Допустим ли е разпитът на наказаното лице в съдебната фаза на административнонаказателното производство
През последните години в дейността по административно наказване се очертаха две тенденции.
Едната от тях се свежда до усложняване на административноправния режим на стопанската дейност и разширяване обхвата на закрилата му посредством методите и средствата на административното наказване. Това доведе до увеличаване на броя на санкционните актове на държавната администрация и нарастване на обществения интерес от упражняване на съдебен контрол върху тяхната законосъобразност и правилност.
Другата се изразява в създаване на все по-противоречива практика по приложение на процесуалните закони в производството по осъществяване на съдебен контрол върху наказателните постановления. Това се отразява неблагоприятно на правосъдието и поражда недоверие в съдебната система.
Един от въпросите, на който така и не е даден еднозначен отговор, е допустим ли е разпитът на наказаното лице пред районния съд, който е сезиран да упражни съдебен контрол върху законосъобразността и правилността на наказателното постановление.
На практика въпросът се свежда до това, дали обясненията на наказаното лице могат да се ползват като годно гласно доказателствено средство в процеса на изграждане на свободното вътрешно съдийско убеждение на районния съд относно фактите и обстоятелствата, включени в предмета на доказване по делото.
Този въпрос се поставя само във фазата на съдебно оспорване на наказателните постановления пред районния съд, тъй като съгласно императивната законова разпоредба на чл. 63, ал. 1, изр. 2 ЗАНН вр. чл. 219, ал. 1 АПК пред касационната инстанция се допускат само писмени доказателства. Разрешаването му обаче рефлектира и при разглеждане на делото от касационната инстанция, тъй като тя не може да установява нови фактически положения и се произнася само въз основа на фактите, приети за установени от първоинстанционния съд, въз основа на събрания по делото доказателствен материал (чл. 220 АПК).
Дискутираният въпрос се отнася само до две от възможните категории административнонаказателноотговорни лица – физическите лица и едноличните търговци, тъй като само те са едновременно източник на факти и обстоятелства и субекти на правото на защита.
В случай че към административнонаказателна отговорност са привлечени юридически лица, няма пречка лицата, които ги представляват по силата на гражданските закони, да бъдат разпитани в хода на съдебното следствие пред съответния първоинстанционен съд, но в процесуалното им качество на свидетели по смисъла на чл. 61 ЗАНН.

* * *
За да се отговори на въпроса допустим ли е разпитът на наказаното лице в съдебната фаза на административнонаказателното производство, следва да бъдат взети предвид няколко обстоятелства.
На първо място, трябва да се отчита процесуалното положение на наказаното лице в производството по оспорване на наказателното постановление. Това е лице, срещу което е постановен, но не е влязъл в сила акт на държавната администрация – наказателно постановление, с който са решени въпросите относно виновността и отговорността му за осъществен състав на административно нарушение и на което е признато качеството на субект и страна в административнонаказателното производство. В този смисъл процесуалното положение на наказаното лице е аналогично с това на подсъдимия във въззивното производство по наказателни дела. А съгласно разпоредбата на чл. 55 НПК подсъдимият има право да дава обяснения на всеки етап от производството, в който се събират доказателства.
На второ място, необходимо е да се посочи, че макар по силата на чл. 56 ЗСВ районният съд да разглежда дела като първа инстанция, в производството по съдебно оспорване на невлезли в сила наказателни постановления той действа като въззивна съдебна инстанция (предвид наличието на постановен правоохранителен акт от несъдебен орган, с който са решени въпросите за виновността и отговорността на определено лице за осъществен състав на административно нарушение).
По силата на ограничителното препращане, съдържащо се в разпоредбата на чл. 84 ЗАНН вр. чл. 314, ал. 1 НПК, районният съд действа като втора първа инстанция по съществото на делото, проверявайки изцяло законосъобразността и правилността на постановения правораздавателен акт независимо от основанията, посочени от страните.
Следователно пред районния съд се допускат всички доказателства и доказателствени средства, които могат да бъдат събрани по предвидения за това в НПК ред, включително и гласни доказателствени средства, и в частност – обясненията на подсъдимия.
Действително, съгласно разпоредбата на чл. 327, ал. 2 НПК, въззивният съд в закрито заседание се произнася по необходимостта от разпит на подсъдимия. Възможно е и съдът да счете, че разпитът му не е необходим за обективното, всестранно и пълно изясняване на фактите и обстоятелствата, включени в предмета на доказване по делото. Независимо от това обаче, ако подсъдимият пожелае да даде обяснения за обстоятелства, които се отнасят до предмета на доказване, въззивният съд не може да откаже поискания разпит (В този смисъл вж Р. 109-00-ІІ.).
Това е така, тъй като правото на подсъдимия да дава обяснения по обвинението е негово основно средство на защита. Това право му е гарантирано във всички фази на процеса, в които се събират доказателствени материали, затова той може да дава обяснения във всеки момент от съдебното следствие (В този смисъл вж Р. 110-00-ІІ.).
Съгласно чл. 42, т. 8 ЗАНН законосъобразно съставеният акт за установяване на административно нарушение следва да съдържа обясненията или възраженията на нарушителя, ако е направил такива. Липсата им или отказът същите да се впишат в акта не представляват съществено процесуално нарушение, тъй като за нарушителя съществува възможност в тридневен срок от подписване на акта да направи възражения по него (чл. 44, ал. 1 ЗАНН), както и да инициира съдебно оспорване на издаденото наказателно постановление, в хода на което да бъде извършена цялостна проверка на законосъобразността и правилността му. С това той ще упражни правото си на защита в производството в най-пълен обем.
Разпоредбата на чл. 52, ал. 4 ЗАНН указва на административнонаказващия орган, преди да се произнесе по преписката, да провери законосъобразността на съставения акт и да прецени възраженията на нарушителя и събраните доказателства. Но това е само една възможност, не и скрепено със санкция задължение. При изпълнението му административнонаказващият орган разполага със свобода на преценката както относно необходимостта да събира доказателства, така и относно интерпретацията им. Затова не са рядкост случаите, в които наказателното постановление се издава само въз основа на констатациите, съдържащи се в обстоятелствената част на акта за установяване на административно нарушение, без да са положени каквито и да било допълнителни усилия от наказващия орган за попълване на преписката с нови доказателствени материали.
Подобно развитие на административнонаказателното производство също не е в нарушение на процесуалните правила, тъй като, от една страна, при упражняване на правомощията си по чл. 52, ал. 4 ЗАНН административнонаказващият орган действа при условията на оперативна самостоятелност, а от друга – районният съд действа като втора първа инстанция и за него винаги съществува възможност да попълни делото с необходимите доказателства.
Но дори административнонаказващият орган добросъвестно да изпълни задълженията си, произтичащи от разпоредбата на чл. 52, ал. 4 ЗАНН, като извърши обективно, всестранно и пълно разследване на фактите и обстоятелствата, включени в предмета на доказване по преписката, и събере необходимите доказателства, те имат това си качество само до приключване на извънсъдебната фаза на административнонаказателното производство. Поради това, че не са събрани по реда на НПК, а по този на ЗАНН, те не са годни доказателствени средства по смисъла на чл. 105 НПК и не могат да се ползват от съда при формиране на свободното му вътрешно съдийско убеждение относно виновността и отговорността на наказаното лице за осъществен състав на административно нарушение.
Следователно въззивната съдебна инстанция – районният съд, не може да откаже да допусне до разпит това лице, тъй като до началото на съдебното следствие от него не са били снемани годни обяснения, които да могат да се ползват при изграждане на свободното вътрешно съдийско убеждение относно фактите и обстоятелствата, включени в предмета на доказване по делото.
Верността на този извод не зависи от това дали наказаното лице се е възползвало от правото си да даде обяснения и възражения по акта, или не; дали по негова инициатива са събрани други гласни доказателствени средства, или не; дали тъкмо то е инициирало преминаването на административнонаказателното производство в съдебната му фаза, или това е станало по инициатива на друго лице, на което е признат правен интерес от оспорване на наказателното постановление.
Съобразно с релевираните по-горе съображения следва да се приеме, че разпитът на наказаното лице в производството по оспорване на издаденото, но невлязло в сила наказателно постановление, е безусловно допустим.
Този извод не се разколебава от обстоятелството, че в ЗАНН не е уредена процедура по разпит на наказаното лице, тъй като по силата на ограничителното препращане, съдържащо се в разпоредбата на чл. 84 ЗАНН, към производството по съдебно оспорване на наказателни постановления, включително и относно реда за събиране и проверка на доказателства, намират приложение разпоредбите на НПК.
Разпитът на наказаното лице, ако то пожелае да даде обяснения, е и необходим за обективното, всестранно и пълно изясняване на фактите и обстоятелствата, включени в предмета на доказване по делото от страна на решаващия орган, който в случая се явява и последна инстанция по фактите.
Противното би означавало наказаното лице да бъде принудено да иска събирането на други – оневиняващи го или смекчаващи отговорността му, доказателствени средства, което не винаги е възможно и не би допринесло за утвърждаване на принципа за разкриване на обективната истина, прокламиран в чл. 13 НПК.
Отделен е въпросът дали при изграждане на свободното си вътрешно съдийско убеждение относно фактите и обстоятелствата, включени в предмета на доказване по делото по смисъла на чл. 84 ЗАНН вр. чл. 102 НПК, съдът ще кредитира снетите от наказаното лице обяснения. При преценката им съдът ще следва да ги съпостави с останалите доказателства по делото, които подлежат на всеобхватен анализ.
Осигуряването на възможност на наказаното лице да даде обяснения пред съответния районен съд, ще бъде и гаранция за ефективното и пълноценно упражняване на правото му на защита в производството, гарантирана от Констутуцията и законите на страната.
Отказът на съда да изслуша обясненията на наказаното лице винаги ще води до ограничаване на правото му на защита в производството и поради това би следвало да се преценява като основание за отменяване на постановеният съдебен акт (В този смисъл вж Р. 509-99-ІІ и др.).