твърдението си по реда на процесуалния закон.
Член 109 ЗЗД урежда специално доказателствено правило. Според чл. 109 ЗЗД, ако частният документ се намира у длъжника, задължението му се смята погасено, освен ако се докаже, че не му е върнат доброволно. Това правило създава две презумпции. Първата от тях е оборима. Щом частният документ за дълга се намира у длъжника, той му е върнат доброволно от кредитора. Тежестта за доказване на липсата на доброволност е върху кредитора. Втората презумпция е необорима. Доброволното връщане на частния документ за дълга го погасява.
Връщането на документа презюмира погасяване. Без значение е дали длъжникът е платил, или е бил опростен. Ако длъжникът твърди, че е платил, той трябва да докаже твърдението си — например като представи разписка — чл. 77 ЗЗД.
Връщането на заложената вещ прекратява залога — чл. 159 ЗЗД.
3.3. ДЕЙСТВИЕ. Опрощаването прекратява вземането на кредитора заедно с всички акцесорни права — поръчителства, залози и ипотеки — чл. 138, ал. 2, чл. 150, ал. 1 ЗЗД. Прекратяването на залога и ипотеката или опрощаването на поръчителя не освобождава обаче главния длъжник.
Опрощаването на един от солидарните длъжници освобождава не само опростения, но и останалите съдлъжници, освен ако кредиторът е запазил правата си срещу тях. В такъв случай задължението на останалите се намалява с частта на опростения — чл. 124, ал.233Д.
Опрощаване с модалитет е във висящо състояние. Опрощаването, извършено с дарствена цел, следва да може да се отменя при наличие на предпоставките на чл. 227 ЗЗД и да се атакува с иска по чл. 135 ЗЗД. Възмездното опрощаване също може да бъде относително недействително.
4. СЛИВАНЕ 4.1. ПОНЯТИЕ. Сливането е юридически факт, при който качествата „длъжник" и „кредитор" се съединяват в едно лице. Поради това, че никой не може да бъде длъжник и кредитор на самия себе си, сливането прекратява облигационното отношение.
Сливане настъпва при универсално правоприемство — длъжникът наследява кредитора или обратно; трето лице наследява и длъжника, и кредитора; длъжникът се слива или влива в друго търговско дружество. Сливане може да има и в случаи на частно правоприемство — кредиторът цедира вземане на длъжника по цесия-та; наемател купува имота и др.
Сливането поражда действие от момента, в който са налице всички елементи на съответния юридически факт. Ако действието на този факт е обратно — например при приемане на наследство — чл. 48 ЗН, действието на сливането също е обратно.
4.2. ДЕЙСТВИЕ. Сливането има погасителен ефект за вземането и съответното на него задължение. Сливането погасява всяко вземане, дори и то да е неликвидно, условно или срочно.
Когато юридическият факт на сливането е във висящо състояние — например сделка под отлагателно условие, действието на сливането е в зависимост от настъпването на условието.
Сливането може да бъде частично. Ако длъжникът наследи кредитора и активът по наследствения дял е по-малък от размера на задължението, длъжникът отговаря за разликата спрямо останалите сънаследници.
Сливането на кредитора и солидарен длъжник погасява задължението на останалите само за частта на този съдлъжник — чл. 124,ал. З ЗЗД.
Заедно с главното вземане се погасяват и всички обезпечения
— поръчителства, залози и ипотеки, както и останалите акцесорни права и задължения.
Сливането на поръчителя и кредитора няма действие за главния длъжник. Сливането на длъжника и поръчителя не погасява нито главното задължение, нито обезпечението. Кредиторът разполага с две права срещу едно и също лице, но може да получи изпълнение само веднъж.
Отпадането на факта на сливането с обратна сила, например поради унищожаване на завещанието, унищожаване на приемането на наследството, разваляне на цесията, възстановява вземането и задължението.
В определени от закона случаи, при които се засяга интересът на трети лица, сливането няма погасително действие.
Това явление се наблюдава, на първо място, когато вземането и задължението, макар че са част от правната сфера на едно и също лице, попадат в различни имуществени маси. Така при приемане на наследството по опис — чл. 60, ал. 2 ЗН, имуществото на наследника се отделя от наследството. Наследникът запазва вземанията си срещу наследството и отговаря за задълженията си към същото наследство. Сливането няма погасителен ефект и при суброгация в ипотека върху собствен имот, уредена в чл. 178 ЗЗД. Едно трето лице може да купи от длъжника по обезпечено с ипотека вземане ипотекирания имот. Ако това лице не поеме задължението и плати на ипотекарния кредитор до размера на цената, която дължи, то се суброгира в правата на удовлетворения кредитор по отношение на кредиторите, чиито ипотеки са учредени преди то да е купило имота. Смисълът на това правило е да се отклони или поне да се отсрочи принудителното изпълнение върху ипотекирания имот.
Погасителните последици на сливането отпадат и при така нареченото „обратно джиро". Джирантът на една менителница може да придобие книгата с джиро — чл. 466, ал. З ТЗ. В този случай той става кредитор на правата по нея. Джирантът обаче е и регресен длъжник по менителницата. Затова при повторното придобиване на менителницата настъпва сливане. Приобретателят няма регресни права срещу лицата, към които е задължен до момента на повторното придобиване на менителницата, а те са всички междинни джиранти между първото и второто придобиване на книгата. Законът урежда относително погасително действие на това сливане — повторно придобилият книгата джирант може отново да я джироса и междинните приобретатели отговарят спрямо последващите джиратари.
21.ПРОМЯНА В СУБЕКТИТЕ НА ОБЛИГАЦИОННОТО ОТНОШЕНИЕ
А) Прехвърляне на вземане ( цесия ).1.1. ПРАВНА УРЕДБА
Общите правила за прехвърлянето на вземане се съдържат в чл. 99 и чл. 100 ЗЗД.
1.2. СРАВНЕНИЕ СЪС СРОДНИ ПРАВНИ ФИГУРИ. Цесията трябва да се разграничава от сродни правни фигури.
Обещанието, което едно лице прави на друго, че ще престира нещо на трето лице, е договор в полза на трето лице, а не цесия — чл. 22 ЗЗД. В този случай титулярът на правото е третото лице, а не насрещната страна по договора.
Нареждането на кредитора до друго лице да се задължи или да престира нещо на трето лице, е делегация. Нареждането е едностранна сделка, по която кредиторът не е страна.
Няма цесия и когато длъжникът престира на пълномощник на кредитора. За да може обаче изпълнението да се иска от косвен представител, който действа от свое име, вземането трябва да му е цедирано.
Договорът за банков превод също трябва да се разграничава от цесията. Банковият превод е сделка, различна от сделката между платеца и получателя на плащането, с оглед на която се извършва плащането. Страните и волеизявленията при двата договора са различни. Участващите при плащането банки не се уведомяват за прехвърляне на вземане. Възникването на вземането за получателя на плащането е последица от сложен фактически състав, включващ договори и едностранни сделки, които са различни от цесията. Получателят на междубанково плащане няма вземане срещу банката на наредителя. От друга страна, банката на получателя на плащането не може, за разлика от длъжника по цесията, да противопостави на получателя на плащането възраженията, с които разполага срещу платеца, ако има такива. Банковият превод, за разлика от цесията, при определени условия е отменяем.
Цесията трябва да се разграничава от законната суброгация, която настъпва ех 1еgе и е функция на регресните права.
Най-голямо внимание изисква съпоставянето между джирото и цесията.
Джирото е договор, с който се прехвърлят правата върху и по ценните книги на заповед.
Близостта между джирото и цесията е следствие на техния договорен характер и на прехвърлителното им действие. И джирото, и цесията прехвърлят не само главното, но и всички акцесорни права — чл. 99, ал. 1 и 2 ЗЗД, чл. 469, ал. 1 ТЗ. Прехвърлителното действие е съпроводено с предаване на документите, които ги установяват или материализират — чл. 99, ал. 2 ЗЗД, чл. 471, ал. 2 ТЗ. В тежест както на джиранта, така и на цедента възникват обезпечителни задължения — чл. 100, ал. 1 и 2 ЗЗД, чл. 470, ал. 1 ТЗ. Сходството между цесията и джирото се потвърждава и от фигурата на следпротестното джиро, което има действието на цесия — чл.474,ал.1 ТЗ.
Между двете сделки съществуват обаче значителни отлики, които се дължат на обстоятелството, че докато с джирото се прехвърлят само права по ценни книги, цесията има много по-широк предмет. Джирото е прехвърлителен способ само на една категория ценни книги — тези на заповед. Цесията намира приложение при всички категории ценни книги.
Джирото е едностранен договор, докато цесията може да има както едностранен, така и двустранен характер. Джирото трябва да отговаря на строги изисквания за форма — чл. 468, ал. 1 ТЗ. Цесията е по правило неформален акт.
Джирото е реална сделка. Цесията е поначало консенсуален договор. Предаването на документите, които установяват вземането, или писменото потвърждение на цедента за прехвърлянето не са елемент от фактическия състав на цесията. Тези действия са последица от вече сключен договор, те са уредени като помощни права на цесионера — чл. 99, ал. З ЗЗД. Целта на тези задължения е да се облекчи цесионера при доказване на правата, които е придобил. Цесията има реален характер само когато неин предмет са права по ценни книги.
За разлика от джирото, което има абстрактен характер, цесията е поначало каузална сделка.
Джирото е акцесорна сделка. Цесията има самостоятелен характер.
Условното и частично джиро е нищожно, докато условната и частична цесия е действителна.
Цесията има действие спрямо длъжника и третите лица от деня на съобщението, което цедентът трябва да направи на длъжника — чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Уведомяване на длъжника при джирото не е необходимо.
Джирото е оригинерно придобивно основание — чл. 471, ал. 1 ТЗ. Длъжникът не може да прави на добросъвестния джиратар възражения, основани на отношенията му с джиранта — чл. 465 ТЗ. Цесията е деривативен придобивен способ. Длъжникът може да противопостави на цесионера възраженията, които е имал срещу цедента, освен ако приеме цесията — чл. 103, ал. З ЗЗД.
Различна е отговорността на джиранта и цедента. Задължението на джиранта има за предмет цялата сума по ценната книга заедно с лихвите и разноските — чл. 506, ал. 1 ТЗ. Джирантът може да се освободи от регресна отговорност със специална уговорка — чл. 470, ал. 1 ТЗ. Цедентът при възмездна цесия отговаря за съществуването на вземането по време на прехвърлянето — чл. 100, ал. 1 ЗЗД. Дори и цедентът да се е задължил да обезпечи цесионера за платежоспособността на длъжника, неговото задължение е само до размера на онова, което е получил срещу прехвърленото вземане — чл. 100, ал. 2 ЗЗД. Цедентът не може да се освободи от отговорност за връщане на платената цена — чл. 192, ал. 1, изр. 2 ЗЗД.
1.3. ПОНЯТИЕ. СТРАНИ. ЕЛЕМЕНТИ. Прехвърлянето на вземане или цесия е договорът, с който кредиторът на едно вземане го прехвърля на трето лице.
Страните по договора са прехвърлителят на вземането, наречен още „стар кредитор" или „цедент", и неговият приобретател, който се означава с термините „нов кредитор" или „цесионер". Цесията е акт на разпореждане, поради което старият кредитор или неговият представител трябва да разполага с разпоредителна способност.
Длъжникът по вземането не е страна по цесията.
Цесията е договор и следователно изисква съгласие на цедента и цесионера. Съгласието може да бъде както чисто, така и с модалитети — условие, срок. Приемане на цесията от длъжника не е необходимо. Сигурността в обмена налага интересът на длъжника да осуети смяната на кредитора да отстъпи място на интереса на кредитора и третите лица от свободно прехвърляне на правата. Ако вземането не е свързано с личността на цедента, за длъжника е все едно дали ще изпълни на цедента или на цесионера.
По правило цесията е каузален договор — чл. 26, ал. 2 ЗЗД. При липса или недействителност на основанието тя е нищожна. Основанието може да бъде различно. Законът позволява цесията да бъде сключена и като абстрактен договор.
Липсва изискване за форма за действителност на цесията. Относно формата на доказване се прилага чл. 133, б. „в" ГПК. Цедирането на инкорпорирани в ценни книги вземания изисква предаване на книгата. Прехвърлянето на обезпечено с ипотека вземане трябва да бъде вписано в книгите за вписванията, за да има действие за ипотеката — чл. 171 ЗЗД.
Предмет на цесията могат да бъдат вземания и други права, които имат имуществен характер — вж. чл. 99, ал. 1, 2 и 3, чл. 100, ал. 1 и 2, чл. 183 ЗЗД. Вземанията могат да бъдат парични и непарични. Цедират се и правата на купувача, ако вещта е с недостатъци. Прехвърлянето на права, които не са вземания или имат комплексен характер — вещни права, дялово участие в дружества, имуществени права върху нематериални блага, често е подчинено на специален режим — вж. чл. 63 ЗС, чл. 129, ал. 1 ТЗ, чл. 18 и сл. от Закона за авторското право и сродните му права.
Поименните ценни книги се прехвърлят с цесия — чл. 119 от КТМ. С цесия могат да се прехвърлят и заповедните ценни книги — вж. чл. 466, ал. 2 ТЗ.
Съществува спор дали безналичните ценни книги се прехвърлят с цесия. При липсата на специални норми за безналичните ценни книги субсидиарно следва да се прилага режимът на цесията. Той успешно може да се прилага както при възмездни, така и при безвъзмездни прехвърлителни сделки. Разбирането, че правилата на цесията следва да бъдат предпочетени пред общия режим на транслативните договори с предмет вещи, има и това предимство, че то акцентира върху невеществения характер на ценните книги и способства за създаването на ново единно понятие за ценната книга.
Правата трябва да бъдат действителни. В противен случай цесията е нищожна поради невъзможен предмет — чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Прехвърлянето на право, което не е изискуемо, както и на бъдещо право, не е недействително". Цесията на погасено по давност вземане е допустима, но цесионерът не може да търси принудително вземането от длъжника. За прехвърлянето на погасено по давност вземане цедентът отговаря съгласно чл. 100, ал. 1 ЗЗД. Допустимо е да се прехвърлят условни и срочни права. Може да се прехвърля и спорно право, но цесионерът става страна по делото само при условията на чл. 121, ал. 2 ГПК. макар че постановеното решение има действие и за него — вж. чл. 121, ал. З ГПК. Могат да се цеди-рат вземания, произтичащи от двустранни договори, дори и цедентът да не е още изпълнил задълженията си. Може да се прехвърля не само цяло вземане, но и част от него, независимо че частичната цесия може да затрудни длъжника при изпълнението или оспорването на задължението си.
Могат да се цедират само прехвърлими права. Ако правото е непрехвърлимо, цесията е с невъзможен предмет — чл. 26, ал. 2 ЗЗД.
Непрехвърлимостта може да е функция от естеството на правото.
Не могат да се прехвърлят личните неимуществени права вж. чл. 15 и 16 от Закона за авторското право и сродните му права.
Акцесорните права — отговорността на поръчителя, заложното и ипотечното право — чл. 150, ал. 1 ЗЗД, правото на задържане, вземането за лихва, неустойката, могат да се цедират само заедно с главното вземане — чл. 99, ал. 2 ЗЗД.
Не могат да се прехвърлят и онези имуществени права, чието възникване е свързано с личността на цедента.
Не може да се прехвърли правоспособността, както и всички настоящи и бъдещи права на дадено лице.
Непрехвърлимостта може да съществува и по силата на закона. Вещното право на ползване е непрехвърлимо — чл. 56, ал. 1 ЗС. Забраните за купуване, установени в чл. 185 ЗЗД, които трябва да намерят приложение по аналогия и относно цесията, имат изключителен характер. Те нямат действие за други лица, освен посочените в чл. 185 ЗЗД.
Непрехвърлимите права са несеквестируеми. Обратната зависимост не е валидна. Несеквестируемостта на едно вземане не означава сама по себе си, че то е непрехвърлимо. Подобна зависимост не е легално уредена и липсват убедителни догматични или практическия съображения за нейното поддържане. Несеквестируемостта и непрехвърлимостта са различни явления. Затова несеквестируемите вземания могат да се прехвърлят, освен ако са непрехвърлими.
Страните по договора могат да забранят прехвърлянето на вземането на трето лице — чл. 99, ал. 1 ЗЗД. Подобна забрана е в интерес на длъжника, който иска да се осигури срещу лошо плащане — например, ако пропусне да се съобрази с уведомлението за цесията. Тя обаче, от една страна, ограничава търговския оборот, а от друга страна, има относително действие и не може да бъде противопоставена на третите лица — чл. 21, ал. 1 ЗЗД. Цесията е действителна, но цедентът отговаря пред длъжника. Без значение е добросъвестността на третото лице.
1.4. ДЕЙСТВИЕ НА ЦЕСИЯТА МЕЖДУ СТРАНИТЕ
1.4.1. Вземане и акцесорни права. Цесията прехвърля вземането от стария на новия кредитор.
Цесионерът придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало в момента на сключването на договора. Ако са настъпили обаче изменения в периода между постигането на съгласието и уведомяването на длъжника, те са противопоставими на цесионера — чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Когато вземането е облечено в изпълнителен лист, активно легитимиран взискател е цесионерът. Легитимацията се доказва с документа за цесията — чл. 326, ал. 1 гпк.
Заедно с вземането върху цесионера ех 1еgе преминават и всички акцесорни права, освен ако е уговорено, че акцесорните права няма да бъдат прехвърлени на цесионера.
Цесионерът придобива всички изискуеми след прехвърлянето лихви. Ако не е уговорено противното, цесионерът става титуляр на вземанията и за изтеклите вече лихви — чл. 99, ал. 2 ЗЗД.
Цесията прехвърля върху цесионера общите и особените привилегии на вземането — чл. 99, ал. 2 ЗЗД. Правилото е в сила, независимо дали вещта, върху която тежи особената привилегия, остава във фактическа власт на цедента, или държането й преминава върху цесионера.
Ако вземането е обезпечено със залог, цесията прехвърля върху цесионера заложното право на цедента — чл. 150, ал. 1 ЗЗД. Вещта трябва да се предаде на цесионера. По съгласие на цедента и цесионера цедентът може да държи вещта за цесионера като залогодържател по чуждо вземане. Съгласието на длъжника не е необходимо, защото неговото положение не се променя от цесията.
Ипотеката, с която вземането е обезпечено, също преминава върху цесионера. Доколкото ипотекираният имот не се намира във владение на ипотекарния кредитор, проблемът относно прехвърлянето на фактическата власт при ипотеката не се поставя. За да има обаче цесията действие за ипотеката, необходимо е отбелязването на цесията в книгите за вписванията — чл. 171 ЗЗД.
Правото на задържане има акцесорен характер по отношение на вземането, което обезпечава. Прехвърлянето на вземането не прави автоматично цесионера титуляр и на правото на задържане. Необходимо е цесионерът да установи фактическа власт върху вещта. Предаването на вещта не изисква обаче съгласието на длъжника, защото правото на задържане възниква винаги ех 1еgе. Цедирането на правото на задържане не превръща по право цесионера в добросъвестен владелец .
Цесията прехвърля върху цесионера и поръчителствата, които обезпечават вземането — чл. 99, ал. 2 ЗЗД. Цедирането на вземането на кредитора спрямо един солидарен длъжник няма действие за вземанията към останалите съдлъжници. Правата на кредитора при пасивната солидарност са самостоятелни, а не акцесорни. Цесията има прехвърлителен ефект за правата на кредитора срещу всички солидарни длъжници само ако това е уговорено между цедента и цесионера.
Упражняването на преобразуващото право да се унищожи сделката, породила цедираното вземане, зависи от личната преценка на цедента, поради което това право не преминава върху цесионера. Този извод се потвърждава и от ограничения характер на цесията. Цесионерът придобива само едно вземане, но не става страна в правоотношението между цедента и длъжника. По същата причина — защото не става носител на задълженията по двустранните правоотношения, цесионерът не придобива ех 1еgе и правото да развали договора. Това право може обаче да му бъде прехвърлено по уговорка между цедента и цесионера.
1.4.2. Възражения. Цесията замества стария кредитор на длъжника с нов. Възможно е обаче на цедираното право да могат да бъдат противопоставени известни възражения. Понеже съдържанието на правоотношението се запазва, длъжникът не губи възраженията си, стига да се основават на отношенията му с цедента. За да бъде защитен интересът му обаче, той трябва да може да ги предяви не срещу цедента, а срещу цесионера.
Тази възможност на длъжника не е уредена с общо правило, но може да бъде изведена от един частен случай. Съгласно чл. 103, ал. З ЗЗД длъжникът може да прихваща задължението си към цесионера с вземане срещу цедента. Правилото относно това правопогасяващо възражение би трябвало да се прилага по аналогия и за останалите правопогасяващи възражения — възражението за изпълнение, новация, сливане, опрощаване, прекратително условие, унищожаване, разваляне, изтекла давност и т. н. По аргумент за по-силното основание то трябва да има действие и за отлага-телните възражения — възражението за отлагателно условие, възражението за неизпълнен договор, правото на задържане. За да бъде обвързан цедентът от решението, той трябва да бъде привлечен в процеса като подпомагаща страна — вж.чл. 174, 175 и 179 ГПК.
Ако възражението произтича от същия юридически факт, както прехвърленото вземане, то следва да може да се противопостави на цесионера независимо дали е възникнало преди или след прехвърлянето или съобщението за него. Така, ако продажбата е нищожна, купувачът може да отказва плащане и на цесионера. В случай че цедентът не изпълнява насрещните си задължения по договора, вземане по който е цедирано, длъжникът може да го развали и след съобщението за цесията. Той няма да може да търси от цесионера обезщетение за вредите от разваления договор, защото то има извъндоговорен характер.
Различен е подходът към възраженията, които произтичат от други правоотношения между цедента и длъжника. Тези възражения трябва да са възникнали преди съобщаването на цесията. Най-голямо значение от тази категория възражения има възражението за прихващане. Ако насрещното вземане на длъжника не е възникнало или не е станало изискуемо преди получаването на съобщението за цесията, липсва насрещност и прихващане не е допустимо срещу цесионера.
Длъжникът може да се откаже от възраженията си. Тази възможност е уредена в един частен случай — при прихващането — чл. 103, ал. З ЗЗД. Съгласно посочения текст, ако длъжникът се съгласи с прехвърлянето на вземането, той не може да прихваща задължението си срещу своето вземане към предишния кредитор. Правилото на чл. 103, ал. З ЗЗД може да се приложи по аналогия и за останалите възражения. Съгласието на длъжника с цесията не е основание за извеждането на общо правило, че той се отказва и от останалите възражения — желанието му трябва да бъде обективирано изрично или мълчаливо.
1.4.3. Помощни права на цесионера. В чл. 99, ал. З ЗЗД са уредени две права на цесионера. Функцията на тези права е помощна — да улеснят цесионера при доказване на цесията и упражняване на вземането.
Цесионерът може да иска от цедента да му предаде намиращите се у него документи, които установяват вземането. Документите могат да бъдат диспозитивни или удостоверителни Те могат да имат не само материално-правен, но и процесуалноправен характер. Ако цесията е частична, цедентът трябва да предаде на цесионера заверен препис от документа за дълга.
Второто помощно право на цесионера е да иска от цедента да потвърди писмено извършеното прехвърляне. Достатъчна е простата писмена форма. Съдържанието на потвърждението е свободно.
Упражняването на тези права няма последиците на уведомяване на длъжника по цесията.
1.5. ДЕЙСТВИЕ НА ЦЕСИЯТА ЗА ДЛЪЖНИКА И ТРЕТИТЕ ЛИЦА
1.5.1. Съобщение. Обстоятелството, че цесията засяга интересите освен на страните по договора и на трето лице — длъжника, налага извършването на едно допълнително действие — съобщаване на длъжника за цесията — чл. 99, ал. З и 4 ЗЗД. Изискването за съобщаване може да бъде обяснено с две причини. От една страна, чрез съобщаването на цесията се „предава владението" на вземането. От друга страна, по този начин бъдещият цесионер може да провери при длъжника дали вземането не е цедирано на трето лице.
Съобщението е едностранно изявление, с което длъжникът се известява, че вземането на неговия кредитор е прехвърлено на нов кредитор. Съобщението е неформално и със свободно установено съдържание. На длъжника може да бъде съобщено за цесията устно, писмено или с нотариална покана. Съдържанието на съобщението трябва бъде ясно и недвусмислено.
За да породи действие, съобщението трябва да бъде извършено от цедента — чл. 99, ал. З ЗЗД. Цедентът може да упълномощи цесионера да изпрати съобщението.
Съобщението не е елемент от фактическия състав, който поражда действие между страните. Правата по цесията преминават върху цесионера със сключването на цесията. Значението на съобщението е с оглед на третите лица — длъжника, правоприемниците и кредиторите на цедента и цесионера. Прехвърлянето на правото има действие за всички трети лица от момента, в който съобщението бъде получено от длъжника — чл. 99, ал. 4 ЗЗД. До този момент титуляр на вземането за третите лица остава цедентът.
Ако съобщението не посочва правилно личността на цесионера и длъжникът плати на некредитор, изпълнението е действително, щом е извършено добросъвестно на лице, което въз основа на недвусмислени обстоятелства се явява овластено да получи плащането — чл. 75, ал. 2 ЗЗД. Длъжникът, който е изпълнил на некредитор, се освобождава и когато цесионерът е потвърдил изпълнението или се е възползвал от него — чл. 75, ал. 1 ЗЗД.
Правилото на чл. 99, ал. 4 ЗЗД може да влезе в конфликт с принципа за добросъвестност при изпълнението — чл. 63, ал. 1 ЗЗД. Уведомяването на длъжника е поставено в зависимост единствено от волята на цедента. Затова следва да се приеме, че липсата на уведомяване не може да ползва третите недобросъвестни лица — тези, които знаят за цесията. Така, ако длъжникът знае за цесията, защото е уведомен от цесионера, и въпреки това изпълни на цедента, изпълнението няма да има погасителен ефект — арг. от чл. 17, ал. 2 от 303. Цесията следва да може да се противопостави и на недобросъвестните кредитори на цедента.Когато специален нормативен акт предвижда това, изискването за уведомяване отпада.
1.5.2. Действие на цесията за длъжника. До момента на получаването на съобщението от длъжника, негов кредитор е цедентът. Длъжникът се освобождава, ако изпълни на цедента. Аналогично е действието и на заместващите изпълнението способи — прихващането, даването вместо изпълнение, новацията, опрощаването, сливането.
Преди съобщението длъжникът не може да отказва на стария кредитор изпълнение под предлог, че вземането вече не му принадлежи. Ако длъжникът не изпълни на падежа, той изпада в забава спрямо цедента. За да постави цедента в забава, длъжникът трябва да му предложи точно изпълнение.
След уведомлението за извършеното прехвърляне на вземане цедентът изгубва качеството си на кредитор за длъжника. Ако цесията е станала при наличност на висящ процес, предявеният иск продължава при условията на чл. 121 ГПК.
1.5.3. Действие на цесията за третите лица. Възможно е кредиторът на едно вземане да го прехвърли последователно на няколко лица. Tитуляр на правото би трябвало да стане първият по време цесионер. Това правило е коригирано от разпореждането на чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Когато цесионерите се конкурират помежду си, титуляр на вземането е онзи от тях, за когото цедентът е съобщил на длъжника най-напред — чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Останалите могат да търсят отговорност от цедента.
По същата причина цесията не може да бъде противопоставена на ония кредитори на цедента, които са наложили запор върху вземането и запорното съобщение е било получено от длъжника преди съобщението за цесията — чл. 347, б. „в" ГПК. В този случай извършеното от длъжника плащане на цесионера е относително недействително спрямо кредиторите на цедента, наложили запора, и те могат да искат от длъжника повторно плащане — чл. 346, ал. З ГПК. Цесионерът и неговите кредитори могат да се удовлетворят от вземането само ако съобщението за цесията предхожда по време налагането на запора.
1.6. ОТГОВОРНОСТ НА ЦЕДЕНТА. Съгласно чл. 100, ал. 1 ЗЗД, цедентът отговаря за съществуването на вземането по време на прехвърлянето, но не и за платежоспособността на длъжника. Отговорността възниква само ако цесията е възмездна. Тя възниква по силата на закона.Терминът „съществуване на вземането" трябва да се тълкува разширително. Чл. 100, ал. 1 ЗЗД намира приложение както в случай че вземането не съществува, така и когато вземането е нищожно, унищожено, непрехвърлимо, прекратено, погасено по давност или принадлежи на трето лице. Цедентът отговаря, щом няма вземане срещу длъжника, макар че има вземане срещу трето лице. Аналогично е положението, когато вземането му е прекратено преди съобщението поради изпълнение, прихващане, даване вместо изпълнение, новация, опрощаване, сливане или е погасено по давност. Отговорността възниква и в случай че длъжникът унищожи или развали сделката, от която произтича цедираното вземане, след получаване на съобщението. Цедентът отговаря и ако прехвърли повторно вземането на трето лице и уведоми длъжника за втората цесия, преди да го уведоми за първата. Освен за вземането, цедентът отговаря и за съществуването на акцесорните права. Отговорност не се поражда обаче, ако вземането има алеаторен характер и цесията е неизгодна за цесионера.
Несъществуването на вземането се доказва от цесионера. Не е необходимо цесионерът да е предявил иск срещу длъжника, който да е бил отхвърлен.
Обемът на отговорността не е установен легално. Той може да се изведе по аналогия от отговорността за евикция при продажбата — чл. 189, чл. 191 ЗЗД. Цесионерът може да търси от цедента платената цена, разноските по цесията, необходимите и полезни разноски, както и обезщетение за вреди — чл. 189, ал. 1 ЗЗД. Ако е бил съдебно отстранен, добросъвестният цесионер може да иска още стойността на плодовете, които е бил осъден да върне на третото лице, и заплащане на разноските по делото — чл. 191, ал. 1 ЗЗД.
Нормата на чл. 100, ал. 1 ЗЗД е диспозитивна. Легално установената отговорност на цедента може да бъде изменена по съгласие на страните.
Цедентът може да се задължи да отговаря за събирането на вземането, т. е. за платежоспособността на длъжника. Отговорността му не може да бъде по-голяма по размер от онова, което е получил срещу прехвърленото вземане — чл. 100, ал. 2 ЗЗД. Цедентът е длъжен да възстанови даденото от цесионера, а не да му осигурява печалба. Правилото на чл. 100, ал. 2 ЗЗД не е обаче от публичен ред. При наличието на специална уговорка страните могат да увеличат размера на отговорността над границите по чл. 100,ал. 2 ЗЗД.
Цедентът и цесионерът могат да решат да ограничат отговорността на цедента и дори да се съгласят, че цедентът няма да отговаря за съществуването на вземането. Тогава цедентът няма да дължи обезщетение за вреди, възстановяване на разноските по договора и процеса, заплащане на необходимите и полезните разноски и стойността на плодовете. Той не може да се освободи обаче от задължението за връщане на платената цена — чл. 192, ал. 2 ЗЗД.
Б) Поемане на задължения- видове.1.1. ОБЩИ БЕЛЕЖКИ. ПРАВНА УРЕДБА. Длъжникът по едно облигационно правоотношение може да бъде сменен в случай на универсално правоприемство — например при наследяване или продажба на наследство. Известни са и други способи за заместване на длъжника — например пасивната субективна новация. Нуждата на обмена наложила уреждането и на още един вид сделка, която да запази стария длъжник и заедно с него да конституира трето лице като нов самостоятелен солидарен длъжник. Тези два вида сделки могат да бъдат означени с родовия термин „поемане на дълг".
У нас двете категории сделки — едната, при която се поема ново солидарно задължение, и другата — при която настъпва смяна в пасивната страна по правоотношението, са регламентирани в чл. 101 и 102 ЗЗД.
1.2. ПОЕМАНЕ НА ИЗПЪЛНЕНИЕТО. Възможно е едно трето лице да се задължи към длъжника да изпълни вместо него или да поеме задължението му към кредитора като солидарен длъжник. Този договор се нарича „поемане на изпълнението". Той урежда вътрешните отношения между длъжника и третото лице. Длъжникът може да иска реално изпълнение от третото лице, а ако третото лице не изпълни задължението си, то отговаря. Този договор няма обаче действие за кредитора и той не може да се обърне към третото лице. Нашият закон не урежда поемането на изпълнението. Сключването му е допустимо съгласно изискванията на чл. 9, ал. 1 ЗЗД.
1.3. ВСТЪПВАНЕ В ДЪЛГ. Встъпването в дълг е договор, по силата на който трето лице се съгласява да поеме едно съществуващо задължение като солидарен длъжник. Кредиторът запазва правата си срещу стария длъжник и става кредитор на още едно лице, което отговаря солидарно със стария длъжник. Този договор е уреден в чл. 101 ЗЗД.
Уредени са две разновидности на встъпването в дълг с оглед на страните. Съглашението може да има за страни или новия длъжник и кредитора, или стария и новия длъжник — вж. чл. 101, изр. 1 ЗЗД. Липсата на съгласие е пречка за встъпване в дълг.
Трето лице може да встъпи в един дълг по съглашение с кредитора. Договорът е неформален и със свободно установено от страните съдържание. Съгласието на стария длъжник не е необходимо, защото появата на още един солидарен длъжник е в негов интерес. След като едно задължение може да бъде изпълнено от трето лице и противопоставянето на длъжника не може да го осуети — вж. чл. 73, ал. 1 ЗЗД, трето лице следва да може да се задължава солидарно с длъжника, без да е нужно съгласието на последния. Встъпването в дълг има сила само при наличието на действително старо задължение. В противен случай договорът е с невъзможен предмет и е без основание. Когато встъпването в дълг е договор между новия длъжник и кредитора, то е съглашение, подобно на поръчителството. Между встъпването в дълг и поръчителството има обаче важна отлика — задължението на новия длъжник е самостоятелно, а не акцесорно. За разлика от поръчителството, изменението, прехвърлянето, прекратяването и погасяването на новия дълг не е функция на стария дълг.
Възможно е встъпването в дълг да бъде договор между стария и новия длъжник. Този договор също е неформален и може да бъде сключен само при наличието на действително старо задължение. Той има сила от момента на сключването му. Встъпването в дълг със страни стария и новия длъжник е договор в полза на трето лице — на кредитора. То се урежда по правилата на чл. 22 ЗЗД. Съглашението за встъпване може да бъде изменено или отменено от стария и новия длъжник до момента, в който кредиторът го одобри. В случай че кредиторът не одобри встъпването, уговорката в негова полза отпада. Страните могат обаче да посочат нов кредитор. Ако кредиторът е одобрил договора, той не може да бъде отменен или изменен без негово съгласие — чл. 101, изр. 2 ЗЗД.
Встъпването в дълг, независимо от това кои са страните по него, поражда едно и също действие — старият и новият длъжник отговарят солидарно към кредитора — чл. 101, изр. З ЗЗД. Съдържанието, условията и обемът на двете задължения (към момента на встъпването на новия длъжник) по правило са едни и същи. Няма пречка обаче да се встъпи в част от дълга или при по-леки условия от стария длъжник. Отношенията между кредитора, от една страна, и стария и новия длъжник, от друга, се уреждат по общите правила за солидарността — вж. чл. 122—126 ЗЗД. Същото се отнася и за вътрешните им отношения — вж. чл. 127 ЗЗД. Ако новият длъжник плати, той има регресни права срещу стария длъжник за горницата над припадащата му се част — вж. чл. 127, ал. 2, изр. 1 ЗЗД. Той може да се суброгира в правата на кредитора срещу стария длъжник до размера на регресните си права.
1.4. ЗАМЕСТВАНЕ В ДЪЛГ 1.4.1. Страни и елементи на договора. Заместването в дълг е договор, по силата на който едно задължение се поема от трето лице, а старият длъжник се освобождава — чл. 102 ЗЗД. На практика този договор се среща при продажба на обременен с ипотека недвижим имот, когато купувачът поеме главното задължението.
Този договор изисква винаги съгласието на кредитора. Заместването на длъжник без съгласието на кредитора няма сила. Заместването в дълг изменя съдържанието на едно облигационно отношение. Уведомяването на кредитора за заместването не е достатъчно. Аналогията между прехвърлянето на вземане и прехвърлянето на задължение е неуместна. За разлика от длъжника по цесията, комуто е все едно на кого ще изпълни, за кредитора не е безразлично от кого ще иска изпълнение. Кредиторът трябва да има право на преценка дали поемането на дълга от нов носител не ще накърни или влоши възможностите за доброволно или принудително доставяне на дължимата престация.
Също както встъпването в дълг и заместването в дълг може да има за страни или кредитора и новия длъжник, или стария и новия длъжник — вж. чл. 102, ал. 1 ЗЗД.Съглашението може да бъде сключено между едно трето лице, което желае да поеме задължението, и кредитора. Волеизявлението на кредитора трябва да бъде изрично — чл. 102, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Договорът е неформален и със свободно определено от страните съдържание. Формата на заместването в дълг не зависи от формата на договора, породил задължението, което се прехвърля. Одобрение или разрешение на длъжника не е необходимо, тъй като последният се освобождава от задължението си — арг. от чл. 73, ал. 1 ЗЗД. Това съглашение прилича на експромисията, защото настъпва смяна на длъжника. За разлика от експромисията обаче, заместването в дълг запазва идентичността на съдържанието на правоотношението между стария длъжник и кредитора. Предпоставка за действителността на договора е наличието на действителен стар дълг. Липсата на старо задължение прави заместването в дълг нищожно поради липса на предмет и основание — чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Възможно е обаче да се поеме бъдещо задължение. В този случай договорът поражда действие от момента на възникването на задължението. Предметът на договора е прехвърленото задължение.
Договор, който има за последица заместване на пасивната страна по едно правоотношение, може да бъде сключен и между стария длъжник и трето лице. Съглашението е неформално. Формата не се определя от формата на договора, породил задължението между стария длъжник и кредитора. Действителността му се предпоставя от наличието на валиден стар дълг, а предметът му се определя от предмета на прехвърленото задължение. Договорът между стария и новия длъжник следва да бъде одобрен от кредитора. Одобрението е волеизявление, с което кредиторът се съгласява правните последици на заместването в дълг да се проявят и по отношение на него. Съгласието на кредитора не се предпоставя по необходимост от получаването на уведомление, направено от стария или от новия длъжник. Кредиторът може да изяви воля веднага след като узнае за сделката и дори преди тя да е извършена. Съгласието на кредитора трябва да бъде изрично — чл. 102,ал. 1, изр. 1 ЗЗД. То може да бъде частично или условно. Кредиторът може да откаже да одобри заместването. Отказът му може да бъде изричен или мълчаливКредиторът може да го отмени и да одобри заместването.
Заместването в дълг, както и встъпването в дълг, поражда действие между страните от момента на постигането на съгласието между стария и новия длъжник. То няма обаче сила за кредитора, докато последният не даде съгласието си — чл. 102, ал. 1, изр. 1 ЗЗД". За да ускорят даването на съгласие, страните могат да дадат на кредитора срок за одобрение на заместването.
Заместването в дълг настъпва, след като кредиторът даде съгласието си. Ако между сключването на договора и волеизявлението на кредитора са настъпили правопроменящи или правопрекратяващи факти, техните последици следва да бъдат зачетени.
Интересен е въпросът за основанието на заместването в дълг. Някои автори приемат, че заместването в дълг, независимо дали се сключва между кредитора и новия длъжник или между стария и новия длъжник, е абстрактна сделка. Този извод се аргументира с правилото на чл. 102, ал. З ЗЗД, съгласно което новият длъжник може да противопостави на кредитора само възраженията на стария длъжник от прехвърленото правоотношение. Щом това е така,новият длъжник не можел да черпи възражения от вътрешните си отношения със стария длъжник. Същото се отнасяло и до личните възражения на стария длъжник. От друга страна, целта, поради която новият длъжник се задължавал, можело да бъде най-различна и следователно правото се дезинтересирало от нея.
Когато заместването в дълг възниква като договор между стария и новия длъжник, невъзможността да се черпят каквито и да е възражения от този договор означава невъзможност да се установи нищожността поради липса на основание. Това означава, че заместването в дълг има абстрактен характер.
Горното положение няма сила за случаите, при които страни по заместването в дълг са кредиторът и новият длъжник. Обстоятелството, че новият длъжник не може да черпи права от отношението си със стария длъжник, не е доказателство за абстрактния характер на заместването в дълг. Правоотношението между кредитора и новия длъжник е различно от това между стария и новия длъжник. Дали един договор е каузален или абстрактен, зависи от наличието или липсата на основание на страните по самия договор. Що се отнася до съображението, че основанието при заместването в дълг може да бъде различно, то, дори и да се възприеме, не е аргумент в полза на разбирането за абстрактен характер на договора. Има и други сделки, основанието по които може да варира — цесия, опрощаване, но за тях няма съмнение, че са каузални. Законът позволява заместването в дълг със страни кредиторът и новият длъжник да бъде както каузална, така и абстрактна сделка.
Поемането на чужд дълг без основание само по себе си не обогатява стария и не обеднява новия длъжник. Неоснователно разместване на имущество настъпва след изпълнение на поетия дълг и то доколкото към този момент дългът не е погасен на някакво друго основание.
1.4.2. Действие. Най-важната последица от заместването в дълг е, че задължението преминава върху нов длъжник. Кредиторът може да иска вземането си само от новия длъжник. Старият длъжник се освобождава от дълга и за него създадените отношения между новия длъжник и кредитора не са от значение. Тази смяна на длъжника не променя обаче съдържанието на правоотношението — за разлика от новацията то остава такова, каквото е било в момента на заместването. Затова новият длъжник може да противопостави на кредитора всички възражения, които произтичат от прехвърленото правоотношение — чл. 102, ал. З ЗЗД. Той не може обаче да прихваща задължението си с насрещно вземане на стария длъжник поради липса на идентичност на страните. Аналогично е положението и относно възраженията, от които старият длъжник се е отказал преди заместването. Започналата да тече срещу стария длъжник давност се зачита. Остават в сила дадените от първоначалния длъжник залог и ипотека — чл. 102, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. След заместването в дълг той продължава да отговаря, но не лично, а като трето лице, обезпечило чужд дълг. Запазват се и акцесорните права.
Възможно е обезпеченията да са дадени от трети лица. От обстоятелството, че заместването в дълг запазва задължението, може да се направи изводът, че учредените от трети лица акцесорни на главния дълг обезпечения — поръчителства, залози, ипотеки, остават в сила — вж. чл. 99, ал. 2 ЗЗД. Подобен извод противоречи на установения в чл. 21, ал. 1 ЗЗД принцип за относително действие на договорите. Поръчителите и лицата, учредили залог или ипотека в полза на стария длъжник, са странични на заместването в дълг. . Противното разрешение може да постави интереса на третите лица в опасност. Тези трети лица се съгласяват да гарантират задължението на лице, което познават и на което имат доверие. Голяма е вероятността те да не биха се съгласили да обезпечат задължение, пасивна страна по което е новият длъжник. От друга страна, запазването на дадените от трети лица обезпечения при заместване в дълг може да създаде опасност от съглашения между новия и стария длъжник, сключени с цел да се увредят гарантите. Тези съображения са мотивирали законодателя да създаде правилото на чл. 102, ал. 2, изр. 1 ЗЗД, съгласно което дадените от третите лица обезпечения се погасяват, „ако те не се съгласят тези обезпечения да служат за новия длъжник". Разрешението на чл. 102, ал. 2 ЗЗД до голяма степен заличава разликата между заместването в дълг и новацията.
Особените привилегии не преминават върху имотите на новия длъжник, защото тези привилегии тежат върху определени вещи на стария длъжник. Ако те са свързани със залог или ипотека, дадена от стария длъжник, те се запазват върху имотите, които са обременявали до заместването — чл. 102, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. Особените привилегии, свързани със залог или ипотека, дадени от трето лице, остават в сила, ако собственикът на вещта се съгласи с това — арг. от чл. 102, ал. 2, изр. 1 ЗЗД.
Въпросът за действието на заместването в дълг спрямо общите привилегии е спорен. Правилото, установено в чл. 102 ЗЗД, е, че задължението заедно с всичките му принадлежности преминава върху новия длъжник. Изключение е уредено само относно дадените от трети лица обезпечения — чл. 102, ал. 2, изр. 1 ЗЗД. Общите привилегии възникват ех 1еgе, а не се учредяват от трети лица. За тях изключението на чл. 102, ал. 1, изр. 1 ЗЗД не следва да се прилага.
1.5. ПОЕМАНЕ НА ИПОТЕЧНО ЗАДЪЛЖЕНИЕ. Чл. 175 ЗЗД урежда една специална хипотеза на поемане на задължение. Става дума за обезпечено с ипотека задължение, което се прехвърля при публична продан на имота, върху който тежи ипотеката. Публичната продан погасява всички ипотеки. Ипотеката може обаче да бъде запазена, ако купувачът по съгласие с ипотекарния кредитор поеме обезпеченото с ипотека задължение. Поемането може да бъде както встъпване, така и заместване в дълг. В такъв случай купувачът, от една страна, става длъжник на ипотекарния кредитор, и, от друга страна, поема ипотеката. Възможно е купувачът да поеме само ипотеката без дълга. Съглашението между купувача и ипотекарния кредитор трябва да бъде удостоверено в протокола на съдия-изпълнителя. Поемането има действие за ипотеката, ако протоколът се отбележи към вписването на ипотеката — чл. 175, ал. 2, чл. 171 ЗЗД.
1.6. ПРЕХВЪРЛЯНЕ НА ПРАВООТНОШЕНИЕ. Възможността да се прехвърля правоотношение не е уредена със специално правило. В нейна полза е граматическото тълкуване на чл. 102, ал. З ЗЗД, съгласно който новият длъжник може да противопостави на кредитора възраженията, „произтичащи от прехвърленото правоотношение". Допустимостта да се прехвърля цяло правоотношение може да се изведе и от режима на цесията и заместването в дълг. След като вземанията и задълженията могат да се прехвърлят поотделно, няма пречка това да може да стане едновременно. В този случай договорът трябва да се подведе под правилата както на цесията, така и на заместването в дълг. Този извод се потвърждава и от уредената в чл. 15, ал. 1 ТЗ възможност да се прехвърля търговско предприятие, което включва както вземания, така и задължения. Могат да се прехвърлят правата и задълженията по предварителен договор и заместването на купувача по предварителния договор с друго лице прави последното титуляр на правото по чл. 19, ал. З ЗЗД, стига да са спазени изискванията на чл. 99, ал. 4 и чл. 102 ЗЗД.
В) Съотношение между цесия, поемане на задължения и делегация.
22.МНОЖЕСТВО КРЕДИТОРИ И ДЛЪЖНИЦИ
А) Разделност и солидарност.
1.СОЛИДАРНОСТ .1.1. СЪЩНОСТ НА СОЛИДАРНОСТТА.Самостоятелният характер на солидарните правоотношения се доказва от разпоредбите на редица текстове. Солидарните отношения могат да възникват както от един и същи, така и от различни юридически факти — вж. чл. 101, чл. 138 ЗЗД. Те могат да се различават по своето съдържание — някои от тях могат да бъдат срочни, други условни — вж. чл. 139 ЗЗД. Кредиторът притежава различно материално право и право на иск срещу всеки солидарен длъжник и предявяването на иск срещу един солидарен длъжник не засяга правата на кредитора спрямо останалите съдлъжници — чл. 122, ал. 2 ЗЗД. Солидарният длъжник не може да противопостави на кредитора личните възражения на останалите съдлъжници и не може да прихваща задължението си с вземания на другите съдлъжници към кредитора — чл. 122, ал. З, чл. 123, ал. 2 ЗЗД. Самостоятелно за всяко солидарно задължение е действието на сливането, забавата, давността, невъзможността за изпълнение, за която един от съдлъжниците е отговорен, съдебното решение срещу един от солидарните длъжници — чл. 124, ал. З, чл. 125, 126 ЗЗД. Последиците от новацията и опрощаването могат да не ползват, но могат и да ползват останалите длъжници — чл. 124, ал. 1 и 2 ЗЗД.
1.2. СОЛИДАРНОСТ НА КРЕДИТОРИТЕ.Възможно е един длъжник да се задължи към няколко кредитора. В този случай отношенията между страните могат да се уреждат по различен начин.
Един от тях е така наречената „разделност на правата", при която всеки от кредиторите може да иска от длъжника изпълнение само на съответна част от задължението.
Друга възможност е солидарността. Солидарност на кредиторите, наречена още „активна солидарност", е налице тогава, когато един длъжник дължи една и съща престация на няколко кредитори по такъв начин, че всеки от тях може да иска изпълнението й от длъжника, но точното изпълнение, извършено в полза на един кредитор, освобождава длъжника спрямо всички кредитори. Солидарността следва да се отграничава от неделимостта, при която няколко кредитори притежават общо право и длъжникът се освобождава от задължението си само ако предаде предмета на задължението на всички кредитори общо — чл. 129, ал. 1 ЗЗД.
Активната солидарност не е легално уредена. Тя може да бъде уговорена или да възникне като последица от други юридически факти- завет. Солидарността на кредиторите не се предполага, а се доказва от лицето, което се позовава на нея.
Обстоятелството, че правата на кредиторите са взаимно зависими, налага всеки от кредиторите да упражнява правото си не само в свой интерес, но и с оглед интереса на останалите. Отношенията между кредиторите и длъжника се уреждат от следните правила, изведени по аналогия на закона от режима на пасивната солидарност — чл. 46, ал. 2 ЗНА, чл. 121—127 ЗЗД.
Ако един от кредиторите постави длъжника в забава, действието му обвързва останалите. Всеки солидарен кредитор може да иска от длъжника изпълнение на цялото вземане, длъжникът няма възражение за разделяне на дълга. Длъжникът може да се освободи, като изпълни целия дълг на който и да е от кредиторите. Правото си на избор длъжникът може да упражни само докато един от кредиторите потърси изпълнението.
Юридическите факти, които биха имали неблагоприятен ефект за вземанията на останалите кредитори, са ирелевантни за тях. Така, ако един от кредиторите изпадне в забава, правата на останалите кредитори не се засягат. В случай на опрощаване и сливане, което има сила за един кредитор, правата на останалите се намаляват само с частта на кредитора, който е опростил кредитора или се е слял с него.
Посочените правила са диспозитивни и могат да се променят по желание на страните.
Разпределението на престацията между солидарните кредитори се извършва в зависимост от вътрешните отношения между тях. Възможни са различни хипотези — престацията да принадлежи само на един или на няколко от кредиторите, всеки от кредиторите да притежава равен или неравен дял от нея. Допустимо е вътрешните отношения между кредиторите да се регулират от правилата на активната или пасивната солидарност.
Практическото значение на активната солидарност е минимално. Причината за това е, че изпълнението, което длъжникът прави в полза на един от кредиторите, излага останалите на опасност, в случай че получилият изпълнение се окаже неплатежоспособен. Активната солидарност успешно се замества от упълномошаването на един или повече от кредиторите, което, за разлика от солидарността, може винаги да бъде едностранно оттеглено от упълномощителя.
1.3. СОЛИДАРНОСТ НА ДЛЪЖНИЦИТЕ 1.3.1. Понятие. Отграничения. Когато повече от един длъжник се задължават към един кредитор, всеки от длъжниците отговаря към кредитора за своята част. В този случай се говори за „разделност" на задълженията.
Възможно е и друго отношение между страните, което се нарича „солидарност на длъжниците" („пасивна солидарност"). Пасивната солидарност е фигура, при която няколко длъжници дължат една и съща престация на един кредитор и кредиторът може да иска изпълнението й от всеки съдлъжник, но точното изпълнение на един съдлъжник освобождава не само него, но и останалите. Пасивната солидарност е уредена от закона. Общият режим на пасивната солидарност се съдържа в чл. 121—127 ЗЗД. Законодателят познава и особени правила на този вид солидарност — чл.50, ал.1,чл.53,101,141,261, ал.З, чл.76 ТЗ и пр.
Юридическите факти, които пораждат солидарността, могат да бъдат обособени в две големи групи. Първата от тях обхваща онези основания, при които солидарността възниква ех 1еgе, без да е изявена воля от страните". Законодателят урежда пасивна солидарност в онези случаи, при които трябва да се осигури по-добра защита на правата на кредитора — така например солидарно отговарят собственикът на вещта и лицето, под чийто надзор се е намирала.
Солидарност на длъжниците възниква и от правни сделки. Солидарност може да се породи от договор или едностранна сделка — например завет. Солидарните задължения могат да възникнат или от един и същи юридически факт или от различни юридически факти — например едно лице поръчителства за задължението на друго — чл. 141, ал. 1 ЗЗД. Когато солидарните задължения се пораждат последователно, съгласието на задължилите се вече лица не е необходимо за възникването на последващите задължения. Също както активната солидарност, и пасивната солидарност не се предполага, а се доказва от лицето, което се позовава на нея — чл. 121 ЗЗД, чл. 127 ГПК. В гражданското право тя е изключение за разлика от разделността, която е правило — арг. от чл. 121 ЗЗД. Разрешението на търговското право е друго. Търговците са професионалисти и следва да отговарят по-тежко от непрофесионалните длъжници. Ако две или повече лица поемат общо задължение по търговска сделка, те отговарят солидарно, ако от сделката не следва друго — чл. 304 ТЗ.
Солидарността се прекратява и се превръща в разделност при наличието на различни юридически факти. Така например кредиторът и съдлъжниците могат да сключат новационно съглашение за освобождаването им от солидарността, наречено „опрощаване на солидарността". Допустимостта на този договор може да се изведе по аргумент за по-силното основание от възможността за опрощаване на един, няколко или всички солидарни длъжници — чл. 124, ал. 2 ЗЗД. Смъртта на един от солидарните длъжници е друг факт, който прекратява солидарността и разделя задължението между наследниците пропорционално на техните части в наследствената маса.
По своята същност пасивната солидарност е вид лично обезпечение. Обстоятелството, че кредиторът може да се обърне срещу повече от един длъжник за една и съща престация, намалява риска от неплатежоспособността на длъжниците и гарантира кредитора, че интересът му ще бъде удовлетворен.
Характерните особености на пасивната солидарност са две:
множество на задълженията и единство на предмета на престациите. За да има солидарност, необходимо е наличието на няколко правоотношения, по които кредитор е едно и също лице, но длъжниците са различни. Предметът на задълженията обаче трябва да е един и същ — чл. 122, ал. 1, чл. 53 ЗЗД. Хипотези, при които се дължат различни престации — например две индивидуално определени вещи или вещ и пари, не се субсумират под режима на солидарността, дори и задълженията да имат една и съща стойност.
Пасивната солидарност трябва да се разграничава от две сходни на нея фигури — неделимостта и неистинската солидарност.
И при неделимостта, както при солидарността, няколко длъжници дължат една и съща престация на кредитора. Близостта между двете явления предпоставя субсидиарното прилагане на режима на солидарността към неделимостта — чл. 129, ал. 2 ЗЗД. За разлика от солидарността обаче при неделимостта има само едно правоотношение с неделим предмет — чл. 128, ал. 1 ЗЗД. Това налага уреждането на неделимостта и с правила, каквито солидарността не познава. Така, за разлика от солидарността, неделимостта се запазва и по отношение на наследниците на длъжника — чл. 128, ал. 2 ЗЗД.
Неистинска солидарност съществува в различни случаи, при които няколко длъжници дължат една и съща по предмет или по стойност престация на кредитора. Както отношенията между длъжниците и кредитора, така и вътрешните отношения между длъжниците обаче не се уреждат по правилата на солидарността, а по специални за всяка отделна хипотеза норми. Случаи на неистинска солидарност са едновременното задължаване на делинквента и застрахователя към увреденото лице.
За разграничаване на солидарността от неистинската солидарност са предложени различни критерии.
Всъщност разграничаването между солидарността и неистинската солидарност трябва да се извърши както с оглед на съществуващата уредба, така и на конкретната воля на страните. Солидарността възниква в две групи случаи — когато е уредена със специална норма (включително в случаите по чл. 304 ТЗ) и когато е уговорена — чл. 121 ЗЗД. Във всички останали хипотези (освен ако има неделимост) е налице неистинска солидарност, която се урежда със специални правила за всеки отделен случай.
1.3.2. Абсолютно действие на солидарността. Солидарните задължения са самостоятелни. Те са обаче тясно свързани помежду си, което е последица от обезпечителната им същност. В изчерпателно посочени от законодателя случаи както юридическият факт, пораждащ солидарността, така и допълнителни на него факти, които настъпват с оглед на едно (или повече) от солидарните задължения, пораждат действие за всички солидарни длъжници. Това явление може да бъде наречено „абсолютно действие" на солидарността. За да не бъдат увредени солидарните длъжници, абсолютното действие е допустимо, извън хипотезата на чл. 122, ал. 1 ЗЗД, само когато е в полза на всички съдлъжници. Законодателят е уредил няколко случая на абсолютно действие.
Първият от тях е следствие на юридическия факт, пораждащ солидарността. Обстоятелството, че солидарните длъжници дължат едно и също нещо на кредитора, е предпоставка последният да може да иска изпълнение на цялото задължение от когото и да е от солидарните длъжници — чл. 122, ал. 1 ЗЗД. Той може да предяви правата си срещу един от длъжниците, срещу няколко от тях или срещу всички. На кредитора не могат да бъдат противопоставени нито възражение за разделяне на дълга, нито възражение за реда, по който съдлъжниците са се задължили. Солидарният длъжник не може да предявява установителен иск против кредитора, че и други лица са отговорни за същото задължение. Това правило е основното за солидарността. То е израз на нейната обезпечителна същност.
Друга хипотеза на абсолютно действие на солидарността, която също е функция на юридическия факт, пораждащ самата солидарност, е задължението на солидарния длъжник, срещу който е предявен иск, да противопостави на кредитора всички общи за съдлъжниците възражения — арг. от чл. 122, ал. З, чл. 127, ал. З ЗЗД. Неизвършването на това действие поражда неблагоприятни за съдлъжника последици — чл. 127, ал. З ЗЗД. Това абсолютно действие на солидарността е уредено, за да бъде принуден длъжникът, от който кредиторът е поискал изпълнение, да полага грижи не само за собствения си, но и на останалите солидарни длъжници интерес.
Абсолютното действие може да произтича от юридически факти, следващи солидарността.
Точното изпълнение на едно от солидарните задължения прекратява не само това задължение, но и останалите — чл. 123, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Без значение е дали изпълнението е извършено от един, от няколко или от всички съдлъжници. Кредиторът не може да откаже предложено от един от солидарните длъжници точно изпълнение, без да изпадне в забава. Смисълът на тази норма е да се прекрати колкото е възможно по-скоро състоянието на солидарност, което е обременително за съдлъжниците. Ако кредиторът е получил от един съдлъжник само част от дължимата престация, той може да търси разликата от останалите.
Аналогично на това на изпълнението е действието на даването вместо изпълнение, извършено от един от солидарните длъжници. То освобождава всички — чл. 123, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Юридически даването вместо изпълнение е еквивалент на изпълнението, дори и стойностно двете престации да не съвпадат. Когато обаче на кредитора е прехвърлено едно вземане вместо дължимото, прекратителният ефект настъпва, след като бъде събрано вземането, освен ако не е уговорено друго — чл. 65, ал. З ЗЗД. Разграничаването между даването вместо изпълнение, при което длъжникът поема нов дълг, и новацията следва да се извърши в зависимост от намерението на страните.
Прихващането с вземане на един от солидарните длъжници има прекратително спрямо всички действие — чл. 123, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Прихващането замества изпълнението и е в интерес на всички солидарни длъжници. Волеизявлението за прихващане може да се направи както от солидарния длъжник, така и от кредитора. Трябва да се прави разграничение между правото да се извърши прихващане и самото прихващане. Правото принадлежи само на страната, която има насрещно вземане, и ако тя е съдлъжник, не може да се упражнява от останалите — чл. 123, ал. 2 ЗЗД. Прекратителното действие настъпва едва след като изявлението за прихващане достигне до кредитора — чл. 104, ал. 1 ЗЗД. То ползва всички съдлъжници.
Когато прекратяването на задължението е само частично, останалите съдлъжници се освобождават от задълженията си съобразно с прекратената част.
Абсолютно е действието и на забавата на кредитора спрямо един от солидарните длъжници — чл. 123, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, и на предаването на дължимото за пазене от един от длъжниците съгласно чл. 97, ал. 1 ЗЗД.
1.3.3. Относително действие на солидарността. Самостоятелният характер на правоотношенията е причина юридическите факти, пораждащи солидарността и повечето последващи юридически факти, които засягат едно или няколко от задълженията, да не оказват въздействие върху останалите задължения. Това явление се нарича „относително действие" на солидарността. То се урежда от следните правила.
Изискуемостта на всяко задължение настъпва самостоятелно. Това положение не е легално уредено, но може да бъде обосновано със следните аргументи. Солидарните задължения могат да бъдат поети по различно време, някои от тях може да бъдат с модалитети, а други — не — чл. 123, ал. 2 ЗЗД. Солидарните длъжници може да не знаят за съществуването на солидарността или за настъпването на факт, който прави едно от задълженията изискуемо. Длъжникът, чието задължение е станало изискуемо, няма задължение да уведоми останалите за изискуемостта, защото той също може да не знае за солидарността. Изводът, че изискуемостта на всяко задължение настъпва самостоятелно, се потвърждава от правилото, че забавата на един от съдлъжниците не произвежда действие спрямо останалите — чл. 126, ал. 2 ЗЗД. Забавата се предпоставя от изискуемостта. След като действието на забавата е относително, същото трябва да важи и за изискуемостта.
Съображенията, които налагат действието на изискуемостта да бъде относително, са мотивирали законодателя да уреди правилото за относително действие на забавата — чл. 126, ал. 2 ЗЗД. Забавата влошава положението на длъжника, затова поведението на един от съдлъжниците не следва да се отразява неблагоприятно върху патримониума на останалите.
Израз на принципа за относително действие на солидарността е и правилото на чл. 126, ал. 1 ЗЗД, съгласно което, ако изпълнението на солидарните задължения стане невъзможно и само един (или няколко) от съдлъжниците е отговорен, кредиторът може да иска обезщетение за вредите само от лицето, което е причинило невъзможността. Останалите солидарни длъжници отговарят солидарно само за стойността на първоначално дължимото. Солидарният длъжник дължи обезщетение за претърпените от кредитора вреди, щом невъзможността за изпълнението се дължи на причина, която може да му се вмени във вина — чл. 81, ал. 1 ЗЗД. Тъй като невъзможността е причинена от един от съдлъжниците, а не от трето лице, законодателят се отклонява от разпореждането на чл. 81, ал. 1 ЗЗД с оглед на останалите солидарни длъжници. Той не разглежда невъзможността като причинена от случайно събитие, и съдлъжниците, макар че не са отговорни за невъзможността, не се освобождават. Те дължат заплащане на обезщетение с обем, равен на погиналата престация. Това правило е създадено в интерес на кредитора. Правилото на чл. 126, ал. 1 ЗЗД се отклонява от общата уредба на невъзможността. Tо сполучливо разпределя риска от поведението на един от съдлъжниците между кредитора и останалите длъжници. Ако поведението на един от съдлъжниците е случайно събитие с оглед на останалите, кредиторът се лишава от обезпечението на солидарността.
По аналогия от чл. 126, ал. 1 и 2 ЗЗД трябва да се приеме, че във всички случаи на неточно изпълнение, за което един от съдлъжниците е отговорен, останалите не отговарят за последиците от неизпълнението, освен ако не са допринесли за неговото настъпване с виновното си поведение. Неустойката има относително действие, дори и да е уговорена от всички съдлъжници.
Относително е и действието на давността. Всяко задължение се погасява по давност самостоятелно. Кредиторът може да иска изпълнение от солидарните длъжници, чиито задължения не са погасени, независимо че спрямо един или няколко от тях давността е вече изтекла. Спирането и прекъсването на давността срещу един от солидарните длъжници е без правно значение за останалите — чл. 125, ал. 1 ЗЗД. Отказът на един от солидарните длъжници от давност не произвежда действие спрямо останалите съдлъжници - чл. 125, ал. 2 ЗЗД.
Относителното действие на давността може да бъде обяснено преди всичко с обстоятелството, че институтът на давността е уреден в полза на длъжника, а не на кредитора. Спирането и прекъсването на давността и отказът от давност обаче са факти, които са в интерес на кредитора, а не на длъжника. Балансът между интереса на длъжниците и кредитора е намерен в относителното действие на давността.
Спирането на давността е последица от изчерпателно изброени в закона основания, които препятстват кредитора да упражни правото си спрямо длъжника. Тези факти настъпват самостоятелно за всеки солидарен длъжник. Наличието на основание за спиране на давността спрямо един от съдлъжниците не е пречка кредиторът да упражни правата си срещу останалите.
Прекъсването на давността също е допустимо само в посочените от закона случаи. То е последица от извършването на действия от страна или на длъжника, или на кредитора. Затова действията, които един от длъжниците извършва, или които кредиторът предприема срещу един от длъжниците, не трябва да вредят на останалите.
Отказът от давност е акт на длъжника, който има последици, по-тежки дори от тези на прекъсването. Следователно действието му при солидарните задължения може да бъде само относително.
Понеже регресните права на изпълнилия солидарен длъжник срещу останалите възникват едва от момента на изпълнението, тези права не се засягат от обстоятелството, че техните задължения спрямо кредитора са вече погасени по давност. Затова, ако съдлъжникът, спрямо който давността не е изтекла, изпълни задължението си, той не губи регресните си права — чл. 125, ал. 1 ЗЗД. Това правило трябва да бъде коригирано, ако изпълнилият съдлъжник е извършил отказ от давност — чл. 125, ал. 2 ЗЗД, защото длъжникът по своя воля се е лишил от облагите на давността.
Предявяването на иск срещу един солидарен длъжник не засяга правата на кредитора срещу останалите съдлъжници — чл. 122, ал. 2 ЗЗД. Кредиторът може да съди последователно всички солидарни длъжници, докато се удовлетвори. Правото на иск е функция на материалното право. След като кредиторът има самостоятелно материално право срещу всеки солидарен длъжник, той трябва да има и самостоятелно право на защита на това право. Разбира се, ако кредиторът е получил вече изцяло дължимата престация, искът му следва да се отхвърли като неоснователен. В случай на частично изпълнение кредиторът може да търси защита само за неизпълнената част. Това правило е въведено в полза на кредитора. То е израз на обезпечителната същност на пасивната солидарност.
Самостоятелният характер на солидарните задължения не изисква привличането на останалите длъжници в процеса, воден срещу един от тях. Солидарните длъжници са обикновени, а не необходими другари - чл. 172, ал. 1 ГПК.
Солидарният длъжник не може да противопоставя на кредитора личните възражения на останалите съдлъжници — чл. 122, ал. З ЗЗД. Лични възражения са онези, с които само отделен съдлъжник разполага —възможност да се прихване задължението с насрещно вземане — чл. 123, ал. 2 ЗЗД. Интервенцията в чужда правна сфера може да засегне сериозно интереса на титуляра на правото. Затова тя е допустима или с негово съгласие, или в изрично уредени от закона случаи — например в хипотезите по чл. 134 и 142 ЗЗД.
Влязлото в сила съдебно решение, по което ответник е бил един от солидарните длъжници, няма действие за останалите независимо дали е в полза на кредитора, или на длъжника — чл. 121 ГПК.
Значението на новацията и опрощаването на едно от солидарните задължения и сливането на един от солидарните длъжници с кредитора с оглед на останалите задължения се уреждат със специални правила. Тези задължения могат да се прекратят изцяло — новация и опрощаване без запазване на правата на кредитора; да се прекратят частично — опрощаване, при което кредиторът е запазил правата си, сливане; да се запазят изцяло — новация, при която кредиторът е запазил правата си.
Когато един от съдлъжниците новира задължението си, то се прекратява, а на негово място възниква ново — чл. 107, ал. 1 ЗЗД. Никой от останалите солидарни длъжници не е страна по новационното съглашение и не се задължава по него. Първоначално поетите от съдлъжниците задължения или се прекратяват, или ако кредиторът е запазил правата си срещу тях, остават непроменени — чл. 124, ал. 1 ЗЗД. Без значение е дали новацията е обективна или субективна и дали стойността на новираното задължение е по-малка, равна или по-голяма от тази на прекратеното задължение.
Първата уредена от законодателя хипотеза, при която новацията на едно от задълженията прекратява не само него, но и останалите, е случай на абсолютно действие на солидарността. Тя е в интерес на останалите солидарни длъжници. Прекратяването настъпва ех 1еgе, без да е нужно кредиторът да извършва изричен или мълчалив отказ от права или да сключва договор за опрощаване със съдлъжниците, чиито задължения не са новирани.
Възможността за запазване на солидарните задължения е израз на относителното действие на солидарността. Солидарните задължения са независими едно от друго и прекратяването на едно от тях е без значение за останалите, щом като интересът на кредитора не е удовлетворен. За да се осуети прекратителният ефект на новацията, кредиторът трябва да обективира намерението си в съглашението, което се сключва между него и солидарния длъжник, чието задължение се новира. Когато престацията на новираното задължение е една и съща с престацията на останалите солидарни задължения, между длъжника, чието задължение е новирано, и останалите съдлъжници може да възникне неистинска солидарност. След като новацията може да има относително действие, по аргумент за по-силното основание, относително следва да бъде и действието на заместването в дълг, тъй като в последния случай старото задължение се запазва — чл. 102 ЗЗД.
Договорът, по силата на който кредиторът опрощава изцяло един от солидарните длъжници, освобождава и останалите, освен ако кредиторът е запазил правата си срещу тях. Във втората хипотеза задължението на останалите се намалява с частта на длъжника, чието задължение е опростено — чл. 124, ал. 2 ЗЗД. Разрешението на чл. 124, ал. 2 ЗЗД е сходно на това на чл. 124, ал. 1 ЗЗД. Съществува обаче и една отлика — ако кредиторът запази правата си срещу солидарните длъжници, които не е опростил, за разлика от новацията, задълженията на последните се намаляват с частта на длъжника, чието задължение е опростено. Това правило се основава на разбирането, че след като опростеният длъжник е освободен от задължението си спрямо кредитора, той трябва да бъде освободен и от регресните си задължения по вътрешните отношения.
Разбира се, задължението на един от съдлъжниците може да бъде прекратено чрез частичното му новиране и частично опрощаване. В такъв случай съдбата на останалите задължения трябва да се реши чрез прилагане на правилата на чл. 124, ал. 1 и 2 ЗЗД за съответните части.
Сливането в едно и също лице на качествата на кредитор и солидарен длъжник прекратява задължението на останалите за частта на този съдлъжник — чл. 124, ал. З ЗЗД. Сливането може да бъде последица на различни юридически факти, които предпоставят универсално или частно правоприемство. Действието на сливането настъпва по право. Правилото на чл. 124, ал. З ЗЗД може да бъде обяснено с положението, че след сливането всеки от останалите съдлъжници може да прихване задължението си с регресното си вземане за частта на слелия се длъжник по вътрешните отношения на солидарните длъжници — вж. чл. 127,ал. 1 ЗЗД.
1.4. ВЪТРЕШНИ ОТНОШЕНИЯ МЕЖДУ СОЛИДАРНИТЕ ДЛЪЖНИЦИ. Когато един от солидарните длъжници удовлетвори кредитора, той придобива регресни права срещу останалите, дори и задълженията им да са били вече погасени по давност — чл. 125, ал. 1 ЗЗД. Функцията на тези права е да се възстанови нарушеното имуществено равновесие между съдлъжниците.
Освен при наличието на специални легални правила — вж. чл. 513, ал. 1 и 2 ТЗ, или на специална уговорка, солидарните. длъжници отговарят един към друг не солидарно, а разделно. Задължението на всеки солидарен длъжник е само за част от това, което всички дължат на кредитора — чл. 127, ал. 1 ЗЗД. Определянето на тази част се извършва в зависимост от вътрешните отношения между солидарните длъжници.
Ако не следва друго от отношенията между солидарните длъжници — например специална уговорка, дяловете им са равни - чл. 127, ал. 1 ЗЗД.
Възникването на регресното право в полза на солидарния длъжник изисква не изпълнение на цялото задължение към кредитора, а изпълнение, което да е по-голямо по стойност от припадащата му се съобразно вътрешните отношения част — чл. 127, ал. 2 ЗЗД. Солидарният длъжник може да търси от останалите само горницата над неговия дял. В противен случай той ще се обогати за сметка на останалите. Поради това, че регресните задължения са различни от солидарните задължения спрямо кредитора и тяхната функция е да се възстанови имущественото равновесие между съдлъжниците, предметът на регресните задължения не зависи от предмета на солидарните задължения и поначало е парична сума.
Даването вместо изпълнение и прихващането са прекратителни способи, които ползват всички солидарни длъжници. Затова длъжникът, който е прихванал задължението си със свое вземане или е изпълнил с нещо друго, може да търси от останалите стойността на разликата над неговия дял. Ако стойността на заместващата престация е по-малка от тази на първоначално дължимото, солидарният длъжник може да търси от останалите само това, което действително е изразходвал, независимо че правата на кредитора се прекратени изцяло. Тежестта за доказване се разпределя по следния начин. Длъжникът трябва да установи, че е удовлетворил кредитора, а останалите длъжници, ако твърдят, че заместващата престация е по-малка по стойност от първоначалната, трябва да докажат твърдението си. Когато стойността на заместващата престация е по-голяма от тази на първоначалното задължение, горна граница на регресното право е стойността на първоначалното задължение.
При новация на едно от солидарните задължения длъжникът няма регресни права срещу останалите длъжници, освен ако кредиторът е запазил правата си срещу тях и длъжникът е изпълнил новираното задължение (макар че в този случай е налице неистинска солидарност, изпълнилият длъжник има регресно вземане срещу останалите, ако се е обеднил без основание). Опрощаването е поначало безвъзмездно и опростеният не придобива регресни права.
Солидарният длъжник, чието задължение е новирано, но кредиторът е запазил правата си срещу останалите съдлъжници, отговаря регресно, ако те са погасили дълга и това следва от вътрешните отношения. Солидарният длъжник, който е опростен, не отговаря регресно, дори и кредиторът да е запазил правата си срещу останалите съдлъжници, защото задълженията на последните се намаляват с частта на опростения — чл. 124, ал. 2 ЗЗД.
Солидарният длъжник, който е изпълнил задължението си, има регресни права срещу останалите, дори и да не е предявил срещу кредитора лично възражение. Така, независимо че съдлъжникът не е унищожил договора или не е предявил възражение за изтекла давност, той може да търси от останалите припадащите им се части.
Ако кредиторът е удовлетворен от съдлъжник, чието задължение не е възникнало или е вече прекратено, този длъжник не придобива регресни права. Налице е получаване на нещо без основание — чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Отговорен е само кредиторът. В случай на изпълнение на чуждо задължение поради грешка изпълнилият встъпва в правата на кредитора срещу солидарните длъжници, щом кредиторът добросъвестно се е лишил от документа или обезпеченията на задължението — чл. 56 ЗЗД.
Делът на всеки солидарен длъжник следва да обхваща не само главницата, но и съответна част от всички разноски — разходи по изпълнението, съдебни и съдебноизпълнителни разноски, щом разноските са спестени на останалите длъжници. Ако разноските останат за сметка на изпълнилия солидарен длъжник, останалите съдлъжници биха се обогатили. На изпълнилия длъжник могат да бъдат противопоставени насрещни вземания за вреди, в случай че той не е предявил общо възражение или не е уведомил останалите за изпълнението — чл. 127, ал. 2 ЗЗД.
Обезщетението, което един или повече от съдлъжниците са заплатили на кредитора поради виновно причинените му от тях вреди, остават за сметка на лицата, които са причинили вредите.
Съгласно чл. 127, ал. 2, изр. 2 ЗЗД последиците от частичната или пълната неплатежоспособност на един от съдлъжниците не остават в тежест само на изпълнилия солидарен длъжник, а се разпределят между него и всички останали платежоспособни солидарни длъжници. Неплатежоспособността на солидарния длъжник може да се определи като обективно състояние, при което регресното задължение не може да бъде изпълнено принудително. Делът на неплатежоспособния се разпределя между останалите съдлъжници пропорционално на техните дялове. Това правило се прилага обаче само между платежоспособните съдлъжници, но не и между тях и неплатежоспособния. Задължението на последния се запазва и то може да бъде приведено в изпълнение, щом състоянието на неплатежоспособност престане.
Друго общо правило, което урежда вътрешните отношения между солидарните длъжници, се съдържа в разпоредбата на чл. 127, ал. З ЗЗД. Съгласно това правило солидарният длъжник, който се готви да изпълни задължението си, има две задължения — да противопостави на кредитора всички общи възражения, които и останалите съдлъжници притежават, и да уведоми останалите за изпълнението. Общността на задълженията на солидарните длъжници налага всеки един от тях да се грижи за запазване интересите на останалите. Затова общите възражения трябва да бъдат противопоставени на кредитора. Без значение е кога са възникнали тези задължения с оглед на различните солидарни длъжници — едновременно или по различно време. Що се отнася до задължението за уведомяване, неговото предназначение е да се избегне двойното плащане. Неизпълнението на уредените в чл. 127, ал. З ЗЗД задължения поражда за длъжника ново задължение — да обезщети останалите за претърпените вреди. Въпреки липсата на легално изискване трябва да се приеме, че поначало само виновното поведение на солидарния длъжник поражда за него отговорност за вреди. Всеки от солидарните длъжници може да прихване вземането си за вреди с регресното си задължение.
Солидарният длъжник, който е изпълнил задължението си, е лице с правен интерес и се суброгира в правата на кредитора срещу останалите съдлъжници — чл. 74 ЗЗД, чл. 326, ал. 1 ГПК. Суброгацията е функция на регресните права. Затова изпълнилият длъжник се суброгира само за разликата над своя дял срещу всеки от останалите съдлъжници в границите на дела на този съдлъжник. Когато един от солидарните длъжници се е възползвал изцяло от дължимата сума, той не се суброгира срещу останалите. Ако суброгиралият се би могъл да встъпи в правата на кредитора срещу който и да е от останалите съдлъжници не частично, а за цялото си регресно вземане, или изпълнилият ще се обогати неоснователно, или той ще трябва да връща получените суми над неговия дял в последващ процес. Суброгацията настъпва по право. Без значение е дали задължението на изпълнилия солидарен длъжник е възникнало преди, едновременно или след правото на кредитора, в което се встъпва. Изпълнилият съдлъжник може да се суброгира не само за главницата, но и за разноските, за които кредиторът има вземане. Суброгацията има сила и за изпълнителния лист на кредитора, щом останалите съдлъжници са били страна по делото и делът им е установен със сила на пресъдено нещо.
Суброгацията има действие не само срещу останалите съдлъжници, но и срещу техните поръчители и срещу третите лица, които са учредили в тяхна полза залог или ипотека — арг. от чл. 146, ал. 2 ЗЗД.
Съдлъжниците могат да противопоставят на суброгиралия се всички възражения, които имат срещу кредитора.
Дали изпълнилият солидарен длъжник ще упражни регресните си права, или ще се суброгира в правата на кредитора зависи от неговата преценка. Регресните права са по-големи по обем от Суброгацията, защото включват и разноските, които длъжникът е понесъл. Освен това останалите солидарни длъжници не могат да противопоставят на изпълнилия съдлъжник възраженията, които имат срещу кредитора. Суброгацията дава възможност на солидарния длъжник да се обърне срещу трети лица, които са обезпечили съдлъжниците. Тя може да превърне изпълнилия длъжник в привилегирован кредитор, в случай че някое от задълженията е обезпечено със залог или ипотека. Изпълнилият солидарен длъжник може частично да упражни регресните си права — например само с оглед на разноските, и частично да се суброгира в правата на кредитора.
Б) Видове солидарност.
В) Неделимост на задълженията. В зависимост от това дали задълженията могат да се изпълнят на части, без да се намали общата им стойност, задълженията са за делима и неделима престация.
Делимата престация може да бъде изпълнена на части, без да се намалява стойността й. Неделимост е налице тогава, когато предметът на престацията не може да бъде разделен и изпълнението на части е или невъзможно, или би намалило значително нейната стойност. Делимостта е правилото, а неделимостта е изключението.
Неделимостта е качество на задължението. Тя трябва да се различава от фактическото състояние, при което едно делимо задължение не е разделено.
Това деление на престациите има практическо значение само при задължения с множество на кредиторите или длъжниците, защото съгласно чл. 66 ЗЗД кредиторът не може да бъде принуден да приеме изпълнение на части, дори и престацията да е делима. Правилото на чл. 66 ЗЗД, съгласно което кредиторът не може да бъде принуден против волята си да приеме изпълнение на части, макар задължението да е делимо, обаче не означава, че всяко задължение е неделимо. То не е специално правило за неделимостта и има действие по-скоро за делимите, отколкото за неделимите задължения. Само когато задължението е делимо, кредиторът може да се откаже от уреденото в чл. 66 ЗЗД право и да приеме частично изпълнение. Между правилото на чл. 66 ЗЗД и уредбата на неделимостта съществуват и други различия. Член 66 ЗЗД се прилага поначало само в случай че длъжник е едно лице. Той не намира приложение в хипотезите, при които длъжниците са повече от един и задълженията са поети разделно. От нормата на чл. 66 ЗЗД се прави обаче изводът, че правилата на неделимостта нямат приложение, когато има само един длъжник и един кредитор, защото в този случай кредиторът може винаги да откаже частичното изпълнение като че ли задължението е неделимо.
Юридическите факти, които пораждат неделимостта, са различни. Неделимостта може да произтича от природата на престацията — чл. 128, ал. 1 ЗЗД.
Неделимост може да има и в специално уредени от законодателя случаи, при които една делима по природата си престация се обявява за неделима.
Друг източник на неделимост са правните сделки — чл. 128, ал. 1 ЗЗД. Уговорката за неделимостта може да бъде изразена както изрично, така и мълчаливо.
Законът урежда неделимостта с едни и същи правила независимо от юридическия факт, който я поражда.
Както вече се посочи, особените последици на неделимостта се проявяват, когато като кредитори или длъжници се конституират повече от едно лице. В такъв случай възниква сложно правоотношение с единен предмет. Неделимостта се урежда със специални правила.
Неизпълнението на неделимо задължение за известен период от време от един от съдлъжниците по отношение на един от кредиторите е основание за разваляне на целия договор, в случай че кредиторът има интерес от това. Частичното разваляне не може обаче да бъде отказано от съда.
Неделимото задължение остава неделимо и с оглед на наследниците на длъжника — чл. 128, ал. 2 ЗЗД. Правилото е изключително и не може да се тълкува разширително или да се прилага по аналогия. По аргумент от противното следва, че неделимостта се превръща в делимост спрямо наследниците на кредитора по неделимо вземане.
Предметът на неделимото задължение трябва да се предаде на всички кредитори общо — чл. 129, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Всеки от кредиторите може обаче да иска престацията да се предаде за пазене съгласно чл. 97 ЗЗД — чл. 129, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Правилото на чл. 129, ал. 1 ЗЗД не намира приложение, ако длъжниците по неделимото задължение са повече от един. В такъв случай всеки от тях може да изпълни на кредитора.
Извън правилата на чл. 128, ал. 2 и чл. 129, ал. 1 ЗЗД неделимостта се урежда чрез субсидиарно приложение на правилата за солидарността — чл. 129, ал. 2 ЗЗД.
23.ЗАЩИТА НА КРЕДИТОРА
А) Имуществена отговорност.1. ПОНЯТИЕ ЗА ОБЕЗПЕЧЕНИЕТО. Длъжникът може да не изпълни доброволно задължението си. Правото урежда способи, които да защитят кредитора срещу неизпълнението и да подготвят удовлетворяването му. Те се наричат обезпечения. Обезпеченията имат не само защитна, но и стимулираща кредита функция, защото обезпеченият кредитор отпуска средства на длъжника с по-голяма готовност от необезпечения кредитор.
Обезпеченията са широка категория, която обхваща явления както на материалното, така и на процесуалното право.
Глава VII на общата част на ЗЗД урежда следните обезпечения: секвестируемостта на длъжниковото имущество, косвения и павловия иск, привилегиите, поръчителството, залога и ипотеката.
Списъкът на Обезпеченията, уредени от глава VII на общата част на ЗЗД, не е изчерпателен. ЗЗД урежда и други обезпечителни права — например правото на задържане. Обезпечителни функции имат както неустойката и задатъкът, така и солидарните задължения. ГПК урежда също способи за осигуряване на изпълнението — отрицателния установителен иск, обезпечителните мерки (чл. 308—322 ГПК) и мерките за обезпечаване на изпълнението.
Уредените в глава VII на общата част на ЗЗД обезпечения не са еднородни.
Някои от тях имат материалноправен характер — поръчителството. Други са процесуалноправни фигури — отговорността на длъжника, привилегиите. Има и обезпечения, които включват различни по същността си права. Така преобразуващото право на увредения кредитор е материалноправно, но съдебната му защита се осъществява чрез конститутивен иск.
Обезпеченията по глава VII на общата част на ЗЗД имат и различен обхват. Някои от тях — например секвестируемостта, засягат цялото имущество на длъжника. Други обезпечения обременяват отделни негови елементи — залога и ипотеката.
Б) Упражняване на правата на длъжника от кредитора. 1. ПОНЯТИЕ. Когато длъжникът бездейства и не упражнява правата си, се създава опасност от намаляване на неговото имущество, което прави удовлетворяването на кредиторите несигурно. Интересът на кредиторите трябва да бъде защитен. Една от възможностите, с която всеки кредитор разполага, за да осуети намаляването на патримониума на длъжника, е уреденото в чл. 134 ЗЗД право да упражни от свое име правата на длъжника.
2. СЪОТНОШЕНИЕ МЕЖДУ КОСВЕНИЯ ИСК ПО ЗЗД И ДРУГИ ВЪЗМОЖНОСТИ НА КРЕДИТОРА ДА УПРАЖНЯВА ПРАВАТА НА ДЛЪЖНИКА. Освен с косвения иск по чл. 134 ЗЗД кредиторът разполага с две други възможности за упражняване на правата на длъжника, уредени в обезпечителния — чл. 320 ГПК, и в изпълнителния процес — чл. 393 ГПК. Съгласно чл. 320 ГПК кредиторът, наложил обезпечителен запор, може да предяви срещу третото задължено лице иск за сумите или вещите, които то отказва да предаде доброволно. Запорираното вземане може да бъде възложено на взискателя за събиране — чл. 393 ГПК.
По същността си възможностите по чл. 320 и 393 ГПК не се различават от косвения иск. Те също са косвени искове. Отлики се откриват само с оглед на предпоставките за възникването на косвените искове по чл. 320 и 393 ГПК и елементите на фактическия състав на косвения иск по чл. 134 ЗЗД.
Косвеният иск по чл. 320 ГПК се предпоставя от издадена обезпечителна заповед или, по аргумент за по-силното основание, защото запорът може да се налага и в изпълнителния процес, от издаден в полза на кредитора изпълнителен лист.
Косвеният иск по чл. 393 ГПК изисква съдия-изпълнител да възложи с постановление вземането за събиране на кредитора. Кредиторът може да упражни правото на длъжника, като използва издадения в полза на длъжника изпълнителен лист. Кредиторът също може, ако вземането срещу третото задължено лице е удостоверено с признато от закона изпълнително основание, да получи въз основа на него изпълнителен лист в полза на длъжника срещу третото задължено лице. Липсва ли такова основание, кредиторът може да предяви иск срещу третото задължено лице.
Възможностите по чл. 320 и 393 ГПК са поначало по-удобни от косвения иск по ЗЗД, защото при тях кредиторът не трябва да доказва наличието на интерес. Разрешението на чл. 393 ГПК се предпочита от кредитора по още една причина — възлагането може да бъде не само за събиране, но и вместо плащане. В последния случай кредиторът става титуляр на вземането на длъжника и може не само да го упражнява, но и да се разпорежда с него.
3. СЪЩНОСТ НА ПРАВОТО. Кредиторът има самостоятелно право на иск — чл. 134, ал. 1 ЗЗД. Когато кредиторът упражнява права на длъжника в изпълнителния процес, той има самостоятелно право на принудително изпълнение. Кредиторът упражнява тези права от свое име — чл. 134, ал. 1 и 3 ЗЗД. Те имат процесуален, а не материалноправен характер. Той е процесуален субституент.
Когато бъде овластен от съда по реда на чл. 134, ал. З ЗЗД да упражнява извънсъдебно права на длъжника, кредиторът е титуляр на непритезателно материално право да упражнява правата на длъжника от свое име.
Член 134 ЗЗД не лишава длъжника от неговите процесуални и материални права. Кредиторът не е обаче титуляр на материалното право, което ограничава процесуалните му възможности. Той действа в рамките на интереса на длъжника и за негова сметка — чл. 136, ал. 1, т. 1 ЗЗД. Последиците от упражняването на правата на длъжника настъпват по право в патримониума на длъжника. Кредиторът не може да се удовлетвори по пътя на чл. 134 ЗЗД. Той дори не се ползва с привилегия относно правата, които е упражнил, освен за съдебните разноски — чл. 136, ал. 1, т. 1 ЗЗД.
Тъй като функцията на правото по чл. 134 ЗЗД е да се запази от намаляване и да се подготви за принудително изпълнение имуществото на длъжника, то е особен вид обезпечение.
4. МАТЕРИАЛНИ ПРАВА, ЗА КОИТО КРЕДИТОРЪТ ИМА КОСВЕН ИСК. Член 134 ЗЗД има действие само относно действителни права, които принадлежат на длъжника. Ако едно право не е още възникнало, защото фактическият му състав не е завършен или е нищожен, или правото е прекратено, кредиторът не може да се намесва. Кредиторът не е легитимиран да упражнява права, титуляри на които са трети лица. Кредиторът може обаче да упражнява правата, които длъжникът е прехвърлил на трето лице или от които се е отказал, щом отмени по пътя на чл. 135 ЗЗД действията, които намаляват имуществото на длъжника.
Кредиторът може да упражнява само имуществени материални права на длъжника — вземания, които могат да произтичат от сделки, непозволено увреждане или неоснователно обогатяване; вещни права ;
преобразуващи права. Кредиторът може да упражнява по реда на чл. 134 ЗЗД несамостоятелни имуществени права — залог, ипотека, вземания за неустойка и лихва.
Кредиторът не може да упражнява неимуществените права на длъжника. Той не е заинтересуван да упражнява неимуществените права на длъжника, тъй като това няма да увеличи възможностите му да се удовлетвори. Не се подвеждат под правилото на чл. 134 ЗЗД неимуществените права като.
Две категории имуществени права не могат да се упражняват чрез косвен иск.
Член 134 ЗЗД няма действие за имуществените права, които имат чисто личен характер. Тези права са непрехвърлими и несеквестируеми. Упражняването на тези права е свързано с моралните съображения и субективната преценка на длъжника. Член 134 ЗЗД дава възможност на кредитора да се намесва едностранно в чужда правна сфера. Длъжникът не следва обаче да бъде подлаган на произвола на кредитора. Упражняването на свързани с личността на длъжника права от трети лица застрашава правната сигурност и не може да бъде оправдано. Така правото да се отмени дарение и правото на наследяване могат да се наследяват, но не могат да се упражняват от кредитора. Вземането за неимуществени вреди съгласно чл. 52 ЗЗД също трябва да бъде изключено от предмета на чл. 134 ЗЗД. Правата по чл. 28 и 29 от СК, правото на издръжка и правото на стипендия имат строго личен характер и не могат да се упражняват по реда на чл. 134 ЗЗД.
Член 134 ЗЗД не намира приложение и относно онези имуществени права, които са прехвърлими, но които законът е обявил за несеквестируеми - вж. чл. 339, 341 ГПК, защото те не могат да бъдат обект на принудително изпълнение. Кредиторът може обаче да упражнява относително несеквестируемите права, в случай че несеквестируемостта отпадне — чл. 340 ГПК.
Обезпечителната същност на правото по чл. 134 ЗЗД стеснява още повече кръга на правата, които кредиторът може да упражнява. Така кредиторът може да се намесва само с оглед запазването на наличното имущество на длъжника. Той не може да извършва действия за увеличаване на длъжниковия патримониум, колкото и изгодни за длъжника да са тези възможности.
5. ФАКТИЧЕСКИ СЪСТАВ. Възникването на правото по чл. 134 ЗЗД изисква наличието на следните две предпоставки.
Само лице, което е кредитор на длъжника, може да упражнява правата на последния. Фактическият състав на правото на кредитора трябва да бъде завършен. Разбирането, че косвеният иск е обезпечително, а не изпълнително средство, е основание за извода, че кредиторът може да упражнява правата на длъжника, дори и неговото право да е във висящо състояние. Не е необходимо нито правото на кредитора да е изискуемо, нито кредиторът да е поставил длъжника в забава. Правото на кредитора може и да не е ликвидно. Без значение е дали правото на кредитора е възникнало преди, едновременно или след правото на длъжника.
Всеки кредитор е титуляр на правото по чл. 134 ЗЗД — независимо дали е хирографарен или обезпечен, дали вземането му е парично или непарично и пр. Косвеният иск може да се предяви и от кредитор на обявен в несъстоятелност длъжник. Легитимирани по чл. 134 ЗЗД са и наследниците на кредитора.
Само кредитор, който има интерес, може да упражнява правата на длъжника. Интересът е налице, когато длъжникът бездейства и останалото му имущество е недостатъчно за удовлетворяването на кредитора. Член 134 ЗЗД не се прилага, в случай че длъжникът бездейства, но наличното му имущество е достатъчно, за да покрие задълженията му. Кога кредиторът има интерес от упражняването на правата на длъжника, е фактически въпрос, който се решава от съда с оглед на всички обстоятелства по делото.
Доказателствената тежест за наличието на първата предпоставка — качеството кредитор, е за кредитора. Липсата на интерес се доказва от длъжника. Кредиторът трябва да бъде освободен от доказването на интерес, за да не се бави и затруднява упражняването от него на правата на длъжника, което по никакъв начин не влошава правната сфера на длъжника.
6. УПРАЖНЯВАНЕ НА ПРАВОТО. Кредиторът може да упражнява правото по чл. 134 ЗЗД по два начина.
Първият от тях, който има по-ограничено приложно поле, е
чрез предявяване на иск. В такъв случай кредиторът-ищец действа не като представител на длъжника, а като главна страна в процеса,наречена процесуален субституент.Ответник по иска е третото лице — длъжник на длъжника. Наред с кредитора по служебен почин на съда се конституира като страна носителят на правото, което кредиторът упражнява — чл. 134, ал. 2 ЗЗД, чл. 15, ал. З ГПК. Длъжникът не губи възможността да упражнява своето право сам и да се разпорежда с него. Кредиторът и длъжникът, чието право е предмет на спора, са необходими другари.
Кредиторът-процесуален субституент е титуляр на правото
на иск, но не и на спорното материално право. Това определя наличието на особености в неговото процесуално положение. Когато предявява иск, кредиторът трябва да търси с петитума на иска установяване, осъждане или правна промяна не в своя полза, а в полза на своя длъжник. Понеже не е носител на спорното право, кредиторът не може да извършва действия на разпореждане с него. Той може обаче да се разпорежда със своето право на иск .
Третото лице — ответник по предявения съгласно чл. 134 ЗЗД иск, ще основава защитата си срещу иска с оглед на материал-ноправните си отношения с носителя на спорното право, а не на кредитора. Третото лице може да противопостави на кредитора всички възражения, с които разполага срещу длъжника.
Правата на длъжника могат да се упражняват от кредитора и извън исковия процес. В такива случаи кредиторът трябва да бъде овластен от съда чрез обезпечителна заповед — чл. 134, ал. З ЗЗД. Овластеният кредитор може да упражнява правата на длъжника извънсъдебно — например правото на прихващане или разваляне на двустранен договор. Кредиторът като процесуален субституент може въз основа на обезпечителната заповед да събере вземането на своя длъжник, след като се снабди с изпълнителен лист в полза на длъжника или използва издадения в полза на длъжника изпълнителен лист.
7. ПОСЛЕДИЦИ ОТ УПРАЖНЯВАНЕТО НА ПРАВОТО. Независимо дали кредиторът упражнява правото на длъжника по исков път или по реда за обезпечаване на исковете, последиците са аналогични на онези от упражняването, извършено от длъжника.
Ако е бил предявен иск, кредиторът-ищец е обвързан от силата на пресъдено нещо. Той обаче нито се удовлетворява по реда на чл. 134 ЗЗД, нито придобива някакви права. За да бъде задоволен неговият интерес, необходимо е кредиторът да потърси защита на правото си по общия исков и съдебноизпълнителен ред.
Упражняването на правото на длъжника по реда на чл. 134 ЗЗД ползва и останалите кредитори. Те също могат да насочат изпълнението към упражненото от кредитора право. Член 134 ЗЗД нито превръща кредитора, който е направил необходимото за запазване на длъжниковото имущество, от хирографарен в привилегирован, нито променя реда на неговата привилегия. Единственото му предимство пред останалите кредитори е особената привилегия за съдебните разноски върху цената на имота, за който са направени — чл. 136, ал. 1, т. 1 ЗЗД. Основание за това правило е разбирането, че кредиторът действа не толкова в собствен интерес, колкото в интерес на длъжника (и на неговите наследници и кредитори).
Упражняването на правото на длъжника по реда на чл. 134 ЗЗД ползва и самия длъжник. Ако е бил предявен иск, длъжникът, който е необходим другар на кредитора, е обвързан от силата на пресъдено нещо спрямо третото лице-ответник.
Упражняването на правото има действие и за третото лице — длъжник на длъжника. Ако е бил предявен иск, третото лице е ответник и също е обвързано от силата на пресъдено нещо
В) Отменителен иск.
1.ПОНЯТИЕ. Имуществото на длъжника може да бъде намалено не само когато длъжникът бездейства и не упражнява правата си. Възможно е длъжникът да предприеме действия с цел да намали имуществото си или да затрудни удовлетворяването на кредиторите си. За да защити кредиторите в подобни хипотези, законодателят е уредил в чл. 135 ЗЗД право в полза на всеки кредитор да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда.
2. СЪЩНОСТ НА ПРАВОТО. Кредиторът не е нито правоприемник на длъжника, нито упражнява неговото право по силата на овластяване. Той е титуляр на самостоятелно право. В литературата съществува спор относно същността на правото на кредитора да иска да бъдат обявени за недействителни действията на длъжника, които увреждат кредитора.
Правото по чл. 135 ЗЗД има вторичен характер, доколкото възниква и се упражнява само при наличието на друго правоотношение. То е относително и е насочено срещу длъжника и лицето, с което той е договарял. Кредиторът упражнява предоставеното му от чл. 135 ЗЗД право с едностранни действия, без да е необходимо насрещно поведение нито на длъжника, нито на третото лице. Упражняването му се извършва чрез иск и кредиторът, ако пожелае, може да впише исковата си молба. След упражняването на правото настъпва правна промяна — действителното действие, с което длъжникът е увредил кредитора, се обявява за недействително спрямо кредитора. Еднократното упражняване на правото го прекратява.
Характерните особености на правото по чл. 135 ЗЗД го определят като материално преобразуващо право. Искът, с който правото се упражнява, е конститутивен.
Тъй като функцията на правото е да се запази от намаляване длъжниковото имущество и да се подготви то за принудително изпълнение, павловият иск, както и сурогационният иск, е вид обезпечение.
Право, сходно на правото по чл. 135 ЗЗД, е уредено в чл. 56 ЗН. С него може да бъде атакуван отказ от наследство, който уврежда кредиторите. То има по-ограничено приложно поле от павловия иск — принадлежи само на кредитори на наследника и може да бъде упражнено в едногодишен срок от узнаване на отказа, но не по-късно от три години след отказа.
В производството по несъстоятелност кредиторите разполагат с отменителни искове, близки до иска по чл. 135 ЗЗД, но отличаващи се от него с оглед на особените предпоставки, сроковете на упражняване и действието — вж. чл. 647—649 ТЗ. В случай че не разполагат със специален иск, кредиторите могат да предявят и павлов иск — чл. 649, ал. 2 ТЗ.
Подобни на иска по чл. 135 ЗЗД са възможностите на съпруга при разпореждане с общи недвижими и движими вещи — чл. 22, ал. 2 и 3 СК.
3. ФАКТИЧЕСКИ СЪСТАВ. Правото на кредитора да обяви за недействителни спрямо него увреждащите го актове на длъжника възниква ех 1еgе при наличието на фактически състав с установени от законодателя елементи.
Необходимо е наличието на вземане. Лице, което е кредитор на длъжника, разполага с преобразуващото право по чл. 135 ЗЗД. Титулярът и на парично, и на непарично вземане може да си служи с павловия иск Купувачът по предварителен договор и съпругът, който притежава правото по чл. 29 СК, също могат да искат да бъдат обявени за недействителни действията на длъжника. Лице, което няма качеството на кредитор, не е активно легитимирано да предяви иска по чл. 135 ЗЗД.
Възникването на правото по чл. 135 ЗЗД се предпоставя от наличието на действително вземане, което не е прекратено или погасено по давност. Ако вземането на кредитора бъде удовлетворено от третото лице, правото по чл. 135 ЗЗД отпада. Не е необходимо вземането да е изискуемо и ликвидно. Възникването на правото по чл. 135 ЗЗД не се обуславя от установяването на вземането с влязло в сила съдебно решение, снабдяването на кредитора с изпълнителен лист или наличието на безуспешни опити за принудително удовлетворяване. Кредиторът може да бъде както хирографарен, така и обезпечен.
Вземането на кредитора трябва да е възникнало преди извършването на действието, чието обявяване за недействително се иска — чл. 135, ал. З ЗЗД. Състоянието на длъжниковото имущество следва да се преценява към момента, в който кредиторът е придобил вземането си. Кредиторът разчита на общото обезпечение, което имуществото на длъжника представлява при възникване на неговото право. Ако длъжникът е вече обеднял, кредиторът трябва да понесе последиците от неговата неплатежоспособност. Интересът на третото лице, в чиято полза е извършено атакуваното действие, трябва да бъде предпочетен пред интереса на кредитора, щом правото на това лице е възникнало преди вземането на кредитора. Третото лице, също както и кредиторът, е разчитало на имуществото, което длъжникът е имал при възникване на правото му. Когато атакуваната сделка или сделката, от която произтича вземането на кредитора, е условна, меродавна е датата на сключването, а не датата на настъпване на условието.
Ако обаче длъжникът и лицето, с което той е договарял, са действали, за да увредят кредитора, кредиторът може да атакува увреждащите го действия, извършени преди пораждане на неговото право — чл. 135, ал. З ЗЗД. Достатъчно е наличието на намерение да се увреди кредитора. Не е необходимо кредиторът да е бил измамен.
Тежестта за доказване на факта на притежаването на вземане, на момента на неговото възникване (и на намерението за увреждане в хипотезата на чл. 135, ал. З ЗЗД) е върху кредитора — чл. 127 ГПК. Кредиторът може да доказва датата на възникване на вземането не само с официални документи или с частни документи с достоверна дата, но с всички допустими от закона доказателствени средства. Презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД няма сила за случаите по ал. З на чл. 135 ЗЗД.
Вторият елемент от фактическия състав е извършването на действие, което да уврежда кредитора. Действието е съзнателен волев акт, който може да бъде извършен от длъжника; от длъжника и от трето лице; от длъжника, от трето лице и от държавен орган. То може да бъде всякакъв гражданскоправен акт — както сделка, така и юридическа постъпка. Сделката може да бъде едностранна или двустранна. Действието може да бъде възмездно или безвъзмездно. То може да има не само материалноправен, но и процесуалноправен характер —Фактически действия и деликти не могат да се атакуват с иска по чл. 135 ЗЗД.
Правото по чл. 135 ЗЗД предполага, че действието, чиято отмяна се иска, е действително. Заинтересуваните лица могат да се защитят срещу недействителни действия с установителен иск по чл. 97 ГПК.
За да може да бъде отменено, действието трябва да уврежда кредитора. Увреждането е обективен факт и не зависи нито от субективното отношение на длъжника, нито от преценката на кредитора. Между действието и увреждането трябва да има причинна зависимост.
Увреждане е налице в случаите, при които намалява възможността на кредитора да се удовлетвори от имуществото на длъжника.
Увреждане има, когато длъжникът се лишава от свое имущество или имуществото му намалява. Обедняването на длъжника може да се състои както в намаляване на неговия актив — отказ от право, безвъзмездно опрощаване, изпълнение на чужд дълг без правен интерес, така и в увеличаване на неговия пасив — обезпечаване на чужд дълг чрез поемане на ипотека.
Кредиторът може да иска да бъде обявено за недействително и действие, което, макар и да не обеднява длъжника, затруднява удовлетворяването на кредитора. Например, ако длъжникът продаде недвижим имот, той няма да намали своето имущество, но ако укрие продажната цена, ще затрудни удовлетворяването на кредитора.
Кредиторът не може да атакува действия, които засягат не-имуществени или несеквестируеми права на длъжника, или пък действия, чието извършване зависи от чисто личната преценка на длъжника, защото те не го увреждат. Увреждане няма и когато като последица от действие на длъжника в полза на трето лице възниква право, което не е принадлежало на длъжника. Действията — например отказ от придобивна давност, и бездействията, които осуетяват увеличаването на имуществото на длъжника, също не увреждат кредитора. Допускането на противното би създало за кредитора неоправдано голяма възможност да се намесва в правната сфера на длъжника и би застрашило правната сигурност. Нямат увреждащ характер изпълнението (както и прекратителните способи, които го заместват, прихващане и други) и обезпечаването на задължение, което е възникнало преди кредиторовото вземане.
Тежестта за доказване на увреждащия характер на действието е за кредитора — чл. 127 ГПК.
Третата предпоставка за възникване на правото да се иска да бъдат обявени за недействителни действията на длъжника има субективен характер. Елементите на тази предпоставка се различават в зависимост от това дали действието е било възмездно или безвъзмездно.
Когато действието е било безвъзмездно — едностранна сделка (отказ от право на собственост), договор (дарение), правото да се иска отмяна възниква, щом длъжникът е знаел за увреждането — чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Не е необходимо да се съзнава увреждането на определен кредитор, достатъчно е в момента на извършване на действието длъжникът да е знаел, че има кредитори и че действието ги уврежда. Намерението за увреждане или наличието на измама не е елемент от фактическия състав на правото по чл. 135, ал. 1 ЗЗД. Без значение е субективното психическо отношение на лицето, което е получило престацията от длъжника. Дори и то да не е знаело за увреждането, неговият интерес не може да бъде предпочетен пред този на кредитора, защото това лице е получило имущество на длъжника, без да е простирало насреща нищо.
В случай че действието е било възмездно — едностранен договор (заем с лихва), двустранен договор (продажба), възникването на преобразуващото право по чл. 135 ЗЗД изисква не само длъжникът, но и лицето, с което той е договарял, да са знаели за увреждането — чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Наличието на еквивалентно имуществено разместване между длъжника и лицето, с което той е договарял, е основание интересът на третото лице да бъде предпочетен пред този на кредитора, освен ако това лице е било недобросъвестно. Знанието на третото лице, че длъжникът има дългове, не е достатъчно. Проявената от страна на третото лице небрежност за узнаване на увреждането не дава основание за обявяване на недействителността на действието .
Фактите относно субективното отношение на длъжника и лицето, с което той е договарял, трябва да се докажат от кредитора.
По силата на оборима презумпция, уредена в чл. 135, ал. 2 ЗЗД, знанието на определен кръг лица, които са в близки отношения с длъжника, се предполагаАко те твърдят, че не са знаели за увреждането, трябва да докажат твърдението си. Приема се, че чл. 135, ал. 2 ЗЗД презюмира и знанието на длъжника. По аналогия на закона може да се поддържа, че оборимата презумпция за знание намира приложение и по отношение на юридическо лице, чийто управителен орган е съставен от лица по ал. 2 на чл. 135 ЗЗД.
Правото на кредитора да обяви действието за недействително отпада, ако кредиторът се откаже от него или бъде удовлетворен, както и когато увреждането бъде отстранено.
4. УПРАЖНЯВАНЕ НА ПРАВОТО. Кредиторът може да упражни правото по чл. 135 ЗЗД чрез предявяване на иск.
Павловият иск се предявява срещу длъжника и лицето, което е придобило права от него . Решението по чл. 135 ЗЗД трябва да бъде еднакво спрямо двете страни по действието, чиято недействителност се иска да бъде обявена. Длъжникът и лицето, с което той е договарял, са необходими другари.
Правото по чл. 135 ЗЗД се погасява с общата петгодишна давност.
5. ДЕЙСТВИЕ НА РЕШЕНИЕТО. Искът по чл. 135 ЗЗД е конститутивен. Ако бъде уважен, атакуваното действие се обявява за недействително. Тази недействителност обаче е относителна — тя ползва само кредитора, който е упражнил правото по чл. 135 ЗЗД. Недействителността има обратно действие — от момента на извършване на действието, а не от момента на влизане на решението в сила. Последиците от недействителността са различни с оглед на длъжника, кредитора, останалите кредитори на длъжника и лицата, с които последният е договарял.
Упражняването на правото по чл. 135 ЗЗД не овластява кредитора да се разпорежда с правата по атакуваното действие — за кредитора техен титуляр е длъжникът. Решението, с което се уважава иск по чл. 135 ЗЗД, не създава вещно право за ищеца. Ползата на кредитора е, че той може да се удовлетвори от тези права по общия ред.
За вземането си за съдебните разноски кредиторът има първа по ред особена привилегия върху цената на имуществото, предмет на относително недействителната сделка — чл. 136, ал. 1, т. 1 ЗЗД.
Обявената недействителност ползва само кредитора, който е упражнил правото по чл. 135 ЗЗД. За останалите кредитори действието е действително.
Действителността се запазва и спрямо лицето, с което длъжникът е договарял. Ако обаче кредиторът осъществи принудително изпълнение върху правата, предмет на действието, третото лице ги губи. Налице е виновно неизпълнение, за последиците от което длъжникът отговаря спрямо третото лице.
Третото лице, контрахент на длъжника, е кредитор на длъжника и може да участва в принудителното изпълнение върху правото, предмет на относително недействителното действие. При разпределението третото лице, което има вземане, произтичащо от недействителността, се удовлетворява след кредитора — чл. 135, ал. 4 ЗЗД. Кредиторът има привилегия пред лицето, с което длъжникът е договарял, защото последното или е знаело за увреждането, или дори и да не е знаело за него, не е простирало нищо срещу своето вземане.
Възможно е правата, предмет на обявеното за недействително действие, да бъдат прехвърлени от лицето, с което длъжникът е договарял, на друго трето лице. Последното може на свой ред да ги прехвърли и т. н. Ако правата са върху движими вещи, прилага се чл. 78 ЗС. Конкуренцията между тези трети лица и кредитора с оглед на вещните права върху недвижими имоти е уредена от чл. 135, ал. 1, изр. З ЗЗД. Кредиторът може да насочи принудителното изпълнение към правата, предмет на обявеното за недействително действие, дори и те да са вече в патримониума на правоприемник на лицето, с което длъжникът е договарял, освен ако третото лице е придобило правата възмездно преди вписването на исковата молба за обявяване на недействителността и то е добросъвестно. Добросъвестността е незнание относно обстоятелството, че правата на праводателя са били опорочени. Тя се предполага.
Право
Лекции за държавен изпит: 3 вариант: 2
- Детайли
- Главна категория: Право
- Категория: Гражданскоправни науки
- Посещения: 15500