Въпрос 26 - Поправяне на вредите.

Вредите се поправят чрез обезщетение или чрез обезщетяването им, което общо взето означава обезвредяване. Целта на обезщетението е да постави кредитора, респ. увреденото лице в състоянието, в което то би било, ако не беше неизпълнението, деликта.
Би могло да се твърди, че обезщетяването може да стане по два начина:
1. Чрез натурално обезщетение (поправяне в натура) - счупената кола да бъде поправена и т.н.
2. Чрез парично обезщетение
Класическата тенденция е да се обезщетява в пари. Видяхме при претенцията за реално изпълнение, че когато тя е невъзможна задължението се превръща в задължение за вреди и загуби. А класическият възглед е: просто когато длъжникът не изпълни задължението му се превръща в задължение за вреди и загуби, т.е. в задължение за обезщетение, в задължение за пари.
Оказва се, че обаче желанието ни да държим непременно на реалното изпълнение е довело и в областта на обезщетението до някакви нови възгледи. Нашият ЗЗД решава въпроса в полза на паричното обезщетение:
Чл.51 Обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. То може да бъде платимо еднократно или периодически.
Ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали.
Когато е присъдено обезщетение за изгубена работоспособност, то може да бъде намалено или увеличено, ако се промени работоспособността на увредения във връзка с причинените вреди.
Ясно е, че ще се плащат пари.
Що се отнася до договорната отговорност за Конов е очевидно, че обезщетението не може да бъде натурално, тъй като натуралното обезщетение е всъщност реалното изпълнение. Ако се дължи някаква работа и не е свършена, когато става въпрос за компенсаторно обезщетение (вместо тази работа) или за мораторно обезщетение то може да бъде само в пари. Въпреки това изглежда под влияние на BGB в $249 казва, че който дължи обезщетение е длъжен да върне нещата в предишното им състояние и едва, ако това е невъзможно или много трудно, да се плати обезщетение в пари. Проф. Кожухаров стига до извода, че и у нас паричното обезщетение не е единствената форма и може да се мисли, че е по-справедливо да се допусне и натурално обезщетение, т.е. да се поправят нещата фактически, а не да се платят пари. Конов не отрича една такава принципиална възможност, но:
тя трудно може да се извлече от закона;
за договорната отговорност тя е абсолютно безпредметна, защото това е самото реално изпълнение;
това не винаги е удобно за страните - няма да ми е по-удобно, ако вместо  ми платите пари, с които аз да си поправя вредите, както намеря за добре, да ви оставя вие да ми търсите майстор да ми изчуква колата. Но от друга страна пък в някои случаи може да ми се окаже по-удобно, вместо да се разправям вие да ми поправите колата. По същия начин стоят нещата и за този, който дължи обезщетението, нему в едни случаи може да е по-удобно да поправи сам вредите, защото напр. той самият е майстор и това ще му струва по-малко, или пък защото има приятел майстор, а в други случаи ще му е по-лесно да плати обезщетение. И тъй като нашият закон излиза от идеята за парично обезщетение и доколкото казаното в BGB е малко пресилена тенденция и в някаква степен фетишизиране на принципа на реалното изпълнение, Конов е склонен да приеме принципът: от закона следва, че вредите се обезщетяват като се плащат пари. Но всяко едно задължение може да бъде изпълнено по съгласие между кредитора и длъжника datio in solutum, по друг начин. И ако страните се съгласят на това налице е една конвенция между тях и по никакъв начин не следва от закона.

Стойност на вредата.

Паричното обезщетение предполага определяне на стойността на вредите. Стойността на вредите би могла да бъде определена съгласно три възгледа, или бихме могли да говорим за три вида стойности:
1.Афектационна стойност
2.Обективна стойност
3.Относителна стойност
Афектационна стойност - една силно субективна стойност на вредите. Единствената останала снимка на покойния син. Снимката като предмет струва много малко, но за мен струва много. По принцип тази стойност не е релевантна за определяне на размера на обезщетението, защото говорим за обезщетяване на имуществени вреди и особената връзка между вещта и личността на увредения е чисто субективна, защото за целия свят тази ваза струва колкото струва една ваза, а за мен има особената стойност. Но част от случаите на афектационен интерес, ако не могат да бъдат обезщетени като имуществени вреди могат да бъдат съобразени при определяне на едно допълнително обезщетение за неимуществени вреди по правилата на неимуществените вреди. Напр. ако загубата на въпросната снимка е невъстановима и ми причинява душевно терзание, което можем да определим като онези отрицателни емоции, наречени неимуществени вреди и ако това се случва и стигнем до извода, че е справедливо да обезщетим тези вреди, тогава афектационният интерес по отношение на вещта ще можем да го съобразим като неимуществена вреда.
Има и още едно изключение, при което работим с нещо подобно на афектационна стойност. Апостолов: в някои случаи една вещ може да е засегната по такъв начин, че в действителност на нея нищо да и няма, но от гледна точка на нейния собственик (а тази гледна точка се оказва обективна, защото и според утвърдените в обществото навици и разбирания това е така) тази вещ вече била негодна за употреба, макар че нищо и нямало. В тази ситуация този особен, граничещ с афектационен интерес трябвало да бъде съобразен като една имуществена вреда. Напр. четката за зъби и стандартните разбирания за употреба на подобни вещи от съседа. Следователно аз ще съм претърпял вреда в размера на стойността на една четка, при все че тя е в отлично състояние.
Обективна стойност - това е пазарната стойност на вредите: сумата, която би струвало възстановяването на една повредена вещ, ако тя е възстановима, сумата, която би струвало закупуването на една такава вещ, ако характерът на увреждането е такъв, че говори повече в посока на замяната на вещта, сумата, която би се получила от продажбата на тази вещ, ако става дума за стоки и т.н. Тази пазарна стойност е по принцип меродавна за изчисляване на размера на обезщетението.
Понякога се поставя въпросът коя пазарна стойност да се има предвид, защото на различните места различните неща струват различно.
Доматите, натоварени в Шумен и тръгнали за Ниш, ако погинат ще ми бъдат платени по стойността, която имат по борсовите или по продажните цени в мястото на назначението (Ниш). И това действително е справедливо, както от гледна точка на търговската им стойност, защото яз там щях да ги продам и реализирам, така и от гледна точка на това, което бихме нарекли багаж - ако ми загубят куфара и аз пристигна някъде без него, там ще трябва да си набавя нещата, които са ми необходими и откраднати.
В международните конвенции обаче има изключение, съгласно които вредите се изчисляват съгласно стойността на вещта по време на натоварването й.
Относителна стойност - това е всъщност обективната стойност, но във връзка с имуществото на засегнатия от вредата. Търси се една обективна връзка между останалите компоненти на това имущество и нещото, което е увредено.
Някога формулата на кондемнацията е гласяла: присъжда се толкова, колкото струва вещта. След това е станало ясно, че това не напълно обезщетява вредите, защото ако например сте ми повредили панталона от това е пострадал целия костюм и аз няма да мога да нося целия костюм без панталон по същия начин; ако сме счупили две чаши от един сервиз за 12 души, останалите 10 не са сервиз, въпреки че могат да се използват; класическият пример е за един кон от тройка коне - заместването му с друг кон във всички случаи разстройва тройката.
Относителната стойност е тази, която имат вредите в имуществото на конкретния длъжник, но тя е обективна в смисъл, че връзката между нещата не е случайна и субективна (афектационната стойност).
По същия начин можем да разсъждаваме относно стойността на някои неща в имуществото на увредения (на кредитора), когато те имат известна доза на изхабяване. В някои случаи изхабяването ще го преценим, но в други случаи няма да обезщетим кредитора, ако го оставим без възможност със силата на обезщетението да замести липсващата вещ. Напр. когато унищожите старото си палто от преди 3 години, вие унищожавате една вещ, чиято обективна, пазарна стойност е сравнително ниска - аз не мога да го продам и с получената цена да си купя чисто ново такова. Но ако ние изчислим обезщетението на базата на стойността на едно такова вехто палто, аз с това обезщетение няма да мога да заместя старото палто - него го няма - и аз би следвало да ходя в такъв случай или гол или да си купя на едно старо палто. Затова в такива случаи понеже за мен, а и обективно това палто, макар и леко износено има стойността на нормално палто, а не на палто, купено втора ръка от някой боклучар, би било справедливо да разглеждаме относителната стойност на вредата в размера, който е необходим, за да се възстанови същото нещо, макар то да е било малко по-овехтяло от това, което сега трябва да купя. Но ако става въпрос за автомобил това няма да вреди - разликата ще се усети.

Момент на изчисляване на стойността.

И тук са възможни три теории:
1.Момента на настъпването на вредата (Кожухаров)
2.Момента на предявяването на иска
3.Момента на съдебното решение
Като че ли най-адекватно обезщетение ни дава третата теория. Но трябва да си дадем сметка (защото съдът е длъжен да съобразява всички промени, които са станали през време на процеса), че този момент на практика не е момента на постановяване на решението, а момента на края на откритите заседания, моментът в края на устните състезания, на пледоариите на страните. След това съдът се оттегля да мисли и казва, че ще се произнесе в срок. Но смята се, че нещата са застинали в момента на устните състезания.
За да получим обаче такова обезщетение трябва да сме го поискали по адекватен начин. Ако се окаже, че съдът е склонен да присъди повече, защото му се вижда, че вредите имат по-голяма стойност, но ние не сме изменили иска си и не сме поискали повече, той не може да ни присъди повече, отколкото сме поискали, защото с това би постановил едно недопустимо решение и би допуснал plus petitum, което противоречи на диспозитивното начало. Така че, в рамките на предявения иск бихме могли да съобразим изменението на стойността на вредите. Вижда се, че стойността на вредите е нещо, което подлежи на доуточняване и на доказване в процеса.
ГПК Чл.130 Когато искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът може да определи този размер по своя преценка или да вземе заключението на вещо лице.
На практика по този начин ще бъде определена стойността на вредите.
Що се отнася до неимуществените вреди съдът ще ги определи по справедливост, съобразявайки се с някои от принципите, за които стана дума.

Компенсация на вредите

Понякога едно и също деяние причинява различни последици. Заедно с вредите, със загубата, която нанася, деянието води и до спестяване на някакви разходи и до придобиване на нещо странично. И понеже се присъжда не вещта (колкото струва), а интереса, разликата между нещата ще трябва да съобразим, определяйки обезщетението това, което кредиторът на отговорността (увредения; неудовлетворения от договора кредитор) е спестил или придобил като странична последица. Трябва обаче между тази последица и вредите да има пряка причинна връзка. Напр. този, чиито кон сме убили, вече няма кон, който ние трябва да платим, но му е останала една конска кожа и, ако тя може да се използва за нещо, ще трябва да приспаднем от обезщетението тази облага, която кредиторът е получил. Оттук се препраща към компенсация на вредите с ползите (compensatio lucri cum damino).

Особености при поправянето на вредите от неизпълнение на парично задължение

Когато не се изпълни едно парично задължение, единствената форма на неизпълнение е забавата, защото изпълнението е винаги възможно, защото пари винаги ще има. Дори и при частично плащане, ако кредиторът го приеме: дължа ви 10 лв. и ви престирам само 5 лв., аз оставам в забава за останалите 5 лв..
Как да определим обезщетението за забава, след като тя е единствената мислима логически форма при неизпълнение на паричните задължения?
Ако кредиторът не е получил дължимата сума в момента, защото е налице забавата той би могъл да претърпи две групи вреди:
- загуба, защото му трябват пари и недостигът поради неплащането на неговия длъжник ще трябва да компенсира като вземе пари назаем, взимайки назаем ще трябва да плати лихва. Т.е. неговата пряка загуба ще бъде лихвата, която плаща, за да си набави липсващата му поради неизпълнението сума. Ако такава сума не му липсва, т.е. няма недостиг на пари, а сумата, която би получил от длъжника би инвестирал някъде. Когато човек инвестира, го прави, за да получи пари и най-сигурно инвестира в депозити, защото всички останали инвестиции могат и да дадат, но могат и да не дадат дивиденти - парите, които не сте получили и затова не сте сложили в банка, за да получите оттам лихва, за това, че стоят там. Лихвата, която бихте получили, ако бяхте вложили парите на влог ще се яви като една пропусната полза. Оттук и идеята, че неизпълнението на едно парично задължение винаги дава вреди, които можем донякъде предварително (текущо) да определим като процент от самата сума. При това вероятността от настъпване на тези или онези вреди е толкова сигурна, че не е нужно да ги доказваме. Оттук и положението, че при неизпълнение на парични задължения:
Чл.86 При неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. За действително претърпени вреди в по-висок размер кредиторът може да иска обезщетение съобразно общите правила.
Размерът на законната лихва се определя от Министерския съвет.
"...от деня на забавата..." без да е необходимо кредиторът да доказва каквито и да било вреди.
Основният лихвен процент е плаващ, увеличаваме го с 10 пункта. Идеята е, че около основния лихвен процент въобще се върти цената на парите. Когато теглите кредит, за да попълните недостига, причинен от неизпълнението на вашия длъжник, ще платите лихва, която е във някаква връзка с този основен лихвен процент. Когато инвестирате парите си също ще получите лихва, която е в някаква връзка с този лихвен процент. Днес фиксирането на лихвата не е удачно.
"За действително претърпени вреди в по-висок размер кредиторът може да иска обезщетение съобразно общите правила." т.е. кредиторът доказвайки размерът на вредите, търсейки обезщетение, все едно, че задължението не е парично. това ще бъдат някакви много специални вреди, които са различни от общоприетите и предполагаемите. За съжаление в повечето случаи ще се окаже, че това са косвени вреди. Така че те едва ли ще подлежат на обезщетение. Така или иначе обаче възможността да се претендира това е открита и, ако вие успеете да установите, че сте претърпели такива вреди и те са в причинна връзка с неизпълнението, а не са косвени, ще получите осъждане за разликата: ако в абсолютна стойност законната мораторна лихва е напр. 10 единици (лева), изчислена за това време на забавата и вие претендирате, че сте претърпели специални вреди в размер на 15 лева, ще ви бъдат присъдени плюс лихвата само 5 лв., т.е. повечето вреди, които сте претърпели над размера на законната лихва. Но съществуването на това обезщетение ни показва, че ние бихме могли да го заместим с една предварително уговорена неустойка, която ще ни освободи от необходимостта да доказваме тези специални вреди, а за времето, за което сме уговорили неустойката (напр. по 1% на ден, но не повече от 20%) ще се начислява тази неустойка без лихвата, а когато изтече този срок главницата плюс неустойката ще ни дадат сумата, за която длъжника и в забава и върху тази сума ще започне да се начислява до окончателното изпълнение - законната мораторна лихва.

Въпрос 27 - Отговорност за вреди при неизпълнение на договора и непозволено увреждане. Граници на гражданската отговорност. Компенсации на вини.

Какво представлява гражданската отговорност?

Това е едно задължение, едно правоотношение. Гражданската отговорност е правоотношението, чието съдържание е задължението да се поправят вредите, причинени от едно правонарушение.
Съответно гражданската отговорност е правото на увреденото лице да иска поправянето на тези вреди - това, което разгледахме като поправяне на вредите, като обезщетение е съдържанието на гражданската отговорност: правните последици, които настъпват, когато е налице един противоправен резултат, едно противоправно състояние, причинено от поведението на едно лице (правонарушение) и това правонарушение причинява вредите. Когато това е налице за извършилия нарушението, за отговорния за противоправния резултат възниква задължението да поправи тези вреди, да плати обезщетение и в това обезщетение, схванато като правоотношение се състои гражданската отговорност.
Можем да говорим за гражданската отговорност като институт: нормите, които уреждат гражданската отговорност като правоотношение.

Основание

Основанието на гражданската отговорност е извършеното правонарушение. Фактическият състав на правонарушението е източникът на гражданската отговорност, самото правонарушение е източник на гражданската отговорност като задължение за обезщетяване на вредите.
Можем обаче да говорим за:
1.Обективно основание на отговорността - то извършеното правонарушение
2.Субективното основание на отговорността - то е вината, психическото отношение към резултата, а в ГП - следването на някакво противоправно поведение.
Когато обаче стигнем до невиновната невъзможност, до отговорността при случайно събитие, ако се питаме за основанието от субективна страна ще се окаже, че това е единствено поемането на риска, свободния избор на поведение: решил съм, че мога да имам кола и да карам същата и макар да съм причинил катастрофата без да съм нарушил правилата ще нося отговорност по правилата за вреди от вещи. В този смисъл аз съм поел риска въз основа на една свободна преценка, на една съзнателна дейност - собственото си поведение.
С други думи вината тук ще бъде следната граница: има неща, които са опасни и затова са забранени или са поставени в някакви рамки (да се кара с ограничена скорост, да се спазват правилата за движението) - когато действаме в тези рамки, без да сме ги превишили ние действаме правомерно, но все пак причинявайки един нежелан резултат (увреждането, блъскането на пешеходеца) ще трябва да обезщетим неговите последици: вредите, т.е. ще носим гражданска отговорност. При това: без вина. Когато караме извън правилата и причиним същия този резултат ние пак ще носим същата тази отговорност, само че заради неправилното ни поведение, заради това, че сме нарушили правилата (виновна отговорност).
В зависимост от фактическия състав на отговорността традиционно отговорността се разделя на два вида:
1.Договорна
2.Деликтна
И в двата случая съдържанието на отговорността е все поправянето на вредите, но договорна ще бъде тази отговорност, по силата на която сме длъжни да поправим вредите, причинени от неизпълнението на едно предшестващо облигационно отношение, от неосъществяването на един резултат, който се дължи. И обезщетението ще трябва да замести липсващата промяна, да постави кредитора в положението, което би съществувало, ако задължението беше изпълнено. Така е и при някои извъндоговорни източници, които създават относително задължение - гестията.
В този смисъл делението договорна - деликтна е относително.
Определящ е момента, че в единия случай съществува една правна връзка, по силата на която някой дължи един резултат и когато този резултат не настъпи е налице неизпълнение и оттам отговорността за това неизпълнение ще бъде договорна.
Деликтна или извъндоговорна е отговорността за поправяне на вредите причинени от едно правонарушение, което не се състои в неизпълнението на едно относително задължение.
В какво точно се състои основанието е малко спорно. Смята се, че основанието на деликтната отговорност включва елементите: действие, противоправност, вина, причинна връзка и вреда. Правени са опити това двойно деление на отговорността да бъде обогатено с някаква sui generis отговорност - в областта на отговорността за преддоговорна вина най-вече. Оказва се, ч такава особена отговорност няма как точно да се дефинира. Вярно е, че тя не е деликтна по чл.45 и сл. ЗЗД, но е вярно също така, че е извъндоговорна. Отсъствието на трети вид бихме могли да си обясним по друг начин: може да се окаже, че различието между договорната и деликтната отговорност е по някакъв начин обусловено от интереса, който се засяга, а не само от това, че в единия случай има, а в другия - няма договор. При договорната отговорност всъщност не е налице едно положително събитие, което беше интересно за кредитора, липсва дължимата промяна и този интерес на кредитора определихме като позитивен: да го поставим в положението, което би съществувало, ако промяната беше причинена и настъпила - това е целта на договорната отговорност, това е целта на обезщетението на договорно основание. При деликта виждаме, че самото правонарушение има като елемент един резултат, който е нещо ново, една промяна, която е нежелана за увредения. Тъй като той е претърпял увреждането не са настъпили нови хубави неща, а напротив: от деликта са възникнали нови, лоши неща. Този интерес от липсата на промяната можем да определим като негативен. Оказва се, че деликтната отговорност ще е насочена към обезщетяване на негативния интерес (в смисъл, че отрича съществуването на тези нежелани промени - искам да ме поставите в положение такова, каквото щеше да бъде, ако не беше промяната, деликта). И понеже двете неща се оказват по някакъв начин противоположни и можем в тях да видим насочеността на отговорността допълнително можем да ги използваме като критерий за определяне на вида на гражданската отговорност.
Деликтната отговорност е призвана да обезщетява вредите от една нежелана промяна, докато договорната отговорност замества неосъщественото ново, което е било желано.
Извод: деликтът се състои в нежеланата промяна. Това може да се оспорва, но разликата между двете отговорности в смисъл на това, какво обезщетение по размер се заплаща, кои вреди се обезщетяват е съществена с оглед интереса на кредитора, на увредения. Оттук и големият проблем за кумулацията и конкуренцията между тези две отговорности.
Има някои гранични случаи все пак, в които като че се колебаем дали това е така. Така напр. има деликти чрез бездействие: учителят по физкултура не си гледа достатъчно добре работата при изпълнението на скок през две медицински топки - ученикът получава някакви увреждания - деликтно е отговорен учителя за това, че бил бездействал. Може ли бездействието да е тази промяна, която обявяваме за деликт. Обратно: имаме и договорни задължения за бездействие и можем да се запитаме може ли да разглеждаме несвиренето на длъжника като едно ново нещо, като промяна, която задоволява позитивния ни интерес. Комисивен деликт е възможен само тогава, когато имаме извъндоговорно задължение за действие - едно задължение за действие, което не е между страните по едни договор, защото учителят и ученикът не са помежду кредитор и длъжник по един договор - учителят е длъжен да действа по някакъв начин от гледна точка на трудовата си функция, от гледна точка на това, че му е възложено да върши това, но не е длъжен към ученика по договор. И въпреки това неговото бездействие е правно релевантно, то е противоправно само при наличие на задължение за действие. В този смисъл можем да очакваме и е нормално учителят да действа в този случай, нормално е спасителят на плажа да спасява удавниците, регулировчикът да регулира движението защото тези неща се дължат не на тясно правно, договорно основание - затова и очакваме, че те ще ги извършат. И когато това, което очакваме да стане, което е нормалният фон на действителността (стрелочникът вдига стрелките) не стане, неговата липса е една промяна, която обърква нещата и причинява увреждането. В този смисъл може да се окаже, че и отсъствието на една очаквана и дължима промяна е промяната, която обърква нещата. Така че при този деликт, макар и чрез бездействие ще е налице една промяна, която ние искаме да отречем. Обратно: при договорните задължения за бездействие е вярно, че длъжникът трябва да бездейства, но той трябва да бездейства в една обстановка, в която е нормално да се очаква, че той може и да действа. Иначе би било излишно да убеждаваме някого да не свири, да не продава или да не прави нещо, при положение, че това нещо и без това не се прави. Така че нашият интерес от договора е също един специален интерес, с който искаме да вкараме някаква промяна в общия фон на действителността (да не се свири) - в този смисъл липсата на поведение (свирня) е за нас едно ново положение - наличие на тишина-и оттам: една промяна, която ние желаем да постигнем чрез договора (отново е налице позитивен интерес).
Всичко това е от значение с оглед съществуващата разлика в начина, по който се обезщетяват вредите на деликтно или на договорно основание. Тази разлика съществува веднъж благодарение на практиката, която отричаше неимуществените вреди при договорна отговорност, втори път: с оглед границите на гражданската отговорност, вредите, които се обезщетяват.
Налице е проблемът може ли някой, след като има иск на договорно основание да претендира и деликтно обезщетение, защото то ще му даде повече. Ясно е, че той може би не може да претендира и двете и оттук въпросът за конкуренцията. Но някои автори казват, че той имал правото на избор в някои случаи и, че можел да кумулира тези две възможности. Поради разликите в отговорността въпросът става твърде съществен. Напр. ако ще отговаряме само на договорно основание, тогава според практиката няма да можем да искаме неимуществени вреди, но ако можем да видим в това отношение деликт ще можем да претендираме тези неимуществени вреди, плюс разликата в обема на отговорността, плюс и една разлика в несеквестируемостта наимота, който по отношение на договорната отговорност на длъжника е  несеквестируем, а по отношение на деликтната се оказва, че е секвестируем.
Доц. Гоцев "Договорна и деликтна отговорност. Сравнение, конкуренция и кумулация"
Доц. Васил Берон
Един от съществуващите възгледи е, че договорната отговорност изключва деликтната, че деликтната може да съществува само между юридически чужди лица и когато имаме договор между тях ще важи договора. Все пак стои въпросът не можем ли да претендираме нещо повече на деликтно основание с оглед на интересите: неимуществените вреди и разликата в размера на обезщетението, разликата въобще в правилата относно обезщетението.
Ако тръгнем от разликата позитивен - негативен интерес и идеята, че деликтната отговорност обезщетява негативния, а договорната - позитивния ще видим, че и при наличие на договор е възможно едновременното засягане на двата интереса. Напр. при договор за превоз на пътници - влакът катастрофира и не пристига във Варна. Нарушен е позитивният интерес на всички пътници, защото те вместо да бъдат в 6 часа във Варна, от 3 до 12 са в Плевен. Те не са пристигнали във Варна, което е дължимата им промяна, в резултат на чието неосъществяване са пропуснали ред други полезни неща. Това положение безспорно ще бъде обезщетено като договорна вреда и ще искаме пътниците да бъдат поставени в положението, което би съществувало, ако бяха пристигнали навреме. Но същата тази катастрофа в Плевен част от пътниците е убила, а друга е наранила. Оказва се, че това не само че не е дължимата промяна, но е едно ново положение, една промяна, която на свой ред поставя началото на нов причинен ред от промени, на нови вреди, които се състоят в нови  негативно неща (близките на роднините страдат, ранените ги боли и т.н.). Оказва се, че при все, че имаме договор за превоз имаме и деликт по отношение на вредите от който ще трябва да приложим принципите на деликтната отговорност и никой не се съмнява, че на увредените пътници ще им се плати обезщетение за неимуществени вреди (счупените крака и ръце), докато по силата на договорната отговорност ще им се платят само имуществените. Така се оказва, че едно и също основание, една и съща случка едновременно може да увреди и двата интереса, така както би могло да се получи само едното. Това положение се приема и от практиката, но то е ключ да видим как, за да решим каква отговорност можем да претендираме е важно да разберем кой интерес е нарушен. Защото и в други случаи ще се получи такова съчетание и принципът ще можем да приложим спрямо тях, при все че практиката се колебае или го отрича. Напр. купил съм си вещ с недостатъци, поради които не мога да я ползвам по начина, по който бих ползвал една изправна вещ. Нарушен е позитивният ми интерес доколкото не е налице дължимата промяна - вещта да функционира правилно. Това са договорни вреди. Но когато поради тези недостатъци тази вещ причини вреди на други мои вещи, несвързани с тази вещ, а странични или ме увреди мен лично, тогава тези факти се оказват една нежелана промяна. Ослепялата жена - ВС казва: след като е купила препарата от ЦУМ е в договорни отношения с ЦУМ. ЦУМ не е виновен за това, че е имало недостатък - можете да върнете дефектната тубичка и да искате нова или да я върнете и да искате да ви върнат парите, или да искате отбив от цената. Жената не е в други договорни отношения с никой и понеже вредата се дължи на недостатъка не можем да и платим обезщетение за неимуществени вреди, защото те не се дължат при договорна отговорност. По-късно ВС застана на друга позиция и каза: ЦУМ може да не отговаря за това, защото не е виновен за недостатъка и отговаря само в смисъл, че може да се върне тубичката и т.н., но производителят на тази тубичка е допуснал небрежност, като е пуснал на пазара опасно нещо и затова отговаря деликтно и директно пред увреденото лице - потребителя. С това бе възприета световно признатата концепция за отговорност за продукцията.
Затова ще се окаже, че от една известна гледна точка идеята, че договорната отговорност не обезщетява неимуществени вреди може да намери някакво основание - защото в повечето случаи релевантните неимуществени вреди ги възприемаме като последица от нещо лошо станало, от деликта, който може да се свързан с договора. Това ще бъдат болките и страданията, които изживяваме заради телесното увреждане, заради опозоряването и т.н. По отношение на позитивния интерес, чистия интерес от договора, като неимуществени вреди ще се явят само: пропуснатото удоволствие.

Граници на гражданската отговорност. Компенсации на вини

Гражданската отговорност се състоеше в задължението да поправим вредите. Целта на тази отговорност е единствено да поправи вредите, да върне на увредения засегнатите блага, свободата, която му е отнета от това, че е станало нещо, което не е трябвало да стане (деликт) или, че не е станало нещо, което е трябвало да стане - едно договорно неизпълнение.
Тази отговорност, която няма никакви наказателни функции и в това  отношение не се влия много от моралния упрек, няма го степенуването от НП на смекчаващи и утежняващи вината обстоятелства, целта е да се плати това, което ще замести липсващото благо.
От тази гледна точка обезщетението се дължи за вреди. Вредите са граница на обезщетението, на гражданската отговорност и, ако нямаме вреди, дори да имаме една нежелана промяна (някой е умрял, но никой не страда за него) ясно е, че няма да се плати обезщетение и няма да има гражданска отговорност за вреди, доколкото ги няма. Но ние видяхме, че вредите са последица, която се навързва като верига от факта на неизпълнението, респ. от деликта. И тази верига може да бъде много дълга. Въпросът за границите на гражданската отговорност е не само това, че тя се простира само до вредите, всъщност тя по линия на някаква абстрактна икономическа справедливост и целесъобразност ограничава обезщетението не до всички вреди, които имат по-случайна връзка с увреждането или неизпълнението, а до някои вреди.

Преките вреди

Чл.51. Обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. То може да бъде платимо еднократно или периодически.
Ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали.
Когато е присъдено обезщетение за изгубена работоспособност, то може да бъде намалено или увеличено, ако се промени работоспособността на увредения във връзка с причинените вреди.
Чл.82. Обезщетението обхваща претърпяната загуба и пропуснатата полза, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението. Но ако длъжникът е бил недобросъвестен, той отговаря за всички преки и непосредствени вреди.

Кои вреди са преки (непосредствени) и кои косвени?

Понятието "косвени вреди" легално може де си изведе у нас от факта, че говорим за "преки" такива. Но други законодателства не говорят за преки вреди, а както BGB излизат от идеята, че нещата трябва да се върнат в предишното им състояние. В този случаи тези правни системи си помагат с адекватната теория: тези вреди не са адекватни, между тях и увреждането няма причинна връзка и затова няма да ги обезщетяваме. Там където имаме критерият "преки вреди" работим с този критерий, който всъщност допълва теорията за необходимото условие (condicio sine qua non). Смята се, че макар заченки на идеята, че се обезщетяват не всички, а само преките вреди да има още в римско време във френското право, а оттам и в целия романски правен кръг идеята за преки и косвени вреди е обоснована от Потие. Примерът на Потие във Франция е касаел договорната отговорност и затова легално ограничението е залегнало в договорната отговорност, но доктринерно, чрез тълкуване се прилага и към деликтната - следователно, както и при нас отново имаме общата максимална граница: преките вреди. Един търговец продал на друг болна крава. Тя умира, заразявайки останалия добитък, който  също умира. Търговецът не могъл да изоре нивите си и не получил реколта. Не можейки да я продаде не си платил дълговете, кредиторите му изнесли на публична продан имота му в неблагоприятен момент и го продали много евтино. Ако прилагаме теорията condicio sine qua non е очевидно, че отрицателната проверка ще ни даде резултат за всички вреди. Навсякъде съществува фактическа връзка, която да отнесе резултатите към продажбата на болната крава, към неизпълнението на договорното задължение. Стойността на умрялата болна крава във всички случаи можем да отнесем като причинена от неизпълнението на договора. Стойността на останалия добитък също ще подлежи на обезщетяване - пряка последица на неизпълнението. Неизораните ниви не може да се привърже пряко към продажбата на болната крава - защото неизораването им се дължи веднъж на това, че са му умрели кравите, но втори път на това, че той не си е купил други крави, защото нямал пари , а тогава пък е можел да наеме от друго място крави или да отдаде под аренда имота си, с което той щеше да бъде изоран. Неполучаването на реколта се дължи на факта повече, че не е изорал, а можеше да изоре по начина, по който посочихме. Неплащането на дълговете се дължи както на смъртта на кравите, така и на това, че той е имал дългове, а не е имал друго имущество, с което да ги гарантира. Оказва се, че тези вреди са косвени защото зависят от цял комплекс неща, безспорен елемент на който комплекс е и продажбата на болната крава, но останалите елементи, необходими условия: липса на пари, наличие на дългове, недаване на имота под аренда, ненаемане на крави ни се виждат достатъчно интензивно действащи житейски. Това са неща, които лежат в сферата на кредитора и той е можел да ги избегне. Тези вреди следователно се дължат едновременно и на действието на длъжника, но и на действието на кредитора - това са всъщност косвените вреди.
От гледна точка на адекватната теория това се некаузални вреди, защото не са причинени адекватно.
От гледна точка на теорията condicio sine qua non това са каузални вреди, за които действието, чиято отговорност претендираме е каузално, то е едно необходимо условие, но за настъпването им са необходими и други условия, които ни се виждат правно релевантни. В този смисъл причинната връзка с първоначалното условие започва да се прекъсва, защото, за да настъпи този резултат е необходимо да настъпи още един, разглеждан от нас като правно релевантен факт.
Косвени са тези вреди, които се дължат както на поведението, на противоправния резултат, така и на други неща, които са правно релевантни - чл.83/2 ЗЗД: Длъжникът не дължи обезщетение за вредите, които кредиторът би могъл да избегне, като положи грижа на добър стопанин.
Това са всъщност косвените вреди. Налице е неизпълнение, което слага началото на един вредоносен процес, но част от вредите се дължат повече на нещо друго, а не толкова на неизпълнението.
При деликтната отговорност се дължи обезщетение за всички преки вреди.
При договорната отговорност: чл.82 вж.
Вкарва се едно допълнително изискване: за да се дължат всички преки и непосредствени вреди трябва да установим умисъла и недобросъвстността на длъжника. Когато длъжникът е действал без умисъл, т.е. действал е небрежно и тази негова вина ние предполагаме, тогава той отговаря само за тези преки и непосредствени вреди, които са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението, т.е. отговаря само за предвидимите вреди.
И за предвидимите вреди Потие казва: ако съм сключил договор за наем на една къща с едно лице за 15 години, смятайки, че тази къща е моя, а впоследствие на 6-тата година се установява, че тя не е моя и лицето е евинцирано от къщата. Аз трябва да му платя вредите: той трябва да се пренася, налице е неудобството, че ще трябва да наеме къща по-скъпа, отколкото е наел при мене, защото са се сменили цените, на 3 -тата година е открил адвокатска кантора и преместването му ще доведе до загуба на клиентела. Предвидими при поемането на задължението ще се окажат вредите от местенето, евентуално разликата в цените, но ние не сме имали предвид, че той ще използва жилището за кантора и затова при пораждането на задължението тези вреди са били непредвидими за мен и тъй като аз не съм действал умишлено, няма да нося отговорност за тях. Оттукизлиза, че това ограничение е една стопански оправдана гаранция за смекчение на отговорността, защото ако бихме отговаряли за всякакви преки и непосредствени вреди договорно, бихме се въздържали да сключваме договори. А от друга страна това изисква кредитора да сподели с длъжника своя специален интерес от договора, което щеше да се отрази на цената. Така че, за да можем да получим по-адекватно обезщетение за вредите от договора, трябва целите, за които престацията ще бъде използвана от кредитора да бъдат споделени с длъжника, за да могат да бъдат предвидени вредите при пораждане на задължението.
Когато длъжникът обаче действа умишлено ние приравняваме по обем отговорността на деликтната, защото нямаме основание да го щадим доколкото той е действал умишлено.
Тук възниква проблем: кое да е предвидимо:
стойността на вредата;
причината на вредата.
Класическата теория изисква да е предвидима причината, независимо от стойността.
В по-ново време редица нормативни актове ограничават до някакъв размер вредите, за които се отговаря по линия на предвидимостта - напр. за багажа ви Балкан отговаря в рамките на 50 долара на кг., ако вие не сте обявили истинската му стойност, за което бихте платили допълнително нещо. Това кара някои автори да смятат, че съвременното право върви по линия на предвидимост както на причината за вредите, така и на нейния размер. Конов смята, че от тези специални актове не може да се направи подобен извод, защото ако такава бе и общата тенденция на тълкуване тези актове биха били излишни. Извод: при липсата на такива ограничения, които се явяват главно при превозите и влоговете би следвало да смятаме, че е достатъчна предвидимостта на естеството на вредата, на нейната причина, а не и нейния размер. Размерът ще трябва да бъде предвидим когато нормативната уредба или договорът посочва този размер, с цел да не се шикани.

Компенсация на вини

Условно понятие - по-скоро би трябвало да говорим за съпричиняване. Защото не винаги се питаме за наличието на вина, особено като психическо отношение у увредения. Това е ситуацията, в която поведението на две лица - на длъжник и кредитор (респ. на деликвент и увреден) - едновременно и неразделно е довело до причиняването на резултата (не на вредите). Неделим трябва да бъде резултатът (деликт, неизпълнение). Пешеходецът пресича на червено, колата се движи с непозволена скорост: и двамата действат противоправно и тяхното поведение е релевантно за съпричиняването.
Чл.51/2 ЗЗД: Ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали. Но се има предвид увреденият да е допринесъл за първия вредоносен резултат. Защото, ако е избягал със счупен крак от болницата и в резултат на получената гангрена са му го отрязали това е една изцяло нерелевантна вреда - тя се дължи изцяло или в много голяма степен на поведението на увредения и тя може да се отдели. Неделимият резултат е счупването на крака. В областта на деликтната отговорност последицата е, че обезщетението може да бъде намалено, но никога изключено защото има деликвент.
В областта на договорната отговорност едновременно поведението на длъжника и кредитора съпричинява резултата неизпълнение или късно изпълнение:
Чл.83/1 ЗЗД: Ако неизпълнението се дължи и на обстоятелства, за които кредиторът е отговорен, съдът може да намали обезщетението или да освободи длъжника от отговорност.
При деликтната отговорност съпричиняването води само до намаляване на обезщетението по преценка на съда, при договорната отговорност съдът има по-широка възможност: въпреки, че и длъжникът е виновен за неизпълнението той може да бъде изцяло освободен от отговорност заради приноса от страна на кредитора. Това разбира се касае за неделимия резултат, но не и за косвените вреди.

Въпрос 28 - Разваляне на двустранни договори поради неизпълнение.

Защо е необходимо уреждането на този институт: неизпълнението на един двустранен договор не прекратява съществуващото облигационно отношение. Колкото и време длъжникът да не изпълнява облигационното отношение остава. Страните обаче могат да имат интерес да прекъснат облигационната връзка и този е смисълът на развалянето.
Развалянето е институт, който намира приложение само при двустранните договори. Това не означава, че едностранните договори не могат също да бъдат прекратявани, но за тяхното прекратяване има специални правила.
Възможно е страните да уговорят начин за едностранно прекратяване на двустранния договор, различен от установения в закона, в повечето случай, но не винаги. Напр. при договори, които се отнасят до вещни права върху недвижими имоти законодателят е предвидил специален ред, съдебен. Проф. Кожухаров смята, че може да се избегне този съдебен ред, но това мнение може би не е съвсем точно - това не може да става по всякакъв начин, то може да стане, ако напр. се уговори отметнина, но не с каква да е уговорка. разбира се страните винаги могат да се уговорят, че всяка една от тях може да прекрати двустранния договор, напр. като не дава срок. Но не всички уговорки са по принцип допустими.
Нормативната база на уреждането на развалянето се съдържа в ЗЗД:
Чл.87. Когато длъжникът по един двустранен договор не изпълни задължението си поради причина, за която той отговаря, кредиторът може да развали договора, като даде на длъжника подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането на срока ще смята договора за развален. Предупреждението трябва да се направи писмено, когато договорът е сключен в писмена форма.
Кредиторът може да заяви на длъжника, че разваля договора и без да даде срок, ако изпълнението е станало невъзможно изцяло или отчасти, ако поради забава на длъжника то е станало безполезно или ако задължението е трябвало да се изпълни непременно в уговореното време.
Развалянето на договорите, с които се прехвърлят, учредяват, признават или прекратяват вещни права върху недвижими имоти, става по съдебен ред. Ако ответникът предложи изпълнение в течение на процеса, съдът може да даде според обстоятелствата срок за това.
Разваляне на договора не се допуща, когато неизпълнената част от задължението е незначителна с оглед на интереса на кредитора.
Правото да се разваля договорът се погасява с петгодишна давност.
Чл.88. Развалянето има обратно действие освен при договорите за продължително или периодично изпълнение. Кредиторът има право на обезщетение за вредите от неизпълнението на договора.
Развалянето на договори, които подлежат на вписване, не засяга правата, придобити от трети лица преди вписване на исковата молба.
Относно основните начала на развалянето вж. проф. Кожухаров.

Предпоставките на развалянето

Кои са елементите на юридическия факт, който поражда правото а се развали договора?
1.Наличие на неизпълнение, което трябва да представлява едно съществено нарушение. Това следва от чл.87/4 ЗЗД: Разваляне на договора не се допуща, когато неизпълнената част от задължението е незначителна с оглед интереса на кредитора.
2.Наличие на вина - неизпълнението трябва да бъде виновно
3.Страната, която разваля двустранния договор трябва да бъде изправна - тя трябва или да е изпълнила, или да е готова да изпълни. Ако страната е изпаднала в забава като кредитор, тя не може да развали двустранния договор. Тя не може да го развали и, ако може да и се противопостави възражение за неизпълнен договор. Възможно е обаче и двете страни да са неизправни - това само по себе си не прекратява облигационното отношение. Може ли да се развали такъв договор?
Доминира виждането, че е възможно разваляне в този случай и смисълът от това е да се прекрати една облигационна връзка, която така или иначе няма никакво значение.
Самото разваляне може да се извърши по два начина:
І. Правилото: развалянето става е едностранно изявление. Според практиката на ВС страната, която може да развали договора с едностранно изявление няма интерес да го разваля по съдебен ред, следователно не може да предявява иск, такъв иск е недопустим. Самото едностранно изявление от гледна точка на неговото съдържание е обикновено изявление, в което се посочва, че страната смята или ще смята след изтичането на определен период от време договора за развален. Едностранното изявление за разваляне трябва да се различава от "предизвестието". Предизвестието има действие за в бъдеще, с предизвестие се прекратяват някои договори, напр. за наем, влог, дружество.
Едностранното изявление за разваляне трябва да се различава и от т.нар. "отмяна" или "оттегляне" - в тези хипотези няма все още сключен договор.
Правната същност на едностранното изявление: упражняване на едно преобразуващо право.
Самото право да се развали договора е неоттеглимо, но е неоттеглимо от момента, в който бъде получено, т.е. преди това може да се оттегли.
Трябва да достигне до насрещната страна, за да породи действие.
Наследимо е. Ако има обаче няколко наследници всеки от тях може да разваля само такава част от договора, каквато съответства на неговия дял в наследствената маса.
Ако обаче задължението, което не се изпълнява е неделимо и ако длъжници по такова неделимо задължение са две лица, достатъчно е само единият от длъжниците да не го изпълни, за да може кредиторът да развали целия договор - в този смисъл е неделимо право.
По принцип изявлението е неформално, но ако договорът е бил сключен в писмена форма, то трябва да бъде направено писмено. Съществува спор за значението на тази писмена форма:
проф. Кожухаров: форма та е за доказване;
проф. Сталев (Калайджиев): формата е за действителност, тъй като формата за действителност се установява в материалния закон (ЗЗД).
Изявлението се погасява по давност, самото право се погасява по давност, тъй като то е преобразуващо право. Началният момент на давността е завършването на фактическия състав, който го поражда. Правото се погасява с общата пет годишна давност.
По принцип изявлението за разваляне може да бъде условно или безусловно:
1.по правило е условно: законодателят нарича условното изявление за разваляне предупреждение. Условното изявление за разваляне съдържа една покана за изпълнение под краен срок, т.е. дава се срок на длъжника за изпълнение и развалянето настъпва в случай, че длъжникът не изпълни в рамките на този срок, който се дава от кредитора. Самото изявление, тази покана, която се съдържа в него трябва да се различава от поканата, която поставя длъжника в забава. На практика обаче ВС смята, че ако длъжникът е бил поканен да изпълни и той е изпаднал в забава, в изявлението за разваляне не е нужно да се определя нов срок - такова решение има практическата си стойност, макар че едно буквално тълкуване на ЗЗД е неправилно. Самият срок трябва да бъде ясно определен и подходящ за съответния вид задължение;
2.безусловно: може да бъде такова в няколко случая, които са посочени в чл.87/2 ЗЗД:
Виновна невъзможност за изпълнение, която може да бъде пълна или частична. Когато тя е налице не е нужно кредиторът да дава срок за изпълнение и може направо да развали договора;
При фикс - сделките, при които срокът е съществен елемент от съдържанието, т.е те не могат да бъдат изпълнени в друго време, освен в установеното;
Ако длъжникът е изпаднал в забава и кредиторът няма интерес от късното изпълнение също може да развали договора без да дава срок.
ІІ. По съдебен ред. Когато договорът има действие за вещни права върху недвижими имоти може да бъде развален само по съдебен ред.
Ако е по-голяма по големина неустойката е компенсаторна. Мораторната лихва се установява за всеки просрочен ден, т.е. тя се установява ежедневно.
В зависимост от съотношението между неустойката и обезщетението за вреди:
1.Зачетна неустойка - уредена единствено в чл.92 :
Неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Кредиторът може да иска обезщетение и за по-големи вреди.
(Ал. 2, 3, 4, отм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.)
(2) (Нова - ДВ, бр. 83 от 1996 г.) Ако неустойката е прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди или ако задължението е изпълнено неправилно или отчасти, съдът може да намали нейния размер.
При зачетната неустойка страните могат да търсят обезщетение за вреди, само за по-големите си вреди над неустойката, само за горницата. Това е най-често срещаният вид неустойка.
2.Алтернативна неустойка - кредиторът може да избира между неустойката и обезщетението за вреди: или - или, но не и двете заедно, или двете в някакво съотношение.
3.Кумулативна неустойка - има санкционен характер, дължи се едновременно неустойката и обезщетението за претърпени вреди; неустойката се заплаща допълнително.
4.Изключителна неустойка - кредиторът може да търси само неустойката и нищо друго.
5.Евентуална неустойка - може да се търси само, ако вредите са до определен размер. Ако са по-големи от определения размер се търси само обезщетение за вреди.
В момента по нашето право е уредена само зачетната неустойка.

Въпрос 29 – Неустойка. Същност. Функции. Видове.

Особености на неустойката като съглашение.

1.Съгласие на страните относно неустойката - не е необходимо да се използват някакви соленелни формулировки, дори може да не се използва терминът "неустойка" и въпреки това да се уговори такава. Съдът не може да пререшава въпроса за неустойката, не може да казва на страните да си уговорят неустойка , а ако са уговорили такава съдът не може да я отрече (това разбира се отнася до договорната неустойка). Законната неустойка е естествен елемент от съдържанието на договора, т.нар. naturalia negotii.
2.Уговорката за неустойка трябва да бъде в същата форма, в която е главния договор, когато това е форма за действителност - т.е. ако главният договор изисква писмена форма за действителност неустойката също трябва да бъде с такава форма за да е действителна.
3.Неустойката изисква наличието на някакъв главен дълг - няма никакви ограничения относно това, какви задължения могат да бъдат обезпечавани с неустойка - всякакви, без значение на техния произход. С неустойка могат да се обезпечават и задължения, които не възникват от договори, а от др. юридически факти. Неустойка може да се уговаря както при едностранни, така и при двустранни договори. Но по принцип, за да може да се търси неустойка трябва да има уговорка за нея, която да е била сключена преди неизпълнението.

Задължението за неустойка и кога то става изискуемо

1.Кредиторът трябва да е изпълнил задължението си или да е готов да изпълни, т.е. трябва да е изправен по принцип.
2.Длъжникът трябва виновно да не е изпълнил задължението си.
3.Не е необходимо кредиторът да е претърпял вреди.
4.Не е нужно кредиторът да доказва, че е претърпял вреди, както и техния размер.
5.Дори кредиторът да е извлякъл полза от неизпълнението, той пак може да търси неустойка.
Основното преимущество и изгода за кредитора от неустойката е това, че е достатъчно за него да докаже наличието на виновно неизпълнение, за да може да търси неустойката (не е нужно да доказва вреди).
По принцип обаче кредиторът може, ако не е уговорено обратното или ако нищо не е уговорено и се прилага чл.92, да търси вредите над неустойката. Но разбира се може да се уговори и някакъв друг вид неустойка освен зачетната, при която да не могат да се търсят вредите над неустойката.
Може неустойката да се намалява поради прекомерност. Може ли неустойката да се намалява, ако кредиторът не е претърпял вреди или ако неговите вреди са несъизмеримо малки с размера на неустойката?.Отговорът на този въпрос се съдържа в чл.92/2 ЗЗД: Ако неустойката е прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди или ако задължението е изпълнено неправилно или отчасти, съдът може да намали нейния размер. Какво значи "прекомерност" - прекомерността е един фактически въпрос, при който неустойката се съпоставя с действително причинените вреди, като е без значение абсолютният размер на неустойката и имущественото състояние на длъжника. За да има прекомерност неустойката трябва да бъде много голяма в сравнение с вредите. Това е фактически въпрос, който съдът преценява с оглед всички доказателства по делото. Няма значение степента и формата  на вината на длъжника. Тъй като целта на една такава уговорка е не да бъде наказан длъжника, а да се отстрани неоснователното обогатяване на кредитора. Самата прекомерност се доказва от длъжника и той трябва да поиска от съда намаляването на неустойката, т.е. съдът не следи служебно за наличието на такива несправедливости. В трайната си практика ВС допускаше намаляване на неустойката само до момента, в който тя е била заплатена, а не след това. Законната неустойка не може да бъде намалявана поради прекомерност.

Съотношение между неустойката и реалното изпълнение

Кредиторът може да избира между неустойката и реалното изпълнение.
Длъжникът не може да принуди кредитора да получи само неустойка.
За разлика от отметнината, неустойката не дава право на страните да се откажат от договора и да я запазят.
Кредиторът има право на избор: ако той не може да се удовлетвори от реалното изпълнение, тъй като длъжникът не дава такова, той може да се обърне към неустойката.

Въпрос 30 – Задатък. Отметнина.

Терминът "задатък" има няколко значения:
1.Вещ или парична сума, която се дава като доказателство за сключване на договора и като обезпечение на кредитора.
2.Акцесорното и реално (по правило) съглашение, с което страните уговарят предаването на вещта или на паричната сума

Функции на задатъка

1.Потвърдителна или доказателствена функция - даването на задатък е доказателство, че е бил сключен някакъв договор - такава функция неустойката няма.
2.Обезщетителна функция - може да служи за едно предварително и общо определяне на обезщетението на кредитора в случай на неизпълнение.
3.Наказателна функция - ако се уговори, че страните могат да търсят обезщетение над задатъка, т.е. и обезщетение за вреди и задатък.
4.Авансово значение - на едно частично предварително изпълнение
5.Обезпечителна функция - както при неустойката, ако длъжникът не изпълни загубва задатъка

Значение на отметнина

Сравнение между задатък и неустойка (вж./

Съглашение (уговорка) за задатък

Както и при неустойката не е необходимо да се използват някакви особени формулировки, термини, но обикновено се говори или за задатък или за капаро. Уговорката за задатък най-често се сключва едновременно с главния договор, тъй като той (задатъка) е акцесорно съглашение, както и неустойката. Но  задатъкът може да се уговори (сключи) и след главния договор.
Когато задатъкът има за предмет предаването на вещи, сключването му е съпроводено с предаването на тези вещи и затова уговорката за задатък има реален характер (за разлика от неустойката). Самото предаване може и да не бъде лично, може да бъде извършено по установените в оборота начини, чрез влагане на сумата в банка и т.н. Съглашението е неформално.
Законът не съдържа ограничения относно предмета на задатъка:
заместими и незаместими вещи;
движими вещи, но по изключение и недвижими имоти;
прехвърлени вземания;
частично предварително изпълнение.
Главни договори, които могат да бъдат обезпечавани със задатък:
- едностранни и двустранни - няма ограничения, но понеже по правило със задатък се обезпечават двустранните договори режимът на задатъка в чл.93 ЗЗД е създаден с оглед на двустранните договори;

Действие на съглашението за задатък

Когато задатъкът има за предмет вещи по правило има вещно действие. Ако предмет на задатъка са пари или заместими вещи те се предават в момента на сключването на съглашението за задатъка и в този момент кредиторът или страната, която ги получава става техен собственик, тъй като тя не дължи връщане на същите вещи, а на вещи от същия вид, количество, качество и т.н. (заместими вещи). Следователно когато задатъкът има за предмет заместими вещи, той винаги има вещно действие, прехвърля вещни права.
Възможно е обаче задатъкът да има за предмет индивидуално определени вещи. В този случай вещното действие не настъпва в момента на предаването на вещта, а в по-късен момент: на неизпълнението, тъй като право на собственост се прехвърля при неизпълнение и то при определени предпоставки.
В хипотезите на точно изпълнение:
1.Ако престацията на длъжника е еднородна със задатъка длъжника я прихваща - т.е. той намалява своето задължение в зависимост от размера на задатъка, който е дал.
2.Ако престацията на страната, която е дала задатъка е разнородна със задатъка, задатъкът се връща.
В хипотезите на пълна невиновна невъзможност:
1.Договорът се разваля по право и задатъкът се връща
В хипотезите на частична невиновна невъзможност:
1.Кредиторът може да развали договора - тогава задатъкът се връща.
2.Кредиторът може да предпочете да запази договора и да изпълни част от своята престация. Тогава задатъкът:
1)или се връща;
2)или се прихваща, в зависимост от това дали е еднороден или разнороден с предмета на престацията на страната, която го е дала.
В хипотезите на пълна виновна невъзможност:
1.Изправната страна (кредиторът) алтернативно трябва да упражни правото си на избор, което може да направи по различен начин или като го съобщи по някакъв доказуем начин, или ако предяви иск. Но веднъж избрал, този избор става неотменим. И тъй като уговорката за задатък е в интерес на кредитора, на изправната страна само той може да упражни правото си на избор и длъжникът не може да осуети този избор, като предложи напр. другата възможност.
2.Изправната страна може да се откаже от договора (разваляне) и да задържи задатъка. Но това е така, ако изправна страна е онази, която е получила задатъка (чл.93/2). Ако изправна страна е онази, която го е дала тя може да иска задатъка в двоен размер от неизправната (чл93/2). Самото разваляне може да стане както изрично, така и мълчаливо - напр. чрез задържането на вещта или чрез искането на двойния и размер. Ако задатъкът е за заместима вещ се връща вещ от същия вид, количество и качество в двоен размер. Ако обаче задатъкът е незаместима вещ се връща самата вещ и нейната равностойност. Изправната страна разполага с това право независимо от това, дали е претърпяла вреди и тя няма задължение да доказва вредите, които е претърпяла, достатъчно е да докаже неизпълнението, за да задържи задатъка или да поиска двойния му размер.
Под влияние на италианското право някои автори у нас приемат, че ако неизправната страна е действала умишлено кредиторът може да търси обезщетение за вреди над задатъка (като задържи и задатъка). Според Калайджиев това мнение не може да бъде споделено, защото то няма легална опора у нас. Следователно, ако страната предпочете да задържи задатъка или да иска двойния му размер тя не може да търси други вреди, т.е.правилото е или задатъка или нищо.
Дискусионен е и въпросът може ли задатъкът да се намалява поради прекомерност. Може да се намалява поради прекомерност само, ако има такава уговорка между страните.
3.Алтернативната възможност на страната е да търси компенсаторно обезщетение. Но в този случай задатъкът трябва да бъде върнат.
В хипотезите на забавено изпълнение:
1.Изправната страна може да задържи задатъка или да иска двойния му размер, като се откаже от договора (аналогична на хипотезата при пълно неизпълнение).
2.Изправната страна може да иска изпълнение, заедно с мораторно обезщетение - задатъкът се връща.
3.Изправната страна може да иска компенсаторно обезщетение - задатъкът се връща
В останалите хипотези на неточно изпълнение:
Изправната страна разполага със същите възможности, както в хипотезите на забавено изпълнение.

Отметнина (право на отменяне)

Отметнината не е уредена в ЗЗД, а в проекта за Търговски закон. Била е уредена и в стария Търговски закон. Ако страните нищо не са уговорили е налице задатък с режима, даден в чл.93.
Отметнината може да се уговори - тя е една уговорка, едно акцесорно съглашение, което дава право на неизправната страна да се откаже от договора, като загуби вещ или парична сума. Отметнината е подобна на задатъка, но се отличава от него в няколко насоки:
1.Отметнината може и да няма реален характер, т.е. може и да не се даде в момента на сключването на договора
2.Отметнината дава възможност на неизправната страна, докато задатъкът дава възможност на изправната страна да се откаже от договора
3.Отметнината не може да се упражнява след като е започнало изпълнението - така се смята.
4.По своите функции отметнината е коренно противоположна на задатъка: тя не засилва, а условно отслабва задължението на страната, доколкото дава възможност за разваляне на договора, която е специална и допълнителна.

Въпрос 31 - Забава на кредитора. Mora creditoris. Забава за приемане. Mora accipienti.

Когато говорихме за неизпълнението, казахме, че изпълнението е благо за всички, включително и за длъжника, и че с оглед благото на длъжника е създаден института на забавата на кредитора.

Правна уредба:
Чл.95 - 98 ЗЗД.

Чл.95 Кредиторът е в забава, когато неоправдано не приема предложеното му от длъжника изпълнение или не даде необходимото съдействие, без което длъжникът не би могъл да изпълни задължението си.
Наистина редица задължения не могат да бъдат изпълнени едностранно - трябва изпълнението да бъде прието (да се създадат приемо-предавателен протокол, разписка и т.н.) или пък за да се стигне до изпълнението кредиторът трябва да даде някакво съдействие, да направи нещо (да посочи дестинация, да посочи разтоварно място, склад, да отиде на проба за костюм и т.н.). Всичко това се оказва предпоставка на изпълнението, което ще освободи длъжника и когато те не бъдат осъществени длъжникът ще изпадне в едно по-неблагоприятно положение.
Целта на забавата на кредитора като институт е да облекчи положението на длъжника и да му върне възможностите, които той би имал, ако кредиторът беше приел изпълнението (разбира се в рамките на правните възможности). Част от тези неща (неоснователното неприемане на изпълнението, респ. недаването на съдействие от страна на кредитора) са уредени като насрещни, допълнителни задължения по един двустранен договор. Напр. в чл.200 ЗЗД:
Купувачът е длъжен да плати цента и да получи вещта.
Плащането трябва да стане едновременно с предаването на вещта и на мястото, където то се извършва.
Ако продадената вещ дава плодове или други доходи, купувачът дължи лихви върху цената от деня на предаването на вещта, макар цената да не е още изискуема.
Физическото получаване, приемането на вещта е задължение на купувача.
Чл.264 Поръчващият е длъжен да приеме извършената съгласно договора работа.
При приемането той трябва да прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно изпълнение, освен ако се касае за такива недостатъци, които не могат да се открият при обикновения начин на приемане или се появят по-късно. За такива недостатъци поръчващият трябва да извести изпълнителя веднага след откриването им. Това не е необходимо, ако изпълнителят е знаел недостатъците.
Ако не направи такива възражения, работата се счита приета.
От това следва, че нещата, които чл.95 общо предписва като предпоставки за забавата на кредитора, неоснователно да не приеме и да не даде нужното съдействие (в много случаи необходимото съдействие се уговаря и в самия договор като задължение, а пък при договора за изработка също става ясно, че клиентът трябва да окаже съдействие). Излиза, че в редица случаи законът, а понякога и договорът въздига приемането на изпълнението и даването на съдействие в задължение на другата страна. Ако това е така към последиците от забавата на кредитора ще се прибавят и последиците на длъжникова забава. Когато един кредитор, който сам е длъжник за даване на съдействие или за получаване на вещта откаже съдействие той изпада в двойна забава - забавата на кредитора и заедно с това в забава на длъжник. Тези две забави имат различни предпоставки, но и различни последици.
Когато говорим за забавата на кредитора в собствения и смисъл ние имаме предвид нейните последици и предпоставки, но не и тези, които се натрупват върху тях когато кредиторът е изпаднал в двойна забава, защото приемането, респ. е негово съвършено задължение, задължение определено в закона или в договора. Оттук можем да си отговорим на въпроса дали сред предпоставките на кредиторовата забава е и неговата вина. Конов: самото поставяне на този въпрос и разсъжденията около него е излишно, след като си даваме сметка, че в някои ситуации едно и също поведение на кредитора води до двойна забава, до забава за приемане и до забава на длъжника. Защото вината е предпоставка само за длъжниковата забава и за да получим последиците на длъжниковата забава, а именно отговорността за вреди, развалянето на договора поради неизпълнение, ако той е двустранен, тогава трябва да се интересуваме от вината на кредитора, в качеството му на длъжник за същите задължения. Когато се интересуваме обаче само от последиците на забавата на кредитора, които бяха насочени към облекчаване на длъжника, но не представляват отговорност за неизпълнение на насрещни задължения на кредитора, тогава вината на кредитора няма никакво значение. За да получим последиците на забавата на кредитора неговата вина, неговата възможност или невъзможност, обективна или субективна, не е основание, от което възникват последиците на забавата на кредитора, защото те нямат характера на отговорност, те само облекчават длъжника, т.е. гледат да не допуснат едно негово утежняване и увреждане. Вината на кредитора с оглед някакви последици ще бъдат от значение само когато претендираме последиците от неговата забава в качеството му на длъжник, когато това, което той не е направил (приемането, респ. Съдействието) е едно негово задължение по договора, било уговорено, било следващо от закона. Всъщност до същия извод стига и Кожухаров, когато разсъждава за малолетния кредитор, но той всъщност смесва последиците на двете забави. Като ги разделим не би трябвало да имаме проблем.

Предпоставките на забавата на кредитора:

1.Да не е приел неоснователно:
1.1.задължението да е изпълнимо;
1.2.предложеното му изпълнение да е адекватно - това, което се предлага като престация да отговаря на уговореното;
1.3.ако евентуално вече сме в забава предлагането на престацията трябва да стане с предлагане и на допълнително обезщетение за вредите от забавата.
2.Втората предпоставка е алтернативна: кредиторът да не окаже нужното съдействие
И двете предпоставки няма да са налице, ако кредиторът не е бил поканен да окаже съдействие, ако предложеното изпълнение не е адекватно, ако задължението все още не е изпълнимо, ако се предлага не на надлежното място, ако се предлага не в надлежното количество и т.н, въобще всички неща, които дават на кредитора основание да не приеме едно изпълнение, позовавайки се на дефект.
Когато кредиторът не приеме, защото не е готов да изпълни друго свое насрещно задължение, напр. не отива да си вземе вещта, защото няма пари да плати или е отишъл да приеме вещта, но вещта не му се дава, защото той не я плаща - той също изпада в забава. С други думи упражненото възражение за неизпълнен договор - аз не изпълнявам, защото кредиторът не е готов да изпълни насрещното си задължение, а иначе е готов да приеме моето изпълнение - също го поставя в забава, макар това изрично да не следва от чл.95.
3.Поставяне в забава на кредитора чрез упражняване на възражение за неизпълнен договор - защото отново поведението на кредитора осуетява изпълнението: длъжникът не изпълнява, защото се страхува, че изпълнява срещу нищо, задържа престацията си. При това в този случай кредиторът ще изпадне отново в двойна забава, защото не е осъществено изпълнението на задължението на длъжника поради причина, която лежи у кредитора и в забава на собственото си насрещно задължение за заплащането на цената, на насрещната му престация (не за задължението му, което не представлява точно престация, но му е вменено от закона с оглед изпълнение на задължението на длъжника: да получи вещта, да приеме работата и т.н.). Към тези предпоставки не бива да прибавяме вината - вината на кредитора ще бъде от значение само когато твърдим, че той е в забава, в забава на длъжник.

Последици от забавата на кредитора:

Понеже целта на института е да облекчи длъжника, да не допусне влошаване на неговото положение от това, че той не е изпълнил, последиците могат да се разделят на две групи:
1.По-лека последица, насочена към невлошаване на неговото положение - последица, насочена към това длъжникът да не бъде поставен в по-тежко положение поради неизпълнението, което се дължи на поведението на кредитора, тези, които облекчават длъжника. Тези последици обаче облекчават длъжника временно защото нямаме радикален изход: длъжникът си остава длъжник.
Чл.96 Когато кредиторът е в забава, рискът преминава върху него; ако и длъжникът е бил в забава, той се освобождава от нейните последици.
В тежест на кредитора са необходимите разноски, направени поради неговата забава.
Когато кредиторът е в забава, рискът преминава върху него. Това е така, когато иначе рискът е бил за длъжника. Когато рискът си тежи и без това върху кредитора няма да има какво да преминава. Но освен това забавата на кредитора освобождава длъжника от последиците на собствената му забава. Ако успеете да поставите кредитора в забава, след като вие вече сте в забава ще получите двоен ефект, не само ще имате един кредитор в забава, но последиците на вашата собствена забава ще бъдат погасени. От това всъщност следва, че дори рискът да е преминал върху длъжника поради това, че той е изпаднал в забава на основание чл.85 сега поради изчистването на длъжниковата забава, поради това, че кредиторът е в забава ще отпадне и тази последица. С други думи рискът, независимо от това дали се носи от длъжника по силата на договора или като последица от собствената му забава, при забава на кредитора ще премине върху същия.
Излиза, че кредиторът след като не приема няма никакви вреди и изпълнението е забавено от него. Както пък ако заради недаване на съдействие длъжник не е изпълнил навреме, той въобще не би бил тогава в забава, защото причината не лежи у него: забавата на длъжника е винаги виновна.
В тежест на кредитора са необходимите разноски, направени поради неговата забава, разноските напр. да пазите и храните коня повече време, отколкото е трябвало, разноски, свързани с преместването на вещите, с идването ви у кредитора да му предложите изпълнение, при което той ви заявява, че не го иска и т.н.
2.Радикална последица, насочена към възможността длъжникът да се освободи от задължението си, въпреки че то не се приема от кредитора или въпреки, че кредиторът не му дава нужното съдействие, т.е. да се получи един максимално адекватен за длъжника резултат (погасяване на задължението чрез изпълнение). Тази втора група последици са насочени към освобождаването на длъжника от изпълнението и тежащото върху него задължение, т.е. да постигнат  един адекватен на изпълнението резултат:
Чл.97 Ако задължението е да се предаде нещо и кредиторът е в забава, длъжникът може да се освободи, като предаде дължимото за пазене в подходящо място, определено от районния съд по местоизпълнението. Пари, ценни книжа и ценности могат да се оставят за пазене в банка по местоизпълнението и без разрешение от съда.
Когато дължимото подлежи на бърза развала или предаването му за пазене е съпроводено със значителни разноски или неудобства, а също и когато то по естеството си не може да се вложи, длъжникът, след като предизвести кредитора, може да поиска от районния съд да му разреши да продаде дължимото и получената сума да внесе в банка на името на кредитора.
Предаването за пазене не произвежда действие, ако длъжникът изтегли вложеното, преди да е прието от кредитора.
Предаването на дължимото за пазене в подходящо място наричаме още "влагане на хранение" и е способът, с който длъжникът ще преодолее неприемането от страна на кредитора. Но за да постигне този резултат той се нуждае от едно охранително решение - районният съд да му посочи мястото, където той да остави за сметка на кредитора вещите. На практика районният съд няма да посочи такова място, а вие трябва да си го намерите и да го посочите на районния съд, но независимо от това решението ви е необходимо, за да можете да постигнете ефекта на забавата. След влагането на хранение постигаме ефекта на изпълнението, все едно, че сме изпълнили и можем да си търсим цената и всеки, който твърди, че вие не сте изпълнили това задължение ще бъде принуден да слуша възражението, че по разпореждане на съда вие сте вложили предмета някъде. Ако става въпрос за пари, можете да ги вложите, дори да откриете сметка на името на кредитора и да ги вложите там . Другата възможност е да му намерите някаква сметка и да платите по нея, но това вече ще бъде нормално изпълнение без негово съдействие.
Когато дължимото подлежи на бързо разваляне и влагането му в склад е безпредметно или това влагане е свързано със значителни разноски и неудобства ("публично влагалище" = "антрепозитен склад" = търговски склад), длъжникът, след като предизвести кредитора може да поиска от районния съд да му се разреши да продаде дължимото и получената сума да внесе в банка на името на кредитора. С това задължението на длъжника е погасено. Чл.97 ни дава един ерзац на изпълнението, когато неизпълнението се дължи на забавата на кредитора. До този извод стигаме и a contrario последната алинея на чл.97.
Във всички останали случаи, ако длъжникът го остави там и не го изтегли, смята се, че той е изпълнил, при това с датата на първоначалното влагане.
Има обаче задължения, които не се състоят в предаване на вещи или пари. Длъжникът не може да бъде обвързан до гроб (бояджията и ненавитите килими). Той би могъл да се откаже от договора понеже няма как да изпълни при условия на забава на кредитора, не може да боядиса пряко волята ми, нещо което можеше да направи с влагане на вещта - тогава той ще действа по чл.98:
Ако задължението няма за предмет да се предаде нещо и кредиторът откаже да приеме изпълнението или да даде необходимото съдействие, длъжникът може да се откаже от договора и да иска обезщетение за необходимите разноски, направени поради забавата на кредитора.
На практика това прилича твърде на разваляне на договора от страна на длъжника, но то не се подчинява на общите предпоставки на чл.87: разваляне поради неизпълнение на противната страна. Това е един изход на длъжника да се освободи от задължението и да претендира само необходимите разноски направени поради забавата и нищо друго.
В хипотезата обаче, в която кредиторът е изпаднал в двойна забава, защото има не само правото да получи вещта, но е и длъжен да я получи и затова неполучавайки я изпадаше в двойна забава (и в забава на кредитора и в забава на длъжника) тогава развалянето би могло да отиде по чл.87 и длъжникът да претендира и обезщетение за негативния си интерес, поради това, че договорът е развален.
Според Кожухаров към тези последици се прибавят и още две:
3.Отговорността на длъжника се намалявала, т.е. че при забава на кредитора по отношение на длъжника действало едно favor debitoris и той отговаря само за умисъл и груба небрежност. Но в чл.95 до 98 такова правило не намираме - такова правило има при влога: чл.255/2:
Ако не е бил уговорен друг срок за пазене на вещта, влогоприемателят може да се освободи от задълженията си по влога, като предизвести влогодателя и му даде достатъчен срок, за да си вземе вещта.
Ако до изтичане на определения в договора или в предизвестието срок влогодателят не вземе вещта, влогоприемателят отговаря след изтичане на срока само при умисъл и груба небрежност и може да поиска от районния съд разрешение да продаде вложената вещ на публична продан. От получената цена се заплащат вземанията на влогоприемателя, а остатъкът се влага в банка на името на влогодателя.
Този член урежда специални последици на забавата на кредитора, когато той е влогодател. Проф. Кожухаров стига до извода, че това е универсална последица на забавата на кредитора. Дали този извод е верен? Той е верен с оглед на чл.300 BGB, който казва, че при забава на кредитора освен всичко друго отговорността на длъжника се намалявала съответно легално предвижда една хипотеза на favor debitoris. Той е верен и с оглед пандектното право. Но с оглед легалната уредба на ЗЗД такова обобщение няма легално основание. Трудно можем да обобщим изключението за влога и да го въздигнем до обща последица на забавата на кредитора. Подобна е и тезата по стария ЗЗД на проф. Апостолов. Въпреки това не би следвало да ограничаваме действието на чл.255 само при договора за влог, защото наистина римската традиция и тълкуването на пандектистите има и някакъв по-общ смисъл. Затова за Конов компромисният вариант е, когато като последица от забавата на кредитора, от неприемането на вещта, на изпълнението можем да видим между длъжник и кредитор отношения, наподобяващи договор за влог, макар той да не е сключен (напр. трябвало е да си взема костюма днес, но не съм го взел и той продължава да стои у изработващия, длъжника и той нито го е вложил на хранение, нито е отишъл да иска съдебно решение, за да му разрешат да го вложи на хранение - на какво основание стои след като трябваше да си го взема - всъщност тази ситуация е твърде близка до ситуацията при взаимоотношенията, които съществуват между влогоприемател и влогодател след забавата на влогодателя. Затова в нея Конов е склонен да приеме, че длъжникът ще бъде облекчен и по отношение на отговорността си, т.е., че това favor debitoris, което урежда чл.255 относно влогоприемателя, ще го приложим и тук, макар да нямаме договор за влог, но имаме налице отношения, които поради забавата на кредитора наподобяват влога. В другите случаи обаче, в които не можем да видим такива отношения, а те няма да се окажат толкова много и оттук обобщението на Кожухаров няма да е толкова статистически неправилно няма как да не прилагаме смекчението на чл.255. Така че правилото на този член можем да отнесем към забавата на кредитора въобще когато тя ни дава основание да видим между кредитора и длъжника наподобяващи влога отношения. А това ще бъде така при вещите до влагането им в хранение, защото като сме ги вложили в хранение, ако не сме ги изтеглили все едно сме изпълнили.
4.Не се дължели лихви - това и без да го пише закона, въпреки че BGB го сочи изрично, е така и то е очевидно. Защото длъжникът дължи лихви за забава когато е в забава, а забавата на кредитора го изчистваше от последиците на собствената му забава, а пък договорни лихви той дължи до момента на изпълнението, дори може да изпълни предсрочно и да прихване лихвите (чл.70) дължими до падежа. И тъй като забавата на кредитора му е попречила той да изпълни предсрочно, а е могъл, юридически е видно, че той няма да дължи и тези лихви. Така че наистина, след като е поставен кредиторът в забава нему не се дължат никакви лихви за този период (било договорни, защото забавата е адекватна на изпълнението за длъжника, влагането на хранение, било мораторни, защото очевидно е, че длъжника не е в забава).

Прекратяване на забавата на кредитора

1.С ликвидиране на отношенията с погасяване на задълженията, с изпълнение или по някакво съглашение между кредитора и длъжника (datio in solutum и т.н.).
2.Когато длъжникът на свой ред изпадне повторно в забава - напр. кредиторът е в забава, защото не е склонен да изпълни насрещното си задължение (да плати цената) и срещу него се упражнява възражение за неизпълнен договор. Но един ден той отива при длъжника с парите и казва: ето ти парите, дай си ми вещта и се оказва, че длъжникът не е в състояние да изпълни поради някаква друга причина, той вече е поставен в забава, втори път е поставен в забава на длъжника, защото кредиторът си иска изпълнението. На всичкото отгоре, ако длъжникът не може да изпълни той ще изпадне в този случай също така в двойна забава: в забава по отношение на изпълнението на собственото си задължение и също така в забава по отношение на приемането на насрещната престация на кредитора, която той му предлага. Обстоятелството, че кредиторовата забава изчиства забавата на длъжника е вярно докато съществува забавата на кредитора, но нещата повторно могат да се обърнат когато кредиторът даде нужното съдействие, приеме вещта и т.н., но срещу него не последва изпълнение. Разбира се това нещо е възможно, ако длъжникът до този момент не е упражнил някоя от възможностите за ликвидиране на отношенията (да вложи вещта на хранение, респ. да се откаже от договора, ако той няма за предмет вещ, а една друга престация).
3.Според Кожухаров и погасяването на задължението по давност прекратява забавата. Конов смята, че всъщност възражението за давност може да направи само длъжника и той може и да не го направи, държейки на положението на забава на кредитора. Все пак ситуацията на забава на кредитора не би следвало да се държи, да продължава толкова дълго, че да изтече и давността.