Въпрос 32 – Прехващане на насрещни дългове (компенсация).
Прихващане на насрещни вземания.
Компенсацията (прихващането на насрещни вземания) трябва да се отличава от прихващането на плащанията. Прихващането на плащането предполага един длъжник и няколко еднородни задължения и изпълнение, което не покрива всичките и длъжникът трябва да каже кое погасява. Компенсацията е ситуацията на две компенсирани вземания.
Същност на компенсацията
Компенсацията е способ за изпълнение или по-точно способ за погасяване на задълженията. Тя е още средство, начин на изпълнение на едно задължение, което избягва двойното плащане. Това избягване на двойното плащане ни показва компенсацията и като средство за двустранно гарантиране по отношение на платежоспособността на другата страна, защото ако аз ви дам 5 лева, без да компенсирам, ще бъда принуден да се надявам, че вие ще ми дадете 4 лева и ако се окажете неплатежоспособни и дори да имам съдебно решение, няма да има върху какво да го изпълня. Обратно, ако вие ми дадете 4 лева, няма да сте сигурни, че ще получите от мен 5 лв., защото отново ще сте поставени под риска на моята неплатежоспособност. Така компенсацията гарантира страните срещу неплатежоспособността на другата страна, като страните по този начин получават пълно изпълнение, без да се конкурира с останалите кредитори на длъжника. Ако ви дам 5 лв., а вие не ми дадете 4 лв., за тези 4 лв., които имате да ми давате аз ще конкурирам с всички останали ваши кредитори, които имат по силата на чл.133 ЗЗД равно право да се удовлетворят съразмерно с имуществото ви и така ще получа по-малко или нищо. В този смисъл компенсацията гарантира срещу неплатежоспособност.
Компенсацията е един особен начин на изпълнение, подобен на даване вместо изпълнение. Длъжникът дължи на кредитора 5 лева. Това задължение може да бъде погасено datio in solutum, като длъжникът предложи вместо да му даде 5 лева, да му цедира едно друго свое вземане към едно трето лице. В този случай обаче длъжникът предлага вместо плащане не едно свое вземане към трето лице, а своето вземане към същия кредитор, в качеството му на длъжник. Предлагам да ви платя 5-те лева, които ви дължа с тези 5 лева, които имам да вземам от вас. Поради това можем да кажем, че компенсацията е особен способ за изпълнение на собственото ми задължение, но няма да минем през правилата на datio in solutum, няма да имаме нужда от съгласие на кредитора.
Компенсацията може да се разгледа и като особен способ за принудително удовлетворение, за принудително изпълнение, при това без намесата на съдия-изпълнител, на съд. Всеки кредитор, снабден с изпълнителен лист би могъл да посегне за принудително изпълнение на което и да е имуществено благо, имуществено право на длъжника, на всеки елемент от неговото имущество, стига той да не е секвестируем (единственото жилище, заплатата до някакъв размер, стипендията за всичко друго, освен за издръжка и т.н.), включително и върху вземанията на своя длъжник. Напр. кредиторът може да иска принудителното изпълнение да се насочи срещу вземането на длъжника му към неговата банка, от която той има да получава нещо, би могъл да се насочи принудителното изпълнение към вземането на длъжника към неговия работодател, който му дължи трудово възнаграждение или към което и да е друго вземане на длъжника си. Това следователно е един особен способ за изпълнение чрез обръщане на принудителното изпълнение върху вземанията на длъжника - не върху неговите вещи. Същото става и при компенсацията - кредиторът казва: аз искам да получа плащане принудително и ще посегна на едно твое вземане. Става въпрос не за вземане на длъжника към трето лице, а за вземане, което длъжникът има към кредитора (по друго облигационно правоотношение длъжникът се явява кредитор на кредитора). Т.е. кредиторът иска да получи принудително изпълнение за 5 лв., които има да взема от длъжника върху вземане за 5 лв., което длъжника има към кредитора (искам сам да си платя с тези 5 лв., които имам да ви давам и с тях да погася собственото си вземане към вас за 5 лева). Така погледнато налице е едно особено, извънсъдебно принудително изпълнение върху вземането на длъжника по отношение на същия кредитор.
Следователно претенцията не е процесуално явление, както и отговорността, защото, макар и в един случай, могат да бъдат реализирани извън намесата на съдебноизпълнителните органи. Може да се разгледа всъщност и като самопомощ, един особен вид принудително изпълнение в рамките на някаква самопомощ.
От същността на компенсацията зависят и някои от нейните режими.
Предпоставки на компенсацията
Чл. 103. Когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи, всяко едно от тях, ако вземането му е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу задължението си.
Прихващането се допуска и след като вземането е погасено по давност, ако е могло да бъде извършено преди изтичането на давността.
Ако длъжникът се е съгласил с прехвърлянето на вземането, той не може да прихване задължението си срещу свое вземане към предишния кредитор.
От ал.1 Кожухаров извежда шест предпоставки:
1.Два дълга – основанието на тези задължения е без значение (едното може да е договорно, другото извъндоговорно, деликтно; едното може да е по един договор, другото по друг договор). Няма никаква разлика от това дали задълженията са част от едно правоотношение или от различни правоотношения.
2.Еднородност и заместимост на престациите - на практика това са преди всичко паричните задължения (основният случай), но прихващане може да стане и между тези 5 яйца, които аз ви дадох миналата седмица, а също така и между тези 3 яйца, които вие ми дадохте тази седмица - оказва се, че можем да прихванем яйцата, защото те са еднородни и заместими вещи и в крайна сметка се оказва, че вие имате да ми давате само 2 яйца (няма аз да ви връщам първо трите, а вие да ми върнете после петте, с което избягването на това двойно връщане ще помогне да се предпазим от счупването им).
Ако вещите (престациите) не са пари, еднородни и заместими няма как да стане прихващането им с оглед правилата на чл.103, но може да стане при други условия.
3.Идентичност на субектите - две лица да си дължат взаимно еднородни, заместими вещи. От това изискване има редица изключения:
поръчителят може да прихваща с права, не свои, а на длъжника и по този начин да погаси задължението на длъжника, защото той има правен интерес от това - изрично установено от чл.142:
Поръчителят може да противопостави на кредитора всички възражения, принадлежащи на длъжника, както и да направи прихващане с вземане на длъжника към кредитора. Той не губи тия права и когато длъжникът се е отказал от тях или е признал своето задължение.
По същия начин могат да постъпят и реалните поръчители, тези, които са дали залог или ипотека.
цедираният длъжник - при наличието на един кредитор и един длъжник, кредиторът си е продал вземането. Въпреки това длъжникът може да направи компенсация с насрещно свое вземане по отношение на стария кредитор, при все че негов кредитор е вече новият такъв (цесионерът);
при запорирано вземане - запорът забранява на длъжника да плаща на кредитора си, а му разрешава да плати само на съдия-изпълнителя (чрез него на взискателя). Въпреки това запорът не може да влоши положението на длъжника и той ще може да погаси с това свое задължение вземането си към стария си кредитор.
Всичките тези изключения се свързват с обратното действие на компенсацията.
4.Изискуемост - четейки чл.103 можем да останем с впечатление, че може би и двете вземания трябва да бъдат изискуеми, макар текстът коректно да казва, "ако вземането му", т.е. на този, който прави компенсацията е изискуемо. Следователно изискуемостта е предпоставка, която засяга активното вземане, вземането на този, който компенсира. Другото вземане трябва да бъде само изпълняемо, то може и да не е изискуемо.
5.Ликвидност на вземанията - всъщност тази предпоставка засяга активното вземане, но ако то се оспори, компенсацията би настъпила чрез предявяването на съдебно възражение за компенсация и с това ликвидността ще настъпи - с други думи ликвидно е това вземане, което е безспорно по основание и размер, а неликвидно е това вземане, което е оспорено било по основание, било по размер. Нормалната ситуация е аз да компенсирам с моето изискуемо ликвидно вземане по отношение на вас за 5 лв. собственото си задължение към вас, но ако вие оспорите моето вземане, компенсацията няма да стане сега, а когато вземането ми престане да бъде оспорено, т.е. когато съдът го признае.
6.Действителност на двете вземания - Конов: като че ли тази предпоставка е излишна, защото ако на вземанията могат да се противопоставят перемпторни, окончателни,погасяващи възражения - оказва се, че те не съществуват, значи нямаме две, а едно вземане, а ако може да им се противопостави отлагателно, дилаторно възражение - оказва се, че те не са изискуеми, че не е изискуемо активното вземане и отново няма да може да стане компенсация. За всеки случай обаче Кожухаров вкарва тази предпоставка, за да обясни допълнително, че според чл.103/2 прихващане се допуска и след като вземането е погасено по давност, ако е могло то да бъде извършено преди изтичането на давността. Следователно когато останалите предпоставки са били налице към един момент (всичките, включително и вземането да не е погасено по давност) последващото погасяване на вземането по давност, изтичането на давностния срок няма да ни пречи да направим компенсацията още веднъж поради нейното обратно действие. Заради това единствено изключение Кожухаров разглежда ситуацията с възраженията, които могат да се правят и казва, че в крайна сметка вземането трябва да е действително, но също така може да стане и с погасено по давност вземане.
Компенсационно изявление
Според действащите текстове компенсацията не настъпва по право - тя трябва да бъде поискана. Следователно състоянието на компенсируемост (наличието на разгледаните предпоставки) не води автоматично до погасяване на двете вземания, а трябва едната от двете страни или тази, за която всички предпоставки са налице да каже "компенсирам". Това е системата на BGB - вж. Апостолов - правилната теза на ВGB - грешката на Code civil и на стария ЗЗД - оттам правилната теза на новия ЗЗД, който Апостолов не е разгледал, защото не е бил създаден по това време.
Компенсаторното изявление не може да бъде направено според чл.104 под срок или под условие освен под условието, че предявеното в съд вземане ще бъде уважено. Аз не бих могъл да компенсирам с вас като ви кажа, че компенсирам след 10 дни или, че компенсирам при условие, че получа заплата, а ако не получа такава не компенсирам и т.н. Изявлението за компенсация, това извънсъдебно и неформално (няма нужда от никаква форма) упражняване на едно потестативно право може да бъде само безусловно, но законът допуска едно единствено условие, ако предявеното пред съд вземане бъде уважено. Тази т.нар. условна компенсация ни хвърля в недоумение при прочита на проф. Кожухаров, чието тълкуване е следното:
Кое вземане да бъде уважено пред съд?. Според него активното, моето. Той си представя нещата така: отивам при вас и ви казвам: имаш да ми даваш 5 лева - вие казвате: ще видя. Аз също имам да ти давам 5 лева и вие казвате: имаш. Аз компенсирам, в случай, че моето вземане си го предявя пред съда и то бъде признато, понеже сега е неликвидно и аз ще компенсирам с него - активното вземане било оспорено, то трябвало да бъде признато от съд.
Това обаче е безмислено, защото с него нищо не печелим и защото не това е целта на института "условно прихващане" - за да можем да разберем условното прихващане трябва добре да познаваме евентуалните, условните процесуални действия. Защо всъщност нещата стоят така, че не активното, а пасивното вземане е оспорено. Това е така, защото когато аз правя едно безусловно изявление за компенсация всъщност искам да погася двете вземания до размера на по-малкото. За да мога да направя компенсация аз предпоставям, че имам да давам нещо и с това аз косвено признавам задължението си към вас. И ако направя една безусловна компенсация ефектът ще настъпи (двете вземания ще бъдат погасени), а аз ще жертвам и своето вземане, което никой не е оспорил до този момент. Затова ролите всъщност са обърнати и това е особено важно, когато се прави възражение за компенсация в един процес като ответник. Там не бива да пропуснете да направите тъкмо условно (под условието, че съдът установи насрещното вземане) възражение за компенсация. Ситуацията е следната: вие ме съдите за тези 5 лв., които аз имам да ви давам и аз искам да се спася от този иск, този иск, вашата претенция да бъде отхвърлена. Мога разбира се да кажа: да, аз компенсирам с тези 5 лв., които вие имате да получавате от мен, но в такъв случай аз съм признал своето задължение към вас (да ви дам 5 лева), което е предметът на вашата претенция. Съдът веднага ще уважи искането за компенсация, особено ако вие не оспорите моето вземане и ще постанови решение, че никой никому няма да дава нищо. Но ако аз оспорвам иска по същество, ще твърдя нещо друго, че аз нямам да ви давам 5 лв., защото съм ви ги върнал, защото договорът между нас и нищожен, защото вие никога не сте ми давали 5 лв., защото изобщо вашето вземане не съществува, аз го оспорвам. Но ако съдът намери, че това вземане съществува аз правя условно, евентуално възражение за прихващане, изявление за прихващане, че само ако съдът признае съществуването на вашето вземане, едва тогава искам да съобрази моето насрещно вземане и да отхвърли иска поради компенсация. В другия случай, ако съдът признае, че вашето вземане не съществува на друго някакво основание, напр. че договорът е нищожен, за това че вие въобще не сте ми давали пари, в такъв случай моля искът да бъде отхвърлен на това основание и аз запазвам моето си вземане срещу вас за 5 лв. По същия начин ще се разиграят нещата извънсъдебно. Вие идвате при мен и казвате да ви върна 5 лв., аз ви отговарям, че не ви дължа никакви 5 лв., но не заради компенсацията. Вие ми казвате ви ги дължа, защото... Тогава аз ви отговарям, че не ви дължа никакви 5 лв., но ако случайно вие вземете, че предявите срещу мен за 5 лв. и спечелите това дело (съдът признае, че вашето вземане съществува), аз сега правя компенсация под условието, че вашето (пасивното) вземане, а не моето (активното) бъде признато от съда. Тогава ще настъпи компенсацията под това условие с моето вземане за 5 лв. срещу вас. Но ако вие не предявите този иск, ако съдът не ви признае това вземане, условието на компенсацията не е настъпило и вие ще имате да ми давате 5 лв.
Чл.105 урежда една недопустимост, невъзможност на компенсацията без съгласието на кредитора:
Не могат да се прихващат без съгласието на кредитора вземания, върху които не се допуска принудително изпълнение, вземания, породени от умишлени непозволени деяния, и вземания за данъци.
Нормално компенсацията я правя едностранно, без да питам никого. Казвам "компенсирам" (включително "компенсирам условно", ако искам да оспоря другото вземане, да не го призная, защото ако компенсирам безусловно всъщност признавам другото вземане, т.е. на практика няма да оспорвам иска на друго основание, освен компенсацията и признавате вземането, което се претендира и молите съда да отхвърли иска само благодарение на компенсирането му с ваше насрещно вземане).
В случаите изброени в чл.105 се оказва, че компенсацията може да настъпи само, ако кредиторът се съгласи, при все че са налице останалите изисквания. Този текст е една особена закрила на кредиторите на някои вземания:
1.Вземания, върху които не се допуска принудително изпълнение - това се несеквестируемите вземания. И понеже гледахме на компенсацията като на способ за принудително изпълнение, насочено към вземането на длъжника ни към нас, ако това вземане на длъжника ни към нас е несеквестируемо, напр. за издръжка, ние няма да можем да извършим тази компенсация. Текстът е изричен, но той следва и от логиката на компенсацията като способ за принудително изпълнение.
2.Вземания за данъци - те се прихващат, но при условията на Закона за събиране на държавните вземания. Това е така, защото държавата се храни от данъците и ако всеки започне едностранно и безразборно да прихваща задълженията си към държавата за данъци с нейни задължения към него, тя би останала без приходи в бюджета. Това е особеният интерес, който налага да не се прихващат без съгласието на насрещната страна вземанията, породени от данъци.
3.Вземанията, породени от умишлени, непозволени деяния - не става въпрос за какъв да е деликт, а само за умишлено извършен деликт. Ако не беше тази защита на увредения от деликта ще се получи следната ситуация: вие имате да ми давате 5 лв., но не ми ги давате Аз ядосан, ви подпалвам умишлено висящия на закачалката шлифер. Вие придобивате срещу мен като деликвент вземане от непозволено увреждане, но този деликт е извършен умишлено, и ако на мен ми се разреши да погася, да компенсирам и да кажа: имахте да ми давате 5 лв., но аз ви изгорих шлифера и така компенсирам двете задължения, тогава насрещната страна ще остане необезщетена за едни вреди, причинени умишлено. Остава съмнението, че аз нарочно съм ви подпалил шлифера, за да мога по този начин да реализирам своето вземане към вас (като не мога да получа пари, поне да ви подпаля шлифера и да не ви плащам обезщетение). На това основание законът изрично казва, че тези задължения няма да могат да се компенсират. Но те не могат да се компенсират без съгласието на кредитора, но с неговото съгласие, ако вие се откажете от преференцията на този текст, ако вие като кредитор на едно несеквестируемо вземане се съгласите то да бъде дадено вместо изпълнение, ако данъчният орган се съгласи да се компенсират тези данъци с други, надплатени от моя страна и т.н. компенсацията ще стане. Затова казваме, че тя е не едностранна, а факултативна компенсация (по желание на другата страна).
Освен уредените в чл.105 хипотези, при които прихващането е забранено има поне още една хипотеза, при която прихващането е не допустимо. Тя е уредена в чл.90 от СК: забранено е да се прихваща задължение за издръжка с насрещно вземане. За разлика от хипотезите на чл.105 ЗЗД, забраната в чл.90 СК е уредена в императивна норма и тя не може да бъде отменена по съгласие на страните. Това положение е установено в интерес на лицата, които се нуждаят от издръжка.
Видове прихващане
1.Обикновено прихващане - което може да се извърши, при наличие на уредените в чл.103 условия:
Когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи, всяко едно от тях, ако вземането му е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу задължението си.
Прихващането се допуска и след като вземането е погасено по давност, ако е могло да бъде извършено преди изтичането на давността.
Ако длъжникът се е съгласил с прехвърлянето на вземането, той не може да прихване задължението си срещу свое вземане към предишния кредитор.
В зависимост от начина на извършването си обикновеното прихващане може да бъде:
1.1.извънсъдебно - неформално;
1.2.съдебно - може да се извърши само по два, установени в ГПК начина:
1.2.1.чрез насрещен иск;
1.2.2.чрез възражение за прихващане.
Една особеност на съдебното прихващане (разлика с учебника): практиката на ВС приема, че е възможно съдебно прихващане да се извърши по пътя на възражението дори и вземането на прихващащия да е неликвидно.
2.Факултативно прихващане - което е допустимо при условията, в хипотезите на чл.105. То се нарича така, тъй като то е допустимо, само ако кредиторът даде съгласието си:
Не могат да се прихващат без съгласието на кредитора вземания, върху които не се допуска принудително изпълнение, вземания, породени от умишлени непозволени деяния, и вземания за данъци.
3.Договорно прихващане - допустимо е в два случая:
3.1.ако страните се уговорят да се извърши прихващане, независимо че не е налице някоя от предпоставките по чл.103. Това прихващане е допустимо единствено по силата на съглашение на страните;
3.2.ако страните със съглашение променят действието на прихващането - напр. страните могат да решат, че прихващането няма да има обратно действие.
Договорното прихващане разбира се няма сила за третите лица - относително действие на договорите.
Въпрос 33 – Подновяване (новация).
Традиционно новацията се определя като договор по силата на който едно облигационно отношение се прекратява, а на негово място възниква ново, което се отличава от старото.
Общи правила:
Чл. 107. Задължението се подновява, когато се замени с друго по съглашение с кредитора. В такъв случай обезпеченията на старото задължение се запазват за новото, ако лицата, които са ги дали, се съгласят за това.
(Ал. 2, отм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.)
Страните по новацията трябва да отговарят на определени изисквания.
1.Кредиторът трябва да е дееспособен.
2.Представителят на кредитора (ако новацията се извършва от представител)) трябва да разполага с разпоредителна власт. Това е така, защото новацията прекратява старото правоотношение и следователно представлява акт на разпореждане.
3.Длъжникът трябва да е способен да поема задължение - дееспособен.
4.Представителят на длъжника също трябва да е в състояние да поема задължение - дееспособен.
Особени елементи на новацията
1. Действителен стар дълг или действително старо правоотношение. Ако такова правоотношение липсва или то е нищожно новационното съглашение също ще бъде нищожно, защото и предметът и основанието му ще бъдат невъзможни. Унищожаемите сделки могат обаче да се новират, но в този случай новото правоотношение (новата сделка) също ще бъде унищожаема, тъй като новацията не е саниране на унищожаемостта по смисъла на чл.35 ЗЗД:
Унищожаемият договор може да бъде потвърден от страната, която има право да иска унищожението му, чрез писмен акт, в който трябва да се посочи и основанието за унищожаемостта.
Договорът се потвърждава и когато страната, която има право да иска унищожението му, го изпълни доброволно изцяло или частично, като знае основанието за унищожаемостта му.
Договор, унищожаем поради крайна нужда, не може да се потвърждава.
Възможно е старото задължение да е условно. Ако старото задължение е било условно, не е задължително новото съглашение, новата сделка да е условна. Дали новото задължение ще бъде условно зависи от волята на страните.
Спорен е въпросът дали може да се новира естествено задължение. Положителен отговор ни дава чл.118 ЗЗД:
Ако длъжникът изпълни задължението си след изтичането на давността, той няма право да иска обратно платеното, макар и в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла.
2.Наличие на действителен нов дълг. Новата сделка, която възниква, новото правоотношение трябва да отговаря на всички изисквания за действителност, които са установени в закона - чл.26 :
Нищожни са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави, включително и договорите върху неоткрити наследства.
Нищожни са и договорите, които имат невъзможен предмет, договорите, при които липсва съгласие, предписана от законна форма, основание, както и привидните договори. Основанието се предполага до доказване на противното.
(Ал. 3, отм. - ДВ, бр. 30 от 1990 г.).
Нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части.
Ако самото новационно съглашение е нищожно или е с незавършен фактически състав старото задължение не се прекратява - то продължава да съществува. Аналогично е положението и в случай на унищожаване. Ако новата сделка, новото съглашение е унищожаемо и сделката бъде унищожена, в такъв случай старото задължение (тъй като по правило унищожаването има обратно действие) се възстановява.
Възможно е новацията да е под условие. Но настъпването или ненастъпването на условието има сила за старото задължение само, ако страните решат така. Новото задължение е условно (под отлагателно или под прекратително условие). Ако в хипотезата на прекратителното условие то настъпи договорът се прекратява с обратна сила. При новацията обаче има особеност, такава, че настъпването или ненастъпването на условието не води автоматично до възстановяването на стария дълг, а това възстановяване е функция на волята на страните, т.е. страните могат да решат, че независимо, че е настъпило прекратителното условие старият дълг не се възстанови.
3.Наличие на разлика между стария и новия дълг - aliquid novi. Тази разлика може да се отнася както до някои от съществените елементи на сделката (основание, предмет), така и до субектите на правоотношението.
4.Намерението на страните. Новацията е съвършена, което изисква специално основание, наречено animus novandi. Страните трябва да желаят както прекратяването на старото правоотношение, така и възникването на новото на негово място и то точно по начина и с връзката, която съществува при новацията, а не въобще, т.е. новото задължение възниква именно защото се прекратява старото.
Видове новации
1.Обективна новация - когато новацията засяга съществените елементи на договора (на старото правоотношение). Напр. купувачът може да уговори с продавача вместо да дължи цена, да дължи издръжка и гледане до края на живота на продавача. Възможно е да има и промяна в основанието, напр. вложена парична сума може да остане като заем. Традиционно се смята, че само промяната на съществените елементи на правоотношението води до новация и затова се приема, че промяна в срокове, условия, място на изпълнение не е новация. Това не винаги е така и зависи от това какво страните желаят и какво е тяхното намерение.
2.Субективна новация - настъпва смяна на някоя от страните по правоотношението. Тя може да бъде:
2.1.пасивна – сменя се длъжникът. Пасивната новация може да се осъществи по следните начина:
2.1.1.при т.нар. експромисия - договор между новия длъжник и кредитора - при нея старият длъжник не е страна (чл.73);
2.1.2.чрез система от сделки – 1. между стария и новия длъжник (овластява едно трито лице да изпълни неговия дълг); 2. между кредитора и стария и новия длъжник (не може без съгласието на кредитора да се смени длъжника по първата сделка. Кредиторът трябва да я потвърди)
2.1.3. чрез пасивна съвършена делегация – длъжникът нарежда на своя длъжник да плати на кредитора му.
2.2.активна – сменя се кредитора.
Действие, последици на новацията
Две главни групи последици:
1.Засягаща старото правоотношение, което се прекратява, като заедно с това правоотношение и задължение се прекратяват и всички акцесорни права и задължения, включително и всички обезпечения по стария дълг, без значение кой ги е дал. И тъй като се прекратява старото правоотношение, прекратяват се и възраженията на длъжника, които той е имал по това старо правоотношение.
Когато се новира задължението на един от солидарните длъжници останалите се освобождават от задълженията си, освен ако кредиторът е запазил правата си срещу тях.
Новацията на задължението на поръчителя няма действие за главното задължение.
2.Отнасяща се до възникването на новото правоотношение. Съдържанието на това ново правоотношение се определя от волята на страните. За да бъде кредиторът обезпечен това трябва да се уговори, т.е. кредиторът по принцип е хирографарен, дори и по старото задължение той да е бил обезпечен. Ако кредиторът иска при новото задължение той да бъде обезпечен това трябва да се уговори.
Същото важи и за солидарността - ако кредиторът новира едно от солидарните задължения, солидарността по отношение на това задължение се прекратява и новото задължение не е солидарно, освен ако не се уговори противното. Длъжникът вече разполага само с възраженията по новия дълг, по новото правоотношение. Започва да тече и нова давност.
Въпрос 34 - Делегация
Терминът "делегация" се използва с няколко значения:
1.Означава система от сделки
2.Означава договор между две лица, наречени делегант и делегат, които се съгласяват делегантът да престира нещо да делегатаря посредством едно трето лице, наречено делегат. Това е традиционното разбиране за делегацията по френското право, но у нас то не може да се поддържа, тъй като няма правна уредба, от която то да може да бъде изведено.
3.Според общоприетото в нашата литература виждане делегацията представлява нареждане на едно лице (делегант) до друго лице (делегат) да се задължи или да престира от свое име на трето лице (делегатар). Няма значение за чия сметка се извършва това задължаване или плащане.
Делегацията не е уредена с общи правила у нас в момента. Тя е била уредена в стария ЗЗД. Фигура, подобна на делегацията, известна на немското право е асигнацията. Асигнацията е много подобна на делегацията - при нея страните се наричат съответно асигнант, асигнат и асигнатар, но асигнацията представлява нещо малко по-сложно от делегацията, тъй като тя е съвкупност от две сделки, едната сделка е това, което съответства на делегацията (овластяване на асигната от асигнанта да се задължи или да престира нещо), но при асигнацията има двойно овластяване. Асигнантът овластява и асигнатаря да получи плащане или да упражни право срещу асигната.
Делегацията и асигнацията намират приложение в редица сделки на търговското право и по-специално в менителничното право. Менителниците и чековете са делегации и асигнации.
Какви са сделките и правоотношенията между лицата в делегацията?
Самата делегация представлява една едностранна сделка, с която делегантът нарежда на делегата да се задължи или да престира на делегатаря. Тази сделка поражда за делегата едно непритезателно, овластително право да се задължи или да престира от свое име. Всъщност делегацията прилича много на упълномощаването. Но за разлика от него делегатът действа от свое име, той е страна по сделката и затова последиците са различни. Това е сделка, която има овластителен характер и чиято единствена последица е създаването на това овластително право делегатът да се задължи или да престира на делегатаря. В теорията има спор дали делегацията е абстрактна или каузална сделка, който спор като че ли е излишен, тъй като дали една сделка е абстрактна или каузална зависи от това дали има еквивалентно или нееквивалентно имуществено разместване - при всички положения трябва да има имуществено разместване, трябва сделката да е престационна, за да може да има основание. При делегацията обаче, както при упълномощаването няма разместване на имущество и затова при нея като че ли е по-правилно да не се говори въобще за основание. Очевидно обаче е, че самата делегация не е достатъчна за уреждане на отношенията между страните, защото по силата на делегацията делегатът има само правото да престира или да се задължи към делегатаря, но той няма задължение към делеганта да направи това. Необходимостта от възникването на такова задължение е причина между делеганта и делегата да възникне още едно правоотношение, което се нарича отношение на покритие. Именно по силата на това правоотношение за покритие делегатът поема задължение към делеганта да изпълни това, за което той е овластен. Най-често това правоотношение възниква от договор за поръчка. Между делеганта и делегатаря обикновено съществува също правоотношение, което се нарича "валутно отношение" или "отношение за валута". Това отношение винаги е валутно, без значение дали има плащане или каква е валутата по него. Това валутно отношение може да бъде породено от най-различни сделки (възмездни или безвъзмездни - продажба, наем, дарение, заем и т.н.). Всъщност това валутно отношение мотивира делегантът да нареди на делегата да направи нещо. Но валутното отношение има ролята само на мотив за делеганта, а не на основание за него. Най-често по принцип делегантът е длъжник на делегатаря и затова той нарежда на делегата да изпълни или да се задължи към делегатаря. Но възможни са всякакви комбинации. Отношението между делегата и делегатаря се нарича външно правоотношение. Такова правоотношение обаче възниква само в случай, че делегатът поема задължение към делегатаря. Ако той направо престира, плаща някаква сума, правоотношение в случая не възниква. Възможно е да има и други правоотношения между делегата и делегатаря освен валутното.
Видове делегации
В зависимост от това дали нареждането на делеганта се предхожда от негово задължение към делегатаря или не:
1.На основата на поведението, което е предмет на овластителното право, т.е. делегацията може да бъде за:
1.1.за задължаване;
1.1.1.тя може да бъде съпроводена от новация - "съвършена делегация". Тя може да бъде:
1.1.1.1.активна съвършена делегация - сменя се кредитора. Тя е налице в случай, при който делегантът, който е кредитор на делегата му нарежда да се задължи към трето лице (делегатар). Едновременно с това той новира отношението за покритие като освобождава делегата от задължението му към себе си, т.е. става смяна на кредитора - новият кредитор е делегатаря. Разбира се това освобождаване, тази новация е условна и тя поражда действие едва след като делегатът се задължи към делегатаря, защото самата делегация сама по себе си не може да задължи делегата към делегатаря. Трябва делегатът сам да се задължи към делегатаря и едва след като той се задължи настъпва действието на новацията.
1.1.1.2.пасивна съвършена делегация - сменя се длъжника. Делегантът е длъжник на делегатаря, а делегатът е трето лице. В този случай с поемането на задължение от страна на делегата към делегатаря, делегантът се освобождава от задължението си към делегатаря, т.е. става смяна на длъжника. Делегантът е бил длъжник на делегатаря. Той нарежда на делегата да се задължи към делегатаря. Налице е новационен договор, който се сключва между делеганта и делегатаря. Разбира се тази новация поражда действие в момента, в който делегатът се задължи към делегатаря.
1.1.1.3.активно-пасивна делегация - ако делегантът е длъжник на делегатаря, а делегатът е длъжник на делеганта. В този случай с поемането на задължение на делегата към делегатаря едновременно се прекратяват двете предишни задължения, на делегата към делеганта и на делегантът към делегатаря.
1.1.2.Делегацията за задължаване може да няма новиращ ефект - такава делегация се нарича "несъвършена делегация". Тук отношенията са същите без новация. Тази делегация може да бъде активна и пасивна несъвършена делегация:
1.1.2.1.активна несъвършена делегация - делегантът нарежда на делегата да се задължи към делегатаря и възниква ново задължение, но старото си остава;
1.1.2.2.пасивна несъвършена делегация - делегатът поема задължение към делегатаря, но старото задължение си остава.
1.1.3.Делегацията за задължаване може да води до подмяна на субектите по правоотношението без обаче да има новация - такава делегация се нарича "привативна делегация" и тя по своето действие е подобна на цесията или заместването в дълг.
Въпрос 35 – Опрощаване. Сливане.
Опрощаване. Същност.
Опрощаването е уредено в чл.108 ЗЗД: Задължението се опрощава, ако кредиторът се откаже от вземането си чрез договор с длъжника.
Опрощаването е договор между кредитора и длъжника, с който кредиторът се отказва от вземането си. Трябва да се има предвид, че опрощаването е договор, а не едностранна сделка. То е уредено като договор в резултат на разбирането, че кредиторът не може да освобождава длъжника от задължението му против неговата воля. По традиционни съображения опрощаването е договор.
Няма никакви особености относно постигането на съгласие. Волята може да бъде изразена както изрично, така и мълчаливо. Законодателят не изисква някаква форма за действителност. Предмет на опрощаването може да бъде всякакво задължение, стига да няма някаква нормативна забрана или страните не са изключили някакво вземане помежду си. Така например не могат да се опрощават задължения върху неоткрито наследство, тъй като това е забранено по силата на чл.26/1 ЗЗД: Нищожни са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави, включително и договорите върху неоткрити наследства.
Не могат да се опрощават задължения за издръжка за бъдещо време - това е забранено от чл.88 СК.
По принцип могат да се опрощават:
условни вземания;
срочни вземания;
неликвидни вземания;
части от вземания.
Опрощаването е каузален договор и то изисква основание за своята действителност. Най-често опрощаването се извършва с дарствено намерение и има безвъзмезден характер. Възможно е обаче, особено, ако опрощаването е част от някаква система от сделки, то да има възмезден характер и да се извърша с цел напр. да се придобие едно право или да се изпълни едно задължение. Така при една спогодба може да се уговори, че едната страна ще опрости впоследствие някакво задължение на другата страна и когато това стане основанието ще бъде solvendi causa (изпълнението на едно задължение).
Способност на страните да извършват опрощаване - в зависимост от това, дали договорът има възмезден или безвъзмезден характер:
- опрощаване, което се извършва с дарствена цел изисква кредиторът да има способност да дарява.Тъй като опрощаването може да се разглежда като разпореждане с право за кредитора, кредиторът трябва да бъде дееспособен, ако е физическо лице - чл.73/3 СК.
Доказване на опрощаването
По правило страната, която твърди, че извършва опрощаване трябва да докаже твърдението си и това следва от чл. 127 ГПК.
Доказването на изпълнението и изобщо на прекратяването на облигационните отношения е улеснено от наличието на две презумпции, които съдържа чл.109 ЗЗД:
Задължението се смята погасено, ако частният документ за него се намира у длъжника, освен ако се докаже, че не му е върнат доброволно.
Първата презумпция е оборима и според нея, ако частният документ за дълга се намира у длъжника, предполага се, че му е върнат доброволно от кредитора. Кредиторът може да доказва обратното.
Втората презумпция е необорима и според нея, ако частният документ за дълга е върнат доброволно задължението е прекратено, без значение дали кредиторът е искал да прекрати това правоотношение или не. Но връщането на документа за дълга предполага прекратяване на правоотношението, но не означава опрощаване, нито плащане (само прекратяване на дълга). Ако длъжникът има интерес да докаже, че е платил, а не, че е бил опростен, той трябва да докаже твърдението си.
Действие на опрощаването
Опрощаването прекратява вземането на кредитора заедно с всички акцесорни права (лихви, неустойки, поръчителства, ипотеки).
Опрощаването на поръчителя обаче не освобождава главния длъжник.
Опрощаването на един от солидарните длъжници освобождава не само опростения, но и останалите, освен ако кредиторът е запазил правата си срещу тях. В такъв случай задължението на останалите се намалява с частта на опростения.
Сливане. Същност.
Сливането е юридически факт, при който качествата длъжник и кредитор се съединяват в едно лице. Тъй като никой не може да бъде кредитор и длъжник на самия себе си сливането прекратява облигационното отношение.
Сливане може да настъпи при универсално правоприемство:
длъжникът наследява кредитора;
трето лице наследява едновременно длъжника и кредитора;
наследникът на кредитора продава наследството на длъжника.
Сливане може да настъпи при частно правоприемство:
- кредиторът цедира вземането на длъжника по цесията (наемателят купува имота(;
Сливането може да настъпи в резултат на различни юридически факти:
договор;
няма ограничения.
Дйствие на сливането
1.Погасява се вземането и съответното на него задължение. Няма значение дали това вземане е ликвидно или не, условно, срочно.
2.Заедно с вземането и задължението се погасяват и всички акцесорни права и задължения (лихви, неустойки, обезпечения). Това обаче невинаги е така. Има някои особени хипотези, при които сливането няма такъв погасителен ефект:
сливането на поръчителя и кредитора няма действие за главния длъжник;
сливането на длъжника и поръчителя не погасява нито главното задължение, нито обезпечението, а кредиторът разполага с две права срещу едно и също лице.
Сливането може да бъде частично: напр. ако длъжникът наследи кредитора и активът на наследствения дял е по-малък от размера на задължението, длъжникът отговаря за горницата спрямо останалите сънаследници.
Отпадането на факта на сливането с обратна сила възстановява първоначалното положение.
В определени от закона случаи сливането няма погасително действие:
1. В случаите, при които вземането и задължението, макар че са част от правната сфера на едно и също лице попадат в различни имуществени маси по силата на специални правила- напр. не настъпва сливане при приемане на наследството по опис.
не настъпва в (чл.67 ЗН) хипотеза, при която кредиторите на наследството поискат отделяне на наследството от имуществото на наследника. Тези правила са създадени в интерес на трети лица, или на наследника или на кредиторите;
не настъпва сливане и в хипотезата на чл.178 ЗЗД: Който купи ипотекиран имот от длъжника по обезпеченото вземане, ако не е поел задължението, може да плати на ипотекарния кредитор до размера на цената, която дължи. В такъв случай по отношение на кредиторите, чиито ипотеки са учредени, преди той да е купил имота, се смята, че той е встъпил в правата на удовлетворения кредитор. Това е суброгацията в ипотека върху собствен имот.
не настъпва сливане и в хипотезата, при така нар. обратно джиро: джирантът на една менителница може да я придобие отново, тя може да му бъде джиросана отново. При менителницата прехвърлителят и е длъжник по нея. Възможно е тази менителница да му бъде джиросана отново, в този случай, преди той да я прехвърли отново (а той може и да не я прехвърли) той става кредитор по менителницата. Понеже преди това той е бил длъжник и сега, след второто джиросване той става кредитор настъпва сливане и той не може да иска изпълнение от лицата, които се намират между първото и второто придобиване на менителницата, защото настъпва сливане. Но ако джирантът джироса отново менителницата на някое трето лице сливането.
Въпрос 36 - Прехвърляне на вземане (цесия)
Правен режим:
Чл.99. Кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това.
Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното.
Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне.
Прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор.
Чл.100. Ако прехвърлянето е възмездно, кредиторът отговаря за съществуването на вземането по време на прехвърлянето.
Той не отговаря за платежоспособността на длъжника, освен ако се е задължил за това, и то само до размера на онова, което е получил срещу прехвърленото вземане.
Определение
Цесията е договор, с който кредиторът на едно вземане го прехвърля на трето лице.
Страни
Страните по договора са:
1.Цедент - прехвърлителят на вземането
2.Цесионер - приобретателят на вземането
Длъжникът по вземането не е страна и неговото съгласие не е необходимо. Цесията е договор и тя изисква съгласието на цедента и цесионера.
Съгласието може да бъде:
чисто;
с модалитети.
Цесията по правило е каузален договор, като основанието на страните може да бъде всякакво (дарствено, да се придобие едно право). Нещо повече, цесията може да бъде сключена вместо изпълнение на един дълг - чл.65/3 ЗЗД:
Кредиторът не може да бъде принуден да приеме в изпълнение нещо, различно от дължимото.
Ако кредиторът се съгласи да получи в собственост нещо друго вместо дължимото, то при съдебно отстранение или при скрити недостатъци на полученото се прилагат съответно правилата за продажбата.
Когато на кредитора е прехвърлено едно вземане вместо дължимото, задължението се погасява, след като бъде събрано вземането, ако не е уговорено друго.
Длъжникът вместо да изпълни задължението си прехвърля на кредитора свое вземане към трето лице. Но такава цесия има погасителен ефект само при наличието на специална уговорка. В противен случай старото задължение се погасява, след като бъде събрано вземането. При това, ако решат страните могат да уредят цесията и като абстрактен договор.
Законодателят не изисква форма за действителност на цесията по общо правило. В някои случаи обаче, по силата на специални правила, спазването на някаква форма е изискване за действителност:
дарствената цесия на права върху движими вещи трябва да бъде извършена в писмена форма с нотариална заверка на подписите - чл.225/2 ЗЗД: Дарението на движими имущества трябва да стане в писмена форма с нотариално заверени подписи или чрез предаване, а на ценни книжа - по надлежния начин за прехвърлянето им.
цесията на обезпечено с ипотека вземане трябва да бъде вписана, за да има действие за ипотеката.
Изискванията за доказване, уредени в ГПК важат и за цесията.
Предмет
Предмет на цесията:
вземания;
други права
Те трябва да бъдат действителни, в противен случай цесията ще е с невъзможен предмет и ще е нищожна:
допустимо е прехвърлянето на бъдещо право, но една такава цесия е във висящо състояние.
може да се цедира естествено вземане, но една такава цесия не осигурява на цесионера право на защита;
може да се цедира и спорно право, право, което е предмет на висящо дело, но за да стане това е необходимо да бъдат спазени не само изискванията на ЗЗД, но и условията на чл.121/2 ГПК;
допустимо е да се прехвърлят и части от вземания.
Предмет на цесията могат да бъдат само прехвърлими права.
Има права, които са непрехвърлими по своето естество и те не могат да се цедират, напр. акцесорните права, които не могат да се прехвърлят отделно от вземането, което следват: напр. вземането за лихва не може да се цедира отделно от главното вземане.
Не могат да се цедират и права, които са свързани с личността на цедента, напр. вземане за издръжка.
Непрехвърлимостта може да следва не само от естеството на правото, но и по силата на закона. Напр. вещното право на ползване е непрехвърлимо.
Несеквестируемостта на едно вземане не означава, че то е непрехвърлимо. Несеквестируеми вземания могат да се прехвърлят.
Страните могат да забранят прехвърлянето на едно вземане, но подобна забрана ще има действие само между тях, без да обвързва третите лица.
Действие на цесията между страните (цедент и цесионе)
Цесията прехвърля вземането или правото от стария на новия кредитор. То се придобива в състоянието, в което се е намирало в момента на сключването на договора. Обаче, ако във вземането са настъпили изменения в периода между постигането на съгласието и уведомяването на длъжника тези изменения са противопоставими на цесионера.
Заедно с вземането към цесионера преминават по право и акцесорните права, напр. цесионерът придобива всички лихви, които стават изискуеми след прехвърлянето. А ако не е уговорено противното, цесионерът става титуляр и на изтеклите вече лихви, по силата на правилото на чл.99/2 ЗЗД: Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното.
Цесията прехвърля върху цесионера общите и особените привилегии на вземането.
Когато вземането е обезпечено със залог цесията прехвърля върху цесионера и заложното право, като вещта може да остане в държание на цедента, а може да бъде предадена и на цесионера. Но тъй като при залога залогоприемателят (цедентът) има не само права, но и задължения по договора за залог, затова се смята, че цедирането на заложното право изисква съгласие на залогодателя.
Цесията прехвърля и ипотеката, но за да има действие цесията за ипотеката тя трябва да бъде отбелязана в нотариалните книги.
Цесията прехвърля и правото на задържане, но за да стане цесионерът титуляр на това право той трябва да установи фактическа власт върху вещта.
Цесията прехвърля и поръчителствата, които обезпечават вземането, но цедирането на вземането на кредитора спрямо един солидарен длъжник няма действие спрямо останалите солидарни длъжници.
Има и някои акцесорни права, които не преминават по право:
тъй като правото да се унищожи един договор (сделка)) има строго личен характер смята се, че то не може да се цедира;
смята се, че правото да се развали един двустранен договор, както и правата, които купувачът има в случаи на вещ с недостатъци не се прехвърлят по право, а за тези права е необходимо специално съглашение за тяхното цедиране.
Действие на цесията за възраженията
Тъй като съдържанието на правоотношението се запазва, длъжникът не губи възраженията си и може да ги противопостави на цесионера, стига те да се основават на отношенията му с цедента преди съобщението за цесията. Този извод може да се направи от текста на чл.103/3: Ако длъжникът се е съгласил с прехвърлянето на вземането, той не може да прихване задължението си срещу свое вземане към предишния кредитор.
Ако прихващането е било допустимо преди уведомяването на длъжника, длъжникът може да прихване задължението си, което е цедирано и спрямо цесионера, независимо, че вече титуляр на вземането става цедента.
Тази възможност за предявяване на възраженията по аргумент на по-силното основание би следвало да остане и да се прилага и за отлагателните, а не само за прекратителните възражения. Разбира се длъжникът може да се откаже от възраженията си, което е предвидено при прихващането: ако длъжникът приеме цесията, “той не може да прихваща задължението си срещу свое вземане към” цедента.
Цесионерът има две помощни права:
1.Може да иска цедентът да му предаде документите, които установяват вземането
2.Цесионерът може да иска от цедента да потвърди писмено извършеното прехвърляне.
Действие на цесията за длъжника
Длъжникът по цесията трябва да бъде уведомен за нея. Съобщението е едностранно изявление за прехвърлянето. То е неформално и със свободно установено съдържание, но то трябва да бъде направено от цедента, а не от цесионера. Това ясно личи от чл.99/3 и 4:
Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне.
Прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор.
Цесията поражда действие за длъжника от момента на уведомяването му, т.е. до момента на уведомяването на длъжника негов кредитор остава цедента, независимо, че вече е извършена цесията и длъжникът не само може, но е длъжен да изпълни на стария кредитор (до момента на уведомяването). Това положение важи не само за изпълнението, но и за останалите погасителни способи, напр. новация, опрощаване. До момента на получаване на уведомлението длъжникът не може да отказва на стария кредитор под предлог, че вземането вече не му принадлежи. След уведомлението обаче длъжникът трябва да изпълни на цесионера, т.е. цедентът престава да бъде кредитор.
Действие на цесията за третите лица
По силата на специалното правило на чл.99/4 цесията има действие за третите лица от деня на уведомлението на длъжника, а не от деня на сключването й. Ако напр. цедентът прехвърли вземането няколко пъти, титуляр на вземането ще бъде не първият по време, а онзи, за когото най-напред е съобщено на длъжника. По същата причина цесията не може да бъде противопоставена и на онези кредитори на цедента, които са наложили запор върху вземането и запорното съобщение е било получено от длъжника преди съобщението за цесията.
Отговорност на цедента
Чл. 100. Ако прехвърлянето е възмездно, кредиторът отговаря за съществуването на вземането по време на прехвърлянето.
Той не отговаря за платежоспособността на длъжника, освен ако се е задължил за това, и то само до размера на онова, което е получил срещу прехвърленото вземане.
За отговорност на цедента може да се говори само, ако цесията е възмездна. Според чл.100/1 цедентът отговаря за съществуването на вземането по време на прехвърлянето, но не и за платежоспособността на длъжника. Терминът "съществуване на вземането" трябва да се тълкува разширително и трябва да се приеме, че чл.100 намира приложение не само, ако вземането не съществува, но и ако то е нищожно или ако сделката, от която то произлиза е била унищожена преди цесията, или ако това вземане е прехвърлено няколко пъти на други лица и т.н.
Освен за вземането цедентът отговаря и за съществуването на акцесорните права (привилегии, обезпечения, лихви). Обемът на отговорността на цедента не е установена легално. той може обаче да се изведе по аналогия от отговорността за евикция при продажбата - чл.189 и 191 ЗЗД и следователно, ако е прехвърлено несъществуващо, или нищожно, или прекратено вече вземане цесионерът може да търси от цедента:
платената цена;
разноските по цесията;
необходимите и полезни разноски;
обезщетение за вреди.
Това е така по правило, но формата на чл.100/1 е диспозитивна и легално установената отговорност на цедента може да бъде изменена от страните. Възможно е следователно цедентът да се задължи за отговаря за събирането на вземането, т.е. за платежоспособността на длъжника. Тази отговорност обаче не може да бъде поначало по-голяма по размер от онова, което цедентът е получил срещу прехвърленото вземане - чл.100/2. Смята се обаче, че правилото на чл.100/2 е диспозитивно и със специална уговорка страните могат да го отменят, т.е. могат да уговорят, че цедентът ще отговаря и ще трябва да върне не само полученото, но и да заплати допълнителни суми.
Възможно е също цедентът и цесионерът да ограничат отговорността на цедента и дори да се съгласят цедентът да не отговаря за съществуването на вземането. Тогава цедентът няма да дължи обезщетение за вреди, възстановяване на разноските по договора и процеса, необходимите разноски и т.н., но той не може да се освободи от задължението за връщане на платената цена (на цената, която е получил). Това е минималният размер на неговата отговорност.
Въпрос 37 - Поемане на дълг
Способи за заместване на длъжника: активна и пасивна новация. Гражданският оборот е наложил да се създаде възможност, при която да се запази съществуващото облигационно правоотношение, когато се сменя пасивната страна по него.
Правна уредба:
Чл. 101. Трето лице може да встъпи като съдлъжник в определено задължение по съглашение с кредитора или с длъжника. Ако кредиторът е одобрил съглашението за встъпване, то не може да бъде отменено или изменено без негово съгласие. Първоначалният длъжник и встъпилото лице отговарят към кредитора като солидарни длъжници.
Чл. 102. Трето лице може да замести длъжника само с изрично съгласие на кредитора. Заместеният длъжник се освобождава от отговорност към кредитора.
Обезпеченията, дадени от трети лица, се погасяват, ако те не се съгласят тези обезпечения да служат за новия длъжник. Залогът и ипотеката, дадени от първоначалния длъжник, остават в сила.
Новият длъжник може да противопостави на кредитора възраженията, които е имал старият длъжник, произтичащи от прехвърленото правоотношение.
Приемане на изпълнението
Приемането на изпълнението е договор, с който едно трето лице се задължава към длъжника да изпълни вместо него или да поеме задължението му към кредитора. Това е договор, който не е уреден по нашето право, но сключването му е допустимо, съгласно чл.9 ЗЗД. Този договор не дава възможност на кредитора да иска изпълнение от лицето, което се е задължило към длъжника.
Поемането на дълг познава две хипотези:
1.Встъпване в дълг - чл.101 ЗЗД. Договор, по силата на който трето лице се съгласява да поеме едно съществуващо задължение като солидарен длъжник. Законодателството познава две разновидности на встъпването в дълг с оглед на страните:
1.1.договор, между третото лице (нов длъжник) и кредиторът - този договор е неформален и със свободно установено от страните съдържание. Съгласието на стария длъжник не е необходимо, тъй като появата на един нов длъжник е в негов интерес. Този договор обаче изисква една предпоставка за действителност - наличието на действителен стар дълг. Отсъствието на такъв дълг прави договора за встъпване в чужд дълг нищожен поради липса на предмет и основание. Встъпването в дълг като договор между кредитора И третото лице прилича на поръчителството, но се отличава от него в две насоки:
1.1.1.задължението на новия длъжник при встъпването в дълг е самостоятелно, а не акцесорно;
1.1.2.новото задължение е идентично по правило по обем и съдържание на старото, докато при поръчителството законът познава и допуска възможност поръчителят да се задължи за по-малко и при по-леки условия от главния длъжник.
1.2.договор между стария и новия длъжник - този договор е неформален и със свободно установено от страните съдържание. Също така изисква за своята действителност наличието на действителен стар дълг. Особеното е, че договорът се сключва като такъв между стария и новия длъжник, а не между новия длъжник и кредитора. Очевидно е, че един такъв договор няма действие за кредитора, който не е страна по него. За да породи действие за кредитора този договор трябва да бъде одобрен от него. Всъщност встъпването в дълг при тази хипотеза е договор в полза на трето лице, договор между стария и новия длъжник в полза на кредитора и се подчинява изцяло на правилата на договора в полза на трето лице. Съглашението между стария и новия длъжник може да бъде изменено и уговорката в полза на кредитора може да бъде дори отменена до одобряването, а след това вече няма да бъде възможно.
И в двете хипотези обаче встъпването в дълг поражда едни и същи правни последици - кредиторът получава още един длъжник. Обемът и условието на двете задължения по правило е едно и също. Отношенията между стария и новия длъжник и кредитора от една страна и вътрешното отношение между стария и новия длъжник от друга страна, се подчиняват изцяло на правилата за солидарността.
2.Заместване в дълг - чл.102 ЗЗД. Договор, по силата на който едно задължение се поема от трето лице, а старият длъжник се освобождава от него. Този договор, също както и встъпването в дълг може да бъде сключен по два начина:
2.1.договор между новия длъжник и кредитора - този договор е неформален и съдържанието му се определя свободно от страните. Законът обаче изисква изявлението на кредитора да бъде изрично, а не с конклудентни действия. Одобрение или разрешение от страна на длъжника не е необходимо, тъй като длъжникът се освобождава от задължението си. Предпоставка за действителността на договора и в този случай е наличието на действителен стар дълг. Този договор прилича на експромисията (на пасивната субективна новация, със страни третото лице и кредитора). Но за разлика от експромисията при заместването в дълг се запазва старото правоотношение (при експромисията има, а тук няма новация).
2.2.договор между стария и новия длъжник (третото лице) - този договор също е неформален, със свободно установено от страните съдържание. Изисква като предпоставка за своята действителност наличието на действителен стар дълг, но тъй като кредиторът не е страна по това съглашение той не може да има сила за него. Затова е необходимо кредиторът да даде изричното си съгласие. Разбира се кредиторът може и да се откаже и да не приеме, да откаже заместването в дълг и то няма да породи действие.
Действие на изявлението на кредитора.
Традиционно се приема, че изявлението на кредитора, с което той се съгласява за заместването в дълг има обратно действие, т.е. не от момента, от който то е получено от страните, а от момента, в който страните са постигнали съгласие. Калайджиев смята, че това мнение не би могло да бъде споделено, защото липсва норма, която да урежда обратното действие, а обратното действие като такова е изключение.
Според Кожухаров ако кредиторът не даде съгласието си, ако откаже заместването в дълг между стария и новия длъжник, възниквало съглашението "поемане на изпълнението" няма наличие на правна норма за това - в случая става дума за конверсия, а тази конверсия може да не отговаря на волята на стария и новия длъжник. Така че конвертирането на заместването в дълг в поемане на изпълнението е допустимо само, ако съответства на волята на страните, а не ex lege. Това означава, че трябва да се изследва волята на страните.
Проблемът за основанието
Кожухаров приема, че заместването в дълг е абстрактна сделка и основание за това се открива в правилото на чл.102/3: Новият длъжник може да противопостави на кредитора възраженията, които е имал старият длъжник, произтичащи от прехвърленото правоотношение.
Следователно argumentum a contrario новият длъжник не може да противопостави на кредитора личните възражения на стария длъжник от една страна (което е безспорно) и от друга страна новият длъжник не може да противопостави на кредитора и възраженията от вътрешните отношения между стария и новия длъжник. Това е така, но проблемът дали заместването в дълг е абстрактна сделка не може да бъде решен еднозначно в двете конструкции: когато заместването в дълг е договор между стария и новия длъжник, в такъв случай забраната на законодателя новият длъжник да противопоставя на кредитора означава, че новият длъжник не може да противопостави на кредитора и възражението за липса на основание по този договор. И понеже всъщност заместването в дълг е договор между стария и новия длъжник (кредиторът не е страна) и след като не може да се противопоставя такова възражение това означава, че договорът е абстрактен, защото по този начин на практика основанието се елиминира ex lege. Но когато заместването в дълг е договор между новия длъжник и кредитора тогава основанието трябва да се разглежда на плоскостта кредитор-нов длъжник, а не на плоскостта стар-нов длъжник или стар длъжник-кредитор. Затова в този случай заместването в дълг може да бъде каузален, а може да бъде и абстрактен договор, в зависимост от това как страните са уредили своите отношения. Но по презумпция този договор не е абстрактен, напротив по силата на правилото на чл.26/2 по презумпция в тази хипотеза договорът е каузален.
Действие на заместването в дълг
Най-важната последица е, че задължението преминава върху нов длъжник. Правоотношението се запазва, но става смяна на длъжниците. Правоотношението се запазва такова, каквото то е било към момента на сключването на договора за заместване в дълг. Затова новият длъжник може да противопостави на кредитора всички възражения, освен тези, които имат строго личен характер, по самото правоотношение. Новият длъжник не може да противопостави на кредитора онези възражения на стария длъжник, от които той се е отказал преди заместването в дълг. Новият длъжник поема задължението такова, каквото то е в момента на сключването на договора. Ако в това задължение са настъпили някакви изменения преди заместването в дълг, те няма да имат значение за новия длъжник. Освен това новият длъжник не може да прихваща задължението си с насрещно вземане на стария длъжник, защото липсва идентичност на страните. Такова възражение може да се прави при цесията, т.е. там изискването за идентичност на субектите, за насрещност на задълженията познава изключение и цедираният длъжник може да прихваща с вземане, което има към цедента задължението си към цесионера. Има специално правило в закона, което допуска това - чл.103/3. Може да бъде нарушено изискването за насрещност: Ако длъжникът се е съгласил с прехвърлянето на вземането, той не може да прихване задължението си срещу свое вземане към предишния кредитор.
При заместването в дълг обаче няма такова специално правило и затова новият длъжник не може да прихваща задължението си с вземане на стария длъжник.
Давността продължава да тече, тя не се променя от заместването в дълг, тъй като самото правоотношение се запазва.
Запазват се и някои акцесорни правоотношения, които не засягат интереса на третите лица. Напр. запазват се залогът и ипотеката, дадени от самия длъжник (за разлика от новацията, където нищо не се запазва и възниква ново правоотношение). Когато залогът и ипотеката, дадени от старият длъжник се запазват той вече продължава да дължи, но не в качеството си на длъжник, а на трето лице. Запазват се и други акцесорни права, които не засягат интереса на трети лица: лихви, неустойки и т.н.
Обезпеченията, дадени от трети лица обаче се прекратяват по право. Това правило е създадено, за да бъде защитен интересът на тези трети лица. Ако пожелаят разбира се те могат да запазят тези обезпечения (поръчителства, залози и ипотеки, гаранции и т.н. от трети лица).
Особените привилегии, ако са свързани с вещи на стария длъжник се запазват. Ако са свързани с вещи на трети лица се прекратяват. Проблемът дали се запазват или не общите привилегии е спорен: Калайджиев е по-склонен да смята, че те се запазват.
Поемане на ипотечно задължение
Правна уредба:
Чл. 175. С извършването на публична продан на имота всички ипотеки върху него, както и всички вещни права, учредени след първата ипотека, се погасяват. Ипотекарните кредитори имат право на предпочтително удовлетворение от цената по реда на ипотеките си.
(Ал. 2, доп. - ДВ, бр. 34 от 2000 г., в сила от 1.01.2001 г.) Ипотеката може да се запази при публичната продан на имота, ако купувачът, по съгласие с ипотекарния кредитор, поеме обезпеченото задължение. В такъв случай протоколът, с който съдебният изпълнител констатира това съгласие, се отбелязва към вписването в имотния регистър.
На публична продан се продава ипотекиран имот. Публичната продан погасява всички ипотеки, защото никой не би си купил имот на публична продан, който е ипотекиран. Възможно е купувачът на имота по съглашение с ипотекарния кредитор да се съгласи да поеме ипотеката, т.е. да се съгласи тази ипотека да остане върху този имот. Това е едно съглашение, което много прилича на заместването в дълг, но страните са евентуално трето лице и кредитора. Тук има специални изисквания, на които трябва да отговаря това съглашение - то трябва да бъде удостоверено в протокола на съдия-изпълнителя, а това, което се отнася до поемането на задължението трябва да се впише в нотариата, за да има действие за ипотеката. Проблемът е: ако се тълкува буквално закона (чл.175) може да се достигне до извода, че третото лице-купувач поема не само ипотеката, но и задължението, което тя обезпечава. Калайджиев, Кожухаров и Венедиков - ако не се уговори това специално третото лице-купувач на имота не замества длъжника в дълга, а поема само ипотечната тежест.
Прехвърляне на правоотношение
Възможно е правоотношението да бъде двустранно и двете страни по него да бъдат едновременно и длъжници и кредитори. Допустимо ли е страната по такова правоотношение да прехвърли както задълженията си, така и правата си по правоотношението? Отговорът е "да". Това не е изрично уредено в закона, но следва от чл.9 ЗЗД. Разбира се едно такова съглашение ще представлява и трябва да отговаря едновременно на изискванията и за цесия, и за заместване в дълг. Т.е. това ще бъде един смесен договор, който в своето съдържание ще включва и уговорки за цесия и за заместване в дълг. Допустимостта на такова съглашение се извежда и от чл.15 ТЗ, който допуска прехвърлянето на търговско предприятие. А търговското предприятие е една съвкупност от права, задължения и фактически отношения. След като може по-голямото допустимо е и по-малкото: да бъдат прехвърлени правата и задълженията на едно лице само по едно правоотношение.