Право

17.ПРАВО НА СОБСТВЕНОСТ
а) Същност и видове. Ограничения на собствеността.1. Определение. Малко са законодателствата, които дават определе­ние на правото на собственост. Така например в чл. 544 от ГК на Франция собствеността се определя като „пра­во на ползване и разпореждане с вещите по най-абсолю-тен начин, без да се нарушава законът или особените правила".
Параграф 903 от ГГЗ определя правото на собстве­ност така: „Собственикът на една вещ може, доколкото това не противоречи на закона или на правата на трети лица да разполага с вещта по свое усмотрение и да изк­лючи други лица от всякакво въздействие върху нея".
В английското законодателство няма единна терми­нология за правото на собственост. Под частна собстве­ност (ргореtу) се разбира каквото и да е имуществено или неимуществено право, а вещните права върху недви-жимости се назовават еstate - имение, имот.
В съвременното ни законодателство няма легално определение на правото на собственост. Изследователи­те в тази област не са обвързани от законова дефиниция и следвайки различни методологични подходи, опреде­лят с едни или други признаци правото на собственост1.
Професор Петко Венедиков на основата на чл.29 от ЗИСС определя собствеността като „право, по силата на което едно лице може да иска от всички останали лица да се въздържат от каквито и да е действия върху една вещ"2. Положителното в това определение е, че се подчертава абсолютния характер на вещното право и че собственост­та се схваща като отношение между правни субекти по по­вод на една вещ. Но като акцентира върху задълженията на всички останали лица да се въздържат от въздействие върху тази вещ, невидима остава възможността за собствено поведение, възможността на собственика да уп­ражнява власт върху своята вещ, да въздейства върху нея.
Професор Витали Таджер дава по-пълно определе­ние на правото на собственост. Според него „правото на собственост е призната и гарантирана от закона възмож­ност на едно лице да има непосредствена власт (господ­ство, поведение) по отношение на определена вещ за за­доволяване на интересите си и да иска от всички други лица да се въздържат от въздействие спрямо нея, докол­кото законът или правата на трети лица допускат това"1.
определението де­финира правното явление с правни признаци, изразява висока степен на обобщение и е приложимо за всеки вид право на собственост.
Доц. Владимир Петров определя правото на собственост като „призната и гарантирана от закона власт на едно лице по отношение на определена вещ и възможност да иска от други лица да се въздържат от въздействия спрямо нея"2. Определението е изчистено от признаци, представляващи според автора пробив в абсолютния характер на правото на собственост - възмож­ността на трети лица да упражняват въздействие върху същата вещ. Той не възприема и интереса, който наисти­на е признак на всяко субективно право, а не само на правото на собственост.
   Г. Боянов- правото на собстве­ност може да се определи като призната и гарантирана от закона възможност на едно лице да владее, да ползва и да се разпорежда фактически и юридически с определе­на вещ и да иска от всички други лица да се въздържат от въздействие върху нея
       2. Съдържание на правото на собственост Съдържанието на правото на собственост - това са право­мощията на собственика, възможните въздействия върху вещта - право на ползване, право да се събират плодовете и право на разпореждане. Тези със­тавни части на правото на собственост се означават като правомощия. Това не са отделни субективни права, а еле­менти от съдържанието на единното субективно право на собственост. Те произтичат от него и са признати от зако­на като правни възможности на собственика.
Владението, ползването и разпореждането са еле­менти от съдържанието на правото на собственост, но то не е аритметичен сбор от тях. От собственика зависи ко­га, как и дали ще ги упражнява. Временно или постоян­но, по своя воля или принудително той може да е лишен от някои или дори от всичките си правомощия, и въпре­ки това си остава собственик^
а) Правомощието владение е необходим еле­мент на всяко вещно право и се нарича още право на вла­дение, за да се отграничи от владението като факт. То е правото на собственика да упражнява фактическа власт върху вещта, да я държи, да си служи с нея. То е и предпоставка за упражняване на другите правомощия. Не може собственикът да ползва вещта, ако не я владее, ако няма фактическата власт върху нея. Всяко посегателство върху владението е посе­гателство върху правото на собственост и законът, като осигурява неговата защита, всъщност защитава собстве­ността. Много сполучливо Владимир Петров отбелязва, че в буквалния смисъл на думата собствеността не може да се отнеме, нито да се върне. При защитата на собствеността се възстановява владението, възможност­та на собственика да упражнява фактическа власт върху вещта. За да защити собственика, изгубил владението върху вещта, законът (чл. 108 от ЗС) го овластява да ис­ка връщането й от всяко лице, което я владее или държи без основание.
          За разлика от облигационните права, при които предварително е известно лицето, срещу което може да се търси държавна защита и принудително изпълнение на неговото задължение, при вещните субективни права та­кова конкретизация няма. Тяхната защита не може да се търси срещу всички правни субекти, чието задължение е да се въздържат от въздействие върху вещта, а само тога­ва и срещу това лице, което е нарушило вещното субек­тивно право. Затова притезанието, съдържащо се в само­то субективно вещно право, е средство за защита. Особе­ното в съдържанието на това притезание е, че то възник­ва като санкция за неизпълнение на задължение за без­действие и има за цел възстановяване на владението или другите правомощия от състава на съответното вещно су­бективно право. Тази претенция не може да съществува самостоятелно и вън от субективното вещно право. Притезанието е самото субективно вещно право в ис­ково състояние, което възниква при нарушаване от конк­ретно лице на задължение за въздържане от въздействия върху вещта или когато е отнето владението.
           Правото на владение не е самостоятелно субектив­но право от категорията на ограничените вещни права върху чужда вещ, а произтича от правото на собственост като негова съставна част. То е само едно от правомощи­ята на собственика. Той упражнява фактическата власт, защото има право да я упражнява. По този белег право­мощието владение се отличава от владението като факт. Владелецът упражнява фактическа власт върху една вещ, без да е собственик, без да има право на владение
б) Правомощието ползване.
Това е правна възможност на собственика да извли­ча полезните свойства на вещта. Как ще се използва вещта зависи от самата вещ. Едни вещи се използват ка­то се консумират, Дру­ги - чрез по-продължителна употреба. Правото на полз­ване включва и възможността на собственика да придо­бива доходите от своята вещ -ползването може да се упражнява не само с фактически, но и с правни действия, чрез отдаване на вещта под на­ем, в заем. То не е отделно вещно право, а съставна част от правото на собственост, правомощие на собственика.
в) Право на разпореждане.
По отношение на това правомощие се поддържат две становища. Според едното, правото на разпореждане се свежда до установяване на правоотношения с други правни субекти, на които се прехвърлят изцяло или отчасти вещни права или се установяват вещни обезпечения т.е до правни действия, с които пряко се посяга върху вещното право на собственост. Според други, правомощието разпореждане включва фактическо и правно разпореждане, като правно­то разпореждане се изразява във възможността собстве­никът да установява всякакви правоотношения по повод на своята вещ - да я ипотекира, залага, да учредява вещни права върху нея, включително и да сключва облигационни договори, да я отдава под наем, в заем, и пр.1
Предпочитание следва да се даде на първото стано­вище с добавката, че в обхвата на разпоредителното пра­вомощие на собственика трябва да се включи и възмож­ността за фактическо разпореждане с вещта, Що се касае до юридическото разпореждане, то към него трябва да се отнесат само такива правни действия, чрез които право­то на собственост се отчуждава, загубва. При всяко раз­пореждане с право се сменя неговият носител, то се прекратява пълно или частично. Няма значение по чия воля настъпва отчуждителният ефект. Член 101 от ЗС го­вори за „отчуждаване" на имоти за държавни нужди; член 100 от ЗС - за „отказ" от право на собственост; член 24 от ЗЗД - за прехвърляне на право за собственост и уч­редяване на вещни права; В обхвата на правомощието разпореждане трябва да се отнесат само такива правоот­ношения по повод на вещта, с които изцяло или отчасти се прекратява правото на собственост или когато се създава възможност за евентуално бъдещо прекратяване или об­ременяване - завещание, ипотека, залог2. След разпореждането, поради това че се прекратява самото право на собственост, се прекратява и възможността за негова­та защита. Друго е при сделки, които нямат транслати-вен характер. При тях правото на собственост, макар и ограничено по отношение на правомощията владение и ползване, се запазва. Собственикът може да търси защи­та - да иска връщане на вещта след изтичане на срока на наема, ползването и пр., защото той не се е разпоредил в тези случаи със своето право.
3. Ограничения на правото на собственост
Ограниченията на правото на собственост следва да се разглеждат като част от общия въпрос за границите на упражняване на субективните права, установени в чл. 57, ал. 2 от Конституцията на РБ - правата и законните интереси на други лица.
Като абсолютно и най-пълно вещно право, правото на собственост позволява на титуляра да извършва таки­ва въздействия върху своята вещ, които биха засегнали и чужди интереси. Това налага да се въведат определени от закона ограничения в правомощията на собственика, произтичащи от правото му на собственост.
Забрани, които се отнасят за невъзможността да се притежава определена категория вещи (например тези, които са публична държавна или обществена собственост) от други правни субекти, или да се придобиват определени обекти (например земеделски земи от чужденци), както и ограничения, свързани със свободата на договаряне (например относно разпорежда­нето с имота на непълнолетния по чл. 73 СК) не са същи­нски ограничения на правото на собственост, а по-скоро са ограничения, засягащи правоспособността на правни­те субекти1. Поради това, към категорията „ограничения" на правото на собственост, следва да се отнесат главно тези, които са свързани с упражняването на пра­вото на собственост, включително и възможностите за неговото принудително отчуждаване.
В зависимост от това, дали ограниченията се отна­сят за всеки вид право на собственост и очертават грани­ците на неговото упражняване, или засягат само отделни видове собственост или отделни правомощия на собстве­ника, те могат да се обособят на общи и специални огра­ничения.
 А)Общи ограничения са установени в чл. 50 от ЗС, съг­ласно който „собственикът на недвижим имот не може да извършва такива действия в своя имот, с които се създа­ват пречки за използването на съседния имот по-големи от обикновените". Преченето в този случай може да се из­рази не само в активни действия, но и в бездействия, кои­то пречат на съседа. Строителни правила и норми относно начина на застрояване, височина на сгра­дите, разстояние между тях и пр. (чл. 31-35 ЗУТ) конкре­тизират понятието „пречки" по смисъла на чл. 5 от ЗС2.
Общо ограничение относно разпореждането с право­то на собственост въвежда и чл. 33 от ЗС - преди да прода­де своята част от недвижимия имот на трето лице, собстве­никът трябва да я предложи на другите съсобсвеници.
Общо ограничение представлява и възможността за отчуждаване на имоти - частна собственост за държавни и общински нужди по реда на ЗДС и ЗОС.
Към категорията на общите ограничения могат да се отнесат и законните ипотеки, защото те дават право на кредитора да поиска публична Продан на имота и да се удовлетвори от неговата цена.
 Б)специални ограниче­ния, които се отнасят за отделни видове собственост или за отделни обекти на правото на собственост. Така нап­ример чл. 18, ал. 6 от Конституцията на РБ изисква дър­жавните имоти да се стопанисват и управляват в интерес на гражданите и на обществото, а общинската собстве­ност - в интерес на териториалната общност (чл. 140 от Конституция на РБ)
Специални ограничения в зависимост от обектите на правото на собственост въвеждат ЗСПЗЗ, ЗПКМ и др. Чл. 63 ЗУТ изисква в общинската админист­рация да се води регистър на озеленените площи и дър­вета с историческо значение, като тяхното отсичане мо­же да стане само след писмено разрешение на кмета Ограниченията на правото на собственост не тряб­ва да се смесват с ограничените вещни права. Срещу на­ложените от закона ограничения на собственика няма конкретно определено правоимащо лице, което да има някакви права върху същият имот.
ПРАВНА ХАРАКТЕРИСТИКА НА СОБСТВЕНОСТТА
1. Терминологични бележки
С оглед на терминологичната чистота трябва да се употребява само терминът „право на собственост" при отчитане на неговите две значения - като обективно пра­во и като субективно право. В следващите редове ще по­сочим някои от характерните черти на правото на собственост именно като субективно право.
2. Характеристика на правото на собственост като субективно право
Правото на собственост е вид притезателно субек­тивно гражданско право. То дава възможност на неговия носител да иска от всяко друго лице да се въздържа от въздействия върху вещта на собственика.
Правото на собственост е абсолютно субективно право,защото кръгът на правнозадължените лица е неоп­ределен. Задължението да не се пречи на собственика те­жи върху всички други лица.
Правото на собственост е имуществено право. То е оценимо в пари, има стойностен израз.
Правото на собственост е прехвърлимо право, тъй като неговият носител може да се сменя.
Правото на собственост е сложно субективно право защото включва в своето съдържание не една, а няколко правни възможности, няколко правомощия на собствени­ка - да владее, да ползва, да се разпорежда със своята вещ.
Правото на собственост е безсрочно право, тъй ка­то не се погасява с еднократно упражняване, нито пора­ди неупражняване през определен период от време.
Тези характеристики определят субективното право на собственост като съставна част на едно собственическо правоотношение.
3. Видове право на собственост. Обща класифика­ция
Правото на собственост може да бъде разграничено на видове според различни критерии. Член 17, ал. 2 от Конституцията обявява, че собствеността е частна и пуб­лична. Според чл. 2 от ЗС „собствеността принадлежи на държавата, на общините, на кооперациите и др. юриди­чески лица и граждани". Видно е, че собствеността може да бъде публична и частна. И двете норми обаче не оп­ределят единни разграничителни критерии. Такива кри­терии могат да бъдат субектите, обектите, видът и пред­назначението на вещите. В тази връзка Конституционни­ят съд е заел становище,'че разграничаването на публич­на и частна собственост зависи от това „кому принадле­жи правото на собственост, какви са вещите, които са предмет на това право и какво е тяхното предназначение"1, като в друго свое решение приема, че „всеки пра­вен субект, включително държавата и общините могат да бъдат носители на частна собственост2.
       От вещноправна гледна точка разграни­чението на видовете право на собственост най-напред следва да се направи с оглед титуляра на правото на собственост. Разграничаването на собствеността на публична и частна следва да се свърже с качеството на нейния носител. От тази гледна точка може да се конста­тира, че носители на правото на публична собственост могат да бъдат субекти, които упражняват властничес­ки правомощия - това са държавата и общините. Освен с качеството на носителя, публичната собственост се ха­рактеризира и с интереса, за задоволяване на който тя се признава. Член 18, ал. 6 от Конституцията изисква държавните имоти да се стопанисват и управляват в интерес на гражданите и обществото. Член 140 признава правото на общинска собственост, която се използва в интерес на териториалните общности. И в двата случая публичната собственост се характеризира с това, че служи за задово­ляване на публични, обществени интереси.
         Затова публичната собственост може да бъде или само държавна или общинска. Като допълнителни кри­терии за очертаване на публичната собственост може да се приеме и видът и предназначението на вещите. Обек­ти на публична собственост са^ преди всичко такива ве­щи, които служат да задоволяване на обществени пот­ребности чрез общо ползване или които служат да осъ­ществяване на функциите на държавни и на общински органи. Предназначението на вещите обаче е основен критерий за поставянето им в различен правен режим, с оглед на който от своя страна държавната (общинската) собственост се разграничава на публична и частна.
' Поради това, от вещноправна гледна точка, с оглед на титуляра, собствеността може да бъде или публична или частна, а според режима на обектите публичната собственост се разграничава от своя страна на публич­на и частна държавна или общинска собственост.
Частна е собствеността на гражданите и на юриди­ческите лица. Характерно за частната собственост е и това, че тя служи за задоволяване на ин­тересите на нейния носител. Тя е средство за задоволява­не на лични потребности или за развиване на стопанска дейност.
ОТДЕЛНИ ВИДОВЕ ПРАВО НА СОБСТВЕНОСТ
ПРАВО НА ДЪРЖАВНА СОБСТ­ВЕНОСТ
Понятие и обща характеристика на правото на държавна собственост (ПДС)
Както бе отбелязано, в българското законодател­ство няма легално определение на правото за собстве­ност. Такова определение няма и за държавната собстве­ност. Член 2 от ЗС само обявява, че собствеността при­надлежи на държавата, на общините, на кооперациите и други юридически лица и на граждани. А според чл. 2 от ЗДС „собствеността на държавата е публична и частна".Определение- Правото на държавна собственост е призната и гарантирана изключителна възможност на държавата да владее, да ползва и да се разпорежда с вещи, посочени в Конституцията и зако­ните, в обществен интерес, при задължение на всички други лица да се въздържат от въздействия спрямо тях.
Като вид право на собственост, държавната собственост се характеризира със своя носител. Всяко субективно право принадлежи на конкретно определен правен субект, а не на обща и абстрактна категория ка­то народ, държава, група. Проблемът при държавната собственост е кой е юридическият носител на това пра­во
Държавата е многоотраслов правен субект, затова във всяко правоотношение трябва да се определя каче­ството, в което тя участва, тъй като при упражняване на своите функции тя си служи с различни правни методи и средства. Не бива да се смесват властническите, адми­нистративните, със собственическите, гражданско-правните отношения. Когато участва в собственически правоотношения държавата не бива да слива властта със собствеността, а трябва да си остава равнопоставе-на страна.
Като форма на организация на обществото държа­вата се проявява като институция, като система от дър­жавни органи, между които е разпределена компетент­ността по осъществяване на различните форми на дър­жавна власт1. Именно чрез своите органи държавата се явява и субект, носител на правото на държавна собстве­ност. От юридическа гледна точка, както в отношенията си с частноправни субекти, така и в международни отно­шения, държавата е един и единствен субект на право­то на държавна собственост.
  Всяко собственическо правоотношения предполага и правнозадължени лица. Така и правото на държавна собственост като субективно право предполага правно задължени лица. Това са всички останали правни субек­ти.
    Освен със субекта и правно задължените лица, пра­вото на държавна собственост се характеризира и със своите обекти. Всякакви вещи могат да бъдат обект на държавна собственост - движими и недвижими, потребими и не-потребими и т.н. Обратно, има вещи, които са обект на изключителна държавна собственост и те са посочени в чл. 18, ал. 1 от Конституцията. Държавна собственост са и вещите, придобити във или извън страната; в съответ­ствие с международни договори или други актове; Не са обект на държавна собственост имотите и вещите на търговски дружества и на фондациите, дори държавата да е била единствен при­тежател на прехвърленото в тях имущество.
Различните видове обекти на държавна собстве­ност, могат да бъдат в режим на публична или на част­на собственост. Имотите и вещите - публична държавна собственост не могат да се отчуждават, да се придобиват по давност, да се обременяват с вещни права, докато имотите и вещите - частна държавна собственост са от-чуждими.
Характерно за правото на държавна собственост е, че то се упражнява в обществен интерес. Имотите - пуб­лична държавна собственост се използват за трайно задо­воляване на обществени потребности от национално зна­чение чрез общо ползване (чл. 15 ЗДС). А имотите - частна държавна собственост се предос­тавят безвъзмездно за стопанисване и управление на юридически лица и организации на бюджетна издръжка. Не става дума тук за някакво субективно правно задъл­жение, установено за държавата спрямо носител на друго субективно право, а за ограничение в правото на държав­ната собственост, за мярка, в която то трябва да се уп­ражнява. Тази мярка е именно обществения интерес.
Като субективно право правото на държавна собственост има родовите признаци на всяко вещно пра­во на собственост. То е имуществено, притезателно, абсолютно, безсрочно право. Неговото съдържание също се свежда до правомощията на владение, ползване и разпо­реждане. Особеностите на правото на Държавна собстве­ност са преди всичко в упражняването на тези правомо­щия, затова то ще се разгледа по-нататък.
3. Видове право на държавна собственост. Публич­на и частна държавна собственост
Съгласно чл. 17, ал. 2 от Конституцията „собствено­стта е публична и частна". Член 2 от ЗДС също обявява, че „собствеността на държавата е публична и частна".
    разграничителният кри­терий е титулярът на правото на собственост. Затова право на публична собственост могат да имат само су­бекти, които притежават и властнически правомощия, а това са държавата и общините. В тесен, вещноправен смисъл, не държавната собственост е публична и част­на, а нейните обекти са в режим на публична или на частна собственост. Не всички обекти, собственост на държа­вата, са в режим на публична собственост; От значение е видът на обектите и тяхното предназначение. Поради особената важност и всеобщата полза, определена кате­гория вещи са обявени за изключителна публична дър­жавна собственост. Това са подземните богатства, крайбрежната плажна ивица, републиканските пътища, както и водите, горите, парковете с национално значе­ние, природните и археологическите резервати, опреде­лени със закон (чл. 18, ал. 1 от Конституцията). Освен обектите, обявени от Конституцията, за изключителна държавна собственост, държавата може да притежава и други обекти, които с оглед вида и предназначението им са публична или частна държавна собственост. Така, според чл. 2 от ЗДС публична държавна собственост са имотите, предоставени на ведомствата за изпълнение на функциите им, а така също и имоти, предназначени за трайно задоволяване на обществени, потребности от национално значение чрез общо ползване.
Разграничителните критерии на публичната соб­ственост в различните групи обекти са различени. В едни случаи това са субектът и интересът, както е при имоти­те, предоставени на държавните органи. В други случаи критерий е предназначението на обектите. То е общ кри­терий, но изрично е подчертан в чл. 2, ал. 2, т. 4 от ЗДС -други имоти, предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от национално значение чрез общо ползване. Изброяването на обектите, публична дър­жавна собственост извън тези по чл. 18, ал. 1 от Консти­туцията е примерно, тъй като правото на държавна собственост е с неограничен предметен състав, стига предназначението на определена вещ да е задоволяване на обществени интереси от национално значение.
      Динамиката на предметния състав на публичната държавна собственост се установява и от обстоятелство­то, че със закон може да се установи изключително пра­во на държавата да осъществява отделни видове стопа­нска дейност (чл. 18, ал. 4 от Конституцията). Само изб­рояването на обектите, изключителна държавна собстве­ност в чл. 18, ал. 1 от Конституцията е изчерпателно.
Правното значение на класифицирането на обектите като публична държавна собственост е в няколко направ­ления. Първо, това е невъзможността посочените категории вещи да се притежават от други правни субекти. Вто­ро, вещите - публична държавна собственост са, така да се каже, извадени от гражданския оборот. Те не могат да се отчуждават, да се обременяват с вещни права, да се придобиват по давност (чл. 7 от ЗДС); върху тях не може да се насочва принудително изпълнение. Това не означа­ва, че държавата трябва непосредствено да стопанисва те­зи вещи. Тя може да предоставя на други лица особено право на ползване чрез концесии, да ги предоставя безвъз­мездно за стопанисване и управление на органите на дър­жавната власт. И най-сетне, от неотчуждимостта на вещи­те - публична държавна собственост следва, че ще бъдат недействителни всякакви сделки, с които се прехвърля право на собственост върху тях или се учредяват ограни­чени вещни права. Имотите - публична дър­жавна собственост не могат" да се отдават под наем/да се преотстъпват за ползване, да се ползват съвместно по до­говор с трети лица, както и да се използват не по предназ­начение (чл. 16 от ЗДС).
Частна държавна собственост са всички други дър­жавни имоти и вещи (чл. 2, ал. З ЗДС). т.е. онези, които не са обявени в Конституцията или по установен в зако­на ред за публична държавна собственост. Имоти - публична държавна собственост, които са престанали да имат това качество, се обявяват за имоти - частна държавна собственост с решение на Министерски съвет (чл.б ЗДП). Частна дър­жавна собственост са плодовете и' приходите от имоти и вещи - публична държавна собственост.
Правното значение на определянето на обектите на частната държавна собственост е Преди всичко в тяхната отчуждимост. Имотите и вещите - частна държавна собственост, участват активно в гражданския обмен. Те могат да се отчуждават, върху тях могат да се учредяват ограничени вещни права; да се отдават под наем; да се предоставят безвъзмездно за стопанисване и управление на юридически лица и други организации на бюджетна издръжка.
ПРАВО НА ОБЩИНСКА СОБ­СТВЕНОСТ
1. Субекти на правото на общинска собственост Съгласно чл.135 от Конституцията, територията на Република България се дели на общини и области. Общи­ната е основна административно-териториална единица. Тя е субект на властнически правоотношения - орган на местното самоуправление е Общинският съвет, форми­ран по установен от закона ред в състав и с правомощия. определени от ЗМСМА. Орган на изпълнителната власт е кметът. Това са местните държавни органи. Същевре­менно като местна социално-икономическа общност, об­щината е обявена от чл. 136, ал. З от Конституцията за юридическо лице, а чл.143 от Конституцията я признава за носител на правото на общинска собственост. ЗОС оп­ределя и обектите, които са нейна собственост. От вещноправна гледна точка правото на общинска собственост се свързва с общината в качеството й на юридическо ли­це. Общината обаче е особен вид юридическо лице - пуб-личноправно юридическо лице. Тя едновременно е и су­бект на властнически правомощия, поради което общи­нската собственост е вид публична собственост.
По своя характер общинската собственост е пуб­лична, тъй като общината като административно-терито­риална единица осъществява публични функции и нейни­те органи са едновременно носители и на властнически правомощия. Поради това тя стои твърде близко до дър­жавната собственост, но същевременно различията са доста важни. Освен със своя носител, общинската собственост се отличава от държавната по това, че не съставлява единен фонд - колкото общини има, толкова носители на право на общинска собственост ще има. От друга страна, държавните имоти се стопанисват и управ­ляват в интерес на гражданите и обществото, а общинс­ката собственост - в интерес на териториалната общност (чл. 140 от Конституцията). Различия има и в обектите.
Докато обекти на държавна собственост могат да бъ­дат всякакви вещи, общините не могат да притежават ве­щи, обявени в чл. 18, ал. 1 от Конституцията за изключи­телна държавна собственост. Освен това някои придобивни способи, като конфискация, не намират приложение за общинската собственост. Въпреки тези различия, като форма на публична собственост, общинската собственост е равнопоставена с държавната - всички видове собственост се ползват с еднаква възможност за развитие и закрила (чл. 2, ал. 2 от ЗС).
2. Обекти на правото на общинска собственост В чл. 6 от новия Закон за общинската собственост примерно се изброяват обектите, които могат да бъдат общинска собственост.
Според начина за придобиване, общинска собстве­ност стават имоти и вещи, предоставени на общината със закон или отстъпени безвъзмездно от държавата; имоти и движими вещи, придобити с доброволен труд и парични средства за населението; имоти и вещи, дарени
или завещани на общината; реституирани общински имоти; недвижими имоти на територията на общината, които придобива чрез наследяване по чл. 11 ЗН.
Не са общинска собственост имотите и вещите на търговски дружества, дори ако общината е била единствен собстве­ник на вложеното в тях имущество (чл. 4, ал. 4 от ЗОС),
3. Видове общинска собственост
Според предназначението и режима на обектите на общинска собственост, последната според чл. З от ЗОС се дели на публична и частна.
В режим на публична общинска собственост са имотите, предназначени за осъществяване функциите на органите за местно самоуправление и местната админи­страция; имотите, предназначени за трайно задоволява­не на обществени потребности от общинско значение;
недвижими имоти и движими вещи, обявени по устано­вения ред за паметници на културата от местно значение (чл. З, ал. 2 ЗОС). Всички други общински имоти и вещи са частна общинска собственост. Частна общинска собственост са и плодовете и приходите от имотите и ве­щите - публична общинска собственост.
Предметният състав на правото на общинска собстве­ност е динамичен. Той се определя от предназначението на един или друг вид вещи. Затова имоти и вещи, които са престанали да имат предназначение да служат за осъщест­вяване на функциите на органите на местното самоуправ­ление или да задоволяват обществени потребности, се обя­вяват с решение на общинския съвет за частна общинска собственост. И обратно - за публична общинска собстве­ност се обявяват имоти и вещи - частна общинска собстве­ност, които са придобили посоченото по-горе предназначе­ние на вещи - публична общинска собственост.
Какво е правното значение на делението на общи­нската собственост на публична и частна? То е в различ­ния режим на вещите, обявени за публична или частна общинска собственост. Силно са ограничени собственическите правомощия на общините по отношение на пуб­личната общинска собственост. Имотите и вещите - пуб­лична общинска собственост не могат да се отчуждават, да се обременяват с вещни права, не могат да се придо­биват по давност и да се включват в имуществото на търговски дружества. Върху тях може да се учредява само особено право на ползване чрез концесия.
По-различен е режимът, установен за частната общи­нска собственост. Той се доближава до режима на частна­та собственост на физическите и юридическите лица. При частната общинска собственост общината може да осъще­ствява разпореждане чрез продажба, замяна, делба, да уч­редява вещни права, да отдава отделни обекти под наем.
ПРАВО НА ЧАСТНА СОБСТВЕ­НОСТ
1. Обща характеристика
За разлика от публичната собственост, носители на право на частна собственост могат да бъдат само субек­ти, които не притежават властнически правомощия. Такива са субектите на частното право - физически и юридически лица.
Характерно за частната собственост е и това, че тя служи за задоволяване на лични, частни интереси или за извършване на стопанска дейност.
 В отличие от публичната, частната собственост ня­ма неограничен предметен състав - не могат да бъдат частно притежание вещи, които съгласно Конституцията на Република България са изключителна държавна собственост или по силата на закона са публична държавна или общинска собственост. Освен това със закон може да се забрани притежаването от физически или юриди­чески лица на имоти и вещи, свързани с дейности, за ко­ито е установен държавен монопол (чл. 28, ал. 2 от ЗС).
Както всяко право на собственост, така и правото на частна собственост се свежда до правомощията на собственика да владее, да ползва и да се разпорежда със своята вещ. Тези правомощия могат да се упражняват лично от собственика или чрез овластено от него лице. Както и за другите видове собственост, така и относно частната собственост важат установените със закон об­щи ограничения, а по отношение на ползването на отдел­ни видове обекти на частна собственост, има въведени специални ограничения.
2. Субекти на правото на частна собственост носители на право на част­на собственост могат да бъдат само субекти, които не притежават и не упражняват властнически правомо­щия - физически и юридически лица. Има обаче бълга­рски и чуждестранни физически и юридически лица. От друга страна има и различни видове юридически лица. Означава ли това, че те имат равни права на частна собственост? По общо правило - да. Всяко физическо ли­це, български гражданин, може да бъде носител на пра­во на частна собственост. Но чуждестранни физически лица, чужди граждани, не могат да придобиват право на собственост върху земя в страната. Дори да придобият такава собственост по пътя на наследяване по закон, те следва да прехвърлят собствеността си в тригодишен срок от откриване на наследяването (чл. 29, ал. 2 ЗС). Чужденците обаче могат да придобиват право на собственост върху други недвижими имоти - сгради и ог­раничени вещни права върху недвижими имоти.
Посочените разпоредби поставят преди всичко въп­роса кои лица се смятат чужденци по смисъла на чл. 29 от ЗС? Отговор на този въпрос трябва да се даде, като се държи сметка й за други нормативни актове, които уреж­дат правото на собственост на чужденците у нас. Така съг­ласно чл. 22, ал. 1 от Конституцията, чужденците и чужде­странните юридически лица не могат да придобиват пра­во на собственост върху земя, освен при наследяване по закон. С тази норма изцяло е съобразен и чл. 29 от ЗС.
Чужденец по смисъла на чл. 2 от Закона за чужден­ците в Република България (ЗЧРБ, ДВ, бр. 153/98, изм. бр. 70/99 г.) е чужд гражданин и лице без гражданство, притежаващо официален документ, удостоверяващ това му качество.
Чуждестранно лице по смисъла на чл. 5, ал. 1 от За­кона за чуждестранните инвестиции (ЗЧИ) е.юридичес­ко лице, което е регистрирано в Република България. Та­кива са и регистрирани в чужбина юридически лица; дружества, които и без регистрация се смятат за юридичес­ки лица според националното им право. Третата категория чуждестранни лица по смисъла на чл. 5, ал. З от ЗЧИ са чуждестранни граждани с постоянно местожителство в чужбина.
Посочените категории лица не могат да придобиват право на собственост върху земя в страната, но могат да придобиват свободно, без разрешителен режим право на собственост върху сгради и ограничени вещни права вър­ху недвижими имоти в страната (чл. 29, ал. З ЗС). При същите усло­вия недвижими имоти и вещни права върху тях могат да придобиват и дружества с чуждестранно участие - това са местни юридически лица, в които част или целият ка­питал е чуждестранен. Не е необходимо инвеститорът да има търговско качество.
      Посочените особености в режима на частната собственост на юридическите лица позволява да се насо­чи вниманието към общото правило, че само юридичес­ки лица, субекти на частното право могат да бъдат носи­тели на право на частна собственост. Това са сдружения­та и фондациите с нестопанска цел, регистрирани по ЗЮЛЦ, търговските дружества, кооперациите.
Особен вид правни субекти са държавата и общини­те. Посочи се, че те не могат да бъдат носители на част­на собственост. Обаче чужда държава или междуправи­телствена организация може да бъде субект на право на частна собственост у нас. Такава е например собственост­та на дипломатически и консулски представителства у нас. Тя с основание може да се окачестви като частна, тъй като за чуждите държави няма задължение да упраж­няват своята собственост в интерес на българските граж­дани. Разбира се, правото на собственост върху земя и уч­редяването на ограничени вещни права върху недвижими имоти в страната става въз основа на международен до­говор, със закон или с акт на Министерски съвет, но чуж­да държава не може да придобива недвижим имот в стра­ната по наследство (чл. 29, ал. 5 от ЗС).
б) Интелектуална собственост
в) Собственост на чуждестранни лица
г) Способи за придобиване и изгубване на собствеността
СПОСОБИ ЗА ПРИДОБИВАНЕ НА ВЕЩНИ ПРАВА.1. Видове придобивни способи
Юридически факти, с проявлението на които прав­ните норми предвиждат възникване или прекратяване на вещни права, се означават като способи за възникване и прекратяване на вещни права. Характерно за способите за придобиване и прекратяване на вещни права е това, че те са установени от закона. Правните субекти нямат свобо­дата да уговарят други юридически факти или фактически състави, с които да придобиват или изгубват вещни права. Това се налага с оглед правната сигурност в граждански обмен
        Съгласно чл. 77 от ЗС „Правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени от закона". Член 85 от ЗС сочи същи­те способи за придобиване на вещни права. Член 78-86 от ЗС уреждат придобиването по давност; чл.92-93 от ЗС -приращението; чл. 94-96 от ЗС - преработването и присъединяването. Преди да се разгледат отделните способи, налага се те да се класифицират по най-обобщени крите­рии. Тези критерии могат да бъдат следните:
Според липсата или наличието на правоприемство способите за придобиване на вещни права биват: първич­ни и производни.
Първично придобиване имаме тогава, когато фак­тическият състав за придобиване на право на собственост или вещно право върху чужда вещ, не изисква съществу­ването на това право у друго лице.Тук е достатъчно да се установи факти­ческата власт с намерение да се свои вещта.
Производно (деривативно) придобиване имаме, ко­гато в придобивания фактически състав се включва пре­ходно съществуване на вещно право у друго лице, което то прехвърля на приобретателя. Затова още се казва, че тук е налице правоприемство. От своя страна посоченото правоприемство бива два вида: учре­дително и прехвърлително.
При учредителното правоприемство (конститутивна сукцесия) се учредява ограничено вещно право в полза на правоприемника, въз основа на съществуващо право на собственост, което се запазва.
При прехвърлителното придобиване (транслативна сукцесия) праводателят прехвърля на друго лице изцяло своето съществуващо право, което в пълен обем се при­добива от правоприемника.
Според приложното поле способите за придобиване биват: общи - чрез които се придобиват вещни права върху всякакъв вид вещи; и специални, чрез които могат да се придобиват вещни права само по отношение на определен вид вещи. Например, придобиване на движима вещ или ценна книга чрез добросъвестно владение по чл. 78 от ЗС.
С оглед наличието на владение като предпоставка за придобиване на вещни права, може да има придобиване, основано на владението.Такива способи са придобивната давност, чл. 78 от ЗС и др. Може да има и придобива­не, независещо от владението - например чрез правна сделка, приращение, преработване и т. н.
Във връзка с придобиването на вещни права още веднъж следва да се подчертае, че не бива да се смесват спо­собите за придобиване на владение и способите за придоби­ване на вещни права. Вярно е, че между тях има връзка -който придобие вещно право трябва да придобие и владени­ето, за да може да упражнява своето вещно право. Напри­мер, при продажба купувачът получава и владението на вещта. Но при продажба на индивидуално определена вещ, собствеността преминава върху купувача от момента на постигане на съгласие (чл. 24 ЗЗД), макар вещта да не е предадена. Купувачът става собственик, въпреки че не е по­лучил владението. Възможна е и обратната хипотеза - купу­вачът е приел владението върху определена вещ, на която още не е станал собственик. Например продажбата на изп­лащане с уговорка, че продавачът запазва собствеността си до окончателно плащане на цената. Явно е, че има разлика между придобиването на вещни права и на владение. За­конът урежда фактически състави за придобиване на вещни права, а не и способи за придобиване или прекратяване на факти. А известно е, че владението е факт, а не право.
2. Придобиване чрез правна сделка
Придобиването на вещни права чрез правна сделка е деривативен (производен) способ, защото при него вещ­ното право преминава върху приобретателя, само ако праводателят е имал това право.- никой не може да даде това, което няма.
чл. 24 от ЗЗД - при договори за прехвърляне на собственост или прехвърляне на друго вещно право върху определена вещ, прехвърля­нето или учредяването става по силата на самия договор, без да е нужно да се предаде вещта. При родово опреде­лени вещи собствеността се прехвърля, щом вещите бъ­дат определени по съгласие на страните, а при липса на такова, когато бъдат предадени (чл. 24, ал. 2 от ЗЗД). И понеже при ал. 1 на чл. 24 от ЗЗД собствеността премина­ва със самото съгласие, собственикът носи и риска от случайното погиване на вещта рискът е за собственика. Той ще е длъжен да престира, да пла­ти, макар и да не може да получи погиналата вещ.
Най-често сделки за придобиване право на собстве­ност и на вещни права са двустранни сделки - продажба, замяна, дарение, договор за издръжка и гледане. Но право на собственост може да се придобива и с едностранна сдел­ка, като завещание. За да произведат своето вещно действие, те трябва да са действителни и да са сключени в определена от закона форма. Член 18 от ЗЗД постановява, че договорите за прехвърляне на собственост или за учре­дяване на други вещни права върху недвижими имоти трябва да бъдат извършени с нотариален акт. Прехвърляне на собственост върху държавна земя или пра­во на строеж върху такава земя се извършва писмено, но­тариална форма не е необходима (чл. 18 от ЗС). Прочие, всички актове, прехвърлящи собственост или учредяващи вещни права върху недвижими имоти, се вписват съгласно чл. 112 от ЗС в нотариалните книги. А съгласно кодекса за търговско мореплаване, в корабния регистър се вписват сделки относно прехвърлянето право на собственост и дру­ги вещни права върху търговски кораб. Сделката трябва да е действителна. Ако тя е недействителна, отношенията се уреждат съобразно правилата на чл. 26 до 35 от ЗЗД.
Изключение от принципа, че собствеността преми­нава с постигането на съгласие, има в следните случаи:
- При продажба на бъдещи вещи. Сделката за бъде­ща вещ е действителна, но купувачът не става собстве­ник, просто защото вещта не съществува. Ще стане, кога­то тя възникне като индивидуално определена вещ в бъ­дещето.
- При продажба на алтернативно определени вещи. Например продава се вила или лека кола. В такъв случай продавачът дължи и двете вещи, но задължението му се погасява с престиране на една от тях (чл. 130-132 от ЗЗД).
- При продажба под отлагателно условие. Продажба с уговорка за опитване или преглеждане е уредена в чл.204 от ЗЗД. Докато купувачът не одобри вещта, прода­вачът още е собственик.
- При предварителен договор по чл.19 от ЗЗД. Този договор няма вещно действие, той не прехвърля правото на собственост, с него се поема само едно задължение за договаряне
- При сделка с клауза за неотчуждаемост. Тази хи­потеза е обсъждана в литературата. Например, при про­дажба продавачът уговаря, че купувачът няма право да отчуждава придобитата вещ. Подобна уговорка обаче по­ражда само облигационно действие - при неизпълнение продавачът ще може да търси евентуални вреди. Такава клауза и днес е допустима по силата на чл. 9 от ЗЗД, кой­то обявява свободата за договаряне.
Във връзка с производното придобиване на вещни права в литературата е разискван и въпросът за придоби­ването на плодовете от една вещ на собственика. Собственикът на вещта става собстве­ник и на плодовете от нея пряко на основание на своето право на собственост - придобива ги пряко по разпореж­дане на закона (чл. 93 ЗС). Тук липсва отношение на пра­воприемство, защото няма правоприемник, нито праводател. Ако приемем, че собственикът на отделените пло­дове е правоприемник, излиза, че той черпи правата си не от своя праводател, а от себе си. Ето защо придобиване­то на плодовете от собственика на вещта, става ех 1еgе, по първичния начин.
ПРИДОБИВАНЕ ПО ДАВНОСТ.1. Понятие, правна уредба и функции
Придобивната давност (ПД) се определя като спо­соб за придобиване на право на собственост и др. вещни права върху чужда вещ, чрез фактическо упражняване на тези права в продължение на определен от закона срок от време.1 Вижда се, че придобиването по давност става при сложен фактически състав.
Първият елемент от придобивния фактически със­тав е упражняване на владение. Необходимо е владение­то да съдържа признаците, установени в чл. 68 от ЗС. Ос­вен това, то трябва да е непрекъснато, а известно е, че се прекъсва с изгубването му за повече от б месеца (чл. 81 от ЗС). Ако владелецът е добросъвестен, трябва да отго­варя на признаците на добросъвестното владение, устано­вени в чл. 70 ЗС. Държателят не може да придобива по давност вещно право, независимо от продължителността на държанието. В този смисъл в трайната практика на ВС - не може да придобие по давност вещно право този, кой­то съхранява вещта, без оглед на основанието, на което тя се намира у него.
Вторият елемент на Придобивната давност е изти­чането на определен период от време, през който се уп­ражнява владението. Срокът се брои по години - за нед­вижими имоти той е 10 години за недобросъвестния вла­делец и 5 години за добросъвестния; за движими вещи - 5 години. Срокът започва да тече от деня на установяване на владението и изтича в съответния ден (месец) на пета­та, респ. на десетата година.
Третият елемент от фактическия състав на придо­биваната давност е волеизявлението на владелеца, тъй като съгласно чл. 120 от ЗЗД давността не се прилага слу­жебно. Това означава, че не на съда, а на владелеца в случая е представено право да се позове на изтеклата в негова полза придобивна давност. Волеизявлението на владелеца по отношение на Придобивната давност може да се извърши по различни начини.
Възможно е след изтичане на Придобивната давност да предяви установителен или осъдителен иск за собстве­ност. За да се легитимира като собственик по тези иско­ве, той може да се позове на Придобивната давност. Ако срещу владелеца, в полза на когото е изтекла Придобив­ната давност, е предявен петиторен (собственически) иск, той може да направи възражение, че е придобил имота по давност. Владелецът може да се позове и извънсъдебно на изтеклата придобивна давност като поиска по реда на обстоятелствена проверка (чл. 483 ГПК) да му се издаде нотариален акт за собственост.
Придобивната давност е уредена в чл. 79-86 от ЗС.
2. Придобивна и погасителна давност Като юридически факти общото е, че и двата вида са от типа на юридически събития - определен период. Раз­личията са, че при придобивната давност се придобиват права, а при погасителната давност се погасява правото на иск. С придобивната давност се придобиват права, ко­ито поначало не се погасяват по давност. Така например, с придобиване правото на собственост от едно лице се прекратява правото на предишния собственик. То имен­но се прекратява, загубва, а не се погасява правото на иск. Предишният собственик загубва самото субективно пра­во на собственост.
Освен това, двете давности се уреждат в различни нормативни актове - погасителната давност се урежда от ЗЗД, а придобивната - от ЗС и се прилага само в областта на вещното право. Общата им характеристика на период от време, въздигнат в юридически факт, позволява към при­добивната давност да се прилагат съответно чл. 113, 115, 116, 117 и 120 от ЗЗД (чл. 84 ЗС), не и целият режим на по­гасителната давност, защото препращането е изчерпател­но. В тази връзка заслужава да се отбележи, че препраща­нето към правилата за погасителната давност е рефлекс от смесване на погасителната с придобивната давност. Пре­поръчително е занапред, придобивната давност да се уреди като самостоятелен институт на вещното право.
3. Приложно поле
По давност може да придобива право на собственост само владелецът, не и държателят.
С придобивна давност могат да се придобиват само вещни права. Член 79 от ЗС урежда придобиването право на собственост върху недвижим имот, чл. 80 - придобива­нето по давност на движима вещ. Но като придобивен способ, придобивната давност по силата на чл. 85 от ЗС намира приложение и за придобиване на други вещни права. Може да се придобива по давност и право на стро­еж, право на ползване, сервитути. Не могат да се придо­биват обаче по давност облигационни права като взема­ния, лични права, а така също и гаранционни права с ве­щен характер, като залог, ипотека, възбрана.
Обект на придобиване по давност могат да бъдат всякакви вещи - движими и недвижими. Могат да се при­добиват по давност и идеални части от вещни права.1 Но не могат да се придобиват по давност права върху вещи, които не са обособени като самостоятелни вещи.2 Затова не се придобива по давност част от апартамент, ако тази част не е обособена с архитектурен план. Не могат да се придобиват по давност и общи част от сграда в етажна собственост.
Не може да се придобива по давност вещ, която е публична държавна или общинска собственост (чл. 86 ЗС). Не може също да се придобива по давност и право на собственост върху част от регулиран недвижим имот, за да не се раздробяват парцелите на по-малки части. Но съ­собственост върху парцел е допустима и съдебната прак­тика приема, че при съвпадение е допустимо придобива­не по давност на идеални части.1
Не може да се придобива по давност движима вещ, ако владението върху нея е установено чрез престъпление (чл. 80, ал. 2 ЗС). Всеки правен субект може да придоби­ва по давност, но може да придобива по давност само вла­делецът, не и държателят.
4. Видове придобивна давност
Според вида на владението придобивната давност бива:кратка и обща
Кратката, 5-годишна давност,се прилага за придоби­ване на недвижим имот чрез добросъвестно владение об­щата (дълга) 10-годишна давност, важи за придобиване на недвижим имот, когато владението върху него е недоб­росъвестно.
Придобивната давност е различна за недвижими ве­щи и за движими вещи. Движима вещ (извън приложно­то поле на чл. 78) се придобива по давност с непрекъсна­то владение в продължение на 5 години (чл. 80 ЗС).
5. Спиране на придобивната давност
Началният момент на придобивната давност е мо­мента на установяване на владение. Но при предвидени в правна норма обстоятелства давността спира да тече. Те­зи обстоятелства не са посочени в ЗС. Член 84 от ЗС препраща към правилата на ЗЗД.
Спирането на придобивната давност не е свързано със спиране или прекъсване на владението. Тя като пери­од от време спира да тече, въпреки че владението продъл­жава. При това, изтеклото време се запазва и може да се събира с времето, изтекло след отпадането на обстоятел­ствата, предизвикали спирането.
Съответно приложени, правилата на ЗЗД сочат, че придобивна давност не тече:
- между родители и деца, докато се упражняват ро­дителските права;
- между намиращите се под настойничество или по­печителство и техните настойници и попечители, докато трае настойничеството и попечителството;
- между съпрузи1
- давност не тече и за вещи на лица, които по закон или по разпореждане на съда се намират в управление на друго лице, докато то ги управлява;
- за вещи на ненавършили пълнолетие лица или на поставени под запрещение, за времето, през което нямат назначен законен представител или попечител или 6 ме­сеца след назначаването на такъв или след прекратяване на недееспособността им;
- при петиторен иск давност не тече докато трае про­цесът. Ако давността изтича по време, когато собстве­никът или владелецът са военно мобилизирани, искът мо­же да бъде предявен до 6 месеца след демобилизацията.
Не може да се придобиват по давност имотите на юридическо лице от негов управител, председател, дирек­тор, нито от работника, защото последният е държател.
6. Прекъсване на придобивна давност
Това е заличаване действието на изтеклата придо­бивна давност до настъпване на предвидени в правна нор­ма факти, след чието настъпване започва да тече нова давност, която не се сумира с изтеклата. Прекъсването на давността не бива да се смесва с прекъсване на владени­ето. Не всяко прекъсване на владението води до прекъс­ване на давността. Основанията за прекъсване на давността са установени в чл. 116 от ЗЗД, които, приложени към придобивната давност, сочат, че тя се прекъсва:
- С признаване правото на собственост от владелеца чрез едностранно волеизявление. Достатъчно е то да е уз­нато от собственика. Признаването може да се направи в съдебен процес, извънсъдебно или с конклудентни действия
- С предявяване на петиторен иск, иск за право на собственост, срещу владелеца. Владелческите искове, до­ри и по чл. 75 от ЗС, не прекъсват придобивната давност, защото, ако се възстанови владението, то се счита неп­рекъснато и все едно ответникът не е владял. ВС приема, че установителният иск прекъсва придобивната давност.1 От влизане на решението в сила тече нова давност, ако искът бъде уважен.
- С предприемане на действия за принудително изпълнение по осъдително решение по петиторния иск. Например връчване на призовка за доброволно изпълне­ние по чл. 325 от ГПК, въвод във владение. Тъй като с влизане на решението в сила започва да тече нова дав­ност, тя именно се прекъсва със изпълнителните действия докато те траят;
- Член 81 от ЗС установява едно специфично за при­добивната давност основание за прекъсване - това е из­губване (прекъсване) на владението в продължение на повече от 6 месеца. Изгубване на владението има, когато е отнето от друго лице или е изоставено от владелеца. Ако владението се възстанови в този шестмесечен срок, то се счита непрекъснато. Без значение е кога влиза в сила съдебно­то решение. Достатъчно е искът да е уважен. Меродавен е моментът на предявяване на посесорния иск.
7. Присъединяване на владението
За да се придобие по давност право на собственост или друго вещно право, необходимо е владението да е непрекъснато. Счита се, че то се прекъсва, ако се изгуби за повече от б месеца. Предполага се обаче, че който е владял в различни времена, е владял в промеждутъка, ако не се докаже противното (чл. 83 ЗС). ЗС дава възможност владелецът да присъедини към своето владение и това на неговия праводател (чл. 82 от ЗС). Това са случаите на об­що правоприемство, например при наследяване. Владени­ето не е част от имуществото на наследодателя, но то по право се продължава от наследниците. При това, каквото е било владението на наследодателя, такова е владението на наследника.
Другият случай на присъединяване на владение е при частно правоприемство, т.е. когато владелецът полу­чава владението въз основа на правен акт - продажба, за­мяна, съдебно решение по чл. 19 от ЗЗД, по чл. 33 ЗС, по чл. 28 ГПК; административен акт.
При присъединяване на владението е важен неговият вид. Праводателят може да е добросъвестен, а правоприем­никът недобросъвестен. Може да се присъединява само ед­нородно владение. Когато то е разнородно, сумиране може да стане, но при незачитане на добросъвестното владение -присъединеното владение ще бъде общо недобросъвестно.
8. Действие на изтеклата придобивна давност С изтичане на определения от закона давностен срок владелецът може да придобие правото, което факти­чески е упражнявал. Това придобиване има първичен ха­рактер, защото не произтича от правото на предишния собственик. Между него и новия собственик няма правоп­риемство. Новият собственик черпи своето право от давностното владение.
С изтичане на придобивната давност се изменя и ос­нованието на владението. Новият собственик вече може да го брани не само с посесорни, но и с петиторни иско­ве, защото той вече има право на владение като елемент на правото му на собственост.
Отбелязва се, че с придобивната давност могат да се придобиват и вещни права върху чужда вещ. Но ако се придобие по давност вещ, върху която са учредени огра­ничени вещни права (право на ползване, право на стро­еж), придобиването по давност не прекратява тези огра­ничени вещни права, т.е. вещите не се придобиват чисти от вещни тежести, те се погасяват на собствено основа­ние (напр. поради неупражняване в петгодишен срок).
Относно действието на ПД няма единство в стано­вищата. Според едни тя има автоматично действие, т.е. правото на собственост възниква автоматично, по право, без владелецът дори да знае1. Според другото становище, придобивната давност няма автоматично действие, защо­то съгласно чл.120 от ЗЗД тя не се прилага служебно от съда. Необходимо е владелецът, в полза на когото е изте­ка ПД, да се позове на нея.2 Това може да стане с възра­жение или да поиска да се снабди с нотариален акт по ре­да на обстоятелствената проверка (чл.483 от ГПК) или с установителен иск по чл.97, ал.1 от ГПК, когато правото на собственост е застрашено или оспорено.3
Правилно е второто становище - не може да стане владелецът собственик против неговата воля.
Придобивната давност произвежда действие за нап­ред, от изтичане на срока, а не от позоваване на давност­та. Допустим е отказ от изтекла давност. Това се налага с аргумент на противното при тълкуване на чл. 113 от ЗЗД във връзка с чл. 84 от ЗС. Щом е недействителен от­каз от неизтекла давност, той е допустим за изтекла давност. Това е едностранен акт, отказ от последиците на из­текла давност, а не е отказ от право на собственост, защо­то не се възвръща правото на собственост на бившия собственик. Такова възвръщане няма. Иначе бившият собственик би станал правоприемник на владелеца, а той не може да му прехвърли право, което няма. Отказ от придобивна давност може да се направи докато не е при­добито правото на собственост. Ако въз основа на нея е изявена воля за придобиване право на собственост, отказ от изтекла давност не може да се прави - може да се извърши само отказ от ПС.
ПРИДОБИВАНЕ НА ДВИЖИМА ВЕЩ ЧРЕЗ ДОБРОСЪВЕСТНО ВЛАДЕНИЕ1. Произход и функции
Съгласно чл. 78 от ЗС „който придобие по възмез­ден начин владението на движими вещи или на ценна книга на приносителя на правно основание, макар и от несобственик, но без да знае това, придобива собствено­стта. Това правило се прилага и за придобиване на други вещни права върху движима вещ". Очевидно е, че с това правило се въвежда едни изключение от принципа „ни­кой не може да даде това, което няма". Придобилият доб­росъвестно и възмездно владението върху движима вещ става неин собственик, макар праводателят да не е собственик. Следователно чл. 78 от ЗС създава едно ново правно основание за придобиване на собственост. Него­вото систематическо място е в глава 8 на ЗС - придоби­ване на право на собственост.
2. Приложно поле
В приложното поле на чл. 78 от ЗС влизат два вида вещи - движими вещи и ценни книги на приносител.
Движими са вещите, посочени в чл. 110, ал. 2 от ЗС, т.е. всички вещи, които не са недвижими. Извън прилож­ното поле на правилото на чл. 78 от ЗС са авторските и патентните права. Но материалните предмети, върху ко­ито те са обективирани, влизат в приложното поле на чл. 78. Плодовете, след оттеглянето им от вещта-майка, стават самостоятелни движими вещи и следователно могат да бъдат обект на придобиване по чл. 78 от ЗС.
Ценни книги на приносител са особени движими ве­щи, писмени документи, които материализират права -акции, облигации, коносаменти и др. Правата по тях се упражняват с простото им държане и предявяване.
От правилото на чл. 78 от ЗС обаче има изключения.
Съгласно ал. 2 на чл. 78 „собственикът на открадна­та или загубена вещ може да я иска от добросъвестния владелец в тригодишен срок от кражбата или изгубването. Това правило не се прилага, когато владелецът е придобил вещта от държавно или общинско предприятие". Следова­телно, посочените вещи не могат да се придобиват чрез добросъвестно владение в продължение на три години от кражбата или изгубването. Кога е налице кражба се опре­деля от чл. 193 от НК. В тази хипотеза влиза и случаят на грабеж. При установяване на владение чрез друго престъп­ление, например обсебване, изключението не се прилага. Ценните книги на приносител не попадат в тези изключе­ния. Дори изгубени или откраднати, добросъвестният вла­делец става собственик на тези книги.
Последиците от изтичане на тригодишния срок, през който собственикът може да виндицира открадната или из­губена вещ са, че добросъвестният владелец става собстве­ник, а правото на предишния собственик се погасява. Но този придобивен ефект настъпва само ако владелецът е добросъвестен. Недобросъвестният владелец не може да стане собственик - от него собственикът може да виндици­ра вещта по всяко време. Ако след тригодишния срок не­добросъвестният владелец прехвърли вещта на трето лице, което е добросъвестно, то става автоматически собственик по чл. 78, ал. 1, тъй като тригодишният срок е изтекъл.
Не може да се придобива по давност движима вещ, върху която е установено владение чрез престъпление (чл. 80, ал. 2 от ЗС). Правилото на чл. 78, ал. 1 от ЗС не се прилага и когато за прехвърляне на собствеността върху движима вещ се изисква нотариален акт или нотариална заверка на подписите (ДВ, бр. 100/1997 г.).
Член 78, ал. 2 въвежда още едно изключение от изк­лючението. „Това правило не се прилага, когато владе­лецът е придобил вещта от държавно или общинско предприятие", се казва там. Това ще рече, че откраднати или загубени вещи, придобити от държавно или общинс­ко предприятие стават автоматически собственост на добросъвестния владелец по силата на чл. 78, ал. 1 от ЗС. Собственикът в тези случаи не може да ги ревандикира.
По отношение действието на правилото на чл. 78 от ЗС трябва да се отбележи, че то се прилага при наличие на три лица - собственик, несобственик и владелец. От тези три лица само владелецът може да стане собственик по силата на чл.78 от ЗС. Несобственикът придобива фак­тическата власт от собственика, но няма да стане собственик, било защото няма правно основание, било за­щото то е опорочено. Но това няма значение за третото лице - то не влиза в отношения със собственика, а с несо-бственика.1
3. Елементи иа фактическия състав на правилото на чл. 78
За да се придобие собственост на основание на чл. 78, преди всичко трябва да е установена фактическа власт върху движимата вещ. Владението трябва да е получено от предишния владелец, т.е. прехвърлителят не трябва да е собственик;
Владението трябва да е придобито на правно основа­ние, годно да прехвърли собственост - сделка, съдебно решение, административен акт;
Правното основание трябва да е възмездно - продаж­ба, замяна. Ако то е безвъзмездно не ще може да се приложи правилото на чл. 78.
Владелецът трябва да е добросъвестен, да не е зна­ел, че придобива от несобственик. Няма значение дали праводателят (несобственикът) е добросъвестен или не. Не е необходимо, както при чл. 70 от ЗС, незнание за опороченост на формата.
Наличието на тези условия се предполага. Изобщо за виндициране на вещта от владелеца по чл. 78 от ЗС ищецът (собственикът) трябва да докаже, че е собстве­ник и че липсват условията за придобиване по чл. 78. При наличието на посочените елементи от фактическия със­тав на чл. 78 добросъвестният владелец на движимата вещ става неин собственик автоматически.
ДРУГИ ПЪРВИЧНИ СПОСОБИ.1. Приращение
Приращението е учредено в чл. 92-93 от ЗС като способ за придобиване на право на собственост. Законът обаче не дава дефиниция на това понятие, нито определя характера му на придобивно основание. В юридическата литература то се определя като право, по силата на което собственикът на една вещ придобива собствеността на всичко онова, което се съединява или инкорпорира в неговата вещ било по естествен, било по изкуствен начин.1
Според чл.92 от ЗС, „Собственикът на земя е собстве­ник и на постройките и насажденията върху нея, освен ако е установено друго". Приращението може да се дължи на действието на човек или на природни сили, без намесата на човека. С оглед на това приращението може да бъде из­куствено или естествено. Всичко това, с което се увеличава стойността на имота, принадлежи на собственика на земя­та, доколкото, разбира се, не е уговорено друго. Може да бъде учредено право на строеж или право на ползване. В такъв случай Приращението няма да се разпростре върху прикрепените към земята вещи. Но ако тяхното прикрепване излезе извън рамките на учреденото право, онова, ко­ето е извършено извън уговореното, отново попада под действието на Приращението по чл. 92 от ЗС.
За да е налице приращение по смисъла на чл. 92 от ЗС, необходимо е посочените вещи да бъдат трайно прик­репени към земята. Само така те загубват своята самос­тоятелност и се считат за част от недвижимия имот.
 Само ако присъе­диняването е трайно, извършено по такъв начин, че вещ­та да не може да бъде отделена и да придобие пълно са­мостоятелно съществуване, собственикът на земята ста­ва собственик и на присъединената вещ, и то в момента на съединяването.
Що се отнася до т.нар. „естествено" приращение, без намесата на човека, то няма голямо практическо значе­ние, но не е изключено. Това са случаите на нанос в имо­та на собственика - при заливане от река, при силен дъжд, при оттегляне на реката от речното корито, оттегляне на морето навътре и пр.
В посочените по-горе случаи на естествено и изкуст­вено приращение, правото на собственост върху построе­ното или върху направените насаждения не възниква по силата на правоприемство. Правото на собственост се придобива независимо от наличието на това право у предходния собственик. Собственикът на земята или постройката ех 1еgе, пряко по силата на чл. 92 от ЗС, при­добива собствеността. Затова приращението следва да се отнесе към първичните, оригинерните способи за придо­биване право на собственост.
2. Присъединяване
ЗС урежда присъединяването като отделен способ за придобиване ПС. Според чл. 97 „Когато чужда вещ е присъединена като част към главна вещ по такъв начин, че не би могла да се отдели без съществено повреждане на главната вещ, собственикът на тази вещ придобива правото на собстве­ност и върху присъединената част при задължение да обезщети нейния собственик".
Присъединяването трябва да е извършено по такъв начин, че присъединената вещ да не може да се отдели без съществено повреждане на главната вещ. Освен това, присъединената вещ трябва да принадлежи на друго ли­це. Само тогава възниква проблем за присъединяването и за вещноправната съдба на присъединената вещ. В при­ложното поле на чл. 97 попадат и случаите на съединява­не на недвижими вещи, Ако съединяването е със земята, налице е приращение, по чл. 92 от ЗС. Нямат значение причините, по които е станало присъединяването. Важна е връзката между тях - присъединената вещ загубва своята самосто­ятелност. Член 97 обаче няма предвид т.нар. смесване -случаите, когато еднородни и заместими вещи се съеди­няват. Тук няма главна вещ, нито второстепенна. Още в римското право в тези случаи е възниквала съсобственост. Член 97 от ЗС има предвид случаите, в които едната вещ се трети­ра като главна. Коя вещ е главна, законът не определя. Стойностен или количествен критерий за определяне коя вещ е главна също не е подходящ. Меродавно ще бъде предназначението на съединението от вещи като цяло присъединяването като юридически факт има тази последица, че собственикът на главната вещ става собственик и на присъединената вещ. И при чл. 97 от ЗС, приобретателят не получава сво­ето право от собственика на присъединената вещ затова и тук няма правоприемство. Собственикът на главната вещ, става собственик и на присъединената ех 1еgе, по си­лата на закона. Затова и присъединяването е първичен способ за придобиване право на собственост.
При присъединяването собственикът загубва право­то си на собственост върху присъединената вещ. Обаче между него и собственикът на главната вещ възникват облигационни отношения. Последният трябва да обезще­ти собственика на присъединената вещ.
Присъединяването по чл. 97 не трябва да се смесва с правилото на чл. 98 от ЗС, който постановява, че „при­надлежността следва главната вещ, ако не е постановено или уговорено друго". За разлика от присъединяването, тук принадлежността е вещ, която запазва самостоятел­ността си, но по своето предназначение тя е създадена да обслужва друга, главна вещ. Нейното самостоятелно из­ползване няма особен стопански смисъл.
Член 98 от ЗС установява презумпцията, че принад­лежността следва главната вещ. Може обаче да се угова­ря друго, да се елиминира ефектът на присъединяването. Практическото значение на правилото на чл.98 от ЗС е на плоскостта на облигационното право.
3. Преработване
Преработването на една вещ може да съставлява предмет на облигационни отношения. Но твърде често преработването на една вещ от лице, което не е неин собственик, поражда и вещни право­отношения, особено ако стойността на труда е много по-голяма от стойността на материалите, и ако материалите принадлежат на различни лица.
Съгласно чл. 94 „Лицето, което е направило нова вещ от чужди материали, става собственик на вещта, ако стойността на изработването надминава стойността на материала и ако е лицето не е знаело, че материалът принадлежи на друг". За да стане обаче собственик лицето, което е направило нова вещ, не­обходимо е да осъществи фактическия състав на чл. 94. Елементите на този фактически състав са следните:
- да е налице изработване на вещ, т.е. определен тру­дов резултат, довел до създаване на самостоятелна вещ;
- тази вещ трябва да е нова, т.е. да има нова качестве­на характеристика, различна от характеристиката на съста­вящите я елементи, материали. Разбира се, не е нужно вещ­та да е нова по смисъла на Закона за авторското право;
- стойността на изработването, т.е. на труда да над­минава стойността на материала към момента на въз­никване на вещта;
- изработващият да не знае, че материалът е чужд, в момента на изработване на вещта. Без значение е послед­ващото узнаване, напр. след завършване на вещта. Съще­ствува з този смисъл предположение за незнание.
Всички тези условия трябва да съществуват кумула­тивно. Ако липсва някой от елементите на фактическия състав на чл. 94, ал. 1 от ЗС, собственикът на материала става собственик на новата вещ, но той може да се отка­же от нея (чл. 94, ал. 2 от ЗС).
Възможно е материалите, от които е изработена но­вата вещ да принадлежат на различни лица. Тогава собственик на вещта става този, на когото принадлежи главният материал (чл. 95, ал. 1 от ЗС). И тук законът не определя кой материал е главен. И понеже чл. 94 въздига стойностния критерий при преработване, няма пречка този критерий да се използва за определяне на главния материал и в случаите на чл. 95. Главен ще бъде този ма­териал, чиято стойност е по-висока. Неговият собственик в случаите на чл. 95 ще стане собственик на новата вещ.
Ако материалите на различните собственици имат еднаква стойност, за главен материал следва да се прие­ме този, който е по-голям по количество и обем. Следо­вателно неговият собственик ще стане собственик на но­вата вещ. Във всички случаи обаче последиците на чл.95 от ЗС ще настъпят само ако стойността на изработване­то е по-ниска от стойността на материала. Ако това не е така, лицето, което е изработило вещ, става неин собстве­ник по силата на чл. 94 от ЗС.
Член 95 от ЗС в ал. 2 предвижда още една хипотеза
- когато нито един от материалите, които принадлежат на различни собственици, не може да се счете за главен, върху новосъздадената вещ възниква съсобственост.
При преработването едно лице става собственик на вещ, изработена от чужди материали. Собствениците на вложените материали, загубват своето право на собстве­ност. Друго лице, преработващият, се е обогатил с тях, а собственикът на материала е обеднял. Същото е и ако собственикът на материала придобие новата вещ - изра­ботващият обеднява с това, че е вложил труд, време, сред­ства за изработване. Налице е едно имуществено несъотве­тствие. Затова чл. 86 от ЗС свързва с фактическия състав на преработването възникване и на облигационни отношения
- онзи, който стане собственик на новата вещ дължи обез­щетение за стойността на материала или за изработването, както и за други вреди, ако има такива. В основата на това правило лежи принципът за неоснователно обогатяване.
Между лицето, което изработва новата вещ и собственика на материала няма правоотношения, поради което няма и правоприемство. Оня, който става собстве-
ник на новата вещ, черпи своите права също ех 1еgе, пря­ко по чл.94, 95 от ЗС. Затова преработването също е пър­вичен способ за придобиване на право на собственост.
4. Придобиване право на собственост върху изгубе­ни вещи
Член 87-90 от ЗС уреждат отношенията във връзка с намиране на изгубени вещи и придобиване на Право на собственост върху такива вещи.
5. Намиране на съкровище
Съгласно чл. 91 от ЗС „заровените в земята, зазиданите или скрити по друг начин вещи, собственикът на които не може да бъде открит, стават собственост на държавата".
От тази разпоредба могат да се извлекат и други ха­рактерни особености на фактическия състав на придобива­нето на съкровище. На първо място, обект на придобива­не може да бъде само движима вещ. Необходимо е обаче:
- Вещта да бъде скрита, т.е. да е неизвестно нейното местонахождение
- Собственикът да е неизвестен. Това означава, че тази вещ е имала собственик, но той не може да бъде ус­тановен.
- Вещта трябва да има историческа, художествена, археологическа или друга стойност. Кога е налице такава стойност се определя от Закона за паметниците на култу­рата и музеите.
Лицата, които намерят такива вещи, трябва да съоб­щят в седемдневен срок в общината или в най-близкото кметство. Лицето, което ги е намерило има право на въз­награждение в размер на 25% от стойността (чл. 91 от ЗС), а за паметници на културата - в размер, определен от министерството на културата
Посочените вещи са от особено значение за нацио­налната култура, затова те могат да се придобиват само от държавата. В случая не става дума за правоприемство. Държавата придобива собствеността направо по силата на чл. 91 от ЗС. Налице е също особен, първичен способ за придобиване на право на собственост.
ОСОБЕНИ СПОСОБИ НА ПРИДО­БИВАНЕ НА ПРАВО НА СОБСТВЕНОСТ
I. Придобиване право на собственост при публична продан
Изпълнителният процес по принудителен начин за­мества липсващото доброволно изпълнение от страна на длъжника. Принудителното изпълнение върху недвижи­ми и движими вещи се осъществява чрез тяхната публич­на продан.
Публичната Продан се извършва от съдия-изпълнител по ред, установен от ГПК - обявление, наддаване, обявяване на купувача, плащане на цената, възлагане на имота. В това производство различните процесуални действия пораждат различни правни последици. Те са от облигационно и вещноправно естество.
Актът, с който съдия-изпълнителят обявява за купу­вач участника, направил най-високо наддавателно пред­ложение, не го прави собственик. Обявяването на купу­вач поражда за него задължения от облигационен харак­тер - да плати обещаната цена в петдневен срок (чл. 380 ГПК). Едва след внасяне на цената съдия-изпълнителят пристъпва към възлагане на имота.
Възлагането има вещноправно действие. То прехвър­ля собствеността върху купувача. Това обаче не е продаж­ба, а властнически акт на държавен орган, който прехвър­ля имота на длъжника, независимо от неговата воля. При публична продан на недвижим имот върху купувача се прехвърлят „всички права, които длъжникът е имал" върху продадения имот (чл. 384 ГПК). Затова за разлика от проданта на запорираната вещ, публичната Продан „не е оригинерно, а деривативно основание за придобиване на собственост".1 При­добива се имотът такъв, какъвто е описан заедно с пост­ройките и насажденията върху него. Понеже придобива­нето е деривативно, ако се окаже, че при публичната Про­дан е възложен имот, който не е собственост на длъжни­ка, истинският собственик може да го ревандикира - спря­мо него публичната продан е недействителна. Разбира се, публичната продан в такъв случай е годно правно основа­ние по смисъла на чл. 70 от ЗС и купувачът може да при­добие имота с кратка, петгодишна давност.
По същия начин стоят нещата и при принудително изпълнение върху движими вещи. И тук изпълнението се насочва върху вещ, която принадлежи на длъжника. И тук публичната продан е акт на принуда, тя лишава длъж­ника от собствеността върху описаната вещ, продажбата се извършва чрез борса или публичен търг.
Собствеността се прехвърля от деня на постановле­нието за възлагане (чл. 371-г, ал. 5 ГПК). Извършената продажба не може да бъде обжалвана, нито оспорвана по исков ред. Купувачът на вещта става неин собственик не­зависимо от това дали вещта е принадлежала на длъжни­ка (чл. 372, ал. 2 ГПК). Той става собственик ех 1еgе пря­ко по силата на закона, при тази хипотеза е налице едно първично, оригинерно придобиване право на собственост върху движима вещ. Само спрямо взискателя е въведено ограничение: „когато вещта е била възложена на взиска­теля, собственикът може да си я иска от него, ако той е знаел, че вещта не е била на длъжника" (чл. 372, ал. 4 ГПК). Освен това, недобросъвестният взискател отговаря спрямо истинския собственик за причинените му вреди.
2. Придобиване право на собственост по привидни сделкиОсобена хипотеза на придобиване право на собстве­ност или друго вещно право представлява разпоредбата на чл. 17 от ЗЗД, който урежда действието на привидните сделки.
Известно е, че привидните сделки са нищожни на ос­нование на чл. 26, ал. 2 от ЗЗД. Те нямат действие за стра­ните и за трети лица. Но понеже е нищожно, привидното съглашение не може да прехвърли собствеността, ако има за предмет право на собственост или друго вещно право. Но ако приобретателят по такава сделка прехвър­ли недвижим имот на трето лице, би следвало третото ли­це да не стане собственик, защото праводателят му не е собственик. Чл. 17, ал. 2 от ЗЗД обаче защитава правата на трети добросъвестни лица, на лица, които не са знае­ли, че техният праводател е придобил привидно своето право. „Правата, казва чл. 17, ал. 2 от ЗЗД, които трети лица са придобили добросъвестно от приобретателя по привидното съглашение, се запазват". Що се отнася до права върху недвижими имоти, те се запазват, ако са при­добити преди вписването на иска за установяване на привидността. Възниква въпросът станало ли е третото лице собственик и на какво основание след като праводателят му не е собственик? Да, станало е на основание чл. 17, ал. 2 от ЗЗД. То не получава своето право от привидния приобретател, който няма прехвърленото право. Трето доб­росъвестно лице на първично основание придобива право на собственост.
3. Придобиване право на собственост чрез конститутивни съдебни решения
А/ Конститутивни искове и конститутивни съдебни решения
Законът признава в редица случаи потестативни (преобразуващи) субективни права. При тях една от стра­ните в правоотношението е овластена с едностранно во­леизявление да предизвика промяна в правната сфера на другата страна, да учреди, измени или прекрати правоот­ношението. Едни от потестивните права се упражняват извънсъдебно, а други - само по съдебен ред.
Съдебното упражняване на потестативни права ста­ва чрез конститутивни искове. С конститутивния иск се иска от съда да потвърди със сила на присъдено нещо предявеното потестативно право и да постанови следва­щата от него промяна на гражданското правоотноше­ние.! Съдебното решение, с което се уважават тези иско­ве, има конститутивен характер, конститутивно действие. То е юридически факт, който създава, изменя или прек­ратява правоотношението. То дава на носителя на потес-тативното право исканата правна промяна, независимо от волята на другата страна в правоотношението, на от­ветника. Затова конститутивният иск и конститутивното съдебно решение по него са средства за принудително осъществяване на субективни потестативни права. С вли­зане на решението в сила, носителят на потестативното право е удовлетворен.
Конститутивното съдебно решение има действие между страните в гражданското правоотношение, но и всяко трето лице трябва да зачита настъпилите от него правни последици, настъпилата промяна, т.е. то има действие и спрямо всички.
Б/ Видове конститутивни съдебни решения за при­добиване право на собственост
От значение за вещното право са онези конститутив­ни съдебни решения, които като юридически факт имат за последица придобиване на вещни права. От тази гледна точка те представляват и придобивно основание. Такива са конститутивните съдебни решения, постановени по конститутивни искове по чл. 19 от ЗЗД, по чл. 33 от ЗС, съ­дебната делба и по-специално възлагането на неподеляемо жилище на един от съдителите по чл. 288, ал. 2 от ГПК.
а) Придобиване ПС чрез конститутивно съдебно решение по чл. 19 ЗЗД
Съгласно чл.19, ал.З от ЗЗД „всяка от страните по предварителния договор може да предяви иск за сключ­ване на окончателен договор. В такъв случай, договорът се счита сключен от момента, в който решението влезе в законна сила".
Известно е, че с предварителен договор се поема задължение за сключване в бъдеще на друг, окончателен договор.1 Неговото най-често приложно поле е продаж­бата на недвижими имоти и с оглед на този негов пред­мет ще бъде следващото изложение.
Предварителният договор трябва да съдържа уго­ворки относно съществените условия на окончателния договор (чл. 19, ал. 2 ЗЗД). Когато за окончателен договор се изисква нотариална или нотариално заверена фор­ма, предварителният договор трябва да бъде сключен в писмена форма (чл. 19, ал. 1 ЗЗД).
Действието на предварителния договор се свежда до едно взаимно задължение за договаряне, до една претен­ция на всяка от страните спрямо другата да иска сключ­ването на окончателния договор. За разлика от обикнове­ната продажба (чл. 24 ЗЗД), той няма вещно действие, не прехвърля правото на собственост. Затова самият предва­рителен договор не може да бъде придобивен способ за вещни права. Всяка от страните може да иска по съдебен ред сключването на окончател­ния договор. В такъв случай договорът се счита сключен в момента, в който съдебното решение влезе в законна сила. Решението на съда замества липсващото съгласие, замества самия договор.Тъй като решението на съда за­мества договора, то прехвърля и собствеността, следова­телно има конститутивно действие.
Макар предварителният договор и окончателният договор, заместен от съдебното решение, да съставляват едно логическо и житейско цяло, съдебното решение не създава ново материално право, а представлява нов про­цесуален ред за осъществяване на потестативното субек­тивно право на страните по предварителния договор.1 И понеже конститутивното съдебно решение по чл. 19, ал. З от ЗЗД замества договора, то прехвърля собствеността и е основание за придобиване на вещното право на собстве­ност. Такова придобивно основание не може да се отнесе към правните сделки, защото вещноправните последици настъпват от една законова фикция, че съдебното реше­ние замества липсващия договор.
Щом конститутивното съдебно решение замества самия договор, който трябва да бъде сключен във форма­та на нотариален акт, съдът ще следва да спази изискванията, които ГПК установява за нотариалните производ­ства - да провери дали продавачът е собственик, да задължи ищеца да заплати цената, да определи дължима­та държавна такса и пр. Освен това, решението трябва да бъде вписано в б-месечен срок.
По своята правна същност решението на съда има конститутивен характер. Макар чл. 297 от ГПК да казва, че то замества несключения договор, то е акт на държавен орган и не се покрива с фактическия състав на договора. Всъщност законът свързва с този акт гражданскоправни последици на друг фактически състав, на несключения до­говор. В това се състои и конститутивното действие на съ­дебното решение по чл. 19, ал. З от ЗЗД. Затова то е и са­мостоятелен способ за придобиване на вещни права.
Ако след влизане на решението в сила ищецът не изпълни задължението си да плати цената в определения срок, ответникът може да поиска то да бъде обезсилено. Обезсилването ще има като последица разваляне на про­дажбата поради неплащане на цената.
б) Придобиване ПС чрез конститутивно съдебно решение по чл. 33 ЗС
Съсобственик на недвижим имот може да продаде своята част на трето лице, само след като я предложи на другите съсобственици (чл. 33 ЗС). Ако не стори това, или уговори с третото лице привидно условия във вреда на ос­таналите съсобственици, заинтересованият съсобственик може да изкупи частта му от третото лице по действител­но уговорените условия (чл. 33, ал. 2 ЗС). Изкупуването става по съдебен ред чрез конститутивен иск, който тряб­ва да се предяви в двумесечен срок от продажбата. Конс­титутивното съдебно решение по този иск създава продажбено отношение между изкупуващия съсобственик и третото лице. Затова изкупвачът трябва да плати дължи­мата цена в месечен срок от влизане на решението в си­ла. Ако на плати, решението се смята обезсилено по право. Това не е продажба под прекратително условие, а раз­валяне на продажбата поради неплащане на цената.
И при изкупуването по чл. 33 от ЗС конститутивно­то съдебно решение се явява юридически факт, който прекратява продажбеното правоотношение между съсоб­ственика, който не е спазил изискванията на чл. 33, и тре­тото лице и поражда ново продажбено отношение между третото лице и другия съсобственик. Чрез конститутив­ното съдебно решение се реализира потестативното пра­во на съсобственика да изкупи дела на друг съсобственик на недвижим имот.
При хипотезата на чл. 33 от ЗС придобиването на ПС чрез упражнено право на изкупуване също не настъп­ва чрез правна сделка с третото лице. То настъпва като правна последица на друг юридически факт - на консти­тутивното съдебно решение. Без съдебно постановяване исканата промяна не може да настъпи, тъй като потеста­тивното право на изкупуване може да се осъществи само по съдебен ред. Конститутивното съдебно решение е фор­ма на живот на самото потестативно право. Затова конс­титутивното решение по конститутивен иск при условия­та на чл. 33 от ЗС следва да се обособи също като самос­тоятелен способ за придобиване право на собственост и на други вещни права.
в) Придобиване на недвижим имот по чл. 288 ГПК
С изменението на чл. 288 от ГПК (ДВ, бр. 64/1999 г.) се усъвършенствува правната уредба за възлагане на неподеляем имот (жилище) при съдебна делба.
Съгласно чл. 288, ал. 2 от ГПК, ако неподеляемият имот е жилище, което е било съпружеска имуществена общност, прекратена със смъртта на единия съпруг или с развод, преживелият съпруг или бившият съпруг, на кого­то е предоставено упражняването на родителските права по отношение на децата и няма собствено жилище, съдът по негово искане може да го постави в дял, като уравни дяловете на останалите съделители с други имоти или с пари. Също така се допуска и възлагане на наследствено жилище предмет на делбата, на оня наследник, който е живял в него (чл. 288, ал. 3). Имотът се оценява по действителната му стойност. Съделителят трябва да пла­ти сумата за уравняване на дяловете в 6-месечен срок от влизане в сила на решението за възлагане (чл. 288, ал. 6 ГПК). Правото на собственост в този случай се придоби­ва след изплащане на паричното уравняване. Ако то не се плати, решението за възлагане се обезсилва и имотът се изнася на публична продан (чл. 288, ал. 7 ГПК) и всеки съделител може да го откупи - чл. 293 ГПК.
Тази уредба поставя въпроса за вещноправните пос­ледици при изкупуване на дял от неподеляемо жилище.
В случаите, когато неподеляемото жилище се възла­га с решение на съда, решението за възлагане има пряко вещноправно действие - съделителят придобива собстве­ността. Но това придобавяне е под условие - ако се пла­ти определената сума за уравняване дяловете на остана­лите съделители. Но съдебното решение поражда и обли-гационноправни последици.
Ако възлагането се извършва по реда на чл. 293, т.е. чрез публична продан, постановлението на съдията -изпълнител за възлагане на жилището прави участника -съделител собственик.
Съдебните актове в тези случаи имат конститутивен характер.
18.СЪСОБСТВЕНОСТ
а) Понятие и видове.1. Понятие
За съсобственост говорим тогава, когато една вещ се притежава от две или повече лица.
У нас общият режим на съсобствеността е уреден в чл. 30-36 от ЗС. С особени правила се урежда съпружес­ката имуществена общност. ЗУТ съдържа правила от­носно съсобственост върху парцели. Законът за наслед­ството урежда дяловете на наследниците. Но ако законо­дателството признава и урежда съсобствеността, то не дава определение за нея. Не само у нас, но и в други стра­ни въпросът за правната характеристика и определение на съсобствеността е спорен. По този въпрос са се офор­мили главно две становища.
Според преобладаващото становище във Франция и Италия при съсобствеността общата вещ е поделена мислено, идеално, между съсобствениците във всяка своя част. Всеки от съсобствениците има право на собственост върху така получената част. Срещу това становище може да се се възрази, че то противоречи на основен принцип на вещното право - че вещни права мо­гат да съществуват само върху отделни вещи, а не върху части от вещи. Освен това, е недопустимо право на собственост върху фиктивна вещ, върху идеална част.
Според друго становище, при съсобствеността има едно право на собственост, но то принадлежи едновременно на всич­ки съсобственици2.
В по-ново време у нас становище относно правната същност на съсобствеността изразява проф. П. Венедиков. Според него всеки съсобственик има отделно право на собственост върху цялата вещ, но упражняването на това право е ограничено от конкуренцията на другите съ­собственици върху същата вещ. Така както върху една вещ могат да съществуват едновременно няколко различ­ни вещни права - съсобственост и плодоползване, собственост и суперфиция, така и върху една вещ може да има две или повече права на собственост3. Според акаде­мик Василев, върху една и съща вещ могат да съществу­ват две или повече права на собственост. При съсобстве­ността възникват не само правоотношения с трети лица, но и вътрешни правоотношения между съсобствениците. Колкото са съсобствениците, толкова са и правата на собственост, които са свързани поради това, че имат за предмет една и съща вещ. Тези еднородни по съдържание права са взаимно ограничени Чрез мярката на дяловете или идеалните части.
Съвременното законодателство като че ли възприе­ма конструкцията за съпритежание на едно единно право на собственост. Съгласно чл. 30 от ЗС „правото на собственост може да принадлежи и общо на две или пове­че лица - държавата, общините и други юридически или физически лица". От тази разпоредба е видно, че при съ­собствеността едно единно субективно право на собстве­ност принадлежи на две или повече лица. Никой не може да индивидуализира частта от своето право върху вещта -собствеността е обща. При съсобствеността няма съпри­тежание на обекта, а съпритежание на самото субективно право. В резултат на това по косвен път се стига до съп­ритежание на обекта. Този смисъл влага и законодател­ството в термина „идеална част" - в смисъл на част, дял от правото на собственост върху определена вещ.
Всеки от съсобствениците има свой дял от правото на собственост, но то не е разделено по правомо­щия. При съсобствеността единното право на собственост е разделено, тъй да се каже, по вертикала - всеки от съсо­бствениците има в съответен обем, в съответна част и право на владение, и право на ползване и право на разпо­реждане. Частта на всеки се изразява математически.
Не само право на собственост може да принадлежи общо на две или повече лица. И други вещни права мо­гат да се притежават едновременно.
Отбеляза се, че при съсобствеността всеки от съсоб­ствениците има свой дял от общото право на собственост.
Делът, идеалната част, определя обема на правомощията на всеки от съсобствениците във вътрешните им отноше­ния, в разноските, в придобиване на плодовете при делба­та му. Този негов дял определя и участието му във връз­ка с използването и управлението на общата вещ. Нали­чието на обща вещ, наличието на елементи на организа­ция в управлението и стопанисването на общата вещ на­подобява фигурата на гражданско дружество или юриди­ческо лице. От правно гледище обаче съсобствеността нито е гражданско дружество, защото, не винаги възниква с договор, нито е юриди­ческо лице, просто защото съсобствениците като цяло не са носители на права и задължения, нито пък общата вещ е отделена, обособена от личното им имущество.
2. Видове съсобственост Съсобствеността може да се класифицира на отдени видове според различни критерии - наличие на определе­ни дялове, възможност да бъде прекратена, начин на възникване.
С оглед на това дали дяловете на съсобствениците са опредени, съсобствеността бива два вида: дялова и бездялова.
При дяловата съсобственост частите на всеки съсо­бственик са определени при възникването й било по съг­ласие, било чрез завещание, или от съда. За улесняване на доказването чл. 30 от ЗС установява презумпцията, че частите на съсобствениците се считат равни.
При бездяловата съсобственост (съсобственост на обща ръка), както показва и нейното наименование, ни­кой от съсобствениците нямо конкретно определен дял от общото право на собственост. По българското законо­дателство типичен представител на този вид съсобстве­ност е съпружеската имуществена общност, уредена в чл. 19 от Семейния кодекс. Понякога се поставя въпросът, каква съсобственост е това, щом съсобствениците нямат определен дял. Това е така, делът не е определен, но той е определим. Не бива да се смесва въпросът за наличие на дял с този, за начина по който той се определя. Тази особеност на без­дялова съсобственост дава отражение и върху начина на упражняване правата на съсобствениците. Така напри­мер, всеки от съпрузите има равни права на владение, ползване и управление върху общите вещи, но докато трае бракът не може да се разпорежда с дела, който би получил при прекратяване на имуществената общност (чл. 22 СК). Разпореждането пък с общите движими и недвижими вещи и права върху тях се извършва само съв­местно от двамата съпрузи. Друго е при обикновената дя­лова съсобственост. При нея всеки от съсобствениците може да се разпорежда със своя дял без да е нужно да ис­ка съгласието на останалите съсобственици.
С оглед на това дали съсобствеността може да бъде прекратена чрез делба, разграничаваме: делима и неде­лима съсобственост
Принципът, установен за всяка съсобственост е, че тя винаги е делима. „Всеки съсобственик, въпреки про­тивна уговорка, може да иска делба на общата вещ", пос­тановява чл. 34 от ЗС, но добавя „Освен ако законът раз­порежда друго или ако това е несъвместимо с естеството и предназначението на вещта". Оттук следва, че има и неделима съсобственост.
Целта на всяка делба е да се ликвидира съсобстве­ността, като всеки от съсобствениците придобие отделно право на собственост върху реални обособени части от общата вещ. Тогава, когато това е невъзможно, говорим за неделима съсобственост. От своя страна тя може да бъде: неделима по закон, поради естеството на вещта или по предназначението на вещта.
Неделима по закон е такава съсобственост, чието прекратяване чрез делба е забранено с изрично разпо­реждане на правна норма. Така например при делба на поземлен имот, обособените части не могат да бъдат по-малки от определените в ЗУТ размери (чл. 19 ЗУТ).
При делба на всяка съсобственост се обособява реа­лен обект, реална част от общата вещ. Ако такова обосо­бяване ще доведе до физическото унищожаване на обща­та вещ, съсобствеността е неделима поради естеството на вещта. Например неделима поради естеството на вещта е съсобствеността върху един автомо­бил, телевизор.
В горните два случая няма пречка да се иска съдеб­на делба, която ще завърши с публична продан и разпре­деление на сумите между съпритежателите съразмерно на техните дялове.
Неделима поради предназначението на вещта е та­зи съсобственост при която общата вещ по своето есте­ство е делима, но тя е предназначена да обслужва всич­ки и затова ако се допусне делба, някои от съсобствени­ците или никой не ще може да си служи с общата вещ според предназначението й. Такива са например общите части на една сграда в етажна собственост и съдебна делба е недопустима.
С оглед начина на възникване съсобствеността мо­же да бъде доброволна, принудителна и случайна.
Доброволната съсобственост е такава съсобстве­ност, която възниква по волята на съсобствениците.
Принудителната съсобственост възниква независи­мо от волята на лицата. Неделимата съсоб­ственост е принудителна.
б) Възникване и прекратяване
Способи за възникване на съсобствеността
Доброволната съсоб­ственост възниква по волята на съ­собствениците. Най-често тя се учредява чрез правна сделка, чрез всякаква сделка, годна да прехвърли или уч­реди вещно право - продажба, замяна, дарение и др.
Чрез административен акт съсобственост може да възникне напр. по силата подробен устройствен план при упълномеряване на парцели по чл. 17 от ЗУТ.
При наследяване възниква т.нар. случайна съсоб­ственост, напр, чрез завет в полза на две или повече лица.
Чрез придобивна давност също може да възникне съсобственост. Тук съсобствеността възниква от юриди­чески факт от типа на юридически събития. Необходимо е обаче владението върху определена вещ да е упражня вано от две или повече лица (съвпадение) с намерение да станат съсобственици.
Съсобственост може да възникне и по силата на съ­дебен акт. Например с присъда на наказателен съд, с ко­ято се постановява конфискация на част от определена вещ. В този случай възниква съсобственост с държавата.
При сключване на договор за дружество по чл. 357 от ЗЗД също възниква съсобственост. В този случай все­ки от съдружниците може да направи непарична вноска. Върху така внесените вещи възниква съсобственост. Съ­собственост може да възникне и по отношение на внесе­ните за строежа материали при договор за групов строеж по чл.188 от ЗУТ и др.
При преработване по чл. 95 от ЗС, ако никой от мате­риалите, от които е изработена новата вещ, не може да се счете за главен, се поражда съсобственост върху новата вещ.
Съсобственост може да възникне и при отделяне на естествени плодове от общата вещ. Съсобствеността върху плодоносната вещ се простира и върху плодовете от нея - те стават общи.
2. Прекратяване на съсобствеността
а/ Чрез делба
При съсобствеността винаги е възможна колизия между интересите на съсобствениците. Затова чл. 34 от ЗС допуска възможността всеки съсобственик, по всяко време и въпреки противна уговорка, да иска делба на об­щата вещ. Дели се именно обектът, общата вещ, а не са­мата съсобственост като правоотношение. Искът за дел­ба не се погасява по давност.
Право на делба се поражда от всяка имуществена общност. Няма значение видът на съсобствеността и основанието за нейното възникване. Право на делба има всеки съсобственик независимо от размера на неговия дял. Няма значение и качеството на съсобственика - дали е физическо или юридическо лице, дали съсобственик е държавата или общината.
Няма значение и обектът на делбата. Може да се иска делба както на движима, така и на недвижима вещ, стига това да е възможно.
Делбата може да се извърши по два начина - по съгласие на страните и по съдебен ред. С оглед на това има два вида делба, доброволна и съдебна.
Доброволната делба се извършва по съгласие на всички съсобственици. Това е възмезден акт, защото ако някой съсобственик загуби своя дял в резултата на дел­бата, той може да иска уравнение от другите съсобстве­ници. По своята форма доброволната делба е договор. Ако с него се прекратява съсобственост върху движими вещи на стойност над 50 лева, както и на недвижими имоти, той трябва са състави в писмена форма с нотари­ално заверени подписи (чл. 35 ЗС). По своето естество правото да се иска делба на общата вещ е едно субективно потестативно право. При доброволната делба идеал­ната част на всеки от съсобствениците се превръща в от­делно право на собственост върху реална и самостоятел­на част от същата вещ.
Съдебната делба замества непостигнатата добро­волна делба. При нея само по волята на един и независи­мо от волята на другите съсобственици съсобствеността се прекратява, като се следва специално съдебно произ­водство, установено в чл. 278 и сл. от ГПК. Започналото съдебно производство може да приключи като спогодба, като потвърден от съда договор между страните, с който чрез взаимни отстъпки те слагат край на спора, на съсо­бствеността, и на делото. Това не е съдебен акт, а дого­вор. Затова съдебната спогодба не може да се обжалва1.
Често съдебната делба се развива като едно спорно производство, първата фаза на което приключва с решени­ето на съда за допускане на делбата. В това решение се оп­ределят лицата, между които се допуска делбата, вещите (имотите) и частта на всеки от съделителите. След решени­ето за допускане на делбата започва втората фаза - самото нейно осъществяване: образуване на дялове и предоставяне на конкретен обект в изключителна собственост на съот­ветния съделител, което става със съставяне на разделите­лен протокол или с теглене на жребий. От влизане на про­токола в сила или от тегленето на жребия, определените дялове стават изключителна собственост на участниците в делбата - настъпва нейният вещноправен конститутивен ефект. Съсобствеността вече е прекратена; Ако вещите, обект на съсобственост са неподеляеми реално, те се изна­сят на публична продан и получената сума се разпределя между съделителите съобразно техните дялове от цената.
б/ Въпросът за отказ на дял при съсобственост Съсобственикът има право на разпореждане със своя дял. Разпореждането може да намери израз и в отказ от право на собственост по чл. 100 от ЗС, който ако има за предмет недвижим имот, трябва да се извърши в писме­на форма с нотариално заверен подпис.
Въпросът е каква е съдбата на дела на отказалия се съсобственик.
Въпросът за отказ от дял при съсобственост се свеж­да до това дали делът се придобива от държавата или уго­лемява дяловете на другите съсобственици. Пряк норма­тивен отговор няма, но в действащото гражданско зако­нодателство в отделни разпоредби се утвърждава идеята за уголемяване на дяловете на другите съсобственици. Така според чл. 53 ЗНасл., частта на отреклия се от нас­ледството уголемява дяловете на останалите наследници. Член 33 от ЗС, който урежда правото на изкупуване на дял от съсобствен недвижим имот, също цели да върне продаденото и да уголеми дела на другите съсобственици.
в/ Прекратяване на съсобствеността чрез прехвър­ляне дела на друг съсобственик (сливане)
Всеки съсобственик може да се разпореди със своя дял, като го прехвърли на друг съсобственик. Но ако той прехвърли своя дял на трето лице, съсобствеността не се прекратява, само се сменя личността на съсобственика с неговия приобретател.
г/ С погиване на вещта
С погиване на общата вещ изчезва обектът на съсо­бственост и следователно се прекратяват правата на всички съсобственици.
в) Отношения между съсобствениците
1. Правомощия на съсобствениците
Установи се, че при съсобствеността всеки от съсо­бствениците има всички правомощия „по вертикала" в обем, съответен на неговия дял, т.е. всеки съсобственик има правомощия владение, ползване и разпореждане с общата вещ. По начало той ги упражнява самостоятелно.
а/ Право на владение
То дава възможност на всеки съсобственик да уп­ражнява фактическата власт върху общата вещ, но съот­ветно на своя дял и по начин да не пречи на другите съ­собственици да си служат с нея съобразно правата им (чл. 31 ЗС). Ако един от съсобствениците пречи на оста­налите да упражняват фактическата власт върху вещта, последните разполагат с негаторния иск по чл. 109 от ЗС и могат да искат той да прекрати всяко неоснователно действие, което им пречи да упражняват своите права1.
Искът по чл. 109, ал. 1 от ЗС е иск за защита на собствеността. Той не е във връзка с използването и уп­равлението на общата вещ. Затова може да бъде насочен срещу всяко лице, включително и срещу съсобственик!. Няма пречки защитата да се търси и по чл. 108 от ЗС, до­колкото владението е напълно отнето от лице, което държи общата вещ без да има основание за това или ис­кове по чл. 75 и чл. 76 за нарушено или отнето владение.
б/ Право на ползване
Съгласно чл. 31 от ЗС „всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначе­ние и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им".
Член 31 от ЗС използва термина „служене" като си­ноним на понятието „ползване". Правото на ползване да­ва възможност на собственика да извлича полезните свойства на общата вещ. Упражняването обаче на това правомощие е ограничено в няколко насоки. Преди всич­ко ползването трябва да се осъществява съобразно ос­новното предназначение на вещта, определено от нейно­то естество или уговорено от съсобствениците към мо­мента на възникване на съсобствеността. Не е необходи­мо съсобствениците да задоволяват еднакво своите пот­ребности. От друга страна, ползването трябва да се осъще­ствява така, че съсобственикът „да не пречи" на другите съсобственици да си служат с нея. Той не може да им пречи да си служат с вещта, не може и да им отнеме владението. Той не би могъл да граничи или отстрани другите съсобственици от възможността да използват общата вещ. Затова, ако на практика някой от съсобствениците използва изцяло общата вещ, той дължи „обезщете­ние" на останалите съсобственици за ползата, от която са лишени. Не става въпрос тук за плащане на парична  сума, представляваща наем, или за отговорност за вреди ' поради непозволено увреждане, а за особено вземане на останалите съсобственици, основано на правото им да придобиват естествените и гражданските плодове от об­щата вещ, съответно на своя дял1.
Трябва да се различава прякото служене с общата вещ, ползването й за удовлетворяване на лични потребности, от правото да се придобиват добивите от нея. То не предполага винаги непосредствени въздействия или употребление върху общата вещ, защото добивите мо­же да се получат и в резултат на установени правоотношения с трети лица.
Както всеки собственик, така и съсобственикът има право да придобива естествените и граждански плодове, от общата вещ. Особеното за съсобствеността е това, че те стават общи и всеки от тях ги придобива съответно на своя дял. Естествените плодове, макар и нови вещи, ста­ват обща собственост, защото следват правното положе­ние на вещта, от която са отделени. Що се касае до граж­данските плодове (доходи от наем, лихви), тук трябва да се разграничат правоотношенията по повод на тези пло­дове. Ако съсобственикът е отдал под наем цялата вещ, той е страна по договор, той е наемодателят и ако не е действал като пълномощник на останалите съсобствени­ци, само той може да иска да получи плащане от наема­теля. Но в този случай останалите съсобственици могат да искат от него припадащата им се част от наема като граждански плод на общия имот.1 Плодовете от общата вещ са общи. Няма значение дали съсобственикът ги е събирал сам, като е пречил на другите, няма значение да­ли те са поискали да се ползват от имота или не. Писме­ното поискване, за което говори чл. 31, ал. 2 от ЗС не се отнася до плодовете - то касае ползването на самата вещ, а това е различно от придобиване на плодовете.
в/ Право на разпореждане
Всеки съсобственик може свободна да се разпореж­да със своя дял от общата собственост. Той може да го продава, заменя залага, ипотекира. Не е необходимо съг­ласие на другите съсобственици. Само когато са касае за продажба на дял от съсобствен недвижим имот, законът изисква съсобственикът да предложи своя дял първо на другите съсобственици за изкупуване при същите усло­вия, и едва ако никой от тях не е приел това предложе­ние, той може да продаде своя дял на трето лице.
2. Задължения на съсобствениците
Общата вещ може да дава плодове, но нейното изпо­лзване е свързано и с разноски, затова чл. 30, ал. З от ЗС задължава всеки съсобственик да участва и „в тежестите на общата вещ, съразмерно на частта си". Тези разноски могат да бъдат от различно естество: -необходими и полезни разноски.
Необходими са разноските, без които вещта би по­гинала или би се увредила съществено. Всеки съсобственик е длъжен да участва в тези разноски съобразно своя дял. Ако те са направени само от едного, той има право да поиска от останалите да му платят част, съответна на техния дял - той е действал ка­то гестор и отношенията ще се уредят по пра­вилата на чл. 60-62 от ЗЗД. Всеки от съсобствениците не само е длъжен да участва в необходимите разноски, но той има право да иска от останалите тези разноски да се извършат. Мнозинството ще определи как ще се извър­шат, а ако откаже, всеки съсобственик може да се обър­не към съда и да иска от него той да вземе необходими­те мерки, напр. да назначи управител на общата вещ.
Полезни са разноските, които не са необходими за запазване на целостта на вещта, а водят само до увелича­ване на нейната стойност. Съсобствениците не са задъл­жени да участват в тези разноски. Не е властно мнозинството да възложи тези разнос­ки върху другите съсобственици. Те не са тежести по смисъла на чл. 30, ал. З от ЗС. Те могат да се извършат само със съгласието на всички, като всеки ще участва съ­размерно на своя дял. Но ако някой не е съгласен и те са извършени, в най-добрия случай отношенията ще се уре­дят по правилата за обезщетение, установени за владени­ето, или по правилата за неоснователно обогатяване. Съдът не може да задължи другите съсобственици да участват в този вид разноски.
3. Управление на общата вещ
„Общата вещ, казва чл.32 от ЗС, се използва и управлява съгласно решението на съсобствениците, притежаващи повече от половината от общата вещ". Управлението включва действия по под­държане на вещта в добро състояние, за да може тя да се използва според нейното предназначение. Когато съгласие има, то проблеми от­носно начина на ползване и управление на общата вещ обикновено на възникват. Но често интересите на съсо­бствениците влизат в стълкновение. В тези случаи за­конът овластява мнозинството на съсобствениците да вземе решение, но то не е задължено да управлява обща­та вещ. Това мнозинство не е някакъв оран за управле­ние, тъй като съсобствеността нито е гражданско друже­ство, нито е юридическо лице. Затова, ако мнозинството не се произнесе, не вземе решение  отделният собственик не би могъл да търси обезщетение от мнози­нството за вреди1.
Решенията се вземат с мнозинство на съсо­бствениците. То се определя не по глави, а по дялове. За­това на практика решение може да се вземе само от един от съсобствениците, ако той притежава повече от поло­вината от общата вещ, какъвто и да е броят на останали­те съсобственици, притежаващи по-малко от половина­та. Тази възможност крие опасности за съсобствениците с по-малък дял. В тази връзка трябва да отбележим, че никой от съсобствениците не може да бъде лишен от неговите правомощия. Такова решение би излязло извън рамките на обикновеното управление, а такава власт законът не дава на мнозинството. Засегна­тият собственик може да брани правата си с владелчески или собственически искове.
Когато не може да се образува мнозинство за изпо­лзване и управление на общата вещ или ако решението на мнозинството е вредно за общата вещ, всеки от съсо­бствениците може да отнесе до съда спора за ползването и управлението на общата вещ (чл. 32, ал. 2 ЗС). Решени­ето на съда по чл. 32, ал. 2 от ЗС ще замести непостигнатото съгласие или решението на мнозинството. Ако е нужно, съдът назначава управител на общата вещ. Това решение на съда обаче няма вещноправни последици и при изменение на обстоятелствата той може да постано­ви ново решение1.
Мнозинството на съсобствениците не може да огра­ничава правото на друг съсобственик, но ако такова реше­ние се вземе и спорът се отнесе пред съда, решението на съда няма да замести решението на мнозинството, защо­то това не е иск по чл. 32, ал. 2 от ЗС, а ще бъде евентуал­но иск за нарушено право на собственика по чл. 109 от ЗС. И съдът, след като признае правото на ограничения съсо­бственик, ще постанови прекратяване на неоснователното действие (решение), с което му се пречи да упражнява сво­ите правомощия в обема на притежаваното от него право.
Съдът при иск по чл. 32, ал. 2 от ЗС не може да из­лезе извън компетентността на мнозинството. Той не ще може да предпише например извършване на разпореди­телни действия - да се продаде общата вещ. Ако пък ре­шението на мнозинството бъде взето извън компетент­ността му, то ще бъде нищожно по право. Всеки може да се позове на тази нищожност. Ако спорът стигне до съ­да, той само ще я констатира.
4. ИЗКУПУВАНЕ НА ДЯЛ ОТ СЪСОБСТВЕН НЕДВИЖИМ ИМОТ
1. Изкупуване по чл. 33 от ЗС Всеки съсобственик може да се раз­порежда със своя дял от общата вещ. По отношение на разпореждане с дял при съсобственост върху недвижим имот чл. 33 от ЗС въвежда известни ограничения. Според това правило „съсобственикът може да продаде своята част от недвижимия имот на трето лице след като предс­тави пред нотариуса писмени доказателства, че е предло­жил на другите съсобственици да купят тази част при съ­щите условия и декларира писмено пред него, че никой от тях не е приел това предложение". Ако декларацията е неистинска или ако третото лице купи частта на собственика при условия, уговорени привидно във вреда на останалите съсобственици, заинтересованият съсоб­ственик може да изкупи тази част при действително уго­ворените условия. Искът трябва да се предяви в двумесе­чен срок от продажбата (чл. 33, ал. 2 ЗС). Съсобстве­никът трябва да плати дължимата поради изкупуването сума в месечен срок от влизане на решението в сила.
От посочените правила на чл. 33 от ЗС се установя­ва, че правото на изкупуване се свежда до призната на собственика възможност при опредени от закона пред­поставки да придобие дела на друг съсобственик, който последният е продал на трето лице, срещу цена, която трябва да плати това лице.
Съдържанието на правото на изкупуване се свежда до възможността да се създаде едно ново правно положе­ние, да се предизвика промяна в правната сфера на купу­вача, като се лиши той от собствеността върху купения имот, която ще премине у съсобственика.
Това не е нито заместване, нито встъпване в дълг по смисъла на чл. 102 и 101 от действащия ЗЗД - никакво съгласие на кредитора, ни­какъв договор на изисква чл. 33 от ЗС. Правото на изку­пуване възниква още щом се проявят предвидените в чл. 33 юридически факти. То дава възможност на съсобстве­ника с едностранно волеизявление, по съдебен ред да придобие собствеността върху продадената част от имо­та. По своята правна същност това е едно субективно потестативно право. То се упражнява по съдебен ред с конститутивен иск. Ответникът по този иск е третото лице, но в процеса се конституира и продавачът. Съдеб­ното решение по този иск прехвърля собствеността и за­това има конститутивно действие. Такъв иск може да се предяви в кратък срок - два месеца от извършване на продажбата. Срокът е преклузивен, защото с изтичането му се погасява само субективно потестативно право.
Съдебното решение, с което се уважава искът на съ­собственика за изкупуване, създава облигационни отно­шения между него и третото лице - купувач. Съсобстве­никът трябва да плати дължимата поради изкупуването сума, да плати на купувача действителната цена на имота.На него ще плати, защото, купувачът, е станал собственик. Ако не плати в месечен срок, решението се счита обезсилено по право (чл. 33, ал. З ЗС). Няма прави­ла, които да уреждат въпроса с разноските по продажба­та. Съсобственикът, който изкупува от третото лице, не трябва да му върне всичко това, което той е престирал на продавача, защо­то той не го замества, не встъпва нито в правата, нито в задълженията му. На собствено правно основание съсоб­ственикът се явява купувач спрямо купувача - трето ли­це и на него дължи цената по действително уговорените условия. Ако купувачът - трето лице се окаже отстранен от имота поради упражненото право на изкупуване, ни­що не му пречи да търси отговорност от своя продавач например за евикция, за съдебно отстраняване по чл. 191-192 от ЗЗД, обезщетение за вреди и т.н.
а/ Предпоставки на изкупуването по чл. 33 от ЗС
Първо, да е налице съсобственост върху недвижим имот. Тази съсобственост трябва да бъде дялова. Член 33, ал. 1 от ЗС говори за продажба на „част от недвижим имот". Затова, ако имотът е в бездялова собственост, напр СИО правилата за изкупуване не важат.
Второ, частта на съсобственика на недвижимия имот трябва да е продадена на трето лице, което не е съ­собственик. Трето, чл. 33 ЗС визира само продажбата като елемент на фактическия състав на изкупуването. Продажбата трябва да е действителна, да не е нищожна. Само при то­ва условие купувачът-трето лице е станал собственик. Правилото на чл. 33 няма приложение, ако частта на съ­собственика е отчуждена чрез дарение или замяна. Нито при предварителен договор, защото той няма вещно действие, не прехвърля собствеността.
Четвърто, съсобственикът трябва да е предложил на другите съсобственици своя дял и те да са отказали да го изкупят. Това обстоятелство се удостоверява с декла­рация. Декларацията по чл. 33, ал. 1 от ЗС трябва да е не­истинска, с невярно съдържание. Декларацията може да е истинска, но условията на продажбата да са уговорени привидно във вреда на останалите съсобственици.
При наличието на тези предпоставки възниква за другите съсобственици правото да изкупят продадената част-искът трябва да се предяви в двумесечен срок от продажбата срещу купувача. Този срок започва да тече от деня на продажбата, както несъмнено обявява чл. 33, ал. 2. Но ако това е така, то ос­таналите съсобственици лесно могат да се окажат в неб­лагоприятно положение, защото за продажбата не се изисква тяхното съгласие. Купувачът например ще депо­зира пред нотариуса неистинската декларация и ще извърши продажбата- затова този срок трябва да се брои от момен­та на узнаването на извършената продажба.
б/ Действие на изкупуването
С влизане в сила на решението по конститутивния иск, с което се уважава молбата на заинтересования съ­собственик, той придобива собствеността върху частта, която изкупува. От този момент той дължи цената, коя­то трябва да плати в месечен срок на трето лице. Ако не плати, решението се смята за обезсилено по право.
2. Право на изкупуване по чл. 199 от ЗУТ
Държавата и общината могат да бъдат съсобстве­ници на недвижими имоти с физически или юридически лица. Освен чрез делба, такава собственост може да бъ­де прекратена и чрез изкупуване на дела на физическото или юридическото лице - съсобственик.
Така според чл. 199 от ЗУТ държавата и общината имат право на предимство пред трети лица, които не са съсобственици, да изкупят недвижимиия имот по пазар­ни цени в случаите, когато по подробен устройствен план същият е предвиден за изграждане на обект - публична държавна или публична общинска собственост.
В тези случаи съсобственикът може да продаде сво­ята част от съсобствения имот на друго лице само след като предложи имота за изкупуване на държавата или общината и представи пред нотариус писмен отказ по ре­да на чл. 33 от ЗС.
г) Етажна собственост
19.ВЕЩНИ ПРАВА ВЪРХУ ЧУЖДА ВЕЩ

A)Право на строеж, надстрояване и пристрояване.
ПРАВО НА СТРОЕЖ (СУПЕРФИ­ЦИЯ)1. Понятие, правна уредба и съдържание.Член 63 ЗС допуска въз­можността едно лице да построи сграда в чужда земя, като стане собственик на постройката.Правото на строеж е ограничено вещно право, по силата на което едно лице може да построи сграда (постройка) върху чужда земя и да стане изключите­лен собственик на постройката. Правата на собстве­ност върху земята и постройката се намират в юриди­ческо единство по силата на чл. 92 от ЗС. Но ето че чл. 63 от ЗС ги разделя на две вещни права - едно лице е но­сител на правото на собственост върху терена, друго е собственик на постройката върху същия терен. Именно правото да се притежава, да се държи постройка в чуж­да земя, се нарича право на строеж или суперфиция. Правото на строеж се урежда с чл. 63-67 в ЗС. Отделни правила се съдържат и в ЗУТ.
Вещно право на строеж се учредява винаги и само върху чужд имот. Затова няма право на строеж върху собствена земя. За самостоя­телно, ограничено вещно право на строеж, може да се го­вори само ако юридически собствеността върху терена е отделна от собствеността върху постройката. Не е нужно постройката да съществува реално. Право на строеж мо­же да се учреди и преди сградата да е построена и с тази цел то най-често се учредява, затова и вещното право на строеж не е сервитут, не е тежест върху определен имот. Налице е още една разлика със сервитута. Докато сервитутът следва имота, при правото на строеж собственикът на постройката винаги може да я прехвърли на трето ли­це при спазване на изискванията на чл. 33 от ЗС. И най-сетне сервитут не може да възникне без да съществува господстващ имот, докато правото на строеж може да се учреди и преди сградата да е построена.
Вещното право на строеж не е право на ползване, просто защото неговият носител няма задължение да вър­не вещта след изтичане на определения срок. Освен това носителят не може да ползва земята и добивите от нея. Той може да я ползва само с оглед на нормалното използ­ване на сградата. За разлика от правото на ползване, вещ­ното право на строеж не е право intuitu personae. То не се погасява със смъртта на своя носител, а може да се насле­дява и прехвърля. То не се погасява и с погиване на вещта - ако постройката погине, носителят на правото на строеж може да я построи отново, без да е нужно да му се учредя­ва ново право на строеж. От направените сравнения може да се направи извод, че вещното право на строеж е самос­тоятелно ограничено вещно право върху чужда вещ.
Всеки субект на гражданското право може да бъде носител на вещно право на строеж. То може да се отстъп­ва на физически лица, на юридически лица, на коопера­ции. Правото на строеж може да бъде съпритежание на две или повече лица и в такъв случай за него ще важат
съответно правилата за съсобствеността.
ВПС се учредява винаги и само върху чужд- позсмлен имот. В предмета на вещното право на строеж се включва правото да се построи сграда Разбира се, строежът трябва да се извърши в съответствие с устройствения план.
Предмет на правото на строеж може да бъде и стро­еж под повърхността на земята, гласи новата ал. З на чл. 66 от ЗС (ДВ, бр. 33/96 г.).
Строителството трябва да се осъществи съобразно подробните устройствени планове и в съответствие с уговорения или определения с архитектурния проект обем. Ако суперфициарът построи повече от уговореното, построеното в повече по силата на приращението (чл. 92 ЗС) се придо­бива от собственика на земята1, дори построеното извън учреденото ВПС да е извършено в съответствие с утвърде­ния архитектурен проект и строително разрешение. С тези актове не може да се изменя учредена суперфиция.
Като единно сложно субективно право ВПС включ­ва следните правомощия:
а) Право да се построи и държи сграда в чужд имот . То се свежда до правото да се извърши строител­ство. Това правомощие трябва да се упражни в петгоди­шен срок. То се погасява по давност, ако не бъде упраж­нено в този срок.
б) Изключително право на собственост върху пост­ройката
С извършване на строежа носителят на ВПС автома­тично става собственик на постройката. Собственикът на земята няма никакви права върху постройката. Затова нейният собственик може да я владее, да я ползва и да се разпореди с нея.
в) Право да се ползва чуждата земя
Носителят на правото на строеж има и допълнител­но правомощие да ползва чуждата земя, доколкото това е необходимо за използване на постройката.
2. Учредяване на право на строеж Учредяването на право на строеж може да стане чрез различни правни актове.
Съгласно чл. 55 от ЗС, вещни права върху чужда вещ, доколкото те са предвидени в законите, могат да се придобиват или учредяват с правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона.
Най-често правната сделка ще е отделен договор -за учредяване на право на строеж. И понеже сделката има за предмет недвижим имот, съгласно чл. 18 от ЗЗД тя трябва да бъде извършена във формата на нотариален акт, като условие за нейната действителност. Изключе­ние от това правило е въведено в чл. 183 ЗУТ.
— Съгласно чл. 183 от ЗУТ в съсобствен урегулиран поземлен имот или в сграда с режим на етажна собстве­ност, изградена върху съсобствен имот, може да се извърши нов строеж, надстрояване или пристрояване от един или повече съсобственици или етажни собственици със съгласието на останалите. Съгласието се дава в пис­мена форма - заявление до кмета на общината с нотари­ална заверка на подписите на собствениците или на етажните собственици, което подлежи на вписване от съ­дия по вписванията.
--Учредяването на право на строеж върху държавна или общинска земя по начало е възмездно и се осъщест­вява чрез провеждане на търг.(чл. 58, ал. 2 ЗДС; чл. 37, ал. 2 ЗОС). Цената на правото на стоеж е по базисни пазар­ни цени, постановява ППЗДС, като за база се взема цена­та на земята. Въз основа на резултатите на търга се сключва договор с областния управител, съответно с кме­та на общината. Нотариална форма не е необходима.
^ Безвъзмездно учредяване на право на строеж върху държавна или общинска земя може да се извърши само на юридически лица или на други организации на бюд­жетна издръжка с акт на областния управител.
Учредител или страна по договора за отстъпване право на строеж може да бъде само собственикът на зе­мята. Приобретател на право на строеж може да бъде всеки правен субект - физическо или юридическо лице.
Право на строеж може да се придобие и по давност. Принципната възможност да се придобие по давност ВПС следва от чл. 85 от ЗС, който постановява, че разпо­редбите за придобиване на право на собственост върху недвижим имот по давност важат за придобиване по дав­ност и на други вещни права върху такъв имот. Що се касае до придобивната давност, то съответно при­ложение ще намерят правилата на чл. 113-120 на ЗЗД. Тя ще започне да тече с извършването на действия по осъ­ществяването на право на строеж
Доброволната делба е друг способ за придобиване право на строеж. При съсобственост на застроен имот, съ­собствениците могат да си поделят имота така, че един от тях да придобие само собствеността върху постройката, а собствеността върху земята да остане за другия съсобстве­ник. Щом земята и постройката принадлежат на различ­ни лица, възниква право на строеж. Понеже делбата е доб­роволна, достатъчна е писмена форма с нотариална завер­ка на подписите3. Право на строеж може да се учреди и чрез завещание .
Известно е, че освен административни правоотно­шения, административните актове, могат да породят и гражданскоправни последици. С такива актове може да се учреди и право на строеж. В посочените по-горе случаи отстъпването на право на строеж върху държавна или об­щинска земя се осъществява чрез смесен фактически със­тав (административен акт плЮс договор). Но в някои слу­чаи придобиването на право на строеж може да възникне като пряка последица на административния акт. Това е същинския административен акт с гражданскоправно действие. Така например съгласно чл. 58, ал. 4 от ЗДС безвъзмездно учредяване на право на строеж на юриди­чески лица и други организации на бюджетна издръжка се извършва със заповед на областния управител след съгласие на МС, т.е. по административен ред.
Застрояването във всички случаи трябва да стане в съответствие с подробния устройствен план и утвърден архитектурен проект. С тези планове обаче само се опре­деля какво и как ще се строи. Те не могат да учредят пра­во на собственост, а още по-малко да учредяват право на строеж1.
3. Прекратяване на правото на строеж
Правото на строеж може да се прекрати с различни правни способи - с изтичане на уговорения срок, по дав­ност, с отказ от право на строеж, прехвърляне право на строеж и др.
Член 65 от ЗС дава възможност ВПС да е учреди с определени срок. След изтичане на уговорения срок собствеността върху сградата преминава безвъзмездно върху собственика на земята по силата на чл. 65 от ЗС, т.е. възстановява се рефлекторното действие на чл. 92 от ЗС -приращението. Досегашния собственик няма право на обезщетение за подобренията, направени в чуждия имот.
Съгласно чл.б7 от ЗС, ВПС се погасява в полза на. собственика на земята по давност, ако не се упражни в продължение на пет години. Всъщност, това не е погаси­телна давност, защото се загубва самото право на строеж, но по практически съображения към този срок ще се при­лагат правилата за погасителна давност, установени в чл.115-120 на ЗЗД.
Най-важните въпроси тук са два - за началния момент, от който започва да тече давността и за това, какво се разбира под упражнено право на строеж.
Що се касае до началния момент на давността, това е моментът на придобиване на правото на строеж - дата­та на договора, на административния акт или разрешени­ето за строеж.. От този момент суперфициарът трябва да получи и фактическа възможност да започне строителни­те работи в чуждата земя
Относно втория въпрос - какво се разбира под уп­ражнено право на строеж, има две становища. Да се упражни правото на строеж по смисъла на чл. 67 от ЗС означава не само да се извършат действия, изисквани по специалните правила за строителство по ЗУТ, виза и разрешение за строеж или да се извършват подготвителни работи. Необходимо е сградата в основни линии да е завършена в груб вид, до покрив. Едва от този момент може да се приеме, че тя е обособена вещ, годен обект на вещни права. От този момент възниква и право­то на собственост върху постройката Ако в петгодишен срок сградата не е завършена ВПС се прекратява автома­тично и построеното се придобива от собственика на зе­мята по силата на чл. 92 от ЗС.
В полза на такъв извод са и новите правила на ЗУТ. Строителство се извършва въз основа на разрешение за строеж, което се издава не само за строеж в собствен имот, но и на лица, на които е учредено право на строеж (чл. 148, ал. 4 ЗУТ). То губи правното си действие, ако в 3-годишен срок строежът не е започнал или когато в продължение на 5 години от издаването му не е завършен грубият строеж, включително покривът на сградата (чл. 153 от ЗУТ). В тази насока е и разпоредбата на чл. 181 от ЗУТ, която допуска прехвърляне на правото на строеж до завършване на сградата в груб строеж. А груб строеж, съгласно допълнителните разпоредби на същия закон е „сграда или постройка, на която са изпълнени огражда­щите стени и покривът, без или със различна степен на изпълнени довършителни работи.2
Окачествяването на установения в чл. 67 от ЗС срок като давностен, а това важи и за правото на ползване, поставя въпроса за регламентацията на погасяването на вещ­ни права и искове по давност. Известно е, че правото на собственост не се погасява по давност, нито исковете за неговата защита. Но ето че ограничени вещни права се прекратяват по давност, като при това се смесват функци­ите на придобивната и погасителната давност. Погасител­ната давност се свързва с неупражняване на правото на иск, а придобивната - с упражняването на владелчески, фактически въздействия върху вещта. Затова е излишно в ЗС да се урежда погасителна давност, щом е уредено придобиването по давност. Поради тази неясно­та и съдебната практика е противоречива. В едни случаи срокът, установен в чл. 67 от ЗС се окачествява като преклузивен, защото се погасява самото вещно право1, а в по-новата практика този срок се възприема като давностен2.
Правото на строеж не се учредява с оглед на лично­стта, затова не се погасява със смъртта на своя носител. То е от категорията на прехвърлимите права и може да бъде наследявано или прехвърляно чрез правна сделка.
Прехвърлянето може да стане както преди да е реа­лизирано правото на строеж, така и след като сградата е построена. След реализиране правото на строеж предмет на прехвърлената сделка е само построената сграда. Ако обаче прехвърлянето е на трето лице и се извършва чрез продажба, съответно приложение намират разпоредбите на чл. 33 от ЗС, т.е. суперфициарът първо трябва да пред­ложи постройката на собственика на земята, изисква чл. 66 от ЗС: Ако я продаде на трето лице, без спазване изискванията на чл. 33 от ЗС, за собственика на земята възниква правото на изкупуване. Ако то се реализира, са­мото право на строеж се погасява поради сливане на две­те вещни права у едно лице - право на собственост върху земята и право на строеж върху нея. С основание разпо­редбата на чл.66 от ЗС се окачествява като неудачна1.
Правото на строеж може да се прекрати чрез отказ, чрез едностранно волеизявление на неговия носител. И понеже има за предмет вещно право върху недвижим имот. Отказът трябва да бъде извършен в писмена фор­ма с нотариално заверен подпис, и трябва да е вписан (чл. 100, ЗС; чл. 112 ЗС).
С погиване на постройката правото на строеж не се погасява (чл.66, ал.2 ЗС). То може да бъде реализирано отново от неговия носител2. Правилото на чл. 66, ал. 2 обаче е диспозитивно. Може при учредяване правото на строеж да се уговори, че то ще се прекрати при случайно погиване на постройката.
Право на строеж може да се учредява и при съсобственост върху парцел. Съсобственост върху парцел може да възникне при регулация, чрез която се сливат парцели, при наследяване и чрез правна сделка. Ползването и управлени­ето на тази съсобственост се осъществява по правилата на чл. 32 от ЗС - съобразно решението на съсобствениците, притежаващи повече от половината от общия парцел. Но застрояване на съсобствен парцел не е акт на ползване и уп­равление, а е акт на разпореждане. Затова застрояването на такъв парцел става само по съгласие на всички съсобстве­ници, изразено в заявление до кмета на общината с нотари­ална заверка на подписите на съсобствениците и на лицето, в полза на което се отстъпва правото на строеж (чл. 183 ЗУТ). Това съгласие се вписва в службата по вписванията.
ПРАВО НА НАДСТРОЯВАНЕ И ПРИСТРОЯВАНЕ1. Обша характеристика.ПНП е уредено в чл. 66, ал. 4 ЗС; чл. 59 ЗДС; чл. 38 ЗОС/ Съгласно чл. 66, ал. 4 от ЗС, ПНП „се учредява за надстрояване, съответно пристрояване на съ­ществуваща сграда". От тази и предходните разпоредби могат да се извлекат характерните белези на ПНП. Те свеждат до следното:
- ПНП предполага налична, построена сграда;
- НП е вид строителна дейност, чрез която се извъ­ршва застрояване във височина на съществуваща сграда или към нея неделимо се пристроява друга сграда, рес­пективно определено помещение;
- Носителят на ПНП става собственик на надстрое­ния (пристроения) обект;
- Носителят на ПНП придобива право на собстве­ност или право на строеж в съответни идеални части от терена или заварената сграда;
- Носителят на ПНП придобива и идеални части от общите части на сградата.
Правото на надстрояване и пристроя­ване е право на едно лице да надстрои или пристрои зава­рена сграда, собственост на друго лице (лица'). с етаж или свързана неделимо с нея пристройка, заедно със зимничните и таванските помещения, като стане изключителен собственик на така надстроените или пристроени функционално обособени обекти и собственик със съответен дял в  общите части на сградата и носител на съответна част от правото на строеж.
Субект, носител на ПНП, може да бъде както физи­ческо, така и юридическо лице. Той е външно за собстве­ника или за етажната собственост лице.
Предмет на ПНП е изграждане на обособен обект в съществуваща постройка. Надстрояването и пристроя­ването трябва да се извърши съобразно подробния устройствен план.
ПНП систематически е уредено в чл. 66, ал. 2 от ЗС, което показва, че то е разновидност на правото на строеж. Въпреки някои особености, неговото съдържание е еднотипно с това на правото на строеж. Така носителят на ПНП има същите правомощия - да извърши строите­лството (надстрояване и пристрояване) на обособен обект; след пристрояването или надстрояването той ста­ва изключителен собственик на реално обособения обект; може да ползва чужда земя, върху която е постро­ена сградата. Наред с това той придобива и дял в общите части на сградата и съответна част от съществуващото право на строеж.
2. Учредяване и прекратяване
ПНП се учредява от собственика на земята, или на изградената постройка.
ПНП може да се учреди и в полза на собственици на жилища в жилищни сгради, построени върху държавна или общинска земя или в полза на техни пълнолетни низ­ходящи, ако са с незадоволени жилищни нужди. За учредяване на ПНП на съществуваща сграда в режим на етажна собственост или при съсобственост на строителен парцел е необходимо съгласието на етажните собственици, респективно на съ­собствениците (чл. 183 от ЗУТ).
Когато ПНП се учредява върху имот, който е дър­жавна или общинска собственост нотариална форма на договора не е необходима. Достатъчна е писмена фор­ма (чл. 18 ЗС). Договорът обаче подлежи на вписване (чл. 112, б. „а" ЗС). Когато ПНП се учредява от физи­чески или юридически лица, сделката се извършва във формата на нотариален акт. С нотариално заверени подписи се отстъпва право на надстрояване и пристроя­ване върху съсобствен имот или ако сградата е в етаж­на собственост.
Правото на надстрояване и пристрояване може да се придобие и по давност - чрез фактическо упражнява­не на действия, съставляващи съдържанието на това вещно право.
ПНП може да се придобие по силата на съдебно ре­шение с конститутивен иск. Например чрез съдебно ре­шение по чл. 19 от ЗЗД, с което предварителният договор за прехвърляне или учредяване на ПНП се обявява за окончателен.
Доколкото ПНП е разновидност на правото на стро­еж, към него намират съответно приложение и правила­та за прекратяване на правото на строеж. Така ПНП се прекратява с изтичане на уговорения срок. То може да се прекрати и по давност, ако не се упражни в продължение на пет години, както и чрез едностранно волеизявление -чрез отказ. ПНП обаче не се прекратява, ако част от постройката, напр. надстроения етаж погине - носителят на ПНП отново може да извърши надстрояването, без да му се учредява ПНП.
След осъществяването на ПНП, след завършване на надстроения, респективно пристроения обект, носителят на ПНП става изключителен собственик на този обект. Той придобива и идеални части от правото на строеж и съответна идеална част от общите части на сградата и има право да ползва земята дотолкова, доколкото това е необходимо за ползване на сградата.
ПНП върху сгради, построени върху държавна или общинска земя се учредяват възмездно, затова носителят му трябва да заплати съответната част от цената на пра­вото на строеж, цената на идеалните части от общите части на заварената сграда, както и цената на придобити­те реални части от избените или тавански помещения.
Всички разходи за надстрояване или пристрояване на заварената сграда, включително тези за укрепване на сградата, са за сметка на носителя на ПНП. Собствениците на обекти в сградата не участват в тези разходи. Но ако при надстрояването или пристрояването се изградят допъл­нителни помещения за общо ползване, разходите са за сметка на всички собственици на обекти в сградата след надстрояването (пристрояването). Възможно е според ар­хитектурния проект при надстрояването (пристрояване­то) да се изградят допълнителни помещения към жили­щата на заварените собственици. Разходите за тяхното построяване са за сметка на съответните индивидуални собственици. Строежът е за сметка на носителя на ПНП, както и построяването на тавански и избени помещения, а ако те са били премахнат във връз­ка със строежа, той има задължение да обезщети собстве­ника. Носителят на ПНП трябва да поеме и евентуално разходите по преместване и осигуряване с временно жи­лище на обитателите, ако това се налага с оглед строежа, както и отстрани всички повреди, които строителната дейност е причинила.
Б) Право на ползване.1. Произход и правна уредба. В термина „право на ползване" се влага различно съдържание. Първо, с него днес се обозначава едно от вещ­ните права върху чужда вещ - чл. 56-62 от ЗС; чл. 56 ЗДС, чл. 17, ал. 2 от Конституцията, чл. 288 от ГПК; ЗСПЗЗ и др. Второ, терминът ПП се употребява и в ЗЗД. Съгласно чл. 228 от ЗЗД с договора за наем наемодателят предоставя на наемателя „една вещ за временно ползване". При заема за послужване в чл. 243 от ЗЗД също се говори за предоставя­не на определена вещ „за временно ползване, а заемателят се задължава да я върне". В тези случаи отношенията, кои­то възникват между страните по ползването на вещта, са облигационноправни, а не вещни правоотношения. Трето, с термина „право на ползване" се означава и едно от право­мощията на собственика по класическата римска триада. В този случай правото на ползване е само едно правомощие, елемент от единното субективно право на собственост, а не е самостоятелно вещно право. Вещното право на ползване се покрива до голяма степен със съдържанието на правото на ползване като правомощие на собственика, но за разли­ка от последното, то е самостоятелно вещно право и може да съществува независимо и наред с това правомощие. И четвърто, за право на ползване се говори и в чл. 33 от Зако­на за патентите - за отстъпване право на ползване. В тези случаи също не се касае до вещно право, а за ползване на нематериален творчески продукт на човешка дейност -предмет на патентни права.
Общата правна уредба на правото на ползване се съдържа в чл. 56-62 от ЗС, а специален режим е устано­вен за право на ползване върху държавни (общински) имоти в ЗДС и ЗОС. Особени правила, отнасящи се само за някои недвижими имоти, като напр. възлагане на жи­лище, се съдържат в чл. 288 от ГПК, а правила, относно ползването на земеделските земи се съдържат в ЗСПЗЗ.
2. Определение и характеристика на правото на ползване
Според чл. 56 „правото на ползване включва право­то да се използва вещта съгласно нейното предназначе­ние и правото да се получават добивите от нея, без тя да се променя съществено". То е ограничено вещно право да се използва чужда вещ съобразно нейното предназна­чение и да се получават добивите от нея без тя да се про­меня съществено.
Правото на ползване е вещно право. То има за пред­мет вещи, както недвижими, така и движими. То обаче не може да се учредява върху потребими вещи. Все пак, ако върху такива вещи се учре­ди право на ползване, то не ще е вещно право на ползва­не върху чужда вещ ще бъде един заем за потребление и по сила­та на чл. 240 от ЗЗД ползвателят е длъжен да върне вещи от същия вид, количество и качество.
Няма вещно право на ползване и при така наречено­то ползване върху вземания. Например, кредиторът отстъпва чрез цесия по чл. 99 от ЗЗД едно свое лихвонос­но вземане
Право на ползване върху съвкуп­ност от вещи не може да се учредява, тъй като самата съвкупност не е вещ, не е годен обект на вещното право. Ако все пак върху такава съвкупност се учреди право на ползване, това ще бъде право на ползване върху всяка от вещите, влизаща в съвкупността. Член 15 от Българския търговски закон третира търговското предприятие като „съвкупност от права, задължения и фактически отношения". То, като съвкуп­ност може да бъде прехвърлено чрез правна сделка (чл. 15 от ТЗ). Тази съвкупност в действителност е имущест­вото на търговеца. В неговия състав влизат не само пра­ва върху вещи, но и права върху нематериални обекти -авторски права, патентни права, облигационни права и задължения, фактически отношения, като клиентела и др. Върху тях очевидно не би могло да се учреди вещно право на ползване, просто защото те нямат веществен те­лесен характер. Освен това, самото имущество не е някакво субективно право, защото включва в своя състав и задължения. Търговското предприятие може да бъде обект само на търговски или на облигационни отноше­ния - „да се прехвърля като цяло чрез сделка" (чл. 15 от ТЗ). Обстоятелството, че чл. 57 ЗС задължава ползвателя да плаща данъци, такси, да застрахова вещта и други пе­риодични плащания, не дава основание да приемем, че това са задължения от състава на имуществото на собственика на вещта и поради това да заключим, че е допустимо право на ползване върху имущество. Из­водът- правото на ползване може да се учредява само върху веществени обекти, влизащи в състава на имущест­вото на едно лице. Ако все пак се учреди някакво право върху търговско предприятие, например да се даде под аренда като цяло, то отношенията ще бъдат облигационноправни, а не вещноправни.
 Член 56 от ЗЗД и чл. 39 от ЗОС съ­що уреждат учредяване право на ползване само върху недвижими имоти - частна държавна или общинска собственост. Няма правна пречка ПП да се учреди и вър­ху движими вещи - напр., върху автомобил.
 3. Съдържание на правото на ползване Правото на ползване е отделно и самостоятелно огра­ничено вещно право върху чужда вещ. Като всяко сложно субективно право неговото съдържание се състои от право­мощията на ползвателя. Те са определени в чл. 57 и 58 от ЗС. Съгласно чл. 56 ПП включва правото да се ползва вещта съгласно нейното предназна­чение и да се получават добивите от нея. Но за да се полз­ва една вещ, е необходимо ползвателят да упражнява и фак­тическата власт върху нея, т.е. той има и право на владение.
Няма тъждество между правото на собственост и правото на ползване. Правото на собственост не се прекратява с учредяване на право на ползване върху същата вещ за дру­го лице. Наистина за собственика остава само т.нар. „го­ла собственост", но той може да брани тази своя „гола собственост" с петиторния иск по чл. 108 от ЗС, той може да се разпорежда със своята вещ, може да възстанови вла­дението си. Освен това, ако правото на собственост е уч­редено възмездно, напр. ползвателят да дава част от доби­вите на собственика, последният упражнява и част от пра­вото си на ползване. В такъв случай са налице две отдел­ни и самостоятелни вещни права върху една и съща вещ, една конкуренция на права, при която приоритет следва да се даде на ограниченото вещно право на ползване.
Правото на ползване като вещно право е абсолютно, то е противопоставимо на всички, включително и на са­мия собственик. Правото на ползване, за разлика от пра­вото на собственост е срочно право. То е и неотчуждимо вещно право, учредява се с оглед на личността на ползвателя. Ползвателят не може да отчуждава своето право (чл. 56, ал. 2 от ЗС).
Въпреки еднотипния характер в съдържанието на правото на собственост и правото на ползване, последното е самостоятелно ограничено вещно право върху чужда вещ.
4. Права и задължения на ползвателя
Да се ползва вещта, да се получават добивите е невъзможно, ако ползвателят не упражнява фактическа­та власт върху нея. Както при всяко вещно субективно право, правомощието владение е съществен елемент от съдържанието и на правото на ползване.
Това не е владение по смисъла на чл.68 от ЗС, полз­вателят упражнява фактическа власт върху чуждата вещ, защото има права да я упражнява. Освен това, липсва на­мерението да я държи като своя. Той може да брани сам своето владение с искове по чл. 75 и 76 от ЗС, и с петиторни, ако съответно се нарушава владението или ПП. Друг съществен елемент на ПП е правомощието ползване. Стопанският смисъл на ПП е да се използва вещта и да се получат добивите от нея-използването е извличане на полезните свойства на вещ­та. ЗС не сочи начините на ползване, той определя само границите, в които то може да се осъществява. Според чл. 56 вещта трябва да се използва според нейното пред­назначение.
Предназначението може да бъде определено от фи­зическия характер на вещта. Но предназначението мо­же да бъде определено и с нормативен акт, напр. строителен парцел. Предназначението по-нататък може да бъде определено и с договор. Предназначението може да се определи със съде-
бен акт, със съдебно решение по чл. 288 от ГПК .
Меродавно е предназначението към момента на уч­редяване на правото на ползване. Последващо изменение е допустимо в разумни граници - без вещта да се проме­ня съществено. Ако с такава промяна се застрашава вещта, посяга се върху нейната субстанция или възниква опасност от повреждане, собственикът може да прекрати
правото на ползване (чл. 61 от ЗС).
Правото на ползване може да се извършва лично от ползвателя или от членовете на неговото семейство. Правото на ползване обаче като цяло е непрехвърлимо. Ползвателят може само да отдава под наем полски имот (чл. 60 от ЗС).
Ползвателят придобива всички плодове - естествени и граждански. Правото да се придобиват плодовете възниква от учредяване на правото на ползване и трае до­като то бъде прекратено. Нещо повече, чл. 60 позволява добивите от наем на полски имот да се придобиват и след прекратяване ПП, до края на текущата стопанска година.
Сделки на разпореждане, включително ипотека и залог са недопустими, защото съгласно чл. 56, ал. 2 от ЗС ползвателят не може да от­чуждава своето право. Той не може да излиза извън действията по обикновено управление и придобиване на добивите от чуждата вещ.
Както правото да се използва вещта според нейното предназначение, така и правото да се получават добиви от нея, е ограничено не само във времето, но и в начина на упражняване. При получаване на добиви вещта не трябва да се променя съществено. Всяка вещ при обикно­вена употреба се променя, но ползвателят не отговаря за овехтяването и изхабяването на вещта, които се дължат на обикновена употреба (чл. 57, ал. З от ЗС).
С учредяване на право на ползване възникват вещни правоотношения между неговия носител и всички други лица, включително и със собственика. ПП е абсолютно вещно право и е противопоставимо дори на собственика. Но той трябва да се въздържа от въздействия, които пре­чат на ползвателя да упражнява своето право. Същевре­менно обаче между собственика и ползвателя възникват и правоотношения, които нямат вещен характер - това са взаимни задължения, така напр. собственикът трябва да предаде владението на ползвателя, да съдейства за защи­тата на ПП, да участва при съставянето на опис, при пре­даване на вещта. От друга страна ЗС в чл. 57 и 58 възла­га в тежест на ползвателя редица задължения.
Задължение на ползвателя е да плаща разноските, свързани с поддържане на вещта, с ползването, както и да плаща данъци, такси и др. Чл. 57 от ЗС касае няколко вида разноски. Преди всичко това са разноски по поддър­жане на вещта.
Такива са необходимите разноски, тези, без които вещта би погинала или би се повредила съществено. чл. 53 възлага тези разноски в тежест на ползвателя. Той няма право на обез­щетение за тях от собственика, нито право на задържане, каквато възможност чл. 72, ал. 2 и 3 от ЗС дават на доб­росъвестния владелец. Ползвателят черпи облаги от вещ­та (плодовете), затова в негова тежест са разноските, ко­ито той прави, за да получи добиви от същата вещ.
Друг вид разноски са разноските, свързани с ползва­нето. Тези разноски ще са най-често в категорията на по­добренията. Ползвателят фактически осъщест­вява правомощия на собственика. Той сам преценява и извършва подобрения с цел да получи добиви, плодове, които стават негова собственост. Поради това чл. 57 от ЗС въз­лага и този вид разноски в тежест на ползвателя. Собственикът не му дължи никакво обезщетение. След прекратяване правото на ползване това, което е направе­но върху чуждия имот по силата на чл. 92 от ЗС, принад­лежи на собственика. Не би могло в случая направените подобрения да се търсят от ползвателя по пътя на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД - няма неоснователно обогатяване, защото полученото не е без основание, нито на отпаднало осно­вание. Те се придобиват първично, чрез приращение по силата на чл. 92 от ЗС.
В тежест на ползвателя са и разноските, съставля­ващи плащане на данъци и такси.
Задължение на ползвателя е да застрахова вещта в полза на собственика и да плаща премиите по застрахов­ката (чл. 57, ал. З от ЗС). При погиване на вещта собстве­никът ще бъде удовлетворен от сумата по застраховката. Ако вещта вече е била застрахована, Ползвателят няма задължение да плаща застрахователните вноски.
При учредено право на ползване собственикът не упражнява лично фактическа власт върху вещта, а чрез ползвателя, който се явява държател за собственика2. За­това чл. 58 от ЗС задължава ползвателя да съобщава на собственика за всяко посегателство срещу собствеността. Носителят на ПП може сам да защити своето право и по този начин косвено да защити и правата на собственика. Но чл.58 му възлага конкретно задължение - Ползвателят се задължава да съобщава на собственика за всяко посегателство върху собствеността, тъй като собственикът най-ефективно би осъществил защитата на своето право. Ако замълчи за посегателствата, ползвателят ще трябва да плати обезщетение за вредите, настъпили от това замълчаване, доколкото то се явява виновно бездействие.
Задължение на ползвателя е да върне вещта след прекратяване правото на ползване (чл. 57 от ЗС). След прекратяване на ПП, вещта трябва да се върне в състоя­нието, в което е приета, като се отчете разбира се овех­тяването или изхабяването, които настъпват при нейна­та употреба според предназначението. Затова при преда­ване на имота (вещта) се съставя опис (чл. 57, ал. 2 от ЗС). Описът определя състоянието на имота при учредя­ване правото на ползване. Ако ползвателят направи ня­кои разноски за възстановяване на естественото изхабя­ване на вещта, тези разноски не подлежат на обезщетя­ване от собственика.
Собственикът също има задължения във връзка с правото на ползване. В ЗС те не са изрично изброени, но следват от съдържанието на правото на ползване, По-характерни задължения на собственика са: да предаде вла­дението, фактическата власт върху вещта, върху която е учредено ПП, защото без владение не може да се упраж­нява правото на ползване; да съдейства при съставяне опис на имота; да не пречи на ползвателя да упражнява правото си на ползване; да защитава имота от посегате­лства, както и да понася разноските във връзка с пети-торните искове.
5. Учредяване.Съгласно чл. 55 от ЗС „Вещни права върху чужда вещ могат да се придобиват или учредяват с правна сделка, по давност или по други начини, определени от закона". Тези способи важат и за придобиване на правото на ползване.
ПП може да се учреди с отделен договор за учредя­ване на право на ползване или като клауза в друг договор. Сделка­та, ако има за предмет недвижим имот, съгласно чл. 18 от ЗЗД, трябва да се извърши във формата на нотариален акт. Изискването за нотариална форма не важи, когато се отстъпва право на ползване върху държавен или общинс­ки имот. Учредяването в тези случаи се извършва с пис­мен договор, нотариална форма не е необходима (чл.18 от ЗС). Когато ФЛ учредява ПП върху собствен недвижим имот, сделката се извършва с отделен нотариален акт за учредяване на ПП.
Право на ползване в някои случаи може да се учре­ди и с административен акт.
Право на ползване може да възникне и чрез конститутивни съдебни решения.
Право на ползване възникна и при учредяване на търговско дружество, кооперация, друго юридическо ли­це, или гражданско дружество. В тези случаи обаче ПП възниква само върху недвижимите вещи, апортирани в дружеството. Що се касае до паричните вноски или ин­вентара, те преминават в собственост на дружеството.
По давност може да се придобие право на ползване, ако едно лице през определен от закона срок фактически упражнява съдържанието на ограниченото вещно право на ползване. Ако тези фактически действия се упражняват в определения от чл. 79 от ЗС 5-го-дишен, респ. 10-годишен срок по силата на чл. 85 от ЗС мо­же да придобие вещното право на ползване по давност. То­ва е рядка хипотеза, защото трудно се различава владени­ето на вещта от владението на нейното ползване. Разлика­та ще е в намерението.
Право на ползване върху недвижими имоти, частна държавна собственост, се учредява възмездно или безвъз­мездно със заповед на областния управител, съответно с решение на общинския съвет, за срок до 10 години, като въз основа на тези актове се сключва договор за учредява­не право на ползване между ползвателя и областния упра­вител, съответно кмета. Договорът подлежи на вписване.
6. Прекратяване. Правото на ползване може да се прекрати на раз­лични основания. Терминът „прекратяване" е установен в чл. 57, 61 от ЗС. В чл. 59 от ЗС се употребява терминът „погасяване". Тези терминологични различия поставят един предварителен въпрос - какво се погасява и какво се прекратява. Трябва да се прави разлика. Когато ПП е уч­редено с определен срок, изтичането на установения срок е юридически факт, който води до прекратяване на само­то субективно право. Погасяване на ПП по чл. 59 поради неупражняване в определен срок всъщност представлява един преклузивен срок, който неудачно е уреден като осо­бена погасителна давност, към която да намерят съответ­но приложение правилата за спиране и прекъсване на давността, уредена в ЗЗД.
Правото на ползване се прекратява с изтичане на уговорения срок. С изтичане на срока ползвателят е длъ­жен да върне вещта на собственика (чл. 57, ал. 1 от ЗС) -да я върне в състоянието, в което я е приел. Той не отго­варя обаче за изхабяване или овехтяване на вещта, произ­тичащо от обикновената й употреба. Ако е причинил по-големи вреди, дължи обезщетение на собственика.
Правото на ползване се прекратява със смъртта на ползвателя. То има личен характер. Това следва и от чл. 56, ал. 2 от ЗС - ползвателят нй/може да отчуждава свое­то право. Затова и чл. 59, ал. 1 от ЗС свързва смъртта на ползвателя с прекратяване на ПП, ако то не е учредено за по-кратък срок.
Поначало ПП не се наследява. Наследяване може да има при условията на чл. 35 от Закона за наследството, ко­гато ПП е учредено със завещание плодоползване. Напри­мер завещано е право на ползване на един от наследници­те, а на другите само голата собственост. В такива случаи е накърнена тяхната запазена част и те могат или да изпъл­нят завещателното разпореждане, или да изоставят пълна­та собственост. Решението да се изпълни завещателното разпореждане се взема със съгласието на всички наследни­ци без този, в чиято полза е направено. Това е един особен случай на възникване на ПП по наследство. Но това не ста­ва автоматично с откриване на наследството, а само с во­леизявление (съгласие) на другите засегнати наследници. Ако те изпълнят завещанието, ще се учреди и ПП. Ако не го изпълнят, напр. решат да изоставят пълната собстве­ност, наследникът по завещание (завет) става собственик и следователно учреденото със завета ПП се прекратява - не може да има ограничено право на ползване върху своя собствена вещ. Ако титуляр на ПП е юридическо лице, то се прекратява с прекратяване на юридическото лице.
Правото на ползване се прекратява и с погиване на вещта, тъй като в тези случаи поради липса на обект, върху който то може да се упражнява. Но ако погине са­мо част от вещта и останалата част може да бъде използ­вана според нейното предназначение, ПП няма да се прекрати - то ще се упражнява върху останалата част.
Съгласно чл. 59 от ЗС, правото на ползване се пога­сява, ако не се упражнява в продължение на 5 години. Правото на ползване се учредява в интерес на ползвателя - да получава добивите от чуждата вещ. Затова, ако той не го упражнява, законът предполага, че няма интерес от правото на ползване и затова въздига бездействието на ползвателя в правопогасяващ факт. По този начин се за­щитава и собственикът. Той по-добре ще се грижи за сво­ята вещ, отколкото бездействащият ползвател. В случая не става дума за погасителна давност, която погасява правото на искова защита. ПП като вещно право може да се защитава с петиторни искове, които не се погасяват по давност. Касае се в случая на чл. 59, ал. З от ЗС до загуб­ване на самото ПП поради неупражняването му. Това е една отличителна особеност на ПП за разлика от право­то на собственост, което не може да се загуби поради неупражняване правомощията от собственика.
Едно от важните задължения на ползвателя е да не променя съществено чуждата вещ, да полага грижи за нея. Санкцията за неизпълнението на това негово задъл­жение е предсрочно прекратяване на правото на ползва­не, възможност, установена в чл. 61 от ЗС.  Полз­вателят трябва да е извършил действия, с които да заст­рашава вещта от разрушаване или повреждане или да не е изпълнил някое от своите съществени задължения Освен това необходимо е и предупреждение. Не е необходима специална форма, но с оглед на доказването, то може да бъде отправено чрез нотариална покана. Ищец по този иск е собственикът, а -ответник ползвателят. Компетентен да разгледа иска е районният съд по местонахождението на имота. Искът е конститутивен - прекратява ПП.
С отчуждаване на имота за държавни или общински нужди учреденото върху такива имоти ПП се прекратява. Държавата отговаря за ипотеки и други вещни тежести върху отчуждения имот до размера на дължимото обезще­тение, а отчуждените имоти за мероприятия по ЗУТ се при­добиват от държавата без всякакви тежести, следователно в тези случаи, ако има учредено ПП, то се прекратява.
В) Сервитути. 1. Правна уредба. В действащото българско вещно право липсва обща уредба на сервитута.3 Към правилата, уреждащи сервиту-тите, могат да се отнесат, чл. 35-38 от ЗОССИ (ДВ, бр. 54/1974г.); чл. 190-194 от ЗУТ, чл. 103, 113 ЗВ и др.
2. Определение и характеристика. Според легалното определение на чл. 103 от ЗВ „по­земленият сервитут е тежестта, наложена върху един недвижим имот, наречен служещ имот, в полза на друг недвижим имот, наречен господстващ имот, който при­надлежи на друг собственик".
В действителност сервитутното право като вещно право, принадлежи не на господстващия имот, а на собственика на този имот. Той е субект на сервитутното право. Затова сервитутът се определя като „вещно право на ограничена власт върху чужд имот, принадлежащо на собственика на друг недвижим имот и представлява­що изгода за използване на този имот".1
Сервитутът се състои в такова обременяване, което предполага изгода за ползването на господствуващия имот. Тази изгода може да се състои в право да се изпо­лзва чуждият недвижим имот, или да се изисква да не се извършват определени действия в него, или пък да се изк­лючи упражняването на право, произтичащо от собстве­ността върху обременения имот.
Като вид вещно право сервитутът се характеризира с определени особености. Той се отличава от другите вещни права по това, че използването на чуждия имот е позволено и винаги свързано с използването на друг, гос­подстващ имот.
Сервитутът е отношение не между два имота, а пра­воотношение между собствениците на недвижими имоти, между собственика на господстващия, главния имот и собственика на служещия, на обременения имот. От дру­га страна, сервитутът като абсолютно субективно право създава задължения и за всяко трето лице да се въздържа от въздействие върху обременения и господстващия имот, с които се пречи на упражняването на правомощи­ята на носителя на сервитутното право.
Сервитутът разкрива известно сходство и с т.нар. ог­раничения на собствеността (глава V от ЗС - чл. 50-54), В случая няма сервитутно правоотно­шение между собственици на господстващ и на обслужващ имот. Срещу наложеното от закона ограничение няма право на друго лице спрямо същия имот. Наложените огра­ничения не са вещни тежести, а само граници за упражня­ване на правото на собственост върху съседни имоти.
Обект на сервитутно право може да бъде само нед­вижим имот. За да има сервитут е необходимо съществу­ването на два имота - един, който се обременява със сер­витут и друг, господстващ, заради ползването на който се учредява сервитутното право. Той не може да се учредява върху бъдещ имот. Необходимо е двата имота да са реал­но съществуващи. По това сервитутът се отличава от правото на строеж, което може да се учреди и преди сгра­дата да е построена. Освен това, двата имота трябва са принадлежат на различни лица. Обективно имотите се намират в такава зависимост, че единият не би могъл да се използва пълноценно според своето пред­назначение, без да се обременява другия, без да се огра­ничават правата на собственика на служещия имот.
Както вече се отбеляза, носител на сервитутното право е собственикът на господстващия имот. Но това право няма личен характер. Като всяко вещно право за него е характерно следване на вещта, следване на имота.3 Затова, ако собствеността на господстващия имот се прехвърли, заедно с нея преминава и сервитута в полза на новия собственик. Ако се смени собственикът на служещия имот, новият собственик също ще трябва да търпи ограниченията, произтичащи от сервитутното право. В този смисъл сервитутът е едно акцесорно ограничено вещно право.
Съдържанието на сервитута се изразява чрез право­мощията на носителя на сервитутното право. За разлика от други вещни права сервитутите нямат определено от закона съдържание, защото нуждите от пълноценно сто­панисване на един имот са различни и съответно на това различно може да бъде служенето или обременяването на чуждия имот - право на преминаване, прекарване на вода за напояване и др. Сервитутът обхваща всичко оно­ва, което е необходимо за нормалното използване на гос­подстващия имот според неговото предназначение и кое­то е определено при учредяване на сервитута. Сервитутът трябва да се осъществява с оглед нуждите на собственика на господстващия имот, но не и за трети лица. Сервитутът дава право да се упражнява фактическата власт върху чужда вещ. Тя може да се изрази в положи­телни активни действия върху служещия имот - да се пре­минава или във възможността да се иска от собственика на служещия имот да не извършва някакви действия (отрицателен сервитут) - да не се строи. Но сервитутът не може да се състои в действия на собственика на служещия. Сервитутът включва и правото да се държат направените съоръжения в чуждия имот, например во­допровод, канал, електрически стълбове и др.
Сервитутът е абсолютно вещно право. Той е проти­вопоставим на всяко трето лице. Всяко трето лице трябва да се въздържа от въздействия, които пречат на него­вия носител да упражнява своето право, включително собственикът на служещия имот. Той може да се брани с вещни искове. Като ограничено вещно право няма пречка сервитутът да бъде защитен с някои от вещните искове -ревандикационен, негаторен или установителен. Но тъй като сервитутното право има акцесорен характер, не би могъл да се предяви ревандикационен иск отделно от ревандикацията на господстващия имот.2
Сервитутът е неделимо вещно право. То е вещна те­жест върху всяка част от служещия имот. Затова, ако слу­жещият имот се раздели, например при наследяване, сер­витутът остава да тежи върху целия имот, а значи и вър­ху всяка част от този имот Сервитутът си остава неделимо право и при промя­на в собствеността на господстващия имот. Ако върху то­зи имот възникне съсобственост, всеки от съсобствени­ците ще може да упражнява цялото сервитутно право - сервитутът следва имота при всяка про­мяна на собствеността, без да е необходима изрична уго­ворка. Той е едно акцесорно вещно право.
3. Видове сервитути. Обща класификация. Според начина на учредяване, сервитутите могат да се разграничат на законни и доброволни (договорни). За­конни са сервитутите, които са установени с правна нор­ма (напр. чл. 36 ЗОССИ). Но те не възникват автоматич­но по силата на закона. Те само дават право на собстве­ника на господствуващия имот с едностранно искане пред компетентен държавен орган, последният да му уч­реди конкретно сервитутно право. Собственикът на слу­жещия имот е длъжен да понесе последиците, тежестите на така възникналото сервитутно правоотношение. От тази гледна точка, правото да се иска учредяване на зако­нен сервитут по своята същност се явява особен вид су­бективно потестативно право.
Доброволни или договорни са сервитутите, които се учредяват по волята на собствениците на недвижими имоти. Те свободно определят и съдържанието на сервитута, стига то да не противоречи на императивни правни норми, или на добрите нрави.
Според съдържанието, сервитутите могат да бъдат положителни и отрицателни. Положителните сервитути дават възможност да се извършват положителни активни въздействия върху обременения имот. При отрицател­ните сервитути, носителят на сервитутното право не извършва никакви въздействия върху чуждия имот. Той има право само да иска от собственика на служещия имот да не извършва определени действия в своя имот.
Според характера на въздействията, съставляващи съдържанието на сервитутите, последните могат да се кла­сифицират на прекъснати и непрекъснати. При прекъсна­тите сервитути носителят на сервитутното право извършва отделни, периодично повтарящи се въздействия върху слу­жещия имот. При непрекъснатите сервитути собственикът на гос­подствуващия имот не извършва отделни, повтарящи се въздействия върху чуждия имот. Тук сервитутното право се характеризира с едно трайно съдържание и за запазва­нето му не са нужни нови активни действия.
С оглед на това, дали фактическата власт, в която се изразява
4. Отделни видове сервитути
а) Сервитути по ЗУТ
Чл. 190 от ЗУТ урежда някои сервитути, свързани с процеса на застрояване на населените места и във връзка с изграждането на инфраструктура по тези места. В тази област характер на сервитут имат: право на прекарване на временен път от общината, когато още не е изградена улица (чл. 193 от ЗУТ); прекарване на съоръжения и инс­талации през чужд имот - мрежи, водопроводи, канали и др. инсталации и съоръжения за водоснабдяване и др.;осигуряване на свободен достъп в недвижими имоти за извършване на проучвателни, проектни работи, измерва­ния, заснемания и др. (чл. 194 ЗУТ); Учредяването на сер­витут в тези случаи става със заповед на кмета, катодна собствениците се заплаща обезщетение.
б) сервитут на преминаване по ЗОССИ Специален сервитут - право на преминаване - уреж­дат ЗОССИ и ЗСПЗЗ. Съгласно чл. 36 от ЗОССИ „Собстве­ник или ползвател на селскостопанска земя, която няма из­ход на обществен път, може да поиска от кмета да му раз­реши право на преминаване през съседни земи
Член 35 от ЗОССИ установява принципна възмож­ност за учредяване и на друг вид сервитут - прокарване на инсталации и съоръжения през чужди земеделски земи при съответно обезщетение. Учредяването на такъв сервитут също става по административен ред.
в) Сервитут на водопрекарване по чл. 112 ЗВ
Чл. 112 от ЗВ задължава всеки собственик на недви­жим имот „да даде право на водопрекарване през своя имот на всички, които имат постоянна или временна нужда от това".
5. Учредяване и прекратяване
Сервитутите могат да се учредяват с правна сделка, административен акт или да се придобият по давност. Да се учреди сервитут с правна сделка изрично не е уредено, но това следва от свободата за договаряне. И понеже се касае за вещно право, сделката трябва да бъде извърше­на в нотариална форма. При прехвърляне на собственост­та на един от двата имота правоприемникът не е необхо­димо да сключва нов отделен договор - сервитутът след­ва имота. Освен с договор, сервитут може да се учреди с едностранна сделка, например със завет.
С административен акт се учредяват т.нар. законни сервитути. При тях законът не създава автоматично сервитутно право. Правната норма дава само възможност на собственика на господстващия имот да иска учредяване на определен вид сервитут. Учредяването става с админи­стративен акт, заповед, издадена от кмета на общината, в която се определят конкретното съдържание на сервиту­та, евентуалният срок и начинът за упражняване. По то­зи ред се учредява право на преминаване по чл. 36 ЗОССИ, разбира се срещу обезщетение на собственика на слу­жещия имот.
Спорен е въпросът дали сервитутното право може да се придобие по давност.1 Склонен съм да приема, че така­ва възможност следва от чл. 85 от ЗС. Разпоредбите за придобиване право на собственост по давност важат и за придобиване на други вещни права. Необходимо е едно ли­це фактически да упражнява съдържанието на определено сервитутно право в продължение на 10, респективно 5 го­дини.
Прекратяването на сервитута може да стане винаги по взаимно съгласие на страните по сервитутното право­отношение, а също и при неизпълнение на договорните задължения може да се развали договорът за учредяване на сервитут.
Сервитутът се прекратява и с изтичане на определе­ния срок, ако такъв е определен, или с отпадане на нуж­дата, например вече е прокаран път (арг. чл. 36 ЗОССИ). В този случай собственикът може да иска прекратяване на сервитута по административен ред. Като ограничено вещно право, сервитутът може да се прекратява по дав­ност поради неупражняване в продължение на 5 години (чл. 59, ал. З ЗС), съответно 10 години по чл. 106 ЗВ.
Сливане в едно лице на качеството на собственик на господстващия и на собственик на служещия имот има за последица прекратяване на сервитута. Такава хипотеза е възможна при наследяване. В тези случаи сервитутът се прекратява, тъй като не може да има сервитут върху собствен имот. Или пък при сливане на двата имота в един парцел по силата на влязъл в сила подробен устройствен план.

20.ЗАЩИТА НА ВЕЩНИТЕ ПРАВА
А)Видове. Разграничение между петиторна и посесорна защита..Правната защита на частната собственост у нас е конституционно прокламирана в чл. 17 от Конституцията - тя е неприкосновена. Чл. 2, ал. 2 от ЗС установява принципа за равна закрила на всички фор­ми на собственост. Член 101 от ЗС и чл. 63 от ЗТСУ, чл. 33 от ЗДС, чл. 22 ЗОС определят точно условията за от­чуждаване на имоти за държавни и общински нужди. Член 80 от ЗДС и чл. 65 ЗОС уреждат административна­та защита на държавната и общинската собственост. На­казателният кодекс в глава пета предвижда наказателни санкции за престъпни посегателства срещу собственост­та. Член 86 от ЗС не позволява да се придобива по дав­ност вещ, която е публична държавна или общинска собственост. Облигационноправни норми също уреждат искове от облигационен характер. С оглед на реда за осъществяване правната защита на вещни права може да се разграничи на извънсъдебна и съдебна.
Извънсъдебна е защитата, която се осъществява по извънсъдебен ред. Такава е защитата по чл. 86 от ЗС. Съгласно чл. 86 от ЗС „не може да се придобие по дав­ност вещ, която е публична държавна или общинска собственост". Тази своеобразна защита е продиктувана от обстоятелството, че държавната (общинската) собственост служи за задоволяване на обществени, пуб­лични интереси.
Извънсъдебна е и административната защита. Тя се прилага само по отношение на държавна или общинска собственост. Съгласно чл. 80 ЗДС и чл. 65 ЗОС, когато един държавен или общински имот се владее или държи без основание, той се изземва въз основа на заповед на областния управител или кмета, която се привежда в изпълнение със съдействието на полицията. Тук могат да се отнесат и обжалванията на регулационни планове, от­чуждаванията и др.
Съдебна е защитата на ПС и на други вещни права, която се осъществява по съдебен ред. Съдебна е наказа-телноправната защита. Тя се свежда до съдебно установя­ване и налагане от съда на предвидени в НК санкции за престъпления против собствеността. Глава пета от НК определя фактическите състави и наказанията за кражба, грабеж, присвояване, вещно укривателство, унищожаване или повреждане на чужда вещ и др.
Правото на собственост и други вещни права могат да бъдат защитени по съдебен ред и с искове от облига-ционноправно естество.
Вещноправната защита обхваща специално уредени от норми на вещното право искове - ревандикационен иск, негаторен иск, иск за определяне на граници, иск за непълноти и грешки в кадастралния план, установителен иск. Обшият режим на вещните искове за защита на правото на Собственост и другите вещни права. Тяхната защита има вещноправен характер и не бива да се смесва с посесорната защита - исковете по чл. 75 и 76 от ЗС, които са искове за защита на владението. В тази връзка се налага едно предварително разграничение между посесорна и петиторна защита.
Посесорните искове по чл. 75 и 76 от ЗС имат за цел да се възстанови владението върху вещта. При тези искове съдът не се интересува от права. По такива дела той уста­новява само факта на владението и на нарушението (чл. 294 ГПК). С владелческите искове се защитават фактически отношения. Друго е при петиторните искове - ревандикационен иск, негаторен иск, иск за определяне на граници. При тях носителят на едно вещно право иска да се прекра­ти нарушението на неговото право. Става дума за защита именно на вещно право, а не на фактическо отношение. За­щитата тук се осъществява чрез съдебно установяване и признаване на вещното право у ищеца и осъждане на ответ­ника да преустанови нарушението. Затова ищецът трябва да докаже правото си на собственост или друго вещно пра­во върху чужда вещ. Ако не успее да установи своето пра­во, няма да получи защита. Освен това, посесорните иско­ве се погасяват с кратка, б-месечна давност, а петиторните не се изсрочват по давност. Именно поради различния ха­рактер на посесорните и петирторните искове те не могат да се съединяват в един процес (чл. 295 от ГПК).
Посесорните искове се различават и от установителните искове по чл. 97 от ГПК. С последните се иска уста­новяване съществуването или несъществуването на едно право. И понеже владението е факт, а не право, не може да има установителен иск за владение.
ВЕЩНОПРАВНА ЗАЩИТА
1. Установителен иск за собственост. Във вещното законодателство установителният иск не е уреден като способ за защита на собствеността, но ка­то средство за защита на субективни права той е уреден в чл. 97 от ГПК и е допустим и за защита на вещни права.
Чл. 97, ал. 1 от ГПК дава право на всеки не само да предяви иск за да възстанови правото си, когато е нару­шено, но и „да установи съществуването или несъществу­ването на едно правно отношение или на едно право, ко­гато има интерес от това ". Този иск може да има за пред­мет всякакви права - вещни, облигационни, семейни, нас­ледствени и др. Целта на установителния иск е да внесе яснота, определеност и безспорност в гражданските отно­шения. Търсената с него защита се изчерпва в силата на присъдено нещо, с която спорното право се потвърждава или отрича.1
В областта на вещното право установителният иск е допустим, когато правото на собственост или друго ВП се оспорват, като неоснователно друго лице твърди, че има права върху същата вещ или отрича съществуването на тия права у собственика или у носителя на ограниченото ВП. Ищец може да бъде всеки, който има интерес от ус­тановяване на действителното правно положение. Ако инициативата се поеме от лицето, което твърди, че е собственик или че е носител на друго ВП и иска неговото съществуване да бъде съдебно установено, този иск се на­рича положителен установителен иск. Правен интерес от предявяване на установителен иск може да се срещне в редица хипотези Ако искът се предяви от лицето, което отрича съществуването на спорното ВП, искът се нарича отрицателен установителен иск. Това разграничение няма значение за защитата, нито за доказ­ването. Който твърди съществуването или отрича вещното право, трябва да докаже пред съда своите твърдения. Със съдебното ус­тановяване на действителното правно положение се изче­рпва защитната роля на установителния иск. Друго съдът не постановява. Затова, ако след влизане в сила на съдеб­ното решение владението бъде отнето, или ако на собственика се пречи да упражнява своето право, той мо­же да прибегне към други искове - ревандикационен или негаторен, с които ще постигне и едно осъждане на от­ветника да предаде владението или да спре да му пречи да упражнява своето право.
Установителният иск е субсидиарна форма на защита. Затова той ще е недопус­тим, когато ищецът може да се защити с осъдителен иск.1 Той ще може да защити правото си с осъдите­лен, ревандикационен иск. Установителният иск като ве­щен иск не се изсрочва по давност, макар това изрично да не се сочи в законодателството.
2. Иск за определяне на граници
У нас е уреден в чл. 109-а от ЗС (ДВ, бр. 33/1996 г.). „Собстве­никът на недвижим имот може да иска определяне на границите между своя и съседните имоти". Това е особен иск, основан на правото на собственост. Законът го уреж­да отделно, а това значи, че го различава от собственическия, ревандикационния иск по чл. 108. От друга стра­на, чл. 53 от ЗКИР урежда иска за непълноти и грешки в кадастралния план, при който също може да има спор за гранична линия, респ. за собственост. Тази уредба затруд­нява, както и в миналото по отменения чл. 35-37 от ЗИСС, разграничаването между ревандикационния и установителния иск, и иска за определяне на граници.
Относно характера на иска по чл. 109-а от ЗС са из­разени различни становища. Според едни, искът се опре­деля като установителен,3 Други смятат, че той е установителен, но съдебното решение по него има конститутивно действие.4 Трети приемат, че този иск може да прояви ефект на една частична ревандикация, на установителен или на негаторенн иск.5
За да се определи характерът на иска по чл. 109а, от ЗС , преди всичко трябва да се разграничат хипоте­зите, при които може да възникне спор за определяне на граници между съседни имоти.
Най-напред трябва да се уточни, че при регулирани имоти границите се определят с влезлия в сила подробен устройствен план, като границите се поставят на място от техническата служба на съответния общински съвет. В тази хипотеза иск по чл. 109Аот ЗС е недопустим.6
Ето защо, в приложното поле на иска по чл. 109-а от ЗС ще попадат главно случаите на спор за гранична ли­ния при нерегулирани парцели. Но и тук са възможни различни хипотези.
В едни случаи поради неопределеност на граничната линия, собственикът на недвижим имот може да е завладял част от имота на съседа по протежение на гранична­та линия като твърди, че тази ивица земя е негова и уп­ражнява владелчески въздействия върху нея.1 Искът е до­пустим. Целта не е толкова да се осъди ответникът да предаде владението на собственика или да преустанови някакво нарушение, а да се признае правото на собстве­ност върху един недвижим имот до определена граница. Затова този иск е установителен, а съдебното решение, с което той се уважава, има установителен характер - приз­нава правото на собственост в установените по съдебен ред граници.
Характерна особеност на иска за определяне на гра­ници е, че при него всяка от страните се явява едновре­менно ищец и ответник. Всяка от тях трябва да установи границите на своя имот.2          /
Тежестта на доказване лежи върху двете страни. Съ­образно събраните доказателства съдът ще определи гра­ниците между съседните имоти. По-нататъшна защита от въздействия върху имота с този иск не би могла да бъде търсена.Той няма осъдителен характер. Както се посочи, неговата цел е да се потвърди ПС върху съседните недви­жими имоти до установените по съдебен ред граници.
В теорията е изказано мнение, че искат за определя­не на граници може да вземе облика на негаторен иск, ко­гато собственикът на съседния имот извършва трайни на­саждения или строи на по-малко разстояние с оглед на претендираната от ищеца гранична линия.
Такъв извод би могъл да се обосно­ве само със систематическо тълкуване - искът за опреде­ляне на граница е уреден в чл. 109-а от ЗС, а негаторният иск - в чл. 109. Както вече бе изяснено , негаторният иск има осъдителен характер, а искът за определяне на гра­ници макар и вещен иск, има установителен характер. Неговата крайна цел не е да се прекратят някакви неос­нователни действия, които пречат на собственика да уп­ражнява своето право, а да се внесе яснота в обема на правата върху съседни имоти. При неяснота на гранична­та линия, не може да се приеме, че собственикът засажда или строи на разстояние по-малко от установеното напр. в чл. 52 от ЗС и да окачествим, тези действия като неос­нователни по смисъла на чл. 109 от ЗС.
Подобно на ревандикационния и на негаторния иск, искът за определяне на граници се основава на правото на собственост. Ищецът тук твърди, че е собственик на имота до претендирана от него гранична линия. Негова­та цел е да се установи по съдебен ред местоположение­то на общата граница между имотите, за да се индивиду­ализира и по такъв начин да се установят и пространстве­ните предели на правото на собствеността. Съдът обаче не би могъл да увеличи или намали доказаните и прите­жаваните от страните права по повод определяне на гра­ницата между техните имоти. Съдът е длъжен въз основа на представените доказателства да установи действител­ното правно положение относно размера на всеки от два­та съседни имота, затова и съдебното решение има уста­новителен характер - признава със сила на присъдено не­що спорния обхват на правото на собственост до опреде­лената граница.
Б) Петиторна защита. Ревандикационен и негаторен иск.
1. Ревандикационен иск
Правомо­щието владение е най-характерният белег на правото на собственост и другите вещни права. Затова лишаването на титуляра от правната възможност да упражнява фактическа власт, владение върху вещта е сериозно посегате­лство върху неговото право и ЗС му дава защита чрез ре-вандикационния иск по чл. 108 от ЗС.
Съгласно чл. 108 от ЗС „собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за това". Както е видно от чл.108, ЗС дава защита на собственика, когато владението му е от­нето. Тук защитата на ПС се постига чрез защита на пра­вото на владение като едно от основните правомощия на собственика. А то е предпоставка пълноценно да се уп­ражняват и другите правомощия Ревандикацията е това правно средство, което има за цел осъждане на лицето, което държи или владее чужда вещ и връщането й на Собстве­ника, който има право на владение върху нея.
Ревандикационният иск по чл. 108 от ЗС е уреден ка­то вещен, собственически иск. Но с него може да се защи­тава не само правото на собственост. И ограничени вещ­ни права, съдържащи правомощия на владение, могат да бъдат защитавани с ревандикационен иск.
С ревандикационен иск може да се защитава не са­мо частна, но и държавна и общинска собственост. Като вещен иск той не се погасява по давност. Неговата край­на цел е да се възстанови на собственика владението, ко­гато то е отнето. Необходимо е още отнетата вещ да съ­ществува, за да може да бъде върната на собственика. Тя трябва да се предаде на собственика в състоянието, в ко­ето се е намирала при предявяване на иска. Затова ако тя е погинала или повредена, собственикът с облигационен иск може да търси нейната равностойност, респ., обезще­тение за причинените вреди.
Ищец по ревандикационен иск може да бъде само собственикът, респ. носителят на ограничено вещно право.. Активно легитимиран да предяви ревандикационен иск е и съсобственикът, ако друг съсобственик например му отне­ме владението, като го изгони от имота. И съсобственикът е носител на съответен дял от правото на собственост с всички правомощия, които то съдържа. Затова, ако владе­нието му бъде отнето, няма пречка той да предяви реванди­кационен иск, за да му се възстанови владението. Ако този иск е насочен към външно за съсобствеността лице, което е отнело владението, останалите съсобственици не ще мо­гат да се ползват от осъдителното решение, ако не са участ­вали в процеса като съищци.2 Всъщност спорен е въпросът за ревандикационен иск от съсобственик.3
Основният спор е дали съсобственикът може да предяви иск само за своя дял или е легитимиран да пре­дяви иск за цялата вещ, когато тя е завладяна от трето лице - несобственик. Съдебната практика допуска и ед­ното1 и другото2
по-голям практически ефект-съсобственикът може да предя­ви иск по чл. 108 от ЗС за цялата вещ срещу трето лице, защото ако се уважи искът, и се възстанови владението, интересите и на останалите съсобственици са защитени.4 Ако те не са участвали в процеса, съдебното решение не ги обвързва. В такъв случай всеки съсобственик би могъл самостоятелно да предяви иск по чл. 108, ако решението е неблагоприятно за него.
Ответник по ревандикационен иск може да бъде „всяко лице, което владее или държи" чуждата вещ без да има основание за това (чл. 108 ЗС). Ответникът е лицето, което упражнява фактическа власт върху чужда вещ, без да има право да я упражнява.5
То е владелец или държател по смисъла на чл. 68 от ЗС. Няма значение дали владението е добросъвестно или недобросъвестно. Понятието „основание", употребено в чл. 108 от ЗС не е правно основание по смисъла на чл. 70 от ЗС, необходимо за определяне владението като доб­росъвестно, нито пък има значение на основание при каузалните сделки във връзка с тяхната недействителност по чл. 26 от ЗЗД. Тук се имат предвид всякакви юридически факти или субективни права, изключващи неправомерно­стта на владението от ответника. Така например той мо­же да направи възражение, че е получил фактическата власт на правно основание, че държи един имот на осно­вание договор за наем; без да оспорва собствеността, мо­же да възрази, че му е учредено вещно право на ползване; че вещта е придобита по давност и т.н. С ревандикация не може да се прекрати правомерно владение или държане.1
Ответник по ревандикационен иск може да бъде и лице, което „държи" чужда вещ без основание. Кога е на­лице „държане" определя чл. 68, ал. 2 от ЗС - когато се упражнява „фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя", т.е. когато липсва субективният еле­мент на владението вещта да се държи като своя. Напр. лицето държи вещта на основание на договор за наем -неговата пасивна легитимация е установена. Разбира се, собственикът разполага и с облигаторния иск за връщане на вещта, но няма пречка да предяви вещен, ревандика­ционен иск. Универсалните правоприемници при насле­дяване или при реорганизация на юридически лица също могат да бъдат ответници по ревандикационен иск, до­колкото в тяхна власт е преминало владението или дър­жането на процесната вещ.
Ответник може да бъде само лицето, което към мо­мента на предявяване на ревандикационен иск владее или държи чуждата вещ. Пасивната легитимация се преценя­ва към момента на предявяване на иска. Ако обаче след предявяване на иска за собственост ответникът предаде владението на друго лице, принудителното изпълнение и осъдителното решение при уважен ревандикационен иск ще се насочи и срещу това лице, ако съдията-изпълнител установи, че то е придобило владението на имота след за­веждане на делото (чл. 416 ГПК).
При ревандикационния иск ищецът трябва да дока­же две неща.
Първо, че е собственик на вещта. Допустими са вся­какви доказателствени средства, с които се удостоверява право на собственост - нотариален акт; като докаже, че е придобил имота по давност; писмен договор с нотариал­на заверка на подписите, ако се касае за доброволна дел­ба на движима вещ на стойност над 50 лева (чл. 35 от ЗС); или доказателства за добросъвестно възмездно придоби­ване на движима вещ, което го прави собственик на вещ­та по чл. 78 от ЗС.
Няма пречка активната лигитимация да се установя­ва и с норми, установяващи презумпции за права, напр. че вещта е придобита по приращение (чл. 92 от ЗС).
Активната легитимация на ищеца възниква от мо­мента на изгубване на владението или държането от но­сителя на вещното право.
Второ, ищецът трябва да докаже, че ответникът вла­дее вещта без основание. Не е нужно последният да до­казва, че има права върху същата вещ. Той може просто да заеме едно пасивно поведение - да не доказва нищо, а само да отрича правото на собственост у ищеца; Ако ищецът не успее да докаже своето право, неговият иск ще бъде отхвърлен и владелецът предпочетен.
Ответникът по ревандикационен иск може да не ос­порва правото на собственост на ищеца, нито че владее неговата вещ. Но той може да му противопостави възра­жения, че има вещни права върху същата вещ, които му дават право да я владее. В този слу­чай, макар и да се установи, че е собственик, ищецът ня­ма да получи исканата защита, няма да му се възстанови владението. Ответникът може да противопостави на ище­ца и възражения от облигационно естество. Но не и предвари­телен договор, защото от този договор не възниква задъл­жение да се предаде владението върху вещта. Може още да направи възражение, че има право на задържане, защо­то например е добросъвестен владелец и др.
Петитумът на ревандикационния иск включва, въз основа на доказано ПС, искане да се осъди ответникът да предаде владението, да се върне вещта в патримониума на собственика. Макар да не е указано в закона, вещта трябва да се върне в състоянието, в което се е намирала при предявяване на иска. Но ревандикацията обхваща и плодовете, които ответникът е събрал или е могъл да съ­бере в зависимост от това дали последният е добросъвес­тен или недобросъвестен владелец. Отношенията се уреждат по правилата на чл. 72-74 от ЗС.
Ревандикационният иск има вещен, собственически характер. Той е от типа на осъдителните искове, макар да съдържа елементи на установителен иск във връзка с активната легитимация на ищеца. Постановеното от него решение е осъдително и се привежда в изпълнение по предвидените в ГПК способа Общо правило е, че съдеб­ното решение има действие самр между страните по иска. Затова ако съдия-изпълнителят не намери движимата вещ у длъжника, ще събере от него нейната равностой­ност (чл. 414 ГПК). Ако обаче ревандикацията е за нед­вижим имот и той след влизане на решението в сила не е вече във владение на ответника, решението има сила и спрямо лицето, което го владее, ако е придобило владени­ето след предявяване на ревандикационния иск. Член 416 ГПК възлага в тежест на съдия-изпълнителя да посочи начина, по който се е уверил кога третото лице е получи­ло владението на имота.
2. Негаторен иск
Съгласно чл. 109 от ЗС „собственикът може да иска прек­ратяване на всяко неоснователно действие, което му пре­чи да упражнява своето право".
Негаторният иск е сходен на ревандикационния. Той също е вещен, собственически иск, има осъдителен ха­рактер и не се погасява по давност. Както и при реванди­кационния иск, ищецът трябва да докаже правото си на собственост, и че неговото право е нарушено от ответни­ка. От него обаче се различава преди всичко по това, че той дава правна защита срещу посегателства, които без да отнемат владението, пречат на собственика да осъще­ствява спокойно и в пълен обем своите правомощия.
   В тези случаи собственикът не може да води ревандикационен иск, за­щото владението не му е отнето. Затова чл.109 от ЗС му дава негаторния иск, с който да прекрати противоправни-те пречки да упражнява своето право.
Ищец по негаторния иск е собственикът на вещта. Няма значение дали той упражнява фактическата власт върху нея. Ищецът трябва да докаже в процеса, че е собственик, както и да докаже, че ответникът му пречи да упражнява своето право.
Ответник по негаторния иск е лицето, което нару­шава правото на ищеца. Ако от нарушението са останали трайни въздействия, искът може да се предяви и срещу новия приобретател, ако имотът бъде прехвърлен след нарушението. Ако ответникът твърди, че е извършил строежа или действията по силата на някакво право, в негова тежест е да докаже своето твърдение.
Искът по чл. 109, ал.1 ЗС е иск за защита на право­то на собственост. Той може да бъде насочен не само сре­щу всяко чуждо на собствеността лице, но и към съсоб­ственик, който с неоснователно свое действие създава пречки за упражняване правото на друг съсобственик. Например, съсобственик ползва общата вещ, като напъл­но или частично лишава другите съсобственици от въз­можност да я ползват в съответствие със своите права
За разлика от ревандикационния иск, нарушението на правото на собственост при негаторния иск не се изра­зява с отнемане на владението. Всякакви противоправни действия, които пречат на собственика да упражнява сво­ето право, са предпоставка за предявяване на негаторния иск.
 Може трето лице неоснователно да твърди, че има вещни права върху имота на собственика. Възможно е да се извършат действия, които засягат съседния Тези въздействия трябва да продължават и към момента на завеждане на иска или да съществува опасност, че и за­напред те ще продължат или да са останали трайни после­дици от нарушението. Ня­ма значение дали нарушението е извършено виновно, да­ли нарушителят е действал за себе си или за други.
За разлика от ревандикационния иск, искът по чл. 109 от ЗС няма за предмет връщане на отнетото владе­ние, а има за предмет прекратяване на други неоснова­телни действия.
Различните възможни посегателства срещу правото на собственост обуславят и различния предмет на нега­торния иск. В едни случаи петитумът може да е насочен към съдебно установяване, че претендираното от ответ­ника право не съществува. В този случай негаторният иск по своята същност е отрицателен установителен иск. Съ­дебното решение по него има само установително действие - че ищецът е собственик и че ответникът няма претендираните права.
В други случаи, когато нарушението се изразява в действия, които засягат правото на собственост на ище­ца, напр. преминава се през неговия имот, засаждат се дървета до неговата граница и т.н. собственикът може да предяви осъдителен негаторен иск. Ако такъв иск бъде уважен, съдът ще осъди ответника да прекрати занапред нарушението, да се въздържа от определени действия и понеже решението е осъдително, то се ползва и с изпъл­нителна сила.
И най-сетне, възможно е от противоправното пове­дение на ответника да са останали трайни последици. В такъв случай ищецът може да иска осъждане на ответника да премахне последиците от нарушението. Съдебното реше­ние по този иск също има осъдителен характер. Но в ед­на хипотеза на чл. 52 от ЗС, когато са засадени дървета до имота на съседа на разстояние, по-малко от определено­то, защитата срещу това нарушение и премахване вредни­те последици се осъществява по административен ред -съседът може да поиска от кмета да бъдат отсечени кло­ните над неговия имот, да бъдат преместени дърветата или да бъдат отсечени корените в неговия имот.
Посочените негаторни искове могат са се предявя­ват самостоятелно, както и да бъдат съединявани.
Възможно е от нарушението да са причинени вреди на собственика. Затова с негаторния иск могат да бъдат съединявани и искове за непозволено увреждане, както и искове за унищожаване, разваляне действието на актове, от които ответникът черпи права върху имота или вещта.

21.ВЛАДЕНИЕ И ДЪРЖАНИЕ
А) Същност.
1. Определение
Вещните права дават възможност на своя носител да упражнява непосредствена власт върху вещите. Така собственикът владее, ползва и се разпорежда със своята вещ. Той упражнява тези правомощия, защото законът му ги признава и гарантира, защото има право да ги упражня­ва. Но има случаи, когато лице, което няма вещно право, фактически упражнява съдържанието на това право. Едно е правното, друго е фактическото положение на вещта. Лицето, което фактически упражнява съдържанието на едно вещно пра­во, наричаме владелец. При владението не се поставя въп­рос за субективни права, то е факт, фактическо отношение между хора по повод на вещите
Член 68 от ЗС определя владението така: „Владени­ето е упражняване на фактическа власт върху вещ, коя­то владелецът държи лично или чрез другиго като свояОт легалното определение на владението в чл.б8 от ЗС могат да се извлекат неговите основни признаци. Видно е, че те са два: обективен и субективен
Външен, обективен признак е упражняването на фактическа власт върху вещ, това е корпусът на владението. Владелецът държи вещта, служи си с нея, упражнява пълна власт върху нея, като изключва възможността други лица да въздей­стват върху същата вещ. Действията, съставляващи фак­тическата власт на владелеца могат да бъдат най-различни - техният обем зависи от обема на вещното право, което той фактически упражнява. При пълно владение владелецът ще упражнява всички правомощия на собственика, ще си служи с вещта, ще прибира плодове­те, може и да се разпореди с нея. Ако упражнява ограни­чено вещно право, и неговата фактическа власт ще е ог­раничена. Член 75, 78, 85 от ЗС също разграничава владе­нието от владението на вещно право.
Субективен признак на владението е намерението на владелеца. Той трябва да държи вещта „като своя". Това ще рече, че той се смята или иска да стане собственик или носител на друго вещно право. Намере­нието е факт от душевния мир на човека, който трудно се доказва. Ето защо чл.69 от ЗС въвежда презумпцията:„предполага се, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго". Тази презу­мпция е оборима - тя трябва да се обори от заинтересо­ваните лица, като докажат, че владелецът е придобил фактическата власт на правно основание, което изключ­ва възможността той да държи вещта като своя, напр. договор за заем, влог и др.
Двата признака на владението трябва да съществу­ват едновременно, за да е налице владение.
Владението трябва да е постоянно. Не е необходимо владелецът непрекъснато да упражнява фактическата власт. Вла­дението е постоянно, когато владелецът изразява трайна во­ля да държи вещта за себе си, като се противопоставя и тър­си защита срещу всяко действие на друго лице, което иска да установи фактическа власт върху завладяната вещ. Зато­ва владението се прекъсва, ако друго лице установи факти­ческа власт или владелецът изостави владението.
Владението трябва да е непрекъснато. А то се прекъсва с изгубването в продължение на б месеца (чл.81 от ЗС). Касае се за едно сравнително трайно състояние, при което владелецът не упражнява фактическата власт по различни причини, най-често чрез отнемане от друго лице. Значението на непрекъснатото владение е с оглед придобиване на ПС върху недвижим имот по давност -тя се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, а ако владението е добросъвестно - с неп­рекъснато владение в продължение на 5 години чл. 79 от ЗС. Владелческата защита срещу всяко нарушение на владението също изисква то да е продължило непрекъс­нато повече от б месеца (чл. 75 от ЗС).
Владението трябва да бъде несъмнено. Съмнително е владението, когато не могат да се установят неговите съществени признаци - дали се упражнява фактическа власт и дали владелецът има намерение да свои вещта. Този признак е излишен, защото ако липсва фактическа­та власт или намерение, то въобще няма владение.
Владението трябва да е спокойно. А то е спокойно, когато не е установено по насилствен начин. Насилието опорочава владението само по отношение на това лице, срещу което се упражнява насилието. Този признак е в основата на защитата по чл.76 от ЗС. Владелецът, а съ­що и държателят, на когото е отнета чрез насилие или по скрит начин вещта, може да иска връщането й от лице­то, което я е отнело. За всички други лица и насилстве­ното владение е обикновено владение и то се ползва със защита. Но ако загубеното чрез насилие владение се възвърне, насилственият владелец не ще може да се ползва от защита на своето насилствено владение срещу владелеца, спрямо когото е упражнил насилие.
Владението трябва да е явно. То е явно, ако не е ус­тановено по скрит начин, когато всеки, включително и предишният владелец, може да разбере, че се упражнява фактическа власт с намерение да се свои вещта Установеното по скрит начин владение няма действие спрямо предишния владелец - то е опорочено. Едва когато стане явно, ще породи действие.
2. Разграничение на владението от други факти­чески действия
Посочените признаци разграничават владението от други, сходни фактически действия. Например от т.нар. търпими действия, които се извършват със съгласие на владелеца. Тези действия са откъслечни и се извършват със съгласи­ето на собственика, а извършващият ги няма намерение да свои вещта. Не са владение и т.нар. „съизволени действия", които произтичат от упражняването на призна­ти вещни права. Например, който има учредено право на строеж, може да складира в парцела строителни материа­ли, да извършва изкопни работи, да прокарва инсталации.
а) Владение и държане. Член 68, ал. 2 от ЗС опреде­ля държането като „упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя". Общото, между владението и държането е, че и при двете действия се упражнява фактическа власт върху вещта. Разликата е само в анимуса, в намерението - държателят няма наме­рение да свои вещта. Той държи вещта за другиго, за вла­делеца или за собственика. От тях той е получил факти­ческата власт на основание, което изключва намерение­то вещта да се държи като собствена.
      Владението може да е установено дори и неправомерно. Все пак връзка между владение и държане има и тя се проявява въз въз­можността държането да прерасне във владение със съг­ласието на предшестващия владелец. Възможна е обратна хипотеза - владението да се превърне в държане, като се промени намерението.
б) Владение и право на владение. Владението е фак­тическа власт, фактическо господство. Член 68 от ЗС не се интересува от това дали лицето, което упражнява фак­тическа власт върху вещта има или няма право да я уп­ражнява. Владението е факт, а не право. Иначе е при пра­вото на владение. Правото на владение не е самостоятелно вещно право, а съставна част от съдържанието на едно субективно право. То е ед­но от правомощията на собственика или на ползвателя. Правото на владение се основава на притежанието на ед­но субективно право и фактическата власт се упражнява по силата на притежаваното вещно право. Освен това, при упражняване правото на владение въобще не се пос­тавя въпрос за намерението, с което се осъществява фак­тическата власт. Няма и нужда да се питаме какво мисли собственикът или ползвателят, когато си служи със своя­та вещ, когато придобива плодовете от имота.
3. Предмет на владението
Предмет на владението могат да бъдат всякакви вещ - движими и недвижими, независимо в чия собстве­ност се намират. Различни са само последиците, а в ня­кои случаи и защитата на владението.
Вещни права също могат да бъдат предмет на вла­дение. Щом едно лице упражнява ограничена фактичес­ка власт, съответстваща на съдържанието на едно огра­ничено вещно право върху чужда вещ, налице е владение на това вещно право.
Правните последици на владението на вещно право са същите като тези на обикновеното владение. Те могат да се придобиват по давност. Разпоредбите за придобиване право на собстве­ност върху недвижим имот по давност важат и за придо­биване по давност на други вещно право върху такъв имот (чл. 85 от ЗС). Владението на вещни права се полз­ва със същата владелческа защита, както и обикновено­то владение на вещ. Не могат да бъдат предмет на вла­дение облигационни права.
4. Начини за осъществяване на владението
Член 68 от ЗС сочи, че фактическата власт може да се упражнява не само лично от владелеца, но и „чрез дру­гиго". В този случай фактическата власт се упражнява от друго лице. Затова е необходимо владелецът да има на­мерение да държи вещта чрез това лице. Но нужно е съ­що и другото лице да има намерението да държи вещта не за себе си, а за владелеца. А щом няма намерение да я държи като своя, това друго лице просто е държател. Последиците и на личното владение, и на владението чрез другиго са едни и същи.1
Възможно е фактическата власт върху една вещ да се упражнява от няколко владелци. В този случай е нали­це съвладение. За да има съвпадение, у съвладелците трябва да са налице и двата признака на владение - да упражняват общо фак­тическата власт и да имат намерение да държат вещта общо за себе си. Въпреки тази общност на владението, всеки от съвладелците има правата на самостоятелен и отделен владелец - той може да изостави своето владе­ние, да го защитава с владелчески искове срещу трети лица и дори срещу останалите съвладелци; да придобие правото на собственост по давност върху своя дял преди другите, поради това например, че тяхното владение е било прекъснато.
5. Способи за придобиване на владението
а) Чрез едностранни действия
При този способ владението се придобива без съг­ласието на предишния владелец. Тук едно лице с едностранни действия установява фактическа власт върху вещ­та, като започва да я държи като своя.
б) Със съгласието на досегашния владелец Когато една вещ е във владение на някого и с него­во съгласие владението се предаде на друго лице, това лице придобива владението като започне да си служи с вещта като своя. Най-често на практика владението се предава въз основа на сключен договор между лицата -продажба, замяна и пр. Самото съгласие за предаване на владението обаче не е сделка. Ако сделката страда от по­рок, не ще може да се прехвърли собствеността, но той няма значение за придобиване на владението. Това разг­раничени още по-ясно проличава в чл. 70, ал. З от ЗС, който приравнява полученото на основание на предвари­телен договор владение на добросъвестно владение, въп­реки че този договор не прехвърля собствеността.
в) Чрез превръщане на досегашния владелец в дър­жател
Това е частен случай на придобиване на владение чрез другиго. Такъв е случаят, при който едно лице е във владение на вещта, но по съгласие с друго лице досегаш­ният владелец се лишава от владението, като се отказва от намерението да свои вещта и започва да я държи за новия владелец, за другото лице. Тук практически не се извършва предаване на фактическата власт върху вещта. Достатъчно е простото съгласие за в бъдеще вещта да се държи за новия владелец. Така е при договорите за прехвърляне право на собственост върху индивидуално определени вещи.
г) Чрез наследяване
6. Способи за изгубване на владението.За да е налице владение, необходимо е да съществуват кумулативно двата негови основни признака - уп­ражняване на фактическа власт върху вещта и намерение тя да се държи като своя. Логично е да се приеме, че с отпадане на един от тях владението се загубва.
а) Изгубване на владението поради изгубване на фак­тическата власт
За да съществува обективният признак на владени­ето не е необходимо постоянно, непрекъснато да се уп­ражнява фактическата власт от вещтаСамо ако владелецът трайно бъде лишен от фактическата власт по своя воля или поради това, че властта му е отнета от дру­го лице, ще е налице изгубване на владението.
б) Изгубване на владението чрез отпадане на наме­рението да се свои вещта
Този признак на владението анимуса, ще се изгуби, а оттам ще се изгуби и владението, само ако владелецът изяви воля, само ако обективира своето намерение повече да не държи вещта като своя. Няма изисквания относно това, как ще се из­рази тази воля - с думи, с действия.
Владението е съвкупност от посочените два юриди­чески факта. То е един фактически състав. Затова с из­чезването му се изгубва владението. Но и след това с не­го се свързват някои правни последици - възможност да се предяви иск за възстановяване на отнето или наруше­но владение, право на владелеца да иска да му се запла­тят разноските и подобренията.
в) Изгубване на владението чрез превръщане на дър­жането във владениеНеобходимо е да настъпи промяна в основанието на фактическата власт. Това може да стане със съгласието на предишния владелец, например собственикът на вещта я продава на наемателя. Не е нужно наемателят да върне вещта на собственика и отново да я получи въз основа на съглашението (договора за продажба). Но държането може да се превърне във владение и с едностранни действия от страна на държате­ля чрез превръщане на владение­то. И тук е необходимо да се измени основанието, като държателят извърши такива действия, с които манифес­тира намерение да държи вече вещта за себе си и тези действия да са известни на владелеца. Посочените способи намират приложение и при придобиването и загубването на владение на вещни права. Ще се касае до държането, то се придобива като се установи фактическа власт върху вещта без намере­ние тя да се държи като своя, и се изгубва, щом се из­губи фактическата власт или с превръщане на държа­нето във владение.
Б) Видове владение
Отбеляза се, че с оглед обема на фактическата власт, владението може да бъде пълно или ограничено.
Пълно владение е налице, когато владелецът уп­ражнява такава фактическа власт, такива въздействия върху вещта каквито може да извършва и собственикът. Владелецът в пълен обем владее, ползва и се разпореж­да с владяната от него вещ.
При ограничено владение владелецът осъществява фактически действия, които по обем съответстват на ед­но ограничено вещно право, например право на строеж, право на ползване, сервитут. Възможно е при това поло­жение върху една вещ да има едновременно пълно владе­ние и ограничено владение.
Според наличието на правно основание за възник­ване на владението ЗС разграничава два вида владение:
добросъвестно и недобросъвестно
Според чл. 70 от ЗС владелецът е доборосъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик без да знае, че праводателят му не е собственик или предписаната от закона форма е била опорочена.
Недобросъвестно е онова владение, което не е доб­росъвестно, т.е. което не отговаря на признаците на доб­росъвестното владение, установени в чл. 70 от ЗС.
Значението на тази класификация е с оглед правни­те последици. Добросъвестният владелец е в по-благоприятно правно положение от недобросъвестния. Напри­мер, придобива право на собственост върху недвижим имот с кратка давност от 5 години; придобива плодовете от вещта, става собственик на движимата вещ, ако я е придобил възмездно и пр.
1. Определение. Терминът „добросъвестно владение" се използва със специфично за вещно право съдържание. Той не трябва да се смесва с етическата категория „добросъвестност", нито с      добросъвестността,      която      изискват чл. 12, 63, 75, 82 и др. от ЗЗД във връзка със сключването и изпълнението на договорите. То не означава още и че владелецът трябва да си служи с вещта „с грижата на добър стопанин" (чл. 63 от ЗЗД). Подобни смешения отстранява легалното определение на добросъвестното владение, посочено в чл. 70 от ЗС: „Владелецът е добросъ­вестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. Достатъчно е добросъвестността да е съ­ществувала при възникване на правното основание".
Видно е от цитираното определение, че освен необ­ходимите елементи на всяко владение согри§ и атти8, законът въвежда още два признака. Единият е обективен - владелецът трябва да е придобил владението на правно основание, което е годно да го направи собственик. Дру­гият е субективен - владелецът трябва да не знае в момента на възникване на правното основание два факта:
че праводателят му не е собственикът или че предписа­ната от закона форма е била опорочена. Тук ще разгле­даме само тези два специфични за добросъвестното вла­дение признаци.
2. Характеристика на добросъвестното владение
Под правно основание в чл.70 от ЗС се има предвид всеки акт, чрез който по нашето право може да се прехвърли право на собственост или да се учреди друго вещно право. Става въпрос именно за правен акт, за юридическо действие, а не за юридически факт от типа на юридическите събития. Правни основания за добросъвестно вла­дение могат да бъдат: сделки, съдебни решения, админи­стративни актове.
Правно основание може да бъде всяка сделка, с ко­ято се прехвърля собственост или се учредява вещно пра­во. Не е правно основание обаче предварителният договор по чл. 19 от ЗЗД, защото той няма вещно действие, не прехвърля вещни права.
Едностранните правни сделки също могат да се смятат за правно основание по смисъла на чл. 70 от ЗС доколкото с тях се прехвърлят вещни права, напр. за­ветът. Но наследяването по закон или по завещание не е правно основание, защото в тези случаи наследникът е универсален правоприемник на наследодателя и той продължава владението такова, каквото е било за насле­додателя2.
Правно основание могат да бъдат и съдебни реше­ния, постановени по конститутивни искове, с които се упражняват потестативни преобразуващи права.
Не се смятат за правно основание нотариалните ак­тове, издавани по обстоятелствена проверка или въз ос­нова на съдебна или доброволна делба. Тези актове не са годни да прехвърлят право на собственост или друго вещно право, те само констатират съществуването на та­кива права.
Правно основание може да бъде и административен акт, например при отчуждаване и упълномеряване на имот по чл. 205 ЗУТ.
Посочените видове правни основания показват, че те са обективен елемент на добросъвестното владение, само доколкото са годни да прехвърлят право на собстве­ност или да учредят друго вещно право. При такова прав­но основание владеенето се концентрира върху конкрет­но определен имот, който може да се придобие по дав­ност, да се понесат разноските за направените подобре­ния и др. Не е достатъчно обаче правното основание да е налице. Необходимо е то да е „годно", както казва чл.70, да прехвърли или да учреди друго вещно право. Но кога можем да кажем ,че едно правно основание е годно.
Като обективен елемент на добросъвестното владе­ние правното основание трябва да съществува реално, обективно. Няма правно основание, ако вла­делецът само си мисли, че е купил имота или че има съ­дебно решение по чл. 19 от ЗЗД или по чл. 33 от ЗС.
Правното основание трябва не само да съществува, но и да е действително. Кога правното основание е действително, трябва да се преценява с оглед на неговия вид. Така, ако правното основание е сделка, тя не трябва да има някои от пороците, посочени в чл. 26-33 от ЗЗД, които я правят нищожна или унищожаема. Ако се касае за административен акт, той трябва да отговаря на всич­ки условия за действителност на един административен акт - да е издаден от компетентен орган, в определена форма, при спазване на установения в ЗАП ред. Освен то­ва, той трябва да е влязъл в сила. И най-сетне, ако основа­нието, въз основа на което се придобива владението, е съ­дебен акт, то също трябва да е действителен, да са изчер­пани възможностите за обжалване, т. е. да е влязъл в сила.
Нищожното правно основание е равносилно на липса на правно основание. Ако обаче актът, въз осно­ва на който се придобива владението не е нищожен, а само унищожаем, той е годно правно основание, докато не бъде унищожен. Дотогава владелецът се смята доборосъвестен. Но ако сделката напр. бъде унищожена от лице, което има право да иска нейното унищожаване, унищожаването има обратно действие, и поради това правното основание се заличава с обратна сила. А щом това е така, то и владелецът ще се смята недобросъвес­тен от началото на владението. Той няма да се смята добросъвестен и до деня на унищожаването. Следова­телно, за да бъде годно по смисъла на чл.70 от ЗС едно унищожаемо правно основание, трябва да е отпаднала възможността за унищожаването му.
Отпадането на правното основание превръща вла­делеца в недобросъвестен с всички произтичащи от това последици. Само докол­кото законът предвижда или овластява отмяната на акта да се извърши занапред, само тогава владелецът може да се смята за добросъвестен до момента на отмяната на правното основание.
Не е необходимо правното основание по чл. 70 от ЗС да е вписано, за да го смятаме за годно. Това е така, защото вписването не е условие за действителността на прехвърлителния акт. То има значение само с оглед противопоставимостта на вписания акт спрямо трети ли­ца, придобили от същия собственик и вписали по-късно акта върху недвижимия имот (чл. 113 от ЗС).
Във връзка с правното основание трябва да се под­чертае, че владелецът няма право на владение. И доб­росъвестният владелец не е собственик. Той не е собстве­ник просто защото самото негово правно основание е с недостатъци, които са му попречили да стане собственик.
Член 70 от ЗС въвежда още един признак на доб­росъвестното владение, и той е субективен признак - вла­делецът да не знае недостатъците на правното основание към момента на неговото възникване. Тези недостатъци обаче не трябва да са такива, че да водят до нищожност на правното основание. Посочи се, че ако то е нищожно, все едно няма годно основание, няма място и за добросъ­вестно владение. Остават само такива недостатъци, кои­то биха довели до унищожаемост на правното основание. Според чл. 70 от ЗС тези недостатъци са два:
Първият недостатък се състои в това, че праводателят не е собственик. За да е добросъвестен, владе­лецът трябва да не знае, „че праводателят му не собстве­ник". Незнанието трябва да се дължи на грешка във фак­та; Но може да има и грешка в правото; например, не знае, че праводателят трябва да е придобил имота с но­тариален акт и смята обикновената писмена форма за достатъчна, т.е. не знае, че придобиването трябва да бъ­де извършено под форма на нотариален акт. Грешката във факта не вреди, но грешката в правото вреди .
Вторият недостатък, свързан със субективния приз­нак на добросъвестното владение, е опорочеността на предписаната от закона форма за правното основание. Тук не става дума за липса на форма, защото това прави сделката нищожна по чл. 26 от ЗЗД, а за такива недос­татъци, които опорочават прехвърлителния акт от про­цесуална гледна точка.           Добросъвестността, т.е. незнанието, трябва да съ­ществува към момента на възникване на правното осно­вание (чл. 70, ал. 1 от ЗС). Ако по-късно владелецът уз­нае за тези недостатъци, това няма значение - той е доб­росъвестен. Но добросъвестността трудно се доказва. знанието е факт от психически мир на човека и мъчно се установява. Затова чл. 70, ал. 2 от ЗС въвежда оборима презумпция за добросъвестност, „добросъвестността се предполага до доказване на противното". Който иска да обори това предположение трябва да докаже, че владе­лецът е знаел за недостатъците на правното основание.
При наличието на посочените признаци владението е добросъвестно. Казаното за него важи и за добросъве­стно владение на вещни права.
3. Правни последици на добросъвестното владение Като вид владение добросъвестното владение има общите правни последици на всяко владение. С него оба­че законът свързва и някои особени последици. Те се свеждат до следното:
а/ Добросъвестният владелец „придобива добиви­те", т.е. става собственик на плодовете, които дава вла­дяната от него чужда вещ до предявяване на иска за връ­щането й (чл. 71 от ЗС).
б/ Добросъвестният владелец придобива право на собственост върху недвижимия имот, който владее, с кратка, 5-годишна давност (чл. 79, ал. 2 от ЗС).
в/ Добросъвестното и възмездно придобиване на владението върху чужда движима вещ прави владелеца собственик (чл. 78 от ЗС).
г/ Добросъвестният владелец има право на по-голя-мата сума между подобренията и увеличената стойност на вещта вследствие на подобренията (чл. 72 от ЗС). До заплащане на подобренията и разноските той има право на задържане (чл. 72, ал. З от ЗС).
По отношение на защитата законът не прави разли­ка между недобросъвестното и добросъвестното владение.
Законът за собствеността обаче признава на недоб­росъвестния владелец някои права, установени за доб­росъвестните владелци:
а/ Недобросъвестен владелец, придобил владението въз основа на предварителен договор, сключен със собственика на имота, има правата по чл. 71 и 72 от ЗС (чл. 70, ал. З от ЗС). С други думи, той има право да иска по-голямата сума между направените от него подобре­ния на чуждата вещ и увеличената стойност на вещта, става собственик на плодовете, има право на необходи­мите разноски, които е направил за запазване на вещта, както и право на задържане до заплащане разноските ф 1 подобренията.
б/ Член 74, ал. 2 от ЗС дава на недобросъвестния владелец, който е извършил подобрения в имота на собственика със знанието и без противопоставяне на последния, права като тези на добросъвестния владелец по чл. 72 от ЗС - право на по-голямата сума между по­добренията и увеличената стойност на вещта, на разнос­ките и право на задържане. Други права той няма. За да се ползва от тези права, е необходимо собственикът, пър­во, да е знаел или предварително да се е съгласил с извъ­ршването на подобренията и второ, като е знаел да не се е противопоставил на владелеца чрез активни действия, чрез предупреждение или чрез предявяване на иск за за­щита на владението. При такова пасивно поведение, при такова бездействие на носителя на субективното право, законът предпочита да защити този, който фактически упражнява съдържанието на това право, владелеца.
В) Защита на владението и държанието
1. Необходимост от защита на владението
Владението е фактическо отношение между хората по повод на вещи. Ако законът го урежда, то е за да му даде правна защита. Няма значение дали фактическата власт върху вещта е установена правомерно или неправо­мерно. Законът брани така да се каже статуквото на ве­щите. Целта е да се избегне саморазправата.
Съдебната защита на владението не изключва оба­че по абсолютен начин и самозащитата. Тази самозащита може да се изрази в превантивни мерки срещу евенту­ално отнемане на владението . Но самозащита­та е допустима и под формата на самопомощ.
2. Видове владелческа защита. Искове за защита на владението
българско вещно законодателство възприема вла­делческите искове за защита, въведени у нас още със ЗИСС. Но то установява и други средства за защита на владението - административна защита. Така например, съгласно чл. 80 от 3ДС, когато един държавен имот бъ­де завладян незаконно, той се изземва въз основа на заповед на областния управител, която се привежда в изпълнение със съдействието на полицията. Тази защита е приложима само относно владение на държавен имот.
Основният вид защита на владението - това са вла-делческите искове. Те се наричат още посесорни. Тук ста­ва дума за защита само на владението като факт. Затова при тези искове съдът се интересува само от факти - има ли владение, нарушено ли е то и кой е владелецът. Член 294 от ГПК постановява, че по тия дела съдът проверява само факта на владението и нарушението. Той не обсъж­да и не решава въпроса дали владелецът има или няма право на владение. За защита на нарушени права законът дава други средства - петиторните искове. Това са искът за собственост по чл. 108 от ЗС; негаторният иск по чл. 109 от ЗС; искът за определяне на граници и др. При те­зи искове чрез съдебно установяване на едно вещно пра­во се търси възстановяване на владението и прекратява­не на неговото нарушение. С петиторните искове се за­щитават вещни права, а не фактически отношения.
Посесорните, владелческите, искове не трябва да се смесват и с установителните искове. С последните по съ­дебен ред се установява съществуването на определено вещно право (чл. 97 от ГПК). Щом владението е факт, а не право, то установителен иск за владение ще бъде не­допустим. Не могат да се съединяват и владелчески с по­сесорни искове - чл. 295 ГПК.
И така, българското ВП урежда два иска за защита на владението: иск за защита на нарушено владение (чл. 75 от ЗС) и иск за защита на отнето владение (чл.7б от ЗС).
А/ Иск за защита на нарушено владение (искът по чл.75 от ЗС)
Съгласно чл. 75 от ЗС „владението на недвижим имот или на ВП върху такъв имот, включително и върху сервитут, което е продължило непрекъснато повече от 6 месеца, може да бъде защитавано срещу всяко нарушение. Искът може да се предяви в б-месечен срок".
а/ Предмет на защита
С този иск се защитава владение само на недвижим имот, владение на ВП върху такъв имот или на сервитут. Недвижими вещи са тези, които са посочени в чл. 110 от ЗС - земята, растенията, сградите и въобще всичко, кое­то по естествен начин или от действието на човека е прикрепено трайно към земята или към постройката.
С иск по чл. 75 по ЗС не може да се брани владение върху движима вещ - то е защитено с друг иск, с този по чл. 76 от ЗС или с петиторен иск, ако владението върху такава е добросъвестно, защото владелецът става собственик. Държателят също не може да се ползва от иск за защита на нарушено владение. Той трябва да потърси съдействието на владелеца (собственикът, за когото държи вещта). Държателят пък на движима вещ може да се брани с иск по чл. 76 от ЗС. За иска по чл. 75 по ЗС няма значение дали владението е правомерно или неправомерно.
б/ Срок на владението
Владението трябва да е продължило „непрекъснато повече от 6 месеца" (чл.75 от ЗС). В този пери­од владението не трябва да е прекъсвано, а то се прекъс­ва с отнемането му. Затова, ако владението е било отне­то, прекъснато, и след два месеца отново се придобие, искът на може да предяви, защото не са изминали 6 ме­сеца в непрекъснато владение. Миналият период на вла­дение не се брои. Но за да се улесни доказването чл. 83 от ЗС въвежда предположението: „който докаже, че е владял в различни времена, предполага се, че е владял и в промеждутъка, ако не се докаже противното". Не бива да се смесва прекъсване на владението като предпостав­ка за иска за защита по чл. 75 от ЗС с прекъсване на вла­дението като основание за прекъсване на придобитата давност по чл.80 ЗС - последиците тук са други.
в/ Нарушението
Искът по чл.75 от ЗС може да се предяви само при нарушено владение. А нарушение ще е всяко действие, с което се отстранява напълно или отчасти фактическата власт на владелеца върху вещта1. Няма значение намере­нието на нарушителя - да присвои вещта или просто да увреди владелеца. Нарушението може да се изрази не са­мо в преки фактически действия, но и чрез заплашване. Няма нарушение, ако действията се извършват със съгласието на владелеца или когато те се извършват от управомощени държавни органи, напри­мер съдебен изпълнител, въвод във владение, отнемане на владението при условията на чл. 16 от ЗС, обиск и др:
г/ Ответник
„Владението, казва чл.75 от ЗС, може да бъде защи­тавано срещу всяко нарушение". Нарушител може да бъ­де всеки. Затова и ответник по този иск може да бъде всяко лице, което нарушава владението. Няма значение дали нарушителят е действал пряко за себе си или за дру­гиго. Искът може да се предяви както срещу лицето, ко­ето пречи, смущава владението, така и срещу всяко лице, което е отнело или държи отнетата вещ. Поради това може да се приеме, че искът има вещен характер3.
д/ Предмет на иска
Този иск има за предмет прекратяване на наруше­нието или възстановяване на владението, ако то е било отнето. Ако в ответния имот е извършена промяна, искът ще има за предмет връщане на имота в състоянието, в което се е намирал преди нарушението. Ако с нарушението са причи­нени вреди, ищецът може да съедини иска по чл. 75 от ЗС с иск за вреди по чл. 45 от ЗЗД.
е/ Срок за предявяване
„Искът може да се предяви в 6-месечен срок" (чл. 75 от ЗС). Срокът започва да тече от деня на нарушени­ето, а ако то се състои в повтарящи се действия - от пос­ледното действие, последното нарушение. Няма значе­ние дали владелецът знае за нарушението. Шестмесечни­ят срок е давностен. С изтичането му се погасява право­то на иск.
Б/ Иск за защита на отнето владение (чл. 76 от ЗС)
Според чл.76 от ЗС „Владелецът или държателят, на когото е отнета чрез насилие или по скрит начин дви­жима или недвижима вещ, може в б-месечен срок да ис­ка връщането й от лицето, което я е отнело. Това не изк­лючва правото на лицето, което е отнело вещта, да пре­дяви иск по предходния член".
а/ Предмет на иска
С иск по чл.7б от ЗС може да се защитава както владението, така и държането. Той може да се предявя­ва както от владелец, така и от държател. Член 76 от ЗС говори само за дви­жима или недвижима вещ. Преобладава обаче мнението, че в предмета на този иск се включват и вещните права. Такъв извод следва и от чл. 111 от ЗС, според който раз­поредбите относно недвижимите вещи се прилагат и спрямо ВП върху недвижим имот, ако законът не поста новява друго. А член 76 не постановява друго. Не е необходимо за защи­тата по чл. 76 от 3 С владението да е продължило в опре­делен период от време.
б/ Нарушението
Член 76' от ЗС предвижда отделна защита на владе­нието и държането с оглед особеностите на тяхното на­рушение. Нарушението тук е квалифициран случай - то трябва да е извършено насилствено или по скрит начин. Член 76 използва термина „отнемане" в смисъл на нару­шение. Няма значение дали владелецът е напълно лишен от фактическата власт или тя частично е ограничена, ка­то му се пречи например да събира плодовете.
Но кога нарушението, отнемането, е извършено чрез насилие? Приема се в литературата, че има насилие само когато владелецът е възпрян да упражнява факти­ческата власт върху вещта било чрез физическо насилие върху личността, било чрез заплашване.
Втората форма, в която може да се изрази наруше­нието по смисъла на чл. 76 от ЗС е в случаите, при кои­то то се извършва „по скрит начин". Не става въпрос да­ли нарушението е известно на владелеца или държателя, дали са узнали за нарушението въобще. Нарушението е извършено по скрит начин, когато е извършено в такова време и по такъв начин и с такива средства, че да не мо­же в момента на нарушението то да стане известно на владелеца или държателя. Няма значение дали за другите ли­ца нарушението е скрито или явно. Нито за кого действа нарушителят.
в/ Страни
Ищец може да бъде както владелецът, така и дър­жателят. Ответник пък може да бъде всяко лице, което е отнело вещта по насилствен или скрит начин. Но той е недопустим срещу лице, което не е участвало в отнема­нето, срещу трето лице, придобило вещта от нарушителя. Затова този иск има личен характер. Но срещу универ­сални правоприемници на нарушителя той е допустим.
г/ Предмет на иска
С иска по чл.76 от ЗС се цели преустановяването на нарушението и връщане на отнетото владение. Заедно с възстановяване на владението може да се иска обезщете­ние за вреди, които са претърпени поради нарушението, така както и при иска по чл.75 от ЗС. Компетентен е районният съд.
д/ Срок за предявяване на иска
Искът трябва да се предяви в б-месечен срок. И тук законът не посочва от кога започва да тече този срок. Приема се единодушно в теорията, че срокът за­почва да тече от момента на нарушението. Срокът би трябвало да се брои от преустановяване на насилието, респективно от узнаване за нарушението, извършено по скрит начин.
е) Владелческа защита на недвижим имот по адми­нистративен ред.
С изменението на ГПК (ДВ, бр. 64/1999 г.) се въве­де т.нар. „бързо производство", което обхваща и защита­та по владелчески искове. Съгласно чл. 126, сГ^ж" от ГПК „Когато едно лице е лишено по насилствен или скрит начин от владението си на недвижим имот, то мо­же да подаде молба до районния съд за възстановяване на владението по административен ред."
За разлика от защитата по чл. 76 от ЗС, която се от­нася както за владение, така и за държане и то не само върху недвижима, а и върху движима вещ, предмет на за­щита по реда на бързите съдебни производства е само владението на недвижим имот. Държането както и вла­дението на движима вещ са изключени от този ред на за­щита. Няма значение колко е продължило владението, нито дали владелецът е добросъвестен.
Ищец може да бъде само владелец. Молбата до районния съд трябва да се подаде в месечен срок от от­немане на владението, като в нея би трябвало да посочи датата на отнемане на владението, както и данни за на­рушителя, ако той е известен.
Молбата може да се подаде не само срещу първона­чалния нарушител, но и срещу всяко лице, в чиято фак­тическа власт се намира имотът, дори срещу неизвестен нарушител.1
Както и по чл. 76 от 3 С, нарушението срещу което се търси защита по бързото производство се изразява в отне­мане на владението „по насилствен или по скрит начин".
При наличието на последните предпоставки район­ният съд в 7-дневен срок от получаването на молбата проверява изложените в нея данни, като взема предвид и обясненията на извършителя, ако той е известен (чл. 126 ал. 4) С оглед на установеното, съдът издава заповед за възстановяване на владението, което подлежи на неза­бавно изпълнение от органите на полицията или от кме­та. Но съдът може да откаже да издаде такава заповед, ако например молбата е подадена след едноседмичния срок от отнемане на владението, или пък ако молителят не е владелец. Ето защо както заповедта, така и отказът може да се обжалват в 3-дневен срок пред председателя на съответния окръжен съд. Обжалването спира изпъл­нението. Председателят на окръжния съд се произнася по жалбата в 3-дневен срок от постъпването й в разпоре­дително заседание с определение, което не подлежи на обжалване. В производството по жалбата не могат да се събират нови доказателства. В зависимост от данните по жалбата, председателят на окръжния съд може да отме­ни отказа и сам да издаде заповед за възстановяване на владението или да отмени заповедта на районния съд,
Произнасянето на съда по реда на чл. 126а-ж от ГПК има характер на административен акт и то не се ползва със сила на присъдено нещо, типична за спорните иско­ви производства. Затова няма пречка и след отказ на съ­да, владелецът да подаде нова молба, основаваща се на същите факти.
Г) Права на подобрителя върху чужд имот
1. Уводни бележки
Законът урежда и отношенията между владелеца и собственика на вещта. Това са преди всичко отношенията във връзка с разноските, направени за чуж­дата вещ. Тези отношения се уреждат от чл. 71-74 от ЗС.
Владелецът не е собственик, но той фактически уп­ражнява правата на собственика. Той държи и ползва чуждата вещ като своя - събира плодовете, които тя му дава. Но за да получи добиви от вещта, владелецът пра­ви разноски за нейното поддържане, за да може да се получават плодовете от нея Преди изтичане на давностния срок собственикът си виндицира имота, връща си владение­то. При това получава имота си облагороден. Стойността му се е увеличила вследствие раз­носките, направени от владелеца. Излиза, че единият -собственикът - се е обогатил, а другият - владелецът -обеднява. Правото обаче не позволява неоснователно обогатяване - всеки, който е получил нещо без основа­ние, е длъжен да го върне (чл. 55 от ЗЗД). Между собственика и владелеца възниква следователно и об­лигационно правоотношение във връзка с разноските и подобренията, направени от владелеца. Тези отношения обаче се уреждат от норми на ЗС.
От разпоредбите на чл. 71-74 от ЗС е видно, че пра­во да иска разноските, направени върху чуждия имот има само владелецът. Неговата претенция е спрямо собственика. ЗС в чл. 71-74 урежда само отношенията между владелеца и собственика1.
Казаното може да се илюстрира по-добре като се посочат и други лица, които правят разноски върху чуж­да вещ, но техните вземания не се уреждат от вещноправните норми. Те са следните:
а/ Държателят
Държателят не е владелец, защото не държи вещта като своя, а я държи за друго лице,с което се намира в договорни отношения, например наем. Затова отношени­ята със собственика ще се уредят от нормите на облига­ционното право. Член 231 от ЗЗД му дава право да прих­ване разноските, които е направил за дребни поправки, от наема. Ако пък е извършил значителни подобрения, отношенията ще се уреждат или по правилата на водене на чужда работа без мандат, или по 55 от ЗЗД.
б/ Носителят на вещно право върху чужда вещ
Ползвателят или суперфициарът също правят раз­носки във връзка с ползването и застрояването на чуж­дия имот. Но тези разноски са за тяхна сметка.
в/ Съсобственикът
Обикновено съсобственикът владее имота съответ­но на своя дял. Но ако упражнява фактическа власт вър­ху целия имот, за останалите съсобственици той е държател. В такъв случай отношенията между тях ще се уредят или по правилата на чл. 30 от ЗС, или съобразно чл. 61-62 от ЗЗД или чл. 45 от ЗЗД
За да възникне правото на вземане, необходими са две условия - да са направени разноски или подобрения и те, както и вещта, да съществуват. Ако вещта е поги­нала след подобренията, те не могат да се търсят от собственика.
А що се касае до разноските, направени преди поги­ването на вещта, приема се, че меродавен на възникване на вземането, и че то възниква с изоставяне на имота, с предаване на вещите на собственика, с предявяване на иск или към деня на постановяване на съдебното реше­ние1. Ако към този момент вещта, респ. подобренията, не съществуват, не възниква право на обезщетение.
2. Видове разноски, които подлежат на обезщетение
По правилата на чл. 71-74 от ЗС владелецът може да иска от собственика обезщетение за два вида разнос­ки: необходими и полезни разноски
Необходими разноски са тези, без които вещта съ­ществено би се повредила или би погинала. Основател­но в литературата се поддържа, че владелецът не е длъ­жен да прави тези разноски и ако не ги извърши, не но­си отговорност към собственика дори вещта да погине.
Полезните разноски се наричат подобрения. Това са онези разноски, които без да се необходими за запазване на вещта, са довели до увеличаване на нейната стойност. Няма значение с каква цел са направени. Достатъчно е да са увеличили стойността на вещта. Няма значение и това, че собственикът може да не ги иска.
Обаче разноските за добивите (плодовете) не подле­жат на обезщетяване. Това са разноски, извършени от владелеца, без които не биха се получили добиви или, както ги нарича чл. 73 от ЗС „плодове". Те не са свърза­ни нито със запазване на вещта, нито с увеличаване на нейната стойност и затова не са нито необходими, нито полезни разноски Не попадат в приложното поле на чл. 71-74 от ЗС и така наречените „луксозни" или излишни разноски.Те не подлежат на обезщетяване от собственика, затова владе­лецът може да си ги прибере, ако това е възможно, без да се увреди вещта или имота, върху който са направени.
3. Правен режим на вземанията за разноски
 А/ Вземания за необходимите разноски Право на вземане за тези разноски имат както доб­росъвестният, така и недобросъвестният владелец. Трябва , да е съществувала обективна нробходимост те да се извър­шат. Затова ако са направени, зашото сам владелецът е повредил вещта, той не може да иска обезщетение от тях. Владе­лецът трябва да докаже тази необходимост. Собственикът дължи действителния размер на разноските, а той се оп­ределя по пазарни цени към момента на извършването им. Дължат се разноските, които владелецът е „напра­вил" (чл. 72, чл. 73 от ЗС). До заплащането, на тези разнос­ки от собственика само добросъвестният владелец има право на задържане на вещта (чл. 72, ал. З от ЗС).
Б/ Вземане на подобренията
Както добросъвестният, така и недобросъвестният владелец има право на вземане на подобренията, които са направени в чуждия имот. Техните права обаче са раз­лични.
а/ Права на добросъвестния владелец Според чл. 72 от ЗС „добросъвестният владелец мо­же да иска за подобренията, които е направил сумата, с която се е увеличила стойността на вещта вследствие на тези подобрения. Това увеличение е определя към дена на постановяване на съдебното решение". Законът указва яс­но как и кога ще се определи размерът на увеличената стойност. Нейната сума ще бъде разликата между стойно­стта на имота към датата на постановяване на съдебното решение и стойността, която същият имот би имал към същата дата, ако извършените подобрения не бяха напра­вени1. Меродавни ще бъдат и тук пазарните цени към деня на съдебното решение. Така например владелецът е построил гараж в чуждия имот. Той е направил разноски за материали, превоз, труд и пр. в размер на 50 хил. лева. Преди строежа имотът е струвал 500 хил. лева, а в резул­тата на подобренията струва бОйшл. лева. Добросъвестни­ят владелец ще има право да получи от собственика 100 хил. лева, които увеличават стойност, макар че е израз­ходвал 50 хил. лева. Или обратно, изразходвал е повече -напр. 100 хил. лева, но стойността на имота сее увеличила само с 50 хил. лева. В този случай владелецът ще получи само 50 хил. лева. Само с тази сума собственикът се е обо­гатил. И тук до заплащане на подобренията добросъвест­ният владелец има право на задържане.
б/ Права на Недобросъвестния владелец за подобре­нията
Съгласно чл. 74, ал. 1 от ЗС „недобросъвестният владелец може да иска за подобренията, които е напра­вил само по-малката сума измежду сумата на направени­те разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на тези подобрения". Ако използва­ме горния пример видно е, че недобросъвестният владе­лец има право да получи само стойността на разноските от 50 хил. лв. които е направил, защото те са по-малката сума в сравнение с увеличената стойност от 100 хил. лв. Ако обаче неговите разноски са 50 хил.лева, а имотът е увеличил своята стойност само с 10 хил.лева, той ще има право само на тези 10 хия. лв., те са по-малката сума. То­ва е една своеобразна санкция за недобросъвестния вла­делец, който макар да знае, че имотът е чужд, прави по­добрения в него. Увеличената състойност и тук се опре­деля на базата на пазарните цени към момента на поста­новяване на съдебното решение. А сумата на подобрени­ята, т.е. на разноските, които са направени за тези подоб­рения, ще се определи по пазарни цени към момента на извършването им. Иначе неоправдано би бил ощетен собственикът, ако подобренията се оценяват след момента на съдебното решение.
В/ Вземане за разноските за плодовете Добросъвестният владелец става собственик на плодовете от чуждата вещ до предявяване на иска за връ­щането им (чл. 71 ЗС). Недобросъвестният владелец ня­ма право да получава добивите от чуждата вещ - той дължи връщането им на собственика, включително и обезщетение за тези, които е могъл да получи, но като си приспадне направените за тези плодове разноски. Видно е, че ако недобросъвестният владелец е направил разнос­ки, но не са получени плодове, той няма от какво да приспадне тези разходи, не може да извърши прихваща­не, защото няма насрещно вземане, няма вземане на собственика за тези плодове. Следователно правото на вземане на разноските за плодовете може да се упражни само чрез компенсация по реда на чл. 103 от ЗЗД.
Г/ Право на задържане
Член 72, ал. З от ЗС дава право на задържане на доб­росъвестния владелец. До заплащане на подобренията и разноските, се казва там, той има право да задържи вещ­та. Понеже правото на задържане възниква след влизане в сила на съдебното решение, от този момент владе­лецът вече не е владелец, той се превръща в държател.
По време на задържането той държи вещта за собственика. Правото на задържане обаче не е ВП. Бив­шият владелец не може да си служи с вещта, да придоби­ва плодове. Това право може да се упражни само срещу собственика, затова то има личен характер. Чрез право­то на задържане бившият владелец гарантира своето взе­мане срещу собственика. Освен това по силата на чл. 136, т. 4 от ЗЗД той става и привилегирован кредитор - под­режда се на четвърто място по привилегия.
Посочи се, че общото правило на чл. 72, ал. З от ЗС дава право на задържане на добросъвестния владелец. От това право обаче се ползва и недобросъвестният вла­делец, придобил владението въз основа на предварите­лен договор със собственика (чл. 70, ал. З от ЗС). И в друг случай недобросъвестният владелец има право на задър­жане, но само за подобренията - това е случаят, когато собственикът е знаел, че се правят подобрения и не се е противопоставил (чл. 74, ал. 2 от ЗС).
Д/ Предявяване на вземанията за разноски и по­добрения
Вземането за разноски и подобрения може да се предяви от владелците с първоначален иск, с насрещен иск, чрез възражение по предявен иск за връщане на вещта. Допустим е и установителен иск за съдебно уста­новяване на вземането за разноски (чл. 97 ТПК).

22.ДОГОВОР
А) Понятие и видове.
1.ПОНЯТИЕ- ФГК определя договора в чл. 1101 като съглашение, с което едно или повече лица се задължават към едно или повече други ли­ца да се даде, да се направи или да не се направи нещо. Френските автори  приемат, че договорът е съвпадение на две или повече волеизявления за създаване или изменение на правоотношение.Немското право не съдържа легално определение на догово­ра. Англо-американското право поставя в основата на договора обещанието. Според параграф 1 на Договорния кодекс на САЩ договорът е обещание или ред от обещания, за нарушаването на които законът предвижда санкция или чието изпълнение зако­нът признава за задължение. Правната теория определя договора като правно валидно споразумение, насочено към създаване и определяне на облигационни права.
Първата алинея на чл. 8 ЗЗД съдържа определение на поня­тието „договор": „Договорът е съглашение между две или повече лица, за да се създаде, уреди или унищожи една правна връзка между тях." Определението на договора, уредено от чл. 8, ал. 1 ЗЗД, раз­крива неточности.
Формулировката, че договорът е съглашение за създаване на една правна връзка, е безспорна и не се нуждае от тълкуване. Проблеми възникват във връзка с останалата част от определение­то. -Терминът „уреждане" на една правна връзка е неясен. Според някои автори уреждането означава допълнително установяване на начин за погасяване на задължението. Най-сериозни възражения предизвиква определянето на договора като съглашение за унищо­жаване на правна връзка. Терминът „унищожаване" има установе­но значение. Той означава прекратяване на правоотношение като последица от упражняването на едно преобразуващо право — пра­вото да се унищожи една сделка поради порок на волята. Това право се упражнява само едностранно, а не чрез съглашение (вж. чл. 32 ЗЗД). Възможно е в термина „унищожаване" да е вложено значение на „прекратяване". В такъв случай е налице нарушение на изискването на чл. 37, ал. 1 от Указ № 883 за прилагане на Закона за нормативните актове, съгласно което думи или изрази с ут­върдено правно значение трябва да се използват в един и същи смисъл във всички нормативни актове.
Дефиницията на чл. 8, ал. 1 ЗЗД не обхваща всички видове договори. Спорно е дали тя се отнася до съглашенията за измене­ние на една правна връзка. Така например встъпването в дълг и цесията са договори, но те не са насочени към създаване, урежда­не или унищожаване на правна връзка.
В българската правна литература са предложени различни определения на договора.
Според професор Диков договорът е съглашение между две или повече лица за създаване, изменяване или унищожаване на ед­на юридическа връзка, Професор Кожухаров определя договора като съглашение между две или повече лица, за да се създаде, уре­ди или унищожи една правна връзка между тях. Професор Таджер приема, че договорът е двустранна сделка, при която е на­лице съгласуване на насрещни волеизявления на две страни. Спо­ред професор Павлова договорът включва две или повече взаимно свързани волеизявления, насочени към пораждане на правни последици в областта на частното право, които засягат поначало лицата, които извършват волеизявленията.
Може да се приеме, че договорът е съглашение между две или повече лица за създаване, изменение или прекратяване на правоот­ношение между тях.
От определението на договора могат да се изведат следните негови особености.
• Договорът е съглашение. С термина „съглашение" се означава юридически факт, който се състои от две или повече насрещни волеизявления. Те са проти­воположни по посока и трябва да съвпадат по съдържание. Тези волеизявления образуват едно цяло, те не са откъснати и само­стоятелни, а са елементи от един общ юридически факт. Насрещният характер на волеизявленията предпоставя извър­шването им от две противоположни страни. Договорът не може да има само една страна. Две страни има и при договарянето сам със себе си, защото в този случай представителят извършва воле­изявления от името на две страни — чл. 38, ал. 1 ЗЗД.
Договорът не може поначало да има и повече от две страни. Ако повече от две лица извършват волеизявления, между тях по правило или се сключват повече от един договор, или възниква многостранна сделка. Възможно е обаче повече от едно лице да бъдат на едната страна по правоотношението. В този случай пра­вата и задълженията могат да бъдат разделни, солидарни или неделими. Така по един договор купувачите могат да бъдат трима. За разлика от многостранната сделка, при договора волеизявле­нията на лицата, които са от едната страна на правоотношението, трябва да са насрещни на волеизявленията на лицето или лицата, които образуват другата страна.
Договорът е съгласие, насочено към частноправни последи­ци. Последиците са детерминирани от съгласието, те са такива, каквито страните решат.Затова договорът е вид сделка, която, предвид насрещния характер на волеизявленията, има двустранен характер.
Нашето право приема, че всички двустранни сделки са дого­вори независимо от вида на правните последици. Договор е съгла­шението, насочено към пораждане на права и задължения — про­дажбата, изработката, дарението; ^съглашението, което изменя въз­никнало вече правоотношение — цесията, заместването в дълг, спогодбата; и съглашението, което прекратява правоотношение — опрощаването. Един и същ договор може да има правопрекратяващи и правопораждащи последици- новацията прекратява правоотношение, но на негово място възникват нови права и за­дължения. Възможно е договорът да е насочен само към установя­ване на действителното правно положение между страните. Така с установителния договор двете страни взаимно се задължават да считат, че правното положение между тях е такова, каквото го прогласява договорът, и да спазват занапред такова поведение, което отговаря на установеното с договора правно положение.
Последиците на договора по правило засягат само страните по него. Договорът може да има действие и за третите лица, но в такъв случай той поражда за тях само права — чл. 22, ал. 1 ЗЗД.
2.ВИДОВЕ
Б) Особености на договора в облигационното , търговското и трудовото право
В) Сключване на договора и преддоговорни отношения
1. СКЛЮЧВАНЕ НА ДОГОВОРА
1.1. ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА И НОРМАТИВНА УРЕДБА
        Договорът е съглашение, което изисква съвпада­нето на две противоположни по посока и съвпадащи по съдържа­ние волеизявления. Сключването на договора по правило става постепенно, чрез напластяването на няколко юридически факта.
Често сключването на договора се предхожда от воденето на преговори, при които страните изясняват своите позиции. При во­денето на преговори и сключването на договори страните трябва да действат добросъвестно. В противен случай те дължат обезще­тение — чл. 12 ЗЗД. Постигането на съгласие изисква една от страните да вземе инициатива и да адресира до другата страна волеизявление, наре­чено „предложение". Тази страна се нарича „предложител" или „оферент". Предложението може да бъде прието или отхвърлено. В първия случай е налице „приемане". Страната, до която е адре­сирано предложението, се нарича „адресат на предложението" или „адресат на офертата", а страната, която е приела предложението — „приемател" или „акцептант".
Общата нормативна уредба на сключването на договорите се съдържа в чл. 13 и 14 ЗЗД. Правилата на чл. 13 и 14 ЗЗД имат диспозитивен характер, защото са установени в интерес на стра­ните, и отклонения от разрешенията им са допустими; Съдържа­щият се в ЗЗД общ режим за сключването на договорите има един недостатък — той е твърде лаконичен и не може да обхване цяла­та проблематика на сключването на договорите.
Когато изявленията по сключване на договора са електронни, прилага се ЗЕДЕП45,
Правила за сключването на търговските сделки, някои от кои­то имат приложение и за нетърговски облигационни отношения, съдържа и ТЗ — вж. чл. 290, 291, 293, ал. 4 и 5 и други.
1.2. ПРЕДЛОЖЕНИЕ
1.2.1. Понятие
.Предложениетое воле­изявление, насочено към сключване на определен договор.
Предложението трябва да отговаря на следните изисквания. •' То трябва да изразява волята на предложителя да бъде обвър­зан от предлагания договор.
Предложител е лицето, от името на което се прави предло­жението. Представителят не е предложител. Ако предложението се прави в електронна форма, предложител е титулярът на електрон­ното изявление — чл. 4, изр. 2 ЗЕДЕП. Авторът на електронното изявление — физическото лице, което в изявлението се сочи като негов извършител, не е предложител, тъй като действа не от свое име, а от името на титуляра — чл. 4, изр. 1 ЗЕДЕП.
Необходимо е наличието на сериозно намерение за сключване на договор. Намерението за договаряне трябва да се изведе чрез тълкуване на предложението — вж. чл. 20 ЗЗД. ,Изявления, които не разкриват желание за обвър­зване, а имат предварителен, информационен или несериозен ха­рактер, като обявяване на желание за водене на преговори, нямат качеството на предложение. Включването на уговорки, с които предложителят заявява, че „не се смята за обвързан от предложението", превръщат предложението в покана за водене на преговори.
ТЗ съдържа правила, които уреждат поканата да се направи предложение при търговските сделки. Съгласно чл. 290, ал. 1 ТЗ каталози, ценоразписи, тарифи и др., съобщения чрез средствата за масово осведомяване или отправени по друг начин до неопреде­лен кръг лица се смятат за покана да се направи предложение. Ако в отговор на поканата се направи предложение и то не бъде прието без основателна причина, отправилият поканата отговаря за вре­дите, претърпени от предложителя — чл. 290, ал. 2 ТЗ. Правилата на чл. 290, ал. 1 и 2 ТЗ не разкриват специфика, характерна само за търговските сделки. Те са общи и имат действие за всички, вклю­чително и за нетърговските сделки.
* Предложението трябва да бъде пълно.
То следва да съдържа всички съществени елементи на бъде­щия договор. Съществените уговорки не са посочени нормативно. Те могат да се изведат за всеки конкретен случай чрез тълкуване на правилата за съответния вид договор. Така например при про­дажбата и наема съществени са уговорките относно вещта и цена­та - чл. 183 и 228 ЗЗД.
Ако част от съдържанието на договора е определена норма­тивно, не е необходимо възпроизвеждането й в предложението. Така задълженията на продавача в случай на съдебно отстранение и недостатъци са нормативно установени и те възникват, дори и да не са уговорени.
Може да се обобщи, че предложението е пълно тогава, когато договор може да се сключи при наличието на просто „да" на прие­мащата страна.
Предложението може да съдържа и уговорки, които се откло­няват от разрешенията на диспозитивни правни норми. Така съгласно чл. 200 ЗЗД плащането на цената при продажбата трябва да стане едновременно с предаването на вещта и на мястото, където то се извършва. В предложението може обаче да бъдат посоче­ни друг момент и място на плащане на цената.
Предложението не изисква форма за действителност. То мо­же да бъде направено както изрично, с думи — в писмена или уст­на форма, така и с конклудентни действия.
Неформалният характер на офертата се запазва и при догово­рите, които изискват писмена форма . В тези слу­чаи обаче действието на договора е функция не само на съгласие­то, но и на допълнителен юридически факт — спазването на опре­делена форма. Отправянето на формално предложение може да ускори пораждането на действието на договора. Няма пречки оба­че формата да се добави и след постигането на съгласието.
ЗЗД не съдържа правила относно предложения, направени по телефон, телекс и телефакс.
Трябва да се приеме, че предложение, направено по телефона, е устно.
Отправеното по телекс предложение по същността си е по-близо до писменото, отколкото до устното волеизявление. Липсва обаче подпис. Член 13 от Виенската конвенция обявява изпратени­те по телекс волеизявления за писмени — разрешение, което може да се приложи по аналогия и във вътрешното ни право. Подобно следва да бъде значението и на направено по телефакс предложе­ние. Телексът и телефаксът дават възможност на неприсъстващи страни много бързо да установят контакт и да сключат договор, но не решават проблема с полагането на подписите. За разлика от телекса, телефаксът позволява възпроизвеждането на подпис, но не гарантира насрещната страна относно неговата автентичност47.
ТЗ съдържа аналогични разрешения за сключването на тър­говските сделки, които следва да имат приложение и относно сделките, които нямат търговски характер. Изявленията, направе­ни по телефакс или телекс, са писмени, ако от книгите и докумен­тите, които отразяват работата на тези апарати, е изключено не­точно възпроизвеждане на изявлението — чл. 293, ал. 5.;
От правилата на Виенската конвенция и ТЗ може да се напра­ви изводът, че;предложенията, направени чрез телекс и телефакс, имат характера на писмени, но неподписани волеизявления. Те се смятат за подписани, ако от книгите или документите, които отра­зяват работата на телекса или телефакса, е изключено неточното възпроизвеждане.
Предложението в електронна форма има значението на пис­мено предложение — чл. З, ал. 2 ЗЕДЕП. То произвежда действие само ако лицето, до което се отправя то, по силата на закон е длъжно да получава електронни изявления или за което въз осно­ва на недвусмислени обстоятелства може да се смята, че се е съгласило да получи изявлението в електронна форма — чл. 5 ЗЕДЕП. Правилото на чл. 5 ЗЕДЕП цели да защити участниците в оборота, които, предвид интензивния електронен обмен на данни, получават голям брой електронни съобщения, но не винаги имат възможност да се запознаят със съдържанието им.
Предложението по правило се адресира до определено лице или до конкретен кръг лица...
При електронните изявления, както вече се посочи, адресатът трябва или по силата на закон да е длъжен да получава електрон­ни изявления, или въз основа на недвусмислени обстоятелства да може да се смята, че се е съгласил да получи изявлението в елек­тронна форма — чл. 5 ЗЕДЕП.
Възможно е изявлението на предложителя да е отправено до неопределен кръг лица Проблемите, които неадресираното предложение поставя, не са неразрешими. Независимо че неадресираното предложение не е уредено в ЗЗД, то следва да бъде допустимо. Офертата е едно­странно изявление, а едностранните изявления могат и да са неад-ресирани48.'Възможността да се правят неадресирани предложения може да бъде обоснована и с нейната практическа полезност Проблемите, които вещният ефект поставя, могат да бъдат разрешени, макар и не особено сполуч­ливо, от общите правила на чл. 24 ЗЗД. Разграничаването на офер­тата от поканата за преговори е въпрос, отговорът на който след­ва да бъде даден във всеки отделен случай. Изглежда, че неадресирани изявления, при които личността на адресата е съществен еле­мент от съдържанието на договора, не са предложения, защото не са достатъчно определени.^Предметът на договора по правило ка­то че ли не следва да е изложената на витрината вещ, а еднород­ните вещи, които се намират в магазина или склада на оферента, стига да има достатъчен запас от тях, за да не се принуждава по­следният да разваля витрината. Необходимостта от създаване на общ правен режим за неадресираното предложение е обаче несъм­нена.
Виждането, че предложението може да бъде отправено и до неопределен кръг лица, е господстващо в литературата.
Специално правило, което урежда неадресираното предложе­ние при търговските сделки, съдържа чл. 291 ТЗ. Според този текст неадресираното предложение е допустимо, включително и когато е направено чрез средствата за масово осведомяване. То трябва да отговаря на две специални изисквания — да съдържа об­щото предлагано количество и срока за приемане на предложе­нието. Предложителят е обвързан до изчерпване на количеството в определения срок. Правилото на чл. 291 ТЗ е общо и то следва да намери приложение и за сделки, които нямат търговски характер. Изискването офертата да съдържа общото предлагано количество има смисъл само ако се предлагат заместими вещи. В противен случай то е излишно. Разбира се, подобно предложение трябва да разкрива сериозно намерение за договаряне и да бъде пълно.
ЗЗД не съдържа правила за определяне на времето на изпра­щане на предложението. В общия случай то е ирелевантно, защо­то законът не свързва с него никакви правни последици.
I Когато предложението се прави в електронна форма, законът определя момента на изпращането му. Това се налага както пора­ди бързината, с която се извършват електронните изявления, така и с оглед на уредената от ЗЕДЕП отговорност на посредника при електронното изявление. Правилото на чл. 9 ЗЕДЕП предвижда, че електронното изявление се смята за изпратено с постъпването му в информационна система, която не е под контрола на автора. Правилото е диспозитивно и страните могат да уговорят друго.
1.2.2. Действие Предложението поражда действие от момента на получаването му от лицето, до което е направено — арг. от чл. 13, ал. 2 ЗЗД.
Необходимостта от сигурност при електронните изявления, бързината и лекотата, с която те се извършват и потвърждават, е основание ЗЕДЕП да установи диспозитивното правило, че пред­ложението се смята за получено, ако адресатът потвърди получа­ването — чл. 8, ал. 1. Ако не е посочен срок за потвърждаване на получаването, потвърждаването трябва да бъде извършено в разу­мен срок — чл. 8, ал. 2 ЗЕДЕП: Терминът „разумен срок" не е опре­делен от ЗЕДЕП. Той следва да се разбира като достатъчен според обстоятелствата срок. Времето на получаването е моментът на изпращането на потвърждението от адресата на предложението — чл. 10, ал. 1 ЗЕДЕП. Ако страните са уговорили, че потвърждаване не се изисква, или това следва от специален нормативен акт, елек­тронното предложение се смята за получено в посочената от адре­сата на предложението информационна система. В случай че адре­сатът на предложението не е посочил информационна система, изявлението е получено с постъпването му в информационната система на адресата, а ако адресатът няма информационна систе­ма—с изтеглянето му от адресата от информационната система, в която изявлението е постъпило — чл. 10, ал. 2 ЗЕДЕП.
Предложението няма сила, ако бъде оттеглено. Оттеглянето има действие, ако съобщението за него бъде получено преди или най-късно едновременно с предложението — чл. 13, ад. 2 ЗЗД. Нормата на чл. 13, ал. 2 ЗЗД е диспозитивна. Допустимо е предложителят да се откаже от възможността да оттегля предложе­нието.
Полученото от адресата предложение има обвързваща сила. Това означава, че след като е породило действие, то не може да бъде отменено от предложителя. Ако бъде прието, сключва се до­говор, дори и предложителят да е променил волята си. Обвързва­щата сила на предложението се изразява и в това, че не трябва да се прави същото предложение на друго лице. Ако предложителят не се съобрази с това изискване, той отговаря. Отговорността му може да бъде за засягане както на негативния, така и на позитив­ния интерес на адресатите на предложението — вж. чл. 12, чл. 187 и др. ЗЗД,.
Предложени са различни обяснения за обвързващата сила на предложението трябва да се прие­ме, че .обвързващата сила на предложението настъпва ех 1еgе. Нормите, които уреждат действието на предложението — чл. 13, ал. 1 и ал. З ЗЗД, имат обаче диспозитивен характер и предложите­лят може да се отклонява от тях. Следователно предложителят мо­же да заяви на адресата на предложението, че предложението му няма да го обвързва и след получаването на предложението. Този извод може да се направи от обстоятелството, че правилата за сключване на договорите са установени в полза на страните, а не в обществен интерес. Той се потвърждава и от систематическото тълкуване на чл. 13, ал. 1 и ал. З, от една страна, и чл. 14, ал. 1 ЗЗД, от друга. Моментът, в който договорът се смята сключен, може да бъде определен по начин, различен от установения в чл. 14, ал. 1 ЗЗД, ако страните решат това — правилото на чл. 14, ал. 1 е диспозитивно.
Правилото, че предложението има обвързваща сила, има най-голямо значение, ако моментът на сключването на договора е по­лучаването на приемането. Системата на получаването гарантира интереса на предложителя. Той не може да отмени предложение­то, но договорът се сключва едва когато приемането бъде получе­но от него. Интересът на адресата на предложението е защитен с правилото за обвързващата сила на предложението — така той е сигурен, че след получаването на предложението сключването на договора зависи изключително от неговата воля.
Възможността за промяна на момента на сключването на до­говора предпоставя допустимостта на изпращането на предложение, което може да бъде отменяно и след получаването му; Тако­ва предложение не гарантира обаче адресата на предложението, който има по-голяма нужда от защита, отколкото предложителят. Най-често предложителят разполага с повече информация за на­срещната страна, отколкото тя за него.
Предложението не може да обвързва предложителя неопреде­лено време.Ако предложителят е посочил в предложението срок за прие­мане, предложението има обвързваща сила до изтичането му —чл. 13,ал. 1 ЗЗД.
Когато срок не е установен, предложението обвързва предло­жителя за различно време в зависимост от това дали е направено на присъстващ или на неприсъстващ. Присъстващи са онези лица, които са в непосредствен контакт по едно и също време и място. Предложение от пълномощник на едно лице до друго лице е пред­ложение на присъстващ, ако пълномощникът и другото лице са в непосредствен контакт.
Предложението, направено на присъстващ, губи силата си, ако не бъде прието незабавно — чл. 13, ал. З ЗЗД. Правилото на чл. 13, ал. З ЗЗД не следва да се тълкува буквално. Адресатът на предложението следва да разполага с известен период от време, за да обмисли офертата и да реши дали да я приеме или не. Продъл­жителността на този период трябва да се определя конкретно.
Предложение до неприсъстващ има обвързваща сила до из­тичането на толкова време, колкото е нужно според обстоятел­ствата, за да пристигне приемането — чл. 13, ал. З ЗЗД. Ако стра­ните не са в пряка връзка, те са неприсъстващи. Използването на пратеник определя договора като сключен между неприсъства­щи.Колко време е необходимо за пристигане на приемането, се решава конкретно. Предложението губи силата си и ако бъде отхвърлено. От­хвърлянето може да бъде както изрично, така и мълчаливо.
1.3. ПРИЕМАНЕ
 1.3.1. Понятие. Приемането е волеизявление на адресата на предложението, което изразява съгласие с предложението. Прие­мането трябва да отговаря на определени изисквания.
То трябва да е направено от адресата на предложението, съ­ответно от негов представител или правоприемник (в случай че предложението не е свързано с личността на неговия адресат).
Приемането трябва да бъде отправено до предложителя То не може да бъде адресирано до неопределен кръг лица — обстоя­телството, че предложението е направено от една страна (предложители може да са повече от едно лице), изключва подобна въз­можност.
Приемането трябва да е ясно и недвусмислено и да разкрива сериозно намерение за обвързване. Общи изявления за одобрение на предложението или поло­жително отношение към него нямат действието на приемане. Не може да има приемане, ако приемащата страна не знае за предложението.,
Когато се сключва договор между отсъстващи по телеграф, телекс или телефакс, неяснота внася отговорът на предложението, в който е включен изразът: „Прието. Следва писмо". Подобен от­говор не е приемане, защото не съдържа сериозно намерение за обвързване и яснота относно волята на приемателя.
Съдържа­нието на приемането трябва да бъде безусловно и да съвпада изця­ло с това на предложението. Всяко отклонение от предложението — изменение, допълнение, условие, ограничение, резерва, искане на обяснения, отрича на волеизявлението на адресата на предло­жението качеството приемане. Това мнение се обосновава със същността на договора като „съглашение", което изисква пълно покриване на волеизявленията на страните
Авторите приемат, че, изключение от това общо правило са случаите на отговор на предложението, което съдържа отклонение в количествено отношение.;
 Ако отговорът на предложението е за по-голямо количество или"по-висока цена от тези в предложението, по правило се смята, че има съгласие и се сключва договор за количеството или цената, съдържащи се в предложението.
Напротив, в случай че предложителят предлага повече, а ад­ресатът на предложението се съгласява за по-малко, по правило се приема, че няма покриване на волеизявленията на страните, освен ако от тълкуването на съдържанието на предложението или от об­стоятелствата на случая може да се направи изводът, че предложи­телят би се съгласил и на частично приемане — вж. чл. 20 ЗЗД.
ТЗ урежда два случая, при които съдът може да определи липсващи уговорки на търговски сделки. Първият от тях е налице, когато страните са уговорили трето лице да определи една или по­вече уговорки. Третото лице трябва да се съобразява с целта на договора, с останалото му съдържание и с търговския обичай — чл. 299, ал. 1 ТЗ. Ако третото лице не определи уговорката или не се съобрази с целта на договора, останалото му съдържание или търговския обичай, всяка страна може да поиска определянето да се извърши от съда — чл. 299, ал. 2 ТЗ. Втората хипотеза, при коя­то съдът има право да определя уговорки от договор, е налице, ако страните се уговорят при настъпване на определени условия да до­пълнят договора, но при настъпването им не могат да постигнат съгласие. Тогава всяка страна може да поиска от съда да допълни договора, който трябва да се съобразява с целта на договора, с останалото му съдържание и с търговския обичай — чл. 300 ТЗ. Съдът действа не като правораздавателен орган, а като орган на спорна администрация. Правилата на чл. 299 и 300 ТЗ са създаде­ни с цел ускоряване на търговския обмен. Те нямат приложение за нетърговски отношения.,
Необходимостта от уреждането на общи правила за случаите на приемане, което се отклонява по съдържание от предложение­то, е несъмнена.
ЗЗД не разрешава въпроса дали отговорът на предложението, който се отклонява от съдържанието на предложението, може да се разглежда като насрещно предложение. Трябва да се приеме, че за да е налице насрещно предложение, трябва да е налице не само отлика между съдържанието на предложението и насрещното изявление, но изявлението на адресата на предложението следва да отговаря на всички изисквания за наличието на предложение — сериозно намерение, пълнота и определеност.
Приемането, както и предложението, е неформално. То може да бъде направено изрично — устно или писмено, или чрез конклудентни действия Бездействието и мълчанието на адресата на предложението не водят до сключване на договор, защото при тях липсва външно обективирана воля. Изключения са допустими само ако са предви­дени от закона. Така при договори с продължително изпълнение изменянето или заменянето на общите условия има сила за на­срещната страна по заварен договор, щом й е било съобщено и тя не е заявила в дадения й писмено достатъчен срок, че го отхвърля -чл. 16,ал. З ЗЗД.
Търговското право урежда повече случаи на правнорелевантно мълчание. Така мълчанието на комитента на уведомлението на комисионера, който е продал по цена, по-ниска, или е купил по це­на, по-висока от определената, има действието на одобрение — чл. 351, ал. 2 ТЗ65. В ТЗ се съдържа и общо правило, което прави мълчанието правнорелевантно. Така, съгласно чл. 292, ал. 1 ТЗ, предложението до търговец, с когото предложителят е в трайни търговски отношения, се смята за прието, ако не бъде отхвърлено веднага. Уредените от ТЗ фикции нямат общ характер и не могат да се прилагат за отношения, които нямат търговски характер.
Възможно е предложителят да се е отказал от изрично прие­мане или по обичай то да не се очаква. Такъв е случаят на приема­не чрез конклудентни действия под формата на антиципирано из­пълнение, т. е. изпълнение, което е направено преди сключването на договора.
1.3.2. Действие
 Приемането не поражда действие, ако бъде от­теглено и съобщението за оттеглянето стигне у предложителя преди или най-късно едновременно с приемането — чл. 13, ал. 4 ЗЗД. То не може да се отменя след сключването на договора.
Приемането произвежда действие само ако е получено в срока, определен в предложението или обикновено нужен според обстоятелствата, за да пристигне приемането — вж. чл. 13, ал. 1 и ал. З ЗЗД. Закъснялото приемане няма сила. Уредено е едно из­ключение. Когато от късно пристигналото приемане се вижда, че е било изпратено навреме, договорът се счита сключен, освен ако предложителят незабавно извести другата страна, че счита прие­мането за закъсняло — чл. 13, ал. 5 ЗЗД. Ако предложителят из­вести адресата на офертата и договор не бъде сключен, лицето, което е причинило закъснението — куриер, спедитор, превозвач — отговаря пред адресата на офертата за вредите от несключването на договора. Късно пристигналото приемане може да се разглеж­да като насрещно предложение66.
В случай че приемането бъде изгубено, то не може да породи действие.
Действието на приемането настъпва в различно време и изисква различни предпоставки в зависимост от това дали догово­рът се сключва между присъстващи или между отсъстващи и дали волята на приемащата страна е изявена изрично или мълчаливо.
Специфични последици поражда изпращането на приемането. Ако след като приемането бъде изпратено, някоя от страните ум­ре или изпадне в състояние, което е причина за поставяне под запрещение, договорът се смята сключен — чл. 14, ал. 2 ЗЗД, Това правило е създадено, за да бъде защитена правната сигурност и да бъдат гарантирани интересите на преживялата страна и на наслед­ниците на починалата страна.
Електронното приемане се смята за изпратено с постъпване­то му в информационна система, която не е под контрола на прие­мателя — чл. 9 ЗЕДЕП.
1.4. СКЛЮЧВАНЕ НА ДОГОВОРА
1.4.1. Съгласие.Сключването на договора изисква постигането  на съгласие между страните. Съгласието е съвпадане на волеизявленията на предложителя и адресата на предложението. Съгласието се предпоставя от наличието на действително предложение и приемане. Между съдържанието на предложението и приемането трябва да има пълно покриване. Съвпадението между двете насрещни волеизявления трябва да се отнася не само до съ­ществените елементи от съдържанието на проектирания договор, но и до онези несъществени елементи, които поне една от страни­те смята за важни.
1.4.2. Значение на волеизявленията. По нашето право единствено изявената воля може да породи правни последици. Желанията и намеренията, които не са обективирани, са без значение. Мислената уговорка не поражда права и задължения. Това положение е видно и от ограниченията за доказване със свидетелски показания, които въ­вежда чл. 133 ГПК. Една от причините за въвеждането на изисква­нето за документ е, че той съдържа изявената воля, макар че дей­ствителната воля може да е различна.
Волята на страната трябва да се тълкува както с оглед на очакванията на насрещната страна, така и във връзка с обществени, икономически и правни съображения.
Меро­давно е онова значение на изявлението, което и двете страни прие­мат. От друга страна, като критерии при тълкуването чл. 20 ЗЗД посочва и обичаите в практиката и добросъвестността. Обичаите в практиката са онези обичаи, които нямат правен характер. Те са обективни по своята природа. Добросъвестността също има обек­тивен характер.
1.4.3. Несъгласие. Липсата на съвпадение между волеизявленията на договарящите води до несъгласие. Несъгласието може да бъде както явно, така и скрито.
В първия случай липсата на съгласие е обективирана и очевидна.
Особен случай на явно несъгласие е този, при който съдържа­нието на волеизявлението на някоя от страните е изменено от тре­то лице, което го пренася. Договор не е сключен, а третото лице отговаря на извъндоговорно основание, освен ако законът го осво­бождава от отговорност.
В хипотезата на скрито несъгласие липсата на съвпадение на волеизявленията не се съзнава от страните и по правило не може да бъде установена чрез анализ на преговорите и на съдържанието на предложението и приемането. Най-често скрито несъгласие има, когато страните влагат в един и същи термин различно съдържание.
Скритото несъгласие води до нищожност на целия договор, освен в установените от закона случаи — вж. например чл. 26, ал. 4 ЗЗД.Когато една от страните е влагала в правнотехнически тер­мин или общоупотребявана фраза значение, различно от установе­ното, тя носи тежестта за доказване за наличието на несъгласие.
Случаите на скрито несъгласие трябва да се отграничават от хипотезите на порок на волята — грешка, измама, заплашване. Когато е налице порок на волята, има действителен, макар и унищожаем договор. Страните са постигнали съгласие, но волята на едната от тях е била опорочена
1.4.4. Момент на сключване на договора. В отношенията между присъстващи моментът на сключване на договора е моментът на постигане на съгласието — изявяването на волята за приемане на предложението от адресата на предложението. Фактическият състав на сключването на дого­вора включва два елемента — получаване на предложението и приемане на предложението. Това положение не е установено нор­мативно, но може да бъде изведено от същността на договора. Договорът е съглашение, т. е. съвпадение на волеизявленията на страните. Съглашението външно се обективира с изявяване на во­лята на адресата на предложението. Предложената теза се потвър­ждава и от разпорежданията на чл. 13, ал. З и чл. 14, ал. 1 ЗЗД. Съгласно чл. 13, ал. З ЗЗД предложението, направено на присъст­ващ, обвързва предложителя, щом бъде прието незабавно, освен ако в него е определен срок за приемане. Обвързването на предло­жителя от приетото предложение означава, че между страните е сключен договор, а моментът на сключването на договора е мо­ментът на приемането на предложението. Член 14, ал. 1 ЗЗД разпо­режда, че моментът на сключване на договора е моментът, в кой­то приемането бъде получено от предложителя. В отношенията между присъстващи този момент е моментът на обективирането на волята за приемане, който се покрива с момента на получаване­то на приемането от предложителя.
Фактическият състав на сключването на договора между от­състващи по правило включва, освен получаването на предложе­нието и изявяването на воля за приемането му, още един, трети елемент — получаване на приемането от предложителя — чл. 14, ал. 1 ЗЗД. Електронното приемане се смята за получено, ако предложителят потвърди получаването в съответствие с диспози-тивните правила на чл. 8, ал. 1 и 2, чл. 10 ЗЕДЕП.
Най-разпространените системи за определяне на времето на сключване на договора между отсъстващи са две — тези на полу­чаването и на изпращането.
Член 14, ал. 1 ЗЗД не определя обаче времето на сключване на договор между отсъстващи, в случай че приемането е направено мълчаливо. Ако приемането, извършено с конклудентни действия, може да бъде получено от предложителя, договорът е сключен в момента на получаването му. Възможно е действието да не подле­жи на получаване, например защото престацията е нематериална. В ЗЗД е налице празнина, която може да бъде преодоляна чрез прилагане по аналогия на чл.18, т. З от Виенската конвенция. Съгласно посочения текст договорът следва да се смята сключен в момента на „извършване на действието, стига то да е пред­прието в сроковете" за приемане. Следователно в тази втора хипо­теза на приемане с конклудентни действия фактическият състав на сключването на договора включва само два елемента — получава­не на предложението и неговото приемане.
Правилата за определяне на момента на сключване на дого­вора са диспозитивни и страните могат да ги изменят.
Моментът на сключването на договора има важно значение. Той определя закона, по който се урежда договорът. Тъй като по правило нормативните актове в нашата страна нямат обратна си­ла — вж. чл. 14 ЗНА, измененията в законодателството след сключ­ването на договора по правило не оказват влияние нито върху до­говора, нито върху породеното от него правоотношение. Времето на сключването на договора определя и момента на прехвърляне­то на собствеността и риска при индивидуално определените вещи — вж. чл. 24, ал. 1 ЗЗД. Моментът на сключване на договора опре­деля мястото на постигане на съгласието. Този момент е допълни­телен критерий при установяване на мястото на изпълнението — вж. чл. 68 ЗЗД. Значението на времето на възникване на договорна­та връзка може да се открие и с оглед началото на давността на за­дълженията по договора, способността на страните и спазването на сроковете за приемане на предложението.
1.4.5. Място на сключване на договора. Договорът се смята сключен на мястото, където е направено предложението — чл. 14, ал. З ЗЗД. Мястото на сключ­ването е важно, защото една от приложимите привръзки в между­народното частно право - договорът се урежда от закона на държавата, в която е сключен. Ако мястото на сключването на договора съвпада с местонахождението на вещта или местожителството на длъжника, то може да определя и място­то на изпълнението на договора — вж. чл. 68 ЗЗД.
Ако договорът се сключва по електронен път, мястото, в кое­то предложението е направено, е мястото на неговото изпращане, а то е мястото на дейност на предложителя — чл. 12, ал. 1 ЗЕДЕП. Терминът „място на дейност" не е легално дефиниран. Значението му е различно от местожителство, седалище или център на дей­ност. Той е заимствай от чл. 1 на Виенската конвенция и следва да се разбира като място, в което Предложителят извършва каквато и да е дейност — както стопанска, така и нестопанска. Ако Предло­жителят има повече от едно място на дейност, за място на дейност се смята това, което е в най-тясна връзка с предложението и изпълнението на договора, като се държи сметка за обстоятелствата, които са били известни на предложителя и приемателя или са би­ли взети предвид от тях по всяко време преди или при извършва­не на предложението — чл. 12, ал. З ЗЕДЕП. Ако предложителят няма място на дейност, предложението се смята за извършено в неговото постоянно местопребиваване — чл. 12, ал. 4 ЗЕДЕП.
1.5. СКЛЮЧВАНЕ НА ДОГОВОР НА ЕТАПИ. На практика преговорите между страните може да се окажат дълги и трудни. Това поражда необходимостта дого­ворът да се сключва на етапи. Законодателството не съдържа пра­вила относно сключването на договор на етапи. Допустимостта на този начин на сключване може обаче да се изведе от диспозитивния характер на чл. 13 и чл. 14 ЗЗД и уредения в чл. 9 ЗЗД принцип за автономия на волята. Отговорът на въпросите какво е значе­нието на отделните уговорки, както на съществените, така и на несъществените, имат ли те задължителна сила, в кой момент е сключен договорът и т. н., следва да бъде даден със специално съглашение между страните73. При липса на съглашение съдът трябва да тълкува изявленията на страните.
2.ПРЕДДОГОВОРНА ОТГОВОРНОСТ
2.1. ПОНЯТИЕ. В хода на преговорите и при сключването на до­говорите страните трябва да действат добросъвестно. В противен случай те дължат обезщетение за причинените вреди — чл. 12 ЗЗД. Задължението за обезщетяването на тези вреди, както и правоот­ношението, чийто елемент е това задължение, се нарича преддоговорна отговорност.;
Съществуват виждания, които отричат необходимостта от уреждане на преддоговорната отговорност. Подобни разбирания не могат да бъдат споделени. Договорът не е единственият възможен източник на облигацията — задълже­ния се пораждат и на извъндоговорни основания.
Преддоговорната отговорност може да бъде обяснена по раз­личен начин. Изглежда, че най-прецизно е обяснението, което може да бъ­де изведено от теорията за така наречения „негативен интерес", на която е отделено място по-надолу.
2.2. ФАКТИЧЕСКИ СЪСТАВ. Преддоговорното задължение за поправяне на вредите се поражда при наличието на сложен фактически състав със следните елементи — поведение, противоправност, вреди, при­чинна връзка между противоправното поведение и вредите и вина.
Причиняването на вредите може да бъде последица както от действие, така и от бездействие. Традиционно в теорията се посоч­ват следните четири вида поведение.
Първият от тях е неуведомяване на насрещната страна за об­стоятелства, които имат значение при вземането на решение за сключването на договора— например дали автомобилът, предмет на продажбата, има двигател.
Смята се, че страната, която неоснователно прекъсне прего­ворите, също отговаря за причинените вреди. Кога прекъсването е неоснователно, е въпрос, който се преценява от съда въз основа на фактите по делото. Тази преценка следва да се направи с оглед продължителността на преговорите, предишните и съпътстващите отношения между страните, отношенията с трети лица и т. н.
Обезщетение се дължи и за вредите, които се дължат на това, че една от страните не е проверила за наличието на препятствия в своята правна сфера, които да попречат на изпълнението на пред­полагаемия договор. Продава се вещ, която е вече погинала. Договорът е нищожен поради невъзможен предмет — чл. 26, ал. 2, чл. 184, ал. 1 ЗЗД. Про­давачът е можел да установи това, ако беше проявил дължимата грижа.
Страните не бива да се увреждат при воденето на преговори­те и сключването на договора.
Посочените примери не изчерпват случаите, при които се но­си преддоговорна отговорност. Възможни са и други хипотези. Страната, която е в грешка, е длъжна да обезщети насрещната страна за вредите, причинени й от сключването на унищожения договор, освен ако се докаже, че няма вина за изпадането си в грешка или че другата страна е знаела за грешката — чл. 28, ал. З ЗЗД. Представителят без представителна власт дължи обезщете­ние на другата страна, ако тя е била добросъвестна — чл. 42, ал. 1 ЗЗД. Отговорност следва да се носи от страната, която е опорочила волята на другата страна, в случай че сделката е била унищоже­на поради измама, заплашване или крайна нужда". Подобно е по­ложението и ако сделката е нищожна— например поради скрито несъгласие.
Противоправността при преддоговорната отговорност се из­разява в нарушаването на предписаното от закона изискване за добросъвестно водене на преговорите и сключване на договора, при което не се причиняват вреди. Сравнението на правилото на чл. 12 ЗЗД с нормите на чл. 20 и 63, ал. 1 ЗЗД навежда на извода, че изискваната от чл. 12 ЗЗД добросъвестност е морална категория, свързана с коректното, почтено, честно и лоялно отношение при воденето на преговорите и сключването на договора..' Следовател­но в областта на преддоговорната отговорност накърняването на морални правила може да бъде противоправно, защото това е из­рично предвидено от правната норма.
За да възникне преддоговорната отговорност, трябва да са налице вреди. Обикновено тези вреди се означават с термина „не­гативни вреди". По-точно е вредите да се определят като последи­ци от нарушен „негативен интерес". Ако договорът, който креди­торът е избрал като средство за задоволяване на интереса си, не бъде сключен, защото преговорите са били прекъснати, сключен е нищожен договор, договорът бъде унищожен и т. н., облигацион­ното отношение не възниква или се прекратява с обратна сила и интересът на кредитора от изпълнението е незадоволен. Следова­телно той е поставен пред необходимостта да сключи друг дого­вор, чрез чието изпълнение да осъществи същия интерес, останал незадоволен от първия договор. Лесно може да се разбере, че то­ва положение уврежда кредитора в две посоки. Първата, по-ясната и в много случаи с по-малко значение, обхваща евентуалните разходи по сключването на договора, който не довежда до задово­ляване на интереса от изпълнението, т. е. претърпените загуби. Втората посока на увреждането е последица на изтеклото от сключването на първия до сключването на втория договор време и разлика в условията, при които щеше да бъде задоволен интере­сът от изпълнението чрез първия договор, и тези, при които той би могъл да бъде задоволен чрез втория, т. е. пропуснатите ползи. Тези две страни на увреждането изразяват особения интерес от съществуването, от валидността на договорната връзка, интереса на доверието,'Следователно негативният интерес е нарушен, кога­то договорът, на който кредиторът се е доверил като първа въз­можност, не бъде сключен.
За разлика от позитивния интерес, интереса от изпълнението на договора, при нарушаването на който кредиторът може да иска да бъде поставен в положението, което би съществувало, ако за­дължението на длъжника бе изпълнено точно, при обезщетяване на негативния интерес не става вече дума за изпълнение, защото ня­ма задължение, а кредиторът, съжалявайки за това, че се е доверил на този договор като средство за постигане на своята цел, иска да му се обезщетят възможностите, които е пропуснал, надявайки се на този договор, и да му се заплатят разходите, които безрезултат­но е направил по неговото сключване. Негативният интерес, инте­ресът на доверието, е нарушен винаги, когато не може да става ду­ма за изпълнение, защото не съществува задължение102. Негативният интерес може да бъде нарушен и при разваляне или прекратява­не на договора с обратна сила.
Вредите могат да настъпят както при воденето на преговори­те или сключването на договора, така и по-късно, стига между тях и поведението на страната да има пряка причинна връзка. В ня­кои случаи отговорност за такива вреди може да се носи дори и да е сключен договор — вж. чл. 247 и чл. 254, ал. 2 ЗЗД. Съгласно по­сочените текстове заемодателят и влогодателят отговарят за вре­дите от скритите недостатъци на вещта. Тъй като договорите за заем за послужване и влог са реални, предаването на вещта не е действие на договора, а елемент от фактическия му състав. Затова причиняването на вредите не е последица от неизпълнение на до­говорно задължение, а на елемент от фактическия състав на дого­вора. Тази отговорност няма договорен, а преддоговорен характер.
Различно е положението в случаите, при които вредите от не­добросъвестното водене на преговорите или сключване на догово­ра се трансформират в последица от неизпълнението на договор­но задължение. Тогава преддоговорната отговорност се поглъща от договорната отговорност — вж. чл. 230, ал. 2 и чл. 195, ал. 2 ЗЗД.
Преддоговорната отговорност е виновна. Тази теза не може да се изведе чрез буквално тълкуване на чл. 12 ЗЗД, но се подкре­пя от систематическото тълкуване на чл. 12 и чл. 28, ал. З ЗЗД. Ме­родавна трябва да бъде всяка форма на вината — както умисълът, така и небрежността. Съгласно чл. 28, ал. З ЗЗД освобождаване от отговорност е допустимо само ако страната, изпаднала в грешка, докаже, че няма вина за изпадането си в грешка, или че другата страна е знаела за грешката. Че преддоговорната отговор­ност е виновна, личи и от чл. 42, ал. 1 ЗЗД, който предвижда обез­щетяване на вредите, претърпени само от добросъвестно лице — сравни чл. 83 и чл. 51, ал. 2 ЗЗД.Небрежната вина при преддоговорната отговорност се предполага
2.3. ОБЕМ НА ОТГОВОРНОСТТА. Относно обема на преддоговорната отговорност в литературата у нас са застъпени противоречиви становища. Преобладава мнението, че обемът на преддого­ворната отговорност не покрива пълното обезщетяване на вредите
Тезата, че обезщетението обхваща само претърпените загуби, едва ли може да се сподели. Отклонения от границите на граждан­ската отговорност, установени в чл. 51, ал. 1, изр. 2 и чл. 82 ЗЗД, трябва да се уредят изрично. Тя не може да се подкрепи и с правнологични съображения. Страната, нарушила негативния интерес, се поставя в по-благоприятно положение от делинквента по чл. 45 ЗЗД и неизправния длъжник по чл. 82 ЗЗД
Обвързването на размера на отговорността от формите на вината трудно може да намери опора в действащото право. Наистина чл. 82 ЗЗД провежда разграничение, но не с оглед на съставните части на вредите — претърпени загуби и пропуснати ползи, а относно границите на отговорността.
Не може да бъде споделено и виждането, което диференцира обема на отговорността в зависимост от етапа на развитие на преддоговорните отношения. То няма легална опора у нас. Тази теза не може да предложи и сигурни критерии за установяване на случаите, в които преговорите се прекъсват произволно.,
Анализът на вижданията позволява да се приеме, че преддо­говорната отговорност не е ограничена в рамките на претърпени­те загуби Едно подобно ограничение би лишило тази отговорност от практическо значение в хипотезите, когато при сключване на сделката и подготовката на нейното изпълнение са направени не­значителни разходи. Заедно с това не може да се сподели твърде­нието, че съществува разлика в размера на обезщетението при на­рушаване на негативния интерес в сравнение с интереса от изпъл­нението.' Обезщетяването на позитивния интерес замества ползата, която кредиторът е щял да получи от точното изпълнение на дого­вора. Обезщетението за нарушаване на негативния интерес ком­пенсира безполезно направените разноски и ползите, пропуснати поради това, че кредиторът се е доверил на конкретния договор. То не възстановява само имущественото състояние на кредитора преди началото на преговорите, а цели пълно репариране на вредите.
Тази разлика личи най-ясно в областта на двустранните дого­вори. За да получи обезщетение вместо изпълнение или изпълне­ние заедно с обезщетение за забава, кредиторът трябва да изпъл­ни насрещната си престация. Обезщетяването на негативния инте­рес предполага несъществуване на договорното правоотношение, т. е. липса на насрещно задължение за кредитора. Следователно при двустранните договори с известно приближение може да се приеме, че от имуществена гледна точка негативният интерес в хи­потезата на двустранен договор ще клони към разликата между компенсаторното обезщетение и стойността на насрещната кредиторова престация.
2.4. ХАРАКТЕР НА ПРЕДДОГОВОРНАТА ОТГОВОРНОСТ. За характера на преддоговорната отговорност съществуват различни обяснения.Привърженици у нас има теорията за извъндоговорен характер на преддоговорната отговорност, но мненията на автори­те са разделени.
Едва ли обособяването на преддоговорната отговорност като самостоятелен вид наред с договорната и деликтната има някакви предимства. Подобно виждане не изяснява същността на явление­то, доколкото подменя едно неизвестно с друго. Не може да се отрече, че фактическият състав на чл. 12 ЗЗД е различен от този на чл. 45 ЗЗД. От това не следва обаче, че различен е и характерът на отговорността. Създаването на различни фактически състави е въпрос на законодателна техника и политика.
Разрешаването на въпроса за характера на преддоговорната отговорност предполага изясняване на понятието „деликтна отго­ворност". Под деликтна отговорност се разбира или извъндоговорна отговорност въобще, или задълженията по чл. 45—54 ЗЗД. Може да се приеме, че всички случаи на извъндого­ворна отговорност са деликтни фактически състави, а тези от тях, които законодателно са уредени извън правилата на раздела за непозволено увреждане в ЗЗД, следва да се определят като спе­циални. От тази гледна точка отговорността по чл. 12, чл. 28, ал. З, чл.42, ал. 1 ЗЗД е специална извъндоговорна (деликтна) отго­ворност.
Г) Предварителен договор
1. Понятие. Правна уредба.Предварителният договор е договор, с който страните се уговарят да сключат друг договор, който условно може да бъде наречен окончателен.Нормативна уредба- 19 ЗЗД и чл.297-298 ГПК. Предварителни договори се сключват за различни видове окончателни договори: продажба, продажба на наследство, замяна, договор за прехвърляне на имот сре­щу задължение за издръжка и гледане, наем, заем, влог, залог, ипо­тека. С предварителни договори може да се подготвя учредяване­то на ограничени вещни права — право на строеж, право на ползване. Могат да се сключват предварителни договори за спо­годба и делба.
Недопустимо е обаче да се сключва предварителен договор за дарение. Такъв договор е нищожен — чл. 226, ал. 1 ЗЗД. Причина за това разрешение е разбирането на законодателя, че дарението е безвъзмезден договор, който пораж­да действие веднага. Противоречи на добрите нрави конструкция­та, при която дарителят може да бъде принуден да подари нещо в бъдеще, независимо че той може вече да е променил волята си.
Договорът, с който страните уговарят действията, които трябва да се извършат, за да се подготви учредяването на търгов­ско дружество, не е предварителен договор — чл. 66 ТЗ. Този дого­вор, наречен „подготвителен договор", е многостранна и органи­зационна сделка, която няма вещно действие. Основната отлика между подготвителния договор и предварителния договор е, че при подготвителния договор, за разлика от предварителния договор, страните поначало поемат задължения във връзка с под­готвянето на учредяването на дружеството, а не задължения за уч­редяване на дружество. Строго личният характер на участието в дружеството е пречка за принудителното изпълнение на задълже­нията във връзка с учредявяването на дружеството. При неизпълнение на тези задължения се носи само отговорност за вреди — чл. 66, изр. 2 ТЗ. Правилата на чл. 66 ТЗ следва да се прилагат по аналогия и за гражданското дружество.
Не всички предварителни договори могат да бъдат изпълня­вани принудително. Така заемодателят може да откаже да даде заем, ако заемателят е станал неплатежоспособен — чл. 241 ЗЗД. Необходимостта от наличието на доверие между страните по до­говор за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане е причина да се смята, че влошаването на отношенията между тях преди сключването на окончателния договор води до прекратяване на правото по чл. 19, ал. З ЗЗД.
2. УСЛОВИЯ ЗА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ. Предварителният договор отговаря на общите изисквания за действителност, установени в чл. 26—33 ЗЗД. Той трябва да съдържа всички общи елементи на договора — съгласие, основание и предмет.
Страните трябва да са се съгласили, че сключват предварите­лен договор, както и че поемат задължения за сключване на окон­чателен договор. Предварителният договор може да бъде сключен в полза на трето лице. Съгласието може да бъде с модалитети — срок, отлагателно или прекратително усло­вие. Ако предварителният договор с предмет недвижим имот се сключва от пълномощник, пълномощното трябва да бъде писмено — чл. 37 във връзка с чл. 19, ал. 1 ЗЗД.
Съдебната спогодба може да има силата на предварителен договор. Дого­ворът за продажба за бъдеща вещ е окончателен, а не предварите­лен . Договорът за поръчка, с който е уго­ворено довереникът да придобие недвижим имот от свое име, но за сметка на доверителя, не е предварителен договор. Ако довере­никът изпълни поръчката, правата, които довереникът е придобил, се смятат за права на доверителя по силата на чл. 292, ал. 2 ЗЗД. Основанието на страната, в чиято полза възниква правото по чл. 19, ал. З ЗЗД, е особено, предвид преобразуващия характер на правото
Законът не познава специални ограничения във връзка с пред­мета на предварителния договор. Предмет на предварителния до­говор могат да бъдат както движими, така и недвижими вещи, бъ­дещи вещи, права и други. Правата могат да бъдат както делими, така и неделими.
Предварителният договор е неформален. Ако обаче оконча­телният договор изисква нотариална или нотариално заверена форма, предварителният договор трябва да бъде сключен в писме­на форма — чл. 19, ал. 1 ЗЗД. Писмената форма е установена в ма­териалния закон. Изискването за форма важи и за анексите към договора.,, Въвеждането на писмената форма може да се обясни с необходимостта от яснота и сигурност относно волята на страните, всяка една от които може по принудителен ред да за­мести липсата на съгласие на другата страна при сключването на окончателния договора Писмената форма е спазена и в случай че между страните са разменени писма, ако от тях може да се устано­ви същественото съдържание на окончателния договор. Писме­ната спогодба може да има действието на предварителен договор за права, които не са предмет на делбата. Нарушаването на изискванията за форма на предварителния дого­вор води до нищожност на предварителния договор .
Нищожният предварителен договор поначало не поражда действие и не може да бъде конвертиран, освен ако е нарушено изискването за форма или страните са сключили заедно с нищож­ния предварителен договор и друго действително съглашение. Нищожният предвари­телен договор води до недействителност и на обезпечителните уговорки, защото те имат акцесорен характер. Даденото по нищо­жен предварителен договор подлежи на двустранна реституция — чл. 34 ЗЗД.
Нищожният поради липса на нотариална форма окончателен договор може да бъде конвертиран в предварителен договор, ако писмената форма е спазена и това съответства на волята на стра­ните. Това положение важи и ако при из­вършване на нотариалния акт е нарушен редът по чл. 479 ГПК.
Предварителният договор трябва да подготвя сключването на действителен окончателен договор. Ако окончателният договор е нищожен — например поради противоречие със закона, предва­рителният договор също е недействителен . Нищожен е предварителният договор за продажба на реал­на част от парцел, освен ако тази част може да се обособи в са­мостоятелен парцел. В тези случаи осно­ванието за недействителността на предварителния договор обаче поначало е различно от това на окончателния договор и то по пра­вило е липса на основание. Определянето на цената по окончател­ния договор чрез валоризационна клауза е действително и предва­рителният договор поражда действие.
Законът изисква предварителният договор да съдържа всички уговорки за съществените условия на окончателния договор -чл. 19, ал. 2 ЗЗД. Така предварителният дого­вор за продажба трябва да съдържа уговорки за вещта и цената. Причината за това разрешение следва да се търси в преобразува­щото право, което чл. 19, ал. З ЗЗД урежда — ако същественото съ­държание на окончателния договор не е уточнено, съдът не може с решението си да замести окончателния договор. Непълнотата на описанието на имотите не е липса на предмет, ако идентифицира­нето е осъществено по такъв начин, който доказва достатъчно точ­но волята на страните за определен обект.
Един от най-интересните въпроси е дали предварителният договор може да включва уговорки за задължения, които по прави­ло са последица на окончателния договор — например уговорки за плащането на цената и предаването на вещта. Положителният от­говор трябва да бъде предпочетен и той може да бъде изведен от принципа за свобода на договарянето. Тези задължения могат да станат изискуеми преди сключването на окончателния договор . Предварителният договор може да съдържа и уговорки за задатък или отметнина, неустойка, обезпечителни уговорки и други.
3. ПРАВНА ХАРАКТЕРИСТИКА. Когато в полза и на двете страни възниква право да се иска сключването на окончателен договор, договорът може условно да бъде наречен „двустранен". Ако такова право възниква само за едната страна, договорът е „едностранен". Едностранният характер на предварителния договор трябва да бъде изрично уго­ворен — чл. 19, ал. З ЗЗД.
Тъй като при предварителния договор няма разместване на имущество, сделката е организационна, а не престационна. При организационните сделки въпросът за възмездността въобще не се поставя.
Предварителният договор по правило е неформален, с изклю­чение на случаите, при които окончателният договор трябва да бъ­де сключен в нотариална или нотариално заверена форма.
Предварителният договор е самостоятелен вид договор, а не само подготвително действие към окончателния договор. Пред­варителният договор има основание, което е различно от това на окончателния договор. Целта на едната или и на двете страни по предварителния договор е да се придобие преобразуващото право по чл. 19, ал. З ЗЗД. Целта на страните по окончателния договор е различна. Различна е и престацията, предмет на предварителния и окончателния договор. Отлика съществува и с оглед на формата при предварителния и окончателния договор. Предварителният договор може да съдържа уговорки, които окончателният договор не включва — например уговорка за неустойка, отметнина и други. От своя страна, окончателният договор може да има уговорки, чужди на предварителния договор — законът изисква предварител­ният договор да посочва съществените, но не всички уговорки на окончателния договор. Предварителният договор има действие, различно от това на окончателния договор. Предварителният до­говор поражда преобразуващо право, което може да бъде упраж­нено чрез конститутивен иск. Подобни последици са чужди на окончателния договор. Предварителният договор може да бъде последван от предаване на владението, което осигурява на владе­леца правата по чл. 71 и 72 от ЗС. Страната по окончателния дого­вор поначало е титуляр на вещни права.
4. ДЕЙСТВИЕ
Решението по иска по чл. 19, ал. З ЗЗД поражда действие меж­ду страните, но това не влиза в противоречие с тезата за преобра­зуващия характер на правото по чл. 19, ал. З ЗЗД. Редица преобра­зуващи права, които се упражняват по съдебен ред, засягат правна­та сфера на страните по дадено правоотношение, без да имат си­ла за третите лица — например правото да се унищожи сделка или правото да се развали договор.
Преобразуващият характер на правото по чл. 19, ал. З ЗЗД мо­же да бъде обоснован с обстоятелството, че страната по предвари­телния договор може едностранно, без съгласие на насрещната страна, чрез иск, да доведе до правна промяна — учредяване или прехвърляне на права, която рефлектира не само в нейната правна сфера, но и в правната сфера на насрещната страна. Правото е акцесорно на правоотношението, което предварителният договор поражда. Преобразуващите права се уреждат само от закона, кой­то определя дали правото може да се упражни съдебно или извънсъдебно.
Правото по чл. 19, ал. З ЗЗД няма строго личен характер и мо­же да бъде прехвърляно. Правото е дели­мо и при наследяване всеки от наследниците придобива част от него, пропорционална на дела му от наследството. Правото се погасява с общата петгодишна давност. Давностният срок започва да тече от момента на възникването на правото, т. е. по правило от сключването на договора.
Предварителният договор няма вещно действие. С него не могат да се прехвърлят вещни права.
Освен правото по чл. 19, ал. З ЗЗД предварителният договор може да поражда и други права — например вземания, които пона­чало са последица на окончателния договор. Вземанията, които предварителният договор поражда, се погасяват по общите прави­ла.
Владелецът по предварителен договор не е добросъвестен, макар че се ползва от правата по чл. 71 и 72 ЗС. Той не се ползва от кратката петгодишна придобивна давност. Владелецът по ни­щожен предварителен договор не придобива правата по чл. 71 и 72 ЗС.
5. УПРАЖНЯВАНЕ НА ПРАВОТО ПО ЧЛ. 19, АЛ. З ЗЗД
Преобразуващото право по чл. 19, ал. З ЗЗД се упражнява чрез конститутивен иск. Искът може да бъде предявен и като насрещен. Искът по чл. 19, ал. З ЗЗД за сключване на окончателен договор, който има за предмет вещ­но право върху недвижим имот, е подсъден на съда по местона­хождението на имота — чл. 83, ал. 1 ГПК.
Искът се води между страните по предварителния договор. Трети лица не могат поначало да искат обявяване на предварител­ния договор за окончателен. Тъй като пра­вото по чл. 19, ал. З ЗЗД е прехвърлимо, страни по производство­то могат да бъдат и универсалните и частните правоприемници на страните по договора, както и кредиторите им при условията на чл. 134 ЗЗД. При условията на ГПК е възможно и приемство в процеса.
Предмет на иска по чл. 19, ал. З ЗЗД е цялото право. Предва­рителният договор може да бъде уважен и за част от уговорената между страните престация. Ако ищецът не изпълни задължението си точно в срока по чл. 297, ал. 1 ГПК, съдът по искане на ответ­ника обезсилва решението.
За да бъде уважен искът по чл. 19, ал. З ЗЗД, ответникът тряб­ва да е титуляр на правата, които ще бъдат прехвърлени със съдеб­ното решение. Съдебното решение е деривативно правно основа­ние. Искът трябва да бъде отхвърлен като неоснователен, ако от­ветникът не е собственик на вещта към момента на приключване на устните състезания— защото тя е прехвърлена на трето лице или е отчуждена за обществена нужда. Доказателствената тежест е върху ищеца.
Когато предмет на иска е вещно право върху недвижим имот, съдът проверява дали са налице предпоставките за прехвърляне или учредяване на вещното право по нотариален ред, включител­но дали отчуждителят е титуляр на вещното право. Съдебното ре­шение замества нотариалния акт, а съдът извършва проверките, които нотариусът прави. В случай че имотът е продаден на трето лице преди уважаване на иска по чл. 19, ал. З ЗЗД, договорът не може да бъде обявен за окончателен. Лип­сата на съгласие на съпруга за сключване на предварителен дого­вор с предмет недвижим имот, съпружеска имуществена общност, е пречка да бъде постановено решение за уважаване на иска по чл. 19, ал. З ЗЗД, освен ако съгласието бъде дадено до завършване на устните състезания.
Предварителният договор трябва да не е прекратен. Аналогично е положението в случаите, при които предварителният договор е развален . Ако отношенията меж­ду страните по предварителен договор за прехвърляне на недви­жим имот срещу задължение за издръжка и гледане са се влошили и бъдещият прехвърлител не желае да бъде издържан или гледан, окончателният договор е с невъзможен предмет, което води до невиновна невъзможност за изпълнение на предварителния договор, поради която последният се прекратява по право.
Ищецът трябва да е изпълнил задълженията си по предвари­телния договор . В противен случай ответ­никът може да се брани с възражение за неизпълнен договор, ува­жаването на което има за последица осъждане на ответника да изпълни едновременно с ищеца. Неизпълнение на задължение по окончателния договор не е пречка за упражняване на правото по чл. 19, ал. З ЗЗД.
Когато окончателният договор е двустранен, ищецът трябва да е изпълнил или да изпълни едновременно с ответника задълже­нията си по окончателния договор — арг. от чл. 90 ЗЗД. Ищецът може да направи това чрез прихващане на платените от него за сметка на ответника задължения към държавата — чл. 297, ал. 1 ГПК. Ако той не е изпълнил задълженията си, съдът в решението си уважава иска, но при условие, че ищецът изпълни задълженията си по окончателния договор в двуседмичен срок от влизане на ре­шението в сила. Двуседмичният срок е законен и той има сила за ищеца дори и съдът да е пропуснал да се произнесе по него. Правилото не важи за случаите, в които страните са уговорили друг срок за изпълнение на задълженията на ищеца по окончателния договор, както и кога­то престацията на ищеца е с трайно изпълнение . Ако според предварителния договор купувачът следва да изпълни задължението си за плащане на цената след прехвърляне на имота, за обезпечаване на това задължение може да се впише в полза на продавача законна ипотека съгласно чл. 168 ЗЗД. Ако ищецът не изпълни задълженията си в двуседмичния срок, незави­симо дали съдът изрично е осъдил ищеца за това с решението си, първоинстанционният съд обезсилва решението по искане на от­ветника — чл. 297, ал. 2 ГПК. Обезсилването се постановява по исков път. Обезсилването е равнозначно на прекратяване с обрат­на сила на гражданските последици на решението.
Съдът разполага с власт да постанови сключването на окон­чателен договор и за част от имота, предмет на предварителния договор, ако ищецът иска да изпълни цялата си престация. Съдът не може да изменя цената или да удължава сроковете по оконча­телния договор, дори и една от страните да иска това. Ако искът бъде уважен, съдебното решение замества окончателния договор. В решението съдът трябва да възпроизведе клаузите на окончател­ния договор и да даде пълно описание на неговия предмет . За дата на сключване на окончателния договор се смята датата на влизане на решението в сила.
Когато предмет на делото е недвижим имот, законът задъл­жава ищеца да заплати таксите по прехвърлянето и публичните държавни и общински задължения на праводателя, ако те не са платени. С решението си съдът осъжда ищеца да заплати на дър­жавата разноските по прехвърлянето на имота и нарежда да се впише възбрана върху имота за тия разноски — чл. 298, ал. 2 ГПК. За вземанията си срещу праводателя държавата може да насочи изпълнението и върху имота, придобит от ищеца, стига тия задъл­жения да са били изискуеми към деня на прехвърлянето, така че ищецът да е могъл да прихване тяхното плащане срещу дължима­та от него цена съобразно чл. 297, ал. 1 ГПК.
Тъй като предварителният договор няма вещно действие, раз­валянето му не се извършва по съдебен ред, дори и договорът да има за предмет недвижим имот. Развалянето на предварителния договор с обратна сила е основание приобретателят да върне всичко, което е получил от имота. Дав­ността за връщане на платената цена не тече, докато купувачът е във владение на имота в изпълнение на договора. Тя започва да те­че от прекратяването на договор, а ако искът по чл. 19, ал. З ЗЗД е отхвърлен — от момента на влизане на решението в сила .
6. ДЕЙСТВИЕ СПРЯМО ТРЕТИТЕ ЛИЦА
Законът съдържа специални правила за предва­рителните договори с предмет вещни права върху недвижими имо­ти с оглед действието им спрямо третите лица.
За да може ищецът да противопостави преобразуващото си право на последващи приобретатели на вещни права върху недви­жимия имот и на други трети лица, той трябва да впише исковата си молба в книгите за вписванията — чл. 114, б. „б" от ЗС. Придо­битите вещни права и наложените възбрани след вписването на исковата молба не могат да се противопоставят на ищеца. При конкуренция на двама купувачи по предварителен договор за един и същи недвижим имот, сключен между купувачите и собственика на имота, ищецът, който пръв е вписал исковата си молба, може да противопостави правата си на другия купувач. Искът за предварителния договор може да се уважи срещу привидния собственик, ако исковата молба по чл. 19, ал. З ЗЗД е вписана преди исковата молба за установяване на привидността .
За да се запази действието на вписването на исковата молба, ищецът, чийто иск е уважен, трябва да впише и съдебното решение. Вписва се само влязлото в сила решение — чл. 115, ал. 1ЗС. Вписването трябва да бъде направено в шестмесечен срок от влизане на решението в сила. То се извършва въз основа на препис от решението. След изтичането на този срок вписването на искова­та молба губи действието си. Ищецът може да впише решението, но не може да противопостави правата си на лица, които са придо­били вещни права или са наложили възбрани върху имота преди това.
Съдът не издава препис от решението, докато ищецът не докаже, че са заплатени разноските по прехвърлянето и другите за­дължения на праводателя му към държавата по местожителството на праводателя — чл. 298, ал. З ГПК.
Ищецът не може да противопостави правото си по чл. 19, ал. З ЗЗД на сделки, възбрани и искови молби, вписани преди впис­ването на исковата му молба. Единственото изключение от това правило е възможността му да иска отмяна на действията, които го увреждат, с иска по чл. 135 ЗЗД. Съдебната практика допуска ку­пувачът по предварителния договор да води иска по чл. 135 ЗЗД, независимо че той не е кредитор, а титуляр на преобразуващо пра­во. Страната по предварителния договор може да наложи и възбрана върху имота .
Отхвърлянето на иска с влязло в сила решение води до отпа­дане на значението на вписване на исковата молба. След този мо­мент ответникът може да прехвърли правото си на собственост и другите вещни права върху същия имот на трето лице. Вписването на исковата молба обаче запазва действието си въпреки отхвърля­нето на иска, ако е възстановен срокът за обжалване.
Д) Договор в полза на трето лице.1.ПОНЯТИЕ. Договорът в полза на трето лице е съглашение, което поражда права за лице, различно от страните.Принципът за относителност на облигационните отношения познава изключения. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗЗД договорът може да поражда действие за трети лица в предвидените от закона случаи.
Установяването на отклонение от принципа за относителност на облигационните отношения е наложено от нуждите на практи­ката. Договорът в полза на трето лице позволява непосредствено възникване на права в патримониума на трето лице, което прави излишно придобиването им от уговарящия и прехвърлянето им впоследствие на третото лице. Най-често договорите в полза на трето лице на­мират приложение при личните застраховки, при прехвърлянето на имот срещу задължение за издръжка и гледане, при банкови влогове в полза на трето лице. Отклонението от правилото за от­носителност на облигационните отношения има граница и тя е установена от изискването за сигурност на третите лица. Дей­ствието за третите лица може да бъде само възникване на права, но не и поемане на задължения.
Договорът в полза на трето лице трябва да се разграничава от представителството. Представителят действа от чуждо име и последиците от действията му настъпват директно в патримони­ума на представлявания. Той не е страна по правоотношението с третото лице. Уговарящият действа от свое име и е страна по до­говора с обещателя.
При договора в полза на трето лице законодателят е уредил хипотеза, при която правата възникват за третото лице направо от договора между уговарящия и обещателя, те са пряка последица от тяхната воля. Договорът в полза на трето лице е един от случаите на така наречените сделки с действие в чужд правен кръг
2. СТРАНИ И ЕЛЕМЕНТИ. Страните по договора са наречени от законода­теля „обещател" и „уговарящ". В литературата обещателят се оз­начава и с термина „промитент". Вместо уговарящ се използват и термините „уговорител" и „стипулант". Обещателят е страната, която поема задължението към третото лице. Уговарящият е насрещната страна по договора. Третото ползващо се лице, което не е страна, се нарича още „бенефициер". ЗЗД не съдържа специал­ни изисквания нито за страните по договора в полза на трето лице, нито за бенефициера.
Договорът в полза на трето лице предпоставя наличието на съгласие между уговарящия и обещателя.
Differentia specifiса на този договор е уговорката в полза на третото лице, по силата на която последното трябва направо и не­посредствено да придобива права. Страните могат обаче да под­чинят придобиването или упражняването на правата от третото лице на условие или срок. Възможно е не само уговорката в полза на тре­тото лице, но целият договор да е под модалитет.
Третото лице трябва да е определено или поне определяемо — например прави се дарение в полза на лице, което трябва да от­говаря на определени условия. Възможно е задължението да се поеме в полза на бъдещо лице — например наследник на уговаря­щия. Определянето на третото лице може да става въз основа на признаци, които могат да зависят или да не зависят от волята на уговарящия.
Договорът в полза на трето лице трябва да се разграничава от случаите, при които се сключват самостоятелни договори, все­ки от които произвежда действие само ако и другите съглашения са действителни. Възможно е дарителят да иска да надари едно­временно две лица и да сключи двата договора така, че при неприемане на едното дарение другото също да няма сила. Дали е налице уговорка в полза на третото лице, кога тази уговорка е не­самостоятелен елемент и кога се обособява в отделен договор, за­виси от волята на страните, която трябва да се установи съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД. Няма договор в полза на трето лице в случаите, при които третото лице няма вземане към обещателя, а е налице само изпълнение на некредитор — вж. чл. 75, ал. 1 ЗЗД.
Договорът в полза на трето лице може да има различно ос­нование. Основанието на уговорката в полза на бенефициера тряб­ва да е част от фактическия състав на договора между уговарящия и обещателя.
Съглашението е неформално, освен в случаите, при които съ­ществуват специални изисквания за форма — вж. напр. чл. 18 ЗЗД.
Законът не установява ограничения за предмета на договора. Член 22, ал. 1 ЗЗД гласи, че може „да се договаря в полза на трето лице" — израз, който обхваща уговарянето както на вземания, та­ка и на други права. Допустимо е прехвърлянето или учредяване­то на право на собственост или ограничени вещни права чрез до­говор в полза на трето лице, включително и вещни права върху недвижими имоти. Третото лице не е необходимо да присъства или да се представлява при извършването на акта. Чрез договор в полза на трето лице могат да се учредяват също залог и ипотека.
3ДЕЙСТВИЕ 3.1. Придобиване на правата на третото лице. Законът не съдържа специално правило за опре­деляне на момента, от който поражда действие договорът в полза на трето лице. Подобно правило може обаче да бъде изведено чрез тълкуване на текста на чл. 22, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, съгласно който уго­ворката в полза на третото лице не може да бъде отменена, след като то е заявило, че иска да се ползва от нея. На пръв поглед то­ва разпореждане определя само момента, до който може да се от­мени уговорката в полза на третото лице. В него обаче се съдържа и указание относно момента на придобиване на правата от бене­фициера. Говори се за отменяване на уговорката в полза на трето­то лице. Според терминологията на ЗЗД отменяват се само съгла­шения и уговорки, които вече са породили действие — вж. напр. чл. 227, ал. 1 ЗЗД. Това означава, че бенефициерът е придобил пра­вата по договора преди да е заявил, че иска да се ползва от уговор­ката в негова полза, т. е. от момента на постигането на съгласието между уговарящия и обещателя. Този извод се потвърждава и от правилото на чл. 24, ал. 1 ЗЗД. Договорите пораждат действие от момента на постигането на съгласие.
Страните могат да уговорят и друг момент на придобиване на правата от третото лице — например момента на приемането на уговорката от третото лице. Ако е налице модалитет, придоби­ването на правата от третото лице ще бъде подчинено на този модалитет.
Член 425 ТЗ урежда специално правило за договора за банков влог в полза на трето лице, което гласи, че ако третото лице умре. вложените пари, ценни книги или други движими вещи се връщат на влогодателя. Очевидно е, че законодателят визира хипотеза, при която смъртта настъпва преди третото лице да се е разпоре­дило със сумата по влога. Разрешението на чл. 425 ТЗ се отличава от общите правила на ЗЗД, който предвижда, че договорът в пол­за на трето лице поражда действие от момента на сключването си. Това означава, че ако третото лице умре след сключването на договора, съгласно общото облигационно право неговите наслед­ници следва да са титуляри на правата по влога, а не влогодателят, който е уговарящ, освен ако уговарящият е запазил правото си да отмени уговорката в полза на третото лице или да замени третото лице или е отменил уговорката, преди третото лице да е приело уговорката в негова полза — чл. 22, ал. 1 ЗЗД. Разбира се, правило­то на чл. 425 ТЗ е диспозитивно, но то се прилага, ако страните не уговорят друго. Причините за въвеждане на подобно отклонение от общия режим са необясними и правилото на чл. 425 ТЗ следва да бъде отменено.
3.2. Отмяна на уговорката. Съгласно чл. 22, ал. 2, изр. 2 ЗЗД „Уговорката в полза на третото лице не може да бъде отменена, след като то е заявило на обещателя или уговарящия, че иска да се ползва от нея." Тъй като уговарящият е този, по чиято инициатива третото лице става кредитор на обещателя, уговарящият може да отмени уговорката в полза на третото лице с едностранно изявление. Възможността да се отмени уговорката в полза на третото лице не означава, че уговорката е във висящо състояние, тъй като правото на бенефициера е възникнало със сключването на договора. Страните могат обаче да уговорят и друго — например че уговор­ката е неотменима или че тя може да се отменя само по съгласие на уговарящия и обещателя — правилото на чл. 22, ал. 2 ЗЗД е диспозитивно.
Правото на уговарящия да отмени уговорката в полза на тре­тото лице е преобразуващо право, при упражняването на което се засягат две чужди правни сфери — на третото лице и на обеща­теля. То се упражнява чрез едностранно изявление. Тъй като зако­нът не определя срещу кого трябва да се извърши актът на отмя­ната, следва да се приеме, че този акт може да се извърши както срещу обещателя, така и срещу третото лице. Отмяната има за последица невъзможност за третото лице да заяви, че желае да се ползва от уговорката в негова полза. Ако обаче уговарящият не съ­общи на обещателя за извършената срещу третото лице отмяна, обещателят ще се освободи от задължението си, като изпълни на бенефициера — чл. 75, ал. 2 ЗЗД. Дали уговарящият е длъжен да съ­общи на третото лице за извършената срещу обещателя отмяна, се определя от съществуващите между тях отношения. Уговарящият може да се откаже от това право.
Правото да се отмени уговорката в полза на третото лице мо­же да има строго личен характер — например, ако е в интерес на обещателя. В такъв случай това право е ненаследимо и не може да се упражнява от кредиторите на уговарящия. Когато правото е в интерес на уговарящия, то не е intuitu регsоnае, може да се насле­дява и упражнява от кредиторите по реда на чл. 134 ЗЗД.
Правото на уговарящия да отмени уговорката в полза на тре­тото лице се погасява, когато бенефициерът заяви, че желае да се ползва от уговорката. Заявлението на третото лице по правило е последният момент, до който уговорка­та може да бъде отменена. Това правило не е абсолютно. Заявле­нието на третото лице прави неотменима уговорката в негова пол­за. То не може обаче да измени съдържанието на договора между уговарящия и обещателя. Затова, ако страните са определили, че уговарящият ще може да отмени правото на третото лице и след заявлението на последното, че желае да се ползва от уговорката, волята им следва да бъде зачетена — вж. чл. 22, ал. 1, изр. З ЗЗД. По същите съображения законодателят е установил възможност за уговарящия да замени бенефициера и след като той е заявил, че иска да се ползва от уговорката в негова полза — вж. чл. 22, ал. 1, изр. З ЗЗД. Уговарящият не може обаче да замени третото лице, ако личността му е била съществен елемент от съдържанието на договора.
Извършената от уговарящия отмяна може да има различно действие. Възможно е уговарящият да отмени само правото на бе­нефициера да иска изпълнение, но да запази личното си вземане срещу обещателя, който да е длъжен спрямо уговарящия да престира на третото лице. Уговарящият може да отмени не само пра­вото, но и получаването на престацията от третото лице. В този случай обещателят се освобождава от задължението си само ако личността на третото лице е била съществен елемент от съдържа­нието на договора.
3.3. Приемането на уговорката от третото лице. След като третото лице заяви, че иска да се полз­ва от уговорката в негова полза, уговарящият не може да я отменя. Заявлението е едностранно и неформално, което може да се извър­ши както изрично, така и мълчаливо. Третото лице може да за­пише изявлението си върху самия договор или да подпише отде­лен документ. То може да бъде адресирано до обещателя, до уго­варящия или и до двамата — чл. 22, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Ако третото лице не съобщи на обещателя, последният ще се освободи от за­дължението си, ако добросъвестно изпълни на уговарящия, който е заявил на обещателя след приемането, че оттегля уговорката — чл. 75, ал. 2 ЗЗД.
Заявлението на третото лице, че желае да се ползва от дого­вора, може да се направи само след като договорът е бил сключен. Това заявление е упражняване на преобразуващо право, породено от договора, с което се погасява правото на уговарящия да отме­ни уговорката в полза на бенефициера. Правото да се приеме уго­ворката може да се наследява, стига да няма строго личен харак­тер. То може да се упражни, докато уговорката в полза на бене­фициера не бъде отменена. Третото лице не може да приеме уго­ворката, ако вече се е отказало от нея.
Заявлението е неоттеглимо. То прави уговорката неотменима. Третото лице може да се откаже от уговорката в негова полза. Отказът е едностранно, неформално изявление, което може да бъ­де адресирано до уговарящия, обещателя или и до двете страни по договора. Отказът погасява правото на третото лице. Той е неот­меним. Действието на отказа е ех nunc. Уговарящият може да за­мени отказалия се бенефициер с друг, освен ако личността на тре­тото лице е била съществен елемент от съдържанието на договора.
4. ПРАВООТНОШЕНИЯ МЕЖДУ УГОВАРЯЩИЯ, ОБЕЩАТЕЛЯ И ТРЕТОТО ЛИЦЕ
4.1. Правоотношения между уговарящия и обещателя. Уговарящият и обещателят са страните по дого­вора в полза на трето лице. Когато договорът е едностранен, уго­варящият е кредитор, а обещателят — длъжник. В случай че съгла­шението в полза на третото лице е двустранно, и двете страни са едновременно и кредитори, и длъжници. Всяка страна разполага с всички права по договора.
Уговарящият може да иска от обещателя изпълнение в полза на бенефициера. Разбира се, страните мо­гат да постигнат съгласие част от вземанията или всички вземания по договора да не възникнат в патримониума на уговарящия, а са­мо в този на третото лице. Като се има предвид, че с договора в полза на трето лице по правило се извършва една посредствена престация от уговарящия на третото лице, изискването за справед­ливост налага да се приеме, че уговарящият има вземане срещу обещателя дори и в случай че договорът мълчи по този въпрос. Тъй като уговарящият е страна, той разполага и с всички преобра­зуващи права, които се пораждат при наличие на порок при сключването на договора или са последица от неизпълнението на задълженията на насрещната страна — например правото да се унищожи или развали двустранният договор.
От своя страна, обещателят също разполага с всички права по договора и може да ги противопостави на уговарящия. Ако до­говорът е двустранен, обещателят може да иска изпълнение от уговарящия. Той може също да унищожи или развали договора.
4.2. Правоотношения между обещателя и третото лице. Третото лице не е страна по договора, а страна по допълнително и несамостоятелно облигационно отношение. То може да иска от обещателя изпълнение на възникналото в негова полза вземане, да го постави в забава, да иска обезщетение за вре­дите, които е понесло поради неизпълнение, и да упражни другите права, които са свързани с вземането, каквито са например приви­легиите и пр. Бенефициерът не може обаче да упражнява правата, които изискват притежаването на качеството страна по договора — правото да се унищожи или развали договорът.
           Между вземането на уговарящия и вземането на третото ли­це съществува зависимост, която напомня на активната солидар­ност, но не се покрива с нея. Уговарящият и третото лице могат да искат изпълнение от обещателя само в полза на третото лице. Из­пълнението, даването вместо изпълнение, прихващането, слива­нето, опрощаването в отношенията между бенефициера и обеща­теля погасяват вземането на уговарящия. Напротив, настъпването на тези факти на плоскостта между уговарящия и обещателя не по­гасява вземането на третото лице, защото противоречи на неговия интерес.
          Третото лице е единствен кредитор на обещателя не само в случаите на погасяване на вземането на уговарящия, но и в други случаи — например ако договорът още от самото начало е създал право само за него, или ако уговарящият е цедирал вземането си на бенефициера.
           Съгласно чл. 22, ал. 2 ЗЗД обещателят „може да противопо­стави на третото лице възраженията, които произтичат от догово­ра, но не и възраженията от други отношения с уговарящия". Дого­ворът в полза на трето лице е единен договор. Уговорката в полза на бенефициера не е самостоятелна правна сделка, а една от уго­ворките на договора. Затова обещателят може да предяви на тре­тото лице всички възражения, които произтичат от фактическия състав на договора. Обещателят може да се позове на нищожност на сделката на някое от основанията в чл. 26 ЗЗД. Той може да откаже изпълнение и ако унищожи договора поради грешка, измама, заплашване, крайна нужда или недееспособност. Когато измамата произхожда от бенефициера, обещателят може да уни­щожи договора само ако при сключването му уговарящият е знаел или не е могъл да не знае за измамата — чл. 29, ал. 2 ЗЗД. В случай че уговарящият не е изпълнил насрещното си задължение по до­говора, обещателят може да развали договора. Разбира се, ако третото лице изпълни вместо уговарящия и изпълнението му има погасителен ефект, обещателят не може да развали договора. В случай че обещателят е прeстирал на третото лице преди унищо­жаването или развалянето на договора, той може да иска обратно даденото на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Когато уговарящият тряб­ва да прeстира пръв, обещателят може да противопостави на тре­тото лице възражение за неизпълнен договор. Обещателят може да извърши прихващане на задължението си към третото лице само ако има насрещно вземане срещу бенефициера.
            Обещателят не може да предявява възражението, че уговорка­та е отменена, щом третото лице е заявило, че иска да се ползва от нея — чл. 22, ал. 1, изр. 2 ЗЗД.  Аналогично е положението и при онези възражения, които произтичат не от договора между обеща­теля и уговарящия, а от други отношения между тях — чл. 22, ал. 2 ЗЗД.
Обещателят не може да противопостави на третото лице въз­ражения от правоотношението между уговарящия и бенефициера, освен ако това възражение рефлектира върху договора в полза на трето лице — например неизпълнението на задължение на третото лице към уговарящия е прекратително условие за договора в пол­за на трето лице.
Обещателят разполага срещу бенефициера и с личните си възражения срещу него.
4.3. Правоотношения между уговарящия и третото лице. Отношенията между уговарящия и третото лице, които се наричат „валутни", могат да имат разнообразен характер. Уговарящият може да е задължен към третото лице да сключи до­говора. Тези случаи са чести, когато уговарящият действа като довереник на бенефициера, но отношенията между тези лица могат да произтичат и от други юридически факти. Уговарящият може да действа и като гестор на третото лице.Бенефициерът може да иска изпълнение от уговарящия, ако последният е получил изпълнение вместо бенефициера.
4.4. Правоотношения между третото лице и кредиторите на уговарящия. Последната алинея на чл. 22 ЗЗД урежда отноше­нията между третото лице и кредиторите на уговарящия — ако кредиторите на уговарящия отменят договора в полза на трето ли­це с иска по чл. 135 ЗЗД, бенефициерът е длъжен да върне само онова, което уговарящият е дал по договора. Това правило нами­ра приложение при застраховките. То е дублирано от разпоредба­та на чл. 414, ал. 8 ТЗ. Разпорежданията на чл. 22, ал. З ЗЗД и чл. 414, ал. 8 ТЗ могат да бъдат илюстрирани със следния пример. Възможно е едно лице да сключи застраховка в полза на трето лице. Договорът може да уврежда кредиторите на лицето, учреди­ло застраховката. Ако те го отменят по реда на чл. 135 ЗЗД, те мо­гат да искат от бенефициера само платените застрахователни премии, а не получената от него застрахователна сума. Основание на това правило е принципът на справедливостта. Кредиторите се увреждат само с онова, което реално е излязло от патримониума на уговарящия. Уреждането на по-широки права на кредиторите би засегнало неоправдано интереса на бенефициера и би обогати­ло кредиторите.
23.ИЗПЪЛНЕНИЕ
А) Същност и страни.
1. СЪЩНОСТ. Българското право не съдържа определение на термина „изпълнение". Общите правила на изпълнението са вклю­чени в дял III на Общата част на ЗЗД — „Действия на задълже­нията".,0т систематическото място на режима на изпълнението може да се направи изводът, че задължението е причина, а изпъл­нението му — следствие. Този извод е основателен, но трябва да бъде приет с известни уговорки. Както задължението, така и изпълнението са функция на юридическия факт. Те са две различни, но последователни фази на правните последици.
Правоотношението и неговите елементи — правата и задъл­женията, имат временен и преходен характер. Тяхното предназна­чение е да предизвикат извършването или въздържането от дей­ствия, чрез които да се постигне желаният от правните субекти ре­зултат. С постигането на резултата правоотношението престава да съществува.
Същността на изпълнението е спорна. Поставят се два въпро­са. Първият от тях е дали изпълнението е поведението на длъж­ника, с което се осъществява съдържанието на задължението, или резултатът от това поведение — удовлетворяването на интереса на кредитора. Второто питане е относно вида на дължимото поведе­ние — договор, сделка или юридическа постъпка.
Изпълнението е благото, с оглед на което се поема задълже­нието. То е предметът на задължението и на облигационното от­ношение. Длъжникът се задължава не за поведение, а за резултат. Щом това е така, изпълнението следва да е самият резултат — задоволяването на интереса на кредитора. Този извод се потвърждава и от възможността всяко задължение, освен свързаното с личността на длъжника, да бъде изпълнено от трето лице — чл. 73 ЗЗД. Задължението за лично заместимо дейст­вие може да бъде изпълнено дори от кредитора за сметка на длъж­ника — чл. 80, ал. 1 ЗЗД. За да е налице изпълнение обаче, дължи­мият резултат трябва да бъде осъществен чрез съзнателното пове­дение (действие или бездействие) на длъжника или на трето лице.
Дължимото с оглед на изпълнението поведение може да бъде сделка и дори договор. Така е във всички случаи, при които задъл­жението има за предмет сключване на сделка — например задъл­жението на довереника. Поведението по изпълнението може да бъде и юридическа постъпка, при която последиците от изпълнението се определят не от волята на длъжника, а по право. Така при изпълнение на задъл­жението за бездействие длъжникът може да престира, дори и да не знае, че дължи. Че поведението по изпълнението може да не бъде сделка, е видно от цялостния режим на изпълнението. Задъл­жението може да бъде изпълнено от недееспособен длъжник. Изпълнението може да бъде извършено дори и от трето лице — чл. 73, ал. 1 ЗЗД. Изпълнението на чуждо задължение поради греш­ка е уредено с правило, различно от режима на сключена при грешка сделка — чл. 56 ЗЗД. Изпълнението на недееспособен кре­дитор в някои случаи е действително. Действително може да бъде и плащането на некредитор — вж. чл. 75 ЗЗД. Ако длъжникът не посочи кое задължение изпълнява, последиците от изпълнението му се уреждат по право — вж. чл. 76 ЗЗД.
Тези примери убедително доказват, че в много случаи после­диците от изпълнението не се определят от волята на длъжника и следователно изпълнението не изисква като задължителна пред­поставка наличието на намерение /цел/ за удовлетворяване на кре­дитора .
2.ПРИНЦИПИ. Правният режим на изпълнението се основава на следните основни принципи5.
Първият от тях е принципът на точното изпълнение — чл. 79, ал. 1 ЗЗД. Това означава изпълнението в пълна степен да съответ­ства на съдържанието на задължението. Точно е изпълнението, което съответства на дължимото с оглед на лицата, времето, количеството, качеството, мястото и останалите му характеристики  чл. З, ал. 1, т. 1 и чл. 5, ал. 1 ЗЗППТ. Длъжникът трябва да престира само това, за което се е задължил. Кредиторът не може да бъде принуден да приеме нещо друго вместо дължимото — чл. 65 ЗЗД. Кредиторът може да откаже да приеме и изпълнение на части — чл. 66 ЗЗД. Длъжникът трябва да изпълни в уговорения срок, на установеното от страните място, определеното в договора количество.
Друго начало в режима на изпълнението е принципът на ре­алното изпълнение. Задължението трябва да бъде изпълнено в на­тура и поначало само първоначално дължимата престация прекра­тява облигационното правоотношение.
Реалното изпълнение е осъществяване на първоначално дъл­жимата престация. За реално изпълнение може да се говори само при непаричните црестации. При паричните задължения не може да се прави разлика между първоначално дължимото и някакъв не­гов заместител (сурогат), защото при паричните задължения се дължи стойност и парите са само неин измерител, независимо да­ли се плаща като изпълнение или като обезщетение. Реалното из­пълнение може да се извършва и след като длъжникът е извършил нарушение, което не прави изпълнението невъзможно.
Принципът на реалното изпълнение обхваща всички онези изисквания, които изключват възможността страните да не изпълнят реално своите договорни задължения и които изискват както от кредитора, така и от длъжника да се насо­чат към точно определен способ за погасяване на облигационната връзка. Длъжникът може да предложи реално изпълнение, дори и да е изпаднал в забава, ако кредиторът има още интерес от това — чл. 79, ал. 2 ЗЗД. Престацията, която няма строго личен характер, може да бъде доставена както от трето лице, така и от кредитора за сметка на длъжника.
Принципът на реалното изпълнение има действие не само след изпадането на длъжника в забава, но и през целия период на съществуване на облигационното отношение.
Третият принцип на изпълнението е принципът, че длъжникът следва да изпълни задължението си с грижата на добрия стопанин - чл. 63, ал. 2 ЗЗД.
Четвърти основен принцип, който институтът на изпълне­нието съдържа, е принципът на сътрудничество между страните.Нарушаването на това изискване може да постави кредитора в за­бава - чл. 95-98 ЗЗД.
Друг принцип на изпълнението е добросъвестността — чл. 63, ал. 1 ЗЗД.
3. КОЙ МОЖЕ ДА ИЗПЪЛНИ. Задължението може винаги да бъде изпълнено лично от длъжника. За­дълженията за бездействие и за лично незаместимо действие, кои­то са свързани с личността на длъжника, трябва да бъдат изпълне­ни само от длъжника — чл. 73, ал. 1 ЗЗД. Съдът трябва да проверя­ва дали задължението може да бъде изпълнено от трето лице. Когато дължимата престация е материално поведение — действие — да се изработи една вещ, или бездействие — да се пази търговска тайна, не е необходимо длъжникът да е дее­способен. Напротив ако поведението по изпълнението е сделка­например при комисионния договор, действителността на изпъл­нението изисква дееспособност на длъжника. Ако изпълнението е сделка, която има прехвърлително действие, необходимо е длъж­никът да е титуляр на правото, което се прехвърля. В противен случай облигационният резултат не се осъществява-изисква­нето има приложение само в случай че правото не е било прехвър­лено по силата на самия договор — например, ако прехвърлителното действие е било отложено по желание на страните, длъжни­кът не е бил титуляр на правото в момента на сключването на сделката, задължението има извъндоговорен характер и др.
Задълженията, които не са intuitu personae, могат да бъдат из­пълнявани от трето лице" и ако кредиторът неоправдано не прие­ме престацията на третото лице, той изпада в забава. Тази въз­можност произтича от същността на изпълнението като осъщест­вяване на облигационния резултат. Щом като облигационният ре­зултат може да бъде постигнат както от кредитора — чл. 80, ал. 1 ЗЗД, така и от трето лице, последното трябва да може да изпълни. Третото лице може да действа от името на длъжника и да изпъл­ни като негов представител. Възможно е третото лице да изпълни от свое име. Няма значение дали третото лице има правен интерес. Законът не изисква наличието на правен интерес като пред­поставка за изпълнението на третото лице. Правният интерес има значение не за изпълнението на третото лице и кредитора, а за въз­можността му да се суброгира в правата на кредитора — вж. чл. 74 ЗЗД. Когато поведението по изпълнението е сделка, третото лице трябва да е дееспособно. Ако третото лице действа от свое име и сделката е транслативна, то трябва да е титуляр на правото, което се прехвърля. Разбира се, за да породи действие, изпълнението на третото лице трябва да съответства на дължимата престация.
Въпросът дали длъжникът и кредиторът могат да се противо­поставят на изпълнението на третото лице не е уреден от законо­дателя. В литературата се поддържат различни мнения.
Противопо­ставянето на длъжника и кредитора не може да попречи на изпъл­нението на третото лице, дори и последното да няма правен инте­рес. ЗЗД не съдържа други ограничения за изпълнението от трето лице, ос­вен при задълженията intuitu регаsоnае — вж. чл. 73, ал. 1 ЗЗД. Об­стоятелството, че имуществото на третото лице с правен интерес е застрашено, отрича възможността длъжникът и кредиторът да могат за осуетяват изпълнението на третото лице. Разрешението трябва да бъде аналогично и в случай че третото лице няма ин­терес. Нито положението на длъжника, нито положението на кре­дитора се влошават от това, че изпълнява трето лице.
Длъжникът също няма достоен за защита интерес да се противо­постави на изпълнението. Той нищо не губи. Задължението му към кредитора се прекратява, а на негово място възниква нов регресен дълг. Възможно е дори регресно задължение да не се породи — например, ако третото лице иска да надари длъжника. Законната суброгация е допустима само ако третото лице има правен инте­рес — вж. чл. 74 ЗЗД.
Третото лице обаче не може да прихване задължението на длъжника със свое насрещно вземане спрямо кредитора. Нару­шава се изискването за насрещност на двете вземания, а норма, която да урежда отклонение от това разрешение, не съществува. Възможността трето лице да прихваща трябва да бъде отречена и защото, от една страна, тя може да не е в интерес на кредитора, а от друга страна, така се нарушава равновесието между компенси­ращия кредитор и останалите кредитори на длъжника — чрез прихващането първият се удовлетворява напълно, докато остана­лите трябва да се задоволят с това, което изпълнителният процес им осигури.
Изпълнението на третото лице има еднакъв погасителен ефект с този на изпълнението на длъжника, който не може да се дерогира по волята на длъжника и кредитора. Ако обаче задълже­нието е било нищожно или е било впоследствие унищожено, разва­лено или отменено от длъжника, изпълнението на третото лице ня­ма сила. Третото лице се ползва от правилата на чл. 76 ЗЗД и мо­же да иска от кредитора разписка.
4. НА КОГО ТРЯБВА ДА СЕ ИЗПЪЛНИ. Съгласно чл. 75, ал.1, изр. 1 ЗЗД изпълнението трябва да бъде направено на кредитора или на овластено от него, от съда или от закона лице.
Изпълнението е точно, ако бъде адресирано до кредитора. Трябва да се престира на лицето, което е титуляр на вземането в момента на изпълнението. При съобщена на длъжника цесия кре­дитор е цесионерът. Ако трето лице се е суброгирало в правата на кредитора, престацията трябва да се предаде на третото лице. В случай на наследяване кредитори са наследниците. Възлагането на едно вземане вместо плащане прави взискателя титуляр на взема­нето — чл. 393 ГПК. За да има погасителен ефект, изпълнението трябва да се направи на дееспособен кредитор — чл. 75, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. Изискването за дееспособност може да се обясни с действието на изпълнението. Изпълнението прекратява задължението и кореспондиращото му вземане. Изпълнението на непълнолетен или ограничено запретен кредитор трябва да бъде получено от кредитора със съгласието на неговия родител или попечител. Ма­лолетният или поставеният под пълно запрещение кредитор се представлява от родителя или настойника — чл. 4—5 ЗЛС, чл. 73, ал. 1 СК. Изпълнението на неспособен кредитор не освобождава длъжника. Еманципираният непълнолетен може да получава из­пълнение — вж. чл. 12, ал. З СК. Обстоятелството, че поведението по изпълнението може да не е сделка, е основание законодателят да коригира тежките последици от неспособността на кредитора. Така, ако изпълнението е отишло в полза на кредитора или е пот­върдено от него или от законния му представител, то освобожда­ва длъжника — чл. 75, ал. 2, изр. З, чл. 75, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Тежест­та за доказване на редовността на изпълнението е върху длъжника - чл. 127 ГПК.
Изпълнението е точно, когато е направено на представител на кредитора — чл. 75, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Необходимо е представителят да разполага с власт да получи изпълнението. Без значение е юридическият факт, породил овластяването. Представителят може да е пълномощник, назначено от съда лице — чл. 8 ЗЛС, чл. 45 и 59 ЗН, чл. 16, ал. 6 ГПК, родител или настойник на малолетно или поставено под пълно запрещение лице — чл. 73, ал. 1 СК, орган на юридическо лице. Търговският помощник, който работи в общо­достъпно място за търговия, се смята овластен да получава изпъл­нението, което обикновено се прави там — чл. 30, ал. 2 ТЗ. Изпъл­нението на представител без представителна власт не поражда действие, освен ако кредиторът се е възползвал от него или го е потвърдил — чл. 75, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, чл. 42, ал. 2 ЗЗД.
По правило изпълнението на некредитор няма погасителен ефект. Това правило познава редица изключения. Възможно е кре­диторът да овласти длъжника да изпълни на трето лице, което действа от свое име. Ако вземането е заложено, длъжникът трябва да плати лихвите и главницата на заложния кредитор — чл. 164, ал. 2 ЗЗД. Съдия-изпълнителят може да възложи вземането за съ­биране на кредитора на кредитора — чл. 393 ГПК. Поемателят по менителница може да овласти трето лице — джиратар, да получи плащането.
Длъжникът се освобождава и ако изпълни на некредитор, но кредиторът потвърди изпълнението или се е възползвал от него — чл. 75, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Потвърждаването е неформално. Забра­ните за ползване на свидетелски показания, установени в чл. 133, ал. 1, б. „в" и „г" ГПК, обаче са в сила и ограничават доказването. Потвърждаването може да бъде изрично или мълчаливо. Спазването на изискванията на чл. 35, ал. 1 и 2 ЗЗД при потвърж­даването като че ли не е необходимо. Изпълнението е в полза на кредитора, ако последният се е обогатил с него — например сума­та му е предадена или е вложена по сметка на негово име.Внасянето на суми на депозитна сметка в банка на името на вносителя не погасява дълга. Изпълнението е в полза на кредитора и когато кредиторът и тре­тото лице са се слели — например кредиторът е наследил третото лице. Положението е аналогично и в случай че длъжникът е изпъл­нил на гестор на кредитора — чл. 60 ЗЗД.
Изпълнението на некредитор е точно и в случай на плащане на привиден (путативен) кредитор — вж. чл. 75, ал. 2 ЗЗД. Предпоставките за освобождаване на длъжника са две — обективна и субективна.
Първият елемент на фактическия състав по чл. 75, ал. 2 ЗЗД е обективен. Необходимо е длъжникът да е изпълнил на лице, което „въз основа на недвусмислени обстоятелства се явява овластено да получи плащането". Наличието на обективни условия, които подвеждат длъжника, е фактически въпрос, който се преценява от съда според всички факти по
делото.
Длъжникът трябва да е добросъвестен. Обективната обста­новка трябва да създава у длъжника определено, ясно и категорич­но субективно убеждение, че изпълнява на кредитора. За да бъде добросъвестен, длъжникът трябва не само да не знае, че изпълня­ва на некредитор, но и да е положил всички усилия, които един до­бър стопанин трябва да положи, за да установи, че изпълнява на кредитора. Критерий за наличието на добросъвестност е дължи­мата грижа. Добросъвестността се предполага — чл. 70, ал. 2 ЗС. Добросъвест­ността на привидния кредитор е без значение.
Доказателствената тежест е върху длъжника. Обстоятелството, че длъжникът разполага с разписка, из­дадена от трето лице, не е достатъчно за установяване на пред­поставките на чл. 75, ал. 2 ЗЗД.
Член 75, ал. 2 ЗЗД има действие само относно изпълнение на привиден кредитор, но не и относно опрощаване на дълга от при­виден кредитор. Последното не освобождава длъжника.
Истинският кредитор има право на иск срещу лицето, което е получило изпълнението — чл. 75, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. Той може да търси от привидния кредитор това, с което последният се е обога­тил за негова сметка — чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Мнимият кредитор, ако е действал виновно, отговаря и за вредите, които е причинил на кре­дитора — чл. 45 ЗЗД.
След като бъде наложен запор върху вземането и бъде връче­но запорно съобщение на длъжника, той трябва да изпълни на съдия-изпълнителя — чл. 344, ал. З ГПК. Запорът се отнася до цяло­то вземане, дори и когато правата на лицата, наложили запора, са по-малки по обем от вземането, върху което е наложен запорът. Запорното съобщение легитимира съдия-изпълнителя да получи изпълнението. Кредиторът се лишава от разпоредителна власт върху вземането си. Изпълнението в полза на кредитора е относи­телно недействително за кредиторите на кредитора, наложили за­пора — чл. 346 ГПК. Те могат да искат от длъжника повторно из­пълнение. В този случай длъжникът може да търси от кредитора обратно даденото — чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Ако длъжникът е получил съобщението за извършената цесия преди запорното съобщение, той трябва да плати на цесионера.
Б) Предмет на изпълнението. Даване вместо изпълнение
2.ДАВАНЕ ВМЕСТО ИЗПЪЛНЕНИЕ
2.1ОБЩИ БЕЛЕЖКИАко длъжникът простира нещо друго вместо дъл­жимото налице е пълно неизпълнение. Кредиторът може обаче доброволно да приеме подобна престация. В този случай се сключва нов договор, наречен даване вместо изпълнение . Общата правна уредба на даването вместо изпълнение се съдържа в чл. 65 ЗЗД..
2.2.ЕЛЕМЕНТИ НА ДОГОВОРА. СЪЩНОСТКакто предлагането, така и приемането на пре­стация, различна от дължимото изпълнение, е действие, което по стопанското си значение излиза извън границите на обикновеното управлениеЗатова и двете страни трябва да бъдат дееспособни и да разполагат с разпоредителна власт.
Основанието на договора е погасяване на старото задължение. Ако това задължение не е съществувало или е би­ло нищожно, липсва основание и даването вместо изпълнение е нищожно — чл. 26, ал. 2 ЗЗД. В случай че длъжникът е престирал, кредиторът е длъжен да върне всичко като получено без основание - чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
Договорът по правило е неформален, освен ако специално правило предвижда друго — например, ако вместо парична сума се престира недвижим имот, необходим е нотариален акт.
Предметът на договора може да бъде различен. Може да се престира вещ вместо пари, пари вместо вещ, една вещ вместо друга, лично действие вместо предметна престация и т. н.32
Ако страните не са уговорили, че плащането трябва да бъде безкасово, то по правило трябва да бъде в брой". Правилото, че при липса на противна уговорка плащането трябва да бъде в брой, е установено от законодателя с нормата на чл. 25, ал. 2 збнб, Следователно освен при първоначална уговорка, която да предвижда безкасово плащане, то е валидно.
 Всички сделки, с които се прекратяват парични задължения чрез"непарични средства, включително менителнични ефекти, са datio in solutum. Затова кредиторът по правило не е длъжен да приеме такива средства вместо пари.
Това общо положение важи и за различните непарични пла­тежни средства — държавни дългосрочни облигации, уредени в специални нормативни актове, и използвани в проце­са на приватизация. То може да бъде изведено от правилото на чл. 2, ал. 10 от Закона за преобразуване и приватизация на държав­ни и общински предприятия35 (ЗППДОП), който нарича тези пла­тежни средства „непарични" и ги отделя от парите.
Може да се прехвърли едно вземане вместо дължимото. Цедентът отговаря само за съществуването на вземането, но не и за платежоспособността на длъжника. По тази причина законът разпорежда, че цесията вместо изпълнение погасява стария дълг само след като бъде събрано вземането — чл. 65, ал. З ЗЗД. Правилото на чл. 65, ал. З ЗЗД е диспозитивно — страните могат да уговорят друго.
2.3. СЪЩНОСТДаването вместо изпълнение е самостоятелен вид съглашение, за което по аналогия могат да се прилагат някои от правилата за новацията и продажбата
2.4. ДЕЙСТВИЕДаването вместо изпълнение погасява старото задължение, а заедно с него и всички акцесорни на главницата обезпечения и задължения.
Правилата относно продажбата на чужда вещ или на вещ с недостатъци намират съответно приложение и при даването вме­сто изпълнение — чл. 65, ал. 2 ЗЗД. Това означава, че ако вместо старото задължение е престирана чужда вещ или вещ с недоста­тъци, прилагат се чл. 188—192, 193—199 ЗЗД. Ако кредиторът раз­вали съглашението, което замества изпълнението, старото задъл­жение се възстановява с обратна сила.
По аналогия към даването вместо изпълнение трябва да се приложат и забраните за купуване и продаване, установени в чл. 18533Д
В) Време и място на изпълнението1. МЯСТО НА ИЗПЪЛНЕНИЕТО.1.1. ПОНЯТИЕ.Принципът за точно изпълнение изисква задъл­жението да бъде надлежно изпълнено не само с оглед на вида, ко­личеството, качеството, но и с оглед на мястото. Местоизпълнението е мястото, на което трябва да бъде извършено поведението по осъществяване на облигационния резултат — онова поведение, което съответства на съдържанието на задължението.
Мястото на изпълнението трябва да се отличава от мястото, на което кредиторът непосредствено получава изпълнението. То се означава с термина местодоставяне.
При т. нар. „местни сделки", когато и двете страни имат едно и също седалище или адреси, местоизпълнението и местодоставянето съвпадат. В случай че сделката е „дистанционна" и седалища­та или местожителствата на страните се намират в различни насе­лени места, между мястото на изпълнението и мястото на доставя­нето често може да има различие. Страните например може да са установили като място на изпълнението склада на продавача. Те могат също да решат стоката да бъде доставена в склада на купувача. От склада на продавача (местоизпълнението) до склада на купувача (местодоставянето) стоката пътува на риск и на раз­носки на купувача.
1.2. ОПРЕДЕЛЯНЕ. Мястото на изпълнението може да бъде опреде­лено от волята на страните, от естеството на престацията или от нормативно правило.Тъй като всички разпореждания на закона с оглед на мястото на изпълнението са диспозитивни, предимство има онова място, което е уговорено от страните. Когато се сключва договор, стра­ните може изрично или мълчаливо съвместно да посочат местоизпълнение. Освен при наличието на съгласие за това, волята на ед­ната страна по договора не е достатъчна за определяне на място­то на изпълнението. Обратно е положението, когато сделката е ед­ностранна — вж. чл. 455, т. 5 ТЗ. Мястото на изпълнението може да бъде посочено не само при сключването на сделката, но и по-късно, както и да бъде впоследствие променено. По решение на страните местоизпълнението може да бъде определено от трето лице.
Възможно е местоизпълнението да бъде определено от есте­ството на престацията.Така например една постройка може да се направи, ремонтира или боядиса на мястото, където се намира имотът.
Макар и рядко, възможно е мястото на изпълнението да бъде определено със специално легално правило. Вложената вещ се връща на разноски на влогодателя на мястото, където трябва да бъде пазена — чл. 252, ал. 2 ЗЗД.
Ако мястото на изпълнението не е определено по някой от посочените три способа, прилагат се субсидиарните правила на чл. 68 ЗЗД.
Първото от тях се отнася до задължение да се даде индивиду­ално определена вещ — чл. 68, б. „б" ЗЗД. То трябва да бъде изпъл­нено в местонахождението на вещта по време на пораждането на задължението. Няма значение дали вещта е недвижима или движи­ма. Терминът „даване" следва да се разбира не в правнотехническия си смисъл — като задължение за прехвърляне на собственост, а като прехвърляне на фактическата власт върху вещта. Мястото на сключването на договора е без значение. Правилото на чл. 68, б. „б" ЗЗД съответства на интереса на длъжника, защото неговото положение би се влошило, ако вещта би трябвало да бъде пренесе­на на друго място. Тъй като кредиторът трябва да потърси изпъл­нение на място, различно от своя адрес или седалище, това задъл­жение се нарича „търсимо".
Второто правило визира паричното задължение. То се изпъл­нява в местожителството на кредитора по време на изпълнение на задължението — чл. 68, б. „а" ЗЗД.
С влизане в сила на Закона за гражданската регистрация (ЗГР) беше отменен чл. 7 ЗЛС, който уреждаше понятието „ме­стожителство". Това понятие беше заменено с понятието „адрес". Според чл. 89, ал. 1 ЗГР адресът е еднозначното описание на мястото, където едно физическо лице живее или където то получа­ва кореспонденцията си. Адресът задължително включва името на областта, общината и населеното място — чл. 89, ал. 2 ЗГР. В зави­симост от мястото, което описва, адресът може да включва наиме­нование на улица, площад, булевард, жилищен комплекс, квартал, номер, вход, етаж, апартамент — чл. 89, ал. З ЗГР. Ненавършилите пълнолетие деца имат адреса на своите родители — чл. 71, ал. 1 от СК.
Ако кредиторът е търговец или юридическо лице, място на изпълнението следва да бъде неговото седалище — мястото, къде­то се намира управлението на дейността му — чл. 132 ЗЛС, чл. 12, ал. 1 ТЗ. Терминът „седалище" не определя с достатъчна точност мястото на изпълнението и трябва да се тълкува стеснително — ка­то адрес на управление — чл. 12, ал. 2 ТЗ. Плащането може да се извърши по седалището на клона на търговеца, ако сделката, по която се извършва плащането, е териториално свързана с клона.
Правно значим е само адресът (седалището) на кредитора по време на изпълнението. Ако кредиторът е имал друг адрес (седа­лище) в момента на възникването на задължението, длъжникът не е длъжен да се съобразява с него.
Обстоятелството, че паричните задължения имат местоизпълнението си на адреса или в седалището на кредитора, е основание тези задължения да се означат с термина „носими".
Ако плащането е безкасово, сумата трябва да бъде преведена по банковата сметка на кредитора. Безка­совото плащане обаче не се предполага, то трябва да се уговори от длъжника и кредитора.
Третото общо правило, което определя мястото на изпълне­нието, е уредено в чл. 68, б. „в" ЗЗД. То има действие за всички останали задължения, освен тези за индивидуално определени ве­щи и пари. Местоизпълнението в тези случаи е местожителството, т. е. адресът или седалището на длъжника по време на пораждане на задължението. Следователно по смисъла на чл. 68, б. „а" ЗЗД задълженията са „търсими". Меродавен е адресът (седалището) на длъжника само в посочения от законодателя момент. Ако длъжни­кът впоследствие смени адреса или седалището си, не е необходи­мо кредиторът да се съобразява с новия адрес или седалище.
Тъй като правилото на чл. 68, б. „в" ЗЗД има по-общ характер от правилото по чл. 68, б. „а" ЗЗД, може да се направи изводът, че задълженията са поначало търсими, а не носими.
Местоизпълнението на задълженията по редица двустранни правоотношения може да се различава. Така наемателят дължи наемната цена в жилището на наемодателя, а наемодателят тряб­ва да предостави вещта там, където се намира по време на сключ­ването на договора.
Как се определя Местоизпълнението при множество на длъж­ниците или кредиторите? Поради липсата на специални правила трябва да се приеме, че независимо дали задължението е разделно или солидарно, мястото на изпълнението следва да се определи с оглед на всеки длъжник или кредитор поотделно. При пасивна со­лидарност меродавен е адресът, съответно седалището, на този съдлъжник, който изпълнява. При солидарност на кредиторите значение има адресът (съответно седалището) на този от тях, ко­муто се предава изпълнението.
1.3. ЗНАЧЕНИЕ.  С мястото на изпълнението е свързано реше­нието на редица важни въпроси.
          Първият от тях е с оглед на преминаването на собствеността и риска от случайно погиване или повреждане при дистанционни транслативни договори, които имат за предмет родово определе­ни вещи. Съгласно чл. 24, ал. 2 ЗЗД собствеността и рискът преми­нават върху приобретателя в момента на предаването на вещта. Предаването е задължение за прехвърлителя, което трябва да се изпълни по неговия адрес или седалище. Правилото намира при­ложение и в случай че вещта се предава на спедитор или превозвач.
Мястото на изпълнението определя дали някоя от страните изпада в забава.
Ако задължението е носимо и длъжникът не изпълни навреме задължението по адреса или седалището на кредитора, той изпада в забава. Кредиторът също изпада в забава, ако не приеме предло­женото му от длъжника точно изпълнение.
Когато задължението е търсимо, кредиторът трябва да поиска от длъжника изпълнение на падежа по адреса или седали­щето на длъжника. В противен случай той изпада в забава .
Ако е налице неизпълнение, длъжникът трябва да бъде осъден да престира по местоизпълнението. В случай че кредиторът иска обезщетение вместо изпълнение, изчисляването на вредите трябва да стане с оглед на същото място. Увеличените вследствие на про­мяната в местоизпълнението разноски са в тежест на страната, която ги е причинила — чл. 78 ЗЗД. Така, ако след сключването на договора длъжникът е преместил индивидуално определената вещ, увеличените разноски, които кредиторът понася, са за сметка на длъжника.
Мястото на изпълнението често съвпада с местната подсъд­ност на делото — съгласно чл. 81, ал. 1 ГПК искът се предявява в онзи съд, в района на който е местожителството на ответника.
Местоизпълнението е в основата на една от специалните фор­мули за привързване в международното частно право, според която мястото на изпълнението на задължението определя прило­жимият закон
2. ВРЕМЕ НА ИЗПЪЛНЕНИЕТО 2.1. ПАДЕЖ. За да изпълни точно, длъжникът трябва да пре­стира навреме. Моментът, в който задължението трябва да бъде изпълнено, се означава с термина „падеж". Настъпването на паде­жа прави задължението „изискуемо". Изискуемостта е възможност на кредитора да иска изпълнение. Изискуемостта означава, че кре­диторът може да отправи не само извънсъдебна покана до длъж­ника (това може да направи и титулярът на едно естествено право), но може да поиска от съда защита на своето право, като предяви осъдителен иск за изпълнение в натура — иск за реално изпълнение.
Падежът трябва да се отграничава от счетоводната дата — работния ден, в рамките на който се осъществява стопанската опе­рация.В банковото право се използват и термините „вальор" и „до­бър вальор", които са идентични по съдържание с термина „падеж".Падежът може да бъде определен по различен начин.
Възможно е задължението да е под срок. Целта на срока е по­начало да се ускори плащането. Срокът може да е напълно опре­делен — например календарна дата — 1 януари 2003 година. Из­пълнението може да е в зависимост от изтичането на относително определен срок, чийто начален момент е неопределен, а крайният— определен. Такъв е срокът при менителница с падеж един месец след предявяването й. Срокът може да е относително неопределен— когато началният момент е определен, а крайният — неопреде­лен. Относително неопределен е срокът при застраховка в полза на определено лице с уговорката, че застрахователната сума ще му се заплати при навършване на пълнолетие. Началният момент на то­зи срок е определен за разлика от крайния — не е ясно дали непъл­нолетният ще доживее до пълнолетието си. Облигационното пра­во познава и абсолютно неопределен срок, при който не са определени нито началният, нито крайният момент — например застра­ховка в полза на трето лице, застрахователната сума по която ще се заплати, когато бенефициерът встъпи в брак. При сключване на застраховката не се знае дали и кога застрахованият ще встъпи в брак.
Най-често определянето на срока се извършва от страните изрично.
Когато срокът не е абсолютно определен, страните могат да установят начин за неговото определяне. В този случай срокът е определяем. За да може да се изпълни задължението, времето на престирането трябва да бъде определено след възникването на задължението.
Определянето на срока може да бъде право на длъжника. Така страните може да се съгласят, че изпълнението ще бъде пре­доставено на волята или на възможностите на длъжника, т. е., че длъжникът ще изпълни в едностранно определен от него срок — чл. 69, ал. 2 ЗЗД. Правото да се определи срокът може да принад­лежи на кредитора. Страните могат да овластят трето лице да определи срока.
Срокът може да бъде мълчаливо установен — когато от естеството на задължението, начина и мястото на изпълнението, целта на договора може да се направи изводът, че задължението трябва да се изпълни след настъпването на бъдещо сигурно събитие. Например договорите за ски-услуги трябва да се изпълнят през зимата. В подобни случаи точното време на изпълнението трябва да се определи или след покана, или съобразно добросъ­вестността — чл. 20, 63, ал. 1 ЗЗД.
Времето на изпълнението или начинът за определянето му може да бъде установено от самия закон, най-често с диспозитивни правила.
Така при продажба цената трябва да бъде заплатена в момен­та на предаването на вещта или на свързан с договора документ — чл. 200, ал. 2 ЗЗД, чл. 327, ал. 1 ТЗ. Падежът на менителницата и записа на заповед може да бъде определен са­мо по четири начина, установени в закона — чл. 486, ал. 1 ТЗ. Ако падежът е определен другояче, менителницата е нищожна — чл. 486, ал. 2 ТЗ.
Законът допуска съдът да определя срока за плащане. Ако изпълнението е предоставено на волята или на възможностите на длъжника, но длъжникът не изпълни, кредиторът може да поиска от съда да даде на длъжника достатъчен срок — чл. 69, ал. 2 ЗЗД. Съдът може да посочи срок и ако в хода на процеса за разваляне на двустранен договор длъжникът предложи плащане — чл. 87, ал. З ЗЗД. Съдът може да определи срок за плащане и в две хи­потези, отнасящи се до търговски сделки. Ако страните по търгов­ска сделка са предвидили трето лице да определи срока и третото лице не упражни правото или наруши чл. 299, ал. 1 ТЗ, всяка от страните може да поиска определянето на срок от съда — чл. 299, ал. 2 ТЗ. Всяка от страните може да поиска от съда да определи срока за изпълнение и когато, макар че е уговорено срокът да се установи след сключването на договора, не може да се постигне съгласие относно срока — чл. 300 ТЗ.
Когато е установен срок, длъжникът трябва да престира в съ­ответствие с него. Възможно е страните да не са уговорили срок за изпълнение или поради настъпване на последващ юридически факт задължението да се е превърнало от срочно в безсрочно. Ако по силата на специална норма срокът не може да бъде опре­делен по друг начин, прилага се субсидиарното правило на чл. 69, ал. 1 ЗЗД, съгласно което кредиторът може да иска изпълнение на задължението „веднага".
Литературата предлага две различни тълкувания на разпо­реждането на чл. 69, ал. 1 ЗЗД. Според първото от тях падежът на безсрочните задължения съвпада със или следва по време изпрате­на от кредитора и получена от длъжника покана за изпълнение, в която се съдържа достатъчен според обстоятелствата срок за изпълнение66. Друго виждане отрича необходимостта от получаване на покана като задължителна предпоставка за настъпване на времето на изпълнението. Падежът следва да се определи съглас­но добросъвестността. Получаването на покана е препоръчително, но кредиторът може да поиска изпълнение във всяко подходящо време.
: Предпоставянето на падежа от получаването на покана се ар­гументира със следните положения. Това разрешение съответства­ло на изискванията на добросъвестността и морала. То се подкре­пяло и от правилото на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, съгласно което длъжни­кът по безсрочно задължение изпада в забава след получаването на покана.
Разбирането, което отрича поканата като задължителна пред­поставка за настъпването на падежа при безсрочните задължения, трябва да бъде предпочетено.
Не може да се твърди, че получаването на покана за изпълне­ние съответства на правилата на морала и добросъвестността. Напротив, ако кредиторът изчака обикновено необходимото за по­добни случаи време и след това поиска изпълнение, поведението му ще бъде морално и добросъвестно — вж. чл. 63, ал. 1 ЗЗД.
Определянето на падежа от началния момент на забавата не може да бъде споделено. Падежът и забавата са две различни явления. Докато забавата е противоправното закъснение, за което длъжникът отговаря, падежът е моментът, в който задължението става изискуемо.
ЗЗД не обуславя настъпването на падежа от получаването на покана за изпълнение. Напротив, граматическото тълкуване на чл. 69, ал. 1 ЗЗД навежда на извода, че покана не е необходима.
Това заключение се потвърждава и от правилото на чл. 114, ал. 2 ЗЗД: „Ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало." Член 114, ал. 2 ЗЗД е основание за следните изводи. От една страна, изискуемостта се предпоставя от покана само при наличието на специална уговорка. В случай че подобна уговорка липсва, покана не е нужна. От друга страна, по аргумент за по-силното основание, от правилото на чл. 114, ал. 2 ЗЗД следва, че дори и страните да не са се споразумели за покана, давността пак започ­ва да тече от деня, в който задължението е възникнало. Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който взема­нето е станало изискуемо. Тогава безсрочните задължения стават изискуеми от деня на възникването си, веднага, без да е необходи­ма покана.
Платецът, който е поканен, трябва да разполага с известно време, за да може физически да извърши плащането, но не и да вземе кредит.Когато задължението е с периодично изпълнение, изиску­емостта на всяка престация настъпва поотделно.
2.2. ЗНАЧЕНИЕ НА СРОКА. Срокът има различни значения. Традиционно значението на срока се изследва в две насоки. Първата от тях е от­носно възможността и последиците от предсрочното изпълнение. Втората е свързана с влиянието на срока върху последиците от неизвършването на престацията навреме.
Обстоятелството дали и коя от страните по облигационното отношение може да иска изпълнение или да изпълни преди срока, е основание за следното разграничение. Срокът може да бъде в полза на длъжника, на кредитора или и на двете страни.
По правило срокът се смята установен в полза на длъжника. Изключения са допустими само при противна уговорка или ако от естеството на задължението следва, че срокът е в полза на креди­тора или и на двете страни — чл. 70, ал. 1 ЗЗД. Паричните лихво­носни задължения са винаги в полза на длъжника — чл. 70, ал. З ЗЗД.
Принципът, че срокът е в полза на длъжника, означава след­ното. Длъжникът може да изпълни задължението си и преди срока, но кредиторът не може да иска изпълнение преди срока (задълже­нието е изпълняемо, но не е изискуемо) — чл. 70, ал. 2 ЗЗД. Ако кредиторът предяви иск за изпълнение преди вземането му да е станало изискуемо, искът трябва да бъде отхвърлен като неоснова­телен. Когато изискуемостта настъпи в течение на процеса и притезанието остане неудовлетворено, искът трябва да бъде уважен — чл. 188, ал. З ГПК. Отхвърлянето не е пречка да се предяви нов осъдителен иск, след като изискуемостта настъпи. В някои случаи процесуалният закон допуска да се уважават осъдителни искове, макар че правото още не е станало изискуемо — вж. чл. 97, ал. 2 ГПК. При парично лихвоносно задължение длъжникът може да плати преди срока и да приспадне лихвите за времето до края на срока — чл. 70, ал. З ЗЗД.
Срокът може да бъде уговорен в полза на кредитора — чл. 70, ал. 2 ЗЗД. В този случай кредиторът може да иска изпълнение и преди срока, но длъжникът не може да изпълни преди срока (за­дължението е изискуемо, но не е изпълняемо). Кредиторът може да иска предсрочно изпълнение и ако длъжникът изгуби преиму­ществата на срока — чл. 71 ЗЗД. Случаи на предсрочна изискуемост са уредени и със специални легални правила — вж. чл. 249, ал.1,изр. 2,чл.252, ал. 1, изр. 1 ЗЗД.
Ако срокът е установен в полза на двете страни, нито длъж­никът може да престира, нито кредиторът може да изисква изпъл­нение преди срока — чл. 208, ал. 2 ЗЗД.
Изпълнението преди срока поставя и други въпроси. Действително ли е предсрочното престиране в случаите, когато срокът не е в полза на длъжника и може ли длъжникът да търси обратно даденото?
Отговорът на първия въпрос е положителен. Той може да бъ­де изведен по аналогия от правилото на чл. 118 ЗЗД. След като из­пълнението на естествено задължение е действително, същото трябва да важи и относно предсрочното изпълнение. Този извод предпоставя отрицателния отговор на втория въпрос. Действител­ността на предсрочното изпълнение означава, че изпълнението не е без правно основание и изключва възможността длъжникът да търси обратно даденото.
Възможно е естеството на престацията да позволява извърш­ване на престацията само в определеното в договора време—превозване на пътник, който има самолетен билет, до летището, и други. Страните също могат да уговорят, че една, поначало изпълнима след срока престация трябва да бъде изпълнена само в установеното от тях време. Посочените две категории сделки се наричат „фикс-сделки". При тях неспазването на срока има значението на пълно неизпълнение.
В останалите случаи късното изпълнение е поначало допусти­мо. Ако обаче длъжникът е отговорен за закъснението, той изпада в забава. Късното изпълнение може да се трансформира и в пълно неизпълнение, ако кредиторът загуби интерес от изпълнението — вж. чл.79, ал.2,чл.87,ал.2 ЗЗД.
2.3. ИЗГУБВАНЕ НА ПРЕИМУЩЕСТВОТО НА СРОКА. Срокът по правило се смята в полза на длъжни­ка. При настъпването на определени в закона юридически факти обаче длъжникът губи преимуществото на срока и кредиторът мо­же да иска предсрочно изпълнение.
Първото основание, което дава на кредитора право да иска предсрочно изпълнение, е изпадането на длъжника в неплатежо­способност — вж. чл. 71 ЗЗД. Неплатежоспособността е състояние, при което длъжникът не може да посреща своите задължения. Терминът „неплатежоспособност" по чл. 71 ЗЗД има значение, раз­лично от това, което е познато на търговското право — чл. 608 ТЗ. Не е необходимо длъжникът да е търговец . Смисълът на правило­то е да се даде възможност на кредитора да участва в раз­пределението. Наличието на неплатежоспособност се доказва от кредитора и се преценява от съда с оглед на всички факти по делото.
Друг юридически факт, който лишава длъжника от преиму­ществото на срока, са действия на длъжника, които водят до нама­ляване на дадените на кредитора обезпечения — чл. 71 ЗЗД. Зако­нодателят има предвид само специалните обезпечения, като ипо­теката, залога, поръчителството, гаранцията и т. н., а не и случаи­те, в които длъжникът изобщо е намалил имуществото си. Нама­ляването на имуществото има значение само с оглед на това дали длъжникът е станал неплатежоспособен. Кога намаляват обезпеченията, е въпрос, който се преценява от съда според доказателства­та по делото. Възможни са различни хипотези — например длъж­никът унищожава, поврежда или не стопанисва грижливо ипотеки­рания имот или заложената вещ, продава вещта, която кредиторът задържа, на добросъвестно трето лице и т. н. Намаляването тряб­ва да е станало след възникването на вземането на кредитора. Достатъчно е извършването на само едно действие, което да нама­лява обезпеченията. Релевантно е и бездействието на длъжника — например изоставяне на ипотекирания имот. Поведението на длъжника трябва да бъде виновно. Учредяването на ново обезпе­чение в полза на друг кредитор или прехвърляне на обременена със залог или ипотека вещ не намалява обезпеченията на заложния или ипотекарния кредитор. Аналогична е ситуацията, при която длъжникът плаща свой стар дълг или продава част от имотите си, дадени като обезпечение, за да удовлетвори друг, по-стар креди­тор.
Третото основание, което дава право на кредитора да иска предсрочно изпълнение, е налице, ако длъжникът не даде на кре­дитора обещаните обезпечения. Например длъжникът е обещал на кредитора да учреди върху своя вещ залог или ипотека, но не е изпълнил обещанието си. Аналогично е положението и в случай че длъжникът е обещал действието или задължението на трето лице — чл. 23 ЗЗД. Меродавно поначало е само виновното поведение на длъжника — сравни чл. 146, ал. З ЗЗД.
Изгубването на преимуществото на срока има относително действие. Макар да има сила за главния длъжник, то не засяга по­ръчителя — арг. от чл. 147, ал. 2 ЗЗД. Аналогично е положението при солидарните длъжници — арг. от чл. 123, ал. 1 ЗЗД.
Ако условията на чл. 71 ЗЗД са налице, вземането на кредито­ра става изискуемо. Кредиторът може да иска изпълнение по съде­бен ред. Той може да упражнява право на задържане, да прави въз­ражение за неизпълнен договор или да прихваща със свое насрещ­но задължение. Кредиторът не дължи сконто за сумите, които по­лучава преди срока. Ако обаче дължимите лихви са били включе­ни в главницата, неизтеклите лихви се приспадат — чл. 70 ал З ЗЗД.
Г) Прихващане на изпълнението
1.ПОНЯТИЕ.Възможно е длъжникът да има едно лихвоносно задължение или повече от едно еднородни задължения към един и същи кредитор. Поставя се въпросът, ако извършеното изпълне­ние не е достатъчно да погаси задължението заедно с лихвите и разноските или всички еднородни задължения, как ще се уредят отношенията между страните? Отговорът на този въпрос се съ­държа в чл. 76, ал. 1 и 2 ЗЗД. Явлението се означава с термина „прихващане на изпълнението" или „прихващане на плащането". То следва да се различава от прихващането (компенсацията). За разлика от прихващането, при което двете страни по правоотно­шението са една на друга длъжник и кредитор, при прихващането на изпълнението длъжникът е само един, но престацията, която се извършва, не е достатъчна за погасяване на всички задължения.
 2. ПРИХВАЩАНЕ НА ЕДИН ЛИХВОНОСЕН ДЪЛГ.Когато длъжникът освен главницата дължи лихви и разноски и изпълнението не е достатъчно, за да покрие всичко, погасяват се най-напред разноските, след това лихвите и най-после главницата — чл. 76, ал. 2 ЗЗД.
Правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД е израз на разбирането, че кре­диторът не трябва да се лишава от вземане, което му носи пло­дове, и да остане само с вземането за лихвите, които поначало не се олихвяват . Длъжникът няма право да избира дали да погаси главницата или някое от акцесорните й за­дължения. Нормата не е императивна — длъжникът й кредиторът могат да уговорят друга поредност .
Няма значение дали лихвите са възнаградителни или обезщетителни. Законът не провежда разграничение в тази насока. Разби­рането, че чл. 76, ал. 2 ЗЗД се прилага само за възнаградителната лихва, не само не съответства на грама­тическото тълкуване на разпоредбата, но и води до ощетяване на кредитора, който ще бъде лишен от възможността да претендира законна лихва за периода на забава след заплащането на главни­цата, защото след прекратяването на главния дълг не се начисля­ва законна лихва.
Разноските могат да бъдат както извънсъдебни — разноски по сключване на договора, разходи по изпълнението, разноски по уве­домяване на длъжника за поставянето му в забава, така и съдебни. Задълженията за лихви и разноски трябва да са изискуеми и ликвидни. Съдът не може обаче да откаже да прихване една пла­тена от длъжника сума с лихвите само за това, че понеже сумата е била плащана в различно време преди и след изтичането на па­дежа, то било затруднително и невъзможно да се определят лихви­те.
Ако длъжникът доброволно заплати повече лихви, отколкото дължи, горницата се прихваща срещу главницата, дори и послед­ната да не е изискуема.
Разпореждането на чл. 76, ал. 2 ЗЗД има действие за хипотези, при които има само един главен дълг. Ако са налице повече от ед­но еднородни главни задължения, последиците от изпълнението, което не е достатъчно да погаси всички задължения, се уреждат съгласно чл. 76, ал. 1 ЗЗД .
3. ПРИХВАЩАНЕ НА НЯКОЛКО ЕДНОРОДНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯВъзможно е длъжникът да има повече от едно ед­нородни задължения към кредитора и изпълнението да не е достатъчно да погаси всички. Последиците от подобно изпълнение се определят съгласно следните правила.
Длъжникът може сам да посочи кое задължение погасява — чл. 76, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. При това той не е длъжен да се съобразява с интересите на кредитора или на трети лица — например лица, които са обезпечили някое от задълженията. Прихващането чрез изявление на длъжника се допуска при следните предпоставки.
Трябва да са налице не по-малко от две еднородни задълже­ния. Към момента на прихващането задълженията трябва да са възникнали. Те може и да не са изискуеми, освен ако е уговорен срок в полза на кредитора — вж. чл. 70, ал. 2 ЗЗД. Не е необходимо задълженията да са ликвидни. Изпълнението трябва да погаси напълно поне едно от задълженията. В противен случай е налице частично изпълнение, което поражда действие само при съгласие на кредитора — чл. 66 ЗЗД. В литературата и съдебната практика се приема, че при изпълнението трябва да се направи изявление за прихващане на изпълнението. Това мнение следва да бъде възприето. То съответства както на граматическото тълкуване на чл. 76, ал, 2 ЗЗД, така и на изискването за сигурност в гражданския оборот. Прихващането може да се атакува от длъжника, ако воля­та му е била опорочена.
В закона липсва разрешение на усложнените хипотези на при­хващане на изпълнението. Не е ясно кой може да направи прихва­щане, в случай че има няколко длъжници и дали, ако е извършено прихващане, останалите могат да се противопоставят на изпъл­нението. Аналогични проблеми се поставят и когато изпълнението и заявлението за прихващане се правят от трето лице. Интересът на кредитора налага да се подкрепи виждането, че изявление за прихващане може да направи както всеки от длъжниците, така и трето лице, а споровете между тях трябва да се уредят в съответст­вие с вътрешните им отношения.
Длъжникът и кредиторът могат и да уговорят поредност на изпълнението при повече от едно задължение.
Ако длъжникът не упражни правото си на избор и страните не са уговорили поредност, прихващането се извършва по силата на субсидиарното правило на чл. 76, ал. 1, изр. 2 и 3 ЗЗД в следната последователност. Най-напред се погасява най-обременителното за длъжника задължение. При няколко еднакво обременителни задължения се погасява най-старото, а ако всички са възникнали едновременно, те се погасяват съразмерно — чл. 76, ал. 1, изр. 1 и 2 ЗЗД. Длъжникът не може да упражнява правото си на избор, след като прихващането е настъпило ех 1еgе.
Съдебната и арбитражната практика са установили редица критерии за определяне на най-обременителното задължение. Така задължението, за което се дължат лихви за повече време, е по-обременително за длъжника от задължението, за което лихвите се дължат за по-къс срок . По-обременител-ни задължения са също: изискуемото спрямо неизискуемото за­дължение; задължението, по което правото на иск се е запазило, пред естественото задължение; задължението, което е обезпечено с неустойка, пред задължението без неустойка; лихвоносното пред нелихвоносното задължение; обезпече­ният с ипотека дълг пред необезпечения, защото ограничава кре­дита на длъжника; личният пред солидарния дълг, защото при со­лидарните задължения има повече от един длъжник, а във вътреш­ните си отношения съдлъжниците отговарят всеки за припадаща­та му се част; личният дълг пред отговорността като поръчител. Въпросът за обременителността на едно задължение е фактически. Обременителността следва да се преценява към момента на изпълнението, а не в хода на делото или към момента, в който кре­диторът е поискал да му се плати неустойка.
Най-старо задължение е онова, което се е породило най-рано. Моментът на изискуемостта на задълженията е без значение. Целта на закона е да се защити общият интерес на двете страни, като се погасят задълженията, които се доказват най-трудно, за­щото са възникнали най-отдавна.
Правилото на чл. 76, ал. 1 ЗЗД, когато при еднаква обременителност и старост на задълженията прихващането се пра­ви пропорционално срещу всички дългове, задължава кредитора да приеме частичното плащане, стига то да може да погаси поне едно вземане.
Тъй като разпореждането на чл. 76, ал. 1 ЗЗД има общо дей­ствие, то се прилага и за всички случаи, при които има повече от едно задължение, дори и последните да са лихвоносни. Най-напред се погасява най-обременителното лихвоносно задължение в последователност — разноски, лихви и главница, след него — по-малко обременителното и т. н.
Правилото на чл. 76, ал. 1 ЗЗД не се прилага за задълженията с повтарящо се изпълнение. При тях най-напред се погасява най-старото задължение.
Д) Суброгация
1. ПОНЯТИЕ. ВИДОВЕ. ПРАВНА УРЕДБАПерсоналната суброгация, означавана в текста като суброгация, е правнотехнически термин със следното съдър­жание: встъпване в правата на удовлетворения кредитор от страна на трето лице.
В исторически и сравнителноправен аспект са известни два вида суброгация — законна и договорна. Разликата между двата вида суброгация е тази, че докато при законната суброгация третото лице встъпва в правата на кредитора по право, при договорната суброгация се сключва договор между третото лице и кредитора.
Режимът на суброгацията в нашето право е сравнително пестелив. Уредена е само законната суброгация. Освен едно общо правило, съдържащо се в чл. 74 ЗЗД, в сила са и няколко специал­ни норми - чл. 56, 146, 155, 178 ЗЗД, чл. 344 ТЗ.
2.ЗАКОННА СУБРОГАЦИЯ 2.1. Фактически съставЗЗД, уреждат общи предпоставки на суброга­цията и я допускат поначало винаги, когато те са налице.Това не означава, че българският законодател не познава из­ключения от общите положения на суброгацията. Отклонения са известни в две насоки. От една страна, за да защити третите лица, законодателят може да ограничи суброгацията, независимо че еле­ментите по чл. 74 ЗЗД са налице — вж. напр. чл. 155 ЗЗД. От друга страна, когато правата на изпълнилото трето лице трябва да бъдат осигурени, то встъпва в правата на кредитора, независимо че изискванията на чл. 74 ЗЗД не са спазени — чл. 178 ЗЗД.
Фактическият състав на законната суброгация е сложен. Елементите му може да се изведат от чл. 74 ЗЗД: „Този, който е изпълнил едно чуждо задължение, като е имал правен интерес да стори това, встъпва в правата на кредитора."
Първият елемент от фактическия състав на законната субро­гация е наличието на изпълнение.. Необходимо е да се направи едно уточнение. ЗЗД не е прецизен, когато говори за изпълнение на чуждо задължение. В някои случаи — например при поръчителството, третото лице изпълнява свой дълг. Важно е не дали задължението е свое или чуждо, а дали изпълнението му ос­вобождава длъжника.
Законната суброгация изисква, на второ място, третото лице да има правен интерес. Интересът в гражданското право е понятие с много широко съдържание. Що се отнася до суброгацията, тра­диционно се приема, че интерес от встъпване в правата на удовлетворения кредитор има при наличие на заплаха от претърпяване на вреди от страна на третото лице с оглед отношенията трето лице — кредитор. Изследването на регламентираните случаи на законна суброгация показва, че правният интерес винаги включ­ва като необходим елемент зависимостта на имуществото на тре­тото лице от поведението на кредитора.
Правен интерес е налице при наличие на изискуемо вземане на кредитора срещу третото лице — така е при солидарните задъл­жения — чл. 127, ал. 2 ЗЗД, поръчителите — чл. 146 ЗЗД, гарантите по банкова гаранция , имуществените застраховки. Аналогично е положението, в случай че третото лице няма облигационно задължение, но е дало на кредитора реално обезпечение за главния дълг — чл. 155, ал. 2 ЗЗД, или е купило от длъжника заложена или ипотекирана вещ — чл. 155, ал. 1, чл. 178 ЗЗД. Когато вземането на кредитора е погасено поради направено от длъжника плащане, суброгацията е недопустима .
Възможно е обаче третото лице да не е страна по правоотно­шение с кредитора, но поведението на последния да застрашава целостта на патримониума на третото лице. Такава ще бъде хипо­тезата при конкуренция между няколко ипотеки върху един и същи недвижим имот. Ипотекарният кредитор, чиято ипотека има по-заден ред (а също и хирографарният кредитор), има интерес да пла­ти задължението на кредитора с ипотека с по-преден ред. В проти­вен случай имотите на длъжника би могло да се изнесат на публич­на продан, без да се получи от тези имоти цена, достатъчна за за­доволяване на ипотекарните кредитори с по-заден ред и хирографарните кредитори, и техните активи ще намалеят.
По изключение суброгация може да има и без третото лице да има интерес. Така в хипотезата на чл. 56 ЗЗД трето лице, което изпълни по погрешка чужд дълг, не се суброгира в правата на кредитора. То може да иска обратно даденото от кредитора. Ако обаче кредиторът се е лишил добросъвестно от документа или от обезпечението на задължението, третото лице встъпва в правата му срещу длъжника.
Освен посочените в чл. 74 ЗЗД предпоставки, фактическият състав на суброгацията включва допълнителни елементи. Първият от тях е третото лице да има регресни права срещу длъжника.
Налице са достатъчно легални доказателства в подкрепа на поддържаното становище — суброгират се или лица, задължени заедно с длъжника — солидарните длъжници — чл. 127 ЗЗД, или лица, задължени заради длъжника — лични и реални гаранти — чл. 146 и 155 ЗЗД. Ако обаче тези лица платят, без да са се обедни­ли за сметка на длъжника — при дарение, изпълнение на свой дълг, те не се суброгират — арг. от чл. 127, ал. 2, изр. 1, чл. 146, ал. 2, чл. 155, ал. 1 ЗЗД. Съгласно чл. 56 ЗЗД този, който изпълни чуждо задължение поради грешка, може да иска връщане от кредитора, а само ако последният се е лишил добросъвестно от документа или обезпечението на задължението, третото лице се суброгира в пра­вата на кредитора. Следователно трето лице, което изпълни по­грешно чуждо задължение, може да търси даденото не от длъж­ника, а от кредитора. Това е справедливо, защото изпълнението на третото лице е без основание и то не погасява задължението. Третото лице се е обеднило за сметка на кредитора, а не на длъжника. Затова третото лице не се суброгира срещу длъжника. Предвидено е едно изключение — третото лице се суброгира в пра­вата на кредитора само ако той не може успешно да се удовлетво­ри, защото се е лишил добросъвестно от документа или обезпече­нието на дълга.
Регресните права на третото лице могат да имат различно ос­нование — договор за поръчка — чл. 285 ЗЗД, водене на чужда ра­бота без пълномощие — чл. 61 ЗЗД, неоснователно обогатяване — чл. 59 ЗЗД.
Регресните права са не само предпоставка, но и граница на суброгацията — чл. 146, ал. 2, чл. 155, ал. 2 ЗЗД. Третото лице встъпва в правата на кредитора само до размера на регресните си права, независимо че размерът на изпълнението може да бъде по-голям. Ако поръчителят плати главния дълг, но с част от сумата надари длъжника, суброгацията е само за разликата между разме­ра на изпълнението и размера на дарението.
Настъпването на суброгацията се обуславя и от съществува­нето на права в момента на изпълнението. Дори и да има регресно вземане, третото лице не може да се суброгира в права, които кредиторът няма. Важността на тази предпоставка се вижда и от обстоятелството, че ако кредиторът загуби виновно обезпеченията, третото лице в някои случаи — например при поръчителството, се освобождава от задължението си към кредитора — чл. 146, ал. З ЗЗД.
Суброгацията не е необходимо да се отбелязва към нотариал­ния акт на договорната ипотека или молбата на законната ипотека, за да има действие за ипотеката — чл. 171 ЗЗД, чл. 17 от Правилни­ка за вписванията (ПВ). Тя не е посочена сред обстоятелствата, подлежащи на вписване. Причината за това разрешение е, че суброгацията поражда действие по право, без да е необходимо во­леизявление.
Встъпването в залог или право на задържане изисква допъл­нителни предпоставки. Движима вещ, обект на залог или на право на задържане, трябва по правило да се предаде на третото лице, за да може то да придобие правата върху нея — чл. 91, 151, ал. 1 ЗЗД.
Кредиторът трябва да предаде на третото лице всички диспо-зитивни и свидетелстващи документи по главния дълг и акцесор-ните задължения, за да улесни третото лице при доказването им — арг. от чл. 99, ал. З ЗЗД и чл. 133, б. „в" ГПК. Предаването на доку­ментите не е елемент от фактическия състав на законната субро­гация, а задължение на кредитора, последица на суброгацията.
2.2. ДействиеСуброгацията има за последица встъпване на третото лице в правата на кредитора. Действието на суброгацията обаче не е еднакво в различните случаи, при които тя е допустима.Различия съществуват с оглед на правата, в които се встъпва, лицата, срещу които се встъпва, и размера на правата, в които се встъпва.
В какви права се суброгира третото лице? Текстовете, които уреждат суброгацията, не дават отговор на този въпрос
Първият въпрос с оглед на предмета на суброгацията е дали третото лице встъпва в задълженията на кредитора по правоотно­шението му с длъжника. Отговорът на този въпрос е отрицателен. Той следва от граматическото тълкуване на всички разпоредби, посветени на суброгацията, които говорят само за права — чл. 56, чл. 74, 146 ЗЗД и т. н.
Макар ЗЗД да не ограничава кръга на правата, в които е въз­можна суброгацията, естеството на отношенията налага известни корекции.
Трябва да се изключат от суброгацията, на първо място, не-прехвърлимите права на кредитора. Върху третото лице няма да преминат непрехвърлимите по естеството си права на кредитора, като неимуществените, несамостоятелните имуществени права и правата, свързани с личността на кредитора — например правото да се унищожи сделката. Третото лице не може да се ползва и от правата, обявени от закона за непрехвърлими — например вещно­то право на ползване — чл. 56 ЗС. Договорно установената непрехвърлимост между длъжника и кредитора не обвързва третото лице — чл. 21, ал. 1 ЗЗД.
Като второ ограничение трябва да се посочи зависимостта на суброгацията от регресните права на третото лице. Третото лице встъпва само в онези права на кредитора, които благоприятстват събирането на личното вземане на третото лице по вътрешните му отношения с длъжника. Така например трябва да се отрече въз­можността да се встъпи в правото на кредитора на прихващане. Третото лице има интерес от получаване на своето вземане. Прихващането води до погасителен ефект, който няма да удовлет­вори третото лице. От друга страна, правото да компенсира с пра­во на кредитора трябва да бъде отказано на третото лице, защото върху последното не преминават задължения. Третото лице не мо­же да компенсира със свое задължение — двете задължения тряб­ва да бъдат насрещни. Спорен е въпросът дали третото лице мо­же да развали договора, упражнявайки право на кредитора. Повече аргументи могат да се открият в полза на разбирането, че третото лице няма интерес да развали договора между длъжника и креди­тора. То няма задължения срещу длъжника. Ако се допусне развалянето, правоотношението между длъжника и кредитора ще от­падне с обратна сила и третото лице, вместо да се удовлетвори от обезпеченията, ще трябва да иска обратно даденото от кредитора поради отпаднало основание. Суброгацията, за разлика от це-сията, е насочена по правило към погасяване на правото.
Върху третото лице преминават всички прехвърлими права на кредитора, които могат да послужат на третото лице при събира­не на регресното му вземане. По същността си те могат да бъдат вземания, вещни права, имуществени права върху нематериални блага. Третото лице придобива правата на кредитора в състояние­то, в което се намират в момента на изпълнението.
Суброгацията има действие за главното вземане.
Третото лице встъпва и в акцесорните права на кредитора, които имат обезпечителен характер за главницата. Това са най-напред ипотеките и залозите, привилегиите, правото на задържане, неустойките, лихвите, задатъкът, поръчителството. Третото лице се суброгира и в правата по чл. 134 и 135 ЗЗД, с които кредиторът разполага, защото те също имат обезпечителен характер.
Върху третото лице преминават и естествените права на кре­дитора, защото длъжникът може да ги изпълни по реда на чл. 118 ЗЗД.
Третото лице не може да се суброгира в спорните права — тези, които са предмет на висящо дело. То може да се защити ка­то встъпи в процеса или главно, или като помагач. Член 121 ГПК не намира приложение за суброгацията. Третото лице встъпва и в ефектите на решението. Като частен правоприемник на кредитора, третото лице се ползва от силата на пресъдено нещо — чл. 221, ал. 1 ГПК. Когато кредиторът е извадил изпълнителен лист, трето­то лице се суброгира в него както срещу длъжника — чл. 326, ал. 1 ГПК, така и срещу съпоръчителите — чл. 127, ал. 2 ЗЗД, и третите лица, дали своя вещ в залог или ипотека като обезпечение на глав­ния дълг — чл. 326, ал. 2 ГПК. Необходимо е кредиторът да преда­де на третото лице изпълнителния лист.
Срещу кои лица е допустима суброгацията?
Третото лице се суброгира срещу длъжника и срещу лицата, които са обезпечили неговото задължение. Докато встъпването в правата на кредитора срещу длъжника е винаги допустимо, щом са налице изискванията на чл. 74 ЗЗД, и е в пълен размер, суброгацията срещу третите лица е ограничена както по хипотези, така и по размер.
Третото лице, което не е нито солидарен длъжник, нито по­ръчител, встъпва изцяло в правата на удовлетворения кредитор срещу солидарните длъжници и поръчителите на длъжника.
Солидарният длъжник се суброгира срещу останалите съдлъжници не изцяло, а само до размера на припадащите им се части — чл. 127, ал. 2 ЗЗД. Това правило има действие и между съпоръчителите — чл. 145 ЗЗД. Солидарният длъжник не се суброги­ра в правата на кредитора срещу поръчителите и лицата, обезпе­чили със своя вещ друг съдлъжник, защото няма срещу тях регресни права. Тези лица обезпечават задължението на солидарния длъжник в отношенията му с кредитора, а не с останалите соли­дарни длъжници.
Поръчителят встъпва в правата на кредитора срещу длъжни­ка и солидарния длъжник изцяло, освен ако друго следва от вътрешните отношения между поръчителя и длъжника. Срещу третите лица, учредили залог или ипотека за задължението, поръ­чителят се суброгира само до размера на регресното си вземане срещу тях, а този размер е същият, както между съпоръчителите — чл. 146, ал. 2 ЗЗД.
Трето лице, придобило заложена или ипотекирана от длъжни­ка вещ, встъпва изцяло в правата на кредитора срещу длъжника, срещу поръчителите и срещу лицата, които по-късно от него са придобили от длъжника собствеността на други вещи, заложени или ипотекирани за същото задължение — чл. 155, ал. 1 ЗЗД. Срещу лица, придобили заложени или ипотекирани вещи по-рано, третото лице не се суброгира, защото тези вещи са били излезли вече от патримониума на длъжника и не е справедливо изпълне­нието да се насочва срещу тях. Суброгацията на третото лице, при­добило от длъжника заложена или ипотекирана вещ, е недопусти­ма срещу трето лице, заложило или ипотекирало своя вещ в полза на длъжника, защото тази вещ никога не е принадлежала на длъжника.
Правата по чл. 155, ал. 1 ЗЗД има и собственикът на вещ, за­ложена или ипотекирана за чуждо задължение. Той обаче встъпва в правата на кредитора срещу поръчителите до размера на регрес­ното си вземане. Това вземане е същото, както вземането на един поръчител срещу друг поръчител — чл. 155, ал. 2 ЗЗД. Това лице не се суброгира срещу други лица, заложили или ипотекирали своя вещ за същото задължение.
Особен случай на суброгация е уреден в чл. 178 ЗЗД. Купува­чът на недвижим имот, продаден му от длъжника по обезпечено вземане, ако не е поел задължението и плати на ипотекарния кре­дитор до размера на цената, която дължи, встъпва в правата на удовлетворения кредитор за платеното по отношение на кредито­рите, чиито ипотеки са учредени, преди той да е купил имота. Целта на тази суброгация е да се отложи принудителното изпълне­ние и да се даде възможност на длъжника да изпълни, както и да се изчака до последващо покачване на цените на имотите, което да позволи удовлетворяване на всички ипотекарни кредитори. Правилото на чл. 178 ЗЗД не може да се тълкува разширително или да се прилага по аналогия.
Суброгацията по чл. 178 ЗЗД изисква следните предпоставки.
Необходимо е трето лице да закупи ипотекиран от длъжника недвижим имот. Няма суброгация, ако имотът е придобит на дру­го основание — замяна, дарение. Изключителният характер на пра­вилото на чл. 178 ЗЗД налага да се приеме, че ако трето лице-недлъжник е продавач на имота, суброгация е недопустима. Длъжни­кът трябва да е бил собственик на имота в момента на учредяване на ипотеката — чл. 167, ал. З ЗЗД. Правилото на чл. 178 ЗЗД не изисква длъжникът да притежава собствеността в момента на про­дажбата.
Цената трябва да е заплатена на ипотекарния кредитор. Суброгацията е възможна дори и третото лице да е заплатило ве­че веднъж цената на продавача. Плащането може да се извърши както лично, така и чрез трето лице.
Суброгацията по чл. 178 ЗЗД изисква още една предпоставка — третото лице да не поеме задължението, т. е. да не замести длъжника в дълга.
Встъпването в правата на кредитора по чл. 178 ЗЗД има сила само за ипотечното право и преди всичко за привилегията при принудителна продан да се получи от цената преди другите ипоте­карни кредитора сумата, която е платена на предшестващия ги ипотекарен кредитор. Суброгацията няма действие за главното вземане. Допускането на противното ще обогати неоснователно третото лице за сметка на длъжника.
Суброгацията е до размера на платената цена на имота. Ако е платена част от цената, Суброгацията е до размера на платената сума. В случай че третото лице е платило по-голяма сума от це­ната, то встъпва само до размера на цената — чл. 178 ЗЗД.
Суброгацията може да се противопостави на ипотекарните кредитори на длъжника, но не и на хирографарните и ипотекарни­те кредитора на купувача на имота. Този извод следва от граматическото тълкуване на изр. 2 на чл. 178: „В такъв случай по отноше­ние на кредиторите, чиито ипотеки са учредени, преди той да е ку­пил имота, се смята, че той е встъпил в правата на удовлетворения кредитор." Правилото на чл. 178 цели да даде възможност на ку­пувача, който е платил на ипотекарния кредитор цената, да пререди ипотекарните кредитори на длъжника с по-заден ред и да осуе­ти принудителното изпълнение, но не и да направи имота несеквестируем. Правото по чл. 178 ЗЗД се прехвърля заедно с прехвърля­нето на имота.
2.3. Частична суброгация.Суброгацията е пълна, когато третото лице удовлетворява изцяло кредитора. Тя е „частична", ако изпълне­нието е частично и само част от правата на кредитора преминават върху изпълнилото лице. ЗЗД не е уредил с общо правило хипоте­зата на частична суброгация, което може да постави питането да­ли тази суброгация е допустима.
Суброгацията трябва да е възможна, стига кредиторът да е приел частичното изпълнение. Частичната суброгация не противо­речи на общите принципи на Суброгацията. Налице ли са пред­поставките на Суброгацията — изпълнение (макар и частично, но прието от кредитора), правен интерес и регресно право, третото лице следва да встъпва в правата на кредитора в част, съответна на регресното му право. Този извод се потвърждава и от правило­то на чл. 402, ал. 4 ТЗ, който урежда хипотеза на частична суброга­ция при имуществените застраховки.
Вторият въпрос, който се поставя при частичната суброгация, е следният: как се удовлетворяват кредиторът и третото лице, ако имуществото на длъжника е недостатъчно да покрие вземанията и на двамата? Възможни са две разрешения. Според първото от тях третото лице ще се удовлетвори след кредитора. Второто разрешение дава равни права на третото лице и кредитора, като всеки се удовлетво­рява пропорционално на интереса си.
Правилото, че третото лице се удовлетворява след кредитора, е възпроизведено в хипотезата на чл. 402, ал. 4 ТЗ. Ако имущество­то на делинквента е недостатъчно, застрахователят, който е пла­тил част от вредите на увредения, се удовлетворява след увредения. Нормата на чл. 402, ал. 4 ТЗ има изключителен характер и не може да бъде приложена по аналогия. Отношенията между застрахователя и увредения са възмездни, за разлика от обичайната хипо­теза на изпълнение на трето лице.
След като нормата на чл. 402, ал. 4 ТЗ има изключителен характер, празнината в законодателството трябва да се преодолее, като се изведе правило по аргумент от противното от чл. 402, ал. 4 ЗЗД. Щом изключението е удовлетворяването на третото лице след кредитора, правилото трябва да е, че удовлетворяването е съразмерно. Това разрешение държи сметка за интереса не само на кредитора, но и на третото лице. От една страна, в хипотезата на съразмерно удовлетворяване на кредитора и на третото лице интересът на кредитора е по-добре защитен от този на третото ли­це. От друга страна, интересът на кредитора ще пострада незначи­телно в сравнение със случаите, при които кредиторът се удовлет­ворява преди третото лице. Този начин на регулиране на отноше­нията трето лице — кредитор е обаче много по-изгоден за третото лице от предходния.
2.4. СъщностВ литературата съществуват спорове относно същността на законната суброгация. Някои автори приемат, че е налице фикция, по силата на която задължението на длъжника към кредитора се погасява, за да възникне в полза на изпълнилото тре­то лице. Други поддържат, че фигурата може да се обясни с це-сия, която настъпва по силата на закона. Според трето станови­ще суброгацията е особена смесена операция, която съдържа беле­зите на цесия с погасителен ефект.
Като че ли най-сполучливо законната суброгация може да се обясни, ако се приеме, че тя е самостоятелно правно явление, раз­лично от цесията, фикцията и изпълнението. Законната суброгация е вид частно правоприемство, което настъпва ех 1еgе, по право.
Самостоятелният характер на законната суброгация може да се изведе  чрез тълкуване на легалната уредба. ЗЗД навсякъде по­сочва транслативния ефект на суброгацията, като разпорежда, че изпълнилото трето лице „встъпва" в правата на кредитора — чл. 74, 146, 155, 178 ЗЗД. Законът, а не волята на страните, опреде­ля елементите на фактическия състав и правните последици на суброгацията. Правоприемството е частно, защото настъпва само с оглед на вземането на кредитора и неговите обезпечения. То об­хваща само права, а не и задължения на кредитора. Суброгацията не е изключение — законът познава и други случаи на законно частно правоприемство.
3. ДОГОВОРНА СУБРОГАЦИЯ.Договорната суброгация е договор, който пре­хвърля върху третото лице правата на кредитора срещу длъжника. Договорната суброгация също е функция на изпълнението и на ре­гресните права на третото лице. Нейното действие не се предпо­ставя обаче от наличието на правен интерес.
Законодателят не е уредил договорната суброгация със спе­циално правило.Договорната суброгация има своето място и при настоящия режим на основание чл. 9, ал. 1 ЗЗД. Встъпването в правата на кре­дитора не противоречи нито на закона, нито на морала. Допусти­мостта на договорната суброгация може да се обоснове и по аргу­мент за по-силното основание от режима на цесията. Цесията е действителна, макар че осигурява на цесионера по-големи права от суброгацията (защото не се предпоставя от наличието на регресно вземане в полза на цесионера.
Договорната суброгация не е фигура, идентична с цесията. Най-важната отлика между двата договора се открива в акцесорния характер на суброгацията, която има ефект само при нали­чието на регресно вземане. Цесията е самостоятелен договор.
Допустимостта на договорната суброгация може да се обос­нове и с обстоятелството, че тя не е напълно изместена от закон­ната суброгация. Договорната суброгация намира приложение преди всичко в хипотезата на изпълнение от трето лице, което ня­ма правен интерес. Възможно е също третото лице да се е отказа­ло от правото си по силата на закона да встъпи в обезпеченията на кредитора — изцяло или отчасти.
При липсата на специални правила следва да се допусне оно­ва съглашение за суброгация, което има за страни третото лице и кредитора — арг. от чл. 73, ал. 1 ЗЗД. В случай че договарят трето­то лице и длъжникът, кредиторът трябва също да даде съгласието си.