Право

13. Недействителност на сделките.
а) Понятие и видове
б) Нищожни сделки – понятие и основания
в) Привидни и прикрити сделки
г) Унищожаеми сделки – понятие и основания
д) Предявяване на недействителността
е) Имуществени последици

а) Понятие и видове недействителност.
I.Понятие за недействителност
1.Усл. за действителност на една пр. сделка: За да може една пр. сделка да породи пр. посл. тя тр. да отговаря на следните усл.: Волеизявленията за скл. и да са извършени:
свободно
от дееспособни лица
при съблюд. на повелителните пр. Н и добрите нарави
2.Опорочена сделка: такива са сделките, к. не отговарят на някои от усл. за действит-ст.
3.Недействителност на сделките: тя е санкция за това, че сделката с начина на извършването и или със съд-ието си нарушава повелит. правила на закона или добрите нрави. При Н има сделка, изявена е воля, но поради определен неин недостатък тя не може да произведе исканото действие. Недействителните сд. са сд. с недостатък, предвиден в з-на.
4.Основания за недействителност: това е недостатъкът на сделката, к. е признат за основание за Н от закона. То е ЮФ, к.:
а) осуетява настъпването на пр. действие от самото начало
б) открива възм-ст за заличаване на поредоените от сделката последици с обр. сила
5.ГП-институт “недействителност на сд.” урежда:
пороците на сд. к. са основание за недействителност
реда за предявяване на недействителността
последиците от нея и от изпълнението на недействителните сделки
възможността за потвърждаване на някои от недействителните сд.
Този институт държи сметка за разликите в недостатъците, за х-ра на засегнатите интереси, за фактическото изп-ие и как то е осъществено, какви са били неговите цели.
6.Уредба: липсва цялосто и пълно уреждане:
а) общи разпоредби: намират приложение към всички видове сд.: чл.26-35 ЗЗД
б) специални Н: чл.40, 94, 113, 135 ЗЗД, чл.64, ал.1, т.1, ал.2 СК (унищ. на осиновяването)…
7.Терминологични уточнения.
а) Недействителност: в действащото П той има 2 значения:
като родов термин: всяка сд., к. има някакъв недостатък (загл. на раздела)
като синоним на нищожност: по-често се изп. в този смисъл. Н като “правно безсилие” – от сд. не възниква желаното пр. действие.
В закона няма общо определение за Н
б) Н предполага сделка, к. има недостатък: недостатък е ЮФ, к. не дава да се породи желаното от страните действие – той е правопрепятстващ или правопрекратяващ ЮФ.
Н е последица от недостатък на сделката
в) недействителната сделка е едно правонарушение, едно неправомерно действие – с допускане на недостатъка страните нарушавт изискв. на закона и затова не получават пр. действие към к. са се насочили.
Таджер: с/д него в родовото понятие за нед. сделки се вкл. и волеиз., к не страдат от пороци – т.нар. висяща и относителна недействителност
М.Павлова: те се различават от недействителността по пр. си последици и соц. си ф-ии
М.Павлова: ако за решаващ белег на недействителността се приеме само непораждането на пр. последици, то тогава в него би тр. да се включат и незавършените сделки и продажбата на чужди вещи, к. не пораждат пр. последици - ???
II.Понятие за недействителна сделка по ЗЗД: то се определя ч/з два признака:
1.недостатъците на сд., к. се признават като основание за Н: чл.26-33 ЗЗД
2.Пр.последици, к. настъпват вследствие на тези недостатъци: те м. да са:
а) нед. сд. не поражда пр. последици от момента на скл. си и не м. да се превърне в действ. сд.
б) пр. последици, к. тези сделки пораждат, м. да б. заличени с обр. сила
3.
III.Отграничения.
1.Н на сделките ≠ Н на другите пр. действия (адм. и процес. актове):
те имат различен пр. режим.
2.Н на сделките≠незавършени сделки:
Незавършена сделка: на к. липсва елемент от ФС, поради което тя не произвежда действие – тя е несключена сделка – с тях П-то не се занимава, защото няма ЮФ.
За разлика от недействителната сделка те м. да породят пр. последици когато се осъществи липсващият ЮФ
**Таджер: той приравнява някои нищожни сделки по чл.26,ал.2 на незавършени ФС
Павлова: не приема: т.к.
предмета не е отделен ЮФ на сделката, а се вкл. в съд-ието на волеиз-то => началната невъзможност на предмета опорочава волеиз. защото с него се преследва 1 неосъществима цел – това не е незавършен ФС
основанието също не е отд. ЮФ
съгласие и форма: те са елементи от ФС, но идеята на чл.26, ал.2 не е да ги приравни с незавършен ФС, а да санкционира завършени сделки, при к. липсват тези елементи
Целта на зак-ля в чл.26,ал.2 не е била да обяви за нищожни сделки, к. са незавършени, но могат да се извършат докрай и да породят пр. последици, а да санкционира сделки, к. по волята на страните са осъщ. докрай, но без да се спазят законовите изискв. за съгласие или форма **

3.нед. сд. ≠сделки, к. са във висящо състояние –т.нар. “висяща недейств-ст”
а) Сделки във висящо състояние: за да произведат желаното действие тр. да се осъществи допълнителен ЮФ (одобрение от др. пр. субект, да се регистрират,…)
Таджер: Една сделка е във висящо състояние, ако желаните правни последици не м. да възн. докато настъпи този факт, к. допуска правното действие – дотогава няма още пр. действие, а следователно и сделка – тук липсва някой от обуславящите действието на сделката факти (факти осъществявани от др. лица, а не от страните по сделката).
б) съст. на сделката е висящо докато не се знае дали допълнит. ЮФ ще се осъществи – но ако той се осъществи, сд. ще породи пр. действие
в) При тези сделки тр. отделно да се преценява действителността на самата сделка и на допълнителните волеиз.
4.От “относителна недействителност” – чл.135 ЗЗД и 346 ГПК
а) при нея сд. са действителни – те нямат никой от избр. в чл.26-33 ЗЗД пороци и => пораждат пр. последици – но в опр. сл. техните посл. не м. да се противопоставят на опр. 3ти лица, защото засягат техни имущ. интереси
б) Относит. недейств-ст м. да настъпи по П или като последица от съд. реш. по отм. иск
в) Относит. недейств-ст има спец. предпоставки
г) длъжникът м. да осуети относит. недейств-ст: ако изпълни зад-ието си или – при Павловия иск- придобие др. имущ. от к. кредиторът м. да се удовл.
д) Относит. Н не е санкция за неправомерно поведение а пр. ср-во за защита на интересите на опр. субекти
5.Н на сделките ≠ разваляне на сделки:
а) Н предпоставя сд. с недостатък
Недействителност
Разваляне на сделки
предпоставя сделка
сключена е действителна сделка,
сд. има недостатък
зад-ията по сд. не се изпълняват, поради к. з-нът позволява да б. развалени

разв. на дог. е санкция за виновно неизпълнение на зад-ие или последица от обект. невъзможност за изп-ие
сделката противоречи на хипотезиса на пр. Н
поведението на страните нарушава диспозицията на пр. Н, в к. се уреждат пр. последици от сделката
Но и двете са последица от правонарушение затова общото м/у тях е, че както Н, така и развалянето имат по начало обр. действие.
6.Н на сделките ≠ отмяна по см. на чл.22, ал.1, чл.101 и 227 ЗЗД:
а) отмяна по чл.227 – билзка до разваляне на договора – възн. вследствие на последващо виновно и неправомерно поведение на дарения
б) в др. случаи се предвижда възм-ст за отм. с последващо едностранно волеиз., к. се извършва не поради порок на сд., а поради нежелание да се пораждат за в бъдеще пр. посл. от нея…
Таджер: отмяната като термин се ползва главно при едностранните сделки, когато с едностранно волеиз. м. да се предизвика пр. резултат
7. Н на сделките ≠ сделки, к. не пораждат вещен ефект поради това, че праводателят не притежава прехвърляното П: тези сделки не са нищожни – те пораждат облиг. отн. м/у страните!
Освен ако з-нът не ги обявява за нищожни – напр. чл.226,ал.2 ЗЗД – дарение с предмет бъдещо имущество е нищожно
IV.Видове недействителност на пр. сделки
1.Нищожни сделки
2.Унищожаеми сделки
V.С/д правното действие на недействителността спрямо сделката тя бива:
1.Нищожност
2.Унищожаемост
3.Висяща недействителност
4.Относителна недействителноср
VI.Функции на недействителността.
1.Защита на установения пр. ред: нарушението му се санкц. с недействителност
2.Превантивна и възпитателна ф-ия: в/у уч-ците в гражд. оборот
3.Защита на интересите на уч-ците в гражд. оборот: когато са изявили воля, к. не е формирана съзнателно, разумно или при свободен избор на съд-ието на волеизявлението те м. да заличат сд. с цел да избегнат увреждане на интересите си.
б) Нищожни сделки – понятие и основания.
I.Понятие за нищожна сделка.
Понятие: нищожна е сделка, к. още със сключването си не м. да породи желаното от страните пр. действие. При нищожността сделката е обременена с тежък порок и затова тя е напълно правно безсилна.
Нищожните сделки биват наричани още абсолютно недействителни, или че при тях има пълна нищожност.
При непрецизната терминология на зак-ля меродавно за причисляването на даден вид Н към нищожността тр. да бъде действието и, а не използваните в нормативния акт изрази.
II.Правни признаци на нищожността.
1.Пр. последици на нищожните сделки: те не пораждат пр. последици още от момента на скл. на сделката – т.нар. “начална нищожност”
NB! непораждането на пр. последици на нищ. сделка не зависи от предварителното уст-не на порока по съд. ред!
2.При висящ съд. п-с съдът следи служебно за нищожността: той я обявява независимо от волята на страните
3.Оздравяване на нищожни сд.:
а) По правило е невъзможно.
Дори когато по-късно отпаден основанието за нищожност, договорът остава нищожен (ако напр. бъде отм. закон по силата на който сделката е нищожна поради липса на форма, сделката остава нищожна
б) по изключение е допустимо ако е възможно да се поправи недостатъкът на формата
Напр. да се заверят нотариално подписите
или да се придаде обр. сила на закон, к. признава за действителни нищожни поради липса на форма по стария закон сделки – валидиране на нищожни сделки – то може да има обратно действие или действие занапред.
4.Действителността на сд. се преценява с/д з-на к. е бил в сила по време на скл. и:
така например облекчаването на изискванията за форма не правят действителна една сделка, к. по е била нищожна поради липса на форма по стария закон
Изключение: ако зак-ля придаде обр. сила на разпоредбите на новия ГЗ с цел да санира сключени преди влизането му в сила нищожни сделки
5.Пораждане на желаните пр. последици при нищожност на сд.: само ч/з скл. на нова сд.
6.Нищожността настъпва с извършването на порочната сделка – тя е по П нищожна, без да е необходима съдебна намеса и обявяване на нищожността.
7.Видове нищожност:
а) според количествения обхват на сделката:
Пълна: ако порокът засяга цялата сделка – тогава цялата сд. не произвежда исканото действие
Частична: ако засяга само част от сделката – тогава засегната е само тази част от сд., к. е опорочена
б) с оглед на лицата, спрямо к. се проявява нищожността:
абсолютна: има действие спрямо всички
относителна: има действие само спрямо определени лица
в) с оглед на времето:
Окончателна
Временна (висяща) нищожност
III.Основания за нищожност на сделките. Обща х-ка
Таджер: Основанията за Н са ЮФ, с настъпването на к. възниква нищожност. Те са правопрепятстващи ЮФ за тези пр. последици, к. страните искат да породят със сключваната от тях сделка. Те се уреждат в хипотезиса на съотв. пр.Н
Таджер: Основанията за нищожност: те м. да бъдат уредени общо или казуистично. Казуистичният подход е неподходящ, т.к.изисква твърде подробна уредба.
Основанията за нищожност са св. с отделни забрани, условия, предпоставки за скл. на сделки => в конкретен вид те винаги тр. да се свързват с отделни пр. институти, к. уст. забраните, условията и предпоставките за скл. на сделките или определят съд-ието на тези сделки.
Разграничават се
общи основания за инщожност: те сумират по видови признаци конкретните основания. Такова основание напр. е нарушението на закона – обща клауза, а за да се изведе конкретното основание тр. да се излезе от конкр. Н на даден закон и да се прецени дали скл. и съд. на дадената сд. е в несъотв. с нея.
С/д Таджер те се разделят на 3 групи:
1)противоречие със з-на – чл.26,ал.1 – 4 основания
2)липса на ФС: чл.26, ал.2: когато липсват следните елементи на сделката: предмет, волеиз. или съгласие, форма, основание или е налице привидна сделка
3)липса на законоуст. предпоставки: чл.26, ал.2 и 3
М. Павлова: конкретни основания
а) общо формулирани основания:
противоречие и заобикаляне на з-на
противоречие на добрите нрави
дог. в/у неоткрити наследства
начална невъзможност на предмета на сделката
липса на съгласие
липсваща форма
липсващо основание
привидни договори
б) основания предвидени в спец. пр. норми, нищожни уговорки от сделки
напр.: чл.40 ЗЗД: “Ако представителят и лицето, с к. той договаря се споразумеят във вреда на представлявания, договорът не произвежда действие за представлявания.”
А. Основания за нищожност на сделките по чл.26, ал.1
I.Противоречие на закона.
1.“Закон” по см. на чл.26, ал. 1: следва да се разбира в широк смисъл – като НА  - независимо дали нег. автор е НС или друг ДО. (в тесен смисъл “закон” са само НА, приети по уст. ред от НС)
2.Противоречие с конкретна императивна пр.Н: когато се обявява дад. сд. за нищ. тр. да се посочат конкретните Н, к. се нарушават – к. съд. забрана или изисквания и не са спазени
* неспазването на дисп. пр. Н не е неправомерно поведение – а е използване на възм-стта за отклонение на предписаните в нея последици.
3.Противоречие на закона ≠ правонарушение: всяка недействителна сделка е правонарушение, но не всяка от тях противоречи на закона
4.Съставът на основанието е напълно обективен: необходимо е да е налице противоречие м/у сделката и закона. Не е необх. каквото и да е субект. състояние – без значение дали е съзнателно или небрежно или по незнание.
5.Възм. ли е сд. да бъде сключена под усл., че бъде отменена законната забрана?
Таджер: не би трябвало да е допустимо – обосновка: социалистическото П - ???
6.Приложно поле на това основание: М.Павлова:
То е толкова общо формулирано, че може да погълне почти всички останали основания – при повечето от тях в крайна сметка има противоречие на имп. пр.Н
Това основание е субсидиарно: всяко изрично формулирано основание изкл. прил. поле на най-общото -–противоречие със закона.
То намира приложение когато: съд-ието на сделката противоречи на закона, или по начина на скл. и тя не е в съотв. с имп.Н
7.Противоречие на правен принцип: то също св вкл. в понятието “противоречие на з-на”. Този принцип м. да е:
изрично формулиран
или да не е изр. формулиран, а да тр. да се изведе и обоснове
8.Преценката на законос. на сд.е с оглед з-ните к. действт по време на скл. и: по-късната отмяна на з-на в нарушение на к. е сключена сделката не я прави действителна…
9.Това основание за нищожност се прилага за всички пр. сд.: а не само за договорите
10.Примери от съд. практика:
сделка на разпореждане с обекти, к. законът не третира като самост. вещи (напр. отделни помещения, к. не са обособени като жилище)
завещание в к. са посочени 2 дати – противоречи на чл.25, ал.1 ЗН
дарение на бъдещо имущество – противоречие с чл.226, ал.2 ЗЗД
II.Заобикаляне на закона – то е частен случай на противоречие на закона
1.Общото м/у противор. на закона и заоб. на закона: уч-ците в сд. желаят да породят рез., к. имп. пр. Н не допускат
2.Разликата м/у двете основания: при противоречие на закона страните действат пряко contra legem + не е необх. да знаят за Н к. нарушават.
3.Понятие: Заоб. на з-на има, когато з-нът уст. забрана за постигане с определена сделка на даден правен резултат – ако страните искат да пстигнат този резултат по друг начин, с друга сд., к. изрично не е забранена, но води до забранения резултат, ще е налице заоб. на з-на.
4.За да има заоб. на з-на страните тр. да съзнават това к. искат – те тр. да искат цел, к. е забранена от з-на и да ползват пролука в з-на – че същата цел м.. да се постигне и по начин, к. формално не е забранен => това основание има субективен състав.
5.Условия за да е налице заоб. на закона:
1)да е налице обект наруш-ие: използване на незабр. от з-на сд. за пост. на забр. от з-на рез.
2)субективен елемент: намерение да се използват позвол. ср-ва за постиг. на забр. цели
6.Примери:
заоб.на уст. в з-на забрани за придоб. на сП от опр. категории лица уст. в чл.185 ЗЗД
заоб. на сем. зак-во в рез. от к. съпруг придобива 2/3 от СИО, а другия е лишен от своя дял
III.Противоречие на добрите нрави
1.Понятие за “добри нрави”: това са крит. и Н за поведение, к. се уст. в общ-вото поради това, че значит. част от хората ги спазват поради вътр. си убеждение – морални Н, к. з-нът въздига в крит. за оценка на сделките
2.Дали санкцията нищожност е прекалено строга за такива нарушения:
с/д едни: да защото тези правила се разв. сравнително бързо, изменят се и не са фиксирани => рядко се прил.
Таджер: правилно е – с оглед чл.9 – иначе правилото на чл.9 ще остане без санкция
3.С/д Таджер конкретен пример за сд., к. противоречи на добрите нрави са дог-рите в/у неоткрити наследства, посочени в чл.26,ал.1
4.Примери:
уговаряне на възнагр. при развод с/у съгл. на единия родител да не иска род. права в/у децата
уговаряне на възнагр. за да се даде съгласие за развод
уговаряне на възн. с/у зад-ие да не се съобщава за престъпление
продажба на деца от майките им за осиновяване
* Договор за прехвърляне на имот от единия съпру на другия с/у зад-ие за гледане:
С/д по-старата практика: нищожен защото противоречи на “правилата на социалист. общежитие”
По-новата практика: той не противоречи на морала, а дава по-пълна гаранция при прекр. на брака напр. поради тежка болест на единия съпруг…
IV.Договори в/у неоткрити наследства – спец. сл. на дог. к. накърнява добрите нрави
1.Същност: тези сд. представляват разпореждане с имущ. права, к. лицето не притежава, но очаква да придобие при откриване на наследство в негова полза
2.Неморален х-р: придобиването на имущ. в бъдеще зависи от смъртта на Н-дателя, освен това евентуалния насл-к се разпорежда с тези права докато Н-дателя е още жив и може само да скл. сд. с тях
3.Приложение: М.Павлова: това основание би следвало да се приложи и за др. видове сд., не само договори – а примери??
Б. Основания за нищожност по чл.26, ал. 2 ЗЗД
Понятие: това са съществени отклонения от изискв. на з-на, при к.:
липсват най-важните елементи от ФС на сд. – волеизявленията (съгласието при двустр. сд.)
или волеиз. са опорочени – по съд. или по форма, или съзнателно не са насочени към поражд. на пр. посл. на даден вид сделка
Разлика м/у основанията по чл.26, ал.2 и незавършените ФС (М.Павлова):
с/д Таджер тези основания са “липса на ФС” – той смята, че и без чл.26, ал.2 тези сделки не биха произвели желаното действие, но факта, че има съд. практика по тях означ. че са имат своето значение
при сд. по чл.26, ал.2 пр. субекти извършват волеиз., к. не пораждат пр. посл. поради пороците си – при тях не се поставя в-са дали да б. довършени или не. При тях не липсват отделни факти от ФС, а извършените са с недостатък!
I.Начална невъзможност на предмета
1.Предмет на сделката: това е обекта на ПО-то – вещ, нематериално благо, действие или бездействие и пр.
2.Невъзможен предмет≠незаконен/непозволен предмет – при него ще има противоречие на закона и сд. ще е нищожна по чл.26, ал.1!
3.Предметът м. да е невъзм. по обект. или субект. причини
4.Невъзможността тр. да е начална: т.е. да е налице при скл. на сделката, а не да настъпва след скл. и
5.Невъзможността бива:
а) фактическа: сд. за инд. определена вещ, к. е погинала към момента на скл. на сд.
б) правна: ако пр. Н не допуска осъшествяване на предмета на сд.
6.Основание за нищожност е само пълната невъзможност на предмета към мом. на скл. на сделката: при частична невъзм-ст сд. ще породи пр. действие, но възн. възм-ст за разв. и по чл. 89 – другата страна м. да поиска съотв. намаляване на своето зад-ие или разв. на дог. по съд. ред ако няма достатъчен интерес от частично изп-ие
7.Знанието/незнанието на страните е без значение за това основание
NB! продажбата на чужда вещ не е дог. с невъзможен предмет – сд. не е нищожна, но не поражда вещен ефект
II.Липса на волеизявление или липса на съгласие
1.Понятие: става в-с за външно обективирано опр. поведение, но зад изявлението липсва вътрешно волево решение – хипотези:
а) когато пр. субект съзнава че не желае пр. последици въпреки изявл. си
б) когато пр. субект не е в състояние да осъзнае пр. последици на изявл. си
2.Тази липса тр. да е съзнателна – иначе ще се прил правилата за унищожаемостта
3.Хипотези, в к. липсва воля:
а) reservatio mentalis (мислена уговорка): този, к. прави волеиз. го прави с вътр. уговорка, че не го желае
ако противната страна не знае за тази уговорка тя е без значение – т.е. сд.е действителна!
но ако уговорката е изявена и стигне до знание на др. страна заедно с изявлението тя го неутрализира!
б) шега: волеиз. е направено по начин и при усл., к. изключват възм-стта то да се приеме насериозно – то е нищожно. Тук влиза и хипотезата на учебен пример или в театъра
крит. е обективен – т.е. дори и волеиз. направено на шега да е прието насериозно то пак е нищ.
но ако въз осн. на шегата са прич. вреди – м. да се търси обезщ. по чл.12 ЗЗД
в) волеиз. направено при насилие: това е съзнавано несъответствие м/у воля и волеизявление – изявлението не почива на нормалната воля на лицето, а е резултат от външна физич. принуда
физич. насилие: упражн. на физич. принуда в/у личността – при него няма воля а действия, к. са рез. на пряко и непоср. въздействие в/у личността => няма воля
заплашване: принудата се свежда до възбуждане на основателен страх, в рез. на к. лицето изявява воля. то въздейства в/у психиката => волята е изтръгната по непозволен начин
г) липса на съгласие: само при двустранни сд.: когато няма две насрещни, противоположни по съд-ие волеизявления.
III.Липса на форма
Когато пр. Н предвижда форма като усл. за действителност – тези Н са императивни – несъблюд. им води до нищожност
IV.Липса на основание
1.води до нищожност само при каузалните сделки
2.Липса на основание ≠ незаконност на основанието: последното е равносилно на противоречие на закона.
3.Не е необх. основанието да е изрично формулирано в съд. на сд. – но тр. да м. да се изведе от съд-ието и.
4.Има оборима през. за съществуване на основание във всяка каузална сд.: чл.26, ал.2 изр. 2 => доказат. тежест е в/у този, к. твърди, че липсва основание
5.* Алеаторния договор за прехвърляне на имот с/у зад-ие за издръжка и гледане:
С/д практика от ‘67г.: той е без основание, ако прехвърлителят е млад човек, к. има достатъчно ср-ва за издръжка - ! това становище огранич. договорната свобода по чл.9 ЗЗД!
С/д практика от ‘69г.: наличието на един ДИГ не е основание следващият сключен от същия прехвърлител на имот да е нищожен поради липса на основание – с последващия дог. м. да се уговори получаването на допълнителна издръжка и грижи => той също има основание
С/д практика от ‘93г: този договор е нищожен поради липса на основание, когато приобретателя е знаел тежкото здравословно състояние и близката смърт на прехвърлителя
В) Нищожност поради липса на предпоставки за скл. на сделка (по Таджер):
I.Липса на дееспособност
1.Като изискване деесп. е посочена в чл.27 – с/д него “унищожаеми са договорите, скл. от недееспособен или от техен представител, без спазване на изискванията, уст. за тях.”  - от буквата следва, че тези дог. са унищожаеми
2.Теорията приема, ч/з тълкуване на чл.27 във вр. с чл.26, ал.2:
а) при пълна недееспособност (лица до 14г. и пост. под пълно запр.): се приема че тези лица не м. да направят правно валидно волеизявление => сключените сд. са нищожни
б) при частично дееспособните: за тях се прил. чл.27!!! => сд. са унищожаеми
II.Липса на представителна власт – чл.42 ЗЗД
1.При липсата и на предст. власт на лице, к. действа от чуждо име, сключената сд. е нищожна
2.Правилото на чл.42 се отнася само за договорното, не и за з-нното предст-во
3.Особеност на тази нищожност: тя е висяща: з-нът предвижда възм-ст за потвърждаване на сключената сделкат от мнимо представлявания – чл.42, ал.2 ЗЗД –
Таджер: Това е единствения случай на възможност за потвърждаване на нищожна сделка
в) Привидни и прикрити сделки.
I.Обща х-ка.
1.Понятие: привидна е сделка, волеизявлението по к.се нуждае от приемане, и със съгласие на другата страна не се желае нейното правно действие – тя се извършва само “за да даде вид”. Налице е съзнателно несъответствие м/у желаното и изразеното
2.Привидна сделка ≠ измама: при прив. сд. и двете страни знаят, че изявяват воля, правното действие на к. не желаят – страните съзнават несъответствието м/у своите изявления и вътр. си воля
3.Таджер: логически, волеиз. по тази сд. м. да се разложи на 2 части:
а) едната част на волеиз. – с нея се изявява желание за скл. на сделка – затова волеиз. тр. да отговаря на всички изисквания на действителната сделка – тази част става достояние на 3тите л.
б) с другата част на волеиз.: се заявява изрично, че не се иска правното действие на първата част
но и двете части образуват едно цяло, к. е известно само на двете страни по сд.
4.Симулат. сд. се състои от волеиз. к. се нуждае от приемане
5.Привидната сделка≠сделка скл. при мислена уговорка: при последната уговорката не се изявява външно.
6.Прив.сд. ≠фидуциарна сделка: последната има правно действие – с нея се поемя зад-ие при опр. условия да се върне обратно правото к. е прехвърлено.
7.Пр. уредба на прив. сделки:
а) чл.26, ал.2: прогласява нищожността им
б) чл.17: урежда съотн. м/у привидната и прикритата сделка и действието на прив. сд. по отношение на 3ти добросъвестни лица
8.Прил. поле: главно в обл. на облиг. и вещните сделки – едностр., двустр. и многостр.сд.
те не м. да се използват за скл. на сд. в областта на семейните отн., нито да се води симулативен п-с, => сделки адресирани до ДО не м. да са привидни
9.Сключване на привидната сделка: по реда, к. е в сила за обикновената действителна сд. –ако е предвидена форма за действ-ст тя тр. да б. спазена, …- външно тя тр. да е напълно редовна
10.Обратен документ (contre lettre): писмен документ от другата страна, к. удост., че сделката е привидна – той м. да се даде преди, едновр. или след съставяне на явното волеизявление
II. Действие на прив. сделка.
1.Действие на привидната сделка – тя е нищожна –
С всички черти на нищожността: тя няма действие нито за страните, нито за 3ти лица, всеки м. да се позовава на нея, съдът е дл. служебно да следи, не м. да бъде санирана, няма погасит. давност за уст. и,…
2.З-нът огранич. действието на прив. сделка по отн. на 3ти лица – чл.17, ал.2 и 3 ЗЗД
Изключения:
Ако 3ти лица прид. добросъв. права от приобретателя по прив. сд. те ги запазват
Когато тези права имат за предмет недв. имоти: те се запазват ако са придобити след вписв. на иска за уст-не на привидността
3.Тези изкл. са предвидени само за добросъвестни 3ти л.: които не знаят, че праводателят им е придобил привидно правата си NB! добросъвестността се предполага
4.Основанието за придобиване от 3ти лица на П на соб-ст: е чл.17, ал.2 ЗЗД – първично основание за прид. на П на соб-ст – 3тите лица не извеждат своето П от привидния приобретател защото той няма прехвърленото П
5.Налице е колизия м/у интересите на соб-ка и интересите на 3тите добросъв. лица: з-нът дава предпочитание на добросъвестните лица, а соб-кът по привидната сд. м. да търси отговорност от този свой съдоговорител, на когото се е доверил, но к. го е излъгал
III. Прикрита (симулирана) сделка.
1.Понятие: това е сделка, к. е сключена от страните с желание да породи целеното пр. действие, но то да не стане достояние на 3тите лица. Това е сделката, чието пр. действие се желае, но за к. 3тите лица не тр. да узнават.
2.Тя също тр. да бъде сключена редовно – тя е обикновена сделка, но особеното при нея е че не се желае тя да бъде известна на 3ти лица
3.Съотн. м/у привидната и прикритата сделка: чл.17
Някои автори наричат това съчетание относителна (релативна) симулация – за ралзлика от привидната сд., к. се означава като симулативна или абсолютна симулация
а) действие на 2те сделки м/у страните:
привидната сделка е нищожна и тя не произвежда действие за тях,
прикритата е действителна и тя поражда пр. действие => тя тр. да е законос. и да няма пр. недостатък
б) действие на сделките спрямо 3тите лица:
привидната сделка е нищожна – като такава тя не м.да има действие и за 3ти лица,
прикритата има действие за 3тите лица, стига те да узнаят за нея
IV. Предявяване на привидността.
1.Привидната сд. е нищ. => тя не се нуждае от предявяване
2.Но е възм. страните по нея или 3ти лица да имат интерес да се разбере от всики, е сд. е привидна
3.Прив. сд. се установява с установителен иск:
а) той м. да се предяви както от стр. по сделката, така и от всяко 3то заинт. лице (правоприемници, кредитори,…)
б) този иск не се погас. по давност
V. Особен случай на привидна сд.: подставено лице (сламен човек)
1.Понятие: 2 лица постигат съгл. да слк. сд., но искат да я прикрият и затова се уговарят като страна по нея да фигурира едно 3то лиц, к. не прави нищо друго, освен че се съгласява да изпълнява ролята на страна
2.Прикритата сделка е истинска – тя е желана от страните – тя поражда действие само ако отг. на всички усл. за действителност
3.Сделката м/у прехвърлител и сламено лице е привидна: => тя е нищожна
4.Сделката м/у приобретателя и сламеното лице също е привидна: става в-с за упълномощаването на сламеното лице да придобие имота от прехвърлителя – това упълномощаване е известно на 3тите лица, но нег. пр. последици не се желаят
5.Особеното при подст. лице в срв. с обикновения случай: участват 3 лица; не се цели да се укрие сд. с оглед на нейния тип, а целта е да се укрие страната по сделката.

г) Унищожаеми сделки – понятие и основания.
I.Понятие за унищожаемост.
1.Унищожаема е сд., к. поражда желаното от страните пр. действие, но по искане на опр. лице това действие м. да б. отменено и сд. приравнена по последици на нищожните
Таджер: унищожаемостта се означава още като относителна недействителност, оспоримост, нищожност по искане на опр. лице
II.Пр. признаци на унищожаемостта:
1.Унищ. сд. поражда желаното пр. действие: тя м. да бъ. сключена като срочна, условна и пр., и исканото действие ще настъпи съобразно с това, но при нея винаги има пр. действие, за разл. но нищожността.
2.Унищ.сд. може да бъде унищожена: и сведена по последици до нищожната
Таджер: затова тази сд. е временно действителна
3.Унищожението е една възм-ст, упражнението на к. зависи от опр. лица: съдът не м. служ. да унищожи сделката като констатира нейния порок – П на унищ. на сд. е потестативно
4.Основания за унищожаемост: изчерпателно уредениизчерпателно уредени в з-на. Те имат по-малък по обществено значение недостатък в срв. с нищожността
5.Уредба: основно в чл. 27 и сл. + има специални осн. за унищожаемост на актовете на ЮЛ
6.Унищожението се допуска само по съд. ред: ч/з иск или възражение, като по исков път унищожението м. да се търси в опр. от закона срок
7.Унищ. има обратно действие: то отменя изцяло произведеното от сделката пр. действие и я приравнява на нищожната сд. => След унищожаване на сд. всеки м. да се позовава на унищожението – то има действие спрямо всички
8.П на унищожение м. да отпадне:
а) поради изтичане на срока
б) при потвърждаване – едностранно волеиз. с к. се изв. отказ от потестативно право – чл.35 ЗЗД
в) особено основание при сд. скл. при крайна нужда: П на унищ. отпада ако се отстрани ощетяването на другата страна
9.Унищ-стта бива: - в зав-ст от това дали цялата сд. е засегната от порок или само част от нея:
а) пълна
б) частична
10.Основания за унищожаемост: при тях в преоблад. брой сл. е извършено правнорелев. волеиз., но вътр. воля не е формирана съзнателно и/или свободно => сд. е опорочена.
NB! Правната уредба на чл.27-33 ЗЗД не е изчерпателна – в особени з-ни има и др. основания
III.Основания за унищожаемост:
1)* Недееспособност
2)Грешка
3)Заплашване
4)Измама
5)Временна невъзможност да се разбират и ръководят действията
6)Крайна нужд
(1*) Недееспособност: (вж.по-горе) –
1.прил. поле на чл. 27 ЗЗД се ограничава:
а) ч/з тълк. във вр. с чл.26, ал.2: (Павлова – това е логич. тълк. в рез. на к. се стига до извода че буквата на з-на е по-широка от духа) –
чл.27 има предвид само ограничено дееспособни: непълнолетни и поставени под огр. запрещение
б*) Павлова: и ч/з тълк. във вр. с чл.73, ал.3 СК: изброените там сд. са нищожни поради противоречие със з-на
От прил. поле на чл.27 са изключени и изрично изброени разпоредит. сд. (с/д Павлова: това са безвъзмездни сд.)
в*) Павлова: от прил. поле на чл.27 са изкл. и сделките, к. са унищожаеми по чл.31 – ако лицата к. са ги скл. не са разбирали значението им и съд. на пр. им последици
2.Така в прил. поле на това основание остават:
всички останали сд. на непълнолетни, к. са скл. без да се съблюдават з-нните изискв. за тях –
сд., сключени от непълнолетни или пост. под огр.за прещение без волеиз. за съдействие на родител или попечител или
Павлова: без разрешение на РС когато з-нът го изисква (б.м.: а те не са ли нищожни поради противоречие със з-на????)
Павлова: дребните сд. к. малолетни скл. за задовол. на всекидн. си нужди
2)Грешка
А) Обща х-ка.
1.Понятие:
а) При всички основания за унищожаемост е налице порок на волята:
неосъзнато несъответствие м/у вътр. воля и изявлението
налице е неправилно образуване на волята – въздействие в/у волята на разл. фактори, к. водят до това несъответствие
това несъответствие не се желае
б) грешката предполага: несъзнавано несъответствие м/у представата на това лице и действителността, под влияние на к. това лице сключва сделката
2.Елементи на грешката като ФС:
представа у този, к. прави волеизявлението
тази представа е погрешна – т.е. не съответства на действителността защото
действителността е различна в срв. с представата или
в действителност липсва това, за к. съществува представа)
въз основа на погрешната представа и под нейно решаващо въздействие се прави волеизявление
Таджер:лицето, к. прави волеизявление не иска това, к. казва
3.Уредба:
а) чл.27 - урежда грешката изобщо)
б) чл. 28 ЗЗД - уточнява някои положения във вр. с някои видове грешки)
4.Грешката в мотивите е без значение за действителността на сделката:
а) Арг.: защото мотивите въздействат в/у волята при вземане на решения, ако се допусне като основание за унищ. би се създала опасност за пр. сигурност – всеки би могъл да се позове на такава грешка, а тя няма как да се уст. външно
б) Не е важно защо едно лице иска даден пр. резултат.
в) Това е грешка в преценката на страната дали дадена сд. е изгодна
5.Грешките биват:
а) грешка относно начина за изв. на волеизявлението: когато едно лице по небрежност или по невнимание положи подпис в/у документ, к. иначе не би подписал
б) грешка относно съд-ието на волеизявлението: тя м. да се отнаса до различни елементи на сд.:
грешка в самата сд.: error in negotio – мисля че скл. договор за наем, а всъщност учредява П на ползване в/у имота си
грешка в предмета: error in obiecto – мисля че купувам златен частовник, а той е само позлатен
грешка в лицето: error in persona: мисля, .е договарям с автора Х а всъщност той е авторът У
грешка в количеството: мисля че купувам един декар, а всъщност е по-малко;
грешка в качеството на вещта: мисля че купувам железобетонна сграда, а тя е с гредоред
ако употребените думи имат различно значение от това, к. се влага в тях (задължавам се в Швейцария да платя 100 франка – но имам предвид френски, а не швейцарски)
6.Грешка относно правното действие на сделката: ако А мисли че м. да продаде вилата си без да отговаря за това, че в нея има влага – пак има волеиз. и воля к. съвпадат
7.Таджер: По чл.27 е достатъчно е да има грешка за да бъде сделката унищожаема: не се изисква тази грешка да е съществена
Л.Василев: грешката тр. да е съществена за да бъде сд. унищожаема
Б) Грешка в предмета, в лицето и в пресмятането – чл.28 – това са особени правила за 3 вида грешки във волеизявлението, к. изискват особено уреждане:
1.Грешка в предмета: тя е основ. за унищ. само ако се отнася до негови съществени кач-ва
а) качества на предмета: както правни, така и фактически кач-ва, к. имат значение за използането на вещта, за нейната стойност – напр.:
едно лице купува вещ като уникална, но тя се окаже копие
едно лице получи лиценз за използване на патент и заплаща за него цена без да знае, че вече и друг е получил лиценз за този патент преди него
купува се имот, като се смята, че той м. да б. застроен свободно, а с/д застроителния план на това място м. да има само опр. вид строителство
б) съществени кач-ва на предмета: тези, к. определят годността за използване на вещта или нейната стойност; тези кач-ва тр. да са съществени с оглед на опр. вид сделка (уникална вещ, к. се купува от колекционер)
в) м. да е налице предварит. отказ от унищожаване на сд. ако вещта се купува на риск
г) цената не е съществено кач-во на вещта – тя е следствие от негово съществено кач-во
2.Грешка в лицето: тя е основание за унищ. само ако дог. е сключен с оглед на личността – имат се предвид договори intuito personae – ако сд. не е скл. с оглед на особените кач-ва на лицето тя не м. да бъде унищожена на това основание
3.Грешка в пресмятането: тя не е основание за унищ. а подлежи само на поправяне (ал.2) – з-нът има предвид чисто фактическа грешка на събиране, умножение и под. – напр. погрешно изчисляване на общата цена ако сд. е скл. за опр. брой вещи по единична цена
4.
В) Особени хипотези във връзка с грешка при продажба на недв. имот: чл.210 ЗЗД
1.При продажба с посочване на пространството и цената за всяка 1ца мярка – ако действителното пространство се окаже по-голямо или по-малк от посоченото в договора –
а) цената на имота се увелич. или намалява съответно
б) купувачът м. да се откаже от договора, ако отклонението е с >1/10 от показаното в дог-ра
2.Ако цената е определена общо за целия имот: и простр. на имота е пос. в дог-ра:
а) ако пространстово се окаже с >1/10 по-малко:купувачът може да поиска:
разваляне на договора  - NB!!! а не унищожаването му!
намаление на цената
б) ако пространството се окаже по-голямо с >1/10:
продавачът може да поиска увелич. на цената
но в този сл. купувачът м. да се откаже от договора
3)Заплашване –
чл.30 ЗЗД: ”Заплашва. е осн-ие за унищожение на дог-ра, когато едната страна е била принудена от другата страна или от 3то лице да сключи договора ч/з възбуждане на основателен страх.”
1.Същност: при това основание уч-к в сделката е извършил волеиз. си под влияние на психическа принуда
2.Заплашване: възбуждане на основателен страх от предстояща злина у участник в сделката с цел той да бъде принуден да я сключи
3.ФС на заплашването – елементи:
1)да е сключена сделка
2)едната страна по сд. я сключва въз основа на страхови представи за предстояща злина, причиняването на к. зависи от заплашващия
основателен страх: прец. се с/д обективен критерий: с оглед на човек с нормален интелект и воля – субективните кач-ва и реактивната способност на заплашвания не са от значение;
причинна връзка: волеиз. тр. да в причинна връзка с поведението на заплашващия
3)тези страхови представи тр. да са предизвикани от другата страна или от 3ти лица
4)Таджер: ако страховите представи са предизвикани от 3то лице е необх. другата страна по сделката да знае за това
4.Таджер: Целта на заплашването е без значение – дали с него се цели лична облага, причиняване на вреда или просто задоволяване на лична амбиция
4)Измама. чл.29 ЗЗД
1.Понятие: сделката е сключена под измама, ако сключващият е подведен умишлено в заблуждение от другата страна или от 3ти лица
2.ФС на измамата:
1)да е сключена сделка
2)едната страна по сделката да е в заблуждение
3)заблуждението да е предизвикано умишлено от другата страна или от 3ти лица
* ако измамата изхожда от 3то лице е необх. другата страна по сд. да знае или да не е могла да не знае за нея
4)сделката да е сключена поради заблуждението (прич.връзка)
3.Въвеждане в заблуждение: предизвикване у лицето на погрешна представа, к. не съответства на действителността: ч/з:
а) изопачаване на действителността
б) премълчаване на действителността когато тя м. да б. съобщена на другата страна
в) съзнателно поддържане на едно вече съществуващо заблуждение
4.Измамата не м. да бъде анонимна: тя винаги е св. с определено лице – другата страна по сд. или 3то лице – ако е от 3то лице другата страна по сд. тр. да знае за нея или да е тр. да знае за нея
5.Мотиват на “измамителя” е без значение: дали той цели да извлече лична материална или друга изгода
6.Определяне дали дад. лице м. да б. въведено в заблуждение е конкретно: т.е. възможно е едни и същи действия да предизвикат измама спрямо неопитни лица, но приложени спрямо опитни лица да не бъдат счетени за измама
От значение са личните качества на индивида
7.Измама по ГП ≠ измама по НП: в НП ФС на измамата изисква намерение за извличане на имотна облага
5)Невъзможност да се разбират и ръководят действията –
чл.31: “Унищожаем е договорът, сключен от дееспособно лице, ако то при скл. му не е могло да разбира или да ръководи действията си.”
1.Лицето к. сключва сделката е дееспособно
Тук се имат предвид и непълнолетните и ограничено дееспособните, к. могат сами да скл. сделки със ср-ва, придобити от личен труд – чл.4, ал.2 ЗЛС
Таджер: чл.31 тр. да се тълкува разширително, за да м. да се осигури пр. защита и на лицата, к. поради непълнолетие или огр. запр. особено много се нуждаят от нея
Павлова: тълк. в този смисъл ограничава прил. поле на чл. 27! – (вж. по-горе)
2.Опорочаващ факт: волеизявлението е изв. в момент, в к. лицето не може да разбира или да ръководи действията си =>
а) става в-с за временно състояние на иначе дееспособно лице – то м. да се дължи на:
обективни причини (болест, шок, хипноза, патологичен ефект)
субективни причини: пиянство, наркотици и др. под.
възможно е дори състоянието да е трайно, но лицето да не е поставено под запрещение
NB! з-нът подчертава какво да е състоянието, без да държи на причините за него
б) състоянието да е такова, че лицето да не може да разбира и да ръководи действията си: т.е. то не м. да се грижи за своите права и интереси
напр.: състояние, в к. сд. се скл. от лица на смъртно леглок, неизлечимо болни и др.
3.Унищожението по чл.31 м. да се иска само приживе от лицето – след смъртта му, унищ. м. да се иска при 2 условия (алтерн.):
а) ако приживе е било поискано поставяне на лицето под запрещение
б) ако док-вото за недееспособността произлиза от същия договор
Таджер: това изискване е неясно: вероятно се има предвид, че самият дог. по съд-ието си представлява док-во, за необходимостта лицето да бъде поставено под запрещение
4.Ако едно лице бъде доведено умишлено от друго в съст-ие да не може да разбира и ръководи действията си налице ще е измама
5.ВС: не само материалноправни, но и процесуалноправни действия м. да се унищ. при усл. на чл.31: защото и от волеизявленията по исковата молба се пораждат, изм. или прекратяват П/З.
6)Крайна нужда – чл.33 ЗЗД
1.Понятие:
2.Прил. поле: при всички възмездни сделки
Таджер: това основание се отнася само до ФЛ
М.Павлова: това основание м. да се отнася и до ЮЛ
3.ФС на крайната нужда:
1)да е сключен възмезден договор (безвъзм. сд. не м. да се унищ. поради крайна нужда)
2)1 то уч-ците в него да се намира в състояние на крайна нужда: съст. на липса или недостатъчност на ср-ва за задов. на осн. потребности
3)причинна връзка: това състояние да е въздействало в/у волята на участника така, че да го е накарало да я сключи – т.е. при нормални обст. лицето не би сключило такава сделка
4)сделката да е скл. при явно неизгодни усл.: т.е. разликата в насрещните престации да е значителна
М.Павлова: критерият е субективен: прец. се конкретно
Таджер: когато е накърнен принципът за еквивалентност във възмездните сделки
Преценката се прави към момента на скл. на сделката
4.Не е необходимо лицето, к. ес възползва от крайнат нужда да действа умишлено
5.Отклонения в срв. с другите основания за унищожаемост:
сд. м. да б. запазена, ако другата страна предложи да отстрани ощетяванеточл.33, ал.1 i.f.
Таджер: по същество това е форма за потвърждаване на сделката
НО чл.35, ал.3: “Договор, унищожаем поради крайна нужда не м. да се потвърждава.”
сделката м. да бъде запазена частично като унищ. се допусне само за в бъдеще
срокът в к. м. да се иска унищ. е 1г. от скл. на договора
унищожаването не засяга правата, придобити от 3ти лица преди вписване на исковата молба
6.За вредите, причинени при скл. на сделка поради крайна нужда м. да се търси обезщетение по чл.45 ЗЗД
IV.дфдфа
д) Предявяване на недействителността.
I.Предявяване на нищожност.
1.Тя възниква по П => няма ред за предяв. и
2.От момента на изв. на нищ. сд. тя няма пр. действие
3.Всеки м. да се позовава на нищожността
4.При наличие на пр. интерес е възм. тя да се уст. с иск пред съда или арбитража
а) ч/з отрицателен установителен иск
б) или във висящо съд. пр-во ч/з инцидентен УИ или възражение
5.Съдът е служебно задължен да следи за пороци на сд., к. водят до нейната нищожност
II.Постановяване на унищожаемост.
1.Последици от скл. на унищ. сд.: тя поражда пр. последици но и потест.П да се иска унищ. и
2.Потест. П да се иска унищ. на сд. м. да се предяви само по съд. ред: чл. 32 ЗЗД
Съд. унищожение на сд. се изв. ч/з предявяване на конститутивен иск и постановяване на конститутивно съд. решение, с к. се  унищожава сключената сделка
3.Кой може да предяви унищожението? – тази страна в чийто интерес з-нът допуска унищ-то =>
а) унищ. м. да се иска само от страна по сделката, не и от 3ти лица
б) това ще е тази страна, чиято воля е опорочена
в) Таджер: ако страната бъде заместена в ПО-то поради смърт или сделка, П на унищожение преминава в/у нейните правоприемници
м. ли унищ. да се предяви с косвен иск по чл.134 ЗЗД?
Таджер: не – с този иск се упражн. само такива имущ. права на дл-ка, упражнението на к. не зависи от чисто личната му преценка, а П да се унищ. сделката е такова право – то зависи от личната преценка на носителя му!
ВС: 3ти лица не м. да искат унищ. на сделката при измама, но ако това 3то лице е кредитор: то м. да иска унищ. на увреждащата го сделка въз осн. на чл.135
Таджер:
Солид. дл-к не може да предяви унищожение на зад-ието поради порок във волята на своя съдлъжник: с оглед чл.122, ал.3 той не м. да протовопоставя на кредитора личните възраж. на своите съдл-ци!!
Но поръчителят м. да противопостави на кредитора всички възражения на дл-ка => и възражението, че договорът е унищожаем
4.Особено правило във вр. с унищ. на сделка, скл. от дееспособно лице, к. не е могло да разбира и ръководи действията си: чл.31, ал.2: унищ. м. да се предяви и след смъртта на лицето, ако:
а) приживе е поискано поставянето му под запрещение
б) или ако док-вото за недееспособността му произлиза от същия договор
5.Процесуални способи за предявяване на унищожаемостта:
а) ч/з иск: първоначален или насрещен (искът е конститутивен)
б) ч/з възражение: когато е предявен иск за изп-ие на унищожаемия договор – с/д чл.32, ал.3 ЗЗД – в този сл. ответникът м. да поиска унищ. ч/з възражение и след като давността е изтекла
6.Срок за предявяване на унищожението: 3 г. давностен срок
а) изключение: ако се предявява с възражение – тогава 3г. срок не важи
Таджер: в този случай на практика срокът за предявяването ще се равнява на срока за търсене на изп-ие по унищожаемата сделка
б) начален момент на давн. срок: зависи от основанието за унищ.:
ако страната е непълнолетна: от деня на пълнолетието
ако страната е под запрещ.:
от деня на вдигане на запрещението (ако няма назначен настойник)
ако има назн. настойник: от скл. на сделката
ако порокът е грешка или измама: от деня в к. са открити от странта
ако порокът е заплашване: от преустановяване на заплашващите действия
Във всички останали сл.: от скл. на сделката
в) Особен режим за унищ. на сделка поради крайна нужда: срокът е 1 г. и тече от скл. на дог-ра
7.Действие на предяването на унищожаемостта:
а) обратно действие към деня на скл. на сделката: нейните пр.посл. отпадат с обр. сила
б) вссеки може да се позовава на унищожената сделка и тя се приравнява изцяло на нищожните сделки, освен относно имущ. си последици
в*) изкл. от правилото за обр. действие: при унищ. на дог., сключен поради крайна нужда съдът м. да постанови унищ. за в бъдеще – чл.33 ал.1 , изр. 1

е) Имуществени последици на недействителността.
Хипотези, в к. са налице имущ. последици от недействителни сделки:
При нищ. сд.: ако страните изпълнят зад-ия, к. сделката не е породила
При унищ. сд.: когато изпълнението предшества упражн. на потест. П на унищ.
При изпълнение на престация по нищ. или унищ. сд. това се третира от зак-ля като ЮФ

I.Двустранна реституция: чл.34 ЗЗД
1.Понятие: тя е предвидена по действащия пр. режим – състои се в зад-ие на страната след признаване на сд. за нищожна или унищ. и да върне на другата страна всичко, к. е получила от нея.” Налице е неоснователно обогатяване
2.РП: отказвало е защита при обща неморалност (in pari delicto)  - не м. да се иска обратно даденото – арг.: никой не м. да черпи права от неморалното си поведение
3.По стария режим на ЗЗД: имало е едностранна реституция: П на едностранно възстановяване – само в полза потърпевшата страна при унищ. на сделката поради измама, заплашване или крайна нужда. Било е предвидено в чл.34, ал.2
4.Предпоставки, при к. се поражда П за възстановяване на даденото:
а) При нищожни пр. сд.:
сключена нищожна сделка
осъществена престация по нея
* сделката да е призната за нищожна?
NB! Павлова: редакцията на чл.34 е неточна: тя изисква договорът да е бил признат за нищожен – с/д нея реш. с к. се обявява има само установително действие и при липса на спор м/у страните П-то на възст. м. да б. упражнявано и без да има съд. установяване на нищожността
С/д Таджер: съд. реш. е елемент на ФС по чл.34 – без него възст. не м. да се търси по съд. ред
(всъщност исковете м. и да се съединят, така че този спор е безпредметен..)
б) При унищожаеми пр. сд.:
Сключена унищожаема сделка
Осъществена престация по нея
Влязло в сила съд. реш. за унищ. на сделката: едва от този момент изп-ието е лишено от основание
5.П на възстановяване възн. само в полза на този участник в сд. к. е дал или извършил нещо в изп-ие по нея
6.Прехвърляне на П на възстановяване: слде смъртта на ФЛ или заместването му в сделката, както и при преобразуването или прекрат. на ЮЛ – П на възстановяване преминава в/у техните частни или универсални правоприемници (то е П на вземане)
7.Зад-ие за връщане/възстановяване: има този уч-к в сделката, к. е получил по нея нещо
8.При липса на доброволно изп-ие правоимащият м. да предяви осъдителен иск а осъщ. на П си: този осъд. иск м. и да се съедини с отрицателния уст. иск за нищожност на сд./конститутивния иск за обяв. на унищожаемостта
Таджер: това е “възстановителен иск” в основата на к. стои принципът за неоснователно обогатяване
NB! съдът не се произнася служебно по възстановяването!
9.Пр. същност на уреденото в чл. 34 субективно П: това е едно облигационно П за връщане на полученото без основание или въз основа на отпаднало основание – специален случай на вземане поради неоснователно обогатяване
10.Давност: общата – 5г.
11.Ако в изп-ие е дадена вещ, собственост налицето к. я е дало: то м. да избира м/у:
иск за връщане на облигационно основание
иск за собственост (той не се погас. по давност)- неговото основание е П на соб-ст+ неоснователно задържане от друго лице
12.Когато и двете страни имат вземания за възст. на осъществени престации:
а) всяка от тях м. да упражни възражение по чл.90 (за неизпълнен договор, Павлова също го нарича “П на задържане”) – в рез. от к. те ще тр. да изпълнят зад-ията си едновременно
б) ако са налице предпоставките на чл.103 ЗЗД – всяка от страните м. да извърши прихващане

II.Действие на недействителността по отн. на 3ти лица.
1.Проблемът: когато предметът на недействителната сделка бъде отново прехвърлен – възниква конфликт м/у интересите на 3тото лице – приобретател по последващата сделка и на прехвърлителя по нищожната сделка
2.Принципът: предимство се дава на страните по първата сделка: ако тя е нищожна или отпадне с обратна сила всл. на унищожаване отпада правото на прехвърлителя по втората сделка и 3тото лице не м. да придобие от несоб-к – на него му е продадена чужда вещ – в някои сл. тази последица е твърде строга:
3.Изключения, установени от ЗЗД в интерес на пр. сигурност:
С/д Таджер: и двете хипотези засягат сделки с недв. имоти
а) В полза на 3ти лица, к. добросъвестно са придобили ВП в/у недв. имоти от привиден приобретател: ако придобиването е станало преди вп. на исковата молба за уст-не на привидността – чл17, ал.2
б) В полза на 3ти лица, , придобили от приобретателя на сделка, скл. при крайна нужда: стига придобиването да е станало преди вп. на исковата молба за унищ. на сделката – чл.33, ал.3 ЗЗД
4.Права на 3тите лица спрямо праводателите им, придобивното основание на к. е признато за нищожно или унищожено: различни:
а) да търсят разноски за подобрения и необх. разн., направени за вещта - при усл. на чл.71-74 ЗС
б) да задържат имота ако м. да е позоват на чл. 78 ЗС
в) ако сделката к. е сключена с тях е продажба – те имат и правата по чл.188 и сл. ЗЗД


III.* Конфискация.
1.Допълнителна санкция за нед-стта: това е потест.  П на държавата да придобие даденото по недействителна сделка когато това е изрично предвидено в пр. Н
2.Хипотези? – понастоящем е отм. чл.34, ал.2 а и ЗППДОбП?

14. Особени случаи на недействителност.
а) Относителна недействителност.
б) Висяща недействителност.
в) Частична недействителност.
г) Особености на недействителността при търговските сделки.
д) Особености на недействителността на трудовия договор.
а) Относителна недействителност
I.Понятие.
1.При нея сд. са действителни, защото не съд. никой от пороците, избр. в чл.26-33 ЗЗД.
2.Те пораждат пр. последици м/у страните и спрямо 3ти лица, НО техните пр. последици не м. да се противопоставят на опр. лица, защото засягат техни имущ. интереси
3.Тя не е санкция за неправомерно поведение, а пр. ср-во за защита на интересите на опр. субекти
4.Хипотези на относителна недействителност:
а) чл.135 ЗЗД – Павлов иск: кредиторът на едно лице м. да иска въз осн. на чл.135 да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с к. длъжникът го уврежда, стига дл-кът да е знаел за увреждането – Н се проявява само спрямо кредитора, не и спрямо 3тите лица
б) чл. 346 ГПК – разпореждане със запорирани или възбранени имоти – извършените след налагане на запор или възбрана разпореждания от длъжника са недействителни спрямо взискателя и присъединилите се кредитори.
5.Относит. недействителност ≠ нищожност: тази недействителност не е всеобща – а само спрямо опр. лица
6. ≠ унищожаемост:
а) относит. недейств-ст м. да настъпва и по право – такава е хипотезата на чл. 346 ГПК – разпоредителните сд. не м. да се противопоставят на взискателя по изп-ието и на присъединилите се кредитори
б) при Павловия иск: относит. недейств-ст настъпва като последица от съд. реш., с к. се уважава предявен от кредитора конститутивен иск, но той има спец. предпоставки:
1)кредиторът да е увреден от сделката,
2)длъжникът при извършв. и да е знаел за това
ако дл-кът я е сключил преди възн. на вземането на кредитора тя да е била предназн. от страните по нея да увреди кредитора
при възмездните сд. се изисква и наср. страна да знае за уврежданетона кредитора към момента на сключването
7.Благоприятната последица за кредитора от относителната недействителност на сд.: спрямо него длъжникът му се смята за носител на прехвърленото право, вследствие на к. той може да се удовлетвори от него - Павлова
II.Признаци на относителната недействителност:
1.Сделката се смята от з-на за действителна по отн. на 3тите лица: за тях тя поражда исканото пр. действие
2.Сд.е недействителна само спрямо кредитора, а при хипотезата на чл. 346 ГПК- и спрямо присъединилите се кредитори
3.За кредиторите Н на сделката е само една възможност: едно тяхно П, чието упражн. зависи от тях
4.Съд-ие на относит. недейств-ст: непораждане на желаното от страните по сделката действие спрямо кредиторите. Но кредиторите не м. само да се разпореждат с вещите или вземанията, предмет на сделката
5.Последици:
а) По чл.135 ЗЗД: настъпват ч/з иск: ако кредиторите упражнят П си и Павловият иск бъде уважен: недействителността няма да има действие в оношенията м/у длъжника и 3тите лица, с к. е сключена сделката – ття ще остане действителна, но тя не може да прехвърля права на 3тите лица, затова те ще м. да я развалят (поначало по ред на чл.189 ЗЗД)
б) по чл.346 ГПК: тази относит. недействителност настъпва по П със скл. на сделката от длъжника – съдът е длъжен служебно да следи за нея
6.Длъжникът м. да осуети относителната недействителност (Таджер: да бъде заздравена) – за разлика от нищожността:
а) ако изпълни зад-ието си – ако кредиторът получи изп-ие, неговото основание за налагане на запора, съотв. за предявяване на Павловия иск отпада => сд. става абсолютно действителна
б) Павлова: при чл.135: ако придобие др. имущ. права, с к. кред. м. да се удовлетвори
в) Таджер: кредиторите м. да се откажат от признатото им П по чл.346 ГПК (??) тогава сд. ще стане абсолютно действителна
б) Висяща недействителност
I.Обща х-ка.
1.Тя е налице когато: извършената сделка може да породи желаното пр. действие, но при настъпването на допълнителен факт,уст. от закона –
а) дотогава сд. се смята за напълно недействителна – т.е. нищожна,
б) а след настъпването на допълнителния факт тя става напълно действителна
в) ако допълнителния факт не настъпи, сд. става абсолютно недействителна и окончателно е лишена от пр. последици – състоянието и е висящо докато не се знае дали допълнителният факт ще се осъществи
2.Случаи на висяща недейств-ст:
а) сключване на договор от чуждо име без представителна власт – дог. е недействителен, но ако лицето от чието име се договаря го потвърди, той се валидира – чл.42, ал.2
б) разпореждане от един съпруг с имоти, придобити през времене на брака – до получаване на съгласие от другия съпруг – чл.22, ал.2, 3, 4 СК - ??? защото сд. тр. да се изв. съвместно от двамата съпрузи – то поражда действие за другия съпруг, ако в 6месечен срок не го оспори по исков ред (чл.22, ал.3)
II.Признаци на висящата недействителност:
1.Налице е начална нищожност: сделката не поражда действие
Тази нищожност е пълна и всеки м. да се позовава на нея
2.Тази нищожност м. да се трансформира в действителност –
а) С настъпването на опр. факти – като потвърждаване изп-ие, съгласие – тези основания са уредени в з-на и не м. да се уговарят от страните
б) Тя настъпва автоматично с наст. на тези факти има действие от скл. на сделката
в) Трансформацията е една възм-ст, предоставена на опр. лица – обикн. не е предвиден срок за осъщ. на допълнителния елемент – прец. се с оглед на конкретните усл. дали все още е възм. трансформация
3.Трансформацията отпада окончателно и нищожността от висяща става окончателна и пълна когато: стане сигурно ненастъпването на трансформиращите факти:
а) когато лицето от чието име е скл. дог., заяви отказа си за потвърждаване на сд.
б) другият съпруг откаже да даде съгласие за извършеното разпореждане – Таджер (но с оглед на стария СК
*** Вж. от СемП – всъщност тук сделката е действителна освен ако не бъде оспорена – с оглед чл.22, ал.3 СК – не беше ли така???
*** Но има и чл.22, ал.4 – ако 3тото лице е знаело или е тр.да знае с/д обст. че липсва съгласие на другия съпруг – тогава разпореждането с обща дв. вещ ч/з възмездна сд. няма действие за другия съпруг (относителна недействителност???)
NB! волеизявленията с к. се отказва потвърждаване или съгласие, са едностранни сделки и не м. да се оттеглят по-късно
в) Частична недействителност (по Таджер)
I.Понятие
1.Същност:
Таджер: с/д това дали от порок е засегнат целия ФС на сд. различаваме
М.Павлова: за частична недейств. говорим, когато отделни части от съд-ието на волеиз. – т.е. части от ЮФ, к. определят съд-ието на сделката са опорочени
а) пълна: налице ако от порок е засегнат целия ФС на сделката
б) частична: порокът засяга само част от ФС
NB! естеството на порока е такова, че тойм. да бъде изолиран “изрязан” от ФС, а останалата част от ФС да произведе пр. действие
2.Разликата м/у частичната и пълната недейств-ст е само количествена: критерий е дали порокът остава ограничен само до част от съд-ието на сд., к. м. да е отстрани и да се запази останалата част от сделката или той е основание за Н на цялата сд.
3.Каква част от сделката е засегната при частичната недейств-ст – зависи от вида на сделката:
а) при проста, единична сделка: частта м. да представлява една или повече уговорки, к. определят различни страни на съд-ието и – но тази част, к. е засегната тр. да има самост. съществуване – да е независима част вътре в единниа ФС, к. да м. да се отдели => сделката е единна, но тя е делима: по начин, к. позволява да се отдели опорочената част
NB! ако опорочената част не м. да се отдели и без нея не м. да се образува самост. ФС не може да има частична недейств-ст
б) при сложни, съставни сделки: т.е. сделки, к. по желание на странте са обединени в едно цяло – м/у отд. сделки има вътр. връзка, к. ги споява в икон. единство (Напр.едната сд.е усл. за другата)
Тогава всяка сделка има отделно същ-не и като такава м. да бъде засегната от недействителност
??Вж. Обл.П – май с/д Конов: това няма да е частична недействителност, а пълна недействителност на отделните сделки…? и че частична Н е налице само ако отделни уговорки са недействителни???
в) когато на едната страна от сд. участват >1 лице: тогава е възм. за едно от лицата сд. да е недействителна, а за другите да произведе действие (май с/д Конов и това не е частична Н?)
4.М.Павлова: Задължителни предп. за да м. да се запазят само част от пр. посл.:
а) обективна: след отстраняване на недействителните части това к. остава тр. да представлява последици на допустима от з-на сделка, или по-ограничени последици на същата или друга действителна сделка
ако Н засяга несъщественото съд-ие на сделката: тя м. да запази пр. си последици без тези, к. са резултат от недействителните и части
ако Н засяга съществени части от съд-ието на сд.: няма да могат да се породят пр. последици на същата сд., но евент. ще м. да се извърши конверсия (Umdeutung): тази сд. ще м. да породи пр. си последици ако включва в съд-ието си друга, действителна сделка чиито пр. последици м. да се породят
б) субективна: ч/з тълк. на предполагаемата воля на страните би могло да се уст.че те биха желали и по-ограничения или различен пр. ефект.: само ако това се уст. несъмнено ч/з тълк. ще е оправдано да се запазят пр. последици на освободената от недействителните си части пр. сд.
II.Основания за частична недействителност.
1.Те не са изброени самостоятелно
2.Това са същите основания, както и за пълната Н: всички те м. да се прил. и при частичната Н – както основанията на нищожност, така и за унищ-ст.
III.Отношение м/у действителната и останалата част на сделката.
Чл.26, ал.4: “Нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на з-на или когато м. да се предположи, че сд. би била сключена и без недействителните и части.”
1.Правилото: Н на  част от сд. не влече Н на цялата сд. – Условия (алтернативно уст.):
1)недействителната част да е заместена по П от повелителни правила на з-на
Таджер: става в-с за автоматично действие на повелит. правило, к. замества нищожните части на сд. – преди ‘89г. – по отн. на цени, качество, размери на неустойки,…
Днешно значение??? – вж. облиг.П
2)да м. да се предположи, че сд. би била скл. и без недействителните и части – тр. да се уст. предполагаемата воля на страните по сделката
б.м.: ???може би в ОблП: става в-с за няколко хипотези в чл.26, ал.4 – първите две м. да се считат отменени, а за последната усл. е само сд. да би била сключена и без недейств. и части – провери!
2. Таджер: особени хипотези, в к. з-нът направо обявява за недействителни отд. уговорки, като оставя в сила останалата част от сделката – без да необх. да се изв. преценка: примери са:
чл.94, ал.1 и 2 – (ал.2 е отм.) ал.1: недейстивтелни са уговорките с к. предварително се изкл. умисъл или груба небрежност
чл.113: недействително е съглашението, с к. се скъсяват или удължават установените давн. срокове, както и отказът от давност преди тя да е изтекла др. под.
IV.Недействителност на смесени ГП-ФС. (По М.Павлова)
1.Ако 1 от елементите на ФС е нищожен: независимо към кой отрасъл принадлежи той: целия ФС ще е нищожен (в този смисъл е съд. практика) ?
2.Ако ГП-ЮФ от с-ва на ФС е унищожаем: останалите ЮФ са действителни, а ГП-ЮФ също поражда пр. последици -–до унищ. му – но тогава с обр. сила ще отпаднат пр. последици на целия ФС
3.Ако АА като елемент на смесен ФС е недействителен и подлежи на отмяна:
Това не е пречка целия ФС да поражда пр. действие
При спор за субект. права м. ли съдът да се проиизнесе и в/у унищожаемостта на негражданскоправните ЮФ?
Таджер: може – но така е с/д старото зак-во
Понастоящем: в съд. практика преоблад. разбирането, че унищожаемостта на АА от к. се черпят сП следва да бъде предявявана по реда на ЗАП, а не ч/з т.нар. косвен съд. к-л за действителност, т.к. АА к. не е бил обж. и е влязъл в сила поражда пр. действие като стабилен АА
4.При унищожаемост на ЮФ от смесения ФС ще важи редът, уст. от Н на съотв. пр. отрасъл, към к. принадлежи актът.
г) Особености на недействителността при търг. сделки
I.чл.293, ал.2 ТЗ
1.Не само уст. от закона, но и уст. от страните форма м. да е основание за нищожност на изявление за скл., изп-ие или прекратяване на търг. сде – чл.293, ал.2 –
Възможните последици от неспазване на уст. от страните форма са:
а) нищожност или
б) промяна на договореността
2.Последици от нищожност на изявленията – ще липсва съгласие => сделката ще е нищожна!
II.чл.293, ал.3 ТЗ: “Страната не м. да се позовава на нищожността ако от поведението и м. да се заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението.”
1.Поведение от к. м. да се заключи, че не е оспорвала действителността: става дума не само за изп-ие, но и за всякакво друго поведение, с к. страните биха приели сделката – ч/з него страната санира липсващата форма! (в ГП това е невъзможно!)
Кацарски: Това повед. м. да се изр.в:
потвърждаване на сделката
изпълнение – достатъчно е да е започнало
приемане на изпълнението
2.Саниращото действие ще се прояви не само м/у страните но спрямо всички
3.Това правило се отнася за форма, произтичаща от ТъргП, но не и за:
менителнични ефекти
търговски обезпечения
(тези изкл. са уст. с оглед защита на 3тите лица)
4.
III.Пороци на волята
чл.297 ТЗ: “Търговска сделка, сключена м/у търговци, не м. да се унищожава поради крайна нужда и явно неизгодни условия.”
1.Става в-с за двустранна търговска сделка
2.Съображения: сигурността в оборота + професионалните кач-ва, к. се предполага че имат търговците
IV.Специални правила при мнимо представителство:
чл.301 ТЗ: “ Когато едно лице действа от името на търговец без представителна властт, се смята, че търговецът потвърждава действията, ако не се противопостави веднага след узнаването.”
Мълчанието има значение на потвърждение (за разлика от ЗЗД – там е обратно)

д) Особености на недействителността на трудовия договор
I.Обща х-ка
1.Има изрична уредба на основанията за недействителност на труд. дог.: чл.74-76 КТ
2.За неуредените сл. субс. се прил. правилата на ЗЗД – чл.26-33 ЗЗД
3.Недействителност на Труд. дог.: става с-в за невъзможност за съществуване наТрПО порави пороци във волята при възникването му
4.В ТрП недействителността е родово понятие: пр. последици от нея са еднакви, независимо от основанията – т.е. независимо дали е налице нищожност или унищожаемост по смисъла на ГП
5.Недействителността в ТрП винаги има действие занапред
II.Основания за недействителност на трудовите договори: чл.74,ал.1 КТ:
1.Противоречие на закона: когато тр.дог. противоречи на имп. разпоредби на закона
а) “закон” в широк смисъл: не само КТ но и подз. НА
б) това основание не се прил. при противоречие на ненормативни актове
в) става в-с за обективно несъответствие на имп. пр. Н: т.е. без значение е знанието на страните или това дали е допуснато съзнателно или небрежно
2.Заобикаляне на закона: подобно на чл.26, ал.1 ЗЗД: когато с ТД по косвен път се постига забранен от з-на резултат, без изрично да се нарушава законовата забрана
Напр.: преодоляване на забрана за приемане на лица от 16 до 18г. на тежки, вредни или опасни работи като ТД се скл. за работа, к. не е в списъка към к. препраща чл.304, но реално такава работа се възлага за изпълнение от непълнолетния
3.Противоречие на колективен трудов договор: когато в индивидуални трудов договор са установени по-неблагоприятни за Р/С клаузи от предвидените в КТД – чл.66, ал.2: с трудовия договор м. да се уговарят условия, к. са по-благоприятни за Р/С от установените с КТД
4.Заобикаляне на КТД: изразява се в постигане по косвен път на по-неблагопр. за Р/С условия без пряко да се нарушават правилата на КТД
5.Субсидиарно се прил. и основанията за недействителност по ЗЗД доколкото това е възможно напр.: скл. на привиден граждански договор с цел прикриване на ТрПО
6.С/д обхвата си тази нед-ст м. да б.:
а) Пълна: когато недостатъкът засяга самото същ-не на ТД
б) частична: недействителност на отделни клаузи на ТД – к. не засягат цялостното същ-не на ТД, а само на отд. негови части с относително самостоятелно значение: в тези сл. тези клаузи, к. са обявени за недействителни се заместват от съотв. повелит. разпоредби на закона или на КТД
7. чл.76 КТ: правилата относно недействителността на ТД се прилагат съответно и при другите основания за възникване на ТрПО.
III.Особености във вр. с действието на недействителността в ТрудП:
А) Обявяване на недействителността:
1.То е винаги необходимо за да произведе действие тази недействителност: чл.74, ал.5 КТ – за разлика от нищожността в ГП
2.Обявяването се изр. в:  установяване на основанието за недействителност и прогласяване на тази недействителност от съда или инспекцията по труда
3.Компетентен да обяви недействителността орган:
а) орган с обща компетентност е съда: нег. компетентност се отнася до всичкки основания за недействителност по всички труд. дог-ри
б) изключителна компетентност на Инспекцията по труда:
“изключителна” – т.е. само когато е предвидена в закона – с/д чл.74, ал.2 изр.2 – в случаите когато труд. дог. е недействителен поради приемането на работа на Р/С, к. не е навършил допустимата по КТ възраст
Това правомощие е предоставено на ИТ с оглед на лесно установимото основание
Компетентна е ИТ по местож./седалището на Р-ля
ИТ се произнася с постановление
ИТ м. да обяви недействителността служебно или въз осн. на сезиране
В случая тя действа като орган с обвързана компетентност
4.Обявяване на нед-стта от съда
а) ред: по реда за разгл. на трудови спорове по Глава 18 КТ.
б) Нед-стта м. да се обяви:
в самост. исков п-с за обявяване на нед-стта: иск м. да предяви:
всяка от страните както и
с/д чл.74, ал.3 – контролен или друг орган в сл. когато сметне че е налице някое от осн. за нед-ст на ТД той е длъжен да сезира съда
В рамките на друг исков п-с: ч/з инцид. уст. иск или възражение
съдът м. и служебно да прогласи нед-ст на ТД (има ТР на ВС в този смисъл – арг: пороците са тежки и пр. ред не м. да ги търпи)
в) искът за уст. на нед-ст на ТД е конститутивен
г)Действие на съд. реш. с к. се уст. нед-ст за страните по ТрПО: те м. да се позовават на нед-стта едва след като съд. реш. к. я обявява влезе в сила и бъде съобщено на страните
5.Избягване на недействителността:
На основание чл.16 КРБ (трудът се гарантира и защитава от з-на) и чл.1, ал.3 КТ(закрила на труда) такива м. да б. предвидени в КТ – такива са:
чл.74, ал.6: ако недостатъкът на КТ отпадне или бъде отстранен нед-стта на ТД не се обявява
а) отпадане на недостатък: напр. навършване на необх. възраст
б) отстраняване на недостатък: напр. поискване на раззрепение от инсп. по труда по чл.303, ал.3
в) в хипотезата на частична недействителност: чл.74,ал.4: възм. е да се обявят за недействителни само отд. клаузи на ТД – те се заместват от съответните повелителни разп. на з-на или предвиденото в колективния ТД
Б) Пр. последици на недействителността в ТрудП:
1.Страните м. да се позовават на нея от момента на обяв. и
2.Относно периода от скл. на ТД до момента на обяв. на недействителността: чл.75, ал.1 КТ ако Р/С е действал добросъвестно при скл. му, отношенията м/у страните по договора все уреждат като при действителен ТД => нед-стта има действие само занапред

15. Представителство
а) Понятие и видове.
б) Представителство в ГП – възникване и прекратяване. Видове.
в) Косвено представителство.
г) Представителство в търговското право – понятие и видове.
д) Представителствоо в трудовото право – видове и особености.
е) Действие от чуждо име без представителна власт.

а) Понятие и видове представителство.
I.Необходимост от този институт.
1.С оглед интересите на недееспособните ФЛ: вместо тях и в техен интерс изв. пр. действия техните родители, осиновители или настойници
2.За дееспособни ФЛ – по тяхна воля: за тях невинаги е целесъобр. сами да скл. сделки: съображения: време, разстояние, умения
3.Приложение на предст-вото при ЮЛ: те формират своята воля и я израз. в оборота ч/з своите представителни органи – лицата включени в тях действат като представители на ЮЛ – от името на ЮЛ.
II.Обща х-ка.
1.Терминът представителство: употребява се с няколко значения:
а) като пр. явление при к. един субект – представляваният бива обвързан ч/з пр. действия на др. лице – представител, к. извършва действия от името на представлявания
б) като поделение на ЮЛ, к. осъщ. търговска дейност на дад. територия
в) “търг. представител на РБ”: лица, к. изпълняват държ. ф-ии, но могат да се явят и в ролята на представители по смисъла на ЧП.
2.Определение за представителство: извежда се от чл.36 ЗЗД: това е извършване на пр. действия за друго лице и от негово име с непосредствено действие за него
III.Х-ка на представителството – белези (по М.Павлова):
1.Предст-лят формира и изявява воля при пр. действия, к. извършва
а) той не предава на 3тото лице чуждо волеиз
б) предст-во м. да се осъщ. само от дееспособно лице или ЮЛ (при ЮЛ пр. действия ще се изв. от ФЛ, к. обвърз. неговия представителен о-н)
в) действителността на изв. от него действия се преценява с оглед на волята на предст-ля и неговите волеизявления:
действителност на волята на предст-ля и дали тя е опорочена
от значение е знанието на представителя на опр. факти – за добросъв-стта на представл-ия
2.Предст-лят действа спрямо 3тите лица от чуждо име: от името на представлявания:
това е изкл. от общото правило, че всеки действа от свое име
значение на оповестяването: лицата до к. е адресирано волеиз. на предст-ля тр. да бъдат поставени в състояние да узнаят, че пр. действия се изв. от чуждо име и с действие за др. лице:
от представлявания
по принцип: от представителя увед. ост. оч-ци в сд. или заинт. лица, че действа като предст-л
не е необх. специално увед. когато от обст. е видно, че лицето действа от името на друг (продавач, гардеробиерка, инкасатор) – Таджер:“мълчаливо уведомяване”
Последици от неуведомяване на лицата спрямо к. се изв. пр. действия: счита се, че пр. действия са изв. от името на представителя и той е лично обвързан с тях
3.Contemplatio domini: това е общата воля на предст-ля и 3тото лице пр. действие да породи пр. последици за пре    `дставлявания – тя е съществен елемент на предст-вото
При спор: предст-лят тр. да обори презумпцията, че е действал от свое име и за себе си
Ако липсва такава обща воля – сделката се смята за скл. от името на предст-ля
ако в сделката е угов. пр. действие да настъпи в чужда пр. сфера са налице достат. данни за да се приеме,че има предст-во
4.Пр. последици от действията на предст-ля настъпват направо за предстaвл-ия:
а) те не премин. през имущ. сфера на предст-ля
б) предст-ля сключва сд. а ПО възн. м/у наср. страна по сд. и представлявания – т.нар. външно ПО
в) въз осн. на предст. власт и в нейните граници всички благопр. и неблагопр. последици от извършените действия на представителя от името представлявания настъпват за последния и той не м. да осуети това
5.Без значение е кой осиг. ср-вата за извършване на пр. действия от предст-ля – за “чия сметка той действа”: това зависи от вътр. отн. м/у предст-л и представляван:
а) обикновено предст-лят действа за сметка на представлявания:
той получава предварително ср-ва от представлявания за покриване на разходите или
изразходва свои ср-ва, к. му се възстановяват
б) но няма пречка представителят да действа за своя сметка: напр. ако пълномощникът плаща за своя сметка зад-ия на упълномощителя – обикновено родителите действат за своя сметка, но от името на непълнолетното си дете.
6.Предст-вото поначало обслужва интересите на представл-ия =>
а) при предст. власт предст-лят е дл. да се ръководи само от тези интереси дори и представителят не е бил длъжен да изв. пр. действия
М.Павлова: с факта, че предст-лят пристъпва към изп-ие на едностр. възложените му зад-ия той конклудентно приема поръчката и отн. м/у тях се уреждат като по дог. за поръчка
б) възм. е да има спораз. с представл-ия представителят да действа и в свой интерес: напр. длъжникът упълн. кредитора си да събере нег. вземане, от к. да се удовлетвори за свое вземане
7.Действие на предст-вото: пр. последици се считат обвързващи за представл-ия, а не за представителя: за да възн. за представлявания е необх:
3тите лица да знаят това – значение на увед. им че предст-лят действа от чуждо име
 при двустр. сд. е необх. contemplatio domini
IV.Представително ПО
1.То е предпоставка за да м. да настъпи действието на представителството
2.Представително ПО: това е ПО-то м/у представителя и представлявания, въз основа на к. представителят получава представителна власт – то се нар. още вътрешно ПО – за разлика от ПО м/у представителя и 3тото лице, к. се нар. външно
3.Представително ПО≠представителство
а) по представителното ПО има 2 страни
в представителството уч. най-малко 3 страни (представител, представляван и 3то лице) и 2 ПО-ия – едното от тези лица – представителят е страна и по двете ПО-ия
б) Не може да има представителство без представително ПО
в) Представителното ПО възниква от самостоятелен ЮФ – упълномощаване
представителството се състои в извършване на пр. действия => при него ЮФ са правните действия, к. се извършват от представителя – сам или с 3тото лице
г) представителното ПО има за съд-ие възникването на представителна власт за представителя
представителството м. да има за съд-ие възн. на различни гражд. П/З, но за представлявания
д) представителното ПО има овластителен х-р
представит-вото се съст. от овластяването+изпълнителната сд./пр. действие с оглед на к.е уст.

Овластителната сд. не е самостоятелна, а обслужва извършването на пр. действия по представителството
4.В рез. на представителното ПО в полза на пр-ля се създава представителна власт:
а) понятие за предст. власт: това е правната възможност на едно лице да извършва пр. действия от името на друго и да създава за него пр. последици
б) пр. природа на представителната власт:
1)С/д теорията за динамичнната правоспособност: тя е ЮФ, к. определя границите за присъединяване на дееспособността на представителя към правоспособността на представлявания – но какъв ЮФ? нито юрид. събитие, нито юр. действие
2)тя не е ЮФ – иначе ще излезе, че тя е едновр. и упълномощаване
3)Таджер: представителната власт е едно сП:
то спада към непритезателните сП и е сходно на преобразуващите права –
на това сП противостои пр. зад-ие на представлявания да приема в своята сфера последиците от сделките, к. сключва представителят
интересът, с к.е свързано това сП: чл.40 – интересът на представлявания => представителят няма свои собствени интереси по своето сП
това сП се състои във възм-ст да се предизвика промяна в П/З на представлявания с правните действия на представителя
V.Същност на представителството. Теории
Таджер: Същността му се състои в неговото действие: то е определено в чл.36, ал.2 ЗЗД: “Последиците от пр. действия, к. представителят извършва, възникват направо за представлявания.”- представителството е резултат на:
а) волята на представлявания, к. м. да бъде изрична или мълчалива
б) разпореждането на чл.36, ал.2, к. допуска посоченото действие на представителството
Практическо значение на а) и б): с оглед на това, чия воля и волеиз. и чие значение са меродавни за определяне действителността на пр. действия на представителя
1.Фикционна теория
а) Същност:
Потие: представителят действа за представлявания по силата на една фикция – по силата на тази фикция волята на представителя се счита за воля на представлявания.
Савини и Виндшайд: при предст-вото участва волята на представлявания, а представителят се смята за пратеник – той само предава волята на представлявания
б) Недостатъци:
не м. да обясни законното представителство на недеесп. ФЛ или при ЮЛ
не м. да се приеме че при общо пълномощие уч. волята на представлявания – пр-лят има твърде широко П на избор на волеизявлението
2.Теория на съдействието (сътрудничеството): с/д нея в сделката, сключена ч/з предст-вото уч. волеиз. на представлявания и на представителя, но в различна степен поради широтата на представителната власт – колкото по-широка е представителната власт, отлкова по-голямо е участието на волеизявлението на представителя и по-малко на волеиз. на предсставлявания => пороците на тази воля се прец. с оглед волеиз. и на двамата
3.Репрезентационна теория - !!! Таджер: тя е залегнала в основата на чл.36, ал.2
а) Йеринг: при сд., сключвани ч/з предст-во, меродавно е само волеиз. на представителя, а волеизявлението на представлявания няма никакво значение => действителността на сделката тр. да се преценява само с оглед на тези действия. Последици (по Таджер):
Дееспособност: тр. да се преценява с оглед личността на предст-ля – той тр. да е дееспособен за да мм. да извършва пр. действия за к. е упълномощен (иначе за самото упълномощаване няма такова изискв.)
Пороци във волята: - прец. се с оглед предст-ля => нег. волеиз. е меродавно за действ-стта на сделката и при тълк. и -–волеиз. на представлявания няма никакво значение - !!! представляваният м. да унищожи сд. ако волята на представителя е опорочена
изискванията за знание, к. з-нът м. да поставя също е прец. с оглед на представителя, а не на представлявания
б) Таджер+Павлова: все пак има и значение на волеиз. на представлявания: то е от значение при възникването – т.е. при упълномощаването => ако упълном. сд. е нищожна или бъде унищожена – това ще повлече и недействителност на волеиз. на представителя (пороците на волята на предст-ия са от значение за валидното възникване на предст. власт)
Същност на предст-вото по чл.36, ал.2 ЗЗД: действието му винаги почива на з-на, но:
1)в едни случаи то се осъщ. независимо от волята на представлявания (з-нно предст-во)
2)в други случаи осъщ. му зависи както от волята на представл-ия, така и от волята на предст-ля (договорно предст-во)
VI.Отграничения.
1.От посредничеството: то поставя във връзка лицата, к. искат да сключат сделка
Посредникът не уч. в самата сд. – нег. участие се изчерпва със свързването на двете лица
Посредническата сделка се скл. м/у посредника и всяка една от страните, к. биват представлявани в тази връзка
2.От пратеничеството (nuntius): при него няма представителство
пратеникът съобщава чужди волеиз.,а предст-лят изразява своя воля
не е необходимо пратеникът да е дееспособен – той не прави волеизявления
предаденото волеиз. обвързва изпращача дори и когато не е предадено правилно – изпращача носи отг-ст че е избрал неподходящ пратеник
3.От договора в полза на 3то лице по чл.21 ЗЗД
при предст-вото цялото пр. действие настъпва в имущ. на представлявания
а при дог. в полза на 3то лице само част от пр. действие възн. в полза на 3тото лице
4.От вършене на чужда работа без пълномощие – чл.60-61 ЗЗД
При него представителните действия не се извършват от чуждо име – управителят действа от свое име
предст-вото има за предмет изв. на пр. действия, а управителят м. да извършва както правни, така и фактически действия
уравителят м. да изв. действията и в свой интерес ≠ предст-ля-той действа само в инт. на представл-ия
5.Не са представители лицата, к. уч. като технич. специалисти при скл. на сделката – те не изразяват воля да породят пр. последици
6.Не е представител и т.нар. “сламен човек”: той е привиден пълномощник => в нег. полза не възн. представителна власт:
а) използва се акт, к. поначало създ. представително ПО, но страните не желаят пр. действие на този акт
б) обстоят. че предст-вото е нищожно е известно и на другата страна по сделката
7.Не е представител кредитор, к. упражн. имущ. права на своя длъжник по реда на косвения иск по чл.134: кредиторът действа от свое име и в свой интерес
8.Няма представителство и при “косвено представителство” (скрито пълномощие):
а) Разлики:
косвеният предст-л скл. сд. от свое име, но за сметка на лицето, с к. е сключил дог. за поръчка
липсва и 2ия елемент на предст-вото: пр. посл. от изв. действия възн. в пр. сфера на предст-ля
Възможно е обаче довереникът по дог. за поръчка да действа от името на доверителя като негов пълномощник – в този сл. м/у страните по предст. ПО има и друго ПО – дог. за поръчка
При косвеното предст-во няма същинско предст-во по см. на чл. 36, а договор за поръчка
б) общото:
всички сд, к. едно лице м. да изв. ч/з предст-л, то м. да извърши и ч/з косвен предст-л и обратно
ако з-нът забр. на едно лице да скл. опр. вид сд., то не м. да я скл. нито с предст-л нито с косвен предст-л
VII.Приложно поле на представителството.
1.Поначало то е допустимо за всички пр. действия
2.По изкл. то е недопустимо с оглед естеството на някои семейнопр. и наследственопр.ПО: не м. да се извършват ч/з предст-л: брак, осиновяване, да се иска развод или обяв. на недействителността на брака, да се изв. пропознаване, осиновяване, да се съставя завещание, да се приема наследство или да се изв. отказ от наследство и др. под.
3.Ч/з предст-во м. да се правят не само волеиз., но и:
а) всички др. действия ч/з к. се скл. сделки: предаване или получаване на вещ при реални сд.,…
б) действия по изп-ие на сделки: напр. получаване на вещи, заплащане на цена,…
в) засвидетелствания, признания и др. под.
г) за придобиване или изгубване на владение – чл.68 ЗС: фактич. власт в/у вещта м. да се упр. лично или ч/з другиго.
4.Не м. да се използва предст-во за извършване на неправомерни действия:
а) важи както за изв. на договорни нарушения
б) така и за непозволено увреждане
Арг.: при неправомерните действия се прец. вината на изв-ля,а това ще бъде предст-лят
НО при ЮЛ: представляваният отговаря за неправом. действия на представителя (органите му)
5.Предст-во не м. да се използва и при зад-ия, к. са intuito personae
б) Представителство в ГП – възникване и прекратяване. Видове.
I.Кой може да бъде представител и представител?
1.Представляван:
а) м. да бъде всеки субект на ГП, независимо дали е ФЛ или ЮЛ
б) но не всеки субект решава сам дали да б. представляван – не реш. сами малолетните
2.Представител: м. да бъде ФЛ или ЮЛ
а) само дееспособно ФЛ м. да б. представител: зашото предс-лят изв. пр. действия, а за тях му е нужна дееспособност – тр. да е пълнолетен, а не непълнолетен!!
* ако ФЛ е било дееспособно при възн. на предст. власт, но бъде пост. под запрещение – предст. власт отпада – чл.41 ЗЗД
б) възм. е НА да уст. др. ограничения и изисквания в инт. на пр. сигурност: напр. чл20, ал.3 ГПК
в) Не м. да бъде представител, освен със съгласие на представлявания: чл.38 ЗЗД:
лице да бъде едновременно представител на 2 страни, к. скл. пом/у си сделка
лице, к. скл. сделката с представлявания
3.Множество представлявани и представители:
а) едно лице м. да има няколко представители: чл.39, ал.2 – хипотези:
ако те колективно и съвместно упражн. предст. власт: тогава пр. действия м. да се изв. само съвместно от всички представители
или всеки представител поотделно да упражн. предст. власт: това е правилото – всеки един има самост. предст. власт – самостоятелно предст-во
б) възможно е и едно лице да е представител на няколко представлявани
II.Основания за възникване на представителството.
Това са ЮФ, с настъпването на к. пр. Н свързва пораждането на предст. власт.
1.Упълномощителна сделка: волеиз. на представлявания
2.Назначаване на длъжност, к. включва представит. ф-ии:
а) трудов дог. с лица, к. изпълн. ф-я на представителен о-н на ЮЛ
б) ТД с юрисконсулти: Павлова: за тях възн. предст. власт за изв. на пр. действия за защита на правата на ЮЛ пред о-ните на съд. власт
3.Назнач. на длъжност, упражняването на к. по своето естество вкл. предст. ф-ии: без те да са уредени изрично: продавачи в магазини… - тези лица имат предст. власт само когато от обстановката, в к. работят м. да се направи извод за представителните им ф-ии
4.ИАА на о-на по настойнич. и попечит. за назначаване на едно лице за настойник
5.Съд. решение – в предв. от з-на случаи: примери:
а) реш за допускане на осиновяване
б) реш. по чл 32, ал.2 ЗС за назнач. на управител на обща вещ
в) реш. за назн. на представител на отсъстващо лице
6.Раждане на дете
7.М.Павлова: С възн. на членствено ПО в кооп. съюз или в синдик. организация: за тези ЮЛ възн. представителна власт от името на членуващите в съюза кооперации или членовете на синд. организации да изв. пр. действия за защита на интересите на представляваните в границите на своята дейност.
III.Обем на представителната власт.
1.Ако предст. власт възн. по волята на представлявания: той определя обема и –начини:
ч/з посочване на вида пр. действия, к. предст-ля м. да извършва
ч/з свързването на пр. действия с опр. вещ или съвк. от права и/или зад-ия
при труд. дог: ч/з трудовата ф-ия
по време
по територия
NB! М. Павлова:Ограничаването на правоспособността на представлявания огранич. и предст. власт на представлявания
2.Обем на предст. власт на законните предст-ли на недеесп. ФЛ: определя се в закона: чл.73, ал.1, 2 и 3 СК
3.Представителни органи на ЮЛ: те м. да извършват пр. действия в границите на тяхната правоспособност
IV.Упълномощаване
А) Обща х-ка
1.Прил. се само при предст-во, к. се основава на волята на представл-ия
2.Понятие: упълномощаването е едностранна пр. сд., с к. представл-ият овластява представителя да извършва правомерни пр. действия от нег. име, к. пряко да го обвързват
3.Пр. същност:
упълномощаването е едностранна пр. сд., к. се извършва от упълномощителя,
тя тр. да е адресирана до пълномощника
то е пр. сд. к. се нуждае от получаване
не се изисква волеиз. от пълномощника
сама по себе си тази пр. сд. не м. да породи зад-ия за пълномощника
4.Страни по предст. ПО при упълном.: представляваният(упълн-л) и представителят(пълн-к)
5.“Пълномощие”- изп. се в зак-вото за означаване на предст. власт, к.се поражда от упълном.
6.“Пълномощно” – използва се в 2 смисъла:
като синоним на упълномощаване
за назоваване на документа, в к. е обективирана упълн. сд.
Б) Отграничения на упълномощаването – от:
1.Дог. за поръчка: той е двустранна сделка, поражда зад-ия за довереника, довереника действа от свое име, но за сметка на доверителя
* Когато дог. за поръчка се съпътства с упълном. на довереника от доверителя – тогава пр. действия се изв. нарпаво от името на доверителя и възн. представителство
2.Водене на чужда работа без натоварване:
упр-лят на чуждата работа действа от свое име и в чужд интерес без да е овластен за това
Ако заинт. лице одобри упр-ието на нег. работа – отн. му с упр-ля ще се уреждат по правилата за пълномощието – чл.62 ЗЗД
В) Извършване на упълномощаване.
1.Страни:
а) упълномощител:
ако е ФЛ тр. да е дееспособно – огр. дееспособни м. да упълн. с попечителско съдействие, но не и за сд. изброени в чл.73, ал.3
ЮЛ: те изв. упълномощ. ч/з предст. си органи в гран.на правоспособността си
б) пълномощник: ФЛ или ЮЛ, ФЛ тр. да е напълно дееспособно (вж. горе)
2.Ред за извършване: с волеизявление ан упълномощителя:
а) изрично
б) ч/з конкл. действия: когато от повед. на упълн-ля при конкр. обстановка по недвусмислен начин следва, че той желае др. лице да изв. пр. действия от нег. име, к. да го обвързват
напр.: упр-л на магазин не възрази лице, к. не е овластил изрично да скл. сд. със стоките в магазина
в) когато пр. действия се изв. при опр. обст., от к. м. да се съди, че лицето к. ги осъщ. действа като пълномощник, без да се изискват конкр. конкл. действия от упълномощителя, защото самият факт, че заинт. лице допуска извършването на пр. действия от нег. име – предполагаема воля на представлявания
NB! само при дадена обстановка – не и извън вр. с нея
3.Форма: зависи от формата за действителност, предписана за пр. действие, за к. се учредява предст. власт – чл.37 ЗЗД, а ако за него се изисква нотар. форма – упълн. следва да се изв. с нотариална заверка на подписа на упълномощителя
Г) Действие на упълномощаването:
1.Поражда предст. ПО
2.Павлова: Ограниченията в правосп. на упълномощителя автом. огран. предст. власт и на пълномощника (чл.185 ЗЗД)
3.Не се ограничава дееспособността на представл-ия: той може и сам да изв. пр. действие, за к. е дал пълномощно
4.Действие във времето: ако упълн. не е с опр. срок то действа неогр. във времето
5.Не се поражда зад-ие за пълномощника да упражнява предст. власт – за да се породи такова зад-ие упълн. сделка тр. да се съчетае с друг договор (трудов, комисионен,…)
NB! в този сл. упълн. сд. следва да се отграничава от този дог.:
може едната сд. да е опорочена, а др. действителна,
упълн. сд. не е каузална (с нея не се изв. имущ. престация)
те имат разл. пр. действие: пораждат разл. по съд-ие ГПО, м. да има разлика и в тяхната прод-ст
с оглед погасит. давност
V.Прекратяване на предст. власт – липсват общи пр. Н, к. да ги уреждат изчерпателно:
А) Общи основания: чл. 41 ЗЗД
1.Смърт на представлявания или представителя
2.Поставяне на запрещение на представлявания или представителя:
а) поставяне на предст-ля под пълно или огр. запрещение: води до отпадане на предст. му власт защото той не м. да упражнява предст. си власт
б) пост. на представлявания под пълно запр.: причина за назн. на настойници => предст. власт на др. лица отпада
в) пост. на представлявания под огран. запрещение: Павлова: не би тр. да води до отпадане на възникналата вече предст. власт
Б) Специални основания: ЮФ от същия вид като ЮФ за възн. на предст. власт но с противоположно пр. действие:
1.Едностр. волеиз. на упълномощителя за оттегляне на пълномощното:
може да се извърши по всяко време
отказ от П на оттегляне е недействителен
м. да се извърши изрично или ч/з конкл. действия
то тр. да се разгласи
2.Едностр. волеиз. на пълномощника за отказ от пълномощното: еднократно неформално изявление на пълномощника
значение: при пасивната предст.власт: защото упражн. на активна предст. власт така или иначе зависи от волята на представлявания
3.Прекр. на труд. дог. с лице, к. е изпълнявало представителни труд. ф-ии
4.Освоб. от длъжност с вот на органа избрал лицето
5.Освоб. на настойника със заповед на ОНП
6.Освоб. на назначения от съда представител….
7.Срок
8.Извършване на правното действие за к. се отнася пълномощното
NB! Когато възн. на предст. власт за опр. лице е подлежало на регистр. във фирмения регистър – прекр. също следва да се регистрира!!! Действие на прекратяването спрямо 3ти лица:
3ти добросъвестни лица: прекратяването не м. да им се противопостави, освен ако подлежи на вписване и то не е направено
ТЗ изисква вписване в ТР – важат правилата на чл.493 ГПК
VI.Видове представителство
А) С оглед на това дали предст. власт възн. по волята на представлявания
1.Доброволно предст-во (“договорно” предст-во): то възн. въз основа на упълномощаване – то определя обема на предст. власт (наименованието “договорно” – остатък от старата уредба – при нея упълн. сд. е била уредена като договор, понастоящем не е така)
2.Задължително (законно) предст-во:
а) то възн. въз основа на ЮФ, к. не вкл. волев акт на представлявания (АА, съд.реш., раждане)
б) обема на предст. власт и основ. за прекр. и се опр. в закона
NB! законните представители са задължени да упражн. предст. власт в интерес на представлявания по силата на родит. зад-ия или зад-ие на настойник
Б) С оглед вида на пр. действия, . представителят е овластен да извършва:
1.Активно: когато представителят има П да изв. волеви актове от името на представлявания (за скл. на сд., за отправяне на покани, за изп-ие на зад-ие, за упражн. на суб. П)
2.Пасивно: то се отнася до получаване на волеиз, съобщения, призовки, адресирани до представлявания – напр.: чл.46,ал2 ГПК: лицата к. живеят заедно с лицето, получило призовката имат пасивна предст. власт да я получат вместо него
3.Смесено: то се отнася както до изв.на волеви актове от името на представл-ия, така и на получ на съобщения, адресирани до представл-ия
В) С оглед обема (съд-ието) на представителната власт:
1.Пълна предст. власт: възн. въз осн. на разпоредби на з-на или волята на представлявания – при общо/генерално упълномощаване
* з-нните предст-ли на недеесп. ФЛ: предст. им власт е ограничена от чл.73,ал.2 СК
2.Ограничена представителна власт: тя вкл. само опр. вид пр. действия, или е ограничена по време, с/д територията на к. м.да се упражнява,…
а) специално упълномощаване: обемът на предст. власт се опр. конкретно ч/з посочване на отделни пр. действия, или на пр. последици к. следва да се породят
такова се изисква се за изв. на опр. пр. действия:
на разпореждане с недв. имоти и по гражд. дела
за процес. действия, к. представляват разпореждане с предмета на делото (чл22, ал.2 ГПК)
то се прекр. с извършването на конкретните действия предвидени в него
Г) С/д това дали предст. власт се отнася за едно пр. действие или повече такива:
1.еднократно: напр. когато пр. Н предвижда, че при изв. на едно пр. действие пълномощното следва да се предаде на лицето, пред к. се изв. действието
2.многократно: такова е общото пълномощно
Д) с оглед действието по време:
1.срочно: предст. власт се прекр. за в бъдеще след изтич. на срока
2.безсрочно: действието му е за неогр. време
***предст-вото при ЮЛ:
1.органите са част от ЮЛ: м/у тях и ЮЛ не възн. ПО
2.Предст. ПО възн. м/у ФЛ, включени в органа и ЮЛ
С/д Павлова: това е особен вид задължително представителство
Таджер: тези ФЛ не са нито доброволни нито задължителни представители
VII.Преупълномощаване. – чл.43 ЗЗД
1.Приложение: когато пълномощника не м. сам да се погрижи за интересите на упълномощителя
2.Понятие: това е възм-ст пълномощникът да учреди предст. власт от името на упълномощителя и с действие за него
3.Преупълномощаването м. да е:
а) предвидено изрично
б) да не е предвидено изрично: тогава е допустимо само когато изв. му е необх. за запазване на нитересите на упълномощителя
в) ако е изрично забранено: тогава то м. да се изв. само със съгласие на упълномощителя
4.При него предст. ПО възн. м/у упълномощителя и преупълномощения
5.Предст. власт на преупълномощения е производна: тя се основава на предст. власт на преупълномощителя
6.Пр. последици на преупълномощаването:
а) възн. зад-ие на преупълномощителя незабавно да увед. упълном-ля за преупълномощаването
при неизп-ие на това зад-ие преупълномощителя отговаря за действията, на преупълномощения като за свои действия
б) възниква предст. ПО м/у упълномощителя и преупълномощения:
обемът на предст. власт на преупълн-ия зависи от израз. воля на преупълномощителя и не м. да е по-голям от обемът на предст. власт на преупълномощителя
ако преупълномощения превиши предс. власт: потвърждаване се изв. от упълномощителя, а преупълномощителя м. да потвърждава само ако тези пр. действия са в рамките на неговата предст. власт
7.Оттегляне на преупълномощаването: м. да се изв. от преупълномощителя или от упълномощителя
VIII.Договаряне сам със себе си.
1.Хипотези: те са 2 групи:
а) когато предст-лят скл. сделки, при к. извършва волеиз. както от името на представлявания, така и от свое име – с намерение лично да се обвърже спрямо представлявания
б) когато представителят представлява и двете страни по една двустранна сделка – така всъщност той сам осъщ. нейния ФС
2.Защита на представлявания: чл. 38, ал.1 ЗЗД:за да м. представителят да договаря със себе си от името на представлявания, или с др. лице, к. той представлява е необх. съгласие на представлявания
3.Има ли представителство при договаряне сам със себе си: спорно е в литературата:
Л.Василев: в този сл. всъщност сделката се скл. пряко м/у представителя и представлявания, респ. м/у двете представлявани лица – с/д него зак-вото не допуска догововарянето сам със себе си
Таджер и Павлова: допустимо е договаряне сам със себе си – защото представлявания може да даде съгласието си за това
в) Косвено представителство.
I.Понятие.
В.Ганев:  това е вид представителство
Таджер: това не е представителство – това не е същинско представителството – аргум.:
1.Косвеният представител скл. сделката от свое име, но за сметка на лицето, с к. е сключил дог. за поръчка => той не действа от чуждо име – липсва 1-ия елемент на предст-вото
2.Пр. последици от извършените действия възн. в пр. сфера на косвения представител: => липсва и 2ия елемент на предст-вото (пр. действие директно в сф. на представлявания)
3.чл. 292, ал.1: когато довереникът по дог. за поръчка действа от името на доверителя като негов пълномощник, П/З по сделката, к. той скл. с 3тото лице възн. направо за доверителя – Таджер: чл.292, ал1 възпроизвежда смисъла на чл. 36 с оглед на представителното ПО – тук е налице представителство
II.Съдържание на косвеното представителство.
1.Учредителна сделка: дог. за поръчка - м/у доверител (косвено представляван) и довереник (косвен представител)
2.Изпълнителна сделка: това са правните действия спрямо 3тите лица, к. косвеният представител изв. в изп-ие на поетото по учредит. сделка зад-ие
* ако това е сделка – той я скл. от свое име
последици:
а) сделката поражда ПО м/у довереник и нег. съдоговорител: по нея довереникът дължи изп-ие на поетите зад-ия и има П да упражнява правата спрямо наср. страна
б) правата на довереника по тази сд. се считат за права на доверителя спрямо:
в отн. м/у довереника и доверителя
по отн. на 3ти недобросъвестни лица
по отн. на добросъвестни кредитора на дл-ка ако дог. за поръчка има достов. дата, к. предхожда налагането на запора
3.Отчетна сделка:
а) същност: това са правните действия на доверителя по прехв. на резултатите от изпълнителната сделка в/у косвено представлявания –
б) тази сд. се явява изп-ие на 1. по силата на к. доверителят е задължен да прехвърли а косвено представлявания всички П/З, възникнали за него от изпълнителната сделка
ако е небх. със спазване на форма или др. изисквания: правата се прехвърлят след спазв. им
ако не се изисква форма: косвеният представител просто се отчита пред доверителя и му предава придобитите вещи във фактическа власт
в) последици: ПО м/у косвено представлявания и насрещната страна по изпълнителната сделка

г) Представителство в търговското право – понятие и видове
I.Понятие.
1.Герджиков: търг. предст-во надхвърля пределите на предст-во по ГП: защото то вкл. в себе си не само същинското предст-во (по ГП – за изв. на пр. действия) но то се простира и до изв. на фактич. действия.
2.
II.Видове търговско представителство по ТЗ
1.Прокурист (търговски управител):
а) понятие: чл.21, ал.1 ТЗ: “Прокуристът е ФЛ, натоварено и упълномощено от търговец да управлява предприятието му с/у възнаграждение.”
б) сходства със з-нния представител по ГП
той изв. действия от чуждо име
обемът на предст. му власт се опр. от закона – чл.22 ТЗ:
ал.1: “Прокуристът има П да извършва всички действия и сделки, к. са св. с упражняване на търговското занятие, да представлява търговеца, да упълномощава др. лица за изв. на опр. действия. Той не м. да упълномощава другито със своите права по закон.”
ал.2: ”Прокуристът няма П да отчуждава и обременява с тежести недв. имоти на търговеца, освен ако е специално упълномощен. Упълномощаването м. да е ограничено само за дейността на опр.клон. Други ограничения нямат действие за 3ти лица.”
в) разл. от законовото предст-во по ГП:
правопораждащият ЮФ – прокурата възн. на осн-ие дог-р – формален: нот. зав. на подписи!
упълномощаването/прекрат. му има действие по отн. на 3ти лица само след вп. в ТР

2.Обикновен търговски пълномощник: чл.26, ал.1 ТЗ: “Това е лице, упълномощено от търговец да извършва посочените в пълномощното действия с/у възнаграждение. При липса на др. указания пълномощникът се смята упълномощен да изв. всички действия, св. с обикновената дейност на търговеца.”
а) той действа от името на принципала и с последици за него
б) черпи предст. си власт от упълномощит. сделка, но т.к. тя не го задължава сама по себе си обикновено отн. му с принципала се уреждат с договор
в) презумпция за генерално упълномощаване:при липса на др. указания се смята упълномощен да изв. всички действия, св. с обикновената дейност на търговеца: това е дейността к. търговецът обичайно извършва и влиза в обявения или практикувания от него предмет на дейност
г) той не м. без изрично упълн-не да (изричното упълном. предполага наличие на общо упълн.)
извършва сд., к търговецът не скл. при упражн. на занятието си
отчуждава и обременява с тежести недв. имоти,
да поема менителнични зад-ия,
да взима заем и да води процеси
д) обемът на предст. му власт се определя от принципала
е) по принцип е възм. огранич. на предст. му власт от принципала, но има предположение, че всяко действие на пълномощника в кръга на обикновената дейност на търговеца е валидно извършено – ако търговецът ограничи тази власт се предполага, че 3тите лица не знаят
ж) форма на упълномошаването: писмена с нот. заверка на подписи, не се вп. в ТР
!!! Забрана на чл.29 ТЗ: Прокуристът и търг. пълномощник не м. без съгл. на търговеца да скл. търговски сделки за своя или за чужда сметка в пределите на упълномощаването. Смята се, че е дадено съгласие, ако търговецът при упълномощаването е знаел за упражняването на такава дейност и не е уговорено изрично.”
3.Търговски помощник:
а) понятие: това е лице, к. подпомага търговеца във фактическото изп-ие на търговската дейност – той по правило е страна по вътр. отн. с принципала
б) отн. му с търговеца се ур. с договор – трудов дог. или дог. за поръчка
в) той не м. да извършва сделки за сметка на търговеца – но м. да б. упълномощен
г) когато той работи в общодостъпно място за търговия, той се счита овластен да извършва сделките, к. обикновено се извършват там
д) за него също важи забрана да изв. за своя или чужда сметка търг. дейност в конкуренция с Р-ля си, освен с негово изрично съгласие: чл.31 ТЗ
4.Търговски представител в тесен смисъл (търговски агент):
чл.32 ТЗ: (1)Лице, к. самостоятелно и по занятие сътрудничи на друг търговец при извършване на търговската му дейност. Той м. да б. овластен да изв. сделки от името на търговеца или за свое име и за негова сметка.
2)Договорът м/у търговеца и търговския представител тр. да се скл. в писм. форма.”
а) той м. да бъде пряк представител (пълномощник) или косвен представител
б) той е търговец: т.к. по занятие се занимава с посредничество или предст-во – търговец съгласно чл.1, ал.1, т.4
в) той е независим от принципала: “самостоятелно” – в смисъл че сам обзав. раб. си помещение и има известна самостоятелност при упражняване на собств. си търговска дейност – но все пак е обвързан спрямо принципала по силата на договор м/у тях:
той е дл. да осъщ. посредничеството или изв. на сд. с грижата на добър търговец
той е дл. да се съобраз. с интересите на принципала и да го увед. за всяко осъществено посредничество или изв. сделка
той не е подчинен на изисквания за трудова дисциплина, но м. да е икономически зависим
г) “договор за търг. представителство” - договорът, к. той скл. с принципала е формален – съгл. чл.32, ал.2 – писм. ф-ма за действ-ст – сам по себе си този дог. не вкл. предст. власт
д) правомощия – той съдейства на принципала при осъщ. на търг. му дейност ч/з:
посредничество при изв. на сделки
изв. на сделки от името на принципала – ако е упълномощен за това
изв. на сделки от свое име но за сметка на принципала
е) съдействието, к. той оказва има траен х-р
ж) зад-ия на търг. агент:
да сътрудничи/сключва сделки с грижата на добър търговец
да се съобразява с интересите на принципала
да не развива конкурентна дейност
да увед. незабавно търговеца за всяко осъществено посредничество и за всяка скл. пр. сд.
да пази търг. тайна
м. да има зад-ие за реализиране на опр. стокооборот
при клауза делкредере: тогава той лично поема отг-ст за изп-ие на зад-ията по сделките, к. сключва, но за това му се дължи допълнит. възнаграждение
да не скл. друг договор за търг. представителство
5.Търговски посредник
а) понятие: чл.49, ал. 1 ТЗ: “Посредник е търговецът, к. по занятие посредничи за скл. на сделки.”
б) за разлика от търг. агент посредникът не работи постоянно за опр. принципал
в) той е търговец – предметът му на дейност е посредничество
г) упражнява дейността си по силата на дог. ad hoc
д) упражн. дейността си с/у възнаграждение

д) Представителство в трудовото право – видове и особености
???колективно трудово ПО?? – тристранно сътрудничество, участие на Р/С в урпавлението на предпирятието, колективни трудови договори, сдружения на работодателите??субекти на КТПО са синдиккалните и работодателски организации
I.ОС на Р/С. чл.6-6а КТ
1.То е орган на трудовия колектив в предприятието
2.Състав: всички Р/С в едно предприятие без оглед на служ. им положение или изпълняваната т тях труд. ф-ия
3.То действа в пленарен състав, когато в него непосредствено уч. всички Р/С
4.Вместо ОС на Р/С м. да действа събрание на пълномощниците:
То м. да се създ. когато орг-ията на труда или др. причини не позв. функционирането на ОС
Състои се от предст-ли на на Р/С, избрани за определен срок от структурните звена на предприятието
З-нът не определя нормата на представителство: този в-с се реш. конкретно в зав-ст от общия брой на Р/С, тяхната воля и възм-ститена предприятието
не е опред. и начинът за избирането и мандатът на пълномощниците – тези в-си се реш. от съотв. предприятие
5.Свикване: по инициатива на:
Р-ля
рък-вото на синд. организация в предприятието
1/10 от Р/С, съотв. от пълномощниците в събранието на пълномощниците
6.Кворум: опр. в закона: ½ от Р/С
7.Осн. ф-ии на ОС на Р/С: приемане на решения от общ интерес за Р/С
8.Пр. положение на ОС на Р/С: то е орган на трудовия колектив в предпр.
II.Представители на Р/С – чл.7, ал.2 КТ
1.Р/С м. на ОС да избират на свои представители – с мнозинство >2/3
2.Ф-ии на представителите: да представляват общите интереси на Р/С по в-си на труд. и осиг. отн. пред Р-ля и пред ДО
3.От Март 2001г – задълж-ия на Р-ля за увед, консултиране или съгласуване с пр-лите на Р/С: при реш. на в-си на труд. и осигурит. отн.- тези правом. м. да са:
а) предоставени пряко на предст-лите на Р/С
б) като алтернатива на правомощията на ОС
в) като процедури, к. се прил. когато в КТД не е предвидено друго
4.
III.КолектТрудПО
1.Понятие: това е отн. м/у общност от Р/С и Р-л/общност от Р-ли, св. с организацията на труд. п-с и общите интереси св. с предост. на раб. сила
2.Страни по КТПО:
а) Общност от Р/С – 2 проявни форми:
трудов колектив
професионална (синдик.) организация: з-нни представители на Р/С пред ДО по в-си св. с ТрПО, осигурит. ПО, жизнено равнище
б) Работодател: 2 проявни форми:
лично участие на отделен Р-л: когато КТПО се развива на равнище предприятие
Общност от Р-ли:

е) Действие от чуждо име без представителна власт
I.Хипот., на мнимо представителство: falsus procurator
1.Лицето е имало предст. власт но тя е отпаднала –
меродавна е предст. власт в момента на изв. правните действия от чуждо име
предст. власт м. да е отпаднала занапред или с обр. действие (нищожно упълн. унищ. на упълномощаването)
2.Превишаване на предст. си власт: той не е имал предст. власт за тези действия, к. е извършил
3.Представителят изобщо не е имал предст. власт – той само се е представил като представител
II.Последици от представителство без предст. власт:
1.М/у мнимия представител и 3тото лице: не се поражда ПО, защото мнимия представител не действа за себе си
2.М/у мнимо представлявания и 3тото лице: не се поражда ПО, защото мнимия представител няма представителна власт
3.М/у мнимо представлявания и мнимия представител: по принцип няма ПО, защото няма упълномощаване.
А) Последици на мнимото представителство за представлявания и 3тото лице.
1.Принципът: не възн. последици за мнимо представлявания освен ако той не ги потвърди.
а) Налице е неопределеност: юрид. действие на правните действия, изв. без предст. власт зависи от потвърждението от страна на представлявания
б) Тези действия м. да обвържат мнимо представлявания ако той изяви воля за това като ти потвърди
2.Изключения:
а) когато представителят се е отклонил несъществено от предоставената му власт: изключение в името на справедливостта и правната сигурност: Достат. е:
да е постигнат желаният от страните резултат и
този рез. да е благоприятен (от това да не са увред. интересите на представлявания)
б) ако извършените от представителя действия са делими:
действия, извършени в съгласие с предст. власт пораждат пр. последици за представлявания
останалата част от действията не пораждат последици за него
в) изр. ур. вчл.41, ал.2: прекратяването на пълномощието не м. да се противопостави на 3ти добросъвестни лица, к. са договаряли с пълномощника, освен ако прекратяването на пълномощното е подлежало на вписване и то е било извършено
Арг.: самият представляван  е виновен за това, че оттеглянето на предст. власт не е станало достояние на 3тите добросъв. лица
г*) Таджер: когато представлявания се е обогатил – в този сл. с/у него м. да се води иск за неосн. обогатяване по чл.55 и сл.
Б) Потвърждаване (ратификация). –
Чл.42, ал.2 ЗЗД: “Лицето от името на к. е скл. дог. без предст. власт м. да го потвърди.”
1.Понятие: това е едностранно волеиз. на мнимия представляван, с к. той post factum потвърждава извършените пр. действия => иска те да породят пр. последици за него.
Необх. е от съд-ието му да личи до какво пр. действие се отнася, от кого и спрямо кое 3то лице се приемат пр. действия
Самото потвърждаване също м. да страда от пороците по чл.26-33 ЗЗД
то м. да се извърши лично или ч/з представител
2.Прил. поле:ч/з логич. тълк. се оказва че ред. на чл.42, ал.2 е по-тясна от съд-ието му – потвърждаването м. да се прил. при всяко правомерно действие, извършено от мним предст-л – не само сключването на договор!
3.Форма на потвърждаването: същата, к. е предвидена и за упълномощаването:
а) то ще е формално, когато за пр. действие, к. се потвърждава з-нът предписва форма като усл. за действителност
б) възм. е да се потвърди и ч/з конкл. действия – само ако няма предписана от з-на форма за действителност
4.Действие на потвърждаването - ex tunc!!  - от момента на изв. на пр. действие от мнимия представител. Но има спор относно правната същност на това действие – вж.6.
5.Последици на потвърждаването:
а) пр. последици м/у представлявания и 3тото лице настъпват автоматично за представлявания – всичко, к. е станало с потвърдените пр. действия се приема за действие на представл-ия
б) прекратява се възм-стта на 3-тото лице да търси обезщетение от мнимия представител
!! Потвърждаването се уст. от този, к. се позовава на него.
6.Същност на потвърждаването
а) Таджер: то е учредяване на представителна власт за мнимия представител с обратна сила
С/д Таджер: мнимия представител тр. с ново волеизявление да потвърди извършените от него пр. действия за да предизвика последици за представлявания - ???
б) Павлова (Ганев): то не е учред. на предст. власт с обр. сила – аргументи:
пр. действие, к. обвързва мнимо представлявания – потвърждаването се изв. лично от него/негов представител (НО и действието на мнимо представлявания го обвързва!!!-б.м.)
Приемат, че мнимо представлявания сам извършва действието, к. го обвързва – С/д Павлова аргумент е изискването за форма (НО това не е формата на правното действие, а формата на упълномощаването – б.м.)
просто този волеви акт на потвърждаване има особеност че поражда пр. последици не от момента на изв. му а от момента на действието мнимия представител – с оглед принципа на икономия
защото след отвърждаването м/у мнимия представител и мнимо представлявания не възниква представително ПО.
7.Срок за потвърждаване: не е предвиден, но е възможно 3тото лице да поиска от представлявания да вземе отношение по този в-с като му даде срок
8.Отказът от извършване на потвърждаването м. да е изричен или мълчалив (ч/з непотвърждаване в дадения срок)
В) Последици от мнимото представителство м/у представителя и 3тото лице:
1.Извършените от мнимия представител пр. действия не пораждат пр. последици неговата имущ. сфера =>
2.Ако тези действия не бъдат потвърдени: и представителят не м. да докаже наличието на предст. власт в момента на изв.им:
а) представителя дължи обезщетение на 3тото лице – чл.42, ал.1 ЗЗД - Предпоставки:
1)3тото лице да е добросъвестно: да не е знаело, че договаря с  мним представител
2)мнимия представител отговаря за вреди независимо от вината си: неговата отг-ст е обективна – той м. да е действал измамливо, но м. и да е бил в грешка за предст. си власт
3)3тото лице да е претърпяло вреди то м. да търси обезщетение за всички вреди, к. е претърпяло – вкл. и за проп. ползи
б) м/у мнимия предст-л и 3тото лице м. да се постигне съгласие пр. действия да се смятат изв. от името на мнимия представител –
тогава пр. действие ще настъпи м/у страните с обр. действие
ще отпадне искът за обезщетяване на 3тото лице
Г) Последици за представлявания и представителя.
1.Ако няма потвърждаване и извършените пр. действия не пораждат никакви пр. последици: отн. м/у тях се уреждатт съобразно правилата за вършене на чужда работа без пълномощие – чл.60-62 ЗЗД
2.Ако има потвържд.: то ще има обр. действие за извършените без предст. власт действия
това ще е упълномощаване post factum за тези действия
Таджер: отн. м/у страните ще се уредят като по дог. за поръчка
Павлова: ако мнимо представлявания фактически се е обогатил с/у него ще м. да се водят исковете за неоснователно обогатяване
III.
*** Защита на представлявания
I.Изискване за представителя да действа в интерес на представлявания – чл.40
1.Интересът.
а) този интерес може да е конкретно посочен – напр. в пълномощно за изв. на опр. действие
б) но в общите упълном. той не е конкретно посочен – тогава:
Таджер: представителят е длъжен да упражн. предст. власт по най-благоприятния за представлявания начин
Павлова:
2.Последици от неизп-ие на това изискване:
а) във вътр. отн. м/у представител и представляван: зависи какво са уговорили –
ако са скл. договор за поръчка по чл.281 – дължи се ГДС
ако няма сключен дог. за поръчка: Павлова: когато представителя започне да изв. пр. действия от името на представлявания той по конклудентен начин поема възложената му поръчка и ще се прил. чл.281 с/д к. той е длъжен да я изпълни с гриждата на добър стопанин
б) последици за представлявания: чл.40: договорът няма да произвежда действие за представлявания ако представителя и 3тото лице да се споразумеят във вреда на представлявания
приложимо ли е това правило за едностр. сделки? – ДА
3.Предпоставки на чл.40: предст-л и 3тото лице да са се споразумели във вреда на представлявания
С/д Таджер:
необходимо е страните да са имали намерение да увредят представлявания
не е необходимо увреждането да е настъпило, дост. е то да съществува като сигурна опасност
не е от значение кой ще се е обогатил
4.С/д Таджер това е разновидност на нищожните сделки – поради наруш. на добрите нрави – злоупотреба с оказаното доверие – това действие ще е нищ. по чл.26, ал.1
а) предвидено е че договорът “не произвежда действие” – но той остава в сила
б) представителната власт се запазва – предст-лят м. да извършва други пр. действия

16. Срокове в гражданското право.
а) Давностни и преклузивни срокове.
б) Начало и край на сроковете.
в) Спиране и прекъсване на давностните срокове.
г) Действие на изтеклата давност.
а) Давностни и преклузивни срокове.’
I.Давност. Понятие. - няма легално опр. то се извлича от чл.110 и чл.118
1.Таджер:
а) Понятие: давността е срок на бездействие на носителя на едно сП. Това е период от време, определен по продължителност от закона, през течение на к. ако носителят на едно П не го упражнява това П се погасява.“погасява се вземането” – чл.110, но с оглед чл. 118 – ако длъжникът изпълни зад-ието си след изтичане на давността той няма П да иска обратно платеното.=>
б) Действие: Погасява се П на кредитора да иска принудително осъществяване на своето право.
С/д Таджер това означава, че се погасява П на иск на кредитора (публично преобразуващо право, к. се упражнява от кредитора с/у съда като ДО и с к. се търси защита
в) Определение: П на длъжника да погаси с волеизявление пред компетентен ДО правото на иск или правото на прин. изп-ие поради това, че то не е упражнено в опр. от закона срок от време.
2.Павлова:
а) Същност и определение: изтеклата погасителна давност е ЮФ, к. поражда за задълженото лице потест. П да се позове на давността и да откаже изп-ие. Това П се упражн. ч/з възражение пред правозащ. орган и лишава носителя на сП от защита, защото неговото сП е загубило годността си да б. защитавано и принудително осъществявано
б) последиците от погасителното действие на давността са св. с отпадане на възм-стта за защита на сП – това не е погасяване на П на иск.
Павлова: в рез. на възражението на задълженото лице настъпва качествена промяна в сП – тя се състои в отпадане на възм-стта за принудит. му изп-ие и то се превръща в естествено П
при изтекла погасит. давност и възр. иск, предявен в съд ще бъде отхвърлен поради липса на притезание.
II.ФС, от к. се поражда погасителното действие на давността.
1.Изтекла погасителна давност
2.Позоваване на давността ч/з възражение – чл.120 ЗЗД: давността не се прил. служебно
NB! Възражението тр. да се направи пред съда или пред съдия-изпълнител за да доведе до отхв. на иска или прекрат. на изп. дело..
3.Възможен ли е отказ от давност? чл.113
а) преди да е изтекла – не
б) след изтичането и: Павлова: възможно е с едностранно волеиз. адресирано до носителя на притезанието, от отказа зап. да тече нова ПД
III.Признаци на погасит. давност като сП (Таджер):
1.тя е едно преобразуващо П – на него съответства зад-ието на носителя на сП, к. търси правна защита, да търпи погасяването на П му на иск.
2.Това преобразуващо П м. да бъде упражнено само ч/з волеиз. до ДО за правна защита – без да има форма – с/д Таджер извънсъд. волеиз. няма погасително действие
3.Това преобразуващо П м. да се упражни само в защита – ч/з възражение
4.Т.к. то се упражнява ч/з волеиз., то вкл.и намерение да се погаси П на иск
Таджер говори за “искова давност”
IV.Ф-ии на погасителната давност:
1.Тя осуетява застоя в ПО-та
2.Внасяне на сигурност м/у страните в ГПО и в гр. оборот: защото възм-стта за безсрочна защита създава несигурност
3.Увеличава вероятността за уст. на обект. истина по гражд. дела: с изтичане на дълго време от възн. на П-то намалява вероятността за достоверно доказване на фактите, от к. се черпят права.
4.Превръща едно фактическо състояние в правнорелевантно
V.Погасителна и придобивна давност
1.Общи белези
те са срокове
пр. им последици не се прил служебно, а въз осн.на волеиз. на заинт. лице
2.Разлики:

Погасителна давност
Придобивна давност
фактическата ситуация:
период от време, през к. притежателят на П-то не го упражн. и не настъпват други ЮФ с погасителен ефект
упражняване на фактич. власт в/у вещ, к. владелецът третира като своя през опр. от з-на срок
х-ра им като ЮФ
тя е юр. събитие
те е юр. действие
пр. им последици
води до отпадане на възм-стта за защита и принудит. осъщ-не на правото
първично основание за прид. на вещни права – нейното действие се съпътства с прекратяване на ВП на предишния соб-к на придобитата по давност вещ
прил. им поле като пр. институти
институт на ГП-обща част, к. се прил. във всички отрасли на ЧП, вкл. и за имущ. права от ПП-характер
институт само на ВП
VI.Пр. уредба на давността
! по принцип с имп. Н, но има изключения – напр. чл.197, ал.1 изр.3 ЗЗД
VII.Прил. поле на давността.
1.чл.110 ЗЗД говори за “вземания”:
Павлова: това означ., че спрямо тях давност се прил., без да е необх. да е предвидена в специални Н, а изкл. и м. да стане само изрично
Таджер: давността се прил. спрямо всички сП, а не само облигационните – тя се прил. към исковете, к. произтичат от притезателни субективни права (т.е. права к. се свеждат до възм-ст да се иска поведение от конкр. лице)
С/д Таджер давността се прил. и за преобразуващите субект. права, защитата на к. се търси с конститутивен иск (чл.32, 33 ЗЗД)
Практиката на ВС приема, че при преобразуващите права преобладават преклузивните срокове
2.Пог. давност не се прилага спрямо вещни права+ не се погасяват по давност:
а) исковете за соб-ст по чл.108 ЗС
б) искът за делба – чл.34, ал.3 ЗС
в) исковете от СемПО-ия за уст. на нови отношения: напр.П на развод, П на разваляне на осиновяването и др. под.
г) установителните искове:
д) възраженията: арг. е чл.32, ал.3 ЗЗД – ответникът мм. да откаже изп-ието на унищожаем дог. и да поиска унищ. ч/з възр. и след като давността е изтекла – само ако това е изрично предвидено или следва от неприложимостта на погасит. давност спрямо правата, на к. те се основават.
е) личните неимущ. права (П на име, чест, достойнство…)
VIII.Давност и рекламационни срокове (по Павлова)
1.Рекламационни срокове: те се уреждат с изрични пр. Н, въз основа на к. за носителя на опр. субективни права се поражда зад-ие да направи искане пред задълженото лице в срока доброволно да уредят отн. си
2.Ч/з тях се цели: страните по ПО-та, за к. те важат винаги най-напред да се опитат доброволно да уредят споровете си, и само ако това не им се удаде, да се обърнат към държ. органи за защита.
3.Възм. е за едни и същи вземания да текат и давностни и рекламационни срокове: съотн. им се урежда в спец. пр. Н, к. уреждат рекл. срокове
4.Отправянето на рекламация в срок м. да е признато в з-на като положит. процес. предпоставка за упражн. на процесуалното П на иск и последицата от неспазването му е недопустимост на иска – т.е. пр-во не се образува, а образуваното се прекрат.
5.Пример за рекламационен срок: чл.108, ал.2 ГПК
6.Рекл. срокове са уред. с имп. пр. Н: те не м. да се прекъсват и невъзм. отказ от тях – прил. се служебно
7.Давност и рекл. срок: в едни случаи тя тече след изтич. на рекл. срок, а в други – те текат паралелно (чл.108, ал.2 ГПК)
IX.Преклузивни срокове.Понятие.
1.Понятие: това са срокове, к. не са давностни, а прекратяват самото сП
2.За преклузивните срокове няма общи правила
3.Белези на преклузивните срокове, к. ги отграничават от давността:
1)те м. да са уст. с НА, АА или договор м/у страните => уговорени м/у страните преклуз. срокове м. да се скъсяват или удължават, а при давността това по правило не е допустимо
2)те започват да текат от мом. на възн. на сП (а не с пораждане на П на иск/с възн. на П на иск в материален смисъл – т.е. с превръщането на сП в притезание) – в този смисъл те не изискват сП да е нарушено за разлика от давн. срокове
3)те текат по отн. на всички и не м. да бъдат спирани или прекъсвани като давностните
4)те се прил. служебно от съда – той е дл. да след за спазв. им
5)Пр. им действие настъпва автоматично с изтичането им
6)те водят до прекрат. на сП
7)недопустим е отказ от тях
8)те превръщат изп-ието, извършено след изтичането им в недължимо платено и => то подлежи на връщане
X.Видове давностни срокове
1.Обща погасителна давност: 5г. – прилага се когато не е усвановен друг срок в з-на
2.Тригодишна давност: чл.111 ЗЗД – за:
1)вземания за възнагр. за труд, за к. не е предвидена друга давност
(във вр. с труд. дог. – КТ предвижда някои спец. срокове – 1 мес. за огр. ИО на Р/С)
за вземания за възнагр. по трудов дог. давността също е 3г. но е предв. в КТ
2)вземания за обезщетения и неустойки от неизпълнен договор
3)вземания за наем, лихви ии др. периодични плащания
* прил. се само за вземането на наемодателя за наемната цена, не и за др. права по ДН
4)за унищ. на сделка по чл.32, ал.2 (има изкл. за унищ. поради кр. нужда – 1г.)
5)за искове с недостатъци ако продавачът съзнателно е премълчал недостатъка (иначе са по-кратки) и по др. спец. правила
3.Едногодишна погасителна давност: уст. е за:
1)П да се унищ. сделка поради крайна нужда по чл.33 ЗЗД
2)искове по чл.195 ЗЗД при продажба на недв. имот с недостатъци
3)някои искове по ТЗ (за вреди по спедиц. дог. и дог. за превоз и др.)
4.Шестмесечна погасит. давност:
1)за искове за недостатъци при прод. на недв. вещи по чл.195
2)искове на джиранти помежду им – по ТЗ
б) Начало и край на сроковете.
I.Общи правила за началото на давността.
Нач. и срок се опр. с имп. правила: чл.114 ЗЗД въд. общи разпоредби. Принципи:
1.Давността зап. да тече от момента, в к. вземането стане изискуемо:
а) това важи за облиг. права – за тях е предвиден срок за изискуемост – в този момент те преминават в състояние на притезания – т.е. сП, годни да бъдат осъществени принудително
б) оттук се извежда правилото, че давносттта тече от момента на възн. на П на иск в материален смисъл – притезанието.
2.чл.114, ал.2 ЗЗД: когато е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността тече от деня, в к. зад-ието е възникнало: защото не е желателно да се допусне нач. момент на пог. давност да зависи от волята на носителя на сП
Вторият принцип, уст. в чл.114, ал.2 ЗЗД е, че нач. момент следва да се св. с обективно осъществени факти, а не да зависи от волята на страните по ПО-то
ако за облиг. П не е предвиден срок за изискуемост: то м. да се претендира веднага след възн. му  - този момент е и началото на погасит. давност
3.За вземанията от непозв. увреждане давността тече от откриването на дееца: чл.114, ал.3 ЗЗД- защото ако дееца е неизвестен не м. да се получи защита
* при вземанията за непозв. увреждане е възм. да има хипотези, при к. давността не тече от един и същ нач. момент за всички вреди – ако нови увреждания на здравето на пострадалия станат известни след изв. на деликта, к. са в прич. връзка с виновното и неправом. деяние за тях ще се търси обезщет. допълнително и нач. момент на давността за тях ще е проявяването им – в този см. е Постановл. на пленума на ВС от 1975г.
4.При искове за неустойка за забава давн. срок тече от последния ден, за к. се начислява неустойка: чл.114, ал.4 ЗЗД
II.Начален момент на давността за някои специални случаи. (Павлова)
1.При дог. скл. под отлагателен срок/условие: нач. момент е настъпването на срока/сбъдването на условието
2.При зад-ия за бездействие: П на иск се поражда с наруш. им – оттогава тече и давн.
3.Ако е уговорено, че дл-кът ще изпълни, когато има възм-ст: кредитортът м. да иска съдът да опр. достатъчен срок – след изтич. му зап. да тече и давността
4.При взем. за дадено без основание по чл.55, ал.1 – давн. тече от получаването на престацията
5.При вземания за дадено въз осн. на отпаднало основание: тече от осъщ. на ЮФ, к. предизвиква отпадане на основанието – датата на разв. на дог., деня на влиз. в сила на реш. за унищ. на сделката,..
6.За преобразуващи сП: давност тече от момента, от к. те м. да се упражнят
7.Спец. правила за давността на П да се иска унищ. на сделка:
при недееспособност: от навършване на пълнолетие/прекрат. на запрещение/назн. на настойник
при грешка и измама: от откриването им
при заплашване – от прекратяването му
в ост. случаи: от скл. на сделката
8.За исковете по чл.195 ЗЗД за недостатъци: нач. момент на давността е предаването на вещта – чл.197, ал.3 ЗЗД
9.Давност на П по чл.30 ЗН да се иска намал. на завещание поради накърнена запазена част: с/д ВС тя тече от обявяване на завещанието, к. се атакува, а с предявяване на иск за делба се счита че е направено такова искане.
III.Правоприемство и погасит. давност.
1.Хипотезата: ако настъпи правоприемство по отн. на притезанието преди изтич. на давността
2.Зак-лят не урежда правопр-вото като основание за възобн. или удълж. => следва да се приеме, че след правоприемството давността прод. да тече, а вече изтеклия срок запазва своето пр. значение.
3.Ако е изтекла давността спрямо праводателя и той не е упражнил потестативното П на възражение – то преминава в/у правоприемниците
IV.Край на погасит. давност: определя се като се отчете:
1.Началният момент на давността
2.Срокът, к. е изтекъл с/д уст. в з-на прод-ст за конкретния случай – спазват се правилата за броене на сроковете по чл. 72 ЗЗД
3.Спирания и прекъсвания на давността.
в) Спиране и прекъсване на давностните срокове.
I.Спиране на давността. Основания.чл.115 ЗЗД
Понятие: става в-с за периоди от време, изтичането на к. не се вкл. в погасителната давност. Давност не тече:
1.М/у деца и родители, докато последните упражн. родителски права – т.к. до навършване на пълнолетие децата се нуждаят от задължително предст-во на родителите си или от съдействието им за изв. на пр. действия и не м. самост. да упражн. правата си
Павлова:“родит.права” по см. на тази разп. се разбира като предст. власт и попечит. съдействие спрямо тези деца – оправдано е давност да не тече само спрямо този родител, к. упражн. тези правомощия, не и спрямо този, к. е лишен от родит. права - ???
2.М/у намиращите се под настойничество и попеч-во и техните наст./попечители: по същите причини като при 1.
3.М/у съпрузи: защото м/у тях същ. задръжки от етично естество – важи докато бракът не е прекратен поради развод, унищ., или смърт на единия съпруг
4.За вземания на лица, чието имущ. по з-н или по разпореждане на съда е под управление – с/у управителя, докато трае управлението: отнася се за вземания на лица, на к. е назначен:
а) представител по чл.8 ЗЛС
б) временен представител ad hoc
в) спрямо управителя на общата вещ по чл.32, ал.2 ЗС
г) за вземания на насл-ците спрямо изпълнителя на завещанието

Докато траят представителните правомощия на посочените лица
5.За вземания за обезщетение на ЮЛ с/у техните управители, докато последните са на служба
6.За вземания на ненавършили пълнолетие и на поставени под запрещение, за времето през к. нямат назначен з-нен представител или попечител + 6 месеца след назнач. на такъв/след прекрат. на недееспособността
7.Докато трае съд. п-с относно вземането
8.Особено основание: л.115, ал.2 ЗЗД – предвижда 2 хипотези:
а) ако давността изтече докато кредиторът е военно мобилизиран: тя изтича 6 мес. след демобилизирането му (удължаване на давностния срок всл. на мобилизацията му)
б) ако давността изтече докато длъжникът е военно мобилизиран: кредиторът м. да се предяви до изтич. на 6 месеца от демобилизирането му – преди изтичане на този 6 мес. срок дл-кът не м. да направи възражение за давност.
II.Последици от спирането:
1.изтеклият период не се вкл. в срока на давността, но изтеклият преди спирането период запазва пр. си значение => фактически давността се удължава с периода през к. не е текла
2.При солидарни длъжници: чл.125, ал.1 ЗЗД: спирането на давността спрямо един солид. дл-к не произвежда действие спрямо останалите – същият принцип важи и при поръчителство – чл.148 ЗЗД
III.Прекъсване на давността. Основания. чл.116 ЗЗД
1.Признаване на вземането от длъжника: то м. да се извърши:
а) Изрично NB! признанието че е осъществен ЮФ, к. е годен да породи пр. зад-ие не е признание на пр. зад-ие – защото е възм. този ЮФ в конкр. сл. да е нищожен или породеното от него зад-ие да е погасено по давност
б) С конклудентни действия: напр. плащане на лихвите по зад-ието
* Призн. м. да се изв. както лично, така и ч/з представител…
2.Предявяване на иск или възражение или на искане за започване на помирително пр-во, при усл. че те бъдат уважени:
а) от момента на образуване на делото ПД се спира при условие, че искът бъде уважен
б) оттегляне на иска – води до отпадане на спирането и осуетява прекъсването на давността
в) давността се прекъсва с влизане в сила на решението за уваж. на иска
г) възражението прекъсва ПД ако се отнася до П за к. тя тече и се направи от лице, к. осъщ. свое сП ч/з него
3.Предприемане на действия за принуд.изп-ие: такива м. да се предприемат след изд. на изпълнителен лист въз осн.  на осъдително СР или на несъдебно изпълнително основание
IV.Последици от прекъсването.чл.117, ал.1
1.От настъпване на основанието за прекъсване тече нова давност
2.Ако вземането е уст. със съд. решение новата давност е всякога 5г.
д) Действие на изтеклата давност.
Следва да се различ. последиците на:
1.Изтеклата давност: тя поражда единствено притезателното П на задълженото лице да откаже изп-ието му ч/з възражение
ако лицето не възрази, а изпълни – даденото не м. да се иска обратно като недължимо платено
NB! възр. м. да породи пр. последици само ако зад-ието още не е погасено
2.На ФС, к. вкл.и възражението:
а) Павлова: прекратява се П на иск в материален смисъл – т.е. от притезание сП преминава в състояние, при к. не се ползва със защита и не м. да се осъщ. принудително – превр. се в естествено П
Таджер: погасява се П на иск в процес. смисъл, а ако то е упражнено и уважено – погас. се П на принудително изп-ие
б) правоимащият м. да разчита само на доброволно изп-ие от страна на задълженото лице
3.Задължението остава в сила.
4.Погасява се само П на отделно вземане да бъде осъщ. принудително, а ПО на к. то почива остава в сила.
5.Ако погасеното по давност притезание е част от сложно ПО, ПД по него не засяга останалите субект. права по ПО-то, освен ако з-нът пост. друго:
а) погасяване на главното вземане предизвиква погас. и на допълнителните, макар давността за тях да не е изтекла – напр. погас. на договорното вземане води до погас. на неустойката
б) 3ти лица, поели зад-ие заради чужд дълг се ползват от изтеклата давност спрямо длъжника:
поръчител – чл.142 ЗЗД
учредил ипотека в/у своя вещ за чуждо зад-ие – чл.151
6.Дл-кът м. да се откаже от изтеклата давност с едностр. волеиз. волеиз. к. се нуждае от приемане
* отказ от ПД≠признаване на зад-ие
признанието има действие от изв. му и предполага неизтекъл давностен срок
Таджер:
отказът м. да се изв. само след изтич. на давн. срок и ако е частичен – има обр. действие
ако отказът е пълен той вкл. в себе си и признание на дълга
* отказ от изтекла давност от дл-ка няма действие за поръчителя, нито отказът на поръчителя от нея действа спрямо дл-ка: чл.148 ЗЗД

17.ПРАВО НА СОБСТВЕНОСТ
а) Същност и видове. Ограничения на собствеността.
1. Определение. Малко са законодателствата, които дават определе­ние на правото на собственост. Така например в чл. 544 от ГК на Франция собствеността се определя като „пра­во на ползване и разпореждане с вещите по най-абсолю-тен начин, без да се нарушава законът или особените правила".
Параграф 903 от ГГЗ определя правото на собстве­ност така: „Собственикът на една вещ може, доколкото това не противоречи на закона или на правата на трети лица да разполага с вещта по свое усмотрение и да изк­лючи други лица от всякакво въздействие върху нея".
В английското законодателство няма единна терми­нология за правото на собственост. Под частна собстве­ност (ргореtу) се разбира каквото и да е имуществено или неимуществено право, а вещните права върху недви-жимости се назовават еstate - имение, имот.
В съвременното ни законодателство няма легално определение на правото на собственост. Изследователи­те в тази област не са обвързани от законова дефиниция и следвайки различни методологични подходи, опреде­лят с едни или други признаци правото на собственост1.
Професор Петко Венедиков на основата на чл.29 от ЗИСС определя собствеността като „право, по силата на което едно лице може да иска от всички останали лица да се въздържат от каквито и да е действия върху една вещ"2. Положителното в това определение е, че се подчертава абсолютния характер на вещното право и че собственост­та се схваща като отношение между правни субекти по по­вод на една вещ. Но като акцентира върху задълженията на всички останали лица да се въздържат от въздействие върху тази вещ, невидима остава възможността за собствено поведение, възможността на собственика да уп­ражнява власт върху своята вещ, да въздейства върху нея.
Професор Витали Таджер дава по-пълно определе­ние на правото на собственост. Според него „правото на собственост е призната и гарантирана от закона възмож­ност на едно лице да има непосредствена власт (господ­ство, поведение) по отношение на определена вещ за за­доволяване на интересите си и да иска от всички други лица да се въздържат от въздействие спрямо нея, докол­кото законът или правата на трети лица допускат това"1.
определението де­финира правното явление с правни признаци, изразява висока степен на обобщение и е приложимо за всеки вид право на собственост.
Доц. Владимир Петров определя правото на собственост като „призната и гарантирана от закона власт на едно лице по отношение на определена вещ и възможност да иска от други лица да се въздържат от въздействия спрямо нея"2. Определението е изчистено от признаци, представляващи според автора пробив в абсолютния характер на правото на собственост - възмож­ността на трети лица да упражняват въздействие върху същата вещ. Той не възприема и интереса, който наисти­на е признак на всяко субективно право, а не само на правото на собственост.
   Г. Боянов- правото на собстве­ност може да се определи като призната и гарантирана от закона възможност на едно лице да владее, да ползва и да се разпорежда фактически и юридически с определе­на вещ и да иска от всички други лица да се въздържат от въздействие върху нея
2. Съдържание на правото на собственост Съдържанието на правото на собственост - това са право­мощията на собственика, възможните въздействия върху вещта - право на ползване, право да се събират плодовете и право на разпореждане. Тези със­тавни части на правото на собственост се означават като правомощия. Това не са отделни субективни права, а еле­менти от съдържанието на единното субективно право на собственост. Те произтичат от него и са признати от зако­на като правни възможности на собственика.
Владението, ползването и разпореждането са еле­менти от съдържанието на правото на собственост, но то не е аритметичен сбор от тях. От собственика зависи ко­га, как и дали ще ги упражнява. Временно или постоян­но, по своя воля или принудително той може да е лишен от някои или дори от всичките си правомощия, и въпре­ки това си остава собственик^
а) Правомощието владение е необходим еле­мент на всяко вещно право и се нарича още право на вла­дение, за да се отграничи от владението като факт. То е правото на собственика да упражнява фактическа власт върху вещта, да я държи, да си служи с нея. То е и предпоставка за упражняване на другите правомощия. Не може собственикът да ползва вещта, ако не я владее, ако няма фактическата власт върху нея. Всяко посегателство върху владението е посе­гателство върху правото на собственост и законът, като осигурява неговата защита, всъщност защитава собстве­ността. Много сполучливо Владимир Петров отбелязва, че в буквалния смисъл на думата собствеността не може да се отнеме, нито да се върне. При защитата на собствеността се възстановява владението, възможност­та на собственика да упражнява фактическа власт върху вещта. За да защити собственика, изгубил владението върху вещта, законът (чл. 108 от ЗС) го овластява да ис­ка връщането й от всяко лице, което я владее или държи без основание.
          За разлика от облигационните права, при които предварително е известно лицето, срещу което може да се търси държавна защита и принудително изпълнение на неговото задължение, при вещните субективни права та­кова конкретизация няма. Тяхната защита не може да се търси срещу всички правни субекти, чието задължение е да се въздържат от въздействие върху вещта, а само тога­ва и срещу това лице, което е нарушило вещното субек­тивно право. Затова притезанието, съдържащо се в само­то субективно вещно право, е средство за защита. Особе­ното в съдържанието на това притезание е, че то възник­ва като санкция за неизпълнение на задължение за без­действие и има за цел възстановяване на владението или другите правомощия от състава на съответното вещно су­бективно право. Тази претенция не може да съществува самостоятелно и вън от субективното вещно право. Притезанието е самото субективно вещно право в ис­ково състояние, което възниква при нарушаване от конк­ретно лице на задължение за въздържане от въздействия върху вещта или когато е отнето владението.
           Правото на владение не е самостоятелно субектив­но право от категорията на ограничените вещни права върху чужда вещ, а произтича от правото на собственост като негова съставна част. То е само едно от правомощи­ята на собственика. Той упражнява фактическата власт, защото има право да я упражнява. По този белег право­мощието владение се отличава от владението като факт. Владелецът упражнява фактическа власт върху една вещ, без да е собственик, без да има право на владение
б) Правомощието ползване.
Това е правна възможност на собственика да извли­ча полезните свойства на вещта. Как ще се използва вещта зависи от самата вещ. Едни вещи се използват ка­то се консумират, Дру­ги - чрез по-продължителна употреба. Правото на полз­ване включва и възможността на собственика да придо­бива доходите от своята вещ -ползването може да се упражнява не само с фактически, но и с правни действия, чрез отдаване на вещта под на­ем, в заем. То не е отделно вещно право, а съставна част от правото на собственост, правомощие на собственика.
в) Право на разпореждане.
По отношение на това правомощие се поддържат две становища. Според едното, правото на разпореждане се свежда до установяване на правоотношения с други правни субекти, на които се прехвърлят изцяло или отчасти вещни права или се установяват вещни обезпечения т.е до правни действия, с които пряко се посяга върху вещното право на собственост. Според други, правомощието разпореждане включва фактическо и правно разпореждане, като правно­то разпореждане се изразява във възможността собстве­никът да установява всякакви правоотношения по повод на своята вещ - да я ипотекира, залага, да учредява вещни права върху нея, включително и да сключва облигационни договори, да я отдава под наем, в заем, и пр.1
Предпочитание следва да се даде на първото стано­вище с добавката, че в обхвата на разпоредителното пра­вомощие на собственика трябва да се включи и възмож­ността за фактическо разпореждане с вещта, Що се касае до юридическото разпореждане, то към него трябва да се отнесат само такива правни действия, чрез които право­то на собственост се отчуждава, загубва. При всяко раз­пореждане с право се сменя неговият носител, то се прекратява пълно или частично. Няма значение по чия воля настъпва отчуждителният ефект. Член 101 от ЗС го­вори за „отчуждаване" на имоти за държавни нужди; член 100 от ЗС - за „отказ" от право на собственост; член 24 от ЗЗД - за прехвърляне на право за собственост и уч­редяване на вещни права; В обхвата на правомощието разпореждане трябва да се отнесат само такива правоот­ношения по повод на вещта, с които изцяло или отчасти се прекратява правото на собственост или когато се създава възможност за евентуално бъдещо прекратяване или об­ременяване - завещание, ипотека, залог2. След разпореждането, поради това че се прекратява самото право на собственост, се прекратява и възможността за негова­та защита. Друго е при сделки, които нямат транслати-вен характер. При тях правото на собственост, макар и ограничено по отношение на правомощията владение и ползване, се запазва. Собственикът може да търси защи­та - да иска връщане на вещта след изтичане на срока на наема, ползването и пр., защото той не се е разпоредил в тези случаи със своето право.
3. Ограничения на правото на собственост
Ограниченията на правото на собственост следва да се разглеждат като част от общия въпрос за границите на упражняване на субективните права, установени в чл. 57, ал. 2 от Конституцията на РБ - правата и законните интереси на други лица.
Като абсолютно и най-пълно вещно право, правото на собственост позволява на титуляра да извършва таки­ва въздействия върху своята вещ, които биха засегнали и чужди интереси. Това налага да се въведат определени от закона ограничения в правомощията на собственика, произтичащи от правото му на собственост.
Забрани, които се отнасят за невъзможността да се притежава определена категория вещи (например тези, които са публична държавна или обществена собственост) от други правни субекти, или да се придобиват определени обекти (например земеделски земи от чужденци), както и ограничения, свързани със свободата на договаряне (например относно разпорежда­нето с имота на непълнолетния по чл. 73 СК) не са същи­нски ограничения на правото на собственост, а по-скоро са ограничения, засягащи правоспособността на правни­те субекти1. Поради това, към категорията „ограничения" на правото на собственост, следва да се отнесат главно тези, които са свързани с упражняването на пра­вото на собственост, включително и възможностите за неговото принудително отчуждаване.
В зависимост от това, дали ограниченията се отна­сят за всеки вид право на собственост и очертават грани­ците на неговото упражняване, или засягат само отделни видове собственост или отделни правомощия на собстве­ника, те могат да се обособят на общи и специални огра­ничения.
 А) Общи ограничения са установени в чл. 50 от ЗС, съг­ласно който „собственикът на недвижим имот не може да извършва такива действия в своя имот, с които се създа­ват пречки за използването на съседния имот по-големи от обикновените". Преченето в този случай може да се из­рази не само в активни действия, но и в бездействия, кои­то пречат на съседа. Строителни правила и норми относно начина на застрояване, височина на сгра­дите, разстояние между тях и пр. (чл. 31-35 ЗУТ) конкре­тизират понятието „пречки" по смисъла на чл. 5 от ЗС2.
Общо ограничение относно разпореждането с право­то на собственост въвежда и чл. 33 от ЗС - преди да прода­де своята част от недвижимия имот на трето лице, собстве­никът трябва да я предложи на другите съсобсвеници.
Общо ограничение представлява и възможността за отчуждаване на имоти - частна собственост за държавни и общински нужди по реда на ЗДС и ЗОС.
Към категорията на общите ограничения могат да се отнесат и законните ипотеки, защото те дават право на кредитора да поиска публична Продан на имота и да се удовлетвори от неговата цена.
 Б) специални ограниче­ния, които се отнасят за отделни видове собственост или за отделни обекти на правото на собственост. Така нап­ример чл. 18, ал. 6 от Конституцията на РБ изисква дър­жавните имоти да се стопанисват и управляват в интерес на гражданите и на обществото, а общинската собстве­ност - в интерес на териториалната общност (чл. 140 от Конституция на РБ)
Специални ограничения в зависимост от обектите на правото на собственост въвеждат ЗСПЗЗ, ЗПКМ и др. Чл. 63 ЗУТ изисква в общинската админист­рация да се води регистър на озеленените площи и дър­вета с историческо значение, като тяхното отсичане мо­же да стане само след писмено разрешение на кмета Ограниченията на правото на собственост не тряб­ва да се смесват с ограничените вещни права. Срещу на­ложените от закона ограничения на собственика няма конкретно определено правоимащо лице, което да има някакви права върху същият имот.
ПРАВНА ХАРАКТЕРИСТИКА НА СОБСТВЕНОСТТА
1. Терминологични бележки
С оглед на терминологичната чистота трябва да се употребява само терминът „право на собственост" при отчитане на неговите две значения - като обективно пра­во и като субективно право. В следващите редове ще по­сочим някои от характерните черти на правото на собственост именно като субективно право.
2. Характеристика на правото на собственост като субективно право
Правото на собственост е вид притезателно субек­тивно гражданско право. То дава възможност на неговия носител да иска от всяко друго лице да се въздържа от въздействия върху вещта на собственика.
Правото на собственост е абсолютно субективно право,защото кръгът на правнозадължените лица е неоп­ределен. Задължението да не се пречи на собственика те­жи върху всички други лица.
Правото на собственост е имуществено право. То е оценимо в пари, има стойностен израз.
Правото на собственост е прехвърлимо право, тъй като неговият носител може да се сменя.
Правото на собственост е сложно субективно право защото включва в своето съдържание не една, а няколко правни възможности, няколко правомощия на собствени­ка - да владее, да ползва, да се разпорежда със своята вещ.
Правото на собственост е безсрочно право, тъй ка­то не се погасява с еднократно упражняване, нито пора­ди неупражняване през определен период от време.
Тези характеристики определят субективното право на собственост като съставна част на едно собственическо правоотношение.
3. Видове право на собственост. Обща класифика­ция
Правото на собственост може да бъде разграничено на видове според различни критерии. Член 17, ал. 2 от Конституцията обявява, че собствеността е частна и пуб­лична. Според чл. 2 от ЗС „собствеността принадлежи на държавата, на общините, на кооперациите и др. юриди­чески лица и граждани". Видно е, че собствеността може да бъде публична и частна. И двете норми обаче не оп­ределят единни разграничителни критерии. Такива кри­терии могат да бъдат субектите, обектите, видът и пред­назначението на вещите. В тази връзка Конституционни­ят съд е заел становище,'че разграничаването на публич­на и частна собственост зависи от това „кому принадле­жи правото на собственост, какви са вещите, които са предмет на това право и какво е тяхното предназначение"1, като в друго свое решение приема, че „всеки пра­вен субект, включително държавата и общините могат да бъдат носители на частна собственост2.
       От вещноправна гледна точка разграни­чението на видовете право на собственост най-напред следва да се направи с оглед титуляра на правото на собственост. Разграничаването на собствеността на публична и частна следва да се свърже с качеството на нейния носител. От тази гледна точка може да се конста­тира, че носители на правото на публична собственост могат да бъдат субекти, които упражняват властничес­ки правомощия - това са държавата и общините. Освен с качеството на носителя, публичната собственост се ха­рактеризира и с интереса, за задоволяване на който тя се признава. Член 18, ал. 6 от Конституцията изисква държавните имоти да се стопанисват и управляват в интерес на гражданите и обществото. Член 140 признава правото на общинска собственост, която се използва в интерес на териториалните общности. И в двата случая публичната собственост се характеризира с това, че служи за задово­ляване на публични, обществени интереси.
         Затова публичната собственост може да бъде или само държавна или общинска. Като допълнителни кри­терии за очертаване на публичната собственост може да се приеме и видът и предназначението на вещите. Обек­ти на публична собственост са^ преди всичко такива ве­щи, които служат да задоволяване на обществени пот­ребности чрез общо ползване или които служат да осъ­ществяване на функциите на държавни и на общински органи. Предназначението на вещите обаче е основен критерий за поставянето им в различен правен режим, с оглед на който от своя страна държавната (общинската) собственост се разграничава на публична и частна.
' Поради това, от вещноправна гледна точка, с оглед на титуляра, собствеността може да бъде или публична или частна, а според режима на обектите публичната собственост се разграничава от своя страна на публич­на и частна държавна или общинска собственост.
Частна е собствеността на гражданите и на юриди­ческите лица. Характерно за частната собственост е и това, че тя служи за задоволяване на ин­тересите на нейния носител. Тя е средство за задоволява­не на лични потребности или за развиване на стопанска дейност.

ОТДЕЛНИ ВИДОВЕ ПРАВО НА СОБСТВЕНОСТ
ПРАВО НА ДЪРЖАВНА СОБСТ­ВЕНОСТ
Понятие и обща характеристика на правото на държавна собственост (ПДС)
Както бе отбелязано, в българското законодател­ство няма легално определение на правото за собстве­ност. Такова определение няма и за държавната собстве­ност. Член 2 от ЗС само обявява, че собствеността при­надлежи на държавата, на общините, на кооперациите и други юридически лица и на граждани. А според чл. 2 от ЗДС „собствеността на държавата е публична и частна".Определение- Правото на държавна собственост е призната и гарантирана изключителна възможност на държавата да владее, да ползва и да се разпорежда с вещи, посочени в Конституцията и зако­ните, в обществен интерес, при задължение на всички други лица да се въздържат от въздействия спрямо тях.
Като вид право на собственост, държавната собственост се характеризира със своя носител. Всяко субективно право принадлежи на конкретно определен правен субект, а не на обща и абстрактна категория ка­то народ, държава, група. Проблемът при държавната собственост е кой е юридическият носител на това пра­во
Държавата е многоотраслов правен субект, затова във всяко правоотношение трябва да се определя каче­ството, в което тя участва, тъй като при упражняване на своите функции тя си служи с различни правни методи и средства. Не бива да се смесват властническите, адми­нистративните, със собственическите, гражданско-правните отношения. Когато участва в собственически правоотношения държавата не бива да слива властта със собствеността, а трябва да си остава равнопоставе-на страна.
Като форма на организация на обществото държа­вата се проявява като институция, като система от дър­жавни органи, между които е разпределена компетент­ността по осъществяване на различните форми на дър­жавна власт1. Именно чрез своите органи държавата се явява и субект, носител на правото на държавна собстве­ност. От юридическа гледна точка, както в отношенията си с частноправни субекти, така и в международни отно­шения, държавата е един и единствен субект на право­то на държавна собственост.
  Всяко собственическо правоотношения предполага и правнозадължени лица. Така и правото на държавна собственост като субективно право предполага правно задължени лица. Това са всички останали правни субек­ти.
    Освен със субекта и правно задължените лица, пра­вото на държавна собственост се характеризира и със своите обекти. Всякакви вещи могат да бъдат обект на държавна собственост - движими и недвижими, потребими и не-потребими и т.н. Обратно, има вещи, които са обект на изключителна държавна собственост и те са посочени в чл. 18, ал. 1 от Конституцията. Държавна собственост са и вещите, придобити във или извън страната; в съответ­ствие с международни договори или други актове; Не са обект на държавна собственост имотите и вещите на търговски дружества и на фондациите, дори държавата да е била единствен при­тежател на прехвърленото в тях имущество.
Различните видове обекти на държавна собстве­ност, могат да бъдат в режим на публична или на част­на собственост. Имотите и вещите - публична държавна собственост не могат да се отчуждават, да се придобиват по давност, да се обременяват с вещни права, докато имотите и вещите - частна държавна собственост са от-чуждими.
Характерно за правото на държавна собственост е, че то се упражнява в обществен интерес. Имотите - пуб­лична държавна собственост се използват за трайно задо­воляване на обществени потребности от национално зна­чение чрез общо ползване (чл. 15 ЗДС). А имотите - частна държавна собственост се предос­тавят безвъзмездно за стопанисване и управление на юридически лица и организации на бюджетна издръжка. Не става дума тук за някакво субективно правно задъл­жение, установено за държавата спрямо носител на друго субективно право, а за ограничение в правото на държав­ната собственост, за мярка, в която то трябва да се уп­ражнява. Тази мярка е именно обществения интерес.
Като субективно право правото на държавна собственост има родовите признаци на всяко вещно пра­во на собственост. То е имуществено, притезателно, абсолютно, безсрочно право. Неговото съдържание също се свежда до правомощията на владение, ползване и разпо­реждане. Особеностите на правото на Държавна собстве­ност са преди всичко в упражняването на тези правомо­щия, затова то ще се разгледа по-нататък.
3. Видове право на държавна собственост. Публич­на и частна държавна собственост
Съгласно чл. 17, ал. 2 от Конституцията „собствено­стта е публична и частна". Член 2 от ЗДС също обявява, че „собствеността на държавата е публична и частна".
    разграничителният кри­терий е титулярът на правото на собственост. Затова право на публична собственост могат да имат само су­бекти, които притежават и властнически правомощия, а това са държавата и общините. В тесен, вещноправен смисъл, не държавната собственост е публична и част­на, а нейните обекти са в режим на публична или на частна собственост. Не всички обекти, собственост на държа­вата, са в режим на публична собственост; От значение е видът на обектите и тяхното предназначение. Поради особената важност и всеобщата полза, определена кате­гория вещи са обявени за изключителна публична дър­жавна собственост. Това са подземните богатства, крайбрежната плажна ивица, републиканските пътища, както и водите, горите, парковете с национално значе­ние, природните и археологическите резервати, опреде­лени със закон (чл. 18, ал. 1 от Конституцията). Освен обектите, обявени от Конституцията, за изключителна държавна собственост, държавата може да притежава и други обекти, които с оглед вида и предназначението им са публична или частна държавна собственост. Така, според чл. 2 от ЗДС публична държавна собственост са имотите, предоставени на ведомствата за изпълнение на функциите им, а така също и имоти, предназначени за трайно задоволяване на обществени, потребности от национално значение чрез общо ползване.
Разграничителните критерии на публичната соб­ственост в различните групи обекти са различени. В едни случаи това са субектът и интересът, както е при имоти­те, предоставени на държавните органи. В други случаи критерий е предназначението на обектите. То е общ кри­терий, но изрично е подчертан в чл. 2, ал. 2, т. 4 от ЗДС -други имоти, предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от национално значение чрез общо ползване. Изброяването на обектите, публична дър­жавна собственост извън тези по чл. 18, ал. 1 от Консти­туцията е примерно, тъй като правото на държавна собственост е с неограничен предметен състав, стига предназначението на определена вещ да е задоволяване на обществени интереси от национално значение.
      Динамиката на предметния състав на публичната държавна собственост се установява и от обстоятелство­то, че със закон може да се установи изключително пра­во на държавата да осъществява отделни видове стопа­нска дейност (чл. 18, ал. 4 от Конституцията). Само изб­рояването на обектите, изключителна държавна собстве­ност в чл. 18, ал. 1 от Конституцията е изчерпателно.
Правното значение на класифицирането на обектите като публична държавна собственост е в няколко направ­ления. Първо, това е невъзможността посочените категории вещи да се притежават от други правни субекти. Вто­ро, вещите - публична държавна собственост са, така да се каже, извадени от гражданския оборот. Те не могат да се отчуждават, да се обременяват с вещни права, да се придобиват по давност (чл. 7 от ЗДС); върху тях не може да се насочва принудително изпълнение. Това не означа­ва, че държавата трябва непосредствено да стопанисва те­зи вещи. Тя може да предоставя на други лица особено право на ползване чрез концесии, да ги предоставя безвъз­мездно за стопанисване и управление на органите на дър­жавната власт. И най-сетне, от неотчуждимостта на вещи­те - публична държавна собственост следва, че ще бъдат недействителни всякакви сделки, с които се прехвърля право на собственост върху тях или се учредяват ограни­чени вещни права. Имотите - публична дър­жавна собственост не могат" да се отдават под наем/да се преотстъпват за ползване, да се ползват съвместно по до­говор с трети лица, както и да се използват не по предназ­начение (чл. 16 от ЗДС).
Частна държавна собственост са всички други дър­жавни имоти и вещи (чл. 2, ал. З ЗДС). т.е. онези, които не са обявени в Конституцията или по установен в зако­на ред за публична държавна собственост. Имоти - публична държавна собственост, които са престанали да имат това качество, се обявяват за имоти - частна държавна собственост с решение на Министерски съвет (чл.б ЗДП). Частна дър­жавна собственост са плодовете и' приходите от имоти и вещи - публична държавна собственост.
Правното значение на определянето на обектите на частната държавна собственост е Преди всичко в тяхната отчуждимост. Имотите и вещите - частна държавна собственост, участват активно в гражданския обмен. Те могат да се отчуждават, върху тях могат да се учредяват ограничени вещни права; да се отдават под наем; да се предоставят безвъзмездно за стопанисване и управление на юридически лица и други организации на бюджетна издръжка.
ПРАВО НА ОБЩИНСКА СОБ­СТВЕНОСТ
1. Субекти на правото на общинска собственост Съгласно чл.135 от Конституцията, територията на Република България се дели на общини и области. Общи­ната е основна административно-териториална единица. Тя е субект на властнически правоотношения - орган на местното самоуправление е Общинският съвет, форми­ран по установен от закона ред в състав и с правомощия. определени от ЗМСМА. Орган на изпълнителната власт е кметът. Това са местните държавни органи. Същевре­менно като местна социално-икономическа общност, об­щината е обявена от чл. 136, ал. З от Конституцията за юридическо лице, а чл.143 от Конституцията я признава за носител на правото на общинска собственост. ЗОС оп­ределя и обектите, които са нейна собственост. От вещноправна гледна точка правото на общинска собственост се свързва с общината в качеството й на юридическо ли­це. Общината обаче е особен вид юридическо лице - пуб-личноправно юридическо лице. Тя едновременно е и су­бект на властнически правомощия, поради което общи­нската собственост е вид публична собственост.
По своя характер общинската собственост е пуб­лична, тъй като общината като административно-терито­риална единица осъществява публични функции и нейни­те органи са едновременно носители и на властнически правомощия. Поради това тя стои твърде близко до дър­жавната собственост, но същевременно различията са доста важни. Освен със своя носител, общинската собственост се отличава от държавната по това, че не съставлява единен фонд - колкото общини има, толкова носители на право на общинска собственост ще има. От друга страна, държавните имоти се стопанисват и управ­ляват в интерес на гражданите и обществото, а общинс­ката собственост - в интерес на териториалната общност (чл. 140 от Конституцията). Различия има и в обектите.
Докато обекти на държавна собственост могат да бъ­дат всякакви вещи, общините не могат да притежават ве­щи, обявени в чл. 18, ал. 1 от Конституцията за изключи­телна държавна собственост. Освен това някои придобивни способи, като конфискация, не намират приложение за общинската собственост. Въпреки тези различия, като форма на публична собственост, общинската собственост е равнопоставена с държавната - всички видове собственост се ползват с еднаква възможност за развитие и закрила (чл. 2, ал. 2 от ЗС).
2. Обекти на правото на общинска собственост В чл. 6 от новия Закон за общинската собственост примерно се изброяват обектите, които могат да бъдат общинска собственост.
Според начина за придобиване, общинска собстве­ност стават имоти и вещи, предоставени на общината със закон или отстъпени безвъзмездно от държавата; имоти и движими вещи, придобити с доброволен труд и парични средства за населението; имоти и вещи, дарени
или завещани на общината; реституирани общински имоти; недвижими имоти на територията на общината, които придобива чрез наследяване по чл. 11 ЗН.
Не са общинска собственост имотите и вещите на търговски дружества, дори ако общината е била единствен собстве­ник на вложеното в тях имущество (чл. 4, ал. 4 от ЗОС),
3. Видове общинска собственост
Според предназначението и режима на обектите на общинска собственост, последната според чл. З от ЗОС се дели на публична и частна.
В режим на публична общинска собственост са имотите, предназначени за осъществяване функциите на органите за местно самоуправление и местната админи­страция; имотите, предназначени за трайно задоволява­не на обществени потребности от общинско значение;
недвижими имоти и движими вещи, обявени по устано­вения ред за паметници на културата от местно значение (чл. З, ал. 2 ЗОС). Всички други общински имоти и вещи са частна общинска собственост. Частна общинска собственост са и плодовете и приходите от имотите и ве­щите - публична общинска собственост.
Предметният състав на правото на общинска собстве­ност е динамичен. Той се определя от предназначението на един или друг вид вещи. Затова имоти и вещи, които са престанали да имат предназначение да служат за осъщест­вяване на функциите на органите на местното самоуправ­ление или да задоволяват обществени потребности, се обя­вяват с решение на общинския съвет за частна общинска собственост. И обратно - за публична общинска собстве­ност се обявяват имоти и вещи - частна общинска собстве­ност, които са придобили посоченото по-горе предназначе­ние на вещи - публична общинска собственост.
Какво е правното значение на делението на общи­нската собственост на публична и частна? То е в различ­ния режим на вещите, обявени за публична или частна общинска собственост. Силно са ограничени собственическите правомощия на общините по отношение на пуб­личната общинска собственост. Имотите и вещите - пуб­лична общинска собственост не могат да се отчуждават, да се обременяват с вещни права, не могат да се придо­биват по давност и да се включват в имуществото на търговски дружества. Върху тях може да се учредява само особено право на ползване чрез концесия.
По-различен е режимът, установен за частната общи­нска собственост. Той се доближава до режима на частна­та собственост на физическите и юридическите лица. При частната общинска собственост общината може да осъще­ствява разпореждане чрез продажба, замяна, делба, да уч­редява вещни права, да отдава отделни обекти под наем.
ПРАВО НА ЧАСТНА СОБСТВЕ­НОСТ
1. Обща характеристика
За разлика от публичната собственост, носители на право на частна собственост могат да бъдат само субек­ти, които не притежават властнически правомощия. Такива са субектите на частното право - физически и юридически лица.
Характерно за частната собственост е и това, че тя служи за задоволяване на лични, частни интереси или за извършване на стопанска дейност.
 В отличие от публичната, частната собственост ня­ма неограничен предметен състав - не могат да бъдат частно притежание вещи, които съгласно Конституцията на Република България са изключителна държавна собственост или по силата на закона са публична държавна или общинска собственост. Освен това със закон може да се забрани притежаването от физически или юриди­чески лица на имоти и вещи, свързани с дейности, за ко­ито е установен държавен монопол (чл. 28, ал. 2 от ЗС).
Както всяко право на собственост, така и правото на частна собственост се свежда до правомощията на собственика да владее, да ползва и да се разпорежда със своята вещ. Тези правомощия могат да се упражняват лично от собственика или чрез овластено от него лице. Както и за другите видове собственост, така и относно частната собственост важат установените със закон об­щи ограничения, а по отношение на ползването на отдел­ни видове обекти на частна собственост, има въведени специални ограничения.
2. Субекти на правото на частна собственост носители на право на част­на собственост могат да бъдат само субекти, които не притежават и не упражняват властнически правомо­щия - физически и юридически лица. Има обаче бълга­рски и чуждестранни физически и юридически лица. От друга страна има и различни видове юридически лица. Означава ли това, че те имат равни права на частна собственост? По общо правило - да. Всяко физическо ли­це, български гражданин, може да бъде носител на пра­во на частна собственост. Но чуждестранни физически лица, чужди граждани, не могат да придобиват право на собственост върху земя в страната. Дори да придобият такава собственост по пътя на наследяване по закон, те следва да прехвърлят собствеността си в тригодишен срок от откриване на наследяването (чл. 29, ал. 2 ЗС). Чужденците обаче могат да придобиват право на собственост върху други недвижими имоти - сгради и ог­раничени вещни права върху недвижими имоти.
Посочените разпоредби поставят преди всичко въп­роса кои лица се смятат чужденци по смисъла на чл. 29 от ЗС? Отговор на този въпрос трябва да се даде, като се държи сметка й за други нормативни актове, които уреж­дат правото на собственост на чужденците у нас. Така съг­ласно чл. 22, ал. 1 от Конституцията, чужденците и чужде­странните юридически лица не могат да придобиват пра­во на собственост върху земя, освен при наследяване по закон. С тази норма изцяло е съобразен и чл. 29 от ЗС.
Чужденец по смисъла на чл. 2 от Закона за чужден­ците в Република България (ЗЧРБ, ДВ, бр. 153/98, изм. бр. 70/99 г.) е чужд гражданин и лице без гражданство, притежаващо официален документ, удостоверяващ това му качество.
Чуждестранно лице по смисъла на чл. 5, ал. 1 от За­кона за чуждестранните инвестиции (ЗЧИ) е.юридичес­ко лице, което е регистрирано в Република България. Та­кива са и регистрирани в чужбина юридически лица; дружества, които и без регистрация се смятат за юридичес­ки лица според националното им право. Третата категория чуждестранни лица по смисъла на чл. 5, ал. З от ЗЧИ са чуждестранни граждани с постоянно местожителство в чужбина.
Посочените категории лица не могат да придобиват право на собственост върху земя в страната, но могат да придобиват свободно, без разрешителен режим право на собственост върху сгради и ограничени вещни права вър­ху недвижими имоти в страната (чл. 29, ал. З ЗС). При същите усло­вия недвижими имоти и вещни права върху тях могат да придобиват и дружества с чуждестранно участие - това са местни юридически лица, в които част или целият ка­питал е чуждестранен. Не е необходимо инвеститорът да има търговско качество.
      Посочените особености в режима на частната собственост на юридическите лица позволява да се насо­чи вниманието към общото правило, че само юридичес­ки лица, субекти на частното право могат да бъдат носи­тели на право на частна собственост. Това са сдружения­та и фондациите с нестопанска цел, регистрирани по ЗЮЛЦ, търговските дружества, кооперациите.
Особен вид правни субекти са държавата и общини­те. Посочи се, че те не могат да бъдат носители на част­на собственост. Обаче чужда държава или междуправи­телствена организация може да бъде субект на право на частна собственост у нас. Такава е например собственост­та на дипломатически и консулски представителства у нас. Тя с основание може да се окачестви като частна, тъй като за чуждите държави няма задължение да упраж­няват своята собственост в интерес на българските граж­дани. Разбира се, правото на собственост върху земя и уч­редяването на ограничени вещни права върху недвижими имоти в страната става въз основа на международен до­говор, със закон или с акт на Министерски съвет, но чуж­да държава не може да придобива недвижим имот в стра­ната по наследство (чл. 29, ал. 5 от ЗС).
б) Интелектуална собственост
в) Собственост на чуждестранни лица
г) Способи за придобиване и изгубване на собствеността

СПОСОБИ ЗА ПРИДОБИВАНЕ НА ВЕЩНИ ПРАВА
1. Видове придобивни способи
Юридически факти, с проявлението на които прав­ните норми предвиждат възникване или прекратяване на вещни права, се означават като способи за възникване и прекратяване на вещни права. Характерно за способите за придобиване и прекратяване на вещни права е това, че те са установени от закона. Правните субекти нямат свобо­дата да уговарят други юридически факти или фактически състави, с които да придобиват или изгубват вещни права. Това се налага с оглед правната сигурност в граждански обмен
        Съгласно чл. 77 от ЗС „Правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени от закона". Член 85 от ЗС сочи същи­те способи за придобиване на вещни права. Член 78-86 от ЗС уреждат придобиването по давност; чл.92-93 от ЗС -приращението; чл. 94-96 от ЗС - преработването и присъединяването. Преди да се разгледат отделните способи, налага се те да се класифицират по най-обобщени крите­рии. Тези критерии могат да бъдат следните:
Според липсата или наличието на правоприемство способите за придобиване на вещни права биват: първич­ни и производни.
Първично придобиване имаме тогава, когато фак­тическият състав за придобиване на право на собственост или вещно право върху чужда вещ, не изисква съществу­ването на това право у друго лице.Тук е достатъчно да се установи факти­ческата власт с намерение да се свои вещта.
Производно (деривативно) придобиване имаме, ко­гато в придобивания фактически състав се включва пре­ходно съществуване на вещно право у друго лице, което то прехвърля на приобретателя. Затова още се казва, че тук е налице правоприемство. От своя страна посоченото правоприемство бива два вида: учре­дително и прехвърлително.
При учредителното правоприемство (конститутивна сукцесия) се учредява ограничено вещно право в полза на правоприемника, въз основа на съществуващо право на собственост, което се запазва.
При прехвърлителното придобиване (транслативна сукцесия) праводателят прехвърля на друго лице изцяло своето съществуващо право, което в пълен обем се при­добива от правоприемника.
Според приложното поле способите за придобиване биват: общи - чрез които се придобиват вещни права върху всякакъв вид вещи; и специални, чрез които могат да се придобиват вещни права само по отношение на определен вид вещи. Например, придобиване на движима вещ или ценна книга чрез добросъвестно владение по чл. 78 от ЗС.
С оглед наличието на владение като предпоставка за придобиване на вещни права, може да има придобиване, основано на владението.Такива способи са придобивната давност, чл. 78 от ЗС и др. Може да има и придобива­не, независещо от владението - например чрез правна сделка, приращение, преработване и т. н.
Във връзка с придобиването на вещни права още веднъж следва да се подчертае, че не бива да се смесват спо­собите за придобиване на владение и способите за придоби­ване на вещни права. Вярно е, че между тях има връзка -който придобие вещно право трябва да придобие и владени­ето, за да може да упражнява своето вещно право. Напри­мер, при продажба купувачът получава и владението на вещта. Но при продажба на индивидуално определена вещ, собствеността преминава върху купувача от момента на постигане на съгласие (чл. 24 ЗЗД), макар вещта да не е предадена. Купувачът става собственик, въпреки че не е по­лучил владението. Възможна е и обратната хипотеза - купу­вачът е приел владението върху определена вещ, на която още не е станал собственик. Например продажбата на изп­лащане с уговорка, че продавачът запазва собствеността си до окончателно плащане на цената. Явно е, че има разлика между придобиването на вещни права и на владение. За­конът урежда фактически състави за придобиване на вещни права, а не и способи за придобиване или прекратяване на факти. А известно е, че владението е факт, а не право.
2. Придобиване чрез правна сделка
Придобиването на вещни права чрез правна сделка е деривативен (производен) способ, защото при него вещ­ното право преминава върху приобретателя, само ако праводателят е имал това право.- никой не може да даде това, което няма.
чл. 24 от ЗЗД - при договори за прехвърляне на собственост или прехвърляне на друго вещно право върху определена вещ, прехвърля­нето или учредяването става по силата на самия договор, без да е нужно да се предаде вещта. При родово опреде­лени вещи собствеността се прехвърля, щом вещите бъ­дат определени по съгласие на страните, а при липса на такова, когато бъдат предадени (чл. 24, ал. 2 от ЗЗД). И понеже при ал. 1 на чл. 24 от ЗЗД собствеността премина­ва със самото съгласие, собственикът носи и риска от случайното погиване на вещта рискът е за собственика. Той ще е длъжен да престира, да пла­ти, макар и да не може да получи погиналата вещ.
Най-често сделки за придобиване право на собстве­ност и на вещни права са двустранни сделки - продажба, замяна, дарение, договор за издръжка и гледане. Но право на собственост може да се придобива и с едностранна сдел­ка, като завещание. За да произведат своето вещно действие, те трябва да са действителни и да са сключени в определена от закона форма. Член 18 от ЗЗД постановява, че договорите за прехвърляне на собственост или за учре­дяване на други вещни права върху недвижими имоти трябва да бъдат извършени с нотариален акт. Прехвърляне на собственост върху държавна земя или пра­во на строеж върху такава земя се извършва писмено, но­тариална форма не е необходима (чл. 18 от ЗС). Прочие, всички актове, прехвърлящи собственост или учредяващи вещни права върху недвижими имоти, се вписват съгласно чл. 112 от ЗС в нотариалните книги. А съгласно кодекса за търговско мореплаване, в корабния регистър се вписват сделки относно прехвърлянето право на собственост и дру­ги вещни права върху търговски кораб. Сделката трябва да е действителна. Ако тя е недействителна, отношенията се уреждат съобразно правилата на чл. 26 до 35 от ЗЗД.
Изключение от принципа, че собствеността преми­нава с постигането на съгласие, има в следните случаи:
- При продажба на бъдещи вещи. Сделката за бъде­ща вещ е действителна, но купувачът не става собстве­ник, просто защото вещта не съществува. Ще стане, кога­то тя възникне като индивидуално определена вещ в бъ­дещето.
- При продажба на алтернативно определени вещи. Например продава се вила или лека кола. В такъв случай продавачът дължи и двете вещи, но задължението му се погасява с престиране на една от тях (чл. 130-132 от ЗЗД).
- При продажба под отлагателно условие. Продажба с уговорка за опитване или преглеждане е уредена в чл.204 от ЗЗД. Докато купувачът не одобри вещта, прода­вачът още е собственик.
- При предварителен договор по чл.19 от ЗЗД. Този договор няма вещно действие, той не прехвърля правото на собственост, с него се поема само едно задължение за договаряне
- При сделка с клауза за неотчуждаемост. Тази хи­потеза е обсъждана в литературата. Например, при про­дажба продавачът уговаря, че купувачът няма право да отчуждава придобитата вещ. Подобна уговорка обаче по­ражда само облигационно действие - при неизпълнение продавачът ще може да търси евентуални вреди. Такава клауза и днес е допустима по силата на чл. 9 от ЗЗД, кой­то обявява свободата за договаряне.
Във връзка с производното придобиване на вещни права в литературата е разискван и въпросът за придоби­ването на плодовете от една вещ на собственика. Собственикът на вещта става собстве­ник и на плодовете от нея пряко на основание на своето право на собственост - придобива ги пряко по разпореж­дане на закона (чл. 93 ЗС). Тук липсва отношение на пра­воприемство, защото няма правоприемник, нито праводател. Ако приемем, че собственикът на отделените пло­дове е правоприемник, излиза, че той черпи правата си не от своя праводател, а от себе си. Ето защо придобиване­то на плодовете от собственика на вещта, става ех 1еgе, по първичния начин.

ПРИДОБИВАНЕ ПО ДАВНОСТ.
1. Понятие, правна уредба и функции
Придобивната давност (ПД) се определя като спо­соб за придобиване на право на собственост и др. вещни права върху чужда вещ, чрез фактическо упражняване на тези права в продължение на определен от закона срок от време.1 Вижда се, че придобиването по давност става при сложен фактически състав.
Първият елемент от придобивния фактически със­тав е упражняване на владение. Необходимо е владение­то да съдържа признаците, установени в чл. 68 от ЗС. Ос­вен това, то трябва да е непрекъснато, а известно е, че се прекъсва с изгубването му за повече от б месеца (чл. 81 от ЗС). Ако владелецът е добросъвестен, трябва да отго­варя на признаците на добросъвестното владение, устано­вени в чл. 70 ЗС. Държателят не може да придобива по давност вещно право, независимо от продължителността на държанието. В този смисъл в трайната практика на ВС - не може да придобие по давност вещно право този, кой­то съхранява вещта, без оглед на основанието, на което тя се намира у него.
Вторият елемент на Придобивната давност е изти­чането на определен период от време, през който се уп­ражнява владението. Срокът се брои по години - за нед­вижими имоти той е 10 години за недобросъвестния вла­делец и 5 години за добросъвестния; за движими вещи - 5 години. Срокът започва да тече от деня на установяване на владението и изтича в съответния ден (месец) на пета­та, респ. на десетата година.
Третият елемент от фактическия състав на придо­биваната давност е волеизявлението на владелеца, тъй като съгласно чл. 120 от ЗЗД давността не се прилага слу­жебно. Това означава, че не на съда, а на владелеца в случая е представено право да се позове на изтеклата в негова полза придобивна давност. Волеизявлението на владелеца по отношение на Придобивната давност може да се извърши по различни начини.
Възможно е след изтичане на Придобивната давност да предяви установителен или осъдителен иск за собстве­ност. За да се легитимира като собственик по тези иско­ве, той може да се позове на Придобивната давност. Ако срещу владелеца, в полза на когото е изтекла Придобив­ната давност, е предявен петиторен (собственически) иск, той може да направи възражение, че е придобил имота по давност. Владелецът може да се позове и извънсъдебно на изтеклата придобивна давност като поиска по реда на обстоятелствена проверка (чл. 483 ГПК) да му се издаде нотариален акт за собственост.
Придобивната давност е уредена в чл. 79-86 от ЗС.
2. Придобивна и погасителна давност Като юридически факти общото е, че и двата вида са от типа на юридически събития - определен период. Раз­личията са, че при придобивната давност се придобиват права, а при погасителната давност се погасява правото на иск. С придобивната давност се придобиват права, ко­ито поначало не се погасяват по давност. Така например, с придобиване правото на собственост от едно лице се прекратява правото на предишния собственик. То имен­но се прекратява, загубва, а не се погасява правото на иск. Предишният собственик загубва самото субективно пра­во на собственост.
Освен това, двете давности се уреждат в различни нормативни актове - погасителната давност се урежда от ЗЗД, а придобивната - от ЗС и се прилага само в областта на вещното право. Общата им характеристика на период от време, въздигнат в юридически факт, позволява към при­добивната давност да се прилагат съответно чл. 113, 115, 116, 117 и 120 от ЗЗД (чл. 84 ЗС), не и целият режим на по­гасителната давност, защото препращането е изчерпател­но. В тази връзка заслужава да се отбележи, че препраща­нето към правилата за погасителната давност е рефлекс от смесване на погасителната с придобивната давност. Пре­поръчително е занапред, придобивната давност да се уреди като самостоятелен институт на вещното право.
3. Приложно поле
По давност може да придобива право на собственост само владелецът, не и държателят.
С придобивна давност могат да се придобиват само вещни права. Член 79 от ЗС урежда придобиването право на собственост върху недвижим имот, чл. 80 - придобива­нето по давност на движима вещ. Но като придобивен способ, придобивната давност по силата на чл. 85 от ЗС намира приложение и за придобиване на други вещни права. Може да се придобива по давност и право на стро­еж, право на ползване, сервитути. Не могат да се придо­биват обаче по давност облигационни права като взема­ния, лични права, а така също и гаранционни права с ве­щен характер, като залог, ипотека, възбрана.
Обект на придобиване по давност могат да бъдат всякакви вещи - движими и недвижими. Могат да се при­добиват по давност и идеални части от вещни права.1 Но не могат да се придобиват по давност права върху вещи, които не са обособени като самостоятелни вещи.2 Затова не се придобива по давност част от апартамент, ако тази част не е обособена с архитектурен план. Не могат да се придобиват по давност и общи част от сграда в етажна собственост.
Не може да се придобива по давност вещ, която е публична държавна или общинска собственост (чл. 86 ЗС). Не може също да се придобива по давност и право на собственост върху част от регулиран недвижим имот, за да не се раздробяват парцелите на по-малки части. Но съ­собственост върху парцел е допустима и съдебната прак­тика приема, че при съвпадение е допустимо придобива­не по давност на идеални части.1
Не може да се придобива по давност движима вещ, ако владението върху нея е установено чрез престъпление (чл. 80, ал. 2 ЗС). Всеки правен субект може да придоби­ва по давност, но може да придобива по давност само вла­делецът, не и държателят.
4. Видове придобивна давност
Според вида на владението придобивната давност бива:кратка и обща
Кратката, 5-годишна давност,се прилага за придоби­ване на недвижим имот чрез добросъвестно владение об­щата (дълга) 10-годишна давност, важи за придобиване на недвижим имот, когато владението върху него е недоб­росъвестно.
Придобивната давност е различна за недвижими ве­щи и за движими вещи. Движима вещ (извън приложно­то поле на чл. 78) се придобива по давност с непрекъсна­то владение в продължение на 5 години (чл. 80 ЗС).
5. Спиране на придобивната давност
Началният момент на придобивната давност е мо­мента на установяване на владение. Но при предвидени в правна норма обстоятелства давността спира да тече. Те­зи обстоятелства не са посочени в ЗС. Член 84 от ЗС препраща към правилата на ЗЗД.
Спирането на придобивната давност не е свързано със спиране или прекъсване на владението. Тя като пери­од от време спира да тече, въпреки че владението продъл­жава. При това, изтеклото време се запазва и може да се събира с времето, изтекло след отпадането на обстоятел­ствата, предизвикали спирането.
Съответно приложени, правилата на ЗЗД сочат, че придобивна давност не тече:
- между родители и деца, докато се упражняват ро­дителските права;
- между намиращите се под настойничество или по­печителство и техните настойници и попечители, докато трае настойничеството и попечителството;
- между съпрузи1
- давност не тече и за вещи на лица, които по закон или по разпореждане на съда се намират в управление на друго лице, докато то ги управлява;
- за вещи на ненавършили пълнолетие лица или на поставени под запрещение, за времето, през което нямат назначен законен представител или попечител или 6 ме­сеца след назначаването на такъв или след прекратяване на недееспособността им;
- при петиторен иск давност не тече докато трае про­цесът. Ако давността изтича по време, когато собстве­никът или владелецът са военно мобилизирани, искът мо­же да бъде предявен до 6 месеца след демобилизацията.
Не може да се придобиват по давност имотите на юридическо лице от негов управител, председател, дирек­тор, нито от работника, защото последният е държател.
6. Прекъсване на придобивна давност
Това е заличаване действието на изтеклата придо­бивна давност до настъпване на предвидени в правна нор­ма факти, след чието настъпване започва да тече нова давност, която не се сумира с изтеклата. Прекъсването на давността не бива да се смесва с прекъсване на владени­ето. Не всяко прекъсване на владението води до прекъс­ване на давността. Основанията за прекъсване на давността са установени в чл. 116 от ЗЗД, които, приложени към придобивната давност, сочат, че тя се прекъсва:
- С признаване правото на собственост от владелеца чрез едностранно волеизявление. Достатъчно е то да е уз­нато от собственика. Признаването може да се направи в съдебен процес, извънсъдебно или с конклудентни действия
- С предявяване на петиторен иск, иск за право на собственост, срещу владелеца. Владелческите искове, до­ри и по чл. 75 от ЗС, не прекъсват придобивната давност, защото, ако се възстанови владението, то се счита неп­рекъснато и все едно ответникът не е владял. ВС приема, че установителният иск прекъсва придобивната давност.1 От влизане на решението в сила тече нова давност, ако искът бъде уважен.
- С предприемане на действия за принудително изпълнение по осъдително решение по петиторния иск. Например връчване на призовка за доброволно изпълне­ние по чл. 325 от ГПК, въвод във владение. Тъй като с влизане на решението в сила започва да тече нова дав­ност, тя именно се прекъсва със изпълнителните действия докато те траят;
- Член 81 от ЗС установява едно специфично за при­добивната давност основание за прекъсване - това е из­губване (прекъсване) на владението в продължение на повече от 6 месеца. Изгубване на владението има, когато е отнето от друго лице или е изоставено от владелеца. Ако владението се възстанови в този шестмесечен срок, то се счита непрекъснато. Без значение е кога влиза в сила съдебно­то решение. Достатъчно е искът да е уважен. Меродавен е моментът на предявяване на посесорния иск.
7. Присъединяване на владението
За да се придобие по давност право на собственост или друго вещно право, необходимо е владението да е непрекъснато. Счита се, че то се прекъсва, ако се изгуби за повече от б месеца. Предполага се обаче, че който е владял в различни времена, е владял в промеждутъка, ако не се докаже противното (чл. 83 ЗС). ЗС дава възможност владелецът да присъедини към своето владение и това на неговия праводател (чл. 82 от ЗС). Това са случаите на об­що правоприемство, например при наследяване. Владени­ето не е част от имуществото на наследодателя, но то по право се продължава от наследниците. При това, каквото е било владението на наследодателя, такова е владението на наследника.
Другият случай на присъединяване на владение е при частно правоприемство, т.е. когато владелецът полу­чава владението въз основа на правен акт - продажба, за­мяна, съдебно решение по чл. 19 от ЗЗД, по чл. 33 ЗС, по чл. 28 ГПК; административен акт.
При присъединяване на владението е важен неговият вид. Праводателят може да е добросъвестен, а правоприем­никът недобросъвестен. Може да се присъединява само ед­нородно владение. Когато то е разнородно, сумиране може да стане, но при незачитане на добросъвестното владение -присъединеното владение ще бъде общо недобросъвестно.
8. Действие на изтеклата придобивна давност С изтичане на определения от закона давностен срок владелецът може да придобие правото, което факти­чески е упражнявал. Това придобиване има първичен ха­рактер, защото не произтича от правото на предишния собственик. Между него и новия собственик няма правоп­риемство. Новият собственик черпи своето право от давностното владение.
С изтичане на придобивната давност се изменя и ос­нованието на владението. Новият собственик вече може да го брани не само с посесорни, но и с петиторни иско­ве, защото той вече има право на владение като елемент на правото му на собственост.
Отбелязва се, че с придобивната давност могат да се придобиват и вещни права върху чужда вещ. Но ако се придобие по давност вещ, върху която са учредени огра­ничени вещни права (право на ползване, право на стро­еж), придобиването по давност не прекратява тези огра­ничени вещни права, т.е. вещите не се придобиват чисти от вещни тежести, те се погасяват на собствено основа­ние (напр. поради неупражняване в петгодишен срок).
Относно действието на ПД няма единство в стано­вищата. Според едни тя има автоматично действие, т.е. правото на собственост възниква автоматично, по право, без владелецът дори да знае1. Според другото становище, придобивната давност няма автоматично действие, защо­то съгласно чл.120 от ЗЗД тя не се прилага служебно от съда. Необходимо е владелецът, в полза на когото е изте­ка ПД, да се позове на нея.2 Това може да стане с възра­жение или да поиска да се снабди с нотариален акт по ре­да на обстоятелствената проверка (чл.483 от ГПК) или с установителен иск по чл.97, ал.1 от ГПК, когато правото на собственост е застрашено или оспорено.3
Правилно е второто становище - не може да стане владелецът собственик против неговата воля.
Придобивната давност произвежда действие за нап­ред, от изтичане на срока, а не от позоваване на давност­та. Допустим е отказ от изтекла давност. Това се налага с аргумент на противното при тълкуване на чл. 113 от ЗЗД във връзка с чл. 84 от ЗС. Щом е недействителен от­каз от неизтекла давност, той е допустим за изтекла давност. Това е едностранен акт, отказ от последиците на из­текла давност, а не е отказ от право на собственост, защо­то не се възвръща правото на собственост на бившия собственик. Такова възвръщане няма. Иначе бившият собственик би станал правоприемник на владелеца, а той не може да му прехвърли право, което няма. Отказ от придобивна давност може да се направи докато не е при­добито правото на собственост. Ако въз основа на нея е изявена воля за придобиване право на собственост, отказ от изтекла давност не може да се прави - може да се извърши само отказ от ПС.
ПРИДОБИВАНЕ НА ДВИЖИМА ВЕЩ ЧРЕЗ ДОБРОСЪВЕСТНО ВЛАДЕНИЕ
1. Произход и функции
Съгласно чл. 78 от ЗС „който придобие по възмез­ден начин владението на движими вещи или на ценна книга на приносителя на правно основание, макар и от несобственик, но без да знае това, придобива собствено­стта. Това правило се прилага и за придобиване на други вещни права върху движима вещ". Очевидно е, че с това правило се въвежда едни изключение от принципа „ни­кой не може да даде това, което няма". Придобилият доб­росъвестно и възмездно владението върху движима вещ става неин собственик, макар праводателят да не е собственик. Следователно чл. 78 от ЗС създава едно ново правно основание за придобиване на собственост. Него­вото систематическо място е в глава 8 на ЗС - придоби­ване на право на собственост.
2. Приложно поле
В приложното поле на чл. 78 от ЗС влизат два вида вещи - движими вещи и ценни книги на приносител.
Движими са вещите, посочени в чл. 110, ал. 2 от ЗС, т.е. всички вещи, които не са недвижими. Извън прилож­ното поле на правилото на чл. 78 от ЗС са авторските и патентните права. Но материалните предмети, върху ко­ито те са обективирани, влизат в приложното поле на чл. 78. Плодовете, след оттеглянето им от вещта-майка, стават самостоятелни движими вещи и следователно могат да бъдат обект на придобиване по чл. 78 от ЗС.
Ценни книги на приносител са особени движими ве­щи, писмени документи, които материализират права -акции, облигации, коносаменти и др. Правата по тях се упражняват с простото им държане и предявяване.
От правилото на чл. 78 от ЗС обаче има изключения.
Съгласно ал. 2 на чл. 78 „собственикът на открадна­та или загубена вещ може да я иска от добросъвестния владелец в тригодишен срок от кражбата или изгубването. Това правило не се прилага, когато владелецът е придобил вещта от държавно или общинско предприятие". Следова­телно, посочените вещи не могат да се придобиват чрез добросъвестно владение в продължение на три години от кражбата или изгубването. Кога е налице кражба се опре­деля от чл. 193 от НК. В тази хипотеза влиза и случаят на грабеж. При установяване на владение чрез друго престъп­ление, например обсебване, изключението не се прилага. Ценните книги на приносител не попадат в тези изключе­ния. Дори изгубени или откраднати, добросъвестният вла­делец става собственик на тези книги.
Последиците от изтичане на тригодишния срок, през който собственикът може да виндицира открадната или из­губена вещ са, че добросъвестният владелец става собстве­ник, а правото на предишния собственик се погасява. Но този придобивен ефект настъпва само ако владелецът е добросъвестен. Недобросъвестният владелец не може да стане собственик - от него собственикът може да виндици­ра вещта по всяко време. Ако след тригодишния срок не­добросъвестният владелец прехвърли вещта на трето лице, което е добросъвестно, то става автоматически собственик по чл. 78, ал. 1, тъй като тригодишният срок е изтекъл.
Не може да се придобива по давност движима вещ, върху която е установено владение чрез престъпление (чл. 80, ал. 2 от ЗС). Правилото на чл. 78, ал. 1 от ЗС не се прилага и когато за прехвърляне на собствеността върху движима вещ се изисква нотариален акт или нотариална заверка на подписите (ДВ, бр. 100/1997 г.).
Член 78, ал. 2 въвежда още едно изключение от изк­лючението. „Това правило не се прилага, когато владе­лецът е придобил вещта от държавно или общинско предприятие", се казва там. Това ще рече, че откраднати или загубени вещи, придобити от държавно или общинс­ко предприятие стават автоматически собственост на добросъвестния владелец по силата на чл. 78, ал. 1 от ЗС. Собственикът в тези случаи не може да ги ревандикира.
По отношение действието на правилото на чл. 78 от ЗС трябва да се отбележи, че то се прилага при наличие на три лица - собственик, несобственик и владелец. От тези три лица само владелецът може да стане собственик по силата на чл.78 от ЗС. Несобственикът придобива фак­тическата власт от собственика, но няма да стане собственик, било защото няма правно основание, било за­щото то е опорочено. Но това няма значение за третото лице - то не влиза в отношения със собственика, а с несо-бственика.1
3. Елементи иа фактическия състав на правилото на чл. 78
За да се придобие собственост на основание на чл. 78, преди всичко трябва да е установена фактическа власт върху движимата вещ. Владението трябва да е получено от предишния владелец, т.е. прехвърлителят не трябва да е собственик;
Владението трябва да е придобито на правно основа­ние, годно да прехвърли собственост - сделка, съдебно решение, административен акт;
Правното основание трябва да е възмездно - продаж­ба, замяна. Ако то е безвъзмездно не ще може да се приложи правилото на чл. 78.
Владелецът трябва да е добросъвестен, да не е зна­ел, че придобива от несобственик. Няма значение дали праводателят (несобственикът) е добросъвестен или не. Не е необходимо, както при чл. 70 от ЗС, незнание за опороченост на формата.
Наличието на тези условия се предполага. Изобщо за виндициране на вещта от владелеца по чл. 78 от ЗС ищецът (собственикът) трябва да докаже, че е собстве­ник и че липсват условията за придобиване по чл. 78. При наличието на посочените елементи от фактическия със­тав на чл. 78 добросъвестният владелец на движимата вещ става неин собственик автоматически.
ДРУГИ ПЪРВИЧНИ СПОСОБИ.
1. Приращение
Приращението е учредено в чл. 92-93 от ЗС като способ за придобиване на право на собственост. Законът обаче не дава дефиниция на това понятие, нито определя характера му на придобивно основание. В юридическата литература то се определя като право, по силата на което собственикът на една вещ придобива собствеността на всичко онова, което се съединява или инкорпорира в неговата вещ било по естествен, било по изкуствен начин.1
Според чл.92 от ЗС, „Собственикът на земя е собстве­ник и на постройките и насажденията върху нея, освен ако е установено друго". Приращението може да се дължи на действието на човек или на природни сили, без намесата на човека. С оглед на това приращението може да бъде из­куствено или естествено. Всичко това, с което се увеличава стойността на имота, принадлежи на собственика на земя­та, доколкото, разбира се, не е уговорено друго. Може да бъде учредено право на строеж или право на ползване. В такъв случай Приращението няма да се разпростре върху прикрепените към земята вещи. Но ако тяхното прикрепване излезе извън рамките на учреденото право, онова, ко­ето е извършено извън уговореното, отново попада под действието на Приращението по чл. 92 от ЗС.
За да е налице приращение по смисъла на чл. 92 от ЗС, необходимо е посочените вещи да бъдат трайно прик­репени към земята. Само така те загубват своята самос­тоятелност и се считат за част от недвижимия имот.
 Само ако присъе­диняването е трайно, извършено по такъв начин, че вещ­та да не може да бъде отделена и да придобие пълно са­мостоятелно съществуване, собственикът на земята ста­ва собственик и на присъединената вещ, и то в момента на съединяването.
Що се отнася до т.нар. „естествено" приращение, без намесата на човека, то няма голямо практическо значе­ние, но не е изключено. Това са случаите на нанос в имо­та на собственика - при заливане от река, при силен дъжд, при оттегляне на реката от речното корито, оттегляне на морето навътре и пр.
В посочените по-горе случаи на естествено и изкуст­вено приращение, правото на собственост върху построе­ното или върху направените насаждения не възниква по силата на правоприемство. Правото на собственост се придобива независимо от наличието на това право у предходния собственик. Собственикът на земята или постройката ех 1еgе, пряко по силата на чл. 92 от ЗС, при­добива собствеността. Затова приращението следва да се отнесе към първичните, оригинерните способи за придо­биване право на собственост.
2. Присъединяване
ЗС урежда присъединяването като отделен способ за придобиване ПС. Според чл. 97 „Когато чужда вещ е присъединена като част към главна вещ по такъв начин, че не би могла да се отдели без съществено повреждане на главната вещ, собственикът на тази вещ придобива правото на собстве­ност и върху присъединената част при задължение да обезщети нейния собственик".
Присъединяването трябва да е извършено по такъв начин, че присъединената вещ да не може да се отдели без съществено повреждане на главната вещ. Освен това, присъединената вещ трябва да принадлежи на друго ли­це. Само тогава възниква проблем за присъединяването и за вещноправната съдба на присъединената вещ. В при­ложното поле на чл. 97 попадат и случаите на съединява­не на недвижими вещи, Ако съединяването е със земята, налице е приращение, по чл. 92 от ЗС. Нямат значение причините, по които е станало присъединяването. Важна е връзката между тях - присъединената вещ загубва своята самосто­ятелност. Член 97 обаче няма предвид т.нар. смесване -случаите, когато еднородни и заместими вещи се съеди­няват. Тук няма главна вещ, нито второстепенна. Още в римското право в тези случаи е възниквала съсобственост. Член 97 от ЗС има предвид случаите, в които едната вещ се трети­ра като главна. Коя вещ е главна, законът не определя. Стойностен или количествен критерий за определяне коя вещ е главна също не е подходящ. Меродавно ще бъде предназначението на съединението от вещи като цяло присъединяването като юридически факт има тази последица, че собственикът на главната вещ става собственик и на присъединената вещ. И при чл. 97 от ЗС, приобретателят не получава сво­ето право от собственика на присъединената вещ затова и тук няма правоприемство. Собственикът на главната вещ, става собственик и на присъединената ех 1еgе, по си­лата на закона. Затова и присъединяването е първичен способ за придобиване право на собственост.
При присъединяването собственикът загубва право­то си на собственост върху присъединената вещ. Обаче между него и собственикът на главната вещ възникват облигационни отношения. Последният трябва да обезще­ти собственика на присъединената вещ.
Присъединяването по чл. 97 не трябва да се смесва с правилото на чл. 98 от ЗС, който постановява, че „при­надлежността следва главната вещ, ако не е постановено или уговорено друго". За разлика от присъединяването, тук принадлежността е вещ, която запазва самостоятел­ността си, но по своето предназначение тя е създадена да обслужва друга, главна вещ. Нейното самостоятелно из­ползване няма особен стопански смисъл.
Член 98 от ЗС установява презумпцията, че принад­лежността следва главната вещ. Може обаче да се угова­ря друго, да се елиминира ефектът на присъединяването. Практическото значение на правилото на чл.98 от ЗС е на плоскостта на облигационното право.
3. Преработване
Преработването на една вещ може да съставлява предмет на облигационни отношения. Но твърде често преработването на една вещ от лице, което не е неин собственик, поражда и вещни право­отношения, особено ако стойността на труда е много по-голяма от стойността на материалите, и ако материалите принадлежат на различни лица.
Съгласно чл. 94 „Лицето, което е направило нова вещ от чужди материали, става собственик на вещта, ако стойността на изработването надминава стойността на материала и ако е лицето не е знаело, че материалът принадлежи на друг". За да стане обаче собственик лицето, което е направило нова вещ, не­обходимо е да осъществи фактическия състав на чл. 94. Елементите на този фактически състав са следните:
- да е налице изработване на вещ, т.е. определен тру­дов резултат, довел до създаване на самостоятелна вещ;
- тази вещ трябва да е нова, т.е. да има нова качестве­на характеристика, различна от характеристиката на съста­вящите я елементи, материали. Разбира се, не е нужно вещ­та да е нова по смисъла на Закона за авторското право;
- стойността на изработването, т.е. на труда да над­минава стойността на материала към момента на въз­никване на вещта;
- изработващият да не знае, че материалът е чужд, в момента на изработване на вещта. Без значение е послед­ващото узнаване, напр. след завършване на вещта. Съще­ствува з този смисъл предположение за незнание.
Всички тези условия трябва да съществуват кумула­тивно. Ако липсва някой от елементите на фактическия състав на чл. 94, ал. 1 от ЗС, собственикът на материала става собственик на новата вещ, но той може да се отка­же от нея (чл. 94, ал. 2 от ЗС).
Възможно е материалите, от които е изработена но­вата вещ да принадлежат на различни лица. Тогава собственик на вещта става този, на когото принадлежи главният материал (чл. 95, ал. 1 от ЗС). И тук законът не определя кой материал е главен. И понеже чл. 94 въздига стойностния критерий при преработване, няма пречка този критерий да се използва за определяне на главния материал и в случаите на чл. 95. Главен ще бъде този ма­териал, чиято стойност е по-висока. Неговият собственик в случаите на чл. 95 ще стане собственик на новата вещ.
Ако материалите на различните собственици имат еднаква стойност, за главен материал следва да се прие­ме този, който е по-голям по количество и обем. Следо­вателно неговият собственик ще стане собственик на но­вата вещ. Във всички случаи обаче последиците на чл.95 от ЗС ще настъпят само ако стойността на изработване­то е по-ниска от стойността на материала. Ако това не е така, лицето, което е изработило вещ, става неин собстве­ник по силата на чл. 94 от ЗС.
Член 95 от ЗС в ал. 2 предвижда още една хипотеза
- когато нито един от материалите, които принадлежат на различни собственици, не може да се счете за главен, върху новосъздадената вещ възниква съсобственост.
При преработването едно лице става собственик на вещ, изработена от чужди материали. Собствениците на вложените материали, загубват своето право на собстве­ност. Друго лице, преработващият, се е обогатил с тях, а собственикът на материала е обеднял. Същото е и ако собственикът на материала придобие новата вещ - изра­ботващият обеднява с това, че е вложил труд, време, сред­ства за изработване. Налице е едно имуществено несъотве­тствие. Затова чл. 86 от ЗС свързва с фактическия състав на преработването възникване и на облигационни отношения
- онзи, който стане собственик на новата вещ дължи обез­щетение за стойността на материала или за изработването, както и за други вреди, ако има такива. В основата на това правило лежи принципът за неоснователно обогатяване.
Между лицето, което изработва новата вещ и собственика на материала няма правоотношения, поради което няма и правоприемство. Оня, който става собстве-
ник на новата вещ, черпи своите права също ех 1еgе, пря­ко по чл.94, 95 от ЗС. Затова преработването също е пър­вичен способ за придобиване на право на собственост.
4. Придобиване право на собственост върху изгубе­ни вещи
Член 87-90 от ЗС уреждат отношенията във връзка с намиране на изгубени вещи и придобиване на Право на собственост върху такива вещи.
5. Намиране на съкровище
Съгласно чл. 91 от ЗС „заровените в земята, зазиданите или скрити по друг начин вещи, собственикът на които не може да бъде открит, стават собственост на държавата".
От тази разпоредба могат да се извлекат и други ха­рактерни особености на фактическия състав на придобива­нето на съкровище. На първо място, обект на придобива­не може да бъде само движима вещ. Необходимо е обаче:
- Вещта да бъде скрита, т.е. да е неизвестно нейното местонахождение
- Собственикът да е неизвестен. Това означава, че тази вещ е имала собственик, но той не може да бъде ус­тановен.
- Вещта трябва да има историческа, художествена, археологическа или друга стойност. Кога е налице такава стойност се определя от Закона за паметниците на култу­рата и музеите.
Лицата, които намерят такива вещи, трябва да съоб­щят в седемдневен срок в общината или в най-близкото кметство. Лицето, което ги е намерило има право на въз­награждение в размер на 25% от стойността (чл. 91 от ЗС), а за паметници на културата - в размер, определен от министерството на културата
Посочените вещи са от особено значение за нацио­налната култура, затова те могат да се придобиват само от държавата. В случая не става дума за правоприемство. Държавата придобива собствеността направо по силата на чл. 91 от ЗС. Налице е също особен, първичен способ за придобиване на право на собственост.

ОСОБЕНИ СПОСОБИ НА ПРИДО­БИВАНЕ НА ПРАВО НА СОБСТВЕНОСТ
I. Придобиване право на собственост при публична продан
Изпълнителният процес по принудителен начин за­мества липсващото доброволно изпълнение от страна на длъжника. Принудителното изпълнение върху недвижи­ми и движими вещи се осъществява чрез тяхната публич­на продан.
Публичната Продан се извършва от съдия-изпълнител по ред, установен от ГПК - обявление, наддаване, обявяване на купувача, плащане на цената, възлагане на имота. В това производство различните процесуални действия пораждат различни правни последици. Те са от облигационно и вещноправно естество.
Актът, с който съдия-изпълнителят обявява за купу­вач участника, направил най-високо наддавателно пред­ложение, не го прави собственик. Обявяването на купу­вач поражда за него задължения от облигационен харак­тер - да плати обещаната цена в петдневен срок (чл. 380 ГПК). Едва след внасяне на цената съдия-изпълнителят пристъпва към възлагане на имота.
Възлагането има вещноправно действие. То прехвър­ля собствеността върху купувача. Това обаче не е продаж­ба, а властнически акт на държавен орган, който прехвър­ля имота на длъжника, независимо от неговата воля. При публична продан на недвижим имот върху купувача се прехвърлят „всички права, които длъжникът е имал" върху продадения имот (чл. 384 ГПК). Затова за разлика от проданта на запорираната вещ, публичната Продан „не е оригинерно, а деривативно основание за придобиване на собственост".1 При­добива се имотът такъв, какъвто е описан заедно с пост­ройките и насажденията върху него. Понеже придобива­нето е деривативно, ако се окаже, че при публичната Про­дан е възложен имот, който не е собственост на длъжни­ка, истинският собственик може да го ревандикира - спря­мо него публичната продан е недействителна. Разбира се, публичната продан в такъв случай е годно правно основа­ние по смисъла на чл. 70 от ЗС и купувачът може да при­добие имота с кратка, петгодишна давност.
По същия начин стоят нещата и при принудително изпълнение върху движими вещи. И тук изпълнението се насочва върху вещ, която принадлежи на длъжника. И тук публичната продан е акт на принуда, тя лишава длъж­ника от собствеността върху описаната вещ, продажбата се извършва чрез борса или публичен търг.
Собствеността се прехвърля от деня на постановле­нието за възлагане (чл. 371-г, ал. 5 ГПК). Извършената продажба не може да бъде обжалвана, нито оспорвана по исков ред. Купувачът на вещта става неин собственик не­зависимо от това дали вещта е принадлежала на длъжни­ка (чл. 372, ал. 2 ГПК). Той става собственик ех 1еgе пря­ко по силата на закона, при тази хипотеза е налице едно първично, оригинерно придобиване право на собственост върху движима вещ. Само спрямо взискателя е въведено ограничение: „когато вещта е била възложена на взиска­теля, собственикът може да си я иска от него, ако той е знаел, че вещта не е била на длъжника" (чл. 372, ал. 4 ГПК). Освен това, недобросъвестният взискател отговаря спрямо истинския собственик за причинените му вреди.
2. Придобиване право на собственост по привидни сделкиОсобена хипотеза на придобиване право на собстве­ност или друго вещно право представлява разпоредбата на чл. 17 от ЗЗД, който урежда действието на привидните сделки.
Известно е, че привидните сделки са нищожни на ос­нование на чл. 26, ал. 2 от ЗЗД. Те нямат действие за стра­ните и за трети лица. Но понеже е нищожно, привидното съглашение не може да прехвърли собствеността, ако има за предмет право на собственост или друго вещно право. Но ако приобретателят по такава сделка прехвър­ли недвижим имот на трето лице, би следвало третото ли­це да не стане собственик, защото праводателят му не е собственик. Чл. 17, ал. 2 от ЗЗД обаче защитава правата на трети добросъвестни лица, на лица, които не са знае­ли, че техният праводател е придобил привидно своето право. „Правата, казва чл. 17, ал. 2 от ЗЗД, които трети лица са придобили добросъвестно от приобретателя по привидното съглашение, се запазват". Що се отнася до права върху недвижими имоти, те се запазват, ако са при­добити преди вписването на иска за установяване на привидността. Възниква въпросът станало ли е третото лице собственик и на какво основание след като праводателят му не е собственик? Да, станало е на основание чл. 17, ал. 2 от ЗЗД. То не получава своето право от привидния приобретател, който няма прехвърленото право. Трето доб­росъвестно лице на първично основание придобива право на собственост.
3. Придобиване право на собственост чрез конститутивни съдебни решения
А/ Конститутивни искове и конститутивни съдебни решения
Законът признава в редица случаи потестативни (преобразуващи) субективни права. При тях една от стра­ните в правоотношението е овластена с едностранно во­леизявление да предизвика промяна в правната сфера на другата страна, да учреди, измени или прекрати правоот­ношението. Едни от потестивните права се упражняват извънсъдебно, а други - само по съдебен ред.
Съдебното упражняване на потестативни права ста­ва чрез конститутивни искове. С конститутивния иск се иска от съда да потвърди със сила на присъдено нещо предявеното потестативно право и да постанови следва­щата от него промяна на гражданското правоотноше­ние.! Съдебното решение, с което се уважават тези иско­ве, има конститутивен характер, конститутивно действие. То е юридически факт, който създава, изменя или прек­ратява правоотношението. То дава на носителя на потес-тативното право исканата правна промяна, независимо от волята на другата страна в правоотношението, на от­ветника. Затова конститутивният иск и конститутивното съдебно решение по него са средства за принудително осъществяване на субективни потестативни права. С вли­зане на решението в сила, носителят на потестативното право е удовлетворен.
Конститутивното съдебно решение има действие между страните в гражданското правоотношение, но и всяко трето лице трябва да зачита настъпилите от него правни последици, настъпилата промяна, т.е. то има действие и спрямо всички.
Б/ Видове конститутивни съдебни решения за при­добиване право на собственост
От значение за вещното право са онези конститутив­ни съдебни решения, които като юридически факт имат за последица придобиване на вещни права. От тази гледна точка те представляват и придобивно основание. Такива са конститутивните съдебни решения, постановени по конститутивни искове по чл. 19 от ЗЗД, по чл. 33 от ЗС, съ­дебната делба и по-специално възлагането на неподеляемо жилище на един от съдителите по чл. 288, ал. 2 от ГПК.
а) Придобиване ПС чрез конститутивно съдебно решение по чл. 19 ЗЗД
Съгласно чл.19, ал.З от ЗЗД „всяка от страните по предварителния договор може да предяви иск за сключ­ване на окончателен договор. В такъв случай, договорът се счита сключен от момента, в който решението влезе в законна сила".
Известно е, че с предварителен договор се поема задължение за сключване в бъдеще на друг, окончателен договор.1 Неговото най-често приложно поле е продаж­бата на недвижими имоти и с оглед на този негов пред­мет ще бъде следващото изложение.
Предварителният договор трябва да съдържа уго­ворки относно съществените условия на окончателния договор (чл. 19, ал. 2 ЗЗД). Когато за окончателен договор се изисква нотариална или нотариално заверена фор­ма, предварителният договор трябва да бъде сключен в писмена форма (чл. 19, ал. 1 ЗЗД).
Действието на предварителния договор се свежда до едно взаимно задължение за договаряне, до една претен­ция на всяка от страните спрямо другата да иска сключ­ването на окончателния договор. За разлика от обикнове­ната продажба (чл. 24 ЗЗД), той няма вещно действие, не прехвърля правото на собственост. Затова самият предва­рителен договор не може да бъде придобивен способ за вещни права. Всяка от страните може да иска по съдебен ред сключването на окончател­ния договор. В такъв случай договорът се счита сключен в момента, в който съдебното решение влезе в законна сила. Решението на съда замества липсващото съгласие, замества самия договор.Тъй като решението на съда за­мества договора, то прехвърля и собствеността, следова­телно има конститутивно действие.
Макар предварителният договор и окончателният договор, заместен от съдебното решение, да съставляват едно логическо и житейско цяло, съдебното решение не създава ново материално право, а представлява нов про­цесуален ред за осъществяване на потестативното субек­тивно право на страните по предварителния договор.1 И понеже конститутивното съдебно решение по чл. 19, ал. З от ЗЗД замества договора, то прехвърля собствеността и е основание за придобиване на вещното право на собстве­ност. Такова придобивно основание не може да се отнесе към правните сделки, защото вещноправните последици настъпват от една законова фикция, че съдебното реше­ние замества липсващия договор.
Щом конститутивното съдебно решение замества самия договор, който трябва да бъде сключен във форма­та на нотариален акт, съдът ще следва да спази изискванията, които ГПК установява за нотариалните производ­ства - да провери дали продавачът е собственик, да задължи ищеца да заплати цената, да определи дължима­та държавна такса и пр. Освен това, решението трябва да бъде вписано в б-месечен срок.
По своята правна същност решението на съда има конститутивен характер. Макар чл. 297 от ГПК да казва, че то замества несключения договор, то е акт на държавен орган и не се покрива с фактическия състав на договора. Всъщност законът свързва с този акт гражданскоправни последици на друг фактически състав, на несключения до­говор. В това се състои и конститутивното действие на съ­дебното решение по чл. 19, ал. З от ЗЗД. Затова то е и са­мостоятелен способ за придобиване на вещни права.
Ако след влизане на решението в сила ищецът не изпълни задължението си да плати цената в определения срок, ответникът може да поиска то да бъде обезсилено. Обезсилването ще има като последица разваляне на про­дажбата поради неплащане на цената.
б) Придобиване ПС чрез конститутивно съдебно решение по чл. 33 ЗС
Съсобственик на недвижим имот може да продаде своята част на трето лице, само след като я предложи на другите съсобственици (чл. 33 ЗС). Ако не стори това, или уговори с третото лице привидно условия във вреда на ос­таналите съсобственици, заинтересованият съсобственик може да изкупи частта му от третото лице по действител­но уговорените условия (чл. 33, ал. 2 ЗС). Изкупуването става по съдебен ред чрез конститутивен иск, който тряб­ва да се предяви в двумесечен срок от продажбата. Конс­титутивното съдебно решение по този иск създава продажбено отношение между изкупуващия съсобственик и третото лице. Затова изкупвачът трябва да плати дължи­мата цена в месечен срок от влизане на решението в си­ла. Ако на плати, решението се смята обезсилено по право. Това не е продажба под прекратително условие, а раз­валяне на продажбата поради неплащане на цената.
И при изкупуването по чл. 33 от ЗС конститутивно­то съдебно решение се явява юридически факт, който прекратява продажбеното правоотношение между съсоб­ственика, който не е спазил изискванията на чл. 33, и тре­тото лице и поражда ново продажбено отношение между третото лице и другия съсобственик. Чрез конститутив­ното съдебно решение се реализира потестативното пра­во на съсобственика да изкупи дела на друг съсобственик на недвижим имот.
При хипотезата на чл. 33 от ЗС придобиването на ПС чрез упражнено право на изкупуване също не настъп­ва чрез правна сделка с третото лице. То настъпва като правна последица на друг юридически факт - на консти­тутивното съдебно решение. Без съдебно постановяване исканата промяна не може да настъпи, тъй като потеста­тивното право на изкупуване може да се осъществи само по съдебен ред. Конститутивното съдебно решение е фор­ма на живот на самото потестативно право. Затова конс­титутивното решение по конститутивен иск при условия­та на чл. 33 от ЗС следва да се обособи също като самос­тоятелен способ за придобиване право на собственост и на други вещни права.
в) Придобиване на недвижим имот по чл. 288 ГПК
С изменението на чл. 288 от ГПК (ДВ, бр. 64/1999 г.) се усъвършенствува правната уредба за възлагане на неподеляем имот (жилище) при съдебна делба.
Съгласно чл. 288, ал. 2 от ГПК, ако неподеляемият имот е жилище, което е било съпружеска имуществена общност, прекратена със смъртта на единия съпруг или с развод, преживелият съпруг или бившият съпруг, на кого­то е предоставено упражняването на родителските права по отношение на децата и няма собствено жилище, съдът по негово искане може да го постави в дял, като уравни дяловете на останалите съделители с други имоти или с пари. Също така се допуска и възлагане на наследствено жилище предмет на делбата, на оня наследник, който е живял в него (чл. 288, ал. 3). Имотът се оценява по действителната му стойност. Съделителят трябва да пла­ти сумата за уравняване на дяловете в 6-месечен срок от влизане в сила на решението за възлагане (чл. 288, ал. 6 ГПК). Правото на собственост в този случай се придоби­ва след изплащане на паричното уравняване. Ако то не се плати, решението за възлагане се обезсилва и имотът се изнася на публична продан (чл. 288, ал. 7 ГПК) и всеки съделител може да го откупи - чл. 293 ГПК.
Тази уредба поставя въпроса за вещноправните пос­ледици при изкупуване на дял от неподеляемо жилище.
В случаите, когато неподеляемото жилище се възла­га с решение на съда, решението за възлагане има пряко вещноправно действие - съделителят придобива собстве­ността. Но това придобавяне е под условие - ако се пла­ти определената сума за уравняване дяловете на остана­лите съделители. Но съдебното решение поражда и обли-гационноправни последици.
Ако възлагането се извършва по реда на чл. 293, т.е. чрез публична продан, постановлението на съдията -изпълнител за възлагане на жилището прави участника -съделител собственик.
Съдебните актове в тези случаи имат конститутивен характер.

18.СЪСОБСТВЕНОСТ
а) Понятие и видове.1. Понятие
За съсобственост говорим тогава, когато една вещ се притежава от две или повече лица.
У нас общият режим на съсобствеността е уреден в чл. 30-36 от ЗС. С особени правила се урежда съпружес­ката имуществена общност. ЗУТ съдържа правила от­носно съсобственост върху парцели. Законът за наслед­ството урежда дяловете на наследниците. Но ако законо­дателството признава и урежда съсобствеността, то не дава определение за нея. Не само у нас, но и в други стра­ни въпросът за правната характеристика и определение на съсобствеността е спорен. По този въпрос са се офор­мили главно две становища.
Според преобладаващото становище във Франция и Италия при съсобствеността общата вещ е поделена мислено, идеално, между съсобствениците във всяка своя част. Всеки от съсобствениците има право на собственост върху така получената част. Срещу това становище може да се се възрази, че то противоречи на основен принцип на вещното право - че вещни права мо­гат да съществуват само върху отделни вещи, а не върху части от вещи. Освен това, е недопустимо право на собственост върху фиктивна вещ, върху идеална част.
Според друго становище, при съсобствеността има едно право на собственост, но то принадлежи едновременно на всич­ки съсобственици2.
В по-ново време у нас становище относно правната същност на съсобствеността изразява проф. П. Венедиков. Според него всеки съсобственик има отделно право на собственост върху цялата вещ, но упражняването на това право е ограничено от конкуренцията на другите съ­собственици върху същата вещ. Така както върху една вещ могат да съществуват едновременно няколко различ­ни вещни права - съсобственост и плодоползване, собственост и суперфиция, така и върху една вещ може да има две или повече права на собственост3. Според акаде­мик Василев, върху една и съща вещ могат да съществу­ват две или повече права на собственост. При съсобстве­ността възникват не само правоотношения с трети лица, но и вътрешни правоотношения между съсобствениците. Колкото са съсобствениците, толкова са и правата на собственост, които са свързани поради това, че имат за предмет една и съща вещ. Тези еднородни по съдържание права са взаимно ограничени Чрез мярката на дяловете или идеалните части.
Съвременното законодателство като че ли възприе­ма конструкцията за съпритежание на едно единно право на собственост. Съгласно чл. 30 от ЗС „правото на собственост може да принадлежи и общо на две или пове­че лица - държавата, общините и други юридически или физически лица". От тази разпоредба е видно, че при съ­собствеността едно единно субективно право на собстве­ност принадлежи на две или повече лица. Никой не може да индивидуализира частта от своето право върху вещта -собствеността е обща. При съсобствеността няма съпри­тежание на обекта, а съпритежание на самото субективно право. В резултат на това по косвен път се стига до съп­ритежание на обекта. Този смисъл влага и законодател­ството в термина „идеална част" - в смисъл на част, дял от правото на собственост върху определена вещ.
Всеки от съсобствениците има свой дял от правото на собственост, но то не е разделено по правомо­щия. При съсобствеността единното право на собственост е разделено, тъй да се каже, по вертикала - всеки от съсо­бствениците има в съответен обем, в съответна част и право на владение, и право на ползване и право на разпо­реждане. Частта на всеки се изразява математически.
Не само право на собственост може да принадлежи общо на две или повече лица. И други вещни права мо­гат да се притежават едновременно.
Отбеляза се, че при съсобствеността всеки от съсоб­ствениците има свой дял от общото право на собственост.
Делът, идеалната част, определя обема на правомощията на всеки от съсобствениците във вътрешните им отноше­ния, в разноските, в придобиване на плодовете при делба­та му. Този негов дял определя и участието му във връз­ка с използването и управлението на общата вещ. Нали­чието на обща вещ, наличието на елементи на организа­ция в управлението и стопанисването на общата вещ на­подобява фигурата на гражданско дружество или юриди­ческо лице. От правно гледище обаче съсобствеността нито е гражданско дружество, защото, не винаги възниква с договор, нито е юриди­ческо лице, просто защото съсобствениците като цяло не са носители на права и задължения, нито пък общата вещ е отделена, обособена от личното им имущество.
2. Видове съсобственост Съсобствеността може да се класифицира на отдени видове според различни критерии - наличие на определе­ни дялове, възможност да бъде прекратена, начин на възникване.
С оглед на това дали дяловете на съсобствениците са опредени, съсобствеността бива два вида: дялова и бездялова.
При дяловата съсобственост частите на всеки съсо­бственик са определени при възникването й било по съг­ласие, било чрез завещание, или от съда. За улесняване на доказването чл. 30 от ЗС установява презумпцията, че частите на съсобствениците се считат равни.
При бездяловата съсобственост (съсобственост на обща ръка), както показва и нейното наименование, ни­кой от съсобствениците нямо конкретно определен дял от общото право на собственост. По българското законо­дателство типичен представител на този вид съсобстве­ност е съпружеската имуществена общност, уредена в чл. 19 от Семейния кодекс. Понякога се поставя въпросът, каква съсобственост е това, щом съсобствениците нямат определен дял. Това е така, делът не е определен, но той е определим. Не бива да се смесва въпросът за наличие на дял с този, за начина по който той се определя. Тази особеност на без­дялова съсобственост дава отражение и върху начина на упражняване правата на съсобствениците. Така напри­мер, всеки от съпрузите има равни права на владение, ползване и управление върху общите вещи, но докато трае бракът не може да се разпорежда с дела, който би получил при прекратяване на имуществената общност (чл. 22 СК). Разпореждането пък с общите движими и недвижими вещи и права върху тях се извършва само съв­местно от двамата съпрузи. Друго е при обикновената дя­лова съсобственост. При нея всеки от съсобствениците може да се разпорежда със своя дял без да е нужно да ис­ка съгласието на останалите съсобственици.
С оглед на това дали съсобствеността може да бъде прекратена чрез делба, разграничаваме: делима и неде­лима съсобственост
Принципът, установен за всяка съсобственост е, че тя винаги е делима. „Всеки съсобственик, въпреки про­тивна уговорка, може да иска делба на общата вещ", пос­тановява чл. 34 от ЗС, но добавя „Освен ако законът раз­порежда друго или ако това е несъвместимо с естеството и предназначението на вещта". Оттук следва, че има и неделима съсобственост.
Целта на всяка делба е да се ликвидира съсобстве­ността, като всеки от съсобствениците придобие отделно право на собственост върху реални обособени части от общата вещ. Тогава, когато това е невъзможно, говорим за неделима съсобственост. От своя страна тя може да бъде: неделима по закон, поради естеството на вещта или по предназначението на вещта.
Неделима по закон е такава съсобственост, чието прекратяване чрез делба е забранено с изрично разпо­реждане на правна норма. Така например при делба на поземлен имот, обособените части не могат да бъдат по-малки от определените в ЗУТ размери (чл. 19 ЗУТ).
При делба на всяка съсобственост се обособява реа­лен обект, реална част от общата вещ. Ако такова обосо­бяване ще доведе до физическото унищожаване на обща­та вещ, съсобствеността е неделима поради естеството на вещта. Например неделима поради естеството на вещта е съсобствеността върху един автомо­бил, телевизор.
В горните два случая няма пречка да се иска съдеб­на делба, която ще завърши с публична продан и разпре­деление на сумите между съпритежателите съразмерно на техните дялове.
Неделима поради предназначението на вещта е та­зи съсобственост при която общата вещ по своето есте­ство е делима, но тя е предназначена да обслужва всич­ки и затова ако се допусне делба, някои от съсобствени­ците или никой не ще може да си служи с общата вещ според предназначението й. Такива са например общите части на една сграда в етажна собственост и съдебна делба е недопустима.
С оглед начина на възникване съсобствеността мо­же да бъде доброволна, принудителна и случайна.
Доброволната съсобственост е такава съсобстве­ност, която възниква по волята на съсобствениците.
Принудителната съсобственост възниква независи­мо от волята на лицата. Неделимата съсоб­ственост е принудителна.
б) Възникване и прекратяване
Способи за възникване на съсобствеността
Доброволната съсоб­ственост възниква по волята на съ­собствениците. Най-често тя се учредява чрез правна сделка, чрез всякаква сделка, годна да прехвърли или уч­реди вещно право - продажба, замяна, дарение и др.
Чрез административен акт съсобственост може да възникне напр. по силата подробен устройствен план при упълномеряване на парцели по чл. 17 от ЗУТ.
При наследяване възниква т.нар. случайна съсоб­ственост, напр, чрез завет в полза на две или повече лица.
Чрез придобивна давност също може да възникне съсобственост. Тук съсобствеността възниква от юриди­чески факт от типа на юридически събития. Необходимо е обаче владението върху определена вещ да е упражня вано от две или повече лица (съвпадение) с намерение да станат съсобственици.
Съсобственост може да възникне и по силата на съ­дебен акт. Например с присъда на наказателен съд, с ко­ято се постановява конфискация на част от определена вещ. В този случай възниква съсобственост с държавата.
При сключване на договор за дружество по чл. 357 от ЗЗД също възниква съсобственост. В този случай все­ки от съдружниците може да направи непарична вноска. Върху така внесените вещи възниква съсобственост. Съ­собственост може да възникне и по отношение на внесе­ните за строежа материали при договор за групов строеж по чл.188 от ЗУТ и др.
При преработване по чл. 95 от ЗС, ако никой от мате­риалите, от които е изработена новата вещ, не може да се счете за главен, се поражда съсобственост върху новата вещ.
Съсобственост може да възникне и при отделяне на естествени плодове от общата вещ. Съсобствеността върху плодоносната вещ се простира и върху плодовете от нея - те стават общи.
2. Прекратяване на съсобствеността
а/ Чрез делба
При съсобствеността винаги е възможна колизия между интересите на съсобствениците. Затова чл. 34 от ЗС допуска възможността всеки съсобственик, по всяко време и въпреки противна уговорка, да иска делба на об­щата вещ. Дели се именно обектът, общата вещ, а не са­мата съсобственост като правоотношение. Искът за дел­ба не се погасява по давност.
Право на делба се поражда от всяка имуществена общност. Няма значение видът на съсобствеността и основанието за нейното възникване. Право на делба има всеки съсобственик независимо от размера на неговия дял. Няма значение и качеството на съсобственика - дали е физическо или юридическо лице, дали съсобственик е държавата или общината.
Няма значение и обектът на делбата. Може да се иска делба както на движима, така и на недвижима вещ, стига това да е възможно.
Делбата може да се извърши по два начина - по съгласие на страните и по съдебен ред. С оглед на това има два вида делба, доброволна и съдебна.
Доброволната делба се извършва по съгласие на всички съсобственици. Това е възмезден акт, защото ако някой съсобственик загуби своя дял в резултата на дел­бата, той може да иска уравнение от другите съсобстве­ници. По своята форма доброволната делба е договор. Ако с него се прекратява съсобственост върху движими вещи на стойност над 50 лева, както и на недвижими имоти, той трябва са състави в писмена форма с нотари­ално заверени подписи (чл. 35 ЗС). По своето естество правото да се иска делба на общата вещ е едно субективно потестативно право. При доброволната делба идеал­ната част на всеки от съсобствениците се превръща в от­делно право на собственост върху реална и самостоятел­на част от същата вещ.
Съдебната делба замества непостигнатата добро­волна делба. При нея само по волята на един и независи­мо от волята на другите съсобственици съсобствеността се прекратява, като се следва специално съдебно произ­водство, установено в чл. 278 и сл. от ГПК. Започналото съдебно производство може да приключи като спогодба, като потвърден от съда договор между страните, с който чрез взаимни отстъпки те слагат край на спора, на съсо­бствеността, и на делото. Това не е съдебен акт, а дого­вор. Затова съдебната спогодба не може да се обжалва1.
Често съдебната делба се развива като едно спорно производство, първата фаза на което приключва с решени­ето на съда за допускане на делбата. В това решение се оп­ределят лицата, между които се допуска делбата, вещите (имотите) и частта на всеки от съделителите. След решени­ето за допускане на делбата започва втората фаза - самото нейно осъществяване: образуване на дялове и предоставяне на конкретен обект в изключителна собственост на съот­ветния съделител, което става със съставяне на разделите­лен протокол или с теглене на жребий. От влизане на про­токола в сила или от тегленето на жребия, определените дялове стават изключителна собственост на участниците в делбата - настъпва нейният вещноправен конститутивен ефект. Съсобствеността вече е прекратена; Ако вещите, обект на съсобственост са неподеляеми реално, те се изна­сят на публична продан и получената сума се разпределя между съделителите съобразно техните дялове от цената.
б/ Въпросът за отказ на дял при съсобственост Съсобственикът има право на разпореждане със своя дял. Разпореждането може да намери израз и в отказ от право на собственост по чл. 100 от ЗС, който ако има за предмет недвижим имот, трябва да се извърши в писме­на форма с нотариално заверен подпис.
Въпросът е каква е съдбата на дела на отказалия се съсобственик.
Въпросът за отказ от дял при съсобственост се свеж­да до това дали делът се придобива от държавата или уго­лемява дяловете на другите съсобственици. Пряк норма­тивен отговор няма, но в действащото гражданско зако­нодателство в отделни разпоредби се утвърждава идеята за уголемяване на дяловете на другите съсобственици. Така според чл. 53 ЗНасл., частта на отреклия се от нас­ледството уголемява дяловете на останалите наследници. Член 33 от ЗС, който урежда правото на изкупуване на дял от съсобствен недвижим имот, също цели да върне продаденото и да уголеми дела на другите съсобственици.
в/ Прекратяване на съсобствеността чрез прехвър­ляне дела на друг съсобственик (сливане)
Всеки съсобственик може да се разпореди със своя дял, като го прехвърли на друг съсобственик. Но ако той прехвърли своя дял на трето лице, съсобствеността не се прекратява, само се сменя личността на съсобственика с неговия приобретател.
г/ С погиване на вещта
С погиване на общата вещ изчезва обектът на съсо­бственост и следователно се прекратяват правата на всички съсобственици.
в) Отношения между съсобствениците
1. Правомощия на съсобствениците
Установи се, че при съсобствеността всеки от съсо­бствениците има всички правомощия „по вертикала" в обем, съответен на неговия дял, т.е. всеки съсобственик има правомощия владение, ползване и разпореждане с общата вещ. По начало той ги упражнява самостоятелно.
а/ Право на владение
То дава възможност на всеки съсобственик да уп­ражнява фактическата власт върху общата вещ, но съот­ветно на своя дял и по начин да не пречи на другите съ­собственици да си служат с нея съобразно правата им (чл. 31 ЗС). Ако един от съсобствениците пречи на оста­налите да упражняват фактическата власт върху вещта, последните разполагат с негаторния иск по чл. 109 от ЗС и могат да искат той да прекрати всяко неоснователно действие, което им пречи да упражняват своите права1.
Искът по чл. 109, ал. 1 от ЗС е иск за защита на собствеността. Той не е във връзка с използването и уп­равлението на общата вещ. Затова може да бъде насочен срещу всяко лице, включително и срещу съсобственик!. Няма пречки защитата да се търси и по чл. 108 от ЗС, до­колкото владението е напълно отнето от лице, което държи общата вещ без да има основание за това или ис­кове по чл. 75 и чл. 76 за нарушено или отнето владение.
б/ Право на ползване
Съгласно чл. 31 от ЗС „всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначе­ние и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им".
Член 31 от ЗС използва термина „служене" като си­ноним на понятието „ползване". Правото на ползване да­ва възможност на собственика да извлича полезните свойства на общата вещ. Упражняването обаче на това правомощие е ограничено в няколко насоки. Преди всич­ко ползването трябва да се осъществява съобразно ос­новното предназначение на вещта, определено от нейно­то естество или уговорено от съсобствениците към мо­мента на възникване на съсобствеността. Не е необходи­мо съсобствениците да задоволяват еднакво своите пот­ребности. От друга страна, ползването трябва да се осъще­ствява така, че съсобственикът „да не пречи" на другите съсобственици да си служат с нея. Той не може да им пречи да си служат с вещта, не може и да им отнеме владението. Той не би могъл да граничи или отстрани другите съсобственици от възможността да използват общата вещ. Затова, ако на практика някой от съсобствениците използва изцяло общата вещ, той дължи „обезщете­ние" на останалите съсобственици за ползата, от която са лишени. Не става въпрос тук за плащане на парична  сума, представляваща наем, или за отговорност за вреди ' поради непозволено увреждане, а за особено вземане на останалите съсобственици, основано на правото им да придобиват естествените и гражданските плодове от об­щата вещ, съответно на своя дял1.
Трябва да се различава прякото служене с общата вещ, ползването й за удовлетворяване на лични потребности, от правото да се придобиват добивите от нея. То не предполага винаги непосредствени въздействия или употребление върху общата вещ, защото добивите мо­же да се получат и в резултат на установени правоотношения с трети лица.
Както всеки собственик, така и съсобственикът има право да придобива естествените и граждански плодове, от общата вещ. Особеното за съсобствеността е това, че те стават общи и всеки от тях ги придобива съответно на своя дял. Естествените плодове, макар и нови вещи, ста­ват обща собственост, защото следват правното положе­ние на вещта, от която са отделени. Що се касае до граж­данските плодове (доходи от наем, лихви), тук трябва да се разграничат правоотношенията по повод на тези пло­дове. Ако съсобственикът е отдал под наем цялата вещ, той е страна по договор, той е наемодателят и ако не е действал като пълномощник на останалите съсобствени­ци, само той може да иска да получи плащане от наема­теля. Но в този случай останалите съсобственици могат да искат от него припадащата им се част от наема като граждански плод на общия имот.1 Плодовете от общата вещ са общи. Няма значение дали съсобственикът ги е събирал сам, като е пречил на другите, няма значение да­ли те са поискали да се ползват от имота или не. Писме­ното поискване, за което говори чл. 31, ал. 2 от ЗС не се отнася до плодовете - то касае ползването на самата вещ, а това е различно от придобиване на плодовете.
в/ Право на разпореждане
Всеки съсобственик може свободна да се разпореж­да със своя дял от общата собственост. Той може да го продава, заменя залага, ипотекира. Не е необходимо съг­ласие на другите съсобственици. Само когато са касае за продажба на дял от съсобствен недвижим имот, законът изисква съсобственикът да предложи своя дял първо на другите съсобственици за изкупуване при същите усло­вия, и едва ако никой от тях не е приел това предложе­ние, той може да продаде своя дял на трето лице.
2. Задължения на съсобствениците
Общата вещ може да дава плодове, но нейното изпо­лзване е свързано и с разноски, затова чл. 30, ал. З от ЗС задължава всеки съсобственик да участва и „в тежестите на общата вещ, съразмерно на частта си". Тези разноски могат да бъдат от различно естество: -необходими и полезни разноски.
Необходими са разноските, без които вещта би по­гинала или би се увредила съществено. Всеки съсобственик е длъжен да участва в тези разноски съобразно своя дял. Ако те са направени само от едного, той има право да поиска от останалите да му платят част, съответна на техния дял - той е действал ка­то гестор и отношенията ще се уредят по пра­вилата на чл. 60-62 от ЗЗД. Всеки от съсобствениците не само е длъжен да участва в необходимите разноски, но той има право да иска от останалите тези разноски да се извършат. Мнозинството ще определи как ще се извър­шат, а ако откаже, всеки съсобственик може да се обър­не към съда и да иска от него той да вземе необходими­те мерки, напр. да назначи управител на общата вещ.
Полезни са разноските, които не са необходими за запазване на целостта на вещта, а водят само до увелича­ване на нейната стойност. Съсобствениците не са задъл­жени да участват в тези разноски. Не е властно мнозинството да възложи тези разнос­ки върху другите съсобственици. Те не са тежести по смисъла на чл. 30, ал. З от ЗС. Те могат да се извършат само със съгласието на всички, като всеки ще участва съ­размерно на своя дял. Но ако някой не е съгласен и те са извършени, в най-добрия случай отношенията ще се уре­дят по правилата за обезщетение, установени за владени­ето, или по правилата за неоснователно обогатяване. Съдът не може да задължи другите съсобственици да участват в този вид разноски.
3. Управление на общата вещ
„Общата вещ, казва чл.32 от ЗС, се използва и управлява съгласно решението на съсобствениците, притежаващи повече от половината от общата вещ". Управлението включва действия по под­държане на вещта в добро състояние, за да може тя да се използва според нейното предназначение. Когато съгласие има, то проблеми от­носно начина на ползване и управление на общата вещ обикновено на възникват. Но често интересите на съсо­бствениците влизат в стълкновение. В тези случаи за­конът овластява мнозинството на съсобствениците да вземе решение, но то не е задължено да управлява обща­та вещ. Това мнозинство не е някакъв оран за управле­ние, тъй като съсобствеността нито е гражданско друже­ство, нито е юридическо лице. Затова, ако мнозинството не се произнесе, не вземе решение  отделният собственик не би могъл да търси обезщетение от мнози­нството за вреди1.
Решенията се вземат с мнозинство на съсо­бствениците. То се определя не по глави, а по дялове. За­това на практика решение може да се вземе само от един от съсобствениците, ако той притежава повече от поло­вината от общата вещ, какъвто и да е броят на останали­те съсобственици, притежаващи по-малко от половина­та. Тази възможност крие опасности за съсобствениците с по-малък дял. В тази връзка трябва да отбележим, че никой от съсобствениците не може да бъде лишен от неговите правомощия. Такова решение би излязло извън рамките на обикновеното управление, а такава власт законът не дава на мнозинството. Засегна­тият собственик може да брани правата си с владелчески или собственически искове.
Когато не може да се образува мнозинство за изпо­лзване и управление на общата вещ или ако решението на мнозинството е вредно за общата вещ, всеки от съсо­бствениците може да отнесе до съда спора за ползването и управлението на общата вещ (чл. 32, ал. 2 ЗС). Решени­ето на съда по чл. 32, ал. 2 от ЗС ще замести непостигнатото съгласие или решението на мнозинството. Ако е нужно, съдът назначава управител на общата вещ. Това решение на съда обаче няма вещноправни последици и при изменение на обстоятелствата той може да постано­ви ново решение1.
Мнозинството на съсобствениците не може да огра­ничава правото на друг съсобственик, но ако такова реше­ние се вземе и спорът се отнесе пред съда, решението на съда няма да замести решението на мнозинството, защо­то това не е иск по чл. 32, ал. 2 от ЗС, а ще бъде евентуал­но иск за нарушено право на собственика по чл. 109 от ЗС. И съдът, след като признае правото на ограничения съсо­бственик, ще постанови прекратяване на неоснователното действие (решение), с което му се пречи да упражнява сво­ите правомощия в обема на притежаваното от него право.
Съдът при иск по чл. 32, ал. 2 от ЗС не може да из­лезе извън компетентността на мнозинството. Той не ще може да предпише например извършване на разпореди­телни действия - да се продаде общата вещ. Ако пък ре­шението на мнозинството бъде взето извън компетент­ността му, то ще бъде нищожно по право. Всеки може да се позове на тази нищожност. Ако спорът стигне до съ­да, той само ще я констатира.
4. ИЗКУПУВАНЕ НА ДЯЛ ОТ СЪСОБСТВЕН НЕДВИЖИМ ИМОТ
1. Изкупуване по чл. 33 от ЗС Всеки съсобственик може да се раз­порежда със своя дял от общата вещ. По отношение на разпореждане с дял при съсобственост върху недвижим имот чл. 33 от ЗС въвежда известни ограничения. Според това правило „съсобственикът може да продаде своята част от недвижимия имот на трето лице след като предс­тави пред нотариуса писмени доказателства, че е предло­жил на другите съсобственици да купят тази част при съ­щите условия и декларира писмено пред него, че никой от тях не е приел това предложение". Ако декларацията е неистинска или ако третото лице купи частта на собственика при условия, уговорени привидно във вреда на останалите съсобственици, заинтересованият съсоб­ственик може да изкупи тази част при действително уго­ворените условия. Искът трябва да се предяви в двумесе­чен срок от продажбата (чл. 33, ал. 2 ЗС). Съсобстве­никът трябва да плати дължимата поради изкупуването сума в месечен срок от влизане на решението в сила.
От посочените правила на чл. 33 от ЗС се установя­ва, че правото на изкупуване се свежда до призната на собственика възможност при опредени от закона пред­поставки да придобие дела на друг съсобственик, който последният е продал на трето лице, срещу цена, която трябва да плати това лице.
Съдържанието на правото на изкупуване се свежда до възможността да се създаде едно ново правно положе­ние, да се предизвика промяна в правната сфера на купу­вача, като се лиши той от собствеността върху купения имот, която ще премине у съсобственика.
Това не е нито заместване, нито встъпване в дълг по смисъла на чл. 102 и 101 от действащия ЗЗД - никакво съгласие на кредитора, ни­какъв договор на изисква чл. 33 от ЗС. Правото на изку­пуване възниква още щом се проявят предвидените в чл. 33 юридически факти. То дава възможност на съсобстве­ника с едностранно волеизявление, по съдебен ред да придобие собствеността върху продадената част от имо­та. По своята правна същност това е едно субективно потестативно право. То се упражнява по съдебен ред с конститутивен иск. Ответникът по този иск е третото лице, но в процеса се конституира и продавачът. Съдеб­ното решение по този иск прехвърля собствеността и за­това има конститутивно действие. Такъв иск може да се предяви в кратък срок - два месеца от извършване на продажбата. Срокът е преклузивен, защото с изтичането му се погасява само субективно потестативно право.
Съдебното решение, с което се уважава искът на съ­собственика за изкупуване, създава облигационни отно­шения между него и третото лице - купувач. Съсобстве­никът трябва да плати дължимата поради изкупуването сума, да плати на купувача действителната цена на имота.На него ще плати, защото, купувачът, е станал собственик. Ако не плати в месечен срок, решението се счита обезсилено по право (чл. 33, ал. З ЗС). Няма прави­ла, които да уреждат въпроса с разноските по продажба­та. Съсобственикът, който изкупува от третото лице, не трябва да му върне всичко това, което той е престирал на продавача, защо­то той не го замества, не встъпва нито в правата, нито в задълженията му. На собствено правно основание съсоб­ственикът се явява купувач спрямо купувача - трето ли­це и на него дължи цената по действително уговорените условия. Ако купувачът - трето лице се окаже отстранен от имота поради упражненото право на изкупуване, ни­що не му пречи да търси отговорност от своя продавач например за евикция, за съдебно отстраняване по чл. 191-192 от ЗЗД, обезщетение за вреди и т.н.
а/ Предпоставки на изкупуването по чл. 33 от ЗС
Първо, да е налице съсобственост върху недвижим имот. Тази съсобственост трябва да бъде дялова. Член 33, ал. 1 от ЗС говори за продажба на „част от недвижим имот". Затова, ако имотът е в бездялова собственост, напр СИО правилата за изкупуване не важат.
Второ, частта на съсобственика на недвижимия имот трябва да е продадена на трето лице, което не е съ­собственик. Трето, чл. 33 ЗС визира само продажбата като елемент на фактическия състав на изкупуването. Продажбата трябва да е действителна, да не е нищожна. Само при то­ва условие купувачът-трето лице е станал собственик. Правилото на чл. 33 няма приложение, ако частта на съ­собственика е отчуждена чрез дарение или замяна. Нито при предварителен договор, защото той няма вещно действие, не прехвърля собствеността.
Четвърто, съсобственикът трябва да е предложил на другите съсобственици своя дял и те да са отказали да го изкупят. Това обстоятелство се удостоверява с декла­рация. Декларацията по чл. 33, ал. 1 от ЗС трябва да е не­истинска, с невярно съдържание. Декларацията може да е истинска, но условията на продажбата да са уговорени привидно във вреда на останалите съсобственици.
При наличието на тези предпоставки възниква за другите съсобственици правото да изкупят продадената част-искът трябва да се предяви в двумесечен срок от продажбата срещу купувача. Този срок започва да тече от деня на продажбата, както несъмнено обявява чл. 33, ал. 2. Но ако това е така, то ос­таналите съсобственици лесно могат да се окажат в неб­лагоприятно положение, защото за продажбата не се изисква тяхното съгласие. Купувачът например ще депо­зира пред нотариуса неистинската декларация и ще извърши продажбата- затова този срок трябва да се брои от момен­та на узнаването на извършената продажба.
б/ Действие на изкупуването
С влизане в сила на решението по конститутивния иск, с което се уважава молбата на заинтересования съ­собственик, той придобива собствеността върху частта, която изкупува. От този момент той дължи цената, коя­то трябва да плати в месечен срок на трето лице. Ако не плати, решението се смята за обезсилено по право.
2. Право на изкупуване по чл. 199 от ЗУТ
Държавата и общината могат да бъдат съсобстве­ници на недвижими имоти с физически или юридически лица. Освен чрез делба, такава собственост може да бъ­де прекратена и чрез изкупуване на дела на физическото или юридическото лице - съсобственик.
Така според чл. 199 от ЗУТ държавата и общината имат право на предимство пред трети лица, които не са съсобственици, да изкупят недвижимиия имот по пазар­ни цени в случаите, когато по подробен устройствен план същият е предвиден за изграждане на обект - публична държавна или публична общинска собственост.
В тези случаи съсобственикът може да продаде сво­ята част от съсобствения имот на друго лице само след като предложи имота за изкупуване на държавата или общината и представи пред нотариус писмен отказ по ре­да на чл. 33 от ЗС.
г) Етажна собственост

19.ВЕЩНИ ПРАВА ВЪРХУ ЧУЖДА ВЕЩ

A) Право на строеж, надстрояване и пристрояване.
ПРАВО НА СТРОЕЖ (СУПЕРФИ­ЦИЯ)
1. Понятие, правна уредба и съдържание.
Член 63 ЗС допуска въз­можността едно лице да построи сграда в чужда земя, като стане собственик на постройката. Правото на строеж е ограничено вещно право, по силата на което едно лице може да построи сграда (постройка) върху чужда земя и да стане изключите­лен собственик на постройката. Правата на собстве­ност върху земята и постройката се намират в юриди­ческо единство по силата на чл. 92 от ЗС. Но ето че чл. 63 от ЗС ги разделя на две вещни права - едно лице е но­сител на правото на собственост върху терена, друго е собственик на постройката върху същия терен. Именно правото да се притежава, да се държи постройка в чуж­да земя, се нарича право на строеж или суперфиция. Правото на строеж се урежда с чл. 63-67 в ЗС. Отделни правила се съдържат и в ЗУТ.
Вещно право на строеж се учредява винаги и само върху чужд имот. Затова няма право на строеж върху собствена земя. За самостоя­телно, ограничено вещно право на строеж, може да се го­вори само ако юридически собствеността върху терена е отделна от собствеността върху постройката. Не е нужно постройката да съществува реално. Право на строеж мо­же да се учреди и преди сградата да е построена и с тази цел то най-често се учредява, затова и вещното право на строеж не е сервитут, не е тежест върху определен имот. Налице е още една разлика със сервитута. Докато сервитутът следва имота, при правото на строеж собственикът на постройката винаги може да я прехвърли на трето ли­це при спазване на изискванията на чл. 33 от ЗС. И най-сетне сервитут не може да възникне без да съществува господстващ имот, докато правото на строеж може да се учреди и преди сградата да е построена.
Вещното право на строеж не е право на ползване, просто защото неговият носител няма задължение да вър­не вещта след изтичане на определения срок. Освен това носителят не може да ползва земята и добивите от нея. Той може да я ползва само с оглед на нормалното използ­ване на сградата. За разлика от правото на ползване, вещ­ното право на строеж не е право intuitu personae. То не се погасява със смъртта на своя носител, а може да се насле­дява и прехвърля. То не се погасява и с погиване на вещта - ако постройката погине, носителят на правото на строеж може да я построи отново, без да е нужно да му се учредя­ва ново право на строеж. От направените сравнения може да се направи извод, че вещното право на строеж е самос­тоятелно ограничено вещно право върху чужда вещ.
Всеки субект на гражданското право може да бъде носител на вещно право на строеж. То може да се отстъп­ва на физически лица, на юридически лица, на коопера­ции. Правото на строеж може да бъде съпритежание на две или повече лица и в такъв случай за него ще важат
съответно правилата за съсобствеността.
ВПС се учредява винаги и само върху чужд- позсмлен имот. В предмета на вещното право на строеж се включва правото да се построи сграда Разбира се, строежът трябва да се извърши в съответствие с устройствения план.
Предмет на правото на строеж може да бъде и стро­еж под повърхността на земята, гласи новата ал. З на чл. 66 от ЗС (ДВ, бр. 33/96 г.).
Строителството трябва да се осъществи съобразно подробните устройствени планове и в съответствие с уговорения или определения с архитектурния проект обем. Ако суперфициарът построи повече от уговореното, построеното в повече по силата на приращението (чл. 92 ЗС) се придо­бива от собственика на земята1, дори построеното извън учреденото ВПС да е извършено в съответствие с утвърде­ния архитектурен проект и строително разрешение. С тези актове не може да се изменя учредена суперфиция.
Като единно сложно субективно право ВПС включ­ва следните правомощия:
а) Право да се построи и държи сграда в чужд имот . То се свежда до правото да се извърши строител­ство. Това правомощие трябва да се упражни в петгоди­шен срок. То се погасява по давност, ако не бъде упраж­нено в този срок.
б) Изключително право на собственост върху пост­ройката
С извършване на строежа носителят на ВПС автома­тично става собственик на постройката. Собственикът на земята няма никакви права върху постройката. Затова нейният собственик може да я владее, да я ползва и да се разпореди с нея.
в) Право да се ползва чуждата земя
Носителят на правото на строеж има и допълнител­но правомощие да ползва чуждата земя, доколкото това е необходимо за използване на постройката.
2. Учредяване на право на строеж Учредяването на право на строеж може да стане чрез различни правни актове.
Съгласно чл. 55 от ЗС, вещни права върху чужда вещ, доколкото те са предвидени в законите, могат да се придобиват или учредяват с правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона.
Най-често правната сделка ще е отделен договор -за учредяване на право на строеж. И понеже сделката има за предмет недвижим имот, съгласно чл. 18 от ЗЗД тя трябва да бъде извършена във формата на нотариален акт, като условие за нейната действителност. Изключе­ние от това правило е въведено в чл. 183 ЗУТ.
— Съгласно чл. 183 от ЗУТ в съсобствен урегулиран поземлен имот или в сграда с режим на етажна собстве­ност, изградена върху съсобствен имот, може да се извърши нов строеж, надстрояване или пристрояване от един или повече съсобственици или етажни собственици със съгласието на останалите. Съгласието се дава в пис­мена форма - заявление до кмета на общината с нотари­ална заверка на подписите на собствениците или на етажните собственици, което подлежи на вписване от съ­дия по вписванията.
--Учредяването на право на строеж върху държавна или общинска земя по начало е възмездно и се осъщест­вява чрез провеждане на търг.(чл. 58, ал. 2 ЗДС; чл. 37, ал. 2 ЗОС). Цената на правото на стоеж е по базисни пазар­ни цени, постановява ППЗДС, като за база се взема цена­та на земята. Въз основа на резултатите на търга се сключва договор с областния управител, съответно с кме­та на общината. Нотариална форма не е необходима.
^ Безвъзмездно учредяване на право на строеж върху държавна или общинска земя може да се извърши само на юридически лица или на други организации на бюд­жетна издръжка с акт на областния управител.
Учредител или страна по договора за отстъпване право на строеж може да бъде само собственикът на зе­мята. Приобретател на право на строеж може да бъде всеки правен субект - физическо или юридическо лице.
Право на строеж може да се придобие и по давност. Принципната възможност да се придобие по давност ВПС следва от чл. 85 от ЗС, който постановява, че разпо­редбите за придобиване на право на собственост върху недвижим имот по давност важат за придобиване по дав­ност и на други вещни права върху такъв имот. Що се касае до придобивната давност, то съответно при­ложение ще намерят правилата на чл. 113-120 на ЗЗД. Тя ще започне да тече с извършването на действия по осъ­ществяването на право на строеж
Доброволната делба е друг способ за придобиване право на строеж. При съсобственост на застроен имот, съ­собствениците могат да си поделят имота така, че един от тях да придобие само собствеността върху постройката, а собствеността върху земята да остане за другия съсобстве­ник. Щом земята и постройката принадлежат на различ­ни лица, възниква право на строеж. Понеже делбата е доб­роволна, достатъчна е писмена форма с нотариална завер­ка на подписите3. Право на строеж може да се учреди и чрез завещание .
Известно е, че освен административни правоотно­шения, административните актове, могат да породят и гражданскоправни последици. С такива актове може да се учреди и право на строеж. В посочените по-горе случаи отстъпването на право на строеж върху държавна или об­щинска земя се осъществява чрез смесен фактически със­тав (административен акт плЮс договор). Но в някои слу­чаи придобиването на право на строеж може да възникне като пряка последица на административния акт. Това е същинския административен акт с гражданскоправно действие. Така например съгласно чл. 58, ал. 4 от ЗДС безвъзмездно учредяване на право на строеж на юриди­чески лица и други организации на бюджетна издръжка се извършва със заповед на областния управител след съгласие на МС, т.е. по административен ред.
Застрояването във всички случаи трябва да стане в съответствие с подробния устройствен план и утвърден архитектурен проект. С тези планове обаче само се опре­деля какво и как ще се строи. Те не могат да учредят пра­во на собственост, а още по-малко да учредяват право на строеж1.
3. Прекратяване на правото на строеж
Правото на строеж може да се прекрати с различни правни способи - с изтичане на уговорения срок, по дав­ност, с отказ от право на строеж, прехвърляне право на строеж и др.
Член 65 от ЗС дава възможност ВПС да е учреди с определени срок. След изтичане на уговорения срок собствеността върху сградата преминава безвъзмездно върху собственика на земята по силата на чл. 65 от ЗС, т.е. възстановява се рефлекторното действие на чл. 92 от ЗС -приращението. Досегашния собственик няма право на обезщетение за подобренията, направени в чуждия имот.
Съгласно чл.б7 от ЗС, ВПС се погасява в полза на. собственика на земята по давност, ако не се упражни в продължение на пет години. Всъщност, това не е погаси­телна давност, защото се загубва самото право на строеж, но по практически съображения към този срок ще се при­лагат правилата за погасителна давност, установени в чл.115-120 на ЗЗД.
Най-важните въпроси тук са два - за началния момент, от който започва да тече давността и за това, какво се разбира под упражнено право на строеж.
Що се касае до началния момент на давността, това е моментът на придобиване на правото на строеж - дата­та на договора, на административния акт или разрешени­ето за строеж.. От този момент суперфициарът трябва да получи и фактическа възможност да започне строителни­те работи в чуждата земя
Относно втория въпрос - какво се разбира под уп­ражнено право на строеж, има две становища. Да се упражни правото на строеж по смисъла на чл. 67 от ЗС означава не само да се извършат действия, изисквани по специалните правила за строителство по ЗУТ, виза и разрешение за строеж или да се извършват подготвителни работи. Необходимо е сградата в основни линии да е завършена в груб вид, до покрив. Едва от този момент може да се приеме, че тя е обособена вещ, годен обект на вещни права. От този момент възниква и право­то на собственост върху постройката Ако в петгодишен срок сградата не е завършена ВПС се прекратява автома­тично и построеното се придобива от собственика на зе­мята по силата на чл. 92 от ЗС.
В полза на такъв извод са и новите правила на ЗУТ. Строителство се извършва въз основа на разрешение за строеж, което се издава не само за строеж в собствен имот, но и на лица, на които е учредено право на строеж (чл. 148, ал. 4 ЗУТ). То губи правното си действие, ако в 3-годишен срок строежът не е започнал или когато в продължение на 5 години от издаването му не е завършен грубият строеж, включително покривът на сградата (чл. 153 от ЗУТ). В тази насока е и разпоредбата на чл. 181 от ЗУТ, която допуска прехвърляне на правото на строеж до завършване на сградата в груб строеж. А груб строеж, съгласно допълнителните разпоредби на същия закон е „сграда или постройка, на която са изпълнени огражда­щите стени и покривът, без или със различна степен на изпълнени довършителни работи.2
Окачествяването на установения в чл. 67 от ЗС срок като давностен, а това важи и за правото на ползване, поставя въпроса за регламентацията на погасяването на вещ­ни права и искове по давност. Известно е, че правото на собственост не се погасява по давност, нито исковете за неговата защита. Но ето че ограничени вещни права се прекратяват по давност, като при това се смесват функци­ите на придобивната и погасителната давност. Погасител­ната давност се свързва с неупражняване на правото на иск, а придобивната - с упражняването на владелчески, фактически въздействия върху вещта. Затова е излишно в ЗС да се урежда погасителна давност, щом е уредено придобиването по давност. Поради тази неясно­та и съдебната практика е противоречива. В едни случаи срокът, установен в чл. 67 от ЗС се окачествява като преклузивен, защото се погасява самото вещно право1, а в по-новата практика този срок се възприема като давностен2.
Правото на строеж не се учредява с оглед на лично­стта, затова не се погасява със смъртта на своя носител. То е от категорията на прехвърлимите права и може да бъде наследявано или прехвърляно чрез правна сделка.
Прехвърлянето може да стане както преди да е реа­лизирано правото на строеж, така и след като сградата е построена. След реализиране правото на строеж предмет на прехвърлената сделка е само построената сграда. Ако обаче прехвърлянето е на трето лице и се извършва чрез продажба, съответно приложение намират разпоредбите на чл. 33 от ЗС, т.е. суперфициарът първо трябва да пред­ложи постройката на собственика на земята, изисква чл. 66 от ЗС: Ако я продаде на трето лице, без спазване изискванията на чл. 33 от ЗС, за собственика на земята възниква правото на изкупуване. Ако то се реализира, са­мото право на строеж се погасява поради сливане на две­те вещни права у едно лице - право на собственост върху земята и право на строеж върху нея. С основание разпо­редбата на чл.66 от ЗС се окачествява като неудачна1.
Правото на строеж може да се прекрати чрез отказ, чрез едностранно волеизявление на неговия носител. И понеже има за предмет вещно право върху недвижим имот. Отказът трябва да бъде извършен в писмена фор­ма с нотариално заверен подпис, и трябва да е вписан (чл. 100, ЗС; чл. 112 ЗС).
С погиване на постройката правото на строеж не се погасява (чл.66, ал.2 ЗС). То може да бъде реализирано отново от неговия носител2. Правилото на чл. 66, ал. 2 обаче е диспозитивно. Може при учредяване правото на строеж да се уговори, че то ще се прекрати при случайно погиване на постройката.
Право на строеж може да се учредява и при съсобственост върху парцел. Съсобственост върху парцел може да възникне при регулация, чрез която се сливат парцели, при наследяване и чрез правна сделка. Ползването и управлени­ето на тази съсобственост се осъществява по правилата на чл. 32 от ЗС - съобразно решението на съсобствениците, притежаващи повече от половината от общия парцел. Но застрояване на съсобствен парцел не е акт на ползване и уп­равление, а е акт на разпореждане. Затова застрояването на такъв парцел става само по съгласие на всички съсобстве­ници, изразено в заявление до кмета на общината с нотари­ална заверка на подписите на съсобствениците и на лицето, в полза на което се отстъпва правото на строеж (чл. 183 ЗУТ). Това съгласие се вписва в службата по вписванията.
ПРАВО НА НАДСТРОЯВАНЕ И ПРИСТРОЯВАНЕ1. Обша характеристика.ПНП е уредено в чл. 66, ал. 4 ЗС; чл. 59 ЗДС; чл. 38 ЗОС/ Съгласно чл. 66, ал. 4 от ЗС, ПНП „се учредява за надстрояване, съответно пристрояване на съ­ществуваща сграда". От тази и предходните разпоредби могат да се извлекат характерните белези на ПНП. Те свеждат до следното:
- ПНП предполага налична, построена сграда;
- НП е вид строителна дейност, чрез която се извъ­ршва застрояване във височина на съществуваща сграда или към нея неделимо се пристроява друга сграда, рес­пективно определено помещение;
- Носителят на ПНП става собственик на надстрое­ния (пристроения) обект;
- Носителят на ПНП придобива право на собстве­ност или право на строеж в съответни идеални части от терена или заварената сграда;
- Носителят на ПНП придобива и идеални части от общите части на сградата.
Правото на надстрояване и пристроя­ване е право на едно лице да надстрои или пристрои зава­рена сграда, собственост на друго лице (лица'). с етаж или свързана неделимо с нея пристройка, заедно със зимничните и таванските помещения, като стане изключителен собственик на така надстроените или пристроени функционално обособени обекти и собственик със съответен дял в  общите части на сградата и носител на съответна част от правото на строеж.
Субект, носител на ПНП, може да бъде както физи­ческо, така и юридическо лице. Той е външно за собстве­ника или за етажната собственост лице.
Предмет на ПНП е изграждане на обособен обект в съществуваща постройка. Надстрояването и пристроя­ването трябва да се извърши съобразно подробния устройствен план.
ПНП систематически е уредено в чл. 66, ал. 2 от ЗС, което показва, че то е разновидност на правото на строеж. Въпреки някои особености, неговото съдържание е еднотипно с това на правото на строеж. Така носителят на ПНП има същите правомощия - да извърши строите­лството (надстрояване и пристрояване) на обособен обект; след пристрояването или надстрояването той ста­ва изключителен собственик на реално обособения обект; може да ползва чужда земя, върху която е постро­ена сградата. Наред с това той придобива и дял в общите части на сградата и съответна част от съществуващото право на строеж.
2. Учредяване и прекратяване
ПНП се учредява от собственика на земята, или на изградената постройка.
ПНП може да се учреди и в полза на собственици на жилища в жилищни сгради, построени върху държавна или общинска земя или в полза на техни пълнолетни низ­ходящи, ако са с незадоволени жилищни нужди. За учредяване на ПНП на съществуваща сграда в режим на етажна собственост или при съсобственост на строителен парцел е необходимо съгласието на етажните собственици, респективно на съ­собствениците (чл. 183 от ЗУТ).
Когато ПНП се учредява върху имот, който е дър­жавна или общинска собственост нотариална форма на договора не е необходима. Достатъчна е писмена фор­ма (чл. 18 ЗС). Договорът обаче подлежи на вписване (чл. 112, б. „а" ЗС). Когато ПНП се учредява от физи­чески или юридически лица, сделката се извършва във формата на нотариален акт. С нотариално заверени подписи се отстъпва право на надстрояване и пристроя­ване върху съсобствен имот или ако сградата е в етаж­на собственост.
Правото на надстрояване и пристрояване може да се придобие и по давност - чрез фактическо упражнява­не на действия, съставляващи съдържанието на това вещно право.
ПНП може да се придобие по силата на съдебно ре­шение с конститутивен иск. Например чрез съдебно ре­шение по чл. 19 от ЗЗД, с което предварителният договор за прехвърляне или учредяване на ПНП се обявява за окончателен.
Доколкото ПНП е разновидност на правото на стро­еж, към него намират съответно приложение и правила­та за прекратяване на правото на строеж. Така ПНП се прекратява с изтичане на уговорения срок. То може да се прекрати и по давност, ако не се упражни в продължение на пет години, както и чрез едностранно волеизявление -чрез отказ. ПНП обаче не се прекратява, ако част от постройката, напр. надстроения етаж погине - носителят на ПНП отново може да извърши надстрояването, без да му се учредява ПНП.
След осъществяването на ПНП, след завършване на надстроения, респективно пристроения обект, носителят на ПНП става изключителен собственик на този обект. Той придобива и идеални части от правото на строеж и съответна идеална част от общите части на сградата и има право да ползва земята дотолкова, доколкото това е необходимо за ползване на сградата.
ПНП върху сгради, построени върху държавна или общинска земя се учредяват възмездно, затова носителят му трябва да заплати съответната част от цената на пра­вото на строеж, цената на идеалните части от общите части на заварената сграда, както и цената на придобити­те реални части от избените или тавански помещения.
Всички разходи за надстрояване или пристрояване на заварената сграда, включително тези за укрепване на сградата, са за сметка на носителя на ПНП. Собствениците на обекти в сградата не участват в тези разходи. Но ако при надстрояването или пристрояването се изградят допъл­нителни помещения за общо ползване, разходите са за сметка на всички собственици на обекти в сградата след надстрояването (пристрояването). Възможно е според ар­хитектурния проект при надстрояването (пристрояване­то) да се изградят допълнителни помещения към жили­щата на заварените собственици. Разходите за тяхното построяване са за сметка на съответните индивидуални собственици. Строежът е за сметка на носителя на ПНП, както и построяването на тавански и избени помещения, а ако те са били премахнат във връз­ка със строежа, той има задължение да обезщети собстве­ника. Носителят на ПНП трябва да поеме и евентуално разходите по преместване и осигуряване с временно жи­лище на обитателите, ако това се налага с оглед строежа, както и отстрани всички повреди, които строителната дейност е причинила.
Б) Право на ползване.1. Произход и правна уредба. В термина „право на ползване" се влага различно съдържание. Първо, с него днес се обозначава едно от вещ­ните права върху чужда вещ - чл. 56-62 от ЗС; чл. 56 ЗДС, чл. 17, ал. 2 от Конституцията, чл. 288 от ГПК; ЗСПЗЗ и др. Второ, терминът ПП се употребява и в ЗЗД. Съгласно чл. 228 от ЗЗД с договора за наем наемодателят предоставя на наемателя „една вещ за временно ползване". При заема за послужване в чл. 243 от ЗЗД също се говори за предоставя­не на определена вещ „за временно ползване, а заемателят се задължава да я върне". В тези случаи отношенията, кои­то възникват между страните по ползването на вещта, са облигационноправни, а не вещни правоотношения. Трето, с термина „право на ползване" се означава и едно от право­мощията на собственика по класическата римска триада. В този случай правото на ползване е само едно правомощие, елемент от единното субективно право на собственост, а не е самостоятелно вещно право. Вещното право на ползване се покрива до голяма степен със съдържанието на правото на ползване като правомощие на собственика, но за разли­ка от последното, то е самостоятелно вещно право и може да съществува независимо и наред с това правомощие. И четвърто, за право на ползване се говори и в чл. 33 от Зако­на за патентите - за отстъпване право на ползване. В тези случаи също не се касае до вещно право, а за ползване на нематериален творчески продукт на човешка дейност -предмет на патентни права.
Общата правна уредба на правото на ползване се съдържа в чл. 56-62 от ЗС, а специален режим е устано­вен за право на ползване върху държавни (общински) имоти в ЗДС и ЗОС. Особени правила, отнасящи се само за някои недвижими имоти, като напр. възлагане на жи­лище, се съдържат в чл. 288 от ГПК, а правила, относно ползването на земеделските земи се съдържат в ЗСПЗЗ.
2. Определение и характеристика на правото на ползване
Според чл. 56 „правото на ползване включва право­то да се използва вещта съгласно нейното предназначе­ние и правото да се получават добивите от нея, без тя да се променя съществено". То е ограничено вещно право да се използва чужда вещ съобразно нейното предназна­чение и да се получават добивите от нея без тя да се про­меня съществено.
Правото на ползване е вещно право. То има за пред­мет вещи, както недвижими, така и движими. То обаче не може да се учредява върху потребими вещи. Все пак, ако върху такива вещи се учре­ди право на ползване, то не ще е вещно право на ползва­не върху чужда вещ ще бъде един заем за потребление и по сила­та на чл. 240 от ЗЗД ползвателят е длъжен да върне вещи от същия вид, количество и качество.
Няма вещно право на ползване и при така наречено­то ползване върху вземания. Например, кредиторът отстъпва чрез цесия по чл. 99 от ЗЗД едно свое лихвонос­но вземане
Право на ползване върху съвкуп­ност от вещи не може да се учредява, тъй като самата съвкупност не е вещ, не е годен обект на вещното право. Ако все пак върху такава съвкупност се учреди право на ползване, това ще бъде право на ползване върху всяка от вещите, влизаща в съвкупността. Член 15 от Българския търговски закон третира търговското предприятие като „съвкупност от права, задължения и фактически отношения". То, като съвкуп­ност може да бъде прехвърлено чрез правна сделка (чл. 15 от ТЗ). Тази съвкупност в действителност е имущест­вото на търговеца. В неговия състав влизат не само пра­ва върху вещи, но и права върху нематериални обекти -авторски права, патентни права, облигационни права и задължения, фактически отношения, като клиентела и др. Върху тях очевидно не би могло да се учреди вещно право на ползване, просто защото те нямат веществен те­лесен характер. Освен това, самото имущество не е някакво субективно право, защото включва в своя състав и задължения. Търговското предприятие може да бъде обект само на търговски или на облигационни отноше­ния - „да се прехвърля като цяло чрез сделка" (чл. 15 от ТЗ). Обстоятелството, че чл. 57 ЗС задължава ползвателя да плаща данъци, такси, да застрахова вещта и други пе­риодични плащания, не дава основание да приемем, че това са задължения от състава на имуществото на собственика на вещта и поради това да заключим, че е допустимо право на ползване върху имущество. Из­водът- правото на ползване може да се учредява само върху веществени обекти, влизащи в състава на имущест­вото на едно лице. Ако все пак се учреди някакво право върху търговско предприятие, например да се даде под аренда като цяло, то отношенията ще бъдат облигационноправни, а не вещноправни.
 Член 56 от ЗЗД и чл. 39 от ЗОС съ­що уреждат учредяване право на ползване само върху недвижими имоти - частна държавна или общинска собственост. Няма правна пречка ПП да се учреди и вър­ху движими вещи - напр., върху автомобил.
 3. Съдържание на правото на ползване Правото на ползване е отделно и самостоятелно огра­ничено вещно право върху чужда вещ. Като всяко сложно субективно право неговото съдържание се състои от право­мощията на ползвателя. Те са определени в чл. 57 и 58 от ЗС. Съгласно чл. 56 ПП включва правото да се ползва вещта съгласно нейното предназна­чение и да се получават добивите от нея. Но за да се полз­ва една вещ, е необходимо ползвателят да упражнява и фак­тическата власт върху нея, т.е. той има и право на владение.
Няма тъждество между правото на собственост и правото на ползване. Правото на собственост не се прекратява с учредяване на право на ползване върху същата вещ за дру­го лице. Наистина за собственика остава само т.нар. „го­ла собственост", но той може да брани тази своя „гола собственост" с петиторния иск по чл. 108 от ЗС, той може да се разпорежда със своята вещ, може да възстанови вла­дението си. Освен това, ако правото на собственост е уч­редено възмездно, напр. ползвателят да дава част от доби­вите на собственика, последният упражнява и част от пра­вото си на ползване. В такъв случай са налице две отдел­ни и самостоятелни вещни права върху една и съща вещ, една конкуренция на права, при която приоритет следва да се даде на ограниченото вещно право на ползване.
Правото на ползване като вещно право е абсолютно, то е противопоставимо на всички, включително и на са­мия собственик. Правото на ползване, за разлика от пра­вото на собственост е срочно право. То е и неотчуждимо вещно право, учредява се с оглед на личността на ползвателя. Ползвателят не може да отчуждава своето право (чл. 56, ал. 2 от ЗС).
Въпреки еднотипния характер в съдържанието на правото на собственост и правото на ползване, последното е самостоятелно ограничено вещно право върху чужда вещ.
4. Права и задължения на ползвателя
Да се ползва вещта, да се получават добивите е невъзможно, ако ползвателят не упражнява фактическа­та власт върху нея. Както при всяко вещно субективно право, правомощието владение е съществен елемент от съдържанието и на правото на ползване.
Това не е владение по смисъла на чл.68 от ЗС, полз­вателят упражнява фактическа власт върху чуждата вещ, защото има права да я упражнява. Освен това, липсва на­мерението да я държи като своя. Той може да брани сам своето владение с искове по чл. 75 и 76 от ЗС, и с петиторни, ако съответно се нарушава владението или ПП. Друг съществен елемент на ПП е правомощието ползване. Стопанският смисъл на ПП е да се използва вещта и да се получат добивите от нея-използването е извличане на полезните свойства на вещ­та. ЗС не сочи начините на ползване, той определя само границите, в които то може да се осъществява. Според чл. 56 вещта трябва да се използва според нейното пред­назначение.
Предназначението може да бъде определено от фи­зическия характер на вещта. Но предназначението мо­же да бъде определено и с нормативен акт, напр. строителен парцел. Предназначението по-нататък може да бъде определено и с договор. Предназначението може да се определи със съде-
бен акт, със съдебно решение по чл. 288 от ГПК .
Меродавно е предназначението към момента на уч­редяване на правото на ползване. Последващо изменение е допустимо в разумни граници - без вещта да се проме­ня съществено. Ако с такава промяна се застрашава вещта, посяга се върху нейната субстанция или възниква опасност от повреждане, собственикът може да прекрати
правото на ползване (чл. 61 от ЗС).
Правото на ползване може да се извършва лично от ползвателя или от членовете на неговото семейство. Правото на ползване обаче като цяло е непрехвърлимо. Ползвателят може само да отдава под наем полски имот (чл. 60 от ЗС).
Ползвателят придобива всички плодове - естествени и граждански. Правото да се придобиват плодовете възниква от учредяване на правото на ползване и трае до­като то бъде прекратено. Нещо повече, чл. 60 позволява добивите от наем на полски имот да се придобиват и след прекратяване ПП, до края на текущата стопанска година.
Сделки на разпореждане, включително ипотека и залог са недопустими, защото съгласно чл. 56, ал. 2 от ЗС ползвателят не може да от­чуждава своето право. Той не може да излиза извън действията по обикновено управление и придобиване на добивите от чуждата вещ.
Както правото да се използва вещта според нейното предназначение, така и правото да се получават добиви от нея, е ограничено не само във времето, но и в начина на упражняване. При получаване на добиви вещта не трябва да се променя съществено. Всяка вещ при обикно­вена употреба се променя, но ползвателят не отговаря за овехтяването и изхабяването на вещта, които се дължат на обикновена употреба (чл. 57, ал. З от ЗС).
С учредяване на право на ползване възникват вещни правоотношения между неговия носител и всички други лица, включително и със собственика. ПП е абсолютно вещно право и е противопоставимо дори на собственика. Но той трябва да се въздържа от въздействия, които пре­чат на ползвателя да упражнява своето право. Същевре­менно обаче между собственика и ползвателя възникват и правоотношения, които нямат вещен характер - това са взаимни задължения, така напр. собственикът трябва да предаде владението на ползвателя, да съдейства за защи­тата на ПП, да участва при съставянето на опис, при пре­даване на вещта. От друга страна ЗС в чл. 57 и 58 възла­га в тежест на ползвателя редица задължения.
Задължение на ползвателя е да плаща разноските, свързани с поддържане на вещта, с ползването, както и да плаща данъци, такси и др. Чл. 57 от ЗС касае няколко вида разноски. Преди всичко това са разноски по поддър­жане на вещта.
Такива са необходимите разноски, тези, без които вещта би погинала или би се повредила съществено. чл. 53 възлага тези разноски в тежест на ползвателя. Той няма право на обез­щетение за тях от собственика, нито право на задържане, каквато възможност чл. 72, ал. 2 и 3 от ЗС дават на доб­росъвестния владелец. Ползвателят черпи облаги от вещ­та (плодовете), затова в негова тежест са разноските, ко­ито той прави, за да получи добиви от същата вещ.
Друг вид разноски са разноските, свързани с ползва­нето. Тези разноски ще са най-често в категорията на по­добренията. Ползвателят фактически осъщест­вява правомощия на собственика. Той сам преценява и извършва подобрения с цел да получи добиви, плодове, които стават негова собственост. Поради това чл. 57 от ЗС въз­лага и този вид разноски в тежест на ползвателя. Собственикът не му дължи никакво обезщетение. След прекратяване правото на ползване това, което е направе­но върху чуждия имот по силата на чл. 92 от ЗС, принад­лежи на собственика. Не би могло в случая направените подобрения да се търсят от ползвателя по пътя на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД - няма неоснователно обогатяване, защото полученото не е без основание, нито на отпаднало осно­вание. Те се придобиват първично, чрез приращение по силата на чл. 92 от ЗС.
В тежест на ползвателя са и разноските, съставля­ващи плащане на данъци и такси.
Задължение на ползвателя е да застрахова вещта в полза на собственика и да плаща премиите по застрахов­ката (чл. 57, ал. З от ЗС). При погиване на вещта собстве­никът ще бъде удовлетворен от сумата по застраховката. Ако вещта вече е била застрахована, Ползвателят няма задължение да плаща застрахователните вноски.
При учредено право на ползване собственикът не упражнява лично фактическа власт върху вещта, а чрез ползвателя, който се явява държател за собственика2. За­това чл. 58 от ЗС задължава ползвателя да съобщава на собственика за всяко посегателство срещу собствеността. Носителят на ПП може сам да защити своето право и по този начин косвено да защити и правата на собственика. Но чл.58 му възлага конкретно задължение - Ползвателят се задължава да съобщава на собственика за всяко посегателство върху собствеността, тъй като собственикът най-ефективно би осъществил защитата на своето право. Ако замълчи за посегателствата, ползвателят ще трябва да плати обезщетение за вредите, настъпили от това замълчаване, доколкото то се явява виновно бездействие.
Задължение на ползвателя е да върне вещта след прекратяване правото на ползване (чл. 57 от ЗС). След прекратяване на ПП, вещта трябва да се върне в състоя­нието, в което е приета, като се отчете разбира се овех­тяването или изхабяването, които настъпват при нейна­та употреба според предназначението. Затова при преда­ване на имота (вещта) се съставя опис (чл. 57, ал. 2 от ЗС). Описът определя състоянието на имота при учредя­ване правото на ползване. Ако ползвателят направи ня­кои разноски за възстановяване на естественото изхабя­ване на вещта, тези разноски не подлежат на обезщетя­ване от собственика.
Собственикът също има задължения във връзка с правото на ползване. В ЗС те не са изрично изброени, но следват от съдържанието на правото на ползване, По-характерни задължения на собственика са: да предаде вла­дението, фактическата власт върху вещта, върху която е учредено ПП, защото без владение не може да се упраж­нява правото на ползване; да съдейства при съставяне опис на имота; да не пречи на ползвателя да упражнява правото си на ползване; да защитава имота от посегате­лства, както и да понася разноските във връзка с пети-торните искове.
5. Учредяване.Съгласно чл. 55 от ЗС „Вещни права върху чужда вещ могат да се придобиват или учредяват с правна сделка, по давност или по други начини, определени от закона". Тези способи важат и за придобиване на правото на ползване.
ПП може да се учреди с отделен договор за учредя­ване на право на ползване или като клауза в друг договор. Сделка­та, ако има за предмет недвижим имот, съгласно чл. 18 от ЗЗД, трябва да се извърши във формата на нотариален акт. Изискването за нотариална форма не важи, когато се отстъпва право на ползване върху държавен или общинс­ки имот. Учредяването в тези случаи се извършва с пис­мен договор, нотариална форма не е необходима (чл.18 от ЗС). Когато ФЛ учредява ПП върху собствен недвижим имот, сделката се извършва с отделен нотариален акт за учредяване на ПП.
Право на ползване в някои случаи може да се учре­ди и с административен акт.
Право на ползване може да възникне и чрез конститутивни съдебни решения.
Право на ползване възникна и при учредяване на търговско дружество, кооперация, друго юридическо ли­це, или гражданско дружество. В тези случаи обаче ПП възниква само върху недвижимите вещи, апортирани в дружеството. Що се касае до паричните вноски или ин­вентара, те преминават в собственост на дружеството.
По давност може да се придобие право на ползване, ако едно лице през определен от закона срок фактически упражнява съдържанието на ограниченото вещно право на ползване. Ако тези фактически действия се упражняват в определения от чл. 79 от ЗС 5-го-дишен, респ. 10-годишен срок по силата на чл. 85 от ЗС мо­же да придобие вещното право на ползване по давност. То­ва е рядка хипотеза, защото трудно се различава владени­ето на вещта от владението на нейното ползване. Разлика­та ще е в намерението.
Право на ползване върху недвижими имоти, частна държавна собственост, се учредява възмездно или безвъз­мездно със заповед на областния управител, съответно с решение на общинския съвет, за срок до 10 години, като въз основа на тези актове се сключва договор за учредява­не право на ползване между ползвателя и областния упра­вител, съответно кмета. Договорът подлежи на вписване.
6. Прекратяване. Правото на ползване може да се прекрати на раз­лични основания. Терминът „прекратяване" е установен в чл. 57, 61 от ЗС. В чл. 59 от ЗС се употребява терминът „погасяване". Тези терминологични различия поставят един предварителен въпрос - какво се погасява и какво се прекратява. Трябва да се прави разлика. Когато ПП е уч­редено с определен срок, изтичането на установения срок е юридически факт, който води до прекратяване на само­то субективно право. Погасяване на ПП по чл. 59 поради неупражняване в определен срок всъщност представлява един преклузивен срок, който неудачно е уреден като осо­бена погасителна давност, към която да намерят съответ­но приложение правилата за спиране и прекъсване на давността, уредена в ЗЗД.
Правото на ползване се прекратява с изтичане на уговорения срок. С изтичане на срока ползвателят е длъ­жен да върне вещта на собственика (чл. 57, ал. 1 от ЗС) -да я върне в състоянието, в което я е приел. Той не отго­варя обаче за изхабяване или овехтяване на вещта, произ­тичащо от обикновената й употреба. Ако е причинил по-големи вреди, дължи обезщетение на собственика.
Правото на ползване се прекратява със смъртта на ползвателя. То има личен характер. Това следва и от чл. 56, ал. 2 от ЗС - ползвателят нй/може да отчуждава свое­то право. Затова и чл. 59, ал. 1 от ЗС свързва смъртта на ползвателя с прекратяване на ПП, ако то не е учредено за по-кратък срок.
Поначало ПП не се наследява. Наследяване може да има при условията на чл. 35 от Закона за наследството, ко­гато ПП е учредено със завещание плодоползване. Напри­мер завещано е право на ползване на един от наследници­те, а на другите само голата собственост. В такива случаи е накърнена тяхната запазена част и те могат или да изпъл­нят завещателното разпореждане, или да изоставят пълна­та собственост. Решението да се изпълни завещателното разпореждане се взема със съгласието на всички наследни­ци без този, в чиято полза е направено. Това е един особен случай на възникване на ПП по наследство. Но това не ста­ва автоматично с откриване на наследството, а само с во­леизявление (съгласие) на другите засегнати наследници. Ако те изпълнят завещанието, ще се учреди и ПП. Ако не го изпълнят, напр. решат да изоставят пълната собстве­ност, наследникът по завещание (завет) става собственик и следователно учреденото със завета ПП се прекратява - не може да има ограничено право на ползване върху своя собствена вещ. Ако титуляр на ПП е юридическо лице, то се прекратява с прекратяване на юридическото лице.
Правото на ползване се прекратява и с погиване на вещта, тъй като в тези случаи поради липса на обект, върху който то може да се упражнява. Но ако погине са­мо част от вещта и останалата част може да бъде използ­вана според нейното предназначение, ПП няма да се прекрати - то ще се упражнява върху останалата част.
Съгласно чл. 59 от ЗС, правото на ползване се пога­сява, ако не се упражнява в продължение на 5 години. Правото на ползване се учредява в интерес на ползвателя - да получава добивите от чуждата вещ. Затова, ако той не го упражнява, законът предполага, че няма интерес от правото на ползване и затова въздига бездействието на ползвателя в правопогасяващ факт. По този начин се за­щитава и собственикът. Той по-добре ще се грижи за сво­ята вещ, отколкото бездействащият ползвател. В случая не става дума за погасителна давност, която погасява правото на искова защита. ПП като вещно право може да се защитава с петиторни искове, които не се погасяват по давност. Касае се в случая на чл. 59, ал. З от ЗС до загуб­ване на самото ПП поради неупражняването му. Това е една отличителна особеност на ПП за разлика от право­то на собственост, което не може да се загуби поради неупражняване правомощията от собственика.
Едно от важните задължения на ползвателя е да не променя съществено чуждата вещ, да полага грижи за нея. Санкцията за неизпълнението на това негово задъл­жение е предсрочно прекратяване на правото на ползва­не, възможност, установена в чл. 61 от ЗС.  Полз­вателят трябва да е извършил действия, с които да заст­рашава вещта от разрушаване или повреждане или да не е изпълнил някое от своите съществени задължения Освен това необходимо е и предупреждение. Не е необходима специална форма, но с оглед на доказването, то може да бъде отправено чрез нотариална покана. Ищец по този иск е собственикът, а -ответник ползвателят. Компетентен да разгледа иска е районният съд по местонахождението на имота. Искът е конститутивен - прекратява ПП.
С отчуждаване на имота за държавни или общински нужди учреденото върху такива имоти ПП се прекратява. Държавата отговаря за ипотеки и други вещни тежести върху отчуждения имот до размера на дължимото обезще­тение, а отчуждените имоти за мероприятия по ЗУТ се при­добиват от държавата без всякакви тежести, следователно в тези случаи, ако има учредено ПП, то се прекратява.
В) Сервитути. 1. Правна уредба. В действащото българско вещно право липсва обща уредба на сервитута.3 Към правилата, уреждащи сервиту-тите, могат да се отнесат, чл. 35-38 от ЗОССИ (ДВ, бр. 54/1974г.); чл. 190-194 от ЗУТ, чл. 103, 113 ЗВ и др.
2. Определение и характеристика. Според легалното определение на чл. 103 от ЗВ „по­земленият сервитут е тежестта, наложена върху един недвижим имот, наречен служещ имот, в полза на друг недвижим имот, наречен господстващ имот, който при­надлежи на друг собственик".
В действителност сервитутното право като вещно право, принадлежи не на господстващия имот, а на собственика на този имот. Той е субект на сервитутното право. Затова сервитутът се определя като „вещно право на ограничена власт върху чужд имот, принадлежащо на собственика на друг недвижим имот и представлява­що изгода за използване на този имот".1
Сервитутът се състои в такова обременяване, което предполага изгода за ползването на господствуващия имот. Тази изгода може да се състои в право да се изпо­лзва чуждият недвижим имот, или да се изисква да не се извършват определени действия в него, или пък да се изк­лючи упражняването на право, произтичащо от собстве­ността върху обременения имот.
Като вид вещно право сервитутът се характеризира с определени особености. Той се отличава от другите вещни права по това, че използването на чуждия имот е позволено и винаги свързано с използването на друг, гос­подстващ имот.
Сервитутът е отношение не между два имота, а пра­воотношение между собствениците на недвижими имоти, между собственика на господстващия, главния имот и собственика на служещия, на обременения имот. От дру­га страна, сервитутът като абсолютно субективно право създава задължения и за всяко трето лице да се въздържа от въздействие върху обременения и господстващия имот, с които се пречи на упражняването на правомощи­ята на носителя на сервитутното право.
Сервитутът разкрива известно сходство и с т.нар. ог­раничения на собствеността (глава V от ЗС - чл. 50-54), В случая няма сервитутно правоотно­шение между собственици на господстващ и на обслужващ имот. Срещу наложеното от закона ограничение няма право на друго лице спрямо същия имот. Наложените огра­ничения не са вещни тежести, а само граници за упражня­ване на правото на собственост върху съседни имоти.
Обект на сервитутно право може да бъде само нед­вижим имот. За да има сервитут е необходимо съществу­ването на два имота - един, който се обременява със сер­витут и друг, господстващ, заради ползването на който се учредява сервитутното право. Той не може да се учредява върху бъдещ имот. Необходимо е двата имота да са реал­но съществуващи. По това сервитутът се отличава от правото на строеж, което може да се учреди и преди сгра­дата да е построена. Освен това, двата имота трябва са принадлежат на различни лица. Обективно имотите се намират в такава зависимост, че единият не би могъл да се използва пълноценно според своето пред­назначение, без да се обременява другия, без да се огра­ничават правата на собственика на служещия имот.
Както вече се отбеляза, носител на сервитутното право е собственикът на господстващия имот. Но това право няма личен характер. Като всяко вещно право за него е характерно следване на вещта, следване на имота.3 Затова, ако собствеността на господстващия имот се прехвърли, заедно с нея преминава и сервитута в полза на новия собственик. Ако се смени собственикът на служещия имот, новият собственик също ще трябва да търпи ограниченията, произтичащи от сервитутното право. В този смисъл сервитутът е едно акцесорно ограничено вещно право.
Съдържанието на сервитута се изразява чрез право­мощията на носителя на сервитутното право. За разлика от други вещни права сервитутите нямат определено от закона съдържание, защото нуждите от пълноценно сто­панисване на един имот са различни и съответно на това различно може да бъде служенето или обременяването на чуждия имот - право на преминаване, прекарване на вода за напояване и др. Сервитутът обхваща всичко оно­ва, което е необходимо за нормалното използване на гос­подстващия имот според неговото предназначение и кое­то е определено при учредяване на сервитута. Сервитутът трябва да се осъществява с оглед нуждите на собственика на господстващия имот, но не и за трети лица. Сервитутът дава право да се упражнява фактическата власт върху чужда вещ. Тя може да се изрази в положи­телни активни действия върху служещия имот - да се пре­минава или във възможността да се иска от собственика на служещия имот да не извършва някакви действия (отрицателен сервитут) - да не се строи. Но сервитутът не може да се състои в действия на собственика на служещия. Сервитутът включва и правото да се държат направените съоръжения в чуждия имот, например во­допровод, канал, електрически стълбове и др.
Сервитутът е абсолютно вещно право. Той е проти­вопоставим на всяко трето лице. Всяко трето лице трябва да се въздържа от въздействия, които пречат на него­вия носител да упражнява своето право, включително собственикът на служещия имот. Той може да се брани с вещни искове. Като ограничено вещно право няма пречка сервитутът да бъде защитен с някои от вещните искове -ревандикационен, негаторен или установителен. Но тъй като сервитутното право има акцесорен характер, не би могъл да се предяви ревандикационен иск отделно от ревандикацията на господстващия имот.2
Сервитутът е неделимо вещно право. То е вещна те­жест върху всяка част от служещия имот. Затова, ако слу­жещият имот се раздели, например при наследяване, сер­витутът остава да тежи върху целия имот, а значи и вър­ху всяка част от този имот Сервитутът си остава неделимо право и при промя­на в собствеността на господстващия имот. Ако върху то­зи имот възникне съсобственост, всеки от съсобствени­ците ще може да упражнява цялото сервитутно право - сервитутът следва имота при всяка про­мяна на собствеността, без да е необходима изрична уго­ворка. Той е едно акцесорно вещно право.
3. Видове сервитути. Обща класификация. Според начина на учредяване, сервитутите могат да се разграничат на законни и доброволни (договорни). За­конни са сервитутите, които са установени с правна нор­ма (напр. чл. 36 ЗОССИ). Но те не възникват автоматич­но по силата на закона. Те само дават право на собстве­ника на господствуващия имот с едностранно искане пред компетентен държавен орган, последният да му уч­реди конкретно сервитутно право. Собственикът на слу­жещия имот е длъжен да понесе последиците, тежестите на така възникналото сервитутно правоотношение. От тази гледна точка, правото да се иска учредяване на зако­нен сервитут по своята същност се явява особен вид су­бективно потестативно право.
Доброволни или договорни са сервитутите, които се учредяват по волята на собствениците на недвижими имоти. Те свободно определят и съдържанието на сервитута, стига то да не противоречи на императивни правни норми, или на добрите нрави.
Според съдържанието, сервитутите могат да бъдат положителни и отрицателни. Положителните сервитути дават възможност да се извършват положителни активни въздействия върху обременения имот. При отрицател­ните сервитути, носителят на сервитутното право не извършва никакви въздействия върху чуждия имот. Той има право само да иска от собственика на служещия имот да не извършва определени действия в своя имот.
Според характера на въздействията, съставляващи съдържанието на сервитутите, последните могат да се кла­сифицират на прекъснати и непрекъснати. При прекъсна­тите сервитути носителят на сервитутното право извършва отделни, периодично повтарящи се въздействия върху слу­жещия имот. При непрекъснатите сервитути собственикът на гос­подствуващия имот не извършва отделни, повтарящи се въздействия върху чуждия имот. Тук сервитутното право се характеризира с едно трайно съдържание и за запазва­нето му не са нужни нови активни действия.
С оглед на това, дали фактическата власт, в която се изразява
4. Отделни видове сервитути
а) Сервитути по ЗУТ
Чл. 190 от ЗУТ урежда някои сервитути, свързани с процеса на застрояване на населените места и във връзка с изграждането на инфраструктура по тези места. В тази област характер на сервитут имат: право на прекарване на временен път от общината, когато още не е изградена улица (чл. 193 от ЗУТ); прекарване на съоръжения и инс­талации през чужд имот - мрежи, водопроводи, канали и др. инсталации и съоръжения за водоснабдяване и др.;осигуряване на свободен достъп в недвижими имоти за извършване на проучвателни, проектни работи, измерва­ния, заснемания и др. (чл. 194 ЗУТ); Учредяването на сер­витут в тези случаи става със заповед на кмета, катодна собствениците се заплаща обезщетение.
б) сервитут на преминаване по ЗОССИ Специален сервитут - право на преминаване - уреж­дат ЗОССИ и ЗСПЗЗ. Съгласно чл. 36 от ЗОССИ „Собстве­ник или ползвател на селскостопанска земя, която няма из­ход на обществен път, може да поиска от кмета да му раз­реши право на преминаване през съседни земи
Член 35 от ЗОССИ установява принципна възмож­ност за учредяване и на друг вид сервитут - прокарване на инсталации и съоръжения през чужди земеделски земи при съответно обезщетение. Учредяването на такъв сервитут също става по административен ред.
в) Сервитут на водопрекарване по чл. 112 ЗВ
Чл. 112 от ЗВ задължава всеки собственик на недви­жим имот „да даде право на водопрекарване през своя имот на всички, които имат постоянна или временна нужда от това".
5. Учредяване и прекратяване
Сервитутите могат да се учредяват с правна сделка, административен акт или да се придобият по давност. Да се учреди сервитут с правна сделка изрично не е уредено, но това следва от свободата за договаряне. И понеже се касае за вещно право, сделката трябва да бъде извърше­на в нотариална форма. При прехвърляне на собственост­та на един от двата имота правоприемникът не е необхо­димо да сключва нов отделен договор - сервитутът след­ва имота. Освен с договор, сервитут може да се учреди с едностранна сделка, например със завет.
С административен акт се учредяват т.нар. законни сервитути. При тях законът не създава автоматично сервитутно право. Правната норма дава само възможност на собственика на господстващия имот да иска учредяване на определен вид сервитут. Учредяването става с админи­стративен акт, заповед, издадена от кмета на общината, в която се определят конкретното съдържание на сервиту­та, евентуалният срок и начинът за упражняване. По то­зи ред се учредява право на преминаване по чл. 36 ЗОССИ, разбира се срещу обезщетение на собственика на слу­жещия имот.
Спорен е въпросът дали сервитутното право може да се придобие по давност.1 Склонен съм да приема, че така­ва възможност следва от чл. 85 от ЗС. Разпоредбите за придобиване право на собственост по давност важат и за придобиване на други вещни права. Необходимо е едно ли­це фактически да упражнява съдържанието на определено сервитутно право в продължение на 10, респективно 5 го­дини.
Прекратяването на сервитута може да стане винаги по взаимно съгласие на страните по сервитутното право­отношение, а също и при неизпълнение на договорните задължения може да се развали договорът за учредяване на сервитут.
Сервитутът се прекратява и с изтичане на определе­ния срок, ако такъв е определен, или с отпадане на нуж­дата, например вече е прокаран път (арг. чл. 36 ЗОССИ). В този случай собственикът може да иска прекратяване на сервитута по административен ред. Като ограничено вещно право, сервитутът може да се прекратява по дав­ност поради неупражняване в продължение на 5 години (чл. 59, ал. З ЗС), съответно 10 години по чл. 106 ЗВ.
Сливане в едно лице на качеството на собственик на господстващия и на собственик на служещия имот има за последица прекратяване на сервитута. Такава хипотеза е възможна при наследяване. В тези случаи сервитутът се прекратява, тъй като не може да има сервитут върху собствен имот. Или пък при сливане на двата имота в един парцел по силата на влязъл в сила подробен устройствен план.

20.ЗАЩИТА НА ВЕЩНИТЕ ПРАВА
А) Видове. Разграничение между петиторна и посесорна защита.
Правната защита на частната собственост у нас е конституционно прокламирана в чл. 17 от Конституцията - тя е неприкосновена. Чл. 2, ал. 2 от ЗС установява принципа за равна закрила на всички фор­ми на собственост. Член 101 от ЗС и чл. 63 от ЗТСУ, чл. 33 от ЗДС, чл. 22 ЗОС определят точно условията за от­чуждаване на имоти за държавни и общински нужди. Член 80 от ЗДС и чл. 65 ЗОС уреждат административна­та защита на държавната и общинската собственост. На­казателният кодекс в глава пета предвижда наказателни санкции за престъпни посегателства срещу собственост­та. Член 86 от ЗС не позволява да се придобива по дав­ност вещ, която е публична държавна или общинска собственост. Облигационноправни норми също уреждат искове от облигационен характер. С оглед на реда за осъществяване правната защита на вещни права може да се разграничи на извънсъдебна и съдебна.
Извънсъдебна е защитата, която се осъществява по извънсъдебен ред. Такава е защитата по чл. 86 от ЗС. Съгласно чл. 86 от ЗС „не може да се придобие по дав­ност вещ, която е публична държавна или общинска собственост". Тази своеобразна защита е продиктувана от обстоятелството, че държавната (общинската) собственост служи за задоволяване на обществени, пуб­лични интереси.
Извънсъдебна е и административната защита. Тя се прилага само по отношение на държавна или общинска собственост. Съгласно чл. 80 ЗДС и чл. 65 ЗОС, когато един държавен или общински имот се владее или държи без основание, той се изземва въз основа на заповед на областния управител или кмета, която се привежда в изпълнение със съдействието на полицията. Тук могат да се отнесат и обжалванията на регулационни планове, от­чуждаванията и др.
Съдебна е защитата на ПС и на други вещни права, която се осъществява по съдебен ред. Съдебна е наказа-телноправната защита. Тя се свежда до съдебно установя­ване и налагане от съда на предвидени в НК санкции за престъпления против собствеността. Глава пета от НК определя фактическите състави и наказанията за кражба, грабеж, присвояване, вещно укривателство, унищожаване или повреждане на чужда вещ и др.
Правото на собственост и други вещни права могат да бъдат защитени по съдебен ред и с искове от облига-ционноправно естество.
Вещноправната защита обхваща специално уредени от норми на вещното право искове - ревандикационен иск, негаторен иск, иск за определяне на граници, иск за непълноти и грешки в кадастралния план, установителен иск. Обшият режим на вещните искове за защита на правото на Собственост и другите вещни права. Тяхната защита има вещноправен характер и не бива да се смесва с посесорната защита - исковете по чл. 75 и 76 от ЗС, които са искове за защита на владението. В тази връзка се налага едно предварително разграничение между посесорна и петиторна защита.
Посесорните искове по чл. 75 и 76 от ЗС имат за цел да се възстанови владението върху вещта. При тези искове съдът не се интересува от права. По такива дела той уста­новява само факта на владението и на нарушението (чл. 294 ГПК). С владелческите искове се защитават фактически отношения. Друго е при петиторните искове - ревандикационен иск, негаторен иск, иск за определяне на граници. При тях носителят на едно вещно право иска да се прекра­ти нарушението на неговото право. Става дума за защита именно на вещно право, а не на фактическо отношение. За­щитата тук се осъществява чрез съдебно установяване и признаване на вещното право у ищеца и осъждане на ответ­ника да преустанови нарушението. Затова ищецът трябва да докаже правото си на собственост или друго вещно пра­во върху чужда вещ. Ако не успее да установи своето пра­во, няма да получи защита. Освен това, посесорните иско­ве се погасяват с кратка, б-месечна давност, а петиторните не се изсрочват по давност. Именно поради различния ха­рактер на посесорните и петирторните искове те не могат да се съединяват в един процес (чл. 295 от ГПК).
Посесорните искове се различават и от установителните искове по чл. 97 от ГПК. С последните се иска уста­новяване съществуването или несъществуването на едно право. И понеже владението е факт, а не право, не може да има установителен иск за владение.
ВЕЩНОПРАВНА ЗАЩИТА
1. Установителен иск за собственост. Във вещното законодателство установителният иск не е уреден като способ за защита на собствеността, но ка­то средство за защита на субективни права той е уреден в чл. 97 от ГПК и е допустим и за защита на вещни права.
Чл. 97, ал. 1 от ГПК дава право на всеки не само да предяви иск за да възстанови правото си, когато е нару­шено, но и „да установи съществуването или несъществу­ването на едно правно отношение или на едно право, ко­гато има интерес от това ". Този иск може да има за пред­мет всякакви права - вещни, облигационни, семейни, нас­ледствени и др. Целта на установителния иск е да внесе яснота, определеност и безспорност в гражданските отно­шения. Търсената с него защита се изчерпва в силата на присъдено нещо, с която спорното право се потвърждава или отрича.1
В областта на вещното право установителният иск е допустим, когато правото на собственост или друго ВП се оспорват, като неоснователно друго лице твърди, че има права върху същата вещ или отрича съществуването на тия права у собственика или у носителя на ограниченото ВП. Ищец може да бъде всеки, който има интерес от ус­тановяване на действителното правно положение. Ако инициативата се поеме от лицето, което твърди, че е собственик или че е носител на друго ВП и иска неговото съществуване да бъде съдебно установено, този иск се на­рича положителен установителен иск. Правен интерес от предявяване на установителен иск може да се срещне в редица хипотези Ако искът се предяви от лицето, което отрича съществуването на спорното ВП, искът се нарича отрицателен установителен иск. Това разграничение няма значение за защитата, нито за доказ­ването. Който твърди съществуването или отрича вещното право, трябва да докаже пред съда своите твърдения. Със съдебното ус­тановяване на действителното правно положение се изче­рпва защитната роля на установителния иск. Друго съдът не постановява. Затова, ако след влизане в сила на съдеб­ното решение владението бъде отнето, или ако на собственика се пречи да упражнява своето право, той мо­же да прибегне към други искове - ревандикационен или негаторен, с които ще постигне и едно осъждане на от­ветника да предаде владението или да спре да му пречи да упражнява своето право.
Установителният иск е субсидиарна форма на защита. Затова той ще е недопус­тим, когато ищецът може да се защити с осъдителен иск.1 Той ще може да защити правото си с осъдите­лен, ревандикационен иск. Установителният иск като ве­щен иск не се изсрочва по давност, макар това изрично да не се сочи в законодателството.
2. Иск за определяне на граници
У нас е уреден в чл. 109-а от ЗС (ДВ, бр. 33/1996 г.). „Собстве­никът на недвижим имот може да иска определяне на границите между своя и съседните имоти". Това е особен иск, основан на правото на собственост. Законът го уреж­да отделно, а това значи, че го различава от собственическия, ревандикационния иск по чл. 108. От друга стра­на, чл. 53 от ЗКИР урежда иска за непълноти и грешки в кадастралния план, при който също може да има спор за гранична линия, респ. за собственост. Тази уредба затруд­нява, както и в миналото по отменения чл. 35-37 от ЗИСС, разграничаването между ревандикационния и установителния иск, и иска за определяне на граници.
Относно характера на иска по чл. 109-а от ЗС са из­разени различни становища. Според едни, искът се опре­деля като установителен,3 Други смятат, че той е установителен, но съдебното решение по него има конститутивно действие.4 Трети приемат, че този иск може да прояви ефект на една частична ревандикация, на установителен или на негаторенн иск.5
За да се определи характерът на иска по чл. 109а, от ЗС , преди всичко трябва да се разграничат хипоте­зите, при които може да възникне спор за определяне на граници между съседни имоти.
Най-напред трябва да се уточни, че при регулирани имоти границите се определят с влезлия в сила подробен устройствен план, като границите се поставят на място от техническата служба на съответния общински съвет. В тази хипотеза иск по чл. 109Аот ЗС е недопустим.6
Ето защо, в приложното поле на иска по чл. 109-а от ЗС ще попадат главно случаите на спор за гранична ли­ния при нерегулирани парцели. Но и тук са възможни различни хипотези.
В едни случаи поради неопределеност на граничната линия, собственикът на недвижим имот може да е завладял част от имота на съседа по протежение на гранична­та линия като твърди, че тази ивица земя е негова и уп­ражнява владелчески въздействия върху нея.1 Искът е до­пустим. Целта не е толкова да се осъди ответникът да предаде владението на собственика или да преустанови някакво нарушение, а да се признае правото на собстве­ност върху един недвижим имот до определена граница. Затова този иск е установителен, а съдебното решение, с което той се уважава, има установителен характер - приз­нава правото на собственост в установените по съдебен ред граници.
Характерна особеност на иска за определяне на гра­ници е, че при него всяка от страните се явява едновре­менно ищец и ответник. Всяка от тях трябва да установи границите на своя имот.2          /
Тежестта на доказване лежи върху двете страни. Съ­образно събраните доказателства съдът ще определи гра­ниците между съседните имоти. По-нататъшна защита от въздействия върху имота с този иск не би могла да бъде търсена.Той няма осъдителен характер. Както се посочи, неговата цел е да се потвърди ПС върху съседните недви­жими имоти до установените по съдебен ред граници.
В теорията е изказано мнение, че искат за определя­не на граници може да вземе облика на негаторен иск, ко­гато собственикът на съседния имот извършва трайни на­саждения или строи на по-малко разстояние с оглед на претендираната от ищеца гранична линия.
Такъв извод би могъл да се обосно­ве само със систематическо тълкуване - искът за опреде­ляне на граница е уреден в чл. 109-а от ЗС, а негаторният иск - в чл. 109. Както вече бе изяснено , негаторният иск има осъдителен характер, а искът за определяне на гра­ници макар и вещен иск, има установителен характер. Неговата крайна цел не е да се прекратят някакви неос­нователни действия, които пречат на собственика да уп­ражнява своето право, а да се внесе яснота в обема на правата върху съседни имоти. При неяснота на гранична­та линия, не може да се приеме, че собственикът засажда или строи на разстояние по-малко от установеното напр. в чл. 52 от ЗС и да окачествим, тези действия като неос­нователни по смисъла на чл. 109 от ЗС.
Подобно на ревандикационния и на негаторния иск, искът за определяне на граници се основава на правото на собственост. Ищецът тук твърди, че е собственик на имота до претендирана от него гранична линия. Негова­та цел е да се установи по съдебен ред местоположение­то на общата граница между имотите, за да се индивиду­ализира и по такъв начин да се установят и пространстве­ните предели на правото на собствеността. Съдът обаче не би могъл да увеличи или намали доказаните и прите­жаваните от страните права по повод определяне на гра­ницата между техните имоти. Съдът е длъжен въз основа на представените доказателства да установи действител­ното правно положение относно размера на всеки от два­та съседни имота, затова и съдебното решение има уста­новителен характер - признава със сила на присъдено не­що спорния обхват на правото на собственост до опреде­лената граница.
Б) Петиторна защита. Ревандикационен и негаторен иск.
1. Ревандикационен иск
Правомо­щието владение е най-характерният белег на правото на собственост и другите вещни права. Затова лишаването на титуляра от правната възможност да упражнява фактическа власт, владение върху вещта е сериозно посегате­лство върху неговото право и ЗС му дава защита чрез ре-вандикационния иск по чл. 108 от ЗС.
Съгласно чл. 108 от ЗС „собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за това". Както е видно от чл.108, ЗС дава защита на собственика, когато владението му е от­нето. Тук защитата на ПС се постига чрез защита на пра­вото на владение като едно от основните правомощия на собственика. А то е предпоставка пълноценно да се уп­ражняват и другите правомощия Ревандикацията е това правно средство, което има за цел осъждане на лицето, което държи или владее чужда вещ и връщането й на Собстве­ника, който има право на владение върху нея.
Ревандикационният иск по чл. 108 от ЗС е уреден ка­то вещен, собственически иск. Но с него може да се защи­тава не само правото на собственост. И ограничени вещ­ни права, съдържащи правомощия на владение, могат да бъдат защитавани с ревандикационен иск.
С ревандикационен иск може да се защитава не са­мо частна, но и държавна и общинска собственост. Като вещен иск той не се погасява по давност. Неговата край­на цел е да се възстанови на собственика владението, ко­гато то е отнето. Необходимо е още отнетата вещ да съ­ществува, за да може да бъде върната на собственика. Тя трябва да се предаде на собственика в състоянието, в ко­ето се е намирала при предявяване на иска. Затова ако тя е погинала или повредена, собственикът с облигационен иск може да търси нейната равностойност, респ., обезще­тение за причинените вреди.
Ищец по ревандикационен иск може да бъде само собственикът, респ. носителят на ограничено вещно право.. Активно легитимиран да предяви ревандикационен иск е и съсобственикът, ако друг съсобственик например му отне­ме владението, като го изгони от имота. И съсобственикът е носител на съответен дял от правото на собственост с всички правомощия, които то съдържа. Затова, ако владе­нието му бъде отнето, няма пречка той да предяви реванди­кационен иск, за да му се възстанови владението. Ако този иск е насочен към външно за съсобствеността лице, което е отнело владението, останалите съсобственици не ще мо­гат да се ползват от осъдителното решение, ако не са участ­вали в процеса като съищци.2 Всъщност спорен е въпросът за ревандикационен иск от съсобственик.3
Основният спор е дали съсобственикът може да предяви иск само за своя дял или е легитимиран да пре­дяви иск за цялата вещ, когато тя е завладяна от трето лице - несобственик. Съдебната практика допуска и ед­ното1 и другото2
по-голям практически ефект-съсобственикът може да предя­ви иск по чл. 108 от ЗС за цялата вещ срещу трето лице, защото ако се уважи искът, и се възстанови владението, интересите и на останалите съсобственици са защитени.4 Ако те не са участвали в процеса, съдебното решение не ги обвързва. В такъв случай всеки съсобственик би могъл самостоятелно да предяви иск по чл. 108, ако решението е неблагоприятно за него.
Ответник по ревандикационен иск може да бъде „всяко лице, което владее или държи" чуждата вещ без да има основание за това (чл. 108 ЗС). Ответникът е лицето, което упражнява фактическа власт върху чужда вещ, без да има право да я упражнява.5
То е владелец или държател по смисъла на чл. 68 от ЗС. Няма значение дали владението е добросъвестно или недобросъвестно. Понятието „основание", употребено в чл. 108 от ЗС не е правно основание по смисъла на чл. 70 от ЗС, необходимо за определяне владението като доб­росъвестно, нито пък има значение на основание при каузалните сделки във връзка с тяхната недействителност по чл. 26 от ЗЗД. Тук се имат предвид всякакви юридически факти или субективни права, изключващи неправомерно­стта на владението от ответника. Така например той мо­же да направи възражение, че е получил фактическата власт на правно основание, че държи един имот на осно­вание договор за наем; без да оспорва собствеността, мо­же да възрази, че му е учредено вещно право на ползване; че вещта е придобита по давност и т.н. С ревандикация не може да се прекрати правомерно владение или държане.1
Ответник по ревандикационен иск може да бъде и лице, което „държи" чужда вещ без основание. Кога е на­лице „държане" определя чл. 68, ал. 2 от ЗС - когато се упражнява „фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя", т.е. когато липсва субективният еле­мент на владението вещта да се държи като своя. Напр. лицето държи вещта на основание на договор за наем -неговата пасивна легитимация е установена. Разбира се, собственикът разполага и с облигаторния иск за връщане на вещта, но няма пречка да предяви вещен, ревандика­ционен иск. Универсалните правоприемници при насле­дяване или при реорганизация на юридически лица също могат да бъдат ответници по ревандикационен иск, до­колкото в тяхна власт е преминало владението или дър­жането на процесната вещ.
Ответник може да бъде само лицето, което към мо­мента на предявяване на ревандикационен иск владее или държи чуждата вещ. Пасивната легитимация се преценя­ва към момента на предявяване на иска. Ако обаче след предявяване на иска за собственост ответникът предаде владението на друго лице, принудителното изпълнение и осъдителното решение при уважен ревандикационен иск ще се насочи и срещу това лице, ако съдията-изпълнител установи, че то е придобило владението на имота след за­веждане на делото (чл. 416 ГПК).
При ревандикационния иск ищецът трябва да дока­же две неща.
Първо, че е собственик на вещта. Допустими са вся­какви доказателствени средства, с които се удостоверява право на собственост - нотариален акт; като докаже, че е придобил имота по давност; писмен договор с нотариал­на заверка на подписите, ако се касае за доброволна дел­ба на движима вещ на стойност над 50 лева (чл. 35 от ЗС); или доказателства за добросъвестно възмездно придоби­ване на движима вещ, което го прави собственик на вещ­та по чл. 78 от ЗС.
Няма пречка активната лигитимация да се установя­ва и с норми, установяващи презумпции за права, напр. че вещта е придобита по приращение (чл. 92 от ЗС).
Активната легитимация на ищеца възниква от мо­мента на изгубване на владението или държането от но­сителя на вещното право.
Второ, ищецът трябва да докаже, че ответникът вла­дее вещта без основание. Не е нужно последният да до­казва, че има права върху същата вещ. Той може просто да заеме едно пасивно поведение - да не доказва нищо, а само да отрича правото на собственост у ищеца; Ако ищецът не успее да докаже своето право, неговият иск ще бъде отхвърлен и владелецът предпочетен.
Ответникът по ревандикационен иск може да не ос­порва правото на собственост на ищеца, нито че владее неговата вещ. Но той може да му противопостави възра­жения, че има вещни права върху същата вещ, които му дават право да я владее. В този слу­чай, макар и да се установи, че е собственик, ищецът ня­ма да получи исканата защита, няма да му се възстанови владението. Ответникът може да противопостави на ище­ца и възражения от облигационно естество. Но не и предвари­телен договор, защото от този договор не възниква задъл­жение да се предаде владението върху вещта. Може още да направи възражение, че има право на задържане, защо­то например е добросъвестен владелец и др.
Петитумът на ревандикационния иск включва, въз основа на доказано ПС, искане да се осъди ответникът да предаде владението, да се върне вещта в патримониума на собственика. Макар да не е указано в закона, вещта трябва да се върне в състоянието, в което се е намирала при предявяване на иска. Но ревандикацията обхваща и плодовете, които ответникът е събрал или е могъл да съ­бере в зависимост от това дали последният е добросъвес­тен или недобросъвестен владелец. Отношенията се уреждат по правилата на чл. 72-74 от ЗС.
Ревандикационният иск има вещен, собственически характер. Той е от типа на осъдителните искове, макар да съдържа елементи на установителен иск във връзка с активната легитимация на ищеца. Постановеното от него решение е осъдително и се привежда в изпълнение по предвидените в ГПК способа Общо правило е, че съдеб­ното решение има действие самр между страните по иска. Затова ако съдия-изпълнителят не намери движимата вещ у длъжника, ще събере от него нейната равностой­ност (чл. 414 ГПК). Ако обаче ревандикацията е за нед­вижим имот и той след влизане на решението в сила не е вече във владение на ответника, решението има сила и спрямо лицето, което го владее, ако е придобило владени­ето след предявяване на ревандикационния иск. Член 416 ГПК възлага в тежест на съдия-изпълнителя да посочи начина, по който се е уверил кога третото лице е получи­ло владението на имота.
2. Негаторен иск
Съгласно чл. 109 от ЗС „собственикът може да иска прек­ратяване на всяко неоснователно действие, което му пре­чи да упражнява своето право".
Негаторният иск е сходен на ревандикационния. Той също е вещен, собственически иск, има осъдителен ха­рактер и не се погасява по давност. Както и при реванди­кационния иск, ищецът трябва да докаже правото си на собственост, и че неговото право е нарушено от ответни­ка. От него обаче се различава преди всичко по това, че той дава правна защита срещу посегателства, които без да отнемат владението, пречат на собственика да осъще­ствява спокойно и в пълен обем своите правомощия.
   В тези случаи собственикът не може да води ревандикационен иск, за­щото владението не му е отнето. Затова чл.109 от ЗС му дава негаторния иск, с който да прекрати противоправни-те пречки да упражнява своето право.
Ищец по негаторния иск е собственикът на вещта. Няма значение дали той упражнява фактическата власт върху нея. Ищецът трябва да докаже в процеса, че е собственик, както и да докаже, че ответникът му пречи да упражнява своето право.
Ответник по негаторния иск е лицето, което нару­шава правото на ищеца. Ако от нарушението са останали трайни въздействия, искът може да се предяви и срещу новия приобретател, ако имотът бъде прехвърлен след нарушението. Ако ответникът твърди, че е извършил строежа или действията по силата на някакво право, в негова тежест е да докаже своето твърдение.
Искът по чл. 109, ал.1 ЗС е иск за защита на право­то на собственост. Той може да бъде насочен не само сре­щу всяко чуждо на собствеността лице, но и към съсоб­ственик, който с неоснователно свое действие създава пречки за упражняване правото на друг съсобственик. Например, съсобственик ползва общата вещ, като напъл­но или частично лишава другите съсобственици от въз­можност да я ползват в съответствие със своите права
За разлика от ревандикационния иск, нарушението на правото на собственост при негаторния иск не се изра­зява с отнемане на владението. Всякакви противоправни действия, които пречат на собственика да упражнява сво­ето право, са предпоставка за предявяване на негаторния иск.
 Може трето лице неоснователно да твърди, че има вещни права върху имота на собственика. Възможно е да се извършат действия, които засягат съседния Тези въздействия трябва да продължават и към момента на завеждане на иска или да съществува опасност, че и за­напред те ще продължат или да са останали трайни после­дици от нарушението. Ня­ма значение дали нарушението е извършено виновно, да­ли нарушителят е действал за себе си или за други.
За разлика от ревандикационния иск, искът по чл. 109 от ЗС няма за предмет връщане на отнетото владе­ние, а има за предмет прекратяване на други неоснова­телни действия.
Различните възможни посегателства срещу правото на собственост обуславят и различния предмет на нега­торния иск. В едни случаи петитумът може да е насочен към съдебно установяване, че претендираното от ответ­ника право не съществува. В този случай негаторният иск по своята същност е отрицателен установителен иск. Съ­дебното решение по него има само установително действие - че ищецът е собственик и че ответникът няма претендираните права.
В други случаи, когато нарушението се изразява в действия, които засягат правото на собственост на ище­ца, напр. преминава се през неговия имот, засаждат се дървета до неговата граница и т.н. собственикът може да предяви осъдителен негаторен иск. Ако такъв иск бъде уважен, съдът ще осъди ответника да прекрати занапред нарушението, да се въздържа от определени действия и понеже решението е осъдително, то се ползва и с изпъл­нителна сила.
И най-сетне, възможно е от противоправното пове­дение на ответника да са останали трайни последици. В такъв случай ищецът може да иска осъждане на ответника да премахне последиците от нарушението. Съдебното реше­ние по този иск също има осъдителен характер. Но в ед­на хипотеза на чл. 52 от ЗС, когато са засадени дървета до имота на съседа на разстояние, по-малко от определено­то, защитата срещу това нарушение и премахване вредни­те последици се осъществява по административен ред -съседът може да поиска от кмета да бъдат отсечени кло­ните над неговия имот, да бъдат преместени дърветата или да бъдат отсечени корените в неговия имот.
Посочените негаторни искове могат са се предявя­ват самостоятелно, както и да бъдат съединявани.
Възможно е от нарушението да са причинени вреди на собственика. Затова с негаторния иск могат да бъдат съединявани и искове за непозволено увреждане, както и искове за унищожаване, разваляне действието на актове, от които ответникът черпи права върху имота или вещта.