Право

Въпрос № 1
Конституционализмът – възникване и същност. Сравнително правен преглед на Конституциите от 1879г., 1947г. и 1971г. Основни начала на конституцията на Република България от 1991г.

I.Конституционализъм – възникване и същност.

Конституционализмът е историческо достижение, чието предназначение е да създаде устойчив правен ред за демократично управление на обществото, за хуманни отношения, които да поставят човека на най-високото стъпало в обществената ценностна система.
Първичните белези на това явление могат да се видят още в първото политическо общество. Римските владетели издавали „императорски конституции”. Това са били едиктите, декретите, епистолитите и мандатите на императорите, които имат природа и сила на особени закони. Някои възгледи за конституционализмът намираме и в трудовете на древните мислители: Платон, Аристотел и други. Законността в древността е предистория на конституционализмът, но има твърде малко общи характеристики със съвременния конституционализъм.

Конституционализмът се заражда в епохата на Просвещението като антипод на монархическия абсолютъзъм. Идеята за него вълнува автори като: Джон Лок, Шарл Луи дьо Монтескьо, Жан- Жак Русо и други. Тези идеи обуславят ноебходимостта от преодоляване на произвола на неограничената монархическа институция и установяване на либерално – демократичното общество и държава.
Конституционализмът от идеологическо се превръща в мощно политическо движение за ликвидиране на феодалната общесвена система и утвържаване на демократичното управление. Така с приемането на първите конституции се поставя началото на конституционализма като реален модел на управление на обществото и държавата, чрез които на преден план се поставя човекът с неговите ненакърними права и свободи.
Конституционализмът се основава на свободата, народния суверинитет и разделението на властите. Създателите му се стремят чрез основния закон да създадат тип държавна организация, в която ясно са определени взаимоотношенията между държавата и гражданите.
Установяването на конституционно управление преминава през различни етапи, които се характеризират с множество особености в отделните държави.
ZB:
•    В Америка – по време и след войната за независимостта
•    Във Франция – след революцията и якобинската диктатура
•    В Англия – след диктатурата на Кромуел
•    В България – след Руско – турската война

Налага се изводът, че конституционализмът почти винаги се ражда чрез насилствено преодоляване на монархическия произвол и утвържаването му е съпроводено с установяване на диктаторски режими на управление. Процесът на утвържаване във всяка дъражава е уникален по характер, въпреки че е подчинен на общи исторически закономерности, които определят неговите параметри.

Първообразът на съвремения републикански модел на конституционализмът се формира в САЩ. Така през 1787г. общо 55 представители от 12 щата приемат Конституцията, която е обявена за върховен закон, в която са разработени механизмите на държавността, провъзгласява се политическото равноправие на гражданите и демократичното управление.

За европейския модел на конституционализма е решаваща ролята на Великата френска революция. Създават се редица конституционни актове като Декларацията за правата на човека и гражданина, Конституцията и други.

Основа на българския модел на конституционализъм са Търновската конституция от 16 април 1879г. и редица други актове с конституционно значение.

Конституционализмът е управление на обществото чрез конституцията, т.е. управление в съответствие с разпоредбите на конституцията, което прегражда пътя срещу злоупотреба с властта. Конституционният модел за управление обуславя статуса на гражданите, формата на държавно управление, на държавно устройство и формите но осъществяване на публичната власт.
Конституционализмът означава върховенство на основния закон, което изключва съществуването на правни актове, които притиворечат на рзпоредбите на конституцията. В основата й е заложена неприкосвеността на правата на свободите на човека и гражданина. Демократичните конституции са израз на хуманните идеи от епохата на Просвещение за политически свободи, за разделение на властите и т.н.
Конституционализмът като идея се материализира в правния мир чрез отрасъла конституционно право, което легитимира прогресивните идеи на Просвещението за демократично управление на обществото.

II. Сравнително правен преглед на Конституциите от от 1879г., 1947г. и 1971г.

Конституция от 1879г    Конституция от 1947г.    Конституция от 1971г.

Проекта за изготвянето й е на руския комисар Лукиянов. Русия дава възможност и на учредетителите да правят предложения за изменение на проекта.
Конституцията е приета на 16 април 1879г. в Търново.
 
1.Съдържа 22 глави, които регламентират териториалната организация; статуса на монарха; вероизповеданията; законите; държавните имоти; основните права, свободи и задължения на гражданите; избора, конституирането и правомощията на НС, статуса на народните представители, законодателния процес, приемането на бюджета, сключването на заеми; статуса на ВНС, неговото свикване, състав, правомощия; статуса на МС, правомощията му , положението  на министри, броя и видовете министерства; ревизията на Конституцията;

2.Заложени са идеите на либерализма. Челно място заемат оснвните права и свободи на гражданите, но липсват механизмите, които ги гарантират.

3. Законодателната власт е на монарха и НС. Изпълнителната власт е на монарха. Правосъдието се осъществява от съда в името на монарха. Князът е неприкосновен. И  има роля като център на политическия живот.

4. Установява се конституционна монархия като форма на управление. Широки правомощия на монарха. НС е под опеката му.

5.Конституция не е съвършенна, демократична е и е съобразена с еврпейските стандарти.Слага начало на държаност и определя системата на държавните институти.  

9 септември слага началото на социалистическото преустройство на обществото, на създаването на нов конституционен строй. В началото се е прилагала ТКонституция и някои от старите юр.актове. Създават се и нови по своята същност актове, приемат се и т.нар.” наредби – закони ”, с които се формира и утвържава новата държавна организация.

1.На 8 септември 1846г.е проведен референдум за премахване на монархията. Провъзгласена е Република. Има необходимост от приемане на нова Конституция. И на  4 декември 1947г  тя е приета. Съдържа 11 глави,  изменяни няколко пъти по обикновенното законодателство.

2. Заложен е принципът на народния суверинитет. Създава юр.условия за ликвидиране на капиталистическите отношения и за изграждане на социалистическо общество. Заложен е принципът и на социалната справедливост.

3.Властта произтича и принадлежи на народа. НС е върховен орган на държавна власт. Предвижда се да има висш орган на държ.власт – Президиум на НС, койо да изпълнява функциите на колективен държавен глава.Създадени са местни представителни организации -  народни съвети – избират се пряко от населението.

4.Имаме Република с представително управление.Значително място заемат правата и свободите на гражданите. Средствата за призводство принадлежат на държавата, на кооперациите и на частните ФЛ и ЮЛ. Господства частната собственост в/у  средствата за производство.

5. Дава своя принос за установяване на  новия констуционен строй.    През 60те год. на XXв. има  предпосавки за съществени изменения в конституционното устройство на НРБ, които засягат основите на общесвено–политическото развитие на системата. Тези изменения налагат да се поставят и решат нови задачи за изграждане на   развито социалистическо общество.

1.Приета е през 1971г.  Внася съществени изменения в правната уредба на на политическата и икономическа система. Разширява правата и свободите на гражданите. Изменения във висшите структури на властта. Създаден е Държавен съвет, в който е съсродоточена огромна власт, включително  и  законодателната. Той е и  център на властта.

2.Прогласява се ръководната роля на комунистическата партия като реален израз на срастването на държавата с партията, което води до извръщения в държавната власт.

3. Съдържа няколко групи норми.
3.1. първата група урежда обществено-политическото устройство на НРБ и определя социалистическата й същност, формите на управление и способи за осъществяване на държавната власт.
3.2. втора група урежда икономическата система и принципа за планово развитие на народното стопанство с определени форми на собственост.
3.3.  трета група - 30 члена регламентират правата и свободите на гражданите, тяхното равноправие.
3.4.  четвърта група има 5 глави, отнасящи се до образуването, правомощията и реда на дейност на държавните органи. Определят се и символите на държавата  и редът за съдаване и изменение на конституцията.  

III. Основни начала на конституцията на Република България от 1991г.

След социално - политическите промени в обществото след 10 номври 1989г. става обективно неотложно да се се внесет някои изменения в Конституцията от 1971г.  Заличен е текстът за ръководната роля на комунистическата партия и са внесени редица изменения и допълнения през 1991г. Това не решава проблема и се стига до идеята да се приеме нова конституция.  За целта са проведени избори за ВНС и този орган след остри и противоречиви дебати приема на 12 юли 1991г. сега действащата Конституция.
Това е Конституция на компромиса между различните политически сили, представени във ВНС.
Конституцията утвържава многопартийната система като провъзгласява принципа на политическия плурализъм. Държавната организация се изгражда на основата на разделението на властите като антипод на на принципа на единство на властта.
Установява друг тип производствени отношения, основаващи се на на нови форми на собственост. Тя регламентира публичната и частната собственост и провъзгласява принципа на пазарната икономика. Установява се парламентарната форма на държавно управление. Предвижда се изграждането на президентска институция, учредяването на Конституционния съд, обособяването на единната съдебна власт. Създаден е Висш съдебен съвет.
Безспорно тази Конституция не е съвършенна, но тя е реално демократична. Тя създава конституционни предпоставки за развитие на гражданското общество и правовата държава, за демократизиране на социалното управление.
Значително място е отделено на статуса на гражданите и създаването на юридически и други механизми за реализиране на техните права и свободи, а това е обективният критеии за степента на развитие на демокрацията.
Принципите на Конституцията са отражение на обективните обществени отношения, обусловени от съществения тип икономическа и политическа система. Принципите са основните начала, които определят същността и характера на конституцията. Те могат да бъдат обособени в две групи: а) основни и б) принципни, които са база за различните правни отрасли или държавни дейности.
Основните принципи на Конституцията са:
1)    равноправието на гражданите
2)    народният суверинитет
3)    политическият плурализъм
4)    разделението на властите
5)    законността
6)    хуманизмът
7)    демократизмът
8)    свободната стопанска инициатива
Втората група принципи са основа, върху която се създават различни клонове на правото или стоят в основата на организацията и дейността на отделните държавни органи.
ZB: наказателното и гражданското процесуално право се основават на принципите на състезателност (чл.121, ал.2), правото на защита (чл.122) и други формулирани в Конституцията.  
Въпрос № 2
Учение за конституцията. Учредителна власт. Конституцията като юридически акт


I.Учение за конституцията

Идеята за констиционализма се заражда в епохата на Просвещението и се утвърждава като практически модел за управление след победата на буржоазните революции. Конституционализмът е управление на обществото, което се осъществява в съответсвие с разпоредбите, установени в конституцията.
Терминът конституция има латински произход (от лат. costitutio– устройвам, уреждам) и означава устройство, установяване на обществената и държавна организация.
Първите конституции са били предназначени да закрепят зараждащите се нови обществени отношения, които идват да сменят феодалната държава и обществена система. Те поставят началото на конституционализма като модел за управление. Конституциите са гаранция срещу посегателството върху свободата на гражданите от страна на държавата. Те поставят началото на конституционното управление, гражданското общество и правовата държава. Конституционното управление е неотменим белег от правовата държава. Правовата държава не може да съществува извън гражданското общество, което значи че то е абсолютна предпоставка за нейното съществуване. Следователно конституцията е инструмент за управление на обществото и държавата.

1.Първите документи, които притежават далечни белези на конституционни актове са Хамурабиевият законник (Вавилон)  и Законът на 12-те таблици (Рим). Те съдържат разпоредби за правата на човека.
Древните римляни определят съотношението между конституцията и закона като отношение между две власти. Първата регулира основите на организацията на обществото, а втората урежда обществените отношения  с обикновените закони. Първата власт създава държавата, а втората – законите.
 
2.За първи път понятието конституция, близо до съвременното му значение  се използва  през 1688г, в дебатите на английската камара на общините. Първият акт с конституционно значение е Великата харта на свободата, в основта на която стоят идеите на Джон де Солсбъри за ограничаване чрез правото на монархическа тирания.
 
3.Първите Конституции се създават в бившите английски колонии в Северна Америка при създаването на конференциите. Като Конституцията на Масачуизетс става основа на Конституцията на САЩ от 1787г.
Първата европейска конституция на Франция утвържадава първообраза на  конституционната монархия (тя установява компромис между монархията и народа. Суверинитетът принадлежи на нацията и той е единен, неделим и неотчуждаем и от него произтичат всички власти), а Конституция от 1793г, прокламира за първи път принципа за единството на държаваната власт, принципа на народния суверинитет и републиканската форма на управление.

4.През първата половина на XIXв. редица европейски държави доразвиват в своите конституции идеята за либералната държава (Холандия, Испания, Щвеция, Норвегия, Белгия и други).
 Втората половина на XIXв.се характеризира с приемането на нов тип конституции, които не само ограничават монархическата власт, но някои от тях възприемат републиканската форма на държавно управление и провъзгласяват принципа на народния суверинитет. Утвърждава се и принципа на всеобщото и пряко избирателно право при формирането на представителните органи, прогласяват се редица социално-икономически права на гражданите.
Особено място заема Ваймарската конституция, която съществено се отличава като модел за организация на обществото. Тя установява републиканската организация на държавата, на основата на принципа на феодализма и разширява правата и свободите на гражданите.
В резултат на Великата октомврийска социалистическа революция в Русия се приема първата социалистическа конституция. Тя обявява върховенството на трудовия народ като основа на съветската власт.
В първата половина на XXв. се утвърждават и корпоративните държави – Италия, Германия, Испания, Португалия, Япония и други. Периодът преди Втората световна война се характеризира с упадък на конституционализма.
А през втората полвина на ХХв. с разпадането на колониалната система се приемат множество конституции в Африка и Азия. В Европа се приемат нови либералнодемократични конституции, както и тези на европейските    социалистически държави.

5.В края на 80те и 90те години на ХХв. европейската социалистическа система претърпява поражение и настъпват промени в политическата и икономическата системи на бившите социалистически държави. Това оказва влияние и върху техните конституции. Всички те запазват републиканската си форма на управление.
Разпадат се и социалистическите федерации. Като новите конституции на бившите социалистически държави са повлияни от  конституцита на Франция от 1958г.
Конституциите на България, Унгария, Чехия и други утвържават републиката с парламентарно управление. Други, като тези на Русия, Полша, Румъния са или гравитират към президентската република.


Нови конституции се приемат и се правят ревизии на вече съществуващите в резулт на влиянието на два фактора: първо, когато се сменя една обществено-икономическа форма с друга. И второ, до приемане на нови конституции и ревизия на съществуващата се стига в резултат на естественото развитие на обществото при настъпване на същесвени изменения в характера на социалните процеси и обществените отношения.
В правната наука историческите разновидности на конституционализма се обособяват в групи (модели) съобразно техните основните характеристики. Конституционализмът в различните етапи от своето развитие притежава различни съществени и съдържателни характеристики, но не бива да се противопоставят. Конституционализмът се развива на основата на приемствеността. Не съществува рязко очертани граници между отделните етапи в неговото развитие.
Имаме условно обособяване на конституционализма в три модела:
1.    инструменталният конституционализъм е предназначен да иституционализира публичната власт, нейното осъществяане и структури и да положи основите на правото. Типичен образец на този модел са конституциите на САЩ и Канада от 1967г. и на Австралия от 1900г. Те не отделят достатъчно внимание на правата на свободите и задължнията на гражданите.
2.    либералният конституционализъм извежда на преден план свободата на индивида и огрничаването на държавната власт. Поставен е акцентът върху правата и свободите на човека и гражданите и гаранциите за тяхното осъществяване – проблеми, които придобиват международно значение.
3.    съвременният конституционализъм се утвърждава през втората половина на ХХв. той е по–високо стъпало в развитието на либералния модел и се характеризира с легитимирането на социалната държава, в която нормативно съжителстват свободата на индвида със социалната справедливост.  


II. Учредителна власт

Съгласно чл.158, т.1 КРБ – ВНС приема нова Конституция. Народът не може чрез референдум да приеме основния закон.
В: Защо на ВНС се предоставя това правомощие?
Отговорът се крие в идеята за разделяне на властите на учредителна и учредена.
Властта в държавата принадлежи на субекта на суверинитета – народа. Учредителната власт в лицето на ВНС е най –последователният и пряк изразител на този суверинитет. Това я издига на върха на системата на държавната власт. Поради това само на нея е предвидено приемането на конституцията, чрез която се създават основите на обществената и държавната организация.
Учредителната власт (конститутивната) легитимира конституционния строй. По принцип учредената (конституираната) власт не може да реализира или отменя актове на учредителната власт. Но нашата Конституция допуска изключения (чл.153-156). Учредената власт (НС) може да изменя и допълва разпоредбите на Конституцията.
Първите конституции на държавите се приемат от първичните огани на учредителната власт. ZB: Учредителното събрание на Франция, което приема първата й конституция от 1791г., Учредителното събрание на България, което приема Търновската конституция.
Следващите конституции се приемат, изменят и допълват от вторични (производни) органи на учредителната власт, каквито у нас са великите народни събрания. Орган на учредителната власт според КРБ е ВНС. То е орган, който приема конституцията  и чрез нея учредява системата от държавните органи, основите на правната система и основите на статуса на гражданите.  То е единственият общодържавен представителен орган, който получава своите властнически правомощия по особен ред, пряко от източника на властта в държавата – народа. ВНС има по –голям състав от НС. И по презумпция ВНС най-адекватно изразява народния суверинитет и на него е предоставено да осъществява учредителната власт. То притежава правомощието да приема, изменя и допълва конституцията по реда, установен в самата нея.  

III. Конституцията като юридически акт

Конституцията притежава специфични юридически белези, които я разграничават от останалите правни актове.
1.    Конституцията е основен закон.
Конституцията е основен закон на държавата и обществото. Тя урежда основните отношения на обществената и държавната организация. Тя урежда и множество обществени отношения извън сферата на държавната организация. ZB: виж чл.11, ал.1 и чл.12.ал.2, КРБ.
Конституцията е основа на правния ред, база на цялата правна система, върху която се създава системата от правни отрасли. Тя съдържа основните принципи и положения на всички клонове на правото. На оановата на Конституцията се създават закони, които уреждат отношения във всички правни отрасли.
Конституцията е основен закон, защото определя системата на държавните органи. Те могат да се създадат, само ако са предвидени в Конституцията. Държавната организация се изгражда на основата на принципа на разделение на властите, провъзгласен в чл.8, КРБ.
2.    Конституцията е върховен закон.
Чл.5 „Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат” следователно тя притежава най-висша юридическа сила в сравнение с другите правни актове    . Това означава, че всички правни актове трябва да се съобразяват с разпоредбите й и не могат да им противоречат. Ако съществува несъответствие  между закона и Конституцията, Конституционният съд (КС) е оправомощен (чл.149, чл.1,т.2) да обяви този закон за противоконституционен и с това се прекратява неговото прилагане. Държавните органи не трябва да приемат правни актове, които не съответстват или противоречат на разпоредбите на Конституцията. НС, когато законодателства също трябва да се съобразява с нейните разпоредби.
Конституцията притежава най–висша юридическа сила, защото регулира основни, с на –голяма обществена значимост отношения. Тя определя формата на  държавата (чл.1,ал.1), формите на държавно устройство (чл.2.ал.1), основните права и свободи на гражданите, системата на държавните органи и т.н.
Друг критерий е степента на правна абстракция, т.е. обобщеност на правните норми.
ZB: „България е република с парламентарно управление” – (чл.1, ал.1), „РБ е правова държава” (чл.4, ал.1) и.т.н. Те са толкова общи, че представляват основни начала или принципи на държавната организация, икономическа и правна система.
Върховенството на Конституцията се проявява и в това, че нейните разпоредби имат непосредствено действие. Правните субекти са длъжни да съобразяват своето поведение с предписанията й. Това означава, че разпоредбите й са част, и то основна от действащото право. В чл.5, ал.2 КРБ генерално установява, че „Разпоредбите на Конституцията  имат непосредствено действие”. Смисълът е, че всички предписания на конституцията имат пряко действие. Непосредственото действие превръща Конституцията в реална юридическа основа на правния ред.
3.    Конституцията урежда основни обществени отношения.
Тя регламентира най- значителните обществени отношения, които са основни и, които възникват при организацията и функционирането на обществото и държавата и осъществяването на публичната власт. Отношения, свързани с материалните основи на обществото и с тези, които стоят в основата на правния статус на гражданите и правовата държава.Отношенията, които подлежат на конституционна регламентация са динамични, непрекъснато изменящи се.
4.    Конституцията е основа за развитие на правотворчеството и законодателната дейност.
 Тя съдържа в себе си най–обши правнормативни предписания, които, за да бъдат приложени, често е ноебходимо да бъдат конкретизирани от нормите на законодателството. В конституцията се съдържат множество текстове, които препращат към обикновеното законодателсто. Поради абстрактния характер на конституционните норми, е необходимо те да бъдат доразвити от законите.
Общият и първичен характер на конституционните норми обуславя качеството им да бъдат основа на законодателството и цялата нормотворческа дейност на държавните актове. Така в чл.25, ал.6 се постановява, че българско гражданство се придобива и загубва по реда, установен от Закона.  Това означава, че е необходим закон, който да уреди конкретно и в детайли тези отношения.
Конституцията е основа за развитие и на цялата нормотворческа дейност на държавата. ZB: актовете на МС да съответстват на на разпоредбите на Конституцията, въпреки, че не винаги се открива пряка връзка на конституцията с тези актове.
Конституцията регламентира реда за създаване на законие – законодателния процес. ZB: чл.87, ал.1 определя субектите на правото на законодателна инициатива; чл.5,ал.5 реда за обнародване и влизане в сила на законите и т.н.
5.    Конституциите се приемат пряко от народа чрез референдум или от органа на учредителната власт.
Този техен белег се извежда от принципа на народния суверинитет, а именно:  властта и върховенството в държавата произхождат и принадлежат на народа, следователно той може да приеме основния закон.
Приета чрез референдум конституция не се нуждае от утвърждаване. Тя е действително акт на народа, а не на държавата.  Тя е реален израз на народния суверинитет. Недостатък е, че избирателите гласуват със „за” и „против ”, без да могат да правят изменения и допълнения в текстовете. Конституцията ни от 1971г. е приета чрез референдум, но изменения и допълнения могат да се правят от НС.
Според чл.158 от сега действащата ни Конституция само ВНС приема нова Конституция. Тук важи всичко написано в точка II.
6.    Особеният ред на приемане, изменене и допълнение е характерен белег на конституцията.
Нови конституции според нормативната уредба и практика в България се приемат по особен ред, който е различен от този за приемане на закони.  
Конститициите ни от 1879, 1947 и 1991 ( без тази от 1971) са приети от Учредително и Велико народно събрание. Субекти на правото на инициатива да внасят проекти са били значителен брой народни представители (1/4, 1/2) и някои висши органи на държавата. Преди да се внесат в Пленума на ВНС, проектите се обсъждат от вътрешни специални органи на парламента (конституционни комисии, групи), които вземат отношение и излагат становище пред Пленума. Проектите се обсъждат в нормативно определени срокове от парламента и се приемат на три гласувания. Редът за влизането им е различен в зависимост от предвидения в закона такъв.
Конституцията ни от 1991г, установява две процедури за изменение и допълнение (ревизия). Според чл.153 „НС може да изменя и допълва всички разподби на Конституцията, с изключение на тези, предоставени в правомощията на ВНС”, т.е. определени конституционни разпоредби се изменят и допълват само от ВНС. Нова конституция може да се приема само от ВНС (чл.158.т.1), т.е. учредителната власт.
Различни са субектите, които имат правото на инициатива за приемане, изменение и допълнение на конституцията.
За внасяне на изменение или допълнение в конституцията от НС се прави по предложение на ¼  от народните представители (най – малко 60). Президентът също има това право. Направените предложения се обсъждат от НС не по-рано от един месец и не по-късно от три месеца след тяхното постъпване. Предложението се приема от НС с квалифицирано мнозинство от ¾ от гласовете на всички народни представители. Приемането или отхвърлянето става на три гласувания в различни дни.
Приетите от НС закони за изменение и допълнение Конституцията се подписват и обнародват по разпореждане на председателя на НС в седемдневен срок.
ВНС приема Конституцията.
Само ВНС с изменение на Конституцията може да решава въпроса за промяна на формата на държавно устройство и на държавното управление.
ВНС може да изменя и допълва чл.57, ал.1 от КРБ, който провъзгласява неотменимостта на основните права и свободи на гражданите, а също така и чл.5, ал.2 и 4 – вр.вр с международните договори, които са част от вътрешното ни право. Това се отнася и за чл.3 КРБ.
Само ВНС решава въпроса за изменение и допълнение на глава девета (реда за приемане и ревизия на конституцията).
Правото на инициатива за приемане, измениение и допълнение от ВНС имат най–малко ½ от всички народни представители и президентът на Републиката.  Приема внесените проекти с квалифицирано мнозинство от 2/3 от гласовете на всички народни преставители. Гласуването за предложенията става три пъти в различни дни.

Въпрос № 3
Конституционни основи на политическата система. Държава, гражданско общество, личност. Конституционноправен статус на политическите партии


I.Политическа система

Политическата система е правна, философска, политологична по съдържание категория. В литературата се използва и категорията политическа организация на обществото. Двете са близки по-съдържание, но има и различия между тях. Политическата организация е по-ограничена по съдържание  и тя е система от специфични политически структури.
Политическата система на обществото е по-богата на съдържание. В основата й са политическите структури, т.е. политическата организация. Тя включва и юридическите и неюридическите нормативни системи, които определят статуса на политическите структури и взаимоотношенията между тях. Като конституцията установява и основите на правното положение на недържавните политически формирования.
Структурите на политическата система се намират в определени взаимоотношения помежду си.
Всяка политическа система се характеризира  и с това, че винаги създава и съществува в определена  социална среда, при зараждането на определени политически, икономически и други обществени отношия.  Определящ фактор е реалното съотношение на политическите сили в съответствие с характера на социалните групи, които стоят зад тях. Политическата система се формира и съществува в резултат на обективни социални отношения между обществените сили.
Политическата ситема се изгражда и съществува въз основа на принципи, които определят нейния характер и същност. Принципите са: 1)народният суверинитет, 2)разделението на властите, 3)законността, 4)политическият плурализъм, 5)гарантиране правата и свободите на гражданите.
Някои автори включват в нея освен държавата и партиите, също така и обществените организации , движенията, творческите съюзи, църквата, неформалните образувания, даже  и отделния гражданин.  Те всички имат отношение към политическия процес, но с изключение на държавата и политическите партии останалите са субекти, които участват в обществения живот, но само някои от тях са активни участници в осъществяването на публичната власт и политическия процес.
Конституцията и законодателството легитимират структурите на политическата система и взаимоотношенията между тях. Политическата система включва държавната организация с нейните конституционни установени държавни органи и политическите партии и другите обществено-политически формирования. Държавата доминира в политическата система.Това са структурите, които осъществяват публичната власт. Една част от политическите партии участват в осъществяването на държавната власт. Други остават извън органите на властта – парламента, правителството и местните органи , но техният стремеж е да се включат в системата на властта.

II. Държавата е основна, определяща структура на политическата система.

Държавата е особена политическа организация, която осъществява държавно ръководство на обществото чрез система от орани. Използва специфични, характерни само за нея способи и форми за въздействие върху обществените процеси. Демократичната държава се изгражда и функционира въз основа на принципа на разделение на властите. Народът осъществява властта пряко и чрез системата от държавни органи. Конституцията ни се основава на принципа на народния суверинитет, т.е. народът е източник и субект на държавната власт. България е правова държава. По форма тя е република с парламентарно управление.

III. Гражданско общество
Обществото е сложна система от социални структури, които се намират в многостранни връзки и взаимоотношения помежду си и функционират при определени истрически условия.
Конституцията (глава първа „Основни начала”) установява основните принципи и положения, въз основа на които се изгаржда и функционира обществената система.
Устройството на гражданското общество включва:
1.икономическата система - обуславя се от господстващите форми на собственост  и принципите, въз основа на които функционира икономиката; Нашата икономическа система се определя преимуществено от частната собственост. Капиталистическата икономика се основава на свободната стопанска инициатива.
2.политическа система – нейна основа е държавата като особена политическа организация на обществото. Държавата е фактор, който превръща обществото в организирана формация.
Съществено мяст в политическата система заемат политическите партии и други формирования.
 
В основата на устройството на гаржданското общество стои демократичния статус на гражданите.Конституцията регламентира само основните права и свободи на гражданите. Като обемът и същността на същите определя основите на статуса на гражданите. Тези права и свободи са основен белег на гражданското общетсво само, ако са създадени за тяхното реално осъществяване и са съответно защитени.  Гарантирането им е критерия за степента на развитие на демокрацията в обществото.
Трябва да се вземе предвид и социало-класовата структура на обществото и взаимоотношенията между различните обществени сили. Някои социални и политически групи имат силно влияние върху обществения живот и най–вече върху публичната власт.
Конституцията чл.4, ал.2 проглася, че РБ създава условия за развитие на гражданско общество.
Идеята за гражданско общество се заражда преди буржоазните револуции като антипод на феодалното съсловно общество. Тази идея намира своето юридическо отражение в конститициите на демократичните държави.
IV. В основата на гражданското общество стои личността със своите надежно гарантирани права и свободи. Някои теоретици приемат за основен белег равнопоставеността на гражданите и държавата във взаимоотношенията им помежду им. Други считат, че гражданско е само онова общчество, в което основната функция на държавата е да служи на личността, т.е. на човека с неговите права и интереси. Човекът е поставен най-високо в йерархията на социалните ценности. Той е активен фактор в управлението и контрола върху публичните институции. В гражданското общество доминират според Хегел личните интереси и свободи на гражданите. То съществува при висока степен на идивидуализация и разделение на труда в условията на пазарни отношения, характеризиращи се върху частната собственост.
Според чл.4, ал.2, КРБ „РБ гарантира живота, достойнството и правата на личността и създава условия за свободно развитие на човека и на гражданското общество”. Значи държавата създава условия за свободно развитие на човека и от друга страна, създава условия за развитие на гражданското общество. В Конституцията разделно се третира създаването на условия за развитие на гражданското общество и статуса на гражданите. Тази непрецизност на конституционния текст се компесира в глава втора, която установява обширен каталог на правата и свободите на гражданите, въпреки че в нея много често отсъстват юридическите условия и механизми, които  гарантират правата и свободите на гражданите.
В преамбюла на Конституцията е деклариран стремежът да се създаде и утвърди правова и социална държава, в която правата на личността, нейната свобода, достойнство и сигурност са въздигнати във върховен принцип, който е осъществим само в държава, която се управлява според конституцията и законите. Гражданското общество е възможно само ако то е организирано в правова държава.

V. Конституционноправен статус на политическите партии
Елемент от политическата система са и политическите партии (политически съюзи, коалиции, движения, организации). Те са легитимно организизирани формирования, които си поставят политически цели.
Париите се появяват в края на XVIII век и се утвърждават като фактор в политическия живот през XIX век, с установяване не всеобщото избирателно право.Процесът на либерализиране и демократизиране създават условия за възникване на партиите.
Политическите партии са национални формирования. Поради това някои конституции не допускат създаването на партии, които изразяват частни интереси.  Забрана има за цел да се ограничи възможността  на частния интерес да завуюва позиции в структурите на публичната власт.
Движенията се отличават от партиите по това, че при тях много често отсъстват стабилни организационни структури. Те си поставят за задача постигането на конкретна неполитическа цел – защита на правата на човека, защита на интересите на жените и т.н.
Политическите партии създават свои организационни структури – централни и местни органи и организации. В Конституцията е дадена обща формулировка на целите на политическите партии. Те съдействат за формиране и изразяване на политическата воля на гражданите чрез избори или по друг демократичен начин. Те изпълняват ролята на посредници между избирателите и властта. Те интегрират гражданите в политическите сруктури на обществото. В резултат на тяхната дейност у гражданите се създава чувство за партийн апринадлежност (за партийна индетификация), т.е. гражданите приемат и подкрепят като своя идеология и политиката на съответната партия. Партиите приобщават гражданите кън политическата система.
Според отношението на политическите партии към властта едни от тях са управляващи, а други опозиция.  Опоциционни са партиите във или извън парламента, които не са представени в изпълнителната власт и не одобряват нейната политика. Не е такава партията. Която не участва в правителството, но го подкрепя.
Едни партии се стремят да запазят съществуващото статукво – това са консервативните партии, партии на статуквото. Други искат радикални промени в обществото – тов аса реформаторските партии..
В България след 1989г. е преодоляна еднопартийната и е създадена многопартийната система. Конститицията от 1991г. прогласява принципа на политическия плурализъм и установява основните положения за организацията, ролята, задачите и функциите на политическите партии. Тя забранява образуването на „политически партии на етническа, расова или верска основа, както и партии, които си поставят зацел насилствено завземане на държавната власт”(чл.11,ал.4). Целта е да не се допусне създаването и съществуването на такива партии, които изразяват интересите на политическата воля на затворен кръг от граждани, принадлежащи към определена расова, етническа или религиозна общност.
Гражданите могат да се сдружават в организации на етническа или друга основа за защита наопределени интереси, без обаче да си поставят политически цели, т.е. тези организации да не са политически.
Конкретната уредба на партиите се съдържа в Закона за политическите партии в сила от 2005г. Законът в чл.4 задължава партиите да осъществяат дейността си въз основа на Конституцията, законите и в съответствие с техните устави. Това означава, че трябва да съблюдават законността, независимо дали са управляващи или опозиция.
Не могат да се създават партии, чиито цели противоречат на Конституцията.
Създаването на политическите партии е осъществяване на конституционното право на гражданите – правото на сдружаване. Има и предвидени гаранции за неговото реализиране. Имаме либерален режим за образуване на партии. Създават се от български граждани, които имат избирателни права т.е. те са политически дееспособни.
Минималният брой, които могат да образуват партия е 500 души. Провежда се учредително събрание, приема се устав, избира се ръководство. В устава се посочва: наименованието, седалището, програмата, целите и задачите, ред за всъпване и прекратяване на члвнство, ръковдни органи, символи на партията, източници на финансиране, както и реда и условията за прекратяването им. Не могат да е ползват за символи герба и знамето на станата, като и на чужду държави , религиозни заници и т.н.
Открива се специално производство по искане на учредителите и документите за регистриране се внасят в СГС с писмена молба от страна на органа, който я представлява. Прила се учредителния протокол, устава, имената на членовете на ръководните и контролните органи на политическата партия;имената на лицата, които съгласно устава представляват политическата партия; прекратяването на политическата партия;имената, съответно наименованието и адресът на ликвидаторите; нотариално заверени образци от подписите на представляващите политическата партия; списък, съдържащ трите имена, ЕГН и постоянен адрес на не по-малко от 5000 членове;
В едномесечен срок от подаването на молбата Софийският градски съд в открито заседание с призоваване на молителя и при участие на прокурор разглежда молбата по реда на Гражданския процесуален кодекс, като се произнася с решение в 14-дневен срок от заседанието. Вписванията се извършват при условията и по реда на Гражданския процесуален кодекс. Решението или отказът за съдебна регистрация подлежи на обжалване или протест пред Върховния касационен съд по реда на Гражданския процесуален кодекс в 7-дневен срок от узнаване на съдебното решение. В  14-дневен срок от подаване на жалбата или протеста по ал. 1 Върховният касационен съд се произнася с решение, което е окончателно. Софийският градски съд в 7-дневен срок от влизане в сила на решението за регистрация вписва политическата партия в регистъра на политическите партии. Политическата партия придобива качество на юридическо лице от деня на вписването на политическата партия в регистъра на политическите партии в Софийския градски съд. Решението на съда за вписване на политическата партия в регистъра се обнародва в "Държавен вестник" в 7-дневен срок от представянето му.
 Политическите партии могат да създават свои местни структури на териториален или тематичен принцип и по местоживеене. Политическите партии не могат да създават свои структури по месторабота в търговски дружества, кооперации, еднолични търговци, юридически лица с нестопанска цел и религиозни институции, в държавни, областни или общински администрации, както и да се намесват в управлението и дейността им.

 Политическата партия се прекратява при:
1. решение за сливане или вливане в друга партия;
2. решение за разделяне на две и повече партии;
3. решение за саморазпускане съгласно устава й;
4. влязло в сила решение на Конституционния съд, с което политическата партия е обявена за противоконституционна;
5. разпускане с решение на Софийски градски съд.
 Дейността на партиите се финансира от собствени приходи и държавни субсидии.
Собствени приходи са: членски внос, собствени недвижими имоти, дарения и завещания от фл, дарения от юл и т.н.
Парите не могат да се получат от анонимни дарения, на стойност по-голяма от държавната субсидия. Финансовият контрол върху дейността на политическите партии се осъщчествява от Сметната палата.

Контор за конституционност на политическите партии осъществява КС, съгласно чл.149, ал.1,т.5 КРБ. Това е контрол върху програмните цели на партиите за съответствието им с конституционните разпоредби.
Нашата партийна система се характеризира със създаване на политически коалиции, обединяващи разнородни по идеология и програма формирования.

ВЪПРОС № 4
ФОРМИ НА ДЪРЖАВНО УПРАВЛЕНИЕ И ДЪРЖАВНО УСТРОЙСТВО

I. .Държавата е уникален социален феномен, който възниква в процеса на обществено развитие. Тя преминава през различни исторически етапи на изменение и усъвършенстване. Държавата е особена организация, която притежава множество характеристики. Според някои автори държавата е организирана сила, която регулира волевите отношения между управляващи и управлявани на определена територия. Според други тя е политическа организация, установена върху една територия. Трети я определят като определена територия, където по-силните налагат волята си на по-слабите. За други тя е юридическо олицетворение на една нация. Според други, тя е правов ред.  Тези кратки определения показват сложността и многоплановостта на проблема.
Някои автори акцентират върху юридическите особености на държавата, други върху правовия ред, т.н.
Територията е съществен белег на държавата. Властта (държавта) е онзи елемент, който организира обществото в държавата. Тя е немислима и без останалите си 2 атрибута – народ и територия.
Държавата е особена политическа организация на народа, който живее в границите на опрделена територия, върху която се осъществява държавната власт. Тя е инструмент за интеграция на обществото.
II. Форми на държавно управление
Формите на държавно управление се определя  на основата на различни критерии. ZB: системата на висшите държавни органи; начинът за образуването им; формите и съдържанието на политическата зависимост на МС от НС; способите за осъществяване на държавната власт, видът на висшите държавни органи, характерът на взаимоотношенията между държавните органи и т.н.  
NB: Въпреки различните критерии в съвременната конституционноправна наука господства становището, че критерии за формата на държавно управление са системата и характерът на висшите органи и взаимоотношенията между тях.

1.Монархическа и републиканска форма на управление
 А)Монархия – може да е
•    абсолютна (неограничена) – тук парламента отсъсства; монархът притежава цялата власт в държавата; Назначава правителство и съдии, които са отговорни пред него.
•    конституционна – Търновската конституция е била такава (чл.4) – „Българското княжество е монархия, наследственаи конституционна, с народно представителство”.Монарха има широки правомощия в облатта на изпълнителната и съдебната власт. НС е с ограничени правомощия.
•    парламентарната монархия- правителството носи отговорност пред парламента.Монархът е без реална власт.
•    дуалистична монархия – с белези на конституциооната и абсолютната. Има две влати – на наследствени монарх и на парламента.
Б)Република – може да е
4.    Парламентарна – съществува, както при монархиите, така и в републиката. В отделните държави се проявява чрез различни по характер взаимоотношения между парламента, иазпълнителната власт и държавния глава. Характерът се обуславя от формата на държавно устройство, в зависимост от това дали държавата е унитарна, федеративна или конфедеративна.
Зародишът на парламентаризма откриваме в късното срдновековие в лицето на          конституцията, а по-късно на парламентарната монархия, но същиският парламентаризъ е рожба на буржоазните революции. Като в своето развитие през вековете преминава през различни етапи:
Първи -  правят се начални стъпки за формиране на институциите и формирана на принципите.
Втори – развива се възходящо (XIX –XXв.) след буржоазните революции. Закрепват се институтите, принципите и механизмите на парламентарната система
Трети – кризистен (в началото на XXв.) ролята на предсавителните органи е принизена. Приоритет има изпълнителната власт.
Четвърти – ( 70те год. на ХХв. до днес) етап на възраждане и обновяване . Парламентът се утвържава като център на политическия живот.Влия е чрез контрола върху изпълнителната власт.
В основата на парламентарното управление стоят взаимоотношенията между законодателната и изпълнителната власт. Парламентът може да откаже доверие на правителството и то да падне от власт. Правителството пък може да поиска от държавния глава да разпуне парламента. Противоречието между властите и последващото го разпускане на парламента предоставя на народа чрез избори да разреши спора между тях. Това е демократичната процедура, чрез която се възстановява нарушеното равновесие между двете власти.Ако изборите се спеелят отново от мнозинството, което е били досега, значи спорът е решен в полза на парламента, а ако спечели опоцицията, то изборите са решение в полза на изпълнителната власт. В РБ правителството не може да предизвика предсрочно разпускане на НС. Това е особен модел на нашия парламентарен модел.
Парламентарното управление се основава на принципа на народния суверинитет. Всеобщото, равното и прякото избирателно право с тайно гласуване създава условия за конституиране на парламент, който е изразител на народния суверинитет. НС е титуляр на законодателната власт. Парламента формира отговорно пред него правителство, върху което упражнява политически контрол. Правителството се създава само по парламентарен път с участието на държавния глава, който  го назначава. Отношенията между парламента и правителствоте се основават на сътрудничество и доверие. Необходимо е стабилно равновесие между титулярите на властта.  Отговорността на правителството пред парламента е политическа и се изразява чрез вот на недоверие на министър –председателя или МС. Отговорността е солидарна.  Парламентаризмът като система на управление предполага наличието на опозиция и има значение като коректив само, ако управляващитесе съобразяват с нея. Парламентарното управление гарантира на депутатите свободно да изразяват мнения. Решенията се вземат с мнозинство, кото се изслушват и при възможност вземат предвит и мнението на и интересите на малцинството. Парламентаризмът е система за управление, прои която определящо е взаимоотношението между висшите държавни органи – НС, президента, МС. Парламентът е център на политическия живот.
Конституцията ни от 1991г. установява, че РБ е република с парламентарно управление в ч.1, ал.1., а в други текстове са установени механизмите на парламентарно управление.Политическият плурализъм става основен конституционен принцип, който регитимира опозицията. Президентът разполага с отлагателно вето върху законите. Взаимоотношеният а между НС и МС се основават на идеята за „рационализираният парламентаризъм”, който осигурява стабилитет на изпълнителната власт.  НС е работещ, дискустиращ и контролиращ орган от парламентарен тип.
Българският парламентарем модел, установен с Конституцията от 1991г.  притежава някои особености от класическия парламентаризъм. Така принципът за разделение на властите изключва доминацията на един от трите титуляра на държавната власт. Ръководството на външната и вътрешна политика са предостаевени на МС, без изрично да се определят прерогативите на парламента и президента в тази област. Прекият избор на президента също е нетрадиционен за парламентарното управление. Нетипични са и ограничените правомощия на същия при образуването на правителствот. Той само задвижва процедурата, а НС го избира.В класическият модел МС го избира президента.Друга особеност е несъвместимостта на министерскатадлъжност с депутатския мандат.При класическият модел министрите могат да са и депутати.
Характерното за парламентарният режим е равновесието на властите и възможността им да си въздействат и да се възпират.
Българският парламентарен модел се създава и съществува на основата на многопартийната система. В НС са представени партии с различни идоелогии, политически платформи, икономически интереси исоцилано подкрепа.
Началото на републиканскто управление у нас се поставя с провъзгласяването на Републиката на 8 септември 1946г, но е конституционно закрепена на 4 декември 1947г. А конституцията ни от 1971г. също възприема идеята за представително управление. Тя регламентира социалистическата същност на държавата без да определя конкретната форма на управление. Само провъзгласява, че България е народна република.Създава се и висш орган на изпълнителната власт – Държавен съвет с широки властнически правомощия.Ролята на НС е ограничена. Правителството е формално отговорно пред НС. Държавниятсъвет става отрицание на идеята за представително управление.

Класически парламентаризъм – води началото си от монархическа Англия. Рационализираният парламентаризъм – система от конституционно установени взаимоотношения между парламента и правителството. Има установена конституционна процедура, чрез която може да се гласува недоверие на правителството.Парламентарен модел в Германия, Чехия, България.
Дуалистичнит парламентаризъм – имаме отговорност на правителството пред парламента и държавния глава. Правителството може да търси подкрепа и доверие и на двата органа.
Монистичният парламентаризъм – изпълнителната власт е отговорна само пред парламента или само пред неговата горна камара, ако той е двукамерен.
5.    Президентска – тази форма не се свързва само с наличието на президентска институция. Типично президентско управление имаме в САЩ, където президента е независим от Конгреса и оглавява изпълнителната влст. Има широки правомощия
6.    „Полупрезидентско управление” – ZB: Франция. Президентът разполага с широки правомощия, но не и толкова, че управлението да се характеризира като президентско, а държавата – като президентска република. Тази форма може да се определи и като парламентарна, при която обаче президентът доминира в парламентарната система. Държавният глава е основен фактор в изпълнителната власт.
2. Форма на управление в зависимост от формата на държавно устройство, т.е. териториално- властовата организация на държавата. Обуславя се от носителя на държавния суверините и от държавно-териториалната-организация. Познати форми са:
А)Унитарна – тук суверинитетът е неделим.Има единна система от държавни органи, които осъществяват публичната власт; единна конституция; единно законодателство и единно гражданство. Държавата самостоятелно и независимо упражнява своя държавен суверинитет. Териториалната й еденица е единна, в нея не моагат да съшествувт други суверенни или автономни държавни образувания.Административно –териториалните еденици са:области, окръзи, райони, общини или други териториалниобразувания. Те са неделима част от територията на държавата.
Б) Федеративна – съюзна държава. Тя е единна държава, коята трайно обединява множество държави или държавнии обединения.Има общи органи – парламент, парвителство, върховни съдебни органи.Парламентът е двукамерен обикновено. Проблемът със суверинитетът  на съюзните държави и нейните субекти е сложен.
В) Конфедеративна – създаденае на основата на договр между 2 или повече държави, обединени с отбранителна или друга цел. СУбектите на конфедерацията имат своя независима държавна организация. Конфедерацията създав аорганизация, която се грижи за общите дела на съюза, но е прходна общност и рано или късно се разпада или прераства във федерация.
Г) държавна уния – особено държавно формирование, което се характеризира с лабилни връзки между държавите.Има 2 форми: лична, при която едно лице (монархът) е глава на две или повече суверенни държави( съюзът е нетраен). А реалната уния, при която монархът едържавен глава на множество суверенни дъражави, но съюзът между тях е траен.

България е унитарна държава. КРБ чл.2,ал.1 сочи,че РБ е единна държава с местно самоуправление. Не се допускат аавтономни , териториални образувания.
Територията на РБ се дели на административно –териториални еденици, които са част т единната територия на държавата.Територията се дели на общини и области. Тя е единна  държава с  с местно самоуправление.
Централните органи осъществяват единна вътрешна и външна политика, докато общините осъществяват местното управление.
Териториалната цялост на РБ е неприкосновена. Границите са ненарушими. Гарант  срещу посегателства върху териториалната цялост на страната и върху нейния суверинитет , сигурност и независимост са Въоръжениете сили.
      
Конституцията провъзгласява, че РБ е правова държава и социална държава. Правовата държава може да съществува само в гражданското общество. Свободата на човека е висш принцип на гражданското общество и на правовата държава. Свободата на личността е гарнтирана от Конституцията и зьаконите.
Висша проява на политическа свобода е конституцонно регламентираният суверинитет на народа.
Конституцията прогласява принципа на равноправие на гражданите, като се възпроизвежда принципа на чл.1 от Всеобщата декларация правата на човека, че всички се раждат свободни и равни по достойнство и права. Освем , че имат равни права, те са и равни пред закона
Основен принцип е, че основните права са и неотменими.
Конституцията е върховен закон с най –висша юридическа сила. Правните субекти са длъжни да я спазват, тъй като нейните рзпоредби имат непосредствено действие.
Законът в правовата държава трябда да съответства на общо приетите демократични принципи на правото.Да отразява хуманната същност на демократичното общество. Законът трявбада е парвов.
В преамбюлът на конституцията е отразен стремежът държавата да бъде социална. Това е държава, която осъществява политика , осигуряваща достойно човешко съществуване на всички граждани. В нейна основа стои принципа за социалната справедливост.
Българската държава има своите конституционно определени символи,, които съдържар=т нейните  характерни и традиционни белези, отразяващи българската държавност, суверинитет на народа и държавата и националния дух.
Гербът на РБ е златен лъв на тъмночервен поле във формата на щит. Знамето  еоснове символ и се състои  от бяло, зелено и червено, поставени водоравно отгоре надолу. Държавният печат е кръгъл , а в средата е гербът. Химнът е „Мила родино”.

ВЪПРОС 5
Принципите на народния суверенитет  и разделението на властите

I.Народния суверенитет- един от основните принципи на политическата система

Същност и развитие
Суверенитетът (С)  може да се определи като независимост и върховенство на социалните общности, обособени в нации и в народ, и на неговата държавна организация.
1.Основоположник на теорията на суверенитета е Жан Боден. За него суверенитетът в държавата принадлежи на този, който притежава властта да твори законите. Суверен може да бъде монархът или парламентът. Оттук следва, че народът не e  носител на суверенитета.
2.Средновековие – с категорията С се означава властта на монарха.
По-късно С означава върховенство и неограниченост на публичната власт. С е същностна характеристика на държавата и  държавната власт-без него те пълноценно не могат да съществуват. С е качество, което във вътрешен и международен план ги легитимира.
Източник на публичната власт според различни възгледи може да е народът, нацията, бог, монархът или конституцията – те са основа на теориите за националния и народния С
3.Тома Аквински, Джон Лок – при тях има идея за ролята на народа в държавното управление , въпреки и не категорично заявена.

Теория за народния С
7.    Основоположник-Ж.Ж.Русо
„Обществения договор” 1763г.- в този трактат, излага идеята за народния С, че народът е източник на всички власти в държавата.
2. Същност
С е делим между гражданите, той принадлежи на всеки от тях поотделно. Всеки притежава част от него, но той се осъществява общо от всички. Народния С е                непрехвърляем, не може да се делегира. Представителният орган ( НС и т.н. ) е изразител на народния С, но не носител. Според Русо народът твори законите, представителният орган може същп, но след като законът е одобрен от народа.

Принцип за народния суверенитет
1.    Юридически легитимиран в преамбюла на конституцията на САЩ- 1787г.
Европа – Конституцията на Първата Френска Република-1793г.

2.    Аргументи срещу С
Някои политолози и юристи считат, че е неосъществим и илюзорен като практика.

3.Теория за суверенитета на гражданите – опит да се замени Принципът на народния С с гражданския.
Според тази теория С принадлежи на гражданите като общност, а не на отделният индивид.

      4.Принципът за народният С стои в основата на демократичното обществo.
Легитимиран в почти всички съвременни демократични конституции. С освен народен се проявява и като държавен и национален.
•    Държавен – независимостта на държавата и държавната власт от други държави и държавни власти. Държавата осъществява своята власт независимо, а вътрешната и външна политика на база националните интереси. Държавният суверенитет дава възможност държавата да съхрани своята териториална цялост и национална сигурност.
Държавният С може да бъде ограничен и пренебрегнат ако е необходимо да бъдат защитени правата и свободите на гражданите. КРБ чл.9 вменява в задължение на въоръжените сили да гарантират С, сигурността, независимостта на страната, да защитават нейната територия.
Държавният С  има твърде относителен характер- абсолютна политическа икономическа независимост на малките държави в период на криза практически е неосъществим, защото държава икономически зависима от международни или финансови институции не може да бъде абсолютно суверенна.
-    Национален - Нацията е източник на държавна власт, нейното  управление е предоставено на избрани политически представители. Представителната демокрация, основаваща се на националния суверенитет довежда до идеята за свободния мандат. При него избраният представител е независим от тези, които са го избрали – той е представител на нацията.
Идеята за националния С намира юридически израз за първи път в Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789 година.
Намира израз и в правото на нацията на самоопределение – тя е самостоятелно да определя формата на държавно управление и устройство

В РБ
Българския конституционализъм от създаването си е повлиян от идеите на Русо за народния С
1.В първата българска конституция този принцип се извежда от регламентираното в нея представително осъществяване на властта от НС, което се избира пряко от народа.
2. В двете социалистически конституции е провъзгласено, че в НРБ „цялата власт произтича от народа и принадлежи на народа”
3. Конституция от 1991 година
В чл.1, ал.2 и ал. 3 се разкриват неговото съдържание, форми и механизми за осъществяването му и гаранции срещу посегателство срещу него.
„Цялата държавна власт произтича от народа”- чл.1, ал.2 КРБ. Той е източник на властта. Всички публични субекти, които упражняват държавната власт, пряко или косвено получават пълномощията си от народа. Изборите са акт, чрез който народът (избирателите) упълномощава свои политически представители да осъществяват държавната власт. НС не е носител и субект, а само изразител на народния суверенитет, защото не може да бъде делегиран другиму.
Държавната власт се осъществява от народа непосредствено и чрез органите предвидени в КРБ, тъй че чрез пряко или косвено конституирани от него държавни органи. Народът има върховенство в държавата.
Чл.1,ал.3 КРБ гарантира неотменимостта на суверенитета на народа, защото той е свойство, присъщо само на народа, и никой друг не може да бъде негов носител.

В конституционноправната наука принципът на народния С не е общопризнат. Някои автори отхвърлят идеята , че източник на държавната власт е народа. Друг въпрос е доколко народният С изобщо може да бъде осъществим, доколко на народа реално принадлежи върховенството в държавата.

Разделението на властите - един от основните принципи на политическата система

Историческо развитие
•    Идеята е била позната и на древните мислители
7.    Платон – идея за съчетаване на монархическо управление с мъдростта на демокрацията. Това води до балансиране и възпиране на властите сръщу злоупотреба.
8.    Аристотел „Политика”- свързва публичната власт с наличието на три групи органи:
9)    създаващи правила на държавния живот
10)    изпълнителни
11)    съдебни органи
Те трябва взаимно да се възпират.
9.    Полибий „Всеобща история”- създава теория за смесено управление. Съчетава монархическото, аристократическото, демократическото начало.

Теория за разделението на властите- теория на компромиса между западащата феодална аристокрация и икономически укрепващата буржоазия
Всяка класа, станала икономически силна, предявява претенции и за политическо господство.
Тази теория има за цел да обоснове необходимостта  буржоазията да заеме своето място на политическата сцена. След революциите буржоазията получава избирателни права, което и гарантира мнозинство в парламента и тя овладява законодателната власт. Феодалната аристокрация господства в изпълнителната и съдебната. Това разделение на властите по-късно се преодолява.

  Разделението на властите е отрицание на съсредоточаването на властите в ръцете на абсолютния монарх. Томас Джефърсън – концентрацията на властта в един орган, макар и той да е законодателният води до деспотично управление.

Англия
1.    През 16 век за пръв път идеята за разделението на властите е формулирана в коментариите на акта „ Инструмент за управлението ”. Разделението на властите се възприема като израз на свобода и добро управление – тази идея няма завършен вид.
2.    Идеята от 16 век е доразвита от Джон Лок. Според него държавната власт не трябва да ограничава естествените права на човека и гражданина. Средство за постигане на това е разделението на властите на:
10.    законодателна
11.    изпълнителна
12.    федеративна (властта за осъществяването на взаимоотношения с други държави)
13.    прерогативна ( тя е на монарха )
Последните два власти са разновидност на изпълнителната власт.
3.    Разделението на властите намира юридически израз в конституционната Харта на Оливър Кромуел от 1653 година, с която се ограничава доминацията на парламента.

Франция
Шарл Монтескьо „За духа на законите” 1748г. - създава цялостна теория за разделението на властите
Дели властите на законодателна, изпълнителна и съдебна.
Субекти са парламентът, правителството и съдебните органи. Законодателната власт се осъществява от политически представители на народа, а изпълнителната власт е предоставена на монарха. Правосъдието се осъществява в името на монарха.
Създава механизми за въздействие и възпиране на властите помежду им. Отделните власти не могат да се намесват в осъществяването на функциите на другите.
Квинтесенцията на тази теория е власт да възпира власт, за да не се допусне злоупотреба. Трите власти трябва да принадлежат на различни обществени сили.

България
За да може нормално да функционира държавната власт, трите власти трябва да си сътрудничат и да се уравновесяват. „Трите власти са обвързани с отношение на взаимен контрол и възпиране………….” ( РКС № 1/199г. ) Необходими са юридически механизми, които да балансират взаимоотношенията между тях.
Същността на принципа се състои в разграничаването на функциите между различните органи.
В мотивите на РКС №6/1993г. се прави опит да се определи правното и политическо съдържание на принципа. Според съда „става дума за трите основни функции на държавната власт, тъй че разграничаване на компетентността между трите групи органи, а някакво тривластие,  изключено в  управлението на съвременната държава. Така схванато разделението на властите е метод за оптимално функциониране на върховната държавна власт и средство за предотвратяване на евентуален произвол от страна на другите държавни органи…………….. ”
Държавната власт е единна. Тя се осъществява чрез система от държавни органи. Според някои автори има нужда от четвърта въздържаща власт, която да предотвратява сблъсъците между трите.
Истинският смисъл на принципа е разграничаването на функциите между различните органи. Приемайки, че разделението на властите е разделение на държавните е функции между различните органи особено важни са взаимоотношенията между тях.
Тези взаимоотношенията чрез възпиращи и балансиращи юридически механизми са гаранция за нормалното и ефективно функциониране на публичната власт.


Търновска конституция – провъзгласява принципа.
Двете социалистически конституции – отхвърлят принципа и възприемат единството на държавната власт.
Конституцията от  1991г. възстановява принципа, който е гаранция за демокрацията, свободата на личността и ефективното функциониране на държавната система. Въпреки, че чл.8 КРБ разделя държавната власт на законодателна, изпълнителна и съдебна, Конституцията не създава необходимите юридически предпоставки и механизми, които да осигурят реалното приложение на принципа. Конституционните и законови разпоредби не се вписват в основните начала на принципа- взаимно възпиране на държавните органи.

Принципа на за разделение на властите детерминира системата на държавните органи. На негова снова са създадени три подситеми, относително автономини, които си съдйстват и сътрудничат, в осъществяването на публичната власт. Те се обосособяват в отделни системи в съответствие с функциите, които осъществява държавата.
ВЪПРОС № 6
ДЪРЖАВНА ВЛАСТ. ФОРМИ ЗА ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ НА ДЪРЖАВНА ВЛАСТ


I.ДЪРЖАВНА ВЛАСТ

Държавната власт е сложна политико- правна категория и като такава е носител на множество и различни по характер белез:
1.    принудителен характер – тя е санкция  за поведение на индивидите или юл, когато противоречат на закона
2.    тя е сила, която въздейства върху човешката воля;самата власт е воля
3.    тя е неограничена, върховна и единна
Според съвременната философска и правна наука тя се основава на:
принудата се иразява по отношение на правните субекти, на които се прилаг накзателни, административни и икономически санкции вслучаите, предвидени в закона.
авторитета проявава се е доброволното сътрудничество на правните субекти.
Влиянието включва всички фактори,чрез които властта въздеийства върху правните субекти.

Държавната власт е политическа по своята същност.Трябва да се отбележи, че държавната власт е само едно от проявленията на политическата власт.. Държавната власт е
1.всеобхватна изразява се в нейните организационнивъзможностида обедини всички членове на обществото. Прониква и във всички негови сфери ,
2.суверенна проявявасе в отношението й с другите недържевни структури и държави. Като той се изразява като върховенство и независимост при упражняване на властта.  3.единна – това не отрицание на принципа на разделение на властите, а е нейно вътрешно присъщо свойство. Единството означава, че на всички равнища във всички сфери на обшествения живот се осъществява единна политика от държавните органи.

Източник на властта е народът.
Конституцията прогласява принципа на суверинитет, на властта на народа. Държавните органи трябва да изразяват волята на нарада. Тзаи воля се обуславя от интересите на различните групи и политически сили.
Държавната власт се характеризира със силата. Държавната власт е институционализирана форма на сила. Силата изразява възможността държавата да упражнява принудително въздействие  в интрес на обшеството и за защита на свободата на личността.Тя осъществява силовите си функции чрез репресивните органи и апарат. Това са съд, прокуратура полиция, службата за сигурност, затворите.
Силата и принудата са средства за осъществяане на волята на държавата. Чрез тях се оказва влияние върху поведението н ачленовете на обществото, за да се подчинят на правилата на волята на държавата. Волята на държавата се отъждествява с нейната сила, а силата е само срдство за осъществяване на държавна власт.
Силата се проявява чрез убеждения, чрез икономически лостове и политически средства от най –различен характер. Прилагането на принуда е крайно средство за коригиране н аповедението на правните субекти в съответствие с изиксванията на закона, за санкциониране на извършителиете на престъпления или правонарушения.

Държавната власт се харктеризира с властнически отношения. Те са политически отношения,които възникват в процес на осъществяване на държавната власт, между публичните институции и субектите, върху които се осъществява властническо въздействие. Осъществява се властване на единия субект и подчинение на другия. Управляващите субекти властват по отношение на  управляваните.
Властнически по характер са правоотношенията, които възникват между различни държавни органи. ZB: НС-МС
Според чл.1,ал2 2ро изр. Държавната власт се осъществява непосредствено от народа и чрез органите на, предвидени в конституцията..Това са и двете форми са осъществяане на публичната власт. Народът осъществява непосредствено държавната власт чрез формите на пряката демокрация. Държавната власт осъществява и системата от органи, създадени въз основата на Конституцията.
Класическият конституционализъм обосновава тезата за прякото и представително осъществяване на държвната власт.  Конституицията от 1991г. не регламентира изрично представителното осъщчетвяване на властта, но не това не означава, че няма представителни органи, които да осъществяат държвната власт. В основата на системата от държавни структури стоят представителните органи, които получават своите властнически пълномощия рез пряк избор от източника на властта – народа.Представителните органи са основа на държавната организация.
Представителното осъществяване на държавната власт е дейност, извършвана от изборните държавни органи. Изборни политически представители са народните представител, а също така и избраните в органите за местно самоуправление, каквито са общинските съвети. Изборите са акт на формиране на политическо представителство, те са израз на народния суверинитет.
По съдържание пълномощието (упълномощаването) и правомощието са разлучни правни категории. Първото се осъществява, когато конкретно право принафдлежи на определен правен субект и той представя на друг да извършва действия по упражняването на това право, от негово име и в негов интрес. Народните представители осъществяват държавната власт в интерс на народа, от който произхожда властта.
Правомощия притежават държавните органи. Това е право и задължение на държавния орган.
Правителствените органи осъществяват държавната власт упълномощени от истинския субект на вастта – народа. И затова на тях са предоставени най-значимите власничеки павомощия.Това са правомощията на НС да твори закони, да осъществява парламентарен контрол върху МС, да формира или да участва във формирането на държавните органи – КС. МС, ВСС и други. НС е единствен общодържавен представителен орган на народа.
Представителните органи стоят в основата на държавната организаци, като пряко или косвено въздействат на всички държавни органи. ZB:  централните и местните органи са пряко или косвено зависими от НС. То опредля със закон тяхната структура, правомощия, ред на дейност и т.н.
 Демкратичната същност на властта може реално да се осъществи чрез съчетание на формите на прякото осъществяване на държавната  власт с дейността на държавните органи. Нарства ролята на НС и другите представителни органи в управлението на държавата.
Прякото осъществяване на държавната власт е непосредствена изява на народния суверинитет, способ за императивно, първично и пряко изразяване на волята на народа.
Формите на пряката и непряката демокрация са две проявления на едно социално явление – осъществяване на публичната власт, и поради тов амогат да съществуват само в единство.
Демокрацията е сложно явление, чието съдържание намира израз и в реалната политическа свобода на индивида, в ненамесата на държавна в сферата на личната му свобода, в гаранциите на неговите права и законни интерси.

II.ФОРМИ ЗА ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ НА ДЪРЖАВНА ВЛАСТ

Пряко осъществяване на държавната власт
1.Участието на гражданите в държавното управление е форма на пряка демокрация. ZB: сесиите на общинските съвети са пубични и гражданите могат да присъстват, да правят предложение, да изразяват становища, но общинският съвет решава въпросите, които се обсъждат, а гражданите само съдйстват зацелесъобразни управленски решения
За други автори и обществените оргнизации също са форма на пряка демокрация. Обществените организации могат да имат отношение към прякото осъществяване на държавната власт, ZB: при подготовката и произвеждане на референдум и други форми на непряко осъществяване на властта от държавните органи.
Чрез пряката демокрация народът непосредствено решава въпроси от обществено или местно значение.Решенията имат юридически императивен характер и пораждат непостедствено парвни последици.
Политичеки дееспособни граждани в мащабите на администартивно-териториалните еденици чрез пряко изявление приемат властнически решения. Тези решения не не нуждаят от последващо утвърждаване от държавен орган, за да станат правно задължителни. Вотът на избирателиете превръща тези решения в юредически задължителни актове.
Непосредствената демокрация е способ за осъществяане на държавната власт чрез пряко, императивно волеизявление на политически дееспособните граждани при вземане на решения.
2.Референдум – класическа форма на пряка демокрация. При него гражданите разполаг единствено с възможността да галсуват за или против предложеното решение. Не могат да правят предложения за неговото изменение и допълнение.
Референдумът е основен и с най-голяма обществена значимост.Гражданите пряко, суверенно и окончателно решават с гласуване въпроси от компетността на НС и важни въпроси от компетността на общинските съвети.
Резултатите от него адекватно отразяват народната воля. Чрез него се осъществява държавна власт непосредствено от народа и волята му сама по себи си поражда правен ефект и става общозадължителна.
КРБ от 1991г. регламентира национален- в общодържавен мащаб и местен – в пределите на общината референдум.
3.Национален референдум – Конституцията предоставя на НС да  опрдели проблема, по който да се произведе национален реферндум. Президентът определя датата в едномесечен срок.Датата да не е по-рано от два или по-късно от три месеца от обявяването на решението му в ДВ. Предложението до НС се прави от не по-малко от ¼  от общия брой на народните представители; МС и президентът.
В законо изчерпателно е посочено по кои въпроси не може да се проведе референдум – за допълнение и изменение на КРБ, за държавния бюджет и данъчното облагане; въпроси от компетността на ВНС, НС, КС, съдебните органи, както и други, уредени в специален закон въпроси.
Референдумът се произвежда при общо и равно право на гласуване, което е пряко и тайно. Организацията е от МС, а разходите се поемат от държавния бюджет. Бюлетините са две с бял цвят. На тях е изписан въпроса като на едната пише „да”, а на другата „не”. Поставя се едната в плик. Гласуването завършва с възпроизвеждането на реферндума.Недействителните бюлетини се вземат предвд при определянето на броя на гласувалите, но не и относна за или против.
Референдумът е рдовен  когато са гласували повече от ½ от гласоподавателите, вписани в списъците. Вотът от реферндума е положителен , ако са отговорили „да” повече от ½ от действителните гласове. Положителният вот има конститувен ефект. Решението се обнардва в ДВ от председареля на НС и влиза в сила 3 дни след това.
Ако резултатът е отрицателен, рефердум за същия въпрос може да има най-рано след 3 години.
4. Местен референдум – провежда се от общинските съвети за решаване на важни въпроси от тяхната компететност. Също е форма на пряка демокрация и се използва по-системно от националния.  Не могат да се решават въпроси , които са свързани с общинския бюджет и данъчното облагане; както и други, уредени в специален закон въпроси.
На одобрение могат да се поставят решения, приети от общинския съвет.
Правото на предлжение  принадлежи на не по-малко от ¼ от гласоподавателите; на не по-малкоот ¼ от общинските съветници и т.н.
Искането се прави от председателя на общинския съвет.
Произвеждането не може да бъде по-рано от 1 и по-късно от 3 месеца след приемане на решението.Гласуването става с две бюлетини или по друг начин.
5.Общо събрание на населението чрез него се приемат юридически задължителжителни решения, по въпроси от местно значение.Решават се въпроси за благоустрояването и хигиазинизирането на района, квартала, населението; ползването от населението на общински имоти; реда за прибиране на полски култури и други.
ОС се свиква от кмета на общината, района или кметството по негова инициатива, по решение на общинския съвет или по искане на ¼ от избирателите. Събранието се провежда най-рано 3 дни след оповествяването му, в неработна време. Разходите се поемат от общината. Събранието се провежда, ако присъстват повече от ½ от гражданите по списъка.Гласува се решението след обсъждане и се приема, ако са гласували за него повече от ½ от присъстващите. Кмета може да спре изпълнението на приетото решение и да поиска от общиския съвет да го отмени. Ако това стане вотът на гражданите се обезсисля.
6. Подписка чрез нея гражданите от общината, раойна, кметството, населеното място, кварталя правят предложение до общинския съвет за решаване на въпроси от местно значение. Тази форна не е институт на пряката демокрация. Гражданите не решават, а само правят предложение как да се реши определен въпрос.Съветът е суверенен да приеме или отхвърли направното предложение.
Инициативата за организирането й се прави най-мало на 100 галсоподаватели. На събрание гражданите избират инициативен комитет, който да събере подписката. Комитетът се регистрира при кмета на общината или кметството.
Подписката съдържа определени данни: наименование на общината, района, кметството, населеното място или квртала; ясно формулирано искане, трите имена на гражданите  други индетифициращи го данни. Подписката се събира 1 месец от деня на регистриране на инициативния комитет. Участват граждани, които имат избирателни права.Редовна е, ако е подписана най-малко от ¼  от всички гласоподаватели. Представя се на общинския съвет, който уведомява съветниците за постъпването на документите и в 1 месечен сроксвиква заседание, за да го разгледа. Обсъжда предложението и приема решение по него.

ВЪПРОС № 7
Конституционни основи на икономическата система. Принципи и форми на собственост.


I. Конституционни основи на икономическата система
Конституцията регулира и установява основните положения и принципи на икономическата система, нейната организация, функциониране и отношение.Тази сиsтема обуславя характера на политическата организация на обществото и в основа на държавата и на публичната власт. Тя е съвкупност от обществени отношения, които възникват по повод на собствеността.
Конституционното право регламентира основите на икономическата система, а други правни отрасли детайлно уреждат икономическите отношения.
Характерът на икономическата система се определя от собствеността. Собствеността е отношение между хора, групи от хора, публични ли стопански институции, което възниква вр.вр. с разпореждането, владеенето използването на материални и нематериални блага. Собствеността изисква всеобхватно вещно право, при което собственикът има пълно господство върху вещта.
Правото на собственост съществува и като интелектуална, търговска , индустриална и други видове собственост.
Правните основи на икономическата система са уредени в глава 9 КРБ. Тя поставя юридическите основи за прехода от планова към пазарна икономика, тъй че социалистическа към капиталистическа.
Пазарната икономика на РБ се основава на свободната стопанска инициатива. Това право няма абсолютен характер. Не са изключени принципите за държавно регулиране и на държавен контрол върху стопанската дейност. В КРБ с а предоставени правомощия на законодателя да ограничи свободата на стопанската инициатива, за да защити други конституционни ценности като суверенитета, сигурността, териториалната цялост на страната и т.н. Свободната стопанска инициатива е антипод на безстопанствеността.
Конституцията изисква чрез законите да се създадат и гарантират на всички граждани и ЮЛ еднакви правни условия за стопанска дейност. КРБ предвижда създаването на условия и гаранции за свободна стопанска инициатива, основана на частната собственост.
Конституцията изисква създаването на законодателни механизми срещу злоупотребата с монополизма, нелоялната конкуренция и гаранции за защита на интересите на потребителите. Създаден е ЗЗК, който създава условия за свобода в предприемчивостта в производството, търговията и услугите , за свободно образуване на цените и за защита на интересите на потребителите. Регламентиран е и механизъм за защита срещу злоупотреба с монополно положение на пазара и нелоялната конкуренция. Създаден е специализиран орган – КЗК, за борба с нелоялната конкуренция и за защита на стопанската инициатива. Комисията е административен орган, а не е специализиран съд.
Конституцията предвижда създаване на законова закрила за инвестициите и стопанската дейност на български и чужди граждани и ЮЛ.
Чл.19, ал.4 от Конституцията постановява, че законът създава условия за коопериране  и други форми на сдружаване на гражданите и ЮЛ за постигане на стопански и социален напредък.
Сдружаването се осъществява най-вече в непроизводствената сфера – търговия, финансите, консултации.А законът за кооперациите изчерпателно урежда режима за учредяване на членските отношения и управлението на кооперативните сдружения. Те се създават, за да извършват стопанска и други дейности за задоволяване на интересите на кооператорите.Държавата подпомага и насърчава кооперациите чрез данъчни митнически и други облекчения.
Държавата създава и подпомага местни органи чрез финансиране, кредитиране и инвестиции, за да балансира развитието на отделни територии от страната.

II. Форми на собственост.
Формите определят типа на икономическата система.
Конституцията регламентира две форми: публична и частна. Критерия за тяхното разграничаване е съобразно субектите на правото на собственост.
Субект на частната собственост е ФЛ и ЮЛ, а на публичната са публичноправните институции. Тук се включват държавна и общинска собственост.
С КР № 19/93г. и КР№ 2/96г.КС прави тълкуване на чл.17, ал.2 КРБ, според което собствеността на държавата и общините е публична и частна. Обектите изброени в чл.18, ал.1 са публични.Като държавата и общините могат да са субекти и на частна собственост, защото те могат да участват в гражданския оборот със своя собственост.
Субекти на публичната собственост могат да бъдат само тези, които притежават държавно властнически правомощия. Това са държавата и общините.
Публичната собственост се отличава и по своето социално предназначение и с това, че държавата сама чрез властнически средства, я защитава.
Изключителна държавна собственост са обектите в чл.18, ал1 КРБ. Такава собственост са обекти, които са с национална публичноправна значимост и всеобща полезност. Това са обекти с важно значение за националната икономика, за бита, за нацията, за екологията,за културата  и историческото минало на България. Освен посочените обекти може да има и други, които са публична собственост. Определянето на друга такава собственост може да стане само със закон.
Тези обекти публична собственост не могат да се отчуждават. Те принадлежат само на държавата.
Държавата осъществява суверенни права върху обектите , посочени в чл.18, ал.2 и 3. Държавата може да предоставя различни вещни права върху тези обекти на части ЮЛ и ФЛ като правото на строеж, на стопанисване, но държавата запазва правото си на собственост.
КРБ дава възможността на държавата със закон да установява монопол върху определени обекти и дейности, когато е обществено необходимо. Монопол може да се осъществи върху железопътния транспорт, националните пощенски  и далекосъобщителни мрежи, използването на ядрената енергия и други.

Обектите на публична общинска собственост – общината има право на своя собственост, която използва в интерес на териториалната общност.
КРБ определя, че режимът за управление и стопанисване на обектите на държавната и общинска собственост се определя със закон.
Държавата може да предоставя концесии върху обекти и дейности. Концесията е право на експлоатация върху обект и/или на услуга от обществен интерес, предоставено от концедент на търговец - концесионер, срещу задължението на концесионера да изгради и да управлява и поддържа обекта на концесията или да управлява услугата на свой риск.
(2) Концесията се предоставя въз основа на дългосрочен писмен договор с определен материален интерес, сключен между концедента и концесионера: (3) Според предмета си концесиите са: 1. концесия за строителство;2. концесия за услуга;3. концесия за добив.
Може да се предоставя на чуждестранни ФЛ и ЮЛ, които са регистрирани като търговци. Не се предоставят концесии при опасност за държавната сигурност и отбраната на страната, за обществения ред и околната среда, за защитените със закон територии и обекти. Концесии могат да се постановяват за всички обекти, изброени в чл.18, ал.1.
Държавата упражнява суверенните си права върху определени обекти(континентален шелф, изключителна икономическа зона) и дейности (разработване и проучване на ресурси) не като титуляр на правото на собственост, а като субект на суверенна власт спрямо обектите и дейностите , посочени в КРБ.
Държавата дава разрешение за извършване на дейности, върху които е установен със закон държавен монопол. Това са посочените в чл.18, ал.4 КРБ дейности.
Държавните имоти се стопанисат и управляват в интерес на гражданите и обществото. Всяка собственост се стопанисва в интерес на своя титуляр, т.е. държавната собственост се стопанисва в интерес на държавата, която е особена организация на обществото, т.е. се стопанисва за нейните граждани.
Държавата трябва да съхрани държавната собственост и да полага грижата на добрия стопанин.

Правото на частна собственост преобладаващо принадлежи на гражданите и частните ЮЛ. Частната собственост на гражданите служи за задоволяване на техните лични потребности и за развитие на стопанската дейност, от която получават доходи, т.е. служи за техните частни интереси. Основава се на пазарната икономика, която се изгражда на принципа на свободната стопанска инициатива. При тези условия гражданите и частните ЮЛ са равнопоставени с държавата и общините в гражданския оборот.
КРБ обявява частната собственост за неприкосновена, т.е. не допуска посегателство срещу нея. Такава е само тази придобита на законно основание. Правото на частна собственост не е абсолютно, то може да се ограничи в съответствие с разпоредбите на чл17.ал.5.
Правото на собственост се гарантира и защитава от закона, както и наследяването. Наследява се само правото на частна собственост, а не изобщо правото на собственост.
Конституцията регламентира и принудителното отчуждаване на собственост. То може да стане само въз основа на закон и след предварително и равностойно обезщетяване на собствениците.
КРБ провъзгласява, че земята е основно национално богатство и тя е поставена под особена закрила на държавата и обществото.
Обработваемите земи са тези, които са предназначение за земеделско производство  и не се намират в строителни граници на населените места, не са включени в горски фонд, не са застроени и т.н.
След 01.01.2007г разпоредбата на чл.22 КРБ ще отпадне и чужденци ще могат да придобиват собственост върху земя.
 
Да се допълни, поправи и осъвремени

ВЪПРОС№8
КОНСТИТУЦИОНЕН СТАТУС Н АГРАЖДАНИТЕ. ПРИНЦИПИ. БЪЛГАРСКОТО ГРАЖДАНСТВО И СЪВРЕМЕНННАТА МУ УРЕДБА.

I. Конституционен статус на българските граждани.
В юридическата литература се използват словосъчетанията „правно положение” и „правен статус” на човека и гражданина. Те частично съвпадат. Правния статус на човека и гражданина е система от правни норми, които определят неговото положение като субект на правото в държавата и обществото. Правното положение е фактическото състояние на човека и гражданина, определено от правните норми.
Конституционното право не урежда изцяло правния статус, а само установява неговите основни права, свободи и задължения, които са фундамент на правното му положение.  В Конституцията са регламентирани, защото са основни.
Основните права са неотменими Те не могат да бъдат ограничени със закон. Изключение се допуска  по отношение на някои от тях в условия на война, военно или други извънредно положение (чл.57, ал.3 от Конституцията)
 В проблемът за правното положение стои гражданинът със своите права и законни интереси. Държавата и гражданите  са равнопоставени правни субекти.
Конституцията предоставя широки права свободи на личността. Необходимо е да бъдат надлежно гарантирани. Стават безпредметни, ако не са създадени необходимите икономически, политически предпоставки за осъществяването им.
Абсолютна предпоставка е икономическата стабилност- да са налице материални поред поставки, за да може гражданинът да го осъществява.
Друга предпоставка е стабилността на политическата система.
Не са маловажни и юридическите механизми, които гарантират осъществяването на правата и свободите. КРБ не е създала достатъчно процедури, които ефективно да ги гарантират. Глава 22 регламентира основните права и свободи, като в 29 текста тя препраща към обикновеното законодателство, което трябва да създаде юридическите условия, процедури и гаранции за тяхното упражняване zb чл.35, ал.1, чл.36, ал.3 и чл.48, ал.1.

II. Принципи
1.Равноправие – в гражданското общество равенството се проявява като равноправие на човека и неговото равенство пред закона. Принципът е прокламиран във всички межд.актове за правата на човека и гражданина. В Чл.1 на Всеобщата декларация за правата на човека е записано, че хората се раждат свободни и равни по достойнство и права. Пактът е ратифициран от България.
В чл. 6 КРБ е прокламирано, че всички се раждат свободни и равни по достойнство и прав  и че всички граждани са равни пред закона. Не се допускат ограничения на правата или привилегии основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол и т.н. Равноправието не означава икономическо равенство, частната собственост е отрицание на равенството. Но икономическото неравенство не може да рефлектира при осъществяване на конституционно предоставените права.
За да се прилага равноправието означава да се спазва принципът на равните права и задължения на гражданите. Като равноправието на гражданите и равенството им пред закона е основен принцип на гражданското общество и правовата държава.
Равноправието не изключва ограничаването на правата или предоставянето на привилегии на други основания zb ограничени са правата на лишените от свобода, поставени под запрещение. В чл.6, ал.2 са изчерпателно изброени социалните признаци, които не могат да бъдат основание за ограничаване на правата или привилегиите.
Привилегиите са права на отделни лица или групи лица, които излизат извън пределите на правата, предоставени на всички граждани. РКС № 14/1992г. „Привилегиите са нарушение на принципа на равноправието”, на равенство на гражданите пред закона и другите нормативни актове zb имунитет
Някои категории лица се ползват със специална закрила на държавата и обществото- деца останали без грижи на близки
Равенството пред закона е друго проявление на принципа. Да се разбира като равенство пред нормативните актове в най-широк смисъл на понятието.

2.Хуманизъм – основен принцип.
Във всички хуманитарни международни актове е заложена грижата за човека. Те прогласяват и гарантират неговата свобода, достойнство и права.
В преамбюла на нашата КРБ хуманизмът е обявен за висша общочовешка ценност, която е основа на демократичното общество и социалната държава. Възприети са текстове на международни актове.
Този принцип се проявява в специалното внимание и грижите на държавата и обществото за някои обществени групи, каквито са социално слабите, децата, жените. Държавата закриля здравето на гражданите, грижата за човека за неговия живот.
В КРБ се поставя целта да се създаде социална държава, в която грижата на човека са нейно основно задължение. Социална означава хуманна държава. Хуманизъм е възможен само в социалната държава. Мерило за хуманизма са преди всичко реалните грижи на държавата и обществото за социалнослабите слоеве.

3. Демократизъм – намира израз в единния комплекс от права, свободи, задължения и техните гаранции. Демокрацията е политическа категория и поради това този принцип е с политическа характеристика. Намира проявление в уредбата и упражняваното на политическите права и свободи. В Декларацията за правата на човека е заявено правото на всеки да участва в управлението на своята държава пряко или чрез свободно избрани представители. В КРБ е постановено., че народът осъществява държавната власт непосредствени или чрез държавните органи. Държавата е длъжна да създаде условия за участие на гражданите в управлението на обществото. Член 42 КРБ.
Демократизмът се основава на политическият плурализъм, на юридическата възможност гражданите да се сдружават в политически партии, които съдействат за формиране и изразяване на тяхната политическа воля. Тази воля се изразява чрез периодически демократични избори при общо, равно и тайно гласуване и ли чрез други равнопоставени процедури, осигуряващи свобода на гласуването. КРБ предоставя на гражданите свобода на убежденията, правото има да изразяват мнение и да го разпространяват, да се събират на манифестации, митинги и събрания.

4. Съчетание на личните с обществени интереси
Човекът се развива като личност в единство с обществото и чрез него. Може да се реализира само в обществото. В Декларацията за правата на човека прокламира зависимостта на човека от обществото.
Общественият интерес не трябва да бъде пренебрегван, за да се защити личният. Общественият интерес са общите, индивидуални интереси на всички граждани при реално зачитане на личните. Интересът на гражданина може да бъде защитен само в и чрез обществото. В законите е заложен държавният интерес, който условно е приет, че е интерес на обществото и нарушаването на закона от гражданина при осъществяване на неговите права и  интереси е посегателство срещу правата и законните интереси на останалите граждани. Предоставените от КРБ права и свободи не могат да се упражняват във вреда на обществения интерес.

5. Единство и всеобщност на правата и задълженията – правата и задълженията съществуват в единство и формират статуса на гражданина; те са взаимносвързани помежду си; съществуват като един комплекс бе приоритет на правата или на задълженията. Спазването на задълженията от всеки е гаранция за правата на останалите.
Правата и задълженията са предназначени да задоволят личните и обществените интереси. Правата удовлетворяват интересите на човека и гражданина, а задълженията – интересите на обществото. Правата и задълженията балансират отношенията между гражданина и държавата. Само в своето единство те могат да изпълняват социалното си предназначение – да съдействат за развитието на свободната човешка личност, в съответствие с принципа: свободно развитие на всеки е условие за свободно развитие на всички.

III. Българско гражданство и съвременната му уредба
Чл.25, ал. 1 КРБ; чл.8 и чл.9 ЗБГ

ПРИДОБИВАНЕ НА БЪЛГАРСКО ГРАЖДАНСТВО
Придобиване на българско гражданство по произход – по рождение, бе за да е необходимо да се извършват юридически действия от страна на родителите. Гражданството на родителите преминава и върху децата.
Български гражданин по произход е всеки:
14.    когото поне единият родител е български гражданин.
15.    всяко лице, което е припознато от български гражданин
16.    чийто произход от български гражданин е установен със съдебно решение.
Придобиване на българско гражданство по месторождение – цели се да не се допусне безгражданственост на лицата
•    Български гражданин по месторождение е всяко лице, родено на територията на Република България, ако не придобива друго гражданство по произход.
•    Смята се, че е родено на територията на Република България дете, намерено на тази територия, чиито родители са неизвестни.
Придобиване на българско гражданство по натурализация – способ за придобиване на гражданство на определена държава от чужди граждани или лица без гражданство. Има два режима – общ и спецоилаен
Общ – условия:
Лице, което не е български гражданин, може да придобие българско гражданство, ако към датата на подаване на молбата за натурализация:
1. е пълнолетно;
2. преди не по-малко от 5 години е получило разрешение за постоянно пребиваване в Република България;
3. не е осъждано за умишлено престъпление от общ характер от български съд и срещу него няма образувано наказателно производство за такова престъпление, освен ако е реабилитирано;
4.  има доход или занятие, което му дава възможност да се издържа в Република България;
5. владее български език, което се установява по ред, определен с наредба на министъра на образованието и науката, и
6. е освободено от досегашното си гражданство или ще бъде освободено от него към момента на придобиване на българско гражданство.
 специален-условия:
Лице, което не е български гражданин, отговаря на условията за придобиване на гражданство по общия режим и преди не по-малко от 3 години към датата на подаване на молбата за натурализация е получило разрешение за постоянно пребиваване в Република България, може да придобие българско гражданство, ако отговаря и на едно от следните изисквания:
1. не по-малко от 3 години има и продължава да е в законно сключен брак с български гражданин;
2. родено е в Република България;
3. разрешението за постоянно пребиваване е получено преди да навърши пълнолетие;
 Т.е. за специалния режим всички условия от общия + едно от трите специлани.
Облекчен режим
•    Лице, получило статут на бежанец или убежище преди не по-малко от три години към датата на подаване на молбата за натурализация, може да придобие българско гражданство, ако отговаря на условията за - преди не по-малко от 5 години е получило разрешение за постоянно пребиваване в Република България;не е осъждано за умишлено престъпление от общ характер от български съд и срещу него няма образувано наказателно производство за такова престъпление, освен ако е реабилитирано;има доход или занятие, което му дава възможност да се издържа в Република България;владее български език, което се установява по ред, определен с наредба на министъра на образованието и науката.
•    Лице без гражданство може да придобие българско гражданство, ако отговаря на изброените вече условия и преди не по-малко от 3 години към датата на подаване на молбата за натурализация има разрешение за постоянно пребиваване в Република България.
•    Лице, което не е български гражданин, може да придобие българско гражданство по натурализация, без да са налице изброените  условията ако отговаря на едно от следните изисквания:
-е от български произход;
-осиновен е от български гражданин при условията на пълно осиновяване;
-единият му родител е български гражданин или е починал като български гражданин.
•    Лице, което не е български гражданин, може да придобие българско гражданство, ако Република България има интерес от натурализацията му или ако лицето има особени заслуги към Република България в обществената и икономическата сфера, в областта на науката, технологията, културата или спорта.
•    Децата до 14-годишна възраст придобиват българско гражданство, ако родителите им или преживелият от тях приемат българско гражданство или ако само един от родителите им стори това, в случай че другият е български гражданин. При същите условия децата от 14- до 18-годишна възраст придобиват българско гражданство, ако поискат това.
Деца до 14-годишна възраст, на които само единият от родителите е български гражданин, в случай че нямат българско гражданство, могат да станат български граждани, без да са налице условията по чл. 12 ЗБГ, ако двамата родители или преживелият от тях дадат писмено съгласие за това. Не се изисква съгласието на родител, който е лишен от родителски права. При същите условия могат да придобият българско гражданство и децата от 14 до 18 години, ако поискат това.
 Молбата на лице, което отговаря на условията за придобиване на българско гражданство по натурализация, се отхвърля, ако с оглед на поведението му съществуват сериозни причини да се смята, че молителят представлява заплаха за обществения ред, обществения морал, общественото здраве или за националната сигурност.
    Освобождаване от българско гражданство
    Български гражданин, който постоянно живее в чужбина, може да поиска освобождаване от българско гражданство, ако е придобил чуждо гражданство или ако има данни за открита процедура за придобиване на чуждо гражданство – ПО ИСКАНЕ НА ГРАЖДАНИНА. Смятат се за освободени към деня на издаване на президентския указ. МП прави вписване в специален регистър и изпраща съобщение до съответния общински съвет или кметство, за да направят съответни вписвания.
Освобождаването на родителите от българско гражданство освобождава от българско гражданство и ненавършилите 14-годишна възраст техни деца само ако е направено искане и за тях. За освобождаване на децата от 14- до 18-годишна възраст се изисква и тяхното съгласие – ИЗРИЧНО ИСКАНЕ
 Когато само единият от родителите е подал молба за освобождаване от българско гражданство, децата могат да бъдат освободени ако и другият родител е дал съгласието си. Съгласието на родителя не се изисква, когато той е лишен от родителски права
Отмяна на натурализацията- санкция е
Натурализация, въз основа на която е придобито българско гражданство, може да бъде отменена, ако лицето:
8.    си е послужило с данни или факти, станали основание за придобиване на българско гражданство, за които е установено по съдебен ред, че са неверни, и/или
9.    е укрило данни или факти, които, ако са били известни, биха били основание за отказ за придобиване на българско гражданство.
Отмяната на натурализацията е допустима само до изтичане на 10 години от придобиването на българското гражданство.Отмяната на натурализацията на единия съпруг не отменя натурализацията на другия съпруг и на децата, освен ако те са получили българското гражданство въз основа на същите неверни или укрити данни или факти.
Лишаване от българско гражданство – най- висша правна и морална санкция по отношение на гражданите. Осъществява се едностранно от държавата. Прекрратява се връзката с гражданина на законово основание по своя преценка, без да се съобразява с неговата воля. Лишаването може да се приложи само по отношение на лица, които се намират извън пределите на страната и които са придобили българско гражданство по натурализация. Български гражданин по рождение не може да бъде лишен от гражданство. Лишаването е възможно, ако лицето не остава без гражданство.
Лице, което е придобило българско гражданство по натурализация, може да бъде лишено от него, ако е осъдено с влязла в сила присъда за тежко престъпление против републиката, при условие че се намира в чужбина и не остава без гражданство. Лишаването от гражданство на единия съпруг не променя гражданството на другия съпруг и на децата.
    ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА БЪЛГАРСКО ГРАЖДАНСТВО
Лице от български произход може да бъде възстановено по негова молба, ако - условия:
1. не е осъждано с влязла в сила присъда за умишлено престъпление в държавата, в която живее, или в Република България, и
2. не представлява заплаха за обществения ред, обществения морал, общественото здраве или за националната сигурност;

Лице от не български произход, освободено от българско гражданство по негова молба или по силата на спогодба може да бъде възстановено , при наличие на условията за възстановяване на български гражданин и ако: преди не по-малко от 3 години към датата на подаване на молбата за възстановяване има разрешение за постоянно пребиваване в Република България.

 Гражданството на лице, лишено от българско гражданство, може да бъде възстановено, ако се установи, че не е имало основание за лишаване или ако основанието е загубило своето значение.
 При възстановяване на българското гражданство на родителите български граждани стават и децата им, ненавършили 14-годишна възраст. Децата от 14- до 18-годишна възраст стават български граждани, ако и те са поискали това.
Когато възстановяването се иска само от единия родител, децата могат да придобият българско гражданство само ако и другият родител е дал съгласието си. Съгласието на родителя не се изисква, когато той е лишен от родителски права.
 ПРОИЗВОДСТВО ВЪВ ВРЪЗКА С БЪЛГАРСКОТО ГРАЖДАНСТВО
Придобиване на българско гражданство по натурализация, освобождаване от българско гражданство и възстановяване на българско гражданство се извършват по молба на заинтересуваното лице, подадена лично, по пощата или чрез изрично упълномощено по нотариален ред лице. Молбите, подадени по пощата или чрез пълномощник, трябва да бъдат с нотариално заверен подпис. За малолетните молбата се подава от техните родители или настойници, а за непълнолетните тя се приподписва от родителите или от попечителите им. Не се изисква съгласието на родител, който е лишен от родителски. Предложение за отмяна на натурализация или за лишаване от българско гражданство се прави от главния прокурор. Когато молителят живее в чужбина, молбата може да се подаде чрез дипломатическото или консулското представителство на Република България, което задължително дава мотивирано становище.Молбата и документите, които се прилагат към нея, трябва да бъдат написани на български език.

Министерството на правосъдието има Съвет по гражданството, който се състои от председател - заместник-министър на правосъдието, и членове - по един представител на Министерството на правосъдието, Министерството на външните работи, Министерството на вътрешните работи, Министерството на регионалното развитие и благоустройството, Министерството на труда и социалната политика, на Министерството на здравеопазването и на Държавната агенция за българите в чужбина и Агенцията за бежанците. На заседанията на Съвета по гражданството може да присъства представител на Президента на Република България.Съветът по гражданството дава мнение по молбите и предложенията, свързани с българското гражданство.Министърът на правосъдието въз основа на мнението на Съвета по гражданството прави предложение до Президента на Република България за издаване на указ или за отказ за издаване на указ за придобиване, възстановяване, освобождаване или лишаване от българско гражданство, както и за отмяна на натурализация.
 Придобиването на българско гражданство по натурализация, възстановяването на българско гражданство, освобождаването и лишаването от гражданство и отмяната на натурализация се извършват с указ на Президента на Република България. Указът влиза в сила от деня на издаването му.
ВЪПРОС № 9
Основни права на човека и гражданина. Мехнизъм на правна защита на основните права на човека и гражданина

I. Основни права на човека и гражданина.
Основните права и свободи имат многовековна история на зараждане и утвържаване. Конфлитът между крал Джон и бароните завършва с приемането на Великата Харта на народите, която закрепва основните права на аристократите. Хартата е предвестик на правата на човека.
Френската Декларация за правата на човека и гражданина прокламира равенството на хората по рождение, обявява за неотменими правата на човека на свобода, на собственост, на съпротива срещу потисничеството, на личната свобода, свободата на словото и на съвестта, на мисълта и на мненията, свобода за участие в политическия живот. Източник на суверинитета е нацията и гражданите участват във формирането на общата воля на държавата. Тя дава достъп до публичните длъжности. Всички са равни пред закона.
След Втората световна война е приета Всеобщата декларация за правата на човека на ООН. Тя прокламира неприкосновеността на индивидуалните икономически, социални и културни права.
Съветът на Европа приема Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. Такива актове са приети и в Америка и Африка.
Свободата и правата на човека определят същностната характеристика на гражданското общество и правовата държава. В основта на гражданското общество стои идеята за създаване на условия за свободата на човека, за неговаата пълноценна реализация като личност, за утвържаването му като най-висша обществена ценност.
Понятието „права на човека” и „права на гражданина” имат свои специфични характеристики. Правата на човека имат идейна основа „естественото право” Това са естствени човешки блага и ценности. „Естествените права” са само идея и те нямат абсолютно никаква юридическа стойност, докато не бъдат признати от държавата, като се легитимират чрез правото.
Правото придава стабилност и създава юридически гаранции за ползването на човещките права. Чрез него те официално се легитимират и защитават.
Естественита права на човека се свързвата с принципа на народния суверинитет и учредителната власт. Учредителната власт чрез конституцията прогласява опрделени основни права и свободи на гражданите,  които друга власт не може да ограничи.
Всяко човешко същество независимо от отношенията си с държавата е субект на правата на човека, тъй като те са общочовешки и, за да са под нейна закрила тя трябва да ги признае. Те са неотменими и неотчуждаеми.
Конституцията от 1991г. разширява каталога на основните права и свободи на гражданина. Това всъщност са правата на човека. Съдържанието и обхвата на правата на човека и техните гаранции са мерило за свободата в обществото.
Гражданинът е човек, който принадлежи към конкретна държава на основата на трайно устанавилата се правнополитическа връзка между него и държавата. Правата на гражданина са юридически установени и гарантирани на лицата, принадлежащи към съответната държава. Всяка държава регламентира правата на своите граждани, като основната част са „права на човека”. Гражданина е преди всичко човек, а след това индивид, който принадлежи към съответната държава. Правният статус на гражданина на РБ включва всички права на човека, както и право да участва в политическия живот, да избира и да бъде избиран в държавни органи, да участва в управлението и т.н.
Каталогът на правата на гражданите в отделните държави е различен.
В правната наука са утвърдени „три генерации права” на човека:
Първа генерация са гражданските и политическите права, прогласени в първите актове след буржоазните революции, които ограничават властта на държава по отношение на човека.
Втора генерация са икономическите и социални права, които удовлеворяват материални и социални потребности на човека като правото на труд, на стачка и т.н.
Трета генерация са правата, които са свързани с екологията, развитието на средствата за информация и др.
Обект на основните права и свободи на гражданите са техните интереси по отношение на определени материални и духовни блага и ценности. Основните права и свободи са конституционно регламентирани. Като гражданите притежават и по-маловажни права, регламентирани в други нормативни актове – закони и подзаконови актове.
Свободата и правата на гражданите не са неограничиени. Държавата чрез законодателството определя техните предели в интерес на обществото. Конституцията (чл.57, ал.3) допуска временно ограничаване на основните права на гражданите при определени условия, с изключение на някои права, които се отнасят до същността и съществуването на личността.
Правната предпоставка за упражняване на субективните права от гражданите и изпълнението на техните задължения е правосубективността на лицата. Те трябва да бъдат правоспособни и дееспособни. Субективните права, свободи и задължения на гражданите са правно регламентирани в Конституцията, законите и другите правнонормативни актове.

II. Гаранции за правата на гражданите.

Основните права и свободи на гражданите са юридически гарантирани. Фактът, че са конституционно прогласени е гаранция за неотменимост и ненакърнимост. Конституционно декларираните права на гражданите имат смисъл, само ако са налице обективни предпоставки и гаранции за тяхното осъществяване.
Необходими е да се усъвършенстват юридическите процедури, гарантиращи осъществяването на основните права, свободи и изпълнението на задълженията на гражданите.
Гаранциите са юридическите механизми, институциите и способите, които осигуряват осъществяването им. Юридическите гаранции са бариера срещу посегателството върху правата и свободите.
Гаранция е и създаването на ефективно действащи юридически процедури за защита и възстановяване на нарушение права и санкциониране на нарушителите.  Наказателният кодекс определя съставите, които представляват престъпления срещу правата на гражданите и предвижда съответни санкции за техните извършители.  В него се съдържат няколко глави, които определят санкциите за посегателство срещу правата на гражданите: например престъпления против личността, против правата на гражданите и други.
Нарушенията на правата, които не се класифицират като престъпления, а са административни нарушения, се наказват по ред, определен в ЗАНН.
Нарушени имуществени и неимуществени права могат да бъдат възстановени или възмездени чрез търсене на гражданска отговорност на нарушителя.
Процесуалноправна защита на правата на гражданите се осъществява чрез съдебни или административноправни процедури. Съдебните са регламентирани в НПК и в ГПК. Административноправната защита се осъществява чрез процедура, предвидена в АПК и ЗАНН.
Утвърден е и институтът на омбусмана, т.е. на посредника, на защитника на правата, свободите и интересите на гражданите.
Гарант за правата на гражданите е държавата. Тя е длъжна да създаде условия за тяхното осъществяване. Особена важна е ролята на правозащитните органи. Конституцията (чл.117,ал.1) постановява: „Съдебната власт защитава правата и законните интереси на гражданите и юридическите лица и държавата”.
Гражданинът може да потърси защита и от международните правозащитни иституции. България признава юридсдикцията  на Европейския съд по правата на човека (съда в Страсбург).
Слад като е изчерпал всички вътрешноправни средства за защита на своите права, пострадалият може да сезира в определен срок Съда по правата на човека, който го разглежда спора по ред, установен от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и разпоредбите на съответнте протоколи към  нея. Решението на съда е окончателно. Европейският съд е гарант за права на гражданите, когато те не са получили необходимата правната защита от българските институции.
В Конституцията има разпоредби, въз основа на които гражданите могат да потърсят съдебна отговорност от държавата за понесени вреди в резултат на нарушени права и законни интереси. Чл.7 постановява „Държавата отговаря за вреди, пречинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица”
Изискването да се изпълняват конституционните задължения от всеки е гаранция за правата и свободите на другите граждани.

                                                             ВЪПРОС № 10
Основни политически права на гражданина. Условия и ред за реализация. Гаранции

Политическата свобода е възможността на гражданина по вътрешна убеденост и свободно да определи своето поведение в политическия живот и отношението си към политическите институции. Мащабите на политическата свобода се обуславят от юридически установените  и гарантирани политически права на гражданите. Свбодата е правопропорционална на ограничаването на властта на държавата. Но свободата в демократичното общество не е отрицание на държавната власт. Държавата чрез законодателството и своите правозащитни органи гарантира политическата свобода.
Политическите права и свободи създават условия за участие на гражданите в политическия живот и в осъществяването на публичната власт. Конституционните разпоредби уреждат политическите права в съответствие с международния Пакт за гражданските и политическите права и факултативния протокол към него.
Политическите права се реализират чрез правоотношенията между гражданите и политическите институции – държавните органи, партиите и други политически организации.
Политически права:
1.избирателно право  - дава възможност да се участва във формирането на държавните представителни и други изборни органи. Чрез него гражданите конституират политическото представителство. Те упълномощават определени лица да осъществяват държавната  власт от тяхно име и в техен интерес.
Гражданите, навъришили 18-годишна възраст имат право да избират държавни органи и да бъдат избирани в местните органи и да участват в допитване на народа (чл.42, ал.1). Лишени от това право са гражданите, поставени под запрещение и изтърпяващи наказание лишаване от свобода.
2.свобода на словото – основно средство за изразяане на политическо мнение е печатът, заедно с различните средстава за масова информация. Конституцията постановява, че печатът и другите средства за масово осведомяване са свободни и не подлежават на цензура (чл.40). Свободата на словото е фундаментален принцип, който се основава, съществува и развива всяко демократично общество. Средствата за масово осведомяване, както се отбелязва в Рeшение №10/99г. на КС, трявба да се превърнат „в автономни обществени институции, освободени от опеката на определен държавен орган ”, за да отразят обективно различните идеи и убеждения в обществото. Свободата на печата и средствата за масова информация е свобода за изразяване на мнение по всеки въпрос от обществения живот и държавната политика.
3.право да се събират мирно и без оръжие на събрания и манифестации (чл.43). Това са форми за колективно изразяване отношението на гражданите по политически, икономически, културни и други и въпроси.  Законът за събранията, митенгите и манифестациите, регламентира реда и условията за провеждане на масови мероприятия. Такива могат да се организират от граждани, сдружения, политически партии и други обществени организации.
Събрания могат да се провеждат в закрити помещения или на открито. На тях се обсъждат актуални политически и други въпроси. Събранията са мероприятия за организиране на общественото мнение, за информиране на обществеността и за вземане на решения, в съответствие  с оформилото се становище на гражданите, по засягащите ги въпроси.
Митингите са масови събрания на открито, на които гражданите формират и изразяват своето отношение по важни обществени проблеми. Те са форма, която дава възможност спонтанно или режисирано, чрез звукови и визуални средства, емоционално да се въздейтва върху съзнанието и настроението на гражданите.
Манифестацията е преминаване на граждани по публични места, за да изразят отношение по определен проблем от обществения живот.  И тук се разчита на звукови и визуални средства за емоционално въздейтва върху съзнанието. Някои определят манифестацията като движещ се митинг.
Законът установява някои забрани, с които се цели свободно и нормално протичане на тези мероприятия. ZB: не се допуска на такива мероприятия лица в нетрезво състояние; лица, които са маскирани и не могат да бъдат разпознати; забранено е да се провеждат в близост до военни обекти и т.н. Законът установява уведомителен режим за провеждането им на открито. Организаторите са длъжни най-малко 48 часа преди провеждането им писмено да уведомят общиниския съвет или кмета за целите, времето и мястото на събрнието или митинга. За манифестация срокът е 5 дни. Организаторите, общинския съвет или кметът трябва да вземат необходимите мерки за осигуряване на реда при провеждането им.
Общиският съвет или кметът могат да забранят провеждането им, когато има данни, че са насочени към насилствено изменение на конституционното установения обществен и държавен строй, териториалната цялост на страната, застрашават народното здраве и други.
Упражняването на това право е гарантирано. Предвижда се наказателна отговорност, за тези, които с насилие, измама заплашване или по друг незаконен начин разтурят или пречат за провеждането.
4.право на свободно и доброволно сдружаване (чл.40).
Правото на сдружаване е основно право на личността. По смисъла на Конституцията сдруженията на гражданите са разнородни по характер и цел обществени формирования.  Гражданите могат да се сдружават в организации за постигане на стопански цели или организации с идеална цел. Вторият тип организации според предмета на дейност да се подразделят на политически парии, синдикални формации и с друга цел – в областта на културата, образованието и други.
Политическите партии се създават, за да съдействат за формиране и изразяване на политическата воля на народа.
Синдикалните организации представляват и защитават интересите на работниците и служителите пред държавните органи и пред работодателите по въпросите на трудовите и осигурителните права.
Кооперациите са доброволни сдружения с променлив капитал и променлив брой членове, които чрез взаимопомощ и сътрудичество извършват стопански и други дейнсти за задоволяване на интересите на кооператорите.
Конституцията (чл.44,ал.2) забранява създаването на организации, чиято дейност ие насочена срещу суверинитета, териториалната цялост на страната и единство на нацията, към разпалване на расова, национална, етниеска или религиозна вражда, към нарушаване на правата и свободите на гражданите, както и организации, които създават тайни или военизирани структури или се стремят да постигнат целите си чрез насилие.
Наказателният кодекс обявява за престъпление сдружаването в организации, които си поставят за цел да извършват търговия с наркотици, да подправят и разпространяват фалшиви парични знаци и други.
В Закона за партиите изчерпателно е изброена урдбата на реда и условията за сдружаване на гражданите в политичски организации.
Сдруженията на гражданите се регистрират в съда и на това основание придобиват качеството на ЮЛ, т.е.стават носители на права и адължелжения. Реда за регистрирането им  е в различни закони.

                                                             ВЪПРОС № 11
Избирателна система и избирателно право. Организация и провеждане на изборите в Република България


I. Избирателно право
Съдържанието на всеки тип избирателно право се определя от същността и релното приложение на определени основни принципи. След победата на буржоазните революции се установява всеобщо (общо) избирателно право с цензови ограничения.
Понятието „избирателно право” има двояко смислово значение.
С него се означава системата от правни норми, които  установяват юридическия режим  за образуване на определените от Конституцията изборни държавни органи. Това е  обективното избирателно право. Системата от правни норми, регулиращи  избирателните отношения, образуват института на избирателното право.
Понятието „избирателно право” служи и за обозначаване на едно от  основните политически права на гражданите. То е субективно право,  което  гражданите упражняват при образуване на изборните държавни органи. То възниква и се реализира на основата на обективното.
Основополагащите принципи и норми на избирателното право са установени в Конституцията чл. 10, чл. 42 и други, а детайлно избирателните отношения се уреждат от избирателните закони: Закон за избиране на ВНС; Закон за избиране на народни представители; Закон за избиране на президент и вицепрезидент на Републиката; Закон  за местни избори и техните изменения и допълнения,  и множество  подзаконови актове.
Избирателното право като система от правни норми регулира обществени отношения, възникващи при  подготовката и произвеждането на избори.
Изборът е процес, чрез който се установява волята на избирателите  по повод образуването на изборните държавни органи като значителна част от нормите на избирателното право са процесуални.
Материалноправните норми  на избирателното право се реализират чрез процесуалните. Те определят условията и реда за осъществяване на материалноправните.
Избирателното право на гражданите е тяхно основно политическо право, произтичащо от народния суверенитет. Само лица, притежаващи качеството граждани на РБ, могат да бъдат субект на избирателни правоотношения. Конституцията чл.42, ал.1 и в избирателните закони, изрично постановяват, че само гражданите на РБ могат да бъдат избиратели и избираеми, ако отговарят на останалите, предвидени в  Конституцията и закона условия. Гражданството е абсолютна юридическа предпоставка за предоставяне на избирателно право.Това е активното избирателно право на гражданите. Те имат и право да бъдат избирани в представителните органи. Тъй като в този случай са обект на избора, те реализират своето пасивно избирателно право.
Предпоставките и условията за осъществаване на активното и пасивното избирателно право не са еднакви. Гражданите придобиват активно избирателно право с навършване на пълнолетие. За упражняване на пасивното избирателно право освен юридически регламентираните условия, са необходими и определени делови,  политически и морални качества.
В РБ  гражданинът придобива правото да избира с навършване на 18 години. За да бъде избран за народен представител, е необходимо да е навършил 21 години, за общински съветник и кмет – 18 години, а за президент и вицепрезидент -40 години. Субективните права  на гражданите да избират и да бъдат избирани не възникват  едновременно.
На избирателите са предоставени права за участие в подготовката и произвеждането на изборите. Те имат право да издигат кандидати, да обсъждат техните кандидатури, да бъдат включени в състава на избирателните комисии  и др.
Гражданите трябва да имат избирателна правосубектност.Тя е единство от юридически  установена правоспособност и дееспособност на гражданите.
Правоспособността и дееспособността настъпват в един и същи момент - 18 години.

II.Избирателна система
Някои конституционалисти опрделят избирателната система като съвкупност от принципи, въз основа на които се произвеждат изборите. Други я разбират като съвкупност от правни норми, които регламентират избирателните права на гражданите и реда и организацията на произвеждането на изборите. Обосновава се и тезата, че избирателната система е предмет на регулиране от избирателното право – това са съответните обществени отношения, които възникват в процеса на изборите. Може да бъде определена и като фактически ред за организация на иборите и условията за участие на гражданите в тях.
В конституционно правната наука е възприет възгледът, че тя е съвкупност от фактически обществени отношения, които възникват в процеса на изборите.
Обществените отношения , които възникват в процеса на конституиране на изборните органи, могат да бъдат обосебени в групи на база техния характер и съдържание. Систематизират се в две групи: отношения, които възникват в процеса на подготвката на изборите и отношения при произвеждането на изборите.
Понятието „избирателна система”  е по-широко от „избирателно право”. И поради това избирателното право определя съдържанието на избирателната система.
Всяко общество съсздава такава избирателна система, която отговаря на реално съществуващите социални условия на достигната степен на развитие на демокрацията.
Важна е ролята на политическите партии в политическия процес.  Партийната система непосредствено влияе върху структурата на представителството в НС и в другите изборни органи.
Не без значение е видът и характерът на избирателната система, на законово определения ред, условия, процедура  за произвеждане на изборите.
Избирателната система от своя страна влияе в определена степен върху партийната система. Тя съдейстава за създаване на нови партии и партийни коалиции, за разпадане на съществуващи партийни обедения и т.н.
Партийната и избирателната система ваимно си влияят, защото те за свързани по между си. Изборите са политически акт и затова са невъзмоожни без участие на партиите, които са основен фактор в политическия живот.
От 1991г. до днес според Закон за избиране на народни представители парламентарните избори се произвеждат по пропорционалната система (същото е при  избор на кметове и общински съветници). Рзпределението на депутатските места в НС е по многомандатни избирателни раойни по метода на Д’ Oндт. В разпределението участват тези партии и коалиции, които са преминали 4% бариера.
У нас са приети 5 избирателни закона - Закон за избиране на ВНС; Закон за избиране на народни представители, общински съвтници и кметове(прчз 2006г. е отменен); Закон за избиране на президент и вицепрезидент на Републиката; Закон  за местни избори;

III. Организация и провеждане на изборите в Република България
Субекти на процесуалните избирателни отношения са политически дееспособни граждани, политически партии, обществени институции, държавни органи и длъжностни лица. Организационно-техническата подготовка на изборите се осъществява от Министерския съвет и от областните и общинските администрации във взаимодействие с избирателните комисии. Разходите по подготовката и произвеждането на изборите, с изключение на разходите по производството на бюлетините за гласуване са за сметка на държавния бюджет по утвърдена план-сметка, съгласувана с Централната избирателна комисия. Всички заявления, жалби, удостоверения и други книжа по този закон се освобождават от държавни такси.
Насрочването на изборите е началният момент от тяхната подготовка. То е юридическа предпоставка за поставянето в действие на механизма за подготовка и провеждане на изборите. Насрочването е акт с важно политческо и юридическо значение.
Изборите могат да бъдат общи – за НС и местни органи; самостоятелни парламентарни; самостоятелни местни;
Насрочването на изборите за народни представителисе извършва от президента, а за президент и вицепрезидент от НС. КРБ и законът допускат предсрочно да бъдат насрочени парламентални избори. Основанията за предсрочно прекратяване на пълномощията на президента са в чл.97 от КРБ. НС насрочва избори при определен ред. Ако президентът не бъде избран при първо гласуване се провежда втори тур в срок от една седмица.
Насрочването е правомощие на висшите държавни органи – държавния глава и парламента, но те не са свободни в преценката си кога да насрочат избори. Решенията им са в съответствие с КРБ и законите.
 Изборите се насрочват от президента на републиката не по-късно от 60 дни преди датата на произвеждането им.
От момента на насрочването им започва предизборната подготовка с участието на изборните субекти.
За произвеждане на изборите се образуват следните избирателни комисии:  1.Централна - за цялата страна. Тази комисия се назначава до края на пълномощията на Народното събрание; следи за изпълнението на този закон на територията на страната и в дипломатическите представителства в чужбина; упражнява методическо ръководство и контрол върху дейността на районните и секционните избирателни комисии; определя условията и реда за гласуване на българските граждани в чужбина не по-късно от 50 дни преди изборния ден; назначава районните избирателни комисии, както и секционни избирателни комисии в случаите, когато районната избирателна комисия не ги е назначила в установения срок; регистрира партии и коалиции за участие в изборите и им издава удостоверения; има и други правомощия изброени общо в 23 точки от закона
2. районни - за всеки избирателен район; правомощията са в 15 точки: следи за изпълнението на този закон на територията на многомандатния избирателен район; назначава секционните избирателни комисии; следи и контролира изготвянето и обявяването на избирателните списъци, образуването на избирателните секции, отпечатването на бюлетините и издаването на удостоверения за гласуване на друго място;следи за осигуряване на условия за гласуване на лица с физически увреждания;
3. секционни - за всяка избирателна секция; следи за спазване на този закон в изборното помещение и в района на секцията;съдейства за подреждане на изборното помещение според изискванията на закона и с оглед осигуряване на достъп до гласуване на лица с физически увреждания; осигурява свободното и спокойно протичане на гласуването в избирателната секция;преброява гласовете, изготвя протокол за резултата от гласуването в избирателната секция и го предава на районната избирателна комисия в срок 24 часа след приключване на гласуването

Съгласно чл.22 от Закона за местните избори кметът на общината образува общи избирателни секции за произвеждане на избори за съветници и кметове.
Избирателните списъци удостоверяват избирателната дееспособност на гражданите. Вписването в тях е абсолютна юридеческа предпоставка за упражняване от гражданите на избирателното им право. Списъкът  не поражда избирателни права.За да бъде вписано едно лице трябва да е български гражданина, навършил 18 години, да е избирателно дееспособен и административно свързан със съответната община, район или кметство. В списъците се вписват по азбучен ред имената на избирателя, единният граждански номер, постоянният адрес или настоящият адрес.
Избирателните списъци се съставят от общинските администрации по населените места, в които се води регистър на населението, и се подписват от кмета на общината, съответно от кмета на кметството или от кметския наместник, и от секретаря на общината. В градовете с районно деление избирателните списъци се подписват от кмета и секретаря на района.  Всеки избирател се вписва само в един избирателен списък
Избирателните списъци се съставят поотделно за всяка избирателна секция. Те се отпечатват въз основа на Националния регистър на населението от Главна дирекция
"Гражданска регистрация и административно обслужване" към Министерството на регионалното развитие и благоустройството.
Избирателните списъци се съставят по постоянен адрес.
В списъците се вписват по азбучен ред имената на избирателя, единният граждански номер, постоянният адрес или настоящият адрес
Списъкът не поражда избирателни права на гражданина, а отразява наличие, отразява съществуването на субективни условия и качества въз основа на които гражданите притежават избирателни права. За да е вписано едни лице в списъците, то трябва да е навършило 18 години, да е избирателно дееспособно.
Гласуването и преброяването на гласовете се извършва по избирателни секции

Кандидати за участие в изборите се издигат от партии и коалиции или от инициативни комитети за издигане на независими кандидати.
Кандидатите за народни представители, издигнати от партии и коалиции, се подреждат в кандидатски листи по многомандатни избирателни райони. Всеки независим кандидат образува самостоятелна кандидатска листа.
Кандидатските листи на партиите и коалициите се подреждат и предлагат за регистриране от техните централни ръководства.
Коалициите участват в изборите с обща кандидатска листа във всеки отделен многомандатен избирателен район. Участващите в тях партии не могат да участват със самостоятелни листи.
Броят на кандидатите в една кандидатска листа не може да надхвърля удвоения брой мандати в многомандатния избирателен район.
 
Кандидат за народен представител може да бъде предложен за регистриране само от една партия или коалиция най-много в два многомандатни избирателни района
До участие в изборите се допускат партиите и коалицииНе по-късно от 46 дни преди изборния ден централните ръководства на партиите и коалициите представят заявления за регистрация, в които посочват пълното и/или съкратено наименование.  Предизборната кампания започва 30 дни преди и приключва 24 часа преди изборния денатване върху бюлетинатате, регистрирани в Централната избирателна комисия.
Гражданите, партиите и коалициите, инициативните комитети, кандидатите и техните застъпници имат свобода на агитация в устна и писмена форма на предизборни събрания и чрез средствата за масово осведомяване.
Предизборната агитация се води на официалния език.
Предизборните събрания са публични. За реда при провеждането им отговарят организаторите и органите на Министерство на вътрешните работи. Независимите кандидати и партиите и коалициите, допуснати до участие в изборите, имат право на еднакъв достъп до източниците на информация, която им е необходима за целите на предизборната кампания.
По време на предизборната кампания кандидатите, партиите и коалициите и инициативните комитети могат да изготвят и разпространяват плакати, реклами, обръщения и други агитационни материали. На всеки агитационен материал задължително се отбелязва от чие име се издава
Не се допуска предизборна агитация от 24 часа преди изборния ден до 20,00 часа в изборния ден.
Гласуването се извършва с бяла обща бюлетина по образец.
Бюлетината не може да съдържа реквизити извън изброените в закона.
 Бюлетината съдържа:
1. номера на избирателния район;
2. квадратче за отразяване на волята на избирателя;
3. поредния номер на партията или коалицията;
4. пълното и/или съкратеното наименование на партията или коалицията;
5. имената на кандидатите, заемащи първите три места в кандидатската листа на партията или коалицията.
Гласуването се извършва по избирателни секции в предназначени за тази цел изборни помещения.

При откриване на изборния ден в изборните помещения могат да присъстват кандидати, застъпници, представители на партии, коалиции и инициативни комитети, наблюдатели, журналисти и избиратели.
По време на гласуването в изборното помещение могат да присъстват застъпници, представители на партии, коалиции и инициативни комитети, наблюдатели и журналисти
Гласуването е лично
Избирателите гласуват до 19,00 ч. Когато в 19,00 ч. пред изборното помещение има негласували избиратели, установяването на техния брой и самоличността им се извършва от председателя и секретаря на секционната избирателна комисия. Тези избиратели им предават документите си за самоличност до гласуването. Само тези избиратели се допускат до гласуване след 19,00 ч.
След изтичане на изборния ден председателят на секционната избирателна комисия обявява гласуването за приключило. Секционната избирателна комисия установява резултатите от гласуването и ги отразява в секционен протокол. Секционният протокол е в три идентични екземпляра и е изработен на трипластова индигирана хартия. Всеки екземпляр е на един лист с обособени страници. Преди попълване на протокола се съставя чернова, която по форма и съдържание е еднаква с него.
 Общият брой спечелени мандати за всяка партия и коалиция се определя от Централната избирателна комисия въз основа на сумата на подадените за нея действителни гласове в страната и в чужбина по метода на Д'Ондт. Гласовете от чужбина за партиите и коалициите се прибавят към гласовете за партиите и коалициите от страната. Броят на мандатите на партии и коалиции в многомандатните избирателни райони се определя по метода Д'Ондт въз основа на съотношението на гласовете за тях, подадени от страната. Право на участие при разпределяне на мандатите на национално ниво имат партиите и коалициите, получили не по-малко от четири на сто от действителните гласове в цялата страна и в чужбина. Централната избирателна комисия обявява резултатите от гласуването, както следва:
1. получените гласове и разпределението на мандатите между партиите, коалициите и независимите кандидати - не по-късно от четири дни след изборния ден;
2. имената на избраните народни представители - не по-късно от седем дни след изборния ден

Закоността на изборите за президент, вицепрезидент и народни преставители може да се оспори пред КС от кандидатите, централните ръководства на политическите партии или коалиции, участвали в изборите.