Въпрос 47. Финансови актове. Обща характеристика. Видове финансови актове. Съотношение между финансовите и административните актове.

1. Обща характеристика

За да се осъществява финансовата дейност, освен нормативни актове, са необходими и индивидуални финансови актове. Индивидуалните финансови актове по своята същност са индивидуални административни актове, но се отнасят до финансова материя. Те трябва да отговарят на изискванията за индивидуалните административни актве, посочени в чл. 21 АПК. Когато липсва регламентация в специален финансов закон, субсидиарно се прилага АПК. Подобно препращане съществува и по отношение на критериите за законосъобразност в чл. 146 АПК.

2. Издаване на индивидуални финансови актове

2.1. Понятие. Терминът индивидуален финансов акт се употребява в теорията като родово понятие. В нормативните актове се срещат конкретни наименования – заповеди, разпореждания, решения, ревизионни актове, постановления за принудително събиране. Индивидуалните финансови актове са юридически актове. Те са израз на волеизявление на финансов орган, което се отнася до права и задължения. Волеизявлението се прави от държавен финансов орган във връзка с неговите финансови правомощия. Най-често такива актове издава специализираната финансова администрация.

Индивидуалният финансов акт е властнически акт, издаден от финансов орган от името на държавата в качеството й на власт. Този акт представлява едностранно издаден акт, без да има съгласуване на волите между автора и адресата на акта.

2.2. Форма. За разлика от АП, всички финансови актове се издават в писмена форма. Не са допустими изключения. Формата има двояко значение – по отношение на валидността на акта (форма за действителност) и във връзка с доказване на юридическия факт (форма за доказване). За голяма част от финансовите актове са установени образци.

2.3. Издаване. Понякога такива актове се издават по повод на молба, но тя само сезира държавния орган да издаде акта. По – често във Финансовото право вместо молби се подават декларации. Подаването им е задължение за лицето – това е нормативно установено, а неизпълнението му е свързано със санкция. Подаването на декларации е форма на общото задължение на лицата да съдействат на финансовата администрация. В декларациите се сочат факти – изгодни или неизгодни за лицата, свързани с техните права и задължения. От процесуална гледна точка декларациите представляват извънсъдебно признание за сочените в тях факти. Финансовият орган не е обвързан с данните и с всички допустими средства може да доказва, че фактите се различават от действителните.

2.4. Законоустановеност. Индивидуалните финансови актове се издават в приложение на закона. Това означава, че във всички случаи основанието за издаването трябва да съответства на това, предвидено в закона. Тъй като финансовата администрация действа в условията на обвързана компетентност, финансовите органи са длъжни да издават актовете, посочени в закона като обратното ще означава изричен/мълчалив отказ за издаване на акта, който може да бъде обжалван. Болшинството от индивидуалните финансови актове, свързани със същинските финансови правоотношения, принципно имат декларативно действие. Доколкото индивидуалните финансови актове са властнически актове, изпълнението им е скрепено с държавна принуда, която се изразява в налагането на санкции или принудителни административни мерки.

2.5. Финансов автоматизъм. Във Финансовото право във връзка с декларативния характер на актовете, се говори за финансов автоматизъм. Тъй като финансовото задължение възнкиква по силата на закона, след осъществяването на юридическия факт е възможно финансовият акт да не се издаде, но да остане потенциалната възможност при развитието на контролни правоотношения той да бъде издаден.(Напр: внасяне на ДОД за трудови възнаграждения. – предварително се изчисляват дължимите от лицето суми, но остава възможността за законосъобразно последващо определяне на вноските).

3. Обжалване. Изпълнение

 Във Финансовото право и особено във връзка с обжалването на индивидуалните финансови актове една категория актове се обжалват по реда на АПК. За друга категория актове (ревизионни актове по ДОПК, постановленията за принудително събиране по ЗМитниците) е предвиден задължителен административен ред за обжалване, като първа фаза, предхождаща съдебната. Исторически са познати и актове, които са изключени от обжалването по административен и съдебен ред.

Друга особеност е, че за разлика от АП, във Финансовото право в посочените случаи жалбата не спира изпълнението (чл.153 ДОПК). Предвидени са и възможости за спиране след представяне на обезпечение, но принципът е, “първо плащаш, а ако спечелиш, държавата ще възстанови внесеното със законовите лихви”.

 Индивидуалните финансови актове се изпълняват не по реда на АПК, а по реда на ДОПК, който от своя страна препраща към ГПК. Това следва от паричния характер на вземанията, които се установяват с тези актове. Изискванията за законосъобразност на индивидуалните финансови актове са посочени в чл. 146 АПК, но е възможно специален закон да изключи някои от тези изисквания.(Напр: чл. 160 (2) ДОПК)

4. Видове индивидуални финансови актове

4.1. според съдържанието:
 облагоприятстващи и утежняващи
 констативни, декларативни и конститутивни

4.2. според адресата – за ЮЛ, за ФЛ

4.3. актове-решения (издават се при обвързана компетентност) и актове-разпореждания (при оперативна самостоятелност)

4.4. актове, издадени от колективни и еднолични органи

В.48 Финансови вземания и финансови задължения. Държавни финансови вземания. Системи и производства за определяне на размера на публичните вземания.

1. Понятие за финансови вземания

Всяко едно финансово правоотношение поражда права и задължения. Съществените финансови правоотношения пораждат права и задължения по повод на определено плащане. Във Финансовото право вместо за субективни права се говори за финансови вземания, което е равнозначно на субективни финансови права. Борави се с няколко понятия.

1.1. Когато говорим за финансови вземания имаме предвид всички субективни финансови права, които имат финансов произход без значение носителя – данъци, такси, мита, които получава държавата, а също и субсидии, пенсии, стипендии, които получават ФЛ или ЮЛ.

Когато казваме държавни финансови вземания, вече конкретизираме кой е носителят на субективнто право и това е държавата, която има публични субективни права с финансов произход (данъци, такси, мита).

Друго понятие, което се използва е държави вземания – тук също става дума за субективни права на държавата. То е широко понятие и включва вземания както с финансов произход, така и с нефинансов произход (глоби, конфискация, други приходи за държавата от гражданскоправен произход).

1.2. В чл. 162 ДОПК са изброени различни държавни и общински вземания, като се прави разграничението, че те могат да бъдат публични и частни. След това са изброени публичните държавни и общински вземания и всички, които не са публични се наричат частни. Публични са данъците, таксите и т.н.

 най-важни за бюджета на държавата са държавните вземания с финансов произход. Понякога в литературата те се наричат държавни вземания с данъчен произход, като тук се включват освен същинските данъци, и митата и таксите, въпреки че последните две имат самостоятелни юридически характеристики. Те са важни, защото формират основните бюджетни приходи, могат да бъдат планирани, прогнозирани и стоят в основата на изготвянето на проектобюджета. Различни са основанията за събиране на данъци, на такси, на мита. При таксата трябва да има насрещна услуга, докато данъчното вземане е безвъзмездно. При митата трябва да има преминаване на стоката през граница.

 от значение са и държавните вземания със санкционен произход – конфискации, отнемане на предмета на нарушението и др. Тук санкцията има двояка функция – от една страна за постигане целите на наказанието, а от друга – тя е и приход в бюджета.

  частни държавни вземания с гражданскоправен произход – те са резултат от участието на държавата в правоотношения като равнопоставен субект. Това могат да бъдат: вземания с договорен характер (приходи от приватизация) и вземания на деликтно основание (при непозволено увреждане). В тези случаи на държавни ЮЛ са причинени някакви имуществени вреди и те трябва да бъдат възстановени.

2. Системи за определяне размера на публичните вземания

2.1. С оглед видовете държавни вземания са различни и начините за определяне размера на държавните вземания.
 при тези, които имат санкционен характер, се следва процедурата по ЗАНН или НК. Водещото в случая е индивидуализацията на наказанието. Едва след като то бъде индивидуализирано (например като се спазят правилата на чл.27-29 ЗАНН в рамките на определената в специалния закон санкция – нпар. Глоба от 200 до 1000 лева), може да се определи размерът на дължимото държавно вземане.
 при вземанията с гражданскоправен произход
- на деликтно основание – размерът на обезщетението (държавното вземане) ще зависи от размера на причинените вреди.
- на договорно основание – размерът на обезщетението зависи от това какво е договорено.

 по-различен е подходът при определяне размера на държавните финансови вземания. Тук разграничаваме няколко варианта:

а./ Има държавни вземания, които са с постоянен, твърд размер. Това означава, че държвното вземане е определено в някаква абсолютна стойност, т.е. вземането е посочено с цифри в правната норма. Тази стойност се отнася до всички пасивни субекти и не зависи от имущественото им състояние. Освен това финансовата администрация не върши никакви действия по определяне на размера. Най – често тази система се използва при таксите.

б./ Когато държавното вземане има подвижни размери, което означава, че в правната норма не е посочен размерът на вземането, а са посочени критериите, от които размерът му ще зависи. Често са необходими както технически, така и юридически действия от страна на финансовата администрация. Критериите са два: 1) т. нар. “облагаема основа” - това е юридическият факт, който поражда финансовото правоотношение и има цифров израз; 2) ставката - % или ‰ (промил), с който ще бъде обложена тази основа. Тя също се съдържа в закона.

2.2. С оглед на това кои критерии имат приоритет, при подвижните системи разграничаваме два вида:

 Пропорционална система – основно значение при нея има облагаемата основа, т.е. първият критерий. Тя може да бъде различна по стойност (Напр: при ДДС всяка сделка има различна стойност). Вторият компонент е ставката. При тази система тя е постоянна величина. Не се променя, като е без значение за ставката размера на облагаемата основа. От тази гледна точка в зависимост от размера на облагаемата основа, е различен и размерът на държавното вземане. Дори когато се предвижда различна ставка за различни фактически състави, това не означава промяна на системата. Има случаи, когато процентът се променя, но това зависи не от облагаемата основа, а от вида на стоката (Напр: в някои страни има различни ставки за ДДС в зависимост от стоката).

 Прогресивна система – при нея и двата критерия имат еднакво значение. Така с нарастването на облагаемата основа се променя и ставката. Различаваме два вида прогресия:
 етажна прогресия – облагаемата основа се разделя на групи и етажи, като за всяка следваща група има нова ставка, която се отнася за дохода в съответния етаж. Например към момента, ДОД за ФЛ: до 200 лв – необлагаем; от 200 до 250 лв – 20% за горницата над 200 лв; от 250 до 600 лв – 10 лв + 22% за горницата над 250 лв; над 600 лв – 87 лв + 24% за горницата над 600 лв; Така във втората група – от 200 до 250 лв има 2 етажа – от 0 до 200 (необлагаем) и от 200 до 250, в третата също – от 200 до 250 лв и от 250 до 600. Т.е. за всеки следващ етаж има допълнителна ставка.
 обикновена прогресия – при нея облагаемата основа се разделя само на групи и за всяка следваща група е определена някаква ставка. Тук е от значение това, че доходи, които са близки до границата са неспреведливо облагани. Така нетният доход, който се получава след удържане на данъка ще е по–малък.

3. Производство по определяне размера на публичните вземания

3.1. Има държавни вземания, при които липсва развита процедура (Напр: тези, които са с твърд размер - такси). При тях вземането просто се заплаща без да се извършват юридически действия. Често дори плащането се извършва предварително. Това е своеобразна гаранция, че вземането ще бъде събрано.

3.2. При другите държавни вземания може да се наблюдава процедура, която най-общо ще обхваща следните етапи:

 Най-често производството ще започне с подаването на някаква декларация, която има за предназначение да посочи облагаемата основа. Това е самостоятелно задължение, различно от задължението за плащане. Обикновено неизпълнението на това задължение води до административнонаказателна отговорност. Финансовият орган не е обвързан с това, което е посочено в декларацията и може да използва всички допустими средства, за да докаже, че фактите са други. Понякога облагаемата основа има паричен израз, но в други случаи се посочва имущество – стока, недвижим имот и т.н. Тук вече се налага финансовият орган да извърши технически или правни действия, за да се оцени това имущество, да получи то някаква стойност, която се съобщава.

 Издаване на индивидуален финансов акт – във всички случаи той ще има декларативен характер. Предназначението му е да направи задължението ликвидно и изискуемо.

 Обжалване на този акт – Той може да бъде обжалван от този, който има правен интерес. Това е адресатът на акта, който трябва да плати на държавата. Интересът се свързва с две неща – обжалване от гледна точка на основанието, като лицето твърди, че не дължи плащане или обжалване от гледна точка на размера на вземането, като лицето признава, че дължи, но оспорва размера поради това, че е погрешно определен. Съществуват различия в реда за обжалването. Има актове, които се обжалват по реда на АПК, има актове, като ревизионните актове, за които е задължителна административната фаза за обжалване.

 Изпълнение на актовете – процедурата е по реда на ДОПК. Така чл.163 ДОПК говори, че публичните вземания се събират по реда на кодекса от публични изпълнители при Агенцията за държавни вземания (АДВ), освен ако в закон е предвидено друго, а частните вземания се събират по общия ред.

В.49 Изпълнение на държавни финансови вземания. Видове изпълнение. Принудително изпълнение на държавни вземания

Прекратяване на финансовите правоотношения - общо

След като държавното вземане е определено по основание и по размер, се поставя въпросът за изпълнението му. Когато става дума за правоотношения, се употребява терминът прекратяване. При държавните вземания се говори за погасяване. Погасяването е по- широко понятие от изпълнение. То обхваща всички правни способи, с които законът допуска един финансов дълг да бъде погасен. Изпълнението е вид погасяване, често срещан способ, но не единствен. Има и други способи – финансова амнистия, опрощаване, компенсация, погасителна давност
Чл. 168 ДОПК говори за начините на погасяване на публичните вземания, като разликата е, че при някои от способите, като финансовата амнистия и опрощаването, не постъпват средства в бюджета.

I. Доброволно изпълнение на финансовите вземания. Режим за отсрочване и разсрочване

1. Доброволното изпълнение на финансови вземания на държавата е способ за погасяване. За да започне изпълнението:

 трябва да имаме изпълняемо право. Това означава да има държавно вземане, което да е определено по основание и размер (ликвидно) и то да е изискуемо - да е настъпил падежът за изпълнението.

 в някои случаи е необходимо да се издаде индивидуален финансов акт, а в други – не. Това е така, защото индивидуалният финансов акт, тъй като е декларативен, не е основание за изпълнение. Изводът е, че в някои от случаите, за да започне доброволно изпълнение, е достатъчно юридическият факт да е настъпил.

 държавното вземане да е безспорно, т.е. да са изчерпани законовите възможности за обжалване. Тук има едно голямо отклонение – при данъците обжалването на акта не спира изпълнението, освен ако по – горестоящият административен орган или съдът след представянето на обезпечение, не постанови спиране. Връченият акт лицето трябва да изпълни в 14 дневен срок като плати задължението. В противен случай, макар и да обжалва акта, се започва принудително изпълнение, т.е. тук за разлика от АП жалбата не спира изпълнението и е установено предварително изпълнение.

 държавното вземане да не е отсрочено и разсрочено. По принцип длъжникът дължи изцяло и в срок, но е възможно да се приложат институтите на разсрочване и отсрочване или в самия закон да е предвидено, че държавното вземане се плаща на части. Това е така защото финансовите задължения са парични.

2. Режимът за отсрочване и разсрочване на данъчни и други публични задължения е регламентиран в чл. 183 – 187 ДОПК. При отсрочването за целия дълг се определя нов падеж, т.е. отлага се изпълнението на цялото задължение за един по – късен етап. При разсрочването се допуска изпълнение на части, съгласно одобрен погасителен план. По ДОПК разсрочване и отсрочване се допуска, когато паричните средства и текущите постъпления на длъжника не са достатъчни за погасяване на задължението, но може да се направи обосновано предположение, че затрудненията са временни и с оглед бъдещата дейност на длъжника вземането ще бъде погасено.

Освен това в чл. 183 (5) ДОПК са изброени хипотезите, при които не се допуска отсрочване или разсрочване. Крайният срок, до който може да се допусне отсрочване или разсрочване, е моментът, в който се определи начинът на продажба в процедурата по принудително изпълнение.
Компетентните органи за изброени в чл. 184 ДОПК – това са териториалният директор при НАП, изпълнителният директор на НАП, министъра на финансите. В тези случаи задълженията са данъци и задължителни осигурителни вноски. В останалите случаи компетентен е органът, установил публичното вземане. Най- общо критерият е размерът на задължението, видът му и срокът, за който се иска разсрочване или отсрочване.

Важна особеност е, че за периода на отсрочването или разсрочването се дължи лихва в размер на основния лихвен процент, разбира се, ако се спазва погасителният план.(183 (3) ДОПК). При неизпълнение на падежа, съответно на две вноски от погасителния план, сумите стават изискуеми заедно със законната лихва. Това е единият вид разсрочване/отсрочване.

В чл. 186 ДОПК е уредено разсрочване или отсрочване при стихийни бедствия и аварии – това е вторият вид отсрочване/разсрочване. За тази хипотеза е възможно да не се дължат лихви върху отсрочените или разсрочените задължения. Сега, по режима на ДОПК(чл. 187), се допуска отказът за от или разсрочване да подлежи на обжалване.
В чл. 188 е уредено правомощието на МС да обедини различни публични вземания на длъжника и да намали, отсрочи или разсрочи публичните задължения. Това решение на МС не подлежи на обжалване.
Възможно е и самият закон да предвижда плащането на части (Напр: данъка върху недвижими имоти, патентния данък).

3. Субекти и начин на изпълнение.

3.1. Кой може и кой трябва да изпълни? Финансовото задължение към държавата трябва да се изпълнява от адресата на акта, най – общо казано от финансовия длъжник. Обикновено длъжникът е едно лице, но са възможни и солидарни длъжници, като кредиторът може да иска от всеки от тях изпълнение на цялото задължение. В чл. 190 ДОПК е уредена забраната за цесия на публични вземания. При правоприемство изпълнение дължат правоприемниците в зависимост от частта, за която се явяват правоприемници.
Няма пречка и всяко трето лице да изпълни. Става дума за задължения с паричен характер, които не са свързани с личността на длъжника и всяко трето лице може да изпълни чужд финансов дълг. Държавата като финансов кредитор е длъжна да приеме такова плащане, без да се интересува от мотивите на третото лице. В чл. 180 ДОПК са уредени правните последици при изпълнение на публични задължения от трети лица. Най-общо те могат да встъпят в правата на публичен взискател, но само по отношение на направените обезпечения и реда на вземането в изпълнителните производства.

3.2. Начин на изпълнение – принципът е, че се дължи изцяло и в срок. Сроковете във Финансовото право са различни като времетраене. Това се прави с оглед регулярното постъпление на средства в бюджета. За разлика от ГП и ТгП, във Финансовото право няма безсрочни задължения. Всяко финансово задължение е скрепено със срок, посочен в закона. По отношение на сроковете финансовите органи действат в условията на обвързана компетентност. В чл. 22 ДОПК се съдържа общата уредба на сроковете (и въобще цялата глава V). В чл. 27 са уредени правните последици при погрешно определени срокове. От една страна неизпълнението в срок води до настъпването на неблагопричтни правни последици. Длъжникът изпада в забава и започват да текат лихви (чл. 175 (1) ДОПК). В някои закони неизпълнението в срок е скрепено с административнонаказателна отговорност (ЗДДС). От друга страна изпадането в забава дава възможност и основание да се пристъпи към принудително изпълнение, а това е неблагоприятна правна последица, защото възникват допълнителни разходи, изпълнението може да се насочи към вещи, на които длъжникът държи. Възможно е да се наложат принудителни административни мерки.

Със сроковете се свързват и благоприятни правни последици. В някои закони се предвиждат определени облекчния, когато се спази определен срок или се плати преди изтичането му (Напр: ако се плати данък върху недвижим имот в целия размер до първия срок - -5%).

4. Гаранции за изпълнение

Гаранциите за изпълнение са правни способи, които държавата създава, за да се обезпечи събирането на вземанията. Теоретично разграничаваме гаранции в широк и в тесен смисъл.

4.1. Когато говорим за гаранции в широк смисъл, имаме предвид правни способи, уредени в цялото законодателство, чиято цел е по-скоро превантивна – да се принуди финансовия длъжник да плати без да се стига до неизпълнение на задължението.
 финансов автоматизъм – една част от вземанията на длъжника се събират служебно, без да се издава финансов акт.
 компенсация (прихващане) – когато има надвнесени вземания, те трябва да бъдат върнати, но особеното във Финансовото право е, че се проверява за други изискуеми задължения, за да може преди това да се извърши прихващане.
 отговорност за чужд финансов дълг – в основата на този институт стои неправомерното поведение на трето лице, което не е начислило или събрало съответното публично задължение.
 обезпечителните мерки, които могат да се наложат в производството по установяване на публичното вземане са възбрана върху недвижими имоти и запор върху движими вещи;
 погасителната давност, която е 5 години (171 ДОПК), но не започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а от 1ви януари на годината, през която е следвало да се плати задължението.
 самото принудително изпълнение
 важни са гаранциите, установени в чл. 264 и 265, като в чл. 264 е уредено задължението при различни сделки да се представят писмени деклараци, че не се дължат данъци, мита, и задължителни осигурителни вноски. За нотариусите и съдиите по вписванията е предвидена солидарна отговорност в случай, че извършат действия без тези декларации.

4.2. Когато говорим за гаранции в тесен смисъл, имаме предвид института на привилегиите, но не като данъчно облекчение, а като мястото на държавата спрямо кредиторите на длъжника за нейните вземания. ЧЛ. 136 ЗЗД установява два вида привилегии на кредиторите – общи и специални.
Според чл. 191 (2) ДОПК, когато се започне принудително изпълнение по реда на ГПК държавата се смята за присъединил се взискател за онези публични задължения, които са съобщени на съдия изпълнителя, като при всяко изпълнение съдия изпълнителят изпраща съобщение да НАП и АДВ.
В чл. 722 ТЗ е посочено мястото на държавата за нейните вземания в производството по несъстоятелност. Тук държавата е на шесто място.

5. Ред за погасяване

Ред за погасяване – чл. 169 (1) посочва, че редът е главница – лихви – разноски. До започването на принудителното изпълнение длъжникът може да посочи кое ще погаси първо при някои задължения.
Чл. 219 ДОПК предвижда съразмерното погасяване на различни задължения в процедурата по принудително изпълнение
___________________________________________________________________________

II. Принудително изпълнение на държавни вземания

1. Съпоставка между доброволното и принудителното изпълнение

И в двата случая се говори за изпълнение – това са двата основни способа; приликата межу тях е, че и в двата случая има постъпления на средства в бюджета, т.е. някакво плащане; разликата между тях е, че при доброволното изпълнение то настъпва в резултат на волята на финансовия длъжник, а при принудителното изпълнение това става в резултат на едно външно въздействие върху него – упражнява се държавна принуда. В крайна сметка длъжникът е принуден да изпълни. Съпоставяйки двата способа, приоритетът е на доброволното изпълнение. В една голяма част от случаите е налице именно то. Само когато длъжникът не иска да плати доброволни влиза в сила принудителното изпълнение. Защо има приоритет доброволното изпълнение?
 държавата като кредитор и орган, който съставя финансовото законодателство, установява в него безброй много гаранции, че изпълнението ще се осъществи под формата на доброволност;
 привилегиите;
 компенсацията и т.н.
Т.е. съществува цяла поредица от мерки, които мотивират финансовия длъжник да изпълни доброволно.
Принудителното изпълнение е една крайна мярка. Говорим за използване на принуда, но не става въпрос за произвол – принудителните мерки са предварително установени в законодателството.

2. Нормативна уредба и производство на принудителното изпълнение

2.1. Нормативната уредба се съдържа основно ДОПК (чл. 162 – чл. 269) и ЗСДВ (чл. 84 – 90);

2.2. Производството по принудително изпълнение се развива върху определени принципи:
 Законност – участниците в изпълнителното произодство могат и трябва да упражняват предоставените им права и задължения по начинът, по който те са предвидени в ДОПК;
 Служебното начало – когато пристъпват към принудително изпълнение органите, които го осъществяват, не е необходимо да чакат издаването на един последващ акт (било то от по – висшестоящ административен орган, било от съд) – самосезират се.
 Писменото начало – за всяко действие трябва да има съответен документ, който да го отразява;
 Бързина

Трябва да се прави разлика между обект на принудително изпълнение и обект на събиране на държавни вземания. Обект на принудително изпълнение са действията на финансовия длъжник, а обект на събиране на държавни вземания – това е имуществото на длъжника.

2.3. Органи по принудителното изпълнение – публични изпълнители. В нормативната уредба е предвидено издаването на съответни актове – 3 основни вида – постановления, разпореждания, протоколи. Постановленията и разпорежданията са властнически актове, т.е. или административни, или финансови.

2.4. Предпоставки – Трябва да са налице:

 едно изпълняемо право (то трябва да е налице и при доброволното изпълнение) – правото да е ликвидно и изискуемо – т.е. да е определено и по основание, и по размер – т.е да се знае за какво се дължи и колко се дължи съобразно действащото законодатество.

 това изпълняемо право да е безспорно – по него да не се спори, т.е. финансовият длъжник да не възрзява нито по основание, нито по размер, т.е. да има сила на присъдено нещо (това изискване не важи, когато става въпрос за данъчни задължения – те може да са спорни, по тях може да има жалби, но това не е пречка да започне принудително изпълнение, защото те са основната категория бюджетни приходи и формират приходната част на държавния бюджет. Трябва да има стабилитет в това отношение)

 да има изпълнителен титул – документ, в който е материализирано субективното право на държавата да получи това финансово вземане – в него са посочени и основанието, и размерът на това държавно вземане.

Видовете изпълнителни титули са:
- финансовите актове – индивидуални финансови актове, издадени въз основа и в изпълнение на закона. Между всички изпълнителни титули те са най – често срещаните. Това е първото основание за започване на принудително изпълнение. Не е необходимо издаването на съдебен акт или изпълнителен лист;
- съдебни актове (решения, присъди, определения) – въз основа на съдебния акт трябва да има изпълнително дело и => издаден изпълнителен лист. В този случай ролята на изпълнителен титул играе изпълнителният лист;
- за държавни вземания, които имат санкционен (наказателен) произход, за изпълнителен титул служат и издадените от административни или финансови органи наказателни постановления.

 публичното държавно вземане да не е отсрочено или разсрочено (чл. 183 – 190 ДОПК)

 да е изпратена покана за започване на принудителни действия – на финансовия длъжник се дава 7 дневен срок (чл. 182) да плати своето финансово задължение;

При наличието на всички тези предпоставки принудителното изпълнение може да започне. Започнали вече, то може да бъде спряно или прекратено.

2.5. Спиране и прекратяване на принудителното изпълнение

 спиране – (чл.222 ДОПК) – временно => съществува възможност то да бъде продължено. Посочени са 4 случая, в които принудителното изпълнение може да бъде временно спряно. Това са т.нар. уважителни причини. Не се начисляват лихви. Производството може да бъде възобновено с акт – разпореждане на публичния изпълнител. Такова възобновяване може да стане след като отпадне основанието по чл.222 ДОПК.

 прекратяване – с разпореждане на публичния изпълнител. Условията са описани в чл.225 ДОПК – 7 на брой. Прекратяването има постоянен характер. Оттук нататък публичният изпълнител служебно вдига запора или описа, които преди това е предприел.

3. Изпълнителни способи – изпълнителен запор и опис

3.1. Изпълнителен запор – използва се, когато изпълнението се насочи спрямо вземания на финансовия длъжник. Има правоотношение между публичния изпълнител и финансовия длъжник. Финансовият длъжник дължи на държавата, но се явява кредито по отношение на трети лица. Задължение на публичния изпълнител е да разкрие от кого има да взема финансовият длъжник, за да наложи изпълнителен запор
Разликата между изпълнителен и обезпечителен запор се състои в това, че при обезпечителния запор няма изпълнение, а само се запазва статуковото до един по – късен момент

3.2. Опис – насочен е спрямо движимо и недвижимо имущество на длъжника. Той трябва да се различава от възбраната (също е обезпечителна мярка). Описаното имущество подлежи на публична продан. Съществуват 3 вида продажби:
- продажба на описаното имущество на определени за целта места – чл. 244 – 245 ДОПК
- продажба чрез търг – чл. 246 – 257 ДОПК;
- специфична продажба – продават се например вещи, които бързо се развалят, предмети на изкуствата, съсобствени вещи, вещи СИО и т.н.

4. Защита на длъжника (и евентуално на трети лица) при принудително изпълнение

4.1. Нормален способ – по-често срещан способ за защита - В хода на принудителното изпълнение, публичният изпълнител може да се отклони от установените правила и да накърни правата и законните интереси на длъжника или на трето лице. Публичният изпълнител е длъжен да спазва правилата на принудителното изпълнение, защото в противен случай в закона (266-269 ДОПК) са предвидени правилата за обжалване. Такова може да има, само ако са накърнени правата на длъжника или на трети лица.

Обжалват се действията на публичния изпълнител от гледна точка на тяхната законосъобразност. Финансовият длъжник в изпълнителното производство не може да обжалва основанието и размера на финансовия дълг. За това има дуги правила. Контрол за целесъобразност не се осъществява. Поначало може да обжалва финансовият длъжник – основно той има правен интерес. По изключение обаче, може да обжалва и трето лице (Напр: съпруг недлъжник, кредитор, съдружник), т.е. лице, което на някакво основание да има връзка със случая.

Обжалването се извършва пред един решаващ орган – административен орган – директорът на АДВ или териториалният директор на НАП. Този орган е длъжен в 14 дневен срок да се произнесе. Обжалват се изпълнителните действия, като жалбата не спира изпълнението (изключение – само ако е подадена от третите лица). Решението на този административен орган може да се обжалва пред съответния административен съд в 7 дневен срок. Решението на административния съд е окончателно.

4.2. Допълнителен способ – предоставен е само на третите лица и то само при описа – по исков път - ако принудителното изпълнение е насочено спрямо вещи на длъжника и третото лице претендира, че тази вещ е негова, че то има права върху нея. Жалбата е насочена спрямо длъжника и публичният изпълнител е длъжен при нейното постъпване да спре изпълнението. Той спира изпълнението само спрямо тази вещ, но то може да продължи върху другите вещи или вземания на длъжника. Съдът се произнася и публичният изпълнител или прекратява принудителното изпълнение или го продължава

В. 50 Способи за погасяване на държавните финансови вземания. Финансова амнистия. Опрощаване. Прихващане, давностни и преклузивни срокове.

1. Понятие, видове и правна уредба

Това са финансова амнистия, опрощаване на несъбираеми държавни вземания, компенсация (прихващане) и погасителна давност и преклузивни срокове. Погасяването е различно от изпълнението – при изпълнението има постъпления в бюджета, а при погасяването дългът се погасява, но суми в бюджета не постъпват.

Най – общо нормативната уредба е в чл. 168 ДОПК

Финансовата амнистия и опрощаването са институти, познати само във Финансовото право. В останалите правни отрасли тези способи за погасяване са неприложими. Компенсацията (прихващането) е институт на ГП (чл. 103 ЗЗД), а с чл. 105 ЗЗД той е въведен и във Финансовото право. Погасителната давност и преклузивните срокове са общи институти в правото. По подобие на принудителното изпълнение, може да се каже, че са крайна мярка.

2. Финансова амнистия

2.1 Tози институт води началото си от Конституцията – чл.84, т.13: Народното събрание: 13. дава амнистия.

Има два вида амнистия – наказателна и финансова. Това е единственият текст в цялото законодателство, който е посветен на амнистията. Към него се добавя нормативният акт, с който тя се дава – закон. Затова нормативната основа на финансовата амнистия включва текста на Конституцията и закона, с който тя се дава.
Амнистията се дава със закон и при нейното даване НС не се сезира. От него не се иска тя да бъде дадена. Финансовият министър прави предложение, но това не е необходимо. Възможно е и друг да го направи, а може и НС само да вземе такова решение. За да се стигне до нея, трябва да са правени многократи опити за изпълнение (доброволно или принудително) и резултат да не е постигнат. Трябва да е изтекъл дълъг период от време, откакто задъленията са станали изискуеми и те да не са изпълнени.

Законът за амнистия влиза в сила веднага. Тук няма отлагателен срок – адресатите не е необходимо да узнават за него, защото той не създава задължения за тях, а само права. По принцип той важи за неограничен кръг лица, защото е закон. Все пак законодателят избира някакъв критерий. Задълженията на адресатите, които отговарят на този критерий, ще бъдат погасени.

2.2. видове – пълни, частични и под условие.
 пълни амнистии – заличава се цялото финансово задължение (главница, лихви, разноски)
 частични – значение има стимулиращият ефект – погасява се главницата, а остават лихвите и разноските или обратно.
 под условие (условни амнистии) – такива не е имало в България. Погасява се главницата и при това условие се погасяват лихвите и разноските.

Независимо за кой вид става въпрос, не се променя фактическият състав, който е породил тези задължения. Т.е. оттук нататък на същото правно основание могат да възникнат нови задължения.

3. Опрощаване на несъбираеми държавни вземания

3.1. Това е вторият способ, който е типичен изключително за Финансовото право. Опрощават се вземания, които имат публичноправен характер, финансови вземания.
Нормативната му основа е първо в Конституцията – чл. 98, т.12. Това е правомощие на президента – изключителна компетентност. Той не може да го делегира нито на вицепрезидента, нито на други държавни органи. Понеже решава финансов въпрос, условно в случая президентът действа като финансов орган. Към посочената норма от Конституцията се добавя един нормативен указ на ДС – 2773/1980 г. За разлика от амнистията, където има само една норма – тук – една норма и един указ. При конкретно опрощаване президентът издава индивидуален указ. Общо нормативната основа включва норма на Конституцията, нормативния указ и един индивидуален указ.

Между тази нормативна основа и фактическата действителност днес има несъответствие. Сега има изготвен законопроект за опрощаването, но той все още не е приет. Нормативният указ е издаден по времето на ДС, когато той е можел да опрощава. Сега – президентът.

3.2. Опрощават се несъбираеми финансови вземания, които отдавна са закъснели, правени са многократни опити за погасяването им, но това не е станало.

За разлика от амнистията, тук трябва да има сезиране – искане, отправено до президента. Принципът е, че това искане се прави от самия финансов длъжник. Няма пречка обаче, то да бъде направено от финансовия орган (той е този, който знае как стоят нещата в конкретния случай). Във всички случаи искането трябва да бъде подкрепено със съответните доказателства, които да мотивират президента да опрости. Те трябва да бъдат свързани с различни неща – за какво е вземането, какъв е размерът му, защо не е събрано, какви опити са правени и т.н.

Към Президентството има един помощен орган – комисия от 9 човека, която върши проучвателната работа. Те събират данни и излизат с предложение до президента – да опрости, да не опрости, да опрости частично или др. и мотивите им. Становището й не е задължително за президента. Решението се взема с обикновено мнозинство и ако реши да не се опрости няма пречка след това по искане на длъжника или финансовия орган, да се признесе отново – защото могат да настъпят нови факти. Ако президентът реши да опрости, той издава индивидуален указ, който съдържа решението му. След това финансовият длъжник се уведомява за решението.
Този указ не се обнародва и не подлежи на оспорване. При отказ според нормативния указ, който е стар, отказът се прави с решение. Но президентът като индивидуален орган не издава решения. При новонастъпили обстоятелства президентът може да бъде сезиран отново.

4. Компенсация (прихващане)

Идва от ГП (чл. 103 – 105 ЗЗД). За разлика от опрощаването и амнистията, тя все повече намира приложение, докато тяхното приложение намалява. Чл. 105 – казано е нещо за данъците, а след това по пътя на тълкуването той се прилага не само за данъците, но и по отношение на другите държавни финансови вземания.

Нормативната основа включва трите норми на ЗЗД + чл. 128 – 132, 170, 223 ДОПК. Намира се в два закона и затова би могло да се каже, че ЗЗД е общият режим, а ДОПК – специалният.

За компенсацията е необходимо да има две насрещни вземания, които да са еднородни и заместими и между едни и същи субекти. Може да са възникнали на различни правни основания. Когато и двете задължения вече са изискуеми, по волеизявлението на едната от двете страни се прави прихващане. Ако задълженията са еднакви по размер, се погасяват и двете (случва се рядко). Ако са различни – погасяват се до размера на по – малкото.
В ГП всяка от двете страни може да прави такова волеизявление, без да иска съгласието на другата страна. Когато става въпрос за публични вземания, такова волеизявление може да прави само финансов орган, а ФЛ или ЮЛ може само да иска, като е необходимо да се даде съгласието на финансовия орган. Той може да се съгласи, може и да откаже. Ако има отказ, той може да бъде обжалван (тъй като по принцип финансовите органи действат в условията на обвързана компетентност).

При компенсацията правните последници настъпват към онзи момент, в който е било възможно компенсацията да бъде направена, т.е. моментът, в който и двете вземания е трябвало да бъдат погасени (нещо подобно на обратна сила). В промеждутъка между този момент и правенето на волеизявлението може да настъпят различни факти. Волеизявлението за компенсация може да бъде оттеглено до издаването на индивидуален финансов акт. След това правоотношенията са погасени и правните последици са настъпили.

Не е възможно да се прави компенсация с държавата като цяло. Нужно е финансовият орган, който участва в тези две правоотношения, да бъде един и същ. Компенсацията не може да бъде направена под формата на триъгълник.

5. Погасителна давност и преклузивни срокове

5.1. Погасителната давност е юридически факт, който представлява период от време, през който носителят на субективното право не го упражнява, бездейства и от това настъпват съответните правни последици. Чрез погасителна давност се погасява правото на съдебна защита или на принудително изпълнение. Самото субективно право си остава.
Погасителната давност има два елемента – обективен (изтичането на определен период от време – за различните вземания са въведени различни срокове) и субективен (длъжникът трябва да се позове на изтекла погасителна давност. Тя не се прилага служебно. Нужно е да има позоваване).

Погасителната давност при държавните финансови вземания е 5 години. Същото важи и за лихвите. Само при глобите тя е 2 години (чл. 82, ал. 1 а) ЗАНН). Тя започва да тече от 01 януари на следващата година, след изтичане на годината, в която трябва да се плати.

5.2. При държавните финансови вземания освен погасителна давност често пъти намират приложение и преклузивните срокове. При преклузивните срокове се погасява самото субективно право – тогава е недължимо платено и кредиторът трябва да върне сумата. Обикновено когато държавата е кредитор, преклузивни срокове няма. Ако държавата се явява длъжник, са въведени преклузивни срокове и то къси. Погасителната давност може да бъде спирана или прекъсвана, а преклузивните срокове – не


В.51 Правен режим на имуществената отчетническа отговорност. Разграничаване от отговорността по ЗЗД. Субекти на отговорността. Видове отговорност.

I. Същност на тази отговорност

До търсенето на такава отговорност се стига, когато има причинени имуществени вреди. Те трябва да бъдат разкрити по повод упражнен финансов контрол. Те трябва да бъдат възстановени. ГП познава договорна и деликтна отговорност. Това е деликтна отговорност. Основание за това се търси в нормативните актове, които уреждат режима на отговорността – чл.21 ЗДФИ. Фактическият състав, който поражда тази отговорност е същият, който се отнася за деликтната отговорност. За договори въобще не се говори. Тук важи принципът “Не вреди другиму”. Такава отговорност се носи само когато са причинени вреди на държавни ЮЛ, а ако те бъдат причинени на частни – общият ред по ЗЗД.

В нашето право има два вида деликтна отговорност – общата (чл.45 и сл. ЗЗД) и специална (чл.21 и сл. ЗДФИ). При специалната субсидиарно се прилагат и чл. 45 и сл. ЗЗД за неуредените в ЗДФИ положения.

II. Разграничение между общата и специалната деликтна отговорност

 нормативната уредба (ЗЗД и ЗДФИ)
 лицата, които могат да бъдат привличани в такава отговорност – По общия режим – всяко едно лице, стига то виновно и противоправно да е причинило вреда другиму. Не е необходимо то да притежава някакво специално качество; По ЗДФИ – трябва да имат качеството на отчетници (могат да бъдат само физически лица и само по изключение към отговорност могат да бъдат привличани и ЮЛ, ако неоснователно са се обогатили).
 кой може да претендира за вреди, да търси обезщетение – По общия режим – всяко едно лице; при специалната отговорност – претенции може да има само едно ЮЛ.
 специална отговорност може да се търси само за причинени имуществени вреди
 във връзка с търсенето на отговорност – по общия режим – всички вреди (действително причинени и пропуснати ползи). При специалната отговорност – само за действително причинени вреди може да се присъди обезщетение – това става в едно специално производство (може и за пропуснати ползи, но в друг съдебен процес – т.е. трябва да има две производства). В повечето случаи кредиторите почти не водят процес за пропуснати ползи. От тази гледна точка при специалната деликтна отговорност има едно терминологично различие. В ЗЗД се говори за “вреда” (действително причинени и пропуснати ползи). Във Финансовото право до скоро се употребяваше понятието “щета” (само действително причинени вреди). Сега вече и във Финансовото право се употребява и понятието вреда.
 в ГП на възстановяване подлежат всички вреди без значение какъв е вредоносният факт, деликт, а в ЗДФИ са посочени само три вредоносни факта:, умишлено причинени вреди, вредата да се явява под формата на липса и когато вредата е причинена не по повод изпълнение на служебните задължения.
 по общия режим давността е 5 години за главницата и 3 години за лихвите, а по специалния – и за двете е 5 години. Когато изтекат 10 години отговорност не се търси

III. Субекти на имуществената отчетническа отговорност.

1. Нормативна регламентация

Една от разликите между общата и специалната имуществена отговорност се свежда до субектите й. По ЗЗД отговорност може да носи всяко лице, а по ЗДФИ – само лицата, които имат качеството на отчетници.
Субектите на отговорността са основно посочени в чл.23 ЗДФи – 5 категории лица:

Чл. 23: Към имуществена отговорност по този закон могат да бъдат привличани лицата, които:
1. получават, събират, съхраняват, разходват или отчитат имущество;
2. упражняват контрол върху лицата по т. 1;
3. упражняват контрол върху бюджетната, финансово-стопанската и отчетната дейност на проверяваната организация или лице;
4. управляват или се разпореждат с имущество;
5. са посочени в чл. 21, ал. 3.

Условно те могат да бъдат разделени в две групи – по т.1 – т.4 и т.5 Първите четири категории лица са лицата, които са причинили вредата и когато казваме, че те трябва да имат качеството на отченици – това са те. Това е основната група лица, които могат да носят имуществена отчетническа отговорност. Понеже те са причинители на вредата, тяхната отговорност е деликтна (виновна), а втората група – това са лицата, които са се възползвали от вредата, но не са я причинили и тяхната отговорност не е деликтна. Те носят отговорност на друго основание – неоснователно обогатяване. Тук могат да бъдат привлечени под отговорност както физически, така и юридически лица, докато отчетниците са само физически лица. Третите лица винаги отговарят солидарно с причинителя на вредата. Те отговарят в рамките на това, с което неоснователно са се обогатили (вредата може да е и по-голяма).

2. Отчетници

2.1. Понятието отчетник няма легално определение. Изброени са само видовете отчетници и действията, които те вършат. Говори се за това как това лице въздейства върху предметите на труда, вещите, с които работи. В резултат на това въздействие настъпват вредите. В правната теория се говори за два вида въздействие:
 производствено – само физическо въздействие. Могат да настъпят вреди, за които се носи отговорност по КТ – по – лека.
 отчетническо – могат да въздействат и правно – да сключват сделки, да издават правни актове. Ако в резултат на тях настъпят вреди – отговорност по ЗДФИ.

2.2. Видове отчетници:

 преки отчетници – лицата, които пряко боравят с имуществото (парични средства и материални ценности). Това са:

 лицата по т.1 на чл.23 – преки са, пряко сключват сделки, пряко издават актове. Най-често те работят по трудов договор. Към преките отчетници се причисляват и фактическите отчетници. Те вършат такава дейност, но не по силата на трудовия договор. Тук се включват 2 групи лица – тези, които заместват отчетниците и тези, на които еднократно им е възложено да извършат такава дейност – и в двата случая, въпреки че не е назначен на такава длъжност, ако бъдат причинени вреди, той ще носи отговорност по ЗДФИ. За определяне качеството отчетник няма значение на каква длъжност е назначено дадено лице, а каква дейност извършва. За да придобиеш качеството е необходимо да имаш една отговорност функциите, а не всички (събиране, съхраняване, разходване...)
Необходимо е да се разграничат понятията за пряк отчетник и материално отговорно лице (МОЛ). Всяко МОЛ е пряк отчетник, но не всеки пряк отчетник е МОЛ. В теорията и практиката под МОЛ се разбира пряк отчетник, на когото лично са връчени материалните ценности и средства и той лично отговаря. За да бъде привлечено едно лице към имуществена отговорност е достатъчно то да бъде отчетник. Не е необходимо да е МОЛ.

 ръководителите – те не боравят пряко с парични средства и материални ценности. По закон те могат да сключват сделки, да издават правни актове и в резултат на тях да причинят вреди. Ръководители са не само тези на върха на пирамидата, а всички ръководни длъжностни лица – всички, които могат да извършват правни действия. Обикновено когато те причиняват вреди, те са в много по – голям размер. Въпросът опира и до колективните органи (управителни съвети, надзорни съвети). Отговорността между лицата, които ги съставляват ще бъде солидарна. Някое лице от тези колективни органи няма да отговаря, ако е отсъствало или е гласувало против (не и ако се е въздържало се) по време на вземане на решението.

 косвени отчетници – не са им връчени средства и материални ценности:

 лицата, които упражняват контрол върху преките отчетници. Те упражняват предварителен или текущ финансов контрол (не и последващ). Те не са го упражнили, т.е. противоправното им поведение е под формата на бездействие => причинена е вреда. Отговорността между тях ще бъде солидарна.

 контролните органи, които упражняват контрол върху цялото юридическо лице.

2.3. Трети лица

Отговорността им почива на плоскостта на неосноватеното обогатяване. За да бъде налице вреда, трябва да има пряк причинител. Третото лице отговаря винаги солидарно с него. То отговаря в рамките на това, с което неоснователно се е обогатило. Третите лица носят отговорност на две основания – получили са нещо без правно основание или на отпаднало правно основание; Ако лицето е получло нещо по дарение, ако то е извлечено от причинената вреда. Този вид дарения са нищожни по силата на закона.

Отговорността на третите лица е обективна, безвиновна. Достатъчен е фактът на неосноватеното обогатяване. От него не се търси вина (по отношение на отчетниците се търси). Без значение е дори дали те са добросъвестни или не, т.е. дори ако е било добросъвестно пак носи отговорност (чл.271 КТ – изключение – добросъвестно получено трудово възнаграждение. Третото лице го е получило, считайки че го е изработило – не отговаря и не дължи връщането му – ако не се дължи на техническа или счетоводна грешка. В практиката този член създава много затруднения).Като трети лица могат да бъдат привлечени под отговорност и юридически лица (защото не се търси вина)
IV. Видове отговорност

1. Пълна имуществена отчетническа отговорност

Говорим за пълна имуществена отчетническа отговорност, защото исторически е съществувала и ограничена и понастоящем в КТ има ограничена отговорност, като възстановяането на вредата е обвързано с размера на работната заплата. И солидарната, и бригадната отговорност водят до пълно възстановяване на вредите, но във възстановяването участват две или повече лица. Отговорността е в пълен размер, но за разлика от отговорността по ЗЗД тук не се възстановяват пропуснати ползи, а само действително причинени вреди. В ЗДФИ са установени особености, изразяващи се в това, че са посочени изчерпателно случаите, в които се носи имуществена отговорност. В останалите случаи може да се стигне до административнонаказателна отговорност.

Иначе хипотезите, при които ще се стигне до носене на пълна имуществена отчетническа отговорност са изброени в чл.21(1) – акт за начет:
 първата хипотеза е вредите да са причинени умишлено. В случая става дума за умишлено причинен граждански деликт. Не става дума за престъпление. Когато вредата е причинена от престъпление, е без значение дали то е умишлено или непредпазливо – тогава обаче лицата ще носят наказателна отговорност по реда на НПК и в наказателния процес може да се разгледа и гражданският иск. Основанието престъпление не е посочено в чл. 21 ЗДФИ.
 втората хипотеза е вредата да е от липси. Това е легален термин, употребяван само във финансовото законодателство. Обичайното определение за лпса е разликата межд повереното, отчетеното и намереното в наличност като в това се състои вредата. Останалите 3 елемента от фактическия състав – противоправно поведение, вина и причинна връзка се предполагат. Тук отговорността се обосновава с неипълнението на общото задължение на отчетника да пази повереното имущество. Когато е установено противоправно поведение, ще се знае причината за вредата и няма да става дума за липса. Така отчетникът има интерес да доказва, че вредата е причинена по непредпазливост.
 когато вредата е причинена не при или по повод изпълнение на служебни или трудови задължения. При тази хипотеза отчетникът е причинил вреди не по повод на работата си, а на лично основание. В чл. 21 (4) ЗДФИ е предвидено, че пълна отговорност носят лицата, които за разпоредили или са допуснали незаконни плащания. Такава отговорност могат да носят само ръководни лица, които могат да издават властнически актове, чрез които да разпореждат, или чрез бездействие са допуснали незаконно плащане (Напр: незаконно изплатени награди, премии). И тук е необходимо да е налице противоправно поведение и от това противоправно поведение да са причинени вреди.

Когато говорим за солидарна и бригадна отговорност изброените хипотези също имат значение. Извън тях не се носи отговорност.

2. Солидарна отговорност

 Такава е предвидена в чл. 21 (2,3,4,) ЗДФИ, а също така в чл.40 ППЗДФИ. ЗДФИ е специален закон и затова субсидиарно ще се прилага и общия закон – чл.121 и сл. ЗЗД, уреждащи института на пасивната солидарност.

 При солидарната отговорност две или повече лица отговарят за едно и също задължение в целия му размер. В случая тези лица могат да бъдат отчетници, но към тях могат да се присъединят и трети лица като всички те ще отговарят за едни и същи имуществени вреди. Кредиторът, увредената организация може да насочи изпълнението към който от длъжниците желае и длъжникът не може да направи възражение относно избора, а е длъжен да изпълни. При солидарната отговорност всеки отговаря, но не всеки изпълнява тъй като би могло да възникне и неоснователно обогатяване. Когато един плати задължението на останалите се погасява, а длъжниците уредат отношенията помежду си като могат да използват регресен иск за възстановяване на сумата от плащането. Солидарността по ЗЗД възниква по закон и по договор. Във Финансовото право солдарността възниква, само ако е предвидена в закона, т.е. в случаите, посочени в ЗДФИ. В една от хипотезите е предвидено, че когато вредата е причинена от няколко лица, те отговарят солидарно.

 Тук става дума за съпричиняване на вредата. Всяко от лицата трябва да е действало противоправно и виновно. Не става дума за съучастие по смисъла на Наказателното право, където се изисква общност на умисъла, а е достаъчно да има съпричиняване Формата на вината може да е различна. Например когато контролен орган не е осъществил контрол и прекичт отчетник се е възползвал от това и е причинил вреда, т.е. едното лице може да действа с пряк умисъл, а другото – по непредпазливост. Съществуват различни форми на съпричиняване. Например: изпълнение на неправомерна служебна заповед, като адресатът не е възразил срещу нея и солидарността ще е между автора и адресата. Друга хипотеза е отговорността между прекия отчетник и контролния орган, който не е упражнил контролните си правомощия. Следваща хипотеза е, когато не могат да се разграничат отчетническите дейности и не може безспорно да се установи кой точно е причинил вредата. Това е особен случай, но с важно практическо значение, защото често естестото на работата не позволява да серазграничат отчетническите дейности или лицата не са го направили, но са могли да го направят.

 Възможно е няколко отчетника общо да боравят с имуществото, осъществявайки едновременно отчетническа дейност. Принудително изпълнение усановените вреди не може да се определи кой ги е причинил. Доколкото има причинена вреда, презумпцията е, че е причинена от всички отчетници. Тази презумпция е и основанието отговорността между тях да бъде солидарна. В чл.40 ППЗДФИ е предвидена солидарна отговорност на предаващия и на приемащия материалните активи, когато се установят липси, а отчетническата им дейност не може да се разграничи. Ако предаващият е бил възпрепятстван, приемащият е длъжен да приеме активите с акт, съставен от комисия. Тук става дума само за липси и за противоправно поведение във формата на бездействие, попречило да се разграничи отчетническата дейност.

 Друга хипотеза на солидарната отговорност е между отчетниците и третите лица, които са се обогатили неоснователно. Хипотезата е предвидена в чл.21 (3) ЗДФИ. Солидарността в случая е между причинителя на вредата и неоснователно обогатилия се. Лицата отговарят на различно основание – причинителят – за непозволено увреждане, а третото лице – за неоснователно обогатяване. Няма пречка за пасивна солидарност при различни правни основания, а втората особеност е, че солидарността е в рамките на неоснователното обогатяване.

3 Бригадна отговорност

Във Финансовото право и само там говорим за бригадна имуществена отчетническа отговорност. Тя е посочена в чл.40 ППЗДФИ, който препраща към чл.209 КТ. При причинена от няколко лица вреда, те ще отговарят принципно солидарно, освен в случаите на бригадна отговорност. Говорим за бригадна отговорност, но всъщност не става въпрос за самостотелен вид имуществена отговорност. Използва се прилагателното “бригадна”, защото отговорността е спрямо колектив от отчетници (бригада), които работят заедно в един обект, осъществяват заедно отчетническа дейност без да може тя да бъде разграничена и да се установи кой е причинил вредите. В нормалните случаи в такава хипотеза ще се носи солидарна отговорност.

Възможно е обаче, членовете на бригадата да сключат договор с организацията, че ако бъдат установени вреди и то само под формата на липси, те ще носят бригадна отговорност. Това е различен договор от трудовия. Самата бригада не е юридическо лице и всеки от членовете сключва договор. Специфичното в съдържанието на този договор е, че се уговаря начинът на съхраняване на имуществото и как ще се разпредели отговорността между отчетниците, в смисъл, как всеки от тях ще участва във възстановяването на вредата под формата на липса. Важно е да се подчертае, че отговорността и в този случай е деликтна, защото договорът не поражда отговорност, а само я разпределя между отчетниците. В противен случай, ако няма договор, те ще носят солидарна отговорност.

Бригадната отговорност не е солидарна, а лична между членовете на бригадата. Избират се два критерия, за да се определи частта от вредата, която всеки ще възстанови - прослуженото време, от гледна точка на причиняването или установяването на вредата в рамките на инспектираните периоди и полученото в този период трудово възнаграждение. Така колкото по – голяма е получената заплата и продължителността на работата, толкова по – голяма част конкретният отчетник ще възстанови. Бригадната отговорност е само за вреди от липси. В противен случай ще се знае кой е причинил вредата. И тук важи презумпцията, че всеки е причинил вредата, но членовете не отговарят солидарно, а всеки със своя дял.

Друга особеност е, че ако някой не участва в договора, ще възникне солидарна отговорност между него и бригадата. Презумпцията, че всички са причинили вредите може да бъде оборена в две насоки:
 напр: един от членовете на бригадата не е бил на работа и не е бил в състояние да причини вредата – тогава отговорността ще се понесе от останалите членове.
 напр: ако се установи кой е причинил вредата

В уредбата на бригадната отговорност има и предимства, и недостатъци. Предимствата са организиране на контрол между членовете на бригадата и събираемост от гледна точка на увредената организация. Недостатъкът е, че презумпцията е, че всички са причинили вредата, а е възможно в действителност това да са само част от членовете на бригадата. Принципно лицата, които не са сключили договора, с в по – неблагоприятно положени.

В. 52 Предпоставки за възникване на имуществената отчетническа отговорност. Основания за освобождаване от отговорност

I. Предпоставки

1. Фактически състав

Тъй като това е деликтна отговорност, фактическият състав е същият, който поражда деликтната гражданска отговорност. Най-общо този фактически състав е посочен в

Чл. 21. (1) За противоправно причинени вреди на организациите или лицата по чл. 4, т. 1 - 3, установени при финансова инспекция по този закон, които са пряка и непосредствена последица от поведението на виновните лица, те носят пълна имуществена отговорност, когато вредата е: 1. причинена умишлено, или 2. от липси, или 3. причинена не при или по повод изпълнение на служебните задължения.

Следователно той включва 4 елемента: вреда, противоправно поведение, причинна връзка между тях (обективни елементи) и вина (субективен елемент). Трябва да са налице кумулативно и четирите елемента. Ако един липсва, фактическият състав е незавършен и отговорност няма да се носи. Вредата е централен елемент, но всички елементи имат равно значение. Друг е въпросът, че когато се изследва фактическият състав, се започва от нея. Ако няма вреда другите не се изследват.

1.1. вреда – означава накърняване на имуществени права и интереси . Вредите по ЗДФИ са само имуществени. Отговорност не се носи за морални/неимуществени вреди. Тези вреди трябва да бъдат реално причинени, да са настъпили, т.е. вредите включват само действително причинените вреди, не и пропуснатите ползи (не че не се носи отговорност за пропуснати ползи, но това става в друг процес). Отговорност се носи в три случая – при умишелно причинени вреди (според формата на вината – умишлено – винаги се носи отговорност и то в пълен размер), когато вредата е под формата на липса (тази специфична форма на вредата е характерна само за Финансовото право, съществуват две определния за липса – разликата между поверено, отчетено и намерено в наличност; вреда с неизвестен произход – т.е. има вреда, но не е известен вредоносният факт; липсата има важно значение, предвидено е и при нея да се носи пълна имуществена отговорност, защото отчетниците посягат.), когато вредата е причинена не при или по повод на служебни задължения – също е пълна имуществената отчетническа отговорност.

1.2. противоправно поведение – финансовият контрол (ревизии, одит) е контрол както за законосъобразост, така и за целесъобразност. Когато се говори за имуществена отговорност трябва да има нарушение на закона. Възниква въпросът защо се упражнява контрол и за целесъобразност. Имуществена отговорност не може да се носи, но могат да се предприемат други мерки! Противоправното поведение може да бъде под формата и на действие, и на бездействие (зависи каква норма е нарушена – забраняваща или задължаваща). Ревизорът, който проверява отчетника, трябва изрично да посочи в какво точно се изразява противоправното поведение, да посочи точно коя норма е нарушена, каква е тя. Това трябва да намери отражение в акта за начет.

1.3. причинна връзка – вредите трябва да бъдат пряка и непосрвдствена последица от това противоправно поведение.

1.4. вината – при деликтната отговорност вината се предполага. Ревизорът трябва да докаже трите елемента. Тук намират приложение и двете форми на вина.

Трудовото правоотношение не е елемент от фактическия състав. Ако го няма ще е налице фактически отчетник.

2. Определяне размера на причинената вреда и нейната оценка

Това се изисква, когато е увредено имущество (ако са пари – ясно е) и когато е увредена валута.
 вредата се определя към деня на нейното причиняване. Но този момент може да не е известен – тогава към момента на нейното откриване, т.е. към цените, които са били в сила към този момент (цени на дребно)
 при валутата – прилага се тройният критерий – към деня на причиняването, откриването, възстановяването – когато курсът е най – висок

II. Основания за освобождаване от имуществена отчетническа отговорност.

1. Същност и нормативна основа на освобождаването

Говори се за основания за освобождоване от имуществената отчетническа отговорност. Не става въпрос за погасяване на отговорността, защото това би означавало, че тя съществува, че е възникнала. Трябва да липсва един от елементите на фактическия състав. Когато той се изследва, се започва от вредата.
Става въпрос за гражданска отговорност и в този смисъл основанията за невъзникването на тази отговорност от Гражданското право (неизбежна отбрана, случайно събитие, крайна необходимост) важат и тук. Тези основания условно биха могли да се нарекат общи основания за невъзникване на имуществена отговорност. Освен тях при този вид отговорност съществува друга категория – специални основания. Те се пораждат от това, че лицата, които носят такава отговорност, имат качеството на отчетници.

Нормативната основа на този въпрос са разпоредбите на чл.28, 29, 30 ЗДФИ – не е изчерпателна, не съдържат всички основания. Извличат се от гражданското законодателство.

2. Компенсацията между липси и излишъци

По време на ревизията може да се открие и излишък (пак е разлика, но положителна). Ако бъде направена компенсация, липсите изчезват, поглъщат се от излишъка.

Условия:
 когато на отчетника се поверяват материални ценности и той се задължава счетоводно да ги отчете, те трябва да се проверяват не само стойностно, но и количествено.
 липсите и излишъкът трябва да са настъпили от един и същ факт – т.е. да има причинна връзка между тях. Това е задължение на финансовия ревизор – да го установи и да го докаже
Компенсацията е допустима и между двама отчетници. Тя може да бъде направена и между две ревизии. Основанието за това е, че може в предходната ревизия да е оставил един артикул повече, а в следващата – един по–малко. Тогава в първия случай ще се получи излишък, а във втория – липса. Може да се прави, но двете ревизии трябва да са последователни.

Тези две условия трябва да бъдат надлежно доказани от финансовия ревизор. Възможно е и самият отчетник да поиска да бъде направена такава компенсация, ако той представи достатъчно сериозни доказателства в това отношение. На практика между всички основания за освобождаване от имуществена отговорност, това намира най – широко приложение.

3. Изпълнение на неправомерна служебна заповед

Ръководителят издава заповед, свързана с материални ценности, връчва я на отчетника, той я изпълни и от това настъпи вреда. Отговорността между автора на заповедта и изпълнителя й ще бъде солидарна.

Условия, при които изпълнителят ще бъде освободен от отговорност:
 лицето, което е издало тази заповед, да има право да издава подобни заповеди
 заповедта трябва да бъде издадена в писмена форма (за да може да се види акво е съдържанието й, да се докаже кой я е издал и за какво се издава тя).
 отчетникът, който я е получил, трябва да е възразил в писмен вид, т.е. да е изразил несъгласие
 трябва да е последвала нова такава заповед

Има случаи, когато тази заповед сочи явно престъпление и отчетникът в този случай не е длъжен да я изпълнява. Кое престъпление е явно? Съдебната практика приема, че за всеки случай се преценява конкретно – с оглед на адресата – дали той е бил в състояние да прецени, че става дума за извършване на такова престъпление.

4. Признаването на фири

Определени стоки, при тяхното използване, губят част от теглото си или обема си. Разликата, която е изгубена е фира. Налице е вреда, но тя не е настъпила в резултат на противоправно и виновно поведение на отчетника. Естествено е, че той трябва да бъде освободен от отговорност.(Наредба 13а за признаването на фири).

Условия:
 ако вредата е под формата на липса
 да се докаже, че отчетникът е положил грижата на добър стопанин и въпреки това фира е настъпила. Отчетникът трябва да докаже, че е положил такава грижа.
 само по отношение на стоки, които са в наливно или насипно състояние (не и ако са пакетирани). Възможно е определени случаи, освен процентът, който е предвиден в наредбата, да се признават и свръхфири при екстремни, форсмажорни обстоятелства.
Възможно е фири/свръхфири да бъдат признати и по инициатива на отчетника. Признаването на фири е нож с две остриета – то е криминогенен фактор, защото отчетникът може да ги присвои, знаейки наредбата.

5. Признаване на търговски риск

Това основание намира приложение само в търговските заведения, и то не във всички, а само в “по-модерните”, където купувачите имат допир до стоките (супермаркетите) – Наредба 1а от 1973 г. – допуска, че кражби стават и въвежда съответни проценти, които могат да липсват (около 0,4 – 0,5 % от стокооборота от предходната ревизия до настоящата ревизия се признава за търговски риск). Трябва отчетникът да е проявил грижата на добър стопанин и да има липси. Отчетникът трябва да поиска да се признае търговски риск. По подобие на предходните две основания, и това е криминогенен фактор.

6. Бракуване и обезщетяване на стоката

Определени стоки стоят дълго време без да се продават. Стига се до бракуване (което се извършва от комисия). Тези стоки се унищожават. В този случай вредата = стойността на стоката. Може и стоката да се продаде, но на по – ниска цена. И в двата случая е необходимо да бъде избрана комисия, да бъде издадена заповед. Когато се обезценяват – в друг специален магазин. Във втория случай вредата е разликата между старата и новата цена.
Отчетникът трябва да е положил грижа на добър стопанин. И в тези случаи се вършат злоупотреби.

7. Престъпление, извършено от трето лице (най – вече кражби и грабежи)

Това престъпление се приравнява на действие на непреодолима сила

 първо се извършва финансова ревизия или инвентаризация и се установява какво/колко е откраднато. Това е вредата. Не е необходимо третото лице да бъде заловено. Нужно е обаче, оперативно – следствената група да установи по безспорен начин, че престъпление е извършено. И в този сучай отчетникът трябва да поиска да бъде приложено това основание и той да бъде освободен от отговорност. Възможно е третото лице да бъде заловено. Тогава:
 ако финансовата ревизия установи, че то е откраднало имущество на стойност 1000 лв например и е осъдено за 1000 лв, то ще ги възстанови. Aко третото лице е осъдено за 500 лв, останалите 500 лв ще ги възстанови отчетникът (т.е. имало е липси преди това). Aко е осъдено за 1500 лв – имало е излишъци – третото лице възстановява 1000 лв за откраднатото и 500 лв излишък


В. 53 Бюджетно право. Правна характеристика на бюджета. Бюджетен процес. Статус и правомощия на Сметната Палата.

I. Бюджетно право

1. Понятие за бюджетно право

Терминът Бюджетно право се употребява в два смисъла – в обективен и в субективен.

1.1. Обективно бюджетно право – съвкупност от бюджетноправни норми, които уреждат, регулират определен кръг обществени отношения – това са отношенията по повод съставянето и изпълнението на държавния бюджет. Бюджетното право като обективно бюджетно право е част, подотрасъл на Финансовото право. По повод прилагането на бюджетноправните норми в обективната действителност възникват съответни бюджетни правоотношения. Като подотрасъл на Финансовото право, бюджетното право притежава всички белези на този отрасъл – публичноправен, единичт субект е държавен орган, санкции и т.н. Едновременно с това бюджетното право има белези, специфични само за него:
 субектите – кръгът е стеснен – само и единствено държавни органи
 има категория правоотношения, които се наричат организационни (безобектни) – за разлика от другите правоотношения те нямат паричен израз и по това бюджетните правоотношения се различават от данъчните. Там няма движение на парични средства
 бюджетните правоотношения имат цикличен, повтарящ се характер – повтарят се за период от една година. В България бюджетната година съвпада с календарната. “В рамките на една бюджетна година” е условно казано. По – правилно е да се каже един бюджетен цикъл, а той е малко по- дълъг (около година и половина).

1.2. В субективен смисъл – така, както се говори за събективно гражданско право. Тук бюджетното право принадлежи на държавен орган. Правилно е да се говори за бюджетна компетентност или за бюджетни правомощия. Става дума за бюджетни права, които законодателството предоставя на различни органи и институции, които имат собствен бюджет.

2. Източници на бюджетното право – optional (на който му се чете, да чете)

2.1.Конституцията – чл. 84 – посочва правомощията на народното събрание в сферата на бюджета. Най – важните са да приема бюджета и отчета за изпълнението му; чл.87 (2) - Законопроектът за държавния бюджет се изготвя и внася от Министерския съвет.; чл.106 - Министерският съвет ръководи изпълнението на държавния бюджет; организира стопанисването на държавното имущество; сключва, утвърждава и денонсира международни договори в случаите, предвидени в закона.; чл.117 - Съдебната власт има самостоятелен бюджет.; чл.141 - (1) Общината има самостоятелен бюджет. (2) Постоянните финансови източници на общината се определят със закон. (3) (Нова - ДВ, бр. 12 от 2007 г.) Общинският съвет определя размера на местните данъци при условия, по ред и в границите, установени със закон. (4) (Нова - ДВ, бр. 12 от 2007 г.) Общинският съвет определя размера на местните такси по ред, установен със закон. (5) Държавата чрез средства от бюджета и по друг начин подпомага нормалната дейност на общините. И т.н.

2.2. Закон за устройството на държавния бюджет (ДВ, бр. 67/1996 – посл. Ред. – ДВ, бр. 105/2005) – Между всички източници този закон има най – голямо значение – нарича се “органичен бюджетен закон”, защото е постоянно действащ.
 Закон за общинските бюджети – ДВ, бр. 33/1998 – посл. Ред. ДВ, бр.98/2006 г.
 Ежегодният закон за бюджета – по принцип народното събрание може да приеме бюджета или със закон, или с решение. У нас – със закон. Бюджетът е съдържанието (цифри, проценти, числа, прогнози), а законът е формата – в него има няколко отделни правни норми – те са източници.
 Постановление на МС – добавя се към ежегодния Закон за бюджета. Законът се приема от НС, но то го дава на правителството да го изпълнява. Как МС вижда изпълнението на бюджета е заложено именно в това постановление.

2.3. други източници – норми на отделни закони и подзаконови актове – ЗСВ, ЗМСМА и др.

3. Характеристика на бюджета

3.1. От политическа гледна точка – той има важно политическо значение – представлява политически инструмент, чрез който управляващите насочват управлението в определена посока. Възможно е нещата да минат гладко. Ако опозицията вземе надмощно положение и не го подкрепи, той няма да бъде приет – това се приравнява на вот на недоверие.

3.2. От икономическа гледна точка – представлява централизиран държавен паричен фонд. Той трябва да покрива непроизводствената сфера. Той се различава от децентрализираните финанси (по места, там, където се създават – данъци, такси, мита и т.н.) Проблемът, който възниква, е каква част от дохода да се изземва, за да отиде в бюджета (около 40 – 41 %).

3.3. От юридическа гледна точка – белези:
 план – прогноза, предвиждане колко и какви приходи от националното стопанство да постъпят в бюджета. Той има задължителен характер – обвързва държавните органи, които ще го изпълняват. Бюджетът няма нормативен характер. Той действа, прилага се в рамките на една бюджетна година. Ако трябва да се каже към кой вид актове спада – това са общите ненормативни актове.
 бюджетът е финансов план – става въпрос за приходи и разходи, които имат паричен характер. Той се различава от останалите планове.
 годишен финансов план – от гледна точка на неговото времетраене
 основен финансов план – неговото значение спрямо останалите планове в държавата – те трябва да бъдат съгласувани с него, с неговите показатели
 единен финансов план – обединява всички останали бюджети в държавата

4. Видове бюджети. Бюджетна класификация и бюджетно регулиране – optional (на който му се чете, да чете)

4.1. Видове бюджети
 национални и местни бюджети – критерият е откъде идват приходите и къде отиват разходите. Националният бюджет събира приходите от територията на цялата страна. Местните – от част от нея. (В България – републикански и общински бюджети)
 сложни и прости (обикновени) – критерият е от колко съставки се състои този бюджет (обикновен е наприемр бюджетът на кметството, района, а сложен е държавният бюджет)
 общи и специализирани – общи са тези, в които постъпват най – различни приходи (от данъци, мита, такси и т.н.), а специализирани са тези, в които постъпват еднородни приходи – напр. бюджета на НОИ, НЗОК

4.2. Бюджетна класификация – един от принципите, по които става набирането на бюджетни приходи и осъществяването на бюджетни разходи. Спазва се определен ред. Той е задължителен за органите, които вършат бюджетна дейност. По него се осъществява бюджетният контрол. Бюджетната класификация означава приходите и разходите да бъдат разпределени в четири направления – групи, раздели, мероприятия и параграфи. Това дава възможност на държавните органи да осъществяват бюджетен контрол. Бюджетната класификация се установява от Министерство на финансите и основният контрол, който се върши, основно се осъществява на тази база.

4.3. Бюджетно регулиране – във връзка с местните бюджети, т.е. бюджетите на общините. Това е един механизъм за балансиране на приходите и разходите по даден местен бюджет. В рамките на държавата съществува принцип за такова балансиране. Когато започне да се изготвя един бюджет се започва отзад напред. В някои общини има по – големи приходи, отколкото в други. Всяка община има собствени приходи, но във финансовоправен смисъл те са си държавни. Когато те не достигат се стига до бюджетно регулиране.

Способи:
 бюджетни очисления – една част от бюджетните приходи, които постъпват в държавния бюджет за съответната година, се очислява да постъпи като приход в съответния местен бюджет (преотстъпени приходи). Обикновено това се прави в проценти. Тук се създава заинтересованост. Колкото повече съберат, толкова повече ще получат. Гласуват се ежегодно и то за всяка община поотделно. Това е най – модерният способ за бюджетно регулиране.
 отпускане на глобална сума – под формата на субсидии и сугвенции. Ако на територията на общината няма републикански приходи, които да бъдат очислени, се прилага този метод.
 безлихвени държавни заеми, които се отпускат от държавния бюджет. Това означава, че те трябва да бъдат върнати и то в края на бюджетната година. Отпускането им от гледна точка на размер не трябва да надвишава бюджетните приходи от предходния месец. Ако заемът бъде просрочен, трябва да се олихвява (иначе ще бъде бюджетна субсидия).

4.4. Общински бюджети

Всяка община в България има собствен бюджет. Ролята на общинския съвет е като тази на НС. Изпълнителните органи участват в изпълнението на бюджета. Принципите, които се спазват – законосъобразност, целесъобразност. Общинският съвет издава наредба. Общинските бюджети първоначално се приемат по общи суми, а когато се даде на съответната община, тя прилага бюджетна класификация

________________________________________________________________________

II. Бюджетен процес

Бюджетното право като отрасъл има материалноправна и процесуалноправна страна. Получаването на приходите по бюджета и осъществяването на разходите не става автоматично. Това е дълъг процес и свързващо звено е именно бюджетният процес. Това не е еднократен акт, това е един продължителен процес, който трае 1 година и даже повече от година. За бюджетен процес се говори в правната теория, в практиката и в законодателството.

1. Характеристика на бюджетния процес

1.1. Бюджетният процес е сложно производство. В него участват държавни органи и те притежават различни правомощия.
1.2. Бюджетният процес се характеризира със стадийност, т.е. има отделни стадии и при всеки от тях участват определени държавни органи и те непрекъснато се повтарят всяка година;
1.3. По повод стадиите възникват различни правоотношения;
1.4. Бюджетният процес е формата за реализиране на материалните бюджетни правоотношения.
1.5. Нормативна основа на бюджетния процес - Закон за устройство на държавния бюджет – гл. I (общи положения на бюджетния процес), II, III, IV, V (отделните етапи от бюджетния процес).

2. Етапи на бюджетния процес - По въпроса колко етапа има бюджетният процес, съществуват различни становища. Според едни – етапите са 2 – съставяне и изпълнение. Според други – етапите са доста повече (8-9 етапа). Ако се придържаме към нормативните актове, бюджетният процес преминава през 4 етапа – съставяне, приемане, изпълнение и приемане на отчета за изпълнението му.

2.1. Съставяне на проектобюджет – гл. II от Закона за устройство на държавния бюджет – чл. 14 – 20

↔ Преобладава икономическата харатеристика на бюджета, без да се изключва участието на държавни органи, които притежават бюджетни правомощия. Този първи етап преимуществено принадлежи на изпълнителната власт.
↔ Съставяне на бюджетна прогноза – прави се за 3 години напред, на базата на цени, кредитна политика и т.н. Това е от компетентност на министъра на финансите. Изготвя се бюджетна прогноза за първата година – компетентност на министъра на финансите. Той изготвя проекта за държавен бюджет на базата на получените заявки от министрите. Висшият съдебен съвет и Сметната палата изготвят своите проектобюджети. Те дават заявките са тях на министъра на финансите, който включва тези проектобюджети към държавния бюджет, без да има право да ги пипа. Бюджетите на съдебната власт и на Сметната палата са независими от изпълнителната власт. След постъпването на всички проектобюджети, в Министерство на финансите се прави обсъждане на тези проектобюджети => възникват разногласия. Те се решават от МС. Процесът е доста дълъг. Министърът на финансите изготвя окончателния проектобюджет и той се внася в НС заедно със съответните мотиви, промени и съображения защо те са направени, заедно с проектобюджетите на съдебната власт и на Сметната палата – без да са пипани. Министъра на финансите изготвя становище за намаляване на разходната част на бюджета. В проектобюджета, който се внася в НС, два момента заслужават внимание:
* информация за финансовото състояние на общините
* информация за извънбюджетни сметки – подлежат на контрол, но не са включени в съответния бюджет.
Всичко това трябва да стане 2 месеца преди започването на бюджетната година – 1 ноември. МС трябва да иска удължаване на срока от НС и да представи мотиви на какво се дължи това закъснение. Трябва да се сочат данни за предходния бюджет и да се правят сравнения.

2.2. Приемане на държавния бюджет - Проектобюджета придобива задължителна сила; преминава от едно качествено състояние на проект, в друго, което има задължителен характер. Условно може да се раздели на 2 части:
а) Обсъждане на проектобюджета и
б) Гласуването му.
Този етап започва с внасянето на проектобюджета в НС от министъра на финансите, от името на МС. Следва обсъждане, което също протича на 2 етапа:
1) Обсъждане в постоянните комисии;
2) Обсъждане в пленарната зала.
Приемането става по реда на Правилника за организация и дейност на НС.
За разлика от други законопроекти, проектобюджетът се разпределя на няколко комисии и при обсъждането му се произнася всяка една от тях. Има водеща комисия по бюджета и финансите, но тя обобщава становищата на останалите постоянни комисии. Тя запазва балансът м/у приходите и разходите, независимо какви предложения се правят. Прави се доклад от министъра на финансите в пленарната зала и се изнася съдоклад от името на постоянната комисия. Това става на 2 четения:
►Първо четене – приемане по принцип;
►Второ четене – предложения от комисиите, от народните представители и т.н. При това четене бюджетът трябва да бъде приет, ако НЕ – своеобразен вот на недоверие (опозицията не приема финансовата политика на управляващите. На второ четене бюджетът се приема в глобални цифри, след което в 1-месечен срок, МС прави разпределение по пълна бюджетна класификация, по 3-месечия и утвърждава бюджета на второстепенните разпоредители ( напр.: ректора на СУ).
Такова разпределение прави и Висшият съдебен съвет за бюджета на съдебната власт. Министърът на финансите подписва проектобюджета и той става окончателен.
Това е окончателният бюджет. Той трябва да е приет до 01.януари, но е възможно това да не стане. В закона е предвидено на базата на действащите нормативни актове, приходите да бъдат събрани тогава, когато е предвидено в нормативните актове, а разходите – стария бюджет по 1/12 на месец да се правят такива разходи.
Това е от компетентност на законодателната власт.

2.3. Изпълнение на гласувания проектобюджет - Това е от компетентност на изпълнителната власт.
Участват множество органи, всеки от които е натоварен със съответни правомощия. Общото ръководство по изпълнение на бюджета принадлежи на МС. МС, чрез министъра на финансите, чрез другите министри, чрез Висшия съдебен съвет, организира и ръководи изпълнението на приетия бюджет. Висшия съдебен съвет чрез ВКС, ВАС, главния прокурор и Националната следствена служба организира и ръководи бюджета на съдебната власт.
При изпълнението на държавния бюджет, това се прави по две направления – приходна и разходна част. На ниско ниво се включват и други органи – данъчни органи, счетоводители и т.н. За целта изпълнението се извършва по Наредба за касово изпълнение на държавния бюджет. Бюджетът се изпълнява от гл.т. на разходната му част, съобразно постъпленията. Около 93-97% от приетия бюджет се изпълнява.
Има забрана БНБ да кредитира държавния бюджет.
Осъществява се разнороден бюджетен контрол. Тук е най-засилен. Активно участие взема Сметната палата, като наред с нея, контрол упражняват НС, МС, министъра на финансите и т.н. Конкретно министъра на финансите може да предприема различни принудителни административни мерки. По закон в този етап, министъра на финансите може да спира финансирането, да блокира бюджетни сметки и т.н.
Нормативна основа – 11 текста от Закона – чл. 28 – 38 ЗУДБ.

2.4. Приемане отчета за изпълнението на бюджета – чл. 39 – 41 (ПРИЛОЖЕНИЕ №3) - Приключването на изпълнението на бюджета трябва да стане на 31 декември. До тази дата трябва да стане разплащането по бюджета. Шефа на БНБ и министъра на финансите определят реда за приключване на бюджета, изготвят отчет за неговото приемане, за включването на Сметната палата по осъществяване на контрол и т.н.
Всички бюджетни организации трябва да изготвят доклад за изпълнение на бюджета и да изпратят тези отчети до министъра на финансите. Той подготвя цялостния отчет за изпълнението на държавния бюджет, дава оценка по изпълнението му, прави препоръки по него и заедно с отчета по изпълнението на бюджета, внася в НС неговото виждане по изпълнението на държавния бюджет. Приемането на отчета става самостоятелно до края на следващата бюджетна година.

Отчетът се приема с решение => и приемането на бюджета е по-правилно да става с решение, а не с нормативен акт!!!

___________________________________________________________________________

III. Статус и правомощия на Сметната Палата

Всички страни с модерно финансово законодателство са създали такъв орган за контрол по изпълнението на бюджета (всички видове бюджети + контрол върху публичните средства). Този контролен орган се нарича Сметна палата. В исторически план в Европа той съществува от три – четири века. В България Сметната палата е създадена на 17.12.1880 г. Тя е действала до края на 1947 г. Тогава Конституцията (от 1947 г.) е предвидила Сметната палата да бъде закрита и нейните функции да бъдат възприети от Държавния финансов контрол. Конституцията от 1991 г. предвиди създаването на такъв орган. Нормативна уредба – това е третият закон за Сметната палата след промените от 1991 г. – брой 109 ДВ/2001 г.,

1. Правна характеристика на Сметната палата – В предните два закона имаше легални определения и то сравнително точни. Сега в чл.1 – чл.4 ЗСмП горе долу се прави опит да се даде легално определение.

1.1.Сметната палата е контролен държавен орган – притежава белезите, характерни за всички държавни органи – има властнически и санкционни правомощия, издава задължителни актове и т.н.
1.2. Сметната палата е контролен орган за външен за бюджета одит (проверка). Контролът, който Сметната палата упражнява, е външноведомствен – тя заема самостоятелно място между държавните органи и не може да бъде причислена към някоя от познатите категории държавни органи.

1.3. Сметната палата е специализиран контролен орган, защото осъществява контрол само по повод бюджета в държавата. Не е с обща, а със специална компетентност.

1.4. Сметната палата е независим орган, т.е. независим от всички други държавни органи, но най – вече от изпълнителната власт. Тя стои най – близо до изпълнителните органи, прилича на тях, но не се причислява към нито един от тях. Нещо повече – тя контролира МС и отделните министри във връзка с това, което те вършат по отношение на държавния бюджет. От друга страна при приемането на бюджета на Сметната палата изпълнителната власт не взема никакво участие. Проектобюджетът на Сметната палата се изготвя от самата нея, изпраща се на МС, респективно на Министерство на финансите и се добавя към държавния бюджет – в парламента. Той не се “пипа” от изпълнителната власт. Бюджетът на Сметната палата се проверява от нарочна комисия, избрана от парламента. Сметната палата има определена зависимост от НС – избора на членовете й става с решение на НС; тя се отчита пред НС по подобие на БНБ и главния прокурор; по решение на парламента Сметната палата е длъжна да прави пет проверки годишно на обекти, посочени от НС. Тази зависимост на Сметната палата от НС е несъщинска.

1.5. Сметната палата се причислява към висшите държавни органи – аргументи:
↔ посочена е в Конституцията
↔ начинът на избирането й – от НС
↔ правомощията, които притежава
В Европа съществуват два вида сметни палати – такива, които притежават по – широки правомощия (за предварителен, текущ и последващ финансов контрол) и такива с по – тесни (само текущ и последващ – като в България). Сметната палата не може да налага вето по отношение приемането на бюджета.

2. Устройство (чл.10 – чл.24 ЗСмП).

2.1. Тя е юридическо лице със седалище в София със самостоятелен бюджет, при приемането на който органите на изпълнителната власт не вземат никакво участие – не могат да го променят. Те само изпращат едно становище до НС.

2.2. колективен орган – има председател и десетчленен състав. Членовете й трябва да имат само българско гражданство, без друго. Избират се за мандат от 9 години. У нас в момента действа вторият мандат. Председателят на Сметната палата не може да бъде преизбиран за втори мандат. Първо се избира той и в едномесечен срок той прави избор за останалите 10 члена. Когато има освободен член на Сметната палата – по същия начин. Във всички случаи преизбраният член продължава мандата, не започва отначало. При избора на председател и членове има едно много важно ограничение – не е възможно да бъде избрано лице, което последните три години е било министър или член на някоя от държавните агенции, тъй като ще се стигне до ситуацията като член на Сметната палата той да проверява себе си. Други изисквания: да имат висше икономическо или юридическо образование; за председател - минимум 15 г. трудов стаж, а за член – минимум 10 г.; не трябва да са осъждани; не могат да бъдат избирани лица, които са роднини по права линия. Председателят на Сметната палата и членовете й не могат да упражняват друга дейност с изключение на научна и преподавателска Полагат клетва.

2.3. към самата Сметната палата се създават отделения (спорт, съдебна власт, промишленост и т.н.
↔ на централно ниво
↔ по места има териториални поделения

3. Правомощия на Сметната палата – чл.5-9 ЗСмП

3.1. контролира публични държавни средства (държавния бюджет; този на ООсигур.; на НЗОК; на общините и т.н.). Горе долу дейността на Сметната палата прилича на тази на органите на държавния финансов контрол – проверяват законосъобразността и целесъобразността, но за да се стигне до налагане на юридическа отговорност трябва да има констатирана незаконосъобрзаност.

3.2. при поискване от НС/МС дава становище по законопроекти за бюджети; правителствени програми и т.н. и може да внася в НС/МС становища за промени в бюджетните закони.

4. Органи на Сметната палата - optional
4.1. има един колективен орган – самата Сметна палата
4.2. председателят има самостоятелни правомощия ≠ от тези на Сметната палата
4.3. членовете на Сметната палата ръководят отделенията към Сметната палата и => също се явяват държавни органи
4.4. одиторите/ревизорите към секторите също притежават правомощия на държавни органи
4.5. директорите на териториалните поделения
4.6. ръководителят на контролния екип

5. АКТОВЕ - optional
Сметната палата е сериозна институция с множество разнообразни дейности, по повод на които се издават различни актове. Някои от тях са властнически (административни, финансови).

5.1. такъв е одитният доклад, който се издава от ръководителя на екипа, който е ивършил съответната проверка. Той съдържа становище и оценки.

5.2. решенията на Сметната палата – те са актове на Сметната палата като колективен орган.
Това са двата основни вида актове. Иначе съществуват и други – заповеди, мерки и т.н.
Важно значение имат и констатираните по време на проверките вреди. Сметната палата не може сама да търси гражданска/имуществена отговорност. Тя изпраща одитния доклад на органите на Държавния финансов контрол. В не малко случаи по време на одита се разкриват данни за извършено стопанско престъпление. Тогава те се изпращат до органите на прокуратурата.

5.3. Сметната палата има правомощия и във връзка с нормотворческата дейност. По искане на НС и МС Сметната палата дава становища по различни законопроекти, свързани с бюджета, по финансиране на едно или друго мероприятие с бюджетни средства, по даване на държавни гаранции за едно или друго мероприятие. По инициатива на самата Сметна палата с цел подобряване на дейността, свързана с изпълнението на бюджета, тя може да прави предложения за промени в законодателството. (чл.6 ЗСмП).


В.54: ПОЯВА, СЪЩНОСТ И ФУНКЦИИ НА ДАНЪЦИТЕ. ВИДОВЕ ДАНЪЦИ. ПРАВНА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ДАНЪЦИТЕ

I. Същност (за поява и функции никъде не пише нищо)
Като бюджетен приход данъците формират повече от 90 процента от приходите в бюджета.

1. Определение – публично, субективно право на държавата да получи определена парична сума. Данъците са законоустановени вземания на държавата - Това следва от самата КРБ и се отнася до всички елементи, които характеризират данъците – субект, обект на облагане, данъчни облекчения.

2. Фискален суверенитет – изключителното право на държавата да установява данъци на определена територия на това право съответства конституционно установено задължение да се плащат данъци. Възможно е държавата да преотстъпи правото си да получи тези взимания, както е при местните данъци. Има и друга форма на преотстъпване – като форма на данъчно облекчение (по ЗКПО).

ІІ. Видове данъци

1. Според връзката между ДЗЛ и държавата.
а) косвени – опосредена връзка – ДДС, акцизи; потребителите понасят данъчната тежест, а ДЗЛ са търговците;
б) преки – пряка връзка –ДОД; платеца, субект на данъчно облагане и ДЗЛ са едно и също лице.
2. С оглед системата за определяне размера на данъците:
а) с абсолютно определен размер – патенти;
б) пропорционални данъци – ДДС;
в) прогресивни данъци – ДОД – ставката се изменя заедно с промяната на основата;
3. С оглед обекта на данъчно облагане:
а) лични – чл.60 КРБ не ги допуска;
б) имуществени:
- подоходни;
- имуществени в тесен смисъл;
4. В зависимост от бюджета, в който постъпват:
а) републикански;
б) местни данъци;

III. Правна характеристика

1. Законоустановени вземания на държавата, което следва от чл.60 и чл.84 КРБ. Всички елементи – основание, размер, субект трябва да са уредени в закон.
2. Невъзвръщаеми вземания, т.е. държавата не поема задължението да връща суми на лицето, а косвено чрез обществените фондове лицата употребяват средства /чрез образование, култура/.
3. Безвъзмездни вземания за разлика от таксите, при които има насрещна престация.
4. Установяват се като задължение по общ начин за всички ДЗЛ.
5. Определят се едностранно от държавата в качеството й на власт и затова договорното начало е изключено.
6. Непрехвърляеми, в смисъл, че прехвърлянето не може да обвързва държавата, но това не изключва възможността всяко трето лице да плати чуждо данъчно задължение.
7. Данъкът може да се изплати на части при условията на отсрочване и разсрочване.
8. Изпълнението на данъчните задължения е скрепено с държавна принуда.


В.55 СТАТУС И ПРАВОМОЩИЯ НА ДАНЪЧНАТА АДМИНИСТРАЦИЯ

В дан.правоотношение активен субект е държавата чрез приходната администрация, а в конкретно правоотношение чрез органа по приходите. Приходните органи представляват държавата в качеството й на власт като тяхната правосубектност се изразява в тяхната компетентност като сбор от правомощия, възложени им със закон.

1. Структура

Структурата на приходната администрация е уредена в ЗНАП, а правомощията на органите освен в този закон се съдържат и в ДОПК и в материалните дан.закони.
НАП не е организационна структура или звено на МФ, защото, макар и създаден към министъра на финансите, устройството й се урежда със специален закон, а не с устройствения правилник на МФ. §6 ПЗР ДОПК предвижда, че НАП е правоприемник на дан.администрация.

1.1. Като административна структура НАП е съвкупност от органи всеки, от които е снабден с правомощия. Най-общо функциите на агенцията са изброени в чл.3 ЗНАП и са свързани с установяването на публичните вземания за данъци и задължителни осигурителни вноски и разглеждане на жалби срещу действия на нейните органи.

1.2. НАП се управлява от Управителен съвет и Изпълнителен директор чл.4. Съставът на УС е определен в чл.5 като в ал.5 се дава възможност УС да взема решение за отписване на вземания, събирани от НАП за задълженията до 100 лв., разходите за събирането, на които надхвърлят размера на задължението.

1.3. Териториалната структура на агенцията е в чл.6 – състои се от Централно управление и териториални дирекции. Към централното управление могат да се създават дирекции, отдели и сектори (има значение за обжалването).

2. Органи

Органите на агенцията се означават с общите понятия: орган по приходите /ОП/ и публичен изпълнител /ПИ/ - към НАП и към АДВ.

2.1. В чл.7 ал.1 са изброени длъжностите, които се смятат за ОП – директор, експерт, инспектор – от значение, когато се следи за компетентността на органа.

2.2. ал.2 – ПИ – по-горестоящ орган не може да изземва компетентност. Само при отвод по-горестоящ може да изземе решаването на въпроса и да го възложи на друг равен по степен орган чл.7 ал.3.

2.3. Според чл.4 ЗМДТ установяването, обезпечаването и събирането на местни данъци се събира от общинската администрация по реда на ДОПК като те са ОП.

2.4. Според чл.104 ЗАДС задълженията за акциз се събират от митническите органи, които имат правомощията на ОП.

2.5. Изпълнителният директор се назначава от МС като правомощията му са изброени в чл.10. важно правомощие е определянето на местонахождението и териториалната компетентност на дирекциите, обжалване и управлението на изпълнението – те са административна инстанция, пред която се обжалват актовете на ОП. Те са към централното управление, но са с изнесена териториална компетентност – 5 на брой.Конкретната дейност се извършва от териториални дирекции като компетентността им е определена в чл.11.

3. Компетентност на приходните органи
3.1. Процесуалното представителство пред съда по актове и действия на агенцията се осъществява от изпълнителния директор или упълномощено от него лице с юридическо образование.
3.2. Задължения на органите – в чл.14 са определени, ал.4 дава определение на служебна тайна.
3.3. чл.19 урежда отговорността на агенцията заради причинени на ФЮЛ вреди, обхваща имуществени и неимуществени вреди и пропуснати ползи, по ЗОДВПГ. Служителите отговарят за признати за престъпления действия и когато вредите са причинени умишлено.
3.4. ОП действат при условията на обвързана компетентност (Не действа при оперативна самостоятелност, а при обвързана компетентност, защото актовете се обжалват), като тя може да е лична, материална и териториална; може да бъде делегирана със заповед (разлика между делегиране и заместване).

4. Видове актове

чл.7 ДОПК предвижда, че актовете се издават от ОП на компетентната териториална дирекция; Актовете, които издават ОП принципно са индивидуални финансови актове и за тях важи определението за ИАА на АПК. Те действат за конкретния случай, имат конкретен адресат и еднократно действие. Принципно чрез тях дан.задължение се установява като ликвидно и изискуемо.

4.1. Разграничават се актове за установяване на задължение по чл.106 ал.1 (Актът по чл.106 е предвиден във връзка с установяване на данъци по подадена декларация, в която има несъответствие.) и чл.107 ал.3 (Актът по чл.107 ал.3 е във връзка с изчисляването и съобщаването размера на задълженията за данъци върху недвижимо имущество) с декларативно действие и ревизионен акт /РА/ по чл.108, с който не само се установява, а се изменят или прихващат задължения за данъци и се установяват недължими платени суми.

4.2 Други актове са решенията и отказите за издаване на документи, уредени в гл.ХІІ ДОПК.

4.3. Други конститутивни актове са заповедите за възлагане, спиране, възобновяване на ревизии чл.113 и актовете за установяване на нарушения, които се издават по режима на ЗАНН, както и наказателни постановления.