Valtcheva - Лекции по Облигационно право (обща част)

Детайли: Главна категория: Право; Категория: Облигационно право; Публикувана на 04 Май 2007; Посещения: 14285

Въпрос 11 - Задължения за прехвърляне на собственост

По нашето право е узаконен облигаторно-вещният ефект на транслативните договори. Транслативни са договорите, които прехвърлят вещните права.
Чл.24. При договори за прехвърляне на собственост и за учредяване или прехвърляне на друго вещно право върху определена вещ прехвърлянето или учредяването настъпва по силата на самия договор, без да е нужно да се предаде вещта.
При договори за прехвърляне на собственост върху вещи, определени по своя род, собствеността се прехвърля, щом вещите бъдат определени по съгласие на страните, а при липса на такова, когато бъдат предадени.
За да разберем какво представлява облигаторно-вещният ефект на договорите трябва да се върнем към времето, когато той не е бил познат или да погледнем към съвременните правни системи, които не са го узаконили.
При римското право договорът за продажба не прави купувачът собственик - предаването на вещта прехвърля собствеността:
с договора контрахента само се задължава да ви направи собственици
или да ви достави необезпокояваното владение върху вещта. Когато ставаше въпрос за недвижими имоти, договорът също не правеше купувачът собственик, а трябваше да се разиграе един едва ли не симулативен процес (in iure cessio).
По същият начин стоят нещата и днес в немското право - докато не е предадена вещта, тя не е станала ваша, а когато ще се купува недвижим имот не трябва да се води симулативен процес , но трябва да се извърши едно вписване в поземлените книги. Договорът има само облигаторно действие, в смисъл, че създава задължение за прехвърляне на собственост (за dare).
У нас се приема, че вещното право се прехвърля по силата на самия договор. Напр. придобиване на владение по съгласие на стария и новия владелец чрез така нареченият constitutum possessorum - чрез конституиране на владение. Старият владелец, продавайки ми шапката казва: тази шапка, която аз досега владеех преставам да я владея, изменям си основанието и ще я държа за вас, все едно че тя е при мен на влог, но няма да ви я дам сега, защото вие отивате някъде другаде и искате да ходите без шапка. Това нещо, че по съгласие на страните, макар и шапката да не се традира купувачът е конституиран като владелец е било достатъчно в средновековието в много случаи да се стигне до извода, че шапката все едно е връчена и купувачът е станал собственик. И понеже това е било постоянна практика, да се сключват такива съглашения, до степен че понякога са започнали да се подразбират, съставителите на кодекса са си казали: след като нещо може да стане така с уговорка, по-добре е да кажем направо, че съгласието между страните, договорът за продажба, транслативният договор прехвърля директно собствеността и няма нужда да се прави нищо друго. Т.е. приобретателят става собственик в момента на постигането на съгласието, в момента на сключването на договора, независимо от това кога се дава вещта. По същият начин ставаме и собственици на недвижимия имот от момента на изповядването на нотариалния акт, независимо от това дали той е вписан и кога ще бъде вписан.
Друг е въпросът, че ако въпросната шапка бъде продадена на друг, а ако същият имот би бил прехвърлен втори път и се впише втората продажба, купувачът по нея ще има по-силни права.
Следователно при нас излиза, че задължението за прехвърляне на собственост се изпълнява автоматично, което ни кара да мислим, че такова задължение едва ли не съществува, т.е. че няма проблем.
За да разберем обаче в какво се състои проблемът е нужно да изследваме предпоставките на облигаторно-вещното действие на транслативните договори, които са всъщност уредени в чл.24:
"При договори за прехвърляне на собственост и за учредяване или прехвърляне на друго вещно право върху о п р е д е л е н а вещ...." следователно когато вещта е още неопределена, ще трябва да се направи още нещо, за да се стигне до прехвърлянето на собствеността. С това обаче предпоставките не се изчерпват - другата предпоставка е толкова ясна и проста, че в текста не е включена, защото се предполага, че всеки я има предвид. За да се прехвърли по силата на договора собствеността върху една вещ е необходимо този който прехвърля права, да ги има: nemo plus iura transferre posset, quam ipse habet. Следователно прехвърлителят трябва да е собственик.
Когато прехвърлителят не е собственик договорът няма да е нищожен, но той няма да породи вещното си действие - ще остане само неговото облигационно действие.
Кога прехвърлителят няма да е собственик на вещта:
1.Когато някой друг е собственик - когато ви продавам чужда вещ, върху мен възниква и тежи задължението за dare - защото договорът е действителен - задължението да ви направя собственици на вещта и аз ще мога да изпълня това задължение, ако мога да отстраня пречката, т.е. ако осъществя предпоставката на вещното действие на договора, а именно - придобия по някакъв начин собствеността върху тази вещ. Ако успея напр. да накарам бившият собственик да я продаде с това аз ще стана собственик, но докато върху мен тежи задължението за dare, докато договорът е в сила и не е развален, и щом стана собственик ще бъде отстранена пречката за прилагане на чл.24 и тогава мигновено и вие като купувачи ще станете собственици на вещта. Следователно правото ще мине през моето имущество и съгласно договора с вас то ще премине върху вас, с което моето задължение към вас ще бъде изпълнено.
2.Когато вещта не съществува - но продажбата на бъдещи вещи е също така възможна (реколтата или яйцето, което ще снесе моята кокошка утре - аз не съм собственик на яйцето, евентуално съм собственик само на кокошката/, затова и вас не мога да ви направя собственици на яйцето по силата на договора. Когато аз обаче придобия собствеността върху яйцето, а това ще стане когато вещта възникне, понеже върху мен тежи задължението за dare собствеността ще премине върху вас. Тук обаче е необходима още една предпоставка: отново аз да мога да стана собственик на яйце, за да го направя ваши. Следователно въпросът ще се реши въз основа на това, дали към момента на снасянето на яйцето аз съм собственик на кокошката. Ако съм собственик на кокошката яйцето ще стане мое като плод на тази вещ от момента, в който то възникне като отделна вещ и се отдели от кокошката. И понеже аз съм ви го обещал с договора за продажба и то е вече мое, отстранена е пречката за прилагане на чл.24 и автоматично то ще стане ваше. Ако обаче аз не съм собственик на кокошката и междувременно съм я продал, тогава това яйце няма да стане мое и аз няма да мога да ви направя собственик на яйцето и няма да е отстранена пречката по пътя към чл.24.

Въпрос 15 - Кой трябва и кой може да изпълни, кому трябва да се изпълни.

Едно задължение може винаги да бъде изпълнено от длъжника. Когато то е intuito personae само длъжникът може да го изпълни, в останалите случаи изпълнението може да бъде извършено и от трето лице. Когато поведението по изпълнението е сделка, длъжникът трябва да бъде дееспособен. В останалите случаи обаче подобно изискване не е необходимо. Когато задължението е за dare и когато самият договор не е имал облигационно-вещен ефект длъжникът трябва и да е титуляр на правото на собственост или на ограниченото вещно право, което прехвърля.
Съществуват хипотези, при които самият кредитор може да изпълни - уредена в чл.80/1 ЗЗД:
Когато задължението е за действие, което може да бъде извършено от друго лице, кредиторът има право да иска да му се разреши да извърши това действие за сметка на длъжника.
Когато задължението е да не се върши нещо, кредиторът може да иска да му се разреши да премахне за сметка на длъжника това, което е било направено в нарушение на задължението.
Длъжникът може и да натовари едно трето лице с изпълнението. Това трето лице може да бъде представител на длъжника, а може да действа и от свое име. В случаите, при които поведението в изпълнението е сделка това трето лице трябва да бъде дееспособно.
Когато едно трето лице, което действа от свое име изпълнява задължение за darе, то трябва да бъде и титуляр на правото, което прехвърля.
Възможно ли е едно трето лице да изпълни по своя инициатива?
Чл.73 Задължението може да бъде изпълнено от трето лице дори против волята на кредитора, освен ако той има интерес то да бъде изпълнено лично от длъжника.
Винаги, освен когато задължението има строго личен характер едно трето лице може да изпълни по своя инициатива.
Могат ли обаче или само длъжникът, или и длъжникът и кредиторът да се противопоставят на изпълнението на третото лице и да го осуетят. По този въпрос има спорове:
1.Достатъчно е длъжникът да не желае, за да не може третото лице да изпълни;
2.Кожухаров: само съвместното противопоставяне на длъжника и кредитора осуетява изпълнението - легално е закрепено в §267 BGB;
Аргументите:
- длъжникът може да няма интерес от това едно трето лице да изпълни, защото длъжникът получава един нов кредитор. Изпълнението, което третото лице прави освобождава длъжника спрямо кредитора, но поради приложението на принципа за забрана на неоснователното обогатяване най-често третото лице става кредитор на длъжника, доколкото е изпълнило негово задължение. При това е възможно това трето лице да е по-строг кредитор от стария и то може напр. да започне веднага принудително изпълнение и да влоши положението на длъжника.
3.Противопоставянето на длъжника и на кредитора е без значение.
- изпълнението на едно трето лице винаги ползва кредитора, т.е. кредиторът не може да загуби от едно изпълнение на третото лице, но и длъжникът нищо не губи: неговото положение по правило не се влошава. Длъжникът е дължал на кредитора, а сега дължи на третото лице, като при това не е и сигурно дали той ще дължи нещо на третото лице, защото е възможно третото лице да иска да надари този длъжник (Калайджиев) Това виждане като че ли намира опора и в чл.73 ЗЗД -защото в нашия закон, за разлика от немския няма правило, което да казва, че ако и длъжникът и кредиторът се противопоставят на изпълнението, третото лице не може да изпълни. Единственото ограничение е това, че трето лице не може да изпълнява задължение, което е intuito personae;
- няма значение дали третото лице има правен интерес или не - в разглежданата хипотеза понятието "правен интерес" има строго установено значение, което се извлича с тълкуване от чл.74 ЗЗД и се разбира: "опасност от намаляване на патримониума на третото лице" или "опасност от претърпяване на вреди". Според виждането на проф. Кожухаров, възприето и в Германия кредиторът и длъжникът не могат да осуетят изпълнение от трето лице с правен интерес. Калайджиев мисли, че от гледна точка на нашето право това няма значение.
Третото лице не може обаче да прихване задължението на длъжника със свое насрещно вземане. То може да изпълни едно чуждо задължение, но не може да извърши прихващане. Това е така, защото:
липсва насрещност на страните и на вземанията. В някои случаи е допустимо прихващане и при липса на насрещност, но затова трябва да има специално правило, а общо правило, което да допуска такова прихващане няма;
прихващането, което прави третото лице може да не е в интерес на кредитора, защото кредиторът може да има интерес да получи изпълнение, а при прихващането той реално няма да получи нищо;
може да стане така, че кредиторът спрямо, когото е извършено прихващането да се постави в по-благоприятно положение от останалите кредитори на длъжника.
Изпълнението, извършено от трето лице, обаче има еднакъв погасителен ефект по правило с изпълнението, което прави длъжника. По правило изпълнилото трето лице има право на разписка за извършеното изпълнение. То, а не длъжника може да иска разписка от кредитора

На кого трябва да се изпълни

Правилата са дадени в чл.75 ЗЗД:
Изпълнението на задължението трябва да бъде направено на кредитора или на овластено от него, от съда или от закона лице. В противен случай то е действително само ако кредиторът го е потвърдил или се е възползвал от него.
Длъжникът се освобождава, ако добросъвестно е изпълнил задължението си към лице, което въз основа на недвусмислени обстоятелства се явява овластено да получи изпълнението. Истинският кредитор има право на иск срещу лицето, което е получило изпълнението. Изпълнението към недееспособен кредитор освобождава длъжника, ако то е отишло в полза на кредитора.
Когато плащането става чрез задължаване и заверяване на банкова сметка, зъдължението се счита за погасено със заверяване сметката на кредитора.
Кредитор обаче е онова лице, което е титуляр на вземането в момента на изпълнението. Може да има разлика в личността на кредитора в момента на възникването на задължението и в момента на изпълнението. Напр. възможно е кредиторът да е цедирал вземането на едно трето лице. В този случай уведоменият за цесията длъжник трябва да изпълни не на цедента, а на цесионера. По същия начин при суброгацията, ако едно трето лице е встъпило в правата на кредитора длъжникът трябва да изпълни на него, а не на кредитора. При наследяването, ако кредиторът е починал длъжникът трябва да изпълни на неговите наследници.
Кредиторът по правило трябва да бъде дееспособен. Смята се, че получаването на едно изпълнение има значението на разпореждане с право, защото то има погасителен ефект, доколкото получаването на изпълнението освобождава длъжника и по същество правото на кредитора се прекратява. Такова едно разпореждане с правото на кредитора трябва да може да бъде извършвано само от един дееспособен кредитор. По правило изпълнението на недееспособен кредитор няма погасително действие.
Длъжникът може да изпълни на представител на кредитора и такова изпълнение ще бъде действително. Този представител може да бъде (чл.75/1 ЗЗД):
- пълномощник;
- назначено от съда лице;
- законен представител.
Но представителят трябва да разполага със съответна представителна власт да получава изпълнение. Не всеки представител може да получава изпълнение. Напр. ако един представител е упълномощен да сключва договор за наем това не означава автоматично, че той е овластен и да получава наемната цена. Изпълнението на представител без представителна власт да получава такова изпълнение няма действие, то не освобождава длъжника. Възможно е кредиторът да е овластил едно лице, което действа от свое име и не е представител да получи изпълнението. Това е възможно в редица случаи. Напр. при залог на вземане длъжникът по вземането трябва да го изпълни не на кредитора си (залогодателя), а на залогоприемателя. А залогоприемателят не е представител на залогодателя и действа от свое име. Напр. също така при издаването на една менителница издателят на менителницата, който по правило е кредитор на платеца нарежда на своя длъжник да изпълни не на него (на издателя), а на законния приносител по тази менителница. Но законният приносител не е представител, а лице със самостоятелни права и действа от свое име.
По правило изпълнение, което е извършено на некредитор и на лице, което не е представител или не е овластено да получи изпълнението няма действие. Това общо правило познава поне две изключения чл.75/1/изр.2: В противен случай то е действително само ако кредиторът го е потвърдил или се е възползвал от него.
1.Изпълнението на некредитор освобождава длъжника, ако кредиторът го е потвърдил. В закона не се съдържат някакви изисквания относно формата или начина на потвърждаване, така че то може да бъде извършено както изрично, така и мълчаливо.
2.Изпълнението е отишло в полза на кредитора. Това е фактически въпрос, но най-общо това е всяка ситуация, при която кредиторът се е обогатил от изпълнението. Напр. изпълнението, което длъжникът е направил на кредитора го обогатява. Или влагането на сумата в банкова сметка на името на кредитора обогатява кредитора, макар че не е изпълнено точно на него. Или, ако кредиторът наследи лицето, на което е изпълнено също ще се обогати.
Интерес представлява една особена хипотеза на изпълнение на некредитор, която обаче има погасително действие и е уредена в чл.75/2 ЗЗД и е т.нар. привиден кредитор: Длъжникът се освобождава, ако добросъвестно е изпълнил задължението си към лице, което въз основа на недвусмислени обстоятелства се явява овластено да получи изпълнението. Истинският кредитор има право на иск срещу лицето, което е получило изпълнението. Изпълнението към недееспособен кредитор освобождава длъжника, ако то е отишло в полза на кредитора.

За да бъде изпълнението на един привиден кредитор действително трябва да са налице две предпоставки:
1.обективна, външна страна, от позицията на един безпристрастен наблюдател не трябва да има никакво съмнение, че лицето, което получава изпълнението е кредитора. Напр. едно лице се явява в банков клон със спестовната книжка и с паспорта на титуляра на сметката и умело подправя разписката, подписа на титуляра на сметка, като му и прилича външно - в такъв случай е налице обективна предпоставка, защото служителят в банката не може да проверява внимателно самоличността на всеки, който тегли;
2.субективна - длъжникът да е бил добросъвестен, което означава длъжникът да не е знаел, че изпълнява на некредитор. Смята се обаче, че простото незнание не е достатъчно, за да освободи длъжника. Длъжникът трябва да е убеден, че плаща на своя кредитор, т.е. за него не трябва да има никакво съмнение. И освен това длъжникът трябва да не е виновен за собственото си незнание. Длъжникът трябва да е положил дължимата грижа, на добър стопанин, за да се убеди, да е направил всичко възможно да разбере, че плаща на своя кредитор.
Когато тези две предпоставки са налице изпълнението, макар и направено на некредитор има погасителен ефект и длъжникът се освобождава от своето задължение.
Но доказателствената тежест (onus robandi) е върху длъжника - при един спор той трябва да докаже, че са били налице тези две предпоставки.
Истинският кредитор от своя страна има иск срещу привидния кредитор, който е получил плащането. Този иск най-често ще бъде на основание чл.59 ЗЗД:
Вън от горните случаи всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването.
Това право възниква, когато няма друг иск, с който обеднелият може да се защити.
Но този иск може да бъде и деликтен иск, ако са налице предпоставките за това. Трябва да се има предвид обаче, че чл.75/2 има сила само за изпълнението, което се прави на привиден кредитор. Този текст няма приложение относно останалите погасителни способи. Напр. той не се прилага за опрощаване, което се извършва от един привиден кредитор.
В някои случаи изпълнението на кредитора няма погасително действие. Една от тези хипотези е уредена в чл.344 ГПК:
Запор върху движима вещ се налага с описване на вещта от съдебния изпълнител.
Запор върху такава вещ или вземане на длъжника може да бъде наложен и с получаване призовката за доброволно изпълнение, ако в нея се посочи точно вещта или вземането, върху които се насочва изпълнението.
Запорът върху вземането на длъжника се счита наложен спрямо третото задължено лице от деня, когато му е връчено запорното съобщение, съгласно чл.390.
Когато е наложен запор върху вземане длъжникът по вземането не може да изпълни на кредитора, а трябва да изпълни на съдия-изпълнителя. И ако той наруши това изискване изпълнението, което прави длъжника на неговия кредитор е относително недействително спрямо взискателите, които са наложили запора.

Въпрос 16 - Време на изпълнението

За да бъде изпълнението точно не е достатъчно то да бъде направено от длъжника и да бъде изпълнено на кредитора. Изпълнението трябва да отговаря и на други изисквания, едно от които е то да бъде направено навреме.
Моментът, в който задължението трябва да бъде изпълнено се нарича "падеж". Настъпването на падежа прави задължението изискуемо. Понятието "изисуемост" означава, че кредиторът може да иска изпълнение по съдебен ред, а не само, че може да го иска. Т.е. неговото право е защитено по съдебен ред.
Падежът може да бъде определен по различен начин.
1.Възможно е да бъде абсолютно определен като календарна дата.
2.Възможно е да бъде относително определен като период от време след настъпването на някакво бъдещо сигурно събитие - напр. един месец след поискването, или един месец след подписването на договора.
3.Възможно е страните да установят само начина за определяне на падежа, без да го посочват - в този случай падежът или срокът е определяем, не определен. Напр. възможно е страните да решат, че длъжникът ще бъде този, който ще определи срока - чл.69/2 ЗЗД: Ако изпълнението е предоставено на волята или на възможностите на длъжника, кредиторът може да поиска от районния съд да даде на длъжника достатъчен срок.
Възможно е страните да решат, че кредиторът ще определи падежа, напр. че кредиторът ще покани длъжника да изпълни. Възможно е да се реши, че едно трето лице ще определи срока.
4.Възможно е срокът да бъде мълчаливо установен, т.е. да не е посочен и да не установен начин за неговото определяне, но от самото съдържание на договора да може да бъде извлечено някакво време за изпълнение. Напр. очевидно е, че изпълнението на една сезонна работа не може да бъде извършено в друго време, освен през посочения сезон. Но в ситуациите, в които срокът е мълчаливо установен в повечето случаи е необходимо някакво допълнително конкретизиране, което може да бъде извършено с покана или по друг начин.
5.Падежът може да бъде установен и в самия закон. Напр. в чл.200/2 ЗЗД:Плащането трябва да стане едновременно с предаването на вещта и на мястото, където то се извършва. Когато срокът е определяем законът може да определи и лицето, което да конкретизира срока. Напр. чл.71 урежда три случая, при които длъжникът губи преимуществата на срока. В тези случаи кредиторът може да иска изпълнение преди срока, т.е. той може сам да установи нов, по-къс срок, но това е ситуация, посочена от самия законодател.
6.В някои случаи законът допуска и хипотези при които съдът да определя срока - чл.69/2 ЗЗД: Ако изпълнението е предоставено на волята или на възможностите на длъжника, кредиторът може да поиска от районния съд да даде на длъжника достатъчен срок.
Какво ще стане обаче, ако страните нито са уговорили срок, нито са посочили начин за неговото определяне, нито пък има някакво специално легално правило, което да бъде в помощ, т.е. когато задължението е без срок? Кога едно такова задължение става изискуемо? Правилото е дадено в чл.69/1 ЗЗД: Ако задължението е без срок, кредиторът може да иска изпълнението му веднага.
Но какво значи "веднага", има две виждания:
1. Кожухаров: кредиторът независимо от текста на закона не може да иска изпълнението веднага, а трябва да изпрати покана. Аргументи:
противно на правилата на добросъвестността било да се иска едно такова изпълнение, особено ако то не се очаква;
текстът на чл.84/2, който обаче се отнася до забавата: Когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора.
2. Калайджиев: изпращането на покана е препоръчително, но то не винаги е задължителна предпоставка, за да стане едно задължение изискуемо. Аргументи:
самият закон не казва, че е необходимо да се изпрати покана, напротив в чл.114/2, който урежда давността изрично е предвидена хипотеза, при която задължението става изискуемо без покана: Ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. По аргумент от противното следва, че в общия случай едно безсрочно задължение може да стане изискуемо без покана, доколкото в чл.114/2 е уредена една специална хипотеза, а правилото е 69/1.
чл.84/2 се отнася до забавата - но между изисуемост и забава има разлика, това са различни юридически факти;
от правилата на добросъвестността не следва, че винаги е необходимо да се изпраща покана, особено ако пък длъжникът очаква да изпълни и ако е нормално в оборота да не е нужно изпращането на такава покана.

Значение на срока

Традиционно значението на срока се изследва в две насоки:
1.Допустимо ли е предсрочно изпълнение и какви са неговите последици. Възможни са няколко хипотези:
1.1.Когато срокът е уговорен в полза на длъжника, той може да изпълни преди срока - чл.70/2 ЗЗД: Длъжникът може да изпълни задължението си предсрочно, освен ако срокът е уговорен и в полза на кредитора.
Кредиторът обаче не може да иска изпълнение преди срока. А ако кредиторът направи това искът му следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Ако кредиторът след това предяви нов иск след настъпването на падежа той ще бъде уважен. А ако падежът настъпи по времето докато делото е висящо искът ще бъде уважен по силата на специално правило от ГПК.
Ако нищо не е уговорено срокът се смята установен в полза на длъжника по силата на правилото на чл.70/1. Срокът се смята винаги в полза на длъжника и при парични лихвоносни задължения (чл.70/3 ЗЗД).
1.2.Срокът може да бъде в полза на кредитора. В такъв случай кредиторът може да иска изпълнение преди падежа, но длъжникът не може да изпълнява предсрочно. За да бъде срокът в полза на кредитора обаче е необходима специална уговорка (чл.70/2).
1.3.Срокът може да бъде уговорен в полза на двете страни - това означава, че нито длъжникът може да изпълни преди срока, нито кредиторът може да иска изпълнение преди срока.
2.Последиците от нарушаването на срока.
2.1.Когато задължението произтича от т.нар. фикс-сделки, т.е. сделките, при които задължението не може да бъде изпълнено в друго време, освен в уговореното (напр. договор за таксиметров превоз, при който пътникът си е купил билет за самолет и ако не бъде изпълнен навреме договорът за таксиметров превоз пътникът ще изпусне самолета си), така че при фикс-сделките, както и в случаите когато кредиторът няма интерес от късното изпълнение нарушението на срока има значението на пълно неизпълнение.
3.В останалите случаи по правило може да бъде изпълнено и след срока, но тогава длъжникът изпада в забава и за него настъпват известни неблагоприятни последици.

Изгубване преимуществата на срока

По правило срокът е уговорен в полза на длъжника. При определени обстоятелства обаче длъжникът губи тази своя привилегия и кредиторът може да иска предсрочно изпълнение. Хипотезите са три и са предвидени в чл.71:
Изпълнението на срочното задължение може да бъде искано от кредитора и преди срока, когато длъжникът е станал неплатежоспособен, или със своите действия е намалил дадените на кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения.
1.Длъжникът изпада в неплатежоспобност - понятието "неплатежоспособност" означава, че длъжникът не може да посреща своите задължения. Най-често при неплатежоспособността пасивът превишава актива, но това не винаги е така. Възможно е напр. пасивът да бъде по-голям от актива и въпреки това длъжникът да не е неплатежоспособен, защото част от неговите задължения може да не са изискуеми и с наличното си имущество той може да погасява своите задължения. От друга страна може да има и ситуация, при която активът да е по-голям от пасива и въпреки това длъжникът да е неплатежоспособен - това е възможно, ако елементите от актива са непродаваеми.
2.Действия на длъжника, които водят до намаляване на дадените обезпечения. Когато говорим за обезпечения се има предвид специалните обезпечения, които дава длъжникът на своя кредитор като залог, ипотека, поръчителство, банкова гаранция, защото цялото имущество на длъжника служи като обезпечение на неговите кредитори, но намаляването на имуществото на длъжника не се подвежда под тази втора хипотеза на чл.71. Тя евентуално може да се подведе под първата хипотеза. Не във всички случаи обаче това е така. Какво значи намаляване на обезпеченията - напр. това е ситуация, при която длъжникът уврежда, разрушава имот, който е ипотекирал или длъжникът изоставя вещ, която е заложил и не се грижи за нея, а като не я поддържа тя се обезценява. Но има случаи, при които макар че на пръв поглед изглежда, че обезпеченията намаляват това не е така в действителност: напр. ако длъжникът продаде вещта, която той е заложил на трето лице, обезпечението на кредитора няма да се намали, защото залогът следва вещта. Колкото пъти се продаде заложената вещ толкова пъти заложното право остава върху нея. Затова продажбата на една заложена вещ не е основание за кредитора да може да иска предсрочно изпълнение на своето вземане. Също изпълнението на един стар дълг или учредяването на обезпечение по един стар дълг не са намаляване на обезпечението.
3.Длъжникът да не даде на кредитора обещаните обезпечения. Без значение са поначало причините за това. Трябва да се има предвид обаче, че чл.71 има относително действие. Той напр. при солидарни задължения, ако един от солидарните длъжници изгуби преимуществото на срока, това не означава автоматично, че кредиторът може да иска изпълнение и от останалите солидарни длъжници. Същото е положението и при отношението длъжник - поръчител: ако за длъжника се прилага чл.71 това не означава, че и за поръчителя автоматично също се прилага.
Основанията по чл.71 са алтернативно дадени и е достатъчно настъпването на само едно от тях. Необходимостта да бъде защитен интересът на длъжника е основание за извода, че кредиторът трябва да разполага с влязло в сила решение, за да може да се позове на чл.71, т.е. макар и те да настъпват по право кредиторът трябва да има решение, с което да е установено, че те наистина са настъпили.

Въпрос 17 - Право на задържане

Право на задържане в тесен смисъл на думата - ius retentionis
Чл.91 Който има изискуемо вземане във връзка със запазване, поддържане, поправяне или подобрение на чужда движима вещ или за вреди, причинени от нея, има право да я задържи, докато бъде удовлетворен, освен ако е недобросъвестен.
Когато предмет на задържането са стоки, кредиторът може да задържи такова количество от тях, колкото е потребно за удовлетворяване на неговото вземане.
Ал.3 - отменена
Задържане не се допуска, ако се представи надлежно обезпечение.
Кредиторът, който упражнява задържането, има право на предпочтително удовлетворение от стойността на задържаната вещ.
Ал.6 - отменена
Функциите на правото на задържане в тесен смисъл на думата са обезпечителни. По силата на чл.91 се задържа чужда движима вещ, отказва се изпълнението на една вещна претенция, нарушава се чуждо абсолютно право. Заради това правото на задържане не може да бъде общ принцип, както възражението за неизпълнен договор можем да го разглеждаме като общ принцип в областта на двустранните облигационни отношения. За тях можем да изведем общ принцип, че срещу този, който не изпълнява също може да не се изпълнява, че двете задължения, ако няма нещо друго, което да ни пречи трябва да се изпълнят едновременно. Тук се вижда, че всъщност задържаме една чужда вещ и правомерно не се съобразяваме с едно чуждо абсолютно право. Това няма как да бъде провъзгласено за принцип, защото принципът на абсолютните права е, че те са противопоставими на всеки. Правото на задържане не почива на някаква естествена, генетична и функционална връзка между двете насрещни задължения по двустранното правоотношение. То е едно изключение от принципа на противопоставимостта на вещните права и почива на някаква случайна връзка, която може и да я има, но може и да я няма между задържаната вещ и някакво вземане. Ясно е, че този, който продава една вещ си иска цената и връзката между цената и вещта не е случайна. Но случайна е връзката между една вещ и вредите, които тя е причинила: ако вещта е причинила вреди, връзка ще има, но от никъде не следва, че всяка вещ ще причини вреди. Тази случайна връзка между дълга, който се обезпечава със задържането и вещта, която се задържа няма как да бъде общо описана, както е описана връзката между двете насрещни задължения по едно двустранно правоотношение. Тази връзка няма как да бъде описана освен казуистично и оттук имаме два възможни подхода:
- на търговското право, който въобще не държи сметка за задължението и вещта, която задържайки обезпечава вземането;
- на римското право с казуистично посочване на връзката.
Посочването при втория подход, който е характерен за гражданското право ще посочи само тези връзки и случаи, при които законодателят приема, че е разумно, справедливо да се даде едно изключение от принципа на всеобщата противопоставимост на вещните права и да даде право на определено лице, при определени обстоятелства да задържа една чужда вещ като обезпечение на неговото вземане. Реалните обезпечения, особено залога, исторически се твърди да са възникнали от правото на задържане.
В крайна сметка е възможно да се направи някакво обобщение на базата на общите белези на случаите, в които на законодателя му се струва правилно да се даде изключение и да уреди право на задържане.

Обща уредба

Повтарящото се в повечето случаи е, че вземането, което се обезпечава чрез задържането произтича или от разноски за запазването, за поправката или подобренията на една чужда вещ, които разноски могат да бъдат искани или по принципите на неоснователното обогатяване (чл.59 ЗЗД), ако всъщност не бихме имали специална уредба в някои случаи или вземането всъщност е обратният иск на длъжника по един несъвършен, но двустранен договор, който длъжник е направил разноски или е поправил или подобрил чуждата вещ - нещо, което иначе не дължи. Но всъщност и обратният иск се свързва или с неоснователното обогатяване, или с деликт или с вреди, причинени от тази вещ, което означава една изцяло деликтна претенция (кучето опасло лалетата) или деликтен иск, който можем да схващаме като обратен иск по несъвършен, но двустранен договор (напр. искът на заемателя по заем за послужване, на когото сте дали умишлено дефектна кола, с която се е пребил).
Ако това е така можем да кажем, че общо справедливо е да се даде право на задържане когато вземането на ретинента, заради което той упражнява ретенцията, вземането на задържащия, което той иска да обезпечи с правото на задържане е свързано с вещта в смисъл, че то произтича или от едно непозволено увреждане, или от вреди, причинени от тази вещ, или представлява разноски за запазване, поправяне или подобряване на тази вещ. Това е обобщението, до което си е позволил да стигне законодателя, защото в неговите очи е справедливо, разумно да въведе общо изключение от принципа за противопоставимост на вещните права, в случаите, когато по отношение на тази вещ или по-скоро във връзка с тази вещ са възникнали такива насрещни права на ретинента. Ако можем да говорим за конекситет (тази връзка между вещта и вземането - дълг на присъдената вещ, дългът да е свързан с вещта. Вещта ми дължи пари, защото кучето е опасло лалетата и ме дължи пари, а ще ми ги плати неговия собственик), безпредметно е да прилагаме общото правило на чл.91 към който и да е друг неуреден случай, просто защото то урежда възможно най-общо тези случаи. По чл.91 задържаме чужда движима вещ, за да обезпечим това свое вземане, което има връзка с тази вещ от типа, посочен в самия текст (вреди и разноски).

Предпоставки на правото на задържане по чл. 91

1.Задържа се само движима вещ - недвижим имот не можем да задържаме по този начин, макар да сме го подобрявали значително, да сме го запазвали и да сме претърпели от него вреди.
2.Ретинентът трябва да има изискуемо вземане - свързано с вещта по начина в чл.91
3.Ретинентът да не е придобил фактическата власт върху вещта недобросъвестно
"Недобросъвестност" - в никакъв случай не се разбира недобросъвестен владелец. Има се предвид недобросъвестно да е придобита фактическата власт върху вещта, а не владение, държане или каквото и да е (както естественото владение, без да се интересуваме от основание, намерение и т.н.). Няма да бъде добросъвестен този, който е придобил фактическата власт върху задържаната вещ (детенцията) с умишлени, непозволени действия.
По принцип недобросъвестен в областта на облигационното право значи, че знае нещо, че извършва едно правонарушение и въпреки това го извършва, преследвайки един резултат. Напр.: пазачът на една вещ знае, че не може да пие или да спи докато я пази и действа умишлено, когато напусне поста или се напие, било защото желае някой да открадне вещта, било защото му се спи или пие и иска да постигне този резултат и се примирява, нехае. В допълнителна подкрепа на тълкуването, че недобросъвестен тук означава да е придобил с умишлени непозволени действия ни дава чл.105 ЗЗД, който разглежда същия въпрос като отрицателна предпоставка за прихващане на две насрещни задължения, за компенсация:
Чл.105. Не могат да се прихващат без съгласието на кредитора вземания, върху които не се допуска принудително изпълнение, вземания, породени от умишлени непозволени деяния, и вземания за данъци.
Това е съвсем естествено защото може да се получи така, че аз умишлено, имайки срещу вас едно вземане (за 5000 лв.) ще ви запаля палтото на закачалката и ще кажа: действително имам да ви плащам едно палто, но аз компенсирам.
Тези са общите предпоставки на ius retentionis по чл.91 ЗЗД. Сред тях не присъства изискване за конекситет, различен от това, което съобразява закона. Съгласно общия текст на закона се задържа само движима вещ и тя може да бъде задържана от който и да е, стига вземането да е във връзка с вещта. Следователно това право би имал:
упражняващият претенция (обратен иск) по един едностранен договор )влогодателят, заемателят);
този, който упражнява същата претенция, но вече на основание неоснователно обогатяване, а не като обратна претенция (наемателят на една движима вещ спокойно ще я задържи, докато му бъдат платени разноските, които е направил по нея, разноските за нейното запазване и поправяне, свръх тези, които той трябва да поеме във връзка с ползването на вещта; заемателят на кола също);
изработващият по договор за изработка - в хипотезите, в които договорът, макар и двустранен, едната страна е задължена да престира първа - тя вече няма как да упражни възражение за неизпълнен договор, защото е изпълнила своето задължение. Но ако последица от нейното изпълнение е поправянето на една вещ или някакви други разноски около нейното запазване, за тези разноски тя ще може да упражни право на задържане;
подобно право би имал и гестора, който има претенция, свързана с поправянето или запазването на една чужда вещ срещу нейния собственик.

Задържане на недвижим имот

Чл.72 ЗС:
Добросъвестният владелец може да иска за подобренията, които е направил сумата, с която се е увеличила стойността на вещта вследствие на тези подобрения. Това увеличение се определя към деня на постановяване на съдебното решение.
Той може да иска да му се заплатят необходимите разноски, които е направил за запазване на вещта.
До заплащане на подобренията и разноските той има право да задържи вещта.
Чл.72/3 ЗС е специален по отношение на чл.91 ЗЗД, защото ЗЗД урежда задържането на движима вещ и изключва правата, които произтичат от него да са приложими към задържането на недвижим имот. Ако не би бил чл.72 ЗС можеха да се задържат само движими вещи. и когато отидем към противопоставимостта на правото на задържане по отношение на трети лица ще видим, че изключението да се задържат пък недвижими имоти влиза по някакъв начин в противоречие с други принципи относно недвижимите имоти. Когато задържате една движима вещ, вие на практика в повечето случаи лишавате от легитимация нейния истински собственик. Защото е известно, че при движимостите владението предполага собствеността (правото), а пък държането, фактическата власт върху вещта и без това предполага самото владение. Така че, ако някой си мисли, че тази книга не е моя, фактът, че аз я вадя от чантата си и то е при мен за вас е достатъчно основание да предполагате, че тя е моя. Когато обаче аз твърдя, че тази книга е моя и ви я продавам и не мога да ви я покажа, всъщност моята легитимация е до голяма степен нарушена (аз не мога да ви я покажа, защото някой друг я задържа заради вземането си, свързано с книгата по начина, описан в чл.91 ЗЗД).
Когато обаче става въпрос за недвижими имоти там легитимацията следва не от фактическата власт по общо правило, а от документа и тази легитимация много по-трудно се оборва или третите лица са много по-трудно предупредени, че някой упражнява ретенция.
Чл.72 ЗС създава специално правило, като специалността се състои в това, че при определени предпоставки, по предпоставки, повече, отколкото е дал чл.91 ЗЗД разрешава задържането и на недвижим имот. Кои са предпоставките повече:
качеството на ретинента - по 72 ЗС може да задържа само добросъвестен подобрител, за разлика от 91 ЗЗД, където може да задържа всеки;
в чл.72 ЗС са изключени вредите от недвижимия имот, може би защото традиционно се смята, че по принцип движимите вещи могат да бъдат такива, че да причиняват вреди.
И в двата случая обаче основната част от връзката между дълга и вещта е еднаква: задържаме заради подобрение или разноски, които сме направили във връзка с тази вещ.
Съществуват и други специални хипотези на ius retentionis, специални по отношение на връзката между вещта и дълга, в които правото на задържане не произтича от такъв конекситет, от такава връзка между дълга и вещта, която можем да опишем с правилото на чл.91 ЗЗД.
Тези хипотези на задържане са характерни за търговското право. Поради липса към днешна дата на дуализъм в облигационното право обаче, в смисъл, че нямаме закон за търговските сделки тяхното място е в ЗЗД (част от тях).

Чл.90. Длъжникът, който има срещу кредитора си изискуемо вземане от същото правно отношение, от което произтича и неговото задължение, може да откаже да изпълни задължението си, докато кредиторът не изпълни своето. В такъв случай ответникът се осъжда да изпълни едновременно с ищеца.
Когато от обстоятелствата е ясно, че има опасност едната от страните да не изпълни задължението си, другата страна може да откаже да изпълни своето задължение, освен ако й се даде надлежно обезпечение.

Работата е в това, че първо можем спокойно да кажем, че по отношение на чл.90 специален случай няма как да има, защото той урежда всички и има характера на принцип.
Една от предпоставките на възражението за неизпълнен договор, която в закона не я пише, но можем да я разглеждаме като последица от целта и принципите, върху които е изградено това възражение е да задържаме еквивалентни престации, т.е. да задържаме основните престации по едно двустранно правоотношение. Тук това изискване не е налице: комисионерът задържа нещо, което е много по-скъпо, отколкото това, което му се дължи. Комисионната, която сте обещали на някой да купи нещо от свое има за ваша сметка, заедно с разноските, които той би направил е много по-малка от стойността на стоката, която ще купува. Следователно нямаме еквивалентност и затова всъщност игнорираме идеята, че това е приложение на принципа на чл.90 ЗЗД и не ни остава нищо друго, освен да кажем, че това е едно специално право на задържане, което цели не толкова едновременност, колкото обезпечаване на вземането на комисионера и на спедитора. Защото едновременността е отказана по принцип от самия договор - първо изпълнява комисионерът, а след това му се плаща комисионна, освен ако не сме се уговорили да стане предварително.
Освен това тук се задържа чужда вещ или вземане, които обаче обикновено са чужди само по отношение на вътрешните отношения между комисионер комитент. За външния свят обикновено легитимацията е на страната на комисионера, но във вътрешните отношения те са на комитента и затова, тъй като задържането се упражнява относно него, отново задържаме чужда вещ.
Търговското право, за разлика от гражданския закон е съдържало обща клауза за правото на задържане - за търговското право на задържане. Старият ЗЗД не е познавал обобщена формулировка на случаите, в които може да се задържа. Старият ТЗ - чл.323. Този текст е дословно преписан в проекта за част III на ТЗ/309. Особеното на търговското право на задържане извън общата уредба е това, че то се допуска без оглед на каквото и да е изискване за връзка между дълг и вещ, т.е. бихме казали, че то е едно задържане без конекситет. Предпоставка на търговското право на задържане е да се задържат вещи и вземания на един търговец от друг търговец за обезпечаване на вземането на този друг търговец, което произтича от търговска сделка и това е достатъчно: не става въпрос за подобрения, разноски и т.н. Затова можем да кажем, че това всъщност е задържане, което произтича не от връзката между дълга и вещта, а от връзката всъщност между субектите на двете задължения. Имало е една отрицателна предпоставка тези вещи и вземания да не са дадени с нарочна цел, но и тя е можела да бъде преодоляна при неплатежоспособност на длъжника. Всъщност бившата ал.3 на ЗЗД, коментирана от Кожухаров и за което казва, че това е задържане без конекситет е търговското право на задържане.

Упражняване на ius retentionis

Упражняването става отново чрез възражение. Ius retentionis е едно отбранително средство или по-точно едно обезпечително средство, което обаче води и до отбрана срещу вещната претенция да се върне една вещ. Води до това, че тази вещна претенция ще бъде условно уважена.
Ius retentionis може да се упражнява извънсъдебно, защото е едно материалноправно възражение, каквото бе и възражението за неизпълнен договор. Но трябва да бъде повторено пред съда, да се позовем на него пред съда, за да може съдът да го зачете при постановяване на решението. Иначе съдът ще уважи вещната претенция и уважавайки я ще имаме сила на присъдено нещо, ще имаме изпълнителен титул и ще трябва да пуснем вещта, защото сме осъдени да я пуснем. А нашето възражение за задържане, което е трябвало да бъде повторено пред съда, но не е повторено, ще се окаже преклудирано от силата на съдебното решение, от силата на присъденото нещо, защото съдът е установил, че ние дължим връщането на тази вещ, че трябва да я върнем. Осъдил ни е да направим това, а това не би го направил, ако бихме направили своевременно възражението в процеса. Така че силата на присъдено нещо по принцип преклудира всички възражения, които биха могли да доведат до отхвърляне, или до уважаване, но при някакви условия или за по-малко този иск. Така че е важно да се направи възражението в процеса. Не че ние ще загубим вземането, което искаме да обезпечим с това възражение, защото след това ще можем да си заведем отделен иск за неоснователно обогатяване, деликтен иск или каквото намерим за добре. Но няма да можем да се противопоставим на съдия-изпълнителя да ни вземе вещта, или да ни изгони от имота. С повтарянето на възражението пред съда всъщност ние ще вкараме в процеса и нашето вземане, заради което упражняваме правото на задържане, ще го вкараме чрез възражение и следователно ще прекъснем давността по отношение на това вземане. Когато съдът се произнесе с решение, той ще каже, че осъжда еди кой си да предаде еди коя си вещ, да опразни недвижимия имот, но заедно с това осъжда и другата страна да заплати вземането, заради което е упражнено правото на задържане, като изрично постановява, че ответникът по първоначалния иск има право на задържане върху имота докато бъде удовлетворена неговата претенция. И понеже силата на присъдено нещо се формира и върху тези възражения, се оказва, че оттук насетне и за двете неща тече еднаква давност, все 5 години. И правото, което е признато на кредитора, на ревандикиращия собственик (вземането по ревандикационния иск - казвам "вземане", защото ревандикационният иск е всъщност една относителна претенция вие да ми върнете вещта) и обратното:това, заради което вие задържате, понеже са едновременно признати със сила на присъдено нещо и по отношение на двете е прекъсната давността - те всъщност от тук насетне ще се изсрочат с една и съща давност - с 5 годишната давност. Тук обаче се натъкваме на следния проблем: известно е, че ревандикационният иск по нашето право не се погасява по давност. Навремето обаче той се е погасявал по давност, при това с общата давност. Това не е водило до погасяване на правото на собственост, а единствено до погасяване на моята относителна претенция (една претенция няма как да не бъде относителна) по отношение на лицето, което сега без основание държи моя имот. Следователно, ако колегата (сега давността е 5 години и приемаме, че е такава) е държател или владелец на моя имот и аз предявявам срещу него ревандикационен иск. Този иск аз мога да предявя в течение на 5 години от деня, в който аз съм узнал, че той го държи. Ако не го предявя в този срок вече не мога да го съдя, спрямо него претенцията ми е погасена по давност или иначе казано той може да направи възражение. От това разбира се не следва, че аз съм загубил правото си на собственост. Когато по някакъв начин колегата пусне моя кокал така, че да го хване другия колега, включително и ако му го продаде, по отношение на другия колега аз имам нова ревандикационна претенция, която още не е погасена по давност и за нея ще започне да тече нова давност. Този принцип обаче е изоставен и се е приело, че ревандикационният иск въобще не се погасява по давност. Това нещо ще ни доведе може би до следното недоразумение: че моето вземане, заради което аз упражнявам право на задържане, което ще се погаси с 5 годишна давност, откакто решението е влязло в сила, защото е потвърдено със сила на присъдено нещо, ще се изсрочи за тези 5 години. А правото на собственост на другата страна няма да се изсрочи, защото то не се погасява. Но всъщност изпълнителният лист, може би, който признава една претенция за връщане (това е всъщност ревандикационният иск, върху който сме издали изпълнителен лист), може би той също се погасява в някакъв срок, не правото ми, а правото ми да поискам, да накарам съдия-изпълнителя да вземе вещта тъкмо от това лице. И ако това е така, ще се окаже, че отново ще получим едно съвпадане на сроковете, в които могат да бъдат упражнени нещата. Иначе казано, че вещната претенция няма да надживее правото на задържане.

Действие на упражненото ius retentionis

То дава право да се задържа вещта до удовлетворяване на насрещното вземане. Разбира се задържащият не би следвало да си служи с вещта, ако нейният характер не е такъв, че да предполага това - така когато задържаме недвижим имот ние стоим в него и така или иначе си служим с него; ако задържаме една вещ, която по естеството си е такава, че ползването и е свързано с държанието, напр. едно куче и ако ползването на кучето е свързано с това да го галим и то да стои в къщи, ясно е, че това ще можем да правим.
Правото на задържане обаче, макар това да е един спорен въпрос се разпростира и върху плодовете, които задържаната вещ дава.
Какво значи "да се разпростира"? В никакъв случай това не означава, че вие можете да придобивате плодовете. Известно е, че добросъвестният владелец, който има право на задържане дължи плодовете от момента на поканата, преди това той ги придобива, но от момента на поканата, който е най-ранният момент, в който той може да направи възражението, тези плодове са за собственика. Но добросъвестният владелец или въобще ретинента може да задържа тези плодове, с което всъщност увеличава обема на това, което държи като обезпечение. Спорно е, защото не е изрично уредено в закона. Можем да приемем, че това е така на базата на две разсъждения:
чисто догматично - когато е заложено едно вземане, което е лихвоносно, лихвите (плодовете на заложеното вземане) се събират и служат за допълнително обезпечение, т.е. плодовете ги получава залогоприемателя за сметка на заложния кредитор или иначе казано не се дават на длъжника, а обезпечават вземането, обезпечено със залога;
по-житейското обяснение - ако си представим, че аз задържам кокошката, която ми е изкълвала лалетата и нямам право на задържане на нейните плодове ще се получи следното смехотворно положение: задържам кокошката и докато я задържам не мога да я оставя да умре от глад; хранейки я аз правя нови разноски, с което увеличавам насрещното си вземане, защото то вече става не само вземане за непозволено увреждане от лалетата, но и за разноските от неоснователно обогатяване; давайки всеки ден на съседа си, чиято е кокошката по едно яйце, което кокошката е снесла всъщност, той няма никакъв интерес да удовлетвори вземането ми и да си получи кокошката, при положение, че аз му я храня и му нося яйцата. Така при положение, че не се задържат плодовете ретенционното право ще стане безмислено. Общо взето в този смисъл е решил въпроса и ТР№29/1962 на ОСГК: Когато се задържат стоки (по-голямо количество) правото на задържане следва да се ограничи дотолкова от тях, колкото са необходими за обезпечаване на вземането - чл.91/2 ЗЗД.
Тъй като по чл.91 става ясно, че задържаме една чужда вещ, а не собствената си престация, която в крайна сметка в областта на договорите, откъдето беше тръгнало и възражението за неизпълнен договор ние можем и окончателно да откажем, като развалим договора, а задържаме една вещ, която така или иначе трябва да върнем и която няма да придобием на основание на задържането, то ретинентът се нуждае и от едно допълнително обезпечение. Защото иначе той може да държи тази вещ и когато се стигне до нейната продажба на публична продан да конкурира с всички останали кредитори на длъжника и да получи много по-малко, дори може да не получи почти нищо. За да не стане това чл.91/4 казва, че кредиторът, който упражнява задържане има право на предпочтително удовлетворяване от стойността на задържаната вещ. Така членът урежда една привилегия, която е повторена по чл.136/1/4 - а там по-точно е уреден нейният ред:
Чл.136. Ползуват се с право на предпочтително удовлетворение в реда, по който са изброени, следните вземания:
1. вземанията за разноски по обезпечаването и принудителното изпълнение, както и за исковете по чл.134 и 135 - от стойността на имота, за който са направени, спрямо кредиторите, които се ползуват от тези разноски;
2. вземанията на държавата за данъци върху определен имот или за моторно превозно средство - от стойността на този имот или на моторното превозно средство;
3. вземанията, обезпечени със залог или ипотека - от стойността на заложените или ипотекирани имоти;
4. вземанията, заради които се упражнява право на задържане - от стойността на задържаните имоти; ако това вземане произтича от разноски за запазване или подобрение на задържания имот, то се удовлетворява преди вземанията по т.3;
5. вземанията на работници и служащи, произтичащи от трудови отношения и вземанията за издръжка;
6. вземанията на държавата, освен тия за глоби;
7. зал.
8. зал.
Вземанията по т.5 и 6 се удовлетворяват предпочтително от цялото имущество на длъжника.
Вземанията с еднакъв ред се удовлетворяват съразмерно.
Освен присъдените лихви, правото на предпочтително удовлетворение обхваща лихвите, изтекли след започване на принудителното изпълнение, както и лихвите за годината, която го предхожда.
т.4 като специална привилегия предхожда всички общи, но в хипотезите когато се задържа за разноски и за подобрения всъщност тя предхожда дори привилегията на ипотекарния, респ. на заложния кредитор.
Това дава основание да кажем, че ретенционното право е едно не само чисто обезпечително, но и залогоподобно право, защото дава една привилегия на ретинента, не чисто лично, не чисто облигационно право.
Ретинентът е по право присъединен взискател в изпълнителния процес според чл.354 ГПК. Едно изпълнително дело се образува по молба на един кредитор, който има изпълнителен лист и той насочва изпълнението върху дадени вещи на длъжника. Когато обаче вещта, по отношение на която е насочено изпълнението се задържа, то ретинента, без още да има изпълнителен лист и без да е подал такава молба се счита присъединен взискател, присъединен към това изпълнително дело. И когато вещта бъде продадена и се получат парите, ако ретинентът още няма изпълнителен лист сумата за която той задържа, ще бъде заделена от съдия-изпълнителя докато той получи такъв или с други думи ще бъде включен в изпълнението.
Като особено и получено без съгласието на длъжника обезпечение. Когато длъжникът ви е дал залог (собствена вещ), когато някой е поръчителствал, когато длъжникът е ипотекирал собствения си имот или едно трето лице е ипотекирало собствения си имот за чуждия дълг тези неща се дават със съгласието на даващия. Правото на задържане вие получавате като едно обезпечително право без съгласието и против волята на лицето, което би следвало да даде своето съгласие, собственикът на тази вещ, който в нашия случай съвпада с длъжника по вашата претенция за подобрения, разноски и т.н. Това положение налага правото на задържане, което за вас представлява единствено облагата от обезпечението, защото вие не ползвате потребителната стойност на тази вещ трябва да може да бъде лесно отклонено, ако интересът от обезпечението бъде удовлетворен по друг начин (не става въпрос за плащането, когато някой плати дълга ви). Собственикът обаче, този, срещу когото вие задържате ще може да отклони правото на задържане като ви предостави друго обезпечение - ако за него вещта има потребителна стойност, а за вас - само като залог (вземи часовника и си ми дай кучето - ако часовникът покрива като стойност обезпеченото вземане това ще бъде едно надлежно обезпечение). Това ни казва и чл.91/3 ЗЗД: Задържане не се допуска, ако се представи надлежно обезпечение.
Какво трябва да разбираме под "надлежно обезпечение"? Това би трябвало да бъде едно обезпечение, което гарантира смислено дълга. Проблемът възниква когато се предложи лично, а не вещно обезпечение, т.е. поръчителство. Нашият закон не е казал изрично какво трябва да бъде обезпечението. По тълкувателен път стигаме до извода, че това обезпечение трябва да е реално, в смисъл вещно, но не и лично - поръчителство от трето лице (разбира се, ако не се съгласи ретинента, който би могъл да се откаже от своето право на задържане). Ако заместим претенцията с едно лично обезпечение ретинентът ще загуби първо правото на предпочитание и ще конкурира като обикновен, никак необезпечен, т.е. като хирографарен кредитор с останалите кредитори на поръчителя. Разбира се той ще може да насочи претенцията си и срещу длъжника, но това обезпечение, което му е дадено е лично и при него нямаме никакво право на предпочитание. И ако се окаже, че този поръчител всъщност има доста задължения, ретинентът ще конкурира в всички останали негови кредитори, т.е. ще загуби правото си на предпочитание. И понеже това е така би трябвало да стигнем до извода, че не ще да е надлежно обезпечение предложението да бъде заместена ретенцията с лично обезпечение.

Въпрос 19 - Място на изпълнението

Изискването за точно изпълнение налага да се изпълни там където трябва, а не къде да е. Местоизпълнението най-общо казано е мястото, където трябва да бъде извършено поведението за осъществяването на облигационния резултат, мястото, където трябва да бъде изпълнено едно задължение.
Освен за местоизпълнение се говори и за "местопредаване", за "място на предаване" и "място на доставяне". В тези случаи обаче местодоставянето и мястото на предаване са места, където кредиторът непосредствено получава изпълнението, но които могат и да не съвпадат с местоизпълнението. По правило длъжникът се освобождава когато изпълни по местоизпълнението. При местни сделки, а това са сделките, при които кредиторът и длъжникът имат едно и също местожителство или седалище най-често местоизпълнението и местодоставянето съвпадат. Но при дистанционни сделки, сделките при които има разлика между местожителството и седалището на длъжника и кредитора е възможно и дори това е правилото местоизпълнението да не съвпада с местодоставянето.
Освен това в международния оборот се използват някои термини, които по правило нямат значение за местоизпълнението. Те могат да имат значение за местодоставянето, за разноските, за преминаването на собствеността и риска, но те не променят местоизпълнението.

Определяне на местоизпълнението

Възможни са различни начини:
1.Местоизпълнението може да се уговори от страните. Определянето на местоизпълнението може да стане в момента на сключването на договора, а може да стане и по късно, може да го определи и трето лице.
2.В някои случаи местоизпълнението се определя от естеството на самата престация. Очевидно е, че когато става дума да речем да се ремонтира един недвижим имот това задължение не може да бъде изпълнено на друго място, освен там където се намира имота.
3.Местоизпълнението може да бъде определено със специални правила - чл.252/2, чл.200/2 и т.н.
Възможно е страните да не са уговорили място на изпълнението, то да не следва от естеството на престацията и да няма специално легално правило, с което да се определя. В този случай местоизпълнението се определя от общото правило на чл.68 ЗЗД:
Ако местоизпълнението не е определено от закона, от договора или от естеството на задължението, изпълнението трябва да се извърши:
а) при паричните задължения - в местожителството на кредитора по време на изпълнение на задължението;
б) при задължение да се даде определена вещ - в местонахождението на вещта по време на пораждане на задължението й;
в) във всички други случаи - в местожителството на длъжника по време на пораждане на задължението.
1.Когато се дължи даване на индивидуално определена вещ - чл.68/б - в този случай длъжникът трябва да изпълни там, където се е намирала вещта по времето на възникването на задължението. Става дума за задължение да се даде определена вещ. Терминът "даване" в случая означава не задължение за dare, а предаване на фактическата власт върху вещта. Това правило е установено в интерес на длъжника, тъй като той се освобождава от разноските да премества вещта на някакво друго място.
2.За парични задължения - чл.68/а - паричните задължения трябва да бъдат изпълнени в местожителството или седалището на кредитора в момента на изпълнението на задължението. Терминът "местожителство" или "седалище" трябва да се тълкува стеснително и точното изпълнение изисква не само изпълнение в съответното населено място, но и изпълнение на адреса на кредитора. И тъй като при паричните задължения длъжникът трябва да изпълни по местожителството на кредитора се казва, че паричните задължения са "носими".
3.Във всички останали случаи длъжникът трябва да изпълни по своето местожителство или седалище във момента на пораждането на задължението. И понеже кредиторът трябва да отиде при длъжника и да поиска изпълнение се казва, че по правило задълженията са "търсими".

Значение на мястото на изпълнението

1.Мястото на изпълнението определя при задълженията за dare и то тези за родово определени вещи и мястото, където преминава собствеността и риска.
2.Местоизпълнението определя и това, дали длъжникът или кредиторът изпада в забава, защото ако задължението е носимо и длъжникът не предложи изпълнение по местожителството на кредитора, длъжникът ще изпадне в забава, но ако задължението е търсимо, кредиторът трябва да отиде в местожителството на длъжника и, ако той не направи това кредиторът изпада в забава.
3.Местоизпълнението определя размера и изобщо дължими ли са или не обезщетения за вреди.
4.По силата на правилото на чл.78 ЗЗД всички разноски по промяната в местоизпълнението са за сметка на страната, която ги е причинила (Разноските по изпълнението са в тежест на длъжника, а при промяна на местоизпълнението увеличените от промяната разноски са в тежест на този, който ги е причинил).
5.Местоизпълнението в някои случаи определя и местната подсъдност
6.Местоизпълнението има значение и в международното частно право, доколкото в някои случаи определя и приложимия закон за уреждане на договора.

Въпрос 24 – Забавено изпълнение. Лошо изпълнение. Частично изпълнение.

Забавено изпълнение

Забавата на длъжника (mora debitoris) е неизпълнението на едно възможно, изискуемо задължение. Неосъществяване на падежа, във времето, когато е трябвало да се осъществи резултата, неизпълнението на едно все още възможно, но във всички случаи изискуемо задължение.
Забавата е винаги виновна. Можем да говорим за забава само в хипотезите, в които длъжникът отговаря за тази забава, т.е. когато неизпълнението по време се дължи на причини, за които той отговаря. В този смисъл забавата е един технически термин, защото не всяко забавено изпълнение се разглежда като забава на длъжника, а само това забавено изпълнение, което се дължи на причини, за които длъжникът отговаря.
Общо взето тези причини се презюмират: предполага се, че след като е налице неизпълнение, то се дължи на причини, за които длъжникът отговаря и работа на длъжника е да оборва това предположение. Но все пак, в случаите, в които забавеното неизпълнение (неизпълнението по време) се дължи на причини, които не могат да се вменят във вина на длъжника (налице е временна, преходна невъзможност, дължаща се на външна причина: случайно събитие или непреодолима сила) то тогава не бихме казали, че сме изправени пред забава на длъжника, макар изпълнение да няма и то да е забавено, защото няма да настъпят нейните последици (които са по-специални допълнителни възможности на кредитора). Ако длъжникът не е виновен и ако забавата се дължи на временна невъзможност, която не може да му се вмени във вина ще имаме забавено изпълнение, но няма да имаме забава на длъжника и няма да настъпят съответните последици.
За да е налице забава задължението трябва да е изискуемо. Няма да е изискуемо задължението и няма да изпадне в забава длъжника, не само когато не е настъпил още падежа, но и когато той се позовава на нещо, за да не изпълнява - напр. длъжникът се позовава на възражение за неизпълнен договор и ако това позоваване е основателно, той няма да изпадне във забава (въпреки, че не изпълнява), нещо повече твърде вероятно е кредиторът да изпадне в забава. Няма да изпадне в забава длъжникът и когато се позовава на право на задържане. Това ще бъде в хипотезата, когато задържането е дадено за обезпечаване на обратния иск от един несъвършен двустранен договор - напр. задържането на влогоприемателя за разноски по вещта, вкл. и особената хипотеза (вече по двустранен договор) на комисионера или пък на спедитора.
Няма да има забава на длъжника и ако кредитора е в положение на забава на кредитора.
Забавеното изпълнение е това неизпълнение на едно възможно, изискуемо задължение, по причина, за която длъжника отговаря.

Предпоставки

1.Задължението трябва да е възможно - ако е налице вече окончателната невъзможност не можем да говорим за забава, защото е ясно, че макар и забавено, задължението ще остане неизпълнено, тъй като е вече невъзможно.
2.Изискуемост на задължението - чл.69 ЗЗД:
Ако задължението е без срок, кредиторът може да иска изпълнението му веднага.
Ако изпълнението е предоставено на волята или на възможностите на длъжника, кредиторът може да поиска от районния съд да даде на длъжника достатъчен срок.
До изискуемостта кредиторът не разполага с претенция или пък тя е парирана от едно насрещно възражение за предварително предявена претенция и длъжникът, макар и върху него да тежи задължението, все още не е длъжен да изпълнява, не може да бъде принуден да изпълни и следователно неизпълнението от негова страна не е противоправно.
3.Поканата от страна на кредитора - чл.84/2 ЗЗД: Когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора.
При "Време на изпълнение" проф. Кожухаров казва: когато няма уговорен срок задължението става изискуемо веднага, но веднага не означава мигновено - т.е. длъжникът трябва да бъде поканен. Това е така, но то не засяга изискуемостта на задължението. Задължението си е изискуемо в момента на възникването му, след като не е уговорен срок или такъв срок не следва от закона (както е при заема: ако не е уговорен друг срок трябва да се върне в месечен срок и това е срокът преди изтичането, на който не могат да ви го искат). Но за да изпадне длъжникът в забава, трябва да бъде поканен. А поканата може смислено да се направи тогава, когато вземането е вече изискуемо, иначе е безмислено да се кани длъжника да изпълни едно свое неизискуемо задължение.
Нещата, отнасящи се за поканата при проф. Кожухаров обуславят не възникването на изискуемостта, а изпадането на длъжника в забава.
Следователно след като едно задължение е изискуемо, защото не е обусловено със срок и то става изискуемо със самото си възникване, за да можем да поставим длъжника в забава, трябва да го поканим. При това в поканата трябва да посочим един срок, в който желаем задължението да бъде изпълнено и едва безрезултатното изтичане на този срок поставя длъжника в забава. Размерът на този срок не е необходимо да е особено голям, защото длъжникът в крайна сметка знае, че задължението му е изискуемо и очаква да бъде поканен, но все пак трябва да е съобразен с характера на задължението и на действията, които трябва да извърши длъжника с оглед на изпълнението. За тази покана не е необходима никаква форма - отникъде не следва да има изискване за форма, с оглед нейната действителност (в крайна сметка това си е едно едностранно волеизявление на кредитора). За действителността на поканата не е необходим и някакъв особен текст - дори поканата би могла да се съдържа и в една искова молба. Тази искова молба би могла да се разглежда за длъжника като покана и ако не изпълни ще изпадне в забава. Проблемът обаче е в това, че като получи исковата молба, без да е канен предварително, т.е. без да е поставен вече в забава, длъжникът би могъл в процеса да потвърди, че ще изпълни задължението си, че не го оспорва, да заяви, че сам той с нищо не е дал повод да се предявява този иск и понеже признавам дълга в първото заседание и на практика аз не съм неизпълнил, защото не съм бил поставян във забава, моля, разноските по делото да не ми бъдат присъдени и да бъдат възложени на ищеца. За да не стане това кредиторът трябва да постави длъжника предварително в забава, като го покани не с исковата молба, а с нещо друго.
С какво да го покани? Законът не изисква форма за действителността на поканата, но трябва да е ясно, че длъжникът е получил тази покана, за да бъде валидно поканен. Оттук на практика се използват различни усложнени форми, напр. като нотариална покана (носи се при нотариуса в 3 екземпляра, той ви връща един, втория слага в специална книга, а третия - праща с призовкар на длъжника. И когато призовкарът му го връчи след седмица, две, месец и като се върне обратното листче на призовката, че е връчена, нотариусът прави отбелязване в книгата, в която е вписана поканата, а на кредитора дава също така една разписка, че тази покана е връчена. По този начин се удостоверява, че длъжникът е получил изявлението на кредитора лично на определена дата и текста на това изявление). Всичко това е доста сложно и скъпо и действа бавно.
Няма пречка кредиторът да отиде при длъжника и да го покани устно или пък да му представи поканата писмено, като го помоли той да се подпише, че я е получил - вече има доказателството, че поканата е връчена и откога започва да тече срока, след който длъжникът ще изпадне в забава. Но ако отношенията са ви такива, че това е невъзможно да стане, по-добре е да се използва телеграма с известие за доставяне (не телеграма с платен отговор, не писмо с обратна разписка). Телеграмата с известие за доставяне е телеграма, която се връща при вас също телеграфически, с пълния текст, с който сте я пратили, а освен това и отбелязване на пощата, кога и на кого е връчена - т.е. получавате пълния текст на нотариална покана.
Ако пращате писма с обратна разписка, или препоръчани може да се окаже, че длъжникът ги е получил, върнала се е обратната разписка, но не е ясно какво всъщност е получил: би могъл да твърди, че е получил от вас писмо, което съдържа не вашата покана, а картичка за нова година. Така че с оглед усложненията, които биха настъпили, ако длъжникът оспорва това, че е в забава поради неполучаването на поканата е добре да се даде такава форма на поканата, че кредиторът да има доказателство.
Принципът е, че длъжникът изпада в забава след покана. Изключенията:
1.Когато е определен падеж, т.е. когато задължението е уговорено с някакъв срок, преди изтичането на който то не е изискуемо, не е нужно да каним длъжника на падежа - чл.84/1/изр.1 ЗЗД: Когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му. Не се говори въобще за покана - т.е. прилага се правилото: dies interpellat pro homine (срокът кани вместо човека). Изискуемото в някакъв срок вземане, няма нужда да бъде придружено от покана за длъжника, за да изпадне той в забава.
2.Случая, в който длъжникът е умрял - чл.84/1/изр.2 ЗЗД: Но ако този ден е изтекъл след смъртта на длъжника, неговите наследници изпадат в забава след изтичане на 7 дни от поканата. За да изпаднат в забава неговите наследници трябва да бъдат поканени по разгледания начин.
3.Забавата на деликвента - деликвента е извършителят на деликт. По отношение на задължението му да поправи вредите, да плати обезщетение деликвента се смята винаги в забава - не е нужно да го каним, няма как да уговаряме и срок - "крадецът е винаги в забава" - чл.84/3 ЗЗД: При задължение от непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана.
Това правило защитава интересите на увредения, на кредитора по обезщетението с оглед на мораторните лихви, които за деликвента ще текат от деня на извършването на деликта (от възникването на вредите), независимо от това кога кредиторът го е открил, или успял да го покани, или да му предяви иск. Давността е 5 годишна. Като предявим иска можем да поискаме и лихвите върху неговото задължение.

Последици от забавата на длъжника

1.Когато длъжникът е в забава той носи риска от освобождаващата невъзможност - чл.85 ЗЗД:
Когато длъжникът е в забава, той дължи обезщетение дори ако изпълнението стане невъзможно поради причина, за която преди това не би отговарял, освен ако докаже, че кредиторът би претърпял вредите и при своевременно изпълнение
Така прибавяме още едно изискване към фактите, които причиняват невъзможност и тази невъзможност не се дължи на причина, за която длъжникът отговаря (невиновна невъзможност) - невъзможността да е настъпила преди длъжникът да е бил в забава (след възникване на задължението, защото иначе ще имаме нищожен договор, но и преди да е изпаднал в забава). Логиката е: ако ние бяхме изпълнили навреме и предметът на престацията беше получен от кредитора, може би тя нямаше да бъде засегната от факторите, които вече я правят невъзможна, защото кредиторът по-добре би се грижил за интересите си. Напр. продал съм ви кучето си в четвъртък и трябваше да ви го дам в петък, но не го направих, с което изпаднах в забава по отношение на предаването. Ако в събота или в неделя кучето погине, тъй като аз съм в забава ще отговарям за това, че не мога ви го предам, рискът ще легне върху мен и аз ще нося отговорност за това случайно погиване и то няма да се разглежда спрямо мен като случайно, защото, ако ви го бях дал може би вие щяхте да го опазите по-добре. Този принцип действа независимо от това, дали вината на длъжника е предпоставка за неговата отговорност или длъжникът отговаря и за случайно събитие. В същност ще се окаже, че в областта на обективната отговорност дори една непреодолима сила да е причинила невъзможността, ако това е станало след като длъжникът е изпаднал в забава, той няма да може да се освободи от отговорност и ще го разглеждаме като неизправен длъжник по причини, за които той отговаря.
Все пак текстът съдържа едно смекчение, което е пряка последица от логиката, върху която той почива: освен ако докаже, че кредиторът би претърпял вредите и при своевременно изпълнение. Ако причините, които правят престацията невъзможна са такива, че престацията би погинала и би станала невъзможна и у кредитора явно е, че тя не се дължи на забавата на длъжника.
Налице е отново едно предположение: когато длъжникът е в забава предполагаме, че и случайната невъзможност за него не е случайна, а се дължи на забавата. За да се освободя от отговорността в хипотезата, която разгледахме трябва да установя, че всички кучета са измрели.
2.Искане за мораторно обезщетение - кредиторът може да настоява за реално изпълнение и заедно с реалното изпълнение, получено обаче късно може, да поиска и обезщетение за вредите от забавата (мораторно обезщетение).
Ако става въпрос за парично обезщетение ще се дължи мораторна лихва и без да се доказват тези вреди.
Мораторното обезщетение на кредитора ще защити неговия позитивен интерес - той ще иска да бъде поставен в такова положение, което би съществувало, ако беше изпълнено навреме от длъжника: ще получи реално изпълнение и обезщетение за това, че го е получил по-късно.
3.Но ако кредиторът е загубил интерес от късното изпълнение би могъл да иска компенсаторно обезщетение (обезщетение вместо изпълнение), при което положение ще е длъжен да изпълни своето насрещно задължение, ако такова има. Обезщетението вместо изпълнението изключва реалното изпълнение - чл.79 ЗЗД:
Ако длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска изпълнението заедно с обезщетение за забавата или да иска обезщетение за неизпълнение.
Когато се иска обезщетение вместо изпълнение, длъжникът може да предложи първоначално дължимото заедно с обезщетение за забавата, ако кредиторът има още интерес от изпълнението.
4.Ако договорът обаче е едностранен за кредитора остава възможността да избира само между искането за реално изпълнение и компенсаторното обезщетение (в случай, че е загубил интерес от реалното изпълнение, както и в случай, че реалното изпълнение трудно се постига принудително - напр. при родово определените престации: вещите, които длъжника ги няма и трябва тепърва да ги купува или произвежда и по-добре е да поискаме компенсаторно обезщетение или да развалим договора).
Ако договорът е двустранен, кредиторът ще може да го развали, с което би се освободил от своето насрещно задължение и ще има възможност да търси обезщетение за разваления договор. Също така кредиторът има и следните възможности:
да иска реално изпълнение с обезщетение за забава;
в случай, че няма интерес от реалното изпълнение (късното изпълнение за него вече е безполезно) той може да предпочете: компенсаторно обезщетение по 79/2 или разваляне на договора. Двете възможности са еднакво достъпни.
Оказва се, ако работим с числа:
компенсаторното обезщетение е 7 млн.
насрещното задължение на кредитора по двустранния договор е 5 млн.
За да получи 7 млн. трябва да плати 5 - разликата е 2. Ако развали договора ще може да получи обезщетение по чл.88 ЗЗД за разваления договор, което е напр. 2 млн., но ще се освободи от насрещното си задължение и ще си спести 5-те млн.
Чл. 88. Развалянето има обратно действие освен при договорите за продължително или периодично изпълнение. Кредиторът има право на обезщетение за вредите от неизпълнението на договора.
Развалянето на договори, които подлежат на вписване, не засяга правата, придобити от трети лица преди вписване на исковата молба.
Вижда се, че икономически нещата си приличат. Когато престацията на кредитора е непарична и нейното реализиране по отношение на друг договор не е много лесно, защото тя е специфична, тогава кредиторът, ако е загубил интерес от реалното изпълнение би предпочел да не разваля договора, за да може по този начин да реализира собствената си престация, която представлява за него интерес само с оглед на този договор и вместо изпълнението на престацията, която поради забавата вече е безполезна за него да получи компенсаторно обезщетение. Напр. сключвам с вас договор, по силата на който аз ще ви дам специалната част на учебника по ОП, а вие ще ми направите торта за рождения ден.Понеже вашето задължение можем да го разглеждаме като фиксирано, защото тортата ви е безполезна, като мине рождения ми ден, вие сте се забавили и аз нямам вече интерес от нея. Ако бих развалил договора, каквото право имам, защото явно е безполезно за мен изпълнение след срока, ще си спестя даването на книгата и бих претендирал от вас само някаква малка разлика за вредите, които съм претърпял от това, че договора е развален (вредите, обезщетяващи негативния ми интерес/. Но какво ще правя с книгата, която не ми трябва, а ми беше необходима само като разменна монета по отношение на вашата торта. Затова аз ще предпочета да искам компенсаторно обезщетение, без да развалям договора - да ми платите стойността на тортата (на вашата престация в пари, доколкото като торта тя вече не ми трябва) срещу което да ви дам книгата, която ми е излишна.

Прекратяване на забавата

Състоянието на забава не може да продължава вечно - то се прекратява с някакви юридически факти:
1.Изпълнението - когато длъжникът изпълни, макар и късно. Дори и да е изпълнил само с първоначално дължимото и да не е платил обезщетението за забава, това обезщетение ще се разглежда вече отнесено към крайния момент, в който той е бил в забава - към момента на късното му изпълнение. Това не е без значение, защото размерът на това обезщетение е пропорционален на времето, през което длъжникът е бил в забава. Ако е уговорена неустойка, обикновено тя се уговаря за забава в някакъв процент на ден забава. Ако задължението е парично мораторната лихва се начислява за всеки ден забава, т.е. от това колко време продължава забавата зависи размерът на отговорността на длъжника - в едни случаи пряко, в други - косвено.
2.Даването вместо изпълнение - то ще уреди по принцип задължението такова, каквото е в момента и дори ще го погаси, заедно с мораторното обезщетение
3.Новацията - тя ще уреди отношенията по стария дълг изцяло, а новото отношение ще замести, без да има място за мораторно обезщетение.
4. Заплащането на компенсаторно обезщетение - също прекратява забавата, но всъщност понеже вие искате други последици (не реално изпълнение плюс обезщетението за забава, а обезщетение вместо изпълнение) времето, през което длъжникът е бил в забава само косвено ще влияе на размера на това обезщетение.
5.Развалянето на договора поради забавата на длъжника - освен че прекратява забавата развалянето на договора връща нещата в началната им позиция, то има обратно действие и би следвало да стигнем до извода, че длъжникът никога не е бил в забава - затова е и твърде деликатен въпросът за това, дължи ли се неустойка за забава при хипотезата на развален договор.
6.Поставянето на кредитора в забава - освен че прекратява забавата на длъжника поставянето на кредитора в забава освобождава длъжника от нейните последици.
С оглед на дължимото от длъжника обезщетение изборът на кредитора как да ликвидира последиците от неизпълнението, какво да иска:
реално изпълнение с мораторно обезщетение;
компенсаторно обезщетение;
разваляне на договора. Оказва се, че в известна степен това не може да продължава безкрайно т.е. поради това, че кредиторът не е избрал пътя да трупа последиците от забава на длъжника. Длъжникът има пълното право да поиска да разбере какво става. Така при родовите задължения, където за да имаме невъзможност трябва да изчерпим рода и следователно върху длъжника задължението тежи едва ли не до гроб - икономически, а оттам и правно погледнато кредиторът има интерес сравнително бързо да уреди отношенията си с длъжника, да може да получи евентуално задоволяване на интереса си чрез друг договор (чрез сделка за покритие), а не да чака да се трупат последиците от забавата. Защото в един момент длъжникът би му направил възражението, че всъщност той не дължи всички последици, защото част от тях се дължат на факта, че кредиторът сам не е положил спрямо нещата си грижата на добрия стопанин.

Лошо изпълнение

Неизпълнението бива:
1.Пълно
2.Забавено
3.Лошо - изпълнение с недостатъци – имат се предвид недостатъци на предаваната вещ или на свършената работа.
При лошото изпълнение кредиторът има по-различни възможности в сравнение с възможностите, които има при неизпълнение с недостатъци.
Специалните последици - уредени са при съответните договори, а не общо (както при забавата):
1.Редхибиторна претенция - тя дава възможност на купувача да откаже да приеме предадената му вещ с недостатъци и да иска възстановяване на цената, ако тя е платена. По аналогичен начин, когато изработващия изработи работата с недостатъци поръчващия може да откаже да приеме работата и да откаже да плати цената. На практика е едно разваляне на договора. Дори може да се каже, че правилата за разваляне на двустранните договори в голяма степен са тръгнали оттам.
По съвременните правила обаче отговорността за недостатъци не е обвързана от вината, от дължимата грижа и от каквото и да е друго. Възможността купувачът да върне продадената вещ и да си иска обратно цената, поради това, че вещта е имала недостатъци е абсолютно независима от това дали продавачът е знаел за тези недостатъци, дали той ги е причинил или вещта е била със скрити недостатъци, когато той на свой ред я е купил и т.н. В този смисъл тази отговорност е напълно обективна, а и тя е отговорност в широкия смисъл на думата, защото не става въпрос за обезщетяване на вредите от недостатъците, а просто за ликвидиране на отношенията, по повод на това, че ви е предадена една вещ, която има недостатъци, правещи я значително по-малко годна за употреба или намаляват значително нейната стойност.
2.Квантиминорна претенция - възможност да се иска намаляване на цената. Целта на тази претенция е при запазване на договора (приемате вещта, работата) да се получи отбив от цената в съответствие със стойността на недостатъците (със стойността на вещта, работата с недостатъци).

Частично изпълнение

Принципът на точното изпълнение изисква длъжникът да изпълни цялото количество, което дължи.
Когато престацията е неделима обективно е невъзможно изпълнение на части.
Частичното изпълнение е невъзможно и когато престацията е делима със специалното правило на чл.66 ЗЗД: Кредиторът не може да бъде принуден да приеме изпълнение на части, макар задължението да е делимо. Смисълът на това правилото, че частичното изпълнение е неизгодно икономически за кредитора или поне може да бъде неизгодно. То се прилага и когато задължението е лихвоносно, т.е. ако длъжникът предложи напр. да изпълни само главницата, без да изпълни лихвите - тогава кредиторът може да откаже да приеме изпълнение; или обратното: ако длъжникът предложи само лихвите без главницата. Но правилото на чл.66 се прилага само за случаите, при които става дума за едно задължение. Ако кредиторът има няколко вземания и длъжникът предложи изпълнение на едно от тях, кредиторът не може да откаже да получи изпълнение под предлог, че не му се престират всичките задължения. Нормата на чл.66 е диспозитивна и кредиторът може, ако поиска да приеме частичното изпълнение. В такъв случай задължението на длъжника се погасява в рамките на изпълнената част, а за неизпълнената част длъжникът изпада в забава. Интерес представлява и една особена хипотеза на частично изпълнение: става дума за изпълнение на частично обезпечен дълг. Тази хипотеза има предвид напр. залог, с който е обезпечен половината от дълга. Какви ще бъдат последиците, ако длъжникът изпълни половината от дълга? Коя половина е обезпечавало обезпечението: изпълнената или неизпълнената? В закона липсва отговор на този въпрос и няма общо правило, а трябва да се тълкува конкретно волята на страните и да се види какво те са желали. Вероятно в повечето случаи третото лице, обезпечило дълга ще бъде освободено, но не винаги.
Изпълнението на части обаче е допустимо в някои случаи:
1.Ако страните са го предвидили в техния договор.
2.Ако съответства на естеството на престацията - така по правило едно задължение за изплащане на наемна цена се изпълнява периодически и на части и по правило кредиторът не може да отказва изпълнение.
3.Ако неизпълнената част е незначителна с оглед интереса на кредитора.
4.В някои случаи законодателят забранява на кредитора да отказва частично изпълнение:

Престиране на повече от дължимото

В тази ситуация кредиторът не е длъжен да приеме горницата, но ако той пожелае страните могат да сключат едно ново съглашение (то може да се сключи и мълчаливо, разбира се) за разликата.
В случаите обаче на частично изпълнение и на изпълнение на повече от дължимото трябва да се различават от случаите, при които е уговорена възможност за отклонение от дължимото количество в определени граници. Напр. може да се уговори, че се дължат 5 тона ябълки плюс минус 5%. В такъв случай се говори за "толеранс" и ако длъжникът изпълни в границите на толеранса, той изпълнява точно своето задължение. Ако договорът е двустранен и кредиторът има някаква насрещна престация, той трябва да съобрази своята престация с изпълненото количество - напр. ако се дължат 5 тона, но длъжникът е изпълнил 2% по-малко, тогава и насрещната престация на кредитора ще бъде с 2% по-малко.

Въпрос 25 – Вреда. Поняние и видове.

Тези възможности, които разгледахме не са насочени само към обезщетяване на кредитора, а и към това той да получи реално, макар и късно изпълнение, да му се намали цената, да му се поправи вещта и т.н.
Отговорността за вреди е свързана с обезщетяването, с поправянето на вредите, които са причинени от неизпълнението (деликт).

Вредата - понятие

Вредата най-общо казано е това зло, което неизпълнението оставя в очакванията на кредитора.
Изпълнението на задължението, престацията беше една полезна за кредитора промяна, която му е обещана от длъжника. тази промяна е полезна за кредитора и затова той е сключил договора, по силата на който длъжникът се ангажира да причини тази промяна, доколкото кредиторът не може сам да я причини или не иска. Дължимата промяна обхваща легитимният кредиторов интерес. Той е задоволен когато тази промяна настъпи и обещаният резултат се реализира. Легитимният кредиторов интерес не е самоцел, той слага началото на нови промени, които са полезни за кредитора и който той желае да осъществи (пълният интерес на желаещия да му се поправи пишещата машина е той да стане велик писател).
Когато дължимият резултат не настъпи, не е настъпила една желана от кредитора промяна, незадоволен е легитимният кредиторов интерес, но заедно с това липсата на тази промяна пречи да настъпят и по-далечните промени, които обуславят целия интерес на кредитора - състоянието, с оглед на което той е искал да се изпълни спрямо него. Интерес - inter res - разстоянието, разликата между положението на кредитора, такова каквото е сега и такова, каквото би било, ако беше изпълнено задължението. До тук стига позитивния интерес.
Нещата, които причинява неизпълнението са вредите на кредитора.
Свързването на понятието "вреда" с "неизпълнение", с деликта, с противоправния резултат понякога ни пречи да видим вредата в нейния истински смисъл. Оттук и маса заблуждаващи формулировки: "нарушените права", "нарушени лични права" и т.н. Но вреди може да се претърпят и без да има правонарушение, и без да има неизпълнение или деликт. Вредите не се състоят в самите нарушени права, а в последицата на едно правонарушение, което може да се състои в нарушаване на права. При неизпълнение на договора всъщност остава неудовлетворена претенцията на кредитора и това е едно нарушаване на неговото вземане. От нарушеното вземане (право) на кредитора следват останалите вреди. При деликта също обикновено се нарушава субективно право, при това в повечето случаи абсолютно право: някой, блъскайки ме на светофара е нарушил моето право на телесна неприкосновеност, счупил ми е крака, аз страдам, лежа в болница, не мога да работя и получавам пари и т.н., танцувам, карам ски. Така че вредата е някаква негативна последица, а не самото нарушаване на права. Това ясно се вижда в хипотезите, в които имаме нарушаване на права, но нямаме вреда: напр. някой ми е откраднал велосипеда, който аз и без това не ползвам през ноември и полицията го е намерила и върнала през януари. На велосипеда нищо му няма, но моето право е нарушено и вещта ми е била отнета, правото ми на собственост е нарушено, но аз не съм претърпял никакви вреди - няма ги последиците от това.
От друга страна се вижда, че вреди могат да се претърпят и без да е налице правонарушение - напр. съседът ми има къща, която аз почиствам за пари. Ако някой ме блъсне с кола и аз не съм в състояние да почиствам къщата и получавам парите - това е вреда, която се дължи на правонарушението. но аз бих могъл да не получавам тези пари и защото напр. е умрял съседа или е заминал, като е заключил къщата. В този случай това ще създаде за мен една неблагоприятна последица, но тя няма да се дължи на някакво правонарушение. В този смисъл вредите са някакво зло, което ни сполетява, но връзката му с правонарушението е доколкото се обезщетяват тези вреди, които са последица от едно правонарушение.
Вредите, настъпили случайно (напр. от земетресение) могат да се обезщетяват, но от застрахователя, както и болките и страданията, психическите неудобства, които наричаме неимуществени вреди. Ако някой умре ние страдаме и бихме казали, че претърпяваме вреди, които не отнасяме обаче в ничия тежест, защото е умрял от естествена смърт. Когато близкият ни е умрял при злополука смъртта представлява противоправен резултат, а не състояние и ние ще можем да искаме обезщетение на тези вреди.
Вредите сами за себе си не се определят с нарушението на права. Самото понятие за вреда не включва по необходимост правонарушението. Но тъй като се занимаваме с вредите, които се обезщетяват по гражданското право, вредите, за които се носи отговорност, за да се носи отговорност те трябва да бъдат свързани с нарушение на права и с противоправни действия и резултати.
Вредата е всяка неблагоприятна последица на едно правонарушение, на едно договорно неизпълнение или на един деликт, това зло, което кредитора респективно. увреденият от деликта, пострадалия претърпява. Целта на отговорността за вреди е да освободи кредитора от тези вреди и те да бъдат поправени по някакъв начин. Вреди ще се окажат и тези, които не са последица от едно правонарушение, но тях няма да обезщетяваме и затова те не ни интересуват.

Поведение. Противоправен резултат (деликвент, неизпълнил, длъжник)
Вредите (последицата)
Правонарушение. Неизпълнение на договор. Деликт

И от закона ясно се вижда, че не неизпълнението, а вредата е последицата:
Чл.82 Обезщетението обхваща претърпяната загуба и пропуснатата полза, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението. Но ако длъжникът е бил недобросъвестен, той отговаря за всички преки и непосредствени вреди.
Чл.51 Обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. То може да бъде платимо еднократно или периодически.
Ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали.
Когато е присъдено обезщетение за изгубена работоспособност, то може да бъде намалено или увеличено, ако се промени работоспособността на увредения във връзка с причинените вреди.
Получава се просто смешение (езиково), защото казваме, че вредите са последица на увреждането.
Деликтът всъщност е причината на деликта, а самият той е едно правонарушение, така както неизпълнението е причина на вредите.

Видове вреди

1.Имуществени - разликата в имущественото състояние на кредитора (увредения), такова каквото е сега и такова, каквото би било, ако не беше непозволеното увреждане, неизпълнението. Всъщност това е една загуба на имуществени ценности (при блъскането с кола, ми е скъсан панталонът, трябва да се лекувам, получавам обезщетение, което е по-малко по размер от трудовото ми възнаграждение, не мога да работя частно и губя нов приход, разходите, които трябва да направя са по-големи).
2.Неимуществени - дълго оспорвани и отричани. ГК на РСФСР приема, че не може да се дължи обезщетение за неимуществени вреди, защото това е неморално, защото това, което представляват неимуществените вреди всъщност не може да се възмезди в пари. Донякъде това е така. Някои автори казват, че неимуществените вреди са последица от засягане на неимуществени блага, напр. от засягане на честта и достойнството. От друга страна честта и достойнството се смятат за права и се оказва, че неимуществените вреди са последица от засягане на неимуществени права. Постулирането е до голяма степен неточно, защото и засягането на едни имуществени права би могло да доведе до неимуществени вреди, макар и рядко. Неимуществената вреда се състои в болките и страданията, в психическите неудобства, в отрицателните емоции, които ние преживяваме по повод на едно правонарушение (обида, боли ни след като сме наранени, някой е умрял и ни е близък). За да можем да говорим за неимуществени вреди трябва да сме изправени пред нещо, в което има психика - оттук като че ли ЮЛ няма как да претъпят неимуществени вреди (дори когато става дума за търговци, чието добро име е пострадало). От това търговците ще претърпят имуществени вреди (намаляване на клиентелата) и ще търсим обезщетяването на тези имуществени вреди, а не на психическото страдание на търговското дружество, каквото то няма да претърпи. На практика само хората от една известна зрялост могат да претърпяват психически страдания.
Обезщетяване на неимуществените вреди - това са неща, които не могат да бъдат оценени в пари и не могат да бъдат върнати. Но все пак парите са един универсален изразител на стойност и оттам универсален източник на блага. И единственият начин, по който можем да тушираме едни отрицателни емоции е да създадем положителни емоции с даването на пари, които като се имат или харчат, според човешките разбирания ще тушират отрицателните емоции. Ако не можем да дадем нещо повече все пак справедливо е да се даде поне това (парите), другото е оставяне на необезщетени последици и психически страдания без никаква помощ. Към това се прибавя и моралната утеха на възмездието, което ще сполети правонарушителя по линия на наказателното преследване. Гражданското право обаче поправя вредите с потребителната стойност на обезщетението - парите. В областта на някои обезщетения, напр. за обида или клевета наистина размерът на обезщетението би трябвало да е символичен.
3.Предвидими
4.Непредвидими
Това деление касае един конкретен случай на договорна отговорност.
5.Преки
6.Косвени
7.Позитивни
8.Негативни
По-точно е да се говори за позитивен и негативен интерес. Така че можем да говорим за вреди, които са последица от нарушаването на негативния интерес и съответно между тях би се явила някаква, макар и не много ясна разлика. Но насочеността на обезщетението ще бъде действително различна.
Негативни вреди - вредите, последица от нарушен негативен интерес.

Съставни части на вредата

Смята се, че вредите (главно имуществените) могат да се разделят на:
1.Претърпяна загуба (damnum emergens)
2.Пропусната полза (lucrum cessans)
Претърпяната загуба - това, което пряко е сполетяло кредитора (скъсан панталон, счупена вещ, съборената ми къща).
Пропуснатата полза - неполучаването на едно ново състояние, което щеше да се получи в имуществото ми, ако не беше неизпълнението, деликта. Защото вещта, която вие ми продавате не е предназначена винаги да я ползвам аз и ако я препродам ще получа един нов приход, който не съм получил, защото вие не сте ми я доставили и това за мен е една пропусната полза. Поради деликта по същия начин не съм успял да сключа сделка, да изпълня концерт също ще е пропусната полза.
Разликите:
претърпяната загуба подлежи на едно пряко изчисление, защото се вижда какво се е счупило - то може да бъде оценено, с експертиза и т.н.;
пропусната полза - винаги се работи с една вероятност. Това, което искаме да ни се обезщети не е станало поради неизпълнението или деликта - за да се стигне до обезщетяването на тези вреди трябва да се установи техния размер с една значителна степен на вероятност до получаването на евентуален приход, който се явява сега в качеството на пропусната полза.
Традицията свързва двете съставни части на вредата само с имуществените вреди. Смята се, че има само претърпяна имуществена вреда и пропусната печалба.
Законът никъде не е казал, че именно имуществените вреди се делят на претърпяна загуба и пропусната полза, а се говори в чл.82 ЗЗД за обезщетението. Ползата е нещо по-широко от печалбата, а загубата от нищо не следва да е само имуществена. Следователно е възможно да мислим, че и неимуществената вреда би могла да се разгледа в тези две части: в смисъл на претърпени вече психически страдания и негативни емоции (претърпяна неимуществена загуба), както биха могли да се конструират и неосъществени удоволствия (пропуснати положителни емоции) - пропусната полза. Логически това е възможно. Факт е, че традицията не го прави. Пропуснатото удоволствие логически обаче може да се разглежда като една релевантна вреда, защото между другото пропуснатото удоволствие, освен че ни помага да имаме едно ново психическо състояние, а оттам и нова работоспособност и т.н. може да се окаже и една налична отрицателна емоция (ядосвам се от това, че съм пропуснал нещо и след известно време ми става лошо).
Вл. Петров. "Обезщетение за неимуществени вреди..."
В Америка не се притесняват от това да дават обезщетение за неосъществено удоволствие - а това ще бъде от съществено значение при договорите, чийто смисъл за клиента е именно получаването на удоволствие. У нас тъй като обезщетението се определя по справедливост (а и няма как иначе да се определи) прагът на тази справедливост е доста нисък поради стандарта ни и мисленото ни.

Право

Лекции по Облигационно право (обща част) - част 2

Най-четени

Най-нови